Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

Източник: Православие ру

Близки теми:

За болестите, скърбите, ропота и търпението Денят Господен Най-накрая заспах За необходимостта от поменаване на умрелите Днес хората имат много болка

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

Близки теми:

Разговор с децата за влечението към другия пол Да не съсипваме децата си Това, което спасява децата, е животът на родителите вкъщи Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги Аз като извор-родител може да пресъхна

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

https://vk.com/orthodoxy_word

Близки теми:

Всичко ще бъде добре Спомени за св. Йоан Шанхайски Светите Жени-мироносици Трудно е да си близко до светец Владиката, който знаеше всичко

Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Болката никога не е нещо приятно. Никой не е изпитал болка с удоволствие – болката кара душата ни да страда, да се мъчи. Болката не е приятна, но е полезна. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка. Не говорим за обикновено главоболие, а за болести, които преобръщат целия ти живот. Да се приготвяш да се ожениш и внезапно да чуеш трагични вести за здравето ти или за здравето на любимото лице. Там губиш почва под нозете си, подлудяваш се и казваш на Бога – Боже мой, защо правиш това? Защо ми го стори?


Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си?


Това ми го пише през всички тези дни една девойка, чийто баща почина, тя е от Кипър, всеки ден пише само едно изречение по имейла: „Защо Бог ми стори това?“ След това – „Защо не чу молитвата ми? Защо да чувствам, че ще се подлудя?“ На тези въпроси за съжаление не е лесно да отговоря.


Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб.


Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.


Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?


Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.


Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.


Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен.


Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.

Някой попита:

- И ти ли изпитваш болка, отче?

Това станало на Света Гора. И той отговорил:

- Изпитвам болка. Защо, бре дете, аз какво съм, не изпитват ли всички болка? Както и вие, така и аз изпитвам болка.

Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Един ден се питах защо всички обичаме изключително много Христос? – свещениците – понякога да, понякога не, но Христос всички Го обичат. Защо? Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.


Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш. И някои тук са такива хора, понасят голям кръст и нямат къде да го споделят, както Христос, на Когото св. Симон Киринеец помогнал, не че Христос имал нужда да Му помогне, но и на Елеонската планина Той какво казал на учениците Си? – „защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Аз се моля днес, но искам и вие да сте с Мен. Учениците Му заспали, както и аз по-скоро щях да спя, навярно и ти, и Христос казва: не можете ли днес да не спите и да сте с Мен, Който изпитвам болка, да не страдам сам? Бог искал обич, любов, грижа. Това на някой да му пука за теб е велико нещо. По един начин чувстваш болката, когато някой те крепи, а по друг, когато никой не те поддържа и никой не те разбира. Това ми го каза един човек:


- Поне някой да ме разбираше! Страдах, но поне някой да ме разбираше!

Страшно и тайнствено нещо е болката в живота.


Да ви кажа нещо и ако можете да го разберете, това е голяма стъпка в духовния живот. Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.


Много жени на младини са искали да бъдат радостни в живота, омъжили се и сега казват, че мъжът им ги измъчва. И казва: ама аз едно исках, а Бог друго ми даде. Ама какво искаше да ти даде? Това, което си търсила, не идва по друг път, освен чрез премеждието.


Когато кажа на Бога – Боже, дай ми търпение! Съседът ми ще дойде и ще паркира там, където аз паркирам всеки ден и ще ми скъса нервите. И аз казвам на Бога – ама не казах това, Боже мой! Аз сега се ядосах. Търпение поисках! И Бог казва:


- Как тогава ще се научиш на търпение, освен чрез противоположното? Чрез изкушението, чрез проблема, чрез изпитанието, така ще се научиш на търпение.

Той е паркирал и ти сега обикаляш, за да намериш място да паркираш. И Бог казва: можеш ли да претърпиш? Не искаше ли това? Търпение. Прояви търпение!


Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя.


Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.


Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.


Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?


Една млада жена, която иска да ожени, ми казва:


- Как да се омъжа, отче? Изключено е, само болка ще чувствам.

- Защо говориш така?

- Защото никога не съм чула добри думи от родителите си. Защото, когато бях малка, майка ми ми казваше „Да, да! Цял живот ще си такава! Непотребна! Никой няма да те вземе такава, каквато си!“

Тя чула това стотици пъти, попила го и го повярвала. И когато нещо в живота я поклати, тя се подлудява, не може да се противопостави, не вярва, че има сила в себе си. Затова ви казвам, че нашият дух и вяра имат много голямо значение в събитието, което се нарича болка. Въпросът не е болката, а как я посрещаш. С какво око гледаш на нея. И Христос минал през болката, но гледал на нея с голяма надежда, сила и вяра. Не защото бил Бог, а понеже имал мощна връзка с Бога, както и светците, които били хора като нас, но също имали болки. И те минали през същата болка. Но гледали по друг начин на болката, гледали едно и също събитие и казвали това идва, но не за да рухна, не е пропаст, а стъпало, ще стъпя, за да се изкача. Същото нещо гледаш и ти и казваш – ще рухна. Това има връзка с начина, по който се променят помислите в теб. Затова внимавайте изключително много в помислите, оттам започват всички проблеми, от нашите мисли. Нашите мисли ни измъчват прекалено много, мислите ни разболяват преди още да се разболеем, с ума изпитваш повече болка, отколкото реално те боли. Отиваш на зъболекар, сядаш на стола за 20 минути и изпитваш болка. Но преди да отидеш на зъболекар, си изпитал болка още при мисълта за това. И аз извиках веднъж още преди зъболекарката да започне да работи в устната ми кухина. Тя ме попита:


- Защо извика, заболя ли те?

- Не! Ама ще ме заболи. Подготвям се!

- Изчакай да те заболи и тогава извикай! Какво викаш преди да те е заболяло?

Има го това в живота ни, хленчим много, като гърци, като народ в нашия ген лесно ъсе отдаваме на чувствата и лесно се оплакваме. Ах, заболя ме, ах ще се измъча! Няма да се измъчиш както се опасяваш. Ще успееш. Можеш, защото не си сам, а заедно с Христос. Както успяват толкова много хора в този свят. И това е твоята сила – силата не е да отидеш и да стане чудо пред някоя икона, от която изтича миро, защото да ви кажа нещо. Хиляди страдащи отиват при светите икони, на които естествено с благоговение се покланяме и обичаме, но колко от тях оздравяват? Двама-трима. Хилядите други приемат сила да издържат болката с други очи. Това е чудото на иконата. Някои се излекуват напълно и телесно, на други укрепва и се изцелява душата. И това е по-превъзходно. Да промениш твоя поглед към нещата. Важно е не просто да оздравееш от болестта, а да видиш по друг начин живота. Защото ние многото сме здрави, но сме неблагодарни, не се радваме на живота, който живеем, не казваме слава Богу!, не се радваме. Когато се разболеем, се оплакваме, но сега, когато сме добре, не казваме слава Богу! Затова основното, т.е. чудото при болката не е просто да оздравееш, а да видиш живота по друг начин, да видиш живота с друго око и най-вече с благодарност за това, което имаш, не за нещата, които нямаш. Да кажеш „благодаря, че дишам, че живея, че съм здрав.“


Попитали един отец от манастир в Атина, който служи в онкологичната болница „Св. Сава”. Всички отци решили да кажат чудеса, които видели в живота си. Дошъл и неговият ред и той казал: „Виждал съм чудеса в болницата, някои оздравяха с молитва, с молебен към Света Богородица и т.н., но видях най-голямото чудо в хилядите, които не оздравяха, а умряха. И в тях видях чудо.“
Попитали го:


- Как си видял чудо, след като са умрели?

- Видях чудо, че се промени тяхното мислене, пет дни преди да умрат се целунаха тези, които три години не си бяха говорили. Видях чудо, когато видях да текат сълзи от очите, докато този човек никога не беше плакал в живота си. И накрая почина и много други примери.

Но чудото не е просто да живееш, а да живееш с духовна висота. И тя може да се крие определени пъти в болката и в смъртта, дори в нея. Тази смърт да остави нещо красиво след себе си, където почива твой близък и ти казваш – отмина от този свят, но душата ни чувства сладост и любов, обикнахме се като роднини, разцелувахме се, плакахме. И това оставя нещо. Иначе, ако чакате чудеса след смъртта, такива няма. И този, който е оздравял благодарение на някоя чудотворна икона, след няколко години отново ще умре. Макар и възкръснал, свети Лазар по-късно починал. Въпросът не е просто да възкръсне един мъртвец или някой болен да оздравее, а човек да живее с благодарение и радост. Затова вложете радостта в живота си докато сте здрави. И обикнете тези, които са болни по хубав начин.


Когато благодариш на Бога, прогонваш от себе си болката и ропота от която и да е болест и болка. Благодарността е щит, който не позволява на Бог да праща още болка, защото казва: това Мое творение изпитва благодарност. Този човек усвои урока на живота. Няма смисъл да му пратя болка, защото това е целта на болката – да те научи да цениш Божия дар. Ако ти цениш преди болката, няма причина болката да дойде. При много хора това е една камбанка. Когато обаче си благодарен на Бога и Го славословиш, независимо дали изпитваш болка или не, благодариш и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой!“ и ако казваш благодаря, всичко се променя. Ще гледаш на всичко с друго око. Виждал съм хора, които имат непоносим кръст, говоря им и те отговарят толкова хладнокръвно, че се чудя от къде намират сила. И обратното. Знаеш ли ропотът какво прави? – кара ни да гледаме в още по-черно на нещата. Ние сме се пристрастили като наркоманите, които не могат без наркотици, така и ние не можем без проблеми. Искаме нещо да ни боли и да се оплакваме независимо дали го има или не.


