Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

Близки теми:

Гордостта като вътрешна смърт Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно! Ключът за вратата на Бога Искаш ли да се изцелиш? Ще ви направя ловци на човеци

Господ призвал Своите първи ученици и им казал, че ще ги направи „ловци на човеци” (Мат.   4:18-22). С простота и неизменност Той им казал: „този занаят, който имате, да ловите риба, вече ще придобие друго измерение. Ще ви направя ловци на човеци, дойдете да Ме последвате!” Те, като обикновени хора, тръгнали без много да се замислят.

Нека отбележим, че този, който има много  помисли в живота си, е загубен. Този, който изследва много в живота си това как ще отиде близо до Бога, никога няма да постави началото. Нужна е смелост и риск в живота, за да намерим истината.

Учениците последвали Господ без много да се замислят. Защото имали великодушие. Днес обаче липсва великодушието, с помощта на което можем да жертваме всичко заради истината.

Господ казал, че ще ги направи ловци на човеци. Тук се поставя един огромен въпрос: добре, те са неуки, не знаят нищо. Къде ще намерят тази възможност? Ние знаем, че трябва да сме мъдри, да знаем всички педагогически системи, да знаем православното богословие наизуст, за да помогнем на хората, да им отворим очите.

Господ обаче иска да ни посочи нещо друго чрез апостолския призив към смирените ловци.  На нас „умниците” ни затварят пътя към Бога, както и на мнимите „светци” и „просветлените”. Този, Който ни отваря пътя, е Христос. Тоест, ако нямаме Божия дух, не можем да вдъхновим никой човек. Господ дава това там, където иска, като дар, съобразно възприемчивостта на сърцето.

За да вдъхновиш един човек, не е достатъчно да му обясниш кое е православното богословие и кой е пътят на Бога, а е нужно и да можеш да „различаваш духовете”. Защото, според св. Максим Изповедник, дяволът „не се страхува” от целомъдрието; дяволът не се страхува от поста; не се страхува от спане на пода, от нищо не се страхува, ако всичко това става за негова угода”. Следователно, какво казва св. Максим Изповедник? И доброто и истината може да вършим за угода на дявола. Затова преди всичко трябва да изясним в нас подбудите и целта на нашите намерения и дела.

Веднъж някои отишли при авва Пимен да му кажат, че епископът е еретик и с думите си замаяли светеца. Тогава той казал на братята: „сложете им да изядат една супичка и да си тръгват, защото са болни”.

Ние искаме да спасим целия свят с нашия акъл, с нашите теории, без да имаме лична връзка с Бога. Без познание на духовната борба, без познание на духовния път, без личен опит от адската мъка и от покаянието, не е възможно да вдъхновим човека. По коя причина? Много просто, ако не минем през личната скръб на отсъствието и търсенето на Бога, няма да състрадаваме на никой човек и ще служим на една „истина”, която не е свързана с личната борба и личната истина на никой човек.

Един педагог, който не раздава себе си заради своите ученици ученик, се ограничава до развиването на теории. Ама, всеки човек е напълно различен -  следователно, нужен е личен подход. Ако подходя към човека въз основа на една система от истини и теории, тогава не придобивам човешка връзка.  Както един баща, който има много деца. Ако е истинен, той подхожда напълно различно към всяко от тях, съобразно неговата истина.

Личният път към Бога и към истината на всеки човек е напълно своеобразна и изисква не знание на истината, а опит от Бога. Едно е интелектуалното познание, а друго – богопознанието.

Защо Господ не се обърнал към мъдреците на религията от онази епоха, а избрал неуките? Защото били чисти хора. В техния ум не била отпечатана никаква фалшива религиозна теория. Те били „чисти” и  затова виждали точно Божията истина.

Св. Йоан Златоуст подчертава и нещо друго: „Той избрал неуките, за да не се гордеят, че имали нещо свое, което да дадат или се постигнали нещо свое, а защото всичко било от благодатта.” За какво би могъл да се гордее рибарят? Неук бил. Че вършил чудеса? Че говорил чужди езици? Че просветлявал човеците?  Така казвал рибарят: „нищо не е мое, всичко е от Бога”.  Св. Йоан Златоуст  продължава, като ни поразява, преодолявайки всяка мярка на етиката с думите: „ако Бог иска да направи някой пастир, първо го смирява.  Първо го кара да вкуси неговия личен неуспех, да види собствения си хал.” Следователно, истинският педагог е съкрушеният, погубеният.

Високо стоящите и „седящите върху трона” на етиката хора понякога са проблемни хора. Защото функционират въз основа на техните мерки за етика и истина. С коя мярка сме призвани да функционираме? Не с тази на нашето разбиране и теория, а с тази на духа и волята на Бога за всяка личност.

Трябва да разберем, че съществува шаблонност, когато казваме : „Еди-кой си светец се изказал тогава за някаква тема, следователно и сега важи същото.” Бог винаги е жив и винаги действа, следователно, във всеки един случай Божият дух ни просветлява– особено ако сме открити към Него, а не към нашия ум – какво трябва да правим и как да приближим всеки човек.  Това изисква чувство и съзнание за съкрушение и крах. Да кажем на Бога: „не зная какво да правя, погубен съм; Дойди и Ти повели.”

Ако имаме деца и  ги отглеждаме оковаващо според нашето разбиране, ще се разболеем и ние, и децата. Първо трябва да изясним в нас коя е причината, поради  която живеем, по която имаме деца, по която проповядваме, по която служим на хората. Дали реално е търсенето на Бога? Дали реално е победата над смъртта? Дали реално е нашият копнеж човекът да се изцели?

Ако отговорът е положителен, тогава Бог ни дава друг подход. Първото чувство, което се появява от този подход, е свободата; нямаме стрес от това дали ще успеем или няма да  успеем, нито давим човека насила,  за да го променим. Защото, ако ние наистина сме се научили на духовния път и той не е просто едно наше религиозно окопаване с психологическо съдържание, а е истинско доближаване към Бога, тогава чувстваме трагичността на човека.

Това, което казва св. ап. Павел „Всички съгрешиха”. Чувстваме нашия хал.  Чувстваме какво означава ад. Какво означава Божия благодат. И тогава човекът се трогва. Неговата душа става състрадателна и не понася никой да бъде в ада.

Ако ние лесно отлъчваме и изпращаме хората във „външния огън”, това е така, защото ние самите преживяваме „външния огън”, след като не сме вкусили какво означава Божията благодат.

Искате ли да различим кога сме в Божия дух и кои хора функционират с Божия дух и кои не? Помнете един сигурен показател: ако на един паднал, който е в неговия хал, му даваш надежда и развиваш в него положителните му страни, даваш му упованието в Бога, тогава си Божий човек.

Ако някой човек ти казва: „Ама в пълен хал си. Виждаш ли какво правиш? Извън Бога си! ” и те разочарова, той не е Божий; а слуга на дявола.

Ние търсим положителните страни на хората, за да ги насърчим по Божия път, а не за да оправдаем техните грехове. Ние сме истинни и им даваме дръзновение, и така нашето сърце намира покой и се молим.

Когато започнем интелектуално да обясняваме какво е правилно и какво грешно, ние се задушаваме и задушаваме и другите. Защото Бога не Го интересува какво е правилно, какво е грешка. Или по-скоро Бог превъзмогва тези етически схеми. Бог разкрива хоризонта на това какво е живот и какво е смърт. Какво е огън и какво е мрак.

Когато ни се даде това чувство, тогава този опит от Бога ражда в нас нуждата да служим на доброто и да пребиваваме в Божия етос, тоест в правилната етика, не защото някой ни принуждава, а за да опазим живота, който ни се е открил.

Следователно, когато Господ казва „дойдете да ви направя ловци на човеци”, разбираме, че това означава да бъдем ловци. Тоест да отхвърлим нашето знание, нашата добродетел, нашата мъдрост, и да не смятаме, че Бог е даденост в нашето сърце, а винаги в трезвение да Го търсим и да се съкрушаваме.

