Постът на нашите майки

Април 1, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

Веднъж попитали архимандрит Кирил от Троицко-Сергиевата лавра да обясни чудото, как така е воювал и се запазил невредим през цялата война. Старецът отговорил, че го опазила молитвата на неговата майка, която през всичките дълги военни години държала заради него строг пост всяка сряда и петък. Същото разказала и една жена за своята баба. Нейната баба спасила по този начин и четирите си деца през войната. Дъщеря й и тримата й сина отишли на фронта, а тя държала строг пост всяка сряда и петък. И четиримата се завърнали от войната живи и невредими, а тя продължавала да пости.

„Мамо“ – казали децата й – „че нали се върнахме живи. Защо и сега продължаваш да постиш?“ „От благодарност към Господа“ – отвърнала бабата. „Покажете ми друго такова семейство, където четирима са заминали на фронта и всичките са се завърнали живи! Не, и занапред ще постя така чак до смъртта си, за да благодаря на Господ“. И така постила тя до края на живота си.

 

 

Каквото посеем, това и ще пожънем

Април 24, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“

Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.

Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.

Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?

Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.

Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“

Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.

Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.

С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?

Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:

- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?

А той му отговорил:

- Стига ми да те гледам, отче!

Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.

Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“

Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“

Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.

Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.

 

 

превод: Константин Константинов

 

 

 

Угодни на Бога

Март 1, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

За да върви човек към светостта, не е задължително да отиде в манастир, напускайки света. И в света е лесно да угоди на Бога и с живота си да бъде осветен. Спазването на Божиите заповеди, гостоприемството, милосърдието, смиреномъдрието, незлословието и отдалечаването от светския дух стават причина за спасение и също така за придобиване на святост.

 

Светият писател на Лествицата Йоан Синаит, в първото слово „За отричането и отделянето от суетния живот“ в 38 стих казва следното:

 

„Някои хора, които живеят в света нерадиво ме питаха: Как ние живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи можем да подражаваме на монашеския живот? Отговорих им: Всичко добро каквото можете да вършите, вършете. Никого не осъждайте. Не ощетявайте. Никого не лъжете. Пред никого не се гордейте. Никого не мразете. Посещавайте църковните служби. Бъдете милосърдни към бедните. Никого не съблазнявайте. Не се докосвайте до чуждо легло: бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеч от Царството небесно.“

 

Разбира се, светителят казва и в други слова по-долу, че светските хора, живеейки в света, също ще спечелят Царството на Бога. В четвъртото слово говори за послушанието, в петото за покаянието и т.н. Две случки, взети от подвижническите текстове са много поучителни за всички онези, които желаят единение с Бога.

 

Двама монаси молели Бога да ги извести до кое духовно стъпало са достигнали. И дошъл глас от небето, който им казал:

 

- В еди кое си село има един светски човек на име Евхаристос, а жена му се казва Мария. Вие не сте достигнали до височината на тяхната святост.

 

Станали двамата старци и отишли в това село. Попитали къде е къщата му и лесно го намерили. Срещнали първо жената и я попитали: „Къде е мъжът ти?“, а тя отговорила:

 

„Овчарин е и пасе нашите овце.“ Вечерта дошъл Евхаристос с неговите овце. И виждайки старците, заповядал на жена си да сготви храна. След това донесъл вода, за да им измие краката.

 

Тогава старците казали: „Няма да седнем на трапезата, ако първо не ни кажеш за вашия духовен труд.“

 

Тогава Евхаристос със смирение им казал: „Аз съм прост овчар, а това е жена ми. Какво повече искате да знаете?“

 

Тогава старците казали: „Бог ни прати при тебе.“

 

Когато чул мъжът тези думи се уплашил и им казал: „Тези овце ги наследихме от нашите родители. Приходите от нашето стадо разделяме на три части. Първата част даваме на бедните, втората част я използваме за гостоприемство на братята, а третата част запазваме за наши нужди. С жена ми живеем като брат и сестра. Вечер се молим на Бога и Го молим да ни прости греховете ни. Това, което ви казвам, не знае никой освен вас.“

 

Старците като чули това си тръгнали очудени и славели Бога.

 

Веднъж, докато великият Макарий се молел в килията си, чул глас от небето, който казвал:

 

„Макарий, все още не си достигнал духовният растеж на двете жени от еди кой си град.“

 

Старецът станал сутринта, и като взел в ръце палмовата си тояга, започнал да върви, за да стигне до този град, който му бил посочен. Щом стигнал в града, отишъл в къщата, където били двете жени и почукал на вратата. Показала се една от жените, отворила вратата и с голяма радост приела стареца. И като седнал дошла и другата жена. Старецът я помолил да седне. Обръщайки се към двете жени им казал: „Заради вас пътувах от пустинята и се изморих толкова много; кажете ми с какво се занимавате?“

 

Те му отговорили:

 

„Повярвайте ни, отче, че никоя от нас досега никога не е обръщала гръб в леглото на мъжа си. За какви духовни занимания ни питаш?“

 

Старецът ги помолил да му разкажат за техния духовен живот. И те му казали:

 

„Ние сме си чужди, но се омъжихме за двама родни братя. Петнадесет години живеем заедно и нито веднъж не сме се скарали. Срамна дума не сме си казали никога една на друга, но живеем в любов, мир и единомислие през всичките тези години. Мислехме да се откажем от нашите мъже и да заминем да живеем в някой манастир. Ние молихме мъжете ни да ни позволят да постигнем желаната ни цел, но се оказа невъзможно. Щом не успяхме да ги убедим в това, се договорихме между нас и Бог до смъртта ни да не казваме обидна дума.“

 

Щом чул тези неща великият и Божи мъж, с възхищение казал:

 

„Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

И след като си отишъл от дома на жените, се върнал в килията си славейки Бога.

 

От тези два текста толкова поучителни, всеки ще разбере, че не всички хора са за манастир. В манастир или скит ще отидат единствено и само тези, на които Богу е угодно. Апостол Павел казва, че не всички са създадени за безбрачие. Едни имат дар за брак, а други дар за безбрачие – „ Ала всеки си има своя дарба от Бога – един – тъй, други – инак.“ (1 Кор. 7, 7)

 

Възможности за спасение се дават и на едните, и на другите. Затова св. Макарий казва: „Наистина няма ни девствен, ни брачен, ни монах, ни светски човек, а Бог иска само добра воля и Светия Дух освещава всички.“

 

източник: Амвон.мк

 

Не разделяй живота си на части!

