Православието и Теорията за еволюцията

Март 26, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Ти ме помоли да отговоря на въпроса дали научното разбиране за еволюцията на света и човека може да се съвмести с традиционните опит и знание на Православието. Ти питаш още какво е мнението на Отците по този въпрос  и дали по принцип е нужно да има такова съвместяване. Накратко, аз написах следното:
 
Антропологията на Новия Завет е свързана с антропологията на Стария Завет. Цялото благовестие на Стария Завет е: Човек е образ на Бога. Цялото благовестие на Новия Завет е: Богочовекът е истинският образ на човека. Всичко небесно, божествено, вечно, безсмъртно и неизменно у хората е образът на Бога, богоподобието на човека.
 
Богоподобието на човека беше увредено от доброволния грях, извършен от човека в сътрудничество с дявола – увреждане посредством греха и смъртта, които произтичат от прегрешението. По тази именно причина Бог стана човек, за да възстанови Своя образ, покварен от греха. Ето защо Той се въплъти и живя в света на човека като Богочовек, като Църквата, за да предостави образа на Богочовека – всичко необходимо за този деформиран, създаден по Божи образ човек, за да израсте той (в Богочовешкото тяло на Църквата, с помощта на Светите Тайнства и добродетели) „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“(Еф.4:13). Това е Богочовешката антропология. Предназначението на богоподобните същества, известни като хора е едно: да станат постепенно съвършени както Бог Отец, да станат богове по благодат, да достигнат до обожение, Христоподобие, Троицеподобие. Според Светите Отци „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“ (св. Атанасий Велики).
 
Но така наречената „научна“ антропология не признава богоподобието на човешкото съществуване. Нейните привърженици отхвърлят прогресивността на Богочовешката еволюция на човека.
 
Ако човек не е образ на Бога, тогава Богочовекът и Неговото Евангелие са нещо неестествено за него, нещо механично и непостижимо. Тогава, би могло да се каже образно, Богочовекът Иисус е робот, построен от други роботи. Богочовекът става  тиранин, който насилствено иска от хората да бъдат съвършени същества, какъвто е Бог. Ние говорим за утопия, илюзия и недостижим „идеал“. Така всичко се опростява до мит, наратив.
 
Ако човек, следователно, не е богоподобно същество, тогава самият Богочовек е ненужен, защото научните теории за еволюцията не приемат греха, нито приемат Спасителя от греха. В секуларния свят на „еволюцията“ всичко е природно (естествено) и няма място за греха. Именно за това е шега да се говори за Спасител и за спасение от греха. В крайна сметка всичко е естествено: грях, зло и смърт. Защото, ако всичко в човека се проявява и е резултат от еволюцията, тогава няма нищо, което трябва да бъде спасено в него, тъй като нищо не е вечно и неизменно, но всичко е земно, от глина  и като такова е преходно и нетрайно.
 
В такъв свят на „еволюция“ няма място за Църквата, която е тялото на Богочовека Христос. Теология, която основава себе си на антропологията на научната теория на еволюцията, е нищо повече от самоотрицание. По същество това е теология без Бог и антропология без човек. Ако човек не е безсмъртен, вечен и образ на Бог, тогава всички теологии и всички антропологии са нищо друго освен глупава шега, трагична комедия.
 
Православната теология и връзката, която ние имаме със Светите Отци е начинът за нашето издигане към Богочовека, към Православната всеобхватна истина. Това е нещо, което се нуждае от анализ, и е за тези, които се занимават с въпроси от Евангелието. Всички Евангелски въпроси са по своята същност фокусирани на проблема за човека. И всички проблеми на човека са фокусирани на един основен въпрос, този за Богочовека. Само Богочовекът е универсалното решение на енигмата, наречена човек. Без Богочовека и извън Богочовека, човекът винаги – съзнателно или не – е сведен до някакво човекоподобие, супермен или дори до дяволочовек. Доказателства и свидетелства за това? Цялата история на човечеството!

 

превод от английски

източник:http://www.johnsanidopoulos.com/

 

 

Християнската философия на културата

Февруари 8, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Ние живеем на географска и духовна граница между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Нашата народна душа е изпратена в този тайнстсвен свят и й е казано: живей на острието на меча! Може ли който и да е от нас да живее безопасно върху острието на меча? При такъв живот не е ли необходимо да бъдем постоянно нащрек? От една страна душата ни привлича със своя магнетизъм метежният Запад , а от друга с тайнствената си красота ни примамва спокойният Изток. Под лъскавата повърхност на Запада бушуват вулканични противоречия; под грапавата повърхност на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. И нас ни разкъсват двата свята. Накъде ще тръгнем: на Изток или на Запад? Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски чувствителна, за да може да тръгне и върви по пътя, който няма да я доведе до смърт. Не казвай: нека се раздели душата на нашия народ, неко половината да тръгне на Изток, а другата половина на Запад. Приятелю, може ли окото ти да вижда, ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели? Самите факти неоспоримо отговарят и неопровержимо свидетелстват: не може. Как тогава душата на нашия народ може да живее и да не умре, да стане безсмъртна, ако се раздели?

