Наказвам те от обич

Ноември 13, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човеколюбивият Бог благоволил да устрои такъв порядък, че човекът, отпаднал от Неговата благодат, да бъде обграден от много страхове, различни неприятности, скърби и беди. Той го оставил да бъде обременяван от всичко това, да бъде обезпокояван отвсякъде и нападан даже от самия себе си. Причината, поради която Той устроил този порядък, е предивна, изпълнена с любов и благост. Както някой богат и пребогат човек, имайки възлюбен син, поради голямата си любов към него не иска той да търси нещо настрана или да получава от някой друг потребното за себе си: храна, питие, дрехи, обувки или някакво друго утешение и успокоение, но желае той да получава всичко това единствено от него, своя баща, и така винаги да бъде край него и да се успокоява на коленете му; и ако се случи така, че този син избяга от него и поиска да получава потребното за себе си от някой друг, бащата устройва всичко така, че синът или да не намира нищо никъде, или да го намира с много труд и пот; освен това той казва на всички, намиращи се под негова власт, когато видят сина му да се скита далече от него, да го гонят и да му причиняват всякакви неприятности, така че той и да не иска, по неволя, да се върне при него, горещо обичащия го баща, не намирайки никъде покой; по същия начин постъпил и Бог с отпадналия човек, като устроил той никъде да не намира покой в този живот и в нещата от този свят, и чрез това да бъде принуден отново да се върне при всеблагия Бог, Господ и Владика на всичко, Промислител, Успокоител, Изкупител и Спасител, и винаги да бъде при Него, та така и човекът да намира успокоение, и Бог, неговият Отец, имайки сина при Себе си, да се радва за него.

 

Преди престъплението човекът пребъдвал в пълно щастие, имал всяко утешение и живеел във вечна радост в рая, без скръб и печал, дори без да знае какво е печал. Но самозабравил се поради такова велико щастие, той стигнал до пожелаване на това, което надвишавало неговата мяра и сили, поискал да бъде Бог, по внушение на дявола. Затова веднага, щом се опитал на дело да постигне невъзможното за него, той изгубил великото щастие и успокоение, което имал, станал беден и стигнал до толкова голяма нищета, колкото голямо богатство имал преди, като по този начин получил наказание за възгордяването, дръзнал да се реши на такова велико и важно дело: като че се преситил от щастието, което му дарувал Бог, и отхвърляйки го, пожелал висшето.

 

Като обеднял толкова много, той предприел големи трудове и грижи, но и при това не намирайки потребното толкова, колкото му се иска, той ту бил измъчван от скръб, печал и униние, ту употребявал големи усилия, за да постигне доволство и обилие, отхвърляйки измъчващата го тежест на оскъдността. По тази причина един ставал крадец, явен или таен, друг – разбойник, насилник, отнемащ чуждото, трети – користолюбец, неправеден, лъжец; оттук се породили завист, предателство, клевета, враждуване, спорове, съд, лъжа, клетвопрестъпничество, убийство. Забравили и Самия Бог, Който в настоящия живот като временно наказание определил бедност, заслужена от човешкия род за престъплението на Адам. Действайки така, те, може да се каже, вървят против Бога, когато на всяка цена се стремят да станат богати и да имат всичко в изобилие, независимо от Божията присъда за оскъдност в настоящия живот. Станали богати, те се явяват горди и тщеславни. По-нататък какво ще последва? Ето какво: Бог се противи на гордите и последните от тях ще отидат там, където е попаднал отстъпникът от Бога – дяволът.

 

И така, относно оскъдността във всичко, трябва да знаем, Бог справедливо ни я е наложил като временно наказание, и затова нека я претърпяваме с благодарност, за да привлечем върху себе си добросърдечието, милостта и грижата на Бога.”Защото Господ наказва, когото обича”, за да се смири с наказателна оскъдност и да бъде далеч от гордостта, „бичува всеки син, когото приема”(Евр. 12:6), с болести и скърби, за да го привърже към Себе Си и винаги да го има до Себе Си, и за трудовете и подвизите, носени с благодарност, да го увенчае с венеца на търпението и да го направи син, приятен на Него. Адамовото престъпление последвало не от нещо друго, но от това, че той имал всички блага в изобилие без труд. Затова Бог за престъплението определил с пот на лицето да ядем хляба си, докато умрем. Ако в настоящия живот на всички хора е наложена оскъдност като естествено временно наказание, то опитващият се с всякакви неправди да избяга от него, ще попадне под вечно наказание. Защото избягването на оскъдността в настоящия живот едва ли е възможно без грабеж, неправди и користолюбие; освен това щастието и богатството естествено пораждат гордост, източник на всеки грях; а над гордия, стремглаво хвърлил се долу, взема власт срамотата, тоест над него започват да господстват плътските страсти – плод на неговото неразумие и на развратяването на здравия разум в него.

 

Затова християнинът, който по всякакъв начин се опитва да избегне оскъдността, очевидно не иска да бъде никакъв християнин; защото истинският християнин не може да бъде такъв без лишения и нужди. Синът Божий и Бог, станал човек, за да възстанови човешкото естество, не благоволи веднага да отмени първото наказание, тоест нуждата във всичко и оскъдността, и смъртта, наложена на Адам и нашия род за престъпването на заповедта; защото това, че ще ядем хляба си с пот на лицето, и това: „пръст си и в пръст ще се върнеш”, пребъдват и завинаги ще пребъдват в нашия род до свършека на света. Но какво е направил и какво прави нашият Господ Иисус Христос? Това, че вярващите в Неговото въплътено домостроителство прави причастници на Своята сила, като Бог на силите, и на Своята премъдрост, като Бог на премъдростта, и чрез това, без да отменя на дело първото определение, го отменя с това, че отнема от силата му, въодушевявайки вярващите благодушно да понасят всякакви лишения и скърби, като Сам пръв ги е издигнал до безславната смърт на кръста и е станал за нас образец и пример в това. Вследствие на това виждаме, че и Апостолите, и всички истински християни, приемайки от благодатта на Христовата сила, с радост понасят всякакви скърби и изкушения и принасят на Бога достойни плодове с велико търпение. Затова нито мъчениците молели Христос да ги избави от терзанията и мъченията, нито подвижниците търсели освобождение от трудовете и усилията на подвижничеството, но и едните, и другите Го умолявали само да им дарува търпение, за да се подвизават в подвизите на мъченичеството и подвижничеството и да получат в бъдещия живот награда за труда си.

 

И така, за всеки благочестив човек са неизбежни скърбите, утесненията и лишенията; и това не е за ущърб, а за усилване и извисяване на неговото благочестие. Докато някой не изпита изкушения, не може да разбере и да познае скритата в тях сладост и сила за живот по Бога. Когато ги изпита и познае това, не може да не благодари на Изкупителя не само за това, че го е освободил от тях, но и за това, че му е дарувал да го изпита чрез тях. Неизпиталият изкушения бива незкусен в живота и не така усърден в богоугаждането. А изпиталият ги и освободил се от тях гори духом по Бога и всеусърдно му благодари. Разбира се, има усърдни по Бога и благодарни и от тези, които не изпитват изкушения, но не с такъв жар, както тези, които  ги изпитват и се избавят от тях. Затова твърде потребно и спасително за християнина е да среща изпитания, тесноти и лишения, да познае върху себе си помагащата сила Божия и да благодари на Бога от цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила.  Който живее спокойно и няма изкушения, е подложен на две недобри неща: първото, че не е така усърден по Бога и не Му благодари от цялата си душа, а второто, че умът му неизбежно се предава на суетни грижи. Може би и Адам не би се прелъстил така лесно, не би послушал злия съвет на дявола и не би поискал да бъде Бог, ако по-усърдно беше благодарил на Бога, когато бил обграден от онова велико успокоение и неизказана радост. Така за нас, колкото е необходимо да дишаме въздух, толкова е необходимо да благодарим на Бога в самите изкушения, скърби и лишения, на които се подлагаме, вървейки по пътя на богоугаждането. Да благодарим на Бога и ние братя мои, за всичко, и безропотно да претърпяваме всяко изкушение и скръб, в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото слава вовеки. Амин.

 

Из “Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Том1, Славянобългарски манастир Св. Вмчк. Георги Зогроф”

Всичко ще бъде добре

Октомври 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Понякога не знаеш какво да правиш по определени твои въпроси.  Не знаеш кое е правилното и кое грешното. Ще ти дам един пример. Събуждаш се сутрин  и детето ти казва: „Не искам да ходя на училище!” и ти смяташ това за много лошо. Сигурен ли си обаче кое е доброто и кое е лошото?

Неотдавна, не знам дали помниш, един баща беше тръгнал да води детето си на училище. Близо до тях крадци влезли в банка в Атина, в Калитея, откраднали голяма сума пари, излезли навън с оръжията, носели „Калашников”, стреляли четири пъти във въздуха, за да всеят ужас в хората около тях и за да не може никой да ги докосне. Хората искали да ги хванат, полицията била уведомена и се опитала да ги залови.   В своята паника крадците спрели преминаващ автомобил, за да избягат с него и да се спасят. Автомобилът обаче бил на бащата, който водел своето малко момиченце на училище.  За да спаси детето си, бащата реагирал. Той се възпротивил и крадците простреляли него и детето. За щастие, никой от двамата не бил убит, но крадците поразили детенцето в стомаха! Детето било транспортирано в болницата, избягнало опасността, но шокът, който получил, със сигурност бил много голям и терзанието – голямо.

 

И се питам: ако сутринта това дете беше станало, заплакало и казало вкъщи: „Не искам да ходя на училище, защото училището не ми харесва, защото чувствам нещо! Спи ми се, тежи ми, не съм чела уроците си”, родителите му щяха да му кажат: „Изключено е!” и щяха да мислят, че ако отстъпят, това ще навреди на успеха и щастието на тяхното дете.  „Изключено е да не отидеш на училище. Трябва да ходиш на училище. Ама ще отидеш, дори да не искаш! Непременно ще отидеш на училище!” И аз това щях да направя. Не е ли така? Нима и ти не би направил същото? Нима не би го правил всеки ден? Ако детето ти протестира за нещо, което ти се струва, че е лошо, ти казваш: „Това нещо е лошо. Училището, естествено, е много полезно. Не може да не ходиш на училище.” И –  ще-не ще, водиш детето на училище.

Естествено, ако този баща знаеше, че през онази сутрин, водейки детето на училище, щеше да се случи тази трагедия и че крадците щяха да прострелят детето му и него самия, той със сигурност щеше да казва: „Ако знаех, хиляди пъти да не бях ходил! Но как да зная, след като да ходиш на училище е нещо толкова добро и необходимо?”

Тръгваш да правиш някакви действия в живота си и не знаеш докъде ще те доведат.

Не знам дали ти се е случвало нещо подобно в живота: да си намислиш да направиш някаква покупка, да отидеш някъде, някакво пътуване, да срещнеш някой човек, да се държиш по конкретен начин и да не знаеш дали това ще се окаже за добро.  Не знаеш какво да правиш и какво ще ти поднесе утрешният ден. Дори в конкретни дела, които на пръв поглед изглеждат много положителни, много богоугодни, благословени и свети. Съгласен ли си? Какво по-добро от това, детенцето да ходи на училище? Ето обаче, че онази сутрин, ако не беше отишло на училище, щеше да бъде по-добре!

В крайна сметка, какво е по-добро и какво по-лошо? Дилеми и въпроси, които, мисля, че  ще получат отговор  в края на живота ни, а пълния отговор на всички тези дилеми ще разберем във вечността. На тази земя, това, което наричаме добро, може да ни донесе много болка. И това, което на пръв поглед изглежда, че ще ни донесе много болка, може да се окаже добро за нас. И понеже не можем да различим тези две неща, ни остава да направим едно нещо. Ще го кажа накрая.

Виждам изписано недоумение на твоето лице. Искаш да научиш още сега и нека ти го кажа. Мисля, че ни остава да направим едно нещо за всичко това.  Не знаем едно, пренебрегваме друго, недоумяваме за много неща.  И ти много пъти ми пращаш съобщения, писма, имейли и ми казваш „Мисля това, мисля да направя това. Кажете ми, правилно ли е?” Не знам. Едно нещо, което знам, ще ти го кажа. След малко обаче.

Мисля си, колко различни биха била нещата, ако имахме жива и прозрачна връзка с Бога, но наистина прозрачна връзка. Тоест, както гледаш един човек, говориш  му и той ясно ти казва това, което мисли. По същия начин да имаме живо съприкосновение с нашия Творец, с нашия Бог, Господ и да Му казваме: „Господи, относно този въпрос, какво да правя?” и веднага да чуваме гласа Му, който ни казва „По този въпрос  направи това! Продължи! Това е най-правилното.” След това, по-нататък: „Господи, това движение правилно ли е?” и Той да ти казва: „Не, това не го прави! Няма да се окаже за твое добро. Не го продължавай! Промени твоя замисъл!” Да имахме толкова жива и ясна връзка с Него. Тогава нещата биха били много хубави.

Ние обаче не сме така. Съществува неяснота. Не разбираме какво иска Бог. Не знаем какво иска Той лично от мен и лично от теб. Защото това, което иска от мен, може да не го иска от теб. И обратно. Той не иска от всички едно и също.  Всеки има собствен път и стават толкова грешки по този път, които ни карат да изпитваме голяма болка.  И годините минават, правим неуспешни движения и се притесняваме.  Отиваме някъде, където мислим, че ще се окаже за наше добро и накрая се оказва за зло.  Разбира се, ако видиш нещата в дълбочина, (тогава) не съществува зло. Накрая всичко се оказва за добро. Но ето че изпитваме болка. Отново плачем.  И смятаме  за неприятно всичко, което ни се случва в живота. Притесняваме се и се разочароваме.

Затова като решение за някои неща съм намерил следната тактика: занимава те някакъв въпрос.  Почукваш малко на вратата по този въпрос. Опитваш. Вратата не се отваря. Опитваш отново; вратата не се отваря. Е, ако започнеш да риташ и я счупиш, накрая може да влезеш вътре, но това ще е станало по насилствен начин. Мисля, че най-хубавата врата, която Бог отваря в живота ни, е тази, която се отваря удобно и лесно. Разбира се, с труд и настояване, но не и с егоистично упорство. Така смятам. В даден момент, въпреки твоето настояване, трябва да зачетеш Божиите белези и да не упорстваш много,  а да приемаш Божиите знаци, които ти казват да престанеш. Помисли тогава: “Да не би това да е от Бога, така че да не настоявам много и да променя посоката?”

Друго уточнение. Всичко това, което ти казвам днес, както и всеки друг път, няма абсолютен характер.  Не знам дали e правилно всичко това. Може и нищо да не е правилно. Но аз това разбрах от всичко, което чета, слушам и ти ми казваш.

Например, друг човек отива на летището. Не намира билет и му казват: „Ще останете в  списъка на изчакващите.” Той очаква своя ред и тревожно се моли да се намери място, да не изпусне полета.  Той се моли и казва на Бога „Моля Те, Господи мой, направи нещо да качат и мен, направи това, което трябва, направи най-доброто!” Извикват няколко имена, но не и неговото. В крайна сметка, няма място за него; самолетът тръгва без него и той се притеснява изключително много, съжалява, възмущава се и се нервира. Това, което казвам сега, се е случило на мнозина. Мнозина, понеже са закъснели да дойдат на летището или понеже не са намерили място в списъка на изчакващите, са пропуснали полета. Няколко минути след като самолетът  излетял, чуват страшна новина на летището, че същият самолет е паднал. И докато преди малко човекът се биел в гърдите и казвал: „Ама защо да пропусна полета?!”, сега пада на земята, целува пода и казва през сълзи: „Отървах се! Жив съм! Жив съм! Ако бях в този самолет, нямаше да съм жив! Сега съм жив! Аз настоявах и непременно исках да се кача, упорствах и ето какво щеше да си случи!”

Сега идва един човек от тези, които са загинали, обръща се и ми казва: „За мене какво можеш да кажеш? Добре, другият. Този, който пропусна полета, накрая се спаси. Аз обаче, защо да преживея това?” Тогава знаеш ли какво правя? Мълча. Нямам какво да му кажа. Защото реално явлението на живота, тайната на живота ни превъзхожда. Ще му кажа само: „Брате мой, не питай мене. Питай Този, Който е Устроителят на нашия живот. Питай Този, Който определя, устройва, знае всичко и промисля за всеки от нас. Той знае колко ще живеем, кога ще си заминем, при какви обстоятелства ще дойде краят. Само той знае как и защо, и всичко. Аз не мога да ти отговоря.”

Наистина и аз се удивлявам. Но зная, че този, който в крайна сметка оцеля, след това узрява и вече гледа по друг начин на нещата.  След това той мисли и казва: „Виж какво можеше да стане.  Значи, в живота не трябва да казваш: „Това беше за мое зло”, както казвах в момента, когато пропуснах полета. Защото, в крайна сметка, не знаеш бъдещето какво ти приготвя и кое реално е добро и зло.

Остава да направим едно нещо. Ще го кажа сега. Достатъчно те държах под напрежение. Да се доверим на Бога! Някои, когато чуват това предложение, казват: „Тоест тогава аз да не правя нищо? Да не правя никакви движения? Да стоя със скръстени ръце и да чакам?” Разбира се, че ще правиш. Ще правиш  движенията, които трябва да правиш, ще осъществяваш твоите планове. Но оттам нататък, оставяш нещата с доверие на Божията любов и казваш „Боже мой, сега Ти благослови! Сега Ти устрой всичко!  Не знам какво ще излезе от това, което тръгвам да правя. Аз не зная. Може да станат грешки, неуспехи, проблеми. Може да ме отхвърлят. Аз тръгвам. Благослови живота ми!”

Моята сигурност няма да бъде в това, че всичко ще върви добре, в смисъл, че ще бъде приятно. Внимавай в това! Може би и в твоя и в моя живот е правена тази грешка. Има различни хора, учители, преподаватели, богослови – и аз може да съм правил тази грешка – където от деца ни отгледаха и научиха, че когато си близо до Бога, всичко при теб ще върви добре.  Защото никога не ни обясниха какво означава това „добре”. „Добре” не означава, че всички твои неща ще вървят прекрасно, лесно и приятно.  Защото на дело видяхме, че по-скоро важи обратното.  Разбрахме, че когато си близо до Бога, нещата ти не винаги вървят добре.  Ще имаш и премеждия, и скърби, и гонения, и болести, и беднота, и неуспехи в живота; различни такива неприятни неща. Това е сигурното.  Но чрез всичко това ще се научиш да узряваш, да се обогатяваш, да се смиряваш и душата ти да става мъдра, умна, просветлена. Всичко това, чрез премеждията, чрез проблемите. Кой каза, че човекът близо до Бога няма да мине през непредвидими състояния? И че няма да му се случат неща, които не е очаквал или никога си е представял през живота си? Ще мине през изключително много неща. С една разлика:  ще знаеш как да  минаваш през тях. Ще минеш през много вълни, но ще се научиш как да изплуваш над вълните и как да се потапяш в океана, на дъното, за да се избавиш от техния устрем. Когато някоя вълна идва да те разочарова, ти ще се потопиш в смирението, в любовта, в предаването на Божията воля, в пълното оставяне. Ще се оставяш и ще казваш „Господи, не мога да обясня живота си, но  зная– и това ми е достатъчно – че Ти ме обичаш!”