Да имаме това чувство за съкрушението и да не сме многознайковци.  Да искаме всички хора да се спасят и да ни боли за нашия „последен” брат. Св. Исаак Сириец, казва, че се молил и за демоните.  Ако нашето сърце не обича човека извън Църквата, ако нашето сърце не иска спасението на престъпника, ако нашето сърце се чувства комфортно, че съществуват хора еретици и ги поставяме  извън Църквата и мами себе си, че сме Православни, ако предпочитаме този етос, никога не може да се пробуди Божия дух (в нас) и никога не можем да вдъхновим който и да е човек.

Близки теми:

Искаш ли да се изцелиш? Апостол Тома Болестта на фарисейството Благо и лукаво сърце За изцеляването на слепородения

Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог (Пс. 118:115)

Тук пророкът има предвид видимите враговете на Божиите заповеди, но можем да кажем, че за да изследваме Божия закон, трябва да изчистим сърцето си и от всяко зло, което ни отдалечава от Бога. Често много хора се питат защо Църквата не прави едно или друго, за да помогне на хората да влязат в Църквата, защо не правим постоянно проповеди, беседи, не издаваме брошурки, списания, за да обърнем хората към Бога. Разбира се, наш дълг е постоянно да благовестим за Царството Божие. Обаче трябва да знаем, че огромна роля играе и човекът, който слуша, а не само този, който изрича словото. Затова е необходимо човек да има благо сърце. Сещам се, че когато за първи път отидох при приснопаметния старец Паисий, го помолих да ми каже няколко основни неща, които да опазя в живота. Той каза две-три неща и  едно от тях беше внимавай в себе си винаги да имаш добри помисли за всички хора и всичко около теб. Тоест да направиш сърцето си блага земя. Нека ви припомня това, което Господ казва в притчата за сеяча, където  Той посял семе, но то не дало добър плод навсякъде. Бог отдава причината за това не на земеделеца, нито на семето, а на нивата и казва, че земята има значение, защото на едно място тя била добра и дала много плод, на друго била камениста и семето не могло да поникне, на трето било  отъпкана и птиците изяли семето, на четвърто била пълна с тръни, които задушили семето. Както се вижда от реалността, по-голямо значение има този, който слуша, отколкото самото слово. Ако  човекът е добра земя, Бог ще се погрижи той да научи  Божието слово. Направи ми впечатление и виждам това в хора, които бяха извън Църквата, но в даден момент влязоха в нея и то при най-лошите предпоставки. Един човек ми казваше аз години наред бях извън Църквата, нямах никаква връзка, но една сутрин се събудих, чувайки камбаната, и в мен се породи голямо желание да отида на църква, да отида да се помоля. За пръв път душата ми трепна. Той беше много образован, богат човек, на зряла възраст, под средната възраст.  Станах, казах на жена ми, че  ще отида на църква, защото чувствам тази нужда. Тя се усмихнала и заспала. Той станал и отишъл в местната енория – в един малък храм. Влизайки вътре, настоятелите го видели, те знаели кой е той, имал важно място в обществото, и му казали: Eла при нас!  Те го поставили да седне зад пангара. Това е най-лошото място в храма. Настоятелите, които винаги са добри хора, но има и някои изключения, в онзи час разговаряли, постоянно броели парите, връщали разписки, записвали имена на празнуващи и починали, казвали по някоя дума на човека, за да не си помисли, че не му говорят, накратко всичко било пълен хаос. На него му кипнало и си казал: Ама, какво дойдох да правя!  Литургията свършила, но той нищо не чул и не разбрал от нея. Върнал се вкъщи наполовина скандализиран, наполовина възмутен, какви са тези неща, нищо не разбрах, нищо не почувствах. Другата неделя обаче отново поискал да отиде на църква и го направил. Настоятелите отново го извикали  и поставили да седне зад пангара. И тъй, всеки  път той отивал, слагали го зад пангара, той се опитвал да се моли, да разбере какво става в храма, докато накрая детето му донесло вкъщи превод на св. Литургия, който раздадохме на децата в училище. Когато го видял, той казал:  Това търсих! и го прочел.

Той имал всички предпоставки да се скандализира, защото настоятелите  коментирали свещеника, певците, клисаря, хората. Те имат „благословение” да правят това, тоест разрешение, защото и без разширение пак го правят! . .   Какво станало накрая? Този човек стана много вярващ човек, съзнателен вярващ,  носи в себе огъня на любовта към Христос, винаги сяда зад пангара, не го избягва, и даже помага при броенето на парите след края на св. Литургия (В Гърция и Кипър църковните настоятели играят много важна роля в енорийския живот и активно помагат на храма по отношение на всички странични дейности. Обикновено всяко настоятелство се състои от председател (предстоятелят на храм), секретар, касиер, членове.  По този начин свещениците нямат външни грижи и са съсредоточени единствено в своето литургично-пастирско служение ). Той намерил благодатта в това най-лошо място в храма.

Човек си казва – виж какво означава добрата земя. Както казваме, тази нива е толкова добра, че и сухо дърво да посадиш в нея, ще поникне и ще даде плод. На някоя друга нива каквото и да посадиш, сякаш е пълна със сол, нищо не произвежда. Виждаме това много пъти в нас, които идваме на беседите. Един светогорски старец каза една шега. Веднъж служихме и дяконът каза Господи, спаси благочестивите!  И усмихвайки се, старецът каза: Господи, спаси ни от благочестивите! Какво искаше да каже с това? –  че понякога   най-трудните хора сме ние, които  ходим на църква, ходим на беседи, но можем да станем големи врагове на Църквата. Аз видях това нещо, когато бях в Никозия. Имаше достатъчно случаи на хора, които идваха на беседите, водеха  децата си и в даден момент те самите толкова силно се възпротивиха, защото детето им изяви желание да  направи нещо повече в духовния живот.  Аз казвах на майката – добре, след като ти идва толкова време на беседите, чу ли ме някога да кажа нещо от това, което твърдиш? Нали ти водеше децата си на беседите, на изповед? Нали ти им говореше за Бога?  За какво е сега цялото това противене? И тези хора станаха страшни  врагове, не на мен лично, а на Църквата и изповедта. Или пък тези, които писаха книги за старци, след това говорят срещу монашеството. Разбирате ли? Страшно нещо. Една майка се обади в радиото и вдигна врява: тя имала всички касети с мои беседи, които синът й носил, тя ги слушала, но сега казва, че не е съгласна и се стават разправии, защото подозира, че  синът й ще стане клирик или монах.  Виждате –  нима тя не чува същото слово? На една беседа, на една св. Литургия сме  събрани 200-300 човека. Всички слушаме Божието слово, но един го приема и то дава плод, друг го приема, но не дава плод, а  трети дори става негов враг.