Юни 20, 2015 in Външни

 

Нашето всекидневие не ни пречи да почувстваме Господа, стига само да имаме чиста и тиха съвест, мир в сърцето, да имаме Христовото благословение във всекидневния живот, в това, което правим. И ти, който си почтен човек, почтена майка, която работиш вкъщи или в офиса или каквато и да е работа, която всеки ден готвиш, чистиш пода, миеш, метеш, ти не си онеправдана от Бога, не си онеправдан от Бога. Ти не си творение на друг бог, Господ и теб те е създал с това невероятно и превъзходно предназначение  –  да познаеш Христос, Когото обичат всички велики светци, и ти да Го обикнеш. Господ, Който минава през затворени врати, няма никакво затруднение да те намери там, където се намираш, в кухнята, в дрехите, които переш, плетеш, чистиш, пазаруваш, и там се движи Христос, между нас, в нашето всекидневие. Хората, които имат деца, които работят с почтеност и искреност, очакват нещо по-добро, които не знаят какво е това по-добро, очакват да почувстват нещо хубаво и подсъзнателно търсят Христос, Който удовлетворява всички благородни желания на честния човек. Тези хора в даден момент също могат да почувстват Христос и това е уникално и прави значим нашия живот. Този живот има ценност, когато почувстваме малко Христос, познаем Го и Го усетим. Архим. Софроний Сахаров, ученикът на св. Силуан Атонски, неговият житиеписец, казва, че когато бил в руския манастир „Св. Пантелеймон” в Света Гора, неговият духовник му казал да научи гръцкия език, за да отговаря на кореспонденцията от гръцкото правителството, от други гърци, които пишели до манастира, защото там всички говорили на руски език. О. Софроний обичал много молитвата, чувствал Господа, усещал Го и казал на духовника си:
– Отче, ако трябва да уча гръцкия език, ще трябва да имам речници, да чета, да уча граматика, но това е отвличане на вниманието и се страхувам, че ще загубя молитвата, ще загубя Христос заради това, което ми казвате да правя. Ако е възможно да го избегна?
– Не, детето ми – му отговорил неговият духовник – ще направиш това, което ти казвам. Ще научиш гръцкия език и ще видиш, че ако го правиш със смирение, любов, послушание и доверие, както казва св. ап. Павел – сякаш го правиш за Господа, сякаш го правиш за Самия Христос, тогава ще почувстваш Христос в това, което правиш.

 

Архим. Софроний проявил послушание и спрял да чете книгите на Добротолюбието, да се моли постоянно с броеницата, както правил досега, и започнал да чете книги, да учи глаголи, да прави упражнения по синтаксис, граматика, и докато очаквал, че няма да почувства Христос и ще загуби това хубаво чувство, което имал в душата си, почувствал точно обратното – душата му се изпълнила с още по-голяма любов към Христос и чувствал много силно Господ до себе си.

 