 

Не трябва да се заблуждаваме, положението на нашата народна душа е съдбоносно сериозно; само опортюнист може да се отнася към него несериозно. Основен принцип на народната психология е: всеки индивид носи в себе си не само съдбата на своята собствена душа, но и на народната. Всеки е отговорен за всичко. В тялото на нашия народ душите ни са преплетени помежду си, както корените в земята, от които расте един ствол, едно дърво. У всекиго е душата на всеки, а всички души съставляват един неделим организъм. Ако душата ми е заразена с егоизъм, нима отровната няма да се разлее по целия организъм на народната душа? Ако твоето сърце е заразено със саможивост, нима не си станал гангрена в организма на народната душа, гангрена, която трябва веднага да се отсече?

 

Свикни с мисълта, че народната душа не е нещо отделно от нас; тя е органично единство от всички отделни души. Каквото и да вършиш, каквото и да мислиш, каквото и да чувстваш твоята работа, твоята мисъл, твоето чувство прониква в душата на целия народ, влиза в нея с всички свои пороци и добродетели, гадости и радости. За здравето на нашата народна душа е отговорен всеки един от нас- и най-големият и най-малкият, и най-ученият, и най-неграмотният, и най-видният, и най-униженият.

 

Когато нашата народна душа за първи път се е изправила на кръстопътя между двата свята, Св. Сава решително я повел по пътя на Богочовека Христос. Преди него тя е била сляпа; чрез него е прогледала и за първи път е видяла вечната Истина и вечния смисъл на живота. От смъртното той обърнал душата ни към Безсмъртния, от временното към Вечния, от човешкото – към Богочовека. По кой път ще тръгнем, приятели мои, когато душата ни, като красива птица, запърха в клетката на нашето тяло, забърза мъчена от съдбовните въпроси: какво е животът, какво е смъртта, защо се дава живот на човека, след като завършва със смърт? Налегнат ли ни тези страшни въпроси, кой ще ни отговори на тях: дали европейският човек или Богочовекът?

 

Ако човек не си е задал тези съдбовни въпроси, бъдете сигурни, че още не е излязъл от животинския стадий, още не се е развил в човек. Ако някой счита, че стои по-високо от животните поради това, че разкошно се облича и храни, посочете му животните и растенията. Забележете, нима полският крин не е по-красиво облечен и от славния цар Соломон? Нима не е по-разкошно украсен и от Савската царица? Забележете, нима пчелата не се храни по-добре от всеки богаташ, тъй като се храни с цветя? А когато сериозно се вгледате в някои представители на нашата интелигенция, ще видите, че те още не са излязли от неорганичното състояние, понеже живеят с тяло и за тялото, заради този тленен глинен пашкул на душата.

 

Който веднъж сериозно се замисли по растовски над тайнственото същество, което се нарича човек, той трябва или като Растко с цялото си същество да повярва в Господа Христа, или да извърши самоубийство, неизбежно да извърши духовно самоубийство, а може би и физическо. Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единият и с какво другият път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

 

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, как безкрайно той обича да богува, да богува с науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън, макар с троглодитство и човекоядство? Той с езика на своята хуманистично-позитивистка наука е обявил: “Няма Бог”. И воден от тази логика той смело е извел заключението от това: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!

 

Европейският човек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обграден с нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

 

Знаете ли кой е победил? Иронията. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, той с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремления: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог. Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като Понеже на тази помрачена звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, макар бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

 

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с толкова идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите, както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже това е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

 

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизма; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; от модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай лама.

 

В своята същност европейската култура е овампирен фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. “Чревоугодие за предмети” е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява с фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно ? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланица, в която по-силният има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивната наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта като върховен закон. Той владее и над хората, и над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямото твое престъпление не си виновен, защото всичко което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! Не може да съществува грях за човек, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях, ни зло, ни престъпление.

 

Метафизическят нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа “няма Бог”, е трябвало да се появи като практически нихилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своята философия и наука, със своята техника и политика европейката култура систематично изтласква от човека всичко, безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му, докато не я сведе до нула.

 

Трябва да се освободим от Бога това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизъм и волунтаризъм, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убем Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искреният изповедник на европейската култура Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: “Бог умря!”