Внимавайте, не говоря за тези от вас, които имате сериозен проблем у дома. Когато някой има раковоболен у дома, това не е нещо въображаемо, а проблем, но някои от нас чувстваме болка без да има сериозна причина. Старецът Паисий страдал от рак, старецът Порфирий също, те умрели от такива болести, но разсейвали своите помисли, свързани с болестта. Ако се оставиш на помислите, се подлудяваш. Ако се възпротивиш – възкръсваш.


Старецът Паисий бил в болницата, на легло, вързан към апаратура, целият в кабели, и го попитали, чуйте въпрос моля:

- Как се чувствате, отче?

Интервю.

- Как се чувствате?

Човекът умирал. И някои го питат, за да кажат, че са говорили с него – сред неговата болка. И той отговорил:

- Бре детето ми, как се чувствам – като космонавт!

Той ги дарил с радост, докато страдал от рак. Така те си тръгвали от него, който бил болен, приемали сила, защото им променял ума. Докато аз щях да казвам:

- Не ме ли виждаш колко съм зле. Руина! Това нещо ме задуши, от тази инжекцията ме боли!

А той какво казал?

- Като космонавт!

Едно и също нещо можеш да го видиш с друго око.


Много ходили при стареца Порфирий в Оропос. И аз, когато го видях за последен път през 1990 г., беше на легло, сляп, с много болести, как този болен човек даваше кураж на нас, които сме по-болни в крайна сметка? Той променяше нашите помисли. Не са оздравели всички, които ходили при него, но той променил техния ум и душа. И това е целта. Ако сте забелязали Христос, Когото обичаме и обожаваме, не променил хората – в смисъл магически да се промени светът, защото виждаме отново войни, болести, скърби. И някой ми каза в училище:

- Отче, Христос какво направи, след като обществото отново върви зле? Коя е промяната, която Христос донесе?

И светците отговарят:

- Христос ни даде четка и бои, за да оцветим по друг начин живота. Животът е такъв, какъвто е.

Но ти можеш да превърнеш чернилката в светлина. Там, където тръгваш да се отчаеш, да погледнеш с друго око. И Христос това прави – носи надежда, сила в душата, сила в сърцето, носи чудото. Много пъти стават и чудеса и изцеления на болни, но чудото в душата може да стане и с теб. При всички хора може да стане това чудо – да се промени твоето разположение, психология, търпение, сила и начин, който гледаш на Бога. Не знам как си представяте Бога, но във всеки случай Той е близо до нас с любов. И от любовта много пъти те заболява, но това отново е любов. И теб Бог те обича, обича и детето, което е болно. И за майка ти, която почина преди време, не си виновна, че тя почина. „Ама толкова пъти я огорчавах в живота!“ Всички огорчаваме. Потърси прошка. И сега се поправят грешките. Грешките от миналото се променят с молитва и благоразположение. Не се отчайвате.


Притеснението вреди много на здравето – тези, които имат притеснения, се разболяват и остаряват преждевременно. Ако носиш в себе си разочарованието, отчаянието, неверието, тогава и тялото ти се разболява. Разбирате ли? И след това фризьорите се радват. Жената отива да си боядиса косата, да се разкраси, козметични салони да печелят и т.н. Всичко това е нужно – да, но трябва се да излекуват нашите проблеми на душата, защото, ако вътрешно оздравееш, това ще се проявява и извън теб. Ако вътрешно линееш, се разболяваш преждевременно и остаряваш и това ще се яви и върху тялото ти.

В Евангелието се казва, че в един град Христос „не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им.“ Сам Бог не може да направи чудото, ако ти не повярваш в Него. Трябва да вярваш и по този начин да се молиш и за другите – с вяра в изцелението, а не с вяра в провала, смъртта и болестта. На Света Гора някой ми го каза – когато се молиш за някой да се излекува, да не се молиш Бог да отиде директно да му даде нещо, което няма, а да молиш това, което е влязло в него при Кръщението – светлината, Светият Дух, здравето, благодатта, силата на Христос да се прояви отвътре навън. Тоест благодатта на Светия Дух. Тя съществува вътре, в това се „цели”, а не умът ти да е в болестта, в най-лошото, а в най-доброто. За да стане най-доброто. И ако тялото не получи полза, най-малкото душата да има. Разбирате ли? Трудно е, защото мен ме викат за Маслосвет и умът им отива в смъртта. Един от близките на болния се обажда за Маслосвет, а друг в погребалното бюро. И казвам – какво да правите с Маслосвета? След като се обаждате и в погребалното бюро? Вярвате ли, че може да стане нещо? Е, да направим и двете! В крайна сметка душата ни на какво отдава по-голяма тежест? На вярата в изцелението, или на вярата в провала? Следователно имаме нужда от укрепване на нашата лична връзка с Бога. Имаме нужда от потапяне в мира и тишината, които съществуват в нас, там, където съществува съвършеното здраве, в ядрото, внимавайте какво ще кажа – и при най-тежко болния, в ядрото на душата му съществува една точка, където има необятен мир, щастие, здраве и благословение от Бога – дотам трябва да стигнем. Загубили сме връзката с този център и постоянно сме на повърхността, не в центъра, а в ума ни с мислите, които ни подлудяват. Когато отидем в този център, ще имаме голяма издръжливост в живота, както и спокойствие. Там не може да те доближи никаква болест, никакво разочарование. Това, което имал Христос. Той бил в съприкосновение с Бога, с Неговото вътрешно състояние и затова на Елеонската планина, когато отишли да Го заловят, бил толкова спокоен – защото не бил в съприкосновение с околния свят, а с молитвата и с душата Си и ги попитал:

- Какво искате? Кого търсите?

- Иисус Назорееца.

- Аз Съм – отвърнал спокойно.

Знаел, че умира, но бил в дълбоко съприкосновение с Бога и със Своето сърце, това, което Старият Завет нарича „дълбокото сърце.“ По-дълбоко от болката в нас има едно умиротворение, а ние сме в болката и притеснението. Ако можете да направите това гмуркане в дълбините на душата, ще бъдете хладнокръвни без да ви обзема паника. Внимавайте с паниката в проблемите. Тя доникъде не води. Ще ми кажете: сега ни го казваш, когато сме добре, но в часа на паниката е късно. В онзи час, ако можеш да си подготвен да не те обзема това, което те разбива и разстройва. Авва Доротей го казва – при бурята вместо вълните да те покрият и да се удавиш, е най-добре да се гмурнеш под вълната. Докато отмине. Потапяш се на дъното, където има покой и вълната минава отгоре. Ако можете да отправяте такава молитва, която да не бъде просто чета брошури, прелиствам страници и казах Повечерието, но не почувствах нищо, молих се с броеница, но нищо не усетих, правя последования и нищо не чувствам. А да правим всичко това и душата ни да комуникира с нашата вътрешност, да утихна и да кажа: влязох в съприкосновение с тази точка в мен, където има здраве, светлина, Божията благодат. Тогава, каквото и да ти се случи, каквото и да стане, ще го видиш с друг око.

Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Всичко ще бъде добре Вървим от зле към по зле Тежестите допълват това, което ни липсва Ти също имаш нужда от Христос! Православен по вяра, еретик по поведение

Веднъж един студент ми изказа недоумението си:

 
„Ето, Вие вярвате, че Бог храни и защитава семейството. Тогава защо някои през цялото време се сблъскват с големи проблеми, а в същото време други живеят без особени трудности?“

Този въпрос отговаря на духа на времето. Ако ние наистина разбираме смисъла на живота си, тогава ще можем да разберем и какъв смисъл и значение имат в нашия живот скърбите, трудностите, проблемите и неуспехите. При правилна духовна работа ще можем да ги превърнем в духовно съкровище за нас.

Преди всичко, трябва да имаме предвид, както пишат отците на Църквата, че Господ не е създал нищо лошо в света, и Сам, като Любящ Бог, не желае лошо на никое създание; следователно, Той не иска човекът, венецът на Неговото творение, да страда и да се мъчи. В Стария завет се казва, че когато Бог сътворил небето и земята, погледнал на делата на ръцете Си – „и видя Бог, че това бе добро“ (Бит. 1:10). Всичко било създадено толкова прекрасно и хармонично! Съвършено! Бог не създал нито смърт, нито скърби за човека, ни болести, ни тление, не замислил печалните последствия, които са ни постигнали, ни стихийните бедствия – изобщо, нищо зло. Даже и стихиите като огън и вода не са вредили на човека, нито нещо друго. Всичко това е дошло в живота ни след грехопадението на човека в Рая, след непослушанието му. Грехопадението на Адам и Ева прекъснало естествената връзка между човека и Бога, и в резултат на това са се появили смъртта, тлението, болестите, скърбите и другите нещастия. Свободата, дадена на човека, която той използвал неправилно, станала причина за скъсване на връзката му с Бога; това създало проблемите на човечеството като цяло, на нашите семейства, и конкретно на всеки един от нас.

