Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски

Май 9, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Свети Нектарий, който умрял още през 1920 г. – служил в наше време, в един селски храм, повече от една седмица.

Известно е, че в Гърция св. Нектарий е почитан като велик чудотворец. Там е популярна следната поговорка: „За свети Нектарий не съществува неизцелима болест“. Преди няколко години в едно планинско село на Егина останали без свещеник. Минавало време, а нов свещеник така и не бил изпратен. Настъпил Великият пост и селяните взели да се вълнуват.

В Гърция в първата и последната седмица на Св. Четиридесетница не се работи и не се учи – това е време за молитва. Навсякъде се спускат знамената в знак на траур за Христовото разпятие, хората присъстват на дълги великопостни служби, навред се извършват литии, спазва се строг пост без олио, а мнозина дори и не хапват нищо. Да се остане без свещеник през това време е просто немислимо.

Като се посъвещавали, селяните решили да напишат писмо с молба до епархийския архиерей. „Владико свети“ – молели те – „изпратете ни свещеник поне за Страстната седмица и за Пасха. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и така с радост, заедно с целия останал свят да посрещнем светлото Христово Възкресение. Не ни оставайте сираци, свети владико, не забравяйте за нашите скърби. Изпратете ни йерей, благословен от Ваше Високопреосвещенство“.

Епископът прочел писмото и го представил за разглеждане на епархийския съвет. „Кой от вас, отци, може да отиде в това село?“ – запитал той. Но всеки от присъстващите на съвета взел да посочва различни причини, да обяснява заетостта си, заради която не може да отиде в това село. После преминали към друга точка от дневния ред и писмото на планинците останало затрупано под купа от други книжа. А по-нататък и изобщо го ЗАБРАВИЛИ, покрай многото грижи и приготовления за предстоящия празник.

Накрая настъпил великият празник на Възкресение Христово, който в Гърция винаги се посреща по особено тържествен начин. Православието е официалната религия на Елада и Великден е същевременно и държавен празник. След като изминала първата празнична седмица, епархийските служители и епископът намерили на масата писмо от жителите на планинското село. „Свети владико“ – пишели те – „нямаме думи да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско участие и помощ за нашата енория. Вечно ще бъдем благодарни на Бог и на Вас, свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни пратихте, за да служи на Пасха. Досега не сме имали случай да се молим заедно с такъв благодатен и смирен Божи служител“.

Архиереят започнал епархийското събрание с въпроса: „Кой от свещениците е отишъл да служи в селото, от което е дошло това писмо?“ Но всички мълчали, защото никой не бил отишъл да служи в планинското село. Епископът бил завладян от голямо недоумение и горещо любопитство. След няколко дена по каменистите пътеки на Егина се вдигал облак прах – към загадъчното село се носел архиерейският кортеж. За пръв път в забутаното село пристигал владика с пищна свита. Всички жители на селото, от мало до голямо посрещнали гостите с козунаци, боядисани яйца и цветя и тържествено ги съпроводили до малкия старинен храм.

В Гърция всички свещеници са считани за държавни служители и всеки един е длъжен да се запише в църковния регистър, дори и да е служил само веднъж. Архиепископът се поклонил на храмовата икона и веднага влязъл в олтара. През отворените царски врати всички видяли как той взел регистъра и се приближил до тясното прозорче. Бързо прокарал пръста си до последния запис. Там с красив почерк било написано – „Нектарий, митрополит Пентаполски“. Владиката изтървал регистъра и паднал на колене.

Новината за великото Божие чудо поразило като небесен гръм всички присъстващи в храма! Последвала дълбока тишина, която сякаш звънтяла сред дълбоко развълнуваните чувства. Хората падали на колене, вдигали ръце към небето, прегръщали се, плачели и гръмко благодарели на Бога и на св. Нектарий.

Едва сега всеки от присъстващите разбрал какво е станало.

Господ Вседържител дочул сърдечните въздишки на Своите верни овчици, изоставени в печал, които те му принесли със сълзи на очи в далечното малко селце високо в планината и им изпратил един достоен пастир – от Своето Небесно Царство. Земният им владика по човешката си немощ забравил стадото от своите верни, но не и Небесният им Владика.

Цяла една седмица – през 2001 г., светителят Нектарий, който бил умрял през далечната 1920 г., бил жив – с простодушните овчари и техните семейства и служил в храма, водил ги в литийни шествия, оглавявал нощно време тържествените траурни шествия-епитафии с Гроба Господен, пял с тях химни и молитви, изповядвал ги, утешавал ги и ги наставлявал. От никого досега те не били слушали такива слова за Бога. Оказало се, че този старичък геронда с мек глас го е познавал лично.

