Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски

Ноември 6, 2019 in Беседи, Начална страница


Някога един поклонник ме помоли да му кажа какво зная за прочутите голи аскети на Света Гора. Казах му, че и аз чух да говорят за тях и четох също така. Но понеже нямах личен опит, се сдържах да отговоря, след като предварително трябваше да попитам. Отидох при стареца Паисий. Беше след Пасха, помня го. Нямаше хора. Прие ни – бях ходил с един приятел фотограф – с неговия спонтанен хумор, характерен за него, с неговата любов. След като дискутирахме различни неща, му казвам:


- Геронда, да ви кажа още нещо. Идват мнозина и питат дали наистина съществуват голите аскети…


Старецът Паисий ме погледна по неговия характерен начин отдолу догоре, и за части от секундата, усмихвайки се, обърна хода на въпроса:


- Ти, благословена душо, какво казваш? Съществуват или не съществуват?


- Геронда, какво да кажа? Защо да не съществуват?


Тогава и той ми каза:


- Слушай, папа-Танасе! Когато те питат, да казваш, че съществуват.


- Добре, геронда, обаче аз не ги познавам – му отговарям и старецът ми „затули” устата.


- Благословена душо, трябва на всяка цена да ги познаваш? Ти си съдията на вселената? Други са ги познавали…


- Геронда – му казвам изпълнен с копнеж да науча, – вие познавате ли ги?


- За какво са ти, благословени човече, та ги намесваш сега? След като ти казвам, че съществуват, за какво питаш сега…


- Геронда, не питам от любопитство, а за да зная какво да отговоря на хората, които искат да научат.


Старецът Паисий започна откровението:


- Да, познавам четирима от тези свети аскети.


- Колко са всички, геронда?


- Седем, благословени човече.


- Истина ли е, че следват начина на живот на свети Петър Атонски?


- Бре благословени човече, на Света Гора съществува начин на аскеза, много по-труден и по-велик от този на голите аскети!


- Какво имате предвид, геронда? – го питам, след като интересът ми бе достигнал своя връх.


С духовна разсъдителност той избягва отговора, казвайки:


- Ако ти кажа сега, духовно ще ти навредя. Няма да получиш полза. По-скоро ще си навредиш. Остави това. Друг път. Ако стигнеш до тази мяра, ще ти кажа. Сега не е по твоята мяра тази аскеза.


Впечатлих се. Жадувах да науча повече и продължих въпросите:


- Вие откъде ги познавате?


- На всеки пет години имам среща с тях. Ето, сега, тези дни очаквам един от тях, папа-Серафим. Ще дойде да разговаряме…


Така, след като ме увери старецът Паисий, го казвам и аз открито, че тези свети подвижници съществуват и днес на Света Гора!


*****


- Отче, защо направихте паралел – във вашето събеседване със стареца Паисий – между голите аскети и св. Петър Атонски?


- Свети Петър Атонски е първият известен подвижник, живял тук на Света Гора, преди още монашеството да получи организираната форма, което станало след 960 г. при св. Атанасий Атонски. Св. Петър живял в пещерата, която се намира между скита Кавсокаливия и Великата Лавра. Пещерата е запазена до днес. Св. Петър повече от петдесет години живял напълно гол, хранейки се с малко ядливи треви. Единствената му „компания” били светците, Ангелите, птичките и животните в гората!


- Тези хора как се причастяват с пречистите Тайни?


- Св. Симеон Нови Богослов казва, че има два начина на причастяване с Бога – светотайнственият и мистичният. Светотайнственият става в рамките на св. Литургия, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Мистичният не е за всички, а за малцина! При него Ангели Господни причастяват! Някога приснопаметният старец Герасим Микрагиански ми каза: „Слушай, отче Атанасие! Покойният о. Григорий Духовник – който почина в Господа през 1926 г. – ми беше казал, че той самият причастявал голите подвижници тайно”. Сега, що се касае днес, нямаме ясна информация. Някои от тях трябва да са свещеници, някакъв начин несъмнено имат.


Можем ли да установим техните географски граници? Живеят, примерно, на върха Атон?


И на този въпрос отговори старецът Паисий. Беше ми казал, помня, че живеят около Атон. Даже го попитах дали се явяват на тези, които те искат, и той ми каза: „Да. Може да са и тук отпред сега и да не ги виждаш!… ”


Вие принудихте стареца Паисий и аз на свой ред ще принудя вас, отче Атанасие. Какво друго знаете за тези хора? Чувал съм например, че когато Господ призове някой от тях при Себе Си, аскетите допълват техния брой „по необясним начин”.


Така техният брой остава неизменен.


Не знам точно как става, но старецът ми каза, че когато някой замине при Господа, те знаят кой е достойният негов наследник и го приканват тайно. Как става точно, не мога да кажа, защото нямам този опит. Каквото ми каза старецът Паисий мога да (го) кажа.


Слава Богу, познавахме много добродетелни старци. Затова и нашата отговорност е голяма. Да знаеш и да не вършиш (това, което знаеш), както аз, е голям проблем…


Отче, кажете ни няколко думи за смисъла на броеницата. Мнозина се интересуват да научат за нея. Знаете, че много хора – мъже и жени – я носят на ръката си като „филакто”, „за здраве”, без вероятно да знаят нейното значението, символизъм, но и употреба.


Наистина, брате мой, помрачени от тежестта и облака на греховете, молим за просветлението на Светия Дух чрез броеничката, която е спомагателен инструмент в повтарянето на молитвата. Броят на възлите, който има всяка броеница, е разнообразен. Една има 12 възелчета (касае се за броеничката, която носим на пръста) и я наричаме пръстеница. Другата, която носим на китката, като гривна, има 33 възелчета, колкото са земните години на Христос. След това, броеницата със 100 възелчета я даваме обикновено на мирските братя или на послушниците, които правят по сто поклона. Накрая, тези с 300 възелчета ги използваме ние, монасите, за да броим поклоните. Разбира се, броенето е нужно за едно начално състояние. След това, когато човекът напредне, не е нужно броене. Множеството харизми, които приемаш от молитвата, те пренася на едно друго равнище на опитно богопознание, оттук броенето донякъде става „пречка” за тази връзка с Бога.


Тогава оставяш встрани броеничката. Оттам нататък има друг начин.