Някой може да запита – а какво да правим сега? Да седнем и да скръстим ръце, просто да търпим тези скърби и по този начин да се осветим? Само че, Църквата не вярва в съдбата и в някакво предопределение, защото тя е място за духовна борба, борба дори до кръв, където Господ гледа накъде ще се наклони човешката воля – към добро или към зло, и в съответствие с това ще съди човека. Затова Църквата няма толкова много последователи.

А хулителите на Църквата, обратно, често говорят, че вярващите са слаби и безволеви хора, нямащи никаква активна позиция в обществото. Само че, действителността доказва обратното – ако в Църквата нямаше никаква борба, и християните не се подвизаваха, то Православната Църква щеше да има много последователи, защото практиката показва, че там, където е лесно и не се води борба, там се събира мнозинството. Православната Църква и „последователите на Христа“ са хора, които знаят, какво нещо е жертва и жертвеност; те са хора, които са обикнали жертвата и дори самата смърт заради Христа.

И така, когато разберем, какъв е смисълът на живота ни и че главната му цел е примирението ни с Бога, ще станем едно цяло с Него, ще се осветим и ще отхвърлим от себе си всички наши грехове и страсти. Тогава нашето „аз“ ще се отърве от вещественото и световните неща, и ще се отправи стремително към Божията любов и Царството Небесно. Тогава цялото ни естество ще се устреми към връзка с вечността и с лекота ще се научим да преодоляваме скърбите. Защото, ако имаме за център в живота си само този свят, само временното, тогава животът ни, без висша цел, ще бъде една трагедия, тогава и смъртта, и болестите, и неуспехите, и всяка трудност ще ни се струва непоносимо тежка. Дори и да доживеем до 80, или до 90 години, но нищо не постигнем нито в тоя живот, нито за вечността, тогава сме живели напразно.

Вярващият човек знае, че тези, немного на брой години на земния живот, отпуснати ни от Бога, ще определят вечния ни живот. С вяра и надежда в Бога, с опита на Христовото Възкресение човек побеждава смъртта, побеждава фактора време, побеждава всички трудности, и по тоя начин се издига към Бога, разбирайки, че благодарение на различните сегашни скръбни събития той придобива Небесното Царство. Като осъзнава това, християнинът понася с голяма радост всички теготи и трудности в този живот. Можете да забележите, че най-радостните хора на земята са православните християни, които са схванали, че не трябва да обръщат голямо внимание на настоящите събития, защото те са временни, и имат своя край, но цялото тяхно внимание е насочено нагоре, а очите им са отправени към Царството Небесно.

Човекът, благодарящ и славещ Бога за всичко, е най-щастливият човек. Благодатта, привлечена посредством благодарението, постоянно го утешава и му помага да понася мъжествено всяка скръб.

Ето така разбираме дълбочината на смисъла на всички проблеми, дори и на семейните. Бог не гледа на лице, както правят хората, и не съди повърхностно. Той е Отец на целия свят, на цялото човечество. Господ обича както праведника, така и грешника – като Свое заблудено създание. Както обича Своята Пречиста Майка, така обича и всички хора, даже и дявола – падналия ангел. Защото Бог е Съвършената любов. Неговата любов е безгранична, еднакво разпростряна върху всяка твар. Има хора, които се отзовават на Неговата любов и правят съответните стъпки, а има и такава категория хора, които съвършено Го отхвърлят. Казахме вече, че Господ е любов, но какъв ще бъде Съдът Му, с който Той ще съди света – това е велика тайна, която човек не може да разбере без Божествено просвещение.

превод от руски

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Да станем истински и автентични християни Разрушаването на семейството Бог ли изпраща злините? Разводът при свещенослужителите

„А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“ говори св. Апостол Павел (Гал. 6, 14).

Как е дошъл светият Апостол до такова разположение, че с нищо друго да не се хвали, освен с кръста Христов! Всеки кръст е скръб, притеснения, унижение, как тогава да се хвали с него? Ето, че Апостол Павел се хвали с него, а заедно с него и всички Апостоли, а след тях и всички други кръстоносци. Защо се получава така? Защото богомъдрите мъже са предвидяли голямото значение на кръста, ценели го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. Те виждали в него вместо притеснения – простор, вместо скръб – приятност, вместо унижение – превъзходство, вместо безчестие – слава, и се хвалели с него както се хвали някой с великолепно украшение или отличие.

О, кога ли Господ ще дари и нас с такова разбиране и разположение, за да разберем и почувстваме силата на кръста и да започнем да се хвалим с него.

Ето едно кратко, общо обяснение за значението на кръста. Господ извърши нашето спасение чрез Своята смърт на кръста, на кръста Той разкъса ръкописите на нашите грехове, чрез кръста ни примири с Бога Отца, чрез кръста свали над нас благодатни дарове и всички небесни благословения. Такава е същността на кръста Господен. Всеки от нас може да стане участник в неговата спасителна сила единствено чрез своя собствен кръст. Собственият кръст на всеки от нас, като се съедини с Христовия кръст пренася силата и действието му върху нас и става канал по който от кръста Христов се прелива върху нас „всяко добро даване и всеки съвършен дар“. От това се вижда, че нашите собствени кръстове са толкова необходими в делото на нашето спасение, колкото е необходим и кръста Христов. Вие не ще намерите нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас е отрупан с кръстове от всички страни, за да не се затрудни в търсене на кръстоносенето и да не бъде далеч от спасителната сила на кръста Христов. Може да се каже и така: огледай се около себе си, забележи своя кръст, понеси го както следва, съедини се с кръста Христов, и ще се спасиш.

Иска или не, всеки носи своя кръст, и то кръст често не обикновен, а сложен, но не всеки гледа на него чрез кръста Христов, не всеки го обръща за изграждане на своето спасение и затова не за всеки кръста се оказва спасителен.

Кръстовете са много, но по вид са три: ВЪНШНИ – състоящи се от скърби и беди и въобще от горчивата участ на земното съществуване. Вторият вид са ВЪТРЕШНИ кръстове, които се раждат от борбата със страстите и похотите заради добродетели. Третият вид кръстове са ДУХОВНО БЛАГОДАТНИ, представляващи съвършена преданост на волята Божия.

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Те са най-много, най-сложни и разнообразни. Разхвърляни са по всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Това са скърбите, бедите, нещастията, загубата на близки, неуспехи в службата, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, неблагоприятност във външни отношения, оскърбления, обиди, клевети и въобще участ земна, у всекиго повече или по-малко тежка. Кой няма някой от тези кръстове? И не е възможно да няма. Не ни избавят от тях ни знатност, ни богатство, ни слава или земно величие. Те са сраснали с нашето земно пребиваване от минутата, когато се е заключил земният рай и няма да изчезнат, докато не се отвори небесния рай. Ако искаш тези кръстове да ти бъдат за спасение, употреби ги според Божието намерение за смисъла им по отношение на човека изобщо и към себе си в частност. Защо така е наредил Господ, че на земята няма никой без скърби и тежести? – За да не забравя човек, че е изгнаник и да живее на земята не като жител в родната си страна, а като странник, като чужденец в чужда страна и да търси връщане в своето истинско отечество.

Затова като виждаш скърби, нещастия и сълзи, не се учудвай, и като ги търпиш, не роптай! На престъпника и непослушника не подобава пълно благоденствие и щастие. Приеми това със сърцето си и благодушно понасяй своята съдба.

Ще попиташ – защо на мене повече, а на други – по-малко? Защо на мене толкова беди, а на други почти във всичко щастие? Аз се разкъсвам от скръб, а друг се утешава. Щом това е обща участ, би трябвало да се раздава на всички без изключение. Та точно така се и раздава. Поогледай се и ще видиш. На теб днес ти е тежко, а другимо е било вчера или утре ще му бъде тежко, сега нему Господ позволява да си отдъхне. Защо гледаш на часовете и дните? Гледай на целия живот, от началото до края и ще видиш, че на всеки е било тежко и дори твърде тежко. Намери, кой лекува през целия си живот? Често дори и царете не спят нощем от сърдечна мъка. На тебе ти е тежко сега, а нима преди това не си имал радостни дни? Ще даде Бог и ще имаш. Потърпи малко. Ще се изясни и над теб небето. В живота както и в природата дните биват ту светли, ту мрачни. Бивало ли е някога буреносни облаци да не отминат? И има ли някой на света, който да мисли по този начин? Не мисли и ти така за своята скръб и ще се утешиш с надежда.

На теб ти е тежко. Но дали това е случайно, без причина? Преклони малко главата си и си спомни, че има Господ, който бащински се грижи и не снема очите Си от теб. Ако те е постигнала скръб, то е само с Негово съгласие и воля. Никой освен Него не ти го е изпратил. А Той знае много точно какво, кому, кога и как да изпрати и когато изпраща, върши го за добро на този, комуто предстои скръб. Огледай се и ще видиш добрите Божии намерения за теб в постигналата те скръб. Или някакъв грях иска да очисти Господ, или да те отклони от греховно дело, или да те запази с по-малка скръб от по-голяма, или да ти даде случай да покажеш търпение и вярност пред Него, за да може след това да прояви над теб славата на Своето милосърдие. Нещо от това непременно идва към теб. Открий какво именно и го постави като пластир на своята рана и така ще успокоиш нейната пареща болка. Ако обаче не успееш да видиш ясно какво именно иска да ти даде Господ чрез постигналата те скръб, утвърди в сърцето си вярата, че всичко е от Господа и че всичко, което идва от Господа е за наше добро, като повтаряш на колебаещата се душа: така е Богу угодно. Търпи! Когото Той наказва, той е Негов син!