Преди години една майка дойде да се изповяда. Попитах я „Имате ли семейство?” и тя ми отговори „Да.” Видях сълза в нейните очи. „Имате ли деца?” „Имах. Имах една дъщеря и насила я изпратих да отиде на екскурзия, която беше организирана от университета. Натиснах я да отиде, за да не бъде изолирана и необщителна, за да има контакт с хората, да не бъде сама и да се затваря в себе си. Казах й: „Върви и ти!” Те отидоха в чужбина, в Токио. И детето ми, отче, го удари мълния!” Разбираш ли? Можеш ли да си представиш как се чувства тази майка?  Нима тази майка е искала да причини зло на детето си? Искала е нещо лошо? Тя си казала: “Нека детето  отиде да се порадва.”  Подтикнала го да отиде с неговата компания. „Хайде – й казала – отлепи се от дома!  Излез малко и ти да се порадваш; да си починеш малко от многото четене.” Тя нямала предвид нещо лошо. И на балкона, там, където били отседнали в хотела, а нейната дъщеря била щастлива, паднала мълния „и детето ми загина”. Представи си сега тази майка, да й се обадят от Токио, за да я известят за смъртта на детето й.

Животът крие много изненади. Изключително много. Понякога мислиш за всички тези неща и ти идва  да кажеш: „Ще остана вкъщи, няма да ходя никъде, да не ми се случи нещо.” Не знаеш нищо. Ако си рационалист и нямаш доверие в Бога, наистина така мислиш. Логично е.

Но ако обичаш Бога и Го влагаш в живота си, тогава ще кажеш: „Оставям всичко на Бога и каквото стане. За нищо не мога да бъда сигурен. За едно обаче съм сигурен: че Някой ме обича.” „Ама как те обича, бре, детето ми – казва другият, – след като преди малко ти самият казваше за детето, което поразили с оръжие, друго загинало, друг пропуснал полета, друг и аз не знам какво си изпатил. Е, любов ли е всичко това?”.

Слушай. Преди няколко дни имах проблем със зъбите си. Боляха ме. Докато ядях, захапах нещо твърдо;  беше моят зъб! Счупи се. Малко по малко се счупи част от зъба. Отидох да го направя. Моята зъболекарка се изповядва при мен. Когато идва, тя стои с благоговение пред мене. Когато отида при нея, аз също стоя с благоговение. Стоя на стола и както зъболекарката „трепери” в изповедта от срамежливост, в кавички трепери, така и аз в онзи час се предавам и „треперя”: „Боже мой, какво ме очаква сега!” Много е труден часът при зъболекаря. Затруднението основно е на пациента. Ако си изпитвал болка в зъба, разбираш какво е това.  Или болка в ухото или болка от мигрена. Това са страшни моменти. Тя ми сложи инжекция; но не подейства.  Направи ми по-силна инжекция, чувствах костта вътре, много ме болеше. Започнаха машинките. Болеше ме, изпъвах нозете си, усещах как нервите ми се опъваха. Непоносимо. И казвах в себе си: „Виж! Тази лекарка ме обича толкова много и ме кара да изпитам толкова голяма болка. Как става така, тя, която ме обича толкова много – сигурен съм в това – да ме кара да изпитвам болка!” И докато знаеше, че ме боли, тя продължаваше. Не е шега. Тя си продължаваше.

В крайна сметка, любовта не винаги означава милувка. Любов означава и да причиниш болка на този, когото обичаш. Любов ще рече да не спираш, когато другият издаде стон от болката или страда и се мъчи.  Защото знаеш, че не съществува друго решение.  Кой ще ни разреши сега този въпрос „и защо да не съществува друго решение?” Мисля, че това недоумение ни го разрешава Христовият Кръст. „Защото ето, чрез Кръста дойде радост за целия свят.” Чрез болката идва радостта, чрез мрака на изпитанието идва светлината на надеждата.  В крайна сметка, животът действа по този начин. Така се търкулват нещата. Не зная. Тази тайна превъзхожда моето разбиране. Във всеки случай зная, че днес мога да правя това предаване, защото завчера моята скъпа зъболекарка не ме съжали, а ме накара да изпитам болка, измъчи ме, накара ме да не си чувствам устата, не разбрах какво ставаше с мене, изтръпнах от инжекцията и почувствах дискомфорт. Всичко това обаче ми донесе здраве. Въпреки че в онзи момент не ми беше приятно.  Накрая какво правиш? Накрая се предаваш на Бога. Не съществува друго решение.

 

Разрушаването на семейството

Септември 10, 2014 in Семейство

Бракът може да се уподоби на нежно цвете. За да израсте цветето, то се нуждае от грижи. Необходимо е да се посади в добра почва, земята трябва да се обработва, своевременно да се полива. Ако не полагаме старания за растението, то, въпреки че в началото може да е прекрасно и благоуханно, скоро след това ще засъхне и погине.

 

Така е и  в брака. От човека се изисква голямо умение, за да поддържа първоначалната любов, да я утвърди на здрава основа, така че да може тя да издържи. Напълно естествено е, че в даден момент човек може да се пресити от плътските отношения и външната красота и тогава на преден план излизат основните, главните отношения с другия човек. От момента, в който ти си сключил брак с твоя съпруг или съпруга, това за тебе ще е човекът, с когото заедно ще държите пътя от този временен живот към вечния живот в Царството Небесно. Следователно бракът е много сериозно начинание. Също е необходимо да се знае, че раждането на деца не е основната, а второстепенна цел на брака. Главната цел на брака се състои в това, хората, които го сключват, след изхода от този временен живот да сключат велик брак с Владиката Христос. Чрез култивиране на взаимоотношения, основани на любов към Бога, съвместно да се преодоляват трудностите, случващи се в семейния живот, така че да съумеят да се съчетаят във вечността с Христос.

 

Това „правилно” трябва да се разгледа от позицията дали твоите действия удовлетворяват другия човек, съхранява ли се мирът в семейството, а не човек да мисли, че след като нещо изглежда правилно, значи то си е просто такова. Когато в съпрузите има желание ситуацията да се измени към по-добро, започвайки от себе си, тогава Сам Бог помага, семейните проблеми се разрешават, човек опитно придобива снизходителност и вече не съди толкова строго другия. Неговото мислене се пренастройва: той се научава да търпи другия човек, размишлявайки за това, че Господ търпи всички нас. Ако човек започне да работи над себе си, той се старае да избягва причините, водещи до конфликти.

 

Когато в семейството съпрузите се сблъскват с трудни обстоятелства, е необходимо да се действа с голяма любов и смирение, единият член на семейството трябва да поддържа другия, по-немощния, в такива моменти, образно казано, той трябва да го носи на ръце. Да предположим, че не съпругата или съпругът устройват сцени и създават проблеми, а някое от децата. Какво биха направили родителите в този случай? Биха ли го изгонили от къщи да не им се мярка повече пред очите? Разбира се, не. Но ако търпим и прощаваме много неща на родните си деца, защо не можем да изтърпим своя мъж или жена? Ако на всичко гледаме с добър помисъл, това ще ни помогне да бъдем по-търпеливи, докато вече по навик не се научим да избягваме леките пътища, водещи до развод. Защото до развода води лекият път. По трудния път вървим тогава, когато се опитваме каквото и да се случи да задържим другия човек, когато го търпим, когато се стараем да му помогнем. Истинската любов, която „не търси своето”, която се жертва заради ближния, не търси леки решения. Доколкото бракът е тайнство на любовта между двама души от противоположен пол, това означава, че бракът е преди всичко жертвеност. Църквата ни учи именно на тази жертвена любов, която търпи и понася всичко заради другия.

 

За съжаление в някои семейства се случват чудовищни произшествия, инциденти, за които нерядко чуваме. Аз говоря най-вече за случаи на ужасно насилие по отношение на децата. Това е истинска трагедия! Как трябва да се постъпва в такъв случай? Ако съществува опасност от страна на такъв „баща” или такава „майка”, то този човек непременно трябва да бъде отделен от дома, в който живеят децата, защото той е заплаха за тях. Друго решение тук не може да има.

 

Аз съм убеден, че такива хора са психически болни. Не може нормален човек да направи нещо подобно.  Даже ако в къщата, където са децата, е имуществото на тези хора, съвместното жителство с такъв родител е невъзможно. Трябва да се изключи всяка възможност за продължаването на подобна трагедия. Защото психиката на децата, подложени на насилие в семейството, остава травмирана практически за цял живот.

 

Обаче тук трябва да сме много внимателни. Преди да утвърждаваме, че нещо се е случило, трябва първо да се уверим, че това не е грешка или недоразумение. Ще се постарая да обясня какво имам  предвид: съществува категория хора, в които има толкова самота, мъка и развратеност, че те действително извършват престъпления и аморални постъпки. Но има и болни от друг род, които неоснователно подозират своят съпруг или съпруга в подобни действия. В митрополията при нас са се обръщали неведнъж някои жени, които съобщаваха, че мъжът им, брат им или някой друг се занимава с подобни неща. След това ставаше ясно, че в действителност нищо подобно не е имало, че това е просто плод на болното въображение на майката, която е уверена, че на  децата й вредят.  Ако човекът на когото съобщят за това, бил той духовник, лекар, полицай или някакъв друг, по своята неопитност не може да прецени ситуацията, с лекота може да повярва на такава майка, която предприема цели операции по спасяването на своето дете, разказвайки в подробности за уж случили се насилия в семейството, които в действителност са нейни фантазии, в които тя вярва с такава живост. Това се е случвало неведнъж. Аз повтарям, че ние трябва да сме много внимателни, преди да обвиним човека в насилствени действия по отношение на деца.

 

Ако говорим за психическите травми, които преживява конкретният човек (или всички ние), когато изпитваме различни жизнени сътресения в дадени моменти от нашия живот, е възможно със собствени усилия на човек да му се отдаде да се справи с тази душевна рана. Обаче от многовековния опит на нашата майка-Църква ние знаем, че когато човек се обръща към Бога и предоставя свобода на Светия Дух да действа с благодатта чрез участието в тайнствата, с този човек става нещо преславно. Той не само се изцелява от своите душевни травми, но с времето, при съдействие на благодатта, сам става причина за много изцеления. За това четем в една молитва, в която се казва, че Бог е направил от горчивите извори,  негодни за пиене, извор на изцеление за множество недъзи. И нашият старец Паисий Светогорец казваше, че Благият Господ и смъртоносните отрови превръща в целебни лекове. Преживявайки опитно различни действия на благодатта, посредством молитвата и личните отношения с Бога, човек се изцелява от извънредната чувствителност, която присъства в душевния му свят поради пренесените психически травми. Тази чувствителност се преобразява постепенно от травмираща в позитивна, впоследствие той става способен да помага на другите хора. Това явление често може да се наблюдава в личния ни опит или в примера на нашите обкръжаващи. когато някой човек твърде остро възприема разните събития, случили се в живота му, същият човек много лесно намира подход към друг човек, преживяващ нещо подобно. Виждате ли, колко премъдро е устроил Църквата? В нея не съществуват безизходни ситуации, които с помощта на Божията благодат човек не може да преодолее, за да не му се налага после да се оправдава: „Господи, ако в живота ми не се беше случила тази трагедия, аз бих бил съвършено друг човек, несравнено по-добър”. Не, абсолютно не съм съгласен с това. Само човек да поиска, той може с Божията помощ да достигне съвършенство. Благодатта действа над законите на естеството. Затова и Господ възприе човешка плът и претърпя изкушения „за да помогне на изкушаваните”. Бидейки безгрешен Богочовек, Той се смири дотам, че дойде в този свят като странник, беше отхвърлен от Юдейския род, изпи чашата на Кръстните страдания и вкуси смърт, която нямаше власт над Него, показвайки пример на Своите последователи. Нима Господ не можеше да помогне на Своето създание, без да минава през Кръстните страдания? Разбира се, че можеше. Заради човека Спасителят премина през този Кръстен път, за да ни покаже по кой път да вървим, за да сме Негови ученици. Също и човекът, който лично преминава през страдания, по-дълбоко разбира своя ближен и му състрадава.

 

Може да се каже, че колкото човек е по-стеснен от жизнените обстоятелства, толкова по-издигнат е пред Бога. Благият Господ милва нещастния, за когото говори в 50-и псалом пророк Давид: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Точно това съкрушено и смирено сърце Господ преобразува и то става много възприемчиво. Болката, несправедливостта или друго страдание принасят полза на човека и той се преражда, става прекрасен, тъй като те „съкрушават” неговото сърце. Човек, изпитващ страдания, става мъдър, познава немощта на човешкото естество, разбира, че в света освен него страдат мнозина, по този начин се приобщава с другите хора, разбирайки, че и те изпитват подобни неща.

 

От друга страна какво става с родителят, който създава насилие в семейството? Един светец, чул за някакво убийство, но не съжалявал толкова жертвата, колкото убиеца. Жертвата винаги заслужава съжалението и Божията помощ. И доколкото тя несправедливо е наранена, то Господ и въздава по Своята Божествена справедливост, утешавайки я в Своята благодат. А ето, този звяр, убиеца, кой ще го съжали, Кой ще го погледне? И самият той при кого ще отиде? Даже и да му мине мисъл да се обърне към Бога, какво може да Му каже? Ето, ръцете са му изцапани с кръв. Подобен на звяр, този човек заслужава повече съжаление, отколкото неговата жертва, тъй като хората се отвращават от него и той няма дръзновение да се обърне към Господа. Какво утешение може да има този човек?

 

Но въпреки всичко, даже и за най-отчаяния грешник има прибежище. Това е Господа.

 

Да, даже от убийците, даже от родителя-насилник, даже от такива хора, уподобили се на скотове, всемилостивият Господ чака покаяние. Не съществува нищо, което би могло да надмине любовта Божия. Господ с безграничната Своя любов обхваща цялото човечество и тъй като всички ние сме Негови деца, то няма такъв грях, който да превишава  Неговата благост. Затова и ние никога не трябва да осъждаме човека. Ние трябва да осъждаме неговия грях, действие, постъпка. Знанието за безграничната Божия любов се явява голямо утешение за грешника. Даже и ако целият свят се гнуси от него, съществува Някой, Който приема неговото покаяние, Който не изпитва към него ненавист, Който не го осъжда, и това е Самият Господ. Нека в никакъв случай да не губим надежда за промяната в човека, даже и ако е изгубил Божия образ, даже и ако е станал скотоподобен. Даже и в този случай съществува надежда и за него все още е отворена вратата към Бога. За Господа е възможно да спаси всеки човек, стига само той да Му е предоставил възможност свободно да действа.

 

И най-накрая искам да добавя нещо много важно, което трябва да имаме  предвид като родители: при децата в подсъзнанието лежат добри или негативни впечатления за техните родители. Трябва да приложим всички старания, за да могат нашите деца да виждат добрия пример в своето семейство, за да го пазят дълбоко в своите души. В бъдеще, когато те създадат свои семейства, този добър пример ще им помогне в устройството на техния личен живот като възрастни и, подобно на добре имунизирани, ще бъдат предпазени от всичко лошо.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/jurnal/68522.htm

 

 

 

 

Ласкавостта на отец Йоан Крестиянкин

Септември 3, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Спомени за о. Йоан Крестиянкин от Татяна Горичева

 

Ласкавостта на отец Йоан беше чужда на сантименталността, на сладникавостта, защото се съчетаваше със строгост. След време аз разбрах, че това въобще е особеност на старческото поведение. Старецът прямо и строго ми казваше за моите недостатъци, но въпреки това аз си тръгвах от него утешена. Помня, че старецът даже не скриваше своето намерение да утеши. Често по време на разговор казваше: “Е, добре, как да те утеша още?”

 

В паметта ми се е съхранила такава сцена. Веднъж след служба в Успенския храм всички стояхме на дълга опашка, за да получим благословението на стареца и да му целунем ръка. Ето че в църквата влезе човек – току-що пристигналият в манастира мой познат Николай. Аз познавах неговата трудна съдба. Той се отскубна от света, където за него останаха неразрешени драми и в семейството, и на работа. Лицето му контрастираше със спокойните и умиротворени лица на хората след дългата служба.

 

Николай неуверено застана накрая на опашката, но старецът веднага го забеляза, отиде сам при него и го прегърна  (той го виждаше за пръв път), целуна го по челото, по бузите, по главата – само майката може така да приласкае своето страдащо дете. Старецът попита откъде идва Николай и кога може да дойде при него на изповед…

 

Из “Живое Предание”

 

Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията

Юни 23, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

От различните аспекти на духовния живот, които допринасят за нашето спасение, Св. Игнатий Брянчанинов отдава голямо значение на търпението на скърбите и изкушенията. Нашето време не е време на големи аскетични подвизи. На нас не ни е дадено да повторим висотата на духовния живот, за която свидетелстват светите отци от древни времена, но на нас е дадена възможност, първо, да се покаем, да се очистим от греховете си и, второ, да търпим тези скърби, които Бог допуска да ни сполетят.

 

Не трябва да мисли, че мъките са нещо излишно, те са от решаващо значение за най-важното – вечното спасение на душата: “Изкушенията и скърбите се дават на човек за негова полза: формираната от тях душа става силна и честна пред нейния Господ.  Ако тя изтърпи до края, уповавайки си се на Бога, то е невъзможно тя да бъде лишена от благата, обещани от Светия Дух, и съвършеното освобождаване от страстите “[1].

 

Скръбта „действа противоположно на удоволствието – и поради това противодейства на нашето падение, помага за нашето изправяне“. Ползата от скърбите за душата се състои в това, че тя “действа противоположно на удоволствието – и следователно противодейства нашето падение, допринася за нашето изправяне” [2].

 

В удоволствието човек, като правило, не мисли за Бог, за вечния живот, пребивава в безгрижие, скръбта премахва това приспиващо покривало на нечувствителност от душата, пробужда я, помага за горещата и молитва към Бог.

 

Ето защо на християните „ се дават преимуществено болести и други скърби вместо телесни подвизи“, под тяхното действие християнинът „по необходимост е длъжен да възлага надежда на Бога“. От засилване на надеждата на Бога отслабва самонадеяността; с намаляване на самонадеяността намалява и самомнението. С отслабването на тези недъзи истинско смирение започва да се заражда в душата, на което се основава правилността и силата на всеки подвиг“ [3]. Скърбите разкриват на човека неговите немощи, а това помага на смирението. Ето защо, претърпявайки скърбите, душата се укрепва в молитвите, в предаване на волята Божия, от което отслабват такива страсти като тщеславие и самомнение. След скръбта Бог винаги изпраща утешение и това дава основание за жива вяра в Бога, Който се грижи докрай за спасяването на всеки човек.

 

Значението на скърбите за душата Св. Игнатий вижда и в това, че “всяка скръб открива скритите страсти в сърцето, карайки ги да се проявяват. Преди скръбта самият човек изглежда тих и спокоен – но когато дойде скръб, тогава се надигат и се разкриват страсти,  особено гняв, тъга, униние, гордост, неверие. По същество е необходимо и полезно за всеки подвижник разкриването на греха, гнездящ се в него тайно” [ 4 ]. Ако хората не виждат своите страсти, те няма да бъдат в състояние да ги преодолеят, както е трудно да се излекуват от болест, която не са забелязали в себе си.

 

Виждайки разкритите от скърбите  вътрешни страсти , човек със самия си живот познава своята немощ и скръбта действа като противоотрова на нашата увредена природата, тя премахва от нас влечението ни към греховната отрова на страстите, тя изкоренява в нас страстта гордост. В тази връзка, Св. Игнатий формулира много важно духовно правило: “Изкупител и Спасител е необходим само за падналия и погиналия …  Изповядвайки със самия си живот своето падение  - това означава да понесеш всички скърби на земния живот като справедливо възнаграждение за падението, като естествено, логично следствие от греховността и постоянно отказвайки се от всяко удоволствие като несвойствени на престъпника и изгнаника, разгневяващ Бога, отхвърлен от Бога “. [ 5 ] По този начин в сърцето влиза Христовият мир, който се състои в отдадеността и предаването на волята на Бога.

