Слава Богу! Слава Богу! Слава Богу! За всичко, което виждам в себе си, във всички, във всичко – слава Богу!

А какво виждам в себе си? – Виждам грях, непрестанен грях: виждам непрестанно нарушаване на пресветите запове­ди на Бога, моя Създател и Изкупител. И моят Бог вижда греховете ми, вижда ги всичките, вижда безчислеността им. Когато аз, човекът, същество ограничено, по немощ подобно на трева и на полски цвят, погледна по-чисто към греховете си, те пораждат у мен ужас и с количеството, и с качеството си. А какви са те пред очите на Бога, всесветия, всесъвършения?

И досега Бог дълготърпеливо гледа към моите препъва­ния! И досега не ме предава на гибел, отдавна заслужена и призовавана! Не се разтваря под мен земята, не поглъща престъпника, който тегне върху нея! Небето не спуска своя пламък, не подпалва с него нарушителя на небесните повели! Не излизат водите от своите хранилища, не се устремяват към грешника, грешащ явно пред цялата твар, не го отнасят, не го погребват в дълбините на тъмните пропасти! Адът бива възпиран: не му се дава жертвата, която той справедливо изисква, на която има неоспоримо право!

Благоговейно и със страх гледам към Бога, гледащ към греховете ми, виждащ ги по-ясно, отколкото ги вижда съвестта ми. Неговото чудно дълготърпение ме довежда до удивление, до недоумение: благодаря, славословя тази непостижима Бла­гост. Мислите ми се губят в мен; целият съм обзет от благо­дарение и славословие: благодарението и славословието ме обземат изцяло, налагат благоговейно мълчание на ума и сърцето. Мога да чувствам, да мисля, да произнасям с език само едно: слава Богу!

Накъде се носиш още, мисъл моя? Гледай неотклонно към греховете ми, възбуждай в мен ридание за тях: нужно ми е очистване с горчив плач, умиване с непрестанни сълзи. Не чува, лети – неудържима – застава на необятна висота! Поле­тът й е подобен на бяг на мълния, когато мълнията докосва за един миг двата края на небосклона. И застана мисълта ми на висотата на духовното съзерцание, гледа оттам към нео­бикновена, преобширна гледка, към преживописна, силно поразителна картина. Пред нея е целият свят, всички време­на от създаването до свършека на света, всички събития в света; и минали, и сегашни, и бъдещи; пред нея са съдбите на всички хора до най-малката подробност; над времената, об­ществените събития и частните съдби се вижда Бог, Творе­цът на всички твари и безпределният им Владика, всичко виж­дащ, всички управляващ, на всичко предопределящ свои цели, даващ свое предназначение.

Бог позволява на човека да бъде зрител на Своето управ­ление. Но причините за съдбите, принципите на Божиите по­веления, са познати само на Бога: Кой е познал ума на Госпо­да? Или кой Му е бил съветник? (Рим. 11:34). И това, че на човека му се позволява да бъде зрител на Бога в Неговия про­мисъл, в Неговото управление на творението, в съдбите Му, е превелико благо за човека, от което произтича изобилна душевна полза за него.

Гледането на Твореца и Господа на всички видими и невидими създания облича зрителя със свръхестествена сила: с това гледане е съединено признаването на неограничената власт на всемогъщия Цар на творението над творението. Космите на главата ни, косми – толкова нищожни според немощното мнение на човеците, са преброени при тази неог­раничена, всеобхватна Премъдрост и се пазят от Нея (Мат. 10:30; Лук. 21:18). Още повече, без да даде Тя знак с ръката Си, не може да се случи никакво събитие, никакъв обрат в човешкия живот. Християнинът, гледащ неотклонно към Бо­жия промисъл, запазва и сред най-ужасните злополуки посто­янно мъжество и непоколебима твърдост. Той казва заедно със светия Псалмопевец и Пророк: Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пс. 15:8). Господ ми е помощник: не ще се уплаша от никакви беди, не ще се предам на униние, не ще потъна в дълбокото море на скръбта. За всичко – слава Богу!