И тъй, всекидневието не е пречка за Христос да влезе в твоя живот, не прéчи, че си ученик, студент, трудещ се, работиш в супермаркет, в магазин, навсякъде, дори да има външни дразнители, нищо не те затруднява, това, което слушаш, са звуци, шумове, коли, движение. В душата ти обаче има тайнствено пространство, много тихо, много безшумно, където не може да стигне нито един звук от този свят, а само силният вятър на Утешителя Светий Дух, този глас на Светия Дух, който можеш да чуеш дори да си в крайно шумната Атина – в душата ти има едно пространство, което е само за Христос и ако Христос те види готов, смирен, да се трудиш почтено там, където си, Той ще дойде и ще те намери. Дори да не вършиш неща, които са чисто духовни – това е много голяма заблуда, която определени пъти властва в нашия християнски живот – да мислим, че нашият Господ е близо до нас само в духовните въпроси. С други думи, двата часа на неделната св. Литургия или един час, колкото ходи всеки, няколко минути, в които се молим сутрин и вечер, когато четем нещо духовно и с това приключихме. Това е грешка. Господ не присъства в нашия живот само в определени моменти, нима има само една духовна част в нашия живот, а другата какво е? И какво ще рече духовен живот? – това е животът, който е облагодатен от Светия Дух. Тоест, извинявай, Светият Дух облагодатява твоя живот само в редки моменти? Ти си парцелирал твоя живот? Разделил си живота си на части? И казваш – тази част принадлежи на Бога, тази на работата, тази на яденето, тази на съня, тази на чистенето. Това ми напомня едно дете, което играеше в училищния двор и на моменти говореше непристойни думи. Аз му казах: Внимавай какво говориш, защото говориш неприлични думи. „А-а-а, отче – каза то – сега нямаме час по вероучение! Сега играем!”. И му казах: това, което казваш, е грешка.
Грешка е, ако не вярваш, че Христос може да влезе в мястото, където спортуваш, там, където играеш с твоите приятели, там, където работиш, навсякъде където си, в спалнята на живота ти, в кухнята, където и да е. Можеш ли да си представиш Господ да отсъства дори за момент от твоя личен живот, нима вярваш в един Христос, Който не влиза в живота ти, там, където е твоето всекидневие, там, където си с децата си, със съпруга си, каквото и да правиш? Тоест разделил си нещата от живота на добри и лоши, на почтени и непочтени? Христос винаги трябва да отсъства, ако вършиш нещо греховно, и ти винаги трябва да отбягваш това греховно нещо, но ако това, което правиш, не е лошо и греховно, тогава не е правилно да изкарваш Господ от тези детайли на твоя живот. Ние сме „отрязали” Христос, смятаме за духовно да говорим само по богословски въпроси, но по духовен начин може да говори някой духовник дори нищо да не казва за Бога, да говори други неща и сред тях, сред неговите шеги, закачки и нещо, което засяга актуалността, всички негови думи да се напояват от присъствието на Христос. Впечатляващо е, че старци и светци, които са живели през миналия век, старец Порфирий, старец Йаков, старец Паисий и всички тези духовни хора не говорили само за Господа, а казвали удивителни шеги, неща, които имали връзка с актуалността, с историята, с актуалните новини, и във всичко това влагали Господа, Христос. Това е величието, Господ влиза и се явява в нашето всекидневие. Всичко е духовно, свято, в благодатта на Светия Дух, Светият Дух изпълва цялата вселена, всичко има своето битие и съществува, защото Светият Дух го напоява и поддържа живо, дори игрите на детето. Когато детето ти играе, Бог го покрива, и това движение на детето, което е игра, е духовно движение, то е в благодатта на Светия Дух. Молитвата е пряка връзка с Бога, и каквото и да правиш, има в себе си Божията благодат. Когато шофираш, това не е ли духовно действие? Защото го правиш със страх Божий – не просто за да занесеш пари на своите у дома – това не е ли любов, не е ли смирение, и там, където има смирение, нима не се привлича Божията благодат? Всичко е облагодатено и осветено.
Също така нека в даден момент престанем да раздвояваме живота си и да казваме – сега принадлежа на Христос, а сега на светския живот. Това е грешка. Някои хора се връщат от църква, събличат неделните дрехи, слагат другите, мият колата, започват друг живот и мислят, че понеже е свършила св. Литургия, сега мога да псувам, да говоря по светски, да казвам мръсни шеги, да говоря без благоговението и уважение, които имах преди, защото тук не е Църква! Обаче. Църква може да стане и твоят дом, и твоят автомобил, и твоята стая, и каквото и да правиш. Нека нашият живот не напомня пазара в квартала, където продават един куп неща и в единия край стои една госпожа, която продава тамян. Сред всички тези неща има някой, който продава малко тамян. Така мислим за живота ни, така мислим за Църквата, че Църквата е нещо, което ще намерим в ъгъла на живота, ще го намерим сред хаоса на света в едно ъгълче и оттам нататък всичко останало е без значение. Не. Църквата е във всичко, тя е това, което напоява всички мои прояви, изрази, всички мои работи, политика, история, изкуство, всичко се напоява от Божията благодат и всичко става повод да се яви Христос. Ето как човек може да види Христос, четейки граматика, както о. Софроний, как някой може да почувства Христос, когато е в своята градина, копаейки и вземайки пръстта – тогава душата му се смирява и помни, че е пръст, земя, и в тази пръст да види творческото дихание, което Бог е вложил и всяко едно нещо да ни отвежда и привежда към Бога, т.е. това да бъде начин да възходиш към Бога от това, което виждаш, стига само да си искрен. Всичко това ще стане, ако съществува искреност в живота ти, автентичен копнеж, автентично търсене, тогава Христос ще дойде да те намери, каквото и да правиш.
Христос ще те намери в даден момент. Не вярваш ли в Христос? Ако не вярваш, но имаш малко благоразположение, помоли Го да дойде Той да те намери. И Той ще дойде. Търси от Христос Неговото присъствие и Му кажи – Господи, чувал съм, че съществуваш, чувал съм за Тебе, не мога да Те почувствам, не вярвам в Теб, но искам Ти да ме намериш. Аз не мога. Ти можеш, Ти трябва да дойдеш! Как аз мога да разбера Бога, как моят ограничен ум може да схване неограничения Бог, как душата ми може да почувства Христос, Който е над всички тези неща, които мислим и правим. Първото движение е Негово. Той ни е възлюбил, Той пръв направи това движение спрямо нас да ни обикне, но за да направи това движение, Той трябва да намери място в душата ни, автентично търсене, дори автентично съмнение, автентично преследване от наша страна, за да намерим Бога. Преследвайте Бога, Той ни отбягва, Бог ни отбягва, за да Го потърсим по-автентично, Бог ни отбягва, защото това е динамично, а не статично състояние, Бог е Личност, Която избягва от човеците, които са се научили на лесното, удобното, научили са се да търсят Бога в своята греховност, но Бог се отдалечава оттам. Достатъчен е един зъл помисъл, казва св. Силуан, за да прогони Христос, една лоша мисъл, ревност, омраза, неприязън, презрение, презрителен поглед към другия и дори само това прогонва Христос. Но ако имаш истинска искреност и копнеж да видиш Господа, Той ще те намери, дори да се объркаш, дори да се разколебаеш, дори да загубиш малко вярата си, ще дойде момент, в който Христос ще те намери.
Когато видиш Христос, когато придобиеш личен опит, когато почувстваш докосването на Христос в душата си, както чувстваш докосването на един човек, разбираш, че това, което си видял, не е лъжа. Убеждаваш се, душата ти се убеждава по много силен начин: това ще рече да имаш благопроизволение, да търсиш искрено Христос и тогава реално ще Го видиш, по начина, по който Той иска да те доближи. Не зная начина, по който Той ще намери всеки един, но това ще бъде нещо много силно, нещо, което никой няма да може да го разколебае в теб. Другите ще ти казват разни неща, а ти ще казваш, ама какво ми говорят сега? Сякаш някой да те убеждава – представете си двама съпрузи, които се обичат, влюбени са, и да отиде някой чужд човек да им говори разни неща. Ама, когато има пламенна любов, каквото и да ти кажат другите, не разбираш какво ти говорят, техните думи не те докосват, защото живееш другаде, живееш нещо друго, живееш твоята любов, ерос, щастие и думите на хората не те докосват. Казваш им – не те разбирам, не ви разбирам какво ми говорите, не мога да ви убедя и дори не искам да ви убедя, но ако не ви убеждава моята радост, лице и щастие, е, не мога да направя нищо повече. Ако искате, сами го разберете! Разбира се, това виждане на лицето на Христос, опитът от Христос, осезаемият опит минава през връзката с нашите братя, тоест не можем да подминем нашия брат и да отидем директно при Христос. Зависи как се разбираш с другите – ако се разбираш добре с тях и си обичан, сприятелен, смирен, снизходителен, без да се гневиш, без да се ядосваш, без да говориш рязко, тогава реално отваряш пътя за Христос да се яви в твоя живот. Затова в своите съборните послания св. Йоан Богослов казва, че не може да обичаш Бога, а да не обичаш брата си, който виждаш до себе си и да не го чувстваш като близък човек. Бог е нещо по-далечно, не виждаш Бога и как казваш, че имаш жива вяра и обичаш Бога, след като не Го виждаш, а огорчаваш брата си, който виждаш?
