Възкресението на Исаак

Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.

В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.

Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:

- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.

- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.

- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.

Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.

Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.

По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?

- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.

- Точно затова – закрещяха всички събрали се.

- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.

„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.

Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:

- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.

- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.

- Ти какво, страх ли те е?

И Сулис добави:

- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!

- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.

- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!

- Не – отговорих аз.

- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.

- Добре – казах уплашено.

Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.

- Исаак, какво искаш?

- Защо, не може ли? На кого преча?

Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:

- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?

- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.

- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.

- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.

- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.

Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.

- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.

Дълбоко въздъхнах и казах:

- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.

Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.

- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?

- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.

Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.

Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?

След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:

- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:

- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.

- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.

И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:

- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.

Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.

Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.

Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“

Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?

Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.

- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.

Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:

- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!

Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:

- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…

Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.

След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:

- Воистину воскресе!

Очите му бяха пълни със сълзи.

- Да, воистину воскресе!

По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.

Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…

Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.

Христос възкресе!

Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.

 

 

 

Свободния човек

Януари 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

По-голямата част от съвременните хора упорито се стремят към свобода. Но стремежът им е само на думи. Защото човекът сам предава себе си в плен на различни зависимости.

Говорейки за свободата, мнозина я разбират по различен начин. Едни мечтаят да имат свободен работен график, за да планират своето време и да се разпореждат с него така, както на тях им се вижда най-добре. Други искат по-малко да са потопени в рутината на домакинската работа и за това купуват разнообразна техника, търсят възможност да наемат някого, който да я върши или се стараят частично или изцяло да я прехвърлят върху раменете на своите близки.

Мнозина в наши дни възприемат свободата като възможност да говорят, постъпват и устройват живота си както им се иска. При това те твърде малко се съобразяват с интересите, чувствата, мненията на близките си, „забравяйки” за своите задължения по отношение на тях… Младежите и тийнейджърите се стремят да решават всичко сами, не желаейки някой да им нарежда как да живеят. Социално активните хора се борят за нови обществени и политически свободи. На някои хора би им се искало повече свобода дори в Църквата, и отново всеки разбира това по-своему.

Желанието за разширяване границите на свободата отдавна е станало общо. За съжаление то рядко се съпровожда с признаване и зачитане на правата на другите хора. Още по-рядко хората осъзнават, че свободата предполага отговорност. И съвсем рядко може да се срещне човек, който разбира, че сам доброволно се лишава от своята реална свобода като позволява на вредните навици да управляват живота му.

С течението на годините човек все повече се труди, размишлява, трупа опит, преодолява трудности и преживява вътрешни борби. Изправя се пред нови задачи, животът отново и отново изисква от него напрягане на силите, вземане на трудни решения, но всичко това му помага да се развие като уникална личност, обогатява палитрата на неговите спомени. Няма живот без радости, както и без проблеми. В някакъв момент, на някакъв етап от своята съдба младият човек допуска в своя живот цигарите, алкохола или други вещества, които предизвикват зависимост. Минава време и тази зависимост започва да ръководи човека и смисълът на живота се свежда до нейното удовлетворяване.

За каква свобода може да се говори, ако няколко дръпвания от цигарата определят настроението, емоциите, а ако няма възможност да пуши, човек вече не е в състояние да мисли за нищо друго освен за цигара? За каква свобода може да става дума, ако без алкохол или някаква енергизираща напитка не минава нито една вечер?

Човекът, обзет от вредни навици, не е свободен. Той е зависим от тютюна или алкохола много повече, отколкото признава сам пред себе си. Той не определя своя живот, а зависимостта от цигарите или алкохола го тегли след себе си. Както предупреждава свети Дмитрий Ростовски, светът и царуващите в него страсти ни обещават злато, а дават блато – мочурливо, блатисто, смъртно опасно тресавище.

Всички вредни зависимости рушат здравето, отнемат години живот, заставят ни напразно да губим времето и парите си. Те разрушават човешката личност, лишават човека от множество възможности. Те са коварни: отначало заставят човека да вярва, че във всеки момент може да спре и да ги остави, създават илюзията, че няма никакъв проблем, а след това – че вече нищо не може да се направи, че вече не можеш да минеш без никотина, без алкохола или без друг греховен навик, че не ти остава нищо друго, освен да се примириш с тях и да ги влачиш до гроба. И едното и другото е лъжа, но падналият в пагубна зависимост човек често не вижда това.

Зависимостта от алкохола или тютюнопушенето не само владее човека, но неизбежно влияе върху живота на околните, особено на близките му. Димът и мирисът на цигари често са неприятни за другите хора и със сигурност не влияят благотворно на здравето им. Общуването с пиян човек едва ли доставя удоволствие на някого. Още по жалко е за децата, чиито родители пият, за възрастните хора, които трябва да понасят пиянските изстъпления на вече големите си деца, за жените и мъжете, чийто ден рядко минава без скандали, устроени от техните съпрузи-алкохолици, за съседите, търпящи безобразните сцени в изпълнение на живеещите край тях пияници.

Всички те са се оказали заложници на чуждата зависимост, на която човек е позволил да се разпорежда не само със собствения му живот, но и в някаква степен и със съдбата на неговите роднини и познати.

Човек не трябва да става роб на греховни зависимости. Той е свободен от тях, когато идва на този свят, и също така свободен трябва да си остане. Апостол Павел ни увещава: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5:1).

Тази свобода трябва да се цени повече от всичко, да се пази като Божи дар, понеже на всички нас ни предстои да даваме отговор пред Господа. И не вредните навици трябва да определят живота ни, а самите ние, с помощта на паметта за Бога; не грехът трябва да ни управлява, а Христовата благодат.

 

 

Източник: Православие ру

 

Никой не се променя насила

Юни 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Никой не се променя насила. Променя се, но за малко. Преди години отидох на един площад, където имаше младежи, които бяха анархисти. Те искаха да видят извършване на екзорсизми*, да видят, че демоните съществуват. Тогава бях млад, но веднъж ги заведох да видят. Те казваха: „Ако видим това, ще се променим!“. Добре, видяха го! Видяха един куп неща, ужасиха се, изпотиха се и т.н. За три месеца станаха ангели, нито хулеха, нито водеха порочен живот, нито скитаха. Това обаче продължи три месеца, след това пак същото. Защо? Защото там почувстваха натиск и отидоха на църква от страх. Това не продължава дълго. Въпросът е да го правят доброволно и да възлюбят Христос, а не да се страхуват от дявола. От това няма смисъл! Сладостта на Христос е тази, която ще ни задържи неизменно до Него в любовта Му.

Кой е днес блудният син? Ние сме готови да кажем, че другите са блудни и че трябва да ги поправим, да им говорим строго, и някак си чувстваме, че ние, християните, сме добрите, които трябва да порицаваме света, за да се поправи. Чувствам обаче, че блуден син е повече този, който е близо до Църквата, макар и понякога по погрешен начин. Блудните синове на Отца може да сме ние, които мислим, че сме здрави, но всъщност сме малко лицемерни. Виждаш греха на другия и казваш: „Виж този какво прави! Защо го прави?“, но тайно в себе си ревнуваш, и ако те попитам искрено: „Би ли искал и ти да направиш същото? Кажи ми истината!“, ще отговориш: „Да, бих искал!“. Това е истината! Не ми се иска да казвам и другото. Някои, които обвиняват грешните хора, скришно в живота си правят същото! Правят същото! Вкъщи вършат подобни действия, да не кажа, че и по-лоши. Външно се представяме за строги, за добри, но другият разбира, че не живееш това, за което говориш.

Ще ви кажа нещо и дано никога не го забравим. Бог е най-голямата любов, която съществува във вселената. Бог съществува, преди ние да съществуваме. Бог е възлюбил и мене, и тебе, и всички близки, роднини, приятели, децата, преди ние да ги възлюбим, Бог ги е възлюбил много повече от нас. Той прави всичко, за да спаси света, и няма нужда от моята помощ, за да го промени. Ако ти обичаш един път детето си, мъжа си, жена си и искаш да ги промениш, Бог ги обича безброй пъти. Следователно, когато разбереш това, ще се успокоиш, ще се вразумиш и ще си кажеш: „Какво знам аз в сравнение с Бога? Аз по-умен ли съм от Него? След като Той оставя така нещата, нека помогна внимателно, да не прибързвам. Нека поставя Бог на първо място в живота си и да кажа: „Боже, просветли ме какво да правя във всеки един случай“.

И ако искаш, нека ти кажа коя е най-голямата помощ за някого, който е в опасност, на когото искаш да помогнеш да се промени – най-голямата помощ за твоето блудно дете, мъж, жена или приятел не е да го притискаш, а да му дадеш спокойствието на душата си. Да види, че имаш спокойствие в сърцето си, да види, че имаш пълно доверие в Бога! Това е най-голямата помощ!

Колко деца в училището, където преподавам, понякога живеят объркан живот. Опитвам се да застана до тях колкото се може по-внимателно и колкото повече минават годините, толкова повече си давам сметка. В началото бях много строг и мислех, че така ще бъде по-добре, но когато бях строг, всички ме отбягваха, а сега, когато се опитвам да не им се карам много, а да ги спечеля по добър начин, те не ме отбягват, а идват.

Нека ви кажа нещо: човек се променя лесно. Защо трябва да сме толкова фалшиви? На бдението, което правихме в Лимасол, една госпожа дойде и ми каза:

– Искам дъщеря ми да се поправи!

И както ми дойде, така й отговорих:

– Ти на младини как беше?

– Е, аз съм друго нещо, сега не съм същата.

– Не, кажи ми, ти как беше на младини?

Имаше и други хора, гледаха я и тя се срамуваше да отговори, но другите я познаваха и й казваха:

– Хайде, кажи сега.

– Е, отче… трябва ли и детето ми да бъде такова?

– Но детето си е твое, ти си го родила, от тебе е взело! Ти също си водила свой живот и си минала през различни неща… Не можеш да искаш от детето си да се промени веднага, лека-полека ще се промени. Ти как стана толкова добра сега, промени се, омекна, молиш се и се смиряваш. Е, и то лека-полека ще се промени.

– Не може ли малко по-бързо?

– Е, ще се молим. Решението е молитвата, а не натискът. С натиск нищо не се постига.