Това, което казва св. пророк Давид: Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог. Това означава, че за да можеш да влезеш в дълбините на Божието слово, трябва да си добра земя, да имаш чисто сърце. Ако нямаш чисто сърце, за съжаление, може не само да отхвърлиш Божието слово, но и да станеш негов враг. Видяхме това твърде много пъти. Видяхме хора, които бяха църковни, дори свещеници и богослови. Знаете ли, те са най-лошите врагове на Църквата. Когато отпаднат от Божията благодат,  когато благодатта ги остави, те не просто стават безразлични, това е най-малкото, а реално стават врагове на Бога. Тоест толкова много отпадат от  Божията благодат, че реално мразят Бога, а може да  са клирици,  богослови, църковни хора. Това е  страшно – човек, който не очиства сърцето си, нищо не може да разбере. Затова Христос казва: Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, не защото хората са псета и свини,  а защото понякога нашето душевно състояние е такова, че не се различава от това на безсловесните животни. Както някои хора, които веднъж дойдоха на Света Гора, запознаха се с няколко старци и след това използваха това напълно формално и повърхностно познанство, за да забогатеят. Четох книги за стареца Паисий, за стареца Ефрем Катунакиот, от които ти идва да се хванеш за главата. Въпреки това авторите се представят, че познават старците. Каква бе тяхната крайна цел? – да натрупат пари или слава чрез книгата. Такъв човек нищо не разбира, той е като този, който държи нещо много скъпоценно в ръцете си, но не го разбира и го използва за свое зло. Такъв е човекът, който няма духовно чувство в себе си, той е омесен  с разнообразни страсти, изопачава всичко и вместо Бог и Църквата да функционират в него  спасително,  става точно обратното  и вместо да се спаси, той  се погубва. Той се погубва и създава проблеми за себе си, за околните и за цялата Църква. Такива хора били и ересиарсите, които били дори патриарси, епископи, монаси и миряни, но тяхното изопаченото душевно състояние създало огромни проблеми в Църквата, те искали да разделят Църквата, да й нанесат удар, без никакъв срам,  мислейки, че това, което правят, е Божие дело. Затова е необходимо човек да има добро сърце, това, което казва старец Паисий,  да превърнеш твое сърце от лоша фабрика, която произвежда куршуми, в добра фабрика, която произвежда дискоси и потири. Виждаме това много пъти и го казвам за нас, които сме църковни хора. Идва някой да се изповяда, сяда отвън, друг влиза вътре и се забавя. Отвън първият започва да  се нервира, ядосва се, има лоши помисли: Защо се бави толкова време?  Мен ме държи пет минути и нищо не ми казва! Пък той или тя влезе и  ги държи цял час! Да видим какво става!  До такава степен, че  в него може да се появят  нечисти мисли за това какво става в изповедалнята и защо се бави човекът. Той не влага благ помисъл да каже: За да се забави моят брат толкова много, значи има някаква причина. Както има причина и мен да ме държи само пет минути. Даже бой видях пред изповедалнята! Разбирате ли?  В манастира Махера. Веднъж две госпожи имаха доброто разположение да си разменят юмруци, защото се скараха коя да влезе първа. Пред вратата на изповедалнята. „В пълно сърдечно съкрушение” преди изповед!

Затова трябва  да претворим сърцето си, да го направим добра земя и да изхвърлим всяко зло от него. Да изхвърля всичко непотребно, както когато повръщам и изкарвам всичко от мене и стомахът ми се облекчава, така става и тук. Престани да гледаш на всичко изопачено, наопаки, във всичко да влагаш твоя лош помисъл. Имай добри помисли, защото, в крайна сметка, този, който има лоши помисли, сам гризе себе си, създава проблеми на другите, но първо сам се гризе, сам страда, и след това се гризе и с  другите. Велико нещо е човек да има благо сърце и Бог няма да го онеправдае. Където и да е, дори извън Църквата, благият Бог ще намери начин да го привлече. Понякога си търкаш очите и не можеш да повярваш, защото  виждаш хора извън Църквата с такава сърдечна простота, благоразположение и чистота. Виждаш и хора в Църквата, които се молят, четат духовни книги, но са лукави и подозрителни. Човек  си казва: добре, детето ми, това Евангелие, което слушаме, изобщо ли не подейства в нас? Ходим на църква, на св. Литургия и накрая каква е ползата? Нещо подейства ли в нас? Или, виждайки нашия хал, поне да имаме покайна въздишка. Казваме ли Боже мой, съжали ме!  Изцели душата ми, защото съм болен! Разбираме ли най-малкото, че сме болни? Ако го разбираме, това е постижение. Защото, когато го разбереш, ще въздъхнеш пред Бога и ще кажеш: Боже, смили се над мене грешния, който слушам Твоето слово и не оставям да даде плод, защото моето сърце е  лукаво!

Така, когато имаш благо сърце и изхвърлиш лукавите неща от себе си, тогава можеш да изследваш Божиите заповеди и да имаш връзка с Бога. Тогава влизаш в дълбочината и ширината на божествените слова и ги разбираш, ставаш милостив и съвършен, както нашият небесен Отец, е милостив и съвършен. Ставаш Божие чедо: както гледаш едно бебе и казваш, че това бебе прилича на баща си, то е същото като него, говори като него, има неговото благо сърце. То е истинско дете на баща си. На това се оприличава Божият човек, който носи върху себе си чертите на Божия образ: благост, кротост, целомъдрие, сладост, невинност. Затова  трябва да бъдем хора с чист ум и сърце, да не бъдем наивни и безумни, а да изхвърлим лукавството и тогава нашата връзка с Бога ще дава изобилни плодове.

превод от гръцки

Близки теми:

За блудния син Ключът за вратата на Бога Само смиреният се успокоява в Бога Страстите са най-лошият тиранин Апостол Тома

След Възкресението, Църквата възпоменава изцелението на разслабления, който бил болен от 38 години (Ин. 5: 1-15). Тук Христос се открива като Изцелител на телесната болест, на парализата. В това Евангелие разбираме, че в Йерусалим е имало къпалня Витезда, в която от време на време слизал ангел и който влизал в нея се изцелявал. Господ доближил този, който поради недъга си не можел да слезе в къпалнята и Го питал защо не се изцелил толкова години, на което последния отговорил: нямам човек.

Можем да отбележим две неща. Първо Господ пита разслабения дали иска да се излекува. Вижте какво уважение към неговата свобода. Можем да имаме това като принцип на живота спрямо нашите ближни, да ги питаме за тяхното желание. Обикновено ние сме съсредоточени в своето аз, по един себелюбив и болен начин, с една фиксация върху собствените си желания, искания и не влизаме в процеса да изследваме другия човек, другата личност. Да изследваме разположението на неговата нагласа. Ако уважавахме свободата на другия, на нашия ближен и се опитвахме да я разберем, питайки го за неговите желания, нещата в живота ни навярно щяха да бъдат много по-различни. Това да търся волята на другия човек, е уважение към неговата свобода, към неговата личност, то е благородство на душата. Възможност за разбиране и възможност за връзка. Колко благороден въпрос: Искаш ли? Да се опитаме да разберем другия питайки за неговата воля. Ние обаче живеем с голяма бързина, припряност и напрежение, всъщност живеем болестта на себелюбието на нашето фиксиране в очакванията и желанията ни, пренебрегвайки другия човек. Но да пренебрегваме другия изразява нашето най-дълбоко падение.

Вторият момент е, след като Господ пита разслабления дали иска да се изцели, последният отговаря, че няма човек. В църковната химнология се казва: „как казваш че нямаш човек, нали Аз станах Човек за тебе.” Христос е нашият Човек, най-близкия ни приятел, така че не можем да кажем, че нямаме човек.

След като изцелил разслабления, казвайки му: „стани, вземи си одъра и ходи”, Господ накрая добавя: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Човек се пита какъв грях е направил парализирания? Има ли връзка греха и телесната болест? Естествено, че да. Не се ли свърза много пъти телесната болест със стреса и тревогата, които са последствие на маловерието или вътрешните конфликти, резултат от липсата на екзистенциална ориентация? Бихме могли да анализираме много такива състояния.

Нещата се свързват, грехът не е отделен от биологично-телесното съществуване на хората. Той уврежда както душата, така и тялото на човека. Много телесни болести са резултат от нашето самолюбие, алчност и егоцентричност. Господ казва на парализирания: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Но кой е неговия грях и къде се вижда той? Най-важният елемент от днешния евангелски текст е, че самият разслабен е изповядал своя грях. Нямам човек. Това е неговия грях. Ние сме свикнали да разглеждаме нещата само външно и повърхностно. Смятаме, че доколкото един човек е изоставен от всички, виновни са тези, които са го изоставили. Несъмнено може и да е така и човек да преминава през състояние на изкушение, което е необходимо за неговото духовно развитие. По този начин той се смирява. Но повечето пъти нашата самота е резултат от нашето падение и разтление. Как става това? Нямам човек - това е грехът. В Православната Църква монахът, който е сам и се оттегля от всички, изразява измерението на една друга самота. Монахът е едновременно отделен от всички и свързан с всички. Отделил се е от всички за да се съедини с всички. Отделил се е от любов към целия свят. Това е нещо напълно различно. Съществува обаче самотност на човека, която е плод на неговото самолюбие, обособеност и капризност. Много пъти човек се отдалечава от всички, защото се чувства засегнат и презирайки другите иска да ги нарани. Някой човек чувства, че не е успял да постигне утвърждаването на своята лична ценност, таи злопаметност и се оттегля от хората. Някой иска всички да се занимават с него и понеже не постига нищо подобно, става изморителен и отегчен. Със своята обремененост човек кара всички да се отдалечават от него, защото натоварва другите. Нашата самотност, която може да възприеме не само формата на телесно отдалечаване, а най-вече на вътрешно отделяне, е форма на ропот, горчивина и оплакване. Тя изразява това, че всички хора са ни напуснали и ние нямаме благородството на смирението и покаянието.

