В това писмо до своя любим приятел (св.  Григорий) св. Василий, отговаря на желанието му да разбере повече за начина му на живот в пустинята, правилата на подвижническия живот, ползата от уединението, четенето на Писанията и молитвата, описва също и външния живот на подвижника. Писмото е написано в началото на уединението на светителя, бел.пр.

Познах писмото ти, както децата биват познавани поради забележителната прилика с родителите им. Ти казваш, че мястото няма кой знае какво значение и не може да събуди в душата ти дори и слабо желание да заживееш с нас (с кападокийските аскети в Понтийската пустиня, сред които св. Василий търси уединение след обиколката си из манастирите в Сирия, Палестина и Египет, която предприема след завършването на Атинската академия, б. пр.), докато не разбереш нещо за нашия начин на живот и как прекарваме времето си. Наистина, това е твое разсъждение – достойно за душата ти, която всичко тукашно го има за нищо в сравнение с блаженството, което ни е приготвено според обещанията.

Но се срамувам дори да пиша как прекарвам дните и нощите си в тази пустиня. Защото, макар че напуснах градския живот по повод хиляди злини, то съвсем не можах да напусна самия себе си. Повече приличам на хората, които поради това, че не са свикнали с плаването по море, изнемощяват и усещат, че им се гади, оплаквайки се от големината на кораба, намирайки я причина за силното клатене. Но когато се прехвърлят от него в лодка или малък плавателен съд, и там страдат от повдигане и световъртеж, защото мъчителното безпокойство и горчилката си вървят заедно с тях. Моето положение е в известен смисъл подобно на това, защото, носейки със себе си живеещите в нас страсти, навсякъде сме с едни и същи метежи и затова извличаме съвсем малка полза от тази самота.

Какво обаче е следвало да правим и откъде да започнем, за да следваме Водителя на нашето спасение? Защото Той казва: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24). – Ето какво:

Трябва да се стараем умът ни да е в безмълвие. Както окото, когато се намира в непрестанно движение се върти ту наляво и надясно, ту нагоре и надолу, без да може ясно да види онова, което е пред него, то – ако искаш да стане така, че ясно да виждаш – ти трябва да устремиш взора си само върху наблюдавания предмет. Така и човешкият ум, ако се разпилява по хилядите светски грижи, не може ясно да види истината. Например, човекът, който още не е обвързан с връзките на брака, бива смущаван от неистови желания, неудържими влечения и любовни терзания, а след като встъпи в съпружество, бива подложен на други, нови вълнения: ако няма деца – желание да ги има; ако има деца – грижи за възпитанието им; защита на съпругата; усърдие за дома; надзор над служителите; загуби по силата на договорите, разпри със съседите; спорни дела в съдилищата; рискове в търговията; трудове при обработване на земята. Всеки ден носи със себе си огорчение за душата, а нощите му, получили в наследство делата от деня, биват подвластни на увлечението от същите представи.

Има само един начин да се избегне това – отдалечаването от този свят. А отдалечаването от света се състои не в това да бъдеш телом извън света, но с душата си да се откъснеш от пристрастието към тялото, да нямаш нито град, нито дом, нито собственост, нито приятелство, да си нестежателен, да не се притесняваш за средствата за живот, да си безгрижен, да избягваш обвързване с хората по човешките правила, да си готов да приемеш в сърцето си и запечаташ в него образите от божественото учение. Подготовката пък на сърцето се състои в отучването му от онези правила, които то е заимствало от лукавия навик. Защото както върху восъка не трябва да се пише, ако преди това не са заличени положените върху му начертания, така и на душата е невъзможно да бъдат поверени божествените догмати, ако преди това в нея не са унищожени вкоренените чрез навика мнения. Доста голяма полза за това, разбира се, ни принася уединението, което приспива в нас страстите и доставя на разума свободно време, за да ги отсече напълно от душата. Колкото и да е трудно да се надвиват укротените зверове, като разни желания, гняв, страх, скърби – тези зли отровни зверове в душата – ако те са приспани чрез безмълвието и не са доведени до състояние да свирепстват чрез постоянно дразнене, по-благоприятно се преодоляват чрез силата на разума.