Въпреки това е благословено и нека да я носят братята ни, без вероятно да разбират какво означава. Разбира… дяволът (както казваше папа-Ефрем в Катунакия) какво означава броеницата! Дори само това да я има в джоба ни, е велико нещо, допълни осветеният подвижник.


*****


Днес много хора се измъчват по много и различни начини от влиянието на зли духове. Какво може да каже Света Гора, светите старци, на тези, които се терзаят от нечистите духове?


Не трябва да обвиняваме за всичко злите духове. Много пъти ние самите даваме повод да идват да изкушават. Ако не направим място за лукавия, няма да ни изкуши. Даже много пъти… сами се изкушаваме!


Помня един разговор със стареца Порфирий за антихриста, тогава, когато много се говореше за него. Беше легнал в леглото си и ми каза:


- Я ми кажи, тук, където стоя аз, ти можеш ли да седнеш?


- Разбира се, геронда! – му отговорих. – Как да не мога!


- Бре, – ми каза така, както очарователно говореше – луд ли си? Ще паднеш върху мен и ще „гръмна”!


- Е, да, геронда, трябва вие да станете, за да седна аз – допълних, поправяйки се.


- А! Браво, точно така. Така става и с душата ни спрямо Христос и антихриста. Когато на трона в душата ни стои Христос, антихристът може ли да намери място?


- Не, геронда.


- Е! За това, дете мое, ти казвам. Нямаме Христос в душата ни. Ако Го имахме, дяволът изобщо нямаше да ни доближава. Но за съжаление ние не внимаваме и влиза вътре трижди проклетият, а Христос, Който е много любезен, стои на вратата и хлопа. Ако Му отворим, влиза вътре. Докато дяволът един процеп да намери, нахълтва безсрамно и ако влезе, не излиза повторно! Затова е нужно да сме много внимателни в живота ни, за да не правим място на сатаната. Много пъти не внимаваме и или го споменаваме или пращаме „по дяволите” децата ни или жена ни или мъжа ни или други хора…


Старецът Паисий ни каза веднъж за неговия кръстник и старец – свети Арсений, тогава, когато още бил жив:


Една негова съседка придобила детенце. Един ден, когато то плачело в люлката, майката се втурнала задъхана:


- Арсение, Арсение тичай! Тичай бързо! Моля те, тичай колкото по-бързо можеш!


- Защо? Какво става? – я попитал изненадано той.


- Тичай ти казвам, тичай! Изчезна люлката с бебето!


- Изчезна? Какво? Как? Кажи ми точно какво стана! – й казал строго, имайки вътрешно известие.


- Ами, Арсение, плачеше постоянно, ядосах се и го пратих „по дяволите”. Ама какво направих! Какво направих! Моля те, направи нещо, Арсение! Направи нещо, защото ще полудея! Много те моля! Моля те, ела…


- Какво да правим сега, ах, ах! Видя ли какво стана? О, Боже мой…


Така казал и взел в ръцете си Псалтира. Не знам какво прочел оттам, но веднага щом свършил, бебето се появило на мястото му – както било преди – заедно с люлката!


Веднага щом ми разказа това, старецът ми каза:


- Ах, папа-Танасе, колко грешат родителите и всички хора, които при най-малкото се изразяват така и пращат на сатаната други хора… Какво ще прави и той! Работа търси да намери, място търси да намери и когато хората нямат духовен живот и Светия Дух, тогава влиза и създава проблемите, които създава…


Затова проблемът, мисля, че е личен, субективен, проблем на субективно преживяване на Божията благодат. Когато живеем Божията благодат, изкусителят не смее да дойде.


Старецът Паисий казваше: когато желязото е нагорещено, мухата не може да остане върху него!


След това старецът допълни: всичко е от Бога. Ако някоя душа има духовна полза, това се дължи на благото разположение, което има, на благия помисъл, който има. Разбра ли, папа-Танасе?


Говорихте за молитвата, казвайки и мнението на старците. Разбира се, ще се върнем към нея. Моля сега да се спрем върху поста като аскеза.


Винаги съветваме поста да се спазва не с някаква друга цел, а понеже виждаме ползите, които идват от него. Да тримирят тези, които могат. Разбира се, малко е трудно в света, защото и постът има своите предпоставки. Изисква пълно въздържане от говорене. Когато някой говори постоянно, се изморява твърде много. Изчерпва се силата му, докато ние тук, монасите, имаме пълна тишина. Ако можем да правим това, ще е добре. Но не да правят безразсъдни неща, които ще увредят здравето и тогава – както казва и папа-Ефрем в Катунакия – вместо да постим, ще се принудим да ядем и месо и дори на Разпети Петък! Подчертаваме, че всичко става с благословението на духовника, защото по някой път надценяваме силите си, мислейки, че можем да правим повече в нашата аскеза – нещо, което не е осъществимо. Друг път смятаме, че не можем да правим определени неща, които наистина можем да правим; просто не сме опитали.

 

превод: Константин Константинов

 

Златната кутийка

Ноември 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.


из книгата: „Живата вяра“

 

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Заради теб им подарявам живота

Юни 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 


В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

 

Светогорски истории

Май 20, 2019 in Начална страница, Сладкарница


Когато бях начинаещ монах, отидох при стареца Паисий и му казах:

- Ама отче, колко време? Вече една-две години нищо не видях!

Мислех, че още от първия ден ще започнат чудеса, нетварна светлина…

Той ми отвърна:

- Добре, какво искаш, да възкресиш някой мъртвец? Какво ти стана, че препираш толкова много?

Естествено, тогава четяхме – четете и вие книгите на светците, техните жития – и си мислех, че тези неща стават, така да се каже, не след дълго – започват например чудесата, знам ли, пророчествата, всички тези работи.

Сещам се, веднъж, когато бяхме в корабчето и пътувахме към пустинята, към скита, в който живеехме, не знам как дойде изкушението – имаше двама поклонници миряни, които казаха:

- Виж, тоя монах сияе! – за мене.

Очаквах мига, в който още някой щеше го каже! Нетърпение… След това разбрах, че ако например там имаше велики старци, щяха да ме предупредят:

- Внимавай, защото демоните са ти се присмели!

С други думи, това е осмиване, подигравка, която врагът върши, за да ни накара да препираме и да сме нетърпеливи.

Загубихме!