 

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина, абсолютните ценности са отхвърлени , а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е резултат на хуманизма и всички негови философски, научни, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

 

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: “На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целия народ и цялото време в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата поезия вече не носи онова усещане на класиците за света, което е давало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атративен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство с най-силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и заобленост, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата.”

 

Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката до края и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всички същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито йерархия на съществата, нито йерархия на ценностите; съществува само анархия.

 

И наистина, реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се изменя в атеизъм, преминава през анархизмът и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал до там от хуманизма през атеизма.

 

Какво остава от човека, когато душата се извади от тялото му? Труп. Какво от Европа, когато от нейното тяло се извади Бога? Труп. Когато са извадили Бога от вселената нима не е станала труп? Какво е човек, който отрича душата в себе си? Нищо друго, освен униформена глина, ходещ ковчег от глина. Резултатът е поразителен: влюбен в пексиметите, европейският човек най-накрая и сам е станал предмет. Личността е обезценена и унищожена, останал е човек-предмет. Няма го целият, безсмъртният, боголик човек, а само отломъци, телесната черупка на човека, от която е изгонен безсмъртният дух. Наистина, черупката е изгладена, полирана, но въпреки всичко е черупка. Европейската култура е лишила човека от душа, овеществила го е и го е механизирала. Тя е като чудовищна машина, която поглъща хора и ги преработва в предмети. Финалът е затрогващо тъжен и потресаващо трагичен – човекът става бездушен предмет сред бездушни предмети.

 

Такава е в общи линии културата на европейския човек. А каква е богочовешката култура? На какво почива тя? Тя цялата почива на личността на Богочовека Христа. Бог е станал човек, за да издигне човека до Бога. Това е началото и краят, между които се движи православната християнска култура. Нейният девиз е: Богочовекът във всичко да бъде пръв, да бъде всичко във всичко. Не само Бог, нито само човек, а Богочовек. Тук е олицетворено и осъществено най-тясното единство на Бога с човека. Пълнота и съвършенство на своята личност човек постига чрез съединение с Богочовека. Богочовечеството е единствената категория, чрез която се проявява цялата многостранна дейност на православната култура. Започва се от Богочовека и се завършва с идеален, обогочовечен човек. В центъра на света стои Богочовекът Христос. Той е ос, около която се движи целият свят – и видимият и невидимият. Той е тайнствен център за душата, към който гравитират всички души, гладни за вечната Истина и Живот. Той е извор на всички творчески сили на християнската култура. Тук Бог работи, човекът сътрудничи. Бог твори с човека, човекът твори с Бога; установява се Божие творчество, и то се установява чрез човека. Заради това човек изнася от себе си всичко, което е божествено, прилага го на практика, превръща го в творчество, в живот. В това творчество всичко, което е божествено не само у човека, но и в света, намира свой израз, всичко, което е божествено работи, всичко, което е човешко сътрудничи. Но за да сътрудничи човек успешно на Бога, трябва да привикне да мисли с Бога, да чувства с Бога, да живее с Бога, да действа с Бога. А това ни разкрива целта на християнската култура.

 

Каква е тя? Целта й е да внесе и осъществи у човека и в света около човека колкото може повече от божественото. Поради това християнската култура е култ към Христа Бога, служение на Христа Бога. В действителност християнската култура е непрекъснато служение на Христа Бога, непрекъснато богослужение: човекът служи на Бога чрез себе си и чрез всички твари около себе си; постоянно прилага Божието в своята работа, във всяко свое творчество; събужда всичко, което е божествено в природата, така че цялата природа да служи на Бога, предвождана от христолюбивия човек. По този начин всички твари да могат да участват във всеобщото богослужение. Понеже природата се подчинява на човека, който служи на Бог.

 

Богочовешката култура преобразява вътрешността на човека. Промяната става от вътрешното към външното- първо душата после тялото.Тялото е близнак на душата, който чрез душата живее, движи се и съществува. Изтръгнете от него душата; какво остава, ако не миризлив труп? Богочовекът преобразява най-напред душата, след това и тялото. Преобразената душа преобразява тялото, преобразява материята.

 

Целта на богочовешката култура е да преобрази не само човека и човечеството, но чрез тях и цялата природа. Но как се постига тази цел? Единствено с богочовешки средства. А това са евангелските добродетели: вяра и любов, надежда и молитва, пост и смирение, кротост и милостивост, боголюбие и братолюбие. С практикуването на тези добродетели се изгражда богочовешката култура. Упражнявайки тия добродетели, човек преобразява душата си от грозна в красива, от мрачна в светла, от грешна в свята, от тъмнолика в христолика. И тялото се превръща в рамка, в която поставя христоликата си душа.

