Маската, с която се облича нашето Аз, за да не види в себе си истинската картина, която представлява и чрез което се създава едно лъжливо Аз – себе-идол, днес е много разпространено явление и сигурно най-голямата пречка за истинско покаяние. В тази рамка може да се развие и връзката с човеците – понеже се страхуваме другите хора да не ни разпознаят и затова не показваме своето истинско аз.

Понеже се страхуваме от това да ни разпознаят, да разберат кои сме, един от начините, по който реагираме – начин, който крие страх и несигурност – е агресивността, гневът. Нека не поставяме тези неща винаги в някакъв неопределен израз „А, това е форма на егоизъм!”. Въпросът е какъв е този егоизъм, как функционира, наистина ли същността е в егоизма или в нещо друго? И ако е в егоизма, как той може да се излекува?

Когато човек се опитва да предпази себе си от другите, от самия себе и действа агресивно, неговият грях е, че той се страхува в своите взаимоотношения; той е несигурен. Това означава, че не се е научил да обича, не се е научил да цени себе си, никога не е почувствал, че някой го обича. Фактът, че той чувства, че не го обичат, е повод не за осъждане на другите, а за вътрешно себеизследване. Имаме склонността да негодуваме, че не ни обичат. По-често насочваме това към своите спътници, към близките си и вместо това да стане повод за дълбоко изследване, себеизследване и себепознание, обикновено се ограничаваме до една нравствена рамка, а именно – че „съществува недостиг на любов в обществото, отношенията са фалшиви и в крайна сметка хората не ни обичат”!

Безсилието да се занимаваме със самите себе си дори ни кара да ставаме обществени коментатори и да анализираме другите преди самите себе си. Това негодуване, тази горчивина, която е форма на злопаметност; чувството, че хората не ни обичат, е проблем, който може да породи гняв. Защо? Ама казали, че гневът, който излиза навън, помагал на човека да отхвърли отговорността. Какво означава, че човек не иска да поеме отговорността си или се страхува? Това означава, че той не знае своите реални възможности, не цени себе си, не е намерил истинската си стойност. Кой човек не е намерил истинската си стойност? Този, който никога не е почувствал, че го обичат.

В крайна сметка, целият гняв, който изкарваме навън, е едно съпротивление, че нямаме ценност; а нямаме ценност, защото „никой не ни обича!”. Това чувство, че никой не ни обича, реално е комплекс за малоценност – вместо да се занимаваме с това да намерим нашата истинска ценност, да видим реалния проблем в себе си, ние постоянно негодуваме срещу другите. Следователно, формата на егоизъм тук се изразява като чувство за малоценност. Това звучи странно „Добре, нима имам егоизъм в момента, в който се чувствам малоценен?”.

Чувството за малоценност означава нараняване на егоизма. Кой се чувства малоценен? Този, който казва „А, нищо не струвам!”, но зад тези думи се крие огромен егоизъм – всъщност, бих искал да струвам, бих искал да струвам сам по себе си и понеже не съм успял, излиза другата крайност – „Ах, аз съм един пропаднал човек, не струвам!”. Това хленчене, това чувство, че нищо не струваме, където някой може да ни каже: “Ах, колко е смирен!” е огромен егоизъм. Защо негодувам? Защото исках да бъде това, което исках, но не успях и негодувам заради това. Това не е смирение, а форма на егоизъм. Следователно, когато човек действа с гняв и агресивност, зад това се крие несигурност, страх от отхвърляне, малоценност.

Вижте колко е чудно – единият казва, че се чувства малоценен и казваме, че има егоизъм, а другият чувства ценността си и е смирен. Смирен е този, който знае истинската си ценност, смирен е този, който се радва на ценността, която Бог му е подарил и знае, че неговата ценност е именно в това. Истински смиреният е истински достоен и благороден. Едно са психологическите нелепости, където човек иска да хленчи, и друго – реалното събитие. Истински смиреният човек е истински почтен, той истински обича и цени себе си, намерил е своята истинска ценност в благодатта и лицето на Бога. Затова има два начина, по които човек изразява своя егоизъм.

Нараненият егоизъм, малоценността, личната несигурност, страхът от хората, огорчението от хората, изолацията – всичко това са форми на егоизъм, които човек може да прояви чрез агресивност, чрез гняв, или да ги изрази като гняв срещу себе си. Това може да се изрази като депресивна религиозност – той може да казва: “Добър човек съм, никога не нападам другите хора. Отец Варнава каза да станем добри хора и идваме тук и се опитваме да потиснем себе си, за да станем изрядни, да нямаме злопаметност”, и т.н. Всичко това обаче е агресивност, която, сигурно поради характер или плахост не искаме да проявяваме навън спрямо другите хора, а проявяваме спрямо себе си, искайки да я украсим. Обличаме агресията си с едно религиозно измерение, което поражда религиозна депресивност.

Следователно, човек какво трябва да прави? Това, което казахме – то е много съществено – да има съзнание, което означава, че например желанието да стана добър човек, добър християнин, да бъда незлопаметен, да се упражнявам в добродетелите, предполага нещо много важно: знанието на собствената ми ценност и любовта към себе си. Начинът, по който вкусваме нещо подобно, е покаянието, смирението и нашето откриване за Бога. Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога. Когато се упражняваме и пазим добродетелите, за да сме добри и да се оправдаваме в своята доброта, това означава отхвърляне на благодатта, отричане на Бога, отказ от Христовия Кръст. Следователно, истинското покаяние, което води до съзнание и поражда в нас чувството за нашата лична ценност и радост, че струваме, е именно това откриване за Бога. Какво означава откриване за Бога? Откриване на нашите неуспехи, скръб за това, което сме и радост, че нашата надежда, достойнство, гордост, нашето Аз е Христовото тяло, Божията благодат.

Както човекът, който се влюбва, има празненство в себе си – и много пъти отците сравняват чувството за рая, райското преживяване с преживяването на влюбения човек. Ти се влюбваш в някого, който е ценен за тебе, и в теб се влюбват. Коя е радостта от любовта? Това, че сме ценни, след като ни обичат, занимават се и се интересуват от нас. И тъй, какво става? Покаянието поражда това усещане за духовна и екзистенциална ценност, въпреки че сме окаяни, въпреки че сме отрепки – психологически, нравствено и онтологически. Психологически – защото не се чувствам добре със себе си. Нравствено – защото живея в греха. Онтологически – защото смъртта е пред мене и се чувствам безсилен да я преодолея. Въпреки че сме на този хал, ние приемаме това, не искаме да го оправдаем, не искаме да го преодолеем с нашите собствени сили, а то става причина за покаяние. Моето Аз става: „дойдете да се поклоним и припаднем пред Христос” – без угризения, без условия, без граници, тоест, разкриваме себе си.

Знаете ли, един голям проблем, който неволно може да се постави, са църковните и духовни правила, които ти казват: за да се причастиш, трябва да направиш първо, второ, трето – и ние си мислим, че биваме оправдани чрез правилото и слагаме предпоставки на един непредпоставен Бог. И този Бог, Който е едно откриване, който е тих повей, Го изкарваме свидлив; това е спирачка в нашето покаяние. Трябва да се уверим, да бъдем сигурни, да убедим себе си, че Бог е безпредпоставен в нашето доближаване към Него. Той е безкрайна любов и затова трябва да се страхуваме не от греха, а от нашата неразкаяност, да се страхуваме не от греха, а от факта, че нямаме опит от Божията любов. Някой ще каже:

- Е, ама когато човек смята, че Бог е любов и може да амнистира всичко, това ни освобождава да правим всичко и да оправдаваме всичко.

Това не е опит от Божията любов, а дребнава богословска теория, която не ни докосва по-дълбоко и затова Божията любов, която е просто думи, не преобръща вътрешната ми система и не води до поемането на лична отговорност, за да се борим с греха, който ни пречи, за да вкусим Бога. Ако човек иска лично да стане участник и причастник на Божията любов сам, без някой да му налага, и поиска да се отдалечи от греха, който го лишава от това празненство от вкусването на храната и питието на Божията любов – е много важно той да се освободи, да не стане пленник на своя страх – страх от своя ад, от своя грях, а да се простре и открие за Бога и по много естествен начин да се движи по пътя на покаянието. Така човек ще вкуси, че Бог го обича.

Това е най-важният елемент – чувството, че Бог ни обича, т.е. убедеността, че сме ценни. Когато Бог, Който е всемогъщ, всезнаещ, сърцеведец, те обича и се занимава лично с тебе, какъв проблем, свързан с греха, ще те накара да се чувстваш малоценен или лишен от ценност? Оттук тази увереност, че сме ценни, която е и опит от смирението, поражда възможността да се борим срещу своите страсти, да стигнем до дълбоко съзнание, да разберем какво означава любов, какво означава омраза, гняв, незлопаметност, смирение, гордост. Следователно, ако войната със страстите се води в рамките на религиозната принуда, това не помага на човека. По този начин може да се намери друг изход от това насочване на гнева срещу самите нас и срещу другия и това да се превърне във възможност за творчество в живота, което означава още нещо – когато човек види личната си ценност, вътрешно се освободи, очисти се, тогава придобива възможността за различаване и знание и започва да разбира случващото се в живота, всекидневните събития с неговите ближни в едно друго измерение – истинско измерение. Така този човек е par excellence гениален и чрез тази гениалност, която се поражда от духовния живот, може да отнесе положително и да предпази себе си от тези, които го онеправдават, без да избира гнева като средство и начин, по който се проявява религиозната депресивност и агресивност спрямо другия човек.

Дали злопаметността може да се преодолее чрез Светото Причастие?

По начало, когато служим св. Литургия и свещеникът излезе със св. Потир, той казва: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” – следователно, предпоставка да пристъпим към св. Причастие е любовта. Как ще пристъпим със злопаметност? И как св. Причастие може да стане изцелително средство за моята злопаметност, при положение, че за да пристъпя, Църквата поставя като предпоставка любовта? Това не са ли взаимно отричащи се неща? Как може да се обясни?

От друга страна, естествено казваме, че никой не е достоен. Когато свещеникът казва „Светинята е за светите”, певецът, народът отговарят: “Един е свят, един е Господ, Иисус Христос”. Един е Свят, никой не е свят, и поради този Свят и ние се освещаваме. Тоест, ако искате, нашата ценност е дадена назаем; тя е от Бога – и това е смиреният човек; ако приемаш, че личната ти ценност ти е дадена, а не си я завоювал.

Знаете ли, имаме впечатлението, че ще отидем в ада по най-простата причина – че раят ще ни бъде дарен и няма да го понесем. Трябва и ние да направим нещо! Това е егоизмът; това е проблемът – раят ще ни бъде подарен и това ще ни ужаси, защото смирението реално означава Другият да ти каже: даром те спасявам! На много хора правиш подарък, но не го приемат, не защото са любезни, а защото са егоисти и ти казват: че какъв съм аз, просяк ли съм? Аз не мога ли сам да завоювам нещо? Да не се окаже така, че Бог ще ни Се даде, ще ни Се подари, раят ще ни бъде даруван, но нашата следгреховна логика, която крие егоизъм в себе си, няма да може да понесе това? И нима смирението и покаянието не са начинът на спасението? И дали ще приемем дара уютно и с благодарение? Дарът на нашето спасение?

“Един Свят, един Господ”. И защо – казва някой – след като един е Свят, един Господ, трябва да имам вяра и страх Божий и любов, за да се причастя?

Църквата казва тези думи, защото по този начин мога да придобия съзнание за Тайнството, действително да вкуся Христос и да разбера, че това не е хляб и вино, а Христос, Който обитава в сърцето ми. Когато Църквата казва да дойдеш с любов, а не със злопаметност, тя не ти казва самичък да намериш любовта и да дойдеш, а ти казва: искаш ли любов, искаш ли да победиш твоята злопаметност, ела! И ще я победиш, ако се храниш с Христос. Когато Църквата ни казва да дойдем с любов, с вяра, това означава да искаме да имаме вяра и любов – и понеже искаме да имаме вяра и любов, понеже искаме да имаме и живот, идваме, за да кажем: сами не можем да го постигнем.