Нека ви попитам нещо, кое е по-лесно – да гледаш постоянно в телефона на детето си съобщенията, номерата, да търсиш информация къде е отишло, какво е правило, да проверяваш дали действително е там, където ти е казало, скришно да надничаш в живота му, да душиш дрехите му или да се помолиш, да вземеш книга с някой акатист, да я прочетеш, да я омачкаш от многото прелистване на страниците, да я намокриш със сълзите си, от свещта, която ще капе, да си отвориш очите, да се помолиш и да отправиш прошение към Бога? Кое е по-трудното? Кое? Вземаш телефона на детето си или на човека, когото обичаш, за да знаеш какво прави, да го промениш насила, да го хванеш и да кажеш: „Имам доказателства!“. И какво ще постигнеш? Ще му кажеш да промени живота си? Не се променя така животът на другия! Въпросът е да направиш това, което Христос прави, да му кажеш: „Ако искаш, иди си от мене“, а той да ти отговори: „Къде да отида, любов моя, къде да отида без тебе? Обичам те!“.

Ние искаме насила да задържим другите до себе си! Струва ли си тази любов? Струва ли си да ме обичаш насила? Никога не би ми харесало някой човек да ме обича насила – понеже има нужда от мене, понеже му давам пари, понеже има интерес. Това не е любов! Ние обаче много пъти търсим именно това – държим насила другия до себе си. Най-лошата помощ, която оказваш на някого, е да те вижда, че си в паника, да крещиш, да си подозрителен, да си лукав, да мислиш постоянно лошото! Подозрителността винаги създава смут в душата, разтърсва доверието и охлажда отношенията. Безсъние, не можеш да спиш, очакваш нещо да се случи, душата те разяжда, огромен стрес, сърцебиене и натиск…

Ето един пример, за да разберете, че това, което ви казвам, не си го измислям. Когато хората посещавали стареца Порфирий, те мислели, че правото било на тяхна страна, и си казвали: „Детето ми, мъжът ми, жена ми и т.н. имат нужда от поправяне и трябва да го кажа на стареца Порфирий“. Те отивали с лозунга „Ние сме прави“ и си мислели, че старецът ще ги оправдае, но той винаги казвал: „Много си напрегнат за детето си, живееш в стрес и така не му помагаш!“.

– Дай си ръката за малко! – казал той на една майка и хванал дланта й (разбираше по пулса не какво е кръвното ти налягане, а какво е в сърцето ти, как се чувства душата ти). – Виждам голям смут в тебе, голям смут!

– Ама за детето ми, отче, нямам ли право?

– Имаш право, но по този начин няма да промениш детето, ще стане още по-зле. Ти си човек, който оказва натиск!

През 1990 г. отидох при стареца Порфирий (тогава той беше сляп), понеже исках родителите ми да се променят, да станат църковни хора, защото не ходеха много на църква, и му казах:

– Отче, кажете ми нещо за дома!

Не му споделих проблема си, казвах си, че ако е от Бога, той ще ми каже нещо. Той се обърна и без предисловия, без нищо, директно ми каза:

– Няма да говориш пак на баща си за изповед! Първо ти ще се пробудиш, ще влезе Христос в душата ти, първо ти ще почувстваш Христос, ще минат четири, пет, шест години и след това ще видиш чудото. Дотогава ще проявяваш мълчание, послушание и молитва! – Той ме докосна по ръката. – Повтори това, което ти казах.

Аз загубих ума и дума, в онзи момент бях блокирал.

– Казахте да проявявам мълчание, послушание и… молитва.

– Точно така! И ще видиш чудото!

По това време аз постоянно натяквах на баща си: „Да отидеш да се изповядаш! Защо пиеш вино? Пиеш толкова литри всеки ден! Защо не ходиш на църква? Защо говориш така? Защо крещиш? Защо гледаш телевизия?“, а той ми отговаряше: „Няма ли да ни оставиш на мира с твоите попове! Живей си живота, ние не ти се бъркаме, ти защо ни притискаш?“. Аз наистина го притисках много. Затова говоря сега за тези неща, защото наистина споделям терзанията си. Отидох вкъщи и не казах нищо на баща си. Дните минаваха, а след един месец той ми каза:

– Как така си такъв? Свърши ли проповедта?

– Не разбрах, какво имаш предвид?

– Вече не ми казваш да ходя на изповед.

– Е, ти си знаеш, голям човек си, какво да ти казвам, ти си знаеш.

Казах си: „Много хубаво, убедих го!”. Пак бързах. Времето минаваше и нищо… Оставих го, но отвътре ме ядеше да говоря, да му кажа нещо. Наближаваше Рождество Христово – няма ли да се причасти? Не! Пасха – няма ли да се изповяда? Не! Аз си казвах: „Мълчание, послушание, молитва. Леле, отче Порфирий, това, което ми каза, ми върза ръцете и устата! Нищо не мога да направя! Но щом си ми го казал…“. През 1996 г. баща ми се изповяда, без да разбера това. Той поиска и се изповяда. Преброих годините. Старецът Порфирий ми беше казал: „Ще минат четири, пет, шест години (на шест спря) и ще видиш чудото“. През 1996 г. баща ми се изповяда, изповядва се и сега и ме нарича „отче”. Майка ми още не може, обажда ми се по телефона и казва:

– Ало, Андрей, как си?

– Добре съм.

Баща ми се промени. Защо старецът Порфирий не каза нищо за майка ми, а само за баща ми? Защото майка ми ходеше на изповед. Неговата душа го почувства от Бога. Така се промени баща ми. В крайна сметка е толкова просто да не говориш, да гледаш себе си и да си кажеш: „Кой те постави да спасиш света? Защо живееш? За да промениш другите? Мислиш, че работата ти е да промениш човечеството? Гледай да се успокоиш, да намериш мир, да видиш своето слабо място!“.

Нека ви кажа и още нещо. Понякога има хора, тук и по целия свят, които, понеже не се радват на своята лична любов и връзка, са насочили целия си интерес към това да променят децата си, роднините си, да ги поправят, да променят света. Това говори за липса, за недостиг в нашето собствено щастие. Щастливият човек не се интересува от другите с такава тревога, той живее своята любов.

Попитах една жена, която притискаше детето си:

– Имаш ли мъж?

– Да.

– Обичате ли се?

– Защо питате?

– Чувстваш ли любовта и единението с мъжа си? Щастливи съпрузи ли сте? Ако бяхте щастливи съпрузи, щастлива двойка, обаче наистина, с всичко, което крие думата щастие, нямаше да се тревожиш толкова много за детето си.

Много пъти тревогата ни за другите показва, че някъде в личния си живот, във връзката със спътника си, не сме щастливи. И след това започваме да се занимаваме с другите. Както в манастира, когато някой монах или монахиня няма мир с Бога, със стареца си, с молитвата, не чувства покой и всичко го дразни – времето, влагата, щурците, поклонниците. Ако имаш мир с Бога и с човека до теб, тогава не се занимаваш само с другите. Ние се обичаме, Бог ни е дал живот, оженихме се, създадохме деца, те ще поемат по своя път. Бог няма да те пита защо си го притискал толкова много, защо си безпокоил другите толкова много. И ти стани отворена прегръдка като Бога. Уважавай свободата на другия и го остави на мира.

Какво казва бащата на по-големия си син, който бил в дома му? Не на блудния син, а на другия, който недоволства, когато брат му се завръща. Казва му: „Чедо мое, защо правиш така?“. Нарича го „чедо мое“. Чувстваш ли, че си дете? Той живеел в къщата на баща си, но не го бил почувствал като баща. Мислех си за това сутринта, помолих се малко и си казах: „Ако имах голямо доверие в Бога, ако живеех молитвата и намирах покой в нея, нямаше да ме интересува, ако ще и целият свят да загива“. Не от презрение, а от доверие в Бога. Това, което казвам, не е презрение! Живееш ли молитвата си? Когато се молиш, доверяваш ли се наистина на Бога, за да падне от тебе огромната тежест? На светата Литургия казваме: „…нека един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем”. С други думи, повери живота си и всичко на Христос! Усещаш ли това? Майка Гавриила казваше: „Когато се моля за някого, аз го вземам мислено в душата си, поставям го пред нозете на Христос на Голгота и така го обгръщам в Христовата светлина. И след това, за да видя дали молитвата ми е истинска, гледам дали чувствам покой“. Ако се помолиш за някого и след това намериш покой, това означава, че наистина си го положил в Христовите нозе. Ако след молитвата пак имаш сърцебиене, означава, че не си се поверил на Христос, а пак се приел въпроса лично чрез своята логика. Когато се помолим истински, ще намерим покой, ще почувстваме целувката и любовта на Христос.

В сутрешното Евангелие се казва: „Симоне Ионин, любиш ли Ме?“ „Обичаш ли Ме, Петре? Обичаш ли Ме?“ И когато Христос казал на св. апостол Петър: „Последвай Ме!”, той Го попитал: „Господи, какво ще стане с Йоан?“, а Христос отвърнал: „Ти Ме следвай! И ако Аз искам той да бъде винаги жив, тебе що ти е?“[4]. „Какво те интересуват другите? Аз и ти, сами на земята, ние двамата. Обичаме ли се?“ Обичаш ли Христос толкова много? Остави света в Неговия свят и живей в твоя свят и светът ще се промени, без да го усетиш. Ти намери покой, тишина, нека види детето, че майка му е спокойна майка, щастлива съпруга, че баща му е щастлив, нека усети спокойствие, тишина, доброта, любов. Това е най-хубавата проповед. Детето ще чувства всеки ден, че има добри родители. Ще го промениш, без много да говориш. Когато излъчваш топлина, другият се променя.

В училището има едно дете, което не знаеше какво правим през постите и понякога ядеше някакви сандвичи със сирене. Не след дълго научи, че останалите постят, и ме попита:

– Защо не ми се скарахте?

– За какво да ти се карам, след като не знаеш? Твоята майка ти е дала сандвич със салам и кашкавал, но аз трябва ли да те накарам да се изпокарате вкъщи? Това правилно ли е?

Понякога по тези въпроси възникват спорове. Често учениците вдигат ръка и питат:

– Какво да правим, когато някой вкъщи не пости? Да постим ли всички насила?

Отговорът е:

– Опитайте и ще видите какво ще стане! Опитайте! Ако трябва всички да постят и да се стигне до кавга, да се сърдим, да се караме и да казваме: „Слава Богу, дойде светата Четиридесетница и вкъщи имаме кавги!”, добре, направете го!

Казват ми:

– Ама, отче, това, което казвате, не е правилно!

– Добре, вие направете правилното!

– Ама каноните казват, че трябва да постим!

– Добре, постете, аз казах ли да не постите? Постете!

Въпросът е, както казва старецът Паисий, как от каноните да не правиш оръдия срещу другите, канонът е линийка, която изправя твоя живот. Аз искам да го поправя по този начин. Тези неща не стават насила, а свободно.