Чрез виждането на Божия промисъл се внушава безпре­делна покорност към Бога. Заобиколят ли отвсякъде Божия раб различни и многообразни скърби, той утешава наранено­то си сърце така: „Бог вижда всичко това. Ако по причини, известни на Него, Премъдрия, скърбите биха ми били неполезни и ненужни, то Той, Всемогъщият, би ги предотвратил. Но Той не ги предотвратява: следователно има Негова всесвята воля за това, те да ме угнетяват. Скъпоценна е за мен тази воля, по-скъпоценна от живота! За създанието е по-добре да умре, отколкото да отхвърли волята на Създателя! В тази воля е истинският живот! Който умира заради изпълняване­то на Божията воля, той влиза в по-голямо развитие на жи­вота. За всичко – слава Богу!”

От виждането на Божия промисъл в душата се образу­ват дълбока кротост и неизменна любов към ближния, които никакви ветрове не могат да разтревожат и възмутят. За та­кава душа няма оскърбления, няма обиди, няма злодеяния: цялото творение действа по повеление или допущение на Тво­реца; творението е само сляп инструмент. В такава душа се чува глас на смирение, обвиняващ я в безчислени съгрешения, оправдаващ ближните като инструменти на правосъдния про­мисъл. Отрадно се чува този глас сред страданията, носи спо­койствие, утешение. Тихо мълви: „Ще приема заслуженото според делата си. По-добре да пострадам в кратковременния живот, отколкото вечно да страдам във вечните мъки на ада. Греховете ми не могат да останат ненаказани: Божието пра­восъдие изисква това. В това, че те биват наказвани в крат­ковременния живот, виждам неизказано Божие милосърдие.” Слава Богу!

Виждането на Божия промисъл пази, увеличава вярата в Бога. Виждащият невидимата всемогъща ръка – управителка на света, пребивава несмутен при страшните бури, разлюляващи житейското море: той вярва, че общественият живот, кормилото на Църквата, съдбата на всеки човек се държат от всемогъщата и премъдра десница на Бога. Гледайки свирепите вълни, страшните бури, мрачните облаци, той се задоволява и умиротворява себе си с мисълта, че Бог вижда случващото се. На човека, който е слабо създание, му подхожда тиха, сми­рена покорност, само благоговейно познание, съзерцание на Божиите съдби. Всичко да се насочва по предначертаните му пътища, към определените Свише цели! За всичко – слава Богу!

Пред виждането на Божествения промисъл не устояват не само временните скърби, но и тези, които очакват човека при влизането му във вечността, зад предела на гроба. Притъпява ги и ги унищожава благодатното утешение, винаги слизащо в душата, отрекла се от себе си заради покорността към Бога. При самоотричане, при преданост към Божията воля и самата смърт не е страшна: верният Христов раб предава душата си и вечната си участ в ръцете на Христа, преда­ва ги с твърда вяра в Христа, с непоколебима надежда в Не­говата благост и сила. Когато душата се раздели с тялото и отхвърлените ангели дръзко и нагло пристъпят към нея, тя със своето самоотричане ще порази, ще обърне в бягство мрачните и злобни ангели. „Вземете ме, вземете ме – мъжест­вено ще им каже тя, – хвърлете ме в бездната на мрака и пла­мъка, хвърлете ме в бездната на ада, ако за това има воля на моя Бог, ако Той е взел такова решение за мен: по-лесно е да се лиша от сладостите на рая, по-леко е да понасям пламъка на ада, отколкото да наруша волята, решението на великия Бог. На Него съм се отдала и се отдавам! Той, а не вие, е Съдията на моите немощи и съгрешения! Вие, и при безум­ното ви непокорство, сте само изпълнители на Неговите ре­шения.” Ще се разтреперят, ще изпаднат в недоумение слуги­те на светоуправника, като видят мъжественото самоотрича­не, кротката, пълна преданост на Божията воля! Като са отх­върлили тази блажена покорност, от светли и благи Ангели те са станали тъмни и всезлобни демони. Те ще отстъпят със срам, а душата безпрепятствено ще насочи шествието си на­там, където е съкровището й – Бог¹. Там тя ще гледа лице в лице виждания тук чрез вяра в Неговия промисъл и вечно ще възглася: Слава Богу!