Сещам се, един път на Света гора, когато бях там, се случи нещо. Да видите как Бог действа! Там, където живеехме, сами режехме дървета. Живеехме в пустинята, имахме мулета. С тях ходехме надалеч до върха Атон, режехме големи дървета с резачката, след това – на по-малки парчета. Товарехме ги и ги използвахме за нашия ръчен труд, за отопление през зимата и т. н. Дебелите дървета ги режехме на дъски, имахме големи триони. Слагахме ги върху количката и върху нещо като релси, имаше лист, който режеше дървото на дъски. Примитивна работа. Веднъж, когато работехме, един млад монах, който не беше много запознат, не прояви внимание. Искаше да сложи дървото върху количката, но тя захапа расото му. Движеше се със стремителна скорост да срещне листа, който се въртеше, за да нареже дебелото дърво и с това щеше да нареже и монаха. Ние дори не успяхме да осъзнаем какво става. Друг монах, който малко понакуцваше с единия крак и беше много простодушен, само като видя как количката влачеше младия монах и листът щеше да го нареже, за части от секундата се втурна с всички сили, хвърли се върху него и не знам как точно, блъсна го да се освободи от количката, но тя захапа него. Точно когато стигна пред самия лист, количката спря на момента. Без никой нищо да натиска! Ние загубихме ума и дума. Това съоръжение работеше с нафта, а не с ток, та да спре. Спряхме машината след това, но режещия лист се въртеше на празни обороти още 30 минути. И се сещам за този мир, който беше изписан върху лицето на този човек. След като слезе, знаете ли какво каза?

- Загубихме!

Загубихме – той очакваше листът да го нареже, а загуби.

Да поспиш в дома на Отца си

Припомняш ми някой, който беше дошъл на Света гора. Остана няколко дена и към края на службата каза: „Какво безсъние! Днес не мигнах!“ Той се опитвал да спи по време на службата, но не му се доспивало и мислеше, че го е обхванало безсъние. Вижте, сънят може да унесе човека, не е странно. Спим и в храма, горко ни. Но не отиваме там с цел да спим. Е, и да ни унесе малко… Някои спят, гледайки телевизия и докато се карат, и дори се пребиват, а да не спиш в храма? Това също е благословение. Днес хората вземат лекарства, за да спят. И се молят да имат един час сън. Знаете ли, аз познавах хора, които се чувстваха толкова приятно в храма и поради това им се доспиваше. В Патерика попитали един авва: „Ако видя брата до мен да спи в храма, трябва ли да го побутна да се събуди?“. И той отговорил: „Ако бях аз, щях да му донеса възглавница, за да спи по-добре!“. И защо? Докато ние сме по-строги (и сме готови) да му ударим един ритник и да му кажем: „Не те ли е срам да спиш в храма?“. Другият обаче го видял с благ помисъл – какво благословение е този човек да спи в храма! Защото Църквата е дом на неговия Отец, намира се в прегръдката и в дома на Отца и се чувства толкова добре, че сънят го унася. Така човек гледа на нещата с добър помисъл и не се скандализира. Във всеки случай аз се радвам изключително много, когато виждам хората да спят в храма. Разбира се, не да спят от леност, тоест целия ден да са почивали, а да спят от труда на бдението и молитвата – и ги гледам, и имат хубаво и мирно изражение, и си казваш – виж, колко хубаво! Тези млади хора можеха да са в дискотеките, да се бият, да танцуват и да спят от многото танци. Или някой да заспи в колата и да се пребие. По-добре тук, да бди цяла нощ, а сетне – унесло го е малко, и виждаш, че този сън е свят и благословен, и дори освещава. Не е ли така? Вместо да спят някъде другаде, спят в храма. Но не бива да отиваме там с тази цел. Горко ни! Защото тогава ще се стигне до нещо друго.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Издание на Ловчанската митрополия

 

 

 

Студент

Май 15, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Отначало времето беше хубаво и тихо. Цвърчаха дроздове и в съседство, откъм блатата, се чуваше някакво животинче, което жално скимтеше, като че ли свиреше в празна бутилка. Провикна се един горски бекас и изстрелът по него оттекна игриво в пролетния въздух. Но когато в гората се стъмни, неочаквано от изток задуха пронизващ вятър и всичко се умълча. По поляните се разпростряха ледени тръни и в гората стана неуютно, глухо и безлюдно. Ухаеше на зима.

Иван Великополски, студент в Духовната академия, който се връщаше след дълго отсъствие у дома, вървеше през цялото време по пътечката сред прогизналата от влага поляна. Пръстите му се вкочаниха, а лицето му пламна от вятъра. Стори му се, че внезапно настъпилото застудяване е нарушило реда и синхрона в природата и поради това се свечери по-бързо, отколкото трябваше. Наоколо беше пусто и някак си особено мрачно. Само в зеленчуковите градини на вдовиците до реката светеше огън. Далеко, на около четири версти, където беше селото, всичко беше потънало в гъста и хладна вечерна мъгла. Студентът си спомни, че когато излезе от дома, майка му , седейки в сянка на пода, чистеше самовара, а баща му лежеше на печката и кашляше. Обикновенно на Разпети петък вкъщи нищо не се готвеше, а страшно му се искаше да яде. И сега, свивайки се от студ, студентът мислеше за това, че точно същият вятър е духал и при Рюрик, и при Йоан Грозни, и при Петър, и че при тях е имало точно същата люта бедност и глад, същите парцаливи сламени покриви, невежество, мъка, същата пустиня наоколо, мрак, чувство за гнет – всички тези ужаси са били, има ги и ще бъдат. И ще минат още хиляда години, но животът няма да стане по-хубав. Не му се искаше да се прибере у дома.

Зеленчуковите градини се наричаха „вдовичи“ заради това, че бяха собственост на две вдовици – майка и дъщеря.

Огънят гореше буйно, с трясък, осветявайки надалеко разораната земя. Вдовицата Василиса, висока подпухнала старица в мъжка полушуба, стоеше до огъня и гледаше замислено в него. Нейната дъщеря Лукерия – малка, тиха, с глуповат израз на лицето, седеше на земята и миеше котлето и лъжиците. Очевидно току-що бяха вечеряли. Чуваха се мъжки гласове – това бяха местни работници, които пояха конете си на реката.

- Ето, че зимата се върна – каза студентът, пристъпвайки към огъня. – Здравейте!

- Не те познах, Бог да е с теб! – каза тя.