Най-вече спри вниманието си на своето нравствено състояние и на вечната съдба. Ако си грешен, какъвто наистина си в действителност, радвай се, че е дошъл огънят на скръбта, който ще изгори греховете ти. Принеси се в другия живот. Застани пред съда. Вгледай се във вечния огън, подготвен за грешниците. От там погледни на своята скръб. Ако трябва да бъдеш осъден за ада, какви ли нещастия не би пожелал да изтърпиш тук, само да не попаднеш под това осъждане. Ще пожелаеш всеки ден да бъдеш рязан и горен, отколкото да попаднеш в тези неописуеми и непрестанни мъки. Не е ли по-добре, за да избегнем геенската мъка, да потърпим сега тези не така големи скърби? Казвай си: поради моите грехове са ми изпратени тези удари и благодари на Бога, че Неговата благост те води към покаяние. След това вместо безполезна скръб, разбери какъв грях носиш в себе си, покай се и престани да грешиш. Когато така се подготвиш, непременно ще кажеш: малко ми е това. По отношение на греховете ми, това ми е даже малко!

Затова, дали носиш част от общата горчива съдба или изживяваш лични нещастия и скърби, благодушно търпи, с благодарност ги приемай, като от ръцете на Господа, като лекарство срещу греховете ти, като ключ, който отваря вратите на Царството Небесно. Не роптай, не завиждай на другите и не се предавай на безсмислена скръб. Обикновено в състояние на скръб едни започват да негодуват и роптаят, други съвсем се объркват и изпадат в отчаяние, а трети потъват в своята мъка и непрестанно скърбят, без да се оглеждат около себе си и без да издигат сърцето си нагоре към Бога. Всички те не използват своите кръстове както трябва и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им дава в ръцете възможност за спасение, а те Го отблъскват.

Постигнали са те скръб и беда, вече носиш кръст. Сам направи така, че това носене да ти бъде за спасение, а не за погиване. Затова не се иска да преместваш планини, а само да се промени начина на мислене и разположението на сърцето. Възбуди благодарност, смири се пред Силната ръка, покай се и изправи живота си. Ако е отслабнала вярата ти, че Бог управлява всичко, възвърни я в душата си и ще разцелуваш десницата Божия. Ако е изчезнала мъката ти по сторените от теб грехове, изостри бдителността на съвестта си и ще видиш, че ще оплачеш греховете си и ще измиеш скръбното униние със сълзите на покаянието.

Ако си забравил, че горчивината на тукашната съдба изкупва от още по-голямата горчивина на вечната участ, спомни си това и към благодушието ще прибавиш желание за скърби и така чрез малките тукашни скърби ще получиш от Господа вечна милост. Много ли е и мъчно ли е всичко това? Такива размишления и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с Христовия кръст и от него изтичат спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава върху нас, тежи ни, а спасителна сила не получаваме, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава не се явяваме спасяващи се кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

Малко ви казах от многото във връзка с външните кръстове и ви призовавам, братя, да ходите в мъдрост, като изкупвате времето и мъките и скърбите с благодушно търпение, благодарност и покаяние. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни постигат, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим чрез тях не само заради бъдещите, но и заради настоящите от тях плодове. Амин.

Близки теми:

Разцъфването на тръните Всички грижи да предадем Богу Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Чашата Христова Наказвам те от обич

Пътеката на живота е болка и сълзи: по нея навсякъде са тръни и шипове. На всяка крачка – Кръст, борба и скърби, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва с остро копие. Ако можехме да вземем земята и да я изстискаме като гъба, щяха да потекат кръв и сълзи.

«Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той»,- казва псалмопевецът.

Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води към радост. От розата излизат шипове, а от шипа израства роза. Дъгата обикновено се появява след дъжд с гръмотевици. Бурята трябва да мине, за да започнат да се виждат звезди на небето.

Разсъждението, просветено от християнска вяра и любомъдрие, ражда способността прозорливо да се вниква в същността на немощта. В болката то вижда радост и надежда. Защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

За създаване на шедьовър на скулптурата се изисква усилена работа с чук. Великите души са задължени със своето величие на тежки скърби.

Златото и скъпоценните украшения отначало минават през огнената пещ.

Болката съкрушава човешкото същество. Това е изяждащ огън. Това е гръм и буря. «Като море, вътре в мен никога няма покой»,- казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват всички едновременно. Тогава кръстът е доста тежък. Напрежението достига връхната си точка. Душата изпитва такава тежест, че едва се държи. Всичко наоколо и вътре изглежда черно. Навсякъде тъма, навсякъде безизходност. Скърбите в живота са като копия и ножове. Копия и ножове, които безжалостно измъчват и разкъсват сърцето, запалват го и го парализират, напълно го лишават от сили.

Единственото, което ни остава в такива моменти, са вопъл, сълзи и заедно с това горещи молитви към Бога.: «Помилуй ме, Господи…потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки…», «Сърцето ми стана като восък…», «Помилуй ме, Господи, изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм като мъртъв…», «сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?»

Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е изплетен от тръни. Понякога пътят на живота му върви като песен и радостна симфония, но по-често този път се получава само като безкраен печален траурен марш.

Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Изучавали са го философи и обществоведи, психолози и много други. Но истинският отговор е християнството, във вярата, в Божия Закон.

Този отговор е двойствен. От богословска гледна точка болката е резултат от падението, както и всяко друго зло. Тя е резултат от неправилното използване на свободата, плод на непослушанието. От етическа и нравствена гледна точка тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.

«Винаги ще почитам Бога - казва Григорий Богослов, - каквито изпитания и да допусне върху мен. Болката за мен е лекарство за спасение». Василий Велики пък казва така: «Понеже Бог ни приготвя венец за Своето Царство, нека болестта бъде повод за добродетел».

«Скърбите – казва свети Йоан Златоуст, – ни приближават към Бога. И ако мислим за ползата на скърбите за вечността, няма да се огорчаваме».

Свети апостол Павел, който претърпял толкова много гонения и скърби, целият уязвен от «язвите на Господа», учи, че Бог допуска човек да страда «за полза, та да участваме в Неговота светост».

Бог има хиляди начини да прояви Своята любов към теб. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословието. «Скръбта ви ще се обърне на радост» – казва Господ.

Каквато е битката, такава е и победата. В небесното купуване няма евтини неща. Времето на страданието и жертвата е време за благословение: след всеки кръст следва възкресение. Какво от това, че сега страдаме и непрестанно ридаем? «Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава»,- казва апостол Павел.

Човек, който търпи страданията, е истински подвижник, който печели славни победи и ще бъде напълно възнаграден с вечни блага. «Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат»,- казва апостол Павел в посланието към Коринтяни.

Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, е вече победител. Той е избраник, който чрез твърда вяра в Бога е достигнал радостта, вкусил от Господнята благост; той е потенциален венценосец. Той може заедно с апостол Павел победно да възкликне: «С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в ония ден Господ».

С таково духовно измерение преодоляването на болката и преобразяването ѝ в изкупителна радост става реалност. Това е изменение, извършвано чрез Божията сила. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за плътския човек – мечта, то за вярващия това е велико чудо на Божието изменение. Духовното отношение към страданиятя дава решение на великия въпрос и извежда от тъмнината към светлината. И така, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни сполетяват, като към Божие благословение. Семето първо се заравя в земята, разлага се и после създава живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Голямо е Божието благословение на полето на сълзите – благословение, което придобива онзи, който вярва истински, благодарение на дара на разсъдливостта. Божието благословение и милост почиват върху тези, които са минали през пещта на многообразните скърби, укрепени с Божията сила и разсъждение. Очаква ги вечен, безсмъртен и всеблаг покой в Бога! Амин.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

Близки теми:

Пътят на правдата Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Радост без сълзи и сълзи без радост Болката

Много хора не усещат съществуването на въздуха, докато не подухне ветрец. Не се замислят за съществуването на светлината, докато не настъпи мрак. Така и много християни не чувстват присъствието на Бога до тогава, докато не се извие бурният вятър на войната. Не се замислят за Бога, докато им блести светът и им се е усмихва щастието.

Но когато се е повдигнал вихърът на войната, когато се обединят всички сили на злото и покрият всичко с тъмнина, хората започват да не мислят за нищо друго, освен за Бога.

Денят Господен! В Свещеното Писание това, което за хората е нощ, страшна нощ, кръв и дим, страх и ужас, кръв и мъки, огън и гибел, вопли и викове, всичко това е наречено ден Господен.

Ще попитате, как е възможно това? Защо? Защото именно при такива обстоятелства, преситените и загубилите образа Божий, в пълнота осъзнават, че Бог е всичко, а те – нищо. Самолюбивите се покриват със срам, надменните отпускат очи, богатите ходят с празни джобове, управниците желаят да бъдат удостоени с разговор поне от полицейския окупатор,  нерадивите свещеници ридаят пред разрушените храмове, някога капризните жени в мръсни дрипи варят за обяд бълвочи. И всички те мислят само за едно – за Божието величие и за нищожеството  на човешкия прах.