Разслабленият чувствал това състояние на своята самотност, на своята антисоциалност. Един психологически израз на нашето падение е нашата антисоциалност, нашата неспособност да комуникираме, да се примирим и да водим диалог с другия човек. Тази инертност, да не можеш да направиш другите да се чувстват уютно с теб, е състояние на падение. Ако ще да съм най-„религиозния” човек. По парадоксален начин обикновено хората, които повече се затрудняват да се разберат с другия човек, са религиозните хора. Защото нашата „религиозност” е опит и усилие за егоистично удовлетворяване и утвърждаване на нашата лична ценност и достойнство. По какъв начин? Казва ме си: след като не успях със хората, ще намеря някой, който няма да ме изобличава дали съм добре или не и това е Бог. Бог, Който не говори и аз не му говоря ясно и така с моята идея и въображение имам на разположение един Всемогъщ, Който постоянно ми гарантира моята лична ценност и я утвърждава. Така човекът вътрешно закоравява и се ожесточава. Казва, че няма никаква работа със светските хора и се затваря в своята църква. Дори и там той се дразни от присъствието на другите хора, че уж засягат и нараняват неговото благочестие и святост, ако го смущават със своето присъствие по време на богослужението. Нашето затруднение да бъдем уютни до другите хора, да прощаваме, нашия порив да роптаем и се оплакваме постоянно, игнорирайки волята на другите хора, да се стремим постоянно да ни зачитат и да ни се дивят са състояния на грях, които пораждат или утвърждават нашата самотност. Самотата не като избор, за да се приближим към Бога и да обикнем повече ближния, а състояние на грях и падение. Така за степента на нашето духовно преуспяване, за степента на покаянието ни се съди по това дали можем с един и същи уют да живеем с всички хора, църковни и нецърковни, християни и врагове на Христос. Човекът, който е сприхав, не е влязъл в процеса на покаянието. Човекът на прошката снизхождението и разбирането, е Христов човек, макар и постоянно да съгрешава, той постоянно се покайва. Бог ще види нашето сърце, а мярката за него е простотата, прямотата и удобството, което даваш на другите. Напълно непонятно е да съществува християнин, който се затруднява да съществува с другите хора, да го гризат помислите: как ме погледна, какво помисли, как ще се отнеса към него, като междувременно вечерта може да направим по сто поклона и да не ядем без олио, да ходим по пет пъти на седмица на църква и да се причастяваме. Къде е Христос? Дори и се причастяваме с цел да укрепим нашия религиозен егоизъм, да се укрепи нашия нарцисизъм. Понеже не постигнахме успех в отношенията с хората, ние се опитваме да постигнем успех в църквата с Бога защото Той не е някой друг жив човек, който да ни изобличава, да ни съди и наранява нашия егоизъм. Човекът се нагажда като казва: да, аз не излизам вечер, стоя си и се моля с броеницата. Казва го, защото се е провалил в своето общуване с другите и не издържа, няма силата да продължи да съществува заедно с хората. Тази наша вътрешна реалност е състояние на нашето падение. Но това е и критерият за нашето спасение. Защото от себепознанието идва единството, следователно ще трябва да преодолеем нашите съмнителни антисоциални помисли. Как се разкъсва нашето единство – именно с тези глупави помисли, с този ропот и оплаквания, за да се чувстваме добре със себе си, искаме да намерим грешката в другия човек, тоест да го осъдим. Нещата обаче са напълно различни. Човекът, който не е сприхав, който има простотата на прошката и на снизхождението и уюта, който забравя оплакванията и грешките, които са направили другите спрямо него, показва критерият за духовното преуспяване на човека. Някой пита: как да бъда с другите хора и духовната позиция е: с простота и непринуденост, по прост и ненарочен начин, без вторични помисли да доближим с ясно виждане и ясен слух нашият ближен.

превод от гръцки

Близки теми:

Ще ви направя ловци на човеци Болестта на фарисейството Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно! Благо и лукаво сърце Апостол Тома

Истината е тази: когато човек иска да разбере нещата по-добре, трябва да ходи на св. Литургия. След св. Литургия за кратко време всичко е съвършено, всичко е в божествен ред и логичност и чрез това можем да разберем Бога. Друг е въпросът, когато човек се опитва да разбира само със своя ум, тъй като самият ум не разбира, защото е изтерзан, ранен и разбира по страстен начин. Ако има някакъв особен проблем, човек отива и си прави психоанализа в продължение на десет, двайсет години, за да разбере, че пак не разбира. Когато стигне дотам да разбира, пак накриво е разбрал, тоест той е разбрал съобразно раната, която носи, съобразно болката и затруднението, което има. Поради тази причина не се разбираме помежду си, защото нямаме общ код за разбиране и всеки разбира съобразно проблема, болката и раните на своята душа. Затова не се разбираме помежду си, защото всъщност искаме другият да ни разбере, но и той иска ние да го разберем, ние искаме да поставим другия на нашето място, но и той иска същото и така се създава характерното неразбирателство, което днес срещаме навсякъде, защото се добавя и фактът, че не сме толкова смирени, колкото бихме могли да бъдем. Днес всичко ни подтиква към себелюбие, към себенаслаждение, имаме надменност и искаме още повече- другият да разбере! Другият да се постави на мястото ми! И това – другият да разбере! води до поредица от конфликти и никой не разбира другия.