Поговориха. Василиса, жена с опит, служила някога на господари, а по-късно и като бавачка, се изразяваше деликатно, милата й усмивка не слизаше от лицето й. Дъщеря й Лукерия – селска жена, мачкана от мъжа си, само гледаше мълчаливо студента със странен, като у глухонемите, израз.

- Точно така се е грял около огъня и апостол Петър – каза студентът, протягайки ръце към огъня. – Значи, и тогава е било студено. Ах, то е била страшна нощ, бабо! Изключително унила, дълга нощ!

Той погледна наоколо в тъмнината, трескаво завъртя глава и попита:

- Беше ли на Дванадесетте Евангелия?

- Бях – отговори Василиса – Ако помниш, по време на Тайната вечеря Петър казал на Иисус: „С Теб съм готов и в тъмница да вляза, и на смърт да отида“. А Господ му отговорил: „Казвам ти, Петре, днес петелът няма пропее, докато ти три пъти не се отречеш, че ме познаваш“. След вечерята Иисус смъртно тъгувал в Градината и се молел, а бедният Петър се измъчил, отслабнал и не можел да спи. След това, чу ли, в същата тази нощ, Юда целунал Иисус и Го предал на мъчителите. Вързан Го водили към първосвещеника и Го биели, а Петър, изнемощял, измъчен от мъка и тревога, недоспал, предчувствайки, че на земята ще се случи нещо ужасно, вървял след Него… Той обичал Иисус страстно, до безпаметност, и мъчително гледал отдалече как Го биели…

Лукерия остави лъжиците и отправи неподвижен поглед към студента.

- Стигнали до първосвещеника – продължи той. – Започнали да разпитват Иисус, а работниците в същото време запалили огън сред двора, защото било студено. С тях около огъня стоял и Петър и се топлел, както и аз сега. Една жена го видяла и казала: „И този беше с Иисус“, значи и него трябва да го водят на разпит. И всички работници, които се намирали около огъня, изглежда са го погледнали подозрително и сурово, защото той се смутил и казал: „Аз не Го познавам“. След малко отново някой, разпознал в него един от учениците на Иисус, казал: „И ти си един от тях“. Но той отново се отрекъл. И трети път някой се обърнал към него с думите: „Не те ли видях днес с Него в Градината?“. Той за трети път се отрекъл. След това тутакси пропял петел и Петър, поглеждайки отдалеч Иисус, си спомнил думите, които Той му казал на вечерята. Спомнил си, излязъл от двора и горчиво-горчиво заплакъл. В Евангелието е казано: „И като излезе вън, горко плака“. Представям си: тиха-тиха тъмна градина и в тишината едва се чуват глухи ридания…

Студентът въздъхна и се замисли. Продължавайки да се усмихва, Василиса изхлипа, едри сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, като че ли се срамуваше от сълзите си, а Лукерия, гледайки неподвижно студента, се изчерви и изразът й стана тежък, напрегнат, като у човек, който сдържа силна болка.

Работниците се връщаха от реката. Един от тях, яздейки кон, беше вече наближил и светлината от огъня го осветяваше. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи нататък. И отново тъмнината го обхвана и ръцете му започнаха да измръзват. Духаше жесток вятър, зимата се връщаше и по нищо не личеше, че вдругиден е Великден. Студентът мислеше за Василиса: „Щом тя се разплака, значи всичко, случило се в оная страшна нощ, има за нея някакво значение…“

Той се огледа. Самотен огън мержелееше в тъмнината и около него вече не се виждаха хора. Студентът отново си помисли, че щом Василиса се разплака и дъщеря й се смути, то очевидно това, за което току-що бе разказал и се бе случило преди деветнадесет века, има отношение към настоящето – към двете жени и вероятно – към него самия, към всички хора. Щом старицата заплака, то не е защото той умее трогателно да разказва, а защото Петър й е близък и тя с цялото си същество е завладяна от това, което се е случило в душата му.

Изведнъж радост развълнува душата му и той даже се спря за минута да си вземе дъх. „Миналото“ – помисли той, – „е свързано с настоящето с непрекъсната верига от събития, произлизащи едно от друго“. Стори му се, че току-що видя двата края на тази верига: докосвайки единия край, трепва другия.

Докато си проправяше път през реката, а и след това, изкачвайки се по възвишението, гледаше своето родно село и на запад, където като тясна ивица светеше хладната обагрена заря, мислеше за това, че правдата и красотата, направляващи човешкия живот там – в Градината и в двора на първосвещеника, са продължили и до ден днешен, и очевидно са останали главното в човешкия живот на земята. И чувството за младост, здраве, сили, – той беше само на двадесет и две години – неизразимо сладкото очакване на щастие – невъобразимо, тайнствено щастие, го обхващаше лека-полека и животът му се струваше възхитителен, чудесен и пълен с огромно съдържание и смисъл.

Източник: сп. „Амвон“, бр.1 (год.4), април 2008

Живял един човек, който не вярвал в Бога

Май 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски, и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските, ще го видят, и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителния сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата си молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 

Просто от любопитство

Май 6, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Много неща започват просто от любопитство. Бог ни е създал с любознателна природа и това не е случайно. И понякога една обикновена проява на любопитство е в състояние да ни накара да преосмислим много неща и да променим досегашното си мнение.

 

По този повод ми идва на ум една история, която ми разказа корабният ни готвач Стефан по времето, когато стояхме на котва в протока Малака, между Сингапур и Индонезия. Чакахме ред за кораборемонтния завод в Сингапур и междувременно сами извършвахме някои належащи ремонти.

 

Всеки ден прекарвахме по осем изтощителни часа в горещия пъкъл на машинното отделение, след вечеря подремвахме и през нощта – по четири часа на вахта на палубата в постоянно наблюдение на тъмната морска шир около нас, откъдето можеха да изникнат изневиделица пиратски джонки. Намирахме се в изключително опасен район, където много плавателни съдове биваха нападани и ограбвани от прословутите малайски пирати.

 

Това бе време на тревожно оглеждане и ослушване за подозрителни шумове и светлини на приближаваща опасност, но и същевременно на приглушени моряшки разговори, в които се споделяха съкровени неща, обикновено премълчавани в рутинното корабно ежедневие. Самата обстановка предразполагаше за подобни откровения.

 

През една такава „антипиратска вахта“ се сближих с готвача Стефан, с когото до този момент имах само делови контакти. За голяма моя радост разбрах, че той споделя вярата ми и е църковен човек от ранно детство. Това си имаше обяснение – той бил кръстен на и от именития си вуйчо – блаженнопочившия нине бивш митрополит Великотърновски Стефан.

