Скъпи отец Стояне, обични брате в Христа,

Получих писмото ти и бързам да ти отговоря, защото вярвам, че то е изпратено и до мен. Тия дни тук беше много студено, а аз съм дежурен на гробища. Чувствах се малко премръзнал и уморен от студения вятър на постоянната незаинтересованост, в която живеем. И изведнъж писмото ти ме прегърна като топла грижа на близък човек. Като благодатното слънце на Църквата, което е призвано винаги да стопява ледената покривка на човешката безсмисленост. Защото и това е Църквата – хората да се интересуват едни от други.

Може би под влиянието на смъртта, с която всекидневно се сблъсквам, в последно време не ме напуска мисълта за това как бързо тече времето. „Случайно”, при едно преподреждане вкъщи, попаднах на книга от детството ми. Сигурно и ти си я чел като малък – тя е любима на всички момчета – „Айвънхоу” на Уолтър Скот. И ето, виж ме, сега косата ми е бяла, а сякаш беше вчера, когато пак държах тази книга. И се вълнувах. По-късно даваха и един руски филм по нея. Днес вероятно би ми изглеждал бутафорен, но тогава беше страхотен. С песни на Висоцки, които разказваха как трябва да се чете подобна книга. Да се свържеш с героите, да намразиш подлеците и палачите. И ако някой от добрите случайно умре в битка, да излезеш извън кожата си от скръб за това, че той има късмета да умре в такива обстоятелства, а не ти. Само чаках момент да остана сам и вземах един червен пластмасов меч. Сигурно и ти си имал такъв. Едно време всички играчки бяха еднакви. Вървеше в комплект с щит и нещо като прабългарски шлем с перо. Вземах този меч и до смърт се дуелирах с бруталните тамплиери, които се опитват да завладеят страната в отсъствието на нейния крал. Понякога те бягаха, а аз скачах на облегалката на един фотьойл и препусках след тях. Не спирах да ги гоня, докато не ги унищожа напълно. Особено онзи мрачен тип – техния предводител Браян де Боа Гилбер. Мили спомени. Дори не разбрах кога пораснах…

Не че в това да пораснеш има нещо лошо. Не е задължително да оставиш мечтите си, когато станеш голям. Наистина никога не отидох във Великобритания, но това, което Бог приготви за мен, е несравнимо по-голямо. Ти наричаш митрополит Йоан – пастир. И добре правиш. Този пастир точно на днешния ден, в който получих писмото ти, ме посвети в рицарството за Христа. Облече ме в бронята на правдата, обу нозете ми в готовност да благовестя мира. Даде ми щита на вярата, с който се угасят всички нажежени стрели на лукавия, сложи на главата ми шлема на спасението, а в ръката ми постави духовния меч, който е Божието слово (Еф. 6:14-17). Строи ме в редица на славни войни, при споменаването на които човек трябва да потреперва от възхита. Като Великия Атанасий. Когато нечестивият император Юлиан свалил маската на християнин-философ и започнал да преследва жестоко вярващите, Александрийският светител казал на паството си: „Облаче е, ще премине”. Всички треперели от ужас какво ще стане, а свети Атанасий виждал тиранина като „облаци и мъгли от буря разнасяни” (II Петр. 2:17). Или пък като Великия Василий. Някой си висш държавен чиновник се опитал да му направи забележка как да вярва. А Кесарийският светител отговорил така, че онзи възкликнал: „Досега никой не е говорил така с мене”. А свети Василий казал: „Сигурно досега не ти се е случвало да говориш с епископ”. Или пък като светите 26 Зографски мъченици, изгорени заради вярата си от нечестивите кръстоносци. И сега сияят като светила на небето. Кой може да ги преброи? Ние с теб сме техни наследници.

Първият инстинкт на моето повярване в Христа беше да пожелая след смъртта ми Бог да ме постави някъде, където са тези герои на духа. Тези, които доказаха, че Евангелието е живот, а не просто философска книга. И ето, сега ти ми напомняш за този мой пръв инстинкт. Къде ще бъдем след смъртта? С тях или с някой мрачен облак, затулил за миг небето, а после продължил пътя си към мрака. Сам знаеш, че когато направиш Опело, първите минути след края му можеш да мислиш само за това – къде ще се денем и ние…

Сега си говорим за някакви подписи срещу някой си нов последовател на Браян де Боа Гилбер. И пред мен са същите онези тамплиери, с които се сражавах в детството си с онзи червен пластмасов меч, представяйки си, че съм Айвънхоу. Как точно е станало така, че съм „поумнял” толкова много, че да се страхувам от нещо, което никак не ме е плашело, когато бях дете? Наистина нелепо. Пишеш за този израз „Подписвате си смъртните присъди, като слагате името си в петицията”. Прав си. Така казват. Но нали трябваше да искам да съм на мястото на героя, който може да бъде убит в схватка? Гледах един клип в интернет как се бяхте събрали след избора на дядо Йоан в катедралата. Вероятно спонтанно. И пеехте на Пресвета Богородица. Беше възхитително. Най-църковното нещо, което съм виждал в живота си. Простичкият възторг на вярващия от това, че Божията Майка го е спасила от беда. Не обичайното мрънкане. Бяхте като деца, притиснати до Майка си. Как ми се искаше да бъда до вас. Ето, сега ме питаш дали в мене е имало страх. Не казвай на никого – ще ти го прошепна в ухото: „Съвсем мъничко”. Но не бързай да се разочароваш. И Айвънхоу го беше страх понякога. Не за себе си, разбира се, а за хората, които обича. Но не спираше да върти меча.

Ще ти кажа обаче къде е упованието ми. По време на всички битки в книгата се появяваше някакъв странен черен рицар. Винаги, когато изглеждаше, че тамплиерите ще победят, той се намесваше, накланяше везните в полза на добрите и после изчезваше. Сигурно си спомняш кой се оказа този рицар накрая. Самият крал Ричард Лъвското сърце. Такава е и моята вяра. Вярвам, че колкото и да нахалстват тамплиерите да превземат Църквата, това няма да им се отдаде. Не защото аз или някой друг сме се подписали някъде. А защото сред имената в подписката е и това на Иисус Христос. Както в книгата, така и тук, някой се опитва да завладее територия, без да е взел предвид Царя на Славата. Без да е взел благословение от Него.

Искам да ти отговоря и на това, което казваш за хайдутите. В „Айвънхоу” много сериозна роля играеше и Робин Худ с неговите „разбойници”. Помниш ли я песента на Висоцки? В нея се казваше, че ако някой дава награда за непокорната ти глава, най-надеждното място, където можеш да се скриеш, е гората на Робин Худ. Той и неговите момчета няма да те оставят да се провалиш и ще ти се притекат на помощ.

И тъй, вярвам, че ако такива мисли вълнуват мен, последният от софийските свещеници, колко ли по-храбри са моите събратя.

Целувам светата ти десница, прося молитвите ти и оставам в Христа твой брат и съслужител – В.Д.

Близки теми:

На Кръстопът За добрата лудост Просто спрете кебапчетата Слънцето на правдата Проповед за Христовото Възкресение

Понякога ми става малко смешно, когато чуя за това, че трябва да имаме стратегия за привличане на младите хора в Църквата. Или пък на старите. Или пък на когото и да било. Все едно, че тепърва ни предстои да откриваме топлата вода. Сякаш Църквата няма никакъв опит.

Преди доста години гледах някакво детско образователно предаване. Там един от героите казваше на друг: „Ти си безнадеждно пораснал.“ Имаше предвид лошия смисъл на думата – изгубил стремежите си и утвърдил се в сивотата на ежедневието. Угасил младежката искра. Всички ние сякаш сме безнадеждно пораснали. И затова търсим някакъв механизъм, специфичен за възрастните. Някаква технология, с която да всмучем хората в Църквата. И почти я откриваме, но все за малко ни се изплъзва добрият резултат.

Пиша това, не за да се кахъря. Тъкмо обратното. Искам да изразя своя възторг от едно чудо, което сякаш остава незабелязано. Дори се боях да пиша за него, понеже не съм сигурен как точно да го обясня. Църквата е нещо винаги свежо, защото Бог е неин Глава. И винаги ще дава своите плодове на проповед, независимо какво е времето и колко много грехът е проникнал в света.

Преди време, когато преживявах труден момент, един чудесен свещеник (защото чудесни свещеници наистина има и днес) ми разказа много хубава история за стареца Клеопа. През 80-те години поклонници от Гърция отишли до Румъния да видят отеца. След като минали през нашата страна, споделили с него своето разочарование от това, което видели в атеистична България. Старецът им отговорил: „Не се смущавайте. Ще дойде време и от тази страна ще излязат апостоли, които ще проповядват Евангелието по цял свят.“ Замислих се над тези думи на отец Клеопа. Не знам дали времето, за което говори, е дошло или не, но съм убеден, че и сега има апостоли. Техният труд е толкова обикновен на пръв поглед, че като нищо може да не ги забележиш. Всъщност, ние може да не забележим дори светците. Колко пъти се е случвало да умре някой човек, който е бил дълго време пред погледа ни. И когато вече го няма, изведнъж си казваш: „Чакай, чакай, помниш ли какво направи той в онази ситуация? Помниш ли как се каеше и как се молеше? А сега го няма…“ Ето, например, отец Антоний от Зографския манастир. Всички виждали Тошко Раничката и докато се суетяхме в разни житейски грижи, вече гледаме тъмножълтия му череп на снимка и слушаме как чистата му душа се е преселила в Небесното Царство.

Така и с тези проповедници, за които говоря. Те не са извадени като от оказион за съвременни апостоли (ако мога така да се изразя). Изобщо, малко ме плаши начинът, по който си представяме проповедта – академична, с позоваване на няколко професора и напудрена с много розови думи. Светите апостолите изобщо не са били такива. Зад академизма ни стои простият факт на нашата неопитност, на приклекналото его, което във всеки момент може да изправи ръст. Зад розовата пудра на любовните думи трудно може да се прикрият озъбените ни гримаси. За кой ли път ще се повторя – ние пишем и чертаем теория на войната, без да сме воювали нито един ден. И затова няма как да повлияем на никого. Разбирай – да го вкараме в Църквата.

Още от времето, когато бях момче, от самото начало на 90-те, съм почитател на хубавите текстове. Разбира се, по онова време те се появяваха рядко. Но дори и една дума, казана честно, имаше голяма стойност за мен и моите приятели – обърканите момчета от началото на прехода. Спомням си как изрязвахме вестници, ксерокопирахме си ги и ги коментирахме. Сещам се за интервю с един свещеник, който разказваше за борбите, които е водил, преди да облече расото. Изпитвахме голямо уважение към него. Защото разказваше за неща, за които не се говори по интервюта. Не казваше обичайното: „Много съм добър и т.н.“ Напротив, представяше се в своята човешкост и как е успял да я победи, за да излезе от този свят.

Именно борбата с този свят ни интересуваше най-много. Търсехме помощ навсякъде – в музиката, в книгите… И, слава Богу, намерихме я в творенията и житията на светците. Във вярата, която победи света… (I Йоан 5:4) Това ме интересува и до днес. Сега вече съм свещеник и мога да говоря с млади хора като мен тогава. Те не са по-различни. Искат да им кажем как да се отърват от ужасната тирания на света, да видят опит, който да ги води в друга посока. Желаят да видят от нас честност. Казано съвсем простичко – копнеят да ги заведем при Христос. Но не теоретично, а стъпили в техните тесни обувки.

И тъкмо затова реших да ви напиша за днешните апостоли. Защото те са чудо. Защото живеем в един меркантилен век, където дори хората в Църквата рядко се интересуват един от друг. Ние нямаме традиция като в Гърция, Русия или Сърбия, където се пише и говори много за вярата. В нашите вестници думата Църква се споменава само с упрек. Практически няма откъде да се появят хора, които да ти говорят спокойно и просто. Да говорят на сърцето ти.

Някой ще каже: „Не са ли достатъчни светите отци и техните творения, които ги има в изобилие?“ Във времето Църквата е говорила толкова много и така ярко, че има предостатъчно да преяждаш с духовна храна всеки ден. Да, така е. Те са твърдата храна. Те са това, което може да те нахрани, но чак когато имаш зъби да го сдъвчеш. Но преди пържолите трябва мляко. И Тайнствата са си Тайнства. Те са благодатни и обновяващи, но някой трябва да те доведе на Трапезата. Някой трябва да те открие в света и да ти даде ръка. Иначе цял живот може да минаваш покрай храма, но да не влезеш в него. Затова говоря. Светът е отчужден и враждебен, както всякога е бил. А също и много, много самотно място.

Ето, аз съм свещеник. Старая се да бъда и проповедник, доколкото мога. Да изпълнявам обещаното пред Господа. Но това не означава, че аз нямам нужда от проповед. Думи и пример на поука трябва да дава всеки християнин, а не само хората, облечени в расо. И на практика така става. Написах всичко това, за да ви кажа, че съм много благодарен на хората, говорили и говорещи ми за вярата и до днес. Да, те не са като някогашните апостоли. Не са велики праведници. Сянката и кърпите им не лекуват. Те са социални аутсайдери. В тях няма нищо особено на първи план. Дори на втори. Някои съм ги виждал да пият бира в квартала. Или да карат колело в парка. Нормални неща. Външно не изпъкват. Имат проблеми като всеки друг. Семейството, децата, пералнята, парите… В някои битки са се провалили. И все пак, това, което правят, ми дава сила. Те са камъните, които са заговорили, защото тия, които трябва да говорим – мълчим (Лука 19:40). Това са хората от улицата, които Христос е поканил на пира на проповедта (защото проповедта е именно пир и радост от съработничеството с Господа – вж. Лука 14:22-23). Само Христос може да извърши такова чудо – да измъкне едно момче от улицата и да го направи Свой благовестител в света.

Знаете ли с какво са интересни тези малки апостоли? С какво заразяват? Изкушавам се да ви кажа – със своята беззащитност. Но мисля, че няма да стана ясен. Затова ще опитам да го обясня по-подробно. Интересни са с това, че обичат Господа. Че го обичат, стоейки на социалния ръб. Дори най-малкият полъх на вятъра може да ги събори. И все пак – те Го обичат. Падат и стават. Падат и стават. И на груб език ти разказват какво е да паднеш. И как да се изправиш. Някои от тях правят това от доста години, но ние съвсем спокойно може да не забележим чудото. Да не чуем разказа им за най-важното – за покаянието.

Духовното положение в нашата страна е толкова страшно, че сме загубили почти всички плодове на благочестието. Нямаме не само чудесата на истинските светци, но и тяхната красота, която осветлява всичко наоколо. Нямаме свети Николай Велимирович, стареца Паисий или стареца Клеопа. Ние сме духовни сиромаси. Нямаме нищо, освен покаянието. И все пак, имайки думи за покаяние, имаме думи за живот, думи за любов, думи за Христос. Път към Него. Когато някой обикновен човек ти разкаже, че и него го е страх като теб, че и той рухва и му е трудно да стане, но няма да се предаде, защото единственият смисъл на живота му е в Господа, тогава ти става по-леко. Тези нови апостоли наистина не са като предишните. Но те са техни служители и приятели. Защото великите Христови угодници не се боят да наричат братя и приятели каещите се, огрешените, но обичащи Бога християни. Това е чудото на Църквата. Най-великият и най-малкият могат да бъдат заедно чрез покаянието. Не само в Царството Божие, но и още сега в някое телевизионно предаване, в някой вестник, в някой сайт… Макар и грешни и обикновени, нашите малки апостоли ни водят към светите Христови ученици. Не можем без великите Божии угодници. Без тяхното съвършенство във вярата. Те са истинските ни спътници към Царството Небесно. Но не бива да оставяме хората с впечатлението, че вярата е нещо в минало време. Че да станеш съвършен е нещо просто и се учи в някой факултет на университета или в програма за преквалификация, или дистанционно по интернет. Не! Това, което са направили отците е изключително, потресаващо, изумително. Но за да стане ясно, ние трябва да не бъдем затворени в думите, а да търсим техния смисъл. Да отворим сърцата си и да показваме един на друг своето покаяние. Да не се срамуваме от него. Защото покаянието е ядката на духовния живот. Сълзите очистват душата. По този път сме призовани и ние. Той е дълъг, но всеки път започва от първата крачка.

За мен примерът на борещите се е много важен. И в този смисъл, знаете ли коя е най-силната проповед, която съм чувал? Това са думите, които ми шепнат по време на Изповед. Когато Изповедта е такава, каквато трябва. Защото до мен стои човек, който във времето на безверието е открил Господа. И Го търси, за да се изцери. Във времето на отчаянието той не се е оставил на течението, а е положил усилие да стане нов човек. И Христос бърза да дойде и да прегърне такъв човек. И да го направи прекрасен. Ще ви кажа нещо много лично. Понякога толкова много харесвам хората, които се изповядват, че не се сдържам и ги прегръщам…

Днешните проповедници не са стълбове на Църквата, а по-скоро малки моливчета. И много ме боли, когато някой се опитва да им счупи връхчето, да им изтъпи графита. Раняват ги не само хората от света с вулгарните си простащини и подигравки по отношение на вярата, но и църковните хора. Изтриваме сякаш с гумичка плахо написаните думи за покаяние. Понякога ние, християните, се държим като разглезени потребители. Сякаш Църквата е курорт с ол инклузив и не харесваме обслужването. Често сме недоволни дори от светците, какво остава за тези, които се опитват да пишат за вярата днес. Свикнали сме само да поглъщаме, но не и да смиламе. Не пишем, но трием с равнодушието си. Мислим си, че имаме зъби да отхапем пържола, а се давим още на млякото. Ние не се обичаме. Но нали тъкмо по това ще познаят, че сме Христови – ако имаме любов един към друг (Йоан 13:35). Хората не виждат в нас истинската обич и затова не идват в храма. Толкова е просто.

Искам да ви помоля за две неща. Едното е да се молим за тези, които имат дръзновението да отворят сърцето си публично и да разкажат колко много обичат Господа. Да се молим и да ги пазим, защото са малко и са много раними. Независимо дали са в расо или не. И да помним, че е тиранично да искаме от тях да са съвършени, а ние самите да не правим нищо в тази посока. На едно такова Христово моливче в света веднъж казах: „За толкова години някой даде ли ти кутия бонбони? Ей така, защото вършиш работа вместо доста свещеници…“ А той се смее и ми отговаря: „Ще си ги взема накуп в Царството Божие.“ Изобщо не му беше хрумнало, че трябва да яде бонбони и да получава благодарности. Такъв си е, какъвто си е. И го прави от сърце…

И другото – нека от утре, още от днес даже, да се опитаме да се обичаме. Зарежете егото. Никой от нас не е голямата работа. Може би няма да станем велики светци, но да сме нормални християни сме длъжни. И това също ще бъде проповед. Дори да не сме моливчета, достатъчно е да сме наистина Христови. По-добро е от всяка стратегия.

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски“, София

Близки теми:

За добрата лудост Просто спрете кебапчетата Отговор на моя брат в Христа Слънцето на правдата Проповед за Христовото Възкресение

Христос Воскресе!

Христос Възкръсна и се разпръскват враговете Му, и бягат от лицето Му тия, които Го мразят. Христос Възкръсна и с ликуване се събират тия, които са Му приятели и не могат да се нарадват на светлината на лицето Му.

Кой би могъл да каже какво са чувствали тия Христови приятели в нощта, която предшествала Възкресението? Защото това са същите онези, които Го видели и изповядали като Син на Живия Бог (Мат. 16:16). Това са тези, които не искали да се отделят от Него, защото Той има думи за вечен живот (Йоан 6:68). Същите тези, които се надявали, че Той е Оня, Който идва да избави Израиля (Лука 24:21). И ето – изведнъж Го виждат на Кръста. Виждат Го прикован. Виждат Го слизащ в гроба. Човек може някак си все да живее без Христос, но да познава Христос и да живее без Него, това е най-трудното нещо на света. И разбира се, мисля, че това са били най-трудните часове на Христовите приятели… Но ето, идва утрото на Възкресението. Идва утрото на изцерението на човешкия род. И вижте, едни от най-добрите представители на човешкия род – жените мироносици – отиват, за да засвидетелстват още веднъж любовта си към Господа. Вървят и си мислят: „Кой ли ще ни отвали камъка на вратата гробни?“ (Марк 16:3) Има кой, жени мироносици! Има кой! Освен, че има кой да отвали камъка и по-големи неща има да видите сега при Гроба Господен…

Ето, и ти, и аз понякога се страхуваме от нещата, които препречват пътя в живота ни и си казваме: „Кой ли ще отвали тоя камък, който ми пречи да стигна до онова, което обичам?“ Има кой! Аз ще ти отговоря на това съмнение, на тая трудност, с поздрава: Христос Воскресе! Христос излезе от гроба. Христос победи всяка смърт. Всяко зло. Всеки ад. Един отец казва, че земята би се пръснала, ако Христос бе останал в нея. Виж, Ангелът говори на светите жени мироносици: „Защо търсите Живия между мъртвите?“ (Лука 24:5) „Защо оплаквате Нетленния в тлението? Идете и проповядвайте, че Христос Възкръсна!“ (Пасхални стихири) Че Христос победи ада! Разбираш ли? Победи ада! Победи всички бесове, събрани в него и нито един от тях не можа да Го задържи, нито да прояви каквато и да е сила пред Възкръсналия. Защото Христос победи и разби затворените от века врати на ада и извади оттам плачещите чеда на Адама. Избърса сълзите им и виж, въвежда ги на Небето.

Христовото Възкресение е победа над всяка смърт! Чуваш ли? Страх ли те е от смъртта? Мъчно ли ти е, че тя поглъща тези, които обичаш? И на това ще ти отговоря: Христос Воскресе! Спомни си всички смърти, за които знаеш. Представи си всички смърти на света. И виж, че Христос Възкръсна! И че вече няма смърт! Чуй ученичките, които се прибират от Гроба Господен и се хвалят на апостолите, като казват: „Победена е смъртта! Възкръсна Христос Бог, като дарява на всички велика милост!“ (Възкресен тропар, гл. 4).

Примамват ли те различни философии от тоя свят, различни учения? Говорят ли ти разни сложни за разбиране неща? Няма нищо сложно в тяхната безпомощност, защото всички те рухват пред смъртта. Защото всички те нямат представа как да решат този най-страшен от всички проблеми. Христос единствен победи смъртта! Христос единствен реши този най-голям проблем на човека. Реши го не теоретически, не идеологически, не философски. Реши го реално – като Възкръсна от мъртвите и даде залог и за твоето възкресение. За възкресението на всички, които си обичал или ще обичаш, на всички, които познаваш или не познаваш, на всички живели някога представители на човешкия род.

Може би те мъчи неверие? Всички нас понякога ни мъчи неверие… И на това неверие аз ще ти отговоря: Христос Воскресе! И виж Го, явява Се на учениците си и ги мъмри за тяхното неверие и жестокосърдие, задето не искат да повярват на това, което са им съобщили жените мироносици, че Той е възкръснал (Марк 16:14). Ето виж, сякаш идва при тебе ап. Тома и ти казва: „Как можеш да не вярваш? Не знаеш ли, че Той е Господ наш и Бог наш, Който облажава тези, които не са видели и са повярвали.“ (Йоан 20:29). Наречи ги щастливи, защото вярата е щастие, а неверието нещастие. И тъй, бъди вярващ, а не невярващ. Бъди щастлив, а не нещастен.

Може би казваш: „Грешен съм!“ И Петър беше грешен. И Петър се отрече от Господа така, както ние се отричаме от Него чрез различните си грехове. Но ето, виж: Христос Воскресе! И му дава опрощение. Вижда любовта му. Вижда, разкаянието му. Вижда, че е плакал горко (Мат. 26:75). И не просто му прощава, а му казва: „Паси моите агънца!“ (Йоан 21:15) Дава му власт да връзва и развързва грехове. И не само на него му дава тази власт, а и на апостолите (Йоан 20:23; Мат. 16:19; 18:18), на техните наследници, на свещениците, които виждаш и смяташ понякога за какви ли не.

И ти си, и аз съм, и двамата сме Христови. Всички ние, които сме в Църквата, сме Христови агънца. И Христос ни чака с отворени обятия, за да ни прости греховете. Нищо вече не е страшно, защото Христос Възкръсна и дава победа на каещите се. Победа над греха. Победа над тая страшна вътрешна смърт. Христос Възкръсна и се яви. Яви това чудо не само на приятелите си. Яви се на враговете си, както казва и апостол Павел: „Яви се и на мене.“ (виж І Кор. 15:4-8). И го направи от враг – приятел. Защото видя, че в сърцето му има място повече за приятелство, отколкото за вражда с Него – Възкръсналия.

И не смятайте, че с това са се ограничили явяванията на Възкръсналия. Защото Той каза: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Мат. 28:20) Яви се на свети Георги. Яви се на света Варвара. На всички светии. На преподобния Серафим Саровски. На преподобния Паисий Светогорец. На всички добри хора. До свършека на света. И на теб се явява. Върви заедно с теб по пътя на живота, както е вървял някога с Лука и Клеопа (Лука 24:15). Върви до теб. Просто ти понякога не можеш да Го познаеш. И Лука и Клеопа, ако ги питаш, ще ти кажат: „Не гореше ли в нас сърцето ни тогава, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ (Лука 24:32). Не гори ли сърцето ти тогава, когато слушаш думите на Евангелието? Това не е нищо друго, освен Възкръсналият. Този, Когото има да видиш на вратата на вечността. И нека Той те посрещне като такъв, в чийто живот Възкресението има основно място, а не смъртта.

Христос Воскресе! Христос Възкръсна от мъртвите като със смърт смъртта победи и на тия, които са в гробовете, живот подари! На тия, които са в гробовете с телата си; на тия, които са в гробовете с душите си – живот подари!

Близки теми:

На Кръстопът Просто спрете кебапчетата Отговор на моя брат в Христа Предстоящото “утихване” За моливчетата и гумичките

С приближаването на Рождество Христово се увеличава и предпразничната ни треска. Украсихме си елхите, целият град е окъпан в светлина. Хубаво е и красиво, когато е светло… Само малко се притеснявам, че тази примигваща светлина, с която сме накичили всичко наоколо, не води наникъде… Някога във Витлеем не е било така светло. Имало само една звезда. Но тази звезда е имала крайна цел. В нея е имало смисъл. Тя ни е завела до Раждащия се по плът Вечен Живот.

Нашата светлина сякаш е копие, което замествайки оригинала го лишава от смисъл. Всъщност, как да не води наникъде? Води в моловете. В тях има място за всички. Освен може би само за Христос и Неговата Пречиста Майка. Също както станало в онази страноприемница. Там дали подслон на всякакви хора, само не и на Идващия Изкупител на човечеството. Затова Слънцето на правдата изгряло в една тъмна пещера…

В моловете е топло, приятно е за тялото, но душата мръзне. Всеки, който обръща внимание на душата си, ще го усети. А там, в онази пещера било обратното. Там Слънцето на правдата огрявало и стопляло всичко около себе си, пък макар и времето да било студено и тъмно. В моловете има подаръци. Разбира се, трябва да има подаръци… Някой ще каже: „Отче, какъв е проблемът? Нали в това е празникът – да купиш на детето си и на жена си подарък, да ги занесеш вкъщи, да ги зарадваш, да седнете на обща трапеза, да се видите най-после, да пиете една ракия с близките?” Няма нищо лошо. Но мисля си, приятелю, добре е да зарадваш детето си, добре е да обърнеш внимание на жена си. Не съм съгласен само, че в това е Рождественският празник. Защото какво празнично има да се виждаш с жена си или да зарадваш детето си? Та, нали това трябва да се случва с нас всеки ден! Всеки ден, в който сме подминали близките си, оставайки пред телевизора, заместил общуването ни. Всеки ден, в който не сме изслушали детето си заради компютъра и някакво виртуално, полусъществуващо приятелство. Всеки ден, в който сме оставали до късно на работа заради кариерни амбиции, докато очите на любимата са се взирали през прозореца дали не се задаваме по тъмната улица. Не, празникът не е в това да обърнеш внимание на близките си или да се нахраниш с тях. Това трябва да е делникът. А празникът е в посрещането на Раждащия се Богомладенец.

Какво да занесем на децата си? Добре, хубаво е да им занесем шоколад. Хубаво е да занесем на съпругата си парфюм. Ама нали след шоколада остава само обвивката. Пък и едно е благоуханието на тялото, а друго е благоуханието на душата. Как мирише очистената душа! Така сладко мирише, че дори костите на отдавна отишлите си Божии угодници ухаят по-хубаво от всеки парфюм, който някой някога може да измисли. Ето такъв е Христовият аромат.

Трябва да подарим бъдеще на децата си, на близките си. Не, нямам предвид обичайната представа за бъдеще, за която мислят повечето днешни хора – децата им да станат VIP-ове и като пораснат да важничат пред останалите. Или да имат хубави неща. Например, големи къщи с огради и аларми, които да предупреждават да не би човещината да проникне някак си до тях. В това няма никакво бъдеще! Христос се ражда в пещера. Господарят на всичко, Този, Който притежава всички къщи с басейни, а заедно с тях и целия свят, Който е сътворил всичко, което ни е познато и онова, за което си нямаме и представа, Всемогъщият и Вседържителят се ражда в пещера. Ражда се като съвсем обикновен. Ражда се дори като по-голям сиромах от нас, съвременните българи. Защото дори и да нямаме нищо общо с „Топлофикация”, все сме намерили по някоя печка или климатик, за да ни стоплят. А Спасителят бил затоплян само от дъха на безсловесни твари и от любящите ръце и очи на Своята Пречиста Майка. Но нека не пропускаме и благородството на Пресладкия Иисус. Нашият Цар и Бог се родил в Своето Си, в това, което Сам сътворил. Не пожелал да стесни никого, дошъл да даде, а не да отнеме… дори ако става дума за място в страноприемница. Можел да промисли за себе Си място в някой палат, но вместо това още с раждането Си показал суетата на земните дворци.

Вижте кои отиват първи при Богомладенеца – пастирите. Казват, че е важно децата да се образовани, да им се даде перспективна професия. А ето, Ангел Господен отива при овчарите и им говори: „Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лука 2:10). От „всички човеци” най-напред тези обикновени хорица получили благата вест за Христовото Рождество. И чули Ангелското пеене: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лука 2:14). Знаете ли как пеят Ангелите? Никоя опера или филхармония, на която земните богаташи ходят с фракове, не може да се мери с тях… Защото те живеят в една постоянна неизказана любов към Бога, в постоянно славословие към Него. И ето, овчарите направили нещо наистина перспективно – послушали гласа на Ангелите, дори ще посмея да кажа, опитали да се уподобят на тях, защото отишли и се поклонили на Пастиря на всички. Получили великата чест да Го почетат първи!

Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че има нещо лошо в образованието. А че само по себе си то не принася полза. И източните мъдреци са били образовани. Но станали наистина мъдри, чак когато последвали звездата и принесли дарове на Христа, Който е Божия Премъдрост (I Кор. 1:23-24). Каква по-голяма ученост от тази на източните учени, които потърсили Изтока на изтоците, Който желаейки да спаси света, дошъл в тъмния запад на нашето естество (Акатист на Пресладкия Иисус, Кондак 10). Какво по-голямо знание има от това, да разбереш, че Този, Който е в ръцете на Девата, е всъщност Синът Божий.

И още нещо важно има. В крайна сметка, когато сме на рожден ден кой е важен? В днешно време ние празнуваме Коледа – един огромен празник, в който всички около нас са почетени, освен Рожденика. Представете си едно светско тържество за юбилей. Всички се веселят, ядат, пият, танцуват, но никой не обръща внимание на рожденика, който ги е поканил у дома си и ги гощава. Неудобно, нали? Но ако не бихме постъпили така с подобни на нас човеци, защо си позволяваме да се отнасяме по този начин с Господа? Тъжи ли Христос? Тъжи! Тъжи, не защото е суетен или иска да Му обръщат внимание, или да Му се покланят. Поклонението няма никакво значение за Него. То има значение за мен и за теб. Важен е Рожденикът, защото Той се ражда, за да спаси нашите души.

Какво да му подарим? Какво си няма този Рожденик? Всичко има. Обаче, помните ли какво се казва още в Акатиста: „Като видяхме дивно Въплътилия се Бог, нека се отдалечим от суетния свят и издигнем ума си към божественото. Затуй, именно, Бог слезе на земята, за да възведе на небесата нас, които Му пеем: Алилуия.” (Кондак 8). И ние да се отдалечим от празнотата на този свят и да възкликнем: „Господи, както слезе от небето, въплъти се, дойде в нашия свят, така ела и в неуютната, мрачна, пълна с безсловесност пещера на моето сърце, озари я, огрей я, промени я.”

Греховете ни иска Тоя Младенец. Иска не просто да се променим, а да заживеем според Неговата Любов, която единствена озарява света. Нашият свят е тъмен и скандален, защото няма нищо общо с онази Рождественска нощ, в която Ангелите прославяли Бога и желаели мир и благоволение на хората. Ако искаме да има мир на земята, нека опитаме да го посадим в душите си и да го подарим на близките си. Христовият мир! Както е казал и преподобният Серафим Саровски: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Честито Рождество Христово! Христос се роди и за теб, и за мен! И за нашите деца, и за нашите любими! Слава Тебе Боже!

Близки теми:

На Кръстопът За добрата лудост Отговор на моя брат в Христа Проповед за Христовото Възкресение За моливчетата и гумичките