Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Силата на кръста, който носим

Юли 6, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“ говори св. Апостол Павел (Гал. 6, 14).

 

Как е дошъл светият Апостол до такова разположение, че с нищо друго да не се хвали, освен с кръста Христов! Всеки кръст е скръб, притеснения, унижение, как тогава да се хвали с него? Ето, че Апостол Павел се хвали с него, а заедно с него и всички Апостоли, а след тях и всички други кръстоносци. Защо се получава така? Защото богомъдрите мъже са предвидяли голямото значение на кръста, ценели го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. Те виждали в него вместо притеснения – простор, вместо скръб – приятност, вместо унижение – превъзходство, вместо безчестие – слава, и се хвалели с него както се хвали някой с великолепно украшение или отличие.

 

О, кога ли Господ ще дари и нас с такова разбиране и разположение, за да разберем и почувстваме силата на кръста и да започнем да се хвалим с него.

 

Ето едно кратко, общо обяснение за значението на кръста. Господ извърши нашето спасение чрез Своята смърт на кръста, на кръста Той разкъса ръкописите на нашите грехове, чрез кръста ни примири с Бога Отца, чрез кръста свали над нас благодатни дарове и всички небесни благословения. Такава е същността на кръста Господен. Всеки от нас може да стане участник в неговата спасителна сила единствено чрез своя собствен кръст. Собственият кръст на всеки от нас, като се съедини с Христовия кръст пренася силата и действието му върху нас и става канал по който от кръста Христов се прелива върху нас „всяко добро даване и всеки съвършен дар“. От това се вижда, че нашите собствени кръстове са толкова необходими в делото на нашето спасение, колкото е необходим и кръста Христов. Вие не ще намерите нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас е отрупан с кръстове от всички страни, за да не се затрудни в търсене на кръстоносенето и да не бъде далеч от спасителната сила на кръста Христов. Може да се каже и така: огледай се около себе си, забележи своя кръст, понеси го както следва, съедини се с кръста Христов, и ще се спасиш.

 

Иска или не, всеки носи своя кръст, и то кръст често не обикновен, а сложен, но не всеки гледа на него чрез кръста Христов, не всеки го обръща за изграждане на своето спасение и затова не за всеки кръста се оказва спасителен.

 

Кръстовете са много, но по вид са три: ВЪНШНИ – състоящи се от скърби и беди и въобще от горчивата участ на земното съществуване. Вторият вид са ВЪТРЕШНИ кръстове, които се раждат от борбата със страстите и похотите заради добродетели. Третият вид кръстове са ДУХОВНО БЛАГОДАТНИ, представляващи съвършена преданост на волята Божия.

 

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Те са най-много, най-сложни и разнообразни. Разхвърляни са по всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Това са скърбите, бедите, нещастията, загубата на близки, неуспехи в службата, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, неблагоприятност във външни отношения, оскърбления, обиди, клевети и въобще участ земна, у всекиго повече или по-малко тежка. Кой няма някой от тези кръстове? И не е възможно да няма. Не ни избавят от тях ни знатност, ни богатство, ни слава или земно величие. Те са сраснали с нашето земно пребиваване от минутата, когато се е заключил земният рай и няма да изчезнат, докато не се отвори небесния рай. Ако искаш тези кръстове да ти бъдат за спасение, употреби ги според Божието намерение за смисъла им по отношение на човека изобщо и към себе си в частност. Защо така е наредил Господ, че на земята няма никой без скърби и тежести? – За да не забравя човек, че е изгнаник и да живее на земята не като жител в родната си страна, а като странник, като чужденец в чужда страна и да търси връщане в своето истинско отечество.

 

Затова като виждаш скърби, нещастия и сълзи, не се учудвай, и като ги търпиш, не роптай! На престъпника и непослушника не подобава пълно благоденствие и щастие. Приеми това със сърцето си и благодушно понасяй своята съдба.

 

Ще попиташ – защо на мене повече, а на други – по-малко? Защо на мене толкова беди, а на други почти във всичко щастие? Аз се разкъсвам от скръб, а друг се утешава. Щом това е обща участ, би трябвало да се раздава на всички без изключение. Та точно така се и раздава. Поогледай се и ще видиш. На теб днес ти е тежко, а другимо е било вчера или утре ще му бъде тежко, сега нему Господ позволява да си отдъхне. Защо гледаш на часовете и дните? Гледай на целия живот, от началото до края и ще видиш, че на всеки е било тежко и дори твърде тежко. Намери, кой лекува през целия си живот? Често дори и царете не спят нощем от сърдечна мъка. На тебе ти е тежко сега, а нима преди това не си имал радостни дни? Ще даде Бог и ще имаш. Потърпи малко. Ще се изясни и над теб небето. В живота както и в природата дните биват ту светли, ту мрачни. Бивало ли е някога буреносни облаци да не отминат? И има ли някой на света, който да мисли по този начин? Не мисли и ти така за своята скръб и ще се утешиш с надежда.

 

На теб ти е тежко. Но дали това е случайно, без причина? Преклони малко главата си и си спомни, че има Господ, който бащински се грижи и не снема очите Си от теб. Ако те е постигнала скръб, то е само с Негово съгласие и воля. Никой освен Него не ти го е изпратил. А Той знае много точно какво, кому, кога и как да изпрати и когато изпраща, върши го за добро на този, комуто предстои скръб. Огледай се и ще видиш добрите Божии намерения за теб в постигналата те скръб. Или някакъв грях иска да очисти Господ, или да те отклони от греховно дело, или да те запази с по-малка скръб от по-голяма, или да ти даде случай да покажеш търпение и вярност пред Него, за да може след това да прояви над теб славата на Своето милосърдие. Нещо от това непременно идва към теб. Открий какво именно и го постави като пластир на своята рана и така ще успокоиш нейната пареща болка. Ако обаче не успееш да видиш ясно какво именно иска да ти даде Господ чрез постигналата те скръб, утвърди в сърцето си вярата, че всичко е от Господа и че всичко, което идва от Господа е за наше добро, като повтаряш на колебаещата се душа: така е Богу угодно. Търпи! Когото Той наказва, той е Негов син!

 

Най-вече спри вниманието си на своето нравствено състояние и на вечната съдба. Ако си грешен, какъвто наистина си в действителност, радвай се, че е дошъл огънят на скръбта, който ще изгори греховете ти. Принеси се в другия живот. Застани пред съда. Вгледай се във вечния огън, подготвен за грешниците. От там погледни на своята скръб. Ако трябва да бъдеш осъден за ада, какви ли нещастия не би пожелал да изтърпиш тук, само да не попаднеш под това осъждане. Ще пожелаеш всеки ден да бъдеш рязан и горен, отколкото да попаднеш в тези неописуеми и непрестанни мъки. Не е ли по-добре, за да избегнем геенската мъка, да потърпим сега тези не така големи скърби? Казвай си: поради моите грехове са ми изпратени тези удари и благодари на Бога, че Неговата благост те води към покаяние. След това вместо безполезна скръб, разбери какъв грях носиш в себе си, покай се и престани да грешиш. Когато така се подготвиш, непременно ще кажеш: малко ми е това. По отношение на греховете ми, това ми е даже малко!

 

Затова, дали носиш част от общата горчива съдба или изживяваш лични нещастия и скърби, благодушно търпи, с благодарност ги приемай, като от ръцете на Господа, като лекарство срещу греховете ти, като ключ, който отваря вратите на Царството Небесно. Не роптай, не завиждай на другите и не се предавай на безсмислена скръб. Обикновено в състояние на скръб едни започват да негодуват и роптаят, други съвсем се объркват и изпадат в отчаяние, а трети потъват в своята мъка и непрестанно скърбят, без да се оглеждат около себе си и без да издигат сърцето си нагоре към Бога. Всички те не използват своите кръстове както трябва и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им дава в ръцете възможност за спасение, а те Го отблъскват.