 

От този момент ние станахме приятели, защото споделяхме убеждения, които обикновенно са голяма рядкост между нашето моряшко съсловие. Всяка вечер обичахме да сядаме на кърмата и да си говорим на различни теми, поемайки с благодарност приятния освежителен ветрец на залез слънце, докато гледахме как нажежения кървав диск бавно потъва в прохладната баня на теменужените води.

 

Веднъж си говорихме за изпитанията на вярващия човек по времето на тоталитарния период и той ми разказа следната история, в която герои се оказали той и прословутият му вуйчо.

 

Случило се през времето, когато отбивал войнишката си служба – някъде през осемдесетте години на миналия век. Били на полеви занятия и след изморителен марш дали кратка почивка. Войниците изпоналягали по тревата, а до тях офицерите и сержантите запалили цигари и подхванали разговори. По някое време зачекнали темата за т. нар. „връзкарство“ и един коментирал случая с техен колега, който се издигнал в службата. Накрая възкликнал със завист:

 

- Абе така стават нещата, който си има вуйчо владика…

 

Стефан до ден днешен не можел да си обясни, кой го дръпнал за езика внезапно да се намеси в разговора, като каже:

 

- Е, какво, аз пък като си имам истински вуйчо владика, какво толкова съм преуспял…

 

Сякаш бил хвърлил бомба. Началниците му го наобиколили и веднага взели да го разпитват. Зам.-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то) казал, че това е факт (по онова време за някои органи на властта нямало нищо скрито-покрито). И като се започнало – въпроси, смях, коментари. Видяло им се много любопитно и забавно. В тази епоха мнозина не знаеха нищо за вярата и за Църквата, защото пропагандата създаваше изкривена представа за всичко, свързано с тях.

 

И ето че в един момент един офицер заявил със смях, че в София бил виждал всякакви интересни личности – и артисти, и министри, че и самия Тодор Живков по манифестациите, но жив владика още не бил. И заявил на Стефан, че ако ги заведе да види вуйчо му, има от него три дена отпуск. И други изявили желание. Въпреки, че войникът напразно се опитвал да им обясни, че вуйчо му е много зает човек и че не е толкова лесно. Късно било да се дърпа. Заплашили го, че ако не уреди това, ще му се види тежка службата. А един военнослужещ много добре знае какво означава това…

 

И така, Стефан се явил в Митрополията, като се проклинал за лекомислено изтърваните думи. За щастие владиката бил там и като изслушал разтревожения си племенник, се съгласил да приеме „другарите офицери“ през следващата седмица. Така отпаднало първото притеснение, но оставало и друго. С основание войникът се боял от самата среща на невярващите си командири с най-уважавания от него човек и от нелепата ситуация, в която може да се озове. Чувствал се като попаднал между два огъня и нямало да си прости, ако стане причина вуйчо му да понесе евентуално оскърбително за владишкото му достойнство отношение от хора, нямащи никакво уважение към Църква и вяра. От друга страна, началниците му можели да изтълкуват кой знае как една създала се нелепа ситуация по време на разговорите и после да си го изкарат на него. Въображението му рисувало картини, една от друга по-неприятни. Оставало му само да се моли и да се надява на небесния си покровител за своевременна помощ.

 

Късно било за каквито и да било терзания. Няколко дни по-нататък той в унило настроение водел групата офицери към Митрополията, слушал как си разменяли вицове и шеги за духовници и избухвали в смях като хора, тръгнали на някакъв предстоящ забавен спектакъл.

 

Но в момента, в който преминали през масивната желязна врата на митрополитската сграда и се озовали в приемната за гости, забелязал как настроението им се променило. Вече не изглеждали толкова лекомислено весели. С любопитство, примесено с някакво едва доловимо притеснение хвърляли бегли погледи към стените, на които висяли окачени големи икони със строги, непонятни за тях образи. Цялата тържествена и тежка обстановка – голямата дъбова маса, масивните столове, червената покривка, голямото разпятие и паната със странни за тях изображения създавали в тях някакво непонятно чувство за страхопочитание.

 

То стигнало върха си, когато самият владика влязъл в стаята и сякаш я изпълнил цялата с тържествената си осанка на достолепност и строгост. Като по команда военните се изправили и се изпънали, докато домакинът им ги приветствал с добре дошли и им казвал, че се радва да се запознае с български офицери, защитници на майка България. Сърдечно стиснал ръцете им и се разпоредил да им поднесат гръцко кафе, гръцки коняк и някакви сладки, като прибавил с усмивка, че въпреки, че кафето не е „Инка“ (цикория – заместител, която беше в масова употреба по това време), а истинско натурално кафе, се надявал то да им хареса.

 

След което повел увлекателно и непринудено разговор за воинската служба, за нейната тежест и отговорности, за специфичните проблеми на семействата на военните, като не пропуснал да ги попита и за техните лични такива. Като засегнали армейския бит, шеговито си припомнил някои стари негови спомени от времето, когато сам отбивал войнишката си служба.

 

Неусетно разговорът станал по-непринуден, ледовете се стопили и гостите взели да задават различни въпроси относно духовниците и свещеническата служба. Въпроси, доста наивни и разкриващи пълното им неведение по тази тема. Но те били далеч от ония провокативни питания, с които смятали да се забавляват при срещата с „началника на поповете“, както се изразявали те по пътя си насам. Митрополитът им отговарял спокойно и добронамерено, с едва доловима усмивчица в крайчеца на устните си. И Стефан почувствал, че страшните му опасения започват да отпадат и всичко протичало съвсем гладко.

 

Гостите съвсем се отпуснали и оживили, когато разговорът се пренесъл на тема военна история. Домакинът им ги въвел неслучайно в руслото на гордостта от военните победи на българското оръжие през вековете, като не пропуснал да изтъкне и ролята на Българската църква и на нейните забележителни духовници в борбите за национално освобождение и оцеляване на българщината, на тясната връзка в миналото между българските военни герои от една страна и на духовенството от друга. Споменавали се имената на патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на поп Грую Бански от четата на Бенковски, на поп Харитон, на цялостния принос на националната ни Църква в отечествената ни история. За всички, които са се борили с оръжие в ръка или са водили духовна борба за българската свобода, за вярата ни, която е част от народната ни идентичност, както и за опазване на българския език и култура.