 

Чрез упражнението в евангелските добродетели, човек придобива власт над себе си и над природата около себе си. Изгонвайки греха от себе си и от света, човек изгонва и дивата и разрушителна сила, напълно преобразява и себе си, и света, усмирява природата и в себе си, и около себе си. Светителите са най-добър пример за това: освещавайки, преобразявайки себе си с практикуването на евангелските добродетели, те освещават, преобразяват и природата около себе си. Многобройни са светителите, на които са служили дивите зверове, които със самата си поява са усмирявали лъвове, мечки и вълци. Тяхното общуване с природата е молитвено, благо, кротко, милостиво, нежно, не грубо, не сурово, не неприятелско, не диво.

 

Не външното, насилствено, механично натрапване, а вътрешното, доброволното, лично усвояване на Господа Христа с непрекъснатото практикуване на християнските добродетели осъществяват царството Божие в душите, осъществяват православната култура. Понеже царството Божие не идва по външни, видими пътища, но по вътрешни, духовни, невидими. “То няма да дойде забелязано е обявил Спасителя. И няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17, 20-21), вътре в душата, сътворена от Бога и боголика, в душата, осветена с дух Светий. Тъй като “царството Божие е правда и мир и радост в Духа Светаго” (Рим. 14,17). Да, в Духа Светаго, не в духа човешки. То може да бъде в духа човешки дотолкова, доколкото човек изпълни себе си с Духа Светаго чрез евангелските добродетели. Затова първата и най-голяма заповед на християнската култура е: “Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6: 33), т.е. ще ви се придаде всичко, което ви е потребно за поддържането на телесния живот: храна, облекло, жилище. Всичко това е само добавка към царството Божие. А културата на Запада търси най-напред тази прибавка. В това е нейното езичество, защото според думите на Спасителя, езичниците търсят най-напред тази добавка. В това е нейният трагизъм, тъй като е похабила душата, грижейки се за предметите. А безгрешният Господ е казал веднъж завинаги: “не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете… Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:25; 33-33; Лук. 12: 22-31)

 

Огромен е списъкът от нуждите, които съвременният човек жадно измисля. И за да задоволяват многобройните си безсмислени потребности, хората са превърнали тази златна Божия звезда (т.е. земята б.пр.) в кланица. А човеколюбивият Господ отдавна е открил това, което “единствено е потребно” на всеки човек и на цялото човечество. Кое е то? Богочовека Христос и всичко, което Той носи със Себе си: Божията истина, Божията правда, Божията любов, Божията доброта, Божията святост, Божията безсмъртност, Божията вечност – всички Божии съвършенства. Ето, това е “единственото потребно” на човека и човечеството, а всички останали потребности, сравнени с него, са почти ненужни.

 

Когато човек истински сериозно се замисли над тайната на своя живот и света около себе си, тогава трябва да дойде до заключението, че потребност над потребностите е да се отрече от всички потребности и решително да тръгне след Господа Христа, да тръгне и се съедини с Него чрез упражняването на евангелските подвизи. Не направи ли това, човек остава духовно безплоден, бежизнен; душата му се изсушава, разпилява, разпада и той постепенно умира, докато накрая не умре напълно. Защото божествените уста са изрекли: “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките, който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят (Йоан 15: 4-6).

 

Само чрез духовно органично единство с Богочовека Христос човек може да продължи живота си в живот вечен и своето същество в същество вечно. Човекът на богочовешката култура никога не е сам: когато мисли, той мисли с Христос ; когато работи, той работи с Христос; когато чувства, той чувства с Христос. С една дума: той непрестанно живее с Христа Бога. Защото какво е човек без Бога? В началото получовек, а накрая нечовек. Единствено в Богочовека човек намира пълнотата и съвършенството на своето същество, намира своя оригинал, своята безконечност и безкрайност, своята безсмъртност и вечност, своята абсолютна стойност. Господ Иисус единствен между човеците и между съществата е прогласил човешката душа за най-голяма ценност във всички светове, горни и долни. “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26)

 

Всички слънца и звезди не струват колкото една душа. Похаби ли човек душата си в пороци и грехове, не ще може да я откупи, макар да стане господар на всички слънчеви системи… Тук на човека е оставен един изход, само един, и няма друг. Ето го: Богочовекът Христос е единственото осигуряване на човешката душа, осигуряване за безсмъртност и вечност. С предметите душата не се осигурява, но се поробва. Богочовекът освобождава човека от тиранията на предметите. Над Христовия човек нещата нямат власт, а той властва над тях. Той определя истинската им цена, защото ги премерва с Христова оценка. А тъй като според Христос човешката душа има несравнено по-голяма стойност от всички същества и неща, то Христовият човек посвещава цялата си грижа и внимание на душата. Християнската култура преди всичко е култура на душата.