 

Постигнали са те скръб и беда, вече носиш кръст. Сам направи така, че това носене да ти бъде за спасение, а не за погиване. Затова не се иска да преместваш планини, а само да се промени начина на мислене и разположението на сърцето. Възбуди благодарност, смири се пред Силната ръка, покай се и изправи живота си. Ако е отслабнала вярата ти, че Бог управлява всичко, възвърни я в душата си и ще разцелуваш десницата Божия. Ако е изчезнала мъката ти по сторените от теб грехове, изостри бдителността на съвестта си и ще видиш, че ще оплачеш греховете си и ще измиеш скръбното униние със сълзите на покаянието.

 

Ако си забравил, че горчивината на тукашната съдба изкупва от още по-голямата горчивина на вечната участ, спомни си това и към благодушието ще прибавиш желание за скърби и така чрез малките тукашни скърби ще получиш от Господа вечна милост. Много ли е и мъчно ли е всичко това? Такива размишления и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с Христовия кръст и от него изтичат спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава върху нас, тежи ни, а спасителна сила не получаваме, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава не се явяваме спасяващи се кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

 

Малко ви казах от многото във връзка с външните кръстове и ви призовавам, братя, да ходите в мъдрост, като изкупвате времето и мъките и скърбите с благодушно търпение, благодарност и покаяние. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни постигат, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим чрез тях не само заради бъдещите, но и заради настоящите от тях плодове. Амин.

 

За житейските грижи

Май 20, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Продължавам да говоря върху Вашето оплакване за наплива на мисли, породени от житейски занятия.

 

Как може да стоим без работа? Ще бъде грешна празност. Трябва нещо да се работи, а и някои къщни работи да се вършат. Това е Ваш дълг. И външните отношения не бива да се прекъсват. Трябва да се поддържат, и то както трябва. Това е дълг на човешкото общежитие. Но всички занятия от този род могат и трябва да бъдат изпълнявани така, щото да не отдалечават мислите от Бога. Как така?

 

У нас съществува едва ли не всеобщо поверие, че щом се заловиш с нещо в дома или извън него, вече излизаш от онези Божии дела, които са Му угодни. Поради това, когато се породи желание да живеем богоугодно или при разговор стане дума за това, обикновено то се съпровожда от мисълта, че ако е наистина така, тогава бягай от обществото, бягай от къщи в пустинята или в гората. Междувременно и едното, и другото не е правилно. Житейските и обществените работи, от които зависи съществуването на семейството и обществото, са определени от Бога дела и изпълняването им не е бягство в небогоугодна област, а движение в Божии дела.

 

Следвайки такова неправилно поверие, всички правят така, че при наличието на житейски и обществени работи нямат никаква грижа за Бога. Виждам, че това поверие владее и Вас. Моля, прочее, да го отхвърлите и да възприемете убеждението, че всичко, каквото правите в дома си и извън него във връзка с обществото като дъщеря, като сестра, сега и като московчанка, е богоугодно дело. Защото за всичко, което се отнася към това, има особени Божии заповеди. Как може да бъде неугодно Нему изпълняването на заповедите Му? Със своето поверие Вие наистина ги правите неугодни Богу, защото ги изпълнявате не с това разположение, с каквото иска Бог. Божиите дела при Вас не са извършвани по Божему. Така че и те пропадат напразно. Освен това те отстраняват ума от Бога.

 

Моля, поправете това и отсега започвайте всички такива работи със съзнанието, че да вършите това е заповед и ги вършете като че ли изпълнявате Божия заповед. Когато се настроите така, нито едно житейско дело не ще отдалечи мисълта Ви от Бога, а напротив – ще Ви приближи към Него. Всички ние сме раби Божии. На всекиго Той е назначил свое място и дело и гледа кой как го изпълнява. Той е навсякъде. И Вас също гледа. Дръжте това в мисълта си и вършете всяка работа като че ли Ви е поръчана направо от Бога, каквато и да е тя.

 

Така вършете и работата си вкъщи. А когато някой идва отвън или сами излизате, дръжте в мисълта си, че в първия случай Бог Ви изпраща това лице и гледа по Божему ли Вие ще го приемете и ще се отнесете към него, а във втория – че Бог Ви е възложил дело извън къщи и гледа дали ще го извършите така, както Той желае.

 

Ако се настроите така, нито домашната работа, нито извън домашната – нищо няма да отвлича ума Ви от Бога, а напротив, ще го държи при Него чрез съображението как да го постъпите така, че да Му бъдете приятна. Всичко ще вършите със страх Божи и този страх ще държи вниманието Ви приковано към Бога.

 

А това, какви работи във връзка със семейството и извън него са угодни на Бога, моля добре да си изясните, като вземете за ръководство книгите, в които се излагат делата, които сме длъжни да извършваме тук. Добре си ги изяснете, за да отделите от тукашния житейски и обществен ред всичко онова, което сме длъжни да извършваме. Да отделите всичко, което е внесено от суетността, страстите, човекоугодничеството и светоугодничеството. Но след изявената решимост да живеете богоугодно, Вие, разбира се, без особени напомняния ще се отстраните от всичко това.

 

Освен споменатото поверие към нашите дела се присъединява и една – ще я нарека така – известна слабост. Това е грижата. Че всяка работа, осъзната като задължителна, трябва да се извършва с всичкото ни усърдие, това е дълг, ограден със страшна заплаха: проклет е всеки, който върши Божието дело с небрежност. Но грижата или многото загриженост, измъчваща сърцето и не даваща му покой, е болест на падналия, който се е заел сам да устрои своята съдба и се мята на всички страни. Тя разпръсва мислите и не им дава да се съсредоточат дори и върху тази работа, която сега се върши. Така че, моля, потрудете се да я прогоните и да не и позволявате да се раздвижва. Имайте усърдие към делата и извършвайки ги със старание, очаквайте успех от Бога, посвещавайки Му и самото дело, колкото и малко да е то, а грижата потискайте.

 

Направете така и Вашите житейски дела и занятия няма да Ви отвличат от Бога. Господ да Ви помогне!

 

Източник: http://tavor.hit.bg

 

Ключ, който отваря вътрешния живот

Март 24, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Много важна истина ми откри свети Теофан Затворник: все не разбирах, как да си събера мислите, как да престана да се отвличам и разпилявам с различни глупави мечтания. Оказва се, че са необходими три главни похвата.

 

Първият – постоянно да пазим чувството за Божието присъствие, за това, че Господ е близо, че Той вижда всичко у теб, че Той е непосредствено до теб. „Трябва по всякакъв начин, с цялото си внимание да засилваме и утвърждаваме това, за да не убягва това чувство от вниманието ни. Бог е навсякъде и винаги с нас, и при нас, и вътре в нас. Но ние не винаги сме с Него, защото не помним за Него и, защото не помним, си позволяваме много неща, които не бихме си позволили, ако помнехме. Захванете се да се трудите върху привикването с това помнене. Тук нищо особено не се изисква, само намерение да приемеш и да се напрягаш да помниш, че Господ е във Вас, и е близо, и Ви гледа и вътре във Вас гледа така зорко, като че ли Ви гледа в очите. Каквото и да правите, не забравяйте, че Господ е наблизо и гледа. Започнете да се трудите да привиквате на това и ще свикнете и, веднага след като свикнете или дори само малко да сте свикнали, ще видите какво спасително действие произтича от това в душата. Само не забравяйте, че помненето на Бога не бива да бъде, както за всяко друго нещо, но да се съчетава със страх от Бога и благоговеене. Всички благоговейни хора са такива“ [1].