 

По всичко си личало, че гостите останали силно впечатлени от срещата. На раздяла владиката им заявил, че ще се радва да го посетят и друг път, като с шеговит тон помолил да не бъдат толкова строги със скъпия му племенник, който е добро и изпълнително момче.

 

По обратния път изминали в почти пълно мълчание, крачели замислени и потънали в мислите си. Изведнъж не някой друг, а политическият офицер нарушил мълчанието, като изрекъл сякаш сам на себе си:

 

- Да, Църквата… Каквото и да говорим, все пак тя… За нейната роля в историята на България и… Някои неща не могат да се отрекат. Да. И изобщо, като си помислиш…

 

И млъкнал, сякаш се боял да не каже нещо излишно, което би влязло в явно противоречие на политическите беседи, които бил длъжен да изнася.

 

Накрая Стефан завърши развълнувано:

 

- Ех, братко, ако щеш вярвай, не се зарадвах толкова на дадения ми отпуск и че всичко въобще мина благополучно, а на това, че тези мои началници получиха един хубав урок. Сигурен съм, че си промениха мнението за Църквата, за духовенството и за всичко, което преди осмиваха и гледаха с неуважение. Защото по-нататък не чух повече от устата им никакви глупашки шеги по адрес на вярващите хора. И се радвам, че неволно и аз допринесох за тази промяна в мисленето им, макар че в началото съжалявах и бях уплашен. Но, както е казал народът, човек едно мисли, Бог друго решава. Да бъде благословено името Му!

 

Великден на границата

Май 1, 2019 in Начална страница, Сладкарница


 

От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случай Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после, празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, които бяха насреща ни? Всеки е склонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито и да било враждебни действия. Но кой знае? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал офицерският кандидат? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно и всяка опасност, макар и отдалеч, предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Затова решихме да не ходим никъде.

Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството за самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после – леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи – всичко това стягаше душата и ни правеше мълчаливи. Аз четях нещо, офицерският кандидат лежеше на леглото си с подвити под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти той вече беше ставал, отиваше до прозореца и като пазеше сянка с ръце, доближаваше лице до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се връщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но последният път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:

- Най-после! Изгрява!

Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината се беше разведрила и на избистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.

Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта тук, на границата, всякога е едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е неговата фаза и колко трае – всичко това се знае най-подробно. „Защото какво е граничарят?“ – питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: „Очи и уши“. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.

И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено взе да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:

- Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост! – Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:

- Всяка година по това си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.

Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. Като че и сега усещам особения дъх на нова басма, както тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и друг брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше – сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи – говореше му тя, – мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш“. Вярвай ми, всяка нейна дума беше за мене несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи“ – продължаваше майка ми. „Ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне“. „Как ще възкръсне?“ – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно се беше умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице захласнато слушаше. „Как ще възкръсне?“ – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – „Щом запеят „Христос възкресе“, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето, запяха „Христос възкресе“. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го!“ Никой, разбира се, не ми обърна внимание, аз се сконфузих и не можах да разбера такова равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.

Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше вече и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.

Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаяни от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лъчи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.

Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушки в ръце, и Кузев и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знае отде – всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където на три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близко и по-ниско. Една-две секунди минават само и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.

- Гърците пеят – каза спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. – Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!

Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че се беше събрал най-гъстият мрак на нощта. Там блестяха хиляди светли точки, едни от които бяха близо и се сливаха като жаравата на огнище, а други, по-настрана, се движеха из тъмнината като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението – още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.

Но сега друго, също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по-задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.

Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някой от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.

Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето – навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха опрени върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.

Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха и последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната й следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта – кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.

Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни свърши. Месецът се беше издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.

 

Йордан Йовков

 



Другите

Април 5, 2019 in Видео, Начална страница






Превод от гръцки: Константин Константинов

Светецът и котаракът

Март 25, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928) помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.

 

Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…

 

И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“

 

Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.

 

- Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.

 

… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезе старецът – и котаракът след него. Влезе ли – и той след него. Каже ли му нещо отеца – и котаракът, като разумно същество, изпълнява – идва и сяда, където каже, влиза в приемната или на чердака. Най-често, лежи до топлата печка и дреме. Или, склонил глава, слуша молитвите на стареца…

 

Друг път отец Нектарий ще го погали и ще каже:

 

- Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова и имал лъв… А ние пък малките - си имаме котарак.

 

Източник: https://vk.com/soborno

 

Първият човек в космоса

Март 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Това е случка, станала в Кремъл по време на прием, посветен на полета на първия човек в Космоса. Никита Хрушчов поканил на този прием патриарх Алексий Първи.

 

На заседанията на КПСС в своите речи първият секретар на партията отделял важно място на пропаганда на атеизма, така че сега била предоставена възможност на Светейшия Патриарх да отговори по някакъв начин на това с евентуални възражения.

 

Патриархът, човек интелигентен и деликатен, започнал да разпитва Гагарин за състоянието му по време на полета. Той, разбира се, описал състоянието на безтегловност и тук Патриархът отбелязал, че тялото, подчинявайки се на законите на физиката, грубо казано, се мотае в пространството, а душата, която не се подчинява на никакви материални закони, остава на мястото си. Така, в разрез с материалистичната доктрина, Негово Светейшество показал, че духовното превъзхожда материалното.

 

Но тази фина защита на Патриарха от нападките била неочаквано прекъсната от една проста случка, показваща неуспеха на атеистичната пропаганда в Русия. Една жена се приближила до Патриарха и спокойно взела благословение от него. Днес не бихме намерили нищо странно в това. Но тогава това било като гръм от ясно небе. Коя е тая? Кой я е пуснал тук? Оказало се, че и при най-голямо желание нямало как да не бъде допусната. Просто защото била дошла на празника на своя син. Това била майката на Юрий Гагарин. Така тази скромна жена показала на държавните вождове цялата безплодност на техните усилия в борбата им против Църквата.