Господ ни казва, че дори вашата молитва не искам!, ако няма мир между вас. Ще отидеш да се помириш, не можеш да Ми носиш дарове в Църквата, не можеш да носиш в Църквата петохлебия, свещи, елей, свещи, да носиш всички дарове, които носиш, и да не си сприятелен с другия, а да искаш да почувстваш Христос. Нищо няма да почувстваш. Нищо. Бог не се откупува, опитът от Христос не се откупува, Господ предпочита да се обичаме, първо ние, хората, а след това приема нашето служение и се явява в нашата душа. Затова много пъти Господ се открива в лица на обикновени човеци. Тоест определени пъти хората виждали своя ближен и в него почувствали Христос, чрез своя ближен виждали отговора, който Христос дава, където се крие самото присъствие на Христос.
Сещате се за примера, където една жена казала: Господи, ела да ме намериш! Отишли трима гости – трима бедни човека и тя им затворила вратата. И Господ казва: Там бях Аз. В този беден човек се криех Аз. И ти затвори вратата. Вечерта тази жена казвала: Христос не дойде, а обеща, че ще дойде да ми се открие!
Господ влиза в лицата, които са до тебе. Не можеш да обикнеш твоя човек, а искаш да почувстваш Христос? Много е трудно. Затова св. Силуан, превъзходен светец, много обичан светец, любим на много християни, казва, че удивителният критерий, за да почувстваш Христос, е любовта към враговете. Ако обичаш врага си, край! Ако обичаш врага си, със сигурност ще видиш Христос! Най-съвършеното е да нямаш врагове. Ние реално нямаме врагове – ако помислим добре какво означава враг, ще видим, че не съществува враг – единственият враг е дяволът и нашето лошо аз. Никой не ни е враг. Бог позволява всички хора да влязат в нашия живот, да ни притеснят, за да ни помогнат, те не са виновни, ние сме виновни, че сме зли, и влизаме в този процес на злоба, мъст, омраза, завист. Никой не е лош.
И тъй, когато се научиш да обичаш брата си, ще почувстваш по-лесно Христос, и това е много силно и хубаво. Много хора ще почувстват Христос, но най-вече тези, които изпитват болка. Тези, които са изпитали болка, изпитват болка и спектърът и мащабът на болката е много голям. Болка е да те боли зъб, да те боли главата, да имаш световъртеж, да страдаш от безсъние, да не можеш да спиш, да имаш някаква болест, да страдаш от бъбреци, да ти поставят редовно инжекции, да ходиш често в болницата, болка са химиотерапията, лъчетерапията, трудната бременност, където жената трябва да остане прикована на легло няколко месеца и почти няма да се движи. Болката е парализата, всяко нещо, което предизвиква външна болка, смазва ни и ни притеснява – ако това го приемем по смирен начин, всички изпитват болка, не съществува човек, който да не изпитва болка, но не всички виждат Христос, защото болката не дава плод, ако не приемеш този Божий дар със смирено разположение. Ако изпитваш болка, но роптаеш, хулиш, казваш – защо да си изпатя това! и се нервираш, е изключено да видиш Христос сред болката. Не е казано, че всички, които изпитват болка, ще се спасят, а тези, които изпитват болка смирено, по боголепен начин, както трябва, както подобава на Бога, както подобава да отвръщаш на Бога, този човек чрез болката ще види Бога. Болката дава знание, божествено просветление и божествен опит. Много пъти Сам Господ, Света Богородица и Ангели са се явявали на хора, които изпитали болка, понеже били оклеветени, на хора в болници, в интензивното отделение, на такива хора се явили светци и Самият Господ в болката. Защото Той те вижда, че си безпомощен, безутешен, тоест неутешим и идва да те утеши Този, Който е Утешителят. Утешител не е само Светият Дух, Утешител е и Господ и Бог Отец, цялата Света Троица е Утешител и ни утешава. Някой друг в своята голяма агония и болка видял своя духовник да се преобразява и да става като Христос, пише го св. Силуан, това станало на Света Гора – той видял своя духовник да става Христос, а друг видял свещеника в св. Литургия вече да не изглежда, че е отец еди-кой си, а да става Христос. Това обаче, което сега ти казах – тези два примера са малко естествени, т.е. сред тайната да виждаш чудото, но да виждаш Христос в своята лична болка, това е впечатляващо чудо, това е парадоксът, който не очакваш. Да видиш Христос в св. Литургия – тогава казваш: е, разбирам го. Но да видиш Христос в интензивното отделение, в болницата, където всички са те оставили и си сам, в болничната стая, тази гледка на Христос там е удивителна и много утешителна.
Една монахиня виждала Христос живо в св. Причастие, тоест усещала Христос и старец Паисий казал за нея: тя със сигурност крие някаква болка. Той я извикал й казал директно: кажи ми, говори ми за себе си! Тя казала някои свои проблеми, които имала у дома, с родителите си, които я наранявали, но не им възразявала, не обвинявала никого, проявила огромно търпение, ден и нощ докато минат годините и те починали. И старец Паисий казва – сега всичко си има обяснение, сега разбрах. Затова тя чувства Христос, затова тази монахиня чувства Господа, понеже приела да изпита болка. Тя изпитала болка без да протестира. Болката дава божествено знание, дава Божие знание.
Ние сега сме по теорията, когато слушаш едно предаване, не си познал Христос. Да, може да стане някакъв невидим преход, Господ и от думите на хората или на някое предаване може да направи плавен преход при нас, но това просто те кара да заподозреш, че става нещо, съществува нещо и да потърсиш да намериш „многото”. Аз ти давам „малкото”, лек намек за чудесата и присъствието на Христос, но ти търси да видиш, да вземеш, да се наситиш, да ядеш не това малкото, което дава едно предаване, което дават думите, а изобилното, безкрайното, което Христос дава. Всичко това, всички тези дарове на Христос, доближаването до Христос става внезапно там, където не го очакваш, не можеш да сложиш някаква граница и ограничение на Бога и да кажеш – сега искам да правя това и ще Те почувствам, сега искам да дойдеш, сега искам да ми се явиш! Не. Господ се явява по неочакван начин, не съществува метод, тактика, метод, където ще направиш пет движения, както казват философските и парарелигиозните движения – йога, будизъм, където има разни равнища – първо, второ, на петото се просветляваш, стигнал си до просветление. В Църквата не съществува нищо подобно, Божията благодат не влиза в схеми, Христос не влиза в схеми, не влиза в границите, които ти искаш да сложиш, а идва внезапно, както казва св. Исаак Сириец. Внезапно, там, където не Го очакваш, не е плод на техника, а зависи от твоята борба. Нищо не е абсолютно, предопределено, предвидимо, а Бог е непредвидим. Там, където не си очаквал, идва Христос, там, където тръгваш да се отчаеш, Господ се появява неочаквано и те удивява. Сещам се, че на Света Гора един подвижник ми каза –  особено през последните три години загубих усещането за Бога, не чувствам Христос. Преди Го чувствах. Внезапно дойде и така внезапно Господ поиска да ме остави. Защо? За да се науча да Го обичам без да ми дава усещане за Своето присъствие, да Го обичам с вяра, просто да вярвам, макар и да се подвизавам без да чувствам много неща, с изсъхнала душа, която прилича на пустиня, на Сахара, като пустинята тук, където живея, на Света Гора, аз се подвизавам, нямам нито една сълза, моля се и чувствам, че Господ не ми дава, това, което ми даваше, но Той е Бог, не мога да сложа Бога в моята схема. Ако иска, ще дойде, когато иска, Той ще дойде. След време отново дойде този Божий дар и аз водих същата борба – Господ знае това как и защо във всеки човек. Някой пости строго и не чувства нищо, друг може да яде и да слави Бога, да пие и да спи и Бог да му дава откровена любов. Духът духа където иска, Светият Дух, Христовата благодат и присъствие отива там, където Той Самият иска.
Когато почувстваме Господ, ще Го разберем, ще спрем да питаме дали Христос съществува, защото лично ще Го чувстваме и за нещо, което съществува, не питаш дали съществува. Никой не пита за майка си – съществува ли майка ми, тя ли е майка ми, дали е тя? Той го чувства, има вътрешна известие и убеденост в себе си, чувства го в своите клетки, в своето дихание, че майка му го е докоснала, че тя е негова майка. Това е баща му, това са братята му, това е домът му. Когато Христос стане наш дом, когато стане нашето пространство, нашият Човек, нашият Приятел, Господ и Бог наш, тогава недоуменията ще изчезнат и на тяхно място ще дойде огромно удивление. Ще дойде безкрайно славословие, ще чувстваме Господа и ще се радваме, че в Атина, сред движението, автомобилите, работите, в нашето всекидневие живеем вечното, абсолютното, съвършеното, превъзходното и тогава ще разберем защо Бог ни е довел в света – именно за да Го познаем и обикнем. Не съществува друга причина да живеем 90-100 години на този свят, всички други причини са помощни стъпала, помощни начини, за да ни доведат до тази крайна цел. Ако искате да ви убедя за това, което казвам, вижте колко трае всичко това, което ние смятаме за цел. В даден момент то приключва и ни оставя. Христос и Неговата любов обаче никога не спират, защото Той е Целта, абсолютното Благо, съвършеният Дар. Дано Господ ни направи този дар, дано простираме ръце, да търсим този дар, дано ръцете ни са толкова чисти и толкова празни, за да могат да се преизпълнят с този дар и да го задържим правилно, да го почетем и да го дадем на света с любов към всички. Света Богородица казала на старец Партений във видение, че да станеш монах означава да осветиш себе си заради целия свят, да станеш свят. Какво ще рече свят? Посветен на Христос, каквото и да правиш, да чувстваш Христос заради твоето безкрайно щастие и благословение на целия свят. Когато си свят, когато си човек, който чувства Христос, помагаш на себе си, но също така си голямо благословение за света, голям дар на земята, помагаш на всички по невидим и видим начин, с това, което Бог те призове да правиш в живота. . .