 

„Всички наши мисли са обърнати към земното и никак не могат да се издигнат към небето. Техен обект е суетното, чувственото, грешното. Виждали ли сте как се стеле мъгла в долина? Ето това е точен образ на нашите мисли. Всички те пълзят и се стелят по земята. Но, освен, че са ниски, те постоянно бушуват, не стоят на едно място, блъскат се като рояк комари през лятото. Между другото те не остават бездейни.

 

Не, под тях лежи сърце, и от тях в самото сърце непрестанно падат удари и предизвикват съответното на тях действие. Каквато е мисълта, такова е и движението на сърцето. Оттук и радостта, разочарованието, завистта, страхът, надеждата, самоувереността, отчаянието – едно след друго възникват в сърцето. Няма нито спиране, нито някакъв ред, така както и в мислите. Сърцето непрестанно трепери от чувства като листо на трепетлика.

 

И с това не се свършва. Мисълта с чувство винаги ражда желание, по-силно или по-слабо. Съгласно колебливите мисли и чувства безразборно се променят и желанията: да придобиеш нещо, да захвърлиш друго; на един да направиш добро, на друг да отмъстиш; да бягаш от всички, да застанеш в центъра на събитията и да действаш; за нещо да се вслушаш в съвет, а за друго държиш на своето, и прочие, и прочие, и прочие. Не че всичко това се изпълнява, но загадките – ту за едно, ту за друго – непрестанно се роят в душата. (Наблюдавайте се, например, когато сте на работа; всичко това, ставащо във Вас, ще видите като на сцена.)

 

Ето какъв безпорядък и объркване е вътре в нас. От тях е и безпорядъкът в живота и мракът наоколо. И не чакайте порядъчен живот докато не унищожите този вътрешен безпорядък. Този хаос сам по себе си причинява много зло, но е особено вреден затова, защото към него се присъединяват бесовете, и усукват, и объркват там вътре още повече, насочвайки всичко към зло и към нашата гибел“ [2].

 

„Ако за поправяне на нашия вътрешен живот е достатъчно само да пожелаем и всичко там да се появи в най-хубав вид, или да изкажеш нещо и словото веднага да се претвори в дело, то вие повече за нищо не бихте се безпокоили… Но такъв е законът на нравствено-свободния живот, най-вече на повреденото ни естество, че има и твърда решителност и благодатната помощ вече е готова, но въпреки това трябва да се напрягаш и да се бориш, и преди всичко – със самия себе си. … Изисква се и прилагане на усилен труд върху себе си, върху своя вътрешен човек, – труд и усилие, обърнати към това да бъде победен царуващият вътре безпорядък и вместо него да се въдвори ред и порядък, от което ще последва вътрешен мир и постоянно обрадвано състояние на сърцето. … Вътрешният безпорядък: вие го познавате опитно. Него трябва да го унищожим: това искате, за това сте решени. Захванете се направо с отстраняване на причините за този безпорядък. Причината за безпорядъка е тази, че духът ни е загубил сродната нему опорна точка. Опората му е в Бога.

 

И така, първото: трябва да привикваме непрестанно да помним Бога със страх и благоговеене. … Винаги бъдете с Господа, каквото и да правите се обръщайте към Него с ум, стараейки се да се държите така, както бихте се държали пред цар. Скоро ще привикнете, само не се отказвайте и не преставайте. Ако добросъвестно изпълнявате това малко правило, то вътрешното объркване ще бъде ограничено отвътре и дори да пробие под формата на празни и неправилни помисли, вие веднага ще забележите тази нередност и ще  прогоните нежеланите гости, бързайки всеки път да възстановите единомислие с единия Господ“ [3].

 

За по-удобно привикване да се помни за Бога в ревностните християни има особен способ, а именно, непрестанно да повтаряме кратичка, с две-три слова, молитва. Най-често това е: Господи, помилуй! Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния! … Ходите ли, седите ли, работите ли, ядете ли, лягате ли да спите – винаги казвайте: Господи, помилуй! Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния! От дългото упражняване с тези слова те така срастват с езика, че сами ще се повтарят от само себе си. А това твърде много укротява реенето и блуждаенето на мислите. Но отново не забравяйте да съединявате със словото и благоговението“ [4].

 

Въодушевявам Ви! Заемете се  и продължавайте без прекъсване – и скоро ще достигнете търсеното. Настройте се на благоговейно внимание в единия Бог, а с това ще дойде и вътрешния мир. Казвам: скоро, но не след ден или два. Ще са необходими, може би, месеци. О, а понякога и години не стигат! Молете Господа и Той Сам ще Ви помогне.

 

В помощ на това приложете и следното: нищо не правете, което съвестта забранява, и нищо не пропускайте, което тя ви кара да правите – без значение, дали то е малко или голямо. Съвестта винаги е наш нравствен лост за управление. Вътре в нас са нашите деца – мислите, чувствата и желанията, – за да се отдадат на непозволена буйност, причината за тези неща, между другото, е, че съвестта е загубила властта си. Върнете и силата, проявявайки към нея пълна покорност. Сега сте се посветили на нея, изяснявайки си, какво трябва и какво не трябва да правите. Следвайте съвестта така неотклонно и решително, че дори и да умирате, нищо против съвестта не си позволявайте да сторите. Колкото по-решени сте така да постъпвате, толкова по-силна ще става съвестта, все по-пълно и все по-силно тя ще Ви внушава правилното и ще Ви отклонява от неправилното и в делата, и в думите, и в помислите – и вътрешността Ви бързо ще започне да влиза в порядък. Съвестта с благоговейното помнене за Бога е извор на истинския духовен живот.

 

Не е нужно нищо повече от тези две прости правила. Допълнението към тях е само търпението. Успехът няма да дойде веднага, трябва да се чака, трудейки се обаче неуморно. Трябва да се трудите, и най-главното, в нищо не отстъпвайте на угаждането на себе си или на света. Постоянно ще има противопоставяне на започнатото въвеждане на порядък. Трябва да му се противопоставяте, следователно, да напрягате сили и, следователно, да търпите. Въоръжете се с това всемогъщо оръжие и никога не падайте духом, виждайки неудачи. Всичко ще дойде с времето си. Въодушевявайте се в търпението с тази надежда. Че това е така, доказано е от опита на всички хора, искащи и достигнали спасение.

 

Това е всичко! Помнете благоговейно за Бога, следвайки съвестта, въоръжени с търпение и надежда. Това малкото е зародишът на всичко. Да Ви благослови Господ така да се настроите и да бъдете в това настроение“ [5].

 

Това е толкова важно! И наистина, ние често имаме неправилно схващане за себе си, за Бог, за света около нас, защото умът винаги си представя, че сме сами, че около нас огромният свят е студен и чужд, че Бог е някъде далече-далече, някъде над високото небе, над едва видимите звезди, някъде другаде безкрайно по-далече. Той, разбира се, оттам високо вижда всичко, знае всичко, но все пак – отдалеко, отвисоко. Ние търсим Неговите „следи“, Неговата „сянка“ в близкия ни свят, за да оживим някак си в своето сърце паметта за Него. Ние гледаме иконите, на близкия до нас Негов образ, лик, изрисуван на дъска с бои от стрити камъни, за да съберем своите чувства в един лъч и да го насочим някъде далеко в неизмеримата далечина, струвайки ни се, че нашата молитва трябва да лети в тази безкрайна висота, там някъде дълго да чука на наднебесната врата при небесния жертвеник, за да бъде чута. Но нашето молитвено обръщение към светиите стига бързо до целта си, нашите свети ходатаи, ако ги предразположим да се застъпят за нас, вземат нашите искания с тях (отново далеко-далеко, високо-високо) и там ще молят за нас.