 

Човек е велик единствено с Бога  -  това е мотото на богочовешката култура. Без Бога човек не е нищо друго, освен седемдесет килограма кървава глина. Какво са хората без Бога, ако не гроб до гроб? Европейският човек е осъдил на смърт и Бога, и душата. С това не е ли осъдил и самия себе си на смърт, от която няма възкресение? Сведете искрено и безпристрастно баланса на европейската философия, наука, политика, култура, цивилизация и вие ще видите, че те са убили у европейския човек Бога и безсмъртието на душата. Но ако сериозно се вгледате в трагизма на човешката история, вие ще трябва да видите, че богоубийството винаги завършва със самоубийство. Спомнете си за Юда. Той първо е убил Бога, а след това унищожил себе си. Това е неизбежен закон, който владее в историята на тая планета.

 

Сградата на европейската култура, зидана без Христа, ще трябва да се разруши, предсказва преди 90 години далновидният Достоевски и Гогол преди 100 години… И пред очите ни се сбъдват предсказанията на славянските пророци. Десет века е зидана европейската вавилонска кула и на нас ни се пада трагичното видение: съзидана е огромна… нула! Настъпила е всеобща бъркотия: човек човека не разбира, душа душата не разбира, народ народа не разбира. Въстанал е човек против човек и царство против царство, и народ срещу народ, па дори и континент срещу континент.

 

Европейският човек е дошъл до своето съдбоносно главозамайване. Той е повел към върха на своята вавилонска кула свръхчовека и искал с него да завърши своето здание, ала свръхчовекът полудял под самия връх и се сгромолясал от кулата, а и кулата след него се троши и ломи чрез войни и революции. Homo europaeicus трябва да полудее на края на своята култура. Богоубиецът трябва да стане самоубиец. Wille zur Macht (т.е. волята за власт – основна категория във философията на Нищше и неговия свръхчовек б.пр.) се е превърнало в Wille zur Nacht (желание за нощ б.пр.). Нощ, тежка нощ е легнала над Европа. Нейните идоли се рушат и не е далеч денят, когато няма да остане камък върху камък от европейската култура, която е изграждала градове, а е разрушавала души, която е обожествявала тварите, а е отхвърляла Твореца.

 

Влюбен в Европа, руският мислител Херцен дълго живял там, но преди 90 години, в края на живота си, писал: “Достъчно дълго проучвахме проядения от червеи организъм на Европа; във всички слоеве видяхме пръста на смъртта… Европа се приближава към страшен катаклизъм… политическите революции се рушат под терора на своята немощ; те са извършили велики дела, но не са изпълнили задачата си, разрушили са вярата, а не са осъществили свободата; разпалвали са в сърцата желания, които не са били в състояние да изпълнят… Аз съм първият, който бледнея и се боя от тъмната нощ, която настъпва… Сбогом умиращ свят, сбогом Европа!…”

 

Пусто е небето, защото Го няма Бога на него; пуста е земята, понеже ги няма безсмъртните души; европейската култура е превърнала робите си в гробове. И тя самата е станала гроб. “Аз искам да отида в Европа, заявява Достоевски, и зная, че отивам при гроб…”

 

Преди Първата световна война краха на Европа са предусещали и предсказвали само тъжните славянски пророци. След войната това виждат и усещат и някои европейци. Най-смелият и най-искреният между тях несъмнено е Шпенглер, който развълнува света с потресаващата си книга: Untergang des Abendlandes (“Залезът на Запада”). В нея, с всичките средства, които му предлага европейската наука, философия, политика, техника, изкуство, религия, той показва и доказва, че Западът залязва. От Първата световна война Европа се намира в предсмъртна агония. Западната или фаустовската култура, според Шпенглер, е започнала в десети век след Христа, а сега се разпада, докато изчезне напълно в края на двадесет и втори век. След европейската култура, разсъждава Шпенглер, настъпва културата на Достоевски, културата на Православието.

 

Чрез всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. “Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне непосредствено с Христа.”

 

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът ги е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът – с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!… Европеецът не е открил проблемът на смъртта; Богочовекът го е решил с възкресението.

 

С кого ще вървим – с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Господа, вие продължавате святото дело на светиите, вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато правите милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

 

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието; постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се бори с гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл, знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. Свети Сава у нас е най-големият строител на богочовешката, православна култура, понеже двадесет години на Света Гора е преобразявал душата си с евангелски подвизи, и така е превърнал себе си в най-великата, най-безсмъртната и най-завладяващата личност в историята на нашия народ. Той е прокарал за душите ни път от смъртта към безсмъртието, от временното към вечността. Той е повел душата си по пътя на богочовешката, на православната култура.

 

Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго , за да може накрая да замени Богочовека Христос със своята философия и наука, със своята политика и техника, със своята религия и етика. Европа си е послужила с Христос “само като мост от некултурното към културното варварство, т.е. от неграмотно варварство в грамотно” (Епископ Николай: “Речи о свечовеку”, стр. 334).