Казах, че в Св. Литургия разбираме- внезапно започваме да разбираме и когато разберем нещата от Божия страна, тогава оставаме изумени, защото те изобщо не са такива, каквито сме си ги представяли. Божията логика, логиката на Светия Дух е нещо напълно различно и друго, съдържа смисли, понятия и решения, които дори не сме си представяли. В св. Литургия преживяваме единството на всички неща, което изглежда трудно нещо, но когато внезапно започне да се случва, чрез него разбираме другите, първо се обединяваме и след това разбираме. Св. Литургия дава това –контекст на любов от страна на всички, първо от страна на Бога към всички: вземете, яжте, това е Моето тяло. . . и влизайки в тази логика, в логиката на Светия Дух сърдечно и тайнствено, всеки сам, както стоим там, постепенно започваме да разбираме, че повечето наши проблеми дори не са проблеми, че реално повечето проблеми на хората изчезват, а не се решават, и разбираме това именно в св. Литургия. Когато го разберем, след това търсим къде се служи св. Литургия, за да отидем отново и отново и никога не ни омръзва, и не само не ни омръзва, а го търсим, липсва ни, липсва ни това съвършенство от страна на Бога, сред болката, скръбта, нещастието, безизходицата и проблема. Така много пъти без да очакваме в онзи момент проблемът е решен, има решение, изход и логика дори в болката, нещастието и безработицата, има логика и човеколюбие, което ни казва: дойди, следващата стъпка ще бъде по-добра! Следващият етап е по-добър. Нали? Тази утеха от Бога идва, когато в нас приемем тази логика и естествено, за да я приемем, жертваме в нас част от нашата мъдрост, тоест смиряваме се, както казват отците на Църквата, влизаме с дух на ученичество, с дух на утеха, на вътрешно запитване и тогава идва утехата. Невидимо присъстващата енергия на божествената благодат, както казва св. Максим Изповедник, вижда всичко и помага на всеки един, дори той да е младенец и да не чувства нищо от това, което става в Църквата, тогава получава още по-голяма помощ в собственото си равнище и постепенно прави следваща стъпка и накрая може да стане велик подвижник и светец, защото се услажда. Ако не се усладиш в Божиите неща, не можеш да вървиш напред. Не става въпрос за заповеди, закон и мълнии по главата, които Зевс хвърля, независимо че понякога и ние свещениците хвърляме мълнии. Бог не хвърля мълнии и не хвърля мълнии първо върху нас свещениците, върху нас би трябвало да започне да хвърля някой път. Той обаче не хвърля върху никого и ние се доближаваме и виждаме, че нашият Бог не е Зевс, а реално е това, което четем в св. Писание, т. е. на първо място Баща, Майка, Пастир, Утеха, Благодат, Благословение и постепенно придобиваме навиците на това превъзходно Същество и започваме да се променяме външно и другите да казват -ето, този се освещава, стана свят! Не се е осветил просто така, това е от Бога, той е бил утешен от Бога, приел е това благословение и е започнал да не чувства света, както преди го е чувствал. Той започва постепенно да се преобразява, първо душата му се отдалечава от страстите и постепенно придърпва и останалата част от себе си, за да се отлепи оттам, но го прави с удоволствие, не се терзае, не казва- сега трябва (да го направя), защото иначе ще падне мълния! Той казва обратното: как мога да огорча един такъв Бог?! Как мога? Затова човек става верен и подвижник, и монах, и не знам какво още, и мирянин, и каквото искате, но той е някой, който познава Бога от тази страна, а именно, че Бог е любов. Тази страна познаваме. Тази дарувана страна. След това и ние започваме да искаме да живеем този даруван живот.
Сега ще говорим за един апостолския текст, който е страшен, сякаш е писан за наши дни, съвременен е. Има връзка с темата за будния син, защото, за съжаление, блудството малко или много харесва на всички нас, всъщност ние сме блудни. Другият син, който също нямал Бога, не разбирал Бога и искал да изяде едно козле, търпял и не казвал- да не се ядоса баща ми, ако му поискам козле! И тъй, мълчание. Но това се натрупвало в него и той не се наслаждавал на любовта на Бога. Страшно е, и двамата сина не се наслаждавали на любовта на Бога. . .

Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.

Всичко мога да правя, братя мои, това е близо е до притчата за блудния син, но не всичко ми е за полза. Защо не всичко ми е за полза? И веднага идва отговорът- но няма да бъда аз обладан от нещо; защото това, което не ми е от полза, властва над мене, пленява ме. Това е нещо, което навярно не сме помисляли колкото трябва, а именно, че това, което не ми е от полза, тоест нещата, които са противни на Божията воля, по някаква тайна причина ме пленяват, превръщат се в навици, стават реално примки и тъмници, от които не излизаме лесно. Знаете, че Бог е благороден и не държи никого насила до Себе Си, но дяволът, именно защото е това, което е, те държи насила. Затова викаш Бога- Господи Иисусе Христе – и Той не идва, а очаква да извървиш цял екзистенциален път, за да дойде, когато трябва. Викаш дявола и той веднага идва; казваш на Първия – Тръгни си! и преди да е дошъл, Той си е тръгнал. Викаш на другия махни се!, но той не се маха. След като ме извика! Е вече не те искам! Тука съм! Не се маха лесно, а властва и създава навици у нас.

Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ – за тялото.
Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си

Не само душата е за Господа. Периодът на платонизма е свършил окончателно за Новия Завет. Тялото е за Господа, и то има духовни пориви. Живеем в епоха, която още презира тялото, в която още се смята, че човек може скверни тялото си и да бъде чист по дух, „защото духът е от друг порядък” – ти казват, да, ама не е от друг порядък, човекът е единен, ако скверня пръста си, скверня душата си чрез пръста. Когато мърся ръце, нозе, очи, цялото тяло, и особено чрез блудството, това нещо се получава, нали? Нашата епоха не иска да слуша това, защото казахме, че тя е платоническа. Както и платоническата вяра, че човекът уж е само неговата душа, има такива последици, че каквото и да правиш с тялото си, няма никакво значение. Всъщност не можеш да правиш нищо с тялото, защото душата прави това, което прави с тялото и вижте какъв дух на утеха има тук:

Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?

И телесно сме членове, телесно се кръщаваме, миропомазваме, причастяваме се Тялото и Кръвта на Христос. Ние сме телесни членове, тялото е създадено от Бога, не от някакъв зъл бог, от някаква случайност или аномалия във вселената. Нито някога ще бъде премахнато. Защото е Божие дело.

И тъй, да взема ли членовете на Христа и да ги направя членове на блудница? Съвсем не! Или не знаете, че, който се съединява с блудница, става едно тяло с нея? Защото казано е: “ще бъдат двамата една плът”.
А който се съединява с Господа, един дух е с Него

Тук ще изберете между две неща т.е. не можеш да кажеш, че ще бъдеш един дух с Господа, и едно тяло с блудницата. Не можеш да кажеш това– или едното или другото, тоест тялото увлича и духа, и обратно. Апостолът иска да каже тук, че ако си един дух с Христос, ще бъдеш едно тяло с Него. И ако си едно тяло с блудницата, ще бъдеш един дух с нея.

Избягвайте блудството; всеки грях, що прави човек, е извън тялото, а блудникът против собственото си тяло греши.

Тук веднага чуваме викове и надигания- нямам ли право да правя с тялото си какво искам? Не е ли мое? Чие е? Хайде вън поповете оттук! Навремето имаше дискусия около абортите и се сещам, че имаше демонстрации на някакви феминистки, които казваха- аз имам власт над моето тяло! Някои свещеници възразяха, а те казваха: Поповете да си гледат работата и продължението: в Литургиите, Вечерните и Водосветите! Вие се занимавате с духовните неща, с телесните ще се занимаваме ние. Не съгрешавам с моето тяло, не е ли мое? Не съгрешавам с твоето тяло. Трябва да съществува мощна причина, за да каже св. ап. Павел това. Коя е тя?

Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени.

Вие сте купени с цена, откупени сте, вие сте продадени, и откупени. В смисъл, че чувствате това присъствие на Светия Дух. Затова, когато човек не чувства присъствието на Светия Дух, нещата, за които говорим, нямат смисъл. Важното е човек да чувства присъствието на Светия Дух. Не е нужно да изоставяме телесното измерение, не е нужно всички да ставаме монаси, но човек чувства, че неговите критерии се променят изключително много.
Днес се опитват да убедят особено младите, че трябва да имат сексуална откритост. Резултатът е, че ги увреждат. Защото тази чаша тук има еди-колко си вода, но ако дам на всички вас, накрая ще има ли какво да пия? Ако пръскам тази вода, не е ли така? Ии ако дойде час да правя Водосвет, изобщо няма да има вода и няма да има дори светена вода.
Трябва да съществува Светият Дух, за да обновява това нещо в теб, да имаш извор, откъдето да се храниш и оттам да даваш, но тази любов не е просто естествена любов. И ако не съществува това нещо, какво става? Пръскаме тук, пръскаме там, пръскаме цял ден и цяла нощ и накрая идват съпрузи при нас, свещениците, и ни казват- не можем да се обичаме. Не намираме сила в нас да се обичаме. Това естествено има предистория, т.е. една разруха, който се проявява в младите сега, където крайният идеал е да си привлекателен, привлекателна, да създаваш връзки от 12-13 год. възраст и младият да се изразходва, докато стигне до определена възраст, където вече нищо не може да изразходва, подивял е срещу всичко и всички и чувства, че всички го мамят и накрая изпада в депресия. Днес това са обичайни неща и не можем да ги крием или да не ги казваме, защото са реалност. Аз живея в такъв свят на студенти и това е моят всекидневен опит- гледам младите, че нямат в себе си сила за живот – 20-годишни, а изглеждат 70-годишни, защото са пръснали своите жизнени сили наляво-надясно. Някои от са разбити, напълно, дори телесно. Някой път се чувствам по-млад от тях и им го казвам.
Въпросът е именно това, че тези млади имат нужда да преоткрият това равновесие тук, където човек е храм на Светия Дух и внезапно това, което придобива, измеренията, които получава, са такива, че не могат да се сравнят с това, което светът му дава. Това, което получава, е много по-висше и велико, той придобива дълбочина, достойнство, Бог чува един такъв млад човек и се грижи особено за него. Този младеж става способен да разбере трудни и сложни неща и да обикне неща, които са много по-дълбоки и мъдри от всичко друго, което може да му предложи съвременният лайфстайл. Разбира се, трябва да разберем тези неща, защото в противен случай ще бъдем пленени от тях и всички заедно ще вървим към състояние, до което само безумието води.

