Другите

Април 5, 2019 in Видео, Начална страница






Превод от гръцки: Константин Константинов

Светецът и котаракът

Март 25, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928) помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.

 

Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…

 

И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“

 

Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.

 

- Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.

 

… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезе старецът – и котаракът след него. Влезе ли – и той след него. Каже ли му нещо отеца – и котаракът, като разумно същество, изпълнява – идва и сяда, където каже, влиза в приемната или на чердака. Най-често, лежи до топлата печка и дреме. Или, склонил глава, слуша молитвите на стареца…

 

Друг път отец Нектарий ще го погали и ще каже:

 

- Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова и имал лъв… А ние пък малките - си имаме котарак.

 

Източник: https://vk.com/soborno

 

Първият човек в космоса

Март 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Това е случка, станала в Кремъл по време на прием, посветен на полета на първия човек в Космоса. Никита Хрушчов поканил на този прием патриарх Алексий Първи.

 

На заседанията на КПСС в своите речи първият секретар на партията отделял важно място на пропаганда на атеизма, така че сега била предоставена възможност на Светейшия Патриарх да отговори по някакъв начин на това с евентуални възражения.

 

Патриархът, човек интелигентен и деликатен, започнал да разпитва Гагарин за състоянието му по време на полета. Той, разбира се, описал състоянието на безтегловност и тук Патриархът отбелязал, че тялото, подчинявайки се на законите на физиката, грубо казано, се мотае в пространството, а душата, която не се подчинява на никакви материални закони, остава на мястото си. Така, в разрез с материалистичната доктрина, Негово Светейшество показал, че духовното превъзхожда материалното.

 

Но тази фина защита на Патриарха от нападките била неочаквано прекъсната от една проста случка, показваща неуспеха на атеистичната пропаганда в Русия. Една жена се приближила до Патриарха и спокойно взела благословение от него. Днес не бихме намерили нищо странно в това. Но тогава това било като гръм от ясно небе. Коя е тая? Кой я е пуснал тук? Оказало се, че и при най-голямо желание нямало как да не бъде допусната. Просто защото била дошла на празника на своя син. Това била майката на Юрий Гагарин. Така тази скромна жена показала на държавните вождове цялата безплодност на техните усилия в борбата им против Църквата.

 

Източник: https://nm60.abv.bg

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

История за изгубените пари и откраднатия автомобил

Ноември 26, 2018 in Начална страница, Сладкарница




Историята, която ще ви разкажа, ще ви се стори невероятна, но тя е истинска. Беше началото на декември, 2007 година. Всекидневните грижи, и особено някои семейни дела, ми причиняваха силно безпокойство. Е, нищо – мислех си аз – това е животът. Но в онази сутрин почувствах, че е дошъл краят – така ми се струваше тогава. Имах стари задължения, които много ме измъчваха. От взаимоспомагателната каса в службата ми, получих 20 000 евро, за да се издължа на банката. Банката беше обявила нашата извънградска вила на търг и беше пристъпила към процедура по конфискация. Бях много потисната, защото тази вила беше плод на упорит труд от наша страна. Всяко лято прекарвах отпуска си в нея, заедно с децата. Не ми се искаше да я загубим в никакъв случай, макар че финансовото ни положение беше тежко, можехме да разчитаме само на заплатата ми. Затова се наложи да взема заем от взаимоспомагателната каса, при условие ежемесечно да връщам по 250 евро. Първата ми работа, след като взех парите, беше да преведа 6 000 евро на моя чичо, за да внесе тази сума като гаранция, с цел да отсрочим конфискацията. Останалите възнамерявах да внеса по съответната сметка в банката. Оказа се, че номера на сметката не е в мен и трябва да телефонирам, за да го получа.

Докато се занимавах с това, банката затвори. Реших да оставя парите и книжата в колата, в джоба на вратата, откъм страната на шофьора. Така или иначе рано на другата сутрин трябваше да отида в банката. Никога нищо не беше изчезвало от колата ми. Сложих всичко в един от тези пликове, в които нашият касиер слагаше парите, когато ни даваше заплатата. Аз винаги мърморех, считайки това за отживелица, но касиерът продължаваше да следва своята система. Събираха се доста пликове и често някой от тях влизаше в работа. Вероятно ви отегчавам с всички тези подробности, но по-нататък ще разберете защо правя всичко това.

На сутринта тръгнах да внеса парите в банката. Обикновено паркирам колата пред дома ни, но предишната вечер някой беше заел моето място и се наложи да паркирам недалеч. Приближих се до мястото – колата я няма. Краката ми се подкосиха. Това беше невероятно. На няколко метра от дома ни! Нито веднъж не бях чувала за кражби в нашия район – той беше спокоен. Щях да полудея. Изчезването на колата само по себе си също беше голям проблем. Как да я намеря, възможно ли е това въобще? И още: как сега ще ходя на работа, как ще водя сина си на училище почти всяка сутрин? Пари за нова кола няма, в откраднатата бяха четиринадесетте хиляди евро!!! Умът ми не можеше да побере всичко това. Губя и вилата ни, защото не мога да внеса парите по сметката. Освен това всеки месец ще ми удържат от заплатата по 250 евро за погасяване на заема. Изби ме студена пот и започнах да се задушавам. Върнах се у дома, седнах, чувствах цялото си тяло изтръпнало. Какво да правя? Обадих се в полицията.

„Какво мога да ви кажа? – отговори полицаят. – Всеки ден в Атина изчезват около сто автомобила. Ще направим необходимото и, ако колата ви бъде намерена – значи ви е провървяло. Отидете в полицейското управление и подайте заявление за кражбата”.

Отидох в полицейското управление – там същото. Един млад полицай, като видя в какво състояние съм, ми донесе вода.

– Успокойте се, може би ще се намери …

Върнах се у дома и зачаках… Замислих се. Как се случи това? Защо? Защо Бог ми изпрати това изпитание? Спомних си как преди много време разговарях с един старец. Аз много се притеснявах за децата си, за моя живот … Плаках, говорих и пак плаках … Тогава той ми каза: „Не плачи. Изпитанията, които Бог ни изпраща не са безцелни. Той е наш Отец и обича Своите деца, желае им само доброто. Трябва да му се доверим. Не напразно Той ни изпраща всичко това. Не плачи, това е грях. С това показваш, че не Му се доверяваш… Моли се във всичко да бъде Неговата воля”.

Аз съм светски човек. Разбира се, търся духовните пътища, но моята вяра е слаба. Като си спомних думите на стареца, постарах се да погледна на тези събития с други очи. Защо се случва това? Защо Бог ни изпраща изпитания? Това продължи не много, после отново ме обзе чувство за безизходност. И пак се връщах към думите на стареца. Внезапно си спомних: той ми даде една молитва, като ми заръча да я чета в мъки и радости. Къде я дянах? Оттогава бяха минали 8-9 години. Все пак я намерих и четох многократно. Това беше молитвата на последните оптински старци:

„Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на твоята свята воля. През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да се получат през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко е според Твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства. При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на семейството ми, без да смущавам и огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня. Ръководи моята воля и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин.”