Ела, Христе, в нашето сърце! Не зная как Христос може да дойде; не знам дали молитвата ми е Христова (тя може да бъде измамна), не знам дали добродетелта ми е по Бога и дали е Христова; също не знам дали моята идея, знание, богословска аналитичност може да ме нахрани и да бъде Христова – може да съм в прелест. Но ние имаме нещо сигурно, което е извън прелестта – и това са Тялото и Кръвта Христови. Там не съществува съмнение дали е Христос или не, съществува увереност, че това е Христовият дар и това е предпоставката да кажем, че искаме да възлюбим; да искаме да победим злопаметността и да се покайваме за това, че нямаме любов. Покайваме се, че в нас властва злопаметността, но как ще се извърши изцелението – не е наш проблем. Молитвата помага, четенето помага, бдителността помага, но това, което прави всичко и препокрива всички тези усилия, ако искате – всички тези усилия се съсредоточават и намират своето оправдание в св. Причастие – в Тялото и Кръвта Христови.

превод от гръцки: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Гордостта като вътрешна смърт Покаяние, аскеза, любов Духовният живот не е враг на радостта Вината е моят наранен егоизъм

Страстната седмица и всички тези велики събития на нашата православната вяра не могат да омръзнат на човека, защото той не може да каже: напълно ги разбрах и вече ми омръзнаха! Те притежават огромна дълбочина, те са тайна, в която не може да влезеш напълно и да кажеш наситих се, чувствам пресищане, скука, уморих се, все едно и също! Защото не е все едно и също, а всеки път е различно и те докосва на различно място. Веднъж ще те докосне предателството, друг път Кръстът, трети път молитвата на Елеонската планина, друг път ще те разтърси Тайната вечеря, друг път всичко останало. Ще видиш, че и през Страстната седмица сърцето ти ще работи и душата ти ще се открие, нещо ще почувстваш, защото си различен от миналата година, променила се е насоката на твоя живот, тази година не си същият, като миналата. Всяка година е различна и това идва от Великия Бог, Който ни показва Своето снизхождение, благост и гъвкавост, дава ни Своята любов и ни казва: вземи Моята любов и прави каквото искаш! Много те обичам! Аз идвам да направиш с Мен каквото искаш! Идвам да излееш върху Мен това, което имаш в себе си. И ние изляхме върху Него, върху Христос, върху Бога, Който стана Човек това, което носехме в себе си, върху Този Бог, Който ни възлюби, ние изляхме нашата агресия, злоба, гняв, защото ние, хората, сме такива. Това е човекът, и ти, и аз.

През Страстната седмица слушаме толкова много да се говори за книжниците и фарисеите, за тяхното лицемерие и лъжа и много пъти и аз като свещеник чета Евангелието, където се казва Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! И казвам виж как говори на фарисеите! С колко тежки думи ги нарича: змии, рожби ехиднни, змии сте! И казвам, как им говори така?! Но не след дълго, когато помисля по-добре, разбирам, че Христос не им говори, ами говори – Той говори и на мен така, защото и аз съм такъв, и аз съм човек пълен с лицемерие, лъжа, злоба, завист, ревност, омраза, всички тези чувства и инстинкти, цялата тази агресия, свирепост, омраза, носим в себе си. Човекът е отворена рана, това е човекът, голяма рана в света, наранено същество, и Бог по всякакъв начин се опитва да изцери тази рана, да ни утеши и погали със Своята любов, да ни успокои, да ни облекчи, да поеме цялата наша злоба върху Себе Си. И ти я носиш, и си много добър и много лош човек едновременно, животът и смъртта живеят в теб и се бориш с тези две неща. Ти, който обичаш, не след дълго мразиш твоя човек, твоето дете, и сега слушаш и ти се струва немислимо веднъж да обожаваш детето си, да го смяташ за всичко на света, а друг път да искаш да го удушиш, понеже те нервира. Веднъж един баща ми каза: обичам дъщеря си, но понякога, когато не ме слуша, не знам къде отива цялата тази любов. И в душата си изпитвам странно чувство към детето ми и не мога да повярвам, че е мое, но изпитвам това чувство.

За съжаление, в нас има гняв, желание да властваме над другия, да правим с него каквото си искаме, да виждаме, че губи от нас и ни става приятно от това. Веднъж една девойка ми каза, че когато попитала колегите си защо отсъства един от колегите те й отговорили, че е болен. Тя ми каза: да ти кажа истината, почувствах скрито доволство, че е болен, но не го казах. Когато отворих устата си, казах жалко, от какво се е разболял? Грип? Колко жалко! Но вътрешно, не зная защо, почувствах това.

Това е въпросът. Не зная защо се чувствам така. Защо хем обичам, хем мразя. Защо от мен излизат тези братоубийствени чувства, да убия Йосиф! Кой Йосиф? Моят брат, както станало в Стария Завет. Братята искали да убият своя брат и въпреки това да се чувстват добре, че са го направили. Обичат, и в същото време мразят, хем искам да живееш, хем понякога искам да се махнеш от мене. Човекът носи цялата диващина на джунглата, цялата агресия, страхове и несигурност. Малкото детенце, което не се е научило да скрива своите чисти и първични чувства, които по естествен начин излизат от душата му, казва нещата спонтанно. Питаш го: обичаш ли татко си? Да, много го обичам! Обичаш ли майка си? Много. И когато му се скарат, детето дръзва и казва нещо много истинно, докато ние „цивилизованите” хора го научим, че не подобава да казва това. Но когато е малко, то го казва: мамо, татко, искам да умреш! Какво говориш, детето ми? И какво има предвид детето? – Искам да се махнеш, няма предвид да умреш биологически, а в онзи момент в неговата мисъл само смъртта функционира като нещо, което ще го избави от теб. Защото в онзи момент се е уморило от теб. И то казва: Махай се, понеже не знае да ти каже върви в другата стая, остави ме на мира, не ме безпокой! Това нещо съществува и в нас. Желание да те зарадвам, и желание да те видя че се проваляш. Заради всички тези чувства на злоба, омраза, завист, ревност, мъст, цялото това нещо, което ни обхваща, Христос дойде и ни каза: Аз дойдох да правите с Мене това, което казва малкото детенце на баща си, искам да умреш! И ние казахме на Христос тези думи, всички ги казахме и всички ги казваме. Това правим всеки ден в нашия живот, убиваме Бога, умъртвяваме Бога и Му казваме: Искам да умреш! Ти, Когото обичам, Ти, Когото дойдох на планината на блаженствата да Те слушам, Ти, Който, когато ни даде хляб и риби, Ти ръкопляскахме и казвахме, че искаме да бъдеш наш цар, Ти, Когото видяхме да говориш и се удивлявахме, а след това отново върху Теб искаме да изпробваме докъде стига нашата собствена злоба и Твоята любов. И Христос каза: ударете Мен! Носите в себе си тъмнина, носите цяла джунгла, всички диви животни са вътре. Не ги хвърляйте един върху друг, Аз идвам да „излеете” вашите чувства върху Мен, кажете тези неща на Мен, заплюйте Мен! Сега това ти се струва крайно, слушайки Христос да казва „Заплюйте Мен!” Ние обаче Го заплюхме. Ти, аз, заплювам Христос с моя живот, поведение, дух, нрав. Кой Христос? Този, Когото обичам. Хем Го обичам, хем Го мразя. Хем Го обичам, хем искам да Му отмъстя. Хем Го обичам и обожавам, хем искам да отида далеч от Него, както казваш понякога – искам да се махна от Църквата, искам да имам собствен живот, искам да не правя това, което ми казвате, искам да правя това, което аз искам! Бунтовният дух. Бунт, въставане, блудство, спрямо Кого? Спрямо Този, Който ме обича и благотвори. И Христос дойде и каза: Аз ще стана тази жива рана, ще изцеля твоята рана чрез Моята рана, ще изпия горчивата чаша на смъртта, на твоите мъки, на твоите сълзи, на твоята горчивина, дай Ми всички тези неща. Всичко каквото имаш, донеси го на Мен, стига ти да се успокоиш, да утихнеш, да ти стане леко!

Велико нещо е да разберем, че носим всички тези неща в нас. Страстната седмица е голяма възможност да стигнем до това себепознание, да разберем себе си, да не отиваме да наскърбим Христос като Някой, Който е извън нас, далеч от нас, срещу нас и да Го гледаме съжалително, както като минаваме по болничните коридори и виждаме в стаите болни, ранени, контузени хора и казваме: ах, клетият! Какво са му направили! Тук не е така; и не са Му направили, а Му правим. И ако живеех по времето на Христос, и аз щях да бъда фарисеин, и аз щях да принадлежа към фарисеите, външно добрият, вътре обаче много различен. Именно тях заклеймил Христос. Той не е заклеймил нашите пороци, а нашето лицемерие, зная какъв  си – казва – зная кой си, зная, че отвън си съвършен, а отвътре си пълен с проблеми. Христос укорява фарисеите и им казва: Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Приличате на гробове, които отвън са много хубави, но зная какво криете във вас – зловоние, смърт, тление, а пред хората се представяте като много хубави и постоянно се грижите чашата да е чиста отвън, но вътре наливаш вода, отвътре пиеш, очисти я вътре и отвън ще стане чиста! Ела детето Ми, казва Христос през Страстната седмица, това ми казва Христос, ела, дай Ми твоето бреме и товар, удари Мен, разпни Мен, но поне ти се успокой, утихни, разбери къде грешиш, виж себе си, твоите проблеми, страдания, мъки, психологически товар, всичко това, което те занимава и ме остави да те освободя. Себепознанието на Страстната седмица е велико нещо, т. е. да видим себе си, да се огледаме в Христос и накрая да кажем: на какво е способен човек, ако го оставиш свободно да се изяви. Това направили на Христос, това, което ние, останалите, не приемаме да ни правят.

През Страстната седмица Христос ни учи, че решението на проблемите на света е в хората, които имат силата да приемат в себе си злобата на останалите, да дадат възможност на другия да изкара своя стрес върху теб, да прободе теб и твоето наранено сърце, което е пълно с любов, и така постепенно да се успокои, облекчи, да си изкаже мъката. Въпросът е дали ние можем да понесем това? Да влезем в тази мяра на Христос, Който се съгласил да се разпне, да Го похулят, да Му ударят плесници, да Го заплюят – ние ще издържим ли това? Не го издържаме. Защото, за да го издържиш, трябва да имаш много голямо разбиране към другите и за да направиш това, трябва да си разбрал себе си, да знаеш какъв си вътре в себе си.

Една девойка ми изпрати поразително писмо и когато го четох, настръхнах, защото в него пишеше: бих искала да говоря с моите родители за себе си, да им кажа какво нося, какво мисля, как се чувствам и какво правя, но не се осмелявам. Не можете да си представите какво ще стане, ако си отворя устата, каква атака ме очаква, какъв натиск и задушаване от вините и угризенията, с които ще ме изпълнят моите родители и най-вече майка ми. Искам да споделя с тях моите проблеми, но не смея, защото – те, тези родители, и аз, и ти – не приемаме да се разпнем както Христос е направил, не приемаме да станем жертвата, другият да ни смачка, да ни стопи, както направихме с Христос и Той ни показва, че единственият път и начин да помириш хората около себе си, е определени хора да могат, – имайки любов, сила, вътрешна пълнота и сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, някои хора трябва да се жертват, да приемат болката на света, със снизхождение, състрадание, разбиране, широко сърце, отворени обятия, както Христос, когато бил на Кръста, и да не съдят другите. Тази майка не се съгласява нейното дете да се разтовари, не приема детето й да изкара своя гняв върху нея, да каже своите оплаквания от живота, от учението, от нейни връзки, които съществуват или не съществуват, което е било наранено, смачкано, предадено. Тази майка обаче не се съгласява, а иска да има добър имидж. Какво е това? Фарисейщина.

През Страстната седмица Христос става нищо, земя, пръст, става Този, Когото гледаш и съжаляваш, и накрая казваш: Господи, как се оказа тук? Как беше на сватбата в Кана Галилейска, на славното Преображение на Тавор? Какво е това нещо? За да направиш и ти това, трябва да се съгласиш да се оцапаш с твоята кръв и с тази на другия. Затова са нужни хора които имат себепознание. През Страстната седмица – а целият твой живот е една Страстна седмица – си призван да видиш какво става в теб, с твоята борба с пороците, да придобиеш снизхождение, искреност, първо към самия себе си, и когато видиш себе си, ще разбереш и своя брат. Исках да кажа на майката на това момиче, което ми писа, че не смее да говори, защото майка й не може да приеме болката, която ще й причини, както я е приел Христос: да ти кажа, не познавам твоето дете, аз съм непознат за детето, което си родила и си изпитала болки за него, но то ми казва две думи, докато ти си майката и би трябвало да може да говори с теб, но ти не му позволяваш да изкара всичко, което носи в душата си.

