Днес хората имат много болка

Октомври 9, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

 

 

 

За необходимостта от поменаване на умрелите

Май 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

 

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

 

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

 

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

 

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

 

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

 

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

 

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

 

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

 

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

 

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

 

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

 

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

 

https://vk.com/orthodoxy_word

Как можем да преодолеем болката

Април 23, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Една жена, чийто син умрял, търсила по някакъв начин да си го върне и това я отвело при един отшелник, който живеел в пещера.

- Какво можеш да направиш, за да ми върнеш сина? – попитала го тя.

В желанието си да й обясни колко абсурдно е това, той кротко й казал:

- Ако ми донесеш едно сусамено зърно от къща, в която никога не е имало скръб, тогава аз ще направя онова, за което ме молиш.

Жената започнала да търси. Върнала се в града и влизала в къща подир къща. Но от всякъде чувала един и същи отговор:

- Но за какво ме молите, миличка? Не можете да си представите какво ни се случи тук!

И разказвали какво им се е случило и тя, каквато си била с добро сърце и обичлива се стараела да облекчи тяхното страдание. Излизала от една къща и влизала в друга. Търсейки “вълшебното” сусамено зрънце за да успокои собствената си мъка, тя се видяла да помага на всички, докато свършели всички жилища, хотели и магазини.

Нямало нужда да се връща при отшелника. Помагайки на всички в техните болки, тя забравила за своята.

Дано така да бъде и с нас!

Защо на мене, Боже мой?

Декември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Много обичаен въпрос, който всички твърде много сме задавали. Ние, които се правим на учители на другите, трябва да имаме предвид, че най-близките уши на проповедника са неговите и това, което говори, пред всички други трябва той да го чува и да го преживява.


Един въпрос, който много пъти се чува от устата главно на християни, този прословут въпрос – защо на мен, Боже мой? Тоест защо да стават тези неща? Дали е оправдан този въпрос, дали е естествен, докъде можем да го артикулираме, от къде нататък става хула срещу Бога, какво представлява, какво ни липсва, че го задаваме, по какъв начин можем да спрем с него и на негово място да засадим нещо друго – малко вяра, защото, както ще видите накрая, това, което липсва, е вяра. Ако човекът има вяра в душевния си резервоар и е изпълнил пространството на душата си с вяра, тогава въпросите „защо“ намаляват по чудодеен начин.


Болката и след това смъртта е общочовешко наследство, което сме наследили след грехопадението. Както знаете, в Рая човекът не изпитвал болка, нито умирал, той бил създаден от Бога безсмъртен, нямаше да има болка и смърт, ако човек не беше излязъл от Рая. Болката и смъртта били наследени като болести, по-точно като последици от това наше излизане и изгнание от Рая. Дори когато Бог казал на първосъздадените хора, че в деня, в който ще ядете от този плод, в същия ден ще умрете, Той – използваме игра на думи – не спазил Своето обещание, хората не умрели в същия ден, а им дал една още една възможност – възможността на покаянието, на изповедта, на съзнанието на греха, който извършили. Но те отхвърлили и тази втората възможност. Дори св. отци казват, че ако бяха оползотворили тази възможност, навярно нещата нямаше да бъдат така, както станали впоследствие. Напротив, човек, вземайки справедливостта на своя страна, казал: „Не аз! Ева е виновна!“ А когато Бог се обърнал към нея, тя казала: „Не аз! Змията е виновна!“ Тоест отхвърлянето на отговорността, когато човек отърсва себе си от всяка вина, е обичайната реакция, и дори, както казват отците, ако искате да видите дали сме автентични чеда на Адам и Ева, няма какво друго да направите, освен да го видите по въпроса с отговорността. Винаги другите са виновни. Това доказва, че сме автентични деца и внуци на Адам и Ева. Болката и смъртта се наследяват в човешкия род и така човекът изпитва болка и умира. Гласът, който мъжът чува, че с пот на челото ще вади хляба си, и жената, че ще ражда с болки – тези болки отпечатват по този страшен начин страданието, което наследява човешкият род. Целият свят вече изпитва болка и не само изпитва болка, а изтлява и накрая умира. Наистина, ходът на човечеството без Боговъплъщението, без идването на Христос в света би било едно безутешно вървене към края, една тъмна пътека, която води единствено до по-гъст мрак. Какво преобръща този мрачен път? Нещо друго – идването на Иисус Христос на земята, когато Христос идва в историята, реално разсичайки човешката история, с идването Си отменя смъртта. Какво пеем в триумфалната песен на Възкресението? – „Със смъртта смъртта стъпка.“ Пеем, че чрез смъртта и Възкресението на Христос вече не съществува смърт и болка, човек не може вече да изпитва болка заради самата болка, една надгробна плоча вече не може да покрие свършека на човешкия живот. Това „Свърши се!” , което Христос изрече на Кръста, е начало на един друг живот, послание за всички нас. Сега покойниците спят и очакват тръбния зов на Ангела, бидейки по-живи от нас, защото те се намират в същинския живот, както се казва в една история в Атонския патерик. При възгласа Христос воскресе дяконът прикадявал и старецът казал на послушника – върви долу при починалите и им кажи Христос воскресе! Проявявайки послушание, калугерът взел ръчната кадилница, отишъл и казал: „старецът ми каза да ви кажа Христос воскресе, отци!“ и отците отговорили: „Воистину воскресе!“ – защото те са по-живи от нас. Христос казвал на ученика Си – остави мъртъвците да погребат своите мъртъвци. Има хора, които се движат между нас, и са умрели, и има хора, които са умрели, но са живи.


Идването на Христос в света не оставя смъртта така, както я намерил, тоест тя не е краят на човешкия живот, не е адът, който се описва в превъзходното слово на св. Епифаний Кипърски за слизането на Христос в ада, когато Христос срещна този страшен ад, който св. Лазар съзрял, както се казва в житието му, че откакто слязъл в ада и се върнал в живота, не се засмял повторно, защото видял ада безутешен, страшен, тъмен преди идването на Христос. Адът (като място) вече бива осветен чрез идването на Христос. Смъртта за християнина, за църковния човек става мост, който свързва едната част с другата, едното място с другото. Тя не е нищо друго, освен мост, път, който отвежда човека оттук, от ефимерните и преходни неща, в другата страна, в Божията прегръдка.


В манастира имахме един човек от Закинтос – Таси, който беше много простодушен човек, от тези нежни хора, в които Бог почива. Попитах го: кажи ми, какво е смъртта? Как гледаш на нея? Той ми каза: „когато бях малък, имах един чичо, който много обичах и казвах: той трябва да живее дълги години, защото е добър човек!“


Сякаш Бог трябва да прибира само злите, а да оставя добрите, защото нещо подобно приписваме на Бога – което означава, че ако оставя злите и оставя нас, трябва да видим, да не би и ние да сме сред злите…


Той продължи: „имах този чичо и го обичах, много, но внезапно една сутрин той получи сърдечен удар и отмина (от този свят) като птиче, без хабер да си имаме. Аз се разстроих, обвиних Бога и Му казах – защо взе този добър човек? Има толкова други – еди-кой си онеправдава, другият краде брашно, защо го оставяш? И тогава разстроен нито се молех, нито „Отче наш” казвах, но в съня си видях чичо, който беше много радостен, хвана ме и ми каза – ела тук, Таси! Защо си разстроен? Разстроен съм, обвиних Бога, защото Бог те взе и майка ми каза, че Бог те е взел. Аз не искам Бог да те взема, искам аз да те имам! И чичо му го хванал за ръка, завел го и му показал един голям шкаф и му казал: „А видя ли този шкаф? Да. Е, в този шкаф бях през целия си живот, затворен там. След това, когато дойде час Бог да ме призове при Себе Си, Бог и отвори този шкаф и ми каза: ела, освободи се сега! Сега можеш да полетиш. Кажи ми наистина, можеш ли да се разстроиш ти, че оставих в миналото шкафа, в който бях цял живот затворен и заключен? Сега е животът, сега летиш, сега се простираш.


Чух този възглед за смъртта от Таси, но той го казва, не го казва някой друг, докато не прочетох точно същото слово, някак по-богословско в превъзходните текстове на св. Григорий Палама, където казва, че човекът е затворен в една черупка – използва красивия образ на пеперудата – и казва, че животът ни не е нищо друго, освен пашкул, но реалният му живот не е това, което се вижда, а другото, което започва. След като го казва св. Григорий Палама, сметнах че Тасос е прав!


В живота ни идват болката и смъртта. Живеем в Църквата, но изпитваме болка, умираме или губим скъпи лица – колко страшно и непоносимо по човешки, най-страшното нещо е една майка да загуби детето си. По-нататък ще ви кажа, че има и по-страшно от това. Хората изпитват болка, но казва св. Николай Велимирович, че без Бога не издържаш – ако е трудно за човека, който се бори в Църквата, какво да кажем за човека, който се намира в хаоса на неведението и неверието, защото там човекът няма надежда…


Болката идва в живота ни и изпитваме не само болка поради смъртта или загубата на близък човек, а имаме и душевните болести, проблемите, болестите от простото всекидневие. Виждате как оценихме много неща, които смятахме в живота ни за дадености. Преди казвахме за работата „Не работя много часове!“, а сега казваме „Слава Богу, имам работа! Слава на Бога, той намери работа!“ И не след дълго ще плащаме, за да работим! Така човек цени нещата най-много, когато те започват да се поклащат. Колкото пъти сме ходили в болницата и на излизане ни питат: как си? И казваме: здравето е над всичко, хора! Преди всичко здраве! Веднага щом малко загубиш здравето, веднага щом чакаш резултатите в коридора и ти казват, че днес няма да излязат резултатите, а другата седмица, се смущаваш. Болки отвсякъде, войни и затруднения. Колко хубаво описва този час на затруднението, жестокия и мрачен час, превъзходният поет, великият св. Григорий Богослов, който казва – никъде не се вижда светлина, сякаш Христос спи, сякаш не чува, да Му говоря, и да не ме чува. И за да ме чуе, Му казвам едно „Защо“. С това „защо“ се обръщам към Него лично – защо на мен? Тоест какво Ти сторих? Хора, които Ти сториха злини, се грижиш за тях, а на мене, който нищо не Ти сторих и Те обичам, защитавам Те, и елей Ти нося в църква, и свещи Ти паля, и на всички Литургии ходя, ме караш да изпитвам болка!


Веднъж Галатия Сурели отишла при една баба, която й казала:

- Галатия, какво да ти кажа – имам големи проблеми! Детето ми е болно!

Галатия й отговорила:

- А-а-а, Бог те обича много!

- Да, но загубих и работата си!

- А-а-а, тогава те обича още повече!

- Да, но и мъжът ми е болен!

- А-а-а, Бог изключително много те обича!

- И в дома ни има много проблеми!

- Бог много, много те обича!- казвала Галатия.

Накрая бабата й казала:

- Е, няма ли да отиде да обикне и някой друг човек?! Все мен ще обича?!

Казваме, че изпитанието е Божията любов, но човекът трябва да има издръжливостта, но и обучението да го разбере.


Човекът, преживявайки това страшно събитие на болката, нейната острота, се намира в много труден момент, под напрежение, ще каже и една дума повече. Най-страшният момент в пътя на свещеника е когато трябва да опее млад човек – това е най-лошото, по-скоро най жестокото съизмерване със Свещенството, този разтърсващ момент, защото се връзва не само устата, но и душата ти.


Преди време ходих на опелото на един млад човек, войник, който загина при катастрофа. Беше дошъл един владика да извърши погребението, който ми каза: „Не мога, ще се разболея!“ Нищо не каза, нито думичка не продума (т.е. проповед).


В тези часове чува човек примерно майките, родителите да казват много неща, има мнозина, които обвиняват Бога, говорят тежки думи и хули, хулят и свещеника, сякаш той е виновен, че детето го няма, но наистина, с ръка на сърцето, особено отците, кой може да таи злоба към тази майка? Кой може да й каже, че не е добре, кой може да й го каже? След като нейната болка говори, нима може някой да й каже примерно, че сега не говориш добре? Да потърси обяснение от нея? Да й каже какво да ти сторя, след като не знаеш какво говориш? Ако ние като хора можем да правим така, нима Бог, Който е Баща и само с любов управлява света, отново с любов и разбиране няма да чуе тези страшни наши въпроси защо?


Св. Исаак Сириец казва – Бог не е справедлив, защото, ако беше справедлив, всички щяхме да сме в ада. Бог съди с любов, и виждайки болката на хората, не може да направи нещо друго, освен да разбере голямата болка, която кара човека да говори така.


Има и други моменти, говоря за всекидневната болка, където мнозина се чувстваме сякаш всичко е обърнато против нас, да нямаш накъде да се обърнеш, да чувстваш война отвсякъде, и въпросите „защо“ идват в повече. Защо, защо, защо на мене? Човек чувства, че Бог е жесток, неумолим, както казва св. Силуан Атонски, когато Го молил да Го види и години наред Бог не се явявал. Търся Те и не идваш в живота ми! Това естествено ли е? Тоест може ли човекът да има право в своето жалване, в това „защо“? Може ли да намерим оправдание? Когато една жена ражда и вика от болка, никой не може да й каже: „Виж, можеш да родиш, но болките имат един код – ще родиш с две „ах”“. Завчера четох, че когато една жена ражда, в нейното тяло едновременно сякаш се трошат не знам колко кости. Кой човек ще издържи това счупване, т.е. това мъчение върху себе си? Само една майка. Както много хубаво казва и митрополит Атанасий Лимасолски, как всемогъщият Бог е направил нещата – една майка, която издържа раждането, с такива болки, които един мъж никога не би издържал, същата жена, ако види един плъх вкъщи, вика полиция! Как Бог е направил така единият да допълва другия – това, което липсва на единия, другият да го има и никой да няма всичко.


Ние сме създадени от началото безсмъртни, душата ни е безсмъртна – такива сме в Божия замисъл, но смъртта дойде поради нашата незрялост и ни направи тленни и смъртни, умираме и страдаме, и изпитваме болка и се разстройваме. Човекът не е създаден за болка и смърт. Истината е, че колкото повече човек напредва духовно и увеличава своята духовна съпротива, тези въпроси „защо“ започват да намаляват, защото разбира, че това, което Божията любов е изпратила, е добро. Както при една покривка всичко е перфектно, отпред е красива, на задната страна, обаче, има много възли, стърчат конци и т.н. „Ние, хората“ – казва един подвижник – „виждаме обратната страна (болката), но Бог шие от лицевата страна (красивото изображение)“. Ние гледаме обратната страна, Бог гледа лицевата. Това е хубава мисъл, запомнете я.


В руския патерик се казва за един калугер в голям манастир, който работил в магерницата, където отсреща имало една икона на Света Богородица и всеки път, когато я поглеждал, изпадал в умиление и в сълзи. Той обаче имал и други послушания в манастира – бил просфорник, и дохиар, и трапезар. Дошъл му помисъл да каже на игумена да снеме от него някои послушания, за да има повече време да се моли повече и да има по-голямо умиление. Страшно нещо е помисълът. Ако те убеди, че „така е!“, става непобедим. Той отишъл и казал това на стареца:

- Геронда, вземи от мен част от послушанията, за да мога да са се моля повече!

Старецът му казал:

- За да изпадаш в умиление с тези послушания, означава, че Бог по този начин почива в теб.

- Не! Ти не знаеш!

Както казваше един старец, патериците започвали с думите „старецът рече“, сега е „младият рече“. Младият знае всичко. И тъй, старецът какво да прави, в даден момент изпълнил желанието му. От послушанията постепенно останала само магерницата. Малко труд, без голямо усилие от негова страна, не се потил по цял ден, е, след всичко това гледал и иконата на Света Богородица, но къде били сълзите? Къде било умилението? Вече нищо нямало. Тогава отишъл при стареца и му казал:

- Дай ми от послушанията, които имах, и още толкова!

Защото очевидно Бог така почивал в него. Така напредваме в духовните неща. Ето, от друга страна са трудностите, но Бог прави така, за да извлечем от това много по-поразителна полза от затруднението, през което минаваме. Много пъти, когато обвиняват някого, той казва нещо, което всички го казваме – „Мравка не съм закачил!“ Тези мравки кой ги закача – защото смятаме, че сме добри хора и след като сме добри, Бог не трябва да ни наказва. С това сякаш казваме на Бога: „Ближния накажи!“ Но нима това е доброта? Тоест сме толкова добри, че Бог трябва да започне да наказва от ближните? Нима това е духовен живот? Сякаш казваш на Бога: „Не виждаш, несправедлив си!“


Св. Олимпиада написала едно писмо на св. Йоан Златоуст, в което му пише, че злото и неправдата е навсякъде, как Бог търпи това? А св. Йоан Златоуст й отговаря хубаво: Бог оставя неправедните, за да се покаят, за да изчерпи всички граници на любовта, и взема праведните в техния най-добър час, за да не се осквернят, докато другите ги оставя, за да им каже – „дадох ви всички възможности да се покаете“.


Не може един баща да не изпитва същата любов и към неправедното и праведното дете – вие имате деца, родители сте и го знаете по-добре – децата, които са ви причинили повече изпитания, които са ви изпекли и от двете страни, ги обичате повече, повече се грижите за тях, защото чувствате, че имат по-голяма нужда от вас. Така прави и Бог, не че обича порочните повече от другите, а им дава време докрай да оползотворят всички възможности за покаяние.


Дали изпитаният са Божие наказание? – тоест аз съм един добър човек и вместо добрините, които правя, Бог ми дава тези болки? Според православното учение изпитанията не са Божие наказание, или във всеки случай не винаги са Божие наказание, защото има случаи в историята на Църквата, където Божията справедливост наказала човека, тъй като животът на всеки един човек е проповед, не само за него, но и за другите. Но богословието на Църквата ни казва: „Не, изпитанията не се третират както в Стария Завет, т.е. неправедният пред Бога би наследил тази болест, тази болка, той и неговият род“. В Православната Църква изпитанията не са нищо друго от същия жребий, който имал нашият Господ, т.е. същото „кърваво ходене“, където Христос оставил Своите следи върху земята, същият път, по който ходил първият сред мъчениците Стефан, всички апостоли, всички мъченици от първите векове, всички светци на Църквата, новомъчениците, мъчениците в Русия, съвременните мъченици в Сирия, тоест има Божии хора, които ходят по същите стъпки. Накратко, изпитанието, болката е жребий на праведниците. Не може човек да види първо Бога, ако не се изпече в пещта на изпитанието. Това не се харесва на никого, да ти каже Бог искаш ли да имаш изпитания? Кой ще каже така доброволно: аз! Никой. Една баба искала много да отиде в Рая и помолила своя Ангел да й каже как може да отиде в рая. Тя видяла в съня си една голяма градина, пълна със светци, които се радвали много. Там видяла един светец, който разпознала, и му казала:

- Как мога и аз да дойда там? Има ли някакъв начин?

А той й казал:

- Как да няма? Ето, ще минеш оттук, ще минеш и оттам и ще влезеш вътре.

Бабата погледнала и казала:

- Как ще мина оттук, тук има тръни! Ще си надупча нозете, ще ги разкървява.

А светецът й казал:

- И ние оттам минахме.

Изпитанията са жребий на праведниците, нима Бог не ги е обичал? Нима Бог не обичал Своята Майка? Да претърпи тази болка, най-голямата болка – майка да гледа детето си разпнато? Защо Бог го допуснал? Както казват отците, за да не може никоя майка да каже – „останах сама!“; за да може вече всяка майка да се обърне към тази велика Майка и да й каже: „Ти сега знаеш как е“. Защото на Света Богородица не била дадена особена благодат да не изпитва болка. Тя изпитала тази жестока болка, където имаш едно дете и го виждаш да умира. Тази болка, най-голямата болка, но Бог не облекчил болката й. Както и Христос на Кръста. Защото имаме лесен отговор – „Да, ама Той бил Христос.“ Не, когато пролял Своята кръв и изпитал болка, Той я изпитал като Човек, изпил чашата докрай. И то два пъти. Първо по пророчески начин, когато виждал това пред Себе Си, защото бил Пророк, виждал пред Себе Си мъченичеството, и след това когато изпил чашата по време на самото мъченичество – два пъти.


Затова и казал на Отца: „Ако е възможно, да Ме отмине тази чаша.“
Света Богородица изпитала болка, за да не може вече никоя майка да каже – „сама съм“, или „ти не разбираш!“ Имаме Света Богородица, която разбира, която знае, знае цялото изпитание, защото целият й живот – не само часът на Кръста – не бил нищо друго, освен този меч, за който й казал праведният Симеон. Представете си една жена с бебе да го представя в Храма и Божият угодник да й каже, че меч ще прониже сърцето ти. През целия живот сърцето на Света Богородица било прободено от двуостър меч – от край до край. Защото Света Богородица в Светия Дух разбирала и пазела в себе си Божиите слова. Тя обаче, в противоположност на нас, които казваме „защо“, казала „Нека ми бъде по думата ти.“ Тя казала: „Тук съм! Ти, каквото позволиш, е добро.“ Ние обаче много пъти казваме на Бога какво да прави.


Когато покойният ми баща се разболя, беше в болницата. Намериха петно в белия дроб. Тези страшни петна в белия дроб. В крайна сметка не беше нищо, но ние започнахме да се молим. Аз бях казвал на други преди да се молите за здравето на вашите ближни, но да се подготвяте и да казвате „Но и да бъде Твоята воля!“ Аз знаех да казвам това, но знаех ли да го живея, да го преживявам? Как може да казвам на Бога да бъде Твоята воля! И ако волята на Бога беше да вземе баща ми? Това не ми харесваше. Помня, че отидох и четях Молебния канон към Света Богородица и казвах да бъде Твоята воля, не го казвах силно. Такъв е човекът, не може да се остави като малко дете в обятията на Бога и да каже „Боже мой, Ти знаеш“.