Затова трябва да бъде избрано такова място, което, като например нашето, да е свободно от общуване с хора, за да не може нищо странично да прекъсва непрестанното упражнение. Упражненията пък в благочестие хранят душата с божествени размишления. Поради което какво може да бъде по-блажено на земята от това – да подражаваме на лика на Ангелите: от ранни зори да бързаме за молитва, да честваме Създателя с пеене на песни, след това, когато слънцето заблести на небосклона, като се захванем за работа – навсякъде с молитва – да вършим делата си с песнопения, сякаш с добавена за вкус сол, защото утешенията чрез пение носят на душата безпечално и радостно успокоение.

И така, безмълвието служи на душата като очистващо начало. Тогава, когато езикът не произнася нищо човешко, очите не са заети с разглеждане доброцветността и съразмерността в телата, слухът не отслабва от душевното напрежение на слушане на песни, съставени за удоволствие, или чрез разговорите на весели шегаджии, което обикновено отнема най-много от душевните сили. Умът, като не се разсейва по външните предмети и не се отвлича от света под влияние на чувствата, влиза в самия себе си, а от себе си се въздига към мисълта за Бога; и озаряван вече от тази Доброта, достига до забравяне за самата природа. Душата не се увлича нито от грижи за преживяване, нито се безпокои за дрехите, но, освободена от земните грижи, всичката си ревност обръща към придобиване на вечните блага, към това да възрастват и останалите добродетели, които, подчинени на тези ключови добродетели, задължават ревнителя да изпълнява както трябва всяка една работа в живота.

А най-главният път, чрез който изнамираме онова, към което ни обвързва дългът, е изучаването на боговдъхновените  писания (Свещено Писание и светоотечески писания, б.р.), защото в тях ние намираме правилата за дейност (в света, б.р.). В тях житията на блажените мъже, запазени в писмен вид, ни се предлагат като някакви одушевени картини на живот според Бога, за подражание на добрите им дела. Затова, в каквото и да открие човек у себе си недостатък, като се занимава с Писанието, в него като в някаква обща лечебница намира пригодното лекарство за своя недъг. Любителят на целомъдрието често препрочита историята за Йосиф, от него се учи на целомъдрени постъпки, като го намира не само въздържащ се от удоволствия, но и по навик разположен към добродетелта. А на мъжество се учи от Иов, който при нещастното преобръщане на живота му – за един миг той се превърнал от богат в беден и от имащ много деца в човек, загубил всичките си деца – не само вътрешно не се променил, запазвайки във всичко възвишения си начин на мислене, но дори без огорчение понесъл и това, че приятелите му, дошли да го утешат, са го хокали и са усилвали страданието му. Така също, който съумява едновременно да бъде и кротък, и великодушен, за да действа срещу греха с гняв, но по отношение на хората – с кротост, той ще намери Давид мъжествен във военните подвизи, но кротък и непоколебим при въздаване на враговете. Такъв е и Моисей, който с велик гняв се изправя срещу съгрешилите пред Бога, но с кротост в сърцето понася клеветата срещу самия себе си. И както живописците, когато рисуват копие от някоя картина, често се вглеждат в оригинала, стремят се да пренесат чертите му върху произведението си, така и възревнувалият да стане съвършен във всички видове на добродетелта, трябва при всеки случай да се вглежда в житията на светиите като в някакви движещи се и действащи изваяния, и каквото добро има у тях, чрез подражание да го заимства.

По същия начин, ако след четенията следват молитви, то душата, движена от любов към Бога, пристъпва към тях с по-изявена бодрост и зрялост. Прекрасна е молитвата, проясняваща в душата мисълта за Бога. Ние ставаме храм Божий, когато непрестанната памет (за Бога, б. пр.) не се прекъсва от земни грижи и умът не се смущава от внезапни страстни движения, когато избягващият всичко боголюбец се уединява в Бога, отблъсквайки от себе си неподмамващите го към въздържание страсти и посвещавайки времето си на занятия, водещи към добродетелта.

И преди всичко трябва да се стараем да не сме невежи при използване дара на словото, но да питаме без любопитство, а да отговаряме без надменност, да не прекъсваме събеседника си, когато той говори нещо полезно, за да вметнем някоя дума и се изтъкнем, но да имаме мяра и със словото си да щадим слуха (на другите, б.пр.). Самите ние трябва да се учим, без да се срамуваме, да учим другите, без да се скъпим и ако нещо сме научили от други, да не го крием като негодните жени, които подхвърлят незаконородените си деца, но с признателност да обявяваме кой е Бащата на словото.