Отново се обадих в полицията. Нищо. Дойде обед. Децата се върнаха от училище. Разказах им всичко подробно и те много се разстроиха. Не можех да се отърся от напрежението, но лека-полека започнах да мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Ще се доверя на Бога. Но това не беше от сърце, а някак принудено – нищо друго не можеше да се направи. Все пак разговорът със стареца не ми излизаше от ума… Всичко ставащо има своя цел… Всичко се случва не напразно. „Значи трябва да се замисля, защо се случва това?” – казвах си аз, водена от своя навик да търся обяснение за всичко. Но някои неща превишаваха силите ми. Така мина денят. Звънях, преживявах, отново и отново четях молитвата.

Около 23.30 неочаквано звънна телефонът.

– Полицейски участък на район Като Патисиа. Вие ли сте собственичката на бял автомобил такава и такава марка с такъв и такъв номер?

Едва не получих разрив на сърцето.

– Да, аз съм. Какво се е случило?

– При нас има двама задържани, които караха вашата кола. Били са спрени за проверка и при проверката са намерени вашите документи. Елате веднага.

Аз не отидох, а просто полетях. Това бяха двама младежи, на вид не лоши момчета, които гледаха в краката си.

– Госпожо – обърна се към мен полицейският служител – Какво, освен документите, имахте в колата си?

– Пари.

– Колко?

– 14 000 евро.

– Как може да оставите такава сума в колата си?

Какво можех да отговоря. Той беше абсолютно прав. Като извади от чекмеджето на бюрото си един плик – именно моят плик – той каза: „Пребройте ги”.

Краката ми се подкосиха. Възможно ли е това? Започнах да броя. Всички пари бяха на мястото си, до последното евро.

– Това не може да бъде, как е възможно?

Тогава полицаят попита младежите:

– Как стана така, че не пипнахте парите? Не ги намерихте ли, какво ли?

– Не – отговори единият. – Т.е. намерихме плика, но не го отворихме.

– Защо? – попита полицаят.

– Когато претърсвахме колата, в „жабката” намерихме шофьорската книжка и талона на автомобила. Намерихме и същия такъв плик, в който имаше сух хляб от църквата.

– Нафора, глупчо – подсказа другият.

– Да, нафора. Продължихме да търсим и във вратата на шофьора намерихме съвсем същия плик. Помислихме, че и там има нещо подобно – очевидно собственичката на колата е много вярваща – и не го отворихме.

Всички онемяха. Полицаите стояха наоколо зашеметени. Никой не каза нито дума.

Няма да ви отегчавам с повече подробности. След известно време дойдоха родителите на младежите, много добри хора. Аз оттеглих заявлението си и се прибрах у дома. Децата не можеха да повярват, че колата се е намерила, при това в пълна изправност. И парите. Липсваше само бензинът в резервоара. Това беше потресаващо. Малкото парченце антидор беше успяло да промени целия ход на събитията! Ако те бяха намерили парите, всичко би тръгнало по съвсем различен начин. И най-важното, аз не си спомнях как антидорът се беше оказал там. „Жабката” отварях много рядко. Най-вероятно антидорът беше останал в нея още от лятото. Понякога посещавам поклоннически места. Но как се беше оказал в плика? Никак не можех да си спомня.

Важното е, че това събитие ме накара да гледам на живота по друг начин. Да приемам с уважение и благодарност всичко, което ми се случва. Дори най-лошото. Този случай повлия на много хора. Първо на мен. Второ, на моите деца. Обикновено имахме разногласия, но сега те постоянно водят разговори на духовни теми. А по-малкият, който е випусник на лицея, през тази година пости за пръв път. По време на описания случай аз участвах в следдипломна програма и в този ден не отидох на занятия, като обясних причината на преподавателя. На следващия ден, като изслуша продължението на историята, той замислено поклати глава и ме посъветва да отида и да се причастя. Причастих се в деня на свети Николай Чудотворец. Излишно е да казвам какво впечатление направи този случай в полицейското управление – всички ме гледаха с удивление. Майката на един от младежите, които бяха откраднали колата ми, ми се обади след Рождество и каза, че нейният син е решил да пости и да се причасти. Случаят с антидорът го поразил. И също така това, че злодеянието им не повлякло след себе си никакви последствия. Той горчиво се разкаял. Колегите ми също научиха за случая. Някои от тях го забравиха. Но с някои от тях често си говорим за съществуването на висши сили, които устройват нашия живот. И още. Това произшествие много ме сближи с една моя приятелка, която ми помага по-уверено да вървя по духовния път. Казва се Ангелики. Думите на стареца и думите на молитвата помня винаги – и в добро, и в зло. Тази молитва се отпечата в ума и сърцето ми. Повтарям си я често, може да се каже, всеки ден.

„Господи… При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб… Научи ме, че нищо не се случва без Твоята воля… Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден… И ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин”.

Наистина, в тази ежедневна суета човешкият ум не може да си представи бъдещето и какво може да се случи утре.


1. Антидор е гръцка дума, която означава „вместо даровете”. Така се наричат частиците от осветената при проскомидията просфора, които в края на литургията се раздават на вярващите, които не са се причастили със Светите Дарове. У нас антидорът се нарича обикновено „анафора” или – неправилно – „нафора”.

Източник: Православие ру

А ти как се молиш

Ноември 22, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една старица дойде при мен със следното си смущение:

- Ето, цял живот се моля, и сутрин и вечер, и през деня, постоянно се моля и вътре в себе си. Но Бог защо не ми отговаря. Постоянно ме мъчи този въпрос, и нямам покой! Защо е така невнимателен Той към мен?

- А ти как се молиш? – поинтересувах се аз.

- Сутрин – утренни молитви. През деня прочитам два канона. Вечер Псалтир и вечерни молитви. Също се моля и преди началото на всяко нещо, преди храна и след храна.

- Ти  не оставяш място за Господа! През цялото време говориш и говориш и не можеш да го чуеш! Иди си у дома, запали кандилото, седни на стола и се вслушай. Може тогава и да Го усетиш!

 

На следващия ден старицата цялата грее от щастие.

- Е, как беше вчера? – попитах старицата.

- О, много хубаво беше! – отговаря тя – Толкова хубаво!

- Какво се случи?

- Отидох си у дома, запалих си кандилото, седнах до иконите, и се заслушах… такава тишина у дома. Стрелките на часовника тиктакат. Всичко е толкова спокойно. Така озадачено, тайнствено и тихо.

- Какво ти каза Бог?

- Нищо, просто с Него заедно си помълчахме. Никога не съм била толкова мълчалива! Сърцето ми преливаше от благодарност!

Всичко стана ясно, и душата ми се успокои. И ето дойдох да благодаря за това.

