Много е опасно да се гонят хора от Църквата

Март 20, 2015 in Беседи

 

- Благодаря, владико! Днес в руската църква върви активна дискусия за това, колко често трябва да се причастяваме. Ние знаем, че в продължение на дълго време като руска традиция е било прието да се причастява по-рядко и едва в последно време тази традиция се променя. И при всички очевидни положителни страни на честото причастяване много благочестиви духовници се опасяват, че ще бъде изгубено благоговението при приемане на това главно тайнство на Църквата. Според вас, има ли такъв проблем или той е измислен?

 

- Ние разбираме, че според буквата и духа на Свещените канони хората трябва да се причастяват често. Но разбира се, най-важното не е в това, колко често се причастяваме, а в това – как се причастяваме. Тоест, не колко често, а как именно. Дали ще се причастявам всяка седмица или всеки месец – духовникът ще поговори с мен и ще ми каже: „ти можеш да се причастяваш всяка неделя, всеки три седмици, всеки месец”, но той трябва да ме научи да се причастявам правилно. Ако се причастявам неправилно, то дали се причастявам веднъж годишно или всяка седмица – това поражда трудности и нанася вреда.

 

Но от друга страна, духовните отци трябва да имат предвид, че е правилно да се стремим към често причастяване. Ние не можем да лишаваме човек от Божествено Причастие без причина. Свещените канони посочват, кога човек не може да се причастява, а не кога да се причастява. Ако си направил това, не можеш да се причастяваш една година; ако си направил друго, не се причастяваш толкова време… Тоест Свещените канони посочват, в кои случаи не подобава човек да се причастява, защото е било очевидно, че когато хората са присъствали, те са се причастявали. Няма причина да се извършва Божествена Литургия, ако няма някой, който ще се причастява. Гръцката дума „литургия” означава „дело на народа”. Литургията се извършва за народа, а не за свещеника. Затова ние, православните свещенослужители, не можем да служим сами, без да има поне един човек, който да пее и да присъства като народ. Това е дело на народа. Духовниците трябва да знаят, че нашата цел не е да лишим човека от Причастие, а да го съединим с Божественото Причастие. С разсъждение, разбира се, за да го научим едновременно с това да се причастява правилно. Това е нашата задача.

 

- Владико, а какво означава „правилна подготовка” към свето Причастие от вашия опит като архиерей и духовник?


- Има две страни. Формалната – човек трябва да се изповяда. Вие в Русия се изповядвате преди свето Причастие. При нас не е така. Ние се изповядваме няколко пъти годишно и ако няма някаква канонична пречка, се причастяваме. Ако има канонична пречка, ние се изповядваме. Човек трябва да се изповяда, съвестта му трябва да е чиста. Той трябва да спазва църковните пости – сряда, петък, Велик пост, Успенски пост – всички пости на църквата. И разбира се, преди да отиде да се причасти, той трябва да прочете правилото преди свето Причастие. Това е от гледна точка на формата.

А от гледна точка на същността, човек трябва да подхожда към свето Причастие с велико смирение, осъзнавайки, че тук е Христос, Той е всесвят, а аз съм грешник.  Христос от любов ми дава Своето Тяло и Кръв. Това, което приемам, е Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и вечен живот. Аз трябва да отивам на свето Причастие със страх Божий, както казва църквата, за да разбирам, какво смятам да направя, да вярвам, че това е Христовото тяло и да имам любов. Виждате, когато Църквата призовава всички нас към Причастие, тя не се обръща към нас с проповед, но говори за тези три неща: страх Божий, вяра и любов. Това е необходимо, за да се причастяваме със смирение, като митар, повтаряйки: „спомни си за мен Господи, помилуй ме, Христе”.

 

Ако това не го разберем и си мислим, че щом сме постили, щом сме се изповядали и сме прочели правилото преди Причастие, вече можем да се причастим, значи нищо не сме направили. Преди всичко, човек трябва да прости на всички и да получи прошка от всички хора. За да нямаме нещо против другия и той, от своя страна, да няма нищо против нас. За това ни говори Христос в Евангелието.

 

- Последен въпрос, Владико, но той ще бъде провокационен. Понякога човек идва в Църквата не за да стане част от Църквата, а да се спаси лично. Също както когато човек идва в магазин, за да купи определени неща за себе си. Не го интересува животът на хората, които стоят до него в храма, които се причастяват заедно с него с Един и Същ Христос. Има ли го това наистина в съвременния църковен живот или това е субективна оценка?

 

- Аз самият съм такъв човек. В Църквата има много различни хора. И както казва Христос в Евангелието от Матей, добрият земеделец Христос засадил на полето на Църквата добро семе. Но после дошъл врагът и засял своята трева. И когато пораснали, те се смесили в едно. И когато учениците дошли и казали: „Искаш ли да очистим пшеницата от плевелите?”, Той казал: „Не. Оставете ги. Нека пораснат заедно, а когато дойде времето на жътвата, ние ще ги разделим.”

 

Много е опасно да съдим хората. Не можем да съдим никого. В нашия живот сме виждали много неща, които са ни карали да замълчим. Виждали сме хора, които са дошли в храма да извършат кражба, но това е станало причина за тяхното спасение. Виждали сме хора, които са дошли да извършат зло, но те са се променили. Виждали сме равнодушни хора, но те са се поправили. Затова не ни е лесно да съдим другите хора и да ги лишаваме от Църквата. Остави го, научи го на Божието слово. Помоли се за твоя брат, а Христос има Свой промисъл. Днес човекът е равнодушен, но ти не знаеш, какво ще се случи утре. Господ ще го посети. Той се грижи за неговата душа. Както е казвал нашият старец, Господ не пренебрегва никой човек. И ако този човек има в сърцето си дори малко добро разположение, ще дойде време, когато Господ ще намери подходящ начин. Много е опасно да се гонят и да се изхвърлят хора от Църквата. Както е казвал старецът Паисий, много е лесно да изгониш човек от Църквата. Борбата се води за това да го доведеш в Църквата. Затова нека бъдем снизходителни. Преди всичко, нима самите ние сме такива, каквито иска да ни вижда Бог? Аз не съм. А кой е такъв? Ако аз не съм такъв, как ще съдя другия? Как мога да кажа, че този човек е дошъл заради изгода, заради това, че иска нещо да получи? Няма да ми е лесно да го направя. Не ми е лесно да съдя брата си. Разбира се, като духовници ние носим отговорност, ако се нанася вреда на други братя, но всичко това трябва да се прави с голям страх, с голяма разсъдителност, с голямо снизхождение, без резки движения – да се изгони и да се изхвърли. Но това е много трудно за духовника.