 

Човече, sei stolz und glulcklich, т.е. бъди горд и щастлив наставлява европееца завършителят на европейската култура Ницше. Смирись, гордый человек!, т.е. смири се, горди човече! съветва славянския човек изразителят на православната култура Достоевски. Смири се горди човече, смири се пред вечната Христова истина и правда!

 

Моите заключения за европейската култура са много песимистични. Но нека това не ви учудва, защото говоря за най-катастрофалния период от човешката история- за апокалипсиса на Европа, чиито действия рушат нейното тяло и нейния дух. Без съмнение цяла Европа е минирана с противоречия, които ако не се разрешат, могат скоро да експлодират и резултатът да бъде унищожението на европейската култура.

 

Поставени на опасната граница между две култури, нашите души са изправени пред въпроса: Кого да изберем – европейския човек, или Богочовека? От отговора зависи съдбата на нашата народна душа сега и във вечността. Ако изберете Богочовека тогава душата на народа ни ще се озари от незалязваща светлина, и от преходна тя ще стане непреходна; ще се превърне от неславна в славна, от смъртна в безсмъртна, от временна във вечна, от човешка в богочовешка. Изберете ли Него, какво може да ви стори човек? Какво е смъртта? “Смърте, къде ти е жилото? Аде, къде ти е победата?” Изберете ли Него, вие ще застанете сред безсмъртните, сред големите и велики християни, сред главните строители на православната богочовешка култура: свети Сава Сръбски и свети Сергий руски, свети Лесновски ,св. Прохор Пшински, св. Иоан Рилски, свети Серафим Саровски и останалите безсмъртни християни. А когато сте с тях и с техния всепобеждаващ Господ Христос, тогава никой не ще може да ви победи нито в този, нито на онзи свят. Тогава ще бъдете непобедими победители на всички бойни полета, във всички светове…

 

източник: http://synpress-classic.dveri.bg/books/svetosavieto/3.htm

 

 

 

Поклонническото пътуване на стареца Клеопа

Юли 18, 2013 in Беседи, Начална страница


старец Клеопа

 

Три години след първото си поклонническо пътуване до светите земи, през септември 1977, група от четирима отци от манастира Сихастрия, водени от архимандрит Клеопа Илие, потеглиха с влак към Атон.

 

Атон, наричан “Градината на Пресвета Богородица”, е второто най-свято място в християнския свят след Гробницата на Господ. Атон е раят на православните земи, неповторим в християнския свят.

 

Пристигнахме в Солун, столицата на древна Македония, където се срещнахме с някои румънски монаси. Цял ден посещавахме старите църкви и манастири на северна Гърция, след което отпътувахме за Атон.

 

Атон

 

На хоризонта можехме да видим някои Атонски манастири, пристанището Дафни и върха на Атон, над 2000 метра висок. Всичко изглеждаше като Божие чудо. Атон представлява тясна ивица земя с площ от 335 кв. км., над 50 км дълга, в която се поместват двадесет големи манастира, над 15 скита и около двеста килии, големи и малки, в които над хиляда и петстотин гръцки, сръбски, руски, румънски и български монаси се подвизават в аскетизъм.

 

След двучасово пътуване с лодка слязохме на пристанището Дафни и се изкачихме до Карея, столицата на Света Гора. След като получихме входна виза за Атон, тръгнахме към румънския скит Продром, където останахме два дни. В събота вечер, по време на вечернята, расофорен монах Йоан, ученик на отец Клеопа, бе подстриган като монах под мантията на отец Клеопа. Подстрижението беше ръководено от Архимандрит Викторин, игумена на манастир Сихастрия, който му даде името Йоаникий.



отец Клеопа и отец Йоаникий Балан

 

След това бе отслужена литургия и отец Клеопа произнесе красива реч. След трапезата посетихме всички пещери и килии на пустинници около скита Продрому и на следващия ден се отправихме на поклонение в световно-известните Атонски манастири.

 

Първата ни спирка беше в манастира Велика Лавра. Тук се поклонихме пред мощите на Св. Атанасий Атонски в притвора на църквата.



мощите на Св. Атанасий Атонски

 

След това посетихме румънския скит Лаку и манастирите Иверон, Кутлумуш и Ставроникита, всичките реставрирани и подържани във времето от молдавски владетели. Най-силно ни развълнува иконата на Пресвета Богородица, наричана ‘Портаиса’ (Вратарница) в манастира Иверон, където всички се поклонихме, начело с отец Клеопа.