 

Превод: К. Константинов

 

източник:http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=208:2013-10-19-15-32-19&catid=53:2013-11-19-12-07-24

 

За житейските грижи

Май 20, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Продължавам да говоря върху Вашето оплакване за наплива на мисли, породени от житейски занятия.

 

Как може да стоим без работа? Ще бъде грешна празност. Трябва нещо да се работи, а и някои къщни работи да се вършат. Това е Ваш дълг. И външните отношения не бива да се прекъсват. Трябва да се поддържат, и то както трябва. Това е дълг на човешкото общежитие. Но всички занятия от този род могат и трябва да бъдат изпълнявани така, щото да не отдалечават мислите от Бога. Как така?

 

У нас съществува едва ли не всеобщо поверие, че щом се заловиш с нещо в дома или извън него, вече излизаш от онези Божии дела, които са Му угодни. Поради това, когато се породи желание да живеем богоугодно или при разговор стане дума за това, обикновено то се съпровожда от мисълта, че ако е наистина така, тогава бягай от обществото, бягай от къщи в пустинята или в гората. Междувременно и едното, и другото не е правилно. Житейските и обществените работи, от които зависи съществуването на семейството и обществото, са определени от Бога дела и изпълняването им не е бягство в небогоугодна област, а движение в Божии дела.

 

Следвайки такова неправилно поверие, всички правят така, че при наличието на житейски и обществени работи нямат никаква грижа за Бога. Виждам, че това поверие владее и Вас. Моля, прочее, да го отхвърлите и да възприемете убеждението, че всичко, каквото правите в дома си и извън него във връзка с обществото като дъщеря, като сестра, сега и като московчанка, е богоугодно дело. Защото за всичко, което се отнася към това, има особени Божии заповеди. Как може да бъде неугодно Нему изпълняването на заповедите Му? Със своето поверие Вие наистина ги правите неугодни Богу, защото ги изпълнявате не с това разположение, с каквото иска Бог. Божиите дела при Вас не са извършвани по Божему. Така че и те пропадат напразно. Освен това те отстраняват ума от Бога.

 

Моля, поправете това и отсега започвайте всички такива работи със съзнанието, че да вършите това е заповед и ги вършете като че ли изпълнявате Божия заповед. Когато се настроите така, нито едно житейско дело не ще отдалечи мисълта Ви от Бога, а напротив – ще Ви приближи към Него. Всички ние сме раби Божии. На всекиго Той е назначил свое място и дело и гледа кой как го изпълнява. Той е навсякъде. И Вас също гледа. Дръжте това в мисълта си и вършете всяка работа като че ли Ви е поръчана направо от Бога, каквато и да е тя.