Слава Богу! Могъщи слова! По време на скръбни обсто­ятелства, когато помисли на съмнение, малодушие, неудовол­ствие, ропот заобиколят, обкръжат сърцето, трябва да прину­дим себе си към често, бавно, внимателно повтаряне на ду­мите: Слава Богу! Който с простота на сърцето повярва на предлагания тук съвет и при нужда го изпита на практика, той ще види чудната сила на славословието на Бога; ще се възрадва за придобиването на това толкова полезно, ново зна­ние, ще се възрадва за придобиването на толкова мощно и удобно оръжие против мислените врагове. Само от звука на тези думи, произнасяни при натрупване на мрачни помисли на печал и униние, само от звука на тези думи, произнасяни с принуждение, сякаш само с уста, сякаш само във въздуха, въз­душните князе се разтреперват и се обръщат в бягство; всич­ки мрачни помисли биват пометени като прах от силен вя­тър; досадата и скуката отстъпват от душата; при нея идват и се настаняват вътре в нея лекота, спокойствие, мир, утешение, радост. Слава Богу!

Слава Богу! Тържествени слова! Слова, провъзгласява­щи победа! Слова – веселие за всички верни раби на Бога, страх и поражение за всички Негови врагове, съкрушение на оръжието им. Това оръжие е грехът; това оръжие е плътски­ят разум, падналата човешка мъдрост. Тя е възникнала от па­дението, има за своя начална причина греха, отхвърлена е от Бога, постоянно враждува против Бога, постоянно бива отх­върляна от Бога. При наранения от скръб напразно ще се съберат всички мъдреци на земята; напразно ще го лекуват с лекарствата на красноречието и философията; напразен е тру­дът на самия страдащ, ако той поиска да разплете сложнооплетената мрежа на скръбта чрез усилията на собствения ра­зум. Много често, почти винаги разумът напълно се губи в тази сложнооплетена мрежа! Често вижда себе си объркан, затворен от всички страни! Често избавлението, самото уте­шение изглеждат вече невъзможни! И мнозина загиват под непоносимия гнет на жестоката печал, загиват от смърто­носна рана, скръбна рана, като не намират на земята никак­во средство, достатъчно силно, за да излекува тази рана. Зем­ната мъдрост се е явила с всичките си средства: всички са се оказали безсилни, нищожни. Пренебрегни, превъзлюбени брате, отхвърлената от Бога! Сложи настрана всички оръжия на твоя разум! Приеми оръжието, което ти се дава от безумието на Христовата проповед. Човешката мъдрост насмешливо се усмихва, щом види оръжието, предлагано от вярата; падналият разум, поради свойството си да враждува против Бога не ще се забави да представи най-умни възражения, пълни с обра­зован скептицизъм и ирония. Не обръщай никакво внимание на тях, на отхвърлените от Бога, на Божиите врагове. В скръб­та си почни да произнасяш от душа, да повтаряш – без какво­то и да е размишление – думите: слава Богу! Ще видиш зна­мение, ще видиш чудо: тези думи ще прогонят скръбта, ще призоват в сърцето утешение, ще направят това, което не можаха да направят разумът на разумните и мъдростта на мъдрите на земята. Ще се посрамят, ще се посрамят този ра­зум, тази мъдрост, а ти, избавен, изцелен, вярващ с жива вяра, доказана ти в самия теб, ще отправяш слава Богу!

