Този ден спомняме тържественото влизане на Господ Иисус Христос в Йерусалим.

Шест дни преди юдейския празник Пасха Иисус бил в близкото до Йерусалим селце Витания, гдето предния ден бе възкресил четиридневния мъртвец Лазар. Слухът за чудото на възкресяването още същия ден се бил разнесъл в Йерусалим и мнозина от дошлите за празника в светия град, като узнали, че Христос е във Витания, дошли тук, за да видят както възкресения Лазар, така и възкресилия го Иисус. На другия ден Господ тръгнал с учениците Си за града. Мнозина, като узнали за това, взели палмови клончета и излезли да Го посрещнат. Когато наближили Ветфагия до Елеонската планина, Иисус изпратил двама от учениците Си в отсрещното село и им поръчал да доведат една ослица с осле и ако някой ги попита нещо, те да кажат, че тия животни са потребни на Господа. Учениците изпълнили поръчението – докарали ослицата с ослето и метнали върху тях дрехите си, а сам Иисус седнал на тях. А всичко това станало, за да се сбъдне реченото чрез пророк Захарий, който казва: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържуствувай дъще Йерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зар. 9:9). Образувало се шествие, начело на което бил Христос, а около Него и след Него вървели учениците Му. И колкото повече шествието се приближавало до Йерусалим, толкова повече народът се увеличавал. Едни постилали дрехите си, а други сечели палмови вейки и ги постилали по пътя. Съпровождащият Го народ възклицавал и казвал: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в името Господне! Осанна във висините!“ Ето, преманли потока Кедрон и влезли в свещения град през Златни порти.

Свети евангелист Лука като повествува за тържественото влизане на Христос в Йерусалим, отбелязва, че когато Господ наближил града и го видял, заплакал за него и казал: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти.“ (19:42). В този съдбовен момент Господ отправил взор към близката участ на града, заобиколен от нашественици и завладян от поробители, които ще разрушат стените му, та няма да остане камък върху камък, ще избият децата му, загдето не узна и не разбра времето на Неговото посещение. Зад ликуващите викове „Осанна“ Христос ще да е доловил и неистовия рев на същата тая тълпа, която само след няколко дни ще реве: „Разпни, разпни Го!“

Когато шествието влязло в града, отбелязва свети евангелист Матей, целият град се потресъл (21:10). Отдавна градът на Давид не бе посрещал тъй тържествено цар или пророк. Чувало се някой от народа да казва: „Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски!“ (21:11). Други продължавали да възклицават: „Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините“ (Лука 19:38). Отстрани обаче стояли някои фарисеи, които, изпълнени от завист и злоба, негодували и казвали: „Учителю, запрети на учениците Си!“ На това Христос отговорил: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, камъните ще завикат!“ (Лука 19:39-40).

Шествието продължило до храма. Иисус влязъл в него и изпъдил оттам всички продавачи и купувачи, прекатурил масите на менячите на пари и пейките на гълъбопродавачите и им казал: „Домът Ми дом на молитва ще се нарече, а вие го направихте на разбойнически вертеп!“ В това време децата продължавали да възклицават: „Осанна Сину Давидову!“ А първосвещениците и книжниците, като видели всичко, което Христос извършил и като чули приветствените детски гласове, възнегодували и казали на Иисуса: „Чуваш ли, какво казват те?“ А Господ им отговорил: „Да! Нима не сте никога чели: из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала?“ (Пс. 8:3). След това Христос излязъл от храма и отишъл във Витания, за да пренощува.

Спомняйки днес тържественото влизане на Христос в Йерусалим, и ние, подобно на йерусалимските деца, държим в ръце зелени вейки – знак на победа и заедно с тях възклицаваме: „Осанна във висините, благословен Идещият в име Господне!“ А м и н!

Близки теми:

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Събота на праведния Лазар – Синаксар

Днес празнуваме възкресяването на светия и праведен Христов приятел четиридневния Л а з а р. Той бил жител на близкото до Йерусалим селце Витания. Нашият Спасител често обичал да посещава дома на Лазар и бил желан негов Гост. Лазар имал две сестри Марта и Мария. Иисус обичал Лазар и сестрите му. Случило се, че Лазар тежко заболял. В това време Христос бил някъде отвън реката Йордан. Марта и Мария пратили съобщение на Христос, че техният брат е болен. Навярно те са се надявали, че Господ веднага ще тръгне за Витания и ще изцери болния. Но Христос тръгнал едва на третия ден. Преди да тръгне , Той казал на учениците Си: “Лазар, нашият приятел е заспал, но отивам да го събудя”, а после направо им казал: “Лазар умря!” Когато дошли във Витания, Лазар бил вече от четири дни в гроба. Марта посрещнала Иисуса и Му казала: “Господи, ако беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще ти даде Бог.” Иисус й рекъл: “Брат ти ще възкръсне; Аз съм възкресениет ои животът, и който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.” След това дошла и Мария, паднала при нозете на Иисус, и казала също: “Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.” Виждайки скръбта на двете сестри, Иисус се натъжил и се просълзил. Завели Христос при гроба, в който бил погребан Лазар. Господ Иисус казал да вдигнат камъка от вратата на гроба. Разнесло се тежко зловоние от започналото разложение. Иисус вдигнал очи към небето и се помолил на Своя Отец, обърнал се след това към мъртвеца и с висок глас извикал: “Лазаре, излез вън!” Мъртвецът оживял. Христос заповядал да го развържат от погребалните повивки и Лазар излязъл от гроба за голямо учудване на присъстващите.