Нещата са толкова прости, всички толкова си приличаме в тези пороци, всички носим същите неща в нас. Братоубийствени чувства, омраза, завист, но просто не ги признаваме и идва Христос да ни успокои, да ни утеши, да вземе върху Себе Си нашата болка и кръст и ни казва: Аз обаче искам да ви успокоя! Нека през Страстната седмица видим разпнатия и страдащ Христос всеки през неговия поглед, нека омекне нашата душа, нека се помирим със себе си, нека приемем прошката, която ни дава Този наранен, но и удивителен Христос.

Години наред се опитвам да напомня на тези, с които общувам, да простят първо на себе си, защото Христос ти е простил, Той знае какво носиш, знае какъв си – това, което сам ми каза веднъж: колко лош човек съм! Той знае колко лош човек си и ти прощава, обича те, въпросът е дали ти прощаваш на себе си? Позволи ли на Христос да ти прости?

Успокой се, Христос се е разпнал за теб! Обаче виждаш, че има души, които не могат да приемат тази прошка. Постоянно чувстват угризения, вини в себе си, защото живеят с тях и идва Страстната седмица, за да се избавим от тези тежести, вини, тревоги и да разберем, че такъв е човекът, такива сме ние. Казах на една жена: успокой се, приеми, че Бог знае всичко, което каза, което си, не ти казах, че си се освободила напълно от всичко, че си някоя светица,  че си се поправила. Казах ти обаче, че Той те обича  такава, каквато си, не се отвръща от теб и постепенно ще ти помогне да преодолееш твоето състояние. Тя каза, че не може да се избави от угризенията, спомените, горчивината и вините. Защото има чувството, че отнемаш нещо от нейния живот, което я държи жива и казва: какво ще правя, когато сутрин се събудя без притеснения? Ти сега тръгваш да ме освобождаваш, да ми дадеш прошка, която да почувствам и да изразя в моята усмивка, да покажа на детето си, че се обичаме и сме заедно под погледа на Христос? Аз не мога, на мен ми харесва да се чувствам така, т. е. предпочитам да ми е тежко на съвестта и да имам угризения… Затова ти казах, че не сме разбрали Страстната седмица, аз лично още не съм я разбрал и не знам колко години още приблизително ми трябват, за да чуя и преживя всички тези събития, за да разбера чрез всички тях колко велик е Христос, колко човешки се е отнесъл, т. е. смирено, достъпно, с такава гъвкавост, достъпност и снизходителност. Това са човешки неща, но в тях се крие нещо изключително божествено, а именно, че Той дойде като единосъщен на нас Човек и влезе в нашата „кожа”, както казваме, т. е. в нашата плът, Христос е Човек и ни казва: чеда, разбирам ви, обичам ви, зная как говорите, как мислите, ходих до вас, бях във вашите магазини, пътища, трапези, видях вашите престъпления, блудства, разврат, кражби, мании, видях всичко това и ви разбирам. Зная кои сте. Накрая ние се скарахме с Него, а сега Го обичаме. Този Христос, Който тогава разпнахме, сега казваме, че Го обичаме. И след това пак Го предаваме. И това става цял живот. Предаваме и обичаме една и съща Личност. Както и ти ми каза за твоя съпруг, че понякога го обичаш, понякога го мразиш и не можеш да разбереш как става това. Едно и също лице. Как ще преодолеем всичко това? Е, ще го преодолеем, когато в нас се възцари любовта към Христос. Раните се затварят чрез любовта и дълготърпението. Когато дойде голямото разбиране, когато можеш да кажеш: Отче, прости им, те не знаят какво правят! – ама те са зли хора! Не са зли! Но те Те разпъват! Знаят го, но не го правят, защото са зли, а имат това нещо в себе си. Сещам се, че веднъж изповядах един човек 30 минути преди да издъхне в болницата. Той ми каза такива неща, че дори в този час, в който се подготвя да си замине от този свят, сърцето му се движи сред калта, пръстта и глината. В крайна сметка, разбрах, че това е човекът, разбирам го и вътре в мен.

Дано счупим тази витрина през Страстната седмица, да счупим нашите маски и лъжи и да станем истински хора, снизходителни към другите и това, което ще ни обедини да бъде общата болка, общото въжделение, общата смърт, която ни очаква.

Ти обаче дойде да се изповядаш и ми каза: всичко е наред, всичко е хубаво, но не обичам еди-кой си човек! Добре, какво да ти кажа, не мога да ти кажа насила да го обикнеш, защото може и аз да не обичам някого дори днес да е Разпети петък, и Велика събота, и Възкресение. Затова казвам, че Възкресение е не само тогава, когато го празнуваме, в Неделя на Пасха, а може да стане всеки момент, в който възкръсваш, когато възкръсваш твоите умъртвени харизми, възможности, ти имаш възможности в себе си, да се събудиш, да възкръснеш, да станеш нов човек и да не криеш харизмите на твоята душа. Харизма не е само да рисуваш, не е само да пееш, да пишеш, а и да се научиш да обичаш, да живееш, да издържаш болката на живота, твоите деца, твоя човек, себе си. Страстната седмица е добра възможност, която Христос, Този толкова снизхождащ Бог ни дава, за да доближим всички тези неща и ако не успееш много тази година, не е страшно, все пак не е лесно да се побере целият този океан в съсъда на твоето сърце! Тази година няма да влезе всичко, но поне нещичко. Седни и помисли, замисли се за всичко това и докъдето стигнеш с Божията помощ. Преживей Страстната седмица спокойно и без да те грабва цялата тази грижа за покупки и ястия. Добре, и това ще го има, естествено и аз, който говоря, ще хапна на Пасха, ще хапнем, ще си прекарваме хубаво, но погледни  в себе си какво искаш да докоснеш през тазгодишната Страстна седмица? Искаш да докоснеш една любов, а? Някой ти показа, че те обича изключително много. Някой, Който ти каза: ела да излееш върху Мен целия си гняв, да се разтовариш, ела и удари Мен, разпни Мен! Накрая го направихме, направи го и ти, изкарай върху Христос това, което имаш, кажи Му твоите мъки, разгневи Му се, не се осмелявам да кажа думата разпни Го, защото е оскърбително да разпъваш Христос. Но нима не правим това всеки път, когато се сърдим на живота, оплакваме Му се, негодуваме, лицемерим и задаваме въпроса: защо да стане това с мене, защо ми причиняваш това?! Не ти харесва това, което казах, но това правим – разпъваме Христос. Христос предпочита това – да имаш връзка с Него и ти казва: скарай се с Мен, но Ми говори, говори Ми, спори с Мен, но не си тръгвай, ела да се скараме! Аз не се карам, казва Христос, но ти смяташ, че не те чувам, че не ти обръщам внимание, че съм лош, но ти Ми кажи всички тези неща! Христос иска да общува с теб, ако ще да е под формата на кавга. Нашето отдалечаване от Него Го убива. Това да си тръгнеш напълно от Него, да живееш така, сякаш Той изобщо не съществува, да не Му обръщаш внимание. Така един баща се оплакваше от сина си. И другите го питали: какво му е? Наркоман ли е? Крадец ли е? Скита ли? Нищо от това. Какво прави тогава? Не ми обръща внимание. Идва вкъщи, затваря се в стаята си и не ми говори, сякаш не съществувам. Това ме убива, с това ме убива. Липсата на връзката. През Страстната Седмица човешкият род има много мощна връзка с Христос и естествено това е връзка, в която Му причиняваме страдание, рана, болка и битка, борихме се с Христос, ударихме Го, разпнахме Го, „победихме” Го. И Христос вътре в Себе Си ни обичаше и отговаряше с това, което имаше – с любов. Понеже Неговото сърце не е като нашето и в него не властват страстите, злобата и мъстта, които ние имаме. Затова, където и да Го прободеш, бликват струи и сокове на любов и нищо друго. За мен, така както ме слушаш, може да казваш: а, той е добър човек! Но ако ме прободеш, няма да изкарам любов, защото нямам само любов, а имам и много други неща – и завист, и омраза, и мъст, и гняв, и ярост. Веднъж един ме оскърби и дълго не можех да говоря с него! Трябваха ми месеци, за да се сдобрим и да почувствам отново приятелството, любовта и спокойствието. Христос нямал такива реакции, нямал такава психология, нямал такова сърце, а имал само любов и през Страстната седмица това живеем: ние Го удряме, а Той казва: народе Мой, какво ви направих? И защо се отнасяте така с Мен? На Юда казал: защо Ме предаваш? Аз те обичам – вземете, яжте, това е Моето тяло! Аз ви обичам, давам ви Моето тяло, съединете се с Мен, пребивавайте с Мен! Някой чувствал вълни на омраза към Него, а Той отговарял с океан от безкрайна любов, Той ни „задушил” в Своята любов. Това е реакцията на Христос. Това е красотата на Страстната седмица: че имаме връзка с Христос, макар и кръстна връзка, разпъваме Го, но Го обичаме и молим, и казваме: Господи, дано някога умириш това наранено сърце, тази свирепа душа, да ни накараш да се помирим с Теб, да се успокоим, да излеем нашите чувства. Ти за нищо не си виновен, а ние сме объркани същества, объркани създания, защото избягахме от Твоята любов и от духа на Твое учение, заповеди, смирение, кротост. Молим Христос да ни помогне през тази Страстна седмица да ни изцели, да затвори раните, които съществуват в нас и да станем добри хора. Когато в даден момент разберем всичко това, след няколко години или десетилетия, не знам кога, може да е нужно да изминат много години, ще си тръгнем от този свят и ще отидем смирени близо до смирения Христос, Който се разпна, ще отидем зрели близо до Господа, Който е Господ на зрелостта, Господ на светостта, Господ на мъдростта; и ние ще станем такива, след тези възходи и падения.

Дните на Страстната седмица са много хубави дни, богати на любов, милост и прошка за твоето сърце. Върви при Кръста на Христос да вземеш прошка, не да Го съжаляваме в смисъл, че Го гледаме отгоре и казваме: Ах, Клетия, да можехме да Му избършем раните! Христос няма нужда от нашето съжаление, Той е предостоен в този час, смирен, силен в Своето безсилие, а трябва да помислим в себе си и да кажем: отидох ли да взема от Христос мира, който ми дава, прошката, опрощението? Помирих ли се със себе си? С моя човек, с жена ми, разбираме ли се? С децата ми, с братята ми, с близките ми хора? Седни малко и погледни себе си, да разбереш какво става с теб, какво имаш, не се страхувай от Христос, говори Му, ако не можеш да говориш с хората, говори на Христос, вземи една икона, погледни Го и Му кажи каквото искаш.

Сещам се, че веднъж в един храм говорих такива неща и накрая дойдоха четирима души, тримата млади, две момчета и една девойка и ми казаха много тежки неща. Защо дойдохте? – ги попитах. Защото ни стана леко, когато разбрахме за един такъв Христос. На Този Христос бихме могли да говорим, такъв Христос обичаме…, а ние Го ранихме, след като е окървавен, наранен, не оставихме място по тялото Му, където да не сме показали нашия гняв и всичко, което носихме в себе си. И ти сега – казах на един от тях – не изпитваш някаква омраза, а имаш твоите мъки и защо се страхуваш да говориш на Христос, да Му довериш твоя проблем, твоите страсти, грешки? Христос те обича.

Моля се да има хора, които да ти помогнат да почувстваш този Христос на любовта от Страстната седмица, моля се и ти да си такъв човек за твоите ближни, да показваш този Христос, Христос на жертвата, разпнатия Христос, Христос, Който никого не съди, а Сам приема да бъде съден пред Пилат. Преди обаче да станеш като Христос, приеми и остави Христос да избави теб, защото не можем да правим това, ако първо не Го почувстваме. Ако аз не почувствам, че Христос ме обича такъв какъвто съм. Какъвто възприема Христос за себе си, такъв ще го представя и пред теб. Ако Го възприемам като строг, така строго ще се отнасям и към тебе.