Направих едно предаване за Божия рай, в което казах, че не трябва да мислим за ада и да се страхуваме. Както казва старецът Порфирий, Христос не иска вместо за Него да мислим за ада, Той иска да Го обичаме като наш приятел. Слушали ли сте касетата, в която старецът Порфирий казва, че Христос е всичко? Той казва, сякаш Христос говори: „Не искам да мислите за Мен, че държа ада в ръка, искам да Ме обичате, да Ме чувствате като ваш приятел, ваш брат, и така да дойдете при Мене”. Една госпожа чула това в предаването и ми изпрати имейл: „Отче, говорихте едностранчиво! Бог означава справедливост, не само любов! Бог е говорил за ада и във всички тези места от Новия Завет пише за ада!“. Тя беше намерила 15 места. Казах си: „Каква радост да издири местата, в които се говори за ада, да ми покаже всичко!” Не й отговорих с имейл, но веднъж, когато я срещнах, й казах: „Мислиш ли, че не знам, че адът съществува и че в Светото Писание пише за него? И аз знам това. Нека те попитам обаче нещо. Представи си, че живееш в епохата на Господа и си близо до Него, вървиш с Христос. Представяш ли си, че Христос ще ти предаде духа на ада? Затова ли дойде Той, за да ни ужаси с ада? Представяш ли си, че Христос иска да се страхуваш от Него, за да можеш да отидеш близо до Него?“

Това е първата стъпка: страх ме е да не отида в ада, нека отида близо до Христос. Както едно дете в училище, което в началото се страхуваше от мене заради оценките, искаше да получава хубави оценки и ми говореше любезно, след това ме опозна и дори се изповяда. То каза:

– Не вярвам това да има значение за оценките.

– Не, детето ми.

– Нещата, които ще кажа, не са хубави, но вярвам, че едно е оценката и преподавателят, а друго – изповедникът.

– Разбира се.

Поставих му най-високата оценка.

– Греховете ти бяха за ниска оценка, но ние не поставяме оценки на греховете.

Мина известно време и то ми каза:

– В началото, отче, Ви обичах, защото мислех за оценките, сега и да завърша училището, пак бих искал да Ви виждам извън училище, защото Ви обичам така, като човек!

Това е хубавото. Вие предпочитате да обичаме Бога заради оценките? И през цялото време си мислите: „Да не отида в ада, да не ми се скара, да не ме накаже!“. Направи това, което искаш! Какво искаш да направиш? Какво? Когато бяхме студенти, Лавреотикийският митрополит Николай (Хаджиниколау) ни разказа в своя лекция как отишъл веднъж при своя духовен изповедник и му казал:

– Отче, не издържам повече! Ще експлодирам в Църквата!

– Какво искаш, детето ми, та ще гръмнеш?

– Не издържам целия този натиск в Църквата!

– И какво искаш?

– Искам накрая да съгреша!

Духовникът отвърнал много спокойно:

– Ами съгреши.

И когато му казал това, той се успокоил, това негово желание изчезнало. Казваше ни:

– Беше толкова спокоен. В онзи момент аз се страхувах, че ще ми каже: „Да не си посмял да направиш нещо! Как така искаш да съгрешиш!”, а вместо това: „Направи го, детето ми, какво искаш да направиш?“

Някой казва: „Ако каже това на едно дете, то ще извърши грехове“. Аз мисля, че няма да извърши грехове. Ще те попитам обаче нещо. Какъв е начинът да не правиш грехове? Ти ми кажи най-добрия начин. Дано да го намерим! Има случаи, когато можеш да се скараш. Веднъж ти ми каза: „Ти нямаш деца и затова говориш така. Ако имаш обаче дете и то ти каже, че иска да излезе вечерта, а ти му отговориш, че може да върви, където иска, и да се върне, когато иска, да видиш какво ще стане! Ако имаше дете, би ли му казал това?“. Имаш право. И аз ще се скарам, ще се възпротивя, ще говоря рязко, как да го кажа, ще ударя някого с думи, за да го поправя, но трябва подход. И шамар ще удариш на детето, но внимавай, ръката, която удря шамар, трябва поне малко да мирише на тамян. Първо се помоли, преди да удариш плесница, хвани броеницата, помоли се един час. Един час с броеница! Направи го и ще видиш! А как ти тежи да се молиш! (На Света Гора един човек ми казваше: „Ще се помоля след малко, като отида в килията“. Казваше ми го от сутрин до вечер. И не го правеше. Разговор след разговор. Молитва? Никаква! „Колко е хубаво да се молиш!“, ми казваше той, но не се молеше.) Помоли се един час и ако молитвата не даде резултат, удари му един шамар, та да видим. Ние обаче не се молим, по-лесна е кавгата, караницата, спречкването.

И нека престанем да слагаме етикети на хората – кои са добри, кои са лоши, кои имат нужда от поправяне и кои нямат.


превод: Константин Константинов

 

Там, където небето се среща с хората

Декември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

В манастира Оаша има 25 монаси и всички са млади, образовани, завършили ВУЗ-ове. Излезли са от света, за да основат манастир тук, на върха на планината Шуряну, да живеят всички заедно, молейки се за благото на човечеството. Най-близкият населен пункт е разположен на 45 километра в долината, това е село Шугаг. Някои от братята не стъпват в него по цели месеци. Нямат време.

 

Манастирът е със строг, светогорски ред, с непрестанна  молитва и богослужение от 3 часа през нощта до 8 сутринта, след това работа, вечерня, и отново молитва. Най-голямата радост е да вършиш всичко това заедно с братята.

 

Самият игумен има две висши образования, той е близък ученик на големия духовник Теофил (Переян) и е един от лидерите на румънската православна младеж. На 42 години – той е забележителен богослов на Трансилвания, съдейки по огромния брой хора, които идват при него да се изповядват. Преди всичко млади хора вървят по пътя към Оаша. Множество подрастващи се изкачват на планината седмица след  седмица, само за да се запознаят с него. Мнозина от тези, които по-рано са били атеисти, рокери или антихристи са намерили своя път в живота още след първата беседа с игумен Юстин…

 

“Страна” на върха на планината

 

Той казва, че манастирът трябва да служи като образец за всички хора, живеещи „в подножието на планината”. Буквално да служи като пример за водене на стопанство и организация. Защото манастирите са „държава в миниатюра” във всеки един исторически момент, те са ориентирът, по който ръководителите на страната винаги могат да се сравнят .

 

- Да, манастирът може да служи като образец за обществото, за страната. Веднъж при нас дойде един прочут духовник от Света Гора и каза, че ако ние, румънците, искаме да се спасим като народ, трябва да се обърнем с лице към своите манастири.

 

Защото те могат да се превърнат в решение. Убеждаваше ни да не се оглеждаме към Атон, а да намерим за себе си ориентира в нашите манастири. Той ме удиви, казвайки това, защото аз даже не се бях замислях. И  разбрах, че и ние тук фактически също сме „страна”. Защото имаме своя администрация, много работа, всякакви професии, които биха могли да представляват „образец за икономиката”, имаме и културен живот, духовен, всичко. И, което надвишава всичко, манастирът – това е образец за съвместен живот.

 

Затова ние взехме реда  на светогорските манастири. За да подчертаем нашите румънски ценности, а не да подражаваме на гръцките, ние взехме само някои елементи от устава. Защо? Защото забелязахме, че още започвайки от нашите предци – даките, в нас, румънците, има два големи недостатъка: липсата на организираност и на единство. Даже Херодот казвал за тракийците през V-ти век преди Рождество Христово, че, ако бяха обединени, те щяха да бъдат най-силните на света. Те били смели, духовни, войнствени, най-многобройни след инките. А ние, даките, сме най-представителни от цялата тази огромна тракийска мощ.

 

Същият Херодот казвал обаче, че „те никога няма да могат да се обединят под  ръководството на един човек и затова винаги ще си остават слаби”. Ето, това е всичко. Това е нашата слабост, с която ние трябва да се борим и днес.

 

Но основа за единството има. Трябва да разберем, че за  нас, румънците, да бъдем „по-близо до Православието” фактически значи да бъдем по-близо до самите себе си. По-близо до своята реалност. Образът Божи – това в действителност е твоят образ. Затова Господ Христос се нарича още „огледало”.

 

Отец Теофил казваше, че преди да се срещнеш с Бога, се срещаш със самия себе си. Тоест ти търсиш въплътения Бог и намираш себе си. Той служи като огледало, показва те, какъвто си.

Повечето от нас, съвременните хора, не познаваме себе си. Не познаваме своята идентичност, мисия. Оттук произтича драмата на цялото човечество.

 

Пътят към небето

 

-  Отче, а как Вие открихте своето призвание, мисия?

 

- Когато открих за себе си за първи път манастира, Симбтета де Сус, бях студент във факултета по Електроника в Тимишоара. Нито веднъж дотогава не бях посещавал манастир и не вярвaх в Бога. Бях твърде рационално същество, харесваха ми математиката, науките и мога да кажа, че  бях добър студент. Нo в края на краищата, разсъждавайки логически, все се питах: какъв е смисълът на това, което ни заобикаля? Как е възникнало? Еволюционизъм… Теорията за големия взрив, в коятo се твърди, че в началото имало хаос от частици прах, които след това се съединили помежду си… Честно казано, всичко това не ме удовлетворяваше. Питах се: „Как е възможно да има хаос, а сега изведнъж да се появи ред?  Как може хаосът сам по себе си да създаде ред? Това е невъзможно” – винаги си казвах. От хаоса не може да се премине към нищо, освен към друга форма на хаос.

 

А аз, като селянин, разсъждавах така, по-стопански: „Как е възможно, аз да съм оставил  в градината си хаос, въобще да не се намесвам и изведнъж да видя, че царевицата сама по себе си на редове покарва в нея? Во веки веков няма да поникне, ако не се намеси личност, която да въведе ред!”

 

Редът предполага наличието на личност. Той е невъзможен сам по себе си.

 

Това наистина съществува

 

- Така започнах да си задавам все по-дълбоки въпроси. А когато за пръв път попаднах в манастира  Симбета, не можех да повярвам на това, което видях. Друг свят. Хора, които живееха заедно. Които се обичаха помежду си. Които се молеха непрестанно за другите… При които всичко беше общо, никой нямаше нищо свое. Свободни, като птици небесни, които нямат какво да губят. Нищо лично – никаква придобивка, даже парченце конец.

 

Не можех да повярвам: каква необикновена общност! Струваше ми се, че това ми се присънва. Бяха ми нужни три дни, за да мога да дойда на себе си. Казвах си: „Това е реално! Такова нещо действително съществува!” И тогава в мен се пробуди онова, което вече го имаше, онова, с което съм се родил – призванието.