 

Източник: https://vk.com/family_christianity_state

Последно писмо от затвора

Октомври 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

 

Източник: Православное слово

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Стари истории

Септември 30, 2018 in Беседи, Начална страница

Моят дядо, о. Митрофан Киранов през 1819 година силно пострадал от местния турски управник за това, че разобличил връзката на един четирикратен вдовец с петкратна вдовица.Турският управник повикал отец Митрофан и го попитал защо не се съгласява да венчае молителите. Митрофан му отговорил, че Православната Църква не позволява те да бъдат венчани; тогава турчинът заповядва на служителите си да бият свещеника с чепати тояги, докато правилата на Църквата му позволят да ги венчае. Така свещеникът получил повече от 400 удара, и като не можел повече да търпи, така както бил паднал започнал да ги „венчава“. Но вместо последованието за венчавка им прочел опело за погребение и се освободил от по-нататъшните мъки. Адрианопоският Митрополит Доротей, като научил за това, дошъл при о. Митрофан, успокоил го и му казал, че по-добре било изобщо нищо да не пее, защото те са сметнали погребението за венчавка и турчинът има повод още повече да се гаври с вярата и закона на православните. На това о. Митрофан отговорил на своя архипастир, че изтезанията били непоносими и само така можел да се отърве от насилствена смърт. Впрочем, о. Митрофан не живял дълго след този бой, от който здравето му се разклатило окончателно, и скоро преминал във Вечността.

 

Източник: „Във вихъра на един свят, който се променяше“ Неврокопска св. митрополия

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Делба

Юни 18, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Братята Филип, Илия и Захарий (бъдещият св. Зосима) Верховски прекарали на гвардейска служба в столицата не повече от две години, потопени във водите на бурната си младост, когато неочаквано получили скръбната вест за кончината на своя изпълнен с добродетели и достойнство баща. Това събитие оказало толкова силно въздействие върху тях, че те променили изцяло начина си на живот. Всичко в света им се сторило тягостно и немило; сърцата им били изпълнени с униние. През цялото време ги теглело горещо към ковчега на баща им, но въпреки всичко не смеели да се върнат у дома, докато не получили писмо от майка си, в което тя ги призовавала да си вземат продължителен отпуск и да дойдат при нея, за да вземат участие в преустройството на имението.

 

Почувствали голяма тъга при завръщането в дома на родителите си, в който майка им, сестрите и всички домашни оплаквали тежката загуба. След като отминали първите дни на скръб, майката повикала при себе си децата си и им казала: „Вижте, деца мои, аз съм вече стара и в лошо здраве, сигурно няма да живея много дълго, затова искам още докато съм жива, да разделите наследството си пред очите ми. Тогава ще мога да умра спокойно, знаейки, че ще имате мир и любов помежду си, всеки със своята собственост, защото знам, че най-големите раздори стават при разделянето на имоти, и те често стават препъни-камък на семейното съгласие.

 

Децата, възпитавани в страх Божий, приели майчината воля като Божие внушение, и като взели нейния благослов, били готови да пристъпят към подялбата. Но майка им предложила да повикат за посредник чичо им, нейния роден брат. „Не, мамо“ – отговорили синовете – „позволете само Вашето благословение и нашата братска любов да ни бъдат посредници, нямаме нужда от друго. Бъдете спокойна и уверена, че няма да се оскърбим един друг“.

 

Майката се помолила, благословила ги и те пристъпили към дележа. Подялбата била само между тримата братя, тъй като майката не оставила нищо за себе си. Три от сестрите, които били вече омъжени, били получили дела си от бащата, още при женитбата си, другите три, които още не били омъжени, имали предварително заделени равни дялове, които веднага им били предоставени.

 

И така, тримата братя започнали да разделят между себе си цялото движимо и недвижимо имущество в стаята, която била преградена само с параван от стаята на майка им. Тя ги слушала със сълзи на очи и се прекръствала, тихо благодаряла Богу за това, че синовете й така мирно и спокойно провеждали подялбата. Всичко почти било приключило, когато внезапно чула шум и спор помежду им. Филип говорел твърдо, с висок глас: „Аз съм най-големия и искам да ги взема изцяло“. „Няма да ти отстъпя“ – горещо го прекъснал Илия – „половината е за мен, а на най-малкия няма да дадем нищо“. „Че аз не съм ли също син на баща си, не съм ли също наследник?“ – тъжно възразил Захарий.

 

Изплашена и разтревожена, майка им влязла и през сълзи започнала да им говори: „Е, деца, не ви ли казах, че е по-добре да повикам чичо ви?“ Братята станали почтително пред нея и й казали: „Не, майко, Вие станете посредница помежду ни в този наш спор“. После Филип заговорил: „Аз съм най-старшия син и искам само аз да взема дълговете на баща ни. Те не са толкова много и за мен няма да бъде тежко това свещено бреме“. „Ще бъде по-леко, ако си го разделим наполовина“ – прекъснал го Илия. „А защо искате да ме лишите от участие в това свещено бреме?“ – казал Захарий. „Нима аз съм недостойния син на моя така достоен родител?“

 

Анна Ивановна със сълзи на очи паднала на колене пред иконата на Божията Майка, след това прегърнала и прекръстила синовете си и накрая решила, че родителския дълг трябва да бъде разделен по равно за всички. Така преминала подялбата между братята.

 

Из житието на св. Зосима Верховски

Спомен на един обикновен грузинец

Април 30, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Вече се мръквало, когато той минавал с колата си през Мцхет и забелязал един мъж, приличащ на бездомник, който му махнал да спре. Но той решил да не спира, защото, ако качи тоя скитник, ще му усмърди колата. Така си помислил и не спрял. Но след като изминал около 400 метра, взела да го мъчи съвестта, върнал се, взел непознатия и продължил към манастира Самтавро. Изведнъж в колата се разнесло чудно благоухание, което се задържало дълго време.

 

Шофьорът си помислил – откъде дойде този приятен „църковен“ мирис?

 

В това време старецът Гавриил (защото това бил той самият), се обърнал към него и попитал:

 

- Е, скъпи мой, умириса ли се колата ти?

 

Тогава шофьорът разбрал откъде идва това благоухание и че този човек чете мисли. Сбогувайки се, пътникът му казал, че се казва монах Гавриил и че един ден той ще дойде да коленичи на неговия гроб. Разбира се, шофьорът не можал да разбере, какво иска да му каже монахът и си помислил: „Откъде накъде ще дойда на гроба му, как ще знам кога и къде ще го погребат! Че и да коленича!“

 

Минали няколко години и когато бил в Германия, му дали дарения за манастира Самтавро в Грузия, неговата родина. Отново тръгнал с колата си и след като изминал дълъг път, се добрал до Мцхет около три часа през нощта. Манастирът, разбира се, бил затворен и той започнал да чука на желязната врата. Скоро една от монахините му отворила. Той й казал, че идва от Германия, откъдето носи дарения за манастира. Монахините се зарадвали и в знак на благодарност го повели на някъде си. Било нощ и човекът не разбирал накъде го водят монахините. Игуменията му подала кандило с масло от някакъв гроб и настоятелно го помолила да падне на колене. Той коленичил с чувство на вътрешен протест и чул:

 

- Не си мисли, че това е обикновенно масло. Това е чудотворно масло от гроба на нашия любим монах Гавриил.

 

И тогава той се вкаменил от изненада! Гневът и вътрешният му протест се сменили с изумление! Погледнал снимката на стареца Гавриил и познал самия онзи „просяк в съдрани дрехи“, който няколко години по-рано му казал: „Ще дойдеш на гроба ми и ще коленичиш“. Очите на шофьора, паднал на колене пред гроба на стареца Гавриил, се напълнили със сълзи.