Мълвата за станалото чудо мълниеносно се разнесла в близкия град Йерусалим и мнозина дошли, и като видели възкръснали Лазар, повярвали в Иисуса. Това обаче извикало голяма тревога у първосвещениците и фарисеите. Те се побояли да не би целият народ да тръгне подир Иисус и решили да убият – Христос и Лазар.

Според древно църковно предание Лазар, след възкресяването му, се преселил в остров Кипър, гдето бил впоследствие ръкоположен за епископ и след като поживял още 30 години, втори път починал. Подир много години при византийския император Лъв Мъдри светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в храм, наречен на негово име.

Възкресяването на Лазар е убедително доказателство, че Христос е наистина Божи Син, че Той наистина е възкресението и животът. Възкресяването на Лазар е залог и уверение и за нашето бъдещо възкресение. Тази мисъл е изразена и в днешния празничен тропар (църковна песен):

“За да ни увериш в общото (бъдещо) възкресение, Ти – Христе Боже, преди Твоите страдания си възкресил от мъртвите Лазар…) С неговите молитви ни помилуй! А м и н!

Близки теми:

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

Спасението на душата е крайна и върховна цел на християнския живот. Спасението има две страни: обективна и субективна. Спасението откъм обективната му страна е извършено от Спасителя Господ Иисус Христос чрез Неговата изкупителна смърт и произтичащите от нея благодатни плодове. Но в постигане на своето лично спасение участвува и сам човек чрез вяра в Иисус Христос (Марк 16:14) и добродетелен живот. В това пък се състои субективната страна на спасението. Пътят към спасение откъм субективната му страна е труден, тесен и трънлив. Той е път на покаяние и подвизи, на тежка борба срещу злото и греха. По тоя път са минали преподобните отци и майки, оставяйки ни пример на подражание и насърчение.

Ярък пример в това отношение е днес чевствуваната преподобна майка Мария Египетска.

Тая бивша велика грешница, а впоследствие велика праведница, се родила в Египет. Още на дванадесет години напуснала бащин дом и заживяла в Александрия. Тук младата девойка попаднала в мътния поток на съблазните и всецяло се отдала на греховен живот. На седемнадесетгодишна възраст тя станала известна на всички със своето разпътство.

Веднъж на пристанището видяла група благочестиви мъже да се качват в кораб, на път за поклонение в Светата Земя. Изпълнена от греховни намерения, Мария се качила също на кораба. По пътя със своето безсрамно държане тя съблазнявала спътниците си.

Но когато дошла в Йерусалим и пожелала заедно с другите поклонници да влезе в храма на Гроба Господен, някаква невидима сила я възпряла. Направила последни усилия да пристъпи прага на светото място, но усилията й се оказали напразни. Капнала от умора, тя се отдръпнала настрана и опряна до стената се питала, защо другите хора свободно влизат в храма, а тя, въпреки усилията, не може да влезе. При тия размишления й се отворили духовните очи и тя разбрала истинската причина на задържането – нейната голяма греховност. Припомнила си всичките свои тежки грехове, осъзнала грозността на своето падение и разбрала всичката своя виновност пред Бога. Чувство на дълбоко разкаяние я обзело; пробудила се нейната съвест, покъртила се душата й и се разтърсило из основи нейното сърце. Потоци сълзи бликнали от очите й, ридания се изтръгнали от гърдите й и, чупейки в сърдечно съкрушение ръце, тя усърдно почнала да моли Бога за милост и прощение.

След като се помолила Богу смирено и като призовала небесната закрила на Майката Божия, чиято икона била поставена над входната врата Мария почувствувала голямо облекчение. Тя отново направила опит да влезе в св. Храм, дошла до църковната врата, и тоя път без труд влязла в църквата, паднала пред животворящия Кръст Господен и целунала спасителното Дърво, благодарейки на Бога за Неговата голяма милост. След това тя се върнала пред образа на Божията Майка и тук дала обещание, че ще остави досегашния си греховен живот и ще се посвети всецяло в служение на Бога. По време на тази си молитва тя чула глас: „Иди отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си!” Насърчена от това указание, Мария веднага се отправила за р. Йордан. По пътя някой й дал малко пари, с които купила три хляба. Като дошла до р. Йордан, Мария умила ръцете и лицето си в свещените й води, приела св. Причастие в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, пила от водата на свещената река и преминала отвъд в пустинята гдето прекарала четиридесет и седем години в пост и покаяние, в труд и жестока борба срещу греховните изкушения.

Тежък е бил животът на Мария в суровата пустиня. Трите хляба, които си била купила, скоро се свършили. Настъпили дни на лишения. В минутите на най-голям глад и жажда възкръсвали с жива сила спомените за някогашния живот – за вкусните ястия, които някога яла в Египет, за песните и веселбите, за удоволствията и безчинствата в годините на нейната буйна младост. От времето дрехите й били изгнили. В минути на върховна борба срещу изкушенията, в изнемога тя паднала върху пясъка, молейки Св. Богородица за помощ. И помощта идвала: някаква чудна светлина я озарявала и някаква неизпитвана дотогава душевна радост изпълвала душата й. Тая жестока борба траела седемнадесет години, най-сетне дошло пълното и блажено спокойствие. Пламъкът на страстите бил вече угасен, изкусителят бил вече победен. Тогава единствената й храна станала Божията благодат. От постническите й трудове и непрестанните молитви тялото й станало истински свят храм на Св. Дух (1Кор. 6:19).