И този народ разбрал, защо през цялото това време бил изпълнен с такава огромна, неземна радост.

 

 

Щастието ще намерите в самите себе си

Юли 19, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Нищо не е по-голямо от чистото сърце, защото такова сърце се превръща в Божи престол. И Какво е по-славно от Божия престол? Разбира се, нищо. Бог казва, че тези които имат чисто сърце: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде“ (2 Кор 6:16.)

Така, че кой е по-щастлив от тези хора? И от какво добро могат да бъдат лишени? Не са ли те всички дарове на Светия Дух, открити в техните благословени души? От какво повече имат нужда? От нищо, наистина, от нищо! Защото те имат най-голямото добро в сърцето си: Самия Бог!

Колко хора са били измамени, търсейки щастието далеч от самите себе си, в чужди страни и пътувания, в богатство и слава, в големи имоти и в развлечения, в удоволствия от лукс и суета, чиято цел е горчивина! Изграждането на кулата на щастието извън нашето сърце, прилича на сграда, построена на земята, която е разтърсвана от постоянни земетресения. Скоро такава сграда ще се срине на земята…

Братя мои! Щастието ще намерите в самите себе си, и благословен е човекът, който извърши това. Изследвайте сърцата си и ще видите неговото духовно състояние. Дали то ще загуби дързостта към Бога? Проучете дали злини и страсти пълнят сърцето ви, дали то се подхлъзва по трудните и криви пътища, по които минава…

За съжаление, този който е пренебрегнал сърцето си, е бил лишен от всички дарове и е паднал в множество злини. Той прогонва радостта и е изпълнен с горчивина, скръб и притеснение. Той е преследвал мира надалеч и получава тревожност, безпокойство и страх. Той е изгонил любовта и е приел омразата. Той изгонва, най-накрая, всички дарове и плодовете на Светия Дух, които е получил с кръщението и приема всички тези злини, които правят човека жалък и трижде ужасен.

Братя мои! Многомилостивия Бог иска щастие за всички нас, както в този така и в следващия живот. Поради това Той създаде Неговата свята Църква. Чрез нея, за да ни очисти от греха, да ни освети, да ни примири с Него, за да ни даде благословението на небето.

Църквата ни прегръща, отворена е за нас за да ни приеме. Нека тичаме и Църквата е готова да повдигне нашето тежко бреме, за да ни даде смелост към Бога, за да напълни сърцата ни с щастие и блаженство…



източник: throughthegraceofgod.wordpress.com

Майките и възпитанието на техните деца

Април 24, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Възпитаването на децата трябва да започне още от ранно детство, от първата им поява на този свят, с цел умствените способности на детето да бъдат насочени към красивото, доброто, истинското и да се отдалечат от лошото, двуличието и лъжата. Тази възраст може да се смята за най-подходящата основа, върху която ще се гради нравственото и умственото развитие на детето. Древногръцкият поет – Фокилид, казва: „Още докато е дете трябва да се учи на добри дела“, защото точно от детската възраст, като от стартова линия, човек започва състезанието, което ще продължи през целия негов живот.

Свети Василий Велики ни учи: „Душата, докато е все още в състояние да се оформя и е мека, докато все още е като восък, който лесно се топи и лесно се получава отпечатък върху него от всякакви форми, трябва истински и още от началото да се подтиква към всякакъв вид упражняване в добродетелта, така, че когато дойде разумът и се появи способността за различаване, ще се отвори пътят на предадените първоначални образи на благочестието, на разума, който ще предлага полезното и нравственото, и ще търси средства за да изпълни това.“ И наистина, кой не би се съгласил, че тези първи отпечатъци, които са възникнали по време на детството остават завинаги? Кой се съмнява в това, че от ранна възраст тия отпечатъци ще се отразят толкова силно върху нежната душа на детето, и които през целия му живот ще останат живи?

За възпитатели на тази възраст, природата е отредила родителите, и особено майките. Затова е нужно, заради тази възвишена възпитателна длъжност, майките да ги възпитават правилно и внимателно, и да се отнасят към тях като към икони, защото децата им ще бъдат техен пример и отпечатък на всичко, на което са ги научили. Детето до такава степен следва добродетелите или грешките на майката, дори и гласа й и навиците, нравите и поведението, което лесно може да се сравни с медните плочи на фонографа (предшественик на грамофона), които първо приемат стъпките на гласа, а след това повторно изпращат гласа със същата височина, същия звук, същия цвят, с които е бил предаден. Всеки жест, всяка дума, всяко движение и всяко дело на майката стават жест, израз, дума, движение и дело на детето.