 

 

 

Причастяването със светите Тайни

Ноември 19, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Относно Причастяването със светите Тайни, ние не не можем да се откажем от свещените канони  и от хилядолетния опит на Църквата. Нека да ходим по пътя на нашите отци и предшественици, по каноничния път на свещената традиция. Не честото причастяване ни води към съвършенство, а покаянието със сълзи, честата изповед, прекратяването на греховете и  молитвата от дълбочината на сърцето.

 

Настояването на някои за често причастяване е признак на гордост и слаба вяра, а не на духовно преуспяване. Нашето изправление и преуспяване по пътя на спасението започва с честа изповед и продължава с постене, молитва, прекратяване на греховете, милостиня, примирение с всички и смирение. Чак след като направим всичко това, ние може да се причастяваме по-често, както указват свещените канони и църковната традиция. Иначе  как ще приемем Господа на небето и земята в дома на своята душа, когато твоята душа е нечиста, неизповядана, поробена от страстите и най-вече пълна с гордост? Ние преди всичко се нуждаем от сълзи, молитва и честа изповед, и чак след това ще ни се придадат останалите дарове.

 

Нашите манастири са се придържали в средния царски път. Нека да следваме техните обичаи и да се придържаме към техните съвети.

 

Източник: православие ру

 

В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

Юни 30, 2013 in Беседи, Начална страница


продължение


-Има случаи, когато човек ходи на църква много години, изповядва се редовно, оставил е всички “груби” грехове, и се сблъсква с това, че няма какво да изповядва. Как да се отнасяме към това?

 

-Мисля, че в човека, който води правилен духовен живот, не може да има такова чувство, че няма за какво да се изповядва. Така може да каже само този, който е невнимателен към себе си. Но правилното отношение към изповедта и трезвеното отношение на човека към себе си се оформя във времето, при дългото общуване с духовника. И ако духовника е добър и опитен то при неговите духовни чада такъв човек не би имало. Това е проблем на хора, които крайно рядко или въобще не се изповядват, хора, които не умеят да се изповядват. Те казват: “Не съм убивал, крал, падал в измяна, всичко е нормално, аз съм добър.” Всеки свещеник се е срещал с такива хора.

 

-Някои представители на духовенството пишат за това, че “листовете с греховете” минават от ръка на ръка или човек идва с един и същи списък напечатан на принтер…

 

-С това не съм се сблъсквал през времето на цялото си служение, този въпрос даже ми се струва странен и необичаен. Хората наистина ходят на изповед с листовки, това е удобно, но все пак те са ги написали или разпечатали сами. Затова аз такова нещо не съм виждал. Но даже това и да се е случило, отново това е задача на свещеника – да обясни на конкретния човек, че така да се постъпва е неправилно, но и от това да не се вади извод, че е погрешно редовно да се изповядваш.

 

-Някои свещеници в свои изказвания в Интернет говорят също за това, че в хора, които даже механически изчитат правилото, постят, се появява усещане че те вече всичко са направили, значи те са достойни да се причастят. Тази опасност действително ли съществува?

 

-Ако човек внимателно чете Последованието за Свето Причастяване, то там се намира отговор на този въпрос: “От скверни уста, от нечисто сърце… от осквернена душа приеми моление, Христе мой…”, “Не съм достоен… да влезеш под покрива на моята душа…” или друго: “Пред вратите на Твоя храм стоя и от лошите помисли не отстъпвам…”. Къде тук може да се предизвика чувство на “достойнство”, самодоволство? Обратно, това е съкрушено изповядване на своето недостойнство, разбиране на това, какъв се явяваш на практика. Аз считам, че ако у човека се появи такова усещане, че е достоен за Светото Причастие, то той не трябва да пристъпва към Светата Чаша. В такова състояние не трябва да се причастява. Но от друга страна човек не може сам да се отлъчва от Свето Причастие с думите: “Аз не мога, не съм достоен да се причастя и толкоз.” И първото и второто са две крайности, а истината е по средата. Колко забележително е казал св. Силуан Атонски: “Дръж своя ум в ада и не се отчайвай.” Ето това искам да кажа е правилното състояние, което трябва да бъде във всеки вярващ човек. Ние трябва да разберем, че според нашия живот, според нашите грехове, според нашето вътрешно състояние ние, казвам го строго, заслужаваме ада. Но не трябва да се отчайваме, защото се надяваме на Божието милосърдие. Само че това не-отчайване не трябва да преминава в състояние на увереност. Не трябва да се казва: “Бог е милостив, затова аз ще греша.” – и да продължаваш да живееш така. Постоянното мятане от една страна на друга, от едната крайност в друга – това е, с което човек трябва да се бори цял живот.

 

-Причастяването, какво трябва да бъде?

 

-Преди изповедта не е нужен пост. Но съм длъжен да кажа и следното. Понякога възниква въпрос: “А може ли да се изповядам без да се причастявам?” Някои свещеници даже питат, ще се причастява ли човек или не, и ако не, му отказват изповедта. ето това е, разбира се, голяма грешка. Свещениците, които така постъпват категорично не са прави. Да се изповядва човек може винаги, когато чувства за това потребност. Да причастяването по нашата традиция се извършва след изповед, но изповедта не е свързана с причастяването! Тя може да се извърши и самостоятелно.

 

Какъв трябва да бъде поста преди Свето Причастие? Зависи от това, каква е интензивността на църковния живот при конкретния човек. Ако той ходи редовно в храма, ако се моли, ако спазва всички многодневни пости, ако пости в сряда и петък, (ако е монах и понеделник), то допълнителен тридневен или седмичен пост не му е нужен. Това е мое дълбоко убеждение, и то е основано и на практиката, в това число и на другите Поместни Църкви.

 

-И тези неща ги определя духовника, а не сам мирянина?

