ДА СЕ ДЪРЖИМ ЗА НИШКАТА НА ВЪТРЕШНАТА МОЛИТВА

Март 29, 2018 in Беседи, Начална страница

Отец Артемий е духовник на Московския Алексеевски ставропигиален девически манастир, опитен педагог, водещ на православни телевизионни и радиопредавания. Настоящият материал съдържа негови разсъждения и отговори на въпроси на вярващи от град Саратов, поставени на среща с отец Артемий, състояла се през месец февруари, тази година.

Навярно си спомняте образа на лернейската хидра от античната митология. Подобен на него в нашето народно творчество е образът на Змей Горянин – щом Иван-царевич отсече една от главите му, на нейно място веднага се появява нова. Това е персонифициран образ на вселенското зло. Несъмнено и митологичният, и приказният образи не са се появили на празно място и не могат да бъдат наречени просто измислица. Понякога този змей, повален в ада, се изобразява дори в храмовете, на западната стена. Върху пръстените на туловището може да се прочетат надписи, с названията на седемте убийствени страсти, свеждащи се до три основни – гордост, гняв и похот. Лекомислената и невнимателна християнска душа може да се окаже в плен на тези грехове, ако, забравяйки Христос, позволи на изгонения от сърцето враг да се върне обратно, заедно със седем още по-зли духове.

Някъде в съкровените тъмни кътчета на нашето сърце се крие горделивото самолюбие или „семето на тлението”, за което се споменава и в ежедневните вечерни молитви.

Това отровно семе, раждащо тление е нашето его, мнимата самодостатъчност; това е нашето „аз”, силещо се да изскочи на първо място в азбуката.* Наистина егоизмът е източник на всички беди и трагедии на човешката душа. Както свидетелства св. Макарий Велики, дори и при великите светци, някъде в дълбините на сърцето остава „опърничавост” – началото на самоутвърждаването. Затова те благодарили на Бога и за скърбите, и за болестите, знаейки добре, че със собствени усилия не можем да се избавим от злощастното „семе на тлението”.

Високото мнение за себе си, предателското чувство за собствена изключителност, фарисейството, противопоставящо ни на околните, високомерието на юношеската възраст (между впрочем нямащо никакво основание), обидчивостта, понякога патологическа – всички те са многообразни прояви на самолюбието.

Някои от нас вече дотам са се предали, че казват: „Аз имам лош характер”. Или: „Отче, по-внимателно с мен, не съм цвете за мирисане”. Т.е. човекът предварително се примирява с това, че има непоносим характер и, по такъв начин, престава да полага усилия.

Уви, срещат се такива хора, които не са в състояние да кажат: „Сгреших, не бях прав, простете ми”. На тях им е невероятно трудно да се погледнат отстрани, да проявят критично отношение към себе си. Това е симптом за болест, която е отишла твърде далеч. Достигналата до край гордост води до безумие.

По същество, мракът на гордостта е една от вечните мъки – „външната тъмнина”. Вечните мъки имат място в нашия живот още сега, с тази разлика, че намирайки се в потока на времето без да сме загубили свободата на покаянието, ние можем да изплуваме от този поток. Но гордостта ни ослепява – тъмно е като в рог, можем да видим само крайчеца на собствения ни нос. Ако не беше Господ и Неговата благодат, никой от нас не би имал шанса да се измъкне от този поток, за излезе на чист въздух и да види Божията светлина.

Приятели! Вие знаете, че смирението (прогонващо гордостта) няма нищо общо със слабохарактерността, с готовността да се отстъпва пред злото, със страхливостта. Смирението е отдаване на подобаваща чест и хвала на Твореца и едновременно изповядване на собствената слабост и немощ. Такава нагласа на християнската душа веднага се възпълва от енергията на Светия Дух, и това е естествено: „На смирените Бог дава благодат” (виж 1 Петр. 5:5). Смиреният човек винаги гледа на себе си отстрани, а това е основа на психическото здраве. По какво се отличава уравновесеният от неуравновесеният човек? В своите думи и постъпки неуравновесеният действа, имайки за критерий единствено себе си. Той възприема неадекватно окръжаващия го свят, не забелязва реакциите на ближните на своите действия. Уравновесеният е способен да оценява себе си отстрани и да коригира своята дейност.

Има още един признак на душевното здраве – самоиронията. Това е състояние, когато можеш да се посмееш на самия себе си. Ти си оставяш право на грешка. Смирението дава чувство за мярка и ни позволява да постигнем душевен мир. Смирението поставя човека в състояние на просител, който бидейки никой и не притежавайки нищо, знае, че може да получи от Бога всичко. Той възлага цялата си надежда на Създателя, труди се и сам, но очаква успеха свише; достига целта, но не приписва заслугата за това на себе си; той винаги благодари на Спасителя – и за неуспехите, обусловени от нашите несъвършенства, и за победите, които ни дарява Бог, възпълвайки по чуден начин нашите сили. Смирението възвръща на човешката личност хармонията, баланса на ума и сърцето и тази вътрешна пълнота, която хората наричат щастие.

– Как и с помощта на какво човек може да се изцели от вкамененото безчувствие, от омъртвяването на сърцето, което е настъпило в резултат на многогодишно пребъдване в тежки, смъртни грехове?

– В такъв случай, разбира се, е нужна генерална изповед. Трябва да се постараем да си припомним всичко, което ни е довело до ожесточаване на сърцето. Такава изповед може да доведе до поразителни промени у човека, понякога той буквално оживява пред очите ни. Но незабавно, за миг, душата да се превърне в нежно цвете, е невъзможно – за това е нужно време, понякога твърде дълго.

След пълната изповед е необходимо да се живее „чисто, честно, благородно”. Едновременно с това трябва с неотслабващо търпение и внимание да се държим за златната нишка на вътрешната молитва.

След светото кръщение нашият безсмъртен дух притежава способността винаги и навсякъде да помни, че има Бог, че Той ни вижда, чува и обича.

На призоваващата ни благодат душата на християнина е призвана да отговаря с кратка, но сърдечна, постоянна молитва.

След свети апостол Павел и св. Теофан Затворник учи своите читатели, че тайната молитва на нашия дух е като блещукащо в душата кандилце. Главното, заради което ние изучаваме Свещеното Писание, четем молитвеното правило, готвим се за Свето Причастие, приемаме Светите Тайни, е молитвата на ума и сърцето. Да намери тази златна нишка се дава на този, който без да се лени призовава Иисус Христос. Понякога молитвата е дори безмълвна – когато всички наши мисли и чувства просто са устремени към Христа.

И завършвайки отговора на Вашия въпрос, ще кажа: с търпение и труд, всичко се преодолява.

Ако ти, с дълбока вяра, предстоейки духовно пред Бога, Го призоваваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй мен, грешния” и при това пазиш сърцето си от лоши мисли и нечисти чувства, малко по малко душата ще се смекчи…

– Как да открием дълбоко егоистичното ни сърце пред Бога?

– До известно време всички ние чувстваме, че сърцето ни сякаш има двойно дъно. Преподобни Макарий Велики казва, че някои, чувствайки духовната светлина в душата си, поради своята неопитност мислят, че Божията благодат ги е просветила изцяло. Всъщност, в грешната душа има дълбини, които все още не са виждали Божията светлина. Макар сама по себе си душата да е проста, грехът я е направил многопластова и сложна. Как да се открият всички тези етажи? Отговорът е един: внимателна, покайна, неприбързана молитва, която извършваш пред Христовото лице, като болен пациент, готов да легне да операционната маса. „Господи, ти виждаш душата ми, ти виждаш греховните язви на моите страсти. Едничък Ти можеш да ме излекуваш и изцелиш. Поверявам себе си на Теб, като на Всемогъщ лекар – помилвай ме!

Молещият се човек е болен, който позволява на лекаря да отвори сърцето му до последните негови дълбини.

– Обяснете какво представлява тщеславието.

– Това е много просто. Тщеславието е суетна, празна слава, чужда, непринадлежаща нам. Тщеславният човек е крадец, който краде слава от Създателя. Славата принадлежи само на нашия Създател, а тщеславният откъсва късче от тази слава, за да я присвои.

Девизът на Христовите ученици е такъв: „Не нам, Господи, не нам, но на Своето име дай слава!”

Когато човек иска да присвои тази небесна слава, когато всячески се опитва да прослави своето име, той се потопява в греховната тиня, в блатото на тщеславието.

– Дайте съвет как да се избавим от безполезните мисли. Можем ли изобщо да управляваме мислите си?

– Има всякакви мисли: от човешката природа, от Бога, от лукавия. „Безполезните” мисли, т.е. тези, които са от лукавия се познават по тяхната натрапчивост, безполезност, несвоевременност. Често зад такива мисли се крие бяс и те са наситени с демонична енергия. Затова ние не можем да се избавим от тях със собствени сили. Но можем да кажем: „Това не е мое, Господи, не е и Твое – не го приемам!” – веднага след което е нужно да се обърнем към Създателя: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”.

И още едно наставление, което може да се срещне у светите отци: учи се да не обръщаш внимание на лошите мисли, сякаш вървиш по пътя с определена цел и се опитват да те отклонят, блъскат те, бутат те… Ако на всяка цена трябва да достигнеш целта, ти няма да обръщаш никакво внимание на пречките – каквото и да става ще вървиш напред, докато не постигнеш своето. Така трябва да се молим – с дълбоко внимание, с целеустременост, с осъзнаване на собствената ни немощ и с вяра в Божията помощ!


* На руски „аз” е „я”, т.е. последната буква от азбуката – бел. прев.

Четири лекарства за болестта “обида”

Февруари 28, 2014 in Видео, Начална страница





Обидчивостта – втора част

Февруари 21, 2014 in Видео, Начална страница





Обидчивостта – това е моето самолюбие

Февруари 14, 2014 in Видео, Начална страница