Преподобна Мария прекарала в пустинята 47 години. През това време тя не била видяла нито звяр, нито човек. Към края на нейния живот Бог й пратил голяма утеха. Обичай било тогава при започването на Великия пост монасите от палестинските манастири с благословение на игумена да напускат манастира и по един или по двама да се уединяват в пустинята на по-строг постен и молитвен подвиг. Тук, в Задйорданската пустиня дошъл на уединение един монах на име Зосима. Веднъж, през време на молитва той с учудване видял в далечината човешка фигура. Като не очаквал да види човек в това пустинно място, Зосима се зарадвал и почнал да вика към непознатия човек. Вместо обаче да се приближи, непознатият, смутен от тая неочаквана среща, започнал да се отдалечава. Тогава Зосима се отправил към него с ускорени стъпки, но непознатият тичал по-бързо и Зосима не можел да го настигне. Тогава той извикал умолително към бягащата фигура да спре и в отговор чул думите: „Зосиме, не идвай подире ми; но ако искаш да ме благословиш, хвърли горната си дреха. Защото аз съм бедна и гола жена. Облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня!” Старецът се учудил, че непознатата го назовава по име. Той оставил връхната си дреха и се върнал малко назад. Мария наметнала расото, приближила се и се поклонила на стареца, казвайки: „Ти си свещеник и ти пръв трябва да ме благословиш!” След това между двамата се повел разговор, в който Мария разказала на Зосима целия си живот, прекаран първо в Египет, а след това и в Юдейската пустиня. После и двамата почнали да се молят. По време на молитва старецът с удивление видял, че преподобната в молитвен унес се била издигнала над земята.

При раздялата преподобна Мария помолила Зосима да дойде следната година в деня Велики четвъртък, празника на св. Евхаристия, на другата страна на р. Йордан, като донесе св. Дарове, за да я причасти, понеже от четиридесет и седем години не се била причащавала. Като казала това, Преподобната поискала благословение и се оттеглила.

На следната година на Велики четвъртък Зосима взел със себе си запасни Св. Дарове и дошъл на уреченото място. Било лунна нощ, понеже въобще християнската Пасха винаги се празнува по правило след първото пролетно пълнолуние. Зосима видял преподобна Мария да идва откъм отсрещния бряг на реката, вървейки по водата като по сухо. Изумен, той понечил да се поклони на светицата, но тя го възпряла с думите: „Какво правиш, отче! Помни, че ти си свещеник и че в ръцете си държиш св. Дарове!”

След като прочели Господнята молитва, св. Мария се причастила, а след това произнесла думите: „Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром…” След причащението преп. Мария отправила към Зосима още една молба: идущата година да дойде пак на онова същото място, гдето за пръв път те се бяха срещнали. На следващата година преподобни Зосима наистина дошъл на това място, но намерил, обаче, преподобна Мария мъртва. Наблизо до тялото той видял написано върху пясъка: „Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта!”

Това се случило на 1 април 530 г. Оказало се, че преп. Мария починала в деня след като се била причастила преди една година и че е взела разстоянието от мястото на причащението до тук само за няколко часа, докато старецът Зосима го минавал за 20 дни. Старецът Зосима погребал със сълзи пречистото тяло на преподобна Мария Египетска, върнал се в своя манастир и разказал за всичко на братята. Впоследствие св. Софроний Йерусалимски (+638) написал нейното прекрасно житие.

Св. Църква е наредила да се чествува паметта на преп. Мария тъкмо днес – Петата неделя на св. Велики пост, когато вече сме преполовили св. Четиридесетница, когато вече сме към края на великопостното поприще и към отслабване на съпротовителните сили в духовната наша бран. Примерът на св. майка Мария Египетска – този ангел в плът – ни дава насърчение. Гледайки на нейния образ, ревнителите на духовния живот получават приток на невидими сили, които укрепват отслабналите ръце и уякчават треперещите колена (Ис. 35:3). Нека и ние, имайки пред очи тоя изключителен в християнското благочестие пример, да се насърчим в поста и молитвата, за да се окажем достойни за Божията благодат, която немощното лекува и оскъдното възпълня, та изпитали върху самите нас всемогъщата Божия сила, да можем и ние като св. ап. Павел да кажем: „Всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява!” (Филип. 4:13).

С молитвите на преподобна майка Мария, Господи Иисусе Христе, помилуй ни! Амин!

Източник

Близки теми:

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Събота на праведния Лазар – Синаксар Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

Бог – творецът на всичко – е поставил на човек определена крайна цел през време на земния му живот и е вложил в него естествен и непреодолим стремеж за постигането на тая цел.