 

-Безусловно.

 

-А ако няма духовник?

 

-Вие знаете, че ако човек живее духовен живот, то разбира се има свещеник, при когото периодично се изповядва.Днес в понятието “духовник” се влага неправилно разбиране. Духовникът – това е свещеника при когото човек се изповядва редовно и който знае обстоятелствата в неговия живот, знае силите, възможностите на човека, и обратно неговите падения и в съответствие с това може да го посъветва, в това число и колко често да се причастява, и мярката на поста, който този човек може да понесе.

 

-Ще приведа цитат от една съвременна книга на известен духовник за Божествената Литургия: “…всеки участващ в Литургията православен християнин е необходимо да се причастява със Светите Христови Тайни. В противен случай всички литургически молитви за нас се обезсмислят”. Аз зная, че такива твърдения смущават много, огорчават и просто дезориентират.

 

-Това твърдение е свършено невярно. Милиони хора, поколения християни са ходили на църква в продължение на почти 2000 години, участвали са в Божествената Литургия, на която не са се причастявали. Казват, че това било безсмислено. Въобще за мен, духовния опит на човек, който изведнъж открива, че поколенията хора преди него са правили всичко не както трябва и са грешали във всичко, е много съмнителен. При цялото мое добро отношение към автора мисля, че утвърждаването на такъв род мнения, се явява като опит да се наложи свое виждане и свое разбиране за духовния живот в качеството на задължително. Тези, които смущават подобни изказвания, трябва да имат в предвид, че това е само частно мнение, и да се отнасят към него като към такова. Обобщавайки казаното, бих искал да подчертая, че за съжаление днес при нас много хора, независимо от посоката на тяхното убеждение – крайно традиционалистко или крайно модернистично, – боледуват от една и съща болест: на тях им се иска дадена практика, която според тях се явява най адекватна и може би действително подхождаща за някаква категория хора, да я направят строго задължителна за всички, и по краен начин да отсекат всичко, което не и съответства. Тези, които ратуват за свръх честото причастяване, на всяка Божествена Литургия, не искат да приемат под внимание тези обстоятелства, в които днес живее средностатистическия християнин, обикновения мирянин. Тези, които са привързани към това да се причастяваш колкото се може по-рядко, не разбират колко се е изменило съзнанието на съвременните вярващи хора в сравнение да кажем с деветнадесети век.

 

В края на краищата не трябва да противопоставяме едната практика на другата, рядкото причастяване на честото причастяване, защото във всичко трябва  да има свобода. В християнството това е най-главното. Ако това го няма, ще превърнем Църквата в секта. Особено това се отнася за представителите на така нареченото либерално християнство, тъй като е добре известно, че няма по-тоталитарна публика от либералната…

Съгласно древното църковно правило, в главното трябва да има единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов.

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/mitropolit-longin-v-otnoshenii-k-tainstvam-krajnosti-neumestny/

В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

Юни 29, 2013 in Беседи, Начална страница

Митрополит Лонгин е роден на 31 юли, 1961г. в Сухуми, Абхазка АССР. През 1988г. завършва семинария и е приет в МДА. Същата година е изпратен в България да получи висшето си богословско образование.  По време на две годишния си престой в България, беше настанен в сградата на Софийската Духовна Семинария. Много от тогавашните семинаристи сме запазили добри спомени за този руски духовник. Понякога семинаристите се събирахме в килията му  и беседвахме, ползвайки се от неговия духовен опит. Помня, когато го бяхме питали за мнението му за старостилците в България, ни каза, че когато ходил при тях видял много хубави неща, само любов не видял. Поддържаше близка духовна връзка с приснопаметния дядо Назарий и Митрополит Натанаил. Надяваме се, че не ни е забравил в молитвите си.   На 7 май 2003 е назначен за Сратовски и Волски епископ.

 

Централно място в живота на християнина заема участието му в тайнствата Изповед и Причастие. В практиката на Църквата тези тайнства са свързани помежду си. При подготовката за св. Причастие, се определя също молитвено правило и пост.

 

Колко често е нужно да се причастяваме, оправдана ли е тази връзка между тайнствата и не се ли явява тази традиционна подготовка за причастяване “тежко и неудобно бреме”? Необходима ли е коригиране на тази практика за подготовка при приемане на Св. Тайни, която е възприета в нашата Църква? Доколко тези дискусии стават камък за препъване за много православни християни

 

-Владико, днес в интернет в различните обсъждания може да се срещне такова мнение: изповедта преди Св. Причастие е традиция само в Руската Православна Църква, в другите Поместни Православни Църкви такава традиция няма. Често ни привеждат като пример Гърция, където хората се причастяват по-често, отколкото се изповядват, и където изповедта могат да я приемат не всички свещеници, а само опитни духовници, специално назначени на това послушание. Как в края на краищата подхождат към този въпрос в Гърция и другите Поместни Църкви – вашия опит?

 

-Заключението, че в другите Поместни Православни Църкви няма изповед преди св. Причастие, бих назовал обобщаващо. В Грузинската Православна Църква има, но да допуснем, че тя е под влиянието на Руската Църква. Има много общини в Сръбската, Българската, Румънската Православни Църкви, практически навсякъде, където тази традиция съществува. Тя не се явява специфична руска, защото Тайнствата Изповед и Причастие са били свързани от древни времена. Достатъчно дълго време това е било и при католиците, и сега тази традиция се пази в много Православни Църкви. Затова да се говори, че практиката да се причастяващ без изповед е повсеместна, е прибързана.

 

Що се касае за Гърция, там практиката, хората като правило се причастяват по-често, отколкото се изповядват. Но трябва да помним, че в Гърция не се е прекъсвала църковната традиция, монашеския и духовен живот, като в това време у нас в продължение на целия 20 век, от тези неща фактически нищо не е останало.

 

Практически всички вярващи в Гърция си имат духовници, при които може да се отиде или позвъни по всяко време на деня и нощта. Много имат духовници на Св. Гора, които периодично излизат в света, за да изповядват своите духовни чеда, или те самите ходят на Атон. Още повече, ако нещо е станало, благочестивия грък взема телефона, набира номера на своя духовник и му разказва за своите духовни проблеми. Т. е., ако човек ако сега няма възможност да отиде при духовника на изповед, става нещо от рода на изповедна беседа по телефона. По такъв начин вярващия човек се изповядва постоянно в продължение на много години.