 

Но всичко това са образи, които само бегло ни обрисуват сянка на реалното. Как унило, вяло, безрадостно е такова настроение, още повече, че нашата молитва и без друго е лишена от жар и дръзновение. И как се променя всичко, когато си спомниш, че Бог е тук, до теб, съвсем близко до теб, по-близо от всеки и всичко. Той е „извън“ и „вътре“ – и навсякъде! Той Целият е тук, сега, в цялата Своя пълнота, в трите Лица – Отец, Син, Свети Дух! И Той не само чува моята молитва веднага, но даже и преди да успея да я произнеса Той знае моята мисъл преди да успея да я разгледам и облека в думи. Той е по-близо да моята душа, отколкото аз самият. Той ме вижда по-добре от моето вътрешно око – вижда през мен; така както мога да видя съд, направен от прозрачно стъкло в ярка светлина, така Той ме вижда целия точно тук, точно сега, във всеки момент от живота ми. Той Целият е тук и навсякъде, в цялата си власт, слава и сила! И ние сме отдалечени от Него не с място, не с разстояние, не с време, но само с грубостта, с дебелината, със затъмнеността на падналото ни състояние. Един груб, окалян, заробен от душевната нечистота калъф  не ни дава да видим Него, Неговата слава и блясък, като чувал от дебел плат, като усмирителна риза, хвърлена над нашето възгордяло се, превъзнесло се „Аз“.

 

Ето защо ние не трябва със сърцето и ума да се устремяваме отвъд видимия свят, към “далечните висоти”, за да достигнат виковете ни там до Бога, но да ги съберем в едно, съсредоточавайки се в самото ядро на живота ни и тук смирено да зовем денем и нощем Този, който е по-близо от всеки и от всичко до нас, От Когото душата се нуждае и желае повече от всички и всичко. Затова смирено се взираме в иконите, за да можем веднага със сведени очи да търсим Този, Който  се мярна като сянка – или по-точно, проблесна със светъл лъч през изрисувания с бои лик: да Го търсим и в дълбочината на сърцето си тук, най-близката на душата област на духа. Ето защо се обръщаме към светиите, като ги молим за помощ, ходатайство, че тук  - душата – тази заключена врата, на която трябва да се чука непрекъснато, че тук е необходимо да се приседне пред заключената врата с надеждата, че тя ще бъде отворена за хлопащия [6] и ходатаите могат да изпросят бързото й отваряне. Но всичко това е тук, много близо до сърцата ни! Царството Божие е вътре във вас [7]; влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се тайно [8]; и ще дойдем при него и жилище у него ще направим [9]. Как всичко е близко, много близко – струва ти се, че ръка да протегнеш и ще го докоснеш.  Колко е важно за съживяване на вътрешния живот – чувството за присъствието на Бога. Заповядай, това е ключът към  вътрешния живот, тук е и вратата към нея.

 

_________________________

[1] Светител Теофан Затворник. Какво е духовен живот и как да се настроим на него. С. 184.

[2] Пак там. С. 186-187.

[3] Пак там. С. 188-190.

[4] Пак там. С. 185.

[5]  Пак там. С. 190-191.

[6] Ср.: Мт. 7:8; Лк. 11:10

[7] Ср.: Лк. 17:21

[8] Ср.: Мт. 6:6

[9] Ср.: Ин. 14:23

 

http://www.taday.ru/text/209076.html

 

 

 

Свети Теофан Затворник – велик подвижник и духовен учител на Църквата

Януари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

На 10 януари Православната църква почита паметта на свети Теофан Затворник (1815-1894) – един от най-големите подвижници на Православието от по-ново време и забележителен учител на християнското духовно благочестие. Като епископ и светител на Руската православна църква, книжовник и богослов, преводач и съставител на руското издание на светоотеческия сборник «Добротолюбие», автор на духовно-аскетични трудове за молитвата и многобройни проповеди и писма той се превръща в една от най-ярките и влиятелни фигури в духовния живот на Православната църква от втората половина на ХІХ век до ден днешен. През тази година се навършват 200 години от неговото рождение, което е повод за специален интерес и задълбочено изследване на живота, богословското наследство и книжовното дело на бележития руски духовник и светител на Православието.

 

Богословското творчество и книжовно наследство на св. Теофан Затворник са огромни по обем и имат определящо значение за развитието на Правословното учение на Църквата през ХХ век и началото на нашето столетие. През последните години нарастват интереса и изследванията върху съчиненията на руския светител, които според църковното определение за неговото прославление и причисляване към лика на светиите, се отличават с «дълбоко богословско разбиране на християнското учение» и представляват «развитие на светоотеческото учение при съхраняване на неговата православна чистота».

 

Жизнен и творчески път в служение на Бога и Светото Православие

Епископ Теофан Затворник е роден в семейството на руски православен свещеник със светското име Георгий Васильевич Говоров на 10 януари 1815 год. Завършва Ливенското духовно училище и Орловската духовна семинария и продължава висшето си богословско образование в Киевската духовна академия където започва да се занимава с учебно-възпитателна дейност. Като възпитаник на Киевската духовна академия младият богослов Говоров изучавал сериозно и се интересувал изключително задълбочено от аскетика, философски науки и психология, а в последната година от своето обучение приел монашески постриг и името Теофан. След като завършва своето висше богословско образование младият йеромонах е назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно училище, а по-късно поема служение като инспектор на Новгородската духовна семинария. След това бъдещият светител Теофан продължава своята академична работа в Петербургската духовна академия като преподавател в Катедрата по нравствено и пастирско богословие. На това академично поприще той започва да изследва все по-целенасочено и съсредоточено аскетичната духовна традиция на Православието и светоотеческото богословско наследство. През този ранен период от своята педагогическа и научно-преподавателска работа като преподавател и богослов младият подвижник Теофан натрупва богат духовен и религиозно-психологически опит, който след това допринася изключително много за изграждане на неговите задълбочени аскетически и нравоучителни трудове.

 

През 1847 година йеромонах Теофан става член на Руската духовна мисия в Йерусалим където прекарва шест години. По време на служението си на Изток той изучава усилено древни и съвременни чужди езици като се запознава основно с еврейски и арабски и овладява на добро ниво също така гръцки и френски език. Тогава започва да изучава съчиненията на древните църковни учители и свети отци по оригиналните им ръкописи и основно се запознава с монашеските устави на Древната църква. По-късно епископ Теофан събира и издава по-важните монашески устави на Църквата, които са залегнали в основата на Православното монашество, като ги публикува в специален сборник „Древние иноческие уставы”( Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Света гора Атон, 2002.).

 

През 1856 година като архимандрит Теофан Затворник служи в Константинопол в руската посолска църква, а след това е възведен в служението на ректор на Санкт Петербургската духовна академия и е избран за професор по богословие. От този момент бъдещият светител започва да работи усилено в областта на Православното нравствено и аскетическо богословие като създава свои оригинални научни трудове, предприема преводи на светоотечески творения и съставя множество проповеди.

 

Проповедническата активност на светителя се активизира особено много след като е възведен през 1859 година в епископски сан и поема високоотговорното архиерейско служение първо в Тамбовска, а след това във Владимирска епархия. По време на служението си като епископ, и в изпълнение на задълженията на епархийски архиерей в тези две епархии, Теофан Затворник произнася неизброимо множество проповеди, от които към настоящия момент са издадени само една малка част. Сред публикуваните негови проповеди и слова се наброяват над 270, които са произнесени по време на различни богослужения в двете епархии. В редица архивни хранилища в Русия и на Атон се съхраняват и много непубликувани негови богословски творения, проповеди и писма.