Църквата е най-хубавото пространство, пространството на изкуплението, на прошката, на Кръста и Възкресението, където тече кръвта на любов, топла, нежна кръв, която не търси отмъщение, а иска да простя, да обикна, да прегърна. Не искам да съм твоят ад, казва Христос през Страстната седмица, а искам да изкарам твоя ад и да го взема в Мене! Ние наказахме Христос без за нищо да е виновен. И Той ни гледа с този поглед и ни казва: „Деца Мои, поне сега се успокойте, нали стоварихте вашия товар върху Мен? Нали ръцете Ми са продупчени и приковани? Нали от челото Ми тече кръв? Обичам ви! Е, сега ще се успокоите ли?”

Моля се да имаш този покой през Страстната седмица, през всички седмици на твоя живот и да го проявяваш към твоите деца!

източник: http://dveri.bg/9938h

Близки теми:

Трудността да се довериш на Бога Задушаващата любов на родителя Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаянието като богоозарено себепознание Тревожността, с която не можем да се разделим

Най-голямата пречка – или една от най-големите пречки – за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си – маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, виждайки разтлението на божествения образ с цел да възстановим красотата на божествения образ, който сме, ние действаме по други схеми. Нямаме правилна диалектична връзка с нашата вина, за да може тя да се превърне в покаяние. Изтласкваме вините. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). Противим се на тези неща, за да защитим хубавата картина за своето аз. Този симптом може да действа и в самите нас, в семейството ни, в обществото, в Църквата.

Нека си помогнем малко, за да разберем какво означава това. Важно е, че в нашата епоха има събития, говори се за очистване, за очистване в Църквата, покаянието включва това. Какво означава всичко това?

За да съхраним себе си и за да изгоним Божията благодат от живота си, ние избираме да защитим картината, която имаме за себе си и която другите имат за нас. По този начин от една страна може да признаваме нашите собствени грешки, но намираме и някакво алиби за тях, както и някакъв друг начин, за да не може нашето падение да се превърне в покаяние, а да стане възможност за повторно възстановяване на нашия образа в собствените ни очи или в очите на другите. Затова говорим за очистване. На всички равнища. Вземаме повод от църковните събития, но и на всички равнища действаме така, например в изповедта. Какво правим? Нека ви дам един пример, за да го разберете. Извършваме грях и чакаме да мине известно време, за да го изповядаме на духовния изповедник и да му кажем „А, не го направих сега, преди един месец го направих!”. Какво друго правим? „Да, направих го, но направих и двеста поклона!”

Покайните правила в Църквата, които несъмнено имат педагогическа стойност, често стават и пречка за покаянието. Защо? „Направил си този грях, изпълняваш това покайно правило”. В себе си полагаме усилие да го изпълним. Но не разбираме, че покайните правила имат педагогическа стойност, която цели да възстанови връзката ни с Бога, а не са някакъв предел, който, ако преминем, значи вече сме станали добри.

Полагаме болезнено усилие да постигнем своята легитимност в съгласие с покайните правила и да се почувстваме „наред”. Това поражда вини. Болни вини. Това не са вини, които водят до покаяние. Човекът чувства принуда и усилие, чието средоточие е законът, той трябва да е „наред”, а не сърцето му да се освободи и да се съкруши пред Лицето, което е наранил, тоест Христос, за това, че е разстроил връзката си с Него. В този контекст например казваме „Да, отклонихме се като църковни хора, но се очистихме. С други думи, от една страна направихме това, но имаме и силата отново да се задържим на нозете си”.

Но Бог не иска това. Той иска да признаем своя крах, иска нашето съкрушение, а не потвърждението от света, не признанието от света. Трябва да балансираме своя образ в Неговите очи, но чрез съкрушението. Това е проблемът на всеки. Моят проблем и може би и вашият проблем – това, че не можем да избягаме от своето идеализирано аз, от идеята, която формираме за себе си. Най-големият проблем е самата воля, която извира от нашето идеализирано аз, която се сблъсква с Божията воля. С други думи, ние абсолютизираме собствената воля пред Божията воля. И какво се получава?

Една болна религиозност, която съществува, за да чувстваме духовна самодостатъчност и да гарантираме своето лично достойнство, но без никаква връзка с Бога и с покаянието. Покаянието се превръща просто в скръб, че сме се отдалечили от идеята за себе си, която сме си изградили – и сега се опитваме или да изтласкаме своите вини, или да се противопоставим активно на хората, които ни посочват грешките и ни изобличават.

Чрез собственото си лъжеусещане и в опит да съхраним своя образ действа схемата на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, след като покаянието означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си, сриване на собствената ни себеидолизация.

Стресът, страхът, несигурността, опитът за отбрана на нашето аз съществуват, защото вярваме не в Бога, а в себе си; ние се страхуваме да не би този идол, това лъжеусещане за самите нас, това наше идеализирано аз да се сгромоляса и затова се отбраняваме срещу нападенията на другите, които ни изобличават за нашите грешки.

Така човек губи равновесие, но пред него изниква друга възможност, за да може да отбранява своето идеализирано аз: като постоянно изтъква своите добри страни. Затова той упражнява доброто не като плод от любящата връзка с Бога, а като прикритие на своето грозно аз.

Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.

Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?

Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия “За да се причастиш, направи това, направи онова!” и “Това е грешка! Онова е грешка!”, човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита “Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?”. Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.

В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.

Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. Просто се опитваме да го забравим. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват. Защо? Ама тази позиция не е ли правилна? Но и да не беше правилна, какво друго бих могъл да направя?

Вместо просто да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение, всъщност, да го изтласкам в себе си, да го потисна, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.

Усилието за аретология (науката за добродетелите, бел. ред.). Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето – опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.

По този начин откъсваме добродетелта от Христовата личност, опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: “Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост”. Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. С други думи, то е било служение и усилие да изградиш някакъв добродетелен образ. Това обаче няма нищо общо с връзката с Бога. Църквата не предлага нещо подобно. Ако предлагаше нещо подобно, тя щеше да бъде моралистична система, щеше да бъде юридическа система. Какво представлява морализмът, юридизмът? Те са това усилие за де-обективизиране на духовния живот като усилие, което не е христо-центрично, а добродетелно-центрично, усилие за аретология, а не за христология.

Какво е добродетелта? Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Усилието да създам добродетелен човек, тоест това са тези привидно добри човеци, християнски „зубрачи”, които впрочем на нищо не могат да се зарадват, защото не са могли да кажат: Боже мой, аз съм жалък, аз съм отрепка. Ако в даден момент не кажа от дълбочината на сърцето, че съм отрепка… Бог устройва да падаме, да грешим, за да разберем, че нямаме нищо добро, което на земята да покажем пред Него. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго – и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Разбрахте ли колко е изкривено, когато в Църквата се опитваме да покажем някакво добро лице?Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.

Я да преброим колко са добрите и лошите владици… И настава битка между журналисти и владици. Това е общо заболяване. Отхвърляне на покаянието. Отхвърляне на Божията любов. Но светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Тук е заблудата – в усилието на нашето идеализирано аз да се пренесе в една идеална църква, в една предполагаема църква.

Когато се опитваме да защитим представата за своето аз в очите на света, превръщайки себе си в идол и създавайки лъжеусещане за самите себе си, ние правим огромна грешка. В опита си да съхраним Църквата в очите на хората, ние я обезсилваме, защото така скриваме каещата се природа на Църквата.

Виждаме нещо в другите и казваме: „А, това го направи еди-кой си владика, еди-кой си архиепископ” – и го правим и ние. Това е нашето падение, общото падение на всички и нашата надежда е покаянието. В това е нашата радост. Покаянието ни освобождава.
Разбрахте, че в крайна сметка не сме се научили да се изповядваме правилно, както и че принизихме изповедта до психологическа игра в опит за постигане на психологически баланс чрез освобождаване от вината, за да защитим идеята за самите себе си. За да се спазарим с Бога заради удовлетворяването на собствената ни воля. Това не е покаяние, не е изповед. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.

Когато Господ казва, че “игото Ми е леко”, Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият – отчаянието. Леността се получава, когато човекът, вместо да се отнесе правилно към Божията любов, да пребъдва и да възраства в нея, я вижда като оправдание за своя грях и като причина за отпускане на своята съвест. Вместо да зачитаме Божията любов, да я използваме правилно и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. Това е едната опасност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Това е изкушението отляво. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва – и по този начин да стигнеш до отчаяние.

Сещам се за един духовен изповедник, старец на Света Гора, при когото отиде един юнак, за да изповяда своите плътски грехове. Той установи, че този юнак, греши, не греши – беше все в същото падение, в себеслужението. И заради неговото себеслужение и нарцисизъм той не виждаше греха. Преценявайки, че ако младежът спре да извършва греха, няма да стане по-добродетелен, защото добродетелта означава обръщане към Бога, истинско покаяние, старецът му посочи нещо, което, когато го чух, ме впечатли. Той му каза:

- О, продължавай да съгрешаваш, не ме бърка!

За да го освободи от идеята за самия него. Да стигне до дъното и след това да каже: „Ах, не направих нищо в живота си. Аз съм една отрепка”. Когато човек каже, че е отрепка, тогава надмогва мярата на своето аз, на своята добродетел, и научава, че се спасяваме, не защото имаме нещо добро, а защото съществува Христовата жертва, както и че водим цялата борба да станем добри, за да можем да пребъдваме в тези дарове на жертвата, в даровете и плодовете на тази жертва. И така, виждайки неговото самооправдание, искайки да му помогне да се освободи от това, той презря и добродетелта, и греха му.

Това показва, че покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.

От друга страна, действаме с методите на копирането. Копираме начина на живот на света. Какво например правим в църква? Казваме, че трябва да съберем хора в църква, нали? Какво правят хората? Как се събират децата? Хората правят това и това. Нека и ние го пренесем в църква. Налице е копиране. Има подражателство, защото човекът е загубил своята вътрешна свобода. Защото няма покаяние, няма вдъхновение. Няма изненада, няма въодушевление, няма оригиналност, която да бъде Божие откровение. Дори в църква правим едно копиране на светския начин на живот, за да доведем хората и да ги привлечем; да доведем голям брой хора.

Това, от което имаме нужда, е промяна на духа. Трябва да станем носители на духа на духовната свобода на Христос. Това предполага покаяние. Когато родителите не знаят как да отглеждат децата си, те искат рецепти. Питат, разпитват и съобразно това възпитат децата си и своята връзка с човека до тях. Те самите обаче не могат да действат така, защото вътрешно не са се освободили, за да видят същността на тяхната връзка.

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за покаянието.

Миналата неделя говорихме за войната и победата. Войната на дявола и победата на Христос. Видяхте как беше възхвалено покаянието и как дяволът не понесе удара, а се уплаши и разтрепери. От какво се страхуваш, дяволе? Когато се възхвалява покаянието? Защо ревеш и трепериш? „Да, казва. С право рева и скърбя, защото това покаяние грабна от мене велики неща”. И кои са те? Блудницата, митаря, разбойника, хулителя. Наистина, много неща изтръгна от него покаянието. То разруши неговата крепост. „Покаянието ми нанесе голям удар”.

Видяхте ли кого грабна покаянието от дявола и как доведе до Христос блудницата, митаря, разбойника, хулителя? Хулителят Павел, разбойникът на кръста, митарят с неговата митарската молитва, блудницата, която се разкая. И тъй, съществува ли нравствен критерий? Възможно ли е разбойникът пръв да влиза в рая? Това е скандал.

Видяхте ли коя е мярата за духовната свобода на Църквата? Такава е строгостта на Църквата, която не слага вода във виното си, но такава е и величината на нейното човеколюбие, а именно, че от една блудница прави наша учителка. И тъй, праведен си? Не бъди сигурен. Ела в Църквата да пребъдваш в праведност. Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.

Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат – и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно “Извинете” и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?

Знаете ли колко хубав и лесен може да стане нашият живот? Седим и казваме, как да го кажа: украсявам един грях; казвам друг по косвен път, искам да оправдая трети, за да не загубя представата за себе си и за моето идеализирано аз. Казвам си проблемите, намирам оправдания, започват моите помисли, преминавам към моите абсурди, а е нужно нещо просто. Кажи едно дълбоко „Съгреших!”.