 

В Гърция има голямо количество храмове. Там няма нито едно населено място без храм и свещеник. В тази страна всички са кръстени и всички са изучавали Закон Божи и са чели Св. Писание. Така че ние можем да гледаме както ни е угодно църковния живот и практиката там, даже да я признаваме за доста по-правилна, отколкото у нас, но да я сравняваме днес с нашия живот и да се опитваме механически да пренесем нещо при нас – е просто невъзможно, защото ние живеем в абсолютно други условия. Двадесет години църковно възраждане при нас може да дава някакви основания за оптимизъм, но да се сравняваме себе си във вкорененоста на традицията с гърците, ние не можем и не ще можем още дълго.

 

Въпросът за честото Причастяване – не е прост въпрос. Той нееднократно се е повдигал в историята на Православната Църква. До ден днешен на Св. Гора има манастири, братята на които се причастяват съгласно правилото на св. Василий Велики – четири пъти в седмицата. Гледайки на това някои наши ревнители искат да върнат нашата Църква в някакви условно първохристиянски времена, настоявайки на необходимостта от често Причастяване. Някой казва, че трябва да се причастяваш всяка неделя, някой призовава, че трябва да се причастяваш едва ли не всеки ден или на всяка Литургия на която присъстваш.

 

Мисля, че всички тези гледни точки имат право на съществуване. Само е нужно да се махне една единствена дума – “трябва” и да се замени с думата “може”. Да, има хора, които може да се причастяват по-често. Преди всичко това са монашестващите в благоустроените манастири. Ако в тях наистина се спазва манастирския устав във всяко отношение, в това число и по отношението на изповедта и на откриването на помислите, което по правило се случва не еднократно за седмица, а понякога всеки ден, то разбира се в тези манастири няма нужда от допълнителна строгост по отношението за подготовка за Причастяване, като изповед или пост. Ако братята се изповядват по мярата на своята необходимост всеки ден, и постят по манастирски устав три дена в седмицата – понеделник, сряда и петък, спазват всички продължителни пости, тогава никаква специална подготовка преди Св. Причастие, тук няма и не може да има, те просто не са нужни.

 

Но може ли така да живее обикновения християнин? Някой, навярно може, но мисля много, много рядко. Когато аз в свое време влязох в Църквата, заварих там все още представители на старото поколение – това бяха хора, за които Църквата беше много повече, отколкото за нас сегашните. Те не търсеха от нея социална помощ, психологически и други утешения, а просто живееха с богослужението, което се извършваше в нея, и бяха щастливи с това, че имаха възможност да живеят църковен живот и да ходят на Божествена Литургия. В различните храмове, които съм посещавал, познавах хора, които присъстваха на богослужение всеки ден, сутрин и вечер, което днес в не всеки манастир ще го срещнеш. Разбира се те постиха по устава, четяха правило – с една дума служеха Богу ден и нощ, както Ана Пророчица в Иерусалимския храм. Познавах не малко такива раби Божии. Могат ли тези хора да се причастяват по-често, мисля, че могат.

 

Но днес болшинството от миряните живее по друг начин. Хората ходят в храма, доколкото им позволява работата, семейството. Има хора, които посещават църквата в неделя и на големите празници, има такива, които посещават храма веднъж на месец, има и такива, които идват няколко пъти в годината. Можем ли да кажем, че тези хора не са християни и са недостойни да се причастят? Не, не можем, защото имат вяра и своя нужда от църковните тайнства. Можем ли да им кажем, че могат да се причастят, просто ей така идвайки от улицата, без да се изповядат, без да се замислят, без да се подготвят за това с молитва и пост? Не, в никакъв случай.

Различните хора, в различно време се намират в  различно вътрешно душевно и духовно състояние, и само изхождайки от това, свещеника решава колко често може да се причастява този или онзи човек, и каква подготовка за причастяването му е необходима.

 

Там, където енориите в градските храмове са благоустроени, където свещеника знае своите енориаши достатъчно добре, понякога се допуска Причастие без изповед. Когато служих в Москва в подворието на Троицко Сергиевата Лавра, много енориаши се изповядваха при мен дълги години и аз знаех, кога даден човек може да се причасти и кога не. Да кажем, че аз винаги благославях нашите постоянни енориаши да се причастяват през Страстната седмица на Велики Четвъртък, на Велика Събота и в Пасхалната нощ. И тогава на Велика събота и на Пасха не се изповядваха, ако за това малко време не се е случило нещо, което да е смущавало съвестта, и е препятствало човека да приеме с душевно спокойствие Светите Тайни. Излизал изповядващия свещеник и изповядвал тези, които рядко идват и са дошли именно на Пасха, а основната маса от постоянни енориаши, това ядро, което го има във всеки храм, се причастяваше на Пасха  без изповед. И аз съм убеден, че това е абсолютно нормално.

 

Но от друга страна има и такъв момент, като навик, и той може да изиграе на човека много лоша шега. Защото човек привиква към всичко, в това число и към светинята. Има може би навярно някъде такива хора, които през целият си живот горят като факел, и могат да не се поддават на привичката, не губейки благоговението и горещата си обич към Бога много години и десетилетия. Но честно да си кажа те се срещат много рядко.

 

Човек привиква и към изповедта, безусловно. Но съм длъжен да кажа, че много днешни дискусии в Интернет са инфантилни до крайности: “Ах как ми е безинтересно, нищо не чувствам… Трябва всичко да се измени според мен, за да ми стане интересно и комфортно в Църквата. Такива изявления са вследствие на чудовищна инфантилност. Ние искаме това или онова тайнство да работи без нашето усилие, но така не бива.