Болката на някой друг не засяга само този, който я изпитва, а всички онези, които са около него и тя е урок за всички. Изпитанията не са нищо друго освен пещ, която стопява пороците на човека и го очиства. Ние, хората, много пъти не разбираме ползата от изпитанията и изкушенията. Въпреки това, когато се отдадем на тази духовна борба и преминем на отсрещната страна и погледнем назад и видим през какъв мост, през какъв хаос и бездна ни е прекарал Бог, се питаме – наистина аз ли минах оттук? Не ти, а благодатта на Бога, Който те е държал в ръцете Си, както казват отците, ти е дал да изпиеш сладкото вино в часа на болката, където не усещаше силно остротата на болката, сякаш ти е сложил упойка, както правят анестезиолозите, и не усещаше какво става. Благодатта те беше покрила, защото, ако разбираше трагичността на момента, нямаше да можеш да издържиш.


Следователно изпитанията очистват човека и ако той се остави на техния урок и упражнения, му принасят полза. Един известен артист – Никос Куколос се разболял от рак и гаснел. Една журналистка отишла и го попитала:

- Казахте ли някога защо на мене, Боже мой?

Той казал:

- Не. Не казах защо на мене, а казах защо не и на мен?

Аз като свещеник, с ръка на сърце го казвам, никога не съм изричал това. Примерно ако отидете в детския онкоцентър и видите дечицата, тези ангелчета, които са без коса, никой от нас не казва: „Боже, да не страда това дете, дай това, което има, на мене!“ както правили светците, с любов, пълна с болка, а с едно потупване по гърба с пожелание „Търпение!”. О. Атанасий Симонопетритски отишъл при стареца Паисий и му казал:

- Еди-кой си е болен от рак. Какво да правим?

Старецът казал:

- Слушай, ще се помолим на Бога, но трябва да дадем нещо на Бога, като гаранция.

- Каква гаранция?

- Ще поискаме от Бога да вземе рака от него и да даде половината на мен и половината на теб!

- Не-е – казал папа Атанасий- не така.

- Добре – казал старецът. Бог Да ми даде 80% на мен и 20% на теб?

- Дори и 20% не искам.

Както и да е, не се разбрали в сметката. Старецът Паисий казал:

- Добре, Бог да даде всичко на мене.

Той имал това нещо – „защо не и на мен“ – светците преживявали това, любов с болка, да гори сърцето за другия. А не – „добре, търпение“. Лесна дума, лесна находка, но нейното преживяване е трагично и кърваво.


В онкологичната болница „Св. Безсребреници” където лежат хора, които имат това „главоболие” на епохата ни, защото някак така вече се използва тази дума, допреди дори не я споменавахме, смятахме я за нещо далечно. Сега вече е навлязла толкова в нашето всекидневие, че се шокираш. Този рак, който свети Порфирий и свети Паисий смятали за благословение, защото, както казваха, пратил много хора в Рая, подготвил много хора за другия живот – в тази болница направили проучване сред пациентите, които се намират в последният стадий на болестта и техните роднини относно религиозността, т.е. дали хората, които се намират в тези моменти, чувстват нуждата да влязат в общение с Бога. Човек би очаквал, че болшинството би се възпротивило, би казало – след като губя този живот, какво да вярвам в един Бог, който не съществува. Напротив, статистиката сочи, че не само хората, които изпитват тази болка, но и тези, които са до тях, чрез нея намират Бога. Болката не е нищо друго, освен урок и ключ.


Някога едно юначе загина при катастрофа и по-късно попитах брат му, как приемаш отминаването на брат ти от този свят? А той ми каза:

- Брат ми се жертва, за да намерим ние Бога! Защото единствената ни връзка с Църквата бяха пасхалните свещи с поздрава Христос воскресе и дотук. Палехме ги и си тръгвахме. Никога не знаехме защо съществува Църквата. Коста ни доведе в Църквата.

Тоест един друг прочит на болката. Болката като благословение, както казваше покойният мъдър монах Моисей Светогорец – един човек, който преживя болката и сред тази пещ имаше право да говори за нея.


Ето един случай от Патерика: един старец се разболял от страшна болест, от него излизало зловоние и дори монасите се отвратили от него. Отивайки и дръпвайки се назад, му оставяли малка чинийка с храна и бързо си тръгвали, защото не можели да издържат зловонието. Старецът с голяма любов се обърнал към тях и казвал на учениците си: Братя мои, външната болка е само външна болка, молете Бога вътрешният човек да не се разболее.


Тялото изтлява, 100 години ли ще живеем, 120 ли? Хайде 120, но ще победим ли смъртта или тя някога ще ни победи? Колкото и успехи да имаме, чувате понякога в класическите новини, мисля, че ги имат предварително написани и просто сменят имената, защото казват „загуби битката с рака“ и т.н. въпросът не е да загубиш битката със смъртта, а да спечелиш живота и тук е голямата борба.


В интернет наред с всички щуротии има и някои хубави неща и това, което е полезно, го споделяйте. Интернет е един пазар, но има и хубави неща – има едно хубаво видео, режисирано, но показва една голяма истина – един актьор отива при случаен минувач, който яде нещо, и му казва: хей, можеш ли да ми дадеш да ям нещо? Ядейки, другият му казва: нямам, не мога да ти дам! Отива при друг, но и той казва същото. След това отива при един бездомник, който седи на земята. Някой от екипа малко по-рано му е занесъл една голяма кутия с пица с думите – това е за теб! Да ядеш днес. Бездомникът много се радва. Отваря я и започва да яде с голям апетит. И както яде там, актьорът отива, сяда до него и му казва „Много съм гладен, можеш ли да ми дадеш да хапна?“ Отгатнете! Бездомникът отваря кутията и му казва – разбира се, вземи! И му дава парче пица и той започва да яде. Накрая актьорът изважда портфейла си, оставя пари на бездомника и му казва: това е за теб. И тогава бездомникът разбира, че има нещо логично във всичко това, започва да плаче и така свършва видеото – с плача на този бездомник чиято постъпка била възнаградена. Посланието е няма значение колко, само давай…

 

превод: Константин Константинов

 

 

Когато изглежда, че Бог ни е дал изпитание повече, отколкото можем да понесем

Ноември 30, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

„Понякога човек си мисли, че изпитанията надвишават мярката на силите му. За да преодолее това, може да се довери изцяло на Бога и да се надява на Неговата божествена милост“

За това говори св. Апостол Павел: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Кор. 10:13). С тези слова се обяснява защо някои хора попадат под тежестта на изпитанията. Повечето хора носят със себе си тежки греховни изкушения (блудство, гордост и коварна арогантност, нарушение на Божиите заповеди). За мнозина тези изкушения се оказват катастрофални.

 

Апостола говори на коринтяните: докато сте се борили с изпитанията, изпратени от Бога, вие не сте били подложени на опасности да попаднете в греха и да отпаднете от вярата, защото Бог не допуска изкушения повече от силите ви. Но когато вие сами си навличате заради своето поведение изкушения, тогава не можете да бъдете уверени в победата над тях.

 

Св. ап. Яков призовава с благодарност да изтърпяваме изпитанията: „като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (1 Иаков 1:3-4). Понякога човек си мисли, че изпитанията надвишават неговите сили. За да преодолее това, може да се довери изцяло на Бога и да се надява на Неговата божествена милост.

 

В един древен византийски ръкопис е дадено утешително наставление на свят старец: „Някой ми каза, че един човек винаги се молел на Бога, за това Той да не го оставя в земния му път, и както някога Господ вървял със своите ученици по пътя за Емаус, така и с него да върви по пътя на неговия живот. И в края на живота си той имал видение: той видял, че върви по пясъчната ивица на океана (разбира се, има се предвид океана на вечността, бряг по който преминава пътят на смъртта). И поглеждайки назад, той видял отпечатъците на своите стъпки върху мекия пясък, оставайки в далечината: това бил пътят, който бил преминал през своя живот. И до отпечатъците от неговите стъпки на мекия пясък, имало още едни отпечатани стъпки; и той разбрал, че Господ е бил с него през живота му, както Му се е молил. Но на едно място където пътят бил пресечен, той видял само един брой отпечатани стъпки, които дълбоко се врязвали в пясъка, сякаш да се засвидетелства тежестта на пътя му по онова време. И си припомнил този човек, че това било в този момент от живота му когато му е било особено тежко и тогава животът му бил изключително непоносим, труден и мъчителен. И човекът казал на Господ: ето виждаш ли Господи, в трудните моменти от моя живот Ти не Си бил до мен; Ти виждаш, че отпечатъците са само от стъпките на един човек, което говори, че в тези времена, аз сам съм вървял по житейския път, и Ти виждаш и това, че стъпките са дълбоко врязани в земята, тъй като на мен ми е било много тежко да вървя. Но Господ му отговорил: сине мой, ти грешиш. Наистина ти виждаш отпечатъци от стъпките само на един човек в този момент от твоя живот, който ти си спомняш като най-труден. Но това не са отпечатъци от твоите стъпки, а Мои, защото в трудните моменти от твоя живот аз те носих на ръце. Така, че сине Мой – това са отпечатъци от Моите стъпки, а не от твоите.“

източник: http://hram-troicy.priho

Болката

Ноември 28, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Болката никога не е нещо приятно. Никой не е изпитал болка с удоволствие – болката кара душата ни да страда, да се мъчи. Болката не е приятна, но е полезна. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка. Не говорим за обикновено главоболие, а за болести, които преобръщат целия ти живот. Да се приготвяш да се ожениш и внезапно да чуеш трагични вести за здравето ти или за здравето на любимото лице. Там губиш почва под нозете си, подлудяваш се и казваш на Бога – Боже мой, защо правиш това? Защо ми го стори?


Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си?


Това ми го пише през всички тези дни една девойка, чийто баща почина, тя е от Кипър, всеки ден пише само едно изречение по имейла: „Защо Бог ми стори това?“ След това – „Защо не чу молитвата ми? Защо да чувствам, че ще се подлудя?“ На тези въпроси за съжаление не е лесно да отговоря.


Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб.


Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.


Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?


Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.


Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.


Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен.


Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.

Някой попита:

- И ти ли изпитваш болка, отче?

Това станало на Света Гора. И той отговорил:

- Изпитвам болка. Защо, бре дете, аз какво съм, не изпитват ли всички болка? Както и вие, така и аз изпитвам болка.

Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Един ден се питах защо всички обичаме изключително много Христос? – свещениците – понякога да, понякога не, но Христос всички Го обичат. Защо? Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.


Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш. И някои тук са такива хора, понасят голям кръст и нямат къде да го споделят, както Христос, на Когото св. Симон Киринеец помогнал, не че Христос имал нужда да Му помогне, но и на Елеонската планина Той какво казал на учениците Си? – „защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Аз се моля днес, но искам и вие да сте с Мен. Учениците Му заспали, както и аз по-скоро щях да спя, навярно и ти, и Христос казва: не можете ли днес да не спите и да сте с Мен, Който изпитвам болка, да не страдам сам? Бог искал обич, любов, грижа. Това на някой да му пука за теб е велико нещо. По един начин чувстваш болката, когато някой те крепи, а по друг, когато никой не те поддържа и никой не те разбира. Това ми го каза един човек:


- Поне някой да ме разбираше! Страдах, но поне някой да ме разбираше!

Страшно и тайнствено нещо е болката в живота.


Да ви кажа нещо и ако можете да го разберете, това е голяма стъпка в духовния живот. Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.


Много жени на младини са искали да бъдат радостни в живота, омъжили се и сега казват, че мъжът им ги измъчва. И казва: ама аз едно исках, а Бог друго ми даде. Ама какво искаше да ти даде? Това, което си търсила, не идва по друг път, освен чрез премеждието.


Когато кажа на Бога – Боже, дай ми търпение! Съседът ми ще дойде и ще паркира там, където аз паркирам всеки ден и ще ми скъса нервите. И аз казвам на Бога – ама не казах това, Боже мой! Аз сега се ядосах. Търпение поисках! И Бог казва:


- Как тогава ще се научиш на търпение, освен чрез противоположното? Чрез изкушението, чрез проблема, чрез изпитанието, така ще се научиш на търпение.

Той е паркирал и ти сега обикаляш, за да намериш място да паркираш. И Бог казва: можеш ли да претърпиш? Не искаше ли това? Търпение. Прояви търпение!


Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя.


Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.


Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.


Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?


Една млада жена, която иска да ожени, ми казва:


- Как да се омъжа, отче? Изключено е, само болка ще чувствам.

- Защо говориш така?

- Защото никога не съм чула добри думи от родителите си. Защото, когато бях малка, майка ми ми казваше „Да, да! Цял живот ще си такава! Непотребна! Никой няма да те вземе такава, каквато си!“

Тя чула това стотици пъти, попила го и го повярвала. И когато нещо в живота я поклати, тя се подлудява, не може да се противопостави, не вярва, че има сила в себе си. Затова ви казвам, че нашият дух и вяра имат много голямо значение в събитието, което се нарича болка. Въпросът не е болката, а как я посрещаш. С какво око гледаш на нея. И Христос минал през болката, но гледал на нея с голяма надежда, сила и вяра. Не защото бил Бог, а понеже имал мощна връзка с Бога, както и светците, които били хора като нас, но също имали болки. И те минали през същата болка. Но гледали по друг начин на болката, гледали едно и също събитие и казвали това идва, но не за да рухна, не е пропаст, а стъпало, ще стъпя, за да се изкача. Същото нещо гледаш и ти и казваш – ще рухна. Това има връзка с начина, по който се променят помислите в теб. Затова внимавайте изключително много в помислите, оттам започват всички проблеми, от нашите мисли. Нашите мисли ни измъчват прекалено много, мислите ни разболяват преди още да се разболеем, с ума изпитваш повече болка, отколкото реално те боли. Отиваш на зъболекар, сядаш на стола за 20 минути и изпитваш болка. Но преди да отидеш на зъболекар, си изпитал болка още при мисълта за това. И аз извиках веднъж още преди зъболекарката да започне да работи в устната ми кухина. Тя ме попита:


- Защо извика, заболя ли те?

- Не! Ама ще ме заболи. Подготвям се!

- Изчакай да те заболи и тогава извикай! Какво викаш преди да те е заболяло?

Има го това в живота ни, хленчим много, като гърци, като народ в нашия ген лесно ъсе отдаваме на чувствата и лесно се оплакваме. Ах, заболя ме, ах ще се измъча! Няма да се измъчиш както се опасяваш. Ще успееш. Можеш, защото не си сам, а заедно с Христос. Както успяват толкова много хора в този свят. И това е твоята сила – силата не е да отидеш и да стане чудо пред някоя икона, от която изтича миро, защото да ви кажа нещо. Хиляди страдащи отиват при светите икони, на които естествено с благоговение се покланяме и обичаме, но колко от тях оздравяват? Двама-трима. Хилядите други приемат сила да издържат болката с други очи. Това е чудото на иконата. Някои се излекуват напълно и телесно, на други укрепва и се изцелява душата. И това е по-превъзходно. Да промениш твоя поглед към нещата. Важно е не просто да оздравееш от болестта, а да видиш по друг начин живота. Защото ние многото сме здрави, но сме неблагодарни, не се радваме на живота, който живеем, не казваме слава Богу!, не се радваме. Когато се разболеем, се оплакваме, но сега, когато сме добре, не казваме слава Богу! Затова основното, т.е. чудото при болката не е просто да оздравееш, а да видиш живота по друг начин, да видиш живота с друго око и най-вече с благодарност за това, което имаш, не за нещата, които нямаш. Да кажеш „благодаря, че дишам, че живея, че съм здрав.“


Попитали един отец от манастир в Атина, който служи в онкологичната болница „Св. Сава”. Всички отци решили да кажат чудеса, които видели в живота си. Дошъл и неговият ред и той казал: „Виждал съм чудеса в болницата, някои оздравяха с молитва, с молебен към Света Богородица и т.н., но видях най-голямото чудо в хилядите, които не оздравяха, а умряха. И в тях видях чудо.“
Попитали го:


- Как си видял чудо, след като са умрели?

- Видях чудо, че се промени тяхното мислене, пет дни преди да умрат се целунаха тези, които три години не си бяха говорили. Видях чудо, когато видях да текат сълзи от очите, докато този човек никога не беше плакал в живота си. И накрая почина и много други примери.

Но чудото не е просто да живееш, а да живееш с духовна висота. И тя може да се крие определени пъти в болката и в смъртта, дори в нея. Тази смърт да остави нещо красиво след себе си, където почива твой близък и ти казваш – отмина от този свят, но душата ни чувства сладост и любов, обикнахме се като роднини, разцелувахме се, плакахме. И това оставя нещо. Иначе, ако чакате чудеса след смъртта, такива няма. И този, който е оздравял благодарение на някоя чудотворна икона, след няколко години отново ще умре. Макар и възкръснал, свети Лазар по-късно починал. Въпросът не е просто да възкръсне един мъртвец или някой болен да оздравее, а човек да живее с благодарение и радост. Затова вложете радостта в живота си докато сте здрави. И обикнете тези, които са болни по хубав начин.


Когато благодариш на Бога, прогонваш от себе си болката и ропота от която и да е болест и болка. Благодарността е щит, който не позволява на Бог да праща още болка, защото казва: това Мое творение изпитва благодарност. Този човек усвои урока на живота. Няма смисъл да му пратя болка, защото това е целта на болката – да те научи да цениш Божия дар. Ако ти цениш преди болката, няма причина болката да дойде. При много хора това е една камбанка. Когато обаче си благодарен на Бога и Го славословиш, независимо дали изпитваш болка или не, благодариш и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой!“ и ако казваш благодаря, всичко се променя. Ще гледаш на всичко с друго око. Виждал съм хора, които имат непоносим кръст, говоря им и те отговарят толкова хладнокръвно, че се чудя от къде намират сила. И обратното. Знаеш ли ропотът какво прави? – кара ни да гледаме в още по-черно на нещата. Ние сме се пристрастили като наркоманите, които не могат без наркотици, така и ние не можем без проблеми. Искаме нещо да ни боли и да се оплакваме независимо дали го има или не.


Внимавайте, не говоря за тези от вас, които имате сериозен проблем у дома. Когато някой има раковоболен у дома, това не е нещо въображаемо, а проблем, но някои от нас чувстваме болка без да има сериозна причина. Старецът Паисий страдал от рак, старецът Порфирий също, те умрели от такива болести, но разсейвали своите помисли, свързани с болестта. Ако се оставиш на помислите, се подлудяваш. Ако се възпротивиш – възкръсваш.


Старецът Паисий бил в болницата, на легло, вързан към апаратура, целият в кабели, и го попитали, чуйте въпрос моля:

- Как се чувствате, отче?

Интервю.

- Как се чувствате?

Човекът умирал. И някои го питат, за да кажат, че са говорили с него – сред неговата болка. И той отговорил:

- Бре детето ми, как се чувствам – като космонавт!

Той ги дарил с радост, докато страдал от рак. Така те си тръгвали от него, който бил болен, приемали сила, защото им променял ума. Докато аз щях да казвам:

- Не ме ли виждаш колко съм зле. Руина! Това нещо ме задуши, от тази инжекцията ме боли!

А той какво казал?

- Като космонавт!

Едно и също нещо можеш да го видиш с друго око.


Много ходили при стареца Порфирий в Оропос. И аз, когато го видях за последен път през 1990 г., беше на легло, сляп, с много болести, как този болен човек даваше кураж на нас, които сме по-болни в крайна сметка? Той променяше нашите помисли. Не са оздравели всички, които ходили при него, но той променил техния ум и душа. И това е целта. Ако сте забелязали Христос, Когото обичаме и обожаваме, не променил хората – в смисъл магически да се промени светът, защото виждаме отново войни, болести, скърби. И някой ми каза в училище:

- Отче, Христос какво направи, след като обществото отново върви зле? Коя е промяната, която Христос донесе?

И светците отговарят:

- Христос ни даде четка и бои, за да оцветим по друг начин живота. Животът е такъв, какъвто е.

Но ти можеш да превърнеш чернилката в светлина. Там, където тръгваш да се отчаеш, да погледнеш с друго око. И Христос това прави – носи надежда, сила в душата, сила в сърцето, носи чудото. Много пъти стават и чудеса и изцеления на болни, но чудото в душата може да стане и с теб. При всички хора може да стане това чудо – да се промени твоето разположение, психология, търпение, сила и начин, който гледаш на Бога. Не знам как си представяте Бога, но във всеки случай Той е близо до нас с любов. И от любовта много пъти те заболява, но това отново е любов. И теб Бог те обича, обича и детето, което е болно. И за майка ти, която почина преди време, не си виновна, че тя почина. „Ама толкова пъти я огорчавах в живота!“ Всички огорчаваме. Потърси прошка. И сега се поправят грешките. Грешките от миналото се променят с молитва и благоразположение. Не се отчайвате.


Притеснението вреди много на здравето – тези, които имат притеснения, се разболяват и остаряват преждевременно. Ако носиш в себе си разочарованието, отчаянието, неверието, тогава и тялото ти се разболява. Разбирате ли? И след това фризьорите се радват. Жената отива да си боядиса косата, да се разкраси, козметични салони да печелят и т.н. Всичко това е нужно – да, но трябва се да излекуват нашите проблеми на душата, защото, ако вътрешно оздравееш, това ще се проявява и извън теб. Ако вътрешно линееш, се разболяваш преждевременно и остаряваш и това ще се яви и върху тялото ти.