В петата проповед за Евангелието от Матей, Астерий (известен съвременник на кападокийските отци от 4 век), казва следното: „Едно от децата ще запази приликата с гласа на майка си, друго ще вземе по-голяма част от от нейния характер, трето ще се оформи според нравственото състояние на онази, която го е родила.“ Чрез постоянното общуване на майката със своето дете и добрия пример от нейния живот, майката влияе върху душата и нравствеността на детето, тя е първата, която му дава първия тласък към доброто.

Майката с един поглед, с една целувка, с нейния кротък глас и нежните ласки може веднага да разбуди в сърцето на детето стремеж и склонност към доброто. Така, само с един неодобрителен поглед, с една сълза, която се стича по бузите й, с един израз, който показва скръбта на сърцето й, тя може да отдалечи детето от най-голямата опасност за неговото сърце. Детето отгледано в майчината утроба и топлено в майчината прегръдка, започва да обича още преди да е разбрало смисъла на любовта и подчинява своята воля на етичен закон още преди да разбере неговия смисъл, и само майката е най-подходяща да събуди в сърцето на детето първата мисъл за Бога. По този повод свети Василий Велики (в 223-то писмо) казва: „Представата за Бог, която аз получих в детството си от своята блажена майка – тази представа отлежа в мен, аз я носих в себе си. А именно, не ходих от едно място на друго в съзряване на моя разум, а изпълних точно онези принципи, които ми бяха предадени от нея.“ А най-големият от днешните педагози, Песталоци, преписвайки на майката цялото възпитание във вярата на детето, твърди: „Вярвах в моята майка. Нейното сърце ми показа Бог. Моят Бог е Богът на майка ми. Богът на моето сърце е Богът на нейното сърце. Майко, майко! Ти ми показа Бог в твоите заръки и аз Го намерих в моето послушание. Майко, майко! Когато бих забравил Бог, бих забравил и теб.“

Но, както всяко добро дело, всяка добра дума и всяко добро настроение на майката представляват камък, който стои в основата на добрите дела, думите и настроенията на детето, които ще излязат от него, така и всяко лошо дело, дума и настроение на майката съдържа пагубно семе, от което ще произлязат лоши дела, думи и настроение на детето, заради което детето се оприличава на майката. Ако душата на майката е порочна, безобразна, помрачена, повредена или сурова и груба, и нейното настроение е лошо и има съблазнително поведение, а не благочестиво, или ако има склонност към безчестие или гняв, или към блудни страсти и омраза, то и върху детето много бързо ще поникнат пъпките на лошите пороци. Но ако вместо това душата на майката е боголика, чиста и жизнерадостна, невинна и изпълнена със страх Божий и е благородна и свята към своето дете, ако нейното настроение е спокойно, боголюбиво и човеколюбиво, тогава и душата на детето, отразена в това огледало е несъзнателно приличаща и подобна на нея и с течение на времето показва пъпките от доброто семе. Затова, когато Наполеон попитал Жана-Луиза Кампан (фр. писателка и педагог): „Какво й трябва на Франция за да се сдобие с добри и честни мъже?“, умната жена отговорила на владетеля: „Майки.“ „Тогава назначи достатъчен брой такива жени за тая важна народна цел“, казал великият човек.

източник: Православие.мк

Февруари 17, 2015 in Кратки

 

Веднъж Светител Нектарий се явил на един благочестив свещеник и се оплакал: „Съвременните хора започнаха рядко да се обръщат към нас, и светиите се намират в забрава: хората не ни се молят, не просят за помощ, не ни връчват своите скърби и грижи и не ни дават възможност да се молим и да ходатайстваме за тях пред Бога“.
Святителю Отче Нектарие, моли Бога за нас!

За духовната и светската обич

Септември 4, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Душата ми е изстинала към сестра Синклитикия и съм станал равнодушен към нея, заради душевното и състояние. Обичам всички вас, мои скъпи момичета, не защото вие ме обичате, а защото обичате нашия Господ Иисус Христос. Това е всеобща любов, която ние изпитваме към Бога, и това е онази любов, която кара сърцето ми да ви обича, и това е, което ни свързва. Когато една от вас отнеме тази любов от сърцето си и я предложи на светската суета и душевните страсти, тогава обичта ми към вас ще намалее, защото сте изтръгнали Христос от сърцата си и така сте скъсали връзката на общата ни любов към Него. И така, моето охладняване към Синклитикия се дължи на отдръпването и от Христос. Любовта и към мен е от светски характер и по тази причина не стопля сърцето ми, тъй като тя е чужда на любовта към Христа. Не съм способен да храня два вида любов в сърцето си – едната свята, а другата светска. Когато такава любов разцъфти в човека, тя превръща другата в омраза. Когато я почувстват и двамата, това води до грешки или страст. По тази причина ние сме принудени да обмислим на дневна светлина дали тази любов ще бъде помежду ни, дали ще бъде към някого от противоположния пол или дори от същия( особено ако е към някого, който я приема), дали в основата и лежи любовта към Христа или светската любов. Затова ще разберете чувствата ми към Синклитикия, които ви описах. Искам да я вразумя и да я накарам да разбере, че човешката любов, която си проправя път в сърцето и и която би могла да се превърне в страст, ако я търпя или приемам, е охладила любовта и към Господа.