превод: Константин Константинов

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=232:2014-01-03-21-31-45&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Христос не е небесен жандарм Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии Болестта на фарисейството

Мироносиците приготвили миро, за да помажат с него Тялото Христово.

Но не им се удало да изпълнят това, защото преди тяхното идване на гроба Христос възкръснал от мъртвите.

Въпреки това тяхната жертва била не по-малко приета от Господ, защото Той гледа на човешките сърца и приема намерението като изпълнено, ако не се е удало възможност да бъде извършено, въпреки всички усилия и старания.

„Намерение милостивное Богу угодит” – се възпява в деня на светите жени-мироносици (2-ри възкресен седален на утренята).

„Владиката е любочестив, и делата приема, и намерението целува, и деянието почита, и предложението хвали” (Слово на Св.Йоан Златоуст на Пасха).

Имало е, разбира се, мироносици, които не само с намерение, но и на дело са помазали Христа с миро и са направили това още преди дните на страданията Му.

Това били – Мария, сестра на Лазар, също жената, която помазала Христа по време на вечерята в дома на Симона фарисея, и жената, помазала Христа два дни преди Неговата кръстна смърт.

За последната Господ ясно е казал, че тя е приготвила Неговото Тяло за погребение и че ще бъде проповядвано за нея по цял свят, където бъде проповядвано и Евангелието.

Така е приел Господ „милостивното намерение” на жените-мироносици, които възлюбили Христа от цялото си сърце, следвайки Го неотстъпно по цяла Галилея и които не Го оставили даже по време на разпятието. Той приел още и помазването на Неговите нозе с миро от чистата Мария, за която още преди бил казал, че „Мария избра добрата част”(Лк.10,42). Той не отхвърлил и целуването на Неговите нозе от грешницата, която от събраното по нечист начин богатство принесла жертва угодна Богу – миро, разтворено със сълзите на покаянието.

„Аромати богатею, добродетельми же нищетствую, яже имам Тебе приношу, даждь Сам яже имаши, и ослаби, остави,” – викала тя към Христа (из канона на повечерието на Велики вторник).

„Миро у мене тленное, миро у Тебе жизни” – звучало в нейната душа (пак там).

И действително, вместо тленно богатство, Господ й въздал нетленен дар – Той простил множеството нейни грехове и възкресил умъртвената й от греха душа, както възкресил четверодневния Лазар от гроба.

Още повече Той възнаградил и прославил верните Нему мироносици, защото им се явил най-напред и чрез тях възвестил Своето Възкресение на апостолите и на целия свят.

Така Господ не оставя на никого длъжник и въздава с дарове, несравнено по-хубави от тези, които Му се принасят.

„Помяни, Господи, плодоносящих и добротворящих во святих Твоих Церквах и поминающих убогия, воздаждь им богатыми Твоими небесными даровании,” – моли Светата Църква при принасянето на Безкръвната Жертва.

„Даруй им вместо земных небесная, вместо временных вечная, вместо тленных нетленная” (Евхаристически канон на литургията на Св.Василий Велики).

Принасяйки нещо в дар Богу, било то жертва за храма, или помощ за бедните, ние всъщност не даваме, а получаваме.

Даваме материални ценности, а ще получим в свое време духовни дарове според мярката на нашето усърдие.

Ценността на нашия дар Богу в Неговите очи се определя не по количеството и стойността му, а по произволението на нашето сърце.

„Истина ви казвам, че тая бедна вдовица пусна повече от всички; защото всички тия от излишъка си пуснаха приноси за Бога, а тя от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше…” – казал Господ за вдовицата, дала двете лепти за храма (Лк. 21, 3-4; Мк. 12, 44).

Така и нашите дарове имат цена пред Бога, доколкото с тях са съединени нашата любов към Бога, молитвите и сърдечното ни разкаяние за нашите грехове.

Всички наши материални дарове Господ приема само като външно проявление на нашето вътрешно преклонение пред Него, приема ги така, както и всеки друг външен израз на любовта и почитта към Него.

Затова, вървете всички смело към Христа, принасяйте Му дарове, кой какъвто може; уподобявайте се на мироносиците, и на стоящите в правия път, а и на падналите в бездната на греха (по усърдието за принасяне на дарове).

Принасяйте Му горещи молитви и покаяние от дън душа, а като външно тяхно изражение нека бъдат дарове за Църквата, която е Тялото Христово (Еф. 1,23; Кол.1,24), подпомагане на Неговите по-малки братя (Мт. 25,40), украсяване на храмовете, целуване на иконите и другите светини.

Господ ще приеме всеки наш дар за Църквата, като благоуханно миро, няма да отхвърли нашите сълзи и целувки, но ще въздаде прощение на многото грехове, на тези, които са обикнали много.

Само за това трябва да се грижим – нашия дар наистина да бъде чист пред Бог, да няма в чувствата ни тщеславие или гордост, презрение и ненавист към ближните, а също и да бъде проявено всичкото ни усърдие, така че нашият дар да бъде приятен Богу, за да не се уподобим на онези, които говорили на Христа – „Радвай се” – с насмешка над Него.

Неугодни Богу са жертвите, когато се принасят с хладна пресметливост, когато, имайки възможност да принесем по-доброто, ние принасяме по-лошото (Малах. 1,8 и 14), когато се стараем не да направим полезното за храма и нашите ближни, а за това – да стане точно това, което ние искаме.

Мерзко пред Бог е и целуването на светините, когато се извършва с устни (с червило б. ред.), свидетелствуващи, че нашето внимание е насочено към нашата външност, а още и с уста, които мърсят светинята.

Не прощение, а осъждане ще донесе такова преклонение пред Бога!

„Очистим себе, братие, от всякия скверны плоти и духа, свещи душ наших просветим нищелюбием, не снедающе друг друга оклеветанием” (стихира на Сирни петък), а най-вече „ да очистим чувствата” и сърцата и тогава „узрым неприступным светом Воскресения Христа блистающася и радуйтеся рекуща, ясно услишым,” пеейки победно над нашите грехове.

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

Близки теми:

Житейското море Бог е огън Страстната седмица Искаш ли да се изцелиш? За необходимостта от поменаване на умрелите

От изпълняването на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество и непоз­нати за него. Роденото от Духа е дух (Йоан. 3:6); и тъй като Христовите заповеди са дух (Йоан. 6:63), то и усещанията, по­раждани от тях, са духовни.

Кое е първото усещане, което се появява в душата от изпълняването на евангелските заповеди? – Бедност на духа.

Едва поиска християнинът да осъществява евангелските заповеди във външните и вътрешните си действия, и ще види повредената си природа, въставаща против Евангелието, упо­рито противодействаща на Евангелието.

Християнинът при светлината на Евангелието вижда в себе си падението на човечеството.

От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, наречено в Евангелието бедност на духа (Мат. 5:3).

Бедността на духа е блаженство, първото в евангелската редица, първото в редицата на духовното преуспяване, първо­то духовно състояние, първото стъпало на стълбата на блаженствата.

Всяко усещане и състояние, принадлежащи на обновено­то естество, представляват по необходимост и блаженство, като проява на небесното царство в душата, като залог за спасе­ние, като предусещане на вечното блаженство.

За бедността на духа свети Давид е казал: Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш (Пс. 50:19).