В Евангелието се казва, че в един град Христос „не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им.“ Сам Бог не може да направи чудото, ако ти не повярваш в Него. Трябва да вярваш и по този начин да се молиш и за другите – с вяра в изцелението, а не с вяра в провала, смъртта и болестта. На Света Гора някой ми го каза – когато се молиш за някой да се излекува, да не се молиш Бог да отиде директно да му даде нещо, което няма, а да молиш това, което е влязло в него при Кръщението – светлината, Светият Дух, здравето, благодатта, силата на Христос да се прояви отвътре навън. Тоест благодатта на Светия Дух. Тя съществува вътре, в това се „цели”, а не умът ти да е в болестта, в най-лошото, а в най-доброто. За да стане най-доброто. И ако тялото не получи полза, най-малкото душата да има. Разбирате ли? Трудно е, защото мен ме викат за Маслосвет и умът им отива в смъртта. Един от близките на болния се обажда за Маслосвет, а друг в погребалното бюро. И казвам – какво да правите с Маслосвета? След като се обаждате и в погребалното бюро? Вярвате ли, че може да стане нещо? Е, да направим и двете! В крайна сметка душата ни на какво отдава по-голяма тежест? На вярата в изцелението, или на вярата в провала? Следователно имаме нужда от укрепване на нашата лична връзка с Бога. Имаме нужда от потапяне в мира и тишината, които съществуват в нас, там, където съществува съвършеното здраве, в ядрото, внимавайте какво ще кажа – и при най-тежко болния, в ядрото на душата му съществува една точка, където има необятен мир, щастие, здраве и благословение от Бога – дотам трябва да стигнем. Загубили сме връзката с този център и постоянно сме на повърхността, не в центъра, а в ума ни с мислите, които ни подлудяват. Когато отидем в този център, ще имаме голяма издръжливост в живота, както и спокойствие. Там не може да те доближи никаква болест, никакво разочарование. Това, което имал Христос. Той бил в съприкосновение с Бога, с Неговото вътрешно състояние и затова на Елеонската планина, когато отишли да Го заловят, бил толкова спокоен – защото не бил в съприкосновение с околния свят, а с молитвата и с душата Си и ги попитал:

- Какво искате? Кого търсите?

- Иисус Назорееца.

- Аз Съм – отвърнал спокойно.

Знаел, че умира, но бил в дълбоко съприкосновение с Бога и със Своето сърце, това, което Старият Завет нарича „дълбокото сърце.“ По-дълбоко от болката в нас има едно умиротворение, а ние сме в болката и притеснението. Ако можете да направите това гмуркане в дълбините на душата, ще бъдете хладнокръвни без да ви обзема паника. Внимавайте с паниката в проблемите. Тя доникъде не води. Ще ми кажете: сега ни го казваш, когато сме добре, но в часа на паниката е късно. В онзи час, ако можеш да си подготвен да не те обзема това, което те разбива и разстройва. Авва Доротей го казва – при бурята вместо вълните да те покрият и да се удавиш, е най-добре да се гмурнеш под вълната. Докато отмине. Потапяш се на дъното, където има покой и вълната минава отгоре. Ако можете да отправяте такава молитва, която да не бъде просто чета брошури, прелиствам страници и казах Повечерието, но не почувствах нищо, молих се с броеница, но нищо не усетих, правя последования и нищо не чувствам. А да правим всичко това и душата ни да комуникира с нашата вътрешност, да утихна и да кажа: влязох в съприкосновение с тази точка в мен, където има здраве, светлина, Божията благодат. Тогава, каквото и да ти се случи, каквото и да стане, ще го видиш с друг око.

Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.

превод: Константин Константинов

 

 

 

Радост без сълзи и сълзи без радост

Октомври 10, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Човекът всеки ден живее в лудо опиянение, във веселие, в удовлетворение, в „щастие” и „покой”, в угождение и самодостатъчност. Всеки ден почива върху една постелка, изтъкана от неговите разнообразни грехове, но в действителност пие и яде себе си, заквасва живота си със самия себе си.

 

Защото, кой би могъл да оцелее, ако няма някаква радост? Имам радостта на жена ми, радостта на надеждата, на моето признание, пари, разнообразни радости. Всеки път намирам нещо. Може да чета едно списание и то да ме погълне пет часа. Това поглъщане е опиянение без вино. Но знаем, че не е възможно вярващият да има истинско веселие без сълзи и истинска радост без скръб. Не е възможно също така да има скръб по Бога, тоест истинско покаяние, без радост, без радостта на Христос, без Неговото присъствие. Скръбта е по Бога, когато е радостотворяща скръб, и радостта е истинска, когато идва от сълзите на покаянието.

 

Следователно човекът може да се радва, да има хиляди удовлетворения, желания или действия, да бъде или да изглежда радостен, но радостта му да е лъжлива, ако не съществува виното на сълзите. Само сълзите дават истинската радост. Но и сълзите, които не даряват опиянението, радостта, щастието, са лъжливи, егоцентрични, болни, демонични, не са духовни. Сълзите нямат значение сами по себе си, а зависят от опиянението, което предизвикват, а опиянението е автентично, ако идва от истинското вино. Затова авва Исаия казва: докога ще имаме радости без покайни сълзи? И докога очите ми ще леят сълзи, без да имам опиянение, без да съм радостен?

 

Колко пъти се покайваме и нямаме радост! Тогава е сигурно, че ще паднем отново. Колко пъти се изповядваме и сърцето ни не се разгаря и не се опиянява! Очевидно това вино е фалшиво. Колко пъти вярваме, че сме намерили истината или радостта, но нямаме виното, духовната сълза! Докога ще бъде фалшива моята радост, моята скръб, фалшиви моите поклони, всички мои приноси и жертви за Бога? Докога ще съм нерадив и ще живея тази лъжа?

 

Опиянен съм, но нямам вино, нямам сълзи, защото закоравялостта на сърцето ми, което затлъстя и угоя, изсуши моите очи. От сърцето идва всичко. Когато сърцето е кораво, очите какво да пролеят?

 

Това е премеждието на нашия живот, поради многото наши грижи и занимания. Тоест всеки път ни занимава нещо, нещо проблясва в очите ни като желание. Днес ме занимава да постигна това, утре да устроя манастира ми по най-добрия начин. Всеки път нещо като червей яде и втвърдява корена на сърцето ми и след това и на главата ми и ме съсипва. Разсейването на ума и сърцето ми е окончателното съсипване на човека. Грижите, както казва и Св. Писание, водят до безизходици. Желая да имам и нямам. Желаейки и нямайки, или преследвам още по-силно тяхното осъществяване, или търся други хоризонти, за да мога да имам моето опиянение, моята радост.

 

Така изпадам в разсейване на сърцето, живея оттук и оттам, живея навсякъде, но не живея моя живот. Резултатът от всички тези занимания и разсейвания е да забравям всичко. Забравям, че нямам вино, забравям забравата, която се ражда в мен.

 

Какво означава забравата? Например съм забравил еди-кое си лице и това означава, че това лице е несъществуващо за мен. Следователно, когато авва Исаия казва „разсейването на сърцето причини в мен забрава”, това означава, че резултатът от забравата е в мен, аз съм място на Божието отсъствие. Грижите и желанията ми, с които живея, ме отдалечават от Бога – ставам като атеист в света.

 

„До часа на мрака”. Тъй като съм пиян, живея, мислейки, че имам Бога, до часа, когато ще се плъзна в мрака. Наближава последният момент от живота ми, в който „няма спомен за мене” и още не съм открил, че живея без Бога.

 

Това е резултатът от радостта без сълзи и от сълзите без радост.

 

 

превод: Константин Константинов

Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога

Юли 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Веднъж един студент ми изказа недоумението си:

 
„Ето, Вие вярвате, че Бог храни и защитава семейството. Тогава защо някои през цялото време се сблъскват с големи проблеми, а в същото време други живеят без особени трудности?“

 

Този въпрос отговаря на духа на времето. Ако ние наистина разбираме смисъла на живота си, тогава ще можем да разберем и какъв смисъл и значение имат в нашия живот скърбите, трудностите, проблемите и неуспехите. При правилна духовна работа ще можем да ги превърнем в духовно съкровище за нас.

 

Преди всичко, трябва да имаме предвид, както пишат отците на Църквата, че Господ не е създал нищо лошо в света, и Сам, като Любящ Бог, не желае лошо на никое създание; следователно, Той не иска човекът, венецът на Неговото творение, да страда и да се мъчи. В Стария завет се казва, че когато Бог сътворил небето и земята, погледнал на делата на ръцете Си – „и видя Бог, че това бе добро“ (Бит. 1:10). Всичко било създадено толкова прекрасно и хармонично! Съвършено! Бог не създал нито смърт, нито скърби за човека, ни болести, ни тление, не замислил печалните последствия, които са ни постигнали, ни стихийните бедствия – изобщо, нищо зло. Даже и стихиите като огън и вода не са вредили на човека, нито нещо друго. Всичко това е дошло в живота ни след грехопадението на човека в Рая, след непослушанието му. Грехопадението на Адам и Ева прекъснало естествената връзка между човека и Бога, и в резултат на това са се появили смъртта, тлението, болестите, скърбите и другите нещастия. Свободата, дадена на човека, която той използвал неправилно, станала причина за скъсване на връзката му с Бога; това създало проблемите на човечеството като цяло, на нашите семейства, и конкретно на всеки един от нас.

 

Някой може да запита – а какво да правим сега? Да седнем и да скръстим ръце, просто да търпим тези скърби и по този начин да се осветим? Само че, Църквата не вярва в съдбата и в някакво предопределение, защото тя е място за духовна борба, борба дори до кръв, където Господ гледа накъде ще се наклони човешката воля – към добро или към зло, и в съответствие с това ще съди човека. Затова Църквата няма толкова много последователи.

 

А хулителите на Църквата, обратно, често говорят, че вярващите са слаби и безволеви хора, нямащи никаква активна позиция в обществото. Само че, действителността доказва обратното – ако в Църквата нямаше никаква борба, и християните не се подвизаваха, то Православната Църква щеше да има много последователи, защото практиката показва, че там, където е лесно и не се води борба, там се събира мнозинството. Православната Църква и „последователите на Христа“ са хора, които знаят, какво нещо е жертва и жертвеност; те са хора, които са обикнали жертвата и дори самата смърт заради Христа.

 

И така, когато разберем, какъв е смисълът на живота ни и че главната му цел е примирението ни с Бога, ще станем едно цяло с Него, ще се осветим и ще отхвърлим от себе си всички наши грехове и страсти. Тогава нашето „аз“ ще се отърве от вещественото и световните неща, и ще се отправи стремително към Божията любов и Царството Небесно. Тогава цялото ни естество ще се устреми към връзка с вечността и с лекота ще се научим да преодоляваме скърбите. Защото, ако имаме за център в живота си само този свят, само временното, тогава животът ни, без висша цел, ще бъде една трагедия, тогава и смъртта, и болестите, и неуспехите, и всяка трудност ще ни се струва непоносимо тежка. Дори и да доживеем до 80, или до 90 години, но нищо не постигнем нито в тоя живот, нито за вечността, тогава сме живели напразно.

 

Вярващият човек знае, че тези, немного на брой години на земния живот, отпуснати ни от Бога, ще определят вечния ни живот. С вяра и надежда в Бога, с опита на Христовото Възкресение човек побеждава смъртта, побеждава фактора време, побеждава всички трудности, и по тоя начин се издига към Бога, разбирайки, че благодарение на различните сегашни скръбни събития той придобива Небесното Царство. Като осъзнава това, християнинът понася с голяма радост всички теготи и трудности в този живот. Можете да забележите, че най-радостните хора на земята са православните християни, които са схванали, че не трябва да обръщат голямо внимание на настоящите събития, защото те са временни, и имат своя край, но цялото тяхно внимание е насочено нагоре, а очите им са отправени към Царството Небесно.

 

Човекът, благодарящ и славещ Бога за всичко, е най-щастливият човек. Благодатта, привлечена посредством благодарението, постоянно го утешава и му помага да понася мъжествено всяка скръб.

 

Ето така разбираме дълбочината на смисъла на всички проблеми, дори и на семейните. Бог не гледа на лице, както правят хората, и не съди повърхностно. Той е Отец на целия свят, на цялото човечество. Господ обича както праведника, така и грешника – като Свое заблудено създание. Както обича Своята Пречиста Майка, така обича и всички хора, даже и дявола – падналия ангел. Защото Бог е Съвършената любов. Неговата любов е безгранична, еднакво разпростряна върху всяка твар. Има хора, които се отзовават на Неговата любов и правят съответните стъпки, а има и такава категория хора, които съвършено Го отхвърлят. Казахме вече, че Господ е любов, но какъв ще бъде Съдът Му, с който Той ще съди света – това е велика тайна, която човек не може да разбере без Божествено просвещение.

 

превод от руски



Силата на кръста, който носим

Юли 6, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“ говори св. Апостол Павел (Гал. 6, 14).

 

Как е дошъл светият Апостол до такова разположение, че с нищо друго да не се хвали, освен с кръста Христов! Всеки кръст е скръб, притеснения, унижение, как тогава да се хвали с него? Ето, че Апостол Павел се хвали с него, а заедно с него и всички Апостоли, а след тях и всички други кръстоносци. Защо се получава така? Защото богомъдрите мъже са предвидяли голямото значение на кръста, ценели го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. Те виждали в него вместо притеснения – простор, вместо скръб – приятност, вместо унижение – превъзходство, вместо безчестие – слава, и се хвалели с него както се хвали някой с великолепно украшение или отличие.

 

О, кога ли Господ ще дари и нас с такова разбиране и разположение, за да разберем и почувстваме силата на кръста и да започнем да се хвалим с него.

 

Ето едно кратко, общо обяснение за значението на кръста. Господ извърши нашето спасение чрез Своята смърт на кръста, на кръста Той разкъса ръкописите на нашите грехове, чрез кръста ни примири с Бога Отца, чрез кръста свали над нас благодатни дарове и всички небесни благословения. Такава е същността на кръста Господен. Всеки от нас може да стане участник в неговата спасителна сила единствено чрез своя собствен кръст. Собственият кръст на всеки от нас, като се съедини с Христовия кръст пренася силата и действието му върху нас и става канал по който от кръста Христов се прелива върху нас „всяко добро даване и всеки съвършен дар“. От това се вижда, че нашите собствени кръстове са толкова необходими в делото на нашето спасение, колкото е необходим и кръста Христов. Вие не ще намерите нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас е отрупан с кръстове от всички страни, за да не се затрудни в търсене на кръстоносенето и да не бъде далеч от спасителната сила на кръста Христов. Може да се каже и така: огледай се около себе си, забележи своя кръст, понеси го както следва, съедини се с кръста Христов, и ще се спасиш.

 

Иска или не, всеки носи своя кръст, и то кръст често не обикновен, а сложен, но не всеки гледа на него чрез кръста Христов, не всеки го обръща за изграждане на своето спасение и затова не за всеки кръста се оказва спасителен.

 

Кръстовете са много, но по вид са три: ВЪНШНИ – състоящи се от скърби и беди и въобще от горчивата участ на земното съществуване. Вторият вид са ВЪТРЕШНИ кръстове, които се раждат от борбата със страстите и похотите заради добродетели. Третият вид кръстове са ДУХОВНО БЛАГОДАТНИ, представляващи съвършена преданост на волята Божия.

 

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Те са най-много, най-сложни и разнообразни. Разхвърляни са по всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Това са скърбите, бедите, нещастията, загубата на близки, неуспехи в службата, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, неблагоприятност във външни отношения, оскърбления, обиди, клевети и въобще участ земна, у всекиго повече или по-малко тежка. Кой няма някой от тези кръстове? И не е възможно да няма. Не ни избавят от тях ни знатност, ни богатство, ни слава или земно величие. Те са сраснали с нашето земно пребиваване от минутата, когато се е заключил земният рай и няма да изчезнат, докато не се отвори небесния рай. Ако искаш тези кръстове да ти бъдат за спасение, употреби ги според Божието намерение за смисъла им по отношение на човека изобщо и към себе си в частност. Защо така е наредил Господ, че на земята няма никой без скърби и тежести? – За да не забравя човек, че е изгнаник и да живее на земята не като жител в родната си страна, а като странник, като чужденец в чужда страна и да търси връщане в своето истинско отечество.

 

Затова като виждаш скърби, нещастия и сълзи, не се учудвай, и като ги търпиш, не роптай! На престъпника и непослушника не подобава пълно благоденствие и щастие. Приеми това със сърцето си и благодушно понасяй своята съдба.

 

Ще попиташ – защо на мене повече, а на други – по-малко? Защо на мене толкова беди, а на други почти във всичко щастие? Аз се разкъсвам от скръб, а друг се утешава. Щом това е обща участ, би трябвало да се раздава на всички без изключение. Та точно така се и раздава. Поогледай се и ще видиш. На теб днес ти е тежко, а другимо е било вчера или утре ще му бъде тежко, сега нему Господ позволява да си отдъхне. Защо гледаш на часовете и дните? Гледай на целия живот, от началото до края и ще видиш, че на всеки е било тежко и дори твърде тежко. Намери, кой лекува през целия си живот? Често дори и царете не спят нощем от сърдечна мъка. На тебе ти е тежко сега, а нима преди това не си имал радостни дни? Ще даде Бог и ще имаш. Потърпи малко. Ще се изясни и над теб небето. В живота както и в природата дните биват ту светли, ту мрачни. Бивало ли е някога буреносни облаци да не отминат? И има ли някой на света, който да мисли по този начин? Не мисли и ти така за своята скръб и ще се утешиш с надежда.

 

На теб ти е тежко. Но дали това е случайно, без причина? Преклони малко главата си и си спомни, че има Господ, който бащински се грижи и не снема очите Си от теб. Ако те е постигнала скръб, то е само с Негово съгласие и воля. Никой освен Него не ти го е изпратил. А Той знае много точно какво, кому, кога и как да изпрати и когато изпраща, върши го за добро на този, комуто предстои скръб. Огледай се и ще видиш добрите Божии намерения за теб в постигналата те скръб. Или някакъв грях иска да очисти Господ, или да те отклони от греховно дело, или да те запази с по-малка скръб от по-голяма, или да ти даде случай да покажеш търпение и вярност пред Него, за да може след това да прояви над теб славата на Своето милосърдие. Нещо от това непременно идва към теб. Открий какво именно и го постави като пластир на своята рана и така ще успокоиш нейната пареща болка. Ако обаче не успееш да видиш ясно какво именно иска да ти даде Господ чрез постигналата те скръб, утвърди в сърцето си вярата, че всичко е от Господа и че всичко, което идва от Господа е за наше добро, като повтаряш на колебаещата се душа: така е Богу угодно. Търпи! Когото Той наказва, той е Негов син!

 

Най-вече спри вниманието си на своето нравствено състояние и на вечната съдба. Ако си грешен, какъвто наистина си в действителност, радвай се, че е дошъл огънят на скръбта, който ще изгори греховете ти. Принеси се в другия живот. Застани пред съда. Вгледай се във вечния огън, подготвен за грешниците. От там погледни на своята скръб. Ако трябва да бъдеш осъден за ада, какви ли нещастия не би пожелал да изтърпиш тук, само да не попаднеш под това осъждане. Ще пожелаеш всеки ден да бъдеш рязан и горен, отколкото да попаднеш в тези неописуеми и непрестанни мъки. Не е ли по-добре, за да избегнем геенската мъка, да потърпим сега тези не така големи скърби? Казвай си: поради моите грехове са ми изпратени тези удари и благодари на Бога, че Неговата благост те води към покаяние. След това вместо безполезна скръб, разбери какъв грях носиш в себе си, покай се и престани да грешиш. Когато така се подготвиш, непременно ще кажеш: малко ми е това. По отношение на греховете ми, това ми е даже малко!

 

Затова, дали носиш част от общата горчива съдба или изживяваш лични нещастия и скърби, благодушно търпи, с благодарност ги приемай, като от ръцете на Господа, като лекарство срещу греховете ти, като ключ, който отваря вратите на Царството Небесно. Не роптай, не завиждай на другите и не се предавай на безсмислена скръб. Обикновено в състояние на скръб едни започват да негодуват и роптаят, други съвсем се объркват и изпадат в отчаяние, а трети потъват в своята мъка и непрестанно скърбят, без да се оглеждат около себе си и без да издигат сърцето си нагоре към Бога. Всички те не използват своите кръстове както трябва и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им дава в ръцете възможност за спасение, а те Го отблъскват.

 

Постигнали са те скръб и беда, вече носиш кръст. Сам направи така, че това носене да ти бъде за спасение, а не за погиване. Затова не се иска да преместваш планини, а само да се промени начина на мислене и разположението на сърцето. Възбуди благодарност, смири се пред Силната ръка, покай се и изправи живота си. Ако е отслабнала вярата ти, че Бог управлява всичко, възвърни я в душата си и ще разцелуваш десницата Божия. Ако е изчезнала мъката ти по сторените от теб грехове, изостри бдителността на съвестта си и ще видиш, че ще оплачеш греховете си и ще измиеш скръбното униние със сълзите на покаянието.

 

Ако си забравил, че горчивината на тукашната съдба изкупва от още по-голямата горчивина на вечната участ, спомни си това и към благодушието ще прибавиш желание за скърби и така чрез малките тукашни скърби ще получиш от Господа вечна милост. Много ли е и мъчно ли е всичко това? Такива размишления и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с Христовия кръст и от него изтичат спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава върху нас, тежи ни, а спасителна сила не получаваме, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава не се явяваме спасяващи се кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

 

Малко ви казах от многото във връзка с външните кръстове и ви призовавам, братя, да ходите в мъдрост, като изкупвате времето и мъките и скърбите с благодушно търпение, благодарност и покаяние. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни постигат, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим чрез тях не само заради бъдещите, но и заради настоящите от тях плодове. Амин.