 

5 декември 1907 година

Източник: „Свети Нектарий – светецът на нашия век”, изд. „Св. Евстатий Плакида”

Атеизмът е психично разстройство

Август 11, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Атеизмът е психично разстройство, той е ужасна болест на душата, която е трудно да се излекува. Атеизмът е страст, която сурово потиска всеки, когото е сграбчила. Той крие изобилни нещастия за своя пленник, който става вреден не само за себе си, но и за тези, които влизат в контакт с него.

 

Атеизмът отрича съществуването на Бог. Той отрича, че има божествен Създател на вселената. Той отрича Божието провидение, Неговата мъдрост, Неговата доброта и като цяло – Неговите божествени качества. Атеизмът учи на лъжа своите последователи и измисля фалшиви теории, касаещи създаването на вселената. Той изповядва като Пития, седнала на триножника1, че творението е резултат на случайност, че то се запазва чрез безцелни,  произволни взаимодействия, че величието му се разкрива от само себе си с течение на времето. И че хармонията, грацията и красотата, които се виждат в природата, са свойства на природните закони. Атеизмът отнема от Бога, Когото отрича, Неговите божествени качества и вместо това приписва тях и Неговите творчески сили на безжизнената и немощна материя. Атеизмът смело  прокламира, че материята е причина за всички неща и я обожествява с цел да отрече съществуването на по-висше Същество, на върховен, творчески Дух, Който се грижи и поддържа всичко.

 

Поради безверието материята става единственото реално съществуващо нещо, докато духът става несъществуващ. За атеизма духът и душата са егоистични изобретения на човека, измислени за да задоволят неговото тщеславие. Атеизмът отрича човешката духовна природа. Той сваля човека от благородната висота, където той е бил поставен от силата и милостта на Твореца и го принизява до ранга на лишените от разум животни, които атеизмът приема за прародители на неговото изтъкнато и благородно потекло. Атеизмът върши всичко това, за да свидетелства в полза на думите от Псалтира: „Човек, който е в почит и е неразумен, е подобен на животните, които загиват.“ (Пс. 48:20)

 

Атеизмът отнема вярата, надеждата и любовта от света, тези източници, даряващи живот и истинско щастие на човека. Той премахва Божията правда от света и отрича съществуването на Божието провидение и помощ. Атеизмът приема законите, които съществуват в природата, но отрича Бога, Който е определил тези закони. Атеизмът се стреми да води човека към измислено щастие, но го изоставя в средата на нищото, в долината на риданието: лишен от всички божествени блага, изоставен от утешение свише, изпразнен от духовна сила, ограбен от силата на моралните добродетели и оголен от единствените необходими неща на земята – вярата, надеждата и любовта.

 

Атеизмът осъжда горкия човек на гибел и го оставя сам като жертва сред трудностите на живота. Премахвайки любовта  в човека, атеизмът последователно го лишава от любовта към другите, изолира го от семейството му, от близките и приятелите му. Атеизмът измества всяка надежда за по-добро бъдеще и я замества с отчаяние.

 

Атеизмът е ужасен! Той е най-лошата от всички духовни болести!

 

 

[1]Триножникът е бил бронзов олтар в Делфи, Древна Гърция, на който жрицата на Аполон на име Пития сядала, за да изрече предсказанията си.

 

 

превод от английски

източник: http://www.johnsanidopoulos.com/

 

Свети Нектарий, Божий архиерей и смирен монах

Юни 26, 2014 in Беседи

В живота съществуват малко моменти, в които се радваме на истинска красота и щастие. Още повече, че тези моменти продължават разочароващо кратко. Такъв бил случаят, когато свети Нектарий решил да посети Градината на Пресвета Богородица – Света Гора.