Коя е върховната и последна цел на човека според словото Божие? Кой е неговият непрестанен и непринуден стремеж? – Бог, достигане на Неговото съвършенство и святост. „Бъдете съвършени, казва Христос, както е съвършен и вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Съвършенството, за което става дума, се осъществява в пълно разкриване на духовните сили на човека, в стремежа към Бога. И понеже Бог е абсолютното съвършенство и абсолютното добро, то и нашият стремеж е насочен към постигане на Божието съвършенство и абсолютно добро. Това значи непрестанно да растем в доброто. Ако днес сме били добри, утре да бъдем още по-добри. Ако днес сме били на едно стъпало по-ниско на стълбицата на нравственото съвършенство, утре да бъдем на едно стъпало още по-високо, още по-близко до Бога. Пътят на нравственото усъвършенствуване, следователно, е непрестанно възлизане по стълбата, която води от земята към небето. Мнозина добродетелни хора през време на земния си живот са възхождали по тая стълбица и са достигали възможното за човеците духовно-нравствено съвършенство. А някои са ни оставили и писмени трудове, в които въз основа на св. Писание и личния си опит са посочили конкретно пътя към нравственото съвършенство. Такъв е и твърде известният труд „Лествица” или „Райска стълба”, чийто автор е днес чествуваният от св. Църква св. Йоан Лествичник.

Този Божи угодник е роден в 525 г. неизвестно где. На шестнадесет годишна възраст постъпил в манастир. След като навлязъл и укрепнал в монашеския живот, се уединил в една килия, в която прекарал 19 години. Още по-късно усамотил се в една пещера в планината Синай. Тук прекарал 40 години. Когато станал на 75 години, настойчиво бил поканен от братята на Синайския манастир да им стане игумен. Като игумен прекарал няколко години. Оттук получил името „Синаит”. Бил много учен и затова бил наречен още „Схоластик”. Последните години от живота си прекарал пак в отшелничество. Починал вероятно към 608 г. на повече от 80-годишна възраст.

Св. Йоан е известен най-вече като автор на „Лествицата”. Затова още е наречен „Лествичник”.

Св. Йоан прекарвал живота си във въздържание, молитва, подвизи, четене, писане, труд и духовни съзерцания. Той не бил краен аскет-постник, употребявал всякаква храна, позволена от устава, но се хранел скромно, без да угажда на плътта си. По тоя начин той угасявал плътските си възбуждения. Спял малко, колкото да се отмори от продължителните бдения. Горял от силна любов към Бога. Денем и нощем не можел да се насити от съзерцанието на Божията слава, светлина и красота.

Йоан, игумен Раитски, отправил до Йоан Синайски (Лествичник) прелюбезно писмо с почтителна молба – да изложи писмено своите богомъдри поучения. На това св. Йоан Синаит отговорил с не по-малка учтивост, смирение и, проявявайки послушание, се заел да изпълни предложението. Така се появила известната „Лествица”.

Какво представлява „Лествицата” на св. Йоан? – Тя, собствено, е ръководство за духовен живот на монасите, но представлява интерес и за всички други християни, които проявяват ревност към духовен живот.

Според св. Йоан Лествичник нашият земен живот трябва да представлява постоянно възхождане от земята към небето по „стълбицата” на духовното усъвършенстване. „Лествицата” си е спечелила голяма слава. Тя е била преведена отдавна на много езици. На български е излязла към 10. – 11. век. Тя не е риторическо съчинение. Изказаните в нея мисли имат характер повече на сентенции; с малко думи е казано много нещо. Обикновено във всяко слово се разглежда някоя християнска добродетел или порок.

Разгледани са следните по-важни предмети: Отричането от светските наслади и житейските попечения (1 – 3), Послушанието (4), Покаянието (5), Спомнянето на смъртта (6), Кротостта (8), Злословието и Клеветата (10), Многоглаголствуването и Мълчанието (11), Леността (12), Унинието (13), Чревоугодието (14), Целомъдрието (15), Сребролюбието и Нестяжанието (16 – 17), Гордостта (23), Смиреномъдрието (25), Блаженото безмълвие (27), Молитвата (28), За земното небе или достигане на безстрастие още тук на земята преди Възкресението (29) и за Съюза на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта (30).

Първото стъпало на стълбата, водеща към духовното съвършенство, е отричането от света – от суетата и светските удоволствия. Защото оня, който истински е възлюбил Бога, той трябва да презре всичко, що го свързва с тоя свят, и да прилепва душата си към Бога (Пс. 62:9). Оня, който е успял да победи страстите си, той вече е придобил способността лесно да различава и разпознава злото от доброто и да върши само доброто. Така той достига „Исихиа” – т. е. безмълвие, безметежие, блаженото спокойствие и става способен, бидейки още тук в плът, да съзерцава небесното.

Така, отрекъл се от всичко примамливо на тоя свят, което отклонява от пътя на спасението, човек, преминавайки едно след друго стъпалата на райската стълба – чрез покаянието, смирението, незлобието и другите упоменати по-горе добродетели, потъпкал и препобедил пороците, той достига най-сетне до най-горното стъпало – съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта. Ето какво пише св. Йоан Лествичник за този божествен съюз.

„А сега, след всичко казано, остават тия три, които свързват и съдържат всичко: в я р а, н а д е ж д а и л ю б о в, а по-голяма от всички е любовта, защото с нея се именува Бог (1 Кор. 13:13). По мое разбиране – пише св. Йоан – вярата е подобна на лъча, надеждата на светлината, а любовта на кръга на слънцето. Но всички те заедно съставят едно сияние и една светлост.”
„Блажен е оня, който има такава любов към Бога, както страстно влюбеният – към своята любима.”