Ето защо тази страшна нощ е наречена ден Господен. Защото в този ден Сам Господ се явява. Докато е продължавал спокойният човешки ден, човекът не си е спомнял за Бога, даже се е превъзнасял над Него и се е надсмивал над вярващите, смял се е на тези, които са го карали да дойде в храма. Когато настане страшният ден Господен, всички хора се обръщат към Господа, признават Божията власт, разпитват за църквата, почитат свещенството, започват да четат духовни книги, със срам въздишат по своето минало, каят се в греховете си, дават милостиня, помагат на болните, постят, причастяват се, защото разбират че смъртта е близко и е близък този свят, където е ден Господен – благ, светъл, радостен, вечен.

превод от руски

Православное Заволжье

Близки теми:

Пътят на правдата Европа е като прегърбена жена Какво се случва с безбожниците За необходимостта от поменаване на умрелите Благослови враговете ми, Господи

Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения.(1 Петр. 1:6)

Като имате надежда за царството Божие, радвайте се, макар и временно, защото знаете, че в този свят и живот не може да има непрестанно щастие, а за съжаление ще имаме и много скърби, и затова апостолът казва направо: “макар сега и да поскърбите малко в различни изкушения”.

Защо трябва да скърбим в много изкушения? Нима Бог се радва да минаваме през трудности и изкушения? Горко ни, ако мислим така – Бог не е садист, за да се радва на нашите трудности, нито пък ни изпраща трудности, нито иска да имаме трудности. Бог не приема да съ-действа със злото, което съществува в този свят. Бог никога не съдейства на злото, което съществува в света. Какво става тогава? Злото съществува поради свободата на човека, поради факта на нашето падение. Злото съществува, защото нашият път често е път противоположен на мъдруването на този свят и сме принудени да чувстваме скръб в сърцето ни. По времето на апостол Павел християните били гонени и неговите послания били писани през първи век, в условията на гонение. По онова време, който кажел, че е християнин, това означавало край на неговия живот. Апостолът пише: Не се страхувайте, имайте надежда в Божието наследство, което се пази за нас и го живеем от сега, то се пази за нас на небето, радвайте се с тази надежда, макар и за кратко да скърбим в различни изкушения, т.е. не само, когато ни преследват идолопоклонници. Слава Богу, днес нямаме идолопоклоници по документи, поне в нашата страна, но идолопоклонството е около нас и много пъти ние самите сме идолопоклонници, защото се кланяме на нашите страсти. Кланяме се на материята, на неща, които, когато дойде час да се отречем от тях, се чувстваме толкова зле, че може дори да плачем. Чувстваме се зле, когато не си позволяваме да извършим нещо, знаейки, че там няма да имаме полза. Чувстваме се зле дори, когато ставаме обект на коментари и ирония, поради моята вяра, поради това, че вярвам и искам да вярвам в Бога. Добре, ние сме възрастни хора, и да каже някой дума срещу нас, не е беда. Човек обаче днес действително се удивява – преживяхме го и ние като ученици –- виждайки в училищата деца, млади хора с тяхната присъща юношеска буйност и незрялост, да иронизират и се подиграват на деца, които остават верни на Бога, и то не от злоба, а ей-така.

– У-у, ще ставаш поп! Ще ставаш калугерка! Калугер!

Хиляди неща. И детето понася върху себе си тежестта на този коментар. Или пък всички ние – само да стане нещо в Църквата, после където и да отидем, като ни видят и почват:

– Ето ги! Елате вие, дето ….

И трябва да се отбраняваме, притиснати сме до стената да се защитаваме за нещо, което е станало в средите на Църквата. А то какво е? Човешко несъвършенство. Кой е казал някога, че Църквата е обещала съвършенството в този свят? Всички се борим с нашето собствено несъвършенство. Нима някъде съществува съвършенство? Ако съществува, да ни кажат къде е да отидем да го намерим. И ако при учениците на Христос не е съществувало, нима ще съществува в този свят? Църквата не е съвкупност от непогрешими и безгрешни хора, а от хора, които се подвизават и се покайват, познават покаянието, могат да се борят, да не изоставят борбата, каквото и да стане. Човек може да има много страсти и недостатъци, ти обаче не знаеш как Бог съди този човек. Очите ни са виждали много често как Бог има напълно различна преценка от човешката. И тъй, защо трябва да скърбим в различни изкушения?

“та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”

От цялото това премеждие излиза нещо много значимо – изпитването на вярата. Под изпитване нямам предвид, че Бог ни изпитва. Когато отидеш да кажеш на другия, който се пече върху жарта на скърбите и изкушенията:

– Знаеш ли, Бог те изпитва!

Той ще ти отвърне:

– Е, извинявай! Какво е това нещо? Нима Бог си играе с нас? Да ме изпитва!? Какво има да ме изпитва!

– Ама Бог те изпитва.

– Защо, Бог не знае ли дали съм верен? Трябва да ме смачка, за да види дали съм верен?

Сиреч, Бог да казва: ”Я да видим дали този вярва в Мене, да го притисна малко!”

Точно това правим ние хората, които не знаем сърцето на другия, докато Бог знае сърцето ни! Той знае дали вярваме или не вярваме в Него. Какво тогава какво е това изпитване? Защо се нарича така?

Това изпитване, чеда, не означава изпитване в смисъла, който обикновено влагаме – тоест, да изпитам, за да направя извод, какво става. А δόκιμος означава човек, който е вече изпитан и обучен, тоест много твърд. Изпитването на вярата е именно на твърдостта на вярата. Чрез изкушения, чрез скърби, чрез затруднението човек става твърд, придобива дълбоки корени, утвърждава се във вярата и се принуждава да укрепне, да стане толкова силен, че да не се огъне, да не падне, прави сърцето си скала, за да остане твърд. Затова скърбите и изпитанията помагат на нас, не помагат на Бога да разбере нещо. Бог не изпитва нужда да обогатява знанието Си за нас, а те помагат на нас и ако човек оползотвори по духовен начин изпитанията, тогава той действително става много силен. Случва се това, за което апостолът говори – човек става като златото, което се изпитва през огън, стопяват го и го слагат в огъня, за да стане чисто злато, да се отдели мръсотията и да остане чисто злато. Така е и с човека, който минава през изпитания и се очиства от ръждите, от страстите, които има и остава като чисто злато пред Христос за хвала, слава и чест, когато Той се яви.

Именно това е тайната на Църквата, която идва в нашия живот – не за да сложи край на нашите скърби. Църквата не прекъсва скърбите, нито ни избавя от тях и от изпитанията, а ни показва как да ги оползотворим по такъв начин, че това, което е трудно и мъчително, да стане за нас благотворно и радостно. Отровата да стане лекарство, горчивото да стане сладко и човек да излезе от това изпитание с голяма духовна полза, до такава степен, че отците казват, че ако човек не мине през скърби, изкушения и изпитания, той всъщност е неизпитан, той е, както народът казва на прост език, като суровото ядене. Нали? Вземи едно сурово ядене, сложи го в тенджерата, сложи му всички хубави съставки, които трябва да има, но ако го пожалиш и кажеш: “Не, свидно ми е да го пека, жал ми е да го сложа във огъня”, тогава какво ще стане с него?

Веднъж на Света Гора един старец – влах, румънец каза:

– Да знаете, че човекът, монахът и всеки християнин прилича на хляба. Ако хлябът имаше уста, както сме готови да го хвърлим в огъня на фурната – клетият, веднага щом го сложим в пещта, ще започне да вика “Помощ! Извадете ми вън! Ще изгоря!”. Но ти, който знаеш, че за да го изядеш, трябва да стане хубав и трябва да се изпече добре, за да стане приятен на вкус, му казваш “Не!”. Седиш там един час, седиш и го пазиш, а той протестира, крещи “Помощ, съжалете ме! Изгорях!” Нищо. Стоиш там до фурната един час да се изпече, та да стане много вкусен! И колкото хлябът е по-изпечен, толкова е по-вкусен. Нима не правим това с ястията и казваме – да се сготви добре!

Св. Игнатий Богоносец, който живял през първи век и бил ученик на св. ев. Йоан Богослов, – съхранени са писмата му, които изпратил в Рим – казал: “Идвам в Рим да загина мъченически!” Той бил на 100 години и нещо. И понеже бил уведомен, че християните искали да подкупят палачите, за да не го хвърлят на лъвовете, им казал: “И много ви моля, не плащайте, за да попречите на лъвовете да ме изядат! Непременно трябва  да ме изядат лъвовете!”  Тогава често се случвало нещо странно – пускали лъвовете в амфитеатъра, но дивите зверове не закачали християните. Много пъти пред очите на всички онези хора те се укротявали и не им правили нищо. А св. Игнатий казал: ”Дори зверовете да не ме изядат, ще накарам да ги раздразнят, та да ме изядат, защото съм като пшеницата, която трябва да се смели, за да стане хляб, сладък хляб, който обаче трябва да се смели през зъбите на зверовете.”

Виждате, че първите християни знаели как да се отнасят към трудностите, към неуспехите, към проблемите в живота. За нас днес, деца, това е много важно, защото, за съжаление, цялото възпитание, което получаваме вкъщи и много пъти от вероучението в училищата, в Църквата, е едно –  така да се каже – евдемонистично възпитание. Тоест, учат ни, как да си прекарваме добре, да сме добре, да ни няма нищо, да сме наред със здравето, уроците да вървят, следването и само нещо да се развали, човек започва вътрешно да линее и дори се скандализира от Бога и пита: “Ама защо? Защо Бог ме оставя да пострадам от всички тези злини?” Защото не сме се научили, че в този свят Бог не ни е обещал някакво благоденствие, а обратно, показал ни е пътя и ни е казал: “Виж, в живота си ще имаш разнообразни изкушения, но те имат определен смисъл, имат определена цел, и тя е за твоя полза, ти да се изпечеш, да се обработиш чрез тези изкушения, както земята, която се обработва.”