 

 

Източник: zhivi v po mochty

 

Изведнъж почувствах Бога така близко

Март 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

  

Виктор Емолкин се родил и израснал в затънтено мордовско село. Преди да постъпи в армията завършил училище, работил като тракторист в местния колхоз и стругар в завод. По всичко изглеждало, че той ще тръгне по стъпките на много от своите съученици, които се пропили в ранна възраст. Но срочната служба във въздушно-десантните войски и войната в Афганистан коренно изменили неговия живот. Безкрайно дълга година и половина той воювал като снайперист в прочутия 350 гвардейски парашутно-десантен полк на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски. Участвал в десетки бойни операции, бил в обкръжение. Веднъж муджехидините се опитали да го пленят, но той не се предал, а бил готов да се взриви заедно с тях. И оживял.

През целия си живот Виктор Емолкин пазил в сърцето си православната вяра. Той нито веднъж не се отклонил от трудния път, който му бил приготвил Господ Бог. И Бог винаги го пазел.

 

Разказва редникът от Въздушно-десантните войски Виктор Николаевич Емолкин:

 

– Веднъж се бяхме разположили на поредното възвишение. Старите войници ме изпратиха в управлението на ротата, на съседния хълм. Когато притъмня, започнах да се спускам надолу. Спуснах се в ниското и през това време вече напълно се стъмни. Честно казано беше страшничко. Вървях без бронежилетка. Облечен бях с куртка с джобове – т.нар. „експерименталка” – току-що се беше появила. Най-отгоре елек, а в него три двойни магазина, четири сигнални ракети, две оранжеви димни шашки, четири гранати. Запалките на гранатите бяха отделно. Имаше случаи, когато куршум попадаше в гранатата. Ако гранатата беше сглобена, тя се взривяваше. Веднъж куршум попадна в „ефката” 1 на моя старши. Когато куршумът удари, той започна да крещи и да се прощава с приятелите: „На мама кажете това и това, на сестра ми – това и това!…” Много го болеше и той помисли, че умира. Притича докторът: „Къде, къде??!” – „Ето тук боли!” – „Нищо няма тук – само синина!” Куршумът попаднал в гранатата, гранатата ударила пластина от бронежилетката, а пластината – го ударила в гърдите. Ако запалката беше поставена, той със сигурност щеше да загине. После старшият ни показваше куршума, който беше заседнал между зъбците на „кожуха” на гранатата…

 

И така, спуснах се в ниското, после започнах да се изкачвам. Вървях много бавно, внимателно, ослушвах се. И изведнъж гледам – пред входа на една пещера тлее огън (накладен беше с дърва, които цяла нощ могат да тлеят без дим), а около този огън седят хора! Отначало помислих, че са наши. Но почти веднага съобразих – не, не са наши… Засега не бяха ме забелязали.

 

Как можах така да се заблудя, да объркам посоката и да се озова право при муджахидините?! Но не се изплаших много, приготвих се за бой. Насочих автомата, свалих предпазителя, патронът вече беше в патронника. Поставих запалката на едната граната. Взех „ефката”, разтворих „мустачките”, издърпах и хвърлих халката. Виждах не повече от десет души. Бяха на около двадесетина метра от мен. Мисля си – ще хвърля гранатата и ще довърша останалите с автомата.

 

Едва се приготвих, когато ми мина мисълта: „Никога не съм убивал човек толкова отблизо”. Когато стреляш от разстояние, тогава не е ясно – убил ли си го или не. Може врагът просто да е паднал? И веднага ми дойде втора мисъл: „А ако някой от тях е отишъл по нужда и изведнъж ми се появи в гръб?” Едва си помислих това и бам! – автомат отзад в главата ми… И вик? … Веднага дотичаха още двама – брадати, с автомати. На главите им – шапки, чиито краища се обръщат нагоре. Хванаха ме, замъкнаха ме в пещерата и ме хвърлиха вътре. Аз дори не успях да се изплаша, бях в някакъв шок. Инстинктивно сграбчих автомата в лявата си ръка, а в другата стисках силно гранатата със свалената халка. Гледам в ъгъла, върху един камък седи старшият. Той каза нещо и към мен се приближиха двама с въжета, искаха да ме вържат. Единият хвана автомата ми, а аз вдигнах готовата за взривяване граната. Вече се канех да я хвърля, когато старшият започна бързо-бързо да говори нещо и със знаци ми показва – спокойно, спокойно, недей… Онези двамата отскочиха назад. В пещерата бяхме четирима, останалите стояха отвън.

 

Питат ме „Шурави? 2 – „Да, шурави”. Започнаха да ми говорят, но аз не разбирам нищо на афгански! Говорят, говорят, нищо не разбирам. В някакъв момент разбрах, че това е краят, със сигурност няма да се измъкна оттук… Ще се наложи да взривя гранатата заедно със себе си. Тази мисъл ме хвърли в див ужас! Та аз съм само на деветнадесет! Нима това е краят ми?! И веднага ми направи впечатление, че мислите ми потекоха някак в друга посока.

 

Времето спря. Мислите ми станаха ясни и отчетливи. Изправен пред смъртта, аз се оказах в някакво друго пространство и време. Мисля си: по-добре да умра на деветнадесет години. Рано или късно – все едно ще умра. Ще бъда някакъв болен старец и изобщо вероятно ще имам трудности в живота. По-добре да умра сега.

 

И в този момент си спомних за православното кръстче под петлицата! Бях го зашил там още в Съюза. Мисълта за него силно стопли душата ми. Появи се някаква надежда – не за физическо спасение, а че мога да се обърна към Бога. И аз се обърнах към Него мислено: „Господи, страх ме е! Отнеми страха ми, помогни ми да взривя гранатата!” Беше ми много страшно да се самовзривя…

 

След това ми дойдоха мисли за покаяние: „Господи, аз съм само на деветнадесет. По-добре ме вземи сега. Сега греховете ми са все още малко, не съм женен, с момичета не съм имал работа. Нищо особено лошо в живота си не съм направил. А каквото съм сгрешил, прости ми!” И изведнъж почувствах Бог така близо, както никога в живота си повече не съм Го чувствал. Той беше буквално над пещерата. В този момент времето спря. Чувствах се сякаш с единия крак все още съм на този свят, а с другия – вече на онзи.

 

И тогава ми се откриха някакви неща, за които никога в живота си не се бях замислял. В движение разбрах, в какво се състои смисълът на живота. Мисля си: „Кое е главното в живота? Да построиш дом? Не. Да погребеш родителите си? Също не. Да посадиш дърво? И това не е важно. Да се ожениш, да родиш деца? Не. Работата? Също не. Парите? Дори е странно да помислиш за това – разбира се, не”. Не – не – не… В този момент почувствах, че вай-важното в живота е самият живот. И си казах: „Господи, не ми трябва нищо! Нито пари, нито власт, нито награди, нито военни звания, нищо материално. Колко е хубаво просто да живееш!”

 

После ми дойде мисълта: ако взривя гранатата, в частта ще помислят, че съм избягал при муджахидините. „Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че да не си помислят така за мен! Господи, и още една молба! Направи така, че да намерят тялото ми и да ме погребат у дома, на гробищата. На мама ще й бъде много по-леко, когато знае, че в ковчега лежи моето тяло, а не тухли. Тя непременно ще чувства това. Ще отиде на гробищата, ще си поплаче, имам и още три сестри – това ще й бъде утеха.” И аз почувствах някакво необяснимо спокойствие. Просто учудващо беше как в моята глава, на мен – деветнадесетгодишния младеж, идваха такива правилни мисли.