 

Така удивително скръбта лекува човешката душа: отначало и открива нейните немощи, страсти, довежда до осъзнаване на нейната греховност, научава я на смиреномъдрие и посредством тази добродетел довежда до благодушно търпение на скърбите като напълно заслужени: в душата вече няма ропот, униние, неверие – тя се е утвърдила в Бог, даже се радва на скърбите, тя се е излекувала от страстите и немощите, пребивавали в нея преди. По този начин, скърбите лекуват от пагубните страсти, довеждат до жива вяра и смиреномъдрие,  спомагат за духовното израстване към Бога.

 

Ако такава е ползата от външните скърби, които „внушават в сърцето страх от Бога и благоговение пред Бога“, то „душевните изкушения дават по-дълбоки познания“ [6]. Св. Игнатий отбелязва, че изкушенията, възникващи по време на молитви, такива като униние, сън, обърканост, страх, са добър признак за това, че бесовете именно тогава плетат козни за нашата молитва, когато тя е угодна на Бога. Изкушенията са ни необходими, тъй като „всеки неизкушен е неизкусен“ [7]. Те ни дават опит по вътрешна борба, научават ни, да оставим леността, да пребиваваме в духовна трезвеност, постоянно да се молим на Бога.

 

Възникващите в ума, сърцето и тялото греховни мисли, чувства и движения опитно ни показват нашето увреждане. Даже паденията ни в невидимата война са полезни за нас, тъй като ни учат на смирение, а именно осъзнаването на собствените немощи е необходимо условие за приемане на молитвата. „Промисълът е устроил така, че Божиите подвижници не винаги да се намират в състояние на радост, тържество и победа. Такова непрестанно състояние може да породи в тях люта гордост: не виждайки никога от опита си побеждаване от собствените немощи, те биха приели, че състоянието на непрестанно тържество над греха принадлежи на тях самите, а не че е дар Божий “ [8].

 

 

Св. Игнатий предлага светоотеческото правило на духовния живот, заимствано от учението на св. Исаак Сирин : “Дай дължимото на страстите ” [ 9 ] . Т.е.  не мисли, че си сам по себе си способен да бъдеш безстрастен . Пораженията в духовния живот са естествен израз на нашата слаба душа, а не нещо извънредно, сякаш сме святи и съгрешаваме само в изключителни случаи. Допускайки да паднем, Господ разкрива кои сме всъщност, като по този начин Спасителят не ни дава възможност да мечтаем за себе си високо. Ето защо, “велико дело – да признаеш себе си достоен за изкушението и да се отдадеш на волята на Бог, когато става въпрос изкушение ” [ 10 ] .

 

Св. Игнатий обръща внимание на това, че никога Бог не е така близо да сърцето на подвижника, както когато той по време на молитва е в изкушение, когато реално усеща близостта на душевната гибел, когато Божията помощ се изисква с цялата сила на живота. Позовавайки се на Св. Исаак Сирин, светията свидетелства, че „човек до встъпване в изкушение се моли на Бог като чужд на Него, а подложеният заради Него на изкушенията, се моли на Господ като свой“ [11]. Почувствал в изкушението всички наклонности и свойства на падналото естество, подвижникът вече не отдава стойност на своето  “аз”, освобождава се от прилозите на гордостта и суета. От сега нататък той повече се надява на Бога, а не на собствените си сили, напълно поверява житейския си път в ръцете на Бога и приготвя  себе си за достоен съд и инструмент на Светия Дух.

 

Търпеливото носене на жизнените скърби и изкушения донася духовни, благодатни дарове от Бога. “Тогава необикновената духовна сила на вярата неочаквано се явява в сърцето;  в него се открива неизречено духовно утешение. Иисус запечатва ученика с Духа- и земните скърби се превръщат в източник на наслаждение за раба Божий” [12]

 

 

[1] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Аскетические опыты. Т. 1 // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. М.: Сретенский м-рь, 1996. С. 351.

 

[2] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. М.; СПб., 1995. С. 189.

 

[3] Пак там. С. 554. Съгласно св. Йоан Лествичник на нас са ни необходими непрестанни скърби, докато безчувственото сърце на дойде в чистота.

 

[4] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. Т. 5. М.: Сретенский м-рь, 1998. С. 131–132.

 

[5] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству. С. 126.

 

[6] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Аскетическая проповедь // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. Т. 4. М.: Сретенский м-рь, 1997. С. 187.

 

[7] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 188.

 

[8] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 458.  И тук  св. Игнатий следва изцяло духа на наставленията на св. Исаак Сирин, които са такива: “Блажен е човекът, който познава своята немощ, защото това знание става за него основание, корен и начало на всяко добро усъвършенстване… Но никой не може да усети немощта си, ако не му бъде допуснато поне малко изкушение с онова, което изнурява или тялото или душата…

 

[9] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 331. Собствено словата на свети Исаак: «Отдай дълга на страстите, когато биваш победен и побеждаваш» (Исаак Сирин, преподобный. Слова подвижнические. С. 262). [

 

10] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 538.

 

[11] Там же. С. 216. Думите на св. Исаак, на които се позовава светителят се тези: “Преди изкушенията човек се моли на Бога, като някой чужд. А когато пада в изкушения от любов към Бога, и не допуска изменение в себе си, тогава се поставя пред Бога като имащ Го за свой длъжник, и като близък приятел; защото за изпълнението на Божията воля, е водил борба с Божия враг, и го е победил”. Тоест мисълта на св. Исаак е тази, че човек става “свой” на Бога, когато в изкушенията Му се оказва верен до край. Това се потвърждава и от следните му думи: “Вследствие на любовта, която светиите показват към Бога с това, че страдат за Неговото име, когато Той ги държи в теснота, но не отстъпва от възлюбилите Го,-сърцето на светиите придобива дръзновение да гледа към Бога с непокрито лице и да Го моли с упование”

 

[12] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству. С. 129–130.

 

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

 

Бог ли изпраща злините?

Юни 21, 2014 in Външни

Въпрос: Какво е виновно едно дете, което се ражда с тежка болест?

 

Първо да кажем, че Бог не изпраща нито проблемни деца, нито злини. Нашата природа обаче е болна и много пъти това води  болни последици. Ражда се едно болно дете и ние казваме: какво е виновно да се мъчи? Със сигурност, за нищо не е виновно. Но ние ли сме тези, които имаме право да го убием, за да не се мъчи? Тогава защо не убиваме останалите болни деца? Както правили спартанците и да запазим само здравите. И кой е критерият за здраве? Нима животът на един човек включва само настоящия живот?  70-тте години, които живее тук? Къде остава вечността на човека? Да, със сигурност, едно болно дете се измъчва за 70-80 години, но праведният Бог и благ Баща оправдава това дете вечно. И кой съм аз, който ще го лиша от вечното оправдание? Ако можехме да видим всички тези онеправдани и измъчени деца в царството Божие, тогава щяхме да разберем, че 70 години не са нищо в сравнение с вечното царство Божие. Но каквото и да стане, ние нямаме право да убиваме другия човек, трябва да разберем, че от момента, в който човек се ражда в света, ние имаме пълната отговорност за него, каквото и да стане.

 

Защо Бог допуска това?

 

Защото такова е естеството на нещата. Болестите не са влезли в живота от Бога, не Бог е донесъл болестта, смъртта или тлението, а ние ги вложихме в нашия живот. Нашето падение, прекъсването на връзката ни с Бога е донесло тлението в света, тоест първата причина, която е породила болестта, смъртта и тлението, не е Бог, а човек. Падението е довело до това, това са последиците от падението. Бог не иска да се раждат  болни хора, не иска човек да умира, да се терзае, Бог не изпраща тези неща, не съдейства на злото, никога;  злото обаче съществува, защото съществува от момента на падението и ще съществува до Второто Христово Пришествие. Това, което Бог прави, е че Той ни дава възможност и сила да претворим това зло в добро, болката във вечна радост, защото Бог не гледа човека само в неговите 50-70 години, а вечно. Трябва да се откъснем от разбирането, че Бог изпраща болести, болни деца, глад в света и други подобни неща. Той не участва в злините, които стават, защото в противен случай Той щеше да бъде причината. Не можем да припишем на Бога причината за злото,  защото Той не е причина за никое зло.

 

Дали Бог иска по този начин да ни накара да се покаем?

 

Добре, някой ще каже, не е ли могъл по друг начин да ни накара да се покаем , нима е нужно да ни вземе децата?  Или ако това е свято семейство?  Какво да стане? Има свети семейства, които имат много силна връзка с Църквата, но децата им умират или се  разболяват.

 

Дали Бог прави това от любов към нас? 

 

Е добре, тогава да не ни обича по този начин!  Ако ни обича и децата ни се разболяват, кой е луд да обича Бога в този случай? За съжаление, всички тези въпроси, които с право задавате, ги има, защото в нас дълбоко е навлязло това убеждение, че зад злините стои Бог, тоест Бог ни изпраща злините. Трябва да разберем, че Бог не е причина за злото. Никога не е възможно Бог да убива децата ми. Ама какво да правиш с този бог? Не искам един бог, който убива хора, който праща болни деца!  Нима Бог изпраща болни деца? Виждаш хора, които се раждат  и не знаеш къде е кракът, къде е ръката,  къде са очите. Виждал съм напълно обезобразени хора. Добре, Бог ли е искал да бъде така?   Или защо това да става с другия, а не с мене? Или за щастие, не  съм аз!  Нима Бог обича всички тези деца, които загиват и затова ги взема?  А с останалите какво прави, не ги ли обича? Е, тогава да не ни обича!  Или да ни обикне по-късно!  Защо да ни обикне сега, нека ни обикне когато станем 70 годишни,  защо да ме обикне сега, какво съм Му направил, за да ме погълне?

 

Разбирате ли, че този начин на разглеждане на тези неща поражда хулата срещу Бога? Добре,  един простодушен човек ще го приеме, ще каже такава била Божия воля, приемам го, свивам сърцето си и Бог така искал. Нещата обаче не са така, Бог не е причина на злото, никога. Нито съдейства на злото, Той не използва злото, за да направи добро. Не. Злото няма никаква връзка с Бога, Бог не съдейства на злото, не може да му съдейства, както аз не съдействам на един крадец или да хвана някой, който слага бомби и да му кажа: виж, върви и сложи една бомба на онзи, за да се покае! Или: запали му автомобила или го окради, за да се покае утре! Не. Бог не съдейства на дявола. Смъртта е зло, болестта е зло, скръбта е зло, но Бог какво прави? Той ни дава сила да превърнем в добро това зло, което наистина е зло и не го оневиняваме. Бог обаче не е причина и не съдейства на злото – трябва да разберем изключително добре това нещо, защото постоянно ще се сблъскваме с тези неща дали в нас, дали в други хора. Знаете ли какво означава да отидеш в един дом, където е починало дете и да кажеш: Бог го обича и го взе! Какво да ти каже другият човек? Твоето защо не го взе, а взе моето? И хайде, взел го е! Нужно ли беше да го размажат на асфалта?  Да бъде изпепелено? Не можеше ли да го вземе по по-добър начин? Нима беше нужно да стане на хиляди парчета? Каква е тази любов?  Това любов ли е? Това е като змея, който яде по един човек на ден в приказките. Тоест едни бог-змей, който яде хора, не може да бъде Бог от Евангелието.

 

Кой определя участта на бедните и  нещастни тези деца ? Ние се родихме в богата страна, а те в бедна, кой определи това?

 

Да. Кой определя. Във всеки случай не Бог, а човешката злина и затова всички имаме отговорност пред Бога. Човешката злина прави тези неща. Не Бог  е определил  богатството, бедността и неравенството между хората, защото в противен случай Бог е виновен. Не  е ли така? – излиза, че Той е виновен, че съществуват тези неща и някой ще каже: аз какво съм виновен! Родих се богат, имам си милионите, колите, е, какво съм виновен, че  другият се е родил беден?! След като Бог ме е  определил да бъда богат, тогава за какво да се занимавам с другия, който Той е определил да бъде беден? И ако се върнем в по-стари времена – някой се  е родил чернокож, бил е  роб и му казвали, за щастие, хора, които не били православни: виж, ти си чернокож, така създаден си от Бога, ти си бял и си така, ти си жълт и си така. Кой е определил филетичните различия? Всички хора сме еднакви,  но ние правим тези разделения, нашата злоба, грях, падение са направили всички тези неща, които съществуват около нас. Защото другите хора какви са, не са ли и те хора?

 

Бог ни призовава, тоест Той ни казва – виж, беден ли си? Оползотвори твоята бедност. Не започвай да роптаеш и да хулиш за това, че си беден. Оползотвори бедността по духовен начин, така че тя да ти помогне за вечността. Или – богат си, използвай богатството си в духовен аспект, за да живееш вечно до Бога. Бедният търпейки своята бедност, богатият разпореждайки се  правилно със своето  богатство, в противен случай и двамата ще си нанесат духовна вреда и вечно ще се отделят от Бога. Тоест трябва да разберем, че не съществува съдба, не съществуват неща, които са предварително начертани от Бога. Ние сме отговорни, защото, в противен случай, ако Бог така ги е определил, тогава Той би бил причина. Тогава Той е виновен, че съществуват бедни и богати, слуги и господари.

 

Бог не е ли всемогъщ? Не може ли да не допусне злото да идва?

 

Може, но не го прави, защото съществува пълната свобода на човека, която Бог никога не отхвърля и затова човек е отговорен за своите дела. Налице е  злоупотреба на нашата свобода, която води до тези резултати.  Цената за свободата е много скъпа за всички, но тя е най-великият дар към човека. Разбира се, Бог желае всички да пазят Божията воля, несъмнено, и когато казваме да бъде Божията воля, това означава, че ние свободно я приемаме и тя става нашата реална свобода.

 

Не съществуват случайни неща, както и не съществуват предначертани неща. Тоест Бог не е предначертал, че ти в еди-кой си ден и час ще отидеш на църква. Ти си поискал да отидеш. Значи, имаш пълната отговорност за своето дело. Бог има промисъл за целия свят, но не Бог предопределя ние какво ще правим. Аз нося отговорност за моите дела. Аз поисках да направя това нещо.

 

Също трябва да дадем право на Бога да се намеси, защото мога да кажа, че отказвам да Му дам право, имам свободата да Го отхвърля. Затова, ако Му предам свободно моя живот, Той ще ръководи моя живот и свобода, защото тя съществува в Божията воля, но аз нося пълна отговорност за моите дела. Ако всичко е предначертано, тогава каква отговорност носим? Ако Бог е предначертал да се разведа с жена ми , аз каква отговорност нося за това? Бог да не ми е предначертавал такова нещо!

 

Защо вземате такъв пример?

 

Добре, или е предначертал да стана монах, да стана митрополит, да стане клирик.

 

Случайно ли е?

 

Е, защо не е предначертал това за  тебе?

 

Мене? Откъде знаете? Нито за мене, нито за вас.

 

Тоест Бог е имал  особена връзка с мене?

 

Ми по-скоро да!

 

. . . Не, сине мой. Аз сам избрах този път. Бог няма особени връзки с никого, Бог обича всички по същия начин, както обича мене, така обича тебе, и другия.  Бог обича всички по същия начин, Той  няма особена любов към никого. Аз избрах да водя този живот, да живея така, това е моя отговорност, аз отговарям за  моите дела. Да, Бог помага, но това означава, че си положил своята свобода в Бога, ти си го избрал, но Той не може да дойде да ти отсече свободата и насила да те вкара в Църквата без ти да го искаш. Със сигурност Бог винаги помага и гледа сърцето на човека. . .

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=275%3A2014-06-21-11-54-08&catid=53%3A2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

 

Ролята на скърбите в нашия живот

Май 27, 2014 in Външни

 

Често ни задават въпроса: каква роля в живота на човека играе скръбта – индивидуална и общочовешка – особено в наши дни, когато скръбта може да се да види навсякъде? Тази тема е била подробно разгледана от отците на Църквата, та да не възниква ни най-малко недоразбиране. Но поради това, че светоотеческото учение може да остане неразбрано за широкия кръг читатели, където битува и се преумножава скръбта, накратко ще разгледаме тази важна тема, за да утешим онези, за които тя е насъщна.

 

 

 

 

Страданието е антипод на желанието на човека, насилие над неговите стремежи, то мъчи и угнетява тялото и душата. Естеството на страданията е едно, макар начините и степените на техните прояви да са различни. Понякога скръбта е способна изцяло да разруши живота на човека. Много хора отбелязват сходството на такъв род скърби със смъртта, с края на кратковременния живот.

 

Скръбта е състояние, което независимо от своето съществуване, никога не е било естествено за човека. Нашето състояние в бъдещия живот ще бъде далеч от „скръб, печал и въздишка”, каквото то било в момента на нашето сътворение. По този начин, скръбта е възникнала след грехопадението на човека, явила се следствие от изгонването от рая, своеобразно наказание, за хората намиращи се в изгнание , които трябва да претърпят толкова ужасни неща.

 

Но това е само външната проява на скръбта, с която се отличават нейните скрити вътрешни свойства,  с това тя и е интересна, като най-голяма философия. Скръбта е способна да издигне човека на небивала висота на съвършенство и щастие – главната цел на всеки от нас. Както бе казано – страданието, скръбта, болката – това е нещо, което ние не желаем, което избягваме, когато то идва и ни изнурява. Това е нещо диаметрално противоположно на това, което ни се нрави, към което се стремим, на което се радваме, това, което ни позволява да поемем дъх свободно. Страданието и наслаждението са резултати от две съвършено различни ситуации. Страданието и скръбта се появили след грехопадението и имат два различни източника. Първият – скръбта като Божие наказание – „със скръб и в пот на лицето ти”, „ще умножа и преумножа скръбта ти”. Вторият – скръбта като лишение от всяко благо и наслада, от което човек бил разделен. По този начин, от самото начало на своето съществуване ние вървим ръка за ръка с болката и труда, докато не се „върнем в земята, от която сме били взети”.

Но сега нас не ни интересува естествения анализ на такива привични за нас неща, но тяхната философия, цената, която ние плащаме за нашия живот и за нашия успех. Сега, както и по-рано, предписаната от Бога цел на нашата дейност е – „да обработваме и пазим”. По този начин за нашето усъвършенстване е необходимо да обработваме и пазим Него Самия. „Как?” – ще попитате вие. Както и преди грехопадението, така и сега ние трябва да пазим Неговите заповеди. Но съществуват някои разлики. Преди грехопадението на нашето естество били присъщи простота, чистота, природната добродетел – истинна и безкористна. Нашите стремежи и движения били насочени към Бога, нашия Отец. Но в настояще време дяволската измама и злодеяние въвели човека в заблуда и променили неговото първоначално естество, довели го до сложното, неразбираемото, лукавото, обрекли човека да е„прилежать на злая от юности своей”, с всички произтичащи оттук последици. Нашето естество се развратило и отвратило от послушанието и от светите мисли, но заповедта да „обработва и пази” останала неизменна. Това е и ключът към разбирането на това, какво значение в живота на човека има скръбта.