 

Източник: https://nm60.abv.bg

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

История за изгубените пари и откраднатия автомобил

Ноември 26, 2018 in Начална страница, Сладкарница




Историята, която ще ви разкажа, ще ви се стори невероятна, но тя е истинска. Беше началото на декември, 2007 година. Всекидневните грижи, и особено някои семейни дела, ми причиняваха силно безпокойство. Е, нищо – мислех си аз – това е животът. Но в онази сутрин почувствах, че е дошъл краят – така ми се струваше тогава. Имах стари задължения, които много ме измъчваха. От взаимоспомагателната каса в службата ми, получих 20 000 евро, за да се издължа на банката. Банката беше обявила нашата извънградска вила на търг и беше пристъпила към процедура по конфискация. Бях много потисната, защото тази вила беше плод на упорит труд от наша страна. Всяко лято прекарвах отпуска си в нея, заедно с децата. Не ми се искаше да я загубим в никакъв случай, макар че финансовото ни положение беше тежко, можехме да разчитаме само на заплатата ми. Затова се наложи да взема заем от взаимоспомагателната каса, при условие ежемесечно да връщам по 250 евро. Първата ми работа, след като взех парите, беше да преведа 6 000 евро на моя чичо, за да внесе тази сума като гаранция, с цел да отсрочим конфискацията. Останалите възнамерявах да внеса по съответната сметка в банката. Оказа се, че номера на сметката не е в мен и трябва да телефонирам, за да го получа.

Докато се занимавах с това, банката затвори. Реших да оставя парите и книжата в колата, в джоба на вратата, откъм страната на шофьора. Така или иначе рано на другата сутрин трябваше да отида в банката. Никога нищо не беше изчезвало от колата ми. Сложих всичко в един от тези пликове, в които нашият касиер слагаше парите, когато ни даваше заплатата. Аз винаги мърморех, считайки това за отживелица, но касиерът продължаваше да следва своята система. Събираха се доста пликове и често някой от тях влизаше в работа. Вероятно ви отегчавам с всички тези подробности, но по-нататък ще разберете защо правя всичко това.

На сутринта тръгнах да внеса парите в банката. Обикновено паркирам колата пред дома ни, но предишната вечер някой беше заел моето място и се наложи да паркирам недалеч. Приближих се до мястото – колата я няма. Краката ми се подкосиха. Това беше невероятно. На няколко метра от дома ни! Нито веднъж не бях чувала за кражби в нашия район – той беше спокоен. Щях да полудея. Изчезването на колата само по себе си също беше голям проблем. Как да я намеря, възможно ли е това въобще? И още: как сега ще ходя на работа, как ще водя сина си на училище почти всяка сутрин? Пари за нова кола няма, в откраднатата бяха четиринадесетте хиляди евро!!! Умът ми не можеше да побере всичко това. Губя и вилата ни, защото не мога да внеса парите по сметката. Освен това всеки месец ще ми удържат от заплатата по 250 евро за погасяване на заема. Изби ме студена пот и започнах да се задушавам. Върнах се у дома, седнах, чувствах цялото си тяло изтръпнало. Какво да правя? Обадих се в полицията.

„Какво мога да ви кажа? – отговори полицаят. – Всеки ден в Атина изчезват около сто автомобила. Ще направим необходимото и, ако колата ви бъде намерена – значи ви е провървяло. Отидете в полицейското управление и подайте заявление за кражбата”.

Отидох в полицейското управление – там същото. Един млад полицай, като видя в какво състояние съм, ми донесе вода.

– Успокойте се, може би ще се намери …

Върнах се у дома и зачаках… Замислих се. Как се случи това? Защо? Защо Бог ми изпрати това изпитание? Спомних си как преди много време разговарях с един старец. Аз много се притеснявах за децата си, за моя живот … Плаках, говорих и пак плаках … Тогава той ми каза: „Не плачи. Изпитанията, които Бог ни изпраща не са безцелни. Той е наш Отец и обича Своите деца, желае им само доброто. Трябва да му се доверим. Не напразно Той ни изпраща всичко това. Не плачи, това е грях. С това показваш, че не Му се доверяваш… Моли се във всичко да бъде Неговата воля”.

Аз съм светски човек. Разбира се, търся духовните пътища, но моята вяра е слаба. Като си спомних думите на стареца, постарах се да погледна на тези събития с други очи. Защо се случва това? Защо Бог ни изпраща изпитания? Това продължи не много, после отново ме обзе чувство за безизходност. И пак се връщах към думите на стареца. Внезапно си спомних: той ми даде една молитва, като ми заръча да я чета в мъки и радости. Къде я дянах? Оттогава бяха минали 8-9 години. Все пак я намерих и четох многократно. Това беше молитвата на последните оптински старци:

„Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на твоята свята воля. През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да се получат през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко е според Твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства. При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на семейството ми, без да смущавам и огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня. Ръководи моята воля и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин.”

Отново се обадих в полицията. Нищо. Дойде обед. Децата се върнаха от училище. Разказах им всичко подробно и те много се разстроиха. Не можех да се отърся от напрежението, но лека-полека започнах да мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Ще се доверя на Бога. Но това не беше от сърце, а някак принудено – нищо друго не можеше да се направи. Все пак разговорът със стареца не ми излизаше от ума… Всичко ставащо има своя цел… Всичко се случва не напразно. „Значи трябва да се замисля, защо се случва това?” – казвах си аз, водена от своя навик да търся обяснение за всичко. Но някои неща превишаваха силите ми. Така мина денят. Звънях, преживявах, отново и отново четях молитвата.

Около 23.30 неочаквано звънна телефонът.

– Полицейски участък на район Като Патисиа. Вие ли сте собственичката на бял автомобил такава и такава марка с такъв и такъв номер?

Едва не получих разрив на сърцето.

– Да, аз съм. Какво се е случило?

– При нас има двама задържани, които караха вашата кола. Били са спрени за проверка и при проверката са намерени вашите документи. Елате веднага.

Аз не отидох, а просто полетях. Това бяха двама младежи, на вид не лоши момчета, които гледаха в краката си.

– Госпожо – обърна се към мен полицейският служител – Какво, освен документите, имахте в колата си?

– Пари.

– Колко?

– 14 000 евро.

– Как може да оставите такава сума в колата си?

Какво можех да отговоря. Той беше абсолютно прав. Като извади от чекмеджето на бюрото си един плик – именно моят плик – той каза: „Пребройте ги”.

Краката ми се подкосиха. Възможно ли е това? Започнах да броя. Всички пари бяха на мястото си, до последното евро.

– Това не може да бъде, как е възможно?

Тогава полицаят попита младежите:

– Как стана така, че не пипнахте парите? Не ги намерихте ли, какво ли?