„Оня, който истински люби, винаги носи в себе си образа на любимия и с наслада прегръща тоя образ в душата си. Това въжделение не му дава покой даже и на сън – и тогава сърцето му беседва с възлюбения. Така обикновено бива с телесната любов, така е и с духовната”. Който искрено обича Бога, той чезне по Бога и Неговите двори – св. Негов храм (Пс. 83:2). От всички телесни физиологически усещания най-чувствително е жаждата. Тя е послужила и за сравнение на стремежа на човека към Бога. За нея Псалмопевецът казва: Жадува душата ми за Бога крепки и силни (Пс. 41:3).

Истинското и пълно познание е непосредственото – придобито от непосредствено общуване. Колкото повече дружим с един приятел, толкова по-добре го опознаваме. Най-добре се познават ония, които се обичат, защото те най-тясно общуват помежду си. Оня, който обича Бога, нему Бог се открива. „Обичащият Бога преди това е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото”.

„Надеждата е несъмнено владение на едно съкровище преди още да сме го получили.” Тя е „залогът на бъдещите блага.” „С надежда са свързани нашите трудове; върху нея се изграждат подвизите; нея окръжава Божията милост.”

Лествицата на св. Йоан завършва с възторжен призив към читателите – да тръгнат усърдно към небесните висоти, към Господнята планина (Ис. 2:3), към достигане Богопознанието и съвършенство във вярата до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13).

„Лествицата” на св. Йоан Лествичник има отношение не само към монасите, но и към всички християни. Тя е стълба към небето, към рая, към духовното съвършенство, към Бога. То се знае, че не е възможно изведнъж да се изкачим на най-горното стъпало на стълбата, изведнъж да възлезем на върха на планината. Трябва да започнем от най-долното стъпало, като осъществяваме в живота си една след друга последователно християнските добродетели и побеждаваме едно след друго греховните влечения.

Да започнем да се изкачваме по стълбицата на духовното съвършенство, като започнем с отричането от всичко земно, което се явява за нас като пречка към небето. Да прегърнем смирението и потъпчем гордостта, за да се възвисим духовно. Чрез покаянието и постоянното богомислие да възлизаме стъпало по стъпало по тая спасителна стълба, която да ни доведе до богопознанието и богообщението, до върховния идеал и крайна цел на нашия християнски живот – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в Бога, на Когото да бъде слава, чест и поклонение! А м и н!

Близки теми:

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Събота на праведния Лазар – Синаксар Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

В тоя ден – трета неделя на Великия пост – празнуваме поклонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста като че ли и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще – св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Христос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).


Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.


Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извършеното от Христа спасение.


Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като наказателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни деяния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че управителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкия ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществената свобода и величието на империята.


Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22-23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилат най-позорното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали – разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, високата температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчителна жажда – всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от хулите и подигравките на тълпата.


Ето, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образованите елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия – за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против християните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, Разпнатия, имайки предвид думите на Писанието: “Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво” (Втор. 21:23). Затова апостолът пише: “Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). И въпреки това, апостолската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с Кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14). Изображението на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и предмет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиан, живял в края на ІІ и началото на ІІІ век, пише: “При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при отиване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си”. А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиан: “Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай”. Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и предмет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: “Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане християнин): “Вярваш ли в Христа?” – той ще отговори: “Вярвам!” и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ”.


След победата на св. Константин Велики над езичника Максенций, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Йоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си, започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдовете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (договори, завещания и др.), при подписи – в знак на истинност на подписаното и пр. “Ние, пише св. Йоан Златоуст, поставяме кръста на себе си, на леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън”. За същото свидетелства и св. Кирил Йерусалимски (+386): “И тъй, да не се срамуваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия” (13 огл. Поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение. В древната Църква с кръста са били правени т. нар. “екзорцизъм” (заклинания) над обладани от нечисти духове. Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VІ Вселенски събор: “Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение”.


Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утренята преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в Неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поетичен образ за възхвала на Разпнатия „нас ради и нашего ради спасения”, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.


Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и духовното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да свием колена пред неговото подножие и да кажем:


“Кресту Твоему покланяемся, Владико, и святое Воскресение Твое славим! (На твоя Кръст се покланяме, Владико, и святото Твое Възкресение славим)”. Амин!


Из „СИНАКСАР – празнични четива от триода и пентикостара”, СИ

Близки теми:

Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Събота на праведния Лазар – Синаксар Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

Бог е предвечна и присносъщна светлина, пълна и абсолютна святост. Общението с Него води към духовно озарение, доставя на душата неизказана блажена радост. А богообщението се постига чрез молитва, нравствено усъвършенстване, духовни подвизи и свято безмълвие. По тоя път са достигнали богообщение и святост великите отци-мистици на православния Изток. Един от тях е и днес честваният св. Григорий Палама, архиепископ Солунски – велик поборник за православната вяра и най-изтъкнатият представител на онова духовно-съзерцателно движение през XIV в. в Източната (Православната, бел. ред.) църква, което е известно под името исихазъм, т. е. безмълвничество.

Нека днес накратко да се запознаем с живота и учението на св. Григорий.

Този боголюбец се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и духовно просветени родители. Св. Григорий получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.

Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.

В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.