 

- Тоест, вие считате, че всеки човек се ражда с определено призвание, което съществува в него изначално?

 

- При монасите да, уверен съм. Казват, че мнозина са станали монаси по причина, че в  живота им нещо се е случило. Защото са имали някакво нещастие – бедност, болест, неуспех в любовта и т. н. При мен нямаше нищо подобно. Някак си откриваш своето призвание и без тези нещастия. Нещастието не създава призванието. В действителност Бог те обръща, но само тогава, когато си достъпен и приготвен.

 

Например великият светец Антоний Велики, основателят на монашеството в целия свят, пребивавал в изкушение почти 40 години. Мислел, че такъв и ще бъде неговият живот до края. Единствено изкушения и изкушения. Но след 40 години му се явил Господ Иисус Христос. Той Го попитал: „Господи, а къде беше Ти досега?” А Христос се обърнал и казал: „Антоний, през цялото време бях с теб”. По този начин Бог през цялото време бил с него, но предоставял на него да гледа и да избира.

 

Вие виждате, Господ Иисус Христос е по-близо до всеки от нас, отколкото ние до самите себе си. Вижте колко смирен е Той, как деликатно се смесва с мислите на човека, с всички негови изкушения, с неговите празни работи и немощ. Той слиза там, отива в тази бедност на нашата душа, само за да ни обърне към Себе Си. И веднага би възвърнал всички нас, ако едновременно не правеше нещо много фино – ако не уважаваше нашата свобода.

 

- Можете ли да кажете, че сте се почувствали свободен в онзи ден, когато се отрекохте от света, когато избрахте този уединен живот, пълен с лишения и ограничения?

 

- Още от юношеска възраст считах, че съм свободен човек. Тоест правех в своя живот само това, което исках. Преди да отида в манастира, бях влюбен в една девойка, ходех по вечеринки, на екскурзии по планините, правех само това, което исках. Но има едно нещо, което разбрах по-късно, а именно: че всяка добра инициатива, всяка добра мисъл, която идва при теб, е от Бога.

 

Инициативата за доброто в живота на човека винаги принадлежи на Бога. Ти казваш: „Това е моя мисъл. Това е мой порив!” Да, обаче не е твоя. Бог я е вложил в теб.

 

Е, и тогава си казах, когато попаднах в Симбета: „Щом съществува този манастирски свят, толкова чист, красив, а аз съм свободен човек, то какво ми пречи да избера този път? Има ли нещо, което може да ме спре?” Тогава се реших. Завърших ВУЗ-а, поговорих с моите родители, оправих си всички сметки със света. А след това тръгнах по своя път.

 

Най-трудното е да направиш от няколко един

 

- Във вашия манастир се чувства мир и хармония. Не навсякъде е така. Някои монаси си признават, че и в манастирската среда проникват завистта, клеветата, изкушенията. Как успявате да държите в ръцете си такава разнородна и голяма община?

 

- Това действително е трудно. Особено, когато в манастира се появяват и стотици поклонници. Ние сме най-многобройната община в архиепископията Алба. В Трансилвания няма такива големи манастири, както в Молдова. Както казваше отец Арсений (Бока), най-трудното е да направиш от няколкото един. Нужно е да разкриеш ценността на всекиго, за да остане той самият себе си. Единна връзка, в която обаче всеки запазва своята уникалност.

 

Манастирът трябва да бъде симфония. В хората още има толкова много добро, че даже не си представяте, колко богати бихме били, ако бяхме по-открити един към друг… Например, ето ние говорим сега с вас. Беседваме, за да се обогатя с всичко, което имате.

 

Какво неоценимо богатство е скрито в нашия диалог! Но вие не ми давате този дар за пари. Просто предлагате себе си. Ние общуваме. А представяте ли си какво би било, ако можеше да се приобщим  с всички останали – с всички! Какви богати бихме могли да бъдем с всички тези прости радости?

 

Защо се крием в действителност? Поради гордостта, надменността. Само за това. Между това, църквата би могла да е мястото, където Небето се среща с хората.

 

При нас в манастира има много образовани монаси. За кравите се грижат двама послушници с висше образование. Много ценни монаси. Може да се запитаме: защо тези хора не деградират? Защото  преживяват единението с Бога във всичко. Във времето, когато монахът се труди при кравите, в него се извършва единението с Бога – чрез това, което той прави.

 

Съработничеството с Бога е нещо удивително . Заедно с Бога те хранят добитъка, заедно с Бога метат двора, заедно с Него правят всичко. Така ти можеш да се осветиш, даже метейки през целия си живот. Тази идея е толкова слаба – че уж трябва да се занимаваме с високи дела, за да бъдем високи. Не е вярно. И чрез най-низките работи можеш да се обожиш.

 

- Може ли една от причините за глобалната криза, която плаши всички, да е именно изгубването на тези прости радости – на общуването и душевната откритост?

 

- Може и даже е главната причина. Вие виждате,че в последните години при нас се настани потребителският манталитет. Живеем в общество на потреблението. Живеем, като че ли само, за да потребяваме.

 

Между другото от  духовна гледна точка тази криза ни помага. Навсякъде се ширеше разпиляване. Ние сякаш се бяхме побъркали, престанахме да познаваме себе си. Разпиляване на материалните ценности. Но в края на краищата разпиляване на хората. Твърде много хора бяха изгубени.

 

Тук идват състоятелни хора, с голямо богатство. Беседвам с тях. Те се изповядват пред мен. Но ако знаехте, какви проблеми са имали и имат… в техния живот, с техните семейства. Ако можехте да видите, какъв меркантилен манталитет имаха техните деца: винаги са искали да имат  пари, казваха, че родителите им никога не ги разбират,  нужен им е и еди-какъв си джип, и еди-каква си дреха… Родителите вече не можеха да им удържат юздите. А сега – могат: криза!

 

По този начин те използват кризата, за да възпитават своите деца, да ги държат в норма. Знам, че днес има много страдания в света. Но кризата има и една добра страна – с нейна помощ ние можем да си върнем  душите. <…>

 

Чудесата на Майката Божия

 

- Могат ли да направят нещо манастирът, вярата, за да спасят тези ценности?

 

- През цялото време приемаме тук стотици млади хора, ученици и студенти. Постоянно, целогодишно. Считаме, че единствената надежда за възраждане на народа са тези нови хора. Ние ги настаняваме, храним , разполагаме с лагери за тях с няколкостотин места. И учим тази младеж, изкачваща се при нас в планината, че би било добре, ако  идват облечени по румънски.

 

Тук се създаде  „движение”, насочено към запазване на старинното облекло. Те го купуват от селяните, които вече се срамуват  да ходят с него. А гражданите го носят с гордост.

Представяте ли си, те идват тук отдалече, от цялата страна, извървяват такъв път. А защо правят това? Нали никой не ги кара да го правят. Стотици и стотици млади хора отново намериха вярата в Бога, идвайки тук. И аз мога да ви приведа безброй случаи.

Затова ни бяха нужни добри монаси. Да се занимаваш с младежите е трудна мисия. Нужно е да им отделиш време, да говориш с тях, да си в състояние да разрешиш техните проблеми. И най-вече трябва да ги обичаш. Именно да ги обичаш, защото с тях не минава да се преструваш, да си официален. Те веднага чувстват, кога не се обръщаш към тях от цялата си душа.

 

Нужна ти е деликатност, нужна ти е сила. Аз забелязах, че румънското монашество не винаги строи отношенията си със света по подобаващ начин. Ние живеем по древния образец, както са били и нашите предци, тоест ние сме много открити. Манастирът е открит, дверите са отворени, хората са открити. Монахът трябва да освещава цялото място, в което живее. Да посреща хората с цялата си любов.

 

Неотдавна манастирът Оаша получи от Света Гора икона на Пресвета Богородица. Тя нито веднъж преди това не беше извършвала чудеса. И започна да чудотвори едва тогава, когато се помолихме пред нея ние, тукашните монаси. Изцеления, изпълняване на желанията. Може би  мислите, че преувеличавам, но за нас, монасите, тези чудеса са най-естественото нещо. Ние съвсем не се учудваме, когато видим, че стават чудесни изцеления. Радваме се за хората, но не се учудваме, не се изумяваме.

 

А на практика, това е най-конкретната помощ, която манастирът може да окаже на човека – да му отвори очите, че светът е пълен с чудеса. Когато виждам в човека, дошъл в Оаша, тази промяна, очите ми се пълнят със сълзи. Щом е успял в това, какво значение има кризата, нещастията, лишенията?.. Той се чувства силен, защото винаги вижда на своя страна силата на молитвите и знае, че неговите желания могат да се изпълнят.

 

Тук,  горе, в планината, по-лесно е да разберем, че всичко, което те заобикаля, е чудо Божие. А когато се спускаме и връщаме у дома, можем да отнесем със себе си най-големия дар, който изобщо може да съществува – самия себе си. Своя собствен образ, в който се отразява образът Божи.

 

превод от румънски: Зинаида Пейкова

 

превод от руски, източник : православие ру

 

 

 

 

 

Христос не е небесен жандарм

Ноември 8, 2014 in Външни

 

Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред,
рекоха Му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство;
а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?
Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание.
А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.
И пак се наведе надолу и пишеше по земята.
А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.
Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши
” (Йоан 8:3-11)

 

 Обикновено група проповедници пропускат този текст, не правят проповед върху него, защото смятат, че  нещата в него  са малко преувеличени. Тоест имаме една блудница, която  категорично е такава, знаем това и  слагаме по средата Моисеевия закон, който какво казва, че тя трябва да бъде убита с камъни. Този момент е много деликатен, защото за човека понякога е трудно да разбере защо нещата стават по такъв начин. Христос е Законоучител, това знаят юдеите за Него, един Пророк, Сам Той е казал не дойдох да наруша, а да изпълня закона. След като не си дошъл да нарушиш закона, значи вземи пръв камък и хвърли по нея! Христос обаче се навел надолу и пишел по земята. Знаете ли какво писал по земята? Евангелието не го казва, но в едно апокрифно евангелие пише. Знаете, че има някои апокрифни евангелия, които не са автентични, на св. ап. Филип, на св. ап. Петър, които за Църквата не са истинни, но много пъти съдържат информации, които не съществуват в четирите евангелия. В едно тях се казва какво писал Христос. Наоколо били евреите, фарисеите, а Той пишел името на всеки един от тях  и до него  името на неговата любовница. Както казват отците, старец Порфирий, Христос знаел и писал техните имена. Фарисеите  виждали това и започнали да се ужасяват, защото  се отчаяли и си казвали какво ще правим сега? – ние сме направили това, което сме направили. Той, Който не е правил такива неща- такъв помисъл имали – няма ли да хвърли камък? Христос им отговаря - този, който е без грях, нека пръв хвърли камък! Този, който пръв ще хвърли, обаче се страхува, защото Христос ще напише и неговото име на земята. Разбирате ли? Но законът бил закон. Какъв е изводът след всичко това? Разбира се, той е  мълчаливо изразен, Христос не го казва - че законът съществува, но вие не пазите закона, значи, нужно ви е нещо друго и Аз отсъждам, че ви е нужна не смърт, а благодат. Това е страхотното послание.  Всички вие сте нарушители на закона. Тоест мълчаливо, тези неща се казват без Той да каже нещо, просто казват това, което става. Всички сте потъпкали закона, всички там, следователно тя е един жертвен козел, който сте избрали, за да се освободите от вашите вини и да имате алиби, че аз пазя закона, имам няколко слабости, но  обичам и  пазя закона!