– Не – отговори единият. – Т.е. намерихме плика, но не го отворихме.

– Защо? – попита полицаят.

– Когато претърсвахме колата, в „жабката” намерихме шофьорската книжка и талона на автомобила. Намерихме и същия такъв плик, в който имаше сух хляб от църквата.

– Нафора, глупчо – подсказа другият.

– Да, нафора. Продължихме да търсим и във вратата на шофьора намерихме съвсем същия плик. Помислихме, че и там има нещо подобно – очевидно собственичката на колата е много вярваща – и не го отворихме.

Всички онемяха. Полицаите стояха наоколо зашеметени. Никой не каза нито дума.

Няма да ви отегчавам с повече подробности. След известно време дойдоха родителите на младежите, много добри хора. Аз оттеглих заявлението си и се прибрах у дома. Децата не можеха да повярват, че колата се е намерила, при това в пълна изправност. И парите. Липсваше само бензинът в резервоара. Това беше потресаващо. Малкото парченце антидор беше успяло да промени целия ход на събитията! Ако те бяха намерили парите, всичко би тръгнало по съвсем различен начин. И най-важното, аз не си спомнях как антидорът се беше оказал там. „Жабката” отварях много рядко. Най-вероятно антидорът беше останал в нея още от лятото. Понякога посещавам поклоннически места. Но как се беше оказал в плика? Никак не можех да си спомня.

Важното е, че това събитие ме накара да гледам на живота по друг начин. Да приемам с уважение и благодарност всичко, което ми се случва. Дори най-лошото. Този случай повлия на много хора. Първо на мен. Второ, на моите деца. Обикновено имахме разногласия, но сега те постоянно водят разговори на духовни теми. А по-малкият, който е випусник на лицея, през тази година пости за пръв път. По време на описания случай аз участвах в следдипломна програма и в този ден не отидох на занятия, като обясних причината на преподавателя. На следващия ден, като изслуша продължението на историята, той замислено поклати глава и ме посъветва да отида и да се причастя. Причастих се в деня на свети Николай Чудотворец. Излишно е да казвам какво впечатление направи този случай в полицейското управление – всички ме гледаха с удивление. Майката на един от младежите, които бяха откраднали колата ми, ми се обади след Рождество и каза, че нейният син е решил да пости и да се причасти. Случаят с антидорът го поразил. И също така това, че злодеянието им не повлякло след себе си никакви последствия. Той горчиво се разкаял. Колегите ми също научиха за случая. Някои от тях го забравиха. Но с някои от тях често си говорим за съществуването на висши сили, които устройват нашия живот. И още. Това произшествие много ме сближи с една моя приятелка, която ми помага по-уверено да вървя по духовния път. Казва се Ангелики. Думите на стареца и думите на молитвата помня винаги – и в добро, и в зло. Тази молитва се отпечата в ума и сърцето ми. Повтарям си я често, може да се каже, всеки ден.

„Господи… При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб… Научи ме, че нищо не се случва без Твоята воля… Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден… И ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин”.

Наистина, в тази ежедневна суета човешкият ум не може да си представи бъдещето и какво може да се случи утре.


1. Антидор е гръцка дума, която означава „вместо даровете”. Така се наричат частиците от осветената при проскомидията просфора, които в края на литургията се раздават на вярващите, които не са се причастили със Светите Дарове. У нас антидорът се нарича обикновено „анафора” или – неправилно – „нафора”.

Източник: Православие ру

А ти как се молиш

Ноември 22, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една старица дойде при мен със следното си смущение:

- Ето, цял живот се моля, и сутрин и вечер, и през деня, постоянно се моля и вътре в себе си. Но Бог защо не ми отговаря. Постоянно ме мъчи този въпрос, и нямам покой! Защо е така невнимателен Той към мен?

- А ти как се молиш? – поинтересувах се аз.

- Сутрин – утренни молитви. През деня прочитам два канона. Вечер Псалтир и вечерни молитви. Също се моля и преди началото на всяко нещо, преди храна и след храна.

- Ти  не оставяш място за Господа! През цялото време говориш и говориш и не можеш да го чуеш! Иди си у дома, запали кандилото, седни на стола и се вслушай. Може тогава и да Го усетиш!

 

На следващия ден старицата цялата грее от щастие.

- Е, как беше вчера? – попитах старицата.

- О, много хубаво беше! – отговаря тя – Толкова хубаво!

- Какво се случи?

- Отидох си у дома, запалих си кандилото, седнах до иконите, и се заслушах… такава тишина у дома. Стрелките на часовника тиктакат. Всичко е толкова спокойно. Така озадачено, тайнствено и тихо.

- Какво ти каза Бог?

- Нищо, просто с Него заедно си помълчахме. Никога не съм била толкова мълчалива! Сърцето ми преливаше от благодарност!

Всичко стана ясно, и душата ми се успокои. И ето дойдох да благодаря за това.

 

Източник: https://vk.com/family_christianity_state

Последно писмо от затвора

Октомври 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

 

Източник: Православное слово

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Стари истории

Септември 30, 2018 in Беседи, Начална страница

Моят дядо, о. Митрофан Киранов през 1819 година силно пострадал от местния турски управник за това, че разобличил връзката на един четирикратен вдовец с петкратна вдовица.Турският управник повикал отец Митрофан и го попитал защо не се съгласява да венчае молителите. Митрофан му отговорил, че Православната Църква не позволява те да бъдат венчани; тогава турчинът заповядва на служителите си да бият свещеника с чепати тояги, докато правилата на Църквата му позволят да ги венчае. Така свещеникът получил повече от 400 удара, и като не можел повече да търпи, така както бил паднал започнал да ги „венчава“. Но вместо последованието за венчавка им прочел опело за погребение и се освободил от по-нататъшните мъки. Адрианопоският Митрополит Доротей, като научил за това, дошъл при о. Митрофан, успокоил го и му казал, че по-добре било изобщо нищо да не пее, защото те са сметнали погребението за венчавка и турчинът има повод още повече да се гаври с вярата и закона на православните. На това о. Митрофан отговорил на своя архипастир, че изтезанията били непоносими и само така можел да се отърве от насилствена смърт. Впрочем, о. Митрофан не живял дълго след този бой, от който здравето му се разклатило окончателно, и скоро преминал във Вечността.

 

Източник: „Във вихъра на един свят, който се променяше“ Неврокопска св. митрополия

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език