Последно писмо от затвора

Октомври 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

 

Източник: Православное слово

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Стари истории

Септември 30, 2018 in Беседи, Начална страница

Моят дядо, о. Митрофан Киранов през 1819 година силно пострадал от местния турски управник за това, че разобличил връзката на един четирикратен вдовец с петкратна вдовица.Турският управник повикал отец Митрофан и го попитал защо не се съгласява да венчае молителите. Митрофан му отговорил, че Православната Църква не позволява те да бъдат венчани; тогава турчинът заповядва на служителите си да бият свещеника с чепати тояги, докато правилата на Църквата му позволят да ги венчае. Така свещеникът получил повече от 400 удара, и като не можел повече да търпи, така както бил паднал започнал да ги „венчава“. Но вместо последованието за венчавка им прочел опело за погребение и се освободил от по-нататъшните мъки. Адрианопоският Митрополит Доротей, като научил за това, дошъл при о. Митрофан, успокоил го и му казал, че по-добре било изобщо нищо да не пее, защото те са сметнали погребението за венчавка и турчинът има повод още повече да се гаври с вярата и закона на православните. На това о. Митрофан отговорил на своя архипастир, че изтезанията били непоносими и само така можел да се отърве от насилствена смърт. Впрочем, о. Митрофан не живял дълго след този бой, от който здравето му се разклатило окончателно, и скоро преминал във Вечността.

 

Източник: „Във вихъра на един свят, който се променяше“ Неврокопска св. митрополия

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Делба

Юни 18, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Братята Филип, Илия и Захарий (бъдещият св. Зосима) Верховски прекарали на гвардейска служба в столицата не повече от две години, потопени във водите на бурната си младост, когато неочаквано получили скръбната вест за кончината на своя изпълнен с добродетели и достойнство баща. Това събитие оказало толкова силно въздействие върху тях, че те променили изцяло начина си на живот. Всичко в света им се сторило тягостно и немило; сърцата им били изпълнени с униние. През цялото време ги теглело горещо към ковчега на баща им, но въпреки всичко не смеели да се върнат у дома, докато не получили писмо от майка си, в което тя ги призовавала да си вземат продължителен отпуск и да дойдат при нея, за да вземат участие в преустройството на имението.

 

Почувствали голяма тъга при завръщането в дома на родителите си, в който майка им, сестрите и всички домашни оплаквали тежката загуба. След като отминали първите дни на скръб, майката повикала при себе си децата си и им казала: „Вижте, деца мои, аз съм вече стара и в лошо здраве, сигурно няма да живея много дълго, затова искам още докато съм жива, да разделите наследството си пред очите ми. Тогава ще мога да умра спокойно, знаейки, че ще имате мир и любов помежду си, всеки със своята собственост, защото знам, че най-големите раздори стават при разделянето на имоти, и те често стават препъни-камък на семейното съгласие.

 

Децата, възпитавани в страх Божий, приели майчината воля като Божие внушение, и като взели нейния благослов, били готови да пристъпят към подялбата. Но майка им предложила да повикат за посредник чичо им, нейния роден брат. „Не, мамо“ – отговорили синовете – „позволете само Вашето благословение и нашата братска любов да ни бъдат посредници, нямаме нужда от друго. Бъдете спокойна и уверена, че няма да се оскърбим един друг“.

 

Майката се помолила, благословила ги и те пристъпили към дележа. Подялбата била само между тримата братя, тъй като майката не оставила нищо за себе си. Три от сестрите, които били вече омъжени, били получили дела си от бащата, още при женитбата си, другите три, които още не били омъжени, имали предварително заделени равни дялове, които веднага им били предоставени.

 

И така, тримата братя започнали да разделят между себе си цялото движимо и недвижимо имущество в стаята, която била преградена само с параван от стаята на майка им. Тя ги слушала със сълзи на очи и се прекръствала, тихо благодаряла Богу за това, че синовете й така мирно и спокойно провеждали подялбата. Всичко почти било приключило, когато внезапно чула шум и спор помежду им. Филип говорел твърдо, с висок глас: „Аз съм най-големия и искам да ги взема изцяло“. „Няма да ти отстъпя“ – горещо го прекъснал Илия – „половината е за мен, а на най-малкия няма да дадем нищо“. „Че аз не съм ли също син на баща си, не съм ли също наследник?“ – тъжно възразил Захарий.