 

Разводът при свещенослужителите

Юни 24, 2017 in Свещеническа конференция

 

 

Въпрос, отправен от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан към Лимасолския митрополит Атанасий

 

 

- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим тоя човек. Имаме и желание да се срещнем с презвитерата, ако тя поиска е добре, но много пъти се случва въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади духовници, дръзновено тръгващи по тоя път, и в един момент вече изправящи се пред една действителност, която вече за тях е и изпитание в живота им, в своята младост. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, аз като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет и утеха и онова, което аз със своите скромни сили не ми достига, въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тия хора, да им дам най-правилния съвет, да имат те подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение.



- Благодаря много, Владико, за този въпрос, който показва с колко любов обичате чедата си, и че техните проблеми се превръщат във ваши проблеми. За съжаление в света, в който живеем и ние духовниците, имаме същите влияния, изкушения, същите предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещеническите семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-добре е да се предпазваме, т.е. да успяваме преди да стане лошо да предотвратим това. И може би това е нещо, което често ние архиереите забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случи нещо подобно. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола, и че трябва да ги предпазваме, трябва да ги подсилваме и най-вече от всичко да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат нашите свещеници, каквото и падение да им се е случило, не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като бащи любвеобилни, за да можем да изслушаме какъв е проблемът, обаче ако се случи такъв проблем, със сигурност ще трябва да подкрепим свещеника. Този човек не е решил да става монах, но сега вече по някакъв начин ще трябва да се учи да живее монашески. Трябва да му дадем много сила, много любов, много молитва, за да може Божията благодат да го обвие, да премине през тази трудност. Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително. Това е нещо, за което аз чувствам липса в самия себе си в моето дело. Занимавам се всеки ден с много други и всякакви неща и с много народ всекидневно, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на Божия народ. Това е естествено моята слабост и това е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Ако можем да им помогнем преди да се е случило най-лошото, това ще е най-добре и да внимаваме и да пазим семействата на свещениците, жената на свещеника и децата, защото и за презвитерите не е много лесно. Много пъти подвигът на презвитерата е доста по-голям от този на свещеника, защото свещеникът има като утешение благодатта от служението на Светия Престол, а презвитерата е в дома, тя е самичка, тя е сред опасностите, тя е в старанието си да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде – тук и там, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни към тия въпроси. Когато идват уязвени нашите свещеници, трябва ние архиереите да смятаме за собствено непостижение и за собствен проблем този неуспех. Защо не успях да помогна по-рано аз на този човек в неговата беда? Нека Бог да ни пази от такива изкушения, това са много големи неща.


Из Седмица на православната книга 2015 г. – Варна

Болка и скърби в нашия живот.

Октомври 1, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

Пътеката на живота е болка и сълзи: по нея навсякъде са тръни и шипове. На всяка крачка – Кръст, борба и скърби, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва с остро копие. Ако можехме да вземем земята и да я изстискаме като гъба, щяха да потекат кръв и сълзи.

«Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той»,- казва псалмопевецът.

Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води към радост. От розата излизат шипове, а от шипа израства роза. Дъгата обикновено се появява след дъжд с гръмотевици. Бурята трябва да мине, за да започнат да се виждат звезди на небето.

Разсъждението, просветено от християнска вяра и любомъдрие, ражда способността прозорливо да се вниква в същността на немощта. В болката то вижда радост и надежда. Защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

За създаване на шедьовър на скулптурата се изисква усилена работа с чук. Великите души са задължени със своето величие на тежки скърби.

Златото и скъпоценните украшения отначало минават през огнената пещ.

Болката съкрушава човешкото същество. Това е изяждащ огън. Това е гръм и буря. «Като море, вътре в мен никога няма покой»,- казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват всички едновременно. Тогава кръстът е доста тежък. Напрежението достига връхната си точка. Душата изпитва такава тежест, че едва се държи. Всичко наоколо и вътре изглежда черно. Навсякъде тъма, навсякъде безизходност. Скърбите в живота са като копия и ножове. Копия и ножове, които безжалостно измъчват и разкъсват сърцето, запалват го и го парализират, напълно го лишават от сили.

Единственото, което ни остава в такива моменти, са вопъл, сълзи и заедно с това горещи молитви към Бога.: «Помилуй ме, Господи…потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки…», «Сърцето ми стана като восък…», «Помилуй ме, Господи, изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм като мъртъв…», «сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш

Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е изплетен от тръни. Понякога пътят на живота му върви като песен и радостна симфония, но по-често този път се получава само като безкраен печален траурен марш.

Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Изучавали са го философи и обществоведи, психолози и много други. Но истинският отговор е християнството, във вярата, в Божия Закон.

Този отговор е двойствен. От богословска гледна точка болката е резултат от падението, както и всяко друго зло. Тя е резултат от неправилното използване на свободата, плод на непослушанието. От етическа и нравствена гледна точка тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.

«Винаги ще почитам Бога - казва Григорий Богослов, - каквито изпитания и да допусне върху мен. Болката за мен е лекарство за спасение». Василий Велики пък казва така: «Понеже Бог ни приготвя венец за Своето Царство, нека болестта бъде повод за добродетел».

«Скърбите – казва свети Йоан Златоуст, – ни приближават към Бога. И ако мислим за ползата на скърбите за вечността, няма да се огорчаваме».

Свети апостол Павел, който претърпял толкова много гонения и скърби, целият уязвен от «язвите на Господа», учи, че Бог допуска човек да страда «за полза, та да участваме в Неговота светост».

Бог има хиляди начини да прояви Своята любов към теб. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословието. «Скръбта ви ще се обърне на радост» – казва Господ.

Каквато е битката, такава е и победата. В небесното купуване няма евтини неща. Времето на страданието и жертвата е време за благословение: след всеки кръст следва възкресение. Какво от това, че сега страдаме и непрестанно ридаем? «Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава»,- казва апостол Павел.

Човек, който търпи страданията, е истински подвижник, който печели славни победи и ще бъде напълно възнаграден с вечни блага. «Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат»,- казва апостол Павел в посланието към Коринтяни.

Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, е вече победител. Той е избраник, който чрез твърда вяра в Бога е достигнал радостта, вкусил от Господнята благост; той е потенциален венценосец. Той може заедно с апостол Павел победно да възкликне: «С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в ония ден Господ».

С таково духовно измерение преодоляването на болката и преобразяването ѝ в изкупителна радост става реалност. Това е изменение, извършвано чрез Божията сила. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за плътския човек – мечта, то за вярващия това е велико чудо на Божието изменение. Духовното отношение към страданиятя дава решение на великия въпрос и извежда от тъмнината към светлината. И така, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни сполетяват, като към Божие благословение. Семето първо се заравя в земята, разлага се и после създава живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Голямо е Божието благословение на полето на сълзите – благословение, което придобива онзи, който вярва истински, благодарение на дара на разсъдливостта. Божието благословение и милост почиват върху тези, които са минали през пещта на многообразните скърби, укрепени с Божията сила и разсъждение. Очаква ги вечен, безсмъртен и всеблаг покой в Бога! Амин.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

Най-накрая заспах

Юли 14, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Един ден старецът Епифаний разказал следното на един брат от манастира, като му заповядал да не го открива на никого:

 

“Една нощ ме обзе голяма тъга поради мъчителното безсъние. С болка в душата си се молех на Господа: “Господи, нищо друго не искам. Искам само да поспя. Искам от Тебе нещо съвсем малко – нещо, което и на мравката даваш”. След това взех в ръце Новия Завет и го отворих да прочета нещо. Погледът ми попадна на следния стих: “…даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям” (2Кор. 12:7). Затворих го и казах: “Благодаря Ти, Господи!”

 

Минаха две или три години и аз отново се почувствах по същия начин поради многото безсънни нощи, които бях прекарал. Направих същото, каквото и преди, и погледът ми отново попадна на същия стих! Отново прославих Бога и престанах да мисля за това.

 

Тъй като мъчителното безсъние продължаваше, аз за трети път отворих Новия Завет, за да се утеша. И пак същия стих! ”…даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява… (2Кор. 12:7-9). Тогава, дълбоко развълнуван, аз казах: “Благодаря Ти, Господи, прости ми”. Оттогава, дете мое, не смея да се оплаквам на Господа за нищо. Слава Богу за всичко”.

 

Старецът имал един свой познат, издател. Тъй като човекът не бил в състояние да се сдобие със собствено жилище, казал на приятелите си:

 

– Когато умра, напишете на гроба ми: “Най-после имам покрив над главата си!”

 

– А за мен – пошегува се отец Епифаний – е най-добре да напишете: “Най-после успях да заспя!”

 

Източник: “Съвети за Живота” Епифаний Теодорополус Издава манастир “Св. Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора

 

Денят Господен

Май 9, 2015 in Беседи, Начална страница


 

Много хора не усещат съществуването на въздуха, докато не подухне ветрец. Не се замислят за съществуването на светлината, докато не настъпи мрак. Така и много християни не чувстват присъствието на Бога до тогава, докато не се извие бурният вятър на войната. Не се замислят за Бога, докато им блести светът и им се е усмихва щастието.

 

Но когато се е повдигнал вихърът на войната, когато се обединят всички сили на злото и покрият всичко с тъмнина, хората започват да не мислят за нищо друго, освен за Бога.

 

Денят Господен! В Свещеното Писание това, което за хората е нощ, страшна нощ, кръв и дим, страх и ужас, кръв и мъки, огън и гибел, вопли и викове, всичко това е наречено ден Господен.

 

Ще попитате, как е възможно това? Защо? Защото именно при такива обстоятелства, преситените и загубилите образа Божий, в пълнота осъзнават, че Бог е всичко, а те – нищо. Самолюбивите се покриват със срам, надменните отпускат очи, богатите ходят с празни джобове, управниците желаят да бъдат удостоени с разговор поне от полицейския окупатор,  нерадивите свещеници ридаят пред разрушените храмове, някога капризните жени в мръсни дрипи варят за обяд бълвочи. И всички те мислят само за едно – за Божието величие и за нищожеството  на човешкия прах.

 

Ето защо тази страшна нощ е наречена ден Господен. Защото в този ден Сам Господ се явява. Докато е продължавал спокойният човешки ден, човекът не си е спомнял за Бога, даже се е превъзнасял над Него и се е надсмивал над вярващите, смял се е на тези, които са го карали да дойде в храма. Когато настане страшният ден Господен, всички хора се обръщат към Господа, признават Божията власт, разпитват за църквата, почитат свещенството, започват да четат духовни книги, със срам въздишат по своето минало, каят се в греховете си, дават милостиня, помагат на болните, постят, причастяват се, защото разбират че смъртта е близко и е близък този свят, където е ден Господен – благ, светъл, радостен, вечен.

 

превод от руски

Православное Заволжье

 

 

Тежестите допълват това, което ни липсва

Април 22, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

(Към монахините Паладия и Рафаила)

 

Отговарям на вашето писмо, съчувствайки на страдащото състояние на вашия дух, което ще ви ходатайства за нескончаемата  радост в бъдещия век. Такова състояние – унило, печално, досадно, сухо, тежко, понякога отчаяно, е много по-близо до спасението, отколкото това състояние, което е изобразено в евангелската притча за самонадеяния фарисей.  И светиите са били принудени да зоват  към Бога: „Душата ми е към Тебе като жадна земя“ (Пс. 142:6). В такива случаи Исаак Сирин казва: „Скръбта на ума допълва недостатъка от деятелността на смиреномъдрието на сърцето“

 

Вие прекалено много приписвате на  нашето мнимо съвършенство. Вам е известно, че Бог води всяка вярна душа, както само Един Той знае, и затова издигащите се към съвършенство не могат да виждат своето съвършенство и затова понякога се измъчват със съмнение за своето спасение. А вие си мислите, че тези, които са победили страстите, живеят в покой и нямат скърби. Повярвайте, че те много повече скърбят от нас, защото страдат със страдащите и плачат с плачещите.

 

Преди няколко дена един монах ми довери своето съчувствие към пострадалите, казвайки: „Когато до Света Гора дойде новината за гибелта на руския параход, превозващ много хора,тогава тежка скръб прониза моето сърце  и аз два дни плаках и ридаех неутешимо, като за загуба на мои много близки“

 

Виждате ли благодатта как ни прави не просто роднини, а близки, искрено и крепко обичащи се един друг, и даже ни заставя да плачем за враговете си и да просим от Бога спасение за тях. Но не си помисляйте, че съм достигнал такова състояние. Това съм го чул от тези, които са опитни в него и ви пиша това за духовно утешение, а вие поне веднъж въздъхнете за мен към Господа, защото имам велика потребност от молитвите на другите.

 

На Атон, духовник Йероним.

 

1861год, 12 юли

 

Превод от руски: Исихазм ру

 

Духовната полза от трудностите

Март 7, 2015 in Външни

 

Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения.(1 Петр. 1:6)

 

Като имате надежда за царството Божие, радвайте се, макар и временно, защото знаете, че в този свят и живот не може да има непрестанно щастие, а за съжаление ще имаме и много скърби, и затова апостолът казва направо: “макар сега и да поскърбите малко в различни изкушения”.

 

Защо трябва да скърбим в много изкушения? Нима Бог се радва да минаваме през трудности и изкушения? Горко ни, ако мислим така – Бог не е садист, за да се радва на нашите трудности, нито пък ни изпраща трудности, нито иска да имаме трудности. Бог не приема да съ-действа със злото, което съществува в този свят. Бог никога не съдейства на злото, което съществува в света. Какво става тогава? Злото съществува поради свободата на човека, поради факта на нашето падение. Злото съществува, защото нашият път често е път противоположен на мъдруването на този свят и сме принудени да чувстваме скръб в сърцето ни. По времето на апостол Павел християните били гонени и неговите послания били писани през първи век, в условията на гонение. По онова време, който кажел, че е християнин, това означавало край на неговия живот. Апостолът пише: Не се страхувайте, имайте надежда в Божието наследство, което се пази за нас и го живеем от сега, то се пази за нас на небето, радвайте се с тази надежда, макар и за кратко да скърбим в различни изкушения, т.е. не само, когато ни преследват идолопоклонници. Слава Богу, днес нямаме идолопоклоници по документи, поне в нашата страна, но идолопоклонството е около нас и много пъти ние самите сме идолопоклонници, защото се кланяме на нашите страсти. Кланяме се на материята, на неща, които, когато дойде час да се отречем от тях, се чувстваме толкова зле, че може дори да плачем. Чувстваме се зле, когато не си позволяваме да извършим нещо, знаейки, че там няма да имаме полза. Чувстваме се зле дори, когато ставаме обект на коментари и ирония, поради моята вяра, поради това, че вярвам и искам да вярвам в Бога. Добре, ние сме възрастни хора, и да каже някой дума срещу нас, не е беда. Човек обаче днес действително се удивява – преживяхме го и ние като ученици –- виждайки в училищата деца, млади хора с тяхната присъща юношеска буйност и незрялост, да иронизират и се подиграват на деца, които остават верни на Бога, и то не от злоба, а ей-така.

 

– У-у, ще ставаш поп! Ще ставаш калугерка! Калугер!

 

Хиляди неща. И детето понася върху себе си тежестта на този коментар. Или пък всички ние – само да стане нещо в Църквата, после където и да отидем, като ни видят и почват:

 

– Ето ги! Елате вие, дето ….

 

И трябва да се отбраняваме, притиснати сме до стената да се защитаваме за нещо, което е станало в средите на Църквата. А то какво е? Човешко несъвършенство. Кой е казал някога, че Църквата е обещала съвършенството в този свят? Всички се борим с нашето собствено несъвършенство. Нима някъде съществува съвършенство? Ако съществува, да ни кажат къде е да отидем да го намерим. И ако при учениците на Христос не е съществувало, нима ще съществува в този свят? Църквата не е съвкупност от непогрешими и безгрешни хора, а от хора, които се подвизават и се покайват, познават покаянието, могат да се борят, да не изоставят борбата, каквото и да стане. Човек може да има много страсти и недостатъци, ти обаче не знаеш как Бог съди този човек. Очите ни са виждали много често как Бог има напълно различна преценка от човешката. И тъй, защо трябва да скърбим в различни изкушения?

 

“та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”

 

От цялото това премеждие излиза нещо много значимо – изпитването на вярата. Под изпитване нямам предвид, че Бог ни изпитва. Когато отидеш да кажеш на другия, който се пече върху жарта на скърбите и изкушенията:

 

– Знаеш ли, Бог те изпитва!

 

Той ще ти отвърне:

 

– Е, извинявай! Какво е това нещо? Нима Бог си играе с нас? Да ме изпитва!? Какво има да ме изпитва!

 

– Ама Бог те изпитва.

 

– Защо, Бог не знае ли дали съм верен? Трябва да ме смачка, за да види дали съм верен?

 

Сиреч, Бог да казва: ”Я да видим дали този вярва в Мене, да го притисна малко!”

 

Точно това правим ние хората, които не знаем сърцето на другия, докато Бог знае сърцето ни! Той знае дали вярваме или не вярваме в Него. Какво тогава какво е това изпитване? Защо се нарича така?

 

Това изпитване, чеда, не означава изпитване в смисъла, който обикновено влагаме – тоест, да изпитам, за да направя извод, какво става. А δόκιμος означава човек, който е вече изпитан и обучен, тоест много твърд. Изпитването на вярата е именно на твърдостта на вярата. Чрез изкушения, чрез скърби, чрез затруднението човек става твърд, придобива дълбоки корени, утвърждава се във вярата и се принуждава да укрепне, да стане толкова силен, че да не се огъне, да не падне, прави сърцето си скала, за да остане твърд. Затова скърбите и изпитанията помагат на нас, не помагат на Бога да разбере нещо. Бог не изпитва нужда да обогатява знанието Си за нас, а те помагат на нас и ако човек оползотвори по духовен начин изпитанията, тогава той действително става много силен. Случва се това, за което апостолът говори – човек става като златото, което се изпитва през огън, стопяват го и го слагат в огъня, за да стане чисто злато, да се отдели мръсотията и да остане чисто злато. Така е и с човека, който минава през изпитания и се очиства от ръждите, от страстите, които има и остава като чисто злато пред Христос за хвала, слава и чест, когато Той се яви.

 

Именно това е тайната на Църквата, която идва в нашия живот – не за да сложи край на нашите скърби. Църквата не прекъсва скърбите, нито ни избавя от тях и от изпитанията, а ни показва как да ги оползотворим по такъв начин, че това, което е трудно и мъчително, да стане за нас благотворно и радостно. Отровата да стане лекарство, горчивото да стане сладко и човек да излезе от това изпитание с голяма духовна полза, до такава степен, че отците казват, че ако човек не мине през скърби, изкушения и изпитания, той всъщност е неизпитан, той е, както народът казва на прост език, като суровото ядене. Нали? Вземи едно сурово ядене, сложи го в тенджерата, сложи му всички хубави съставки, които трябва да има, но ако го пожалиш и кажеш: “Не, свидно ми е да го пека, жал ми е да го сложа във огъня”, тогава какво ще стане с него?

 

Веднъж на Света Гора един старец – влах, румънец каза:

 

– Да знаете, че човекът, монахът и всеки християнин прилича на хляба. Ако хлябът имаше уста, както сме готови да го хвърлим в огъня на фурната – клетият, веднага щом го сложим в пещта, ще започне да вика “Помощ! Извадете ми вън! Ще изгоря!”. Но ти, който знаеш, че за да го изядеш, трябва да стане хубав и трябва да се изпече добре, за да стане приятен на вкус, му казваш “Не!”. Седиш там един час, седиш и го пазиш, а той протестира, крещи “Помощ, съжалете ме! Изгорях!” Нищо. Стоиш там до фурната един час да се изпече, та да стане много вкусен! И колкото хлябът е по-изпечен, толкова е по-вкусен. Нима не правим това с ястията и казваме – да се сготви добре!

 

Св. Игнатий Богоносец, който живял през първи век и бил ученик на св. ев. Йоан Богослов, – съхранени са писмата му, които изпратил в Рим – казал: “Идвам в Рим да загина мъченически!” Той бил на 100 години и нещо. И понеже бил уведомен, че християните искали да подкупят палачите, за да не го хвърлят на лъвовете, им казал: “И много ви моля, не плащайте, за да попречите на лъвовете да ме изядат! Непременно трябва  да ме изядат лъвовете!”  Тогава често се случвало нещо странно – пускали лъвовете в амфитеатъра, но дивите зверове не закачали християните. Много пъти пред очите на всички онези хора те се укротявали и не им правили нищо. А св. Игнатий казал: ”Дори зверовете да не ме изядат, ще накарам да ги раздразнят, та да ме изядат, защото съм като пшеницата, която трябва да се смели, за да стане хляб, сладък хляб, който обаче трябва да се смели през зъбите на зверовете.”

 

Виждате, че първите християни знаели как да се отнасят към трудностите, към неуспехите, към проблемите в живота. За нас днес, деца, това е много важно, защото, за съжаление, цялото възпитание, което получаваме вкъщи и много пъти от вероучението в училищата, в Църквата, е едно –  така да се каже – евдемонистично възпитание. Тоест, учат ни, как да си прекарваме добре, да сме добре, да ни няма нищо, да сме наред със здравето, уроците да вървят, следването и само нещо да се развали, човек започва вътрешно да линее и дори се скандализира от Бога и пита: “Ама защо? Защо Бог ме оставя да пострадам от всички тези злини?” Защото не сме се научили, че в този свят Бог не ни е обещал някакво благоденствие, а обратно, показал ни е пътя и ни е казал: “Виж, в живота си ще имаш разнообразни изкушения, но те имат определен смисъл, имат определена цел, и тя е за твоя полза, ти да се изпечеш, да се обработиш чрез тези изкушения, както земята, която се обработва.”