И земята, образно казано, я боли, когато я ореш. Да, но ако не бъде изорана, как ще даде обилен плод? И тъй, оползотвори изкушенията и скърбите по духовен начин. Ако оползотвориш която и да е трудност, не е възможно да останеш без плод. Дори и в брака, женим се и срещаме проблеми, трудности, но ако живееш с бляна на безбурния живот и на медения месец и не разбереш, че меденият месец е само един месец и няма втори, шестмесечие, тримесечие или година. . . Трае ли медният месец поне една година? Или един месец?

Ако влезеш в брака с тази мечта, тогава ще се затрудниш изключително много. Защото, да, бракът включва това, но включва и труд, не е лесно да живееш с някой друг човек, да крепиш другия, трябва да превъзмогнеш себе си, ти трябва да умреш, за да живее другият. И след това да умрете двамата, за да живеят децата ви. Така е. Тоест трябва заедно да се уморите и след това каквото имаш и произвеждаш, да го дадеш на децата си. Това себепревъзмогване е велико нещо. Клетият, пребил се да работи години наред, много часове, на няколко работи, а с лекота дава всичко на детето си. Това представлява труд. Затова и бракът е начин и път на спасение, същото е и в манастира.

Един ден дойде един американец, с гръцки произход, учен, чел няколко книги и искаше да стане монах. Дойде и ме намери. Каза, че прочел няколко книги и след като ходил по някои места и изследвал няколко религии, решил да остане православен и монах. И защо? Защото, каза, четох, че монасите са ангели и се говори за ангелско житие. Казах му: “Господине, много хубава идея е да станеш като ангел! Добре, монасите са ангели, така да го кажем и наистина се говори за ангелско житие и ангелски чин, но ние сме човеци! Добре е да станем ангели, сине мой, но лека-полека! Сега, първоначално стани човек!”

Първо стани човек и след това ще станеш ангел. Не можеш да отидеш в един манастир и да кажеш – отивам в манастир да стана ангел! Защото много скоро ще откриеш, първо на първо, че си дявол - това е най-болезненото. Най-болезненото в манастира не е да се махнеш от света, да оставиш родителите си и знам ли, да вземеш решение, че няма да имаш семейство и такива неща. Най-болезненото е, когато се снеме покривалото от тебе и видиш собственото си зловоние. Когато видиш всички твои страсти и ти, добрият човек, нравственият, светият, който си бил добър и добродетелен студент, виждаш, че в себе си имаш много страсти, много трудности и не можеш да понасяш другия човек. Не можеш да го търпиш да диша! Не го търпиш. Можеш да възразяваш: ”На мене ли ми говориш така? Знаеш ли кой съм аз? Или кой бях аз?” Тези неща не минават в манастира – нито кой си, нито какъв си бил, нито нищо. Няма такива неща. Трябва да се научиш, че там ще се бориш. Влизаш в борба, в бойно поле, не очаквай да си прекарваш добре, ще дадеш кръв, за да получиш Духа, казват отците.

Същото е и в брака. В брака ще дадеш кръвта си, тоест няма да я дадеш, в монашеството я даваш, в брака ти я смучат, ще я изпият със сламка, няма друга възможност. И ти, естествено, с удоволствие ще дадеш кръвта си. Не е лесно нещо. Трябва да имаш предвид, че този път има определен смисъл, трябва да се научиш да оползотворяваш по духовен начин трудностите си там, където се намираш. Така е и в брака, и в монашеството, и Църквата.

Влизаш в Църквата, срещаш проблеми, затруднения, трябва да носиш Кръста на Църквата върху себе си, да понесеш Кръста на другия човек, на който и да е. Кой ти каза, че ще се занимаваш с ангелските светове? Ще се занимаваш с един човешки свят, ще се бориш с тези неща. Това е ценното в Църквата. Деца, лъжа е, голяма лъжа, да се представяме, че сме безупречни, както се правят протестантските деноминации – “О, колко хубаво!” Отиваш там и те посрещат някакви широки усмивки и пеят всички “Ла-ла-ла”. Такива неща. Ама човек с широки усмивки, думи и песничките ли се променя? Тук е нужно да се бориш тяло в тяло с греха, със себе си преди всичко. И много православни, клетите, отиват и се заблуждават – ходих там и беше толкова хубаво, имаше усмихнати хора, учтиви са, пяхме – и виждаш някакви възрастни дами с големи маникюри. . .които, клетите, не намират смисъл в Църквата и казват – ами, певците при нас не са добри, поповете ни имат брада, имат коса, има и черни раса, защо не се освежат малко?. .

Чуваш някакви неща, безумни. Този човек обаче не го е разбрал и казва: “Отидохме в тази „църква” и беше хубаво, пасторът беше учтив, посрещна ни на вратата, поздрави се с всички, усмихна се.” Е хубаво, естествено е да ти се усмихва, но същността на нещата не е това, не променяш хората по такъв начин. Знаете ли, деца, колко грозно нещо е когато съществува лицемерие, понякога дори и в семейството. Отиваш в един дом, идва жената и се обръща към мъжа си: “Господин Николау.” Абе детето ми, кажи му Йорго, Коста, еди-кой си. Ще се обърнеш към мъжа си на фамилия? Или детето да се обърне към баща си на презиме? Това ми напомня за някои мои състуденти, докато следвах богословие, които, клетите, бяха в някакви религиозни движения, бяха сгодени и когато ни представяха годеницата си, казваха: “Това е г-ца Николаиду!” Какви са тия неща? Болни. Ама какви са тия думи, сине мой!? Кажи й името! Какво ти стана? Лицемерие, мъртви форми. Както и да е.

“Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост”

В онази епоха имало християни, които били видели Христос и такива, които никога не Го били видели. Апостолът пише на вторите. Той самият Го видял и бил с Него.

“Когото обичате, без да сте Го видели”. Тук искам да спра за малко и да ви кажа, че в Църква правим именно това. И вие, ако искате да намерите смисъл във вашето търсене на Христос, трябва да разберете едно основно нещо – в Църквата не формираме верни хора, вярата е едно стъпало, но не е съвършеното. В Църквата формираме хора, които не просто вярват в Христос и, когато казвам вярват, имам предвид, че вярват, че просто Бог съществува, а формираме хора, които обичат Христос. Ние сме призвани да възлюбим Христос, не просто да повярваме, че Той съществува. Това е големият проблем на християнина днес. Питаш някой човек и той ти казва:

–  Вярвам в Христос, разбира се!

Той не е невярващ. Вярвам в Христос. Но той не обича Христос, защото не иска да прави нищо за Него, иска просто да вярва в Него и да не бъде считан за невярващ; или пък Го използва, когато му е нужен. Той казва: “Виж, разбира се, аз, колкото пъти Бог ми беше нужен, се помолих и Той ме чу!” Бог е нещо, което използваме. Имам някаква нужда, моля се и ме чува! И Той, естествено, когато има нужда от мене, Го чувам! Тоест иска например да отбележа някакъв Негов празник, правя го! Иска да ходя един път на църква в месеца, отивам! Иска да изпълнявам няколко елементарни заповеди, правя го! Имаме търговски отношения с Бога – аз Му работя, Той ми работи и сме наред. Нито Той има много оплаквания, нито аз много претенции и всеки е доволен. Без обаче да Му давам много свобода, да Си знае мярката, да знае границите Си! Бог трябва да знае, че не може да иска много неща от нас, без грубости, трябва да иска няколко неща, които можем да правим, а оттам нататък – нищо, защото след това нещо не върви добре. И ако някой се излъже и направи нещо повече, тогава започват проблемите. Големите проблеми. И ви признавам, че най-големите проблеми, които имаме в средите на Църквата, идват от тези човеци, този тип хора, така нар. религиозни хора, за които Бог е религия, тоест определен религиозен факт. Христос за тях не е Откровение, те не обичат Христос, защо? Защото за тях Христос е идеология, религия, съвкупност от идеи, които са изключително хубави и красиви, златни, но никой никога не може да обича една идея. Нито някой е толкова малоумен да жертва живота си за една идея. Нито обичаш една идея. Има ли някой от вас, който може да се ожени за една идея? Не можеш да се ожениш за една идея. Жениш се с друг човек, с една личност, защото имаш конкретна връзка с тази личност.

В Църквата никога няма някаква идея, Църквата е срещу всяка идеология, срещу всяка философия, всяко умозрение, това е нещо, което трябва да научим много добре, защото, за съжаление, беше силно проявено в религиозните поучения дори в нашата страна. За нас Бог беше дълг, морализъм, задължение. Не научихме, че за нас Бог е възлюбена Личност и че човек е влюбен в Бога, той обича Христос и Го обича силно, обича Го толкова силно, че никоя друга любов не може да устои пред любов към Христос, дори любовта към нашето аз. Това е любов, чрез която Христос ни зове да превъзмогнем всяка друга любов. Виждате ли какво казва: Внимавайте добре – казва Христос, – Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). Христос идва и ти казва – ако обичаш баща си или майка си повече от Мене, не си достоен за Мене. Ако обичаш живота си повече от Мене, не си достоен. Защо? За да покаже, че никой не мрази родителите си, безкрайно ги обичаме, но в тази любов има определена йерархия и любовта към Бога е любов, която е пламък, огън, която, когато пламне в сърцето на човека, покрива всички, не можеш да мразиш никой, ако обичаш Христос, но и не можеш заради любовта към другия да загасиш любовта към Бога. Понякога наистина се намираме в голямо затруднение. Мъчениците, деца, често са се оказвали в такива трудности.