 

При своето служение като епархийски архиерей епископ Теофан организира и открива множество прицърковни духовни школи, неделни училища и духовни учебни заведения за жени и девойки. Той основава епархийски църковни периодични издания и се стреми да развива всестранна духовно-просветна, пастирска и научно-богословска дейност. Светителят Теофан Затворник работи в пълна отдаденост и с размах, които доближават богословските му трудове за разкриване на църковното учение в по-ново време до примера и образеца на църковните учители от епохата на Златния век на светоотеческата мисъл. Той пише множество екзегетически и нравоучителни трудове и се заема с превода на сборника „Добротолюбие” на съвременния и говорим руски език като с това полага огромни усилия за възраждане на православното богословие и за обновлението и утвърждаването на православното благочестие в светоотечески църковен дух. Заема се с преводаческа дейност и подготвя подробни и задълбочени екзегетически изследвания и тълкувания на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Светителят подготвя и публикува ценни богословски тълкувания на Псалтира и издава многотомно тълкувание на новозаветните послания на апостол Павел, които са издържани в духа на светоотеческата екзегетическа традиция, с което дава своя съществен принос в обновлението и на православната библеистика.

 

Духовното творчество и научно-богословското дело на епископ Теофан Затворник представляват нов етап и своеобразен връх в развитието на Руското православно богословие през ХІХ век. Неговите приноси като духовник и богослов се отразяват решително в областта на православното библейско, нравствено и аскетическо богословие и водят до съществени резултати в насоката на обновлението и осъвременяването на православната етическа и духовно-аскетическа мисъл. Той пише множество духовно-наставнически послания, поучения и писма, които обхващат изключително голямо тематично разнообразие от богословски въпроси на църковния живот и представляват огромно книжовно наследство.

 

Богословско дело на св. Теофан Затворник се вписва в процесите на духовно възраждане, което през целия ХІХ век се засилва и задълбочава както в Руското монашество, така и в рамките на академичното богословие. Този процес, който постепенно се разраства и задълбочава се изразява в едно съзнателно движение и целенасочено усилие за духовно обръщане към светоотеческите първоизвори, което води до активизиране на книжовната дейност, до нови преводи, преписване и отпечатване на различни светоотечески творения, богословски сборници, аскетични сбирки и православни антологии с напътствия за духовния живот и молитвата. Всички тези нови преводи на светоотечески творения, или нови сборници с духовно-аскетично съдържание, съдържат някои елементи от по-старите Патерични сборници и класически сбирки с авторитетни светоотечески писания, но отразяват и някои основни насоки на филокалийското нео-исихастко движение, заложени от делото на преп. Паисий Величковски и появата на славянското „Добротолюбие”.

 

В първоначалното двутомно издание на „Добротолюбие” на църковно-славянски език, обаче, което било подготвено от книжовната школа на преп. Паисий Величковски, не били включени всички известни и авторитетни съчинения. Ето защо в руската православна духовно-аскетична традиция се наложило съставът на славянското „Добротолюбие” да бъде допълнен с нови преводи от гръцки език на светоотечески съчинения на водещи духовни авторитети на Църквата, които не били включени в първоначалното издание. С тази задача се заел светителят Теофан Затворник, който превел на руски език, допълнил и издал новото и разширено в пет тома издание на сборника „Добротолюбие”. С това свое книжовно дело  руският духовник увенчал движението на нео-исихасткото обновление в Русия и спомогнал за даването на нов силен тласък в развитието на православното аскетическо и нравствено богословие като снабдил руската църковна и богословска наука с нова по-обширна сбирка от най-авторитетните извори с духовно-аскетични поучения на отците-исихасти.

 

Духовният подвиг на уединението и затворничеството

 

След двадесет и пет години на активна църковна дейност, за да продължи по- плодотворно своята книжовна и богословска работа в служение на Църквата, епископ Теофан доброволно се оттегля от своето административно служение като епархийски архиерей и приема духовния подвиг на пълно уединение и затворничество във Вишинския манастир на Тамбовска епархия. Тук по примера на отците-исихасти и книжовници в дълбоко духовно уединение и върховна концентрация на интелектуалните, духовни и физически сили светителят Теофан Затворник продължава своите преводачески, духовно-литературни и богословски трудове и създава своите зрели научни произведения.

 

В своето затворничество той не се оттегля от църковния живот, а продължава още по-активно да твори като преводач, да следи научната и богословска периодика чрез множество руски и международни издания, да пише духовни послания и писма до свои ученици и събратя в Русия и на Света гора. През този период се появяват оригиналните и практически ориентирани, изключително задълбочени от богословска и психологическа гледна точка, „Писма за духовния живот”, които по-късно залягат в основата на неговите научни трудове по православна християнска етика и аскетика. От основно и централно значение за развитието на Православното нравствено и аскетическо богословие са следните по-важни творения на епископ Теофан Затворник:

1. „Путь ко спасению” (1875), което съдържа кратко изложение на основите на християнската аскетика и систематично представяне на принципите на православната субективната сотириология;

2. „Начертание христианского нравоучения” (1891), което съдържа подробна систематизация на основните нравствени принципи и степени на духовния живот;

3. „Какво е духовен живот и как да се настроим за него?” – изложение на православното исихастко учение за подвижничеството и молитвата.

 

Първите две съчинения „представляват пълна система на християнското нравоучение.” Тази система на православната християнска етика е „особено ценна поради това, че авторът тълкува всички възвишени нравствени изисквания на християнството в съгласие: със Свещеното Писание и светоотеческата литература, от които той бил проникнат като малцина християнски богослови-моралисти.

 

На второ място богословските трудове на св. Теофан Затворник разкриват най-дълбоките стремежи и закони на човешката природа и се основават върху собствения аскетически опит и личните духовни подвизи. С тези свои трудове в областта на Нравственото богословие епископ Теофан Затворник създава една дълбока духовна основа и жизнена перпесктива на православната християнска етика като специална богословска дисциплина. Той се придържа към богатството на светоотеческото богословско предание на Църквата и прилага висок духовен критерий за богословско-етически анализ и синтез на библейското и светоотеческото учение за човека с истинността на личния духовен опит в християнското подвижничество. Всичко това придава на изградената от епископ Теофан Затворник система на християнската нравственост самобитна и дълбока жизненост и непреодолима убедителност.  От многобройните съчинения на епескоп Теофан Затворник в областта на православната аскетика за развитието на православното богословие имат особено значение и следните негови трудове: „Невидимая брань”; „За Иисусовата молитва”; „Содержание аскетики”; „Материкон”; „Древний патерик” и други. В атонския архив с непубликувани произведения на светителя се съхраняват също така много негови оригинални и неиздадени произведения, които имат отношение към православната християнска етика и аскетиическото учение на Църквата.

 

При анализа на основните въпроси от областта на християнската подвижническа нравственост и православната аскетика прави впечатление, че епископ Теофан се придържа изключително точно към учението на големите църковни отци и учители на Църквата като св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Ефрем Сириец, св. Йоан Лествичник, св. Максим Изповедник и исихастките учители на Църквата св. Григорий Палама и св. Григорий Синаит.

В своето богословско учение той се позовава върху големите църковни учители на Вселенското православие и на руските подвижници св. Серафим Саровски и св. Тихон Задонски.

 

В духовните си наставления св. Теофан Затворник обръща изключително внимание на исихастката подвижническа духовност и на нейния основен източник – Иисусовата молитва. Той придава на тази молитва централно значение в духовния живот на православните християни и я определя като „майка на всички духовни добродетели“. Духовният живот на християните обхваща цялата пълнота на техния телесен, душевен и духовен опит и се реализира в благодатното лоно на Църквата. Без църковните основи на християнския живот, според него, не е възможен истински православен духовен опит, който се основава върху вярата, борбата срещу греховните страсти и активното подвижничество в добродетелите.