 

И земята, образно казано, я боли, когато я ореш. Да, но ако не бъде изорана, как ще даде обилен плод? И тъй, оползотвори изкушенията и скърбите по духовен начин. Ако оползотвориш която и да е трудност, не е възможно да останеш без плод. Дори и в брака, женим се и срещаме проблеми, трудности, но ако живееш с бляна на безбурния живот и на медения месец и не разбереш, че меденият месец е само един месец и няма втори, шестмесечие, тримесечие или година. . . Трае ли медният месец поне една година? Или един месец?

 

Ако влезеш в брака с тази мечта, тогава ще се затрудниш изключително много. Защото, да, бракът включва това, но включва и труд, не е лесно да живееш с някой друг човек, да крепиш другия, трябва да превъзмогнеш себе си, ти трябва да умреш, за да живее другият. И след това да умрете двамата, за да живеят децата ви. Така е. Тоест трябва заедно да се уморите и след това каквото имаш и произвеждаш, да го дадеш на децата си. Това себепревъзмогване е велико нещо. Клетият, пребил се да работи години наред, много часове, на няколко работи, а с лекота дава всичко на детето си. Това представлява труд. Затова и бракът е начин и път на спасение, същото е и в манастира.

 

Един ден дойде един американец, с гръцки произход, учен, чел няколко книги и искаше да стане монах. Дойде и ме намери. Каза, че прочел няколко книги и след като ходил по някои места и изследвал няколко религии, решил да остане православен и монах. И защо? Защото, каза, четох, че монасите са ангели и се говори за ангелско житие. Казах му: “Господине, много хубава идея е да станеш като ангел! Добре, монасите са ангели, така да го кажем и наистина се говори за ангелско житие и ангелски чин, но ние сме човеци! Добре е да станем ангели, сине мой, но лека-полека! Сега, първоначално стани човек!”

 

Първо стани човек и след това ще станеш ангел. Не можеш да отидеш в един манастир и да кажеш – отивам в манастир да стана ангел! Защото много скоро ще откриеш, първо на първо, че си дявол - това е най-болезненото. Най-болезненото в манастира не е да се махнеш от света, да оставиш родителите си и знам ли, да вземеш решение, че няма да имаш семейство и такива неща. Най-болезненото е, когато се снеме покривалото от тебе и видиш собственото си зловоние. Когато видиш всички твои страсти и ти, добрият човек, нравственият, светият, който си бил добър и добродетелен студент, виждаш, че в себе си имаш много страсти, много трудности и не можеш да понасяш другия човек. Не можеш да го търпиш да диша! Не го търпиш. Можеш да възразяваш: ”На мене ли ми говориш така? Знаеш ли кой съм аз? Или кой бях аз?” Тези неща не минават в манастира – нито кой си, нито какъв си бил, нито нищо. Няма такива неща. Трябва да се научиш, че там ще се бориш. Влизаш в борба, в бойно поле, не очаквай да си прекарваш добре, ще дадеш кръв, за да получиш Духа, казват отците.

 

Същото е и в брака. В брака ще дадеш кръвта си, тоест няма да я дадеш, в монашеството я даваш, в брака ти я смучат, ще я изпият със сламка, няма друга възможност. И ти, естествено, с удоволствие ще дадеш кръвта си. Не е лесно нещо. Трябва да имаш предвид, че този път има определен смисъл, трябва да се научиш да оползотворяваш по духовен начин трудностите си там, където се намираш. Така е и в брака, и в монашеството, и Църквата.

 

Влизаш в Църквата, срещаш проблеми, затруднения, трябва да носиш Кръста на Църквата върху себе си, да понесеш Кръста на другия човек, на който и да е. Кой ти каза, че ще се занимаваш с ангелските светове? Ще се занимаваш с един човешки свят, ще се бориш с тези неща. Това е ценното в Църквата. Деца, лъжа е, голяма лъжа, да се представяме, че сме безупречни, както се правят протестантските деноминации – “О, колко хубаво!” Отиваш там и те посрещат някакви широки усмивки и пеят всички “Ла-ла-ла”. Такива неща. Ама човек с широки усмивки, думи и песничките ли се променя? Тук е нужно да се бориш тяло в тяло с греха, със себе си преди всичко. И много православни, клетите, отиват и се заблуждават – ходих там и беше толкова хубаво, имаше усмихнати хора, учтиви са, пяхме – и виждаш някакви възрастни дами с големи маникюри. . .които, клетите, не намират смисъл в Църквата и казват – ами, певците при нас не са добри, поповете ни имат брада, имат коса, има и черни раса, защо не се освежат малко?. .

 

Чуваш някакви неща, безумни. Този човек обаче не го е разбрал и казва: “Отидохме в тази „църква” и беше хубаво, пасторът беше учтив, посрещна ни на вратата, поздрави се с всички, усмихна се.” Е хубаво, естествено е да ти се усмихва, но същността на нещата не е това, не променяш хората по такъв начин. Знаете ли, деца, колко грозно нещо е когато съществува лицемерие, понякога дори и в семейството. Отиваш в един дом, идва жената и се обръща към мъжа си: “Господин Николау.” Абе детето ми, кажи му Йорго, Коста, еди-кой си. Ще се обърнеш към мъжа си на фамилия? Или детето да се обърне към баща си на презиме? Това ми напомня за някои мои състуденти, докато следвах богословие, които, клетите, бяха в някакви религиозни движения, бяха сгодени и когато ни представяха годеницата си, казваха: “Това е г-ца Николаиду!” Какви са тия неща? Болни. Ама какви са тия думи, сине мой!? Кажи й името! Какво ти стана? Лицемерие, мъртви форми. Както и да е.

 

“Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост”

 

В онази епоха имало християни, които били видели Христос и такива, които никога не Го били видели. Апостолът пише на вторите. Той самият Го видял и бил с Него.

 

“Когото обичате, без да сте Го видели”. Тук искам да спра за малко и да ви кажа, че в Църква правим именно това. И вие, ако искате да намерите смисъл във вашето търсене на Христос, трябва да разберете едно основно нещо – в Църквата не формираме верни хора, вярата е едно стъпало, но не е съвършеното. В Църквата формираме хора, които не просто вярват в Христос и, когато казвам вярват, имам предвид, че вярват, че просто Бог съществува, а формираме хора, които обичат Христос. Ние сме призвани да възлюбим Христос, не просто да повярваме, че Той съществува. Това е големият проблем на християнина днес. Питаш някой човек и той ти казва:

 

–  Вярвам в Христос, разбира се!

 

Той не е невярващ. Вярвам в Христос. Но той не обича Христос, защото не иска да прави нищо за Него, иска просто да вярва в Него и да не бъде считан за невярващ; или пък Го използва, когато му е нужен. Той казва: “Виж, разбира се, аз, колкото пъти Бог ми беше нужен, се помолих и Той ме чу!” Бог е нещо, което използваме. Имам някаква нужда, моля се и ме чува! И Той, естествено, когато има нужда от мене, Го чувам! Тоест иска например да отбележа някакъв Негов празник, правя го! Иска да ходя един път на църква в месеца, отивам! Иска да изпълнявам няколко елементарни заповеди, правя го! Имаме търговски отношения с Бога – аз Му работя, Той ми работи и сме наред. Нито Той има много оплаквания, нито аз много претенции и всеки е доволен. Без обаче да Му давам много свобода, да Си знае мярката, да знае границите Си! Бог трябва да знае, че не може да иска много неща от нас, без грубости, трябва да иска няколко неща, които можем да правим, а оттам нататък – нищо, защото след това нещо не върви добре. И ако някой се излъже и направи нещо повече, тогава започват проблемите. Големите проблеми. И ви признавам, че най-големите проблеми, които имаме в средите на Църквата, идват от тези човеци, този тип хора, така нар. религиозни хора, за които Бог е религия, тоест определен религиозен факт. Христос за тях не е Откровение, те не обичат Христос, защо? Защото за тях Христос е идеология, религия, съвкупност от идеи, които са изключително хубави и красиви, златни, но никой никога не може да обича една идея. Нито някой е толкова малоумен да жертва живота си за една идея. Нито обичаш една идея. Има ли някой от вас, който може да се ожени за една идея? Не можеш да се ожениш за една идея. Жениш се с друг човек, с една личност, защото имаш конкретна връзка с тази личност.

 

В Църквата никога няма някаква идея, Църквата е срещу всяка идеология, срещу всяка философия, всяко умозрение, това е нещо, което трябва да научим много добре, защото, за съжаление, беше силно проявено в религиозните поучения дори в нашата страна. За нас Бог беше дълг, морализъм, задължение. Не научихме, че за нас Бог е възлюбена Личност и че човек е влюбен в Бога, той обича Христос и Го обича силно, обича Го толкова силно, че никоя друга любов не може да устои пред любов към Христос, дори любовта към нашето аз. Това е любов, чрез която Христос ни зове да превъзмогнем всяка друга любов. Виждате ли какво казва: Внимавайте добре – казва Христос, – Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). Христос идва и ти казва – ако обичаш баща си или майка си повече от Мене, не си достоен за Мене. Ако обичаш живота си повече от Мене, не си достоен. Защо? За да покаже, че никой не мрази родителите си, безкрайно ги обичаме, но в тази любов има определена йерархия и любовта към Бога е любов, която е пламък, огън, която, когато пламне в сърцето на човека, покрива всички, не можеш да мразиш никой, ако обичаш Христос, но и не можеш заради любовта към другия да загасиш любовта към Бога. Понякога наистина се намираме в голямо затруднение. Мъчениците, деца, често са се оказвали в такива трудности.

 

Преди няколко дена празнувахме св. Калиопиос – на 7 април. Той бил 15-годишен мъченик. Езичниците го хванали и го попитали дали е християнин, а той отвърнал утвърдително. Решили да го убият. Майка му била там. Решили да го разпънат на Кръст. На Разпети Петък го разпънали на Кръст, без да знаят, че било Разпети Петък. Майка му била под Кръста и отишла там да не би детето й да се огъне и отрече от Христос. Помислете само каква йерархия на любовта имала в себе си. Също и св. 40 мъченици и майката на най-малкия – Мелитон. Когато ги извадили от замръзналото езеро в Севастия и всички били мъртви, нейният син още бил жив. 39-те тела на мъчениците били натоварени в една каручка и ги отвели надалеч, за да ги изгорят. Майката отишла, както пише, и виждайки детето си, което още било живо, а идолопоклонниците не го били взели с тях, тя го нарамила и се забързала зад каруцата, за да успее да го сложи заедно с другите и така да не се лиши от мъченическия венец.

 

Света Перпетуа, която била 20 годишна девойка и току-що била родила своето дете. Тя била дъщеря на синклитика, тоест на министъра, и когато я отвели в тъмница и не могли да я накарат да промени вярата си, нейният мъж отишъл, взел детето и казал – съжали детето си, какво ще стане с него, кой ще кърми, който ще го отгледа? И не й давали детето, за да могат да пречупят духа й. Тоест помислете само каква борба е било това, но въпреки това мъчениците останали твърди. Св. Йоан Златоуст има хубаво слово за света Соломония, която имала седем деца (св. братя Макавеи), които били убити пред нея. Един хвърлили във врящ тиган, други обесили, трети обезглавили. Тя била еврейка, говорела на еврейски на децата си и им казала:

 

– Внимавайте, да не се отречете от вашата вяра! Останете верни на Бога и не се страхувайте от временното мъчение, а имайте пред очи Божията любов!

 

И ние очакваме срещата с Христос, ще минете през мъката и ще срещнем Христос, не се страхувайте. И казва св. Йоан Златоуст – като възхвала – виж мъченицата, след това и сама загинала мъченически, след като преди това седем пъти умряла мъченически като майка, когато убивали децата й. О, блаженна майко!

 

Тази, която надмогнала природата; най-силното чувство в света е майчинството, кой може да отрече това? Дори едно малко птиче има майчинско чувство. Тръгваш да направиш нещо и майката на малкото птиче те напада. Въпреки всичко, това най-силно чувство отстъпва пред Божията любов и дава смисъл на всички останали неща. В крайна сметка, в Църквата това, което крепи света и нас, не е вярата ни в някаква идея – не сме идеолози, ни най-малко, нито философи, нито мислители, нито хора на абстрактното изкуство, а конкретната връзка. В Църквата развиваш конкретна връзка на любов с личността Иисус Христос, т.е. това, което св. ап. Петър казва, че вие, макар и да не сте го видели Христос лично, Го обичате!

 

Превод: К. Константинов

 

източник: http://dveri.bg/kq9rq

 

 

 

Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому

Февруари 9, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Интервю на Весела Веселинова с Михай Козмей – световният шампион по конна стрелба с лък

 

Странен е пътят, по който Бог ни доближава до себе си. Световният шампион по конна стрелба с лък Михай Козмей е роден в православна Румъния. По-късно се преселва в Унгария, където 15 години е будистки монах и инструктор по айкидо преди да открие Христос. Той има двама братя. Единият преподава йога, а другият е монах в православен манастир. „Винаги сме усещали любовта на баща ни, въпреки че, понякога, под въздействието на алкохола беше груб“, споделя Михай. Когато разказва за средния си брат, който е монах, в очите му се появяват сълзи, но щом описва как настойчиво го е убеждавал да започне религиозна практика, усмивката озарява лицето му.

 

- Какво Ви обърна към православието и кога стана това?

 

- Към Иисус ме привлече руската книга „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”. В нея се говори за Иисусовата молитва. Когато я четях, практикувах бойни изкуства – айкидо, и си мислех, че те са толкова важни, защото зад тях се крие тайната на нещата, уменията, нужни и в живота.

 

- Как се обърнахте към православието?

 

- Интересът ми се роди преди около 20 години – практикувах айкидо за час, но исках нещо постоянно. Има много различни религии, исках да знам тук и сега какво е най-добре да следвам. Книгата за Иисусовата молитва е точно за това – с всяко вдишване казваш: „Господи Иисусе Христе“, докато задържаш въздуха си казваш: „Сине Божий“ и издишвайки завършваш: „Помилуй ме, грешния!“. Казах си: „Аз дишам 24 часа в денонощие до смъртта си, ако мога да казвам постоянно тази молитва, това е съвършенството на живота ми“. Нямах проблем да казвам: „Господи Иисусе Христе“, но когато, задържах въздуха, ми беше трудно да произнеса „Сине Божий“. Не можех да приема, че той е Бог от Бога, но бях привлечен от Иисусовата молитва. Тогава реших да я посъкратя – да казвам само на вдишване: „Господи Иисусе Христе“ и на издишване: „Помилуй ме!“. Започнах да практикувам тази молитва като бойно изкуство – твърдо, решително и категорично, но имах вътрешни притеснения, защото знаех, че съм изхитрувал. Разбрах, че ако наистина не вярвам, че Иисус Христос е Бог Истинен от Бог Истинен, молитвата няма да проработи за мен. Много завиждах на руския поклонник, но нямах неговата вяра. В Дзен практиката има подобна отговорност към всеки един момент, но не искат да вярваш. Влюбих се в Дзен и за мен това беше решението – там има само правилно дишане. Четях паралелно две книги – за Дзен и за руския поклонник, и двете много ме впечатлиха. След това 15 години практикувах Дзен – до толкова искрено, до колкото мога да бъда, следвайки учител от друга страна. През това време брат ми стана православен монах, 2-3 пъти се срещах с него. Той никога не ми казваше, че съм на погрешен път. Просто казваше: „Трябва да се грижим за духовния, а не за външния живот, за душите си.“ Сигурен съм, че се е молил за мен Бог да ме насочи в правилния път.  С времето у мен се породиха съмнения в практикуването на Дзен. Разбрах, че без външна помощ (не от страна на учителя), Егото не може да излекува само себе си, защото его срещу его… Усещах противоречие – как мога да превъзмогна егото си като практикувам чрез него. Разбрах, че съм ограничен, че възможността да стана свободен човек е илюзия. Дзен е изкуство да превъзмогнеш себе си. Нуждаех се от посока – в каква посока да отдам себе си. Мислех, че посоката е да следваш учителя, но разбрах, че това не е истина. Понякога, по време на медитация, когато беше болезнено и умът беше горещ, несъзнателно започнах отново да казвам Иисусовата молитва. После си казах: „Каква е тази глупост, защо повтарям тези неща?“ Опитах се чрез отношението на Дзен да открия нещо, продължих търсенето си. Беше Великден 2009 година, около 10 часа сутринта. Съпругата ми, която е католичка, с цялото семейство беше на църква, бях сам в къщата на родителите й. Въобще не ме интересуваше, че е неделя, поправях някакви пръстени за стрелба с палец, чаках ги да се върнат, за да имаме голям обяд с вино. В един момент като станах от стола, жестока болка ме промуши в гърба. На практика бях парализиран. Усещането ми беше, че сякаш някой ме пробожда в сърцето, знаех, че е от Иисус Христос. Вътрешно знаех причината: „Великден е, всички Ме празнуват, а теб не те интересува, че съществувам.“  Лежах в леглото, всички празнуваха, а аз бях прикован.  Исках нещо да чета, взех православна книга, която брат ми ми беше подарил пред 12 години и аз не я бях отварял, но и не я бях изхвърлил.  Вярата е дар от Бога. От този момент за мен въпросът дали Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен отпадна. След като имаш вяра, остава само да се грижиш за нея да не я загубиш.

 

- Как става това?

 

- Приех сериозно думите, че вярата без праведни дела е мъртва, но и добри дела без правилното отношение също са мъртви. Ясно е, че си по-привлечен от това да си с приятели, да пийнете, да се шегувате. След такива моменти винаги трябва да се връщаш към вярата, да се молиш на Бога да не ти отнема този дар. Някои си казват: „Християнин съм, имам си вярата“ и не ги интересува много какво правят. Ти си получил вярата като семе и от теб се очаква да го отглеждаш и то постоянно да расте. В християнския живот е така – желанието непрекъснато да даваш, особено, ако си свързан с хора по време на работа, на тренировки. Но когато си сам и можеш да се молиш, трябва да се обърнеш навътре в себе си и да се погрижиш тази вяра да расте. Молитвата е като поливането на цвете. Бог ще направи така, че растението да расте, но от теб се иска да му даваш по малко вода. След това, когато общуваш с другите, да им дадеш вярата с любов.  Може да дойде момент, когато да видиш своята празнота и тогава нищо не можеш да направиш. Трябва да се грижиш за това, което е вътре в теб и да го подредиш.

 

- Как брат Ви стана монах, какви са Вашите взаимоотношения?

 

- Той получи вярата си така, както аз я получих. Винаги е бил добросърдечен и с чисто сърце, здрав и силен. Внезапно се разболя от много тежка болест – спондилоза (сковава костите и прегъва гръбнака на две). Първите признаци започнаха, когато беше 23-24 годишен, завършваше университета. По това време аз станах дзен-монах, големият ни брат беше йога-инструктор, струваше ни се, че той нищо не прави, беше обикновен човек, който ходи на работа.  След много години на страдания, ние му казвахме: „Това е карма, болест на духа, заради която страдаш.“ Започнахме да го затрупваме с книги – Дзен, Йогананда… От уважение той внимателно ги изчете и каза: „Много добри книги, благодаря.“ Заяви: „Признавам, явно болестта ми е духовна, но не знам коя точно религия да практикувам.“ Той опита много неща от прочетеното – две седмици беше само на вода. Ожени се, стана учител по математика и вегетарианец, защото така бе по-добре за болните му кости. Ние, двамата братя, не харесвахме особено жена му. Той казваше: „Аз съм болен, благодаря на Бога, че въобще имам съпруга. Вижте в какво състояние съм, не съм съвършен, за да имам претенции. Жена му изглеждаше много православна, ходеше на черква, искаше благословия. Заведе и брат ми на черква, а той се срамуваше, защото не беше вярващ в сърцето си. Веднъж учениците на брат ми отишли на екскурзия до манастир, както е модерно в православните страни. Когато влезли, той останал в двора на манастира, а жена му директно се насочила към килията на игуменката. Възрастната монахиня й казала: „Не искам да говоря с теб, но навън е мъжът ти, с него искам да говоря.“ Тя довела брат ми. Серджо много учудено отворил вратата. В същия миг монахинята казала: „Въобще не трябва да се оплакваш. Бог ти изпрати тази болест, защото толкова много те обича и иска да се обърнеш.“ От този момент той стана вярващ, а не чрез четене на книги.

 

- Необходимо ли е човек да демонстрира своята вяра?

 

- Серджо ми каза: „Бъди дискретен в тези неща. Молитвата е между мен и Бога, не е арена със зрители, където могат да ме видят.“ Него никога не можеш да го видиш с броеница в ръка да казва Иисусовата молитва, другите монаси или носят броеницата си или отброяват. Работи всичко, което може, и много сериозно се моли. С брат ми имаме общ духовник, когато отивам на изповед и причастие, оставам в неговата килия. През първите години, докато той спеше, аз го гледах. Той се моли и на сън. Когато го питам, той сменя темата, не иска никой да мисли хубаво за него. Личното му общуване с Бог е толкова голяма мистерия, че винаги казва: „Аз съм в Божиите ръце.“ Във всяко едно негово действие може да разпознаеш това Присъствие.

 

- Как се постига това?