 

Нашето разтлято естество, мислещо, желаещо и действащо лукаво, се нуждае от съответстващо изцеление, за да не се „изврати болнавото, а да бъде изцелено”, както изцелявал Бог Слово, като станал човек. Но при това – трябва да отдадем дължимото на голямата премъдрост и милосърдие на нашия Спасител. Той не предявил към нас нови изисквания, даже след Неговото Божествено самопонизяване. Той ни оставил предишната заповед „обработвай и пази”. И тази Божия заповед представлява лекарството, способно да изцели нашето немощно естество. Нашата „прилежащая на злая” същност изгубила естествените закони на вярата, правдивостта, истината и произтичащите от тях благочестиви състояния. Вместо това тя породила неверие, неправда, лъжа, измама, за които е „срамно и да се говори” и даже да се мисли. Дадената ни Божествена заповед представлява не просто заповед на Господаря на своите подчинени. Напротив, това е изцеляващ и спасителен ограничител за нашето естество. Заради своето собствено благо е необходимо ние да „пазим твърдо пътя”.

 

 

Това предполага борба, която и е източника на съществуването на скръбта. Човекът, стремящ се към блага цел, неизменно се сблъсква със злото, тъй като „законът в моите членове воюва против закона на разума”, и нашите намерения се оказват пленници на нашата лъжлива същност. При това се стараем не да й се подчиняваме, вследствие от което се ражда противоречието, а оттам скръбта и болката. А ако преуспяваме във високото познание и вяра, нашата борба се усилва, и се потвърждават думите на Соломон: „Този, който умножава познанието, умножава скръбта”.

 

Кратко и обобщено ние описахме първата разновидност на скръбта. Втората е различна от първата, тъй като не е подвластна на нашата воля и произлиза от други причини. Тези хора, които са съумели да разберат своето предназначение, с твърда вяра и подчинение на Божествените заповеди противостоят на извратения дух. В този случай, Бог, с Неговото отеческо и свято предвиждане, няма нужда да наказва такива хора, за разлика от онези, които изискват „юзда и юлар, за да ти се покорят”. Онзи, който вследствие от своето неверие, невнимание, безгрижност и други всевъзможни предлози в една или друга степен се съпротивлява на Божествените заповеди, така или иначе пожънва същите плодове – различни лишения и наказания. Именно така човек се оказва в заплетения лабиринт на скърбите. Но този, който е „мъдър, ще забележи и ще разбере милостта Божия”. Тук и започват да действат висшата справедливост и тайните Божествени решения.

 

 

Нашият благ Владика знае, че нашето отдалечаване от Неговата свещена заповед да „обработваме и пазим” е обусловено не от пълното отрицание на Неговата пресвета воля, а от нашето незнание и неопитност, които често влекат след себе си различни душевни слабости. Господ отечески се вмесва и с помощта на различни възпитателни мерки се опитва да ни повлияе, в зависимост от степента на нашата упоритост и своенравие. Да, оттук е скръбта и болката. Скръбта, мъката, несполуката, унижението, оскърблението, разочарованието – както вътрешни, така и външни, травми, болести, понякога дълги и мъчителни, раздяла с близките и родни хора, и, накрая, смъртта, са плодовете на тези предпазни мерки. Човекът, заблудил се в лабиринта на скърбите, но останал глух към Божествената воля, не е способен да намери утеха даже в собствените си знания и логика. Това го кара да се върне при Бога Спасителя, единствения, Който може да го спаси, и да завика със съкрушение и скръб: „Съгреших пред Тебе Спасителю, като блудния син, приеми ме, каещия се и помилвай ме Боже”.

 

Този начин на Божествено поучение, както учат светите Отци, ще е суров дотолкова, доколкото е невъзможно неговото задържане спрямо тези, които не желаят да внимават и да се поправят.

 

В безкрайния лабиринт на човешките несъвършенства има както вродени, така и придобити недостатъци. За съжаление, жалките условия на съществуване подбуждат нещастния човек да повтаря един, два или няколко пъти една и съща грешка или престъпление. Това е най-трагичната ситуация, подобно на библейското „лекувахме Вавилон, но не се изцели”. Но да не бъде Господ на силите Иисус Христос да е суров към нас и да не се продължи нашето малодушие. Подай ни, Боже, по Своята милост, свето просвещение и сила да приемем Твоята свята воля, устроителна или поучаваща, та дано можем да я разберем, запазим и се изцелим и всецяло да се подчиним на Твоето произволение, защото в него е животът, и Ти Сам Си Живот и Светлина за човеците, дошъл в света, но не всички Те възлюбиха, предпочитайки тъмнината пред Тебе, истинната Светлина!

 

 

Този, който желае да се освободи от горчивия опит на Божиите искания, да се спаси от срама след понесеното наказание, трябва усърдно да се опитва да съхранява осъзнаването на своите постъпки и, съгрешавайки и падайки, отново да се вдига за най-скорошно покаяние. Или безропотно да претърпява всички настигащи го трудности, с благодарност към човеколюбието на Бога, Който под вид на “изисканото от длъжниците” ни спасява.

 

Съществуват и изпитващи скърби, които Господ изпраща на благочестиви хора, за да ги открие на света за всеобща полза. Понякога скърбите се изпращат с това, за да опазят хората от бъдещи грешки, които човек би извършил по свое незнание и грях, ако Господ не би предупредил това със Своето изпитание. Често по Божие произволение, ние поемаме чуждите изпитания и скърби: притесняващият става притесняван, обвиняващият – обвиняван, клеветящият – оклеветен. Тежестта на скърбите на духовните чеда пада върху духовните отци, преминава от страдащите върху молещите се и състрадаващите им.

 

Безусловно, обикновеният човек трудно ще разбере същността на премъдрата Божествена воля, която се основава на духовните закони. По-за предпочитане би било, ако човек безропотно и мъжествено претърпява всички нещастия, въздавайки благодарност на спасителното Божие провидение и Неговата любов, насочваща ни към спасение и завръщане в нашето първосъздадено естество. Светите Отци особено подчертават, че всички изпитания, скърби и страдание носят полза, а всяко противопоставяне и ропот са абсурдни и неприемливи. Нашият благ Владика „дотолкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син”, за да не даде да погине никой. Той „не иска смъртта на грешника, но да се обърне грешникът и да бъде жив”. Та как тогава Той може да се радва на нещастията на Своите раби, Този, Който „умря за нас грешните” по собствена воля?

 

 

Говорейки за доброволните страдания и скърби, на които се подхвърляме, считаме за необходимо да споменем още един факт. Но силите, които ни заставят да действаме съгласно закона на доброто и добродетелта, не са разпореждане или заповед на Бога, обричащи ни на сляпо подчинение. Те ни помагат в укротяването на нашето немощно естество, от ранна младост „удобопреклонно към злото”. Съответно, нашата борба и трудове са насочени към това, да не се поддадем на тази тъмна страна на нашата същност, която взима началото си след грехопадението и става все по-лоша от нашата безгрижност и незнание. Борбата за правдата не трябва да се основава само на заповедта, утвърждаваща справедливостта. Тя трябва да произтича от логическото мислене на човека, неговото природно чувство за собствено достойнство и благородство. Същото се касае и до другите добродетели на човека, такива като благоразумие, кротост, незлобливост, смиреност, любов към ближните. Този, който не се опитва да се издигне на висотата на тези добродетели, по един или друг начин се поддава на злото, и затова се развращава, пада и, в края на краищата, загива.

 

Коя е причината за ропота на малодушните, противопоставящи се на скръбта и страданието, желаещи да живеят само по желанието на своето сърце, или, по-скоро, стремейки се към насладите, и в края на краищата, питащи, какво лошо има в тяхното поведение? Такива хора предпочитат да „се удавят в чаша вода”. Какво лошо има в това, ако съм несправедлив – както от нравствена, така и от материална гледна точка? Какво лошо има в това, ако съм малко лицемерен, дребнав, егоистичен, тщеславен? А какво ще стане ако отпуснем нашето сърце в просторите на егоизма? Врагът на истината и бащата на греха – дяволът, ще ни въведе в заблуда, ще ни накара да се поддадем на любопитството и простото описание на греха, тъй като знае, колко лесно е да ни плени. Той непреодолимо ни влече и с неудържима настойчивост се опитва да ни склони към отстъпка и съгласие с неговите правила. Клинчето, с най-тънкото острие, прави едва забележима цепнатина, която впоследствие разрушава всичко. Такова свойство има и грехът, както сламата срещу огъня, както камъкът срещу склона, както постоянно издигащата се стръмнина. Затова светите Отци съветват: ако си отиваш – отивай си – малкото, което си направил, за да се задържиш, няма да те спаси от вражия плен. Привеждаме такива примери, за да разясним същността на доброволната скръб и страдание, които по естествени причини са необходими, сдържащи фактори във всекидневния живот.

 

 

Връщайки се към началото на нашия разговор за това, каква роля играят в нашия живот скърбите и страданията, се убеждаваме, че тази роля, безусловно, е положителна, тъй като без скърби успехът изгубва своето значение. Именно скърбите помагат да застанем на пътя на обновлението и усъвършенстването „в мъж съвършен, в пълнотата на възрастта Христова”. На светите Отци принадлежат множество ярки примери, сентенции, описания, дадени с дълбока мъдрост и познаване на тази тема. И нека всички желаещи със задълбочено внимание вникнат в същността на този духовен закон, за да се научат и да се просветят в пълна мяра, тъй като нашата цел тук е да дадем обобщен и кратък отговор на този въпрос.

 

Нашият човеколюбив Владика е посял в нас отвращение към болката и страданието, станали последици на нашето грехопадение. Това е станало за нас полезен материал, причината за успеха и прогреса. Ако по-рано думите „болка” и „смърт” предизвиквали ужас и неприемане, то сега те носят оздравяване, очистване, просвещение и усъвършенстване в мярата на Христа. Свети апостол Павел се „хвалел със скърбите”, както със собствените, така и с Христовите. Всички светци били изпитани с множество скърби и чрез това достигнали съвършенство. Множество изпитания се паднали на техните плещи, за да се поправят. А колко изпитания и скърби ще потрябват на нас, за да се смирим и научим да „правим добро, навикнали да вършим зло”?

 

Ще кажа нещо, което може да се стори парадоскално. Сладчайшият наш Иисус – нашият живот – „понизяваше Себе Си” и чрез страданията на Кръста ни дарува спасение, и затова макар и да не ни принуждават да вървим по пътя на скърбите и страданията, именно този път трябва да предпочетем, тъй като Господ наш е вървял по пътя на скърбите. А законът на любовта предполага с всички сили да бъдем предани на онзи, когото обичаме. Няма нужда от други стимули за нерешителните и безгрижни хора, за да престанат да бездействат и търсят напразни оправдания, защото е „дошъл часът да се пробудим от съня…”.

 

Никой никога не трябва да изпитва ближния си, даже самия сатана не можем да изпитваме, тъй като нищо не остава незабелязано от нашия Създател. Всяко изпитание и скръб, случващи се в живота, не се извършват сами по себе си, но ни се изпращат свише от Справедливия Съдия и висшата справедливост с цел от нас не да се изиска, а да се изцели нашата немощ.

 

На ръце ще Те понесат, та да не се препънеш о камък с ногата си” – Господ твърди, че „всички косми на главата ни са преброени”, и толкова други примери от Свещеното Писание потвърждават всеобхващащата и справедлива грижа на Бога за Своите творения.

 

В такъв случай, може ли едно творение да бъде несправедливо или да посяга срещу друго? Наказанието се стоварва в зависимост от времето и ситуацията и се изправя пред нас във вид на различни изпитания, които ще ни помогнат да се възхитим от справедливостта Божия, достигаща до най-малките частици на Своето творение, с цел премахването на неговата тъмна страна.

 

 

И така, никой от нас не трябва да се оплаква от случващите се с него беди. Трябва да търси тяхната причина в своята безотговорност и със своевременно и искрено покаяние да спре това наказание, тъй-като то е дадено именно с тази цел, както отбелязахме по-горе. „Ако съдехме самите себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки съдени, наказваме се от Господа, за да не бъдем осъдени със света”.  Господ казва: „Който не е с Мене, той е против Мене, който не събира с Мене, той разпилява.” Този, който се стреми винаги да бъде с нашия Господ Иисус Христос, нека да помни тази заповед: „Гради и пази” и това, че всички светии заради тази заповед са държали „нелекият път”, знаейки, че „Неговата заповед е живот вечен”.

 

Този, който мисли и постъпва иначе, разпилява не просто материалните блага, а своя собствен живот.

 

 

старец Йосиф Ватопедски (+2009)

 

Източник: http://carstvo-maloe.com/fathers/starec-jisif-vatopedski/item/538-starec-josif-vatopedski-roljata-na-skurbite-v-nashija-zhivot
 

За едно от чудесата на стареца Порфирий

Май 16, 2014 in Семейство

 

Младо семейство, хора дълбоко въцърковени, венчани в Църквата в чистота, със сърдечна простота предават своя живот в Божиите ръце. И Той после ги благославя с две ръце. По своя жизнен път те срещат свети Порфирий, доста известен нам съвременен светец, който със своята любов обгръща целия техен живот, вниквайки във всички негови подробности. Старецът е станал за тях железен щит, защищаващ ги от всяка опасност. Със своята молитва той отстранява пред тях всяко изпречело им се препятствие. Тихо, приятно и даже безгрижно преминават дните им. Господ ги обдарил с пет мили деца – три момчета и две момичета. По-голямата носи името на прамайката – Ева. Ева – талантливо и умно създание, не за годините си благоразумна. На неземната красота на нейното лице лежи отпечатък на преждевременното порастване. Тя е с приятно поведение и много учтива. Любима е без изключение на всички. Притегля към себе си и едновременно с това предизвиква чувство на уважение, заставяйки да се стои на дистанция. Дванадесет години. Ангел в плът. „На тия, които обичат Бога, всичко спомага в добро.” Така мислят родителите в дълбочината на сърцето си, по детски, непосредствено, славейки Бога. Какво благословение, Боже мой!

Един ден, когато Ева безгрижно пресичала улицата, един автомобил кардинално изменил живота на това семейство, изпращайки детето отначало в болницата, а оттам в света, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен”. Ева, по непостижим начин, непонятно как и защо, изведнъж се оказала в божествения Рай, потапяйки, не очакващите нищо подобно родители, в ада на страданията и в мъчителен шок на внезапно случилото се. Чувствали се сякаш Господ съвсем си е отишъл от техния живот. Когато всичко в живота те радва, тогава Господ е „добър”. Когато върху теб неочаквано се стоварят необратими бедствия, тогава ти се струва явно не отсъствието, а въобще неприсъствието на Бога в твоя живот. Старецът Порфирий с особено внимание съпреживявал посетилата ги скръб, насочвайки разсъдително вниманието на родителите към това, че Бог е безгранична Любов. Самите му действия били изпълнени с такава доброта, любов и вяра, че в теб не остава никакво съмнение в неговите чувства.

 

От този ден нататък целият живот на семейството се сринал. Сега вместо това, да се въодушевяват от присъствието между тях на земния ангел, ненаситно ласкан от тяхното внимание, те могат само да гледат на този живот с очите на изранената си вяра и молитва, изпълнена със страдание.

 

Но времето си тече. Другите деца растат и със своите успехи и дарования изпълват живота на майката със щастие, разтваряйки нейната болка. Животът на бащата от този ден нататък преминава в смирение, опитвайки се да приеме Божията воля. Сега в центъра на семейството е Деспина. Деспина – абсолютна противоположност на Ева. Палавница, която постоянно някъде търчи. Усмивката никога не слиза от лицето ù. От нея вее толкова радост, щастие и надежда. Целият ù облик излъчва сиянието на безгрижната невинност. В нейното присъствие осъзнаваш, че именно такива „ще наследят земята”, тя е направо като образ на жител на Небесното Царство. Гледайки я, си мислиш, че греховете, болестите, смъртта са така далече от подобни създания. И общувайки с нея, забравяш всичко негативно, всичко мрачно и опасно, което съществува в този свят. Абсолютно се умиротворяваш и се успокояваш. Разбира се, ако ти не си майката, из обятията на която се изплъзнала Ева, оставяйки те тогава в пълно недоумение, когато цялото твое съзнание не може по никакъв начин да вмести защо се е скрил от теб земният ангел, и е излязло, че ти си се заблуждавала в относителното свое земно благоденствие, сега трябва несъмнено да се разубедиш в това. И тогава ще можеш да различиш в щастието на своето семейство „заплахата” на неумолимата действителност на Божието Царство, толкова ярко изразено във византийските образи на Бога, Който не се усмихва по светски, но много убедително отправя своя взор към целия свят и към всеки човек поотделно.

 

И ето в един пролетен ден цялото семейство отива в малко манастирче в Северен Епир, недалеко от границата с Албания. Един приятел на семейството  приема монашески постриг. Той също като децата е доста жив и весел. Простоват в своята доброта и сърдечен човек. С целия свой облик, не гледайки на външната монашеска суровост, на рязкото изменение на външността, въпреки напрежението от разбирането какви строги обети е дал искрено на Бога, той по-скоро напомня радостно дете. Ето, той си играе с децата и те сами безумно се радват на тази игра. Деспина е във възторг. Около нея е изпълнено с неподправена радост и несъмнена благодат. Всичко е толкова великолепно, красиво, божествено и ти се струва, че нищо не е в състояние да помрачи тази радост. Изключено!

 

Но въпреки това не е изключено! Само четири дена след пострижението по телефона в Атина разбрах невероятната новина от нашия общ приятел.

 

- Дръж се, отче – ми казва, – няма да повярваш на това, което ще чуеш.

 

- Какво се е случило? Е? Казвай де – го моля.

 

- Ето няколко дена Деспина я боли мъдреца от лявата страна. Обикновено възпаление, както ми се струваше, причината за което ние се опитвахме да изясним, след връщането ни от Епир. Направих рентген и почти съм уверен, че при нея има остеосарком. Не мога да повярвам. Прилагам усилия, за да опровергая моята първоначална диагноза, но в края на краищата всичко се потвърждава.

 

Истинска трагедия! Аз прекрасно знаех какво значи отстраняване на долната част на челюстта: имплантация на част от тазобедрената кост или ребро в долната част на челюстта, химиотерапия, непоносими страдания и вероятност за живот в първите пет години след операцията – по-малко от десет процента.

 

По-добре смърт, отколкото да се живее в такива мъчения.

 

Да се примириш с такива събития не си в състояние. Бог, в Който вярвам, не би допуснал такова ужасно изпитание.

 

Попитах моя приятел, стоматолога:

 

- Нима е възможно една проста зъбна болка да се окаже остеосарком?

 

- Виж какво, въпреки всичко, може би се бъркаш? Би ли могъл да направиш някакво друго изследване?

 

- За съжаление отче, остеосаркомът на долната челюст много лесно и бързо се диагностицира и се предвижда много лошо стечение на нещата – ми отговаря. – Звъня ти, за да те попитам, не би ли могъл да им помогнеш да се оправят по-лесно, тъй като им предстои незабавно да летят до Америка. Не бива да се губи нито минута.

 

Беше изминало не много време, откакто бях в Щатите, сблъсквайки се с подобен случай – помагах на младо семейство гърци: превеждах им на английски и се уговарях с лекарите. Всеки път, когато виждах тяхното седем годишно момче, сърцето ми се свиваше от ужасното зрелище. Хиляди въпроси възникваха в главата ми. Стотици противоречиви чувства се бореха в моето сърце. Никога досега през живота си не бях се сблъсквал с такива трудности. За голямо съжаление детето не оживя! Той мина през такова многомесечно мъчение, което не бих могъл да нарека живот. Суровата реалност остави дълбока рана в душите на нещастните родители. Даже и най-добрите светила на медицината не бяха в състояние да им помогнат.