Бедността на духа е солта за всички духовни жертви и всесъжения. Ако те не са осолени с тази сол, Бог ги отхвърля.

Виждането на своето падение вече е блаженство за пад­налия човек.

Виждащият падението си е способен да признае необхо­димостта от спасение, от Спасител, способен е да повярва в Евангелието с жива вяра.

Това състояние е дар на благодатта, действие на благо­датта, неин плод, а поради това – и блаженство.

За бедния е свойствено да скърби за бедността си.

Бедността на духа ражда следващото след нея блаженст­во – плача.

Плачът е благочестива скръб на вярната душа, оглежда­ща се в огледалото на Евангелието, виждаща в това огледало безбройните си греховни петна.

Такава душа умива петната си със свята вода – със сълзи; изпира петната със свята печал.

Неизказано утешение, неизказана лекота се изливат в сърцето след проливане на спасителни сълзи за греховете, за падението, сълзи, появяващи се поради усещането на духов­ната бедност.

Ако тук, на земята, благочестивият плач дава такова несравнимо духовно утешение, какво ли блаженство ще при­готви той в бъдещия век?

Христос произнесе присъда за благочестиво плачещите: блажени плачещите (Мат. 5:4).

Сторил си грехове? – Пролей сълзи.

Който е зает с дълбоко разглеждане на самия себе си, който вижда себе си, който вижда себе си осквернен от безб­рой грехове, който признава себе си за достоен за вечна мъка и вече оплаква себе си като осъден на нея, той почти не виж­да или изобщо не вижда недостатъци в ближния, лесно изви­нява недостатъците, които вижда; охотно, от сърце прощава всички обиди и оскърбления.

Състоянието на душата, при което от нея са отстранени гневът, омразата, злопаметността и осъждането, е ново бла­женство; то се нарича кротост.

Блажени кротките (Мат. 5:5) – възвести Спасителят, -защото те ще наследят земята.

Коя е тази земя? … След падението Бог нарекъл Адам земя, а в лицето на Адам нарекъл земя и мен: пръст (слав.: земя) си и в пръст (слав.: земя) ще се върнеш   (Бит. 3:19).

Бидейки земя, аз същевременно съм лишен от владеене­то на тази земя: грабват я от мен различни страсти, особено – насилващият и увличащият ме свиреп гняв; лишен съм от цялата власт над себе си. Кротостта ми възвръща тази власт, въвежда ме във владение на моето наследство, на моята земя, и на мен, на моята плът, на моята кръв, на моите пориви. Кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир (Пс. 36:11).

След като отново започна да притежавам земята, започ­вам да желая небето: влизам в ново състояние, устройвано в мен от благодатта, в ново блаженство: започвам да гладувам и да жадувам за Божията правда, не за празната, човешка правда (Мат. 5:16).

Божествената Правда се яви на човечеството с Божест­вено милосърдие и ни повели да се уподобим на Бога със съвършено милосърдие (Мат. 5:48), не с някаква друга добро­детел.

Милосърдието никого не осъжда, обича враговете, по­лага душата си за приятелите, прави човека Богоподобен. Това състояние отново е блаженство (Мат. 5:7).

Сърце, обзето от милост, не може да има никакъв поми­съл за зло; всичките му помисли са доброта.

Сърце, в което се движи само добро, е чисто сърце, спо­собно да вижда Бога. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

„Какво означава чисто сърце?” – попитали един велик наставник на монаси. Той отговорил: „Сърце, движено по подобие на Божеството от безмерно чувство на милост към всички създания”¹.

В чистото сърце слиза Божият мир, съединява разделе­ните дотогава ум, душа и тяло, изгражда наново човека, пра­ви го потомък на Новия Адам.

Божият мир е дял на Божиите светии: посредством све­тия мир християнинът, като премине попрището на покаяни­ето, се примирява с Бога, с всички обстоятелства, с всички ближни, със самия себе си; той става син Божий по благодат (Мат. 5:9).

Божият мир се съпътства от явно присъствие на Светия Дух в човека; той е действие, плод на Светия Дух.

Придобилият в себе си Божи мир е способен на другите окончателни блаженства: на благодушно претърпяване, на претърпяване с радост на хули, клевети, изгнания и други беди.

Придобилият Божи мир не се страхува от външните въл­ни: на везните на сърцето му благодатното утешение е уни­щожило цялата ценност на земното велико и сладостно, цялата тежест на земното скръбно и горчиво.

Огледай величествената духовна стълбица на евангелските блаженства, огледай всяко стъпало. Добре е човек да бъде на най-високото място на тази стълбица; но наистина блажен е и този, който се намира макар и на първото й стъпало.

На тази стълба прескачанията са невъзможни: човек за­дължително трябва да се изкачва стъпало по стъпало.

По тях го води Божествената благодат: издига човека на следващото стъпало не тогава, когато той удостоява себе си с това, а когато тя го счете за достоен.

Достойни за издигане са смирените.

Не си съчинявай сам блаженства: гордото и глупаво са­момнение може да съчини за човека такова блаженство, и то в течение на целия ти живот ще те лъже, ще те мами, ще те лиши от истинското благо на земята и на небето.

Търси духовната бедност. Търсенето на това блаженство е позволено и похвално. То е основата, подателят на всички други блаженства. Когато се разклати основата, тогава и този, който е стоял на най-високата степен на духовното преуспя­ване, се сгромолясва надолу и често се потрошава до смърт.

Бедността на духа се придобива чрез изучаване на Еван­гелието, чрез изпълняване на неговите заповеди, чрез сравня­ване на своите действия и качества със заповедите на Еван­гелието, чрез принуждаване на своето сърце към великодуш­но понасяне на обиди, чрез самоукоряване, чрез молитва за получаване на съкрушено и смирено сърце.

Бог отхвърля гордите прошения, ненужните не изпълня­ва, но когато Негово създание проси от Него действително полезен и необходим дар – Той го изпраща надолу от неиз­черпаемите Си съкровища.

Действително полезният, необходимият за човека духо­вен дар от Бога е бедността на духа. Амин.

Близки теми:

Житейското море За съвестта Солта губи силата си Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Слава Богу!

Господ започва своята проповед на планината със съвсем прости, обикновени думи, които не изглеждат много дълбоки и значителни. Сам Спасителят не дава никакво тълкувание на собствените си слова, както това се случва с разясняването на някои притчи на светите апостоли. От тук следва изводът, че началните слова на проповедта на планината са били достатъчно ясни и разбираеми за слушателите.

Светителят Йоан Златоуст дава следното обяснение на тези думи: „И така, с какво започва Христос, какви основи полага на новия живот? Да послушаме внимателно Неговото слово. Какво означава „Бедни духом” – смирените и съкрушените по сърце. Духом Той назовава душата и разположението на човека. Тъй като има много смирени не по своето разположение, а поради необходимостта на обстоятелствата, то Господ, премълчавайки за такива, защото в това няма велика слава, назовава блажени тези, които по своя воля се смиряват и унижават. Защо Той не казал смирените, а бедните? Защото последното е по-изразително от първото.

Тук искаме да отворим една скоба и да поясним защо е по-изразително. Всъщност в новия български превод думата „беден” не предава добре точния смисъл, както думата „нищ” в църковно славянския език. Беден е този, който няма излишното, а нищ е този, който няма нищо, даже и най-необходимото. Бедният живее скромно, но спокойно. Нищият е в безпокойство и в постоянно очакване на смъртта заради нулевите си възможности за храна, лекарства, дом и т.н. Именно затова неговото име е жажда, борба и молитва. Инстинктът за самосъхранение на угасващия живот съдържа в себе си потенциал с голяма сила. Следвайки свети Йоан Златоуст, другите тълкуватели в по-малка или в по-голяма степен възприемат неговото тълкувание. Блажени Теофилакт Охридски допълва: „На първо място Господ поставя смирението, като основа на всяко добро. Тъй като Адам е паднал от гордост, възмечтавайки да стане Бог, то Христос ни възстановява посредством смирението”. Свети Григорий Нисийски в този смисъл пише: „В божеството има нещо такова, което е възможно за подражание! Кое именно? Както ми се струва – нищетата на духа.” Бог, когато стана човек, не дойде при нас, за да ни смае със своята святост, не заблестя повече от слънцето със Своята божествена слава.