Дойде един човек, трогна ме. Намери ме на едно погребение, бях в друга църква и ми казва: „Искам да дойде един мой приятел, но подозирам, че има проблем. Сигурно е хомосексуалист.” И виж го тъй, виж го иначе, малко се обърках. Започнаха логическите, интелектуалните, пастирските, непонятните неща. Казвам: грехът не е толкова голям, но тези неща трудно се изцеляват. Моето всезнаещо аз започна да говори философски неща. Накрая другият дойде и плачейки ми каза: „В крайна сметка, покаянието не е ли просто нещо?” С други думи, можем ли да сложим предел на Божията любов? Покаянието не може ли да изцели човека? Казвам му: „Имаш пълно право, аз сбърках”.

В крайна сметка нещата са много прости. Стават сложни, защото, вместо да кажем на Бога едно огромно и ясно „Съгреших!”, ние разтегляме нещата – или за да оправдаем своето състояние, или за да изтъкнем различни поводи, или за да отречем, че дадено нещо е грях и да се надяваме на различни теории и философии. Така губим дара. Ако решително и без колебания и съмнения прибягваме до Бога с едно дълбоко „Съгреших!” – това е вратата, която ни води в рая.

Това е начинът, по който човек участва в Божията любов. Нашата добродетел трябва да отстъпи. От нашия ум трябва да отстъпят нашите добродетел, грях, мисли, идеи, философии, изобретения. Когато всичко това отстъпи и заговорим на Бога съблечени, тогава имаме надежда.

Свети Йоан Златоуст продължава: грешен си, не губи надежда. Ела в Църквата и покажи покаяние. Съгрешил си? Кажи на Бога „Съгреших!”. Какъв труд е това? От колко време се нуждае? От каква скръб? Какво притеснение има в това да кажеш думата „съгреших”? С други думи, да не би ако не кажеш, че си грешен, няма да имаш дявола за обвинител? Побързай и грабни от него това призвание. Защото неговото призвание е да те обвинява. Защо не го превариш, за да кажеш греха и да заличиш прегрешението, след като знаеш, че имаш такъв обвинител, който не може да замълчи? Съгрешил си? Ела в Църквата. Кажи на Бога: съгреших. Нищо друго не искам от тебе, освен това. Защото Светото Писание казва: кажи пръв греховете си, за да се оправдаеш (срв. Ис. 43:26). Кажи греха, за да се освободиш от греха. В това няма труд, нито много слова, нито разход на пари, нито друго подобно нещо. Кажи една дума, признай греха си и кажи „Съгреших!”. И как знам – казва той – че ако пръв кажа греха си, той се заличава? В Писанието е този, който го каза и се освободи от него, и онзи, който не го каза и беше осъден със своята завист.

Каин уби своя брат Авел, бидейки завладян от завист, а завистта имаше като последица убийството. Той го доведе до равно място и го уби. И Бог му казва: къде е брат ти Авел? Добре, Бог не знае ли? Бог го предизвикал, за да може той да каже: „Съгреших!”, да каже, „Убих го!”, тоест педагогически. Той не искал да му каже: „Научих, че си го убил”. Той се опитва да провокира неговото покаяние и вежливо му казва: „Къде е брат ти Авел?” Този, Който знае всички неща, пита – не от незнание, а за да провокира убиеца към покаяние. Той не попитал от незнание и показал това с думите: „Къде е брат ти Авел?”, а онзи отговорил: „Не зная. Да не съм пазач на брата ми” (Срв. Бит. 4:9). Каин искал да прикрие своята грешка, да не се изложи; да я оправдае, да намери предлог. Бог му подава ръка. Той му казва това, за да го доведе до покаяние, да го дръпне, да му каже „Опростен си!”, а Каин си намира предлог за бягство.

Нима не сме такива? Не вярваме в Божията любов. Вярваме в себе си – и когато бъдем изобличени от своята съвест или от другите, не отиваме да кажем „Съгреших!” и да покажем греха си. Намираме предлози и оправдания. Затова нямаме вътрешен покой. Нямаме радост. Нямаме вътрешен мир. Добре, не си пазач, защо обаче си убиец?

Бог какво му казал? „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (ст. 10) и веднага след това: „Уби брата си”. След като не приел първото послание, Бог още по-внимателно го накарал да осъзнае своето положение. Той непосредствено го изобличил и добавил и неговото наказание. Не толкова поради убийството. Бог наказал Каин не поради убийството, а поради какво? Чуйте да разберете коя е същността на нашия грях. Нашият грях не е това, че блудстваме, че прелюбодействаме, че убиваме. Друг е грехът ни. Вижте кой е.

Той непосредствено го изобличил, добавил и наказанието – не толкова поради убийството, колкото поради наглостта му. Едно е да грешиш, друго да си нагъл, безочлив и нечестив. Защото Той не мрази толкова много онзи, който съгрешава, колкото онзи, който няма срам. Този, който няма дръзновение да изповяда греха си и ни изработва, подиграва ни се, прикрива страстите си.

Следователно това е същината на греха и наказанието, а не че Бог се дразни и затова наказва. Става въпрос за определена човешка представа, която трябва да разберем в нейното психологическо изражение, а именно, че в крайна сметка не Бог, а грехът ни наказва. Както и същността на греха например не е поразила човешкия род, защото Ева взела от забранения плод и дала на Адам. Падението не било в това. Кое било тяхното падение? Когато Бог ги вика и те отиват и се скриват? Коя била същността на греха им? Те не повярвали, че Бог е Баща и им прощава. „А, Ти си не направил нещата добре. Дал си ни строги правила, строги закони. Строг си и ще ни накажеш. Не ти се доверяваме. И отиваме да се скрием”. Ако бях отишли и Му бяха казали това, което ни казва да правим: „Прощавай, предадохме те, (направихме) грешка!”, нямаше да имаме и падение.

Падението настъпило впоследствие – когато не повярвали в Божията любов и милост. Нашият грях е оправдаването на самия грях, а не толкова това, което правим. Грехът е нашата наглост и нечестие.

И разбира се, Бог не приел разкаялия се Каин, но не заради това, че той не казал пръв греха си. Какво казал той? “Моят грях е много голям, за да бъде простен…” Така казал Каин в своя помисъл. “Това е много голям грях, за да бъде опростен”. С други думи, Боже мой, слагам предел на Твоето човеколюбие. Грехът ми е толкова голям, че Твоето човеколюбие не може да го преодолее, да го покрие. Следователно Ти си виновният. За това, че не си човеколюбив. Това не е ли наглост? Това не е ли самооправдание? И какво би могъл да каже? Вместо това, да бе казал: “Извърших голям грях. Не съм достоен да живея”. Да пренесе отговорността не върху Бога, Който е строг според неговия помисъл, а върху себе си, след като е съгрешил и не е достоен да живее. Ако беше казал това, той щеше да бъде най-достойният да живее.

За да познаеш обаче, че тези неща стават така, разбери, че някой друг се е освободил от греха си, след като пръв го изповядал. Нека отидем при Давид, пророка и царя. За по-удобно го наричам пророк, защото царството му се намирало в Палестина, докато пророчеството му стигнало до краищата на вселената, но не след дълго царството се разпаднало, докато пророчеството му ни дава безсмъртни слова.

Този пророк и цар паднал в прелюбодеяние и убийство, защото видял хубава жена, която се къпела и се влюбил в нея. Кой? Пророкът. В последствие извършил това, което си намислил. Знаете историята. Като цар той изпраща нейния мъж, който бил войн, в първите редици, за да бъде сигурен, че ще умре и след това да я вземе за жена. Пророкът се оказал виновен за прелюбодеяние – бисерът в калта. Той обаче още не чувствал, че е съгрешил. Толкова силно бил упоен от страстта. Когато кочияшът е пиян, колесницата се движи напосоки – а каквото са кочияшът и колесницата, това са душата и тялото. Когато душата на човека е потопена в страстта, тя не може да управлява тялото.

Когато душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята; когато кочияшът е здрав, и колесницата се движи нормално. Когато обаче той загуби силите си и не може да държи юздите, и самата колесница очевидно върви към най-лошото.

Същото става и с човека. Когато душата е внимателна и бдителна, и тялото е чисто. Когато обаче душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята и в насладата. Какво станало с Давид? Той извършил прелюбодеяние, но не го чувствал, нито бил изобличаван от някого; и това станало на старини. За да научиш, че ако си ленив, дори старините не ти принасят полза, както и ако си внимателен, дори и младините не могат да ти навредят, защото правилният живот не зависи от възрастта, докато деянието зависи от разположението. Защото пророк Даниил бил едва дванайсетгодишен, но имал точна преценка. Давид в много напреднала възраст извършил прелюбодеяние и дори старостта не му принесла полза, докато на Данаил дори младостта не му навредила. И за да научиш, че целомъдрието зависи не от възрастта, а от разположението, въпреки че тогава Давид бил в дълбоки старини, той паднал в прелюбодеяние и извършил убийство. Той се намирал в такова състояние, че не чувствал да е съгрешил, защото умът -кочияш бил пиян от невъздържанието.

И Бог какво прави? Вижте какъв възпитателен метод използва чрез пророк Натан. Той изпраща пророк Натан при него. Пророкът отива при пророка. Същото става и с лекарите. Когато някой лекар се разболее, той има нужда от друг лекар. Същото и тук. Пророк бил този, който съгрешил, пророк бил и онзи, който донесъл лекарствата. Пророк Натан отишъл при него, но не го изобличил още от вратата, казвайки: „Беззаконико и мерзки човече, прелюбодеецо и убиецо, такава чест прие от Бога и потъпка заповедите Му!”. Той не прави нищо подобно. Защо? Защото много добре знае, че ако отидеш при някого, който е упоен от невъздържанието, когато е в страстта си, когато е в изблика на своя грях, ако го изобличиш по такъв рязък начин, в опит да се отбрани той ще прояви още по-голяма агресивност и няма да приеме думите ти.

Нужен е специален подход, когато човекът е в греха си. Знаем например, че съществуват хора, които воюват с Църквата и ние, безразсъдните, казваме – безбожници, лукави хора, заговорници, антихристи. Ама той е в своята страст, в яростта си, а ти още повече усилваш неговата ярост? Ето отново: пророкът отишъл при пророка, който бил убиец и прелюбодеец, но не възбужда неговата страст, за да не се възпротиви, за да не го раздразни, а да го възпита в покаянието. Ние обаче веднага бихме го разобличили. Нужно е голямо внимание, нужна е разсъдителност, ако действително трябва да кажем на човека, че е извън Църквата.

Не съществуват тъмни и светли сили. Какво означава „срещу Църквата се борят тъмни сили”? Ние ли сме светлите? Всички сме тъмни. Светъл е само Христос. Ние нямаме собствена светлина. Вземаме от Неговото сияние, от Неговата светлина – а за да вземем от Неговото сияние и светлина трябва да загасим нашата светлина, която е изкуствена. Ние, които лицемерно се правим на просветлени. Всички сме потъмнени. Намираме се в мрака.

И тъй, Натан отишъл при него и не го изобличил веднага. Какво казал? Той му разказва една измислена история, за да го накара сам да се изобличи, да го възпита с конкретен възпитателен метод и сам да признае греха си. Натан внимавал да не го направи още по-безочлив. Защото, когато греховете се откриват, те водят до безочие онзи, който ги е извършил и той ти казва: “След като са ме научили, след като ги направих, нима да не продължа ли да им се радвам още повече?”

Натан отива при него и започва да плете една съдебна драма. И какво казва? Знаете ли за това? Някои казват „Отче, да му кажа ли, че знам, че е съгрешил?” Не, не му казвай. Защото ще ти каже, След като го направих, станах за резил, сега нека продължа да се наслаждавам! Той има някакъв срам, че не е бил изложен и може малко да се въздържи. Когато изтъкваме греха, много пъти чрез неговото постоянно изтъкване ние го узаконяваме и променяме мярата на етоса в нашия живот.