 

- Той имаше своя тежък опит. Като монах знаеше, че трябва да реши в себе си проблема със смъртта, да е готов във всеки един момент да умре. Това е православна традиция. Брат ми счита, че е голям дар от Бога да помниш смъртта. Ако го имаш, тогава се оставяш в Неговите ръце – нищо не се случва, без Бог да го допусне, дори да е болка, болест. Той така приема всичко и се радва за всичко, случило се с него. Всяко едно от тези малки неща е директно общуване с Бога. Това са плодовете на неговата молитва. В първите му години като монах той се считаше за най-низшият, защото нямаше този дар. Казваше: „Какъв глупак съм, не се сещам за смъртта, живея така, сякаш вечно ще ме има.“ Правеше всичко според правилата, но нямаше чувството, че може да умре във всеки един момент. Веднъж се закани да си направи ковчег, в който да спи. Никога не го направи, но ми беше ясно, че води вътрешна борба. Считаше се за най-лошия в света, казваше: „Що за монах съм, всичко е само на повърхността?! Ако не съм готов да умра и да се срещна с Бога, каква е ползата от всичко това?“ Мисля, че за този му стремеж, му се случиха много неща. Бог му даде този дар по един особен начин. На външен поглед всичко е болка и страдание, но той е много благодарен на Бога.

 

- Разкажете как стана това.

 

- Имал инфекция на белия дроб, подобно на туберколоза и го завели в болница. От силните лекарства загубил съзнание и паднал по стълбите. Гръбнакът му бил счупен по средата на гърба и на врата. Лекарите открили едната фрактура, но дори не помислили, че може да са две. Гипсирали му цялото тяло, без да им хрумне, че може да е счупен и врата, а той не можел да различи от къде е болката. От детството знам, че брат ми е клаустрофоб. Когато с другия ми брат му мятахме одеало на главата или го затискахме с възглавница, после той беше пребледнял, не знаеше къде е от страх. Така че да го закопчаят в тази голяма пластмаса, в която не може да диша, бе същото като да го сложат жив в ковчег. Цяла една година беше застопорен и доби реалното усещане какво е да си в ковчег. Каза ми: „Бог ме научи как да се моля, без този труден, но чудесен опит само си мислех, че се моля. Мислех си, че молитвата ми е от цялото ми сърце, но тя е като пожар. Никога не можеш да си го представиш, ако не ти се случи.“ Това състояние продължаваше. Въпреки, че го държаха в този пластмасов ковчег, това не можеше да го излекува, защото имаше голямо разстояние между счупените прешлени. После откриха счупването и в шията и му сложиха и там корсет. Този ад продължи година и половина. Той имаше много духовни опитности по време на това страдание, разказа ми за някои от тях. Имал е и опитност, каквато Христос преживява на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Според него, без да преживееш богооставеността и да разбереш колко струваш, че до дълбочината на костите си ти си под нулата, е трудно да изскочиш. Тази духовна опитност предизвиква такъв стремеж, че молитвата ти е като огнен стълб от теб към небесата. Моментите на страдание са най-големият дар, който Бог може да даде на някого.

 

- Това е трудно за разбиране.

 

- Ясно може да видим, че повечето християнски светци са страдали. Брат ми много обича Свети Серафим Саровски, на когото крадци са счупили гръбнака. Така стана и с брат ми Серджо, сякаш животът му повтори случката. В подобен момент хората започват да се жалват: „Господи, какво съм сторил, че така стана?!“ и полека-лека вярата им започва да намалява и те отпадат. Ясно е, че мнозина са ентусиазирани, молят се с години, но след 20 г. не са същите, не напредват наистина. Другите, които виждат, че трудностите са най-големият Божи дар и ги приемат като дар, тяхната вяра нараства. Когато отида в манастира, другите монаси ми казват, че молитвата на брат ми е много силна. Сигурен съм, че там стават разни неща, за които им помага с молитвите си, но той никога нищо не ми казва.

 

- Как е брат Ви сега?

 

-  С него станало чудо. Един ден почувствал, че се е излекувал и казал на стареца си: „Отче, дай ми някаква работа!“  Той не му повярвал. И двамата се изповядваме при един и същ отец. По това време говорех по телефона с изповедника ни и той ми каза: „Брат ти пак си е въобразил, че е здрав и иска да му давам работа.“ Отецът казал на брат ми, че според лекарите дупката между прешлените му не може да се излекува. Първоначално не са искали да го заведат на преглед.  Направили радиография и брат ми видял как медиците започнали да жестикулират и да говорят емоционално. Когато сравнили двете радиографии, гръбнакът му изглеждал така, сякаш никога не е чупен. Лекарите казали: „Не го разбираме, от научна гледна точка не е възможно. Двете кости бяха на няколко сантиметра, няма как да зараснат. Ако това е станало, трябва да има натрупване от страни, но тук не се вижда“. Разбира се, това не излекува предишната му болест, която го преви на две. Изглежда, че той получи дара на помнене на смъртта, защото се молеше от сърце и е много благодарен, че го получи. За всеки друг, счупването на гръбнака е пълна трагедия. За него е различно.

 

- Кой е Вашият модел за подражание?

 

- Ако говорим за модели, това е моят брат-монах. Не мислете, че той ме е учил или ми е казвал нещо директно. Търся съвети от него, разказвам му, че се опитвам да да бъда смирен с жена си, да запазя тишина, но това още повече я вбесява. Той ми каза: „Ако го направиш с чиста любов, в един момент тя ще ти повярва, така че продължавай. Тя ще продължава да се ядосва още повече до тогава, докато твоето чувство не стане истинско.“

 

- В този материален свят хората се стремят към пари, власт, успех. Във филма за Халил Джубран „Пророкът“ мъдрецът казва, че всичко в ежедневието ни е религия, вяра. Как се намира баланса между духовно и материално?

 

- Всяко действие се отразява на вярата. Трябва да внимаваме в действията си, например изричането на определени думи, това е действие. Може да се случи да кажеш добри думи. Трябва да изпълниш словото с чувствата си според вярата си. Не става да проповядваш на улицата: „Ела, стани християнин“, а с всички действия да го показваш. Ако се грижиш за вярата си, тя ще сияе чрез делата ти. Когато направиш едно и също действие, но с различно отношение, то вече не е същото. Вътрешното отношение променя значението на едни и същи думи. Например, получавам съобщение във Фейсбук: „Здравей, любов моя!“ Може да е шегичка в стил: „Да се позабавляваме“, но може и да е нещо дълбоко – „Здравей любов, отдавна не сме се виждали.“ Същото е валидно и за стрелбата с лък. Хората, които имат вяра, ще се обърнат към себе си и ще внимават как правят нещата. Не е нужно да търсиш специални ситуации и хора, с които да практикуваш вярата си. Всеки път, когато срещнеш някой човек, имаш възможност да проявиш някоя от 10-те Божии заповеди. Чувал съм да казват: „Тази общност не ми харесва“ и да си тръгнат.

 

- Не е ли най-трудна практиката в нашето семейство, сред най-близките ни хора?

 

- Явно е така и очевидно така трябва да бъде.

 

- Защо?

 

- Защото там лесно можеш да видиш, че Бог присъства в мистерията на семейството. Не става дума само за позитивните аспекти. Точно обратното, търпиш, защото обичаш.

 

 - Ако ти самият си спрял любовта от сърцето си към другия човек?

 

- Не, защото това е основата на вярата ми. Семейството е мистерия, Бог присъства в нея. Когато се случи напрежение в дома, убеден съм, че Той ще ми даде сила да реша проблема по начин, по който Бог иска от мен. Не като демонтстрирам своето превъзходство пред жена ми, но като й помогна в момента на слабост. Баща ни имаше склонност към чашката и ставаше груб тогава, но дори в тези моменти не сме се съмнявали в неговата любов. По-късно ми каза: „Сине, не бъди като мен.“

 

- Ако единият стои физически в дома, но сърцето му е далеч?

 

- Не смятам, че семейството е само физическо привличане между две личности. Бог иска чрез семейството наистина да ни обърне към себе си. Случва се в семейството само единият да е православен или двамата да са на много ниско ниво. Тогава започва напрежението, липсата на любов, проблемите. Всички тези трудности са, за да те обърнат и да решиш въпроса, а не да си извън семейството. Голямото напрежение се появява в семейството. Бог те обръща в мистерията на брака. Не е грешка, ако хората не искат да се обърнат, това е нашата воля. Случва се в някои семейства атмосферата да стане същински ад, защото никой не иска да подкрепи другия в слабостта му, не се опитват да решат въпроса чрез любов, а чрез това кой е прав и кой – не. И в нашето семейство жена ми може да каже: „Помниш ли преди 10 г. как ме нарани?“ В общуването може да има много спомени, много боклук и човек трябва да се справя с тях. Ако се опиташ да решиш проблема с боклука чрез това кое е правилно и кое – не, ще й кажеш: „О, преувеличаваш, не беше така“ и ще започнеш да й доказваш чрез други спомени и други дискусии и се почва една… Някой път можеда кажеш: „Права си, сглупих!“ и виждаш, че ефектът е изненадващ – тя замлъква. Но може и да си помисли, че я забаламосваш и още повече да се нахъса. Проблемите са тест как да проявиш истинското си отношение.

 

- Каква е ролята на прошката?

 

- Имало голямо приятелство между свещеник и негов ученик. По времето, когато гонели християните, и двамата били заловени. Свещеникът преминал много изпитания, но отпаднал на последното, защото не могъл да прости някакъв грях на своя ученик. Мъчителите му били изумени, те били свидетели на неговата храброст преди това. Той казал – Иисус ме защитаваше до сега, за това бях силен, но непростимостта отдалечи неговата помощ. Много е важно да имаме милост. Това е малка стъпка – да имаме милост към тези, които нямат милост към нас, да простим на тези, които са ни наранявали. Останалите големи стъпки Бог ще ги направи, за да се срещнем. Когато тази мъничка стъпка не искаме да я направим, срещата няма да се случи.

 

- Роден сте в православна страна, но по времето на социализма, когато ходенето на черква беше забранено. Посещавал ли сте храма като дете?

 

- Бях 5-годишен, когато баба ми ме заведе на черква. В Румъния вярващите в храма са на колене. Когато видях героите на селото, най-силните мъже на колене, то беше силен удар за моята гордост. Казах си: „Ако религията така унижава хората, никога няма да я приема.“ Има една дума, която не обичам, защото е измамна, това е думата „Достойнство“. Наричах гордостта си достойнство, сигурен съм, че мнозина са в такова положение. Толкова години ми трябваха, за да разбера, че залъгвам сам себе си. В една от най-известните съвременни книги за конна стрелба с лък се казва, че има две позиции на стрелеца. Едната е, когато изтегляш лъка към себе си – позицията на Царя, и другата – когато ти се навеждаш напред – на слугата. Наведен съм, защото това е мястото на срещата. В православието се казва, че Бог иска да се срещнем с него и Той иска крачка и от наша страна. Не се очаква от нас да извървим целия път, но поне крачка, за да бъде истинска среща.

 

- Роден сте в деня на Свети Орест, който е бил велик воин…

 

- Да, той и Свети Евстатий. Нормално името ми трябва да е Евстати. Бях много впечатлен от неговото отношение като воин. Той е живял в период на гонения срещу християните, видял страданията на мнозина. Някои са били силни и са станали мъченици, други са проявили слабост и са отпаднали от вярата. Харесвам отношението му, защото е искрено. Той бил силен воин, признат от всички, но не знаел какво трябва да бъде неговото отношение. „Може би си мисля, че съм смел, но ако ме изтезават, може и да не издържа. Дали да обявя своята вяра или тайно да продължа да вярвам“, си казвал. Той попитал Бога чрез своя духовник и получил знак, че трябва да стане мъченик. Евстатии дори не попитал духовника си как да постъпи, той помолил отговора да дойде от Бога чрез духовника. В другите религии много говорят с учителя, обсъждат. В Православието духовността е мистерия, в която Бог присъства. Често духовникът е само свидетел. Бях много впечатлен от това.

 

- В последните години се наблюдава възраждане на Румънската Църква.

 

- По едно преброяване преди 6 години при нас има около 15 000 свещеника, 400 манастира с около 20 000 монаси. За сравнение в Сърбия нямат още 1000 монаси. Населението на Румъния е около 19 млн. души, защото около 4-5 милиона са извън родината. Първо се изнесоха циганите и бандитите . Сега в Италия има голяма общност на румънци, които са работещи, имат православна Църква с много добър епископ. Тази общност стана образец за румънците, те са като първите християни. Интересно е, че понякога хората напуснат страната си, но се оказва за добро. Ако Бог иска от нас да проповядваме, ние, православните може и да не видим. Дори да не искате, Бог може да ви сложи в положение, което да проповядвате. Сега милиони руснаци, румънци са по света и те могат да бъдат добър или лош модел за православието.

 

- В България Църквата по-често се появява в медиите чрез различни скандали, така ли е и в Румъния?

 

- Да и по определен начин това е нормално. В началото борбата срещу християните е директна и те стават мъченици. За  злото този път не е добър, защото виждайки техния пример, другите или стават по-добри, или пропадат. В днешно време изглежда по-лесно нещата да се случват в Църквата. Очевидно е, че в православната Църква има доста, които не са православни – масони и други, които явно влизат в нея, за да я поведат в лоша посока. Какво става? Строят се нови манастири, но се опитват да размекнат монасите, да им създадат повече материален комфорт. Това е най-голямото изкушение, защото борбата не е директна, а подмолна.

 

- Като воин и ездач коя е най-голямата Ви битка?

 

- Да си запазя вярата – това винаги е най-голямата битка. Това не означава, че имам съмнение, а по-скоро стремеж да я направя жива. Това е битка, която не престава и тя ще бъде до края. Не да си мислиш: „Аз съм вярващ, вярата е в мен“ и да си спокоен. Да опазя вярата.  Много харесвам отец Сергий, много добър приятел с отец Софроний. Отец Сергий е бил като брат ми – мълчалив, стеснителен, но когато става дума за вярата бил като огън. Той е казал: „Сутрин като се събудиш и скочиш от леглото, все едно сядаш на коня си като боец. И така до края на живота ти. Той вижда християнина като воин на кон, който се сражава да запази вярата си и да я отглежда. Да не критикуваш хората около теб, погледът ти да е насочен навътре в теб. Навън никакви скандали, всичко е твоето вътрешно отношение. Бях силно впечатлен от думите, че скачаш от леглото на коня. Защото има много изкушения, както в града, така и в манастира. Години след като остана в светата обител брат ми ми призна, че много го е било страх да не почне да гледа другите монаси, че не са на едно ниво. Той го признава: „Така е, бройката в Църквата е голяма, но въпросът за качеството е лична работа.“ И през ум не му е минавало, че лошите хора трябва да се махнат от Църквата. Това е нашият начин – признаваме проблемите. Имаме седемте тайнства и щом те съществуват, не ме интересува дали ги получавам от чисти или от мръсни ръце. Мнозина казват: „Свещеникът не е съвършен, защо трябва да приемам от него тайнството?“ Всъщност аз съм в мистерията, искам да действам така, както Иисус иска да действаме. Мисля, че това е състоянието на православната черква навсякъде – аз и Бог, свързани чрез тайнството. Ако се оглеждам наляво и надясно да гледам другите, ще пропусна най-важното. В черквата съм за Божиите тайнства. Ако ти е добро отношението, то може да повлияе така и на хората. Ако правиш скандали в посока на истината, скандалите се увеличават. От гледна точка на мюсюлманите, които са свързани с политика и външни неща, за тях това е глупаво и нелогично. Смятам, че християнският път е общуване на личност с личност и да бъдат пример за другите. Смятам, че начинът не е да влияеш директно на хората. Светците са ни казали истината, в миналото хората са били силни, постили са. Сега същността на християнската практика е да не бъдем повлияни от изкушенията.  Вече не сме силни да бъдем добър пример за другите – ядем много, пием много, но поне да приемаме болестите и изпитанията. Не е наша работа да критикуваме другите. Разбира се, ако аз съм старец, мой дълг е да кажа на всекиго къде греши. Ако съм обикновен монах, но се занимавам с това кой какво прави и защо, след време ще си тръгна от манастира и ще си кажа, че тук няма истинско духовенство. Това означава, че ще изгубя своя шанс, защото съм дошъл тук за Бога. Това може да е положението в някои манастири.

 

 

Чашата Христова

Януари 22, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Двама любими ученици на Господа искаха от Него престоли на славата – Той им дари Чашата си (Мат. 20:23).

 

Чашата Христова са страданията.

 

Чашата Христова дава на земята на причастниците си участие в благодатното Христово царство, приготвя за тях на Небето престоли на вечна слава.

 

Всички ние сме безответни пред Чашата Христова; ни­кой не може да се оплаче от нея, да се откаже от нея; защото Заповядалият вкусването й Сам преди всички я изпи.

 

О, дърво за познаване на добро и зло! Ти уби в рая на­шите родоначалници, като ги измами с прелестите на чувст­веното наслаждение и с прелестите на разума. Христос, Изкупителят на погиналите, донесе на земята, при падналите и изгнаниците, Своята спасителна Чаша. Чрез горчилката на тази Чаша в сърцето се унищожава престъпното, убийствено греховно наслаждение; чрез смирението, обилно изливащо се от нея, се умъртвява гордият плътския разум; на пиещия с вяра и търпение от нея му се връща вечният живот, отнет и отне­ман от нас чрез вкусване на забранения плод.

 

Чашата Христова, чашата на спасението ще приема (Пс. 115:4).

 

Чашата се приема, когато християнинът търпи земните скърби със смиреномъдрие,  заимствано от Евангелието.

 

Свети Петър се спуснал с изваден нож в защита на Богочовека, обкръжен от злодеи; но прекроткият Господ Иисус казал на Петър: Тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец? (Йоан. 18:11).

И ти, когато те заобиколят беди, казвай за утеха и подк­репа на душата си: Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?

 

Горчива е Чашата; само при поглед към нея се губят всички човешки съображения. Замени съображенията с вяра и изпий мъжествено горчивата Чаша – подава ти я всеблагият и премъдър Отец.

 

Не фарисеите, не Каиафа, не Иуда са я приготвили, не Пилат и неговите воини я подават! Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?

 

Фарисеите замислят злото, Иуда предава, Пилат заповяд­ва незаконното убийство, воините на управителя го извърш­ват. Всички те са си приготвили сигурна гибел със злодеяни­ята си; не си приготвяй и ти също толкова сигурна гибел чрез злопаметност, желание и мечтаене за мъст, негодуване сре­щу враговете си.

 

Небесният Отец е всемогъщ, всевиждащ; Той вижда скърбите ти – и ако би намирал, че е нужно и полезно да от­върне от теб Чашата, то непременно би сторил това.

 

Господ – свидетелстват и Писанието, и църковната исто­рия – в много случаи е допускал скърби върху възлюбените Си и в много случаи е отклонявал скърби от възлюбените Си съобразно непостижимите Си съдби.

 

Когато Чашата се яви пред теб, не гледай човеците, ко­ито ти я подават; повдигни взора си към Небето и кажи: Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?

 

Чашата на спасението ще приема. Не мога да отхвърля Чашата – залога за небесни, вечни блага. Христовият апостол ме наставлява на търпение: През много скърби – казва той -трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Нима да отхвърля Чашата – средството за достигането, за развиването в себе си на това царство! Ще приема Чашата – Божия дар.

 

Чашата Христова е Божи дар. Вам е дарувано - е напи­сал великият Павел до филипяни – заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него (фил. 1:29).

 

Приемаш Чашата, на пръв поглед както изглежда от човешки ръце. Какво те интересува, праведно ли постъпват тези човеци или незаконно? Твоята работа е да постъпиш праведно съгласно задължението на Иисусов последовател -с благодарност към Бога, с жива вяра да приемеш Чашата и мъжествено, до дъно да я изпиеш.

 

Приемайки Чашата от човешки ръце, си спомни, че тя е Чаша не само на Невинен, но и на Всесвят. Като си спомниш това, повтори за себе си и за подобните на теб страдалци -грешници, думите на блажения и благоразумен грешник, ко­ито той произнесъл, бидейки разпнат отдясно на разпнатия Богочовек: Ние (…) получаваме заслуженото според делата си (…) Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! (Лук. 23:42).

 

После, като се обърнеш към хората, им кажи (ако ли пък те не са в състояние да разберат и да приемат думите ти, то, за да не хвърляш честните бисери на смирението под краката на неможещите да ги оценят, кажи в мисълта и сърцето си): „Благословени да сте, инструменти на Божията правда и ми­лост, благословени да сте отсега и довека!”

 

Само с това ще изпълниш заповедта на Евангелието, която казва: Обичайте враговете си, благославяйте ония, ко­ито ви проклинат (Мат. 5:44).

 

Помоли се за тях на Господ, за нанесените ти оскърбле­ния и обиди да им бъде въздадено с временни и вечни награди, извършеното над теб да бъде вменено на съгрешилите на Христовия съд за добродетел.

 

Макар сърцето ти и да не иска да постъпва така, при­нуждавай го; защото само насилващите сърцето си към из­пълняване на Евангелските заповеди могат да наследят Не­бето (Мат. 11:12).

 

Ако не искаш да постъпваш така, значи не искаш да бъдеш последовател на Господ Иисус Христос. Старателно вникни в себе си и се огледай: не си ли си намерил друг учи­тел, не си ли му си се подчинил? Учителят на омразата е дя­волът.

 

Ужасно престъпление е човек да обижда, да притеснява ближните си; ужасно престъпление е убийството. Но който мрази своя гонител, клеветник, предател, убиец, злопаметен е по отношение на тях, отмъщава им, грехът на този човек е много близък до техния грях. Напразно се представя той пред себе си и пред другите за праведник. Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец (1 Йоан. 3:15) – е възвестил любими­ят Христов ученик.

 

Живата вяра в Христа наставлява (християнина) да при­ема Чашата Христова; а Чашата Христова влива в сърцата на причестниците си надежда на Христа; надежда на Христа дава на сърцето сила и утешение.

 

Каква мъка, каква адска мъка е – човек да се оплаква, да роптае срещу предопределената свише Чаша!