Слава Богу! Мнозина от Божиите угодници са обичали често да повтарят тези думи: те са вкусили скритата в тях сила. Свети Йоан Златоуст, когато беседвал с духовни приятели и братя за някакви обстоятелства, особено – за скръбни, за осно­вен камък, за основен догмат на беседата, винаги поставял думите: слава Богу за всичко! По навика си, съхранен от цър­ковната история за по-късните поколения, той, удряйки с вто­рия пръст на дясната ръка по разперената длан на лявата², винаги започвал речта си с думите: Слава Богу за всичко!

Братя! Да се приучим и ние към често славословие на Бога; да прибягваме към това оръжие при скърбите ни; чрез непрестанното славословие на Бога да отблъснем, да потъпчем нашите невидими противници, особено – онези от тях, които се стараят да ни повалят чрез печал, малодушие, ропот, отчаяние. Да очистваме себе си със сълзи, молитва, четене на Свещеното Писание и Отеческите писания, за да станем зри­тели на Божия промисъл, всичко виждащ, всичко владеещ, всичко управляващ, всичко насочващ по неизследимите Си съдби към цели, известни само на Бога. Като станем зрители на Божественото управление, с благоговение, нерушим сър­дечен мир, с пълна покорност и твърда вяра да се удивлява­ме на величието на непостижимия Бог, да Му отправяме сла­ва сега и във вечните векове.

Достойно и праведно е съзнанието непрестанно да славослови Теб, Бога – Създател, който си ни извел в битие от нищо само поради безкрайната Си и непостижима благост, украсил си ни с красотата, със славата на Твоя образ и подо­бие, въвел си ни в блаженство и наслаждение на рая, за кои­то не е бил определен край.

С какво сме се отплатили на Благодетеля? Какво е при­несла в благодарност към Създателя пръстта, оживена от Него?

Съгласихме се с Твоя враг, с ангела, разбунтувал се против Бога, с началника на злото. Вслушахме се в думите на хула против Благодетеля: решихме да заподозрем в завист нашия Създател, всесъвършената Благост.

Уви, какво помрачение! Уви, какво падение на ума! От висотата на боговиждането и богословието нашият род в ли­цето на праотеца ни за един миг пропада в пропастта на вечната смърт…

Първоначално паднал сатаната; светлият Ангел станал тъмен демон: като нямал тяло, той съгрешил с ум и с дума. Вместо с непорочно веселие с другите свети Ангели да славослови Бога – Благодетел, той възлюбил богохулството. Едва заченал мрачната, смъртоносна мисъл, едва я осъществил чрез гибелна дума, подобна на най-силна отрова, когато потъмнял, изменил се, свлякъл се с неизказана бързина от високия Едем на земята. За бързината на падението му Предвечното Слово свидетелства: Видях - казва То – сатаната, как падна от небето като светкавица (Лук. 10:18).

Също толкова бързо било и падението на човека, който последвал падналия ангел и започнал своето падение с приемането на тъмна, богохулна мисъл, след която последвало нарушаване на Божията заповед. Това нарушаване вече било предшествано от прикрито презрение, отхвърляне на Бога.

Уви, какво ослепяване! Какво страшно съгрешение! Какво страшно падение! Пред това съгрешение, пред това падение наказанията: изгонването от рая, припечелването на на­същния хляб с пот на лицето, болките при раждане, връща­нето в земята, от която Творецът е взел тялото ни – са ни­щожни.

Но какво правиш Ти, безмерна Благост? С какво се отплащаш Ти за нашата отплата, с която Ти се отплатихме за първите Ти благодеяния? С какво се отплащаш за непослушанието към Теб, за неверието в Теб, за приемането на ужасната хула против Теб – против Теб, Който си Самата Благост, Самото Съвършенство?