В напрежението на гласа трябва да бъде предпочитано средното положение, за да не остане той неразличим при слабо напрежение или да стане непоносим при по-голямо усилване. Трябва да обмисляш каквото ще казваш и чак тогава да излизаш със слово пред народа. При срещи трябва да си приветлив, приятен в разговорите, без да подслаждаш речта си с шеговитост, но като й придаваш сладост чрез радушността на съвета. Във всеки случай, ако трябва да се прибегне и към мъмрене, трябва да бъде избягвана жестокостта, защото, ако сам себе си унизяваш поради смиреномъдрие, ще намериш удобен достъп до имащия нужда от излекуване. А често ни е полезен и такъв начин на мъмрене, какъвто пророкът (Натан, б.пр.) е употребил – той произнесе към съгрешилия Давид определението за осъждане не от свое име, но употребил трето лице и така накарал самия Давид да стане съдия на собствения си грях, така че, сам осъдил себе си, той да не се оплаква от изобличителя. <…>

Целта на дрехите е единствено да служат за достатъчно покритие на плътта през зимата и лятото. Но не преследвай приятността в цветовете, изяществото и мекотата при изработката и украсата. Защото да подбираш цветовете на дрехите, е все едно да се контиш като жените, които и върху бузите си, и върху косите си нанасят цвят, чужд за естествения им. <…> Обувките трябва да са евтини като цена, но в достатъчна степен да задоволяват потребностите. С една дума, както в облеклото трябва да се предпочита необходимото, така в храната хлябът ще задоволи нуждата, водата ще утоли жаждата на здравия, а варените семена могат да поддържат в тялото силата за естествените потребности. А храната трябва да се вкусва без да се изявява бясна лакомия, но във всичко да се спазва твърдост, кротост и въздържаност от удоволствия; дори и по време на хранене умът да не бъде освободен от мисълта за Бога – тъкмо обратното, самото естество на храните и строежът на приемащото ги тяло трябва да превръщаме в повод да славословим Домостроителя на Вселената, Който е създал различните видове храни и ги е приспособил към естеството на телата. Молитвите преди приемането на храната трябва да се извършват достойно за даровете Божии, каквито и сега биват подавани, и биват съхранявани за бъдеще време. Молитвите след приемане на храна да съдържат и благодарение за даруваното, и моление за обетованото. За приемането на храна трябва да бъде установен един определен час, така че от двадесет и четирите часа в денонощието само той да бъде отделян за тялото, а всички останали часове подвижникът да посвещава на различни трудове.

Сънят, който по естествен начин настъпва след вкусване на малко храна, трябва да е лек, от който можем без трудност да се събудим, така че да може съзнателно да бъде прекъсван поради грижи за важни дела. А потъването в дълбоко заспиване чак до крайна отпуснатост, която граничи с липса на сили и напрежение в членовете на тялото, отваря вратите за неразумни мечтания и предава спящия на ежедневна смърт. Противоположно на приетото, за което у другите е отделено утрото, на него у подвижниците на благочестието е посветено времето в полунощ, защото нощното безмълвие в най-голяма степен дава свобода на душата, когато нито очите, нито ушите предават на сърцето вредни зрелища или слухове, но умът насаме пребивава с Бога, и както се поправя чрез припомняне на извършените грехове, така си предписва правила за отклоняване от злото и измолва съдействие от Бога за осъществяване на предначертаното.

Такова е моето за теб сказание на братска любов, о любезни мой друже! А ти съблаговоли да ме възнаградиш със светите си молитви, за да се спася от сегашния лукав век и от безразсъдните хора, та освободил се от всеки грях, а по-добре казано, отделил се от самия враг и клеветник на нашия живот, с чисто сърце да видя в познание Бога на всичко, нашия по благодат Господ Иисус Христос, на Когото слава и владичество во веки веков. Амин.

Из епистоларното наследство на св. Василий Велики

Превод от руски: Людмила ДИМИТРОВА

Източник: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=370