 

Разбирате ли колко страшно същество е човекът? Колко отвратителен може да стане? Христос им показва, че всички имат проблем със закона. Той не решава да вземе камък да хвърли върху всички, да извика  учениците Си и да им каже: хвърлете камъни върху всички тях, защото те имат същия проблем!, а на всички опрощава и казва обратното – край, никой няма да хвърля камък!  Междувременно другите били  ужасени и естествено не искали  да хвърлят камъни. Христос  останал там, пишейки по земята,  докато всички си тръгнали. Всички си тръгнали, защото този, който оставал, виждал името си на земята. Жената останала сама и Христос я попитал: Осъди ли те някой? Не, Господи! Никой. И Аз те не осъждам! Вижте каква нежност! Това е един от най-разтърсващите изрази в Евангелието. Ако познавахме Христос чрез тези неща, никога нямаше да Го оставим, но ние не Го познаваме. Ние и Него съумяваме да  превърнем в  небесен жандарм, докато никога не е бил такъв. И Аз те не осъждам! Защо не я осъжда? Законът е категоричен, тя изобщо не казва не съм виновна!, а си признава. Тя добре знае, че е виновна, че наказанието за това е убиване с камъни, но не възразява и не казва: нищо не съм направила! Напротив. Тя признава, че го е направила. И чува тези Христови думи. Защо?

 

Именно защото дойдох не за да съдя, а за да спася света. Това, че Христос не ни съди на този етап е разтърсващо, Той не упражнява власт, а само служи. Ти съгрешаваш, отиваш при свещеника, той ти чете опростителна молитва и край! Вече не биваш съден. Ти обаче трябва да отидеш при Христос, за да стане това нещо. И Христос чрез  Своите приемници, епископите и свещениците ти казва  И Аз не те осъждам. Христос също казва: На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. Колко страшна власт дава на Свещенството, не на хората. Той приел нейното състояние и признание като изповед. Той приема това нейно мълчание като изповед, прочита й опростителната молитва и казва И Аз те не осъждамвърви и недей вече греши! Внимавай! Това, което направи, е грях! Но в онзи момент всичко е изтрито, но внимавай занапредНе греши спрямо тази любов, която ти прости! Тя ти прощава без абсолютно нищо от твоя страна. Представете си какво страшно преживяване  на Божията любов имала тази жена, защото, когато Христос й казал и Аз те не осъждам, Светият Дух действал в онзи миг и я очистил. Христос нищо не прави Сам, а Светият Дух постоянно Го подкрепя и така Той й дал опрощение. Тоест  в онзи миг тя преживяла тази страшна свобода, както и страшна благодарност и от този момент вече има много сериозни причини да Му благодари. Тя се удивила, именно защото срещнала Бога.

 

Този, който съгрешава, може да отиде при духовника, но трябва да отива, не за да бъде оправдан, горко му, ако отива с тази цел, а да каже: Съгреших! и тогава прошката идва като дар. Вижте друга картина от кн. Битие: Адам казал на Бога: жената, която Ти ми даде!  Тоест Ти си виновен, че ми даде такава „щура” жена. Ти! Жената не казва същото, а казва змията ме измами! И в онзи миг Бог казва  Адам и Ева вън! Не съществува предпоставка за изповед. Ако бяха казали – съгрешихме!, тогава нещата щяха да бъдат по различен начин. Падението на Адам не било в това, че  ял от плода, за който отците имат различни тълкувания какво точно представлявал, но извършеното от Адам  чисто духовен грях и  в онзи миг не съществували предпоставки за прошка. Ако Адам беше казал: Прости ми! Не е виновна жената, нито змията, аз съм виновен. Мене накажи! Аз сгреших. Защото съм глава на жената. Нали? В онзи миг бихме имали прошка и не бихме имали падението. Човешката история щеше да бъде по-различна. Това обаче не  станало. Имаме тази игра - ти си виновен!,  както казва дяволът на Бога – Ти си виновен! Ти си виновен за това, което правя! Ти, че ме направи такъв! И мнозина от нас казваме това на Бога - Ти си виновен! Горко ни, ако казваме на Бога Ти си виновен!, защото след това не съществува възможност Бог да ни помогне. Тоест другите са виновни. Как тогава Бог да действа и  да помогне? . . .

 

Да знаете, че този, който прави някакъв грях или зло, но го скрива и оправдава, този човек е нещастен. Той тръгва да прави това, което иска, но не е щастлив. Вземете например Хитлер, Сталин или Саддам Хюсеин, който постоянно вървял с пистолет и този, който не бил съгласен с него, го разстрелвал на място. Това е  безумно. Той се радвал на властта за  известно време, но какво оставил след себе си? Какво ще остави след себе си? Какво ще казват за него? Нищо не може да го оправдае – дори това, че американците отишли там. Кой да оправдае Хитлер? Мусолини? Чаушеско?  Кой? И между нас, вземете хора, които познавате, които са направили нещо престъпно, кой да ги оправдае? Никой! Всички ги хулят, проклинат и това  проклятие е бреме за душата им там, където се намира! Разбирате ли? Веднъж отидохме старец Паисий, имаше млади хора, някой от тях каза: геронда, злото властва! Навсякъде има зло и неравенство! Старецът слушаше, наскърби се от всичко това и накрая каза: Бре, и разбойниците  дават на най-добрия и честния да държи откраднатите пари!  Крадците дават парите на най-добрия в бандата, за да не ги открадне. Тоест  честността и добродетелта има стойност и тя не се губи, където и да се намираме. В това състояние Бог винаги дава благодат, добродетел и награда в този живот с някоя малка добрина, което ще направим. Съответно ще получим отплата и за злото, което вършим. Това са духовни закони. И ако човек не получи заслуженото за злото, което е извършил, геронда?  - попитахме старец Паисий друг път, който отговори, че на този човек, както при дявол, всичко ще му се струпа наведнъж. Ако четете Стария Завет, ще видите, че нито една голяма беда, нещастие или престъпление, причинено от хората, не е останало така (без наказание). Това е духовен закон. Защото Бог така действа –  ти си тръгваш от Него, Той те остава да си тръгнеш, това е адът и наказанието, но не Бог създава ада, а след това другият (дяволът) те поема. Той те чака. Не искаш при Мене? Добре. И идва дяволът.  Бог пак ни държи, но поради нашето произволение ни оставя да си тръгнем. Затова отците казват, че има различни стадии в богооставеността. Едно е възпитанието от Бога, а друго богоставеността. Възпитанието от Бога е нещо, което всички преживяваме, ти напираш да си тръгнеш, Той ти пуска ръката, като оставяш малкото дете за малко, а после пак те хваща. Съществува и богоставеност по икономия, по скриване и по отвръщане. Най-страшна е богооставеността по отвръщане. Там е нужен страшен подвиг и това се дава  при много тежки състояния. Не отвръщай лицето Си от мене! – казва св. пр. Давид.  Тези големи престъпници, които споменахме по-рано, са претърпели именно тази богооставеност. И за тях има спасение, но е изключително трудно да извървят този път, защото са се отдалечили твърде много. Разбира се, след това другият (дяволът) има права върху човека, защото, ако той не се изповяда 10, 20, 30 години, след това дяволът придобива права. Много пъти виждаме това в хората, които привикват към злото и не могат да се освободят. Това са окови, навик. Да го кажа по друг начин  –имаш светлина, но се отдалечаваш от нея и оставаш в мрака. Това е духовен закон, Бог е неизменен, безстрастен и свободен и  затова иска и ти да си свободен. Той изобщо не насилва твоята свобода. Ти се приближаваш до Него, чувстваш всички благодеяния на любовта и светлината, но в даден момент се отдалечаваш от Него и настъпват трудности, мрак, изкушения, мъки. Или стоиш на средно разстояние, както правят повечето хора. Един отец дава следният пример – Светият Дух е като въздуха, който влиза в една стая, но когато в нея сложиш някакъв материал, например вода, тя  постепенно изтласква въздуха. Такъв е законът. Законът на свободата,  казва св. Марк Подвижник, т.е. не Бог, а ти сам решаваш.

 

Накрая нека ви разкажа един виц: в едно село един човек ходел пред иконата на св. Георги и палил две свещи на различни места. Веднъж свещеникът се доближил и го попитал:

 

-  Бре, защо палиш две свещи?

-  Паля едната за светеца, а другата за дявола, който е под светеца!

-  Добре, защо палиш втората за дявола?

-  Е, знам ли, да не падна някой път в ръцете му!

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=257:2014-03-23-19-03-54&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

 

 

За вмешателството на родителите в семейния живот на децата

Октомври 14, 2014 in Беседи

 

 

Родителите често правят грешка в това, което се отнася за децата им, както впрочем и децата в болшинството случаи не слушат родителите. Затова при тях всичко отива на зле, а после казват, че не им е провървяло.

 

Когато момчето и момичето се влюбят и искат да се оженят, не е добре родителите да се намесват. Те трябва да им разрешат да се оженят, защото за младите е много тежко да овладеят своето естество и да избегнат греха. В болшинството случаи младите падат в грях и живеят в блуд поради това, че родителите се противят на техния брак. Тогава грехът ляга и на родителите и те ще отговорят за това.

 

Родителите трябва да учат децата на доброто и да им отварят очите, че това, което искат децата, в бъдещето няма да бъде за тяхно добро. Майките на девойките и младежите чувстват дали децата си подхождат един на друг. Бог е дал на майките това чувство, за да пазят своите деца от злото. Майката е длъжна да предпази своята дъщеря или син с думите: „Вгледай се по-добре, дете мое. На мен ми се струва, че тази девойка не ти подхожда (или младеж).”