 

В този момент дойде едно момче, афганец, на около  шестнадесет години. Муджахидините го бяха извикали отнякъде. Оказа се, че той е живял година или две в Съюза, в Куйбишев (днес град Самара), и говори руски. Започнаха да ме разпитват чрез него – откъде съм, къде служа. Отговарям: в Кабул, в десантните войски. Тук сме на операция. Питат ме откъде съм родом. Отговарям, че съм от град Саранск. А момчето: „О, това е близо до Куйбишев!” „Да, съвсем близо”.

 

Муджахидините ми казват: „Предадохме на нашите, че сме взели пленник”. Отговарям: „В плен няма да се дам. Имам граната със свалена халка, ще се взривя заедно с вас. Знам с какво ще завърши пленът – виждал съм труповете на наши”. Те започнаха за разговарят помежду си. След това ме питат: „Какво предлагаш?” – „Предлагам… Може би ще ме пуснете, а?” – „Но ти си дошъл да ни убиваш?! – „Да, но в плен няма да се предам. Още никого не съм убил, тук съм от всичко на всичко месец и половина”.

 

Онези се посъветваха още малко, след това старшият ми казва: „Е, добре, ще те пуснем. Но при едно условие – трябва да ми дадеш куртката си. Куртката му беше харесала, защото беше „екперименталка”. Бяха ни ги раздали скоро и то само на нашата рота, за да изпитат дали са пригодни. А тя беше тежка като бронежилетка. Все едно, че мъкнеш върху себе си дюшек. Беше много неудобно да се ходи с нея из планините.

 

„Куртката може” – казвам. – Само се отдалечете”. В едната ми ръка беше автомата, в другата – гранатата. Опасявах се, че могат да се нахвърлят върху мен, докато се събличам. Оставих автомата, внимателно измъкнах едната си ръка от ръкава, после другата, с гранатата. Действах предпазливо, беше ме обхванало някакво безчувствие – истински страх не изпитвах. Когато помолих: „Господи, отнеми страха ми! Боя се да взривя гранатата” – Господ отне страха ми. В този момент разбрах, че човек се състои от 99.9 процента страх. Ние сами се обременяваме с този страх, оплескваме се с него като с кал. Почувствах, че от това и боледуваме. И ако страхът го няма, човек става съвсем друг.

 

Дадох на старшия куртката и той веднага я надяна. Останалите похвалиха куртката, а на мен казват: „Ти си истински „шурави”.  Хубасти, хубасти (Добре, добре)”.  Старшият ми казва: „Е, това е – пускаме те”. Даже чай ми наляха. Но аз не приех – току виж ме отровили. Дадоха ми бонбони, както и някакви кърпички – 30 на 30 сантиметра, върху които имаше бродерия и нещо написано на арабски. Също и овални лепенки, с размер около десет сантиметра, със същото изображение и надпис.

 

Казват ми: „Пускаме те, но трябва да ни оставиш автомата”.  „Автомата си няма да дам – отговарям аз. Разписал съм се за него. За загуба на автомат се предвиждат четири години в „дисципа”3. – „Добре, не ни трябва. И патрони нямаме за такива. Дай ракетите.” – „Това може – заповядайте”. Дадох им ги. „Можеш да тръгваш, пускаме те. Скоро ще се съмне”.

 

Напъхах всичко, което ми дадоха в джоба, станах и без всякакъв страх, сякаш бях на маса с приятели, тръгнах към изхода. Наведох се и излязох от пещерата. Отпред имаше площадка, дълга може би към десет метра. Муджахидините ми махат с ръка – натам, натам, оттам дойде!…

 

В първите секунди не мислех за нищо. Но щом минах пет метра, сякаш се събудих!… Обзе ме такъв страх, като че ли ме удари мълния! Първата ми мисъл беше: какъв глупак съм, сега ще ме застрелят в гръб! От тази мисъл ме обля студена пот и потече като струйка по гърба ми. Мисля си: даже куртката ми свалиха, за да не я пробият! Спрях… Реално почувствах куршумите в себе си, стори ми се, че вече стрелят! Реших да се обърна с лице, за да не ме застрелят в гръб. Обърнах се – а те ми махат с ръка: натам, натам!…

 

Обърнах се обратно и сякаш се хванах за нишчицата надежда на Бога. „Господи, моля Те! Ти почти ме спаси! Остават само пет метра Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че куршумите да не ме улучат!” Вървя, а чувството ми е, че все едно – ще стрелят! Останаха три метра. Не издържах, обърнах се: муджахидините ми махат с ръка – върви, върви!… „Господи, Ти почти ме спаси! Три метра останаха… Моля Те, спаси ме!” И се хвърлих в мрака!

 

Спуснах се в ниското, започнах да се изкачвам. Отначало исках да изхвърля гранатата, но съобразих – ако я хвърля, нашите ще ме довършат с гранатометите. Така и продължих по-нататък – с гранатата в ръка. Изкачвах се много предпазливо – да не почнат да стрелят.

 

В Афганистан е така: тъмно – тъмно… И щом слънцето изгрее – изведнъж става светло! Буквално пет-десет минути – и става ясен ден! „Стой, парола!” Казах паролата, някакви цифри бяха. „Ти ли си това?!” Изкачвам се – радостен. Старите войници дотичаха и се хвърлиха да ме тупат по гърба… А аз: „Леко, имам граната в ръката! Сега ще се взриви” Те се хвърлиха встрани! (Оказа се, че те наистина помислили, че съм избягал при муджахидините! И се изплашили – разбрали, че може доста да си изпатят за тази работа. И изведнъж – аз се връщам. „Ах, ти се върна!… Колко се притеснявахме за теб! Цяла нощ не спахме!” Аз въпреки всичко много се радвах, че всичко завърши така.) „Внимателно – казвам им – пръстите ми изтръпнаха”. Едни хванаха гранатата, други започнаха да разгъват пръстите ми. Накрая измъкнаха гранатата и я хвърлиха. Гранатата се взриви, командирът на взвода се събуди. Излезе: „Какво става тук? Кой хвърли граната?” – „Помислихме, че муджахидините се промъкват към нас! Решихме да метнем една”. Като че ли повярва. С това историята завърши.

 

После дълго размишлявах, защо останах жив. По-късно още няколко пъти се оказвах на границата между живота и смъртта. Веднъж, когато вече бях станал юрист, спечелих съдебно дело, а бандитите искаха да ме застрелят за това! После, не по своя вина, загубих дело, и за това също искаха да ме убият! През 1997 г., при едно завръщане от Америка, всички двигатели на нашия самолет отказаха. Падахме в пълна тишина над океана. Започнах да чета молитвите при изход на душата. Но непосредствено над водата единият двигател проработи. А през 2004 г. се разболях от безнадеждна смъртна болест. Но след като се причастих със Светите Христови Тайни, на следващия ден се събудих здрав. И в края на краищата ясно осъзнах – в безнадеждна ситуация човек често остава жив, само защото е готов достойно да умре…

 

 

 

1. „Ефка” – жаргонно название на отбранителна граната Ф-1

2. „Шурави” – афганско название на съветските военнослужещи

3. „Дисцип” – дисциплинарен батальон

А ти познаваш ли се с тази пчела?