 

Според св. Теофан Затворник високото духовно достойнство на човека се изразява в неговото свободно и самовластно движение на волята, което се разкрива посредством съзнателен избор, самоопределение и решение за изпълняване на Божия закон и послушание към Божията свята воля. Това достойнство на човека като богоподобна личност произтича от творческия замисъл на Бога и следва да се проявява винаги като съзнателно самоуправление и самообладание – въздържание, умереност и трезва разсъдителност. Така се отблъскват греховните помисли и се опазва чистотата на сърцето и трезвостта на ума. От високото предназначение на човека, който е сътворен по Божий образ (Бит. 1:26-28) и надарен от Бога с разум и свобода, произтичат неговите нравствени длъжности да постъпва винаги благоразумно и мъдро като съзнателно и свободно избира да осъществява на дело в живота си благата и съвършена Божия воля.

 

В този път на подвижничество и спасение всеки християнин трябва да се подвизава във вярата, твърдо да се уповава на Божието всемогъщество, човеколюбие и всеблагост и да не забравя, че Бог никого не изоставя и винаги ръководи нашия живот към добро. Божията благодат укрепва сърцето и води към спасение. Нищо в този свят не може да ни отлъчи от Божията любов в Христа и всичко в нашия живот съдейства за изпълнение на  Божия промисъл. Ако ние не се отдалечаваме от Бога и не отстъпваме от Него и Той няма да отстъпи от нас. Но ако се отклоняваме от изпълнението на Христовите заповеди, изпадаме в униние, нерадение и безгрижие за нашето спасение, ще отпадаме от Божията благодат и ще се лишаваме от Божията подкрепа. С това твърдо упование в Бога и постоянна молитва към Сина Божий Иисус Христос св. Теофан Затворник завършил своя земен път като предал своя праведен дух в Божиите ръце на празника Богоявление през 1894 година.

 

Семейните задължения -ІІ част

Юни 16, 2013 in Начална страница, Семейство

 

Задължения на родителите и децата

 

а) Задължения на родителите

 

Съпрузите стават родители. Децата са една от целите на съпружеството и обилен извор на семейни радости. Затова съпрузите са длъжни: 1) да очакват децата като голям Божи дар и да се молят за тази благословия. Бездетните семейства действително са обидени, макар понякога това да става и по особени Божи намерения. Молейки се, и те са длъжни 2) да се готвят да станат добри родители на добри деца; за това трябва да пазят съпружеското целомъдрие, т.е трезвената отчужденост от сладострастието; да пазят здравето си, защото то неминуемо е наследство на децата: що за радост е болното дете? Да пазят благочестието, защото душите на децата са в жива зависимост от родителското сърце и характерът на родителите понякога много рязко се отпечатва върху тях. Когато бог даде любимото чедо, то трябва да се възпита, а за това родителите трябва да имат 3) достатъчно средства , нека те се погрижат по-рано за тях- не само за настоящето, но и за бъдещето.

Когато Бог дарява дете, 4) радвайте се и благодарете, защото на света се е родил човек. Бог е повторил първата благословия и чрез вас: приемете детето от Божиите ръце. Но затова и побързайте 5) да го осветите с тайнствата , защото в тях вие ще го посветите в служба на истинския Бог, комуто и самите вие, и всичко ваше трябва да принадлежи. В детето са смесени духовно – телесни сили, готови да приемат всяко направление: сложете върху него печата на Божествения дух като основа и семе на вечния живот. Отвсякъде напира сатаната със своето зло: оградете детето с Божествена ограда, непроницаема за тъмната сила. 6) Осветеното в тайнствата дете пазете след това като светиня: не оскърбявайте Духа на благодатта и на Ангела Пазител, обкръжил люлката със своето неверие, невъздържание, немиролюбие.

 

Започва възпитанието – най – важното дело на родителите, много трудно и много плодоносно, от което зависи благото на семейството, Църквата и Отечеството. Именно тук покажете истинската любов. Може да се каже, че вие не сте родителите: детето се е родило, неизвестно за вас как. Ваша работа е да го възпитате. В това дело не трябва да обръщате внимание на това какво е детето и какво трябва да бъде. Трябва да възпитате неговото тяло, за да бъде то и здраво, и живо , и леко. Не трябва да предоставяте всичко на природата; длъжни сте и сами да действате, по план с цел, ползвайки се от опита на другите и от способите на здравата педагогика. Но още повече трябва да се погрижите за възпитанието на духа. Благовъзпитаният духом ще се спаси и без здраво тяло. Оставеният на себе си ще страда от здравото си тяло. В това отношение трябва да се образоват умът, характерът и благочестието. Ако можеш сама развий ума, а ако не – дай детето в училище или му вземи учител. По-нужно е правилно мислене, на което и без науки се учат, отколкото научност. Но дълг на всеки родител е да научи детето си на символа на вярата, заповедите, молитвата или да го запознае с християнската вяра. Нищо не формира така нрава , както личния добър пример и отдалечаването от лошия пример на страничните хора. Предотвратявай ги, защото невинното сърце под действието на благодатта ще закрепне и добрите му предразположения ще се превърнат в характер. Много по- нужно е твоето благочестие за укрепване благочестието на детето…Защото то се отнася към невидимото. Тук всички вкъщи извършват делата на благочестие, по Божията благодат. Нека детето участва в утринната и вечерната молитва; нека то бъде, колкото е възможно по често в Църквата и по – често да се причастява по вашата вяра; нека винаги да слуша вашите благочестиви беседи. При това няма нужда да се обръщате към него: то само ще слуша и ще съобразява. Родителите трябва да употребяват всички средства, за да може детето, когато стане съзнателно, да разбере по –силно от всичко, че е християнин. Но пак главното е духът на благочестието, проникваш и докосващ се до душата на детето. Вярата, молитвата, страхът от Бога стоят по – високо от всяка придобивка. Преди всичко тях внедрете. Научилият се да чете трябва да се пази от развратното четиво. Жаждата за четене е непридирчива. Родителят трябва да избере и да даде на децата си какво да четат. Развиващото се дете само ще покаже за какво то е по – годно. Родителят трябва да полага основите на неговото бъдещо трайно, сигурно, решително развитие за призванието му, за да умее то да действа и да живее с него, като в стихията си , да бъде сродено с него и с тялото си, и с душата си. Ако за това трябва да увеличиш грижата си, увеличи я; ако е необходимо да прибавиш предмети за обучение, прибави. Не е хубаво, ако предоставиш всичко на стечение на обстоятелствата. Наистина Господ прави всичко, но Той ни дава да разберем Неговата воля в нашите способности, склонности и характер. Трябва да се внимава в това указание и да се действа въз основа на него е дълг на родителите.Родителите са длъжни да изграждат у децата си навици за благоприличие в думите, облеклото, положението на тялото, в държанието им пред другите. Това е най-уместно за младата възраст, защото тя е възприемчива, предимно външно, и затвърдилото се в нея остава за цял живот.

 

Благоприличието е като че ли нещо незначително, но то много безпокои и смущава непривикналия към него. Трябва да се предпазят децата от това. Но нека пак оставим тази работа в сянка, като прибавка, без да превишаваме и даже без да говорим колко нужно е това, а просто да ги учим, както сме ги учели да ходят. Където се сипят похвали за това, там благоприличието излиза пред други, по – важни неща и ги засенчва. А това е лошо. Освен това тук говорим за обикновена благопристойност – скромна, почтителна, а не модна, лекомислена, изискана. Да учим децата на изкуства, а именно – пеене, рисуване, музика и др. ,също на мъжки и женски занаяти, е прекрасно дело. Те носят приятен отдих на духа и добро настроение. Но трябва да не се забравя главното: изграждането на духа за вечността. От това трябва да се определя направлението или вътрешното съдържание на обучението по изкуствата.

 

Трябва да помним, че във възпитанието не е толкова важен материалът, колкото силите или способността и умението да го преподаваме. Какво трябва да изнесем на преден план в това отношение? Това е трудолюбието – влечението към труда и ненавистта към безделието, любовта към реда – точността: всичко да се прави навреме и на място, да не се бърза и да не се изостава; добросъвестната изпълнителност – предразположение, с което, без да се жалят и щадят сили, се изпълнява по съвест всичко, което трябва. Това е най- щастливото настроение, което запазва за цял живот и външното щастие, и вътрешното благочестие. Но все пак не бива да забравяме, че такива настроения формират само външната доброта, вътрешната се съдържа в духа на християнското благочестие.