 

Майката забелязва много неща и затова казва на дъщерята: „На мен ми се струва, че този младеж ще бъде пияница (или блудник, или ревнив, или скандалджия, или ще те бие и т. н.)  и съветва девойката да не бърза, а да изчака малко, защото тя не вижда, че от това може да излезе нещо добро.

 

И майката на момчето вижда в девойката, за която той иска да се ожени, такива качества и недостатъци, които са заплаха за спокойствието и за сигурността, че бракът няма да се разтрогне.

 

Но в голяма част от случаите, децата, влюбвайки се, вече нищо не забелязват и никого не слушат – нито родителите, нито който и да е друг,  – а упорито държат на това, че искат да се оженят. За да успокоят родителите и да получат от тях благословение за брак, те уверяват майката, че „той съвсем не е такъв и няма да бъде!” или „аз ще го упътя по истинския път!”

 

Но да изправиш някого е тежко и даже невъзможно. Ревнив мъж или ревнива жена не може да се поправи. Гуляйджия мъж или жена също не можеш да оправиш. Пиещ мъж и пиеща жена не ще изправиш. Напротив, след сватбата, с течение на времето грехът (страстта), от които са обхванати, ще се задълбочат още повече и ще причинят много страдания на спътника в живота.

 

Затова горко на тези деца, които не послушат своите родители, не възприемат сериозно техните опасения и предчувствия и встъпят в брак по подобен начин. Те ще заслужат тежкия живот, който ще им се падне заради непослушанието. Това ще бъде техен тежък кръст, който те сами са си избрали.

 

Ако децата се заинатят и не възнамеряват да слушат родителите и да внимават за съветите им, родителите трябва да им разрешат да се оженят, защото децата сами са избрали това. Колкото повече родителите препятстват брака на децата, толкова повече те ще държат на своето, няма да слушат и даже могат да ги намразят, а после ще живеят невенчани, в блуден грях. Затова родителите трябва да им разрешат да се женят, а впоследствие децата сами ще съжаляват, че не са ги послушали, и ще се съгласят, че са заслужили тази съдба и кръст, който те сами са си избрали.

 

Горко на родителите, които се вмесват в живота на венчаните си деца и разрушават семействата им! Свекървата, ако не и харесва снахата, ще се старае да разведе сина с невестата, дори да има две три деца. Самите родители се явяват врагове на семействата на децата си. Някои майки ревнуват своите синове поради това, че синът им разделя любовта към тях с друга жена и със силна ненавист се борят против снахите. Тази сляпа ревност на свекървата създава заплаха за брака на децата.

 

Съществуват и родители-собственици. Те искат да знаят всичко, което правят техните женени деца: какво ядат, кога стават, добри домакини ли са невестата или зетя, трудолюбиви ли са, колко боклук изхвърлят, колко чинии има неизмити и правят при това забележки. Когато тези забележки се повтарят, то в един момент това започва да изкарва младите от нерви и избухва конфликт.

 

Някои майки, за да отмъстят на снахите, настройват синовете си против тях, казвайки, че те трябва да са мъже и да поставят жената на място. И когато съпругът се скара, оскърби или даже набие жена си, свекървата се чувства отмъстена. Снахата разбира откъде изгрява слънцето и на свой ред също отмъщава на свекървата. И така се сипва масло в огъня, докато не се стигне до неблагоприятно разрешение на конфликта – раздяла и развод.

 

И тогава горко на родителите, разрушили брака на децата си. Какво е казано в Свещеното Писание? „Каквото Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мт. 19:6). Така родителите стават врагове на децата си, врагове на светите тайнства и врагове на Бога. И затова мъката на родителите ще бъде огромна.

 

Бог ли изпраща злините?

Юни 21, 2014 in Външни

Въпрос: Какво е виновно едно дете, което се ражда с тежка болест?

 

Първо да кажем, че Бог не изпраща нито проблемни деца, нито злини. Нашата природа обаче е болна и много пъти това води  болни последици. Ражда се едно болно дете и ние казваме: какво е виновно да се мъчи? Със сигурност, за нищо не е виновно. Но ние ли сме тези, които имаме право да го убием, за да не се мъчи? Тогава защо не убиваме останалите болни деца? Както правили спартанците и да запазим само здравите. И кой е критерият за здраве? Нима животът на един човек включва само настоящия живот?  70-тте години, които живее тук? Къде остава вечността на човека? Да, със сигурност, едно болно дете се измъчва за 70-80 години, но праведният Бог и благ Баща оправдава това дете вечно. И кой съм аз, който ще го лиша от вечното оправдание? Ако можехме да видим всички тези онеправдани и измъчени деца в царството Божие, тогава щяхме да разберем, че 70 години не са нищо в сравнение с вечното царство Божие. Но каквото и да стане, ние нямаме право да убиваме другия човек, трябва да разберем, че от момента, в който човек се ражда в света, ние имаме пълната отговорност за него, каквото и да стане.

 

Защо Бог допуска това?

 

Защото такова е естеството на нещата. Болестите не са влезли в живота от Бога, не Бог е донесъл болестта, смъртта или тлението, а ние ги вложихме в нашия живот. Нашето падение, прекъсването на връзката ни с Бога е донесло тлението в света, тоест първата причина, която е породила болестта, смъртта и тлението, не е Бог, а човек. Падението е довело до това, това са последиците от падението. Бог не иска да се раждат  болни хора, не иска човек да умира, да се терзае, Бог не изпраща тези неща, не съдейства на злото, никога;  злото обаче съществува, защото съществува от момента на падението и ще съществува до Второто Христово Пришествие. Това, което Бог прави, е че Той ни дава възможност и сила да претворим това зло в добро, болката във вечна радост, защото Бог не гледа човека само в неговите 50-70 години, а вечно. Трябва да се откъснем от разбирането, че Бог изпраща болести, болни деца, глад в света и други подобни неща. Той не участва в злините, които стават, защото в противен случай Той щеше да бъде причината. Не можем да припишем на Бога причината за злото,  защото Той не е причина за никое зло.

 

Дали Бог иска по този начин да ни накара да се покаем?

 

Добре, някой ще каже, не е ли могъл по друг начин да ни накара да се покаем , нима е нужно да ни вземе децата?  Или ако това е свято семейство?  Какво да стане? Има свети семейства, които имат много силна връзка с Църквата, но децата им умират или се  разболяват.

 

Дали Бог прави това от любов към нас? 

 

Е добре, тогава да не ни обича по този начин!  Ако ни обича и децата ни се разболяват, кой е луд да обича Бога в този случай? За съжаление, всички тези въпроси, които с право задавате, ги има, защото в нас дълбоко е навлязло това убеждение, че зад злините стои Бог, тоест Бог ни изпраща злините. Трябва да разберем, че Бог не е причина за злото. Никога не е възможно Бог да убива децата ми. Ама какво да правиш с този бог? Не искам един бог, който убива хора, който праща болни деца!  Нима Бог изпраща болни деца? Виждаш хора, които се раждат  и не знаеш къде е кракът, къде е ръката,  къде са очите. Виждал съм напълно обезобразени хора. Добре, Бог ли е искал да бъде така?   Или защо това да става с другия, а не с мене? Или за щастие, не  съм аз!  Нима Бог обича всички тези деца, които загиват и затова ги взема?  А с останалите какво прави, не ги ли обича? Е, тогава да не ни обича!  Или да ни обикне по-късно!  Защо да ни обикне сега, нека ни обикне когато станем 70 годишни,  защо да ме обикне сега, какво съм Му направил, за да ме погълне?

 

Разбирате ли, че този начин на разглеждане на тези неща поражда хулата срещу Бога? Добре,  един простодушен човек ще го приеме, ще каже такава била Божия воля, приемам го, свивам сърцето си и Бог така искал. Нещата обаче не са така, Бог не е причина на злото, никога. Нито съдейства на злото, Той не използва злото, за да направи добро. Не. Злото няма никаква връзка с Бога, Бог не съдейства на злото, не може да му съдейства, както аз не съдействам на един крадец или да хвана някой, който слага бомби и да му кажа: виж, върви и сложи една бомба на онзи, за да се покае! Или: запали му автомобила или го окради, за да се покае утре! Не. Бог не съдейства на дявола. Смъртта е зло, болестта е зло, скръбта е зло, но Бог какво прави? Той ни дава сила да превърнем в добро това зло, което наистина е зло и не го оневиняваме. Бог обаче не е причина и не съдейства на злото – трябва да разберем изключително добре това нещо, защото постоянно ще се сблъскваме с тези неща дали в нас, дали в други хора. Знаете ли какво означава да отидеш в един дом, където е починало дете и да кажеш: Бог го обича и го взе! Какво да ти каже другият човек? Твоето защо не го взе, а взе моето? И хайде, взел го е! Нужно ли беше да го размажат на асфалта?  Да бъде изпепелено? Не можеше ли да го вземе по по-добър начин? Нима беше нужно да стане на хиляди парчета? Каква е тази любов?  Това любов ли е? Това е като змея, който яде по един човек на ден в приказките. Тоест едни бог-змей, който яде хора, не може да бъде Бог от Евангелието.

 

Кой определя участта на бедните и  нещастни тези деца ? Ние се родихме в богата страна, а те в бедна, кой определи това?

 

Да. Кой определя. Във всеки случай не Бог, а човешката злина и затова всички имаме отговорност пред Бога. Човешката злина прави тези неща. Не Бог  е определил  богатството, бедността и неравенството между хората, защото в противен случай Бог е виновен. Не  е ли така? – излиза, че Той е виновен, че съществуват тези неща и някой ще каже: аз какво съм виновен! Родих се богат, имам си милионите, колите, е, какво съм виновен, че  другият се е родил беден?! След като Бог ме е  определил да бъда богат, тогава за какво да се занимавам с другия, който Той е определил да бъде беден? И ако се върнем в по-стари времена – някой се  е родил чернокож, бил е  роб и му казвали, за щастие, хора, които не били православни: виж, ти си чернокож, така създаден си от Бога, ти си бял и си така, ти си жълт и си така. Кой е определил филетичните различия? Всички хора сме еднакви,  но ние правим тези разделения, нашата злоба, грях, падение са направили всички тези неща, които съществуват около нас. Защото другите хора какви са, не са ли и те хора?

