Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”; провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.
- Моделът „удачна професионална кариера” толкова раздут от средствата за масова информация и получил разпространение в обществото, в което живеем, влиза в противоречие с брака, първо като го отлага в бъдещето, второ като го задушава. Какъв може да е изходът за нас?
- Това е вярно, днешната младеж се сблъсква с това предизвикателство, както младежите, така и девойките. Аз съм голям традиционалист. Израснал съм в село, в среда, силно вкоренена в старите порядки. А след това опитът потвърди, че приоритет в живота е изпълнението с голяма яснота на нашето специфично призвание – мъжко, от една страна, и женското, от друга. Преди всяко професионално призвание ние сме длъжни да отговорим на зова на нашата собствена природа.
От тази гледна точка, ако отложим настрана изключенията, то естествено за мъжа и жената е първостепенно изпълнението на тяхното призвание – съответно мъжко и женско. И това изпълнение се реализира в съчетанието на двете, от което се получава семейство. Това е приоритет, отнасящ се към самото естество. Останалите призвания в живота са вторични по отношение на това, те са му подчинени.
Разбира се, има и изключения. Например монашеството, от една страна, или изключително призвание за някаква професия… Абсолютно необходимо е да имаме чувство за йерархия на ценностите и чувство за мяра, за да преодолеем изкушението на конфискация на човешката личност от професия или служение. Необходима е разсъдителност и мъжество, за да приемем и активираме дара на самовластието на човешката личност. Човек не трябва да отстъпва на нещо, което може да го пороби. Не е нужно фаталистки да се позоваваме на контекста. Бог идва към нас съответно на дръзновението, в което има чувство за самовластие на човека над обстоятелствата, колкото и важни да изглеждат.
- Какво е необходимо, за да имаме щастлив семеен живот?
- Бях по-оптимистичен в младостта си. Сега съм песимистичен. Опитът от няколко десетилетия семеен живот, а особено духовният контакт с огромно количество семейства, съществено намали юношеския ми ентусиазъм. Ще отговоря така: за да имаш щастлив семеен живот, нужно е преди всичко, с всички сили да искаш това.
Може би ви изглежда натрапчиво моето настояване за това, но от своя опит ви казвам, че съпрузите по-скоро искат справедливост в семейството, отколкото щастие. Аз им предлагам на изповед да кажат на глас, че искат щастлив брак, и в болшинството си те дори не могат да кажат това.
Аз имам предвид тези, които са смазани от рутината и инерцията на семейния живот. Преди брака и в самото му начало всички казват, че желаят щастлив семеен живот, и даже действително го искат. А когато се сблъскат с конкретиката на съпружеството, бързо биват обхванати от натрапчивото желание да излязат прави в спора с другия, да се оправдаят. Като следствие не виждат щастието иначе, освен при условие, че всичко става по тяхната воля и ако другия се откаже от своята правота, да се поправи и да стане такъв, какъвто искат да го виждат.
Успехът на семейния живот зависи от нивото на лична самореализация, а той от своя страна е зададен от мярката на способността ни към саможертвеност.
Семейният живот предполага отговор на най-важното призвание, предизвикателство на живота – да обичаш другия. Или: любовта към другия предполага самопожертване. Огромното предизвикателство се състои не в това да имаш другия, а в това, да му се отдаваш! Ако тази логика е преобърната, то с това се анулира всеки шанс за самореализация в семейния живот и той става безполезна мъка.
Животът на човека това е велик дар, огромна тайна, възхитителна вселена, непристъпна дълбина, чудо. Затова отговорността на човека е огромна. Ние влагаме цялата си воля за да реализираме много неща в живота си, понякога просто незначителни, но дори и капка воля не полагаме, за да обичаме. Измамваме се с това, че любовта е нещо идващо само по себе си. Преди всичко я бъркаме с плътското влечение. Но няма нищо по-погрешно! Въпреки това болшинството от нас попадаме в този капан. Обаче този, който е неопределен, неосъзнат, който живее на нивото на първичните инстинкти, не може да е способен да обича. За да обичаш е необходимо максимално душевно, духовно трезвение, необходимо е чисто чувство.
Друг аспект, по-практичен и достъпен, е твърдото пребиваване в своята природа. Съчетаването на мъжа и жената ще е толкова по-успешно, доколкото мъжът е утвърден в мъжката си природа, доколкото се явява мъж, и доколкото, жената е утвърдена в своята женска природа, доколкото тя се явява жена.
Ако някой попита, какво означава да пребиваваш твърдо в своята собствена природа, то с това само доказва, че в него няма чувство и съзнание за собственото естество, и това за него е проблем. Придобиването на собственото естество започва с запознанството с него. Познанството започва с анатомия, но не завършва с нея, защото мъжката природа е мъжка във всички аспекти и като единно цяло, също както и женската.
Преди всичко проблем в семейния живот възниква от объркването, царящо във всеки от субектите, относно спецификата на собствената му природа. Сега не е време подробно да обсъждаме този въпрос. Ще кажа само, че що се касае до съчетаването с жената, мъжът е надарен с такова естество, което да служи на специфичния дар на неговата природа – специфичен по отношение на жените – а именно да властва над жената, а жената е надарена с естество, което да служи с покорност на мъжа. Това може да бъде доказано започвайки от най-малките части на тялото и завършвайки със съвкупността от специфичните проявления на естеството.
Мъжествеността, както казахме по-горе, се проявява в способността да властваш, която пък започва със самообладанието. Кризата на днешното семейство произтича не от отпадането на жените от условието да се подчиняват на мъжете, а от факта, че мъжете не достигат до активация на своя дар на самообладание. Първият, който чувства, че мъжът не е господар на себе си, а значи не може да осъществи власт над нея, е съпругата.
В този случай на жената е много трудно да се подчинява на немощен, слаб, незрял мъж. Изходът ще е в това, двамата добре да изучат своите възможности и немощи и да си помагат един на друг да ги преодоляват. Тук основополагащо е взаимното разбиране. Прояви разбиране по отношение на другия.
- Да имаш деца днес се е превърнало в нещо нежелано: това подразбира болка, грижи, умора, стрес, финансови усилия. Какво ни дава детето?
- Аз не съм съгласен с вашата теза. От своя опит мисля, че днес хората малко по малко се завръщат към раждането на няколко деца в семейството. Мисля, че са малко тези, които съвсем не искат да имат деца по причините, които изброихте. Невъзможно е да се загуби естественият инстинкт за раждане на деца. В моето обкръжение са ми известни семейства, не само с две, но и с три, четири и повече деца. С детето са свързани грижи, умора, най-различни трудове, но то се вписва в естеството на живота.
Който се отказва да ражда, застава в позицията да осъжда собственото си раждане. И него не би го имало, ако родителите му мислеха така. Бог е създал света такъв, ние да се раждаме и да раждаме.
Детето внася пълнота, радост, вкус на чистота, невинност, красота, непорочност. Не мисля, че е необходимо да се борим за раждането на деца. Това е нещо подразбиращо се.
Детето много съдейства за заздравяване на семейството. То обединява съпрузите. Детето е желано и защото призовава двамата родители да излязат от своя егоизъм заедно. Заедно сега те могат да се отнасят към някого трети, в който намират себе си в равна степен, към нещо много свое, което обаче представлява отделна личност.
При все това е необходимо да се каже, че съюзът на двамата представлява самият брак като такъв, а детето е плод на семейния живот. Когато децата пораснат големи, те се отделят от родителите, и двамата съпрузи остават заедно и занапред, до края. Казвам това, защото съществува много разпространено изкушение да се превърнат отношенията с детето в заместител на отношенията с другия съпруг. Има много такива родители, които емигрират в отношенията с децата, опитвайки се по този начин да избегнат трудностите, и особено изискванията към другия съпруг.
- Защо е нужно да имаме повече от две деца?
- От моя опит, единственото дете израства с голям недостатък, от който не се избавя през целия живот – да търпи всячески натиска, идващ от страна на родителите, обкръжаващата среда и самия живот. Това, което би се изляло на две, три или повече деца, сега се излива върху едно: мечтите и очакванията на родителите, опасенията, рисковете, тревогите от бъдещето, дилеми, варианти и т. н. Тези преси обикновено се превръщат за него в явно затруднение при вземането на решение. Единственото дете с голям труд приема решения, то постоянно балансира между противоположни решения, между възможни варианти. Знам много такива случаи.
Ние вече не говорим за отсъствието на навик да споделяш с другите предмети, подаръци. Това фактически е едно и също! Второто дете идва с важното решение: всичко ще се дели на половина. Тук остава рискът от възникването на спора „ти или аз”. И само третото дете (останалите също в равна степен) извежда двамата от ситуацията на спор: „Вече не е само аз и ти, но вече има и друг”.
Християнското богословие утвърждава битието в Троица в качество на съвършено битие. Хората са създадени по образа на Пресвета Троица. Отец Думитру Станилоае на страниците на своите достопаметни трудове показва важността на разбирането на света по образа на Божествената Троица. Отношенията между мене и тебе са непълни, ако в тях няма свидетел, в който те да се отразяват, който да ги потвърждава и да свидетелства за тях.
превод от руски
източник: http://www.pravoslavie.ru