 

Грешни пред Бога са ропотът, нетърпението, малодуши­ето и особено отчаянието – уродливи чеда на престъпното неверие.

 

Грешен е ропотът против ближните, когато те са инст­рументи на нашите страдания; още по-грешен е той, когато Чашата слиза при нас направо от Небето, от Божията десни­ца.

 

Който пие Чашата с благодарност към Бога, с благосла­вяне на ближните, той е достигнал до свещен покой, до бла­годатния Христов мир, още отсега се наслаждава в духовния Божи рай.

 

Временните страдания сами по себе си не означават нищо: ние им придаваме значение чрез нашата привързаност към земята и към всичко тленно, чрез нашата хладност към Христа и към вечността.

 

Ти търпиш горчивината и отвратителния вкус на лекар­ствените смеси; търпиш мъчителното рязане и изгаряне на членове; търпиш продължителното измъчване с глад, продъл­жителното затваряне в стая; търпиш всичко това, за да бъде върнато изгубеното здраве на тялото, което, като оздравее, отново непременно ще се разболее, непременно ще умре и ще изгние. Потърпи горчивината на Чашата Христова, доставя­ща изцеление и вечно блаженство на безсмъртната ти душа.

 

Ако Чашата ти се струва непоносима, смъртоносна – с това тя те изобличава: наричайки се Христов, ти не си Христов.

 

За истинските Христови последователи Чашата Христо­ва е чаша на радостите. Така светите апостоли, след като били бити пред събранието на иудейските старци, излязоха из синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса (Деян. 5:41).

 

Чул праведният Иов горчиви вести. Вест след вест идва­ли да удрят в твърдото му сърце. Последната от вестите била най-тежка: поразяване на всичките му синове и всичките му дъщери от насилствена, внезапна, ужасна смърт. От силна скръб праведният Иов раздрал горната си дреха, посипал с пепел главата си, под действието на живеещата в него покор­на вяра паднал на земята, поклонил се на Господ и рекъл: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне! (Иов. 1:21).

 

Довери се с простотата на сърцето на Този, при Когото и космите на главата ти са преброени: Той знае с какъв раз­мер трябва да бъде подаваната ти целебна Чаша.

 

Гледай често към Мисус: пред убийците Си Той е като безгласно агне пред стригачите си; предаден е на смърт като кротка овца на заколение. Не сваляй от Него очи – и страда­нията ти ще разтворят с небесна, духовна сладост; раните на Иисус ще изцелят раните на твоето сърце.

 

Спрете се! - казал Господ на онези, които искали да Го защитят в Гетсиманската градина, а на дошлия да Го върже изцелил отрязаното му ухо (Лук. 22:51).

 

Или мислиш – възразил Господ на опиталия се да отвърне от Него Чашата чрез оръжие, – че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? (Мат. 26:53).

 

По време на беди не търси човешка помощ; не губи скъ­поценно време, не изразходвай силите на душата си в търсе­не на тази безсилна помощ. Очаквай помощ от Бога; по Не­гов знак, когато му дойде времето, ще дойдат хора и ще ти помогнат.

 

Мълчал Господ пред Пилат и Ирод, не произнесъл ни­какво оправдание. И ти подражавай на това свято и мъдро мълчание, щом видиш, че враговете ти те съдят с намерение­то непременно да те осъдят, съдят те само за това – да прик­рият чрез маската на съда своята злонамереност.

 

Независимо от това, дали Чашата ще се яви пред теб предшествана или предхождана от постепенно натрупващи се облаци, или внезапно, носена от свиреп вихър, казвай за нея на Бога: „Да бъде Твоята воля.”

 

Ти си ученик, последовател и слуга на Иисус. Иисус е казал: Който Ми служи, нека Ме последва и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител (Йоан. 12:26). А Иисус прекарал земния Си живот в страдания: бил гонен от раждането Си до гроба; злобата от самите Му пелени Му приготвяла насилст­вена смърт. Като постигнала целта си, тя не се наситила – мъчела се да изкорени и самия спомен за Него от лицето на земята.

 

По пътищата на временните страдания са преминали в блажената вечност след Господа всички Негови избраници. Невъзможно е, пребивавайки в плътски наслаждения, да пре­биваваме заедно с това в духовно състояние. Затова Господ непрестанно преподава на възлюбените Си Своята Чаша, чрез нея поддържа в тях мъртвост по отношение на света и спо­собност да живеят живота на Духа. Преподобни Исаак Сирин е казал: „Човекът, за когото Бог особено се грижи, се позна­ва по непрестанно изпращаните му скърби”1.

 

Моли Бога да отклони от теб всяка беда, всяко изкуше­ние. Не бива дръзко да се хвърляш в бездната на скърбите – в това има горда самонадеяност. Но когато скърбите дойдат сами – не се бой от тях, не мисли, че са дошли случайно, по стечение на обстоятелствата. Не, те са допуснати от непости­жимия Божи Промисъл. Пълен с вяра и с ражданите от нея мъжество и великодушие, плавай безстрашно сред мрака и воюващата буря към тихото пристанище на вечността: неви­димо те ръководи Сам Иисус.

 

С благочестиво дълбоко размишление изучи молитвата на Господ, която Той произнесъл към Отца в Гетсиманската градина в изключително трудните часове, които предшества­ли Неговите страдания и кръстна смърт. С тази молитва посрещай и побеждавай всяка скръб. Отче Мой - моли се Спасителят, – ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39).

 

Моли се на Бога за отдалечаване на бедата от теб и за­едно с това се отричай от своята воля като греховна воля, сляпа воля; предавай себе си, душата и тялото си, обстоятел­ствата си – и сегашните, и бъдещите, предавай близките на сърцето ти твои ближни на Божията всесвята и премъдра воля.

 

Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта - немощна (Мат. 26:41). Когато ни обкръжат скърби, е нужно да учестяваме молитвите, за да привличаме към себе си особена Божия благодат. Само с по­мощта на допълнителна благодат можем да тъпчем всички временни бедствия.

 

След като получиш свише дара на търпението, внимател­но бодърствай над себе си, за да запазиш, да задържиш при себе си Божията благодат. В противен случай грехът незабелязано ще се промъкне в душата или тялото и ще я прогони от нас.

 

А ако поради небрежност и разсеяност пуснеш в себе си грях, особено – този, към който немощната ни плът е така склонна, който осквернява и тялото, и душата, то благодатта ще отстъпи от теб, ще те остави самотен, гол. Тогава скръб­та, допусната за твое спасение и усъвършенстване, сурово ще настъпи към теб, ще те смаже с печал, униние, отчаяние, за­това, че си държал Божия дар без нужното благоговение към дара. Побързай с искрено и решително покаяние да върнеш на сърцето чистотата, а чрез чистотата – дара на търпението: защото той като дар на Светия Дух почива само в чистите.

 

Светите мъченици са пеели радостна песен сред разпа­лена пещ, ходейки по гвоздеи, по острието на мечове, седей­ки в казани с вряла вода или зехтин. Така и твоето сърце, като привлече към себе си чрез молитва благодатно утешение, пазейки го при себе си чрез бдителност над себе си, ще пее сред нещастия и жестоки беди радостна песен на хвала и бла­годарение към Бога.

 

Умът, очистен чрез Христовата Чаша, става зрител на духовни видения: той започва да вижда всеобхващащия, неви­дим за плътските умове Божий промисъл, да вижда закона на тлението във всичко тленно, да вижда близката до всички, необятна вечност, да вижда Бога във великите Му дела – в създаването и възсъздаването на света. Земният живот се представя пред него като скорозавършващо странстване, съ­битията – като съновидения, благата му – като кратковремен­на съблазън за очите, като кратковременна, пагубна измама на ума и сърцето.

 

Какъв е плодът на временните скърби, принасяй от тях за вечността? Когато на свети апостол Йоан му било показа­но Небето, един от небесните жители го попитал, посочвай­ки към безчисленото събрание на светлоносни хора, облече­ни в бели дрехи, които празнували пред Божия престол свое­то спасение и блаженство: Тия, облечените в бели дрехи, кои са и откъде са дошли? – Аз – казва Йоан Богослов – му отго­ворих: ти знаеш, господарю. Тогава небесният жител казал на Богослова: Те са, които идват от голямата скръб; те опра­ха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца. Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Него­вия храм; и Тоя, Който седи на престола, ще се всели в тях; няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце, и никакъв пек; защото Агнецът, Който е сред престо­ла, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им (Откр. 7:13-17).

 

Отчуждаване от Бога, вечна мъка в ада, вечно общуване с дявола и с дяволоподобни хора, пламък, студ, мрак на гее­ната – ето кое е достойно да бъде наречено скръб! Това на­истина е скръб – велика, ужасна, нетърпима.

Земните наслаждения водят до голяма вечна скръб.

 

От тази скръб предпазва, спасява Чашата Христова, кога­то пиещият от нея пие с благодарност към Бога, със славословие на всеблагия Бог, подаващ на човека в горчивата Чаша на временните скърби Своята безпределна, вечна милост.

 

 

1) Слово 35.

 

Източник: Свети Игнатий Брянчанинов, Творения, том 1, АСКЕТИЧНИ ОПИТИ – част 1

Славянобългарски манастир „ Св. Вмчк Георги Зограф“, 2005

 

 

Наказвам те от обич

Ноември 13, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човеколюбивият Бог благоволил да устрои такъв порядък, че човекът, отпаднал от Неговата благодат, да бъде обграден от много страхове, различни неприятности, скърби и беди. Той го оставил да бъде обременяван от всичко това, да бъде обезпокояван отвсякъде и нападан даже от самия себе си. Причината, поради която Той устроил този порядък, е предивна, изпълнена с любов и благост. Както някой богат и пребогат човек, имайки възлюбен син, поради голямата си любов към него не иска той да търси нещо настрана или да получава от някой друг потребното за себе си: храна, питие, дрехи, обувки или някакво друго утешение и успокоение, но желае той да получава всичко това единствено от него, своя баща, и така винаги да бъде край него и да се успокоява на коленете му; и ако се случи така, че този син избяга от него и поиска да получава потребното за себе си от някой друг, бащата устройва всичко така, че синът или да не намира нищо никъде, или да го намира с много труд и пот; освен това той казва на всички, намиращи се под негова власт, когато видят сина му да се скита далече от него, да го гонят и да му причиняват всякакви неприятности, така че той и да не иска, по неволя, да се върне при него, горещо обичащия го баща, не намирайки никъде покой; по същия начин постъпил и Бог с отпадналия човек, като устроил той никъде да не намира покой в този живот и в нещата от този свят, и чрез това да бъде принуден отново да се върне при всеблагия Бог, Господ и Владика на всичко, Промислител, Успокоител, Изкупител и Спасител, и винаги да бъде при Него, та така и човекът да намира успокоение, и Бог, неговият Отец, имайки сина при Себе си, да се радва за него.

 

Преди престъплението човекът пребъдвал в пълно щастие, имал всяко утешение и живеел във вечна радост в рая, без скръб и печал, дори без да знае какво е печал. Но самозабравил се поради такова велико щастие, той стигнал до пожелаване на това, което надвишавало неговата мяра и сили, поискал да бъде Бог, по внушение на дявола. Затова веднага, щом се опитал на дело да постигне невъзможното за него, той изгубил великото щастие и успокоение, което имал, станал беден и стигнал до толкова голяма нищета, колкото голямо богатство имал преди, като по този начин получил наказание за възгордяването, дръзнал да се реши на такова велико и важно дело: като че се преситил от щастието, което му дарувал Бог, и отхвърляйки го, пожелал висшето.

 

Като обеднял толкова много, той предприел големи трудове и грижи, но и при това не намирайки потребното толкова, колкото му се иска, той ту бил измъчван от скръб, печал и униние, ту употребявал големи усилия, за да постигне доволство и обилие, отхвърляйки измъчващата го тежест на оскъдността. По тази причина един ставал крадец, явен или таен, друг – разбойник, насилник, отнемащ чуждото, трети – користолюбец, неправеден, лъжец; оттук се породили завист, предателство, клевета, враждуване, спорове, съд, лъжа, клетвопрестъпничество, убийство. Забравили и Самия Бог, Който в настоящия живот като временно наказание определил бедност, заслужена от човешкия род за престъплението на Адам. Действайки така, те, може да се каже, вървят против Бога, когато на всяка цена се стремят да станат богати и да имат всичко в изобилие, независимо от Божията присъда за оскъдност в настоящия живот. Станали богати, те се явяват горди и тщеславни. По-нататък какво ще последва? Ето какво: Бог се противи на гордите и последните от тях ще отидат там, където е попаднал отстъпникът от Бога – дяволът.

 

И така, относно оскъдността във всичко, трябва да знаем, Бог справедливо ни я е наложил като временно наказание, и затова нека я претърпяваме с благодарност, за да привлечем върху себе си добросърдечието, милостта и грижата на Бога.”Защото Господ наказва, когото обича”, за да се смири с наказателна оскъдност и да бъде далеч от гордостта, „бичува всеки син, когото приема”(Евр. 12:6), с болести и скърби, за да го привърже към Себе Си и винаги да го има до Себе Си, и за трудовете и подвизите, носени с благодарност, да го увенчае с венеца на търпението и да го направи син, приятен на Него. Адамовото престъпление последвало не от нещо друго, но от това, че той имал всички блага в изобилие без труд. Затова Бог за престъплението определил с пот на лицето да ядем хляба си, докато умрем. Ако в настоящия живот на всички хора е наложена оскъдност като естествено временно наказание, то опитващият се с всякакви неправди да избяга от него, ще попадне под вечно наказание. Защото избягването на оскъдността в настоящия живот едва ли е възможно без грабеж, неправди и користолюбие; освен това щастието и богатството естествено пораждат гордост, източник на всеки грях; а над гордия, стремглаво хвърлил се долу, взема власт срамотата, тоест над него започват да господстват плътските страсти – плод на неговото неразумие и на развратяването на здравия разум в него.

 

Затова християнинът, който по всякакъв начин се опитва да избегне оскъдността, очевидно не иска да бъде никакъв християнин; защото истинският християнин не може да бъде такъв без лишения и нужди. Синът Божий и Бог, станал човек, за да възстанови човешкото естество, не благоволи веднага да отмени първото наказание, тоест нуждата във всичко и оскъдността, и смъртта, наложена на Адам и нашия род за престъпването на заповедта; защото това, че ще ядем хляба си с пот на лицето, и това: „пръст си и в пръст ще се върнеш”, пребъдват и завинаги ще пребъдват в нашия род до свършека на света. Но какво е направил и какво прави нашият Господ Иисус Христос? Това, че вярващите в Неговото въплътено домостроителство прави причастници на Своята сила, като Бог на силите, и на Своята премъдрост, като Бог на премъдростта, и чрез това, без да отменя на дело първото определение, го отменя с това, че отнема от силата му, въодушевявайки вярващите благодушно да понасят всякакви лишения и скърби, като Сам пръв ги е издигнал до безславната смърт на кръста и е станал за нас образец и пример в това. Вследствие на това виждаме, че и Апостолите, и всички истински християни, приемайки от благодатта на Христовата сила, с радост понасят всякакви скърби и изкушения и принасят на Бога достойни плодове с велико търпение. Затова нито мъчениците молели Христос да ги избави от терзанията и мъченията, нито подвижниците търсели освобождение от трудовете и усилията на подвижничеството, но и едните, и другите Го умолявали само да им дарува търпение, за да се подвизават в подвизите на мъченичеството и подвижничеството и да получат в бъдещия живот награда за труда си.

 

И така, за всеки благочестив човек са неизбежни скърбите, утесненията и лишенията; и това не е за ущърб, а за усилване и извисяване на неговото благочестие. Докато някой не изпита изкушения, не може да разбере и да познае скритата в тях сладост и сила за живот по Бога. Когато ги изпита и познае това, не може да не благодари на Изкупителя не само за това, че го е освободил от тях, но и за това, че му е дарувал да го изпита чрез тях. Неизпиталият изкушения бива незкусен в живота и не така усърден в богоугаждането. А изпиталият ги и освободил се от тях гори духом по Бога и всеусърдно му благодари. Разбира се, има усърдни по Бога и благодарни и от тези, които не изпитват изкушения, но не с такъв жар, както тези, които  ги изпитват и се избавят от тях. Затова твърде потребно и спасително за християнина е да среща изпитания, тесноти и лишения, да познае върху себе си помагащата сила Божия и да благодари на Бога от цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила.  Който живее спокойно и няма изкушения, е подложен на две недобри неща: първото, че не е така усърден по Бога и не Му благодари от цялата си душа, а второто, че умът му неизбежно се предава на суетни грижи. Може би и Адам не би се прелъстил така лесно, не би послушал злия съвет на дявола и не би поискал да бъде Бог, ако по-усърдно беше благодарил на Бога, когато бил обграден от онова велико успокоение и неизказана радост. Така за нас, колкото е необходимо да дишаме въздух, толкова е необходимо да благодарим на Бога в самите изкушения, скърби и лишения, на които се подлагаме, вървейки по пътя на богоугаждането. Да благодарим на Бога и ние братя мои, за всичко, и безропотно да претърпяваме всяко изкушение и скръб, в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото слава вовеки. Амин.

 

Из “Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Том1, Славянобългарски манастир Св. Вмчк. Георги Зогроф”

Всичко ще бъде добре

Октомври 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Понякога не знаеш какво да правиш по определени твои въпроси.  Не знаеш кое е правилното и кое грешното. Ще ти дам един пример. Събуждаш се сутрин  и детето ти казва: „Не искам да ходя на училище!” и ти смяташ това за много лошо. Сигурен ли си обаче кое е доброто и кое е лошото?

Неотдавна, не знам дали помниш, един баща беше тръгнал да води детето си на училище. Близо до тях крадци влезли в банка в Атина, в Калитея, откраднали голяма сума пари, излезли навън с оръжията, носели „Калашников”, стреляли четири пъти във въздуха, за да всеят ужас в хората около тях и за да не може никой да ги докосне. Хората искали да ги хванат, полицията била уведомена и се опитала да ги залови.   В своята паника крадците спрели преминаващ автомобил, за да избягат с него и да се спасят. Автомобилът обаче бил на бащата, който водел своето малко момиченце на училище.  За да спаси детето си, бащата реагирал. Той се възпротивил и крадците простреляли него и детето. За щастие, никой от двамата не бил убит, но крадците поразили детенцето в стомаха! Детето било транспортирано в болницата, избягнало опасността, но шокът, който получил, със сигурност бил много голям и терзанието – голямо.

 

И се питам: ако сутринта това дете беше станало, заплакало и казало вкъщи: „Не искам да ходя на училище, защото училището не ми харесва, защото чувствам нещо! Спи ми се, тежи ми, не съм чела уроците си”, родителите му щяха да му кажат: „Изключено е!” и щяха да мислят, че ако отстъпят, това ще навреди на успеха и щастието на тяхното дете.  „Изключено е да не отидеш на училище. Трябва да ходиш на училище. Ама ще отидеш, дори да не искаш! Непременно ще отидеш на училище!” И аз това щях да направя. Не е ли така? Нима и ти не би направил същото? Нима не би го правил всеки ден? Ако детето ти протестира за нещо, което ти се струва, че е лошо, ти казваш: „Това нещо е лошо. Училището, естествено, е много полезно. Не може да не ходиш на училище.” И –  ще-не ще, водиш детето на училище.

Естествено, ако този баща знаеше, че през онази сутрин, водейки детето на училище, щеше да се случи тази трагедия и че крадците щяха да прострелят детето му и него самия, той със сигурност щеше да казва: „Ако знаех, хиляди пъти да не бях ходил! Но как да зная, след като да ходиш на училище е нещо толкова добро и необходимо?”

Тръгваш да правиш някакви действия в живота си и не знаеш докъде ще те доведат.

Не знам дали ти се е случвало нещо подобно в живота: да си намислиш да направиш някаква покупка, да отидеш някъде, някакво пътуване, да срещнеш някой човек, да се държиш по конкретен начин и да не знаеш дали това ще се окаже за добро.  Не знаеш какво да правиш и какво ще ти поднесе утрешният ден. Дори в конкретни дела, които на пръв поглед изглеждат много положителни, много богоугодни, благословени и свети. Съгласен ли си? Какво по-добро от това, детенцето да ходи на училище? Ето обаче, че онази сутрин, ако не беше отишло на училище, щеше да бъде по-добре!

В крайна сметка, какво е по-добро и какво по-лошо? Дилеми и въпроси, които, мисля, че  ще получат отговор  в края на живота ни, а пълния отговор на всички тези дилеми ще разберем във вечността. На тази земя, това, което наричаме добро, може да ни донесе много болка. И това, което на пръв поглед изглежда, че ще ни донесе много болка, може да се окаже добро за нас. И понеже не можем да различим тези две неща, ни остава да направим едно нещо. Ще го кажа накрая.

Виждам изписано недоумение на твоето лице. Искаш да научиш още сега и нека ти го кажа. Мисля, че ни остава да направим едно нещо за всичко това.  Не знаем едно, пренебрегваме друго, недоумяваме за много неща.  И ти много пъти ми пращаш съобщения, писма, имейли и ми казваш „Мисля това, мисля да направя това. Кажете ми, правилно ли е?” Не знам. Едно нещо, което знам, ще ти го кажа. След малко обаче.

Мисля си, колко различни биха била нещата, ако имахме жива и прозрачна връзка с Бога, но наистина прозрачна връзка. Тоест, както гледаш един човек, говориш  му и той ясно ти казва това, което мисли. По същия начин да имаме живо съприкосновение с нашия Творец, с нашия Бог, Господ и да Му казваме: „Господи, относно този въпрос, какво да правя?” и веднага да чуваме гласа Му, който ни казва „По този въпрос  направи това! Продължи! Това е най-правилното.” След това, по-нататък: „Господи, това движение правилно ли е?” и Той да ти казва: „Не, това не го прави! Няма да се окаже за твое добро. Не го продължавай! Промени твоя замисъл!” Да имахме толкова жива и ясна връзка с Него. Тогава нещата биха били много хубави.