 

Сценарият отново се повтаря. Разбира се те ще полетят в Америка с големи надежди, в най-добрата клиника, може би при най-добрите специалисти и ще се върнат обратно в Гърция, надявайки се все още на добър изход. Те ще напуснат Америка с болно, но външно абсолютно здраво дете, отнасяйки със себе си невидимата, но напълно осезаема непоносима болка.

 

Бащата на Деспина, този истински герой, разбрал цялата истина. Майката – донякъде. Те незабавно се отправили за благословение към деденцето, така ласкаво наричали свети Порфирий. Старецът Порфирий, човек с чувствително сърце, който съчувства на всички хора, възприел тяхната болка като своя собствена, притеснявайки се много за детето и неговите родители. Единственият светъл лъч, който давал надежда, станало предчувствието на стареца: той ги посъветвал без протакане да тръгват за Америка. Изглежда, че в неговото любящо сърце, искрено обезпокоено, тлеела малка искра  надежда. Тази искра сигнализирала: необходимо е веднага да летят зад граница.

 

И ето след седмица родителите с детенцето са в Америка – някъде в щата Охайо. Какво ужасно пътешествие! Каква буря от чувства, когато надеждата се сменя от безпокойство в очакване на неизвестното. Страхът, който те гложди заради това, че ти не си в състояние да помогнеш на своето дете, е подобен на остър нож, постоянно човъркащ раната, кара душата да страда по-силно от тялото. Единственият им спътник, с който те нито за миг не се разделят и който ги утешава – е молитвата на стареца. И, едва виждаща се, надежда за чудо .

 

Събитията се развиват с главоломна бързина. Три дена след пристигането в Щатите се назначава операцията. Детето минава още едни изследвания. Страшната диагноза отново се потвърждава, лекарите без заобикалки назовават нещата с действителните им имена. Към това ги подтиква професионалният им дълг и манталитетът на лекари.

 

Настава денят на операцията. Четири и половина по атинско време. Телефонът им звъни. В слушалката се чува гласа на майката:

 

- Здравейте, отче! Как сте? Нервите ми не издържат! Тъкмо отнесоха моята Деспина в операционната. Казаха ми, че операцията ще продължи седем часа. Имам чувството, че ще полудея! Вчера ми показаха как трябва да я храня. Дадоха ми малко куфарче с инструменти, защото след операцията тя няма да бъде в състояние сама да си отваря и затваря устата – ще трябва да го правя аз. Днес ми показаха друго детенце, оперирано преди една седмица, за да знам, с какво ще се наложи да се сблъскам – аз едва не загубих съзнание. Отче, повече не мога! Повече не мога! Умолявам те, моли се за нас.

 

Аз не знаех какво да й отговоря. А и какво можеше да кажа? Разбира се, аз казах нещо, но не мога да си спомня какво. Някакъв набор от думи, които вървят отмерено в ред, но заедно не съставят осмислено предложение и не дават на човека никаква психологическа поддръжка и надежда.

 

Затворих телефона. Осем и петнадесет по местно време на щата Охайо. Тя искаше да се помоля. Каква молитва мога да принеса аз на Бога?! В мен практически не остана надежда, вяра, а и старецът, разбира си, се молеше. Какво можех да кажа на Бога? Той не вижда ли нашата нужда? Нима не вижда нашата трагедия? До днешния ден Господ не ни оставяше с Неговата любов, защо сега ще ни остави? И как да прося от Бога милост, ако съм нападнат от съмнения? Срам ме е.

 

В края на краищата и аз казах няколко молитви към Бога. Взех броеницата и Го помолих Той да ни помилва всички. Това беше възможно най-лекия изход от тази ситуация – само да не ме надвиват помислите. Ако аз бих бил Бог и виждах такъв молещ се нещастен и духовно нищ свещеник, аз наистина бих го съжалил, както самия него, така и Църквата, имаща такива жалки служители.

 

Времето незабележимо тече. В пет и двадесет отново звъни телефона. Отново е майката на Ева от Америка:

 

-  Отче, скоро ще я изкарат от операционната. В крайна сметка не са открили нищо в нея. Всичко е минало с просто изваждане на зъба. Казаха ми, че има киста и че това не е толкова страшно. Ти знаеш ли, какво е това? Аз не. Надявам се да ми казват истината. Ако можеш поговори със стареца, не можем да го открием никъде.

 

Аз разбира се, изразих своята радост, обаче останах в пълно недоумение. Това е абсолютно невъзможно! Изключено!

 

Веднага звъня на моя приятел-стоматолог и му съобщавам новината. Поговорихме малко, разсъждавахме  и стигнахме до следния извод: диагнозата е очевидна: остеосаркомът се открива лесно, още повече, че момичето е изследвано два пъти, и тук и в Америка, а разликата между киста и остеосарком е огромна! По-вероятно, болестта е в последен стадий и лекарите не са рискували да оперират. Или пък психическото състояние на бедната майка е било толкова критично, че от съжаление, са решили да й разкажат тази красива приказка. За съжаление, всичко е толкова трагично, че даже не можехме да си представим.

 

Ние решихме да позвъним на стареца: може би той е поговорил с бащата на Деспина и знае нещата в действителност.

 

Лекарят звъни.

 

Старецът отговаря: „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой.” С Деспина всичко е наред. Махнали и едно зъбче, и ние, и тя се успокои. Сега започва славословието. Нищо друго!

 

- Какво, звънил ли ти е бащата на Деспина?

 

- Не, аз още с никого не съм разговарял. Аз се молех и едва сега включих телефона, когато почувствах радост в душата. Слава Богу всичко е наред с Деспина! Когато говориш с тях, кажи им, да не бързат с полета, нека една седмица да разгледат Америка.

 

Вместо тумор открили киста, вместо премахване на челюстта изкарали само един зъб. Вместо смъртен вкус ние придобихме неповторим опит от съзерцание на чудото. Чудо, сътворено от Господа. Което не би се случило, ако не бе участието на св. Порфирий.

 

Веднага след като завърши лицея, Деспина се омъжи. Днес тя е многодетна майка. Определящите й, характерни черти са – искрена гореща вяра, откритост и добро сърце. Както и преди тя е изпълнена с живот. Животът й е постоянно чудо. Не се нуждае от нищо. Единственото, което не и достига – това е… един зъб. За щастие това е мъдрец, и неговата липса не е забележима. А дори и да се виждаше, то би я правило още по-красива. Това не би показвало реалността, не това, което се вижда, а това, което се отразява вътре в нея. „Светият Дух диша, където иска.”

 

Източник: Православие ру

 

В утешение на скърбящите и болните

Февруари 1, 2014 in Отечески съвети

 

Често пъти изпитанията, които ни постигат са антибиотик, даван от Бога за болестите на душите ни, и те много ни помагат в духовно отношение. Човек понася една мека плесница и с това се размеква и сърцето му. Бог естествено знае в какво състояние се намира всеки от нас, но понеже ние не знаем, допуска да бъдем изпитани, за да познаем себе си, да открием скритите в нас страсти и да нямаме неразумни претенции в деня на Страшния Съд. Защото, дори и да пренебрегнеше страстите ни и да ни вземеше така, както сме си, в Рая, и там пак бихме създавали трудности. Затова Бог позволява на дявола да причинява тук изкушения, които да отърсят от нас мръсотията, така че душата ни да се смири и очисти чрез скърбите, след което Той ни дава благодатта Си.

 

Истинската радост се ражда от горчивината, която човек понася с радост за Христа, Който понесъл горчивини, за да ни спаси. Християнинът трябва особено да се радва, когато го постигне някое изпитание, без сам той да е дал повод за това.

 

Понякога казваме на Бога: “Боже мой, не зная какво ще сториш, изцяло Ти предавам себе си, за да ме направиш човек”. При което Бог се захваща да ме направи не само човек, но и свръхчовек, затова и оставя дяволът да дойде да ме изкушава и мъчи. Сега гледам как действа чрез раковите болести и се смея. Бре тоя дявол!  Знаете  ли вие с какъв сапун дяволът умива човека, когато Бог му позволи да го изкушава, за да бъде изпитан? С пяната на злобата му. Хубав сапун… има!

 

Бог гледа отблизо страданията на децата Си и като добър Баща ги утешава. Защото, как мислиш, нима иска да гледа детето Му как се мъчи? Взема предвид всички негови мъки и сълзите и след това му заплаща за тях. Единствено Бог дава  истинска утеха в скърбите. Затова човек, който не вярва в истинския живот, който не вярва в Бога, за да потърси милостта Му в изпитанията, които претърпява, тъне в отчаяние и животът му няма смисъл. Винаги остава безпомощен, безутешен и измъчен в този живот, но и осъжда душата си за вечността.

 

Духовните хора обаче, понеже посрещат всички изпитания в близост до Христа, нямат собствени скърби.

 

Източник: “За семейния живот” Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон

 

Това беше от Мен

Септември 15, 2013 in Отечески съвети

 

Разговор на Бога с човешката душа

 

Не си ли мислила някога, че всичко отнасящо се до теб,
се отнася и до Мен? Защото, отнасящото се до теб
засяга зеницата на окото Ми.
Ти си скъпа, многоценна в Моите очи,
Аз съм те възлюбил и затова за Мен
е особена радост да те възпитавам.
Когато изкушенията от врага се приближат
към теб като река,
Аз искам да знаеш, че

ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.
Че твоята немощ има нужда от Моята сила
и твоята безопасност се състои в това
да ми дадеш възможност да те защитя.
Намираш ли се в трудни обстоятелства
между хора, които не те разбират
и не се съобразяват с това, което ти е приятно,
които те отхвърлят –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Аз съм твой Бог, разполагащ с обстоятелствата,
а ти не случайно си се оказала на своето място,
на мястото, което Аз съм ти определил.
Ти не Ме ли молеше да те науча на смирение?
И ето, Аз те поставих именно в тази среда,
в това училище, в което се изучава този урок.
Твоята среда и живеещите с теб само изпълняват
Моята воля. Намираш ли се в затруднение от бедност
и ти е трудно да си доставиш потребното, знай, че
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Защото Аз разполагам с твоите средства и искам
да прибягваш към Мен и да знаеш, че си зависима
от Мен . Моите запаси са неизчерпаеми.
Аз искам ти да се убеждаваш в Моята вярност
и във верността на Моите обещания.
И да не бъде това да ти кажат
в твоята нужда:”Не вярвай на твоя Господ Бог”.
Преживявала ли си нощ, изпълнена със скърби?
Била ли си разделена с близките и скъпите на сърцето ти –
ТОВА БЕШЕ ИЗПРАТЕНО ОТ МЕН.

Аз съм мъж на скърби, изпитал недъзи,
Аз допуснах това, за да се обърнеш към Мен
и в Мен да намериш вечно утешение.
Ако си се излъгала в свой другар, в някого,
на когото си откривала сърцето си –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Аз допуснах това разочарование да се докосне до теб,
за да познаеш, че твоят най-добър приятел е Господ.
Аз искам всичко да принасяш и да казваш на Мен
и твоята душа да се прилепи към Мен, твоето прибежище,
за да се скриеш от нападките на езиците.
Аз ще изведа твоята правда като светлина
и твоята правота като ден.
Разрушили ли са се твоите планове,
и ти си отпаднала духом –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Ти си създавала свои планове, имала си свои намерения,
и ги принесе на Мен, за да ги благословя.
Но Аз искам ти да предоставиш на Мен
да се разпореждам и да ръководя обстоятелствата
в твоя живот, защото ти си само оръдие,
а не действащо лице.
Ако неочаквано са те постигнали неуспехи в живота
и униние е обзело сърцето ти, знай, че
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Защото Аз искам сърцето ти и душата ти
винаги да бъдат пламенни пред Моите очи
и с Моето име да побеждаваш всяко малодушие.
Ако не получаваш дълго време известия
от близките и скъпи за теб хора
и поради своето малодушие и маловерие
паднеш в ропот и отчаяние, знай, че
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Защото с тази скръб на твоя дух Аз изпитвам
силата на твоята вяра и неизменността на обещанията
и дръзновението на твоята молитва за тези твои близки,
защото ти не възлагаше ли грижите за тях
на Моята промислителна любов?
И не ги ли поверяваш и сега
на Покрова на Моята Пречиста Майка?
постигнала ли те е тежка болест,
временна или неизлечима,
И ти си се оказала прикована към твоето легло –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Защото Аз искам ти да Ме познаеш още по-дълбоко
в твоите телесни немощи и да не роптаеш за това
изпитание, което ти е изпратено,
и да не се опитваш да проникнеш в Моите планове
за спасението на душите по различни пътища,
а безропотно и покорно да преклониш главата си
под Моята благост за теб.
Ако някога си мечтала да извършиш някакво
особено дело за Мен,
а вместо това си легнала на леглото на болестта
и немощта –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Защото тогава ти беше потопена в своите дела
и Аз не можех да привлека мислите ти към Мен,
а Аз искам да те науча на Моите най-дълбоки мисли
и уроци , за да бъдеш на служба при Мен.
Искам да те науча да осъзнаваш, че ти си нищо без Мен.
Някои от Моите най-добри синове са онези,
които са откъснати от живота и действителността,
за да се научат да владеят оръжието на непрестанната молитва.

Призована ли си неочаквано да заемеш трудно
и отговорно положение, облегни се на Мен,
Аз ти поверявам тези трудности
и за това ще те Благослови Господ, твоят Бог
във всичките ти дела
и във всичките ти пътища,
във всичко Ръководител и Наставник щети бъде твоят Господ.

Днес, дете Мое, Аз давам в ръцете ти
този съд с осветен елей,
ползвай се от него свободно.
Винаги помни, че всяко възникващо затруднение,
всяка оскърбителна дума, всяка клевета и осъждане,
всяка пречка в твоята работа,
която би могла да предизвика чувство на досада и разочарование,
всяко откриване на твоята немощ и неспособност
ще бъде помазано с този елей –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Помни, че всяка пречка е Божие наставление,
и затова вложи в сърцето си думите,
които Ти казах днес –
ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

Пази ги, знай и помни, че винаги, където и да се намираш,
всяко жило ще се притъпи, когато се научиш
във всичко да виждаш Мен.
Всичко ти е изпратено от Мен
За усъвършенстване на твоята душа –

ВСИЧКО ТОВА БЕШЕ ОТ МЕН.

 

Издателство Витезда, 2003 г.

 

 

 

Болките и скърбите в нашия живот

Септември 3, 2013 in Външни


старец Ефрем Филотейски

Болката съкрушава съществото човешкото. Тя е огън пояждащ.
Житейската пътека – това са болка и сълзи; по нея навсякъде има тръни и бодили. На всяка крачка – Кръст, борба и скръб, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва като с остро копие. Ако можехме да вземем земята и като гъбка да я изтискаме, биха потекли кръв и сълзи.

изглед от пустинята Сонора в щата Аризона

Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той – казва псалмопевецът, (Пс. 102:15) [1].
Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката ни води към радост. Розата създава бодли, а от бодлите израства роза. Дъгата обикновено се появява след буря. Бурята трябва да отмине, за да започнат да се виждат на небето звездите.
Разсъждението, просветено от християнската вяра и любомъдрие, ражда способност прозорливо да гледаме в дълбочина на нещата. В болката то вижда радост и надежда, защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

параклис в манастира на ста. Ефрем “св. Антоний Велики” в пустинята на Аризона

За да създадем шедьовър в изкуството се изисква усилена работа с чука. Великите души дължат своето величие на тежки скърби. Златото и скъпоценните накити отначало минават през огнено горнило.
Болката съкрушава същество човешкото. Тя е огън пояждащ. Тя е буря и щорм. «Вътрешностите ми са като развълнувано море, не намират никогда покой, – казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват едновременно заедно всички. Кръстът тогава е твърде тежък. Напрежението стига своя апогей. Душата изпитва такава тежест, че едва се крепи. Всичко наоколо и вътре ни се вижда черно. Наоколо мрак, наоколо безизходност. Свети Григорий Богослов кзава: „Доброто отмина; бедите предизвикават и явстват; пътят минава всред нощ; отникъде фар не се вижда, Христос като че ли спи” [2].
Житейските скърби са като копия и ножове. Копия и ножове, които безмилостно разкъсват и раздират сърцето, изгарят и парализират, обезсилвайки го съвсем.
Единственото, което ни остава в такива моменти, – е да въпием, да плачем и едновременно горещо да се молим на Бога:

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

„Помилуй ме, Господи, … потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки ” [3], „Сърцето ми стана като восък, разтопи се…” [4], „Помилуй ме, Господи, защото съм в утеснение… изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм в сърцата като мъртъв…” [5], „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?” [6].
Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е сплетен от тръни. Понякога пътят на живота му се удава като песен и радостна симфония, но по-често този път минава само като безкраен скръбен траурен марш.
Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Той е изучаван от философи и социолози, психолози и многожество други. Но истинният му отговор – е в християнството, във вярата, в Закона Божий.

старецът Ефрем Филотейски и старецът Ефрем Катунакийски

Този отговор е двойнствен. От богословска страна, болката е резултат от падение, както и другото зло. Тя е резултат от неправилно използване на свободата, плод на непослушание. От страна етична и нравствена, тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.
„Ще почитам винаги Бога, – казва св. Григорий Богослов, – каквито и изпитания Той да допусне да ме постигнат. Болката за мен е лекарство на спасение” [7]. А св. Василий Велики казва така: „И тъй като Бог ни приготвя венеца на Своето Царство, то повод за добродетелта нека бъде болестта” [8].
Скърбите, – казва св. Йоан Златоуст, – ни поставят по-близо до Бога. И ако мислим за ползата от скърбите за вечността, то няма да скърбим [9].
Свети апостол Павел, претърпял толкова гонения и скърби, цял уязвен от „Господните рани”, учи, че Бог допуска човек да страда „за полза, за да сме съпричастни с Неговата светиня” Евр. 12:10 [10].
Бог има хиляди начини, да ти покаже Своята любов. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословие. „Скръбта ви нека се обърне в радост” – казва Господ, (Йоан. 16:20) [11].

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

Каквото е сражението, такава е и победата. На небесното тържище няма евтини неща. Времето на страданията и жертвата е време на благословение: след всеки кръст – има възкресение. Какво от това, че сега ние страдаме и непрестанно ридаем? „Еже бо ныне легкое печали нашея, по преумножению в преспеяние тяготу вечныя славы соделовает нам” – казва апостол Павел. 2 Кор. 4:17 [12].
Човекът, който претъртърпява страдания, е истински подвижник, удържащ славни победи, и в пълнота ще получи като награда вечни блага. „Ихже око не виде, и ухо не слыша, и на сердце человеку не взыдоша, яже уготова Бог любящым Его”, – казва апостол Павел в Посланието към Коринтяни 1 Кор. 2:9 [13] .
Този, който гледа страданията през призмата на вечността, е вече победил. Той е избраник, с непреклонна вяра в Бога достигнал до радост, вкусил благостта на Господа; той – е потенциален венценосец. Той може след апостол Павел победно да възкликне: „Подвигом добрым подвизахся, течение скончах, веру соблюдох: прочее убо соблюдается мне венец правды, егоже воздаст ми Господь в день он” 2 Тим. 4:7-8 [14].
В такова духовни измерение преодоляването на болката и преобразяването й в изкупителна радост става реалност. Това е промяната, извършвана със силата Божия. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за човека плътски – е мечта, то за вярващия това е великото чудо на промяната Божия.