Отплащаш се с нови благодеяния, по-големи от първи­те. С едното от Божествените Си Лица ще приемеш човечество; ще приемеш, освен греха, всичките ни немощи, които са се прилепили към човешкото естество след падението му. Явяваш се пред очите ни, като си прикрил непоносимата сла­ва на Божеството с човешка плът; бидейки Слово Божие, Ти ни говориш словото Божие чрез звуците на човешкото слово. Силата Ти е сила на Бог. Кротостта Ти – кротост на агне. Името Ти – име на човек. Това всесвято Име движи небето и земята. Колко утешително и величествено звучи името Ти! Когато влиза в слуха, когато излиза от устата, то влиза и излиза като безценно съкровище, като безценна перла! Иисус Христос! Ти си Господ на човеците и човек. Колко чудно и изящно си съединил Божеството с човечеството! Колко чудно действаш! Ти си Бог и човек! Ти си Господар и слуга (Лук. 14:17. Обяснение на блажени Теофилакт). Ти си Жрец и Жертва! Ти си Спасител и идващият безпристрастен Съдия на вселената! И изцеляваш всички недъзи! И посещаваш, прие­маш грешниците! И възкресяваш мъртви! И повеляваш на водите на морето, на ветровете на небето! И чудно израстват житните растения в ръцете Ти, дават хилядократна реколта – биват засети, ожънати, опечени, преломени в едно и също време, в един миг! И гладуваш, за да избавиш нас от глад! И жадуваш, за да бъде утолена нашата жажда! И странстваш из страната на нашето изгнаничество, като си създаваш труд, за да ни върнеш загубеното от нас спокойно, изпълнено със сла­дости небесно отечество! И проливаш потта Си в Гетсиманската градина, за да престанем ние да проливаме потта си в припечел в ането на хляб за стомаха, да се научим да я проли­ваме в молитви за достойно причастяване с небесния хляб. Израсналите за нас от проклетата земя тръни Ти прие върху главата Си; Ти увенча, изпонарани с тръни пресвятата Си глава! Лишихме се от райското дърво на живота и от неговия плод, даващ безсмъртие на вкусилите от него; Ти, като се разпростря на кръстното дърво, стана за нас плод, даряващ вечен живот на Своите причастници. И плодът на живота, и дървото на живота се явиха на земята, в страната на нашето изгнаничество. Този плод и това дърво са по-превъзходни от райските; онези са давали безсмъртие, а тези дават безсмър­тие и Божество, Чрез Твоите страдания Ти изля сладост в нашите страдания. Ние отхвърляме земните наслаждения, избираме за свой жребий страданията, само и само да станем причастници на Твоята сладост! Тя като предвкусване на вечния живот е по-сладостна и по-скъпоценна от временния жи­вот! Ти заспа смъртен сън, който не може да удържи във вечно заспиване Теб – Бога! Ти възкръсна и ни дари събуждане от този сън, от жестокия смъртен сън, дари ни блаженото и слав­но възкресение! Ти възнесе обновеното ни естество на небе­то, настани го отдясно на предвечния, съвечен на Теб Твой отец! Ти направи Твоя Отец и наш Отец! Ти ни отвори пътя към небето! Ти ни приготви жилища на небето! Ти ръково­диш към тях, приемаш, упокояваш, утешаваш в тях всички отрудени земни странници, които са вярвали в Теб, призова­вали са святото Ти име, изпълнявали са светите Ти заповеди, православно и благочестиво са Ти служили, носили са кръста Ти и са пили чашата Ти мъжествено, с благодарение към Теб, със славословие на Теб!

Слава на Теб, Създателю на несъществувалите! Слава на Теб, Изкупителю и Спасителю на падналите и погиналите! Слава на Теб, Боже и Господи наш! Дари ни и на земята, и на небето да славословим, да благославяме, да възхваляваме благостта Ти! Дари ни с открито лице да гледаме страшната, непристъпна, великолепна Твоя Слава, вечно да Я гледаме, да се покланяме и да блаженстваме в Нея. Амин.

1846 година.