 

Бог ни призовава, тоест Той ни казва – виж, беден ли си? Оползотвори твоята бедност. Не започвай да роптаеш и да хулиш за това, че си беден. Оползотвори бедността по духовен начин, така че тя да ти помогне за вечността. Или – богат си, използвай богатството си в духовен аспект, за да живееш вечно до Бога. Бедният търпейки своята бедност, богатият разпореждайки се  правилно със своето  богатство, в противен случай и двамата ще си нанесат духовна вреда и вечно ще се отделят от Бога. Тоест трябва да разберем, че не съществува съдба, не съществуват неща, които са предварително начертани от Бога. Ние сме отговорни, защото, в противен случай, ако Бог така ги е определил, тогава Той би бил причина. Тогава Той е виновен, че съществуват бедни и богати, слуги и господари.

 

Бог не е ли всемогъщ? Не може ли да не допусне злото да идва?

 

Може, но не го прави, защото съществува пълната свобода на човека, която Бог никога не отхвърля и затова човек е отговорен за своите дела. Налице е  злоупотреба на нашата свобода, която води до тези резултати.  Цената за свободата е много скъпа за всички, но тя е най-великият дар към човека. Разбира се, Бог желае всички да пазят Божията воля, несъмнено, и когато казваме да бъде Божията воля, това означава, че ние свободно я приемаме и тя става нашата реална свобода.

 

Не съществуват случайни неща, както и не съществуват предначертани неща. Тоест Бог не е предначертал, че ти в еди-кой си ден и час ще отидеш на църква. Ти си поискал да отидеш. Значи, имаш пълната отговорност за своето дело. Бог има промисъл за целия свят, но не Бог предопределя ние какво ще правим. Аз нося отговорност за моите дела. Аз поисках да направя това нещо.

 

Също трябва да дадем право на Бога да се намеси, защото мога да кажа, че отказвам да Му дам право, имам свободата да Го отхвърля. Затова, ако Му предам свободно моя живот, Той ще ръководи моя живот и свобода, защото тя съществува в Божията воля, но аз нося пълна отговорност за моите дела. Ако всичко е предначертано, тогава каква отговорност носим? Ако Бог е предначертал да се разведа с жена ми , аз каква отговорност нося за това? Бог да не ми е предначертавал такова нещо!

 

Защо вземате такъв пример?

 

Добре, или е предначертал да стана монах, да стана митрополит, да стане клирик.

 

Случайно ли е?

 

Е, защо не е предначертал това за  тебе?

 

Мене? Откъде знаете? Нито за мене, нито за вас.

 

Тоест Бог е имал  особена връзка с мене?

 

Ми по-скоро да!

 

. . . Не, сине мой. Аз сам избрах този път. Бог няма особени връзки с никого, Бог обича всички по същия начин, както обича мене, така обича тебе, и другия.  Бог обича всички по същия начин, Той  няма особена любов към никого. Аз избрах да водя този живот, да живея така, това е моя отговорност, аз отговарям за  моите дела. Да, Бог помага, но това означава, че си положил своята свобода в Бога, ти си го избрал, но Той не може да дойде да ти отсече свободата и насила да те вкара в Църквата без ти да го искаш. Със сигурност Бог винаги помага и гледа сърцето на човека. . .

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=275%3A2014-06-21-11-54-08&catid=53%3A2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

 

Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизма

Юни 19, 2014 in Беседи

 

 

- Света Гора е една от главните крепости на Православието. Каква е причината за това?

 

- Вече в течение на хиляда и петстотин години на Света Гора се съхранява православната вяра и православен начин на живот. Православието и като религия и като живот винаги е богоцентрично. Неговия център е Богочовекът, а не обособилия се човек, поставил себе си и своето аз в центъра на вселената. Обособилият се човек игнорира смирението, покаянието и молитвата. На Атон, напротив, се подвизават в смирение, покаяние, молитва и участие в тайнствата. Тези добродетели привличат Божията благодат. Именно за това Света гора излъчва Божествена благодат чрез каещите се и смирени монаси.

 

- Защо млади, успешни и образовани хора стават монаси?

 

- Човекът преди всичко e „богословско същество” (Григорий Богослов). Човек никога няма да намери покой и умиротворение, ако не се срещне и не се съедини със своя архетип-Христос. Жаждата да си заедно с Бога, любовта към Него, довежда някои християни в монашеството.

 

- Отче, доколко в ежедневието може да се усети присъствието на Богородица и на светиите?

 

- Животът не само на монаха, но и на мирянина е винаги общение с Живия Бог, Пресвета Богородица и светиите. Това общение е част от всекидневния живот на атонския монах. Монахът често (а в някои случаи непрестанно) говори с Христос посредством умната сърдечна молитва „Господи Иисусе Христе, сине Божий, помилуй ме”. В течение на денонощния кръг на богослуженията се четат много богородични служби (канони, акатисти). Службите на светците се четат ежедневно без съкращения, четат се техните трудове и жития по време на трапезата. В съчетание с фреските и иконите, които украсяват обителта, всичко това в съвкупност дава възможност да се преживее тайнството на Църквата като тайнство на богочовешкото общение.

 

- Влияят ли на светогореца присъствието на многочислени поклонници и провежданите мащабни реставрационни работи. Виждате ли опасност от осветскостяване?

 

- Действително, съществува заплаха за исихасткия характер на живота на монасите. Но тъй като монасите не прекратяват своето ежедневно участие в многочасовите богослужения, не оставят килийното си правило, тази опасност се минимализира.

 

- Ако пред вас се окаже група от младежи, на какво бихте им обърнали внимание, към какво бихте ги призвали да се стремят и от какво да се пазят?

 

- Бих се обърнал към словата на един от древните Отци на Църквата: „Обичай и прави каквото искаш”. Ако ти обичаш истински, не ще направиш нещо, което ще огорчи Бога и твоите ближни. Всички заповеди Христови се заключават в заповедта за любовта. Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти.

 

- Като чеда на Църквата, кога е нужно да говорим, и кога да замълчим?

 

- Вие зададохте сериозен въпрос, всеки от нас трябва да го отнесе към своя духовник. Съгласно Светите Отци разсъждението е най-висока добродетел. То е подобно на компас който ни показва кога и какво трябва да кажем. Разсъждението е дар на Светия Дух. То се дава на най-зрелите и съвършени християни.

 

- Послушанието само за монасите ли е или за всички християни? Къде и кога трябва да го проявяваме?

 

- Послушанието е път на спасение и усъвършенстване за всички християни. Великият атонски светец равноапостолния св. Козма Етолийски съветва не само жените да слушат своите мъже, но и мъжете своите жени, когато съветите им не противоречат на Божията воля. С послушанието ние побеждаваме своя егоизъм и ставаме способни за боголюбие и човеколюбие, ставайки Божии люде.

 

превод от руски

източник: http://www.agionoros.ru

 

 

Настояването другите да станат добри е самоизтъкване

Май 30, 2014 in Външни

Нека се трудим да предаваме нашето благоразположение.

Нека имаме любов, кротост, мир. Така помагаме на нашия ближен, когато е завладян от злото. Примерът тайнствено сияе не само когато другия присъства, но и когато отсъства. Нека се трудим да предаваме нашето благоразположение. Дори само с думи да описваме поведението  на някого, чийто живот не одобряваме, той разбира и с това го отблъскваме от себе си. За разлика от това, ако сме милостиви и му прощаваме, ние му въздействаме както му въздейства и злото, пък нищо, че той не ни вижда.

Нека не се гневим на тези, които хулят и псуват, на тези, които се противят на Бога, на гонителите на християните и други подобни хора. Гневът е зло. Трябва да мразим техните думи, тяхната злоба, но човекът, който изговаря тези думи, не трябва нито да го мразим, нито да му се гневим. Напротив, трябва да се молим за него. Християнинът има в себе си любов и благородство  и се държи по съответния начин.

Както един подвижник без никой да го вижда принася полза на света, защото вълната на неговата молитва въздейства върху другите хора и той пренася Светия Дух в света, така и вие трябва да разпръсквате вашата любов без да очаквате отплата. Отнасяйте се с любов, с търпение, със усмивка…

Любовта трябва да бъде съвършена. Само Божията любов е съвършена. На лицето, което ни създава затруднения и ни изморява, любовта трябва да се дарява внимателно, нежно и незабелязано – така че другият да не разбере, че полагаме усилие да го възлюбим. Не трябва прекалено да използваме нашите чувства, защото така предизвикваме у него съпротива. Мълчанието спасява от всяко зло. Въздържанието на езика – това е велико нещо! По един тайнствен начин мълчанието озарява ближния. Ще ви разкажа една история.

Една монахиня, която много обичала реда, казала на своя старец с негодувание:

- Еди-коя си сестра нарушава реда в манастира със своите неуместни постъпки и с трудния си характер. Не можем повече да я понасяме.

А старецът й отговорил:

- Ти си по-лоша от нея.

Отначало монахинята реагирала остро и изненадано на тези думи, но след обясненията на стареца разбрала техния смисъл и останала много доволна. Всъщност старецът й казал:

- Тази сестра я владее зъл дух и се държи зле. Но той владее и тебе, която уж си в по-добро духовно състояние, а сега се подиграва и с двете ви. Сестрата стига до това състояние без да го иска, но и ти със своята реакция и недостатъчната любов правиш същото. По този начин нито на нея принасяш полза, а и сама търпиш вреда.
Чрез мълчание, търпеливост и молитва тайно принасяме полза на другия

Когато виждаме, че нашите ближни не обичат Бога, ние се огорчаваме заради това. Но с огорчаването не постигаме абсолютно нищо, нито пък със съветите. Нито едното, нито другото е правилно. Съществува една тайна. Ако я схванем, ще помогнем на нашия ближен. Тайната е нашата молитва, нашето посвещение на Бога, за да подейства Неговата благодат. Чрез нашата любов, копнеж и посвещение на Бога ще привлечем благодатта, за да се излее върху другите, които са наши ближни, за да ги пробуди духовно и ги подбуди към любов към Бога. Или по-добре казано Бог ще изпрати Своята любов, за да пробуди всички тях. Това, което ние не можем – ще го направи Неговата благодат. Чрез нашите молитви ще допринесем за това всички да станат достойни за Божията любов.

Знайте и още нещо: измъчените и страдащи души, които страдат от своите страсти, придобиват изобилно Божията любов и благодат. Такива хора стават свети, а ние много пъти ги осъждаме. Припомнете си какво казва св. ап. Павел: “Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20). Когато си припомняте тези думи, ще чувствате, че те са по-достойни и от вас, и от мене. Ние виждаме, че те са слаби, но когато се отворят за Бога, тогава те стават изцяло любов и жадни за Бога. По-рано те са били свикнали на друг начин на живот, а по-късно отдават всичките си душевни сили на Христос и стават огън на Христова любов (огън от Христовата любов). Ето така действа Божието чудо в тези души, които наричаме “отхвърлени”.

Не трябва да се обезкуражаваме, нито да бързаме със заключения, нито да съдим повърхностно и външно. Ако видите, например, едно разголена или неприлично облечена жена, не се задържайте на повърхността, а се загледайте в дълбочината на нейната душа. Може да е много добра душа и да има екзистенциални търсения, които проявява чрез своя скандален външен вид. Тя носи в себе си динамиката, тоест силата за себеизтъкване, иска да привлича погледите на другите, но поради незнание е изопачила нещата. Помислете си какво ще стане, ако познае Христос! Ще повярва и ще насочи целия си  порив към Христос. Ще направи всичко, за да привлече Божията благодат. Ще стане свята.

Нашето упорито настояване другите да станат добри е изтъкване на самите нас. В действителност ние искаме да станем добри, а понеже не можем, изискваме това от другите и настояваме за това. При това, като ни се изплъзва от поглед факта, че всичко се изправя чрез молитвата, много пъти ние се огорчаваме, негодуваме и осъждаме.

Много пъти чрез нашата прекалена загриженост, страхове и лошо душевно състояние без да искаме и без да го усещаме нанасяме вреда на другите, въпреки че ги обичаме много силно, както например майката обича своето дете. Майката предава на своето дете цялото си притеснение за неговия живот, за неговото здраве, за неговото напредване дори когато нищо не му казва, дори когато не изразява това, което има в себе си. Тази любов, тоест естествената любов понякога може да навреди. Но това не може да се случи с Христовата любов, която е съединена с молитвата и светостта на живота. Тази любов прави човека свят, дава му мир, защото Бог е Любов.

Любовта е истинска само когато е любов в Христос. За да бъдеш от полза за другите, трябва да живееш в любовта на Бога, в противен случай не можеш да принесеш полза на своя ближен. Не трябва да пресилваш другия в името на любовта. Ще дойде неговият час, ще дойде моментът, стига само да се молиш за него. Чрез мълчанието, търпеливостта и най-вече чрез молитвата тайно принасяме полза на ближния. Божията благодат очиства неговия хоризонт и го уверява за Божията любов. Това е съкровен момент. Ако нашият ближен приеме, че Бог е Любов, тогава ще го озари изобилна светлина, каквато преди никога не е виждал. Ще намери своето спасение.

превод: Константин Константинов

Източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=507:2013-07-29-08-43-37&catid=46:statii&Itemid=141

Задушаващата любов на родителя

Октомври 7, 2013 in Външни






Нужно е да разберем децата вкъщи – домашната църква. Когато децата не са такива, каквито ние искаме да бъдат. Разбери малко детето си, защо е различно, защо синът иска да учи едно, а ти нещо друго? Защо дъщеря ти иска да се омъжи за един, а ти искаш някой друг и мислиш за това 6 години? И после се учудваш защо детето ми не прави това, което искам? И въпросът на детето е – защо ти не ме разбираш? Защо не разбираш, че не сме еднакви, че ти си поела по твоя път, че трябва и аз да поема моя и ако ме обичаш, това означава, че ме уважаваш и ако ме уважаваш, остави ме да разтворя криле, да направя моя избор, не ме задушавай! Когато ме разбереш, ще видиш, че и ти ще се чувстваш добре – така, както си – ако ме оставиш, при тебе отново ще се върна. Колкото повече оставяш детето си с уважение да разтваря крилете си, толкова повече се връща в твоето гнездо, домашното гнездо. Колкото повече го притискаш, ще го загубиш завинаги. Ще чува името на майка си и ще чувства, че трябва да бяга надалеч – далеч от тях! Откровен натиск! Откровен тормоз! Има родители, които са построили къщи за децата си, мечтаят си къде ще живеят, каква професия ще имат, и когато всичко им върви добре – дано всичко да върви добре – детето не се съгласява. Разбираш ли детето си? Това е трудното. Любов ще рече да те оставя да избягаш от мен, ако е нужно. Много е трудно това. Казвам го и като мой проблем. Когато обичаме, обикновено това, което обичаме, искаме да го задържим, защото дълбоко в нас имаме нужда от него. Майката плаче за детето си понеже се жени – син или дъщеря, докато детето си прекарва добре. Тогава защо плачеш бре, госпожо? Защо плачеш? Ама, обичам го! Ама то се чувства много добре! Ама не искам да е далеч. Добре. Помисли малко повече, разбери по-добре какво чувстваш – т.е. (чувстваш, че) имам нужда от него, не плача за детето, детето е добре. Учи в Германия, яде наденички, пие бира, няма проблеми! Но аз се измъчвам! Липсва ми детето ми! Следователно, това не е чиста любов – такава, каквато Бог има. Това, което Бог прави – но не за да ни има като собствено владение, да ни погълне, а като ни уважава – е, че иска много силно да бъдем до Него, но чрез нашите собствени дарования, които ще разцъфнат и ще се развият. Ние искаме да заковем другия – ще стоиш там, близо до мене! Другият става на 40-45 години и майка му се обажда да види какво прави вкъщи, още не е разбрала, че детето й вече има друга жена, която го обича и тя е неговата съпруга. Това ще рече, че любовта разбира и майката трябва по-скоро да разбере, че детето й вече не й принадлежи и (че трябва да казва): Детето ми, върви напред!, а не: Какъв цвят кола си купи, детето ми? Тя ли ти каза да купиш този цвят? Да. Не ме попита, детето ми, не ме попита! Да й кажеш, че ще й обясня как да ги приготви тези доматчета! Не знае още!
Това любов ли е? Прилича, но ако майката, която казва това, е искрена, ще види, че това е завоевателна любов и задушаване на душата на другия.
Следователно, любовта не търси своето, т.е. ти да си добре детето ми, въпреки че си далеч от мене, аз ще бъда радостна, че ще бъдеш с жена си и с детето си!
Напомням това, което казах в началото – между нас всички се обичаме. Няма душа, която да не обича другата душа. Умът ни влага заповеди и ни казва – е, този не го обичай! Виж какъв е! Той е от еди-кои си, ходи там. Душата обича, умът отделя и поставя такива разделителни граници.
Ако разберем другия, тогава реално можем да му помогнем в централните моменти от неговия живот.
Мене ме затрудняват други хора, които си мислят, че са по-висши или когато говорят, създават впечатлението, че всичко знаят. Например седят на официален обяд и постоянно изказват мнение и смятат, че имат по-вярно схващане, по-умна идея, жена му го настъпва под масата: престани сега! Всички така правим и ставаме за резил. Той не го иска в себе си, но трябва да разберем, че навярно като дете никой него не го е похвалил и не му е казвал – знаеш ли, и ти, когато говориш, казваш хубави неща, но не е нужно да говориш само ти, ще говорят и други, и ти, и ти си значим човек. Във всеки случай да знаете, че този, който иска малко да се покаже, е чувствителен човек, ако ще и да става отблъскващ. Дълбоко в себе си иска една хубава дума, иска да му кажеш – ела и ти, да ти покажем малко любов, да те разберем, ела да ти покажем твоята ценност! Никой не му е дал ценност, да му каже: ти си човек с характер! – и той тръгва да го показва на някой обяд. Случвало ми се е много пъти…
превод: Константин Константинов
Източник: Храм свети княз Борис

Не я задържайте със страх

Юли 4, 2013 in Начална страница, Сладкарница

Жена, която била изпитала всички прелести на света, в края на краищата се разочаровала от тях и стигнала до опит за самоубийство. Нейна приятелка, намирайки я в състояние на отчаяние, я посъветвала като изход да потърси о. Порфирий. Тя пристигнала в Калисия и се срещнала с него. Неочаквано в тъмнината на душата си тя за пръв път видяла утешително сияние на светлина. Тя се ободрила и станала негова духовна дъщеря. Поискала благословение да остане с него, както ап. Петър казал при Преображението на Спасителя: „Господи, добре е да бъдем тука”.  Старецът обезпечил нейното нощуване със сестрите от манастира. Там провеждала дните си в душевна тишина и чувствала, че „била мъртва и оживяла, била изгубена и се намерила”.

Въпреки това, ненавиждащия доброто дявол не оставял своето завистливо дело. Той завидял на душата, която буквално се изтръгнала от ноктите му, и направил всичко за да я спечели отново. Донасял ѝ в мечти прекрасни спомени от предишния живот сред блестящия шум на житейските развлечения и го сравнявал с бедната пустиня, където живеела сега. Постепенно мъката започнала да я отравя. Демона на безгрижието тайно гризял душата й, докато веднъж тя не обявила на сестрите, че иска да се върне в Атина.

Те се възмутили и се опитали да ѝ попречат, казвайки ѝ, че след страшните преживявания, които е имала, връщането към предишния ад би означавало доброволно предаване на смърт. Жената се колебаела да замине, но след няколко дни повторила желанието да излезе от манастира. Обезпокоените сестри известили стареца, който ги попитал: „А вие какво и казахте?” „остани тук, защото ако заминеш-ще погинеш” „Лошо сте направили, че сте казали да остане”-отвърнал стареца. „Трябвало е да и позволите да си отиде, щом иска. Не я задържайте със страх. Искате да полудее ли? Не се бойте, няма да погине тази душа, отново ще се върне”.

На следващия път, сестрите ѝ казали, че е свободна, да прави всичко, което иска. Тя се простила с тях, взела благословение от стареца и отишла в Атина.

Предишните ѝ приятели я приели възторжено. Старецът тайно се молел за спасението ѝ. Жената отново започнала блуден живот, но скоро в нея оживели змиите на отчаянието. Тъмните мисли я измъчвали. Сега обаче, тъмнината не я овладяла напълно, имало го спомена за утешителната светлина редом до стареца. И птичката отново отлетяла от демонския капан и прелетяла свободно към небето на Калисия. Старецът я приел с нежност и радост, както бащата блудния син. Оттогава тя вече не искала да се връща към старото. Определено се изменила и живеела нов живот на покаяние и душевен мир.

 

превод от руски

Из “Рядом со старцем Порфирием”

Увереност в себе си или самоувереност?

Май 9, 2013 in Беседи, Начална страница




Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?

 

Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.

 

Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.

 

Постригваният бива питан:

 

- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?

 

Той отвръща:

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?

 

- Да, с Божия помощ.

 

И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.

 

Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.

 

Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.

 

Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.

 

Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.

 

Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.

 

Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.

 

Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?

 

Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.

 

Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.

 

Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.

 

Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.

 

Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”

 

Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.

 

Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.

 

Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.

 

Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”

 

Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”

 

Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?

 

Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…

 

Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

 

 

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/put/46292.htm