стареца Ефрем Филотейски-Аризонски

Духовното отношение към страданията дава решението на великия въпрос и води от мрака към светлината.
И тъй, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни постигат, като към благословение Божие. Зърното в земята се тъпче, разлага се и тогава произвежда живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Велико е благословението Божие на полето на сълзите – благословението, което придобива онзи, който истинно вярва благодарение дара на разсъждението. Благословение Божие и милост почиват върху онези, които са минали през горнилото на многообразните скърби, укрепени от Божията сила и разсъждение.
Тях ги очаква безсмъртна и всеблага почивка в Бога! Амин.


Източник: Царство малое
[1] Пс. 102:15.

[2] св. Григорий Богослов «Писма. Към Евдоксий, ритор».

[3] Пс. 6:3, 4, 7.

[4] Пс. 21:15.

[5] Пс. 30:10-11,13.

[6] Пс. 41:4,6.

[7] св. Григорий Богослов «Стихотворения. За болестта».

[8] св. Василий Велики. “За това, че Бог не е виновен за злото”.

[9] «Тълкувание на отец наш свети Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски, върху свети евангелист Йоан», беседа XXXV-та.

[10] Евр. 12:10.

[11] Йоан. 16:20.

[12] 2 Кор. 4:17.

[13] 1 Кор. 2:9.

[14] 2 Тим. 4:7-8.

За болестите, скърбите, ропота и търпението

Август 14, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Схимонах Павел обичал често да споменава спасителността на скърбите, които Бог праща, стига само те да бъдат понасяни търпеливо, без ропот с благодарност към Бога. „Животът на християнина – казвал той – не може да мине без изпитания. Стръмен е пътят и тесни са вратите, които водят към вечен живот. Бог праща изпитания, защото ни обича и желае да се спасим. Страданията ни предпазват от духовно безделие. И понеже Бог не иска да ни вижда празни, все ни праща по някоя скръб. Празнотата води към порочност, а изпитанията ни предпазват от самозабрава. Когато искат да изпитат в морето новите кораби, никога не ги пускат във водата без товар. Ако няма друго нещо, с камъни и пясък ще ги напълнят, за да не се обърнат във водата. Тъй и Бог, Милостивият, за да не потънем в гордост и самозабрава, ни дава да носим тежестта на страданията. Колко благ и мъдър е Той! Праща скърби колкото можем да носим. Ако някой мисли, че е наказан повече, отколкото е в състояние да понесе, то е поради ропота му, а не поради прекомерната тежест на товара. Бог е премъдър стопанин. Той не претоварва магаренцето.

 

Когато един стопанин е разумен, той ще прецени колко товар ще тури на гърба на магаренцето. Тогава и товарът ще бъде пренесен където трябва, а и добичето ще остане живо и здраво. А когато е претоварено някое магаренце, то спира, не върви спокойно, опъва се, търси облекчение. Ако господарят му е умен, ще се сети и ще си каже: „Моето магаренце не може да носи толкова бреме”. При първото ханче още той ще го разтовари и ще каже на ханджията: „Приятелю, да отсипем половината жито от този чувал, че магаренцето ми не може да го носи”. Ако пък господарят е неразумен, щом види, че магаренцето се опъва и не върви ще вземе да го бие и ще го съсипе от бой. Тогава и товарът остава там, и магаренцето умира. Но нашият Небесен Отец е Премъдър и Премилостив Стопанин. Той не ни претоварва. Само че ние трябва да имаме пълно доверие в Божия промисъл и да носим с търпение кръста, който Бог ни е дал.

 

Някой си отшелник се оплаквал, че му бил много тежък кръстът и молел Господа да му даде по – лек. През нощта му се явил ангел, пратен от Бога, и му рекъл: „Де ти е кръстът? – „Ето го!” – отговорил отшелникът. – „Дай го тук!” – заповядал ангелът. Отшелникът го поставил пред нозете на ангела, който го хвърлил в една грамада от кръстове, па рекъл на отшелника: „Избери си който кръст ти хареса! Тук са кръстовете на всички хора”. Отшелникът почнал да ги изпробва: подигне един – много тежък. Подигне друг – не му стои добре, убива му. Вземе трети – много дълъг. Хване четвърти – пак неудобен. Дълго избирал, докато най – сетне намерил един кръст който бил като че тъкмо  за него направен. „Ей този кръст искам да имам” – казал той. Тогава Ангелът му рекъл: „Ами че той е твоят, предишният ти кръст! Бог дава всекиму кръст, подходящ за него”. Като се събудил, отшелникът благодарил за небесния урок и престанал да роптае.

 

Един ден брат Н. Отишъл да види схимонах Павел, понеже чул, че се бил разболял. Намерил го едва дишащ. Схимонахът станал от одърчето си, макар и с големи усилия, и седнал на него.

 

- Как си, дядо Павле? – попитал дошлият.

 

- Благодаря на Бога – отговорил схимонах Павел – много е снизходителен към мене грешния! Болести ме нападнаха. Всичко ме боли. Но такъв е пътят. Ще се търпи! Бог ме милва чрез тия страдания. Нали помниш какво казва премъдрият Соломон:  Който жали пръчката си, мрази сина си ( Прит. 13:25). Тъй е и с нас. Ние сме Божии деца и Бог като премъдър баща ни праща разни болести и страдания, за да ни смири. И мене, многогрешния, ме нападнаха страшни болки. Казвам ти го, не за да се хваля. Говоря истината.

 

 

Братът се зачудил – как тъй онова, от което ние се оплакваме, схимохах Павел смята, че може да бъде повод за похвала! А той помълчал малко, замислен над нещо, и после продължил като че озарен от светло прозрение:

 

О, каква премъдрост! Каква бездна от премъдрост Божия! Бог вижда, че някой е в опасност да погине и веднага му праща болест или някакво друго наказание. Така Той ни смирява. Така спасява душите ни! Мъдрият човек е благодарен и се радва на болките, а неразумният роптае. Свети Иссак Сирски ни предупреждава: „Когато намираш неизменно спокойствие (благоденствие) по твоя път тогава бой се; защото отстоиш далеч от правите пътеки, по които са ходили страдалните нозе на светиите” ( Слово 78). Ако знаем какво радостно спасение ни чака, никога не бихме се мръщели пред скърбите. Ние сме лениви за спасението си. Доброволно няма да сторим нещо добро и доброволно няма да се мъчим за Бога но нека поне неволно потърпим малко болести заради Него, та да се спасим! Господ иска да ни помогне в спасението, и затова ни праща горчиви болки. Каква любов Божия! Когато някой е болен лекарят не му предписва захар и пасти, а горчиви лекарства. Ако болният е разумен и иска да оздравее, ще приеме горчивото лекарство с благодарност. Ако пък е неразумен, ще се мръщи и ще го отхвърли, но ще си остане болен. Лекарството е неприятно, ала цери. И скръбта е горчива но лекува душата. От нас се иска само това – с благодарност да приемаме всички скърби от Бога и да търпим, Помниш ли притчата за бедния Лазар? Какво добро направи той? – Никакво! Само търпеше заради Бога и не роптаеше. Ни поклони правеше, ни милостиня даваше, ни други поучаваше, а само лежеше немощен пред къщата на богаташа и с благодарност събираше трохите, които падаха от богаташката трапеза. И за това свое търпение получи вечно блаженство. Също и Иов търпеше и не роптаеше при тежките си изпитания. Жена му го съветваше: Похули Бога, за да умреш и да престанеш да се мъчиш! А той и отвърна: Говориш като безумна! Само доброто ли да приемаме от Бога, а злините да отхвърляме? ( Иов 2:9-10)… И светите отци търпяха, много търпяха и не роптаеха. Всички те се пазеха от ропота като от огън. Защото той вреди на душата и последствията му са много страшни.

 

Ропотът е слана, която попарва душата. Есенно време, когато още не са събрани пиперките, а времето се изясни и застудее, някой по – опитен градинар ще каже: „ Я да оберем пиперките!” А неопитните новаци ще възразят: „ Защо толкова рано?” – „Защото може слана да падне!” – „ Че какво от това, ако падне!” И те не се покоряват и не обират пипера. На другата заран гледат – сланата го попарила. Те откъсват една чушка, отхапват я, а тя не се яде – горчи като отрова! Тъй ропотът, уж наглед нищо не е, но попарва добродетелите и отравя душите. Затова Бог така строго забранява ропота. Колко много души загинаха от ропот! Евреите в пустинята роптаеха, и затова измряха. Малцина само видяха Обетованата земя (срв. Числ. 14:2-38). Бог дава награда за търпението в бедите. Възроптаем ли, загубваме наградата. Като Божии чеда ние трябва да вярваме, че нашият Небесен Татко ни праща всичко за наше добро. Щом види, че някой се е самозабравил, ще му изпрати някоя скръб, за да се опомни. Щом види, че някой се е възгордял, ще го спъне, за да падне, та после чрез покаянието си да се смири. Тъй Бог е смирявал мнозина. Без Бога никога нищо не е било и няма да бъде! А за ония, които обичат Бога, всичко служи за добро (срв. Рим. 8:28). Те и когато са богати, се спасяват чрез щедростта си към бедните, и когато са бедни, се спасяват чрез търпение и смирение.

 

Когато помълча малко схимонах Павел продължи: „Но във всичко трябва да проявяваме разсъдителност, защото ако не сме разсъдителни ще почнем да вършим доброто за зло и да не се ползваме от злото за добро.

 

Има монаси, които се трудят повече, отколкото Бог иска, и в престараването си сами се любуват на себе си. А когато Бог им отнеме възможността да се трудят както си искат и им прати например болест или телесна немощ, за да ги смири тогава те негодуват против Бога и казват:  „Аз не желая Боже, тази участ. Аз жадувам да се подвизавам, да постя усилено, да правя много поклони, да се самоизмъчвам, да работя за спасението си, а не да лежа немощен и други да ми прислужват!” Такива монаси не знаят какво искат. Бог често пъти забранява на монаха разните подвизи и му праща болести, защото подвизите възгордяват, а болестта смирява. По – голяма награда получава онзи, който понася безропотно всичко, каквото му дойде до главата и като търпи се смирява, считайки, че заслужено страда, отколкото оня, който сам си избира какви подвизи да върши”…

 

Но за да не изпадне в противоположната безразсъдност, схимонах Павел казва: „Вярно е, че болестите смиряват, ала и тях човек не бива да ги търси и желае против Божията воля, защото не знае дали ще може да ги понесе безропотно и дали няма да погине под тежестта на кръста, който сам си е избрал. В Света Гора имаше един брат, който се разболя много тежко. Монасите го питаха: „Отде ти е тая милост Божия да пострадаш тук на земята?” – Той отговори: „Аз си я изпросих от Бога. Цял живот се молих Господ да ме накаже с тежка в тоя век, та в бъдещия да не бъда наказан.” Но един от по – начетените братя като чу това, за да го смири и му принесе духовна полза, ми рече: „Неправилно си се молил, братко. Това е много опасно! Светите отци не дават тъй да се молим, а всякога да казваме: „ Господи, да бъде Твоята воля!” Бог знае най – добре що е полезно за нас. Той няма нужда някой да Го учи. Каквото Той прати, то е най – добро за нас, стига да го понасяме без ропот.” Болният брат се уплаши от тия думи и се разкая. Той поблагодари за поуката и със смирението си се спаси.”

 

Из книгата “Схимонах Павел Рилски”

 

 

 

 

Защо това се случи с мене, Боже?

Август 12, 2013 in Начална страница, Семейство

 

Млада двойка. Запознали са се съвсем отскоро. Единствената им мечта била да живеят в любов. Колкото може повече да се обичат един друг. Колкото може по-пълно! Колкото може по-дълбоко! Това е то-истинският живот. В това няма само сладост и красота, в него има и сила. Такава любов не може да е егоистично чувство, не е ограничена само от себе си, не е самодостатъчна. Любовта ражда, умножава, дава живот.

 

В този кръговрат на любовта те се женят, и ето вече чакат детенце. То е съсредоточие и смисъл на съвместният им живот. Всичките им мечти сега са свързани с него, в детето са събрани всичките им надежди. За първи път в тяхната любов влиза някой трети. Той още не се вижда, но дори със самото си присъствие умножава и укрепва тяхната любов. Измененията, протичащи в женското тяло, потвърждават появата на новия живот, който не само е роден от любов, но и сам ражда любов. Мъничкият невидим малчуган, когото те разбират без думи, дава нов живот на родителите. Те откриват за себе си не само, че се обичат по-силно, но и някак различно. Тяхната любов е придобила някакво ново, по-високо равнище.

 

Младата жена се чувства майка още преди раждането на детето. Тя само очаква мига, когато ще може накрая да прегърне детето си. Настъпва денят на раждането. Естествената болка се сменя с радостта от появата на новия живот, очарованието на новото присъствие в дома, изумление пред неповторимите черти на новата личност. Заедно с нея идват и безсънните нощи, радост, вълнения, безпокойства, грижи, прегръдки, целувки, играчки, мечти. Детето започва да се усмихва, да говори, да ходи, да прави първите пакости, започва да ходи на училище.

 

От ден на ден нашата привързаност към детето расте. Страхове и опасения се сменят. Ние чуваме, че чуждо дете е заболяло тежко. Усмивката изчезва от лицето ни. Но не за дълго. Дълбоките вътрешни страхове определят нашия душевен свят и отразяват нашите настроения. Не, това е невъзможно! Това не може да се случи с нас. Съществува някаква причина, поради която болестта е почукала в чуждия дом. Вероятността от това, да посети и нашето дете е нищожно малка, тя почти не съществува. Събирайки трохи от вяра, ние мислено се ограждаме с кръстно знамение. Ако Бог съществува, Той ще ни запази, когато дори и душевно сме Го призовали. Още повече, Бог е любов. Той ще ни съжали и бедното ни мъниче. То е още толкова невинно. По време на игра на него му става лошо, или веднъж сутрин вдига температура, и ние не можем да я свалим в продължение на няколко дена, или по непонятна причина то боледува постоянно. Ние се страхуваме, правим му изследвания, обаче не ни напуска увереността: резултатите ще покажат, че детето се оправя, или, в най-лошия случай, то е заболяло от някаква детска болест, от която се е боледувало преди, а в наши дни успешно се лекува.

 

Дните минават. Безоблачното небе на нашата радост е пронизано от мълниите на медицинските присъди. Това е рак. Името на диагнозата ни напомня морски деликатес. Но сега в нас възниква впечатлението, че този рак с едната щипка стиска нашия разум, а с другата раздира сърцето ни. Това чудовище изяжда и мъчи цялото ни същество.

 

Не искаме да мислим за това, не можем да го осъзнаем. Съвсем неотдавна ние се прегръщахме и радвахме, че Господ ни е изпратил малък Ангел. Днес нашите прегръдки приличат на съсъд изпълнен със сълзи и ние се боим Господ да не ни отнеме Ангела, когото считаме за свой.

 

Бурята на медицинските изследвания се сменя с мъчителното нашествие на безответното „защо”? Боже мой, защо такава болка? Какво е виновно това невинно създание? Защо това се случи с моето дете, което ми изглежда най-доброто в света, а не с някое чуждо и далечно от мене? Защо трябва да страда безмълвно и безропотно, да боледува, даже не подозирайки, какво ще му се наложи да изтърпи? Защо над него надвисна заплахата толкова рано да остави своите играчки, своите братя и сестри, родителите си, този свят? Защо всичко това се случи с нас? Никаква логика не може да ни помогне, никакво обяснение не може да ни утеши, никакво слово да ни подкрепи, никакъв бог да се докосне до нас.

 

Ние се изтръгваме от този кръг и търсим прибежище в очакване на някакво чудо. Ами ако се случи? Христос е възкресил дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. Той изцелил дъщерята на хананейката и слугата на стотника. Бог особено обича децата и ни насочва постоянно да се учим от тяхната невинност. Неговата любов е неизчерпаема. Колко чудеса се случват някъде далеко от нас, колко е имало в миналото! Защо да не се случи и сега, с нашето дете? Какво е това за Бога? Нима Той не може да сътвори едно малко чудо?

 

Нашият стремеж да се утешим по този начин само увеличава изкушението. Чудото за това е чудо, защото се случва крайно рядко. Ако се случи с нас, няма ли да е несправедливо? Защо някои живеят в постоянно благодатно присъствие на Бога, а други са лишени от това? Защо едни прославят Бога, а други (мнозинството) се смиряват невероятно и Го умоляват? И отново ако Той може да твори чудеса, защо не изцелява всички или, още повече, въобще не премахне болестите, за да преживеем малкото си години, които са ни отпуснати, радостно и мирно? Може би Бог съществува за това, за да страдаме, или въобще Го няма, а ние просто се мъчим и страдаме?

 

Някой ни казва, че Бог ни обича и затова допуска такива изпитания. А тези, които ни утешават, които отвръщат на нашата болка със съвети и слова, защо тях Бог не ги обича, а само нас? Защо техните деца безгрижно играят и се смеят, а нашето, отслабнало и бледо, живее сред лекарства и системи? Защо техните деца се шегуват и правят пакости, а нашето живее с напразната надежда и вяра в лъжата ни, че скоро всичко ще е наред и то отново ще се върне в училище? Защо те правят планове относно децата си, а ние се боим даже да мислим за бъдещето на своето дете?

 

И ако предположим, че Бог реши да не боледуват децата, то как ще може да търпи да страдат и да се мъчат възрастните? Как това се съвместява с Неговата любов и Божество?

 

Защо нашият живот е толкова трагичен? Защо се страхуваш да обичаш? Защо не се решаваш да се отдадеш на другия? Защо не се решаваш да се привържеш към някого? Защото колкото по-силна е любовта, толкова по-болезнена е раздялата. Колкото са по-дълбоки чувствата, толкова повече е болката. Наистина-защо?

 

В някакъв миг тези „защо” достигат предела на поносимостта. Някой ни съветва да не задаваме въпроси: не може да питаме Бога „защо”. Може би именно поради този грях страда и нашето дете.

 

И все пак тези „защо”, когато са продиктувани от смирена и тиха болка, не само съставляват образа на нашето истинско „аз”, но изразяват и най-дълбоките битийни съмнения на този свят.

 

Благословението на болката

 

Тези „защо” са благословени! Осветил ги е Сам Христос, умирайки на Кръста: Боже мой! Боже мой, защо си ме оставил? (Мт. 27:46). Боже Мой, защо си направил това с Мен? Какво съм ти направил? Нима не съм Твой Син? Това е този въпрос, който задаваме и ние, но и той е останал без отговор. На него не било отговорено по видим начин. Последвалите събития открили отговора.

 

Множество подобни горчиви въпроси са изрекли устата на многострадалния Иов и е изписало перото на пророк Давид: свещената история е запечатала трагичната смърт на техните деца. Едновременно тези двама човека ни явяват пример за удивителна вяра, издържливост и търпение.

 

Този въпрос обръща към Бога, задаваме го на себе си и на тези хора, които особено ни обичат. Задаваме го главно за това, за да изразим това, което се случва в нас и в същото време се надяваме, че някой ще ни съжали. Кой може да ни даде отговор?

 

Свети Василий Велики, обръщайки се към един скърбящ баща му казал, че болката прави човека дотолкова чувствителен, че той става подобен на око не понасящо и най-малката прашинка. Даже най-нежното движение усилва болката на страдащият човек. Думите, които се привеждат като логически аргументи, стават нетърпими. Само сълзите, само недоумението, мълчанието, вътрешната молитва биха могли да успокоят болката, да просветят тъмата и да породят крехка надежда.