Преди няколко дена празнувахме св. Калиопиос – на 7 април. Той бил 15-годишен мъченик. Езичниците го хванали и го попитали дали е християнин, а той отвърнал утвърдително. Решили да го убият. Майка му била там. Решили да го разпънат на Кръст. На Разпети Петък го разпънали на Кръст, без да знаят, че било Разпети Петък. Майка му била под Кръста и отишла там да не би детето й да се огъне и отрече от Христос. Помислете само каква йерархия на любовта имала в себе си. Също и св. 40 мъченици и майката на най-малкия – Мелитон. Когато ги извадили от замръзналото езеро в Севастия и всички били мъртви, нейният син още бил жив. 39-те тела на мъчениците били натоварени в една каручка и ги отвели надалеч, за да ги изгорят. Майката отишла, както пише, и виждайки детето си, което още било живо, а идолопоклонниците не го били взели с тях, тя го нарамила и се забързала зад каруцата, за да успее да го сложи заедно с другите и така да не се лиши от мъченическия венец.

Света Перпетуа, която била 20 годишна девойка и току-що била родила своето дете. Тя била дъщеря на синклитика, тоест на министъра, и когато я отвели в тъмница и не могли да я накарат да промени вярата си, нейният мъж отишъл, взел детето и казал – съжали детето си, какво ще стане с него, кой ще кърми, който ще го отгледа? И не й давали детето, за да могат да пречупят духа й. Тоест помислете само каква борба е било това, но въпреки това мъчениците останали твърди. Св. Йоан Златоуст има хубаво слово за света Соломония, която имала седем деца (св. братя Макавеи), които били убити пред нея. Един хвърлили във врящ тиган, други обесили, трети обезглавили. Тя била еврейка, говорела на еврейски на децата си и им казала:

– Внимавайте, да не се отречете от вашата вяра! Останете верни на Бога и не се страхувайте от временното мъчение, а имайте пред очи Божията любов!

И ние очакваме срещата с Христос, ще минете през мъката и ще срещнем Христос, не се страхувайте. И казва св. Йоан Златоуст – като възхвала – виж мъченицата, след това и сама загинала мъченически, след като преди това седем пъти умряла мъченически като майка, когато убивали децата й. О, блаженна майко!

Тази, която надмогнала природата; най-силното чувство в света е майчинството, кой може да отрече това? Дори едно малко птиче има майчинско чувство. Тръгваш да направиш нещо и майката на малкото птиче те напада. Въпреки всичко, това най-силно чувство отстъпва пред Божията любов и дава смисъл на всички останали неща. В крайна сметка, в Църквата това, което крепи света и нас, не е вярата ни в някаква идея – не сме идеолози, ни най-малко, нито философи, нито мислители, нито хора на абстрактното изкуство, а конкретната връзка. В Църквата развиваш конкретна връзка на любов с личността Иисус Христос, т.е. това, което св. ап. Петър казва, че вие, макар и да не сте го видели Христос лично, Го обичате!

Превод: К. Константинов

източник: http://dveri.bg/kq9rq

Близки теми:

Ролята на скърбите в нашия живот Бог ли изпраща злините? Разрушаването на семейството Наказвам те от обич Когато изглежда, че Бог ни е дал изпитание повече, отколкото можем да понесем

Двама любими ученици на Господа искаха от Него престоли на славата – Той им дари Чашата си (Мат. 20:23).

Чашата Христова са страданията.

Чашата Христова дава на земята на причастниците си участие в благодатното Христово царство, приготвя за тях на Небето престоли на вечна слава.

Всички ние сме безответни пред Чашата Христова; ни­кой не може да се оплаче от нея, да се откаже от нея; защото Заповядалият вкусването й Сам преди всички я изпи.

О, дърво за познаване на добро и зло! Ти уби в рая на­шите родоначалници, като ги измами с прелестите на чувст­веното наслаждение и с прелестите на разума. Христос, Изкупителят на погиналите, донесе на земята, при падналите и изгнаниците, Своята спасителна Чаша. Чрез горчилката на тази Чаша в сърцето се унищожава престъпното, убийствено греховно наслаждение; чрез смирението, обилно изливащо се от нея, се умъртвява гордият плътския разум; на пиещия с вяра и търпение от нея му се връща вечният живот, отнет и отне­ман от нас чрез вкусване на забранения плод.

Чашата Христова, чашата на спасението ще приема (Пс. 115:4).

Чашата се приема, когато християнинът търпи земните скърби със смиреномъдрие,  заимствано от Евангелието.

Свети Петър се спуснал с изваден нож в защита на Богочовека, обкръжен от злодеи; но прекроткият Господ Иисус казал на Петър: Тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец? (Йоан. 18:11).

И ти, когато те заобиколят беди, казвай за утеха и подк­репа на душата си: Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?

Горчива е Чашата; само при поглед към нея се губят всички човешки съображения. Замени съображенията с вяра и изпий мъжествено горчивата Чаша – подава ти я всеблагият и премъдър Отец.

Не фарисеите, не Каиафа, не Иуда са я приготвили, не Пилат и неговите воини я подават! Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?

Фарисеите замислят злото, Иуда предава, Пилат заповяд­ва незаконното убийство, воините на управителя го извърш­ват. Всички те са си приготвили сигурна гибел със злодеяни­ята си; не си приготвяй и ти също толкова сигурна гибел чрез злопаметност, желание и мечтаене за мъст, негодуване сре­щу враговете си.

Небесният Отец е всемогъщ, всевиждащ; Той вижда скърбите ти – и ако би намирал, че е нужно и полезно да от­върне от теб Чашата, то непременно би сторил това.

Господ – свидетелстват и Писанието, и църковната исто­рия – в много случаи е допускал скърби върху възлюбените Си и в много случаи е отклонявал скърби от възлюбените Си съобразно непостижимите Си съдби.

Когато Чашата се яви пред теб, не гледай човеците, ко­ито ти я подават; повдигни взора си към Небето и кажи: Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?

Чашата на спасението ще приема. Не мога да отхвърля Чашата – залога за небесни, вечни блага. Христовият апостол ме наставлява на търпение: През много скърби – казва той -трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Нима да отхвърля Чашата – средството за достигането, за развиването в себе си на това царство! Ще приема Чашата – Божия дар.

Чашата Христова е Божи дар. Вам е дарувано - е напи­сал великият Павел до филипяни – заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него (фил. 1:29).

Приемаш Чашата, на пръв поглед както изглежда от човешки ръце. Какво те интересува, праведно ли постъпват тези човеци или незаконно? Твоята работа е да постъпиш праведно съгласно задължението на Иисусов последовател -с благодарност към Бога, с жива вяра да приемеш Чашата и мъжествено, до дъно да я изпиеш.

Приемайки Чашата от човешки ръце, си спомни, че тя е Чаша не само на Невинен, но и на Всесвят. Като си спомниш това, повтори за себе си и за подобните на теб страдалци -грешници, думите на блажения и благоразумен грешник, ко­ито той произнесъл, бидейки разпнат отдясно на разпнатия Богочовек: Ние (…) получаваме заслуженото според делата си (…) Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! (Лук. 23:42).

После, като се обърнеш към хората, им кажи (ако ли пък те не са в състояние да разберат и да приемат думите ти, то, за да не хвърляш честните бисери на смирението под краката на неможещите да ги оценят, кажи в мисълта и сърцето си): „Благословени да сте, инструменти на Божията правда и ми­лост, благословени да сте отсега и довека!”

Само с това ще изпълниш заповедта на Евангелието, която казва: Обичайте враговете си, благославяйте ония, ко­ито ви проклинат (Мат. 5:44).

Помоли се за тях на Господ, за нанесените ти оскърбле­ния и обиди да им бъде въздадено с временни и вечни награди, извършеното над теб да бъде вменено на съгрешилите на Христовия съд за добродетел.

Макар сърцето ти и да не иска да постъпва така, при­нуждавай го; защото само насилващите сърцето си към из­пълняване на Евангелските заповеди могат да наследят Не­бето (Мат. 11:12).

Ако не искаш да постъпваш така, значи не искаш да бъдеш последовател на Господ Иисус Христос. Старателно вникни в себе си и се огледай: не си ли си намерил друг учи­тел, не си ли му си се подчинил? Учителят на омразата е дя­волът.

Ужасно престъпление е човек да обижда, да притеснява ближните си; ужасно престъпление е убийството. Но който мрази своя гонител, клеветник, предател, убиец, злопаметен е по отношение на тях, отмъщава им, грехът на този човек е много близък до техния грях. Напразно се представя той пред себе си и пред другите за праведник. Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец (1 Йоан. 3:15) – е възвестил любими­ят Христов ученик.

Живата вяра в Христа наставлява (християнина) да при­ема Чашата Христова; а Чашата Христова влива в сърцата на причестниците си надежда на Христа; надежда на Христа дава на сърцето сила и утешение.