 

В Свещеното Писание се казва, че Царството Небесно насилници го грабят, т. е. със сила се придобива. Затова въпреки всичко трябва да се употребява усилие за да не се придобие привичка. Да приучиш себе си към изповед, към постоянна проверка на това, как е прекаран изминатия ден, за което пише св. Теофан Затворник. Ако човек осмислено чете вечерните молитви, ежедневното изповядване на греховете, ако той се старае да придобие навик на вътрешна самопроверка, ако се опитва да отнесе своите постъпки и думи към Евангелието, то за него изповедта никога няма да бъде формална и непонятна. От правилната изповед човек отвиква не когато подхожда към нея често, а когато се изповядва рядко. Тогава човек бързо загубва разбирането, какво представлява значението на изповедта. Затова аз считам, че утвържденията, които звучат в дискусиите са съвършено неубедителни. А по въпроса за това, възможно ли е или невъзможно два, пет или десет пъти да се покайваш за греховете, в древност се е обсъждал в Църквата. Тя е решила, че е възможно, разбирайки човешката природа и нейната склонност към грях.

 

следва

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/mitropolit-longin-v-otnoshenii-k-tainstvam-krajnosti-neumestny/

Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието?

Май 22, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Свещеник Георги Калчу (1925-2006) е един от най-авторитетните румънски свещеници, провел 21 години в затвора за изповядване на вярата. Първата присъда получил в 1948 г., на 23 години, и я прекарал в най-тежки условия. В затвора Жилава бил заключен в камерата за мъчения Касимка, намираща се на дълбочина няколко метра под земята без светлина, въздухът прониквал  едва през три малки отвора  във вратата. Един от четиримата затворени там бил болен от туберкулоза и не получавайки медицинска помощ, изгубил много кръв. За да му помогне, бъдещият отец Георги прерязал вените си и го поил със собствената си кръв. В 1964 поради натиска на европейските организации всички политически затворници в Румъния получили амнистия и били пуснати на свобода. Отец Георги започнал да учи във филологическия и богословския факултети, завършвайки ги, започнал докторантура по богословие, приел благодатта на свещенството и започнал да преподава в Букурещката семинария. В 1979 той отново бил арестуван и бил държан в нечовешки условия, в негова защита апелирали известните румънски емигранти Мирча Елиаде, Йожен Йонеско и др. В 1984 г – отец Георги бил освободен, но принуден да емигрира в САЩ. След падането на социалистическия режим всяка година той се връщал в родината, където е и погребан в гробището на манастира Петру Воде.

 

Отец  Роман (Блага), духовник на манастира в чест на Успение на Пресвета Богородица в щата Мичиган, публикува във вестник „Solia”2 статия, чието заглавие е част и от нашето заглавие: „Церберите на Светия Потир”3. В нея той категорично се изказва за често причастие, отделяйки тайнството Изповед и тайнството Причастие като независещи едно от друго. „И двете се явяват тайнства на Православието, имащи абсолютна ценност за спасението, но Причастието не е обусловено от изповедта,- утвърждава той. – Можеш да се причастяваш без да се изповядваш, и можеш да се изповядваш, без да се причастяваш”.

 

Да, последното е разпространено сред всички нас, свещениците (аз говоря за нашите приятели), с първото обаче, е трудно да се съгласим, въпреки че е възможно някои православни свещеници да го практикуват (лично на мен не ми е известен нито един свещеник, който да прави така).

 

Отец  Роман (Блага) е внушаващ авторитет богослов, притежава убедителен стил и аргументира своите утвърждения с логика, на която е трудно да се противостои; още повече, води дълбок духовен живот и се явява ненадминат проповедник. Своето богословие той е запечатал в комунистическия режим със страдания и сълзи в затворите и изправителните лагери4. Ние се познаваме с него отдавна от затворите, заедно преминахме през ада на затвора Питещ, седяхме в една килия, и аз се отнасям към него с цялото уважение.

 

Четейки неговата статия, разбираш, че проблемът за честотата на причастяване е много стар, датира още от епохата на ранната Църква, както свидетелства за това цитата от св. Василий Велики, оплакващ се, че по негово време (372 г.) вярващите се причастявали само четири пъти в седмицата. „Това е добро и полезно – да се причастяваш всеки ден, защото Сам Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Ин. 6:54). А ние се причастяваме само четири пъти в седмицата: в неделя, в сряда, петък и събота, а също и в тези дни, когато честваме паметта на някой светия” (Писмо към Кесария)5. По този начин става явно, че християните в този период се причастявали често, почти ежедневно.

 

Негово преподобие привежда няколко цитата, в това число и 9 правило, приписвано на светите апостоли, което гласи: „Всички, които идват в храма… но отказват да се причастят, да бъдат изключени от Църквата”6. Не е добре по толкова важни въпроси на вярата да се играе с думите. Но на мен все пак ми се струва, че „отказвам се”- не е тъждествено с „не се причастява”. Обаче, може би, в тези времена или в контекста на това правило значението на тези слова да е идентично.

 

Свещеникът е огорчен от това, че на св. Литургия често излиза от олтарните врати със светата Чаша в ръце и призовава вярващите: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”- но никой не отива да се причастява, освен, най-много, няколко деца. Той е прав да се огорчава; ние също сме огорчени от това, но такава е реалността: малко хора се причастяват даже и от утвърдените във вярата. И пастирът си задава въпрос: „Как се е стигнало до подобни ограничения в причастяването на вярващите и как тайнството изповед се е оказало съединено с тайнството Причастие, когато в нито един църковен канон и в Писанието за това не се споменава.”

 

Риториката на отец Роман стига до там, че той назовава свещениците, които не причастяват вярващите единствено по тяхното желание, каквито и да са те, „цербери на Светия Потир”. Но ако Спасителят ни учи да не хвърляме бисера на свинете7 , то можем ли ние, свещениците, да даваме св. Причастие на всеки човек?

 

В един от цитатите, приведени от отец Роман и принадлежащ на преп. Иов, той потвърждава казаното по-горе: „Свещениците, които отказват на християните, пристъпващи към Светото Причастие с благоговение и вяра, се осъждат от Бога като убийци, както е написано при прор. Осия: „Свещениците скриха пътя и волята и заповедта Божия, убиха Сихем и извършиха беззаконие в Моя народ”8 (Ос. 6:9, по слав. превод).

 

А откъде свещеникът да знае, че хората пристъпват с истинско благоговение и вяра, ако не познава техните души? А как може да ги познае, ако не ги изповядва? И ако Св. Причастие се преподава на всеки, който е кръстен и миропомазан, значи изповедта е второстепенно и незначително тайнство. Макар и отецът да не подава повод за подобни мисли, това ни изглежда разбираемо от само себе си.

 

В Ин. 21:25 четем: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се и цял свят не би побрал написаните книги. Амин.” Привеждам този цитат, за да го използвам в подкрепа на моята позиция. Този цитат е най-силният аргумент в полза на Св. Предание. Много изказвания на Спасителя са загубени, също и много сведения за Негови чудеса. Но ако не беше Свещеното Предание, загубеното би било още повече.

 

В мене се създава впечатлението, че отец Брага и тези, които стоят на неговите позиции, мислят, че Преданието – това е само съкровищница на учения и отминали дела, които ние изваждаме всеки път, когато трябва да атакуваме някой, който не прави това, което на нас ни изглежда правилно. Преданието действително се явява и нещо подобно, но също е и динамична духовна сила, която отбира и съхранява това добро, което може да бъде въведено в традицията, а изключва друго. Тази сила действа постоянно, тя обновява душата и обогатява християнското съзнание. До приемането на библейския канон са циркулирали десетки текстове „библейски” евангелия, апокалипсиси, послания. Но „дошло” Св. Предание и казало: „Стойте! Ето тези книги са канонически, тези са апокрифни, а тези са еретически”. Преданието било по-силно от написаните текстове и изхвърлило това, което не било истинско.

 

Изхождайки от Иак. 5:16: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други”, ранната Църква установила публична изповед, която се практикувала няколко столетия. С времето обаче било забелязано, че тя не само не очиства душите на тези вярващи, които се изповядвали, но и опорочавала сърцата на тези, които я слушали. Те често падали в изкушение да извършат същите грехове, като на изповядващите се, по този начин изповедта се превръщала за някои в училище на необикновени грехове или, в най-добрия случай, източник на разочарование, защото хората слушали, какви грехове вършат тези, които те уважавали, виждайки ги грешници, те падали духом.

 

Така било взето от Писанието друго изречение, и колективния духовен опит довел до ново поведение, което станало традиционно именно благодарение на динамичната сила на Преданието, което не е мъртво, а живо и продуктивно. Изповедта се превърнала в дълбоко интимно действие, извършващо се само между свещеника и каещия се, по благословението на Спасителя.

 

Знам, че има някои румънски монаси (има в крайна сметка един, за който съм слушал) които и днес практикуват тази съвместна изповед, разбира се съвсем не така, както се е извършвала в древността. Всеки каещ се след молитвата, четена от монаха, изповядва своите грехове в сърцето си на тайно или гласно, след това им се дава разрешение на греховете и те могат да се причастят в установения момент на св. Литургия. По този начин, чрез това подобие на изповед  могат да се причастят стотици хора, и аз съм виждал, много от каещите се да казват, че се чувстват много добре след двете тайнства, извършени по този начин.

 

На мен ми се струва, че тук има място за някакъв популизъм с цел „завоюване на клиенти”, своего рода търговия около Светите Дарове, макар, че може би има някои благоговейни хора, които се изповядват и причастяват по този начин. Във всеки случай количеството тук действа в ущърб на истинската духовност.

 

Когато излязох от затвора и пристигнах в Америка, започнаха да ме канят в различни градове на континента и Европа, за да разкажа за религиозните гонения в Румъния. Канеха ме православни, католици и даже протестанти. Аз видях как при католиците, почти всички намиращи се в храма се причастяват. Бях удивен и питах свещениците, всички ли са се изповядали. Те, от своя страна също бяха удивени и ми казаха, че не съществува никаква връзка между изповедта и причастието. Вярващите се причастяват на всяка литургия, а се изповядват, само когато пожелаят (може би въобще никога?).

 

- А вие знаете ли, – попитах аз,- как са се готвили за приемането на тялото и Кръвта Христови?

 

- Защо, достатъчно е самото им желание.

 

От историята на Църквата знаем, че в началото Свето Причастие често се давало на вярващите, за да имат вкъщи за няколко дена, ако те са искали. С времето обаче, се оказало, че някои вярващи се отнасяли пренебрежително към Светите Дарове, а зложелатели ги използвали даже за черни меси и всякакви магии (те също вярвали, че това е Тяло и Кръв Господни). Тогава Църквата забранила този обичай. При католиците той продължавал още много векове, до най-последно време, когато и от тях било открито това, което ранната Църква забелязала още в своите извори, и тази практика била забранена. При католиците било много лесно да се извърши това светотатство, защото за причастие при тях се ползват само опресноци, които се дават в ръцете на вярващите, и е лесно да не се потребяват, а да се използват за кощунствени действия. Затова в последно време бил въведен обичая да се дават частици в капсули, които се слагат направо в устата, а не в ръцете. Което въобще не означава, че някой не може да ги изкара от устата си, за да ги задържи и използва за проклета цел.

 

Но ако преподаването на св. Причастие е такова просто нещо, защо тогава в древни времена на оглашените не се е разрешавало даже да го виждат, даже да присъстват на причастяването на верните? Защо свещеникът в края на първата част на литургията, наричана литургия на оглашените, призовава: „вие, които сте оглашени, излезте, и никой от оглашените да не остане! Ние, верните, пак и пак с мир Господу да се помолим?

 

Именно в това се заключава тази власт, която Бог дава на свещеника,- да бъде пазител на Светата Чаша, да се грижи за Тялото и Кръвта Господни. Днес вече нито един оглашен не излиза от храма, когато се произнасят тези слова, но ние ги повтаряме – и отец Роман също ги повтаря на всяка литургия – като традиционна формула, като напомняне за това, че на нас ни е дадена властта да пазим Светото Причастие.

 

Отец Брага казва, че в ранната Църква в преломяването на хляба (първоначалната форма на литургията) хората се причастявали в края на тържествено угощение, където ядели и пиели,  „..а някои даже се държали непристойно, както се вижда от контекста”9 , но не стига да окончателния извод за това, че традицията със своята динамична сила променила тези обичаи, именно за това да предпази хората от подобни грешки, и въвела поста и молитвата, изповедта и епитимията, за да може човек да очисти своята душа и да стане достоен, доколкото това е в човешките сили, за приемането на Тялото и Кръвта Христови (а това без съмнение е в нашите сили, иначе бихме изпаднали в протестантизъм).

 

Църквата е установила определени правила за покаяние, определени канони, които предоставят правото да оценява тази „достойност” на изповедта, а не на самият каещ се, който, ако е честен, е трудно сам да оцени своето достойнство. Някои, които са твърде безцеремонни, биха отивали за Причастие, като в ресторант, а други извънредно строги към себе си, не биха се причастявали никога.

 

Съгласно многовековната църковна традиция и правила, постът и изповедта се явяват условие за причастяването на вярващия, но изповедта не задължително разрешава на каещия се да се причасти. Свещеникът има право да му забрани да приеме Тялото и Кръвта Господни, вследствие на грехове, предвидени от каноните, или да му разреши, ако счита, че причастявайки го, ще укрепи сърцето му в борбата против някои грехове.

 

Опрощаването на греховете, даже най-обикновени, не се получава в хода на четенето на подготвителните молитви (правилото за свето причастие), нито по силата на молитвите в св. Литургия, нито по факта на самото Причастяване (както утвърждава отец Брага), -всичко това е пресилена католическа концепция, колкото и комфортна да изглежда,- по учението на Църквата само маслосвета и изповедта очистват човека от грехове (св. Причастие укрепва човека, дава сила да не се греши, свежда благодатта, изцелява душевно и телесно). Само в изповедта има специална молитва за отпускане на греховете, четена накрая: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички съгрешения; и аз недостойния свещеник, чрез дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.”

 

В противен случай, ако молитвите, цитирани от отец Брага бяха достатъчни за получаването на прошка на греховете (което се явява сериозна грешка) тогава вече за никого нямаше да има нужда да се изповядва, освен единствено за тези, които са извършили много тежки, смъртни грехове. В такъв случай свещеникът вече за никого не би бил духовник, освен единствено за убийците и другите велики грешници,- останалите сами прощават на себе си,- и би преподавал Светото Причастие по указание на вярващия.

 

Няма да започна да утвърждавам, че днес в света има повече мерзост, отколкото в миналото, или че магьосничеството и черните меси са по-разпространени, но е несъмнено, че много врачки използват християнска лексика, за да въведат в заблуждение посещаващите ги наивни хора, ходейки от време на време и на служба. По мнението на отец Брага излиза, че свещеникът, виждайки тяхната благочестива външност, е длъжен веднага да им преподаде Свето Причастие, дори ако те не се изповядват. А тези хора обикновено не се изповядват, също както и много други големи грешници, защото знаят, че свещеникът има благодат Божия, и тя при някои обстоятелства разкрива тайното в човека, а те не желаят да бъдат разобличени.

 

Отецът цитира (не целия откъс) 1Кор. 11:28: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне”. Тялото Господне е доверено да се пази от свещеника. Той затова и го съхранява в олтара, в дарохранителницата, за спешно причастяване. Затова и в служебниците се дават съвети за това, как да се съхранява и преподава Светото Причастие, че нам е поверено не само Тялото Господне, но и кръвта на вярващите, които можем да спасим, а можем и да погубим с нашите свещенически ръце. С тях погиваме и ние, като този неверен раб, който не раздал на слугите правилно имуществото, оставено от хазяина10, или като стража в Иезекиил, който не предупреждавайки за опасността, подтиква беззаконника на смърт: „Когато кажа на беззаконника: „беззаконнико! Бездруго ще умреш”, а ти не кажеш нищо, за да предпазиш беззаконника от пътя му, тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изисквам от ръката ти. Ако пък си предпазил беззаконника от пътя му, за да се отвърне от него, но той не се е отвърнал от пътя си, той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си” (Иез. 33:8-9).

 

В моите ръце, като свещеник, се намира не само душата на беззаконика, чиято кръв се изисква от мене, но и Неговата, Христова, най-ценна кръв, и едното и другото ще се изискват от мене. Това не е красива фраза, натрапваща се в някаква проповед, а животът и смъртта – моят и на каещия се. Така че какво ще спечеля, ако приведа целия свят до причастието, а всички тези души, и моята в това число, погубя?

 

Има пустинници, които живеят в уединение и веднъж в месеца или още по-рядко идват в манастира, за да се изповядат и причастят. Без всяко съмнение, в този пустинник животът е по-чист, от всеки от нас, той може даже да е по-чист от този на иеромонаха-„цербер”, който го изповядва и причастява, но при все това нито пустинникът, нито иеромонахът и за минута не помислят за това, че Светото Причастие може да бъде преподадено без предварителна изповед.

 

Отец Иоаникий11 ни каза веднъж, когато посещавахме св. манастир Сихастрия, че в неговите околности в този момент се подвизават около девет пустинници, за тях никой нищо не знаел (само на духовника било известно монашеското им име), а те със своите молитви съхранявали, казваше той, този манастир, цялата планина и всичко наоколо. Тези хора от време на време ходят в манастира, изповядват се и се причастяват, получават торба с хранителни припаси, които стигат едва за няколко дена, и изчезват в горското безмълвие, незнайно никому къде. Никой не знае ще се върнат ли отново някога в манастира. Някои така и умират там, в пукнатините на скалите и даже името им остава неизвестно, за да ги упоменават. Обаче Бог знае кои са те. Може би те са до такава степен невежи, че се изповядват преди причастие, без да знаят, че имат право на Тялото и Кръвта Христови без предварителна изповед? Несъмнено, не. Но те знаят, че съществува редът на четене на разрешителната молитва след изповедта, която може да се прочете само от духовника и която служи като врата, през която влизат към Светото Причастие.

 

В своя проповед за тайнството изповед и причастие, публикувана и в бюлетина на нашата Кръстовъздвиженска църква в Александрия, щат Вирджиния, САЩ, отец Йоаникий (Балан) учи: „Някога в манастирите монасите се изповядвали ежедневно, вечерта, откривайки всичко извършено от тях през деня. По-късно било прието, както и това се прави днес в някои манастири, да се извършва изповед всяка седмица, в петък, а да се причастяват веднъж на 30-40 дена, по ревността и достойнството, както разсъди духовника”.

 

Както е видно, Негово Преподобие иеромонах Иоаникий  също съдейства за това, свещениците да се превръщат в „цербери на Светия Потир”, както ги нарича Негово Преподобие отец Роман. И това става във всички манастири, с изключение може би на два или три, но и там условие за причастяване също се явява изповедта, само че при тях тя се извършва публично, както ние показахме по-горе.

 

Практиката на изповедта и прощаването на греховете от свещеника – това е власт, благодат дадена му от Самия Иисус Христос след Неговото възкресение от мъртвите, когато Той влязъл при апостолите през затворените врати, духнал към тях и казал: „приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Ин.20:22-23). Това е най-голямата власт, дадена от светите апостоли и след това предадена от тях на учениците, след това на епископите и от тях на свещениците – неизменно, неотслабващо, непрекъснато от Христа до най-последния отец, какъвто съм аз, властта да отпуска грехове. Това прощаване служи като условие за допускането до причастие.

 

В Православната Църква вярващият само един път пристъпва към светата чаша без изповед – след кръщението, защото в тайнството кръщение на човек му се прощава не само първородния грях, но и всички негови лични грехове. Затова на нас ни остава да пазим Светото Тяло и Кръв дотогава, докато сме в сила да изпълняваме нашето свято свещеническо служение.

 

Отец Роман (Блага) също говори и за други неща, съвършено справедливо: за изповедта на свещениците, за разпространението на някои форми на народна религиозност, неодобрени от Църквата и т. н. Обаче всичко това не е влязло в полезрението на настоящата статия, а единствено неговия погрешен възглед за взаимовръзката между св. Таинство Изповед и Причастие. Използването от негово преподобие слова „цербер” по адрес на свещениците, които за условие на причастието считат изповедта и разрешаването на греховете на основание заповедта на Спасителя, съдържаща се в Ин. 22:23, от които аз пръв, не мога да не оценя като насмешка и даже оскърбление. Затова аз много сериозно приемам думата „цербер”, много по-подходящ ми изглежда израза „пазители на Потира”. По-добре да си „цербер на Светия Потир”, отколкото функционер, небрежно раздаващ св.  Причастие, без предварителна изповед и пост, събирайки горещи въглени върху главата си, и върху главата на вярващите.

 

Отец Рафаил (Нойка)12 в едно свое интервю13 на въпроса, свързано с честото причастяване, отговаря така: „Аз бих предпочел причастяването да е колкото може по-често. За Причастието не е свойствено да е често, но аз бих казал, да се причастявате често, а колко често да се причастяваш конкретно ти или ти – това предоставям на твоя духовник и моля Бога, Той да внуши на всеки духовник, колко често да се причастяват този или онзи; за тебе, може да трябва да дойдеш след две години, а за тебе – всяка седмица, за някой друг -в неделя и по празниците, за друг-веднъж на две седмици и т. н.”

 

Отец Рафаил е възпитаник на западен манастир, но въпреки това, той отстоява авторитета на духовника във въпроса за честото причащаване. А аз, заедно с всеки каещ се, ще кажа: „няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда…”(от причастните молитви), защото невидимата битка се води не само между бялото и черното, доброто и явното зло, но и в по-скритите ъгли на човешкото разбиране, където цветовете се смесват и където нашия измамен разсъдък може да ни въведе в прелест, приспивайки нашата бдителност.

 

„А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни” (Мк. 13:37)

 

1Parintele Gheorghe Calciu. Despre deasa impartasanie. Cerberii Potirului sau paznicii impartasaniei? //http://www.crestinortodox.ro/credinta/despre-deasa-impartasanie-parintele-gheorghe-calciu-69884.htm

 

2 Solia, юли 2002г., С. 19-21. В превод от румънски заглавието на вестника се превежда като “мисия, пратеничество”. Вестник  Solia принадлежи на Румънката православна Епископия с щаб квартира в Джаксън, щат Мичиган.

 

3 румънския текст: http://biserica.org/Publicatii/2003/NoVII/06_index.html.

 

4 Архимандрит Роман (Блага) …,на 12 години постъпил в манастир до Букурещ. Учил в три богословски и една педагогическа семинария, философски и филологически факултети, завършил богословски факултет, постъпил в докторантура, но в 1948 г. бил арестуван и хвърлен в затвора. В 1953 се освободил, 1959-64г. отново бил в затвор. В 1968-72 г. Служил като мисионер в Бразилия, след това бил преместен в САЩ.

 

5 Василий Велики, писмо 93. Към Кесария, жена на патриции, за приобщаването

 

6 Ср. Книга на правилата, където този канон звучи така: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”.

 

7 Мт. 7:6

 

8 Ср. Ос. 6:9, Под преп. Иов се разбира монах Иов Изповедник, споменат от св. Фотий в „Библиотеката”. Виж. Никодим светогорец, Макарий Коринтски. Душеполезна книга за непрестанното причастяване със Светите Христови Тайни.

 

9 Има се впредвид контекста на 1 Кор. 11:28-29

 

10 Виж: Мт. 24: 45-51

 

11 Има се в предвид архимандрит Иоаникий( Балан 1930- 2007)- подвижник на благочестието, оставил богато духовно наследство, автор на фондаменталния „румънски патерик” и духовни стихове, книги за румънските старци, в това число и за архимандрит Клеопа (Илие).

 

12 Иеросхимонах Рафаил (Нойка)- интелектуалец и философ, исихаст и духовен писател, една от най- крупните фигури в съврменното румънско православие. До 13г. си година живял в Румуния, получил прекрасно образование, бидейки син на знаменития философ Константин Нойка. В 1950 г. емигрирал заедно с майка си в Англия и станал духовно чадо на архимандрит Софроний (Сахаров). От неговите ръце приел монашеско пострижение в 1965г. и под неговото ръководство 28 години се подвизавал в Есекс, в манастира свети Йоан Предтеча. На 11 юли 1993 г. архимандрит Софроний починал и отец Рафаил се върнал в своята родина, където и до сега служи на Бога в един трудно достъпен скит в западните Карпати. Личността на отец Рафаил е уникален синтез на силата на човешкия интелект и Божествената мъдрост, на знанието и силата на вярата.

 

13 Текста на интервюто на румънски език http://www.crestinortodox.ro/interviuri/interviu-parintele-rafail-noica-70472.html.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/61049.htm