Свети Игнатий Брянчанинов задълбочава тълкуванието на евангелския текст. Той свързва разбирането му със своя подвижнически опит. „От изпълнението на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество, незнайни нему. Кое е първото чувство, което се явява в душата от изпълнението на евангелските заповеди – това е нищетата на духа. Едва християнинът да поиска да осъществява в действията си, външни и вътрешни,евангелските заповеди, и ще види повредената си природа въставаща против Евангелието. В светлината на Евангелието християнинът вижда в себе си падението на човечеството. От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, назовано в Евангелието – нищета на духа. Тази нищеща е блаженство първо в евангелския порядък, първо в реда на духовното преуспяване, първото духовно състояние, първата степен в лествицата на блаженствата.

Всяко усещане и състояние, което принадлежи на обновеното естество, по необходимост се явява блаженство, като проява в душата на Царството небесно, като залог на спасението, като предвкусване на вечното блаженство. За тази нищета на духа казва св. Цар Давид: „Сердце сокрушенно и смирено Бог не уничижитъ”. Виждането на своето падение е вече блаженство за падналия човек. Виждащият своето падение е способен да признае необходимостта от спасение и Спасител. Способен е да повярва на Евангелието с жива вяра. Такова състояние е дар и действие на благодатта, неин плод, затова е и блаженство. Господ Иисус Христос поставя смирението в началото на своите блаженства, защото именно от смирението започва духовния живот.

Св. Филарет Московски пише: „Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението дава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля, без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпение и погива. Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа.”

Духовната нищета, казва св. Игнатий Брянчанинов и съзнанието за своето падение, за необходимостта от Изкупител, са плодове на борбата със страстите. Само при внимателно изпълнение на Христовите заповеди човек може да види своето реално духовно състояние, множеството си страсти, да се убеди в съвършеното безсилие на ветхия Адам. Напротив, който необезпокоявано върши грехове, изпълнява прищевките на страстите, не вижда себе си. Духовният му взор е застлан като с гъста мъгла. Дори затънал в най-безобразни грехове, човек може да се мисли за добър и да вижда в себе си изобилие от добродетели. Виждаме, че нищетата на духа е плод на очистващия се ум.

Същия опит споделя светогорският подвижник Йосиф Исихаст. В своите писма той пише: „И за това най-напред ‘познай самия себе си’”, тоест узнай за самия себе си, какъв си. Какъв си наистина, а не какъв мислиш, че си. С това познание ставаш по-мъдър от всички хора и идваш в смирение, и получаваш благодат от Господа. Ако пък не придобиеш самопознание, а разчиташ само на труда си, знай, че винаги ще се намираш далеч от пътя. Кой е победил дявола? Този, който е познал собствената си немощ, страстите и недостатъците, които има. Боящият се да познае себе си пребивава далеч от знанието и не обича нищо друго, освен само да вижда грешки у другите и да ги съди. Той не вижда у другите дарби, а само недостатъци. Не вижда у себе си недостатъци, а само дарби. В друго свое писмо старецът отново пише: „Така че всеки, който желае и проси да получи благодатта, който иска Бог да му даде дар, трябва, първо, добре да познае своето собствено същество – “познай самия себе си”. И това наистина е вярно. Защото всяко нещо си има принцип [12] и ако не познаеш принципа, няма да излезеш на добър край. И така, ръководен принцип и истина – това е да познаеш, че си нищо, нула, и от нищото е произлязло всичко. Каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха (Пс. 148:5). Каза и стана земя, и като взе глина, създаде човека: без душа, без ум – прост глинен човек. Това е твоето собствено същество. Това сме всички ние. Земя и кал.”

Архимандрит Рафаил Карелин допълва още образа на евангелския беден: „Духовната нищета е вътрешно самоотречение. Човекът, който я възприема, се отказва от своите илюзорни богатства, от това, което става плячка на тлението и смъртта. Неговата душа прилича на кораб, от който по време на буря изхвърлят целия ненужен товар, за да не потъне на дъното със скритите в него драгоценности.” Да бъдеш нищ духом означава да имаш сърцето си свободно за Бога. Но ако за външната нищета е достатъчно веднъж да раздадеш цялото си имущество, то за духовната бедност е необходима постоянна вътрешна борба със страстните образи на този свят.

Дякон Андрей Кураев обяснява старозаветното разбиране на думата „беден” – на еврейски „анавим” или „ани”, цитирайки блажени Августин, че псалмите са молитва именно на тези „анавим”. Затова в тях се натъкваме на много примери: „Нищ есм и убог”; „Яко не до конца забвен будет нищий, терпение убогих не погибнет до конца”. Тези и много други текстове показват кой всъщност е истинският беден в старозаветната традиция. В „Толковая Библия” четем: „Истинският „ани” е благочестивият, който се измъчва в сърцето си от съзнанието, че е жалък и безпомощен. Той се обръща към Бога и не очаква за себе си никаква друга помощ освен тази, за която моли милосърдният Бог. Старозаветните „анавим” са хората предали себе си на Бога и неговата милост.”

Света Богородица също показва своята бедност като „анавим”: „Яко призре на смирение рабы своея…” Евангелската бедност е състояние независещо от материалното състояние. Беден е царят – пророк Давид, бедни са и старозаветните патриарси. Беден е и праведният Йов, който в сърцето си е „ани” преди да бъде лишен от богатства. Нещастието на „анавим” отива на втори план и става съвсем незадължително. По нататък дякон Андрей Кураев пренася своя коментар върху думата „духом”. Защо Господ я добавя? – „За да изключиш неправилното разбиране за бедните като икономическа прослойка.” В случая тази дума има приблизително същата роля, като крилете на ангелите в иконографията – тоест да подчертае тяхната безплътност, а в случая – да се подчертае нематериалността.

Беседата ни няма да бъде пълна ако не цитираме и разсъжденията на Фотиос Кондоглу, известен гръцки иконописец, за да можем да приложим практиката към теорията. „Разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот. Аз нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Тъй като този, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. А човеците не искат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да почувстват нещо нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните страсти. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът. Затова, когато се човек се смири, Господ му дава безстрашие. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не се е отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си. Мисля си за онези хора, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват. Нещастните, тъй като са бедни вътрешно, и треперещи, и искат да се стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. С истинска радост се удостояват онези, които не искат да бъдат известни на хората, за да бъдат известни на Бога. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава до Бога, затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.”

Накрая да обърнем внимание на думите: „защото тяхно е Царството небесно”. Тук виждаме, че Господ не обещава за в бъдеще време Небесното Царство, а говори за сегашното. Тоест, ако изпълните тези мои думи, още сега ще получите Рая. Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако човек още в този живот не придобие Божието Царство и мир, то и в бъдещия няма да го получи. Това е и учението и живият пример на всички светии. Последната фраза: „Царство Небесно”, всъщност е равна на първата дума – „блажени”. Какво значи да си блажен – да имаш Царството Божие вътре в себе си.

„Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно!” На пръв поглед толкова обикновени думи, които вече не са актуални и важни за хората от Галилея, Десетоградие, Йерусалим, и Иудея, към които тогава са били отправени. Но за нас днес, за вас и за мен са от изключителна важност, защото радостта от намереното спасение е достъпна само за тези, които са осъзнали, че са погинали.

Убеждаваме се се за сетен път, че Евангелието, както пише игумения Арсения Сребрякова, е като безбрежно и необятно море. Мнозина хвърлят в него своята мрежа. Който минава по повърхността извлича само пяна. Който я спуска по дълбоко улавя риба, който слиза на дъното събира драгоценни бисери и раковини.

Близки теми:

Ключът за вратата на Бога Болестта на фарисейството Светите Жени-мироносици Защо се разпадат енориите Гневлив си, затова няма да видиш Христос