По това време в Атон дошъл от Калабрия (Южна Италия) един монах на име Варлаам – човек учен и добре запознат с древногръцката философия. Отначало между Варлаам и Григорий се завързала тясна дружба. По-късно обаче Варлаам започнал да упреква Григорий за неговите исихастки разбирания. Постепенно споровете между двамата учени монаси достигнали до остра словесна борба. Оказало се, че Варлаам споделял погрешно учение по въпроса за същината и свойствата на Бога и за възможностите и начините на Богообщението. Оказало се също, че тези двама монаси били ученици на две различни школи: единият – на схоластиката, а другият – на мистиката, и следователно различно мислили и чувствали.

Възгледите на Варлаам внесли смут всред светогорските отци. Споровете между Варлам и Григорий излезли от пределите на Света гора и достигнали до Солун и Цариград, като възбудили и тук духовете. В Цариград бил свикан събор, на който двамата противници изложили своите възгледи по спорните въпроси. Тук борбата взела ожесточен и драматичен характер. В спора взели участие и мнозина видни богослови.

Отначало Варлаам имал успех. На негова страна бил и самият патриарх Йоан Калека. Св. Григорий бил хвърлен в тъмница. Борбата продължила; в края обаче връх взело учението на св. Григорий. Патриарх Калека бил свален, а Варлаам бил осъден като еретик. Сухата и остаряла вече схоластика трябвало да отстъпи мястото си на мистиката. Св. Григорий бил оправдан и наскоро след това (1349 г.) бил избран за Солунски архиепископ. Като архиепископ той проявил плодовита архипастирска и книжовна дейност. Написал много съчинения някои от които не са достигнали до нас или все още не са открити.

Св. Григорий си спечелил името на учен богослов и голям поборник за православната вяра. По нрав той бил кротък, благороден, винаги въздавал добро за стореното му зло, търпеливо понасял бедите. По живот бил добродетелен и свят. Удостоен бил от Бога с дара на чудотворство и пророчество и с дара на постоянния покаен и умилителен плач, от който се повредили очите му. Починал на 14 ноември 1359 г. на 63-годишна възраст. Осем години след смъртта му бил причислен към лика на светците, а малко по-късно било наредено да бъде чествана паметта му на днешния ден – Неделя втора на св. Велики пост. Св. Църква го възпява като светилник на Православието, учител и твърдина на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, проповедник на благодатта и свещен орган на премъдростта.

В какво се е състояло учението на св. Григорий Палама? – В основата си то е учението на древните отци-мистици, само че в ново осветление, известно под името исихазъм. Пръв проповедник на исихазма на Балканите бил св. Григорий Синаит, а негов теоретик и апологет бил св. Григорий Палама. Учението на исихастите в най-кратки черти е следното:

Богообщението, както вече се каза, е същина и крайна цел на религиозния живот. То се постига в три последователни степени:


“праксис”, т. е. практическа духовно-нравствена дейност,
“теория”, т. е. духовно съзерцание и
“екстасис”, т. е. духовен възторг.


Праксисът, по-специално, е упражняване на волята във въздържание от плътски наслади, в пост, бодърстване, молитва, смирение, сърдечно съкрушение, телесен труд, дейна любов, послушание и търпение. Целта на праксиса е да се превъзмогнат духовните страсти, за да може човек нравствено да се очисти, та по-лесно да може да съзерцава божествените неща.

Теорията се състои в духовно самовглъбяване, в разсъдителна или т. нар. “умна” молитва, провеждана в пълно мълчание, което довежда до безстрастие, богопознание и постигане на божествените тайни, до които човешкият ум иначе не може да се възмогне.

Екстасисът е върховна точка на духовния живот. Той е постигане на благодатно въздействие на Св. Дух, божествено озарение, свързано с особени чувства на блажена радост и благодатен мир, свещен възторг, сърдечен полет към божествените висоти, влизане в общение с Бога, сливане с Него.

Така човек още тук на земята става богоподобен, т. е. той бива проникнат и осветен от Божеството, и причастник на нетленната и невеществена Таворска светлина. (Виж също: ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ).

Св. Григорий в противовес на Варлаам и на тогавашните богомили учил, че човешкото тяло, ако и да е повредено от греха, то е Божие творение и храм на Св. Дух и следователно – способно на святост.

Победата на св. Григорий над Варлаам имала благоприятни последици. Цялостният църковен и културен живот бил положен под знака на исихазма. Исизахмът бил новата свежа струя, която богато и благодатно оплодила духовния живот.

Св. Григорий Палама и неговото учение намират оправдание в думите на Господ Иисус:

“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8) или
“Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Йоан. 14:21).

То е потвърждение на онова, което някога св. апостол Павел сам бе изпитал като засвидетелства реалността на ония неща от духовния свят, които човек не може с думи да изрече (2Кор. 12:4). Св. Григорий се яви като нов Павел, който можа по пътя на исихията (вътрешна тишина и мир, бел. ред.) да достигне най-висшата степен на богообщението и богоозарението при условията на тукашното ни битие.

Подобно на св. Григорий и други боголюбиви души по пътя на безмълвието и подвизите са достигали състояние на богоозареност и боговидение. Да си спомним само за преп. Теодосий Търновски и преп. Серафим Саровски. Първият бил видян от своя ученик Евтимий във време на молитва да гори като огнен стълб, а вторият, също по време на молитва, озарен от благодатта на Св. Дух, блестял по-ярко от слънцето в неговия обеден блясък.

Като празнуваме днес паметта на св. Григорий Палама, нека изпросим светите му предстателни за нас молитви и да го възпеем с похвалните слова на днешната му светилнична песен:

“Радвай се, похвала на отците, уста на богословите, жилище на безмълвието, дом на премъдростта, връх на учителите, глъбина на словото! Радвай се, органе на деянието, краен предел на боговиждането и изцерител на човешките недъзи! Радвай се, храме на Духа! Радвай се, отче, който, ако и да си умрял, още живееш!”

Амин!

Из “Синаксар – празнични четива от триода и пентикостара”, Синодално издателство
Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай

Близки теми:

Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Събота на праведния Лазар – Синаксар Вход Господен в Йерусалим – Синаксар

В тоя ден,[1] в първата Неделя от светия пост, Църквата е приела да се чества възстановяването почитанието на светите и честни икони, извършено от император Михаил и майка му, блажената царица Теодора, а също и от светия Константинополски патриарх Методий. А това стана тъй: При император Лъв Исавър (717-741 г.), бивш свинар и мулетар, но по допущение Божие заграбил царската власт, бе извикан светител Герман, тогава водач на Църквата, който чу думите на царя: „Струва ми се, владико, че иконите по нищо не се отличават от идолите, затова заповядай колкото се може по-скоро да ги приберат и да ги махнат от църквите. Ако са истински свети изображения, то нека да ги окачат по-нависоко, та да не би ние, които се валяме в грехове, да ги оскверним, като ги целуваме”.
 
Но патриархът отхвърли тия нечестиви слова на царя, казвайки: „Не си ли ти, царю, този, който според пророчеството ще въздигне гонение срещу светите икони и чието име е Конон?”. Той отвърна: „Така бях наречен като дете!”. И понеже патриархът отказа да се подчини на волята му, той го прогони и на негово място постави своя единомишленик Анастасий и тогава вече открито започна борба против светите икони. Казват, че тази ненавист към иконите му била внушена от някакви юдеи, които с врачуване му предсказали въздигането до престола по времето, когато той бил още беден и заедно с тях си изкарвал прехраната като пастир на осли.
 
След края на злощастния му живот, негов приемник стана най-жестокият от синовете му Константин Копроним (741-775 г.), който продължи яростното гонение против светите икони. И трябва да се каже, че според беззаконията, които извърши, даде му се и да умре в позорна смърт. [Той умря по време на поход срещу българите, поразен от много силна огница, като според собствените му думи приживе бе предаден на неугасимия огън!]. На престола се възкачи неговият син Лъв ІV Хазар (775-780 г.), но и той умря от мъчителна смърт.

Наследници на престола станаха Ирина и Константин. Макар съпруга на Лъв ІV, тя бе тайна почитателка на иконите и след смъртта му стана регентка на своя син младия Константин VІ. Наставлявани от светейшия патриарх Тарасий, те свикаха Седмия вселенски събор, на който Църквата Христова възстанови почитанието на светите икони. След свалянето им от престола, императори станаха Никифор Геник (802-811 г.), после Ставрикий [но той бе ранен от българите и съвсем за кратко управляваше, след което почина в манастир], а след него – Михаил Рангаве (811-813 г.), като всички те почитаха светите икони.
 
Приемник на Михаил стана звероподобният Лъв Арменец (813-820 г.), който бе коварно въведен в заблуждение от един нечестив монах-затворник и започна второто иконоборческо гонение, – и отново Божията Църква се оказа лишена от красота. Лъв Арменец бе сменен от Михаил ІІ Аморей (820-829 г.), а той – от сина му Теофил (829-842 г.), който отново въздигна гонение против иконите, надминавайки всички останали. Този Теофил подхвърли на различни наказания и мъчения светите отци заради светите икони. Но казват за него, че много ратуваше за справедливост и стана известен със своя справедлив съд. Теофил управлява самостоятелно дванайсет години, но се разболя от стомах дори до смърт, а устата му така се разтвори, че му се виждаха вътрешностите. Царица Теодора [жена му] бе в силна скръб от случващото се. Веднъж тя за кратко заспа и в сън видя Пречистата Богородица, държаща в ръцете си Предвечния Младенец, обкръжена от светли ангели, които бичуваха и хокаха мъжа й Теофил. Когато тя се събуди, Теофил дойде малко на себе си и завика: „Горко на мен – окаяния! Заради светите икони ме бичуват!”. Царицата веднага положи на главата му иконата на Богородица и й се молеше през сълзи. А Теофил, като видя, че наблизо един човек имаше икона на гърдите си, грабна я и я целуна. И веднага устните, които хулеха иконите и безобразно разтвореното гърло се върнаха в предишното си състояние и той, избавен от постигналата го беда и мъка, заспа, разбрал колко добре е да се почитат светите икони. Царицата изнесе от ковчежетата си светите и честни образи и убеждаваше мъжа си да ги целува и почита от цялата си душа. Така Теофил лека полека напусна този живот.
 
Теодора повика всички, които бяха в изгнание и по тъмниците и ги освободи. Беше свален от патриаршеския престол Йоан Граматик, по прозвище Аннис, т.е. магьосник, по-скоро началник на гадателите и бесовете, отколкото патриарх, а на негово място бе възведен Христовият изповедник Методий, който преди много пострада за иконите и жив бе затворен в гроб.
 
По това време, по божествено озарение, при преподобния Йоаникий Велики, подвизаващ се на планината Олимп, отиде светият отшелник Арсакий и му рече: „Бог ме изпрати при тебе, за да отидем заедно в Никомидия при преподобния мъж Исаия Затворник, и научени от него да направим онова, което е приятно Богу и подобава на Неговата Църква”. И отидоха при преподобния Исаия и чуха от него: „Тъй казва Господ: ето приближи се краят на враговете на Моя образ. Затова идете при царица Теодора, но и при патриарх Методий и кажете: отлъчи всички нечестиви и тогава с ангелите Ми принеси хвалебна жертва, почитайки изображението на Моя лик и на Кръста!”.
 
Като чуха това, те отидоха в Константинопол и предадоха тези думи на патриарх Методий и на всички Божии избраници. А те, като се събраха, отидоха при царицата и я намериха покорна във всичко, защото тя бе благочестиво и боголюбиво научена да почита иконите от предците си.
 
Царицата веднага извади образа на Богородица, който висеше на шията й, така че всички да го видят, целуна го и рече: „Да бъде проклет оня, който не се покланя на иконите и не ги целува с любов, не като богове и без идолопоклонство, но като образи заради любовта си към Първообраза!”. Отците се зарадваха с голяма радост, а Теодора просеше от тях да се помолят за мъжа й Теофил. Те, виждайки вярата й, макар и да казваха, че това е свише техните сили, й се подчиниха.
 
Светият патриарх Методий, отивайки във Великата Божия църква, събра целия православен народ, причта и архиереите, монасите и пустинниците, сред които бяха и гореспоменатите Йоаникий Велики от Олимп и Арсакий, Навкратий, учениците на Теодор Студит, Теофан игуменът на „Голямо поле”, изповедник Сигриански, Теодор и Теофан Начертани, Михаил синкел и изповедник от Светия Град и много други. Те отправиха всенощна молитва към Бога за Теофил, умолявайки постоянно със сълзи Господа. И така правеха през цялата първа седмица от Великия пост. Същото правеше и царица Теодора, заедно с членовете на императорския двор.
 
Тогава, когато настъпи разсъмването на петъка, царица Теодора се унесе в сън и видя себе си застанала до колоната на Константин Велики, а наоколо някакви хора шумно вървяха по улицата и носеха различни оръдия за мъчения, а посред тях вързан с ръце на гърба се влачеше Теофил. Като разпозна мъжа си, тя тръгна подир тия, които го водеха. Когато стигнаха до Медните врати,[2] където имаше икона на Спасителя, те оставиха Теофил пред един дивен Мъж, който бе застанал там в свръхестествено явяване. Падайки в нозете Му, царицата започна да се моли за царя. Накрая Мъжът отвори устата Си и рече: „Голяма е вярата ти, жено! И тъй, знай, че заради твоите сълзи и твоята вяра и заради молитвите и прошенията на Моите раби и Моите свещеници Аз давам опрощение на твоя мъж Теофил”. И заповяда на тия, които водеха царя: „Развържете го и го предайте на жена му!”. А тя, като го взе, отиде си с радост и веселие. И в този миг се събуди.
 
А патриарх Методий, кога свършиха молитвите и моленията, взе чист свитък, написа на него имената на всички царе – еретици, включително и на цар Теофил, и го постави под светия престол в храма. В петък той видя един страшен и велик Ангел, Който влезе в храма и идвайки към него, рече: „Молитвата ти бе чута, епископе – цар Теофил получи опрощение; недей, прочее повече да досаждаш за това на Бога!”. А патриархът, за да изпита истинско ли е видението, слезе от своето място, взе свитъка, разгърна го и видя – о, Божии съдби! – че името на Теофил бе напълно изличено от свитъка.
 
Като научи за това, царицата много се зарадва, изпрати пратеници при патриарха и заповяда да се събере целият народ с кръстове и икони във Великата църква, за да върнат там честните образи и да възвестят на всички за новото Божие чудо. Скоро, когато всички се събраха в храма със свещи, дойде и царицата със своя син. По време на литията те излязоха и стигнаха до гореспоменатото място и носейки честните икони, Кръста и светото и Божествено Евангелие, пееха „Господи, помилуй!”. И като се върнаха отново в църквата отслужиха божествена Литургия. Тогава бяха възстановени честните икони от споменатите свети мъже, които бяха прославени като благочестиви и православни, а противящите се и нечестивите, не приемащи почитанието на светите икони бяха отлъчени и предадени на проклятие. И оттогава светите изповедници определиха ежегодно по този начин да се извършва това свещено тържество, та да не би отново някога да изпаднем в това нечестие.
 
Господи, Който си неизменен Образ на Отца, по молитвите на светите Твои изповедници помилуй ни. Амин.
 
[1] Синаксар (от гр. „синаксис” – събрание, съединение) – по-пълен или по-кратък житийник и тълкувание на празниците, извлечени от писанията на светите отци и църковните предания. Тези четива съдържат исторически сведения за даден празник или светец.
[2] Медните врати са били парадният вход към големия императорски дворец, разположен близо до храма „Св. София” в Константинопол. Тези врати са били всъщност цяло здание с бронзов покрив. Използвало се е за различни цели – като затвор, съдебна зала и т. н. Иконата на Иисус Христос над Медните врати е бил един от най-известните образи на Спасителя. Тази икона в съзнанието на византийците се е свързвала с идеята за съда.

Близки теми:

Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Събота на праведния Лазар – Синаксар Вход Господен в Йерусалим – Синаксар