 

Накрая възпитаното дете трябва да се устрои: дъщерята прилично да се омъжи, за сина – да се намери място или да бъде въведен в живота, за който е готвен. Най – главното нещо в тази работа е е децата да могат след това да се трудят и да живеят добре. Впрочем и след устройването им не трябва да ги забравяме, а да ги наглеждаме, направляваме, ръководим, вразумяваме. И право, и дълг на родителите е да не ги изоставят до края на живота си. Днес по друг начин гледат на това. Но не всичко е законно, което се въвежда днес.

 

Ръководещото във възпитанието на децата е любовта. Тя всичко може да предвиди и винаги намира необходимите способи. Но тя трябва да бъде истинска, трезва, управлявана от разума, а не пристрастна и снизходителна. Последната прекалено много жали, извинява и снизхожда. Благоразумна снизходителност трябва да има, но ако тя граничи с непретенциозността, трябва много да се внимава за нея. По- добре е да преотстъпим повече на строгостта, отколкото на снизхождението, защото то с всеки ден  все повече и повече оставя неизкоренено злото и позволява да расте опасността, а строгостта отсича веднъж завинаги, или поне за дълго. Ето защо понякога има належаща нужда от чужд възпитател. Там, където любовта се отклонява от истината, често или почти винаги чрез пристрастието си тя изпада в несправедливост към децата – едни обича, а други – не, или бащата обича едни, а майката – други. Това неравенство и у обичаното, и у необичаното дете отнема уважението към родителите и вселява между самите деца от ранна възраст известна неприязън, която при някои обстоятелства може да се превърне в смъртна вражда. Що за възпитание е това? Не трябва накрая да забравяме усмирителното и най- действителното средство за поправяне – телесното наказание. Душата се създава чрез тялото. Има зло, което не може да се изгони от душата без уязвяване на тялото. Затова раните и за големите са полезни, още повече за малките. „ Който обича сина си, нека по-често го наказва” – казва премъдрият Сирах (Сир. 30:1). Но от само себе си се разбира, че към това средство  трябва да се прибягва в случай на нужда.

 

Б) Задължения на децата

 

Децата приемат много от родителите си! От тях е временният живот; от тях са основата, началото, за вечен живот. Оттук и децата не само по природа, но и по съвест трябва да бъдат обърнати към родителите си с особени чувства и предразположения, да се чувстват задължени към тях и да ги топлят в себе си. Главното чувство, на което децата в много случаи не се учат, е любовта с почит и покорност. Тези чувства трябва да станат толкова разумни и трайни, че да не изчезнат през целия живот. Волята на родителите е Божия воля, тяхното лице е Божието лице. Който не ги почита, не им се покорява , който се е отделил със сърцето си от тях, той е извратил своята природа, отпаднал е от Бога. Затова всячески пази в сърцето си честни ликовете на родителите си, нито с хулна мисъл, нито с дума не предизвиквай на лицето им  сянка и не смущавай сърцето си. Нека и да има поводи за това- не им обръщай внимание. По-добре е да претърпиш, отколкото да се отделиш със сърцето си от родителите, защото Бог им е дал Своята сила. Чествайки ги в сърцето си, ти по всякакъв начин ще се предпазваш да не ги оскърбиш с думи и постъпки. Който неочаквано ги е оскърбил, е отишъл далече, който е направил това съзнателно и в недобри пориви на сърцето си, той е отишъл още по- далеч. Оскърблението на родителите е много опасно. Близо до него е предаването на сатаната по някаква тайна връзка. Затъмнилият честта на родителите в сърцето си сам се е отделил от тях, а оскърбилият ги може да отдели от себе си и родителите. Но скоро след като се случи това , отрязаният постъпва под видимото владение на друг баща – бащата на лъжата и на всяко зло. Ако това не се случи с всеки оскърбител, то се дължи на Божието снизхождение и закрила. Във всеки случай оскърблението не е само нечестно и неразумно, то е и опасно. Ето защо винаги трябва да бързаме да възстановим при такъв случай мира и любовта, нарушени чрез оскърбление, каквото и да е то. Предпазвайки се от лични оскърбления, трябва да се удържаме и от оскърбления на родителите пред другите – от оскърбителни думи или клюки и хули. Който изнесе навън неуважението си, той вече стои на края на злото. Почитащият родителите си всячески ще се старае и с поведението си да ги радва, и пред другите да ги освещава, да ги възхвалява и защитава от неправди и осъждане. Повече от всичко децата трябва да ценят родителската благословия и да се стараят да я получат и затова трябва да се погрижат родителското сърце да бъде отворено за тях. Родителската благословия прилича на всемогъщото Божие Слово. Както то умножава, така и те. Обратно, лишаването на благословия и клетвата съкращават и като че ли изсушават. Който няма родителска благословия, той няма щастие в нищо, всичко му е непоносимо: пропада и неговият ум , и другите се отчуждават от него. Накрая сладък и спасителен дълг е успокоението на престарелите родители. В това се чувства безкрайно благодарна любов и се привлича цялата сила на родителската благословия и цялото блаженство на Божието благоволение. Ако нямаш родители, вместо тях можеш да успокоиш чужд старец, защото въобще старческото лице е Богосветло лице.

 

В) Задължения на роднините.

 

Родителите дават роднините поставяйки ги във взаимоотношения по техния ред въвеждат нови семейни задължения. Тук първо непосредствено място заемат братята и сестрите, заченати в една утроба, кърмени от едно мляко, пораснали под един покрив, една грижа и любов. Чувствата на родство не се учат, те сами съществуват. Такава е братската и сестринската любов…Няма да поясняваме в какво се състои тя. Тя не е това, което е любовта към родителите, или приятелите и благодетелите…нея можеш само да я чувстваш, а не да я изразяваш – тя се отличава с една дума: братска, сестринска. Това е главното задължение. От него сами по себе си се раждат трайният мир и съгласието, неизчерпаем източник на взаимни радости, ведро настроение на родителите и на цялото семейство. Най – голямо то нещастие е , когато братята и сестрите не се разбират – те започват да се делят, всеки тегли към себе си; от това изчезват редът, взаимодействието и успехът. Силата на дома отслабва и накрая той съвсем рухва. Работа на по – големите братя е да пазят и настройват по – малките, а дълг на малките е да уважават и да слушат по- големите.Това е естественото.

 

И между другите роднини родствената любов е е естествена, но заедно с това – и задължителна; само че тя приема различни оттенъци според реда на родството. Така например между праотците и внуците има: у първите- желателна грижовност, а у вторите – уважение, близко до благоговение, благодарност и желание винаги да утешат; между чичовците и племенниците – от едните съвет и пример, а от другите – уважение и внимание. При сираците и вдовиците – в отношението им към другите – повече упователно, отколкото благожелателно, предразположение, близо до искането, до призоваването, а на другите към тях уважение, състрадателност, милост, утешение, особено избягване на оскърбленията.

Семейните задължения

Юни 2, 2013 in Начална страница, Семейство

 

Семейството е общество, което със съгласуваното изпълнение на различни дела под една глава устройва своето външно благосъстояние с цел вътрешния си мир. Обикновено то се състои от задължения за цялото семейство и взаимни задължения на различните членове на семейството.

 

I Общи задължения за цялото семейство.