 

Така вършете и работата си вкъщи. А когато някой идва отвън или сами излизате, дръжте в мисълта си, че в първия случай Бог Ви изпраща това лице и гледа по Божему ли Вие ще го приемете и ще се отнесете към него, а във втория – че Бог Ви е възложил дело извън къщи и гледа дали ще го извършите така, както Той желае.

 

Ако се настроите така, нито домашната работа, нито извън домашната – нищо няма да отвлича ума Ви от Бога, а напротив, ще го държи при Него чрез съображението как да го постъпите така, че да Му бъдете приятна. Всичко ще вършите със страх Божи и този страх ще държи вниманието Ви приковано към Бога.

 

А това, какви работи във връзка със семейството и извън него са угодни на Бога, моля добре да си изясните, като вземете за ръководство книгите, в които се излагат делата, които сме длъжни да извършваме тук. Добре си ги изяснете, за да отделите от тукашния житейски и обществен ред всичко онова, което сме длъжни да извършваме. Да отделите всичко, което е внесено от суетността, страстите, човекоугодничеството и светоугодничеството. Но след изявената решимост да живеете богоугодно, Вие, разбира се, без особени напомняния ще се отстраните от всичко това.

 

Освен споменатото поверие към нашите дела се присъединява и една – ще я нарека така – известна слабост. Това е грижата. Че всяка работа, осъзната като задължителна, трябва да се извършва с всичкото ни усърдие, това е дълг, ограден със страшна заплаха: проклет е всеки, който върши Божието дело с небрежност. Но грижата или многото загриженост, измъчваща сърцето и не даваща му покой, е болест на падналия, който се е заел сам да устрои своята съдба и се мята на всички страни. Тя разпръсва мислите и не им дава да се съсредоточат дори и върху тази работа, която сега се върши. Така че, моля, потрудете се да я прогоните и да не и позволявате да се раздвижва. Имайте усърдие към делата и извършвайки ги със старание, очаквайте успех от Бога, посвещавайки Му и самото дело, колкото и малко да е то, а грижата потискайте.

 

Направете така и Вашите житейски дела и занятия няма да Ви отвличат от Бога. Господ да Ви помогне!

 

Източник: http://tavor.hit.bg

 

Не го издържам!

Ноември 29, 2014 in Външни, Семейство

 

Много пъти в семейството се появяват различни проблеми и например идва съпругата, която има труден мъж, и казва: Не го издържам вече! Побърка ме! Измъчи ме! И я питаш, ако този мъж не ти беше мъж, а  син, щеше ли да го изгониш от дома си? Тя казва: не. Една майка гони ли детето си, каквото и да й стори? Не може. Не може лесно да направи това. Това означава, че ако погледнеш на него с по-голяма любов и търпение, ще проявиш търпение. Тоест човек черпи търпение във всички етапи на живота си от прости неща – седнал си някъде, отишъл си в храма и си седнал до някой, който е дразнещ, плюе, мирише, върти се през цялото време, но ти прояви търпение, научи се да проявяваш търпение, не отстъпвай, започни от малките неща, научи се да търпиш, да очакваш, да отсичаш волята си. Не бързай, не искай постоянно да става така, както на теб ти харесва и ти е удобно.  Авва Доротей в „Подвижническите слова” говори  за отсичането на волята, като казва да започнем  от малките неща и да имаме търпение. Ако нямаш търпение, когато страстите се появят на повърхността, те ще те водят където си искат и няма да можеш да каже не!, защото, само когато човек се научи да има търпение, тогава може да се противопостави на тези страсти.

 

Из беседата “Блажени изгонените заради правдата”

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=306:2014-11-24-16-38-58&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Разумно използване на свободното време

Октомври 2, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независимо от това дали човек иска или не, времето бяга и с всяка година възрастта на човека се увеличава. Незабележимо в неговия живот действа и друг фактор: миналото се увеличава и се съкращава бъдещият му живот. Съзнанието за този факт е много ценно, ако се ползваме правилно от него, то може да помогне на човека да достигне до познание на много неща и да постъпва разсъдително в различните жизнени обстоятелства.

 

Да се стараем да използваме нашето свободно време с разсъждение, подхождайки към въпроса духовно, защото всеки от нас на Страшния Съд ще бъде попитан как е използвал даденото му от Бога време на земния живот. Доколко важен е въпросът за използване на времето, можем да видим в примера на светиите. На тях им е свойствена необикновена чувствителност по този въпрос, те винаги са се стараели да използват времето така, че нито едно минута да не пропада безцелно.

 

Днес може често да чуем: „Боже, дай ми време, за да порастя децата, да ги оженя, да ги устроя в живота, да завърша всички дела, които съм започнал или планирал, да направя повече добро, да завърша този безкраен водовъртеж от дела…” Обаче задавал ли си е някой въпроса, доколко това е оправдано, защото и хиляда години да живее човек, пак не би му стигнало време да се справи с всички свои дела. Човек постоянно си задава хиляди въпроси, започва множество предприятия, чиито край не се вижда, много често поради това страда от стрес и няма покой.

 

Какво имаме  предвид, когато казваме „покой”? Истински покой човек може да намери  само в този случай, ако се старае да отделя ежедневно макар и малко време за молитва. Ако след напрегнатия ден човек посвети даже малко време за общуване със своя Творец, с Пресветия Дух, обилно изливан в Православната Църква, то той непременно ще почувства душевен мир, ще се почувства отпочинал, тъй като почивката не е само пътешествие или възможност за тялото да отдъхне определено количество часове. Разбира се, телесният отдих е необходим, но душевният отдих е най-важният за човека, а действително човек си почива душевно само тогава, когато придобива жива връзка с Бога. Вижте как се умиротворява човек след посещението на богослужението. Например нашият кипърски народ особено обича да посещава службите в периода на Богородичния пост. Колко са красиви тези богослужения, какви прекрасни тропари се пеят! Всичко това помага на човека, който има жажда за Бога, да възнесе своята мисъл към Него и да да се приобщи към Светия Дух. Тези тропари са написани от светци, имащи личен опит от общението със Светия Дух, опит от присъствието на Бога в техните сърца и те с точност за изразили този мистически опит в словата на църковните песнопения и в богослужебните текстове.