Той отива при Давид и плете съдебна драма: “Царю, искам твоята преценка. Имало един богат и един беден човек. Богатият имал телета и много стада с добитък, докато бедният една овца, която пиела от чашата му, яла от трапезата му и спяла в прегръдката му”. С това той показва чистата връзка между мъжа и жената. “Дошъл обаче някакъв странник и на богатият му дожаляло за неговия добитък и като взел овцата на бедния, я заклал”. Виждате ли как той плете драмата? С ръкавица го срязва. Какво отговаря царят? Мислейки, че изказва мнение за някой друг, Давид издава много тежка присъда. Такива сме хората. С голямо доволство и жестокост вземаме решения за другите. Когато обаче се касае за нас, започваме да мислим по друг начин. И какво казва Давид? “В името на Господа, този човек е достоен за смърт и да заплати четворно за овцата”. Ето сега, дошъл е часът. След като го довел в свои води, Натан започва хирургическата намеса, без да бъде равнодушен – защото често прекалената снизходителност или строгост причиняват вреда. Трябва да чувстваме мярката за всеки човек, както и за самите себе си.

В подходящият момент той пристъпва към хирургическа намеса. Какво казва Натан? Той не бил омекнал задълго след огорчението и затова непосредствено изказва своето мнение и прави много дълбок разрез, за да не се отнеме чувството за болка. Той кара Давид да се осъзнае, да се съвземе, излага му нравствения критерий и след това го срязва, така че болката да функционира изцелително. Без болка няма лечение и покаяние.

“Ти си цар. Ти си този цар”. И какво му казва царят? Той не започнал да се кара с него. Натан го довел до такова осъзнаване, че Давид казал: „Съгреших пред Господа”, а не „Кой си ти, който ме изобличаваш? Кой те изпрати да ми говориш с такава дързост? На мене – царя и пророка? С каква смелост направи това?” Той не казал нищо подобно, а осъзнал греха си: “Съгреших пред Господа”. И тогава какво му казва Натан? “И Господ ти прости съгрешенията”. Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Видя ли как се сбъдна написаното? Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/

Близки теми:

Покаянието като богоозарено себепознание Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Религиозната депресивност Покаяние

Казаха ми, че тази вечер ще говоря пред хора, които търсят своята половинка. Не смятам, че мога да ви осигуря това, което търсите, но може да се опитам да направя нещо по-добро. Ще се постарая да ви разкажа за вашата пълнота, цялостност, за това кои сте вие, което е много повече от каквато и да е половинка. За да създадем някакъв вид човешки взаимоотношения, на първо място трябва да разберем кои сме ние. Никой друг освен самите вас не може да ви каже това. Ако търсите някого, който да ви каже кои сте, ще загинете. Защото до тези изводи трябва да достигнете сами.

Но откъде да започнем да търсим? Можем да се вгледаме в обществото, в културата, в себеподобните си, а в крайна сметка можем да отидем при Този, Който ни е създал, за да се изясним кои сме. Много е важно да черпим от Източника. Ще ви разкажа една кратка история. Може би някои от вас са ходили в Ню Йорк, който е като огромен супермаркет за странни хора – там може да видите всякакви люде от всевъзможни места. Там нищо не е необичайно. Един ден вървях през града и стигнах до малка градинка, която разделя пътя. Имаше една метална статуя, а до нея стоеше алтернативен младеж. На главата му – огромен гребен с гел в най-различни цветове, с черно кожено яке, с обици на носа, целият облечен в черно, с черни ботуши. Пушеше трева и когато ме видя, пресече бягайки улицата и възкликна:

- Уау, какъв си ти!? Защо си облечен така?

Аз му отговорих, че съм православен свещеник и че нашето облекло е такова. А той:

- Не се ли чувстваш странно, вървейки така по улицата? Не ти ли казват всички, че си много странен и да те заглеждат?

- Е, точно ти ли ме питаш дали се чувствам странно – виж как си облечен?!

- Всички, които познавам, са облечени така.

А аз:

- А пък всички, които аз познавам, изглеждат така…

И двамата изразявахме по този начин своята идентичност. Той се чувстваше съвършено комфортно в своите дрехи, както и аз в моите. Какво си казахме един на друг ли? Ние намерихме нещо значимо и за двамата – начинът, по който изразяваме своята идентичност, с която всеки един се чувства много комфортно. Бяхме съвършено различни, но имахме нещо общо, с което можехме да започнем разговор. Разбира се, и двамата бяхме убедени, че другият не е прав.

Говорихме половин час. Попитах го защо не дойде при нас в църквата. Той каза: “А какво ще кажат, ако ме видят така?” “Ами, всички бабички ще започнат да те ръсят със светена вода.” Той беше шокиран. Попитах го какво би станало, ако аз отида в неговата група. “В нея въобще няма да те пуснат, или ако те пуснат, ще е само да ти се надсмеят.”

Това е много показателно за състоянието на хората въобще. Хората не искат да слушат и да разберат истината за тази реалност, в която живеят, а също и за реалността на Христос. Съвсем съзнателно не искат да допуснат Христовата реалност, защото за тях това би означавало да си затворят много врати. Не дверите на спасението или на познанието за това, кои сме ние всъщност, а именно вратите, които светът казва, че са важни. Евангелието затваря единствено вратите към пълното потапяне в секуларното общество с неговите ценности. Помислете за това…

Всички вие изглеждате много добре и това, което сте облекли, показва в какво вярвате. А също и как мислите за себе си и какво е ценно за вас.

В църквата, където служех, имаше една стара гъркиня – Хрисантия. Беше вдовица и винаги беше облечена в черно. Хрисантия идваше най-рано на всички служби и си тръгваше последна. Така преживя много години, винаги облечена в черно, живеейки благочестиво. Когато почина, дъщеря й дойде, за да уреди всичко около погребението. Много родственици също бяха дошли. Когато донесоха тялото в църквата, имаше прическа, беше й сложен грим, светлосиня рокля и украшения. Аз погледнах и се учудих – кой е това?! Всички, които минаваха, казваха колко прекрасно изглежда. Когато до нея се приближи внучката й, майка й казва: “Това е баба, целуни я.” А момичето: “Това не е моята баба!”

Ако тук имаше едно голямо огледало, нека се погледнем – защо изглеждаме именно така, какво търсим, до какво се домогваме?… Винаги питам, както  младите, така и възрастните двойки, които идват при мен и се готвят да се венчаят – какво търсите? Питам мъжете какви искат да бъдат техните жени? И винаги получавам телевизионни отговори: “Искам да е такава, онакава”… Пълна лудост! “На мен ми е нужен партньор”… Безумие! Питам и жените – какви бихте искали да са мъжете ви?…

Имахме един енориаш сърбин. Когато навремето живеел в Париж, бил модел – много фотогеничен човек, работел за големите дизайнерски фирми. Съпругата му  Ксения също била модел. У тях имали огромно огледало, в което непрекъснато се оглеждали. Когато станал религиозен, мъжът започнал да се променя – пуснал си брада, коса, напълнял малко и жена му започнала да полудява. Тя дойде при мен и ми каза, че с мъжа й се случва нещо странно – започва да става фанатик. Аз го питам какво прави. Той каза: “Отче, жените са направо невъзможни! Те винаги търсят светец, облечен в кожено яке. Да е едновременно свят и див! Да обича едновременно и Бога, и също толкова силно да обича и нея. Да е богат, но едновременно и щедър.” Това, като цяло, е нереален образ.

След като ми разкажат каква е идеалната жена според тях, аз ги питам коя е била съвършената жена, която някога е живяла на тази земя. Започват да ми изреждат някакви налудничави имена. А аз им казвам, че това е била Божията Майка. Съвършеният мъж е Иисус Христос. Когато кажа на младежите, че трябва да гледат на жените си като на Богородица, получавам невероятни реакции. Отговарят ми: “Но аз не мога да съм с някого, който е като Божията Майка!” На жените казвам – помисли за мъжа си като за Христос. А те отговарят, че това би променило всичко. Да, наистина е така – това променя всичко.

И така, какво търсите вие? Винаги човек намира точно това, което търси. Мъжете говорят, че вече няма добри жени, че търсят само пари. А и така се гиздят, че когато вечер се съблекат, не можеш да разбереш кой стои пред тебе. Казват, че вече не били добри, не били верни. Но кой е моделът за нашия живот? Трябва да помислим за това…

Светът е достатъчно сложен. Не е лесно нещо. Единствената възможност любовта ни да е продължителна, е да сме свързани с Източника на любовта. Без Него не можем да я имаме. Всички вие познавате семейни двойки – вашите родители, приятели. И всички знаете, че хората, които са били брачни, или в момента са такива, водят жалък живот. Защо? Защото са очаквали от другия това, което би трябвало да изискват от себе си. Първото и най-важно нещо е, че вие сте християни. Ако ние не живеем този живот, не изпълняваме изискванията на Евангелието, то защо очакваме животът ни да се получи?

Познавам момиче, което се готви да се ожени за младеж, който не е православен. Тя ме пита защо църквите са толкова взискателни. Хората и досега въобще не разбират какво е да се ожениш. Не схващат за какво са всички тези правила и забрани… “Всичко, което искаме, е една красива църковна церемония!” Аз им казах, че ако не желаят да живеят живот на православни християни, защо им е да се женят в църква? “Ами, защото е толкова красиво и прекрасно, много по-хубаво, отколкото да се разпишеш само в общината…”

Какво означава да си християнин? Какво означава да си човек? Ние всички сме създадени с една единствена цел – да имаме единство с Бога. Това е единствената причина да сме тук. Ако не достигнем до това, цялото ни съществуване е пусто. Нашата смърт слага край на всичко, което сме правили на тази земя. От всичките ни дейности има ли нещо, което да има някаква цел? Да не би нашият живот да е някакво развлечение? Или си играем игри и гледаме кой ще има повече играчки и съответно ще победи в играта? Защо сме тук? Христос е дошъл и ни е казал защо – за да имаме взаимоотношения с Бога чрез Иисуса Христа. Това не е нещо тежко и неприятно, то не ограничава вашия живот. Това Е животът сам по себе си.

Но ние не го разбираме. Ние искаме да смесим света с Църквата и да си живеем ей така. То е същото, като да смесиш масло с вода – не се смесват. Господ казва съвършено ясно: Вие сте в света, но не сте от света. Нашата ценностна  система трябва да е различна от ценностната система на света. Защото всичко, което е в света, ще умре заедно с него.

Какво светът има за нас? Какво търсим – знаете ли? Господ ни говори за това, но ние не искаме да слушаме. Това е много странна тайна – тайната на живота. Единственото, което има смисъл.

(следва)

Близки теми:

Виждате ли Бога? Огледайте се, Той е тук! Дружбата и любовта се различават както вкусът и храненето Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили Кои сме ние? Животът не е печален, той е прекрасен!

Същността на човешкия грях е именно гордостта, егоизмът, тщеславието, т. е. човек да иска да се обожи без Бога. Точно това е прекъснало връзката на първия човек с Бога. Гордостта и егоизмът са причината за падението.

След идването на Христос – Новия Адам, започва възсъздаването на човека. Точно по противоположния на гордостта път – на смирението. Въплъщаването на Логоса, идването Му в света, е израз на пълното Му смирение. Той се е родил като смирен човек. Начевайки своята обществена проповед, Иисус Христос ни поучава в блаженствата, че на първо място блажени са тези, които имат нищета на духа, т. е. смирение. Понякога си задаваме въпроса – какво всъщност означава тази добродетел смирение? Означава ли винаги да отстъпваме? Винаги да сме онеправдавани? Всички да ни презират и експлоатират? В действителност нещата при истинската добродетел не стоят точно така. Има голяма разлика в това дали отстъпваш от безсилие, или отстъпваш, понеже искаш да направиш това. Този, който съзнателно се стреми да отстъпи, е по-силен от човека, който „побеждава”. А някои отстъпват просто от безсилие, което е понятно и съвсем човешко. Да вземем за пример връзката между възрастните и децата. Ако едно дете дойде да те удари или ритне, ти го оставяш да си продава фасоните и не вдигаш ръка да го удариш, а се опитваш да го успокоиш. Не се отбраняваш по адекватния начин. Ние обикновено отстъпваме и даже са радваме и оставяме децата да ни „отмъстят”. Постъпваме така, защото чувстваме безопасност, гарантирана ни от нашата сила, от това че сме по-големи и едно хлапе не може да ни навреди.