 

След като пристигнал на Атон и престоял в някои от манастирите, свети Нектарий решил да се отклони от ежедневната си програма и да посети Катунакия, уединено убежище на дванадесет братя, които живеели в пълно смирение, простота и любов. Килията била основана от известния духовник монах Даниил, с когото по-късно свети Нектарий ще поддържа най-близка духовна близост. Гостоприемството им било прочуто, също се отнасяло и за тяхното пеене. Говорело се, че когато слушаш как пеят, сякаш чуваш ангелски песнопения. Музиката довеждала душата до радостен възторг. Свети Нектарий изпитвал голяма любов към византийското пеене, особено това, което е посветено на света Богородица. Затова решил да предприеме трудното пътуване до скита, намиращ се на морската скала.

 

Когато се отслужвала Божествена литургия в Катунакия, присъстващите усещали, че сякаш всичко земно ги напуска и по някакъв начин се пренасят в друго измерение на духовността.

 

На около десет минути път под това свято убежище човек може да види стръмна страховита скала, наречена Каруля, която е над сто метра висока. Под нея с грохот се разбиват морските вълни.

 

Пристигането на свети Нектарий в това място, излъчващо природно и духовно страхопочитание и благоговение било неочаквано. Данилеите нито били уведомени за посещението му, нито знаели кой е той. Дошъл, носейки шапка на монах и едно старо расо, с което работил в градината си в Ризариос (семинарията, където бил ректор), и с дебели монашески ботуши. Оставил ги да мислят, че е монах и им казал, че е от Атина. Те посрещнали неочаквания си посетител с обичайната си любезност и с типичната си сърдечност. Предложили му пресни смокини и лешници с див мед и били доволни, че той ще прекара няколко дни сред тях, така че да може да участва в Божествените им литургии. Когато им заговорил, независимо че словото му било кратко, те били удивени да чуят такава просветена и проницателна реч.

 

След литургията свети Нектарий и един монах от данилеите излезли на разходка към страховитата скала Каруля, където неочаквано срещнали един непознат отшелник. Той имал силен тен от слънцето, расото му било пожълтяло от носене и големите му очи били почти хипнотизиращи.

 

- Благословете… – прошепнал свети Нектарий, заставайки поразен от чудото.

 

- О, Господи! – отговорил отшелникът и начаса се обърнал към данилейския монах, като го смъмрил:

 

- Братко, как можеш да вървиш пред митрополита на Пентаполис, който е приет сред светите братя преди много време?

 

Монахът онемял. Нектарий смирено погледнал отшелника в очите. Сърцето му биело бързо, разбирайки, че пред него стои душа, благословена с Божествения дар да вижда в миналото и бъдещето. Без да иска очите му се насълзили от благоговение.

 

- Да бъде благословено името на нашия Бог, брате. Не казвай нищо повече за скромния му слуга…Моля те, моля те, приеми поздравите ми.

 

Той се доближил с желание да целуне грубата ръка на отшелника. Отшелникът обаче издърпал ръката си и на свой ред се поклонил да целуне ръката на свети Нектарий. По този начин двамата се оказали лице срещу лице и си разменили сърдечна прегръдка.

 

- Вчера демоните изпаднаха в ярост. Нападнаха ме така злобно и беше очевидно, че искаха да ме унищожат. Обаче не можаха да продължат при думите: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат неговите врагове.” В този момент те изчезнаха.

 

- Защо са се разгневили? – попитал свети Нектарий.

 

- Защото днес щях да се срещна с един от най-големите им преследвачи.

 

- Какви са новините по света?

 

- Новините са войни, безредици, безпокойство…

 

- Не продължавай, разбирам – казал отшелникът. Самоизтъкване, гордост, арогантност и псевдоинтелектуалност.

 

И двамата се умълчали някак тъжно.

 

Междувременно монахът се опитал да поправи недоразумението заради недостатъчната почит, оказана на свети Нектарий, като му предложил извиненията си.

 

- Съчувствам ви, Ваше Високопреосвещенство. Вие копнеете за уединение, но сте видели, че е ваш дълг да служите лично на хората и в дълбоката си обич към себеподобните се чувствате отговорен за тях и така трябва да се включите в света…Уединението обаче ще дойде при вас.

 

Свети Нектарий го погледнал отново в очите и се просълзил от вълнение.

 

- Какво мислите за настъпващия двадесети век? – попитал той отшелника.

Отшелникът не отговорил веднага. Той погледнал към небето, въздъхнал дълбоко и казал:

 

- Виждам края на царства, войни, безредици,зверства, разрушения…Ще царува страхът.

 

Тримата свети люде не си казали нищо друго и се разделили, поемайки всеки по своя път, за да се срещнат след не много време завинаги в Небесното Царство, където са и до днес…

 

Из книгата „Свети Нектарий, светецът на нашия век” Сотос Хондропулос