Март 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

За първи път ние се срещнахме със стареца Паисий през 1972 г. още в килията на Честния кръст. Аз разговарях с моите близки и с още един човек, който дойде с нас. Беше лято. Жега. В стаята влезе муха. Започна да кръжи, натрапчиво! Тя прелетя над нас и ние я изгонихме. После кацна на носа на свети Паисий, и той нищо не прави. Кацна на веждата му, и той пак нищо не направи. След това тя прилетя към нас, и ние я изритахме, махайки с ръце и крака.

Старецът Паисий внезапно ни попита:

- Тя какво ви пречи?

Ние попитахме:

- Можем ли да я изгоним?

 

Той каза:

- Иди си по Божията милост, благословена муха.

И мухата излетя.

Ние някак потресени попитахме:

- Как така излетя мухата, отче? Как стана това?!

- Ако вие обикнете природата: животните, рибите, птиците, насекомите – и те ще ви заобичат – отговори той.

А около месец преди това, аз чух една история от отец Христодул от манастира Кутлумуш. Няколко души били в килията на стареца Паисий, и в това време там долетяла пчела. На тези, които седяли там им било писнало от нея, и един от тях започнал да я удря с хартията, която била в неговите ръце.

Старецът Паисий погледнал и нищо не казал.

След известно време пчелата отново се върнала, и този човек с хартията отново замахнал с нея. Тогава старецът се обърнал и казал:

- А ти познаваш ли се с тази пчела?

Той отвърнал:

- Не, не я познавам. А какво имате предвид?

- Хайде аз ще ви запозная – и продължил. Тази пчела няма да живее дълго: само около 60 дни. И за тези 60 дни тя ще извърши много добри дела. Тя твърде много и честно работи. Тя лети по цветята: наляво, надясно. Никога не лети на мръсни места. Помага да се опрашват дърветата, за да пораснат плодове, затова да можем ние да ги ядем. Тя долетя с много добри намерения. Знаете ли, защо долетя? Защото тук при нас има локум, той е сладък – поръсен с пудра захар. Тя долетя да си вземе малко от този сладък прах. Нека да ти покажа.

Старецът Паисий взел локум и го сложил на дланта си…

- Виж, сега, тя ще долети тук.

И наистина, след известно време пчелата долетяла. Кацнала точно на ръката на стареца и започнала старателно да събира пудрата захар със задните си крака. Старецът внимателно обърнал глава и попитал:

- И сега ще настояваш ли да я прогоня?

Изобличеният човек отговорил:

- Направете, каквото смятате за нужно…

- Вместо да я прогоня, мога да й помогна да излети.

Тогава той отворил прозореца, обърнал ръката си, захарта паднала долу, и пчелата отлетяла.

- Това е начин да покажем на човека, от когото искаме да се избавим, че трябва да си върви. Всичко трябва да бъде учтиво и с добро сърце.

- Какво разбра? – попитал светецът онзи човек с хартията.

И той трябвало да си признае, че единственото, което е видял у тази пчела, било, че тя е дошла за да го ухапе. Докато старецът Паисий видял у нея всичко друго, освен това.

- Аз, разбрах, колко е важно да имаш добри помисли – отговорил той.

Именно по този начин свети Паисий разговарял с човека, с неговата душа – много тактично и внимателно, като хирург. Това е само един от случаите, а подобни на него до сега за записани много. Те ни помагат да се усъвършенстваме и да растем.

Източник: http://pokrov.pro

 

 

 

Малките камъчета обръщат семейната каруца

Март 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж при мен дойде на изповед една жена около петдесет годишна. Когато била дванадесет годишно момиче, баща й си отишъл от семейство им, и през целия си живот тя го ненавиждала и не е общувала с него. Той се опитвал да се свърже с дъщеря си, но тя не искала да контактува с него, проклинала го и не желаела да го види.

Изминали около четиридесет години и баща й починал. И тогава тя дойде, и започна да обяснява: „Аз, разбира се, разбирам, че това е лошо, но и до сега продължавам да съм му обидена“. Аз й отговорих по стандартен начин: „Опитайте се да се молите, да се покаете, всичката тази злопаметност не е много добра“.

След като разказа за баща си, тя започна да си припомня детството и в същата изповед между другото спомена, че веднъж като била на дванадесет години откраднала от майка си пет рубли. А аз самия не зная, какво ме накара да я попитам, и й казвам:

- А вие от нея поискахте ли прошка?

- Не, не съм поискала – отговори тя.

- Трябва да поискате! – посъветвах я аз.

Тя възрази:

- Мама живее на село, тя е на осемдесет и няколко години, вероятно, не си спомня нищо.

А аз въпреки всичко я убеждавах:

- Не, трябва да отидите и да поискате прошка.

После й прочетох разрешителна молитва и се разделихме.

Няколко седмици по-късно аз отново видях тази жена. Тя дойде при мен в ужасно състояние: разплакана и буквално се тресеше. Тя дълго плака, но накрая, се успокои и разказа, че отишла при майка си на село и между другото и припомнила:

„Знаеш ли, майко, когато бях на дванадесет години, аз взех от твоето портмоне пет рубли и нищо не ти казах, и наскоро отидох на изповед при отеца, и той ми каза да поискам прошка от теб“.

Мама заплака и ми разказа:

„Когато твоя баща пиеше много – толкова много, че започна да краде пари. Когато ти беше на девет години, аз не издържах и реших да го изгоня. Той ми поиска прошка, стоеше на колене, и аз му дадох последен шанс. След това той се стегна и си намери работа. Но, когато ти беше на дванадесет години, на мен не ми достигаха пет рубли. Попитах те, а ти ми отговори, че не си ги взимала. Тогава обвиних за всичко съпруга си, и се скарахме. След това той си отиде и повече не се върна.“

Когато жената узнала за всичко, омразата й към баща й изчезнала, и вместо нея се появил цял товарен влак с вина – макар че, погледнато обективно, нейната вина е не голяма. Какво са това пет рубли? Дребни. Но чрез такива дребни неща Господ отваря нашите очи.


източник: http://duhovnyj.ru

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий

Март 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

След като о. Аверкий (това е името на Стареца Паисий Светогорец, когато е бил постриган за монах през 1954г.) преминал през основните манастирски послушания, игуменът и Духовния събор го назначили за помощник в дърводелната на манастира. Там старши бил стареца Исидор, монах с труден характер. В най-добрите за обителта времена там имало шестима дърводелци. Сега бил останал само о. Исидор. След като го избрали за член на Духовния събор, той изобщо бил престанал да се съобразява с мнението на другите, дори на игумена. Нито един брат не можел да издържи под негово началство повече от една седмица. До такава степен о. Исидор се държал към всички крайно грубо, а в работата изобщо бил нетърпим.