Сергиева Пустиня

¹⁾ Преп. Йоан Карпатски, гл. 25. Добротолюбие, т. 4 (на руски език).

²⁾ Histoire du Christianisme par Fleuni. Liv. 21, chap. 19.

Източник: Свети Игнатий Брянчанинов, Творения, том 1, АСКЕТИЧНИ ОПИТИ – част 1

Близки теми:

За евангелските блаженства Солта губи силата си Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Ти също имаш нужда от Христос! Дивно е Твоето всемогъщество, Господи!

От изпълняването на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество и непоз­нати за него. Роденото от Духа е дух (Йоан. 3:6); и тъй като Христовите заповеди са дух (Йоан. 6:63), то и усещанията, по­раждани от тях, са духовни.

Кое е първото усещане, което се появява в душата от изпълняването на евангелските заповеди? – Бедност на духа.

Едва поиска християнинът да осъществява евангелските заповеди във външните и вътрешните си действия, и ще види повредената си природа, въставаща против Евангелието, упо­рито противодействаща на Евангелието.

Християнинът при светлината на Евангелието вижда в себе си падението на човечеството.

От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, наречено в Евангелието бедност на духа (Мат. 5:3).

Бедността на духа е блаженство, първото в евангелската редица, първото в редицата на духовното преуспяване, първо­то духовно състояние, първото стъпало на стълбата на блаженствата.

Всяко усещане и състояние, принадлежащи на обновено­то естество, представляват по необходимост и блаженство, като проява на небесното царство в душата, като залог за спасе­ние, като предусещане на вечното блаженство.

За бедността на духа свети Давид е казал: Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш (Пс. 50:19).

Бедността на духа е солта за всички духовни жертви и всесъжения. Ако те не са осолени с тази сол, Бог ги отхвърля.

Виждането на своето падение вече е блаженство за пад­налия човек.

Виждащият падението си е способен да признае необхо­димостта от спасение, от Спасител, способен е да повярва в Евангелието с жива вяра.

Това състояние е дар на благодатта, действие на благо­датта, неин плод, а поради това – и блаженство.

За бедния е свойствено да скърби за бедността си.

Бедността на духа ражда следващото след нея блаженст­во – плача.

Плачът е благочестива скръб на вярната душа, оглежда­ща се в огледалото на Евангелието, виждаща в това огледало безбройните си греховни петна.

Такава душа умива петната си със свята вода – със сълзи; изпира петната със свята печал.

Неизказано утешение, неизказана лекота се изливат в сърцето след проливане на спасителни сълзи за греховете, за падението, сълзи, появяващи се поради усещането на духов­ната бедност.

Ако тук, на земята, благочестивият плач дава такова несравнимо духовно утешение, какво ли блаженство ще при­готви той в бъдещия век?

Христос произнесе присъда за благочестиво плачещите: блажени плачещите (Мат. 5:4).

Сторил си грехове? – Пролей сълзи.

Който е зает с дълбоко разглеждане на самия себе си, който вижда себе си, който вижда себе си осквернен от безб­рой грехове, който признава себе си за достоен за вечна мъка и вече оплаква себе си като осъден на нея, той почти не виж­да или изобщо не вижда недостатъци в ближния, лесно изви­нява недостатъците, които вижда; охотно, от сърце прощава всички обиди и оскърбления.

Състоянието на душата, при което от нея са отстранени гневът, омразата, злопаметността и осъждането, е ново бла­женство; то се нарича кротост.

Блажени кротките (Мат. 5:5) – възвести Спасителят, -защото те ще наследят земята.

Коя е тази земя? … След падението Бог нарекъл Адам земя, а в лицето на Адам нарекъл земя и мен: пръст (слав.: земя) си и в пръст (слав.: земя) ще се върнеш   (Бит. 3:19).