 

Болката не само ни пробужда, но и ражда любов в тези хора, които ни обкръжават. Те се опитват да се поставят на наше място. Чувствайки себе си защитени, те се опитват да разделят нашите чувства, не толкова приятни за тях. И това им се отдава. Болката поражда любов и едновременно с това-изпълнена с любов връзка с нашите ближни. Болката ражда истина. В нашето сърце израства състрадание към другите хора. В това се крие отговора. Така в нашето сърце идва утешение. Неговата сладост и мир се усещат повече, отколкото тежестта на преживяната болка.

 

Както свидетелства науката, от едни и същи родители могат да се появят множество съвършено различни деца. Ние се различаваме един от друг външно, а вътрешния свят на всеки човек е уникален. По силата на това ако някой страничен се опита да даде отговор на нашия съкровен въпрос, той ще наруши свещеното ни право: ние сме длъжни да намерим своя собствен отговор, приготвен ни от Бога. Чуждата мъдрост ще разруши истината и свободата от Бога вътре в нас.

 

Голяма грешка се крие в това да очакваме отговор отвън, от някой друг. Кой от мъдреците, просветените хора, философите, свещениците може да е уверен в правилността на привежданите аргументи и знае отговора на толкова личния ни въпрос? Отговора можем да открием само вътре в себе си. Не в някакви аналогични случаи, не в дебелите книги, не в рецептите за утешение на мъдреците. Отговорът не се намира някъде отвън, не го знае никой друг. Той се ражда вътре в нас. И нашият собствен отговор е дар от Бога.

 

В крайна сметка на всички тези „защо” няма отговори, които очакваме по нашата човешка немощ и оскъдност. Невъзможно е да намерим решение ако следваме обичайната логика. Затова и Христос е казал малко за смъртта. Той просто я е приел и понесъл страдание и болка, повече от който и де е друг. И когато възкръснал, устата Му били изпълнени повече с живо дихание, отколкото със слова. Той нищо не казал за живота или за смъртта-само пророчествал за мъченичеството на Петър. На болката е невъзможно да се отвърне с аргументи. Смъртта и несправедливостта нямат логическо обяснение.  Тези въпроси се решават от диханието и полъха, които излизат само от Бога. Те се разрешават от Светия Дух и се преодоляват със смиреното приемане на волята Божия, която винаги е истинна и едновременно толкова непостижима.

 

Изпитанието поражда буря от въпроси, на които няма отговор. И ние, вкопчили се в тези „защо”, „може би” и „ако”, съхраняваме надежда и преживяваме в този свят, очаквайки нещо по-здраво и постоянно. Но него го няма в предложеното ни човешко решение, то се крие в неочакваното и свръхестествено божествено утешение. Всеки наш опит да го заменим с нещо човешко завършва с трагедия. В диалог с болката, несправедливостта и смъртта ние сме принудени да излезем от пределите на човешките измерения. В това се крие не само изход от изпитанието но и благодеяние.

 

Единствената възможност

 

 

В края на краищата, ако можем да зададем въпроса сами, то отговор на него трябва да чакаме. Или няма Бог, или Той е допуснал това изпитание, за да ни дарува уникална възможност. Ако го нямаше Разпятието не би имало и Възкресение. Тогава Христос би бил просто добър учител, а не Бог. Бог ни дава уникална възможност до са надигнем над своите слабости, да излезем извън пределите на човешките измерения. На нас ни остава единствено да видим тази възможност и достойно да я използваме. В този случай духовната полза от случващото се ще бъде много повече от силата и болката на изпитанието.

 

Смъртта, болката, несправедливостта са тайнство, което можем да нарушим с невнимателна дума. В тези обстоятелства истината не може да бъде изразена като мнение или аргумент, а се проявява в смиреното понасяне на болката. Това е път на границата между живота и смъртта, между ропота и славословието, между чудото и несправедливостта, с неговите неочаквани обрати,  явяващи ни истината за живота. На този, който устои в изкушението, истината ще се открие в такъв вид, в какъвто той никога не си я представял. Този, който може да вмести болката ражда първозданна чувствителност и му се разкрива такава действителност, която иначе е невъзможно да се види. Работата не е там, че ще се случат някакви събития или откровения-те и така си съществуват. Работата е там, че ти се отварят очите и ти можеш да ги видиш. За съжаления съществува безспорна истина: само изгубвайки нещо много желано, ние постигаме и познаваме нещо още по-голямо.

 

Аз съм уверен нито болката, нито несправедливостта не могат да премахнат любовта Божия. Бог съществува. И Той е Любов и Живот. Съвършенната Любов и Пълнотата на Живота. И най великата тайна на Неговото битие е в Неговото съвместно съществуване с болката, несправедливостта и смъртта. Може би най-голямото предизвикателство за всеки от нас е това да съжителстваме с нашата собствена лична болка, с надежда да приемем в обятията си тези дълбинни „защо”, очаквайки смирено, вътрешно Бога сред тези „несправедливости” които, както ни се струва, Той ни изпраща.

 

Преди няколко дена при мен дойде една млада девойка. Изглеждаше, че кандилото на живота ѝ едва тлее. Сред непоносимата болка аз видях надежда. В нейните разплакани очи аз зърнах радост, сила и мъдрост.

 

-Аз искам да живея – ми каза тя – Но не дойдох за това, вие да го потвърдите. Дойдох, за да ми помогнете за изхода от този свят.

 

-Аз съм свещеник на живота, а не на смъртта – отвърнах ѝ аз – затова искам ти да живееш. Позволи ми да те попитам нещо. По време на тежкото изпитание, което ти е изпратено, не се ли запита: „Защо това се случва с мене, Боже?”

 

-Не ви разбирам, отче. Аз питам: „Защо това не се случи с мене, Боже?” И очаквам не смъртта си, а просвещение.

 

 

превод от руски

източник:http://otrok-ua.ru/sections/art/show/pochemu_ehto_sluchilos_so_mnoi_bozhe.html

 

 

Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение

Август 11, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 



Докато не се научим да бъдем смирени, има да изтърпим още много сърдечна болка. Господ стои до нас, допускайки да приемем болка под лявото ребро, за да се види каква смрад има там. А ние казваме: „Ох, как ме уязви в сърцето, не мога да му простя!” Как да не можеш да му простиш, като и ти си същият, мнозина си прогневил? Е, научи се да бъдеш мирен. Докато не претърпим много сърдечна болка, няма да се научим на смирение. Някой ще ни дразни, ще ни доведе до състояние на гняв, докато не се научим да оставаме спокойни, докато не усвоим този урок. Ето, врагът ни напада от всички страни, а ние го гледаме кротко, пазим своя вътрешен мир и не сме готови да го продадем толкова евтино. Тогава душата става кротка и смирена и с дълбоко разбиране на живота преминава през този свят. А хората ни гледат и казват: „Знам, човече, какъв беше пъргав, а сега си такава флегма, всичко ти е безразлично.” Не, това не е равнодушие, а е победа над злото.

 


Каквото е нашето отношение спрямо ближните, такова е и спрямо Бога


Нашите планове и интереси много объркват живота ни. Те биват едни, после стават други, трети, четвърти… И си мислим, че нищо няма да постигнем, ако не планираме, ако предварително не обмисляме. Разбира се, трябва да работим и се трудим съвестно, но не и прибързано, защото тогава ни хваща неприятелят. В бързината не обръщаме внимание дали обиждаме някого или засягаме нечии интереси, или пречим с нещо, нямаме време за това, защото сме погълнати от своите планове… И така цял живот съгрешаваме пред ближните. А когато грешим пред тях, грешим и пред Бога, защото Той почива тайнствено във всяка човешка душа. Каквото е отношението ни спрямо ближните, такова е и спрямо Бога.

Не разбираме, че сме се отклонили от добрия път, ако отвръщаме с любов само на тези, които ни обичат; а към онези, които ни мразят се отнасяме със същата мяра. Тогава не сме на истинския път, защото трябва да сме синове на светлината, на любовта, синове Божии и деца Господни, с Неговия нрав на мир, любов и доброта.

 

 

превод от сръбски  ”МИР И РАДОСТ У ДУХОМ СВЕТОМ”

 

 

Нямам ли право на малко щастие?

Август 1, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Един разговор между бъдещите о. Серафим Роуз (Юджийн) и о. Герман (Глеб), в края на изморителен ден.

 

Когато дошло време да затварят магазина, Глеб вече нямал сили. “Защо трябва да се убивам по този начин? – питал той. Работя на пълен работен ден в Монтерей, за да издържам семейството си, а в почивните дни трябва да идвам тук и да работя като роб. Защо трябва да се откажа от всичко заради това, дори от надеждата за малко щастие? Отказах се дори от моята любов, от приятелки, за да мога да се отдам изцяло на това. Сега е мой ред да се позабавлявам в града!” Юджийн погледнал Глеб съвсем спокойно. Опитал от така наречените удоволствия на този свят повече от него и вече отказал се от тях, той разбирал, че Глеб не знае какво говори. “Не бъди глупав – казал той. – В това няма нищо интересно. Няма никакъв смисъл в удоволствията, които светът предлага. Единственото истинско щастие и удовлетворение е точно в нашето страдание. “Глеб се обърнал и излязъл, като затръшна вратата след себе си. Той отишъл да гледа съвременен “шокиращ”, привидно “художествен” авангарден филм, но напълно се отвратил от него. Бил ядосан на себе си и съжалявал, че омърсил съзнанието си с нещо толкова отвратително. Четири часа по-късно, около 11 часа вечерта, той влязъл в апартамента на Юджийн. Заварил го свит на пода в ъгъла на стаята, където били иконите. Веднага разбрал: Юджийн през цялото време се молил приятелят му да бъде избавен от изкушението и накрая е заспал от изтощение, прострян пред иконите. Глеб се зачудил на дълбочината на братската му любов, скрита в този така наречен бездушен американец.

 

Из “ОТЕЦ СЕРАФИМ РОУЗ:ЖИВОТ И ДЕЛО”, Изд. Покров Богородичен, 2007 г.

 

 

 

Раждане помага на майката да превъзмогне рака и туберкулозата

Юни 20, 2013 in Семейство

 

Даниела и сина и Антоний

 

 

Случаите, при които хора надвиват тежки заболявания като рак, впечатляват както с начина, по който засегнатите съумяват да не паднат духом въпреки болката и отчаянието, така и с начина, по който Бог въздейства в техния живот и в живота на хората около тях за лечението на техните тела и души. Случаят на Даниела Попа от Букурещ е особен, тъй като към нейния раков проблем се прибавя и туберкулоза. И в допълнение към всичко това, Бог я благославя да стане майка за трети път. Даниела и Ричард Попа разбират значението на тези изпитания, приемат ги с отворени сърца, и с вяра и много молитви успяват да ги понесат.

 

Даниела: Аз разбрах за болестта си през май 2005г, когато моят съпруг беше далеч на Света Гора. Започнах да  вдигам висока температура, която ставаше все по-висока от ден на ден. Когато Ричард се върна обратно от Света Гора, аз имах взета биопсия и резултатът беше намалени лимфоцити заради лимфом на Ходжкин [Лимфомът на Ходжкин е вид рак на лимфната система, при който лимфните клетки започват да се делят неестествено и да се разпространяват извън лимфната система (бележка на редактора)].

 

Как се проявява заболяването?

 

Даниела: С температура, изтощение, изпотяване – почувствах пълна липса на сили и лимфните възли на шията ми се подуха. На този етап заболяването беше на втори стадий и аз реших да следвам природен начин на лечение. Лечението обаче нямаше ефект и заболяването се разви много бързо, и през септември стигнах до четвърти стадий. Температурата ми беше по-висока, лимфните ми възли ставаха все по-големи и имах сърбежи по цялото си тяло.

 

На този етап какво знаехте за шансовете ви да се излекувате?

 

Даниела: Знаех, че това е най-агресивния подвид на заболяването, но не мислех, че в края на краищата няма да се излекувам. Аз съм оптимист по природа, така че просто не приех идеята, че няма да се оправя в крайна сметка. Дори се опитах да мисля за смъртта, но не можах. През това време имаше един стих от Светото Писание, който ми даваше сила и увереност: “ В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.” (Йоан 16:33)

 

Една монахиня, която е много скъпа и за двама ни, ни даде една книга, наречена “Животът на праведния Паисий Светогорец”, която много ми помогна в борбата ми срещу заболяването. Tака аз видях, че с Бог всичко е възможно. Ако Бог е с тебе, дори вродените свойства на нещата могат да се променят. Аз не знаех дали Бог ще чуе молитвите ми, но аз не губех надежда. През цялото ми заболяване, много хора се молеха за мен, стотици вярващи и десетки свещеници в манастирите из цялата страна и на Света Гора. В манастира Путна Отец Теофан, моят брат, казваше на всички: “Тя ми е сестра, тя има рак, моля ви молете се за нея!” Прекарах много време в Путна. През септември се настаних в стая, която е в непосредствена близост до църквата, защото повече не бях способна да вървя. Вечерта не можех да заспя, заради болката и обилното потене. Сменях дрехите си дузина пъти на нощ, и температурата ми не падаше под 38 С (100.4 F). Лимфните ми възли cе увеличиха наистина много – толкова много, че шията ми стана с двойно по-голяма обиколка! По това време с благословията на моя духовен отец започнах химиотерапия. След втория химио-сеанс, косата ми започна да пада. Тогава се сринах. Казах си, че не съм способна да издържа лечението си. Мъжът ми беше до мен през цялото време и ми казваше: “Не се безпокой! Hие ще преминем и през това.” Децата ми и цялото ми семейство също ме подкрепяха твърде много. Понякога се чудех защо някои хора се разболяват, а някои не …

 

Упреквахте ли Бога за сполетялата ви болест?

 

Даниела: Не, беше по-скоро като общо наблюдение на факта, че някои хора са здрави, а други не са. Не можех да съдя Божието решение. За мен беше съвсем ясно, че Бог има Своя план за мен.

 

Как понесохте цялото това лечение?

 

Даниела: Към края беше много трудно. Чувствах че сърцето ми и белите ми дробове са на път да спрат и ме беше страх, че няма да бъда в състояние да премина през всичките 12 цитостатични сеанса, които трябваше да направя. Ние наистина бяхме трудни пациенти, защото не искахме да приемем нито едно от лекарствата, които докторите в болницата ми препоръчваха в допълнение на химиотерапията. Аз знаех със сигурност, че тези лекарства ми въздействат зле.

 

Причината беше, че десет години преминах в лечение на средно тежка анемия в частна букурещка клиника. В тази клиника всяка пролет докторите ми даваха желязо и аз се връщах при тях на следващата пролет със същия проблем. Като резултат от приемането на желязото, целият ми организъм се обръщаше с главата надолу.

 

При престоя ми в болницата по време на химиотерапията, докторите ми предписаха желязо и други медикаменти, но аз отказах да ги приемам. Все пак, взех някои природни лекарства препоръчени от д-р Павел Чирила и неговата вече покойна и дълбоко оплаквана съпруга д-р Мария Чирила. Дванадесетте цитостатични сеанса се предполагаше да бъдат първата стъпка в лекуването на болестта ми. Тогава щеше да последва лъчетерапия. За да направя това, отидох в клиника в Германия. Докторът, който пое моя случая изказа мнение, че стадият на заболяването ми е много напреднал, затова ми каза, че се нуждая от още четири химиотерапевтични сеанса преди да започна лъчетерапията.

 

Значи е трябвало да продължите с цитостатиците …

 

Ричард: Да, ние се върнахме у дома. Даниела започна нов сеанс, но спря по средата, защото тялото й не издържа физически по време на лечението. След това последва нов набор от тестове, за да се разбере защо не можа да издържи допълнителен сеанс със цитостатици. Анализът показа, че тя има и туберкулоза.

 

Даниела: Така че прекъснах химиотерапията и започнах туберкулозно лечение – което беше извънредно тежко, тъй като имунитетът ми беше съсипан. За шест седмици вземах по девет антибиотика на ден. Мислехме, че туберкулозата ще бъде излекувана по този начин и след това ще се върнем обратно към лъчетерапията. След туберкулозното лечение, преди да замина за Германия за моята лъчева терапия, аз все още се нуждаех от някои тестове, които включваха и томография, която щеше да покаже състоянието на белите ми дробове и лимфните ми възли. Така че направих също и това.

 

По време на томографията осъзнах, че нещо не е наред: уреда спря, след това последва пауза, и след това се рестартира – всъщност бях облъчена два пъти. След това открих, че съм бременна. По време на първото томографско изследване, лекарката забелязала, че съм бременна и спряла уреда, за да попита мъжа ми какво да прави. Той ѝ казал да продължи томографията, защото трябваше да тръгнем за Германия за моето рентгеново облъчване с томографския резултат.

Пояса на Св Богородица – Атон, манастира Ватопед

 

И така, аз обикновено носех пояса на Пресвета Богородица от Ватопедския манастир [това е тясна лента, която е докосната до пояса на Пресвета Богородица, който се пази във Ватопедския манастир, и който отците от манастира споделят с поклонниците като благословия – (бележка на редактора)]. Бях забравила да го взема с мен в този ден. Бях ужасена, че пояса не е с мен, затова почувствах необходимост да се моля повече. И така по време на цялата томография се молех постоянно и много горещо към Пресвета Богородица и към всички Cветии да ме предпазят.

 

По Божия промисъл, имах и уговорена среща с доктор Павел Чирила веднага след томографията. Той каза: “Чудеса са били виждани и преди!” и ни разказа за няколко чудни случая на бременни пациентки, на които лекарите не са давали никакви шансове. След това поговорих с доктор Мария Чирила, която ме попита: “Мислиш ли, че Бог ти е изпратил това дете, за да те остави да загинеш?”

 

Имаше ли някакви други хора, които са ви подкрепяли през това изпитание?

 

Pичард: Да, моят изповедник Отец Йон Попеску към църквата на Иконата (“Успение на Пресветата Богородица”) в Букурещ. Първото нещо, което направихме, когато чухме новината, беше да му се обадим. И след дълъг размисъл той ни каза: “Вие нямате каквито и да е права над живота на това дете”. Това беше трудно за казване, защото той гледаше на нас като на свои собствени деца, но вярата беше по-силна. След като той каза тези думи, аз почувствах как огромна тежест беше свалена от нашите рамене и преминала върху Божиите рамене. След това ние отидохме пред Чудотворната икона на Пресвета Богородица в църквата и се помолихме така: “Пресвета Богородице, молим те, погрижи се за това дете. Ние ти го даваме. То е твое. Нека бъде Твоята воля.”
Даниела: След това ние отидохме да получим подкрепа и от думите на отец Арсений Папачок. Въпреки че беше много болен, той ни прие и ние доста поговорихме с Негово Високопреподобие. Той беше изпълнен с любов. През цялото време на нашия разговор, той ни държеше и двамата за ръце и непрекъснато ни казваше: “Аз ще ви помогна (с моите молитви), но вие също трябва да ми помогнете (да направя това, с вашите молитви)!” Ние бяхме убедени, че молитвите на отец Арсений имат голяма тежест пред Бога.

старец Арсений Папачок

 

Ние също така намерихме помощ в манастира Путна от игумена и голяма част от манастирската общност. Техните молитви и даващи ни сила думи също очистиха нашия път и направиха нашия Кръст по-лек.

 

Какво казваха лекарите?

 

Ричард: Повечето от тях ни наричаха луди. За лекарите беше немислимо, как така сме решили да запазим бебето, когато Даниела беше диагностицирана с туберкулоза, рак и в допълнение към това, детето е било заченато точно след нейния 13 сеанс с цитостатици, било е изложено на туберкулозно лечение в продължение на шест седмици и на двойна томография!

 

Даниела: Аз прекъснах всякакво медикаментозно и противодействащо лечение и следвах единствено препоръките на лекарите от медицинския център  “Naturalia”. Повече не мислех за моето заболяване и се съсредоточих единствено върху моята бременност. Потърсих гинеколог за моето раждане. Намерих опитен лекар, жена с много силен дух, но която не бе имала подобни случаи преди мен. Въпреки че тя не правеше аборти, в моя случай тя настояваше да направя аборт. Всеки път напусках кабинета й обляна в сълзи. Тя продължаваше да казва, че не мога да имам всичко: да оздравея, да видя детето си живо и освен това да го видя здраво без всякакви малформации …

 

Бременността вървеше добре, но лекарката, която ми асистираше беше изпълнена със страх до самия край! Раждането вървеше много добре и Антоний, най-младият в нашето семейство се появи на този свят. Ние смятаме това чудо за плод на молитвите на много от нашите братя – монаси, свещеници и миряни. Ние нямаме каквато и да е заслуга за него.

 

Ние не се съмнявахме, че Пресвета Богородица ще се застъпи за нас пред Бога, но също така се помолихме на много светци, като Св. Генадий от Путна, Св. Стефан Велики, Св. Даниил Пустинник, Св. Йоан Нови от Сучава, Св. Николай, Св. Йоан Предтеча, Св. Антоний Велики, Св. Калиник от Черница, Св. Георги от Черница и Св. Нектарий Егински. В допълнение на това присъствахме на много Маслосвети и в църквата и вкъщи. Това е живото доказателство, че Светите Тайнства на Църквата са действени.

 

Какво беше здравословното състояние на Антоний след неговото раждане ?

 

Даниела: След ражданете си Антоний имаше много направени тестове и те всички излязоха добри – детето беше в идеално здраве! Имахме проблем с неговите ваксини, защото държахме на това, че той не трябва да бъде ваксиниран против хепатит. Едва ден след неговото раждане, лекарите искаха да му бият тази ваксина, но ние отстояхме нашата позиция много решително и затова те повече не се опитаха да го направят.

 

Защо не я искахте?

 

Д.: Ние вярваме, че ваксините не помагат. Мислим, че да инжектираш бебе на един ден против хепатит е изключително сериозно. Нашите други две деца сега са в гимназия и знаехме, че те бяха ваксинирани против хепатит едва в трети клас. И знаехме какво е действието: ваксинираш се и тя има ефект в следващите 3-4-5 години. След това какво ще направиш – ще го направиш отново? Така че ние не приехме тази анти-хепатитна ваксина, но приехме част от задължителните такива.

 

Какви излязоха вашите тестове след раждането?

 

Даниела: Веднага след раждането трябваше да си направя туберкулозен тест, защото не ми даваха да кърмя. Направиха ми рентген. Беше на 100 процента чист! Белият ми дроб беше оздравял и лимфните ми възли също бяха спаднали до нормални граници.
Лекарката държеше двете ми рентгенови снимки – едната преди и другата след раждането – и не можеше да повярва, че те принадлежат на една и съща личност, която е била толкова болна и не е водила никакво противодействащо лечение през изминалите месеци!

 

Дори анемията ми се оправи. Напълно неочаквано моето ниво на желязо беше фантастично, въпреки че имах кръвотечение след раждането, което беше доста силно, но желязото неочаквано се оказа отлично. Аз не знам дали съм имала някога ниво на желязото над 12 през целия ми живот, както го имах след раждането ми.

 

Защо мислите Бог допусна да преминете през това изпитание?

 

Даниела: Вярвам, че преминахме през това изпитание по Божията милост, така че Божията сила да се прояви. Бог искаше промяна от нас. Ние бяхме по-скоро “неделни християни” – ходихме на църква само в неделя, изповядвахме се и вземахме Причастие само през четирите Велики поста, и нямахме какъвто и да е православен порядък в нашия живот или пламенност в сърцата си за Бога. Чрез чудото, което изживяхме, Божията сила се прояви още един път. Също така знаем, че всички светии са страдали за постигане на съвършенство. Християнският живот е път на страданието, пътят на Кръста. Но не ние носим Кръста, Бог прави това. Ние сме Му благодарни за това изпитание. Сега, когато всичко е преминало, осъзнаваме колко много Той ни обича, за да ни даде това изпитание.

 

Как този житейски опит ви промени духовно?

 

Ричард: Не мисля, че ни е променил толкова, колкото би трябвало …  Вярвам, че доверието ни в Бог нарасна и се опитваме на нашето собствено ниво и с нашата собствена сила да оставим себе си в Неговите ръце. Може ясно да се види, че има Воля във всичко и че всичко, което се случва е само за нашето спасение. Ние би трябвало да имаме “зрънцето вяра”, за което Светите Отци говорят и да не предприемаме нищо освен малка, плаха стъпка към Него, и Той ще предприеме хиляда стъпки към нас. И ние наистина изживяхме това.

 

малкият Антоний

Сега приемате ли Светите Тайнства по често?

 

Ричард: Сега отиваме на изповед по-често, всеки път когато почувстваме нужда от това, за разлика от четири или пет пъти в годината, както правехме преди. Бяхме посъветвани от много Отци да не позволяваме да преминат повече от 40 дни без изповед, последвана от приемането на Причастие.

 

Какво означава духовният отец за вас?

 

Ричард: Отецът изповедник е единствения път към спасението. Без духовен наставник и без твоето послушание към него не може да бъдеш спасен. Послушанието започва вътре в семейството и продължава при духовника. Ако слушаш твоя отец, дори когато той прави грешки, Божията помощ със сигурност ще дойде, защото си го слушал. В нашия случай, не само че нашият духовник не беше сгрешил, но неговият съвет беше началото на чудо!

 

Даниела: Нашият духовен наставник и неговото семейство ни подкрепяха много, най-вече с тяхната любов. Ние знаехме, че имаше много любов, безусловна любов към нас – и много молитви.

 

Имате три деца. Как се опитвате да ги предпазите от злините, на които са подложени по всички начини тези дни: порнография, поквара, насилие?
Ричард: Много е трудно да отклоняваш децата от гледането на подобни неща. Ако те са по-големи, ходят на училище и срещат младежи на тяхната възраст, които имат всякакви навици и така наречените “съвременни” възгледи, и ако тe са навън на улицата, виждат неща от най-съмнително качество навсякъде, където отидат – всъщност, няма начин да ги предпазите от това. Ето защо, децата трябва на първо място да се поддържат в постоянен контакт с Църквата. На второ място, всеки ден да се внася частица от Християнското учение в тяхната съвест – и когато съвестта, която Бог е дал на всеки един, заработи сама, те ще се опитат по-решително да се противопоставят на злото.

 

Даниела: Ние се опитваме да създадем навик – и получихме благословия за това – да им четем примери от житията на Светите Отци, защото това са вид разкази, които привличат техния интерес и това е особено вярно за нашите две по-големи деца, които искат нещата да им бъдат обяснени. Те искат от нас да се доближим до темата за вярата по интелектуален начин, така че ние им четем от житията на Светиите. Също така гледаме религиозни филми заедно, които след това обсъждаме помежду си.

 

Ричард: Учиха ни да не очакваме внезапни промени в живота ни. Помня, как веднъж поисках съвет от моя отец изповедник: “Отче, продължавам да падам в ето този определен грях. Аз имам този грях, който в действителност е страст и аз самият не мога да контролирам тази страст.” И той ми каза: “И може да я имаш за дълъг период от време. Бог може да допусне да имаш тази страст през целия ти живот и да не си способен да се освободиш от нея, за да те смири и да те държи в борба срещу нея.

 

Смятам, че трябва да мислим по същия начин, когато отглеждаме нашите деца. Ние не трябва да очакваме внезапна промяна от тях за ден, за месец или за година. Промяната може да дойде дори по-късно, когато ние вече няма да сме близо до тях. Както Старецът Клеопа казваше: “Те никога няма да забравят какво са научили вкъщи. И когато нещата станат трудни, те ще си спомнят наученото и ще изправят себе си.” Тези неща трябва да се правят често и без очакване за някакъв конкретен резултат. Нашият църковен календар е пълен със светии, които са съгрешили и след това са се разкаяли. Това, което е от значение е спасението. Ние трябва да посеем вярата в техните души, както правим със семената. Имаше един съвет, който нашият духовник ни даде и който ние харесахме твърде много: “Семето не трябва да бъде притискано силно, то само трябва да бъде засято, нежно разпръснато по земята. То трябва да бъде разпръснато по земята – и Господ знае кога то ще даде плод.”

 

Даниела: …Но преди всичко, ние трябва много да се молим и за нас, и за тях. Господи, Боже наш, Лекарю на нашите души и на всяко човешко същество, по молитвите на Твоята Пресвета Майка и на всички Твои Светии, молим Те, дай ни милост и спасение. Амин.

 

Семейство Попа на поклоническо пътуване в Израел. Ричард и Даниела и техните деца Михаела, Андрей и Антоний.

 

Интервюто е взето от Ралука Танасеану

Статията за първи път е публикувана в списание ”Familia Orthodoxa”- Семейство на Православието, брой №30

 

превод от английски

източник: http://valahia.wordpress.com/2012/06/22/child-bearing-helps-mother-defeat-cancer-and-tb

Всички грижи да предадем Богу

Юни 17, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 


Когато говорим с нашите близки и те ни разкриват проблемите си, ако ние имаме любов, с внимание изслушваме техните тегоби и съчувстваме на тяхното страдание и беди, защото сме сътворени от Господ по любов и сме излияние на Божията любов. Но обикновено ние се натоварваме още повече, защото и сами сме обременени от своите грижи, безпокойства и слабости. От този товар трябва и сами после да се избавим, а това може да направи единствено Господ. Той е носител на всички наши немощи и слабости. Затова трябва постоянно да се обръщаме към Него в молитва, за да дойде облекчението. Тогава се освобождаваме и не носим повече грижите на ближните, а всичко сме предали на Бога. Само Той може да носи цялото ни бреме.
Ако спрем вниманието си на техните грижи и трудности, ще започнем постоянно да мислим за това. Така вече сме натоварени мислено. Ако пък не ги слушаме с внимание и не участваме в тяхната болка, няма да може да им дадем правилен и утешителен отговор. Тогава просто отсъстваме – те говорят, а ние сме безучастни за неволите им, оставаме със своите мисли и желания. Иначе носим и нашия, и техния товар.
Когато не ни останат сили да понесем това, трябва веднага да се обърнем към Господ: „Господи, аз не мога да нося и собствените си немощи, а сега ме натовариха и с чужди. Не зная как да се оправя с моите задължения, нямам сила, а виждайки, че не искам да свърша това, още повече се обременявам от помисъла. Имам желание да помогна, но нямам възможност, а на другите им се струва, че не искам, тогава страдам най-много”.  Когато от сърце се помолим Богу и Му предадем самите себе си, всичките си грижи – и наши и чужди, тогава ще бъдем облекчени, ще изчезнат нашите притеснения. По-рано сме били свързани мислено, а сега сме се отпуснали, сложили сме всичко пред Божиите нозе и Той решава. Ако не се научим да правим така, от ден на ден все повече ще се претоварваме. Ще дойде време,  в което въобще няма да можем да разговаряме с ближните. Защо? Напрегнати сме и казваме: „Моля ти се, остави ме, не мога да нося своите проблеми, а камо ли и още някаква твоя грижа”. Затова трябва да се научим мислено да се отпускаме. Ако сме натоварени, да се обърнем към Господ, да предадем всичките си грижи и проблеми, своите и на ближните, които се жалват от  слабостите си, Нему и на Пресветата Майка, да ги решат Те. И Те ги разрешават. А какво мога да направя аз, като и със себе си не мога да се оправя. Как да помогна на другите?

 

Когато мислите ни се отпуснат и физическото тяло си почива

 

Когато ближните ни се оплакват от своите немощи, ние участваме в тях и ако не умеем да се отпускаме (това означава да предадем на Господ своите и чуждите немощи и слабости), тогава ще носим голямо бреме и нашата нервна система временно ще става неиздържлива. Ще станем нервни, няма повече да понасяме нито себе си, нито ближните си, и в обществото, и на работното място, и в семейството-навсякъде животът ще е мъчен. Нашите нерви са пренатоварени, а не сме се научили да се отпускаме духовно. Когато нашите мисли се отпуснат, тогава и физическото тяло си почива.

 

превод от сръбски

Разцъфването на тръните

Май 12, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

Света императрица Александра със своите дъщери като милосърдни сестри заедно с воини ранени в Първата Световна война



Благословено е всичко, което прави човека кротък, каквото и да струва това. Някои хора не могат да понесат славата. Даже неголемите отличия вече им замайват главата. А духовната гордост изсушава. Ние не знаем за колко страдания и скърби на достойни мъже и жени сме задължени. Най-добрите мисли, най-полезните уроци, най-хубавите песни, които са дошли до нас от миналото – това са плодове на болки, немощи и страдание.

 

Ние не трябва да забравяме, че изкуплението на човечеството е дошло при нас от Кръста на Сина Божий.

 

Плодовете на земното страдание могат да изглеждат горчиви на вкус, но само с тях се храни човешката душа. Древно предание ни разказва как през цялата Страстна седмица в олтара се намирал трънен венец, но в Пасхалното утро бил намерен превърнал се във венец от благоухаещи рози; всеки бодил се превърнал в роза. Така и венците на земното страдание под топлината на божествената любов се превръщат в градини от рози. Няма нито един човек, който да не е страдал. У някого може да е телесна слабост или немощ. У друг аномалия, която не може да бъде отстранена. Това могат да бъдат такива обстоятелства, които пречат на спокойния живот. Някой млад човек счита за непоносимо мястото, където работи, а хората, с които общува в службата, „са плът” (Бит. 6:3). Той сред тях е единственият християнин, а те правят всичко, за да му попречат да запази своята вяра. Но може би Бог нарочно го е поставил на това място и този човек се нуждае от такова враждебно настроение, за да се проявят най-добрите му черти. Или може би е нужен Богу да бъде пример на това място. Осъзнаването на това, че тук той е единственият верен Господу му налага голяма отговорност. Той не може да замине от това място, неговият дълг е да остане, да претърпи всички изпитания или за очистване на своята собствена душа, или заради Христа, за да бъде Негов изповедник. Имайки този Божествен Дух в себе си можеш истинно да свидетелстваш и пред Бога, и пред целия свят. Да имаш в себе си Духа Божий, съкровището на благата, очистващ ни от всяка сквернота и всичко изпълващ – ето това е най-голямата чест, която Небето може да окаже на някого в този свят. Но е опасно, когато ние сами започнем да мислим, че живеем праведно, че от нашето лице излиза сияние, че работата, която вършим е угодна Богу. Мойсей четиридесет дни е бил с Господа на планината, а когато е слязъл долу при хората, те видели, че лицето му свети. Хората видели това, а той не (Исх. 34:29). Тайната на неговото величие е в неговото смирение, в незнанието, че лицето му сияе. Ако той би осъзнал великото чудо, което видели другите, великолепието би увяхнало.

 

Силата на обожението (уподобяване на Бога) е в това да се отречеш от себе си. Най-опасният грях, в който могат да попаднат деятелните, мислещите, принасящите много полза християни – това е духовната гордост. Когато ние мислим за това, лесно можем да разберем опасността, на която се е изложил свети апостол Павел след своето забележително духовно въздигане. И не е удивително, че му е било изпратено мъчително изпитание, за да уравновеси духовния полет и едновременно да го приближи към земята. Хайде затова и ние да не се удивляваме, че и на нас в такъв вид, след като сме изпитали велика милост, ни се изпраща изпитание, за да не загубим смирението.

 

Свети апостол Павел казва, че се радва за своето изпитание. Но в началото той не се радвал, а молел Небесата да се освободи от това. Когато Господ го вразумил, че това изпитание за него е благословение и че е изпратено за укрепване и по необходимост, той повече не го преживявал. Действително, той бързо се приспособил към него, приел го и повече не се жалвал. Това е единственият правилен способ, посочващ как се постъпва във всяка неприятна болезнена ситуация, която ние не можем да променим. Тя е възникнала в нашия живот по Божие допущение и по причина, която Той знае. Ние сме длъжни да я победим, да я приемем с цялото си сърце и съзнавайки, че тя ни е дадена от Христа. Колко тя не би ни мъчила, ако ние я възприемем в такъв вид и колко би принесла полза за нашата душа. Бог изпраща някои свои милости във вид на бодли и ние много губим, ако се откажем от тях. Има много такива хора, които толкова са заети със себе си, че у тях не остава място за Христа. Ако те само биха се освободили от своя егоизъм, Бог би ги изпълнил със Самия Себе Си и те биха придобили необикновена сила да правят добро в света. Ние можем безопасно да Му доверим нашия живот. Той знае кога е нужна болка, кога загуба – това е единственият способ, който може да ни задържи на Неговия път. Той ни изпраща грижи като израз на своята милост и ние губим ако почнем да се отчайваме и отказваме от своите тръни. Християнската религия е религия на радостта. Но защо много хора мислят, че религиозният живот не може да бъде радостен? Те разбират необходимостта да се отрекат от себе си, но не могат да си представят, че това може да донесе радост. В края на краищата няма по-дълбок и радостен живот от този, който е преизпълнен със саможертва в служба на Христа.

Пътят на правдата

Януари 16, 2013 in Начална страница, Отечески съвети



Свети Николай Велимирович


Всеки човек се явява сам за себе си ново отражение на Бога, но затъмнено от греха на непослушанието. Тази неголяма сянка върху душата на всеки човек са неговите различни лоши наклонности. Колкото числото на тези наклонности е по-голямо, толкова по-многочислени и драматични са ситуациите в човека.

Но Бог е милостив към всеки човек. Знае недъзите на всяка душа. Той я поставя в такова положение, в което тя би могла по-скоро да се изцели и да замени сянката, която я покрива, със светлина. Ако тази сянка е гордост, Господ поставя душата в скромни жизнени условия, за да се научи тя на смирение и да се избави от застрашаващата я страст.

Ако тази сянка е себелюбие, Господ поставя душата в положение, в което за нея ще бъде леко да жертва себе си за благата на другите.

Ако душата е склонна към отчаяние, Господ я настанява в самия център на напрегнатата работа, където за нея няма да има време да се предава на своята страст.

Ето защо често ни се струва, че ние някак си не се намираме на своето място. Но независимо от положението, в което Бог поставя душата, Той непрестанно следи за всяка една душа и е готов да дойде на помощ със Своите благодатни лекарства. В зависимост от това колко тежко се оказва положението на човека, толкова по-обилна е благодатната помощ на Бога.

***

 

Съществуват три кръста, които носят хората. Кръстът на праведника, кръстът на каещия се грешник и кръстът на неразкаяния грешник. Кой от тях е по-лек?

Кръстът символизира страдание – страданието на праведника, страданието на каещия се грешник и страданието на неразкаяния. Кой от тези кръстове е по-лек? По-лек е този, който носиш с вяра и надежда. Първите двама знаят за какво страдат, а третият – не.

Праведникът знае, че страда по волята Божия заради благата на други хора и заради собственото си съвършенство. Каещият се грешник знае, че страда за своите грехове и заради своето очистване. А неразкаяният грешник обвинява всички и всичко, докато самият той страда без вяра и надежда и затова неговото страдание е най-мъчително и неговият кръст е най-тежкият.

Пътят на правдата някому може да се вижда труден, но всеки трябва да знае, че пътят на неправдата е много по-труден.