Каква мъка, каква адска мъка е – човек да се оплаква, да роптае срещу предопределената свише Чаша!

Грешни пред Бога са ропотът, нетърпението, малодуши­ето и особено отчаянието – уродливи чеда на престъпното неверие.

Грешен е ропотът против ближните, когато те са инст­рументи на нашите страдания; още по-грешен е той, когато Чашата слиза при нас направо от Небето, от Божията десни­ца.

Който пие Чашата с благодарност към Бога, с благосла­вяне на ближните, той е достигнал до свещен покой, до бла­годатния Христов мир, още отсега се наслаждава в духовния Божи рай.

Временните страдания сами по себе си не означават нищо: ние им придаваме значение чрез нашата привързаност към земята и към всичко тленно, чрез нашата хладност към Христа и към вечността.

Ти търпиш горчивината и отвратителния вкус на лекар­ствените смеси; търпиш мъчителното рязане и изгаряне на членове; търпиш продължителното измъчване с глад, продъл­жителното затваряне в стая; търпиш всичко това, за да бъде върнато изгубеното здраве на тялото, което, като оздравее, отново непременно ще се разболее, непременно ще умре и ще изгние. Потърпи горчивината на Чашата Христова, доставя­ща изцеление и вечно блаженство на безсмъртната ти душа.

Ако Чашата ти се струва непоносима, смъртоносна – с това тя те изобличава: наричайки се Христов, ти не си Христов.

За истинските Христови последователи Чашата Христо­ва е чаша на радостите. Така светите апостоли, след като били бити пред събранието на иудейските старци, излязоха из синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса (Деян. 5:41).

Чул праведният Иов горчиви вести. Вест след вест идва­ли да удрят в твърдото му сърце. Последната от вестите била най-тежка: поразяване на всичките му синове и всичките му дъщери от насилствена, внезапна, ужасна смърт. От силна скръб праведният Иов раздрал горната си дреха, посипал с пепел главата си, под действието на живеещата в него покор­на вяра паднал на земята, поклонил се на Господ и рекъл: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне! (Иов. 1:21).

Довери се с простотата на сърцето на Този, при Когото и космите на главата ти са преброени: Той знае с какъв раз­мер трябва да бъде подаваната ти целебна Чаша.

Гледай често към Мисус: пред убийците Си Той е като безгласно агне пред стригачите си; предаден е на смърт като кротка овца на заколение. Не сваляй от Него очи – и страда­нията ти ще разтворят с небесна, духовна сладост; раните на Иисус ще изцелят раните на твоето сърце.

Спрете се! - казал Господ на онези, които искали да Го защитят в Гетсиманската градина, а на дошлия да Го върже изцелил отрязаното му ухо (Лук. 22:51).

Или мислиш – възразил Господ на опиталия се да отвърне от Него Чашата чрез оръжие, – че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? (Мат. 26:53).

По време на беди не търси човешка помощ; не губи скъ­поценно време, не изразходвай силите на душата си в търсе­не на тази безсилна помощ. Очаквай помощ от Бога; по Не­гов знак, когато му дойде времето, ще дойдат хора и ще ти помогнат.

Мълчал Господ пред Пилат и Ирод, не произнесъл ни­какво оправдание. И ти подражавай на това свято и мъдро мълчание, щом видиш, че враговете ти те съдят с намерение­то непременно да те осъдят, съдят те само за това – да прик­рият чрез маската на съда своята злонамереност.

Независимо от това, дали Чашата ще се яви пред теб предшествана или предхождана от постепенно натрупващи се облаци, или внезапно, носена от свиреп вихър, казвай за нея на Бога: „Да бъде Твоята воля.”

Ти си ученик, последовател и слуга на Иисус. Иисус е казал: Който Ми служи, нека Ме последва и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител (Йоан. 12:26). А Иисус прекарал земния Си живот в страдания: бил гонен от раждането Си до гроба; злобата от самите Му пелени Му приготвяла насилст­вена смърт. Като постигнала целта си, тя не се наситила – мъчела се да изкорени и самия спомен за Него от лицето на земята.

По пътищата на временните страдания са преминали в блажената вечност след Господа всички Негови избраници. Невъзможно е, пребивавайки в плътски наслаждения, да пре­биваваме заедно с това в духовно състояние. Затова Господ непрестанно преподава на възлюбените Си Своята Чаша, чрез нея поддържа в тях мъртвост по отношение на света и спо­собност да живеят живота на Духа. Преподобни Исаак Сирин е казал: „Човекът, за когото Бог особено се грижи, се позна­ва по непрестанно изпращаните му скърби”¹.

Моли Бога да отклони от теб всяка беда, всяко изкуше­ние. Не бива дръзко да се хвърляш в бездната на скърбите – в това има горда самонадеяност. Но когато скърбите дойдат сами – не се бой от тях, не мисли, че са дошли случайно, по стечение на обстоятелствата. Не, те са допуснати от непости­жимия Божи Промисъл. Пълен с вяра и с ражданите от нея мъжество и великодушие, плавай безстрашно сред мрака и воюващата буря към тихото пристанище на вечността: неви­димо те ръководи Сам Иисус.

С благочестиво дълбоко размишление изучи молитвата на Господ, която Той произнесъл към Отца в Гетсиманската градина в изключително трудните часове, които предшества­ли Неговите страдания и кръстна смърт. С тази молитва посрещай и побеждавай всяка скръб. Отче Мой - моли се Спасителят, – ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39).

Моли се на Бога за отдалечаване на бедата от теб и за­едно с това се отричай от своята воля като греховна воля, сляпа воля; предавай себе си, душата и тялото си, обстоятел­ствата си – и сегашните, и бъдещите, предавай близките на сърцето ти твои ближни на Божията всесвята и премъдра воля.

Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта - немощна (Мат. 26:41). Когато ни обкръжат скърби, е нужно да учестяваме молитвите, за да привличаме към себе си особена Божия благодат. Само с по­мощта на допълнителна благодат можем да тъпчем всички временни бедствия.

След като получиш свише дара на търпението, внимател­но бодърствай над себе си, за да запазиш, да задържиш при себе си Божията благодат. В противен случай грехът незабелязано ще се промъкне в душата или тялото и ще я прогони от нас.

А ако поради небрежност и разсеяност пуснеш в себе си грях, особено – този, към който немощната ни плът е така склонна, който осквернява и тялото, и душата, то благодатта ще отстъпи от теб, ще те остави самотен, гол. Тогава скръб­та, допусната за твое спасение и усъвършенстване, сурово ще настъпи към теб, ще те смаже с печал, униние, отчаяние, за­това, че си държал Божия дар без нужното благоговение към дара. Побързай с искрено и решително покаяние да върнеш на сърцето чистотата, а чрез чистотата – дара на търпението: защото той като дар на Светия Дух почива само в чистите.

Светите мъченици са пеели радостна песен сред разпа­лена пещ, ходейки по гвоздеи, по острието на мечове, седей­ки в казани с вряла вода или зехтин. Така и твоето сърце, като привлече към себе си чрез молитва благодатно утешение, пазейки го при себе си чрез бдителност над себе си, ще пее сред нещастия и жестоки беди радостна песен на хвала и бла­годарение към Бога.

Умът, очистен чрез Христовата Чаша, става зрител на духовни видения: той започва да вижда всеобхващащия, неви­дим за плътските умове Божий промисъл, да вижда закона на тлението във всичко тленно, да вижда близката до всички, необятна вечност, да вижда Бога във великите Му дела – в създаването и възсъздаването на света. Земният живот се представя пред него като скорозавършващо странстване, съ­битията – като съновидения, благата му – като кратковремен­на съблазън за очите, като кратковременна, пагубна измама на ума и сърцето.

Какъв е плодът на временните скърби, принасяй от тях за вечността? Когато на свети апостол Йоан му било показа­но Небето, един от небесните жители го попитал, посочвай­ки към безчисленото събрание на светлоносни хора, облече­ни в бели дрехи, които празнували пред Божия престол свое­то спасение и блаженство: Тия, облечените в бели дрехи, кои са и откъде са дошли? – Аз – казва Йоан Богослов – му отго­ворих: ти знаеш, господарю. Тогава небесният жител казал на Богослова: Те са, които идват от голямата скръб; те опра­ха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца. Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Него­вия храм; и Тоя, Който седи на престола, ще се всели в тях; няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце, и никакъв пек; защото Агнецът, Който е сред престо­ла, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им (Откр. 7:13-17).

Отчуждаване от Бога, вечна мъка в ада, вечно общуване с дявола и с дяволоподобни хора, пламък, студ, мрак на гее­ната – ето кое е достойно да бъде наречено скръб! Това на­истина е скръб – велика, ужасна, нетърпима.

Земните наслаждения водят до голяма вечна скръб.

От тази скръб предпазва, спасява Чашата Христова, кога­то пиещият от нея пие с благодарност към Бога, със славословие на всеблагия Бог, подаващ на човека в горчивата Чаша на временните скърби Своята безпределна, вечна милост.

1) Слово 35.

Източник: Свети Игнатий Брянчанинов, Творения, том 1, АСКЕТИЧНИ ОПИТИ – част 1

Славянобългарски манастир „ Св. Вмчк Георги Зограф“, 2005

Близки теми:

Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Слава Богу! Тежестите допълват това, което ни липсва Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Болката