Същото е със смирения човек – той има сила да отстъпва, да понася другия и от никого не се страхува. Не че се прави на силен, напротив. Преди да попадне в конкретната ситуация, смирението вече му дава ключа на връзката с Бога. Т. е., смирен е този, който може да нарича Бога свой Баща. Спомняте си, че когато Христос казва да се молим, първата фраза на молитвата е „Отче наш”. Първата дума, първото движение и първата връзка, е връзка между баща и дете. Бог е наш баща. Смиреният човек е този, който оставя своята воля, принизява себе си, както Христос се е понижил и е станал Човек. Отказва своята воля и приема Божията – само така може да нарича Бога свой баща. По този начин човек се чувства като Божие дете, а хората от целия свят чувства като братя, сроден е с цялото творение. И творението се сприятелява с него. Дори да искат да го убият, такъв човек чувства хората като свои приятели. Не го интересува дали другите го мразят смъртно. Защото той придобива поглед, виждащ отвъд външната страна, където възприема другия като единосъщен човек, Божи образ, дете на Бога, негов брат. Всичко принадлежи на Бога и Той го управлява. Такъв човек се чувства много уютно в мирозданието на Отца си, защото е като детето в дома на баща си. В бащиния дом човек чувства голяма сигурност и голяма радост. Човек по този начин се сближава и сприятелява и с природата, и с хората.

Наблюдаваме това и практически – в живота на светците. Виждаме, че те са се сприятелявали с безсловесното творение. Има светци, които са живеели заедно с лъвове и змии, с мечки, без да чувстват никакъв страх. Нито пък животните са ги закачали, защото зверовете имат едно чувство, то е в тяхното естество, което разпознава първия човек и новия човек. Вие знаете, че тази дисхармония, тази агресивност на творението спрямо човека е последица от грехопадението. Никое животно не е било диво, нито е съществувала смърт или болести и природни катаклизми. Всички тези последствия са дошли с греха. Но, когато животните разпознаят в някой човек това първоначално – първосъздадено състояние, тогава и те се държат по съответния начин.

Не знам, деца, дали сте чели жития на светците, но там ще видите често този феномен. И днес съществуват такива хора – Божии човеци. За стареца Паисий са известни много такива случки. Когато бил в манастир в Гърция и слизал към селото да отиде на служба, го нападнали две мечки – диви, а не като тези от зоопарка на Лимасол. Те го нападнали, а той носел две просфори, спрели пред него и той им казал: “Вижте, имам две просфори – ще ви дам едната, и я разделил, а другата ще я взема в църквата.” Те вървели с него заедно до селото и после се върнали, без да му навредят. На Света гора в неговата килия имаше много животни – змии, лисици, различни други диви гадини. Той не си е поставял за цел да гледа животни и да устройва зоопарк – това беше една естествена проява. Един друг подвижник поискал да махне някакви змии от своята градина – били няколко, той ги хванал, останала само една, а в двете си ръце вече имал по една. Направил на възел едната, за да може да хване другата и ги хвърлил навън. Аз видях това с очите си. Животните биват опитомявани от Божия човек, природата го приема.

Това, което ви казвам, е от огромно значение, защото нашата епоха е епоха на голям страх. Времето е изпълнено с несигурност и смут. Всичко създава в душата постоянни въпроси и бунт заради събитията, които ни се случват. Един човек ми каза в манастира, че турците ще ни бомбардират. Вече били подготвени 52 самолета, с които да нанесат ударите. Защото гърците купили някакви оръжия и те се били скандализирали. Аз го слушах, слушаха го и млади хора, които бяха там. Това беше човек с висока длъжност в правителството. Тогава се питаш – как един младеж да понесе това? Младеж, който има мечти, следва, иска да стане учен, да направи кариера, да се ожени, да създаде дом и т. н…. Това е в границите на нормалното – един млад човек трябва да мисли за такива неща. Друго е, ако за това мисли един старец, тогава е за оплакване. Да мисли да прави къщи… Какво да кажеш!? Сещам се веднъж, когато отидох при старец Паисий, го намерих много разгневен. Питам:

- Отче, какво става?

- Имаше тука един възрастен човек – 70 годишен, който ми каза да се моля да създаде християнско семейство!

И не стига, че искал да се ожени, а и да намери някоя християнка старица. Не се смейте, знайте, че има богати стари хора, които не разбират, че годините им са свършили, мислят за инвестиции, да увеличат капиталите си, по цял ден умът им е в това. Това е страст.

Но говорехме, че е много тежко, когато един млад човек живее под бремето на тревогата, постоянно с въпросителни – какво ще стане, ако стане война, бомбардировка и има окупация? Свършено е с всичко, което правим, всичко загива. Затварят университетите, приключваме с дипломите, инвестициите, всичко… Турците няма да ни питат какви дипломи имаме! Освен това – болести, неуспехи, цялото това трудно положение може да хвърли човека в голяма депресия, т. е. – в отчаяние. Човек може да изпадне в пълно недоумение какво става в крайна сметка. Ако човек няма сили да изплува над  нещата, тогава ще потъне, ще се разбие. Един светец казва, че сърцето на смирения човек от нищо не се страхува, абсолютно от нищо. Защото този, който е под всички, къде да падне, пита св. Исаак, този който се е поставил по-долу от всички неща, накъде по-надолу? Той е смирил себе си дълбоко и, смирявайки се, е почувствал свободата на Божие чедо, почувствал се е дете на Бога. От тази позиция вече не съществува нещо, от което да се страхуваме.

Когато човек има смирение, той се чувства много на място във всяко пространство и ситуация,  никъде не среща затруднение и за него нищо не е трудно. Нито се срамува от нещо, защото всичко около себе си чувства близко и хармонично. Всичко е в приятелски отношения с него. Затова, когато виждаме в нас да се създава чувство на подозрителност – че другите ни иронизират, експлоатират, не ни обичат, докато ние сме им показали приятелско отношение, че са неблагодарни – да знаете, че тези неща са показател за духовна болест и немощ. Не е възможно смиреният човек да гледа по този начин. Дори действително да го онеправдават, той въпреки това оправдава хората, чувства любов и състрадание към тях и разбира, че този, който върши злото, има по-голяма нужда от Божията милост, от този, който претърпява и понася вреда. Т.е., когато ни направят някакво зло, този, който ни го причинява, е в по-лошо състояние от нас – „жертвите”. Тогава човек не се самосъжалява, че са му причинили зло, а гледа другия и го обича, защото любовта е последица от смирението. Никой човек не може да обикне, ако не се смири. Затова Христос ни е възлюбил докрай, именно защото е принизил Себе Си  и е прегърнал човека. И ние, ако искаме да обичаме когото и да е – било в брака, или  родителите ни, колегите, трябва да се научим, че правилното движение на любовта е не да изискваш от другия, или да претендираш за нещо, а ти самият да изхвърлиш всичко, което имаш и да се отдадеш на другия човек. Това е любовта. В момента, в който търсиш нещо от другия, макар и да го смяташ за правилно и той да ти благодари – тогава започват отмъщенията, инатенето, любовта започва да става користна. Любовта на Светия Дух не е користна.

Това смирение се отнася и към Бога. Трябва да се научим кое е нашето правилно отношение към Бога. Не ние сме създали света, нали? Нито ние ще го спасим. Трябва да осъзнаем тези неща, че сме Божии чеда, създания, че Бог е сътворил света, Той крепи творението, Той ни е привел от небитие към битие и от Него зависи всичко. Бог е неограничен, а ние сме ограничени, затова и трябва да имаме съответното разположение. Да не казваме и ние като един философ – ако Бог съществува, той не може да е друг освен мене (Ницше). Да си мислим, че ние ще уредим всичко. Да се научим откъде сме тръгнали и къде свършваме. И когато говорим с Бога, т.е. – когато се молим, ако искаме да се научим, трябва да се научим да стоим пред Бога смирено, като такива които имат нужда от Него, а не като такива, от които като че ли Бог има нужда. Някои казват – ходя на църква, моля се, давам милостиня.  Това става и с духовни хора – виж, аз съм млад човек, а станах свещеник, докато можеше и да не стана, а да ходя да пирувам и гуляя, да правя каквото си искам… Или – аз се подвизавам за Бога и не върша грехове, не хойкам наляво надясно, стоя си вкъщи. Въпреки всичко, което правим, не трябва да имаме впечатлението, че Бог ни дължи благодарност, защото сме направили това или онова. Това, което вършим, е за нас – Бог не печели нищо, защото Той няма нужда от каквото и да било. Нито от молитви, нито от милостини, от каквито и да е наши подвизи. Ние имаме нужда от тези неща, да се крепим чрез тях. Това са средства, които ни водят към Бога. Но ние казваме, че ги правим за Него. Когато застанем да се помолим, трябва да е смирено, като имащи нужда от Божията милост. Ако например казвам Иисусовата молитва и осъзная какво означават думите „помилуй ме” – че имам огромна нужда като човек, чиято последна надежда е в Бога, ако казвам молитвата по този начин, веднага ще почувствам отговора на Божията милост, ще се свържа с благодатта на Духа и молитвата ще започне да действа. Такава молитва достига до Бога.

По отношение на самите себе си – нека се приемем такива, каквито сме, с нашите недостатъци, немощи и безсилие, и да спрем онези безкрайни въпроси: защо, защо… И да потърсим и намерим причините, защо правя това нещо и го желая, защо да имам тази страст. Обикновено търсим отговор не защото искаме да научим истинската причина, а защото все едно казваме: „Как мога да правя това нещо?!” И това ни води до разрив със самите себе си. Това не е разривът на смирения човек, който е градивен, а егоистичен разрив, който потапя душата в скръб, мъка, отчаяние и обезсърчаване. Мнозина казват – имам някаква страст. Приеми, че имаш в себе си тази страст! Защото те го казват, не за да си помогнат, да се избавят от нея, или да се опитат чрез покаянието и благодатта да доближат Бога, а за да престанат да имат угризения. Но и самите угризения не са духовно явление, дори да ги имаме, това е психологично явление. Отците не говорят за угризенията – те са психологичен синдром, направо са си един болен егоизъм. И решаваме, че трябва да отидем да се изповядаме, за да изчезнат угризенията. Това е друга болест – от едната отиваме в друга. Не се изповядваме за това – грехът не е на психологично ниво, за да се занимаваме с угризения и с различни други психологични състояния. Грехът е богословски, духовен проблем и последиците от него засягат първо нашата душа, а след това въздействат и върху тялото, върху ума. Когато съгрешаваме, нямаме угризения или депресия, а имаме съзнание, че грехът ни отделя от Бога, нашия Баща, изопачава това, което Бог е създал за нас и започваме диалог на покаяние. Казваме на Бога: ние сме Твои деца и това, което сторихме, разруши тази връзка, молим Те да ни помилваш. Приемаме събитията такива, каквито са – ето, това съм аз, дори и по-лош и по-зъл. Ако всеки от нас познаваше другия, представяте ли си какво би станало. Ако се изобрети машина, която да чете нашите мисли, горко ни! Всеки да разбира какво мисли другият, какво мислим и какво има в нас – неописуемо зловоние! Такива сме.

Изобщо да не се впечатлявате – всички без изключение,  и аз, който говоря, и вие, които ме слушате, такива сме всички. Не трябва да се ужасяваме, нито да се паникьосваме, още повече пък да се питаме – как е възможно аз да помисля това? Е, какво да помислиш, щом цялата природа е изопачена от греха, кое ти се струва странно!? За съжаление, това е естествено греховно състояние. Сега има борба и тя се състои в това да разбираш своето положение и да го приемаш, не за да си остане така, а да го кръстиш в банята на покаянието и духовния труд, благодатта на Бога, която постепенно обновява човека. Цялото това движение, този процес е именно православната позиция. Затова и православният човек е човек, който се движи в свобода и уют, макар и да носи в себе си факта на греха – той знае да плаче за греха, а не да бъде потопен от него, той го признава, разбира го, но чувството за връзката с Бога е по-велико от това чувство за греха. Ако четете Патерика, там ще видите постоянно истории на подвижници, описващи битките, които са водили. Там присъства дяволът, който се противи на битката, на подвига и обикновено изтъква един довод – ти си грешен, няма да се спасиш. Те пък казвали: да, грешен съм, никой не се съмнява в това, но това засяга мен и Бога, ти няма да ми се правиш на адвокат. Един старец, когато помисълът му казвал, че върши много грехове и няма да се спаси, отговарял: „Не сме те назначили за адвокат, аз и Бог добре се разбираме.” Това е! В тази синовна връзка с Бога човек се движи свободно в пространството на Божията любов.