Ние обаче не сме така. Съществува неяснота. Не разбираме какво иска Бог. Не знаем какво иска Той лично от мен и лично от теб. Защото това, което иска от мен, може да не го иска от теб. И обратно. Той не иска от всички едно и също.  Всеки има собствен път и стават толкова грешки по този път, които ни карат да изпитваме голяма болка.  И годините минават, правим неуспешни движения и се притесняваме.  Отиваме някъде, където мислим, че ще се окаже за наше добро и накрая се оказва за зло.  Разбира се, ако видиш нещата в дълбочина, (тогава) не съществува зло. Накрая всичко се оказва за добро. Но ето че изпитваме болка. Отново плачем.  И смятаме  за неприятно всичко, което ни се случва в живота. Притесняваме се и се разочароваме.

Затова като решение за някои неща съм намерил следната тактика: занимава те някакъв въпрос.  Почукваш малко на вратата по този въпрос. Опитваш. Вратата не се отваря. Опитваш отново; вратата не се отваря. Е, ако започнеш да риташ и я счупиш, накрая може да влезеш вътре, но това ще е станало по насилствен начин. Мисля, че най-хубавата врата, която Бог отваря в живота ни, е тази, която се отваря удобно и лесно. Разбира се, с труд и настояване, но не и с егоистично упорство. Така смятам. В даден момент, въпреки твоето настояване, трябва да зачетеш Божиите белези и да не упорстваш много,  а да приемаш Божиите знаци, които ти казват да престанеш. Помисли тогава: “Да не би това да е от Бога, така че да не настоявам много и да променя посоката?”

Друго уточнение. Всичко това, което ти казвам днес, както и всеки друг път, няма абсолютен характер.  Не знам дали e правилно всичко това. Може и нищо да не е правилно. Но аз това разбрах от всичко, което чета, слушам и ти ми казваш.

Например, друг човек отива на летището. Не намира билет и му казват: „Ще останете в  списъка на изчакващите.” Той очаква своя ред и тревожно се моли да се намери място, да не изпусне полета.  Той се моли и казва на Бога „Моля Те, Господи мой, направи нещо да качат и мен, направи това, което трябва, направи най-доброто!” Извикват няколко имена, но не и неговото. В крайна сметка, няма място за него; самолетът тръгва без него и той се притеснява изключително много, съжалява, възмущава се и се нервира. Това, което казвам сега, се е случило на мнозина. Мнозина, понеже са закъснели да дойдат на летището или понеже не са намерили място в списъка на изчакващите, са пропуснали полета. Няколко минути след като самолетът  излетял, чуват страшна новина на летището, че същият самолет е паднал. И докато преди малко човекът се биел в гърдите и казвал: „Ама защо да пропусна полета?!”, сега пада на земята, целува пода и казва през сълзи: „Отървах се! Жив съм! Жив съм! Ако бях в този самолет, нямаше да съм жив! Сега съм жив! Аз настоявах и непременно исках да се кача, упорствах и ето какво щеше да си случи!”

Сега идва един човек от тези, които са загинали, обръща се и ми казва: „За мене какво можеш да кажеш? Добре, другият. Този, който пропусна полета, накрая се спаси. Аз обаче, защо да преживея това?” Тогава знаеш ли какво правя? Мълча. Нямам какво да му кажа. Защото реално явлението на живота, тайната на живота ни превъзхожда. Ще му кажа само: „Брате мой, не питай мене. Питай Този, Който е Устроителят на нашия живот. Питай Този, Който определя, устройва, знае всичко и промисля за всеки от нас. Той знае колко ще живеем, кога ще си заминем, при какви обстоятелства ще дойде краят. Само той знае как и защо, и всичко. Аз не мога да ти отговоря.”

Наистина и аз се удивлявам. Но зная, че този, който в крайна сметка оцеля, след това узрява и вече гледа по друг начин на нещата.  След това той мисли и казва: „Виж какво можеше да стане.  Значи, в живота не трябва да казваш: „Това беше за мое зло”, както казвах в момента, когато пропуснах полета. Защото, в крайна сметка, не знаеш бъдещето какво ти приготвя и кое реално е добро и зло.

Остава да направим едно нещо. Ще го кажа сега. Достатъчно те държах под напрежение. Да се доверим на Бога! Някои, когато чуват това предложение, казват: „Тоест тогава аз да не правя нищо? Да не правя никакви движения? Да стоя със скръстени ръце и да чакам?” Разбира се, че ще правиш. Ще правиш  движенията, които трябва да правиш, ще осъществяваш твоите планове. Но оттам нататък, оставяш нещата с доверие на Божията любов и казваш „Боже мой, сега Ти благослови! Сега Ти устрой всичко!  Не знам какво ще излезе от това, което тръгвам да правя. Аз не зная. Може да станат грешки, неуспехи, проблеми. Може да ме отхвърлят. Аз тръгвам. Благослови живота ми!”

Моята сигурност няма да бъде в това, че всичко ще върви добре, в смисъл, че ще бъде приятно. Внимавай в това! Може би и в твоя и в моя живот е правена тази грешка. Има различни хора, учители, преподаватели, богослови – и аз може да съм правил тази грешка – където от деца ни отгледаха и научиха, че когато си близо до Бога, всичко при теб ще върви добре.  Защото никога не ни обясниха какво означава това „добре”. „Добре” не означава, че всички твои неща ще вървят прекрасно, лесно и приятно.  Защото на дело видяхме, че по-скоро важи обратното.  Разбрахме, че когато си близо до Бога, нещата ти не винаги вървят добре.  Ще имаш и премеждия, и скърби, и гонения, и болести, и беднота, и неуспехи в живота; различни такива неприятни неща. Това е сигурното.  Но чрез всичко това ще се научиш да узряваш, да се обогатяваш, да се смиряваш и душата ти да става мъдра, умна, просветлена. Всичко това, чрез премеждията, чрез проблемите. Кой каза, че човекът близо до Бога няма да мине през непредвидими състояния? И че няма да му се случат неща, които не е очаквал или никога си е представял през живота си? Ще мине през изключително много неща. С една разлика:  ще знаеш как да  минаваш през тях. Ще минеш през много вълни, но ще се научиш как да изплуваш над вълните и как да се потапяш в океана, на дъното, за да се избавиш от техния устрем. Когато някоя вълна идва да те разочарова, ти ще се потопиш в смирението, в любовта, в предаването на Божията воля, в пълното оставяне. Ще се оставяш и ще казваш „Господи, не мога да обясня живота си, но  зная– и това ми е достатъчно – че Ти ме обичаш!”

Преди години една майка дойде да се изповяда. Попитах я „Имате ли семейство?” и тя ми отговори „Да.” Видях сълза в нейните очи. „Имате ли деца?” „Имах. Имах една дъщеря и насила я изпратих да отиде на екскурзия, която беше организирана от университета. Натиснах я да отиде, за да не бъде изолирана и необщителна, за да има контакт с хората, да не бъде сама и да се затваря в себе си. Казах й: „Върви и ти!” Те отидоха в чужбина, в Токио. И детето ми, отче, го удари мълния!” Разбираш ли? Можеш ли да си представиш как се чувства тази майка?  Нима тази майка е искала да причини зло на детето си? Искала е нещо лошо? Тя си казала: “Нека детето  отиде да се порадва.”  Подтикнала го да отиде с неговата компания. „Хайде – й казала – отлепи се от дома!  Излез малко и ти да се порадваш; да си починеш малко от многото четене.” Тя нямала предвид нещо лошо. И на балкона, там, където били отседнали в хотела, а нейната дъщеря била щастлива, паднала мълния „и детето ми загина”. Представи си сега тази майка, да й се обадят от Токио, за да я известят за смъртта на детето й.

Животът крие много изненади. Изключително много. Понякога мислиш за всички тези неща и ти идва  да кажеш: „Ще остана вкъщи, няма да ходя никъде, да не ми се случи нещо.” Не знаеш нищо. Ако си рационалист и нямаш доверие в Бога, наистина така мислиш. Логично е.

Но ако обичаш Бога и Го влагаш в живота си, тогава ще кажеш: „Оставям всичко на Бога и каквото стане. За нищо не мога да бъда сигурен. За едно обаче съм сигурен: че Някой ме обича.” „Ама как те обича, бре, детето ми – казва другият, – след като преди малко ти самият казваше за детето, което поразили с оръжие, друго загинало, друг пропуснал полета, друг и аз не знам какво си изпатил. Е, любов ли е всичко това?”.

Слушай. Преди няколко дни имах проблем със зъбите си. Боляха ме. Докато ядях, захапах нещо твърдо;  беше моят зъб! Счупи се. Малко по малко се счупи част от зъба. Отидох да го направя. Моята зъболекарка се изповядва при мен. Когато идва, тя стои с благоговение пред мене. Когато отида при нея, аз също стоя с благоговение. Стоя на стола и както зъболекарката „трепери” в изповедта от срамежливост, в кавички трепери, така и аз в онзи час се предавам и „треперя”: „Боже мой, какво ме очаква сега!” Много е труден часът при зъболекаря. Затруднението основно е на пациента. Ако си изпитвал болка в зъба, разбираш какво е това.  Или болка в ухото или болка от мигрена. Това са страшни моменти. Тя ми сложи инжекция; но не подейства.  Направи ми по-силна инжекция, чувствах костта вътре, много ме болеше. Започнаха машинките. Болеше ме, изпъвах нозете си, усещах как нервите ми се опъваха. Непоносимо. И казвах в себе си: „Виж! Тази лекарка ме обича толкова много и ме кара да изпитам толкова голяма болка. Как става така, тя, която ме обича толкова много – сигурен съм в това – да ме кара да изпитвам болка!” И докато знаеше, че ме боли, тя продължаваше. Не е шега. Тя си продължаваше.

В крайна сметка, любовта не винаги означава милувка. Любов означава и да причиниш болка на този, когото обичаш. Любов ще рече да не спираш, когато другият издаде стон от болката или страда и се мъчи.  Защото знаеш, че не съществува друго решение.  Кой ще ни разреши сега този въпрос „и защо да не съществува друго решение?” Мисля, че това недоумение ни го разрешава Христовият Кръст. „Защото ето, чрез Кръста дойде радост за целия свят.” Чрез болката идва радостта, чрез мрака на изпитанието идва светлината на надеждата.  В крайна сметка, животът действа по този начин. Така се търкулват нещата. Не зная. Тази тайна превъзхожда моето разбиране. Във всеки случай зная, че днес мога да правя това предаване, защото завчера моята скъпа зъболекарка не ме съжали, а ме накара да изпитам болка, измъчи ме, накара ме да не си чувствам устата, не разбрах какво ставаше с мене, изтръпнах от инжекцията и почувствах дискомфорт. Всичко това обаче ми донесе здраве. Въпреки че в онзи момент не ми беше приятно.  Накрая какво правиш? Накрая се предаваш на Бога. Не съществува друго решение.

 

Разрушаването на семейството

Септември 10, 2014 in Семейство

Бракът може да се уподоби на нежно цвете. За да израсте цветето, то се нуждае от грижи. Необходимо е да се посади в добра почва, земята трябва да се обработва, своевременно да се полива. Ако не полагаме старания за растението, то, въпреки че в началото може да е прекрасно и благоуханно, скоро след това ще засъхне и погине.

 

Така е и  в брака. От човека се изисква голямо умение, за да поддържа първоначалната любов, да я утвърди на здрава основа, така че да може тя да издържи. Напълно естествено е, че в даден момент човек може да се пресити от плътските отношения и външната красота и тогава на преден план излизат основните, главните отношения с другия човек. От момента, в който ти си сключил брак с твоя съпруг или съпруга, това за тебе ще е човекът, с когото заедно ще държите пътя от този временен живот към вечния живот в Царството Небесно. Следователно бракът е много сериозно начинание. Също е необходимо да се знае, че раждането на деца не е основната, а второстепенна цел на брака. Главната цел на брака се състои в това, хората, които го сключват, след изхода от този временен живот да сключат велик брак с Владиката Христос. Чрез култивиране на взаимоотношения, основани на любов към Бога, съвместно да се преодоляват трудностите, случващи се в семейния живот, така че да съумеят да се съчетаят във вечността с Христос.

 

Това „правилно” трябва да се разгледа от позицията дали твоите действия удовлетворяват другия човек, съхранява ли се мирът в семейството, а не човек да мисли, че след като нещо изглежда правилно, значи то си е просто такова. Когато в съпрузите има желание ситуацията да се измени към по-добро, започвайки от себе си, тогава Сам Бог помага, семейните проблеми се разрешават, човек опитно придобива снизходителност и вече не съди толкова строго другия. Неговото мислене се пренастройва: той се научава да търпи другия човек, размишлявайки за това, че Господ търпи всички нас. Ако човек започне да работи над себе си, той се старае да избягва причините, водещи до конфликти.

 

Когато в семейството съпрузите се сблъскват с трудни обстоятелства, е необходимо да се действа с голяма любов и смирение, единият член на семейството трябва да поддържа другия, по-немощния, в такива моменти, образно казано, той трябва да го носи на ръце. Да предположим, че не съпругата или съпругът устройват сцени и създават проблеми, а някое от децата. Какво биха направили родителите в този случай? Биха ли го изгонили от къщи да не им се мярка повече пред очите? Разбира се, не. Но ако търпим и прощаваме много неща на родните си деца, защо не можем да изтърпим своя мъж или жена? Ако на всичко гледаме с добър помисъл, това ще ни помогне да бъдем по-търпеливи, докато вече по навик не се научим да избягваме леките пътища, водещи до развод. Защото до развода води лекият път. По трудния път вървим тогава, когато се опитваме каквото и да се случи да задържим другия човек, когато го търпим, когато се стараем да му помогнем. Истинската любов, която „не търси своето”, която се жертва заради ближния, не търси леки решения. Доколкото бракът е тайнство на любовта между двама души от противоположен пол, това означава, че бракът е преди всичко жертвеност. Църквата ни учи именно на тази жертвена любов, която търпи и понася всичко заради другия.

 

За съжаление в някои семейства се случват чудовищни произшествия, инциденти, за които нерядко чуваме. Аз говоря най-вече за случаи на ужасно насилие по отношение на децата. Това е истинска трагедия! Как трябва да се постъпва в такъв случай? Ако съществува опасност от страна на такъв „баща” или такава „майка”, то този човек непременно трябва да бъде отделен от дома, в който живеят децата, защото той е заплаха за тях. Друго решение тук не може да има.

 

Аз съм убеден, че такива хора са психически болни. Не може нормален човек да направи нещо подобно.  Даже ако в къщата, където са децата, е имуществото на тези хора, съвместното жителство с такъв родител е невъзможно. Трябва да се изключи всяка възможност за продължаването на подобна трагедия. Защото психиката на децата, подложени на насилие в семейството, остава травмирана практически за цял живот.

 

Обаче тук трябва да сме много внимателни. Преди да утвърждаваме, че нещо се е случило, трябва първо да се уверим, че това не е грешка или недоразумение. Ще се постарая да обясня какво имам  предвид: съществува категория хора, в които има толкова самота, мъка и развратеност, че те действително извършват престъпления и аморални постъпки. Но има и болни от друг род, които неоснователно подозират своят съпруг или съпруга в подобни действия. В митрополията при нас са се обръщали неведнъж някои жени, които съобщаваха, че мъжът им, брат им или някой друг се занимава с подобни неща. След това ставаше ясно, че в действителност нищо подобно не е имало, че това е просто плод на болното въображение на майката, която е уверена, че на  децата й вредят.  Ако човекът на когото съобщят за това, бил той духовник, лекар, полицай или някакъв друг, по своята неопитност не може да прецени ситуацията, с лекота може да повярва на такава майка, която предприема цели операции по спасяването на своето дете, разказвайки в подробности за уж случили се насилия в семейството, които в действителност са нейни фантазии, в които тя вярва с такава живост. Това се е случвало неведнъж. Аз повтарям, че ние трябва да сме много внимателни, преди да обвиним човека в насилствени действия по отношение на деца.

 

Ако говорим за психическите травми, които преживява конкретният човек (или всички ние), когато изпитваме различни жизнени сътресения в дадени моменти от нашия живот, е възможно със собствени усилия на човек да му се отдаде да се справи с тази душевна рана. Обаче от многовековния опит на нашата майка-Църква ние знаем, че когато човек се обръща към Бога и предоставя свобода на Светия Дух да действа с благодатта чрез участието в тайнствата, с този човек става нещо преславно. Той не само се изцелява от своите душевни травми, но с времето, при съдействие на благодатта, сам става причина за много изцеления. За това четем в една молитва, в която се казва, че Бог е направил от горчивите извори,  негодни за пиене, извор на изцеление за множество недъзи. И нашият старец Паисий Светогорец казваше, че Благият Господ и смъртоносните отрови превръща в целебни лекове. Преживявайки опитно различни действия на благодатта, посредством молитвата и личните отношения с Бога, човек се изцелява от извънредната чувствителност, която присъства в душевния му свят поради пренесените психически травми. Тази чувствителност се преобразява постепенно от травмираща в позитивна, впоследствие той става способен да помага на другите хора. Това явление често може да се наблюдава в личния ни опит или в примера на нашите обкръжаващи. когато някой човек твърде остро възприема разните събития, случили се в живота му, същият човек много лесно намира подход към друг човек, преживяващ нещо подобно. Виждате ли, колко премъдро е устроил Църквата? В нея не съществуват безизходни ситуации, които с помощта на Божията благодат човек не може да преодолее, за да не му се налага после да се оправдава: „Господи, ако в живота ми не се беше случила тази трагедия, аз бих бил съвършено друг човек, несравнено по-добър”. Не, абсолютно не съм съгласен с това. Само човек да поиска, той може с Божията помощ да достигне съвършенство. Благодатта действа над законите на естеството. Затова и Господ възприе човешка плът и претърпя изкушения „за да помогне на изкушаваните”. Бидейки безгрешен Богочовек, Той се смири дотам, че дойде в този свят като странник, беше отхвърлен от Юдейския род, изпи чашата на Кръстните страдания и вкуси смърт, която нямаше власт над Него, показвайки пример на Своите последователи. Нима Господ не можеше да помогне на Своето създание, без да минава през Кръстните страдания? Разбира се, че можеше. Заради човека Спасителят премина през този Кръстен път, за да ни покаже по кой път да вървим, за да сме Негови ученици. Също и човекът, който лично преминава през страдания, по-дълбоко разбира своя ближен и му състрадава.

 

Може да се каже, че колкото човек е по-стеснен от жизнените обстоятелства, толкова по-издигнат е пред Бога. Благият Господ милва нещастния, за когото говори в 50-и псалом пророк Давид: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Точно това съкрушено и смирено сърце Господ преобразува и то става много възприемчиво. Болката, несправедливостта или друго страдание принасят полза на човека и той се преражда, става прекрасен, тъй като те „съкрушават” неговото сърце. Човек, изпитващ страдания, става мъдър, познава немощта на човешкото естество, разбира, че в света освен него страдат мнозина, по този начин се приобщава с другите хора, разбирайки, че и те изпитват подобни неща.

 

От друга страна какво става с родителят, който създава насилие в семейството? Един светец, чул за някакво убийство, но не съжалявал толкова жертвата, колкото убиеца. Жертвата винаги заслужава съжалението и Божията помощ. И доколкото тя несправедливо е наранена, то Господ и въздава по Своята Божествена справедливост, утешавайки я в Своята благодат. А ето, този звяр, убиеца, кой ще го съжали, Кой ще го погледне? И самият той при кого ще отиде? Даже и да му мине мисъл да се обърне към Бога, какво може да Му каже? Ето, ръцете са му изцапани с кръв. Подобен на звяр, този човек заслужава повече съжаление, отколкото неговата жертва, тъй като хората се отвращават от него и той няма дръзновение да се обърне към Господа. Какво утешение може да има този човек?

 

Но въпреки всичко, даже и за най-отчаяния грешник има прибежище. Това е Господа.

 

Да, даже от убийците, даже от родителя-насилник, даже от такива хора, уподобили се на скотове, всемилостивият Господ чака покаяние. Не съществува нищо, което би могло да надмине любовта Божия. Господ с безграничната Своя любов обхваща цялото човечество и тъй като всички ние сме Негови деца, то няма такъв грях, който да превишава  Неговата благост. Затова и ние никога не трябва да осъждаме човека. Ние трябва да осъждаме неговия грях, действие, постъпка. Знанието за безграничната Божия любов се явява голямо утешение за грешника. Даже и ако целият свят се гнуси от него, съществува Някой, Който приема неговото покаяние, Който не изпитва към него ненавист, Който не го осъжда, и това е Самият Господ. Нека в никакъв случай да не губим надежда за промяната в човека, даже и ако е изгубил Божия образ, даже и ако е станал скотоподобен. Даже и в този случай съществува надежда и за него все още е отворена вратата към Бога. За Господа е възможно да спаси всеки човек, стига само той да Му е предоставил възможност свободно да действа.

 

И най-накрая искам да добавя нещо много важно, което трябва да имаме  предвид като родители: при децата в подсъзнанието лежат добри или негативни впечатления за техните родители. Трябва да приложим всички старания, за да могат нашите деца да виждат добрия пример в своето семейство, за да го пазят дълбоко в своите души. В бъдеще, когато те създадат свои семейства, този добър пример ще им помогне в устройството на техния личен живот като възрастни и, подобно на добре имунизирани, ще бъдат предпазени от всичко лошо.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/jurnal/68522.htm