Така например, той започвал да прави прозорец. Прозорецът не се получавал, той нервничел, захвърлял работата наполовина свършена и отивал да прави врати. И с вратите всичко ставало не така, както трябва, той пак нервничел, зарязвал започнатата работа и отивал да прави покрива. Винаги оставял работата недовършена, а каквото свършел, било през куп за грош.

О. Аверкий се натъжавал, че работата вървяла зле, но не казвал нищо. Дори когато някой от членовете на Духовния събор, разглеждайки поредното изделие, с недоумение питал: „ Как сте могли да го направите така калпаво?“, той не отговарял нищо. „ А какво да кажа?“ – си мислел той – „ Че стареца Исидор е взел размерите грешно? И каква полза от такъв отговор? По-добре да си мълча – току-виж, Бог ще благоразсъди за мен нещо друго“.

Веднъж клисарят ги помолил да направят рамка за една от иконите на аналоя. О.Аверкий направил рамка с жлебове, за да може да се закрие иконата със стъкло. Щом о.Исидор видял жлебовете, започнал да крещи:

- Жлебове! Защо жлебове? Кой иска да покрие иконата със стъкло?

- Да бъде благословено – отговорил о. Аверкий и отнесъл иконата на клисаря без стъкло.

Клисарят се разсърдил и възкликнал:

- Рамката трябваше да е със стъкло! Къде е стъклото, изпаднал в прелест глупако?

- Благословете – отговорил о. Аверкий и отишъл при о. Исидор за стъкло.

Но о. Исидор не искал да дава стъкло и раздразнено му закрещял:

- Иди и кажи на оня, който ти е казал, че рамката трябва да е със стъкло, че той е прелъстен тъпанар! Не, не, и не, никакво стъкло няма да има!

О. Аверкий още дълго време ходил от единия старец до другия, не казвайки нищо друго освен „благословете“ и „да бъде благословено“.

Между другото, о. Исидор виждал зле и затова вземал неточно размерите на изделията. Но ако о. Аверкий, забелязвал това и загрижено питал: „ Геронда, тук не е ли размерено накриво?“ – о. Исидор отговарял: „ Главата ти е размерена накриво“.

А ако о. Аверкий предлагал: „ Геронда, благословете сам да взема размерите?“ – о. Исидор казвал: „ Затваряй си устата. Ти само едно можеш да правиш – да казваш „ благословете“ и „ да бъде благословено“. При такава работа много дъски се режели погрешно и отивали на боклука. О. Аверкий се мъчел да спаси каквото може, с труд ги опазвал да не отидат в печката и при все това се стараел да ги използва за нещо полезно. Работа, която можела да се свърши за един ден, под ръководството на о. Исидор обикновено отнемала пет дена.

Въпреки, че в дърводелната едно митарство сменяло друго, о. Аверкий всяка вечер правил поклон пред о. Исидор и с голямо смирение и благодарност му казвал: „ Благословете“.

„ Кой знае“- мислел си той – „ може пък този човек да е изпратен от Бога, за да ми помогне? Как да не му благодаря за това?“

Освен това, о. Аверкий си обяснявал случващото се така: „ Той е моят благодетел. В Коница клиенти са ме чакали по две години да се освободя, за да ми поръчат нещо, а през това време другите майстори стояха без работа и хляб. Сега плащам за тия грехове“. И преподобния старец си спомнял: „ О, каква огромна полза ми донесе този човек! Той ме би така, както бият в камъните уловен октопод. Но по този начин ме очисти от цялата „октоподна чернилка“.

Въпреки, че о. Аверкий се изморявал достатъчно в дърводелната, той взел благословение да помага и в други послушания, за които отговаряли стари или болни монаси. Често, завършил работата си в дърводелната, той идвал в трапезарията, за мие посуда, а после да помага и на други места, където имало нужда. „ Колкото повече помагам“ – казвал си той, „толкова по-малко ще се изморяват и мъчат другите.И защо да не се потрудя и да се поизморя? В армията си рискувах живота, за да спася други, че тук ли ще се предам на някаква посуда? Там се жертвах за живота на мои другари войници, миряни. А сега не мога ли да се жертвам за моите духовни братя – монасите?“

По-късно старецът си спомнял: „ Как се справях само, летейки от една работа на друга! Правех така, че да е леко на някой брат, после пък на друг – още повече…Това ми даваше огромни сили и огромна радост“.

Духовната отзивчивост и деликатност на о. Аверкий го подбуждали да прави така, че да помага и при все това да остава незабелязан. Понякога нощем тайно чистил нужниците в манастира. Когато на сутринта искали да разберат, кой е направил това, о. Аверкий казал името на един брат, който обикновено бил склонен да бяга от работа, за което често бил порицаван от членовете на Духовния събор. Този брат се чудил, че го хвалят за неща, които не бил свършил, дал си сметка, че за това ще отговаря пред Бога и решил занапред да върши повече от онова, за което му било определено послушание.

 

Източник: Исихазм ру

 

 

 

 

Благотворителност, облечена в достойнство

Март 5, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една богата жена минавайки покрай един човек, който беше седнал в близост до централния пазар и продаваше яйца, го попита рязко:

 

- Колко струват яйцата?

 

Старият продавач, поглеждайки я, тихо отговори:

 

- 30 стотинки, яйцето, госпожо.

 

- Ще купя 10 яйца, ако ми ги дадеш, за по 25 стотинки едното.

 

- Съгласен съм, ще ви ги продам на тази цена, на която желаете. Може би беше добре, че купихте от мен, макар и на малко по-ниска цена, защото днес не съм продал още нито едно яйце.

 

Госпожата взе яйцата и остана с чувството, че е спечелила… Тя сложи яйцата в своя двуместен спортен автомобил и седна в ресторанта отсреща на улицата с приятелката си.

 

Там, поръчваха всичко, което им хареса и макар че взеха много храна, ядоха малко и оставиха останалото на масата. След това поискаха сметката. Беше 37,30 лева и те дадоха 40,00 лева, оставяйки останалата част на сервитьора като бакшиш.

 

Това беше нормално за сервитьора, но беше болезнено за продавача на яйца, който стоеше отсреща.

 

Въпросът е:

 

Защо показваме нашата сила, винаги когато срещаме по-слаб човек? И защо сме  щедри, с тези, които не се нуждаят толкова много от нашата щедрост?

 

Някъде бях прочел:

 

“Баща ми купуваше прости неща от бедни улични продавачи, на скъпа цена, въпреки че нямахме нужда от тях. Понякога ги плащаше много повече.

 

Бях учуден от този му навик и веднъж го попитах:

 

- Тате, защо правиш това?

 

Тогава баща ми отговори:

 

- Синко, това, което правя, е благотворителност облечена в достойнство.

 

„Иди и ти прави също така“

Февруари 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж в един православен храм влязъл протестантски проповедник с Библия в ръка. Точно тогава службата завършвала. Протестантът се приближил до свещеника и казал:

- Дайте ми 15 минути време и ще ви докажа с Библията, че не трябва да почитате иконите и че изобщо всичко това, което правите, е неправилно.

- Добре, ще ви дам! – отговорил свещеникът.