превод от гръцки

Близки теми:

Само смиреният се успокоява в Бога Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Всекидневният подвиг За блудния син Ключът за вратата на Бога

Нашето време е несправедливо към великото благословение, което ни е дал Бог.

Към благословението на заповедите. Нашият век счита, че изпълняването на заповедите представлява механична, повърхностна етика, а разговорът за заповедите е морализаторство, водещо към лицемерие.

В действителност обаче това съвсем не е така. Ако сме внимателни ще открием, че и Евангелието  и отеческата литература, и опита на Църквата са изпълнени с подбуди към изпълняването на заповедите и определят светостта и като израз на тяхното изпълнение. “Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”, казва Сам Господ. Опитът да изпълняваме заповедите ни пренася от съмненията и опасните акробатически „опити” към реалната действителност на нашите немощи.

Често ние четем тази или друга книга, водим красива беседа, говорим за широтата на сърцето, за възторгването на ума, за духовните възхождания, а не след дълго, вкъщи мъжът ни или жена ни ни прекъсват и ние възразяваме напористо и с раздразнение. Къде е смисълът на всички тези беседи тогава?

Държим в ръцете си броеници, пазим пости (защото така сме свикнали), но не можем да съблюдаваме заповедите за любовта и търпението. Нямаме взаимна отстъпчивост, прошка. Ние се държим традиционно по монашески и при това оставаме много жестокосърдечни хора. Именно заповедите и нашето усърдие смекчават душата като пневматичен чук. Заповедите съществуват поради две причини: за да ни смиряват и да ни указват пътя.

Колко усърдие е нужно, за да изпълним която и да е от заповедите! Колко старание! По-лесно е да прочетем откъс от “Добротолюбието” или “Словата” на авва Исаак и да считаме, че всичко сме разбрали и почувствали, че сме достигнали до някакво „духовно състояние”, отколкото да се опитаме да не кажем една от  „всекидневните” ни лъжи, или да приемем детето си такова, каквото е, или да потърпим нашите родители, взаимно да се потърпим. Ние виждаме, че когато се опитваме да изпълняваме заповедите, това се оказва много трудно за нас. По този начин се смиряваме.

Заповедите не само ни смиряват, но и ни служат като своего рода „пътни знаци” по нашия път. Често виждате отляво и отдясно на асфалта стълбове покрити с фосфорециращо вещество: те показват пътя, когато той е покрит със сняг. Същото свойство имат и заповедите: показват ни къде отиваме.

Затова е много важно всеки християнин с помощта на духовника да определи тези от заповедите, в които той трябва да се подвизава в своя живот. По този начин човек непрестанно се учи, проявявайки усърдие в конкретната заповед. Не се оправдава с лекота, когато не се справя, не остава равнодушен, а честно стои на страната на истината. Човек не се самоизмамва и прелъстява относно себе си, а вижда кои от заповедите и в каква мяра може да изпълни. Така той различава пътя и маршрута, след което с молитва проси съдействието на Бога и Неговото благословение, защото ако някоя от заповедите се превърне в част от личният му опит, то това би станало само по Божията благодат.

В духовният живот придобиването на добродетели не е наше достижение или успех, а дар Божий и плод на Светия Дух. Наши са съгласието и доверието към Неговата благодат.

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

Близки теми:

Дълбинни изследвания на душата От себепознание към богопознание Внимание: неофит! Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш В обятията на Църквата

Живееем в епоха на трайна екстровертност, свръхконсумация, словоохотливост, лекота и плиткост. Интровертността се смята за болестно състояние, себеконтролът за излишен, себекритиката за ненужна. Себепознанието е оставено като техника на маговете от Изтока. Вътрешното изследване, самонаблюдението, себеукоряването и помненето на смъртта се определят като заблуждаващи явления.  Изследването на вътрешния човек обаче ще даде на неговия търсач дълбоко познание на духовната нищета и голота на нашата епоха, в която придобиването на луксозна кола се е превърнало в цел на живота. Така се губи нишката на съществуването. В определени хора дори не съществува подозрение за това търсене.

Днес човек бива тиранизиран от огромен стрес, голяма несигурност и от гонитбата на време и пари. Той не иска да чуе сърцето си, не иска да довери своята тревога на приятеля си. Самота, индивидуализъм и страх властват  в мегаполисите. Отсъствието на Бога от живота на човека създава всички тези огромни празноти, всички тези трагични пукнатини, които рано или късно създават горчиви безизходици. Необходимо е човек да намери единствения, истински, троичен Бог, да познае своето непознато аз, да види с по-голяма любов ближния си.  Необходимо са малко труд, търпение и настоятелност, любочестие и желание, жертва  и смирение. Човек ще намери Бога вътре в себе си. Затова е необходимо самовглъбяване.  Божията благодат ще подпомогне нашата смирена лична борба.

Тогава ще се осмисли животът и ще се освети човешката личност. Умът ще слезе в сърцето. Човек няма да се движи емоционално и паралогично, а сърдечно, свърлогично, човешки. Етосът се състои в скромността и смиреността, която не не е израз на  безсилие, а драгоценно украшение.  В днешната грозна гледка на  непрозрачност, разтление, изопачение, плутокрация и насилие е необходимо потапяне вътре в  себе си. Не е нужно човек да ходи далеч и да изразходва много.

Той трябва малко да поспре, да се потопи в себе си, да види къде търчи постоянно и къде отива, да познае някога своето забравено аз.  Да види, че не винаги виновните са другите, системите и поквареното общество, а до голяма степен съществува и личната отговорност. Познал си себе си? Намерил си Бога! Видял си брата си? Съзрял си Бога -  се казва в дивния Патерик.  Необходимо е старателно себепознание, което води до сигурно богопознание, както и опитен и разсъдлив духовник, за да имам вярно ръководство. . .

превод от гръцки

Близки теми:

За съвременните християни Времето на кризата и кризата на времето В пепелта съществуват искри Човек намира това, което търси Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки

Ако не спираме да наблюдаваме нашите мисли и да сме дистанцирани от тях, ние ще продължим да сваляме множество пластове условности, както и безкраен низ от натрапчиви мисловни модели. И в най-неочаквани моменти от живота си внезапно ще проглеждаме за неосъзнати дотогава страни от нашата поквара. Най-важното е, че ще си дадем сметка за скритото в нас негодувание към Бога, което намира проява при всяко осъждане на ближния или при всеки изблик на неудовлетворение.

Осъзнаем ли цялата своя нищета, в очите ни ще бликнат сълзи, за да отмият натрупаната в душата кал. От какво точно се раждат тези сълзи няма да видим, защото те няма да бъдат породени от конкретно преживяване – просто ще бъдат сълзи за това, което в действителност сме. Никита Стифат (св. Никита е бил духовно чедо и животописец на св. Симеон Нови Богослов – ХІ в.сл.Хр.) пише така: „Достигнете ли до познанието на самите себе си, душата ни внезапно се изпълва със свръхрационално, Божествено смирение , а сърцето ни започва да прелива от сълзи на покаяние и гореща скръб.”

Нашата цел е не стремежът ни към духовен опит, нито желанието да почувстваме „умиротворение”, защото това би бил само поредният израз на нашите егоистични стремежи и на опитите да избягаме от себе си. Целта не трябва да е  и добиването на просветление чрез силата на дълбоки прозрения. Бдителността не е средство за постигане на желания, тя е средство за вярно познание. Тя не идва, за да се почувстваме по-добре, а за да станем по-добри. Трябва да я търсим със смирен труд, с молитвен копнеж и с ревностно желание да познаем истината.”

Познанието на истината идва едва когато познаем истината за самите себе си. Ето защо нашата цел е да познаем себе си, да се вгледаме и да осъзнаем нашата греховност: да я видим не просто под формата на предишни действия, а като наше състояние.

„За да познаеш себе си – пише св. Никита Стифат, – трябва усърдно да се браниш от всичко външно; трябва да отбягваш светските грижи и кръстосания разпит на съзнанието. Това е истинското смирение – смирението, което ни учи на душевна благост и сърдечно покаяние. Целта на добродетелния живот е да достигнем до познание за себе си.”

За да познаем себе си, трябва да се видим в цялата си нищета. Трябва най-сетне да се изправим пред светлината на прозрението, от която не спираме да се крием; и щом тя ни открие истината, не бива да извръщаме очи. Трябва само да застанем безмълвни пред Бога и да пожелаем да се променим. В това е целият смисъл на покаянието. Наличието или липсата на силни емоции в случая е без значение; възможно е да пролеем сълзи без никакви подобни чувства. Най-важна е появата на сърдечен копнеж да се променим и тогава предишното ни греховно състояние моментално бива заменено от новото ни състояние на покаяние.

Да не се доверяваме на мислите

Когато надникнем вътре в сърцата си и започнем истински да се разграничаваме от мислите, ние загубваме доверие към низшата душа с пресмятащия механизъм вътре в нея, както и към нейния водач в решаването на всеки проблем – егото. Започваме да гледаме с отвращение на нашите глупави съждения и на угоеното ни его, започваме да се доваряваме по-скоро на интуитивното познание на нашия дух, доколкото той познава Твореца.

В самодоволството на нашето его ние сме привикнали да се доверяваме на нашия водач в решаването на проблемите заедно с всички негови мисли и чувства. С поддържане на състояние на бдителност ние по същество ги лишаваме от доверие.

С навлизането в нашия дълбок вътрешен свят ние добиваме съзнание за духа в нас и тогава припомнянето, че можем да правим прехвърляне нагоре към по-висш източник на познание, само поставя дистанция между духа и мисловния продукт на низшата душа. И колкото по често духът ни се издига към Бога и ни позволява да го опознаем истински, толкова по-ясно си даваме сметка за цялата пустота и фалш на нашите средства за познание, изградени върху основата на абстрактни понятия, дедукции, информация и т.н. Все по-ясно осъзнаваме колко слабо оръдие е човешкият мозък със своя пресмятащ механизъм, колко оскъдни са всичките му форми на познание. Освен да действа според своите механизми, той само привидно постига някакво временно разрешаване на проблемите; нерядко дори ги усложнява, но никога не решава действителния проблем.

У нас е утвърдена нагласата на съвременния западен манталитет, вследствие на което ни е особено трудно да се откажем от доверието си към нашите мисли, защото цялото ни общество е изградено върху основите на човешкия интелект. Ще се изправим и пред допълнително препятствие, в случай че гледаме на себе си като на интелигентни и образовани хора, възпитани в убеждението, че само външно придобитата образованост води до истинското познание. Ето защо, както и Лао Дзъ отбелязва, истински мъдрият човек „се учи да не търси ученост”.

Нашата ученост трупа у нас товари ден след ден.

Следването на Пътя ги отнема ден след ден.

Румънският пастор Рихард Бурмбранд разказва как по време на престоите му по комунистически затвори първи са се пречупвали при изтезанията и първи са предавали другарите си хората с високо образование, а семинаристите първи са отричали съществуването на Бога, просто защото всички са се осланяли на своите мисли. Този факт ще ни помогне още по-ясно да разберем думите на Лао Дзъ:

В отдавна отминали времена

благополучните последователи на Дао

не търсели как да просвещават другите,

напротив: търсели как да укрепят тяхното простодушие.

Вече споменатият старец Паисий Светогорец – един човек с дивна, непорочна душа и любим духовен наставник в наши дни, ни дава следното наставление: „Дяволът не преследва заблудени души, той преследва онези, които вече носят съзнание и са близо до Бога. Той им отнема вярата в Бога и започва да им насажда самоувереност, мъдрувания, мисли, преценки. Ето защо не бива да се доверяваме на нашите логични умове. НИКОГА НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ НА ВАШИТЕ МИСЛИ.

Живейте просто, без да влагате мисли прекалено, също като дете до своя баща. Вяра без много мисли твори чудеса. Логиката на ума е пречка за благодатта Божия и за чудесата. Учете се на търпение, без да съдите с логиката на ума.”

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

Близки теми:

Дълбинни изследвания на душата Пътят на душата Пътят на душата Какво мога да направя за Бога? Познай себе си