 

А) Главите. Главата на семейството, който и да бъде той, е длъжен да поеме върху себе си цялата и всестранна грижа за целия дом, по всички въпроси и да полага неуморна грижа за него, считайки се за отговорно лице и пред Бога, и пред хората за доброто и лошото в него;

 

Защото в свое лице той го представя за всичко: за него получава срам или одобрение, боли го или е радостен. Той трябва да полага грижи за : 1) благоразумното, здраво и пълно стопанство, за да могат всички да бъдат задоволени по възможност във всичко, да живеят не бедно, безболезнено. Това е честната , от Бога благословена житейска мъдрост. В това отношение главата е разпоредител и управител на делата. Той определя кога какво да започне, какво кому да се направи, с кого какви сделки да сключи и др. 2) Наред с материалните на негово внимание са и духовните дела, преди всичко вярата и благочестието. Семейството е църква. Той е глава на тази църква и трябва да пази чистотата и, да определя и поддържа начина и часовете за домашна молитва. Начинът за просвещаване на семейството във вярата да вразуми, да укрепи и успокои всеки. 3) Устройвайки всичко с едната ръка отвътре, с другата трябва да действа навън, с едното око – да гледа навътре, а с другото – навън. Семейството е зад него. В обществото се появява той и то търси отговорност направо от него и заради семейството му. Затова всички негови връзки и обществени дела са свързани с него. Той умее да направи , което е необходимо. 4) Накрая върху него лежи задължението да пази общите и своите, лични, семейни обичаи, да поддържа одобено духа и нравите на предците в семейството и да предава паметта за тях от род в род. Всяко семейство има своя характер: нека той остане и се задържи, но в съюз с духа на благочестието. От разнородните семейства ще бъде съставено стройно, при разнообразието, и пълно тяло- село, град, държава.

 

Б) Под главата е и цялото семейство- всички  негови членове. Преди всичко те са длъжни:

 

1. Да имат глава, да не остават без нея и в никакъв случай да не позволяват да имат две или повече глави. Това изисква обикновеното благоразумие и доброто за тях самите, иначе е невъзможно. 2. След като имат глава , всички трябва да и се подчиняват във всичко, да не внасят свои разпореждания, да не започват нищо своеволно и да не пропускат нареденото.

 

3. Да живеят помежду си в траен мир и съгласие, в сърдечен съюз: разедиността на силите отслабва и спира успеха. От този мир зависят взаимната помощ и взаимното съдействие: ти на онзи да помогнеш, а той – на тебе. 5) Накрая, излизайки навън, не трябва да изнасяш семейните кавги и разправии. Външните хора нека знаят само външното. Каквото става вътре, трябва да бъде свещена тайна на цялото семейство. 6. Трябва и с думи и с дела да защитаваш честта на своя дом: самият ти не го посрамвай с лошо дело, не говори лошо за него, защити го, когато чуеш нещо; благословената от Бога чест на дома – това е благонравният, чистият и благочестивият живот на всички негови членове, известен на всеки и обръщащ всички с уважение и доверие към тях.

 

В) Взаимните задължения на различните членове на семейстото.

 

В съпружеството е временното щастие и вечното спасение. Затова към него трябва да пристъпиш не лекомислено, а със страх, внимателно. Бог благославя доброто съпружество. Затова: 1) Бъди благочестив, предан на Бога, уповавай се в Него , моли се Сам Той да ти изпрати другата половина, угодна Нему и спасителна за теб. 2) Търсейки съпружески съюз, не си поставяй лоши цели- страстна неуравновесеност или корист, или суетност, а само една – взаимната помощ във временния живот заради вечния в Божия слава и за благото на другите. 3) Когато намериш половината си, приеми я като Божи дар с благодарност към Бога – колкото с любов, толкова и с уважение към този дар.

 

Когато изборът е направен, трябва да бъде извършено от Бога съчетанието, тайнственото духовно – телесно сливане. Естественият съюз по любов е див и мрачен съюз. Тук той се пречиства , освещава, отрезвява с молитвата на Църквата за Божия  благодат. Трудно е сам да устоиш в траен и спасителен съюз. Природните връзки се късат, непреодолима е благодатта. Самонадеяността е опасна навсякъде, още повече тук. Затова смирено, с пост и молитва , пристъпи към тайнството.

 

Г) Съчетаните са станали една плът, още повече – една душа. Върху това разбиране се формират общите им задължения, а имено: 1. Трайна любов, нестрастна, но чиста и трезва, свидетелстваща за вътрешна взаимна.; 2. Привързаност и живо съпричастие, бързо постоянно съчувствие, а външно – за 3. Взаимно съдействие, според което окото и ръката на единия са там, където – и на другия. Оттук произтича: 4. Непрекъснат мир и нерушимо съгласие, предотвратяващо неудоволствията, бързо отстраняващи неочаквано случилото се; 5. Доверие, според което несъмнено единият може да се опре на другия за всичко, да бъде спокоен за него във всичко, що се отнася до тайните или до задълженията. Венец на всичко е: 6. Съпружеската вярност, т.е. запазване на първото условие на съюза – да принадлежат един на друг и с душата и с тялото си. Мъжът не принадлежи на себе си, а на жена си; жената не принадлежи на нея, а на мъжа си. Верността укрепва доверието; липсата на вярност, макар и само предполагаема, ражда подозрителна ревност, пропъждаща покоя и съгласието и разрушаваща семейното щастие. Не ревнувай – това е свят дълг, но и подвиг или изпитание на съпружеската мъдрост и любов. Защото тук винаги се намесва егоизмът, който и изисква изключителното и се бои за него. С това той е много смешен и сам се въоражава против себе си.

 

Д) Що се отнася до личните задължения на всеки съпруг, те произтичат от разбирането за значението на всеки от тях. Мъжът е глава на жената. Оттук: 1) Мъжът трябва да има и да проявява своето владичество над жената, без да се унижава, да не предава главенството поради малодушие или страст, защото това е срам за мъжете. Неговата власт трябва да бъде не деспотична, а любовна. Имай жена – другарка и я накарай със силна любов да ти бъде покорна. 2. Длъжен си да я считаш във всички дела за първи, най – верен и най – искрен съветник, за първата – поверена в тайните ти. 3. Длъжен си да я гледаш, да се грижиш за нейното умствено и нравствено съвършенство, снизходително и търпеливо да премахваш лошото и да насаждаш доброто, да понасяш непоправимото в тялото или в характера и благодушно и благочестно. 4) По никакъв начин да не си позволяваш да я развратиш със своята небрежност и волност. Мъжът е убиец ако смирената му, кротка и благочестива жена стане разсеяна , своенравна и не се бои от Бога…5) Но запазването на нравствеността не е пречка да се удовлетвори желанието и да общува с външни хора с благоговението на мъжа и, като се държи прилично.

 

Е) Жената,  от своя страна, е длъжна: 1) да слуша мъжа си във всичко, да нагоди изцяло своя нрав към неговия и да му бъде предана докрай, така че да не замисля нищо без неговата воля. 2) Да изпълнява вярно всички негови разпоредби, съвети, заповеди и в мисълта си да не допуска това, че може някога да настоява на своето, въобще в нищо да не показва главатарство. 3) В случай на несъгласие с мъжа си да бъде отстъпчива и търпеливо да понася всичко, което не и се нрави; иначе няма да запази скъпия мир. 4) Но това не отнема задълженията и да се грижи за добрите нрави на съпруга си. Със своята мъдрост и влияние тя може да измени неговия характер, ако той е неизправен; в крайна сметка, тя не трябва да го оставя без грижи, а колкото и позволяват ума и силите, да му въздейства и да го измъква като от огън. 5) Затова трябва сама да се украсява предимно с добродетели, другите и украшения да са нещо странично, от което тя лесно може да откаже, особено когато това е необходимо да поправи делата си. 6) Накрая да помни,че върху нея пада участта да пази семейните дела, макар и само като изпълнител…Нейният дълг е да прави каквото трябва, виждайки всяка нередност, да я възстанови или изпълни.

 

(следва…)