 

 

Присъствайки на богослуженията, ние придобиваме истинско чувство за покой. Аз вярвам, че този душевен мир и успокоение, който вярващият получава от участията в църковните служби, не могат да му дадат най-добрите хотели в света. Нерядко се случва хората да напускат подобни места още по-изморени и душевно разстроени.

 

В нашата епоха можем да наблюдаваме странна закономерност- много хора прекарват времето си в развлекателни центрове, в барове и  подобни места, но вместо с успокоение, умиротворение, уравновесеност и радост, се прибират оттам в нервна възбуда. От сутринта, когато се събудят, те започват да викат и да се обиждат, при това за повод на скандалите може да служи най-незначителна причина. В Православната Църква всичко е точно обратното. На св. Йоан Златоуст принадлежи едно забележително поучение: „Искаш да узнаеш какво е Църквата и в какво е нейната чудодейност? Това е твърде просто. Влез в храма и виж: в църквата вълците се превръщат в овци, влиза разбойник, а излиза преподобен, влиза гневлив, а излиза кротък, влиза човек, а излиза ангел!” И по-нататък божественият Златоуст продължава: „Но какво казвам ангел? Влиза човек, а излиза бог по благодат”.

 

Ето какво означава Църква. Никой не може да оспори, че участвайки в службите, молебните, слушайки църковните химни, човек открива истинно умиротворение. По тази причина в Православната Църква съществува такова изобилие от богослужения.

 

И така, способността правилно да се разпореждаме със своето време е велик дар за човека от Бога. Дайте да се постараем да се научим да отделяме необходимото време на телесния отдих, но главното ни старание е да се научим да се молим, отдавайки на молитвата свободното си време. В нашето ежедневие ние се сблъскваме с много трудности и разочарования, много млади хора се намират в безизходни ситуации, поради което са подложени на стрес, в ума им възникват множество въпроси, които смущават душите им. В младостта, когато човек е още много беззащитен, към всичко останало се добавя и този мрак на неведението: човек не знае кой е, какво прави, накъде отива, какво всъщност иска. Но той може да се изцели, ако започне мъдро да използва своето време, ако се научи да се моли правилно, да получава сила от молитвата, помощ и просвещение, тъй като Сам Господ е Светлина и Божията Светлина, действаща в човека, постепенно ще разруши тъмата на духовното неведение.

 

източник: православие ру

 

Ежедневие на светостта

Август 1, 2014 in Видео, Начална страница





Святост в ежедневието

Юни 12, 2014 in Семейство, Сладкарница

 

Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: ” Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!” И децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото й и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение- това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно. И пак ще ти кажа за случая от училище, когато един ученик играеше баскетбол, видя ме и аз му казах да спре да хули:” Защо говориш така?” Той се обърна и ми каза: ” Е, отче, сега нямаме час по вероучение! Извинявайте, сега играем баскетбол!” Аз му казах: “Добре, ще ти го кажа друг път, сега играеш баскетбол, не е час за разговори и друг път ти обясних, че и баскетболът, и мигът, в който чакаш на опашката да вземеш сандвич, и училищният автобус, с който отиваш на училище и вкъщи, всичко има Бога до себе си и Бог в тебе, каквото и да правиш”. И вероучението не е вероучение за един-два часа на седмица или за един час, както постепенно искат да го отхвърлят и воюват за това; то не е за един час и край, свършили сме! Вероучението започва, когато свърши урокът. Участието в св. Литургия започва да функционира, да въздейства върху нас и да открива силата, която ни е дало, след възгласа „По молитвите на светите наши отци. . .”, тогава започва твоят духовен живот, а не там с хубавите дрехи, с хубавото изражение и с духовността върху външния профил, а когато отидеш в павилиона, в квартала, в къщи, при мъжа си, жена си, децата, в контактите с твоите колеги. . ..

 

Из беседа на архим. Андрей Конанос

Източник: http://dveri.bg

 

 

 

Да освещаваме своя живот

Януари 15, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

     

    

Плътският човек не може да разбере духовния. За него всичко, което духовният говори, е измишльотина, защото небесната логика е съвсем различна от земната. Но, когато разговаряш с телесен човек, той постепенно може да дойде до разбирането, че все пак нещо движи света, че в космоса има хармония, а на земята дисхармония…

 

Затова синовете на светлината са призвани все повече да освещават своя живот, за да разпростират тази светлост навсякъде, както и Господ казва: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!” Това е огънят на  Божествената любов.

 

Ние, християните, сме призвани да разширяваме на земята атмосферата на Небето, вечността, любовта, правдата, мира, истината и тишината. Но какво да правим, когато от детство сме се научили да се противим, да се гневим, да не слушаме и да пристъпваме към всичко с неувереност и резервираност. В нас е влязло много лукавство, което трябва да се изхвърли.

 

Така и родителите ругаят своите деца за дреболии. Не умеят да ги лекуват с благо и тихо слово. Нужна е и строга реч, но в нея детето трябва да усеща любов. Родителска грешка е да се наказват децата за някакво провинение, защото с гнева не може да се постигне целта. Когато се смирим, с чиста любов трябва да му се каже, че е сгрешило и е необходимо да има някакво наказание. Ако то отново повтори същото нещо, тогава наказанието трябва да е по-голямо – така детето се изцелява.

 

Школата на живота

 

Всичко, което ни се случва, е полезно за нас, а ние често се обременяваме с въпроси като: защо е точно така, не можеше ли да бъде иначе? Необходимо е да се премине през различни изпитания в живота. Спокойно да преодолеем неприятностите – това е школата на живота.

 

Трябва да се допълваме един друг

 

Когато разговаряме с единомишленици, ни става по-лесно да преминем през този живот. Трябва да сме смирени, кротки и да се допълваме един друг, за да бъдем едно цяло.

 

Господ знае какво ще стане с нас

 

Господ знае какво ще стане с нас. Ние се появяваме в определено време, със свои задачи. Колко е величествено и блажено: ние сме в Божия ум от вечност! Негови деца сме не само по дух, но и по плът, но се отделяме от Него. Затова и не можем да разберем Неговото управление и намерение за нас. Често нарушаваме закона и получаваме наказание.