 

Изплашена и разтревожена, майка им влязла и през сълзи започнала да им говори: „Е, деца, не ви ли казах, че е по-добре да повикам чичо ви?“ Братята станали почтително пред нея и й казали: „Не, майко, Вие станете посредница помежду ни в този наш спор“. После Филип заговорил: „Аз съм най-старшия син и искам само аз да взема дълговете на баща ни. Те не са толкова много и за мен няма да бъде тежко това свещено бреме“. „Ще бъде по-леко, ако си го разделим наполовина“ – прекъснал го Илия. „А защо искате да ме лишите от участие в това свещено бреме?“ – казал Захарий. „Нима аз съм недостойния син на моя така достоен родител?“

 

Анна Ивановна със сълзи на очи паднала на колене пред иконата на Божията Майка, след това прегърнала и прекръстила синовете си и накрая решила, че родителския дълг трябва да бъде разделен по равно за всички. Така преминала подялбата между братята.

 

Из житието на св. Зосима Верховски

Спомен на един обикновен грузинец

Април 30, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Вече се мръквало, когато той минавал с колата си през Мцхет и забелязал един мъж, приличащ на бездомник, който му махнал да спре. Но той решил да не спира, защото, ако качи тоя скитник, ще му усмърди колата. Така си помислил и не спрял. Но след като изминал около 400 метра, взела да го мъчи съвестта, върнал се, взел непознатия и продължил към манастира Самтавро. Изведнъж в колата се разнесло чудно благоухание, което се задържало дълго време.

 

Шофьорът си помислил – откъде дойде този приятен „църковен“ мирис?

 

В това време старецът Гавриил (защото това бил той самият), се обърнал към него и попитал:

 

- Е, скъпи мой, умириса ли се колата ти?

 

Тогава шофьорът разбрал откъде идва това благоухание и че този човек чете мисли. Сбогувайки се, пътникът му казал, че се казва монах Гавриил и че един ден той ще дойде да коленичи на неговия гроб. Разбира се, шофьорът не можал да разбере, какво иска да му каже монахът и си помислил: „Откъде накъде ще дойда на гроба му, как ще знам кога и къде ще го погребат! Че и да коленича!“

 

Минали няколко години и когато бил в Германия, му дали дарения за манастира Самтавро в Грузия, неговата родина. Отново тръгнал с колата си и след като изминал дълъг път, се добрал до Мцхет около три часа през нощта. Манастирът, разбира се, бил затворен и той започнал да чука на желязната врата. Скоро една от монахините му отворила. Той й казал, че идва от Германия, откъдето носи дарения за манастира. Монахините се зарадвали и в знак на благодарност го повели на някъде си. Било нощ и човекът не разбирал накъде го водят монахините. Игуменията му подала кандило с масло от някакъв гроб и настоятелно го помолила да падне на колене. Той коленичил с чувство на вътрешен протест и чул:

 

- Не си мисли, че това е обикновенно масло. Това е чудотворно масло от гроба на нашия любим монах Гавриил.

 

И тогава той се вкаменил от изненада! Гневът и вътрешният му протест се сменили с изумление! Погледнал снимката на стареца Гавриил и познал самия онзи „просяк в съдрани дрехи“, който няколко години по-рано му казал: „Ще дойдеш на гроба ми и ще коленичиш“. Очите на шофьора, паднал на колене пред гроба на стареца Гавриил, се напълнили със сълзи.

 

 

Източник: zhivi v po mochty

 

Изведнъж почувствах Бога така близко

Март 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

  

Виктор Емолкин се родил и израснал в затънтено мордовско село. Преди да постъпи в армията завършил училище, работил като тракторист в местния колхоз и стругар в завод. По всичко изглеждало, че той ще тръгне по стъпките на много от своите съученици, които се пропили в ранна възраст. Но срочната служба във въздушно-десантните войски и войната в Афганистан коренно изменили неговия живот. Безкрайно дълга година и половина той воювал като снайперист в прочутия 350 гвардейски парашутно-десантен полк на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски. Участвал в десетки бойни операции, бил в обкръжение. Веднъж муджехидините се опитали да го пленят, но той не се предал, а бил готов да се взриви заедно с тях. И оживял.

През целия си живот Виктор Емолкин пазил в сърцето си православната вяра. Той нито веднъж не се отклонил от трудния път, който му бил приготвил Господ Бог. И Бог винаги го пазел.

 

Разказва редникът от Въздушно-десантните войски Виктор Николаевич Емолкин:

 

– Веднъж се бяхме разположили на поредното възвишение. Старите войници ме изпратиха в управлението на ротата, на съседния хълм. Когато притъмня, започнах да се спускам надолу. Спуснах се в ниското и през това време вече напълно се стъмни. Честно казано беше страшничко. Вървях без бