Законът Господен е даден за всички – и за монаси, и за миряни

Юли 20, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Блажена Теодора разказва как един монах попитал авва Исая: Защо става така, че тези, които живеят в света и се отнасят небрежно към поста, небрежни са и в молитвата, не участват винаги в бденията, липсва им смирение; изпадат в чревоугодие, отдават се на страстите си, заяждат се помежду си, прекарват целия ден в проклятия и псувни – как става така, че тяхното държание не се счита за грешно? А ние монасите, с нашите пости; бдения; спане на земята; ядем само хляб; въздържаме се от вино, олио и всякакви телесни удоволствия; с плач и ридания ние казваме, че сме загубили душите си, че не сме достойни за Небесното Царство, а ще бъдем осъдени на мъки? Нима Законът и заповедите не са дадени за всички еднакво?

 

Добрият отец се просълзил и въздъхнал от дълбочината на душата си и казал: „Ти каза добре, сине мой, че светските хора не смятат, че грешат. Това е така, защото, след като са съгрешили веднъж, ужасно и горчиво, не могат да се изправят, нито пък имат сили да продължат нататък. Дяволът няма нужда да се бори срещу тези, които са винаги в паднало положение и никога няма да се изправят. Монасите – понякога побеждават, а друг път биват побеждавани; нападат и са нападани – те все се противопоставят на дявола. Светските хора, заради техните безсмислености и невежества, защото имат твърде голяма любов към света и светското, остават в първото си състояние на падение и дори не го виждат и не го разбират. Трябва да разбереш, че не само ти и аз – ние, които уж сме монаси, а понякога не живеем съвсем по монашески – имаме нужда винаги да плачем и да съжаляваме, но дори и най-великите отци, с други думи, истинските аскети и отшелници – са имали нужда постоянно да плачат. Чуй това внимателно и отсъди за себе си. Лъжата е от дявола, както казва Господ (Йоан 8:44). Да погледнеш на жена с пожелание, Той поставя наравно с блудството; да се ядосаш на ближния си, Той отъждествява с убийството, и оповестява, че е необходимо да се въздържаме дори от всяка празна дума. Кой е този, или къде може да се намери някой, който никога не е бивал изкушаван да излъже; или не е пожелавал някоя жена, не се е прелъстявал; и нима затова няма нужда от покаяние? „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Рим. 3:23)

 

Обаче знай това, че човек – дали е монах или мирянин, епископ или цар – ако не е понесъл изцяло кръста си, с други думи, ако не се е отдал на аскетизъм и не е смирил ума си, той не може да бъде истински християнин. Господ Иисус Христос, Нашият Бог казва, че блажен е, онзи за който е казано: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3). Той не казва „богатите“, но „бедните“. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат; блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:4,6)

 

Къде се споменават тук тези, които са подвластни на лукса и светските неща и живеят в поквара и излишък, радват се на всичко излишно, със смях, с безсрамие и без страх от Бога? Има някои нещастни хора в света, които казват, че постенето е отредено само за монасите, заедно с всички страдания и тежести; а за хората от света са удоволствията, почивката, и всякакви забавления. О, вие, с безчувствени и закоравели сърца! Не чувате ли какво казва Господ: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:4,6), и „Горко вам, богати, защото си получавате утехата; горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лука 6:24-25). „Но се борете и се опитайте да влезете през тясната врата в пътя на добродетелите; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ (Мат. 7: 13-14).

 

Тези, както и всички други подобни думи не са предназначени само за монасите – защото все още не е имало монаси, когато Пресладкия Иисус, нашия Бог е проповядвал това – но за хората живеещи тогава в света, за онези, които са се отдавали на бурен живот, пълен с любов към материалните ценности. Ако Господ е проповядвал само за монасите, тогава миряните биха били достойни за съжаление, и по-нещастни дори от животните, защото ще бъдат лишени от Свещените Заповеди и Блаженствата. Ако законът е общ за всички, то тогава общи са и тежестите, и Блаженствата, и Съдът и ада.

 

Когато монахът чул това от аввата, моя добър учител, той бил изпълнен с изумление, въздъхнал дълбоко, паднал в краката на достопочтимия отец и казал: „И така, свети отче, нам подобава много работа, пот и аскетизъм. Моли се за мен, свети отче. Аввата го благословил и го отпратил.

 

По молитвите на нашите свети отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, бъди милостив към нас и ни спаси! Амин!

 

Източник: от книгата „Материкон“, поучения на авва Исая към блажена Теодора

Болестта на фарисейството

Юни 26, 2015 in Външни

 

Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

 

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

 

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

 

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

 

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

 

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

 

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

 

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

 

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

 

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

 

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

 

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

 

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

 

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

 

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

 

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

 

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

 

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

 

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

 

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

 

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

 

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

 

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

 

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

 

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

 

Ще ви направя ловци на човеци

Юни 11, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Господ призвал Своите първи ученици и им казал, че ще ги направи „ловци на човеци” (Мат.   4:18-22). С простота и неизменност Той им казал: „този занаят, който имате, да ловите риба, вече ще придобие друго измерение. Ще ви направя ловци на човеци, дойдете да Ме последвате!” Те, като обикновени хора, тръгнали без много да се замислят.

 

Нека отбележим, че този, който има много  помисли в живота си, е загубен. Този, който изследва много в живота си това как ще отиде близо до Бога, никога няма да постави началото. Нужна е смелост и риск в живота, за да намерим истината.

 

Учениците последвали Господ без много да се замислят. Защото имали великодушие. Днес обаче липсва великодушието, с помощта на което можем да жертваме всичко заради истината.

 

Господ казал, че ще ги направи ловци на човеци. Тук се поставя един огромен въпрос: добре, те са неуки, не знаят нищо. Къде ще намерят тази възможност? Ние знаем, че трябва да сме мъдри, да знаем всички педагогически системи, да знаем православното богословие наизуст, за да помогнем на хората, да им отворим очите.

 

Господ обаче иска да ни посочи нещо друго чрез апостолския призив към смирените ловци.  На нас „умниците” ни затварят пътя към Бога, както и на мнимите „светци” и „просветлените”. Този, Който ни отваря пътя, е Христос. Тоест, ако нямаме Божия дух, не можем да вдъхновим никой човек. Господ дава това там, където иска, като дар, съобразно възприемчивостта на сърцето.

 

За да вдъхновиш един човек, не е достатъчно да му обясниш кое е православното богословие и кой е пътят на Бога, а е нужно и да можеш да „различаваш духовете”. Защото, според св. Максим Изповедник, дяволът „не се страхува” от целомъдрието; дяволът не се страхува от поста; не се страхува от спане на пода, от нищо не се страхува, ако всичко това става за негова угода”. Следователно, какво казва св. Максим Изповедник? И доброто и истината може да вършим за угода на дявола. Затова преди всичко трябва да изясним в нас подбудите и целта на нашите намерения и дела.

 

Веднъж някои отишли при авва Пимен да му кажат, че епископът е еретик и с думите си замаяли светеца. Тогава той казал на братята: „сложете им да изядат една супичка и да си тръгват, защото са болни”.

 

Ние искаме да спасим целия свят с нашия акъл, с нашите теории, без да имаме лична връзка с Бога. Без познание на духовната борба, без познание на духовния път, без личен опит от адската мъка и от покаянието, не е възможно да вдъхновим човека. По коя причина? Много просто, ако не минем през личната скръб на отсъствието и търсенето на Бога, няма да състрадаваме на никой човек и ще служим на една „истина”, която не е свързана с личната борба и личната истина на никой човек.

 

Един педагог, който не раздава себе си заради своите ученици ученик, се ограничава до развиването на теории. Ама, всеки човек е напълно различен -  следователно, нужен е личен подход. Ако подходя към човека въз основа на една система от истини и теории, тогава не придобивам човешка връзка.  Както един баща, който има много деца. Ако е истинен, той подхожда напълно различно към всяко от тях, съобразно неговата истина.

 

Личният път към Бога и към истината на всеки човек е напълно своеобразна и изисква не знание на истината, а опит от Бога. Едно е интелектуалното познание, а друго – богопознанието.

 

Защо Господ не се обърнал към мъдреците на религията от онази епоха, а избрал неуките? Защото били чисти хора. В техния ум не била отпечатана никаква фалшива религиозна теория. Те били „чисти” и  затова виждали точно Божията истина.

 

Св. Йоан Златоуст подчертава и нещо друго: „Той избрал неуките, за да не се гордеят, че имали нещо свое, което да дадат или се постигнали нещо свое, а защото всичко било от благодатта.” За какво би могъл да се гордее рибарят? Неук бил. Че вършил чудеса? Че говорил чужди езици? Че просветлявал човеците?  Така казвал рибарят: „нищо не е мое, всичко е от Бога”.  Св. Йоан Златоуст  продължава, като ни поразява, преодолявайки всяка мярка на етиката с думите: „ако Бог иска да направи някой пастир, първо го смирява.  Първо го кара да вкуси неговия личен неуспех, да види собствения си хал.” Следователно, истинският педагог е съкрушеният, погубеният.

 

Високо стоящите и „седящите върху трона” на етиката хора понякога са проблемни хора. Защото функционират въз основа на техните мерки за етика и истина. С коя мярка сме призвани да функционираме? Не с тази на нашето разбиране и теория, а с тази на духа и волята на Бога за всяка личност.

 

Трябва да разберем, че съществува шаблонност, когато казваме : „Еди-кой си светец се изказал тогава за някаква тема, следователно и сега важи същото.” Бог винаги е жив и винаги действа, следователно, във всеки един случай Божият дух ни просветлява– особено ако сме открити към Него, а не към нашия ум – какво трябва да правим и как да приближим всеки човек.  Това изисква чувство и съзнание за съкрушение и крах. Да кажем на Бога: „не зная какво да правя, погубен съм; Дойди и Ти повели.”

 

Ако имаме деца и  ги отглеждаме оковаващо според нашето разбиране, ще се разболеем и ние, и децата. Първо трябва да изясним в нас коя е причината, поради  която живеем, по която имаме деца, по която проповядваме, по която служим на хората. Дали реално е търсенето на Бога? Дали реално е победата над смъртта? Дали реално е нашият копнеж човекът да се изцели?

 

Ако отговорът е положителен, тогава Бог ни дава друг подход. Първото чувство, което се появява от този подход, е свободата; нямаме стрес от това дали ще успеем или няма да  успеем, нито давим човека насила,  за да го променим. Защото, ако ние наистина сме се научили на духовния път и той не е просто едно наше религиозно окопаване с психологическо съдържание, а е истинско доближаване към Бога, тогава чувстваме трагичността на човека.

 

Това, което казва св. ап. Павел „Всички съгрешиха”. Чувстваме нашия хал.  Чувстваме какво означава ад. Какво означава Божия благодат. И тогава човекът се трогва. Неговата душа става състрадателна и не понася никой да бъде в ада.

 

Ако ние лесно отлъчваме и изпращаме хората във „външния огън”, това е така, защото ние самите преживяваме „външния огън”, след като не сме вкусили какво означава Божията благодат.

 

Искате ли да различим кога сме в Божия дух и кои хора функционират с Божия дух и кои не? Помнете един сигурен показател: ако на един паднал, който е в неговия хал, му даваш надежда и развиваш в него положителните му страни, даваш му упованието в Бога, тогава си Божий човек.

 

Ако някой човек ти казва: „Ама в пълен хал си. Виждаш ли какво правиш? Извън Бога си! ” и те разочарова, той не е Божий; а слуга на дявола.

 

Ние търсим положителните страни на хората, за да ги насърчим по Божия път, а не за да оправдаем техните грехове. Ние сме истинни и им даваме дръзновение, и така нашето сърце намира покой и се молим.

 

Когато започнем интелектуално да обясняваме какво е правилно и какво грешно, ние се задушаваме и задушаваме и другите. Защото Бога не Го интересува какво е правилно, какво е грешка. Или по-скоро Бог превъзмогва тези етически схеми. Бог разкрива хоризонта на това какво е живот и какво е смърт. Какво е огън и какво е мрак.

 

Когато ни се даде това чувство, тогава този опит от Бога ражда в нас нуждата да служим на доброто и да пребиваваме в Божия етос, тоест в правилната етика, не защото някой ни принуждава, а за да опазим живота, който ни се е открил.

 

Следователно, когато Господ казва „дойдете да ви направя ловци на човеци”, разбираме, че това означава да бъдем ловци. Тоест да отхвърлим нашето знание, нашата добродетел, нашата мъдрост, и да не смятаме, че Бог е даденост в нашето сърце, а винаги в трезвение да Го търсим и да се съкрушаваме.

 

Да имаме това чувство за съкрушението и да не сме многознайковци.  Да искаме всички хора да се спасят и да ни боли за нашия „последен” брат. Св. Исаак Сириец, казва, че се молил и за демоните.  Ако нашето сърце не обича човека извън Църквата, ако нашето сърце не иска спасението на престъпника, ако нашето сърце се чувства комфортно, че съществуват хора еретици и ги поставяме  извън Църквата и мами себе си, че сме Православни, ако предпочитаме този етос, никога не може да се пробуди Божия дух (в нас) и никога не можем да вдъхновим който и да е човек.

Благо и лукаво сърце

Юни 9, 2015 in Беседи, Начална страница

Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог (Пс. 118:115)

 

Тук пророкът има предвид видимите враговете на Божиите заповеди, но можем да кажем, че за да изследваме Божия закон, трябва да изчистим сърцето си и от всяко зло, което ни отдалечава от Бога. Често много хора се питат защо Църквата не прави едно или друго, за да помогне на хората да влязат в Църквата, защо не правим постоянно проповеди, беседи, не издаваме брошурки, списания, за да обърнем хората към Бога. Разбира се, наш дълг е постоянно да благовестим за Царството Божие. Обаче трябва да знаем, че огромна роля играе и човекът, който слуша, а не само този, който изрича словото. Затова е необходимо човек да има благо сърце. Сещам се, че когато за първи път отидох при приснопаметния старец Паисий, го помолих да ми каже няколко основни неща, които да опазя в живота. Той каза две-три неща и  едно от тях беше внимавай в себе си винаги да имаш добри помисли за всички хора и всичко около теб. Тоест да направиш сърцето си блага земя. Нека ви припомня това, което Господ казва в притчата за сеяча, където  Той посял семе, но то не дало добър плод навсякъде. Бог отдава причината за това не на земеделеца, нито на семето, а на нивата и казва, че земята има значение, защото на едно място тя била добра и дала много плод, на друго била камениста и семето не могло да поникне, на трето било  отъпкана и птиците изяли семето, на четвърто била пълна с тръни, които задушили семето. Както се вижда от реалността, по-голямо значение има този, който слуша, отколкото самото слово. Ако  човекът е добра земя, Бог ще се погрижи той да научи  Божието слово. Направи ми впечатление и виждам това в хора, които бяха извън Църквата, но в даден момент влязоха в нея и то при най-лошите предпоставки. Един човек ми казваше аз години наред бях извън Църквата, нямах никаква връзка, но една сутрин се събудих, чувайки камбаната, и в мен се породи голямо желание да отида на църква, да отида да се помоля. За пръв път душата ми трепна. Той беше много образован, богат човек, на зряла възраст, под средната възраст.  Станах, казах на жена ми, че  ще отида на църква, защото чувствам тази нужда. Тя се усмихнала и заспала. Той станал и отишъл в местната енория – в един малък храм. Влизайки вътре, настоятелите го видели, те знаели кой е той, имал важно място в обществото, и му казали: Eла при нас!  Те го поставили да седне зад пангара. Това е най-лошото място в храма. Настоятелите, които винаги са добри хора, но има и някои изключения, в онзи час разговаряли, постоянно броели парите, връщали разписки, записвали имена на празнуващи и починали, казвали по някоя дума на човека, за да не си помисли, че не му говорят, накратко всичко било пълен хаос. На него му кипнало и си казал: Ама, какво дойдох да правя!  Литургията свършила, но той нищо не чул и не разбрал от нея. Върнал се вкъщи наполовина скандализиран, наполовина възмутен, какви са тези неща, нищо не разбрах, нищо не почувствах. Другата неделя обаче отново поискал да отиде на църква и го направил. Настоятелите отново го извикали  и поставили да седне зад пангара. И тъй, всеки  път той отивал, слагали го зад пангара, той се опитвал да се моли, да разбере какво става в храма, докато накрая детето му донесло вкъщи превод на св. Литургия, който раздадохме на децата в училище. Когато го видял, той казал:  Това търсих! и го прочел.

 

Той имал всички предпоставки да се скандализира, защото настоятелите  коментирали свещеника, певците, клисаря, хората. Те имат „благословение” да правят това, тоест разрешение, защото и без разширение пак го правят! . .   Какво станало накрая? Този човек стана много вярващ човек, съзнателен вярващ,  носи в себе огъня на любовта към Христос, винаги сяда зад пангара, не го избягва, и даже помага при броенето на парите след края на св. Литургия (В Гърция и Кипър църковните настоятели играят много важна роля в енорийския живот и активно помагат на храма по отношение на всички странични дейности. Обикновено всяко настоятелство се състои от председател (предстоятелят на храм), секретар, касиер, членове.  По този начин свещениците нямат външни грижи и са съсредоточени единствено в своето литургично-пастирско служение ). Той намерил благодатта в това най-лошо място в храма.

 

Човек си казва – виж какво означава добрата земя. Както казваме, тази нива е толкова добра, че и сухо дърво да посадиш в нея, ще поникне и ще даде плод. На някоя друга нива каквото и да посадиш, сякаш е пълна със сол, нищо не произвежда. Виждаме това много пъти в нас, които идваме на беседите. Един светогорски старец каза една шега. Веднъж служихме и дяконът каза Господи, спаси благочестивите!  И усмихвайки се, старецът каза: Господи, спаси ни от благочестивите! Какво искаше да каже с това? –  че понякога   най-трудните хора сме ние, които  ходим на църква, ходим на беседи, но можем да станем големи врагове на Църквата. Аз видях това нещо, когато бях в Никозия. Имаше достатъчно случаи на хора, които идваха на беседите, водеха  децата си и в даден момент те самите толкова силно се възпротивиха, защото детето им изяви желание да  направи нещо повече в духовния живот.  Аз казвах на майката – добре, след като ти идва толкова време на беседите, чу ли ме някога да кажа нещо от това, което твърдиш? Нали ти водеше децата си на беседите, на изповед? Нали ти им говореше за Бога?  За какво е сега цялото това противене? И тези хора станаха страшни  врагове, не на мен лично, а на Църквата и изповедта. Или пък тези, които писаха книги за старци, след това говорят срещу монашеството. Разбирате ли? Страшно нещо. Една майка се обади в радиото и вдигна врява: тя имала всички касети с мои беседи, които синът й носил, тя ги слушала, но сега казва, че не е съгласна и се стават разправии, защото подозира, че  синът й ще стане клирик или монах.  Виждате –  нима тя не чува същото слово? На една беседа, на една св. Литургия сме  събрани 200-300 човека. Всички слушаме Божието слово, но един го приема и то дава плод, друг го приема, но не дава плод, а  трети дори става негов враг.

 

Това, което казва св. пророк Давид: Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог. Това означава, че за да можеш да влезеш в дълбините на Божието слово, трябва да си добра земя, да имаш чисто сърце. Ако нямаш чисто сърце, за съжаление, може не само да отхвърлиш Божието слово, но и да станеш негов враг. Видяхме това твърде много пъти. Видяхме хора, които бяха църковни, дори свещеници и богослови. Знаете ли, те са най-лошите врагове на Църквата. Когато отпаднат от Божията благодат,  когато благодатта ги остави, те не просто стават безразлични, това е най-малкото, а реално стават врагове на Бога. Тоест толкова много отпадат от  Божията благодат, че реално мразят Бога, а може да  са клирици,  богослови, църковни хора. Това е  страшно – човек, който не очиства сърцето си, нищо не може да разбере. Затова Христос казва: Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, не защото хората са псета и свини,  а защото понякога нашето душевно състояние е такова, че не се различава от това на безсловесните животни. Както някои хора, които веднъж дойдоха на Света Гора, запознаха се с няколко старци и след това използваха това напълно формално и повърхностно познанство, за да забогатеят. Четох книги за стареца Паисий, за стареца Ефрем Катунакиот, от които ти идва да се хванеш за главата. Въпреки това авторите се представят, че познават старците. Каква бе тяхната крайна цел? – да натрупат пари или слава чрез книгата. Такъв човек нищо не разбира, той е като този, който държи нещо много скъпоценно в ръцете си, но не го разбира и го използва за свое зло. Такъв е човекът, който няма духовно чувство в себе си, той е омесен  с разнообразни страсти, изопачава всичко и вместо Бог и Църквата да функционират в него  спасително,  става точно обратното  и вместо да се спаси, той  се погубва. Той се погубва и създава проблеми за себе си, за околните и за цялата Църква. Такива хора били и ересиарсите, които били дори патриарси, епископи, монаси и миряни, но тяхното изопаченото душевно състояние създало огромни проблеми в Църквата, те искали да разделят Църквата, да й нанесат удар, без никакъв срам,  мислейки, че това, което правят, е Божие дело. Затова е необходимо човек да има добро сърце, това, което казва старец Паисий,  да превърнеш твое сърце от лоша фабрика, която произвежда куршуми, в добра фабрика, която произвежда дискоси и потири. Виждаме това много пъти и го казвам за нас, които сме църковни хора. Идва някой да се изповяда, сяда отвън, друг влиза вътре и се забавя. Отвън първият започва да  се нервира, ядосва се, има лоши помисли: Защо се бави толкова време?  Мен ме държи пет минути и нищо не ми казва! Пък той или тя влезе и  ги държи цял час! Да видим какво става!  До такава степен, че  в него може да се появят  нечисти мисли за това какво става в изповедалнята и защо се бави човекът. Той не влага благ помисъл да каже: За да се забави моят брат толкова много, значи има някаква причина. Както има причина и мен да ме държи само пет минути. Даже бой видях пред изповедалнята! Разбирате ли?  В манастира Махера. Веднъж две госпожи имаха доброто разположение да си разменят юмруци, защото се скараха коя да влезе първа. Пред вратата на изповедалнята. „В пълно сърдечно съкрушение” преди изповед!

 

Затова трябва  да претворим сърцето си, да го направим добра земя и да изхвърлим всяко зло от него. Да изхвърля всичко непотребно, както когато повръщам и изкарвам всичко от мене и стомахът ми се облекчава, така става и тук. Престани да гледаш на всичко изопачено, наопаки, във всичко да влагаш твоя лош помисъл. Имай добри помисли, защото, в крайна сметка, този, който има лоши помисли, сам гризе себе си, създава проблеми на другите, но първо сам се гризе, сам страда, и след това се гризе и с  другите. Велико нещо е човек да има благо сърце и Бог няма да го онеправдае. Където и да е, дори извън Църквата, благият Бог ще намери начин да го привлече. Понякога си търкаш очите и не можеш да повярваш, защото  виждаш хора извън Църквата с такава сърдечна простота, благоразположение и чистота. Виждаш и хора в Църквата, които се молят, четат духовни книги, но са лукави и подозрителни. Човек  си казва: добре, детето ми, това Евангелие, което слушаме, изобщо ли не подейства в нас? Ходим на църква, на св. Литургия и накрая каква е ползата? Нещо подейства ли в нас? Или, виждайки нашия хал, поне да имаме покайна въздишка. Казваме ли Боже мой, съжали ме!  Изцели душата ми, защото съм болен! Разбираме ли най-малкото, че сме болни? Ако го разбираме, това е постижение. Защото, когато го разбереш, ще въздъхнеш пред Бога и ще кажеш: Боже, смили се над мене грешния, който слушам Твоето слово и не оставям да даде плод, защото моето сърце е  лукаво!

 

Така, когато имаш благо сърце и изхвърлиш лукавите неща от себе си, тогава можеш да изследваш Божиите заповеди и да имаш връзка с Бога. Тогава влизаш в дълбочината и ширината на божествените слова и ги разбираш, ставаш милостив и съвършен, както нашият небесен Отец, е милостив и съвършен. Ставаш Божие чедо: както гледаш едно бебе и казваш, че това бебе прилича на баща си, то е същото като него, говори като него, има неговото благо сърце. То е истинско дете на баща си. На това се оприличава Божият човек, който носи върху себе си чертите на Божия образ: благост, кротост, целомъдрие, сладост, невинност. Затова  трябва да бъдем хора с чист ум и сърце, да не бъдем наивни и безумни, а да изхвърлим лукавството и тогава нашата връзка с Бога ще дава изобилни плодове.

 

превод от гръцки

 

 

 

За изцеляването на слепородения

Май 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Кажете, кой е видял и познал Христовата истина, кой е възприел Христовата светлина повече от светите апостоли, които просветили целия свят със светлината на Евангелското учение? Те били невиждащи преди това, а после се изпълнили с духовна светлина. И сега има много тъмни хора, непросветени в никаква наука и непознаващи философията. Това са невиждащите. Но колко от тези невиждащи са станали виждащи, всичко разбиращи, познаващи същността на всички неща, познали истинските цели и задачи на човешкия живот в светлината на Христовата истина?

 

Как са станали от невиждащи виждащи!

 

Озарила ги е Христовата светлина, истинската Светлина, дошла в света. Това били тези, на които Господ Иисус Христос е дал власт да бъдат Божии чеда. А нима Божиите чеда могат да бъдат слепи? Не, те са най-добре виждащите, те познават истината повече от всички, познават истинската, същинската светлина.

 

Господ дошъл за това – със Своята Божествена Светлина да затъмни всяка суетна човешка мъдрост, всяка изкуствена, мъждукаща светлина, издигната от самите хора, пълна с гордост, самомнение, самопревъзнасяне. Те смятат, че с ума си могат да постигнат истината. Тези мислещи се за зрящи хора, Господ е направил невиждащи, а простите хора, с чисти сърца, приели Светото Евангелие с пълна вяра, както малките деца приемат думите на своите родители, направил да виждат.

Вие се поставяте за учители на народа и не се считате за слепи. Горко ви, защото не разбирате, че сте слепи. Ето словото Господне към пророк Иезекиил:”Сине човешки! Ти живееш сред размирен дом; те имат очи, да виждат, а не виждат; те имат уши да слушат, а не слушат; защото те са дом размирен” (Иез. 12,2)

 

Към кого били насочени тези думи? Кого наричал Господ с устата на пророка „размирен дом”?

 

Тези думи се отнасяли към Израилския народ, който и на дело отстъпил от поклонението на истинния Бог и се отклонил по кривите пътища на езичеството. Те били размирни против Бога, те възставали против този Бог, Който ги направил Свой избран народ, който ги извел от Египетския плен. Те оставили своя Бог и се покланяли на ваала и астарта. Заради това ослепели и оглушели, не разбирали правдата, били глухи към словата на истината. Затова те гледайки не виждали и слушайки не чували.

Нима са малко днес сред човешкия род такива размирници? Това са всички тези, които не желаят да познаят истинската светлина, които предпочитат да вървят не по Христовия път, а по свои собствени пътища. А Господ говори чрез пророка, че всички размирници са слепи и глухи за истината.

 

Ето какво говори св.пр.Исаия за слепите духом:”и ще поведа слепите по път, който те не знаят, ще ги водя по незнайни пътеки, тъмата ще направя светлина пред тях, и кривите пътеки – прави: ето какво ще направя Аз за тях, и няма да ги оставя.”(Ис. 42,16) Господ говори, че ще поведе слепите духом по такива пътища, които те съвсем не познават, а не по този път, който те са си избрали, мислейки се за виждащи. Той ще ги поведе по неизвестни пътища, за които те никога не са мислели, и ще направи мрака, който ги окръжава светлина, и техните криви пътища – прави.

 

За какъв мрак говори пророка?

 

За този мрак, в който живеят хората, нямащи духовна опора в дълбоката вяра в Бога. Вие знаете колко много са хората, забравили Бога, които се измъчват в тежки душевни мъки, не виждат смисъл в живота, хора, които завършват живота си дори със самоубийство.

 

Тяхната душа е тъмна. Те живеят в дълбок мрак. И ето този мрак, по думите на пр.Исаия, Господ ще направи светлина. И от техните криви пътища, ще ги изведе на правия път: „Ето какво ще направя Аз за тях и няма да ги оставя”.

 

Ето какъв е смисъла на този дълбок отговор Христов към фарисеите, възмущаващи се за това, че Господ ги смята за слепи.

 

Да вникнем и ние в тези Христови думи и да се убоим от духовната слепота, да се устремим с цялото си същество към истинската Светлина. Само това се изисква от нас – да се откажем от своите собствени пътища, които сами си измисляме, да престанем да устройваме живота си така, както ни се иска, да признаем, че сме слепи и с цялото си сърце да се обърнем към истинската Светлина, Господа наш Иисус Христос.

 

Тази истинска светлина, това сияние на славата на Отца да озари нашите тъмни сърца.

 

24 юни 1945 г.

 

 

 

Искаш ли да се изцелиш?

Май 1, 2015 in Беседи

 

След Възкресението, Църквата възпоменава изцелението на разслабления, който бил болен от 38 години (Ин. 5: 1-15). Тук Христос се открива като Изцелител на телесната болест, на парализата. В това Евангелие разбираме, че в Йерусалим е имало къпалня Витезда, в която от време на време слизал ангел и който влизал в нея се изцелявал. Господ доближил този, който поради недъга си не можел да слезе в къпалнята и Го питал защо не се изцелил толкова години, на което последния отговорил: нямам човек.

 

Можем да отбележим две неща. Първо Господ пита разслабения дали иска да се излекува. Вижте какво уважение към неговата свобода. Можем да имаме това като принцип на живота спрямо нашите ближни, да ги питаме за тяхното желание. Обикновено ние сме съсредоточени в своето аз, по един себелюбив и болен начин, с една фиксация върху собствените си желания, искания и не влизаме в процеса да изследваме другия човек, другата личност. Да изследваме разположението на неговата нагласа. Ако уважавахме свободата на другия, на нашия ближен и се опитвахме да я разберем, питайки го за неговите желания, нещата в живота ни навярно щяха да бъдат много по-различни. Това да търся волята на другия човек, е уважение към неговата свобода, към неговата личност, то е благородство на душата. Възможност за разбиране и възможност за връзка. Колко благороден въпрос: Искаш ли? Да се опитаме да разберем другия питайки за неговата воля. Ние обаче живеем с голяма бързина, припряност и напрежение, всъщност живеем болестта на себелюбието на нашето фиксиране в очакванията и желанията ни, пренебрегвайки другия човек. Но да пренебрегваме другия изразява нашето най-дълбоко падение.

 

Вторият момент е, след като Господ пита разслабления дали иска да се изцели, последният отговаря, че няма човек. В църковната химнология се казва: „как казваш че нямаш човек, нали Аз станах Човек за тебе.” Христос е нашият Човек, най-близкия ни приятел, така че не можем да кажем, че нямаме човек.

 

След като изцелил разслабления, казвайки му: „стани, вземи си одъра и ходи”, Господ накрая добавя: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Човек се пита какъв грях е направил парализирания? Има ли връзка греха и телесната болест? Естествено, че да. Не се ли свърза много пъти телесната болест със стреса и тревогата, които са последствие на маловерието или вътрешните конфликти, резултат от липсата на екзистенциална ориентация? Бихме могли да анализираме много такива състояния.

 

Нещата се свързват, грехът не е отделен от биологично-телесното съществуване на хората. Той уврежда както душата, така и тялото на човека. Много телесни болести са резултат от нашето самолюбие, алчност и егоцентричност. Господ казва на парализирания: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Но кой е неговия грях и къде се вижда той? Най-важният елемент от днешния евангелски текст е, че самият разслабен е изповядал своя грях. Нямам човек. Това е неговия грях. Ние сме свикнали да разглеждаме нещата само външно и повърхностно. Смятаме, че доколкото един човек е изоставен от всички, виновни са тези, които са го изоставили. Несъмнено може и да е така и човек да преминава през състояние на изкушение, което е необходимо за неговото духовно развитие. По този начин той се смирява. Но повечето пъти нашата самота е резултат от нашето падение и разтление. Как става това? Нямам човек - това е грехът. В Православната Църква монахът, който е сам и се оттегля от всички, изразява измерението на една друга самота. Монахът е едновременно отделен от всички и свързан с всички. Отделил се е от всички за да се съедини с всички. Отделил се е от любов към целия свят. Това е нещо напълно различно. Съществува обаче самотност на човека, която е плод на неговото самолюбие, обособеност и капризност. Много пъти човек се отдалечава от всички, защото се чувства засегнат и презирайки другите иска да ги нарани. Някой човек чувства, че не е успял да постигне утвърждаването на своята лична ценност, таи злопаметност и се оттегля от хората. Някой иска всички да се занимават с него и понеже не постига нищо подобно, става изморителен и отегчен. Със своята обремененост човек кара всички да се отдалечават от него, защото натоварва другите. Нашата самотност, която може да възприеме не само формата на телесно отдалечаване, а най-вече на вътрешно отделяне, е форма на ропот, горчивина и оплакване. Тя изразява това, че всички хора са ни напуснали и ние нямаме благородството на смирението и покаянието.

 

Разслабленият чувствал това състояние на своята самотност, на своята антисоциалност. Един психологически израз на нашето падение е нашата антисоциалност, нашата неспособност да комуникираме, да се примирим и да водим диалог с другия човек. Тази инертност, да не можеш да направиш другите да се чувстват уютно с теб, е състояние на падение. Ако ще да съм най-„религиозния” човек. По парадоксален начин обикновено хората, които повече се затрудняват да се разберат с другия човек, са религиозните хора. Защото нашата „религиозност” е опит и усилие за егоистично удовлетворяване и утвърждаване на нашата лична ценност и достойнство. По какъв начин? Казва ме си: след като не успях със хората, ще намеря някой, който няма да ме изобличава дали съм добре или не и това е Бог. Бог, Който не говори и аз не му говоря ясно и така с моята идея и въображение имам на разположение един Всемогъщ, Който постоянно ми гарантира моята лична ценност и я утвърждава. Така човекът вътрешно закоравява и се ожесточава. Казва, че няма никаква работа със светските хора и се затваря в своята църква. Дори и там той се дразни от присъствието на другите хора, че уж засягат и нараняват неговото благочестие и святост, ако го смущават със своето присъствие по време на богослужението. Нашето затруднение да бъдем уютни до другите хора, да прощаваме, нашия порив да роптаем и се оплакваме постоянно, игнорирайки волята на другите хора, да се стремим постоянно да ни зачитат и да ни се дивят са състояния на грях, които пораждат или утвърждават нашата самотност. Самотата не като избор, за да се приближим към Бога и да обикнем повече ближния, а състояние на грях и падение. Така за степента на нашето духовно преуспяване, за степента на покаянието ни се съди по това дали можем с един и същи уют да живеем с всички хора, църковни и нецърковни, християни и врагове на Христос. Човекът, който е сприхав, не е влязъл в процеса на покаянието. Човекът на прошката снизхождението и разбирането, е Христов човек, макар и постоянно да съгрешава, той постоянно се покайва. Бог ще види нашето сърце, а мярката за него е простотата, прямотата и удобството, което даваш на другите. Напълно непонятно е да съществува християнин, който се затруднява да съществува с другите хора, да го гризат помислите: как ме погледна, какво помисли, как ще се отнеса към него, като междувременно вечерта може да направим по сто поклона и да не ядем без олио, да ходим по пет пъти на седмица на църква и да се причастяваме. Къде е Христос? Дори и се причастяваме с цел да укрепим нашия религиозен егоизъм, да се укрепи нашия нарцисизъм. Понеже не постигнахме успех в отношенията с хората, ние се опитваме да постигнем успех в църквата с Бога защото Той не е някой друг жив човек, който да ни изобличава, да ни съди и наранява нашия егоизъм. Човекът се нагажда като казва: да, аз не излизам вечер, стоя си и се моля с броеницата. Казва го, защото се е провалил в своето общуване с другите и не издържа, няма силата да продължи да съществува заедно с хората. Тази наша вътрешна реалност е състояние на нашето падение. Но това е и критерият за нашето спасение. Защото от себепознанието идва единството, следователно ще трябва да преодолеем нашите съмнителни антисоциални помисли. Как се разкъсва нашето единство – именно с тези глупави помисли, с този ропот и оплаквания, за да се чувстваме добре със себе си, искаме да намерим грешката в другия човек, тоест да го осъдим. Нещата обаче са напълно различни. Човекът, който не е сприхав, който има простотата на прошката и на снизхождението и уюта, който забравя оплакванията и грешките, които са направили другите спрямо него, показва критерият за духовното преуспяване на човека. Някой пита: как да бъда с другите хора и духовната позиция е: с простота и непринуденост, по прост и ненарочен начин, без вторични помисли да доближим с ясно виждане и ясен слух нашият ближен.

 

превод от гръцки

 

 

 

Бог е Утеха

Април 25, 2015 in Външни

 

Истината е тази: когато човек иска да разбере нещата по-добре, трябва да ходи на св. Литургия. След св. Литургия за кратко време всичко е съвършено, всичко е в божествен ред и логичност и чрез това можем да разберем Бога. Друг е въпросът, когато човек се опитва да разбира само със своя ум, тъй като самият ум не разбира, защото е изтерзан, ранен и разбира по страстен начин. Ако има някакъв особен проблем, човек отива и си прави психоанализа в продължение на десет, двайсет години, за да разбере, че пак не разбира. Когато стигне дотам да разбира, пак накриво е разбрал, тоест той е разбрал съобразно раната, която носи, съобразно болката и затруднението, което има. Поради тази причина не се разбираме помежду си, защото нямаме общ код за разбиране и всеки разбира съобразно проблема, болката и раните на своята душа. Затова не се разбираме помежду си, защото всъщност искаме другият да ни разбере, но и той иска ние да го разберем, ние искаме да поставим другия на нашето място, но и той иска същото и така се създава характерното неразбирателство, което днес срещаме навсякъде, защото се добавя и фактът, че не сме толкова смирени, колкото бихме могли да бъдем. Днес всичко ни подтиква към себелюбие, към себенаслаждение, имаме надменност и искаме още повече- другият да разбере! Другият да се постави на мястото ми! И това – другият да разбере! води до поредица от конфликти и никой не разбира другия.

 

Казах, че в Св. Литургия разбираме- внезапно започваме да разбираме и когато разберем нещата от Божия страна, тогава оставаме изумени, защото те изобщо не са такива, каквито сме си ги представяли. Божията логика, логиката на Светия Дух е нещо напълно различно и друго, съдържа смисли, понятия и решения, които дори не сме си представяли. В св. Литургия преживяваме единството на всички неща, което изглежда трудно нещо, но когато внезапно започне да се случва, чрез него разбираме другите, първо се обединяваме и след това разбираме. Св. Литургия дава това –контекст на любов от страна на всички, първо от страна на Бога към всички: вземете, яжте, това е Моето тяло. . . и влизайки в тази логика, в логиката на Светия Дух сърдечно и тайнствено, всеки сам, както стоим там, постепенно започваме да разбираме, че повечето наши проблеми дори не са проблеми, че реално повечето проблеми на хората изчезват, а не се решават, и разбираме това именно в св. Литургия. Когато го разберем, след това търсим къде се служи св. Литургия, за да отидем отново и отново и никога не ни омръзва, и не само не ни омръзва, а го търсим, липсва ни, липсва ни това съвършенство от страна на Бога, сред болката, скръбта, нещастието, безизходицата и проблема. Така много пъти без да очакваме в онзи момент проблемът е решен, има решение, изход и логика дори в болката, нещастието и безработицата, има логика и човеколюбие, което ни казва: дойди, следващата стъпка ще бъде по-добра! Следващият етап е по-добър. Нали? Тази утеха от Бога идва, когато в нас приемем тази логика и естествено, за да я приемем, жертваме в нас част от нашата мъдрост, тоест смиряваме се, както казват отците на Църквата, влизаме с дух на ученичество, с дух на утеха, на вътрешно запитване и тогава идва утехата. Невидимо присъстващата енергия на божествената благодат, както казва св. Максим Изповедник, вижда всичко и помага на всеки един, дори той да е младенец и да не чувства нищо от това, което става в Църквата, тогава получава още по-голяма помощ в собственото си равнище и постепенно прави следваща стъпка и накрая може да стане велик подвижник и светец, защото се услажда. Ако не се усладиш в Божиите неща, не можеш да вървиш напред. Не става въпрос за заповеди, закон и мълнии по главата, които Зевс хвърля, независимо че понякога и ние свещениците хвърляме мълнии. Бог не хвърля мълнии и не хвърля мълнии първо върху нас свещениците, върху нас би трябвало да започне да хвърля някой път. Той обаче не хвърля върху никого и ние се доближаваме и виждаме, че нашият Бог не е Зевс, а реално е това, което четем в св. Писание, т. е. на първо място Баща, Майка, Пастир, Утеха, Благодат, Благословение и постепенно придобиваме навиците на това превъзходно Същество и започваме да се променяме външно и другите да казват -ето, този се освещава, стана свят! Не се е осветил просто така, това е от Бога, той е бил утешен от Бога, приел е това благословение и е започнал да не чувства света, както преди го е чувствал. Той започва постепенно да се преобразява, първо душата му се отдалечава от страстите и постепенно придърпва и останалата част от себе си, за да се отлепи оттам, но го прави с удоволствие, не се терзае, не казва- сега трябва (да го направя), защото иначе ще падне мълния! Той казва обратното: как мога да огорча един такъв Бог?! Как мога? Затова човек става верен и подвижник, и монах, и не знам какво още, и мирянин, и каквото искате, но той е някой, който познава Бога от тази страна, а именно, че Бог е любов. Тази страна познаваме. Тази дарувана страна. След това и ние започваме да искаме да живеем този даруван живот.
Сега ще говорим за един апостолския текст, който е страшен, сякаш е писан за наши дни, съвременен е. Има връзка с темата за будния син, защото, за съжаление, блудството малко или много харесва на всички нас, всъщност ние сме блудни. Другият син, който също нямал Бога, не разбирал Бога и искал да изяде едно козле, търпял и не казвал- да не се ядоса баща ми, ако му поискам козле! И тъй, мълчание. Но това се натрупвало в него и той не се наслаждавал на любовта на Бога. Страшно е, и двамата сина не се наслаждавали на любовта на Бога. . .

 

Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.

 

Всичко мога да правя, братя мои, това е близо е до притчата за блудния син, но не всичко ми е за полза. Защо не всичко ми е за полза? И веднага идва отговорът- но няма да бъда аз обладан от нещо; защото това, което не ми е от полза, властва над мене, пленява ме. Това е нещо, което навярно не сме помисляли колкото трябва, а именно, че това, което не ми е от полза, тоест нещата, които са противни на Божията воля, по някаква тайна причина ме пленяват, превръщат се в навици, стават реално примки и тъмници, от които не излизаме лесно. Знаете, че Бог е благороден и не държи никого насила до Себе Си, но дяволът, именно защото е това, което е, те държи насила. Затова викаш Бога- Господи Иисусе Христе – и Той не идва, а очаква да извървиш цял екзистенциален път, за да дойде, когато трябва. Викаш дявола и той веднага идва; казваш на Първия – Тръгни си! и преди да е дошъл, Той си е тръгнал. Викаш на другия махни се!, но той не се маха. След като ме извика! Е вече не те искам! Тука съм! Не се маха лесно, а властва и създава навици у нас.

 

Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ – за тялото.
Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си

 

Не само душата е за Господа. Периодът на платонизма е свършил окончателно за Новия Завет. Тялото е за Господа, и то има духовни пориви. Живеем в епоха, която още презира тялото, в която още се смята, че човек може скверни тялото си и да бъде чист по дух, „защото духът е от друг порядък” – ти казват, да, ама не е от друг порядък, човекът е единен, ако скверня пръста си, скверня душата си чрез пръста. Когато мърся ръце, нозе, очи, цялото тяло, и особено чрез блудството, това нещо се получава, нали? Нашата епоха не иска да слуша това, защото казахме, че тя е платоническа. Както и платоническата вяра, че човекът уж е само неговата душа, има такива последици, че каквото и да правиш с тялото си, няма никакво значение. Всъщност не можеш да правиш нищо с тялото, защото душата прави това, което прави с тялото и вижте какъв дух на утеха има тук:

 

Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?

 

И телесно сме членове, телесно се кръщаваме, миропомазваме, причастяваме се Тялото и Кръвта на Христос. Ние сме телесни членове, тялото е създадено от Бога, не от някакъв зъл бог, от някаква случайност или аномалия във вселената. Нито някога ще бъде премахнато. Защото е Божие дело.

 

И тъй, да взема ли членовете на Христа и да ги направя членове на блудница? Съвсем не! Или не знаете, че, който се съединява с блудница, става едно тяло с нея? Защото казано е: “ще бъдат двамата една плът”.
А който се съединява с Господа, един дух е с Него

 

Тук ще изберете между две неща т.е. не можеш да кажеш, че ще бъдеш един дух с Господа, и едно тяло с блудницата. Не можеш да кажеш това– или едното или другото, тоест тялото увлича и духа, и обратно. Апостолът иска да каже тук, че ако си един дух с Христос, ще бъдеш едно тяло с Него. И ако си едно тяло с блудницата, ще бъдеш един дух с нея.

 

Избягвайте блудството; всеки грях, що прави човек, е извън тялото, а блудникът против собственото си тяло греши.

 

Тук веднага чуваме викове и надигания- нямам ли право да правя с тялото си какво искам? Не е ли мое? Чие е? Хайде вън поповете оттук! Навремето имаше дискусия около абортите и се сещам, че имаше демонстрации на някакви феминистки, които казваха- аз имам власт над моето тяло! Някои свещеници възразяха, а те казваха: Поповете да си гледат работата и продължението: в Литургиите, Вечерните и Водосветите! Вие се занимавате с духовните неща, с телесните ще се занимаваме ние. Не съгрешавам с моето тяло, не е ли мое? Не съгрешавам с твоето тяло. Трябва да съществува мощна причина, за да каже св. ап. Павел това. Коя е тя?

 

Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени.


Вие сте купени с цена, откупени сте, вие сте продадени, и откупени. В смисъл, че чувствате това присъствие на Светия Дух. Затова, когато човек не чувства присъствието на Светия Дух, нещата, за които говорим, нямат смисъл. Важното е човек да чувства присъствието на Светия Дух. Не е нужно да изоставяме телесното измерение, не е нужно всички да ставаме монаси, но човек чувства, че неговите критерии се променят изключително много.
Днес се опитват да убедят особено младите, че трябва да имат сексуална откритост. Резултатът е, че ги увреждат. Защото тази чаша тук има еди-колко си вода, но ако дам на всички вас, накрая ще има ли какво да пия? Ако пръскам тази вода, не е ли така? Ии ако дойде час да правя Водосвет, изобщо няма да има вода и няма да има дори светена вода.
Трябва да съществува Светият Дух, за да обновява това нещо в теб, да имаш извор, откъдето да се храниш и оттам да даваш, но тази любов не е просто естествена любов. И ако не съществува това нещо, какво става? Пръскаме тук, пръскаме там, пръскаме цял ден и цяла нощ и накрая идват съпрузи при нас, свещениците, и ни казват- не можем да се обичаме. Не намираме сила в нас да се обичаме. Това естествено има предистория, т.е. една разруха, който се проявява в младите сега, където крайният идеал е да си привлекателен, привлекателна, да създаваш връзки от 12-13 год. възраст и младият да се изразходва, докато стигне до определена възраст, където вече нищо не може да изразходва, подивял е срещу всичко и всички и чувства, че всички го мамят и накрая изпада в депресия. Днес това са обичайни неща и не можем да ги крием или да не ги казваме, защото са реалност. Аз живея в такъв свят на студенти и това е моят всекидневен опит- гледам младите, че нямат в себе си сила за живот – 20-годишни, а изглеждат 70-годишни, защото са пръснали своите жизнени сили наляво-надясно. Някои от са разбити, напълно, дори телесно. Някой път се чувствам по-млад от тях и им го казвам.
Въпросът е именно това, че тези млади имат нужда да преоткрият това равновесие тук, където човек е храм на Светия Дух и внезапно това, което придобива, измеренията, които получава, са такива, че не могат да се сравнят с това, което светът му дава. Това, което получава, е много по-висше и велико, той придобива дълбочина, достойнство, Бог чува един такъв млад човек и се грижи особено за него. Този младеж става способен да разбере трудни и сложни неща и да обикне неща, които са много по-дълбоки и мъдри от всичко друго, което може да му предложи съвременният лайфстайл. Разбира се, трябва да разберем тези неща, защото в противен случай ще бъдем пленени от тях и всички заедно ще вървим към състояние, до което само безумието води.

 

превод: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=232:2014-01-03-21-31-45&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Светите Жени-мироносици

Април 24, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

Мироносиците приготвили миро, за да помажат с него Тялото Христово.

 

Но не им се удало да изпълнят това, защото преди тяхното идване на гроба Христос възкръснал от мъртвите.

 

Въпреки това тяхната жертва била не по-малко приета от Господ, защото Той гледа на човешките сърца и приема намерението като изпълнено, ако не се е удало възможност да бъде извършено, въпреки всички усилия и старания.

 

„Намерение милостивное Богу угодит” – се възпява в деня на светите жени-мироносици (2-ри възкресен седален на утренята).

 

„Владиката е любочестив, и делата приема, и намерението целува, и деянието почита, и предложението хвали” (Слово на Св.Йоан Златоуст на Пасха).

 

Имало е, разбира се, мироносици, които не само с намерение, но и на дело са помазали Христа с миро и са направили това още преди дните на страданията Му.

 

Това били – Мария, сестра на Лазар, също жената, която помазала Христа по време на вечерята в дома на Симона фарисея, и жената, помазала Христа два дни преди Неговата кръстна смърт.

 

За последната Господ ясно е казал, че тя е приготвила Неговото Тяло за погребение и че ще бъде проповядвано за нея по цял свят, където бъде проповядвано и Евангелието.

 

Така е приел Господ „милостивното намерение” на жените-мироносици, които възлюбили Христа от цялото си сърце, следвайки Го неотстъпно по цяла Галилея и които не Го оставили даже по време на разпятието. Той приел още и помазването на Неговите нозе с миро от чистата Мария, за която още преди бил казал, че „Мария избра добрата част”(Лк.10,42). Той не отхвърлил и целуването на Неговите нозе от грешницата, която от събраното по нечист начин богатство принесла жертва угодна Богу – миро, разтворено със сълзите на покаянието.

 

„Аромати богатею, добродетельми же нищетствую, яже имам Тебе приношу, даждь Сам яже имаши, и ослаби, остави,” – викала тя към Христа (из канона на повечерието на Велики вторник).

 

„Миро у мене тленное, миро у Тебе жизни” – звучало в нейната душа (пак там).

И действително, вместо тленно богатство, Господ й въздал нетленен дар – Той простил множеството нейни грехове и възкресил умъртвената й от греха душа, както възкресил четверодневния Лазар от гроба.

 

Още повече Той възнаградил и прославил верните Нему мироносици, защото им се явил най-напред и чрез тях възвестил Своето Възкресение на апостолите и на целия свят.

 

Така Господ не оставя на никого длъжник и въздава с дарове, несравнено по-хубави от тези, които Му се принасят.

„Помяни, Господи, плодоносящих и добротворящих во святих Твоих Церквах и поминающих убогия, воздаждь им богатыми Твоими небесными даровании,” – моли Светата Църква при принасянето на Безкръвната Жертва.

 

„Даруй им вместо земных небесная, вместо временных вечная, вместо тленных нетленная” (Евхаристически канон на литургията на Св.Василий Велики).

 

Принасяйки нещо в дар Богу, било то жертва за храма, или помощ за бедните, ние всъщност не даваме, а получаваме.

Даваме материални ценности, а ще получим в свое време духовни дарове според мярката на нашето усърдие.

Ценността на нашия дар Богу в Неговите очи се определя не по количеството и стойността му, а по произволението на нашето сърце.

 

„Истина ви казвам, че тая бедна вдовица пусна повече от всички; защото всички тия от излишъка си пуснаха приноси за Бога, а тя от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше…” – казал Господ за вдовицата, дала двете лепти за храма (Лк. 21, 3-4; Мк. 12, 44).

 

Така и нашите дарове имат цена пред Бога, доколкото с тях са съединени нашата любов към Бога, молитвите и сърдечното ни разкаяние за нашите грехове.

 

Всички наши материални дарове Господ приема само като външно проявление на нашето вътрешно преклонение пред Него, приема ги така, както и всеки друг външен израз на любовта и почитта към Него.

 

Затова, вървете всички смело към Христа, принасяйте Му дарове, кой какъвто може; уподобявайте се на мироносиците, и на стоящите в правия път, а и на падналите в бездната на греха (по усърдието за принасяне на дарове).

 

Принасяйте Му горещи молитви и покаяние от дън душа, а като външно тяхно изражение нека бъдат дарове за Църквата, която е Тялото Христово (Еф. 1,23; Кол.1,24), подпомагане на Неговите по-малки братя (Мт. 25,40), украсяване на храмовете, целуване на иконите и другите светини.

 

Господ ще приеме всеки наш дар за Църквата, като благоуханно миро, няма да отхвърли нашите сълзи и целувки, но ще въздаде прощение на многото грехове, на тези, които са обикнали много.

Само за това трябва да се грижим – нашия дар наистина да бъде чист пред Бог, да няма в чувствата ни тщеславие или гордост, презрение и ненавист към ближните, а също и да бъде проявено всичкото ни усърдие, така че нашият дар да бъде приятен Богу, за да не се уподобим на онези, които говорили на Христа – „Радвай се” – с насмешка над Него.

 

Неугодни Богу са жертвите, когато се принасят с хладна пресметливост, когато, имайки възможност да принесем по-доброто, ние принасяме по-лошото (Малах. 1,8 и 14), когато се стараем не да направим полезното за храма и нашите ближни, а за това – да стане точно това, което ние искаме.

Мерзко пред Бог е и целуването на светините, когато се извършва с устни (с червило б. ред.), свидетелствуващи, че нашето внимание е насочено към нашата външност, а още и с уста, които мърсят светинята.

 

Не прощение, а осъждане ще донесе такова преклонение пред Бога!

„Очистим себе, братие, от всякия скверны плоти и духа, свещи душ наших просветим нищелюбием, не снедающе друг друга оклеветанием” (стихира на Сирни петък), а най-вече „ да очистим чувствата” и сърцата и тогава „узрым неприступным светом Воскресения Христа блистающася и радуйтеся рекуща, ясно услишым,” пеейки победно над нашите грехове.

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

 

 

Апостол Тома

Април 17, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Всички свети апостоли съвсем не веднага, а с голям труд повярвали в това, че техният Учител, Господ Иисус Христос, възкръснал от мъртвите.

 

Най-късно от всички повярвал в това св.ап.Тома. До такава степен му било трудно да вмести в съзнанието си изумителния факт на Възкресението на Господа Иисуса, че категорично заявил, че няма да повярва, докато не вложи пръст в раните от гвоздеите, докато не вложи ръката си в раната на гърдите Му. И Господ Иисус Христос дошъл при учениците Си и им преподал мир. А на Тома казал: ”Ела тук, дай пръста си и виж ръцете Ми, дай си ръката и я вложи в ребрата Ми, и не бъди невярващ, а вярващ.” Апостол Тома вложил пръстите си със страх и трепет в раните Христови и възкликнал: ”Господ мой и Бог мой!”

 

А Господ му отвърнал: ”Ти повярва, защото ме видя. Блажени, които не са видели и са повярвали.”

 

Как мислите, можем ли да считаме тези думи на Христа като укор към Свети Тома? Осъдил ли Господ неговото неверие? Не, съвсем не. Не го осъдил ни най-малко, Той познавал сърцето на Тома, знаел, че му е трудно да повярва и затова му позволил да се докосне до раните Му.

 

Защо Св.Тома повярвал толкова трудно – много по-късно от останалите ученици? За да разберем това, трябва да се замислим как изобщо хората се отнасят към всеки слух, към всичко ново и неочаквано. Има много лековерни хора, има много такива, които без да разсъждават, без критика възприемат всеки слух и лесно вярват на всичко. Има и такива, които вярват, но с големи усилия. Това са всички дълбокомислени и сериозни хора – те винаги изследват, обмислят и приемат за истина само това, което издържи тяхната критика. Има и такива хора, които не искат да вярват на това, което не им е по сърце. Така, злите не искат да вярват в нищо добро. Изобщо, хората охотно вярват на това, което съответства на техните желания, на техните собствени мисли и настроения, и упорито не приемат това, което противоречи на тези техни душевни свойства. Множество, огромно множество хора не повярвали в Христа и Неговото Възкресение, то им пречело да живеят според техния ум, според тяхното самолюбие. И затова те отхвърлили вярата в Христа, отхвърлили цялото Свето Евангелие. А има и просто скептици, които се съмняват във всичко.

 

Към кои от тези три типа трудно вярващи, принадлежал Св.Тома? Той принадлежал към числото на дълбокомислените, нелековерните, тези, които желаят във всичко да се удостоверят пълно и точно. Нима това е отрицателно качество на ума и душата? Съвсем не. Това е положително качество на душата, и никой не смее да обвинява св.Тома в нищо.

 

Господ Иисус Христос не го обвинил, а само, съобразявайки се с това, че на него му било трудно да повярва, че ума му бил критично настроен, му позволил да се убеди осезателно в Неговото Възкресение. И Христос му казал при това:”Ти повярва, защото ме видя; блажени са тези, които не са видели и са повярвали.”

 

Кои са тези, които не са видели, а са повярвали? Това са всички тези безчислени милиони хора, християни, които са живели и до ден днешен живеят чрез силата на Възкресението Христово. Те повярвали от все сърце в Господа Иисуса, не виждайки Го, именно тях облажава Господ.

 

И какво, ще кажем ли, че ни е по-трудно да повярваме, отколкото на светите апостоли? Ще се учудваме ли на това, че с такива усилия повярвали най-близките ученици в Христовото Възкресение, тези, които винаги били с Господ, които Го обичали от цялото си сърце, които Го слушали и гледали, докосвали се до Него? Защо им било трудно да повярват?

 

В Евангелието на много места се разказва, че още дълго преди Своите страдания и Кръстната Си смърт, Господ Иисус Христос говорил на учениците Си, че ще бъде предаден в ръцете на грешници и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ща Го разпънат на кръст. Той говорил това съвсем ясно, а учениците, както се споменава в Евангелието, не разбирали тези Негови думи.

 

Защо не ги разбирали? Но нима им било лесно на учениците, които въпреки че много пъти виждали как Господ Иисус Христос възкресявал мъртви, да повярват, че мъртвец, неподвижен, бездиханен, в който няма нито мисли, нито чувства, може да възкреси сам себе си? Това е несравнимо по-трудно за разбиране, отколкото великото чудо на възкресяването на Иаировата дъщеря или сина на Наинската вдовица. Апостолите не можели да си представят, че мъртвец може сам да възкреси себе си.

 

А ние – в какво положение се намираме? Трудно ли ни е или лесно да повярваме в Господ, като не сме Го видели? По-лесно ни е от апостолите, много по-лесно, защото с Възкресението на Господ Иисус Христос проповедта на Светото Евангелие бързо покорила целия свят, угасила злия огън на езичеството и просветила езическия мрак. И светлина възсияла над света.

 

В древните времена и в по-близките времена на средновековието огромно множество народ повярвало в Христа. Евангелските заповеди и Иисусовата проповед живели в сърцата на хората и ръководели живота им. Христовата светлина просвещавала целия свят, и всички народи били проникнати от дълбоко благочестие в онези времена. Велико и пламенно било благочестието и в нашия руски народ. Винаги и във всичко, при всяка работа, и в държавната, и в обществената, и в личната – хората се ръководели от духа на християнството. При всяко свое дело и начинание хората призовавали Христовото благословение.

 

С Христовото име на уста те побеждавали страшни врагове, както Димитрий Донски победил Мамаевите пълчища. Тогава хората още с майчиното мляко били закърмяни и с любов към Христа и вяра в Него. Цялата тогавашна литература, изкуство, поезия били проникнати от Христовия дух. И художниците, и поетите, и литераторите принасяли в жертва на Господа Иисуса своите таланти, прославяли Го със словото си. Всичко било облъхнато от духа на християнското благочестие; народът знаел колко много мъченици са проляли кръвта си за Господ Иисус Христос, разбирал че може да се страда така самоотвержено само за истината, и вярвал в тази истина.

 

Народът виждал много светии, които светили в тъмнината на света, като небесни звезди. И се преклонил пред светлината на техните души. Много руснаци в предишни времена отивали на поклонение на светиите от Киево-Печорската лавра, носили любовта в сърцата си и черпели вярата си от светиите, които почивали там.

 

Но така било само в древните и средните векове, до 16-то столетие. После, колкото повече се приближавало днешното време, толкова повече се увеличавали хората, стремящи се да угасят Христовата светлина. Все повече и повече във всички народи се развивало неверието. Появила се ожесточена, лъжлива критика на Евангелието, появили се научни теории, които на пръв поглед изглежда напълно опровергавали Евангелието, вярата в Христа. Дошло време, когато мнозина стигнали до извода, че вярата в Христа е несъвместима с данните на науката. И настъпило масово отстъпление от Христа. Все по-слабо започнала да мъждука вярата в Него. Пропагандата на световните учения, пропагандата на всичко това, което противоречи на нашите духовни стремежи, на нашите духовни разбирания – тази пропаганда растяла, разширявала се и се задълбочавала, отравяла сърцата и умовете на много хора. Затова трябва да кажем, че днес е станало трудно на хората да вярват в Христа.

 

Кои вярват днес? Само лековерните ли?

 

Не, не лековерните. Вярват тези, в чиито сърца гори и свети любов към всичко свято, към всичко възвишено, любов към Господ Иисус Христос – такава силна любов, че никакви лъжефилософски и лъженаучни доводи не могат да угасят тази любов в тях.

 

А тези, които предпочитат да живеят според светския дух, – отдавна са се отрекли от Христа, и считат за басня Възкресението Му от мъртвите.

 

Е, ние ще униваме ли, ще се смущаваме ли, ще вървим ли заедно с тълпите безбожници? Защото нали знаете, че хората твърде лесно тръгват с тълпата, лесно възприемат това, в което вярва и учи мнозинството.

 

Но всички дълбоко разбиращи Светото Евангелие, всички хора, чиито сърца са озарени от Божията благодат, очистени от дълги молитви и пост, – всички те до края на света ще запазят своята свята вяра. И Господ е казал, че докато свят светува, портите адови няма да надделеят на Неговата Света Църква.

 

Нека да ни укрепи това, което слушаме от устата на Господ Иисус Христос: ”Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши, вярвайте в Бога, и в Мене вярвайте.”

 

Да не се смущават сърцата ви от антирелигиозната пропаганда и това, че болшинството от народа е забравило Христа.

 

Вие вървете след Христа, вярвайте в Бога, никога не допускайте смущения в сърцата си. И тогава Сам Господ Иисус Христос ще се всели във вас със Своя Отец и ще Си направи обител.

 

13 май 1945 г.

 

превод от руски

 

Ключът за вратата на Бога

Февруари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Великите светци имали своеобразен „бутон” . И нашият приснопаметен старец Йосиф имаше такова „копче”: той беше силен, непоколебим, непоклатим, категоричен, но имаше един бутон – казваше се „една сълза”. Ако те обземе плач, неговото сърце се разтапяше. Като кажеше: „Няма да отстъпя!”, и ние си викахме: „Малее, край с нас, изгоряхме!” Една сълза беше достатъчна, за да го промени веднага. Казваше: „Добре, добре…” Така и Бог има своя „бутон”. Това е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния.” Така победил Бога, а другият – фарисеят, отишъл  ”на кино”, защото казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.” (Лука 18:11) Аз съм толкова добър – постя, давам милостиня, давам моите стари дрехи…. Правя всичко! И блудният син е спечелил Бога по този начин. Сякаш имаш една голяма желязна, тежка врата – като в банките, и виждаш едно малко ключе, което отваря огромната врата. Бомба може и да не я отвори, дори с картечница да я стреляш, не постигаш нищо, а я отваряш с едно мъничко ключе.

 

Какво казал малкият син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лк. 15:18) Веднага баща му го приел. Другият син се оправдавал, въпреки че говорел истината. Баща му не му е казал – ти си лъжец, ти ме разстрои, ти престъпи моите заповеди. Наистина, по човешки, големият син като че ли е имал право, но не познавал баща си. Той му  бил чужд и затова останал отвън. На Разпети Петък се казва, че неговият ключ бил: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” (Лк. 23:42) Вратата на рая се отворила! В крайна сметка Евангелието е едновременно много лесно и изключително трудно, трябва само да се намери ключът. Който не го намери, си чупи главата във вратата. Някои се опитват да отварят вратата направо с главата си – удрят, удрят, но разбира се на вратата нищо няма да й стане. На главата – със сигурност. Ако си строшиш главата и ти дойде акълът, пак добре, но да я строшиш и да паднеш разбит на земята, е наистина жалко. Трябва да намерим ключа към тайната на Бога. В периода на поста той постоянно ни бива показван – това са смирението и покаянието, които ни правят подобни на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Защо Бог е станал човек – за да Го видим и Го познаем и да Му подражаваме. Тези, които го следват, навсякъде Му подражават – в страданията, в кръста, след което виждаме и нашето възкресение. Факт е, че е достойно за оплакване човек да бъде в църквата, да е израснал в нея, да се храни в нея чрез тайнствата, молитвата, всички тези неща и сърцето му да остава чуждо на Бога. Това е обичайно явление, което е много трагично. Направо е сърцераздирателно. Съществува голяма вероятност сърцето ни да остане чуждо на Бог Отец.

 

Как можем да разберем това? Да се вгледаме в нашето ежедневно държание спрямо другите. Имаме си лош характер, не можем да се вразумим и точка. Изразяваме се негативно за другите, със самохвалство… Но имаме ли поне покаяние? Съкрушаваме ли се за тези неща? Плачем ли пред Бога за всичко, което ни отделя от Него? Сещам се за нашия старец, който, като виждаше такива хора, си казваше: „Питам се дали този човек въобще е чел някога Евангелието?” Когато кажехме тежки и жестоки думи, той ни казваше: „Добре, детето ми, в кой Бог вярваш? В Кронос ли, който изяждал децата си?”

 

Веднъж пред стареца възникна една ситуация и той реагира по определен начин – с голямо снизхождение и милосърдие. Тогава му казах: „Не, не трябваше да постъпвате така! Трябваше тези да бъдат наказани, за да се отрезвят и съвземат!” И други подобни неща… Тогава бях млад. На другия ден имаше св. Литургия – бях дякон и бях под полилея, църквата беше пълна с хора и аз четях Евангелието. Бог със Своя Промисъл устрои така, че се четеше Евангелското четиво, в което се говореше за апостолите Иаков и Иоан – как искали да слезе огън от небето, за да изтреби самаряните, които не ги приели. Христос им казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие… Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” (Лк. 9:55-56) Веднага, щом прочетох Евангелието, старецът каза: „Стоп! Моля те, прочети го отново.” Представете си – пред всички хора в храма! Викам си – сега ще стана за резил. Не можех да откажа и го прочетох отново. „Кажи го още веднъж!” Прочетох го трети път… „Разбра ли какво се има предвид? За какво се говори? Можеш ли да го кажеш с твои думи?” Казах го с мои думи. „И? Каква връзка има с това, което вчера ми казваше? Отговори!” Какво да отговориш…

 

В Евангелието се говори за друг път. То създава други хора, с други сърца. И наистина, когато видиш свят човек, или когато нашето „аз” реагира според своя истински образ, наистина не съществува нещо по-красиво от човека. Когато функционира по образ Божий, той е толкова красив и хубав, хармоничен, балансиран и сияещ. Дори отците казват, че има опасност човек да се диви сам на себе си, а не на Бога, защото Господ наистина е създал човека по Свой образ. Къде да видим Бог – виждаме човека, себе си… Следователно, когато видим тази дивна, чудесна хармония на Божието творение, тогава вече съществува една духовна опасност – самолюбуването, дивенето от себе си. Човек трябва да внимава и да го подмине и да се диви на Твореца, а не на творението.

 

Именно това се случило и със сатаната. Той се удивил на себе си и веднага се сринал. И духовни хора могат да пострадат от това. Защото, когато стигнат до едно определено духовно състояние, тяхното „аз” започва да функционира по толкова красив начин, че могат да започнат да му се любуват и дивят. Но това води до самоунищожение. Ще претърпят същото, което се случило със сатаната. Ще се търкулнат в други страсти, трудно различими. Човекът наистина е много красив и може да стане съвършен.

 

Ние и всички останали хора имаме своите добри моменти. Когато човек действа правилно, той чувства радостта на Бога и чувства как Бог живее в Него. Веднага щом погледът ни се отклони и започнем да действаме по друг начин, благодатта ни напуска. Бог не иска да обитава в такива човеци. Затова трябва да внимаваме. Защото нашето състояние наистина е достойно за оплакване – да живеем в Църквата и да сме чужди на Бога. Наистина е за оплакване, че никога не сме усетили Бога. Както казваше един проповедник – ние приличаме на камбана. Тя звъни, бие и всички отиват на църква, а тя, бедната, остава отвън и не влиза вътре. На нея приличаме ние поповете, проповедниците, всички ние, „добрите” християни. Докарахме другите вътре, а за себе си забравихме, че сме останали отвън. Ще си изпатим като камбаната – други ще влязат и ще се спасят.

 

Признавам, че видях такива хора, които имаха такова смирение и съвършена липса на някаква представа за себе си. Те дойдоха да се изповядат и веднага щом сядаха, започваха да плачат. Питаха ме – какво да кажа, не намирам едно здраво нещо в себе си, нищо добро… Това са млади хора – като ги видиш, разбираш, че това е раждането в Христос. Докато виждаш и други – такива, които от години са в църквата, на изповед говорят, говорят, но без следа от реално покаяние. За какво да плачат? Това ни липсва – този ключ. Имаме другите неща: сега ще постим, ще питаме кога ядем с олио, кога без олио, дали можем да ядем олио, оцет и т. н. Но резултатът от всичко това, който в действителност трябва да е Христос и нашето обновяване в Него, си остава под въпрос, съмнителен. Нашето „аз” може да ни подскаже – ако просто го наблюдаваме, ако го оставим, да видим какво ще каже, как ще действа, без егоистични и себелюбиви предразсъдъци. Нека осъдим себе си, преди да бъдем осъдени от Бога. Всеки път на светата Литургия, когато сме готови да пристъпим към Евхаристията, да бъде за нас Божий съд. Там ще разберем какво означава, че Христос е умрял за всички хора, че Той е Божият агнец, който взима греха на света. Когато разберем в себе си, че Господ и за мен е отдал целия си живот и Кръв, и Тяло, тогава можем да почувстваме Неговата милост и присъствие в нашето сърце.

 

Накрая ще кажа, че всички тези благословени дни от Триода са възможности, които Бог ни дава. Те са съд на Бога, не за осъждане, а за да ни събуди. Който иска, може да остави Бог да говори в него. Да поставим това огледало и да съдим себе си. Така може да дойдем и до осъзнаване и да кажем: Боже, бъди милостив към мене грешния! Или да се помолим на баща си както блудният син и да станем истински негови деца.  Когато виждаме поведение като това на по-големия син, тогава да хванем своето „аз” и да го подложим на духовно лечение – под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземем и разберем, че Бог всъщност е далеч от нашата представа. Когато човек действа според своя образ, е най-красивото нещо в живота. Един такъв човек, според моето убеждение, беше старецът Софроний. Този човек излъчваше християнското съвършенство. Не знам, може да греша…

 

Другите светци, които съм виждал, нямаха недостатък, но в този човек беше много силно изразено това съвършенство – от горе до долу! Ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваме Христос с целия си живот. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше на монасите си: „Отци, след като не можем да бъдем свети към настоящия момент, нека станем благородни, любезни хора. Нека започнем от тези простите неща и от тях ще напреднем към следващите. От многото прости неща ще отидем нататък.”

 

Веднъж посрещнахме един монах свещеник – германец, беше Страстната седмица.  Искаше да разбере повече за Православието и аз се съгласих да го взема с мен, да проследи службата през тази седмица. Заведох го в една енория в града, за щастие той не виждаше какво става в църквата. Аз обаче виждах от владишкия трон: пред мен две дами с разгърнати книжки със службата в ръцете си. Всеки момент щяха да изнасят иконата на Жениха. Едната отвори прозореца, другата казва: „Затвори го!” Първата не обърна внимание, а си пееше: „Ето Женихът идва…” Втората отиде и затвори прозореца. След две минути първата отново отиде и го отвори. Пак с книгата в ръка. Два-три пъти, на четвъртия път направо се удариха по няколко пъти. Казвам си: „Добре, че не ни видя латинецът, да разбере как ние, православните, празнуваме посрещането на Жениха!” Преди да се счепкат, едната постави лентичката в книгата, която беше отворила, за да не пропусне продължението, когато се върне от боя.

 

Искам да кажа, че човек се развива духовно от малките неща. Те ни култивират. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан, за да ни накара да се отречем от Христос. Какво ще дойде? Нашето всекидневие, нещата, които срещаме, като отидем на работа, вкъщи, в съпружеския живот, във всичко, което отивам днес да свърша. Там ще се види какво се случва в мене. Променило ли се е това сърце, научило ли се е да познава своя Баща?  Разбрало ли е чие дете е, постъпвайки по съответния начин? Толкова е просто, че дори само това може да доведе човек до святост, до Божествената мяра.

 

превод от гръцки

 

 

За блудния син

Февруари 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Мисля, че ако има някой достоен за съжаление в цялата тази история, не е блудният син, който – знаете – извършил всички тези  грехове и блудства, а след това отишъл при баща си. Защото въпреки всичко сторено от него, все пак той се върнал при баща си и истински се съкрушил и покаял. Този, който е достоен за много сълзи, е вторият син, по-големият брат. Той е за оплакване, защото в крайна сметка, въпреки че живеел с баща си, не бил в общение с него. Нито се радвал, нито усещал баща си – това е голямата трагедия.

 

Защо това чедо има такова отношение към своя баща? Защото реално никога не е познало баща си. Както сам се гордеел, той бил с баща си толкова години: „ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си.” (Лк. 15:29)  И причината е, че именно този негов син не разбрал какъв баща имал. Докато блудният син, въпреки че бил разпътен и вършел толкова грехове, изглежда в даден момент открил баща си в сърцето си. Е, трябвало първо да пострада, да изпадне в това крайно мизерно състояние на изоставеност, при което гладувал и ядял рожкови, при което всички го били захвърлили и никой не му отдавал значение. Именно там си припомнил дома на баща си. Той дошъл на себе си и казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” (Лк. 15:18)

Защо е казал това? Защото знаел кой е баща му. Сърцето му познавало бащата. Той бил сигурен, че като отиде при баща си, върне се в дома му, баща му ще го приеме. Щял да го приеме, разбира се, не без да го остави да му каже: „татко, съгреших, пред небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемници си” (Лк. 15:18-19). Баща му, разбира се, не го оставил като слуга – това бил само ключът, който отворил сърцето на бащата. Синът знаел, образно казано, „бутона” на баща си. За съжаление големият син не знаел това. Той никога не усетил баща си.

 

Трагедия е, като виждаме много пъти хора в църквата, които се трудят, вършат някаква духовна работа, подвизават се, четат, постят, молят се, правят всички тези неща, но въпреки това човек вижда едно непонятно поведение от тяхна страна. Сякаш никога не са видели Бога пред себе си. Никога не са разбрали Евангелието. Ние си казваме: как е възможно един човек да чете толкова години Евангелието, да се причастява, да се моли и в същото време да се държи така?! Това представляваме ние. Едновременно с това да виждаме жестокост – едно състояние в душата на човека, което няма никаква връзка с Христос. Защо страдаме от това? Всъщност си патим от същото, от което страдал и големият син. В нас живее идеята: ето толкова години работя за Теб и никога не престъпих една Твоя заповед. Толкова години съм бил роб, слуга на Бога. В нас съществува това самоудовлетворение, че правим неща, които са приятни на Бога. Това убеждение и самочувствие, че вършим Божиите заповеди, някои от които наистина спазваме.  По-големият син наистина е работил толкова години на баща си. Това не било лъжа.

 

Убеждението обаче, че от толкова години вършим много дела, е причината да имаме картина, която поддържа напълно погрешна представа за самите нас. И когато видим какво наистина имаме в душата си, тогава пред нас се показва едно „аз”, един човек, който е напълно странен. Напълно чужд на Бога и особено под претекст за справедливост. Както по-големият син, който смятал, че има право. Този твой син изяде твоя имот, прахоса го в блудство и нечистота. Сега дойде обратно и се наслаждава на това, което е имал преди, даже още повече. Докато той самият не се е насладил на цялото това обгрижване от страна на баща си…

И защо е така? Защото никога не е почувствал нуждата да познае баща си. Някъде Христос казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога, и пратеният от Тебе Иисуса Христа.” (Йн. 17:3) Вечният живот е познаването на Бога. Какво означава познаване? „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.” (Мат. 11:29) В крайна сметка нашата връзка с Бога не е връзка на привърженици или последователи. Тоест – Бог да е нещо, което ни харесва, вярваме в Него, чувстваме че това, което казва, е самата истина и ние Го следваме. Бог е нещо много повече, именно защото ни открива Себе Си. Затова и нашето сътворение е по образ на Бога, трябва да станем подобни на Бога, нашия Баща. Как можем иначе да бъдем Негови деца, ако нямаме дори и следа от нещо, по което да приличаме на Него. И за да не  се питаме как ще се оприличим, как ще бъдем подобни на Него, и да не мислим, че ще му приличаме външно, да търсим буквално сходство с Неговия живот, в Неговото време, затова Сам ни е открил Себе Си, сякаш е казал: Вижте, не се морете да научите кой Съм реално. За да станете и вие такива, научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце. Така ще намерите покой и за вашите души. С едно изречение Бог ни е открил Себе Си напълно. Да не се заблуждаваме и да не намираме оправдание, че не знаехме, не сме разбрали, че Си бил такъв.

 

За да го разбереш, трябва да съкрушиш своя идол. Ако не се съкруши този идол, не се разбие – на добрия човек, на послушния, нравствения, изрядния, на благоразумния, на работещия за Бога, и то вече от толкова години… Някои питаха стареца Паисий: „Дълги години ли сте на Света Гора?” Той отговаряше: „Дойдох същата година, когато дойде мулето на съседа.” Искаше да им каже, че и мулето е на Света Гора, но от това не е станало свято. Муле е било, муле си е останало. Той казваше това от смирение. Как такива хора имаха тази представа за себе си? Именно защото бяха преминали през пещта на изкушенията и скърбите.

 

Когато казваме изкушение, нямаме предвид само такива, които човек преживява заради любовта към Христос. Да е преследван, гонен, защото е благочестив… Даже си представяме колко хубаво ще е да ни подложат на мъчения заради Христос. Но се има предвид и изкушения, които  ни унизяват, изкушения за грях, от страстите, най-разнообразни. Има хора, които имат страшни изкушения. Вижте изкушенията на св. Нифон Кипърски. Той е имал страшни изпитания. За четири години, въпреки че бил голям подвижник, Бог допуснал да му се повреди умът и да е постоянно изкушаван от дявола, който му казвал, че няма Бог. Той повтарял: „Господи, помогни ми!” Но дяволът повтарял: не съществува Бог. Борбата му била толкова силна, че щял да полудее. Не издържал, това било нещо страшно. Демонът постоянно му повтарял: „Ти си блудник, ти си такъв, онакъв…” Той отговарял: „Дори да блудствам, дори да прелюбодействам, дори да убия, каквото и да направя, няма да отстъпя от нозете на Господ Иисус Христос.” Светецът поставял себе си там долу, съкрушил своя идол. Идола на своето аз. Тази измамна картина  на „доброто аз” изчезнала от неговото съзнание. Представата за доброто дете, за добрия човек, за нравствения, порядъчния… Чували сте хора, които казват: „Питай където искаш  за мене, да видиш какъв човек съм. Мога да вървя с високо вдигнато чело.” Всички тези картини изчезнали. Той се съкрушил истински.

 

Смятам, че блудният син, намирайки се в далечна страна, живеейки блудно, е извършил всички тези катастрофални неща, с които буквално унищожил всичко. Буквално се сринал, счупил се. Но това не е живоносното разбиване. Той не го направил със съзнанието, за да му донесе това изкушение живот. Той се смазал, след това стигнал дотам, че пасял свинете, гладувал, всички го зарязали и стигнал буквално до ада на изоставянето. Но там си спомнил за баща си. Там, а не в греха. След като през него минал валякът на изоставеността и стигнал до крайния предел на своята издръжливост – там, откъдето нямало по-надолу! Там, където е мрак, ад, отчаяние. Там, където си казваш – всичко свърши, и смъртта ти се вижда вече като избавление. Там намерил себе си и баща си, като казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” Повратната точка в притчата е, когато си казал това „ще стана и ще отида при баща си”. Започнало обратното броене. Това е, което му помогнало да дойде на себе си.

 

По-големият син нямал това преживяване и този опит. Не защото Бог или баща му го лишили от него, а защото имал идея за себе си, че той толкова години не нарушил нито една заповед, толкова години работил, че бил добър син на баща си, винаги бил с него и никога не го оставил и напуснал. Това, за съжаление, подхранвало неговата самоувереност и самочувствие. Пораствал идолът на неговия „добър аз”. Всичко това не му дало възможност да открие в себе си Бога, своя баща.

 

Това е трагедията на този човек, това много пъти е и нашата собствена трагедия. Особено на религиозните хора. Не можем да кажем, че правим много злини, но обикновено ги правим тайно, скришно, или дори ги оправдаваме. Казваме си – добре, казах една дума на съседката, но пък и нейното поведение беше неподобаващо. Казах някоя друга дума в повече, но какво да правим – не можех по друг начин, и други подобни. Тоест – способни сме да се оправдаваме за всичко. Затова не можем да разберем това състояние и не можем да действаме както Господа, защото никога не сме преживели реалността на Бога в нашето сърце. И аз много пъти се наскърбявам на първо място от себе си, а след това, като виждам и слушам църковни хора, които се изразяват презрително за другия човек, който е грешен или блудник, или престъпник. Казват – не общувай с тях, не му говори, не дружи с него, той е загубен, той е такъв, онакъв…

 

Когато раздаваме храна в митрополията, тези, които носят даренията, ме питат: „Тези, които се хранят, от нашите ли са?” Аз им казвам – не, не са наши. Една порядъчна дама ми каза: „Какви са тези клошари, които обикалят?! Тези лъжци, крадци и на всичкото отгоре им давате храна?” Аз й казах: „Госпожо, ако не им дам храна, накрая ще те изядат тебе.” Какво да отговори човек на това?! Разбирам да е изказване на някой светски човек. Светски човек, мисли по светски… Но един църковен човек може ли да прави такива разлики? Може ли да сме възприели такъв начин на мислене от Евангелието? Как можеш да действаш, да функционираш по този начин като човек? Това означава, че никога не си разбрал какво означава Евангелие – какво означава, че Бог е Любов и този, който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога. Не можеш да съществуваш по друг начин. Затова и на Страшния Съд няма да ни питат дали сме постили, нито дали сме се подвизавали, нито дали си имал целомъдрие, нищо от това. А дали сме възлюбили своя брат.

 

Сега ще ми кажеш – щом постът не е нужен, тогава защо да го спазвам? Да ядем, да пием и да имаме любов! Всичко, което прави постът, бдението, въздържанието, четенето, всички духовни подвизи – милостинята, послушанието, изповедта, всичко трябва да намери своята кулминация и завършек там – в любовта. Ако не ни водят натам, а действат по друг начин, ако има течове по тази тръба, водеща към любовта и от нея текат нашите егоизъм, самочувствие и самоувереност, тогава вместо добродетели, носещи благодатта на Светия Дух, те се превръщат в отрови, които ни убиват. Те стават бариера, която ни пречи да познаем Бога. Това е изключително скръбно явление. Ще настъпи час, ще дойде момент в нашия живот – дали някаква скръб или изкушение, изпитание, някакво бедствие – смърт, болест, някакъв срив, когато ще видим, че всичко в нас функционира наобратно. Казваме – защо Бог не ме предпази? Защо ме остави? Къде е Бог? Защо на мен се случва това? Защо лошият човек, който не ходи на църква, не се моли, не пости, всичко при него върви добре. А при мен всичко е от зле, по-зле. Всичко това показва, че нашият духовен живот не е бил здрав. Със сигурност Бог не пренебрегва нищо, което му принасяме. Той ще го приеме и ще ни устрои, няма да ни отхвърли, ако правим това, което можем.

 

Трябва да разберем обаче, че този критичен момент в живота ни е необходим и важен, за да видим какво става в нас. Какво е качеството на нашето „аз”. За да не се заблуждаваме, че сме нещо, Бог чрез св. ап. Павел ни е дал и списък с неща, според който можем да сравним себе си. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал. 5:22-23) Сравни себе си с този списък и слагай отметка там, където мислиш, че имаш съответствие. Вземи първото и основно нещо – любовта, и виж в себе си как действа? Вземи радостта: имам ли аз радост в себе си, или имам само тогава, когато всичко става по моята воля и върви добре? Имам ли мир, дълготърпение, кротост, въздържание, благост, вяра? Ако ги нямам, какво трябва да направя? Да заплача. Да си кажа: ама къде съм аз?! Тази дистанция от Бога най-накрая да съкруши моето сърце. Да разбера, че не вървя добре. Когато виждам това поведение и държание – жестоко, горделиво, отхвърлящо другия, поне тогава да опозная себе си. Виждал съм хора, които държат броеница в ръката си, пръстите им работят като машина, да се изразяват с такова високомерие и надменност, че се питаш: какво е това? Къде е молитвата, бденията, литургиите, къде е причастието с Тялото и Кръвта Христови? Поне да сме искрени, след като нямаме нищо друго. Да сме правдиви, за да намерим ключа към Бога.

 

превод от гръцки

 

 

 

Кръщението на Господ Иисус Христос

Януари 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Йоан Го възпираше и казваше:

„Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при Мене? Но Иисус му отговори и рече: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда.” (Мат. 3:14-15)

 

На днешния ден в цялата Вселенска Православна църква се извършва тържествено възпоменание и прославяне на Кръщението на Господ Иисус Христос от Йоан Кръстител на река Йордан. Светият Евангелист повествува, че когато Господ дошъл на река Йордан да се кръсти, тогава Йоан го възпирал и казвал: „аз трябва да се кръстя от Тебе, а Ти ли идваш при мене?”(Мат. 3:14).

 

Не бихме ли казали и ние това като знаем Кой е Този, Който идва: Господи, какво е това Твое съвършено смирение, че Ти, Който си Господ и Безгрешен идваш да се кръстиш от човек, който макар и праведен, е станал такъв чрез Твоята благодат и правда? Какво да се умие у Тебе, Който си по-чист от слънцето или какво да се просвети у Тебе, Който Сам Си Слънцето на Правдата?

 

Но можем ли ние, които сме грешни, късогледи и недалновидни за това, което се отнася до нашето спасение, да противоречим на Самия Господ, Който всичко е сътворил и всичко, което твори е премъдро и превишаващо словото и разума? Всички слова и действия на Господ Иисус Христос носят върху себе си печата на най-висшата премъдрост и Божия правда и са непостижими за умовете на гордите учени от този век, които дръзват да приравняват Самия Господ на славата към обикновените хора и да тълкуват словата Му според понятията на своя извратен и заблуждаващ се разум. Ние сме длъжни смирено да се покланяме пред Него със съвършено доверие и задълбочено да размишляваме като просим от Бога разбиране.

 

Така и посочените слова на Господа към Йоан Кръстител, за това, че той трябва да Го кръсти в мълчание и без да Му противоречи, а и самото действие на Кръщението от ръцете на Йоан, носят върху себе си печата на височайшата Божия премъдрост, благост и правда. „Остави сега”, казва Господ на Йоан Предтеча, „защото ние така трябва да изпълним всяка правда!” С тези Свои думи Господ Иисус Христос сякаш казва „Аз затова и дойдох на земята и станах Човек, пребивавайки винаги неизменно като Бог, за да се изпълни всяка Божия правда, която така дръзко беше нарушена в Рая от първите човеци. И след това колкото по-далеч във времената и човешките родове, толкова по-дръзко, лукаво и със зло поругание се нарушаваше тази Божия правда от всички човешки родове с изключение на малцина праведни. Ето Аз дойдох, за да взема върху Себе Си всички човешки неправди и грехове, без да се оскверня от тях, да дам откуп и удовлетворение за тях пред Правосъдието на Моя Небесен Отец чрез Моята правда и да принеса Себе Си като изкупителна жертва. Аз искам в Самия Себе Си като Безгрешен Богочовек да умия всички човешки неправди като ги потопя във водите на река Йордан и да преподам на Моята Църква очистителната баня на Кръщението с вода и Дух. Искам Сам да изпълня всяка правда, да науча човеците на Божията правда и да им дам благодат и сила да я изпълняват.” Ето какво означават думите на Господ Иисус Христос, изречени към Йоан Кръстител: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда!”

 

При четенето или слушането на Господните слова или на Благовестието за Неговите деяния и Спасително дело не бива да забравяме, че Той е „Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на целия свят” (Йоан 1:29), Изкупител на човешкия род и Първосвещеник по чина на Мелхиседек, принесъл Самия Себе Си като примирителна жертва на Небесния Отец за нас грешните. Не бива да забравяме, че Той е Праведният Съдия, Лекарят на всички измъчвани от греховете и Единоборец, излязъл на духовна битка с „духовния Голиат” – дявола, който с велико изкуство, лукавство, хитрост и постоянство се е борил и се бори чрез безчислените страсти и всички неправди с целия човешки род. Него Господ, чрез Своето богомъдро и праведно промишление, съвършено е победил и така е избавил от властта му и от робството на греха целия човешки род.

 

Ето защо и в река Йордан Господ е приел Кръщението, за да победи във водите врага на човешкото спасение – дявола, който се е бил загнездил в тях. Да освети водите, за да можем ние в Светото Кръщение при трикратното потапяне в Името на Светата и Животворяща Троица да се умиваме благодатно от сквернотата на прародителския грях, да се възраждаме за нов живот в Светия Дух като получаваме осиновление от Небесния Отец и святост на живота.

 

Обстоятелствата на самото Раждане на Богочовека също са запечатани с величайша премъдрост и Божия правда. Той се роди в бедност от Пречистата Дева и беше положен в ясли, беше повит в пелени като Младенец, за да може чрез Своето смирение да изкупи гордостта на Адам и Ева, които възмечтаха да станат богове; да изобличи и смири човешката гордост и да научи хората на смирение, което е основата на всяка добродетел.

 

Всичко, което говорил и направил на земята Господ Иисус Христос Той извършил според предвечния, премъдър и всеблаг Съвет на Светата Троица, който е преди всички векове. Всичко, което извършил Богочовекът на земята, е било необходимо за спасението, съвършенството и блаженството на човешкия род и затова ако някой е отхвърлял или отхвърля Неговите заповеди, съвети и установления, както и създадената от Него на земята Църква, той е бил и е враг на Бога и на самия себе си, защото отхвърля и се отрича от Божествения Съвет и Божието установление за самия себе си.

 

Кръщението е установено от Бога в Църквата за спасението на човешкия род и то е необходимо за всеки вярващ като врата към Божието царство. Този, който го отрича или се отрича от него се отмята и отпада от своето спасение и от собственото си вечно благо. Така Господ Иисус Христос говори за противилите се срещу Него книжници и фарисеи, които не поискали да се кръстят от Йоан Кръстител, че са отхвърлили Божия Съвет и Божието определение за себе си.

 

Възлюбени братя и сестри! Ние всички сме се сподобили със светото кръщение като младенци според вярата на нашите родители и възприемници, очистили сме се от прародителския грях, възродени сме от водата и Светия Дух и сме осиновени от Нашия Небесен Отец. За нас са отворени дверите на Царството небесно! Затова нека винаги от цялото си сърце да пазим този скъпоценен Божий дар и да ценим високо своето звание на Божий синове и дъщери по благодат! Да се отдалечаваме от всеки грях и да се стремим със своите мисли, желания и дела към Небесното царство и „нетленното наследство, което е чисто и неувяхващо и е приготвено за нас на небесата!” (1 Петр.1:4). Амин!

 

 

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 23-27.

 

Превод от руски: Костадин Нушев

 

 

 

За евангелските блаженства

Януари 11, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

От изпълняването на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество и непоз­нати за него. Роденото от Духа е дух (Йоан. 3:6); и тъй като Христовите заповеди са дух (Йоан. 6:63), то и усещанията, по­раждани от тях, са духовни.

 

Кое е първото усещане, което се появява в душата от изпълняването на евангелските заповеди? – Бедност на духа.

 

Едва поиска християнинът да осъществява евангелските заповеди във външните и вътрешните си действия, и ще види повредената си природа, въставаща против Евангелието, упо­рито противодействаща на Евангелието.

 

Християнинът при светлината на Евангелието вижда в себе си падението на човечеството.

 

От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, наречено в Евангелието бедност на духа (Мат. 5:3).

 

Бедността на духа е блаженство, първото в евангелската редица, първото в редицата на духовното преуспяване, първо­то духовно състояние, първото стъпало на стълбата на блаженствата.

 

Всяко усещане и състояние, принадлежащи на обновено­то естество, представляват по необходимост и блаженство, като проява на небесното царство в душата, като залог за спасе­ние, като предусещане на вечното блаженство.

 

За бедността на духа свети Давид е казал: Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш (Пс. 50:19).

 

Бедността на духа е солта за всички духовни жертви и всесъжения. Ако те не са осолени с тази сол, Бог ги отхвърля.

 

Виждането на своето падение вече е блаженство за пад­налия човек.

 

Виждащият падението си е способен да признае необхо­димостта от спасение, от Спасител, способен е да повярва в Евангелието с жива вяра.

 

Това състояние е дар на благодатта, действие на благо­датта, неин плод, а поради това – и блаженство.

 

За бедния е свойствено да скърби за бедността си.

 

Бедността на духа ражда следващото след нея блаженст­во – плача.

 

Плачът е благочестива скръб на вярната душа, оглежда­ща се в огледалото на Евангелието, виждаща в това огледало безбройните си греховни петна.

 

Такава душа умива петната си със свята вода – със сълзи; изпира петната със свята печал.

 

Неизказано утешение, неизказана лекота се изливат в сърцето след проливане на спасителни сълзи за греховете, за падението, сълзи, появяващи се поради усещането на духов­ната бедност.

 

Ако тук, на земята, благочестивият плач дава такова несравнимо духовно утешение, какво ли блаженство ще при­готви той в бъдещия век?

 

Христос произнесе присъда за благочестиво плачещите: блажени плачещите (Мат. 5:4).

 

Сторил си грехове? – Пролей сълзи.

 

Който е зает с дълбоко разглеждане на самия себе си, който вижда себе си, който вижда себе си осквернен от безб­рой грехове, който признава себе си за достоен за вечна мъка и вече оплаква себе си като осъден на нея, той почти не виж­да или изобщо не вижда недостатъци в ближния, лесно изви­нява недостатъците, които вижда; охотно, от сърце прощава всички обиди и оскърбления.

 

Състоянието на душата, при което от нея са отстранени гневът, омразата, злопаметността и осъждането, е ново бла­женство; то се нарича кротост.

 

Блажени кротките (Мат. 5:5) – възвести Спасителят, -защото те ще наследят земята.

 

Коя е тази земя? … След падението Бог нарекъл Адам земя, а в лицето на Адам нарекъл земя и мен: пръст (слав.: земя) си и в пръст (слав.: земя) ще се върнеш   (Бит. 3:19).

 

Бидейки земя, аз същевременно съм лишен от владеене­то на тази земя: грабват я от мен различни страсти, особено – насилващият и увличащият ме свиреп гняв; лишен съм от цялата власт над себе си. Кротостта ми възвръща тази власт, въвежда ме във владение на моето наследство, на моята земя, и на мен, на моята плът, на моята кръв, на моите пориви. Кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир (Пс. 36:11).

 

След като отново започна да притежавам земята, започ­вам да желая небето: влизам в ново състояние, устройвано в мен от благодатта, в ново блаженство: започвам да гладувам и да жадувам за Божията правда, не за празната, човешка правда (Мат. 5:16).

 

Божествената Правда се яви на човечеството с Божест­вено милосърдие и ни повели да се уподобим на Бога със съвършено милосърдие (Мат. 5:48), не с някаква друга добро­детел.

 

Милосърдието никого не осъжда, обича враговете, по­лага душата си за приятелите, прави човека Богоподобен. Това състояние отново е блаженство (Мат. 5:7).

 

Сърце, обзето от милост, не може да има никакъв поми­съл за зло; всичките му помисли са доброта.

 

Сърце, в което се движи само добро, е чисто сърце, спо­собно да вижда Бога. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

 

„Какво означава чисто сърце?” – попитали един велик наставник на монаси. Той отговорил: „Сърце, движено по подобие на Божеството от безмерно чувство на милост към всички създания”1.

 

В чистото сърце слиза Божият мир, съединява разделе­ните дотогава ум, душа и тяло, изгражда наново човека, пра­ви го потомък на Новия Адам.

 

Божият мир е дял на Божиите светии: посредством све­тия мир християнинът, като премине попрището на покаяни­ето, се примирява с Бога, с всички обстоятелства, с всички ближни, със самия себе си; той става син Божий по благодат (Мат. 5:9).

 

Божият мир се съпътства от явно присъствие на Светия Дух в човека; той е действие, плод на Светия Дух.

 

Придобилият в себе си Божи мир е способен на другите окончателни блаженства: на благодушно претърпяване, на претърпяване с радост на хули, клевети, изгнания и други беди.

 

Придобилият Божи мир не се страхува от външните въл­ни: на везните на сърцето му благодатното утешение е уни­щожило цялата ценност на земното велико и сладостно, цялата тежест на земното скръбно и горчиво.

 

Огледай величествената духовна стълбица на евангелските блаженства, огледай всяко стъпало. Добре е човек да бъде на най-високото място на тази стълбица; но наистина блажен е и този, който се намира макар и на първото й стъпало.

 

На тази стълба прескачанията са невъзможни: човек за­дължително трябва да се изкачва стъпало по стъпало.

 

По тях го води Божествената благодат: издига човека на следващото стъпало не тогава, когато той удостоява себе си с това, а когато тя го счете за достоен.

 

Достойни за издигане са смирените.

 

Не си съчинявай сам блаженства: гордото и глупаво са­момнение може да съчини за човека такова блаженство, и то в течение на целия ти живот ще те лъже, ще те мами, ще те лиши от истинското благо на земята и на небето.

 

Търси духовната бедност. Търсенето на това блаженство е позволено и похвално. То е основата, подателят на всички други блаженства. Когато се разклати основата, тогава и този, който е стоял на най-високата степен на духовното преуспя­ване, се сгромолясва надолу и често се потрошава до смърт.

 

Бедността на духа се придобива чрез изучаване на Еван­гелието, чрез изпълняване на неговите заповеди, чрез сравня­ване на своите действия и качества със заповедите на Еван­гелието, чрез принуждаване на своето сърце към великодуш­но понасяне на обиди, чрез самоукоряване, чрез молитва за получаване на съкрушено и смирено сърце.

 

Бог отхвърля гордите прошения, ненужните не изпълня­ва, но когато Негово създание проси от Него действително полезен и необходим дар – Той го изпраща надолу от неиз­черпаемите Си съкровища.

 

Действително полезният, необходимият за човека духо­вен дар от Бога е бедността на духа. Амин.

 

 

Трябва да понасяме изкушенията с благодарност и без смущение

Ноември 28, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

Авва Пимен добре е казал, че преуспяването на монаха се проявява в изкушенията: защото монах, който истински пристъпва да служи на Бога, е длъжен, както говори Премъдрият, да приготви душата си за изкушение (Сир. 2, 1), за да не се чуди и да не се смущава никога от нищо, случило се с него, вярвайки, че нищо не става без Божия Промисъл. А дето е Божият Промисъл, там всичко е добро и полезно за душата, защото всичко, което Бог върши с нас, върши го за наша полза, като ни обича и милва. И ние сме длъжни, както казва Апостолът, за всичко да благодарим (Еф. 5,20; І Сол. 5,18) на Божията благост и никога да не скърбим и да не униваме за случилото се с нас, но всичко да приемаме без смущение, със смиреномъдрие и с надежда на Бога, вярвайки, както казах, че всичко, което Бог върши с нас, Той го върши според Своята благост, обичайки ни и го върши добре и че това не може да бъде добре иначе, освен по този начин. Бог да бъде милостив към нас.

 

 

Ако някой има приятел и е уверен, че онзи го обича, то макар и да изтърпи от него нещо, дори много тежко, той мисли, че онзи е направил това с любов и никога не ще повярва, че неговият приятел е искал да му напакости. Толкова повече ние трябва да мислим така за Бога, Който ни е създал и ни е извел от небитие в битие, заради нас станал човек и заради нас умрял, че Той постъпва с нас според Своята благост и любов. Някой може да помисли за своя приятел: той постъпва така, защото ме обича и жали, но той не е много благоразумен, за да уреди всичко, което се отнася до мене и затова, без да иска, ми вреди. За Бога така не можем да кажем, защото Той е извор на мъдростта, знае всичко, което се отнася до нас, дори и най-малкото. За приятеля може да се каже още, че той, макар да ни обича и жали и е (достатъчно) разумен, за да уреди всичко, отнасящо се до нас, но не е по силите му да ни помогне в това, в което той мисли да ни бъде полезен. Но за Бога не можем и това да кажем, защото за Него всичко е възможно, за Него няма нищо невъзможно. Ние знаем за Бога, че Той обича и щади Своето творение, че е извор на Премъдростта и знае как да устрои всичко, отнасящо се до нас, че за Него няма нищо невъзможно, но всичко служи на Неговата воля. Ние трябва също да знаем, че всичко, каквото Той и да върши, върши го за наше добро и ние трябва да го приемаме, съгласно казаното по-горе, с благодарност, като нещо, което идва от нашия Благодетел и благ Владика, макар и то да бъде и скръбно. Защото всичко става по справедливия съд, и Бог, Който е толкова милостив, не пренебрегва и най-малката наша скръб. Но случва се често, че някой недоумява, говорейки в себе си: „ако някой при изкушение съгреши от скръб, как може да мисли, че те му служат за добро?” Ние само за това съгрешаваме при изкушения, защото сме нетърпеливи и не желаем да понесем малка скръб и да изтърпим нещо против волята ни, макар че Бог не допуска да стане с нас нищо, което е свръх силите ни, както е казал Апостолът: Верен е Бог, Който не ще остави да бъдем изкушени повече от силата ни (І Кор. 10,13). Но ние нямаме търпение, не желаем да понесем и най-малкото, не се стараем да приемаме всичко със смирение и затова се отегчаваме и колкото повече се стараем да избегнем бедите, толкова повече се измъчваме от тях, изнемогваме и не можем да се освободим от тях. Ако ония, които поради някаква необходимост плават в морето, знаят изкуството на плаването, то, когато срещу тях излезе вълна, те се навеждат под нея, докато тя отмине и така безбедно продължават своето плаване. Ако ли искат да се съпротивляват на вълната, тя ги отхвърля и отнася далеч. И ако те продължават да плават, срещу тях излиза друга вълна и ако те и на нея се съпротивят, тя също ги отблъсква и отхвърля далеч и те само се изморяват без полза. А, както казах, ако те се наведат под вълната и се спуснат под нея, тя преминава без да им увреди и те продължават да плават, колкото искат и постигат целта си. Така става и при изкушенията: ако някой понесе изкушението с търпение и смирение, то ще отмине без вреда за него; а ако той изпадне в малодушие и смущение, ако обвинява другите, той само обременява себе си, навличайки си изкушения и няма абсолютно никаква полза, а си вреди; а изкушенията принасят голяма полза на оногова, който ги понася спокойно. Ако дори и страст ни тревожи, ние не бива да се смущаваме от това; защото такова смущение е рожба на неразумие и гордост и произлиза от това, че ние не знаем своето душевно устройство и избягваме труда, както са казали Отците. И затова не успяваме, защото не знаем мярката си и нямаме търпение в започнатите от нас работи, но без труд искаме да придобием добродетел. Защото, на какво се чуди порочният, когато го тревожи страстта? Защо се смущава? Ти си я създал, имаш я в себе си и се смущаваш? Приел си нейния залог в тебе, а казваш: защо тя ме тревожи? По-добре търпи, подвизавай се и моли Бога, защото не е възможно онзи, който се е поддавал на страстите, да не е страдал от тях2). Често се казва, че страстите се загнездват в човека., както е казал авва Сисой, се намират вътре в тебе; върни им техния залог и те ще си отидат от тебе. Съсъди той е нарекъл причините на страстите: понеже ние сме ги обикнали и сме им дали простор на действие, не е възможно да не се пленим от порочни помисли, които ни принуждават, дори против волята ни, да ги следваме, защото ние доброволно сме се предали в ръцете им. Това означава казаното от Пророка за Ефрема (Ос. 5,11), който, като победил своя съперник, т.е. съвестта си и, като потъпкал съда, отправил се към Египет и бил пленен от Асирийци. Египет Отците наричат плътската воля, която ни скланя към бездействие и ни учи да мислим за плътските страсти. А асирийци го наричат порочните помисли, които смущават и вълнуват ума и го пълнят с нечисти идоли и насила, против волята, го увличат в извършване на греха. И тъй, ако някой доброволно се предаде на плътски наслади, той и против собствената му воля бива принуден да отиде в Асирия и да работи за Навоходоносора. Като знае това, Пророкът със съчувствие им говори: не влизайте в Египет. Какво правите, нещастни? Смирете се (макар и) малко, наведет врат под хомота на вавилонския цар и служете нему и на народа му (Иерем. 42, 19, 27, 12). После ги утешава, казвайки: не бойте се от него, защото Бог е с нас, да ни спасява и избавя от ръката му (Иерем. 42, 11). По-нататък предсказва и скръбта, която ще ги постигне, ако не се подчинят на Бога. Защото ако влезете, говори той, в Египет, ще се излее яростта ми върху вас и ще бъдете за проклятие и ужас, за позор и укор (15, 18). Но те му отговорили: не щем да живеем в тази земя, но ще отидем в Египетската земя, дето няма да видим война и няма да чуем тръбен глас, и няма да гладуваме (13, 14). И така, те тръгнали и доброволно служили на фараона, а след това насила били закарани в Асирия и служили на асирийците принудително.

 

 

Вникнете в това, което ви говоря: преди някой да започне да постъпва по страстите, макар и да го атакуват помислите, той е още в своя град, той е свободен и има за помощник Бога. Ако той се смири пред Бога, ако понесе тежестта на скръбта и изкушението с благодарност и окаже поне малка съпротива, то Божията помощ ще го освободи. Но ако отбегне труда и се предаде на плътска наслада3), той насила и принудително ще бъде откаран в земята на Асирийците и по неволя ще им служи. На такива Пророкът говори: молете се за живота на Навуходоносора, защото в неговия живот е вашето спасение (Варух 1, 11, 12). Да се молят за живота на Навуходоносора значи, че човек не бива да изпада в малодушие в скръбта, предизвикана от някое изкушение и да не се отклонява от него, но да го понесе със смирение, считайки, че е бил длъжен да изтърпи: това. Нека той признае себе си недостоен да се освободи от тежестта, но повече (достоен) за това – изкушението да продължи и да се укрепи против него. И съзнава ли той в себе си вина, или за момент не я съзнава, той трябва да вярва, че у Бога нищо не остава без съд, или несправедливо, както  е казал един брат, който скърбял и плакал за това, че Бог отстранил от него изкушението: „Господи, нима не съм достоен и да поскърбя малко?”

 

 

Разказва се също, че един от учениците на великия Старец изживявал борба с плътта и Старецът, виждайки неговите трудове, му казал: „ако искаш, ще се помоля Богу, да облекчи твоята борба?” Но ученикът отговорил: „Отче, макар и да се трудя, аз виждам в себе си плода от моя труд: и тъй, по-добре помоли се на Бога да ми даде търпение.” Такива са ония, които наистина искат да се спасят. Ето какво значи да носят със смиреномъдрие игото на изкушението и да се молят за живота на Навуходоносора. Затова и Пророкът казва: „в себе си плода от моя труд” е подобно на изречението: „в неговия живот е вашето спасение”, което потвърждава и Старецът, като казвал: „сега аз познах, че ти ще преуспееш и ще ме надминеш”. Защото когато човек рече да се подвизава с усилие против греха и започне да се бори и противи порочните помисли, (които се пораждат) в душата, той се смирява, съкрушава се, подвизава се и, очиствайки се постепенно чрез скърбите от подвизите, идва в своето естествено (състояние). И тъй, както вече казах, ако изкушаваният от страстта се смущава, (то това произлиза) от неразумие и гордост, но той е длъжен по-добре със смирение да познае своята мярка и търпеливо да пребивава в молитва, докато Бог му стори милост. Защото, ако някой не се подхвърли на изкушения и не изпитва скърби от страстите, такъв не се и подвизава, за да се очисти от тях. Затова говори и Псалмопевецът: докато нечестивците никнат като трева, и които вършат беззаконие, цъфтят, за да изчезнат завинаги (Пс. 91, 8). Грешниците, които растат като трева, са порочните помисли, защото тревата е слаба и няма сила. И тъй, когато в душата поникнат порочни помисли, тогава цъфтят, т.е. ще се познаят ония, които вършат беззаконие, т.е. страстите, за да изчезнат завинаги; защото, когато страстите станат явни за ония, които се подвизават, тогава те ги премахват. Всичко това се отнася към ония, които се подвизават. А ние, които грешим на дело и винаги следваме нашите страсти, дори и не знаем, кога се пораждат страстни помисли, кога възникват страстите, за да започнем да се подвизаваме против тях. Ние сме хвърлени долу намираме се още в Египет, (заети) с правене кирпич на фараона. Кой ще ни помогне да дойдем поне до съзнанието за нашето горчиво робство, да се смирим и да търсим помилване?

Когато израилевите синове били в Египет, като роби на фараона, те правили кирпич. А ония, които правят кирпич, винаги са наведени надолу и гледат в земята. Така и душата, ако я завладее дяволът и тя съгреши с дело, тя пренебрегва своя разум и не мисли за нищо духовно, но винаги мисли за земното и върши земното. След това, от кирпичите израилтяните построили на фараона три здрави града: Питон, Рамесин и Он или Илиопол, т.е. слънчев град. Това са: сластолюбието, славолюбието и сребролюбието, от които произлиза всеки грях.

 

 

А когато Бог изпратил Моисея да ги изведе из Египет и от робуването на фараона, последният още повече ги обременил с труд и им казал: празни сте вие, празни, та затова и казвате: да идем да принесем жертва Господу (Изх. 5, 17). Така и дяволът, когато види, че Бог е милосърден към душата, че е готов да я помилва и да я облекчи от товара на страстите чрез Своето слово, или чрез някого от рабите Си, тогава и той (дяволът) повече я обременява със страсти и по-силно я атакува. Но Отците, като знаят това, укрепват човека със своето учение и не му позволяват да се предава на страха. Един (от тях) казва: „ти падна?, стани и ако отново паднеш, пак стани!” Друг също казва: „силата на ония, които искат да придобият добродетел, е в това, да не изпадат в малодушие, когато паднат, и да не се отчайват, но отново да се борят.” С една дума, всеки от тях по различни начини, един така, друг иначе, да подадат ръка на ония, които се подвизават и са оскърбявани от врага. Защото и те са приели това от Божественото Писание, което казва: нима падналите не стават, и отклонилите се от пътя не се връщат (Иерем. 8, 4)? Върнете се при Мене, размирни деца: Аз ще изцеря вашето непокорство, казва Господ и пр. (Ирем. 3, 22).

 

 

А когато Божията ръка се стоварила върху фараона и неговите слуги и фараонът решил да пусне израилевите синове, той казал на Моисея: идете, извършете служба на Господа (вашия Бог); само дребният и едрият ви добитък да остане (Изх. 10, 24), с което се означават разумните помисли, които фараонът е искал да има, надявайки се чрез тях отново да привлече към себе си Израилевите синове. Моисей му отговорил: не, дай ни в ръце също жертви и всесъжения, които да принесем на Господа, нашия Бог. Нека дойдат с нас и стадата ни, не бива да остане ни копито (25, 26). Когато Моисей извел израилевите синове из Египетската земя и ги превел през Червено море, Бог, като искал да ги заведе на място, дето имало седемдесет финикови дървета и дванадесет извори вода, най-напред ги завел в Мера, дето народът страдал, че водата била горчива и нямало сладка вода за пиене и тогава ги завел там, дето имало седемдесет финикови дървета и дванадесет извори вода. Така и душата, когато престане да върши греховни дела и премине мисленото море, най-напред трябва да се потруди в подвизи и много скърби и чрез тях да влезе в светия покой: защото през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14, 22). Скърбите привличат Божията милост към душата, както ветровете носят дъжда. И както продължителният дъжд, обливайки нежното растение, предизвиква в него гниене и поврежда плодовете му, а ветровете постепенно го проветряват и укрепват, така става и с душата: нехайството, безгрижието и леността я разслабват и разсейват, и напротив – изкушенията я укрепват и съединяват с Бога, както говори Пророкът: Господи, в скърбите си Те споменахме (Ис. 33, 2). Ето защо, както казахме, ние не бива нито да се смущаваме, нито да униваме в изкушенията, но да изтърпяваме и да благодарим в скърбите и винаги да се молим Богу със смирение, Той да прояви милост към нашата немощ и да ни предпази от всяко изкушение за Негова слава. Защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки. Амин.

1) Достоп.сказания, стр.297

2) Техните съсъди

3) В гръцкия текст: успокоение.

 

За съвестта

Ноември 16, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

Когато Бог създал човека, Той вложил у него божествено нещо, подобно на мисъл, която като искрата съдържа и светлина, и топлина. Тази мисъл, която просвещава ума и му посочва кое е добро и кое зло, се нарича съвест: тя е естественият закон. Както тълкуват светите Отци, това са ония кладенци, които изкопал Исаак, а филистимците ги засипали (Бит.26). Следвайки този закон, т.е. съвестта, вехтозаветните патриарси и всички светии преди писания закон угаждали на Бога. Но когато хората чрез греховете затрупали и потъпкали съвестта, тогава станало нужда от писан закон, станало нужда от свети пророци, станало нужда от идването на Самия наш Владика Иисуса Христа, Който да разкрие и издигне съвестта, като разпали отново онази затрупана искра чрез спазване на светите Негови заповеди.

 

Сега вече от нас зависи дали пак ще я затрупаме или като й се покоряваме, ще й дадем възможност да свети в нас и да ни просвещава. Защото, когато съвестта ни казва да извършим нещо, а ние го пренебрегваме, и когато отново ни казва, но ние пак не го правим и продължаваме да я потъпкваме, – с това ние я затрупваме, така че тя, поради лежащата върху й тежест, вече не може открито да ни говори, но като светилник зад завеса почва да ни показва нещата затъмнени. Както във вода, размътена от много тиня, никой не може да гледа и познае лицето си, така и ние след престъплението не разбираме какво ни говори съвестта и ни се струва, като че ли изобщо я няма. Обаче не съществува човек, който да няма съвест, понеже тя е, както казваме, нещо божествено и никога не загива, но винаги ни напомня полезното. Ако ние не усещаме това, то е защото, както казахме, я пренебрегваме и потъпкваме.

 

Затова именно пророкът оплаква Ефрема с думите: Надви Ефрем противника си и е поразен чрез съд (Ос. 5:11). А противник е наречена съвестта. Затова и в Евангелието е казано: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант (Мат. 5:25, 26). Но защо съвестта е наречена противник? Затова, защото тя винаги се противопоставя на нашата зла воля и ни напомня кое трябва да правим, а не го правим, и кое не трябва да вършим, но го вършим, – за всичко това тя ни осъжда. Ето защо Господ я нарича противник и ни заповядва: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него. Пътят, според думите на свети Василий Велики, това е светът.

 

Прочее, нека братя се постараем да пазим съвестта си, докато сме още на този свят, нека не допускаме тя да ни изобличава за нищо, нека не я потъпкваме в нищо, дори в най-малкото. Знаете, че от пренебрегване на това малко и наистина нищожно нещо ние преминаваме към пренебрегване и на големи неща. Затова, ако някой почне да казва: „Какво от това, че ще кажа тази дума? Какво от това, че ще изям тази дреболия? Какво от това, че ще погледна тук и там?, – именно от това- Какво от това, какво от онова”, – той изпада  в лош навик и почва да пренебрегва и голямото, и важното, и да потъпква съвестта си, а по този начин, като затъва в злото, той се намира в опасност да стигне до пълно безчувствие. Затова, братя, пазете се да не пренебрегвате малкото, пазете се, не го презирайте като малко и нищожно: то не е малко, понеже чрез него се създава лош навик. И тъй, нека бдим над себе си и да се грижим за лесното, докато е лесно, та да не би да стане трудно; защото и добродетелите, и греховете започват с малко, а стигат до голямо добро и зло. Затова Господ ни заповяда да пазим съвестта си и сякаш увещава поотделно всеки един от нас, като казва: „Виж, какво правиш, нещастни! Опомни се, примири се с противника си, докато си на път с него”. А след това какво? – истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант”. Както вече казах, съвестта ни изобличава и за доброто, и за злото, посочва ни кое да вършим и кое не и тя е, която ще ни осъди в бъдещия живот; затова е и казано: „Да не би някак да те предаде на съдията” и т.н.

 

А опазването на съвестта бива най-различно, тъй като човек трябва да я опазва по отношение на Бога, на ближния, на вещите. По отношение на Бога опазва съвестта си онзи, който не пренебрегва заповедите Му, дори в онова, което не се вижда от хората и не се изисква от нас; такъв човек тайно опазва съвестта си към Бога. Например някой бил ленив за молитва, или пък страстен помисъл влязъл в сърцето му, а той не му се възпротивил и не се въздържал, но го приел; или видял, че ближният прави или говори нещо и както обикновено се случва, го осъдил. С една дума, ние трябва да се пазим от всичко тайно, което никой не знае, освен Бог и нашата съвест: това именно значи да опазваме съвестта си по отношение на Бога. А опазването й по отношение на ближния изисква да не вършим нищо такова, за което знаем, че би оскърбило или съблазнило ближния, било с дело или с дума, с вид или поглед; защото, както често повтарям, може да оскърбим брата си и с вид, и дори само с поглед. Накратко казано: човек не трябва да върши нищо такова, за което знае, че го върши с намерение да оскърби ближния; чрез това той осквернява съвестта си, понеже съзнава, че е извършил това с цел да повреди на брата си или да го наскърби. Това пък значи да опазваш съвестта си по отношение на ближния. А пък опазването на съвестта по отношение на вещите се състои в това – да не се отнасяме небрежно към която и да е вещ, да не допускаме да се разваля и да не я захвърляме. Напротив, ако видим нещо захвърлено, не трябва да го отминаваме, макар и да е нищожно, но да го вдигнем и поставим на мястото му. Не бива също така да се отнасяме безогледно към дрехите си: случва се, че някой твърде често и без нужда пере дрехата1 си и чрез това я изхабява, така че, вместо да я носи пет месеца или повече, тя много скоро става негодна и това е противно на съвестта. Също и по отношение на леглото – човек би могъл да се задоволи само с възглавница, а той търси голяма постеля; или има власеница, но иска да я смени и да вземе друга, нова и по-хубава, било поради тщеславие или униние. Друг пък би могъл да се ограничи само с едно одеяло, а той търси и друго, по-хубаво, а понякога дори влиза и в спор, ако не му дадат такова. А ако пък почне да следи брата си и да казва: „Защо той да има, а аз да нямам?”, – такъв човек е далеч от преуспяване. Ако някой простре на слънце дрехата или одеялото си и го домързи навреме да ги вземе, но ги остави да се развалят от горещината – то и това е противно на съвестта. Също и в храната човек би могъл да задоволи потребността си с малко количество зеленчук, или леща, или с няколко маслини, но той не желае така, а търси друга храна, по-вкусна и по-добра. Всичко това е противно на съвестта. А отците казват, че монахът никога не трябва да допуска съвестта да го изобличава в нещо. И тъй, нужно е, братя, винаги да бдим над себе си  и да се пазим от всичко това, за да не претърпим онова бедствие, от което Сам Господ ни предпазва, както казахме по-горе. Дано ни даде Бог да слушаме и изпълняваме това, та словата на нашите отци да не ни послужат за осъждане.

 

 

1)Вероятно платнената – хитонът

 

 

Житейското море

Септември 18, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Пред погледа ми е величествено море. На север то в повечето случаи е мрачно и бурно; но от време на време е и прекрасно. Обширно море! Дълбоко море! Ти привличаш към себе си и погледите, и мислите. Несъзнателно гледам цели часове към морето. В тази гледка няма разнообразие; но погледът и мислите не могат да се откъснат от него: сякаш плават по просторното море, сякаш се потапят в него, сякаш потъват в него. Какво вдъхновение се пази в недрата на морето! Каква пълнота се чувства в душата, когато очите се насладят и се наситят на съзерцанието на морето! Да погледнем, приятели, да погледнем към морето от нашия манастирски приют, поставен от ръката на Божия промисъл до морето.

 

Зад морето има друго море: столицата на могъщия Север. Великолепен е видът й през морето, от морския бряг, на който е разположен манастирът на преподобния Сергии1. Това море е част от известния Белт. Широко се разпростира то, кристално, сребърно, между полегати брегове. Затворено е от Кронщат, след който безпределността на морето се слива с безпределността на небето.

 

Някога свети Давид е възпявал великото и пространно море. Там има безброй влечуги – казва той – малки и големи животни, риби морски, всичко, що преминава по морските пътища; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:25, 26; 8:9). Словата на Давид имат тайнствено значение. Светите отци обясняват това зна­чение. Море е наречен светът; безброй животни и риби, с които е напълнено морето, са наречени хората от всички възрасти, народности, звания, служещи на греха; кораби въобще е наре­чена светата Църква, а в частност са наречени истинските християни, побеждаващи света. Левиатан, живеещ в морето, е наречен падналият ангел, свален от небето на земята2.

 

Носи се светата Църква по водите на житейското море в продължение на цялото си земно странстване, през столе­тията, през хилядолетията. Принадлежейки към света по ма­териално положение, тя не принадлежи към него по дух, как­то и Господ е казал на Църквата в лицето на Апостолите: Не сте от света, но Аз ви избрах от света (Йоан. 15:19): по тяло, по потребности на тялото вие принадлежите на света; по дух сте чужди на света, защото принадлежите на Бога, когото све­тът намрази (Йоан. 15:18, 25). Носи се светата Църква по вълните на житейското море и се държи над вълните му чрез Божественото учение, съдържайки в недрата си истинското Богопознание, истинското познание за човека, за доброто и злото, за веществения и временен свят, за духовния и вечен свят. Всички истински християни по цялата вселена принад­лежат към едната истинска Църква и съдържайки нейното учение в пълнота и чистота, представляват тази флотилия от кораби, която преплава житейското море, без да потъва в тъмните му дълбини.

 

Странства по водите на житейското море, стреми се към вечността и всеки истински християнин. На вещественото море не може да има постоянно жилище; на него има само пътува­не: и на житейското море няма нищо постоянно, няма нищо, което завинаги да остава собственост на човека, да го съпът­ства след гроба. Само добрите му дела и греховете му идват с него във вечността. Гол влиза той в земния живот, а излиза от него, захвърляйки и тялото. Слугите на света, робите на греха не виждат това: това го вижда истинският християнин. Той може да бъде уподобен на голям кораб, преизпълнен с духов­ни, разнообразни съкровища, непрестанно увеличаващ ги по своя път. Светът не може да побере тези богатства: толкова големи са те. Тези богатства са толкова скъпоценни, че в срав­нение с тях всички богатства на света са нищо. Светът завиж­да заради тези богатства, диша ненавист към придобилия ги. Корабът, независимо от здравината на устройството и на голе­мината си, бива нападан от насрещни ветрове, бури, подводни скали, плитчини; всеки християнин независимо от това, че е облечен в Христа, трябва да извърши земното си странстване сред многобройни опасности. Всички, без никакво изключение, които искат да се спасят, ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12). Кора­бът се стреми към пристанището; по пътя се спира само за много кратко време, при крайна нужда. И ние трябва с всички сили да се стремим към небето, към вечността. Да не се прист­растяваме със сърцето си към нищо временно! Да не се при­лепва душата ни към нищо земно, да не се прилепва тя под въз­действието на живеещата в нас самоизмама, под въздействие­то на заобикалящата ни самоизмама! Чрез падението ни душа­та ни е унизена до прах, получила е влечение към всичко тлен­но, утробата ни, нашата духовна същност, е прилепнала о зе­мята (Пс. 43:26), вместо да се стреми към небето и към веч­ността. Да носим земните си служения, земните си задълже­ния като възложени ни от Бога, изпълнявайки ги сякаш пред погледа на Бога, добросъвестно, с усърдие, подготвяйки се да дадем отчет пред Бога за изпълнението им. Греховни подбу­ди и цели да не ограбват, да не оскверняват тези служения! Да извършваме земните дела с цел Богоугаждане и земните дела ще станат небесни дела. Главното и съществено занятие да бъде служението на Бога, стремежът да станем Негови. Служението на Бога се състои в непрестанното помнене на Бога и на Неговите заповеди, в изпълняването на тези запо­веди с цялото ни видимо и невидимо поведение.

 

Корабът се управлява от кормчията. Той постоянно мисли за пристанището, в което трябва да бъде доставен то­варът на кораба; постоянно се грижи да не се отклони от пътя в морето, в което едновременно и навсякъде е път, и няма пътища. Ту гледа към небето, към светилата му, ту към зем­ната карта и компаса, и съобразявайки се с едното и с друго­то, насочва кораба. Човекът се управлява от ума си. И в жи­тейското море няма пътища; за истинския християнин нався­къде в него е път. На никого не му е известно какви обстоя­телства ще го срещнат в бъдеще, какви ще го срещнат след ден, след час. В повечето случаи ни се случват непредвидени и неочаквани неща. Невъзможно е да се разчита на постоян­ството на попътния вятър: понякога той духа дълго, но по-често внезапно се обръща в насрещен, сменя се с ужасна буря. За християнина навсякъде е път: той вярва, че всичко случва­що се с него става по волята на Бога. За християнина и насрещ­ният вятър е попътен: покорност към Божията воля го примирява с най-тягостните, най-горчивите положения. Умът ни трябва непрестанно да устремява взор към духовното небе -Евангелието, от което подобно на слънце сияе Христовото учение; той трябва постоянно да наблюдава сърцето, съвест­та, вътрешната и външната дейност. Нека този кормчия да се стреми неотклонно към блажената вечност, като помни, че забравянето за вечното блаженство води до вечно бедствие. Нека умът да възпира сърцето от увличане от пристрастие към суетното и тленното, от охлаждане към нетленното за­ради тлението, към истинското и същественото заради сует­ното. Нека да се вглежда често като в стрелка на компас в съвестта си, за да не поеме в посока, несъответстваща на по­соката, посочвана от съвестта. Нека да ръководи цялата си дейност благоугодно на Бога, та надоблачното пристанище на вечността да му отвори портите си и да пусне във вътрешност­та си кораба, натоварен с духовни съкровища.

 

Да не се плашим от бурите на житейското море. Вълни­те му се надигат до небесата, слизат до бездната; но живата вяра не позволява християнинът да потъне в свирепите въл­ни. Вярата събужда спящия на кърмата Спасител, Който, в тайнствено значение, изглежда спящ за плаващите в житейско­то море Негови ученици, когато самите те потънат в нерадение: вярата вика към Спасителя с пламенна молитва от сми­рено сърце, от сърце, изпитващо болка за човешката греховност и немощ, иска помощ, избавление – получава ги. Господ и Владиката на всичко запретява на ветровете и на морето и във въздуха настава голяма тишина (Мат. 8:26). Вярата, из­питана чрез буря вяра, усеща себе си укрепнала: подготвя се с нови сили, с ново мъжество за нови подвизи.

 

Да не се доверяваме на тишината на житейското море: тази тишина е измамна; морето е изменчиво. Да не си позво­ляваме да се предаваме на безгрижие: корабът неочаквано може да попадне на плитчина или да се удари в незабележи­ма подводна скала, покрита от тънък слой вода – да се удари и да получи жестока повреда. Понякога ще се появи нищож­но на пръв поглед облаче: внезапно започва да изхвърля от себе си вихри, гръмотевици, мълнии и престорено-тихото море е закипяло от опасна буря. Животът ни е преизпълнен със скърби, превратности, изкушения. Напада ни умът ни: този водач нерядко сам се отклонява от пътя и увлича след себе си целия ни живот в заблуждение. Напада ни сърцето ни, склонявайки към изпълнение на собствените си внушения, отдалечавайки се от изпълнението на Божията воля. Напада ни грехът: и този грях, който е насаден в нас от падението, и този, който действа върху нас от заобикалящите ни отвсякъде съблазни. Напада ни светът, служещ на суетата и тлението, силещ се да склони всич­ки към това служение, и посредством ласкателства, и посред­ством гонения. Нападат ни враговете – падналите духове; на­падат ни обладаните от тях, поробените от тях човеци. Често самите ни приятели волно или неволно стават наши нападате­ли. Господ ни е заповядал непрестанно да бодърстваме над себе си, упражнявайки се в добродетелите, ограждайки се от греха чрез Божието Слово, молитва, вяра, смирение.

 

Кои са тези големи животни, движещи се в необятното пространство на житейското море? Нито за себе си, нито за някого другиго бих желал сходство с тези исполини на море­то, които имат една-единствена радост: тъмните дълбини, пок­рити от много вода, където лъчите на слънцето не достигат; там живеят те, там пребивават, излизайки от време на време оттам на лов за поддържане на своя живот чрез убийството на многобройни жертви. Техните влажни, диви погледи не търпят, не понасят никаква светлина. Под тях Писанието раз­бира хората, които са големи по способности, познания, бо­гатство, могъщество, но – уви! – са привързани с цялата си душа към суетата и тлението. Сърцето и мислите им са насо­чени изключително към търсенето на земното славно, земно­то сладостно. Те са се потопили, потънали са в житейското море, тичат само след временното, мимолетното, само след призраци: преминават – казва Писанието – по морските пъ­тища (Пс. 8:9). Странни са тези пътища! Следите им изчезват веднага след минаващите по тях и пред пътуващите няма никакъв пътен знак. Такова е земното преуспяване: не знае какво търси; като намери желаното, вече сякаш го няма; от­ново желае, отново търси. Тежка, непоносима за синовете на света е светлината на Христовото учение. Те бягат от нея в тъмни, глухи пропасти: в разсеяност, в многообразно развле­чение, в плътски увеселения. Там, в нравствения мрак, те пре­карват земния си живот без духовна, вечна цел. Писанието не удостоява такива човеци с името човеци: човекът, бидейки в чест, не разбра това, доближи се до неразумния добитък и се уподоби на него (Пс. 48:13 – слав.). „Човек е този, който е поз­нал себе си” – е казал преподобният Пимен Велики3; човек е този, който е познал своето значение, своето състояние, свое­то назначение. Малки морски животни са наречени хората, ненадарени с особени способности, нямащи голямо богатст­во и имущество, но и в това положение служещи на суетата и греха. Те нямат средства за извършването на обширни и гръм­ки злодеяния; но ръководени, увличани, ослепявани от повре­дената си от злоба воля, вземат участие в беззаконията, из­вършвани от големите животни, – сами извършват беззако­ния съответно на силите и средствата си. Те скитат в жи­тейското море несъзнателно без цел. Левиатанът е царят на всички, които живеят във водите (Иов. 41:26 – слав.), оня левиатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:26). Левиатан (слав.: змей, змия) е наречен падналият ангел поради изо­билието на злоба и лукавство, живеещи в него. Той дейст­ва по възможност тайно, за да може действието, бидейки слабозабележимо, да бъде толкова по-точно, по-убийствено. Не­говите роби не чувстват веригите, с които са оковани отвся­къде, и величаят гибелното робство с думите свобода и висше щастие. Истинските християни се присмиват на този змей, виждайки козните му чрез чистотата на ума си, потъпквайки ги със силата на Божествената благодат, осенила душите им. Да бъдем подобни на корабите, стройно плуващи в морето! И при тях значителна част е във водата; но те не са потопени изцяло във водата, както са потопени в нея рибите и другите морски животни. Невъзможно е, невъзможно е, преплуващият житейското море да не се намокри от водите му: не бива обаче да потъва в тях.

 

В морето има безброй влечуги (слав. – гади). Какво да кажем за тях? Само с наименованието вече се казва всичко. Нещастна е съдбата на тези, които Божието слово е лишило от името човеци и ги е принизило до името безсловесни жи­вотни. А колко по-нещастни са тези, които То, всесвятото Слово, Съдията на вселената, е запечатало с наименованието влечуги (гади). Не дълбоките води са тяхното постоянно жи­лище и наслаждение, а зловонната и кална тиня, в която би­ват донасяни от някоя разярена вълна и в която потъват всич­ки нечистотии, в която биват донасяни и в която се разлагат труповете на хората, загинали от морски злополуки, от кин­жала на пиратите на житейското море.

 

Братя мои! Приятели мои! Стоя с вас на брега на море­то, гледам към морето, разчертано от разноцветни граници. Зад морето има друго море – с пламтящи златни куполи и върхове… Междувременно в Божия храм се възглася величест­вената много знаменателна песен: Като гледам морето на живота да се вълнува от бурите на изкушенията, аз прибяг­вам към Твоето тихо пристанище и Ти викам: Многомилостиви Боже, избави душата ми от гибел4.

 

___________________

1Сергиева пустиня.

2 Псалтырь с толкованиями на брезе, заимстванными из святых Отцов, изда­ния Киево-Печерской Ланры.

3Азбучен Патерик и Достопаметни сказания.

4 Покаен канон, песен 3

 

 

Източник

Свети Игнатий Брянчанинов, Творения, том 1, Аскетически опити – част 1, Славянобългарски манастир „ Св. Вмчк Георги Зограф“, 2005

 

 

Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно!

Ноември 29, 2012 in Беседи




Господ започва своята проповед на планината със съвсем прости, обикновени думи, които не изглеждат много дълбоки и значителни. Сам Спасителят не дава никакво тълкувание на собствените си слова, както това се случва с разясняването на някои притчи на светите апостоли. От тук следва изводът, че началните слова на проповедта на планината са били достатъчно ясни и разбираеми за слушателите.

 

Светителят Йоан Златоуст дава следното обяснение на тези думи: „И така, с какво започва Христос, какви основи полага на новия живот? Да послушаме внимателно Неговото слово. Какво означава „Бедни духом” – смирените и съкрушените по сърце. Духом Той назовава душата и разположението на човека. Тъй като има много смирени не по своето разположение, а поради необходимостта на обстоятелствата, то Господ, премълчавайки за такива, защото в това няма велика слава, назовава блажени тези, които по своя воля се смиряват и унижават. Защо Той не казал смирените, а бедните? Защото последното е по-изразително от първото.

 

Тук искаме да отворим една скоба и да поясним защо е по-изразително. Всъщност в новия български превод думата „беден” не предава добре точния смисъл, както думата „нищ” в църковно славянския език. Беден е този, който няма излишното, а нищ е този, който няма нищо, даже и най-необходимото. Бедният живее скромно, но спокойно. Нищият е в безпокойство и в постоянно очакване на смъртта заради нулевите си възможности за храна, лекарства, дом и т.н. Именно затова неговото име е жажда, борба и молитва. Инстинктът за самосъхранение на угасващия живот съдържа в себе си потенциал с голяма сила. Следвайки свети Йоан Златоуст, другите тълкуватели в по-малка или в по-голяма степен възприемат неговото тълкувание. Блажени Теофилакт Охридски допълва: „На първо място Господ поставя смирението, като основа на всяко добро. Тъй като Адам е паднал от гордост, възмечтавайки да стане Бог, то Христос ни възстановява посредством смирението”. Свети Григорий Нисийски в този смисъл пише: „В божеството има нещо такова, което е възможно за подражание! Кое именно? Както ми се струва – нищетата на духа.” Бог, когато стана човек, не дойде при нас, за да ни смае със своята святост, не заблестя повече от слънцето със Своята божествена слава.

 

Свети Игнатий Брянчанинов задълбочава тълкуванието на евангелския текст. Той свързва разбирането му със своя подвижнически опит. „От изпълнението на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество, незнайни нему. Кое е първото чувство, което се явява в душата от изпълнението на евангелските заповеди – това е нищетата на духа. Едва християнинът да поиска да осъществява в действията си, външни и вътрешни,евангелските заповеди, и ще види повредената си природа въставаща против Евангелието. В светлината на Евангелието християнинът вижда в себе си падението на човечеството. От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, назовано в Евангелието – нищета на духа. Тази нищеща е блаженство първо в евангелския порядък, първо в реда на духовното преуспяване, първото духовно състояние, първата степен в лествицата на блаженствата.

 

Всяко усещане и състояние, което принадлежи на обновеното естество, по необходимост се явява блаженство, като проява в душата на Царството небесно, като залог на спасението, като предвкусване на вечното блаженство. За тази нищета на духа казва св. Цар Давид: „Сердце сокрушенно и смирено Бог не уничижитъ”. Виждането на своето падение е вече блаженство за падналия човек. Виждащият своето падение е способен да признае необходимостта от спасение и Спасител. Способен е да повярва на Евангелието с жива вяра. Такова състояние е дар и действие на благодатта, неин плод, затова е и блаженство. Господ Иисус Христос поставя смирението в началото на своите блаженства, защото именно от смирението започва духовния живот.

 

Св. Филарет Московски пише: „Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението дава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля, без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпение и погива. Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа.”

 

Духовната нищета, казва св. Игнатий Брянчанинов и съзнанието за своето падение, за необходимостта от Изкупител, са плодове на борбата със страстите. Само при внимателно изпълнение на Христовите заповеди човек може да види своето реално духовно състояние, множеството си страсти, да се убеди в съвършеното безсилие на ветхия Адам. Напротив, който необезпокоявано върши грехове, изпълнява прищевките на страстите, не вижда себе си. Духовният му взор е застлан като с гъста мъгла. Дори затънал в най-безобразни грехове, човек може да се мисли за добър и да вижда в себе си изобилие от добродетели. Виждаме, че нищетата на духа е плод на очистващия се ум.

 

Същия опит споделя светогорският подвижник Йосиф Исихаст. В своите писма той пише: „И за това най-напред ‘познай самия себе си’”, тоест узнай за самия себе си, какъв си. Какъв си наистина, а не какъв мислиш, че си. С това познание ставаш по-мъдър от всички хора и идваш в смирение, и получаваш благодат от Господа. Ако пък не придобиеш самопознание, а разчиташ само на труда си, знай, че винаги ще се намираш далеч от пътя. Кой е победил дявола? Този, който е познал собствената си немощ, страстите и недостатъците, които има. Боящият се да познае себе си пребивава далеч от знанието и не обича нищо друго, освен само да вижда грешки у другите и да ги съди. Той не вижда у другите дарби, а само недостатъци. Не вижда у себе си недостатъци, а само дарби. В друго свое писмо старецът отново пише: „Така че всеки, който желае и проси да получи благодатта, който иска Бог да му даде дар, трябва, първо, добре да познае своето собствено същество – “познай самия себе си”. И това наистина е вярно. Защото всяко нещо си има принцип [12] и ако не познаеш принципа, няма да излезеш на добър край. И така, ръководен принцип и истина – това е да познаеш, че си нищо, нула, и от нищото е произлязло всичко. Каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха (Пс. 148:5). Каза и стана земя, и като взе глина, създаде човека: без душа, без ум – прост глинен човек. Това е твоето собствено същество. Това сме всички ние. Земя и кал.”

 

Архимандрит Рафаил Карелин допълва още образа на евангелския беден: „Духовната нищета е вътрешно самоотречение. Човекът, който я възприема, се отказва от своите илюзорни богатства, от това, което става плячка на тлението и смъртта. Неговата душа прилича на кораб, от който по време на буря изхвърлят целия ненужен товар, за да не потъне на дъното със скритите в него драгоценности.” Да бъдеш нищ духом означава да имаш сърцето си свободно за Бога. Но ако за външната нищета е достатъчно веднъж да раздадеш цялото си имущество, то за духовната бедност е необходима постоянна вътрешна борба със страстните образи на този свят.

 

Дякон Андрей Кураев обяснява старозаветното разбиране на думата „беден” – на еврейски „анавим” или „ани”, цитирайки блажени Августин, че псалмите са молитва именно на тези „анавим”. Затова в тях се натъкваме на много примери: „Нищ есм и убог”; „Яко не до конца забвен будет нищий, терпение убогих не погибнет до конца”. Тези и много други текстове показват кой всъщност е истинският беден в старозаветната традиция. В „Толковая Библия” четем: „Истинският „ани” е благочестивият, който се измъчва в сърцето си от съзнанието, че е жалък и безпомощен. Той се обръща към Бога и не очаква за себе си никаква друга помощ освен тази, за която моли милосърдният Бог. Старозаветните „анавим” са хората предали себе си на Бога и неговата милост.”

 

Света Богородица също показва своята бедност като „анавим”: „Яко призре на смирение рабы своея…” Евангелската бедност е състояние независещо от материалното състояние. Беден е царят – пророк Давид, бедни са и старозаветните патриарси. Беден е и праведният Йов, който в сърцето си е „ани” преди да бъде лишен от богатства. Нещастието на „анавим” отива на втори план и става съвсем незадължително. По нататък дякон Андрей Кураев пренася своя коментар върху думата „духом”. Защо Господ я добавя? – „За да изключиш неправилното разбиране за бедните като икономическа прослойка.” В случая тази дума има приблизително същата роля, като крилете на ангелите в иконографията – тоест да подчертае тяхната безплътност, а в случая – да се подчертае нематериалността.

 

Беседата ни няма да бъде пълна ако не цитираме и разсъжденията на Фотиос Кондоглу, известен гръцки иконописец, за да можем да приложим практиката към теорията. „Разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот. Аз нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Тъй като този, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. А човеците не искат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да почувстват нещо нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните страсти. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът. Затова, когато се човек се смири, Господ му дава безстрашие. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не се е отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си. Мисля си за онези хора, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват. Нещастните, тъй като са бедни вътрешно, и треперещи, и искат да се стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. С истинска радост се удостояват онези, които не искат да бъдат известни на хората, за да бъдат известни на Бога. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава до Бога, затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.”

 

Накрая да обърнем внимание на думите: „защото тяхно е Царството небесно”. Тук виждаме, че Господ не обещава за в бъдеще време Небесното Царство, а говори за сегашното. Тоест, ако изпълните тези мои думи, още сега ще получите Рая. Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако човек още в този живот не придобие Божието Царство и мир, то и в бъдещия няма да го получи. Това е и учението и живият пример на всички светии. Последната фраза: „Царство Небесно”, всъщност е равна на първата дума – „блажени”. Какво значи да си блажен – да имаш Царството Божие вътре в себе си.

 

„Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно!” На пръв поглед толкова обикновени думи, които вече не са актуални и важни за хората от Галилея, Десетоградие, Йерусалим, и Иудея, към които тогава са били отправени. Но за нас днес, за вас и за мен са от изключителна важност, защото радостта от намереното спасение е достъпна само за тези, които са осъзнали, че са погинали.

 

Убеждаваме се се за сетен път, че Евангелието, както пише игумения Арсения Сребрякова, е като безбрежно и необятно море. Мнозина хвърлят в него своята мрежа. Който минава по повърхността извлича само пяна. Който я спуска по дълбоко улавя риба, който слиза на дъното събира драгоценни бисери и раковини.
Написано от о. Стоян Флорентинов и Стоян Тодоров