 

превод от сръбски

 

Всекидневният подвиг

Ноември 5, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Смиреният човек е този, който оставя своя живот в Божиите ръце. Това, от което имаме нужда, е да се подвизаваме всекидневно, дори и в най-малките неща и да се оставяме в Божиите ръце. В Патерика пише за авва Агатон, който казал: “Днес ще върша Божията воля.” Станал и помолил Бога: “Господи, удостой ме днес да върша Твоята воля, да кажа, че поне един ден от живота си съм я извършил.” И какво направил? Аз, с моя оскъден ум, бих казал, че се е молил, затворен в килията си, или пък би чел цял ден… Но той не направил нищо от това, а вършил своята работа, а именно – искал да смели житото си на брашно, за да има през годината, и да се върне в пустинята. Натоварил житото, отишъл в селото първи. Но във воденицата влязъл друг човек и казал: “Авва, няма ли да ме пуснеш да мина първи, защото бързам?” Отецът с удоволствие му отстъпил реда си. Веднага щом човекът си тръгнал, той се подготвил да сложи житото, но дошъл друг. Случаят се повторил: “Авва, моля те, ти нямаш работа, монах си, остави ме аз да си смеля.” Aвва Агатон отвърнал: ” С удоволствие”. Не само, че ги оставял, но дори и им помагал в меленето. Нали знаете как се е мелело житото тогава? Аз сварих на Света Гора, заварих от това време – движехме воденичния камък или ние, или животните… И така от сутринта до вечерта – веднага щом се приготвел да сложи житото, се появявал някой друг и се повтаряла същата сцена. Станало вечер и той още не бил смелил своето. Натоварил го, да си ходи обратно. Тоест, той не направил нещо духовно, даже не си свършил своята работа, обаче Бог го известил, че е извършил Неговата воля. Виждате как в едно просто нещо от всекидневието човек може да живее по Бога. Той просто взел житото, за да го смели, отишъл и срещнал затруднения. Но не възнегодувал, не се разгневил. Не си казал: “Е добре, стига, аз да не съм будала – дойде първият, дойде вторият, третият, четвъртият… Нека и аз да смеля своето жито. Живея надалеч, товаря го на гърба си и съм длъжен да свърша тази работа.” Не си казал нищо от това.

 

За авва Макарий се казва, че преминал през река Нил и искал да се върне в скита, но корабчето се развалило. Той седял с другите светски хора и очаквал да го поправят. Дошли при него едни, които му казали: “Авва, там има други лодки, да отидем да ги вземем, да не стоим тук напразно.” “Не, аз ще се кача само в това обществено корабче.” Защо? Защото искал да се упражнява в отсичането на своята собствена воля. В това да не прави нищо сам от себе си. А с голям мир, невъзмутимост и спокойствие посрещал това, което имало да става.

 

Ние трябва да упражняваме себе си във всекидневния наш живот. Всеки има достатъчно поводи за аскеза – дори само да отидеш в центъра на Атина, това вече е голям подвиг и голямо предизвикателство. Да не кажеш нещо или да се нервираш. Да проявиш търпение и да кажеш – няма нищо, просто така вървят нещата. Караш и те засичат с колата и на всичкото отгоре те и ругаят, но ти запазваш своя мир. Както казва авва Доротей, започваш от малките неща, за да стигнеш до по-големите. Така да превъзмогваш самия себе си – индивидуализма и егоизма, желанието ни да контролираме всичко, всичко да е по нашата програма и да стане по нашия начин… Дори и нашите мечти и благочестиви копнежи, дори това, което мислим, че е значимо и е по Бога – трябва да сме готови, че може да видим всичко това да се срива. Въпреки това е нужно да запазим мир.

 

Да имаме в душата си постоянно това усещане – че Бог всичко вижда и наблюдава и няма да се случи нито нещо повече, нито пък по-малко от това, което ще позволи Бог. Този израз често го повтаряше нашият старец Иосиф Ватопедски. Когато ни заобикаляха разнообразни изкушения и ние го питахме какво ще стане сега с нас, той отговаряше: “Нищо повече и нищо по-малко от това, което Бог позволи. Къде е Бог, детето ми? Той не вижда ли? Остави нещата в Божиите ръце и имай мир.” Тоест, ние да сме готови да приемем това, което позволи Бог. Ще правим това, което можем, това, което е в нашите ръце и зависи от нас, останалото е дело на Бога. Господ не изоставя никой човек.

 

Какъв е резултатът от тази аскеза? Резултатът е, че в крайна сметка, когато човекът преживее това облекчение и мир от това, да се предадеш в Божиите ръце, тогава човек става като дете в майчината прегръдка – няма грижи. Превръща се в детето, което влиза в Царството Божие. Човек има в душата си мир, благодари на Бога за всичко и се радва. Той няма врагове, макар и никой да не го иска, не чувства нищо лошо към никого, не се страхува от другия, няма подозрения към човеците, не чувства, че е в опасност, макар да вижда пред себе си някои, готови да го убият. Чувства огромна сигурност.

 

Несигурността, която владее днес света, изчезва от сигурността на Божието присъствие. Този стрес и агония, които ни изяждат, се изцеряват с това младенчество в Христос, което бележи делото на хората, доверили живота си на Бога. Който иска, може да го изживее. Това е за юнаци, както казва старец Паисий, нужно е да си герой, за да правиш това нещо, нужно е голямо дръзновение. Но изпитайте Бога и ще видите, че няма да загубите. Който се надява на Господа, никога няма да се посрами. Тази просба на Църквата – целия си живот на Христа Бога да отдадем, смятам, че това е най-важното за нашата епоха. За всеки човек – за родителите, за младите, за възрастните, за свещениците. За всеки един, който се замисля и тревожи какво ще стане с нас. Бог държи всичко в своята ръка. Когато разберем това, ще имаме мир в душите. Моля се всички ние да имаме този мир, както св. влмч. Димитър, който, въпреки че бил пред смъртта, живял така, сякаш е в царския дворец. Защото Бог обитавал в душата му и той оставил всичко в Божиите ръце.

 

 

превод от гръцки