„Проповедникът“ си свалил сакото, усмихнал се и взел да разлиства Писанието доказвайки на хората, които били в храма „грешките“, допускани от православните. Минали 15, 20, 30 минути…

Накрая свещеникът го прекъснал и му казал:

- Знаете ли, хората са били цяла седмица на работа, а сега са стояли два часа на службата… По принцип им стана ясно всичко, каквото искахте да кажете. А сега искате ли и аз да ви докажа, опирайки се на Св. Писание, че сте длъжен да се обесите?

Трябва да споменем, че свещеникът бил достатъчно възрастен и е видял какво ли не в живота си.

- Какво? Как? Да се обеся? – объркано възкликнал протестантът. – И къде е написано това?

Свещеникът взел Библията, отворил я, посочил с показалец в текста и казал:

- Чети, какво е написано тук! – А там било написано: „… и той (Юда), излезе и отиде, та се обеси“ (Мат. 27:5).

След това обърнал няколко страници и прочел: „Иди и ти прави също така“ (Лука, 10:37)…

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

 

Съкровище от Бога

Февруари 19, 2018 in Начална страница, Семейство

Цял месец вече тримата иманяри търсели напразно скритото съкровище. Брадясали, мръсни и полугладни, мъжете се скитали нощем из пущинаците като привидения с фенери в ръце.

 

Все из места, за които се шепнело, че може да има тракийска могила с богато погребение. А в тоя край могили не липсвали. Можеш да преровиш тонове пръст, ако си струва, току попаднеш на гробницата на някой тракийски цар или вожд, погребан с позлатена колесница, доспехи, оръжие, ритони и статуетки от чисто злато, с пръснати наоколо сребърни тетрадрахми, накити, амуниция…

 

И така да си осигуриш „тракийска пенсия“, според иманярския жаргон, с която да си живееш обезпечено и щастливо. Тогава – сбогом, работа за „жълти стотинки“, сбогом, мизерно съществуване! По тези места и хайдути са бродили, и кърджалии, що имане крие в себе си майката – земя. Само да го намериш! Ама то, пустото, мълчи си и вдън земя се спотайва, не на всеки се открива. Иска си жертвата.

 

И така неусетно те обсебва, и ума ти грабва, че цял в мрежата си те омотава и вече ни глад усещаш, ни жажда, ни сън те лови, а само за него си мислиш, как да го откриеш с цената на всичко. Дори и да е цена на живот. Петър бил най-младия от тримата. Двамата стари, изпечени иманяри го подлъгали да тръгне с тях. Разказали му сладки медени истории за лесно забогатяване, на бутилка ракия в една кръчма. Знаели сигурни знаци за съкровища, които само чакали да ги освободиш от вековния им плен в пръстта.

 

А той в това време се намирал в труден период. Макар, че си имал и дом, и жена, нямал желание да се прибира вкъщи. Седма година, откакто съпругата му напразно се надявала да си родят детенце, но не би. Отношенията им били охладнели, Петър захванал все по-често да се запива с приятели, отпуснал се, загубил и работата си. Смятал се за неудачник. Предложението на иманярите попаднало в добра почва и ето че в желание да промени живота си тръгнал с тях по пущинаците. Като най-млад и по възраст, а и в занаята, копаел с кирка и лопата, отмествал камъни с лом, сечел коренища с брадва, докато другите повечето следели за някакви тайнствени знаци и нишани, указващи местоположението на мистериозното съкровище. А то сякаш, колкото повече го търсели, толкова по-упорито се заравяло надълбоко в земните недра. Една нощ уморените мъже стигнали предела на силите си, седнали край огъня и умислено загледали играещите пламъци. Опротивяло им да ринат в безсмислени опити могили, където не намирали нищо друго освен гола пръст. Май било дошло време да се откажат и да се върнат по домовете си, кой от където е.

 

Тогава най-старият иманяр предложил нещо. От памтивека, от езическите славянски времена имало такъв обичай – щом съкровището не искало да се покаже, значи, трябва да му се принесе жертва. Правело се по следния начин – вечерта молитва, а на сутринта се вглеждаш какво е оставено на пепелта като изображение. На каквото прилича, такова трябва да се принесе като жертва. До три пъти. И тогава имането ще им се открие. Нека и това да опитат, пък ако не стане, значи, не било писано.

 

На първата сутрин зърнали на пепелта нещо, което наподобявало птица. Убили една врана и я принесли ката жертва да изгори на огъня. После търсили с особено усърдие цяла нощ, но напразно.

 

На втората сутрин фигурката приличала на куче. Намерили и убили едно безстопанствено псе - и пак нищо.

 

На третата сутрин онова, което видяли, ги оставило без дъх. На пепелта ясно се виждало очертанието на човешка фигура.

 

Дълго стояли и мълчали, без да се осмелят да кажат каквото и да е. Но накрая най-старият иманяр – корифей в занаята, отсякъл със суров глас, че след такава жертва съкровището ще им се открие със сигурност. За какво са се бъхтали толкова време по пущинаците като бездомни кучета, ако сега се откажат? И успял да ги придума да отвлекат едно дете от циганския катун, който бивакувал около рекичката. Нямало кой да се разтревожи особено за изчезването на едно циганче от многолюдно семейство, казал им той. Като намерят съкровището и забогатеят, после все някак ще изкупят този си грях.

 

Решили се. Примамили едно детенце, къпещо се в рекичката и го отвлекли. Вързали жертвата и приготвили ножа.

 

Тук обаче заспорили кой ще извърши кръвнината. Човек е все пак, а не животно или птица. Най-добре било жребият да посочи екзекутора. Приготвили три клечки – две дълги и една къса. И теглили жребия.

 

Петър пребледнял, като изтеглил късата клечка. Късно било да се дърпа – другите двама го гледали с такъв зъл и див поглед, че можел сам да стане жертва. Взел с трепереща ръка ножа. Но помолил да го оставят сам с детето. Нарамил вързаната жертва и я завел дълбоко в гората. Крадешком хвърлил поглед към детето. После по-внимателно, с учудване. В очите на жертвата не забелязал страх, само дълбока тъга. И без да съзнава, отпушил устата му.

 

- Убий ме, чичо – продумало детето.

 

- Убий ме, няма да плача, обещавам ти. Ти не знаеш колко искам да умра. Туй мойто не е живот, чичо. Сираче съм, ни баща имам, ни майка. Циганите ме взеха веднъж със себе си, като се скитах. Все гладен ходя, все мръзна. Да прося ме карат, да крада. Не ща да живея повече такъв живот.

 

Чак сега Петър забелязал колко много не прилича то на циганче. Беличко едно такова, със светли очички. Като ангелче. Ножът паднал на земята. Метнал върху раменете си неосъществената жертва и хукнал да бяга. Докато стигнал до къщата си. Бутнал детето пред очите на изумената си жена.

 

- Катерино, ето синчето ни. То вече е нашето дете. Ще го отгледаме, ще се грижим за него, ще го изучим. Тръгнал бях като несвестен да диря съкровище, готов бях и убийство за него да извърша, а ето, Господ се смили и ме вразуми, като ми откри друго съкровище, много по-ценно от всичко. Да Му благодарим, че ни направи богати!

 

Така завършила тази история, случила се в недалечното минало, за поука на тези наши лекари и родители, които поради подобни и други причини си измислят оправдания и посягат на нашето бъдеще – нашите неродени беззащитни деца.