Бидейки земя, аз същевременно съм лишен от владеене­то на тази земя: грабват я от мен различни страсти, особено – насилващият и увличащият ме свиреп гняв; лишен съм от цялата власт над себе си. Кротостта ми възвръща тази власт, въвежда ме във владение на моето наследство, на моята земя, и на мен, на моята плът, на моята кръв, на моите пориви. Кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир (Пс. 36:11).

След като отново започна да притежавам земята, започ­вам да желая небето: влизам в ново състояние, устройвано в мен от благодатта, в ново блаженство: започвам да гладувам и да жадувам за Божията правда, не за празната, човешка правда (Мат. 5:16).

Божествената Правда се яви на човечеството с Божест­вено милосърдие и ни повели да се уподобим на Бога със съвършено милосърдие (Мат. 5:48), не с някаква друга добро­детел.

Милосърдието никого не осъжда, обича враговете, по­лага душата си за приятелите, прави човека Богоподобен. Това състояние отново е блаженство (Мат. 5:7).

Сърце, обзето от милост, не може да има никакъв поми­съл за зло; всичките му помисли са доброта.

Сърце, в което се движи само добро, е чисто сърце, спо­собно да вижда Бога. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

„Какво означава чисто сърце?” – попитали един велик наставник на монаси. Той отговорил: „Сърце, движено по подобие на Божеството от безмерно чувство на милост към всички създания”¹.

В чистото сърце слиза Божият мир, съединява разделе­ните дотогава ум, душа и тяло, изгражда наново човека, пра­ви го потомък на Новия Адам.

Божият мир е дял на Божиите светии: посредством све­тия мир християнинът, като премине попрището на покаяни­ето, се примирява с Бога, с всички обстоятелства, с всички ближни, със самия себе си; той става син Божий по благодат (Мат. 5:9).

Божият мир се съпътства от явно присъствие на Светия Дух в човека; той е действие, плод на Светия Дух.

Придобилият в себе си Божи мир е способен на другите окончателни блаженства: на благодушно претърпяване, на претърпяване с радост на хули, клевети, изгнания и други беди.

Придобилият Божи мир не се страхува от външните въл­ни: на везните на сърцето му благодатното утешение е уни­щожило цялата ценност на земното велико и сладостно, цялата тежест на земното скръбно и горчиво.

Огледай величествената духовна стълбица на евангелските блаженства, огледай всяко стъпало. Добре е човек да бъде на най-високото място на тази стълбица; но наистина блажен е и този, който се намира макар и на първото й стъпало.

На тази стълба прескачанията са невъзможни: човек за­дължително трябва да се изкачва стъпало по стъпало.

По тях го води Божествената благодат: издига човека на следващото стъпало не тогава, когато той удостоява себе си с това, а когато тя го счете за достоен.

Достойни за издигане са смирените.

Не си съчинявай сам блаженства: гордото и глупаво са­момнение може да съчини за човека такова блаженство, и то в течение на целия ти живот ще те лъже, ще те мами, ще те лиши от истинското благо на земята и на небето.

Търси духовната бедност. Търсенето на това блаженство е позволено и похвално. То е основата, подателят на всички други блаженства. Когато се разклати основата, тогава и този, който е стоял на най-високата степен на духовното преуспя­ване, се сгромолясва надолу и често се потрошава до смърт.

Бедността на духа се придобива чрез изучаване на Еван­гелието, чрез изпълняване на неговите заповеди, чрез сравня­ване на своите действия и качества със заповедите на Еван­гелието, чрез принуждаване на своето сърце към великодуш­но понасяне на обиди, чрез самоукоряване, чрез молитва за получаване на съкрушено и смирено сърце.

Бог отхвърля гордите прошения, ненужните не изпълня­ва, но когато Негово създание проси от Него действително полезен и необходим дар – Той го изпраща надолу от неиз­черпаемите Си съкровища.

Действително полезният, необходимият за човека духо­вен дар от Бога е бедността на духа. Амин.

Близки теми:

Житейското море За съвестта Солта губи силата си Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Слава Богу!