Иверската икона на Пресвета Богородица, наричана ‘Портаиса’ (Вратарница)

 

По пътя към Карея се отбихме за кратко в килията на прочутия исихаст, Паисий Светогорец, велик, свят човек, почитан и търсен в цяла Гърция, който ни изуми със своята святост и смирение.

Килията на отец Паисий в Капсала е обградена от лозя. Почукахме на портата и зачакахме. Дребен на ръст монах, слаб, скромно облечен, на вид на около седемдесет и пет години, но със сияещо лице и изпълнен със смирение, дойде и ни отвори портата. Беше Старецът!


стареца Паисий

 

- Благослови ни, отец Паисий! Ние сме пилигрими от Румъния.

- Господ да ни благослови всички!

Покани ни в малък параклис до килията, където се поклонихме и изпяхме тропара на Пресвета Богородица. След това ни покани в килията си за гости, четири на два и половина метра голяма. Седнахме. Бяхме общо около десет човека. Отец Паисий ни почерпи, по обичая на атонските монаси, с локум и студена вода. След това седна на малко столче на прага на вратата.

- Отец Паисий, идваме отдалеч. Молим – дай ни наставление как да се спасим.

- Простете ми, моля ви. Не съм йеромонах и не се осмелявам да наставлявам свещеници – отговори старецът.

- Независимо от това, намери за нас дума за спасение.

- Отци, не съм завършил още училището на монашеството и не знам много думи.

Виждайки смирението му, архимандрит Клеопа го попита:

- Отец Паисий, коя молитва е по-полезна за монаха: да чете Псалтира или да казва Иисусовата молитва?

- И двете са добри – каза той – само ги казвайте от сърце, с вяра и със сълзи.

- Кой монашески аскетически труд е по-добър – живота в братство или в пустиня?

- Ако имаш смирение – каза старецът – можеш да се спасиш и в единия и в другия. Който иска да е сигурен, че ще се спаси, влиза в братство под послушание; а който обича повече тишината и молитвата се оттегля в уединение.

- Как можем да помогнем за спасението на другите?

- С молитва. Монахът е преди всичко молитвеник и запалена свещ на светилник за всички. Само по този начин можем да помагаме и духовно да изграждаме хора. Първа е молитвата, после примерът на нашия живот, после наставленията.

- Как можем да придобием дара на сълзите?

- Ако имаме смирението на светците, ще придобием и Умната молитва, и дара на сълзите. Не съм съумял да придобия този дар, който се дава от Бог след много труд.

- Какво е мнението Ви за атонското монашество днес?

- Нямам никакво мнение. Но знам, че всички са дошли на Света Гора за слава Божия и за да се спасят. Така всички се насилват, според ревността и силите си, в молитва, в послушание, в пост, в нощни бдения, и във всички добри дела. Всички се смиряват, имат надежда и се трудят и следват Христа. Кой обаче ще се сдобие с короната на спасението не знае никой освен сам Бог.

- Какви книги трябва да четат монасите?

- Преди всичко Светото Писание. След това Жития на светиите и отечески писания. Не е нужно да четем или да говорим много, но трябва да правим много!

- Отец Паисий, колко пъти в годината трябва да пристъпваме към Светото Причастие?

- Гласът на сърцето ни и на нашия духовен отец ни указват колко пъти. Някои по-често, други по-рядко. Но ако монахът може да се причастява веднъж седмично е много добре. Миряните – по-рядко и в съответствие с това, което реши техният духовен отец.

- Какъв друг съвет можете да ни дадете?

- Нека винаги да сме готови за смъртта, “защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий” (Мт 25:13).

- Отец Паисий, колко часа трябва да спи монахът нощем?

- Ако прибавя колко часа спя легнал на легло и колко проспивам на крака, ще видите че спя по цял ден, защото не пазя трезвение с ума си в молитва!

И ние, получавайки голяма полза от смирението и мъдростта на отец Паисий, му благодарихме, че ни прие, за наставлението, поискахме благословението му, и продължихме по пътя си.

След това посетихме чудотворните икони в църквата Протата в Карея, както и в манастирите Пантократор, Есфигмен и Ватопед, където има много мощи и няколко чудотворни икони. Стефан Велики [1] построил пристанище във Ватопед, което се поддържа в добро състояние и до днес.

Продължихме своето поклонническо пътуване с посещение в Хилендарския манастир. От там прекосихме хълмовете и спряхме в Зографския манастир, който е бил построен от основата от Стефан Велики между 1475 и 1502 година. Патронният празник на манастира е празникът на Свети Георги.

След това се поклонихме в манастирите от западната страна на връх Атон – манастира Дохияр (основан изцяло от Алекандър Лапеснеану през 16 век), Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетра ( основан от Михаил Смелият [2]), Филотей, Григорият (основан от Стефан Велики), Дионисият (основан от Негой Бесарабски [3]) и Св. Павел.

Когато атонските игумени научиха за идването на архимандрит Клеопа на Атон, не малко от тях го помолиха да даде наставление на братята от техните манастири. Така той даде пет духовни проповеди с отеческо и изключително исихастко съдържание, които утешиха много млади души. Тези проповеди бяха публикувани и обиколиха цяла Гърция.

Напускайки Света Гора посетихме град Атина и манастирите около него и отидохме при великия духовен отец, Порфирий, който имаше дара на прозорливостта.


стареца Порфирий

 

Истински светец на нашето време! Той се подвизаваше в малък скит в Атика. От там заминахме за остров Корфу, при мощите на св. Спиридон, когото отец Клеопа почита извънредно много.


раката с мощите на свети Спиридон

 

Тъй като следващият ден бе неделя, отслужихме заедно света литургия, и отец Клеопа бе поканен да даде наставление в манастира Платитера в града. Късно вечерта отпътувахме с кораб към Италия при мощите на светия йерарх Николай, великия чудотворец, по настояване на отец Клеопа, който искаше да им се поклони поне веднъж в живота си и да изпроси помощта на светеца.


Рака с мощи на свети Николай, Бари

 

В десет часа на другата сутрин пристигнахме в Бари, където се намира катедралата с мощите на свети Николай. Тук всички се поклонихме със сълзи пред неговия реликварий, който се пази под олтара на голямата църква, и изпросихме неговата помощ и посредничество за нас и за нашата страна. Отец Клеопа прочете със сълзи първата част на Акатиста на свети Николай и всички изпяхме „Радвай Се, О Николай Велики Чудотворче!”. Беше момент наситен с много чувство, който никога няма да забравим.

От там отидохме в Рим, където посетихме катакомбите и се поклонихме пред мощите на Св. Калист и Св. Севастиан. След това се отбихме в манастира Челие в Югославия, за да се срещнем с великия сръбски богослов, Юстин Попович. Всички искахме да говорим с този забележителен догматичен богослов, известен по цял свят, който бе насилствено затворен в този манастир [4].


старец Клеопа и свети Юстин Попович

 

Два дена архимандритите Юстин и Клеопа разговаряха чрез преводач. След това отец Клеопа го помоли за личен съвет. Сподели с отец Юстин, че би желал да прекара остатъка от живота си на Атон, но се колебае дали да го направи. Тогава архимандрит Юстин му каза:

- Отец Клеопа, ако отидеш на Света Гора, ще добавиш още едно цвете в градината на Пресвета Богородица. Но какво ще стане с вярващите – на кого ги оставяш? Там ще се молиш само за себе си, а в своята родина се молиш за всички и можеш да доведеш много души, които са без пастир, до Бог. Преди време аз също исках да се подвизавам в аскетизъм на Атон, но накрая се върнах да върша мисионерска работа в родината си.

- Казвам да останеш в своята родина, и така ще спасиш и себе си, и ще помогнеш за спасението на другите. Това е най-голямото добро дело за монаха днес. Особено сега, когато се борим срещу безверие, секти и религиозно безразличие.

След като получи този съвет, отец Клеопа се прибра у дома в мир.


отец Клеопа с духовни чеда





[1] Стефан Велики е бил владетел на Молдова през 15 век; защитавал е земите на Молдавия половин век след падането на Византия. Спечелил четиридесет и седем битки и построил четиридесет и осем църкви. Духовен отец му е бил свети Даниел Исихаст. Цар Стефан е канонизиран от Румънската Православна Църква в 1992 година.

 

[2] Михаил Смелият е бил владетел на Молдавия и строител на църкви. След като Византия пада под турско владичество, владетелите на Молдова, Влашко и Трансилвания (които днес съставляват Румъния) подемат каузата да подпомагат исихасткото монашество като се грижат за манастирите на Атон и в своите родни земи.

 

[3] Негоя Басараб е бил владетел на Влашко от 1512 до 1521. Той е бил най-големият строител на църкви през 16 век. Начетен и високообразован, той се опитвал да осъществи идеала за монарх исихаст. Неговият духовен отец, патриарх Никон, завършва живота си в манастира Дионисият.

 

[4] В края на Втората Световна война, преп. др. Юстин Попович (25 март 1894 – 25 март 1979) е отстранен от поста си на професор по богословие в университета на Белград, поради влиянието, което указва на интелектуалци, обръщайки ги към вярата. Отива в Челие в западна Сърбия, превръща го в процъфтяващ манастир и се труди като духовен отец в него до смъртта си през 1979г.. Канонизиран е от Сръбската Православна Църква през 2010 година.

 

Превод от английски
“Shepherd of Souls” by Archimandrite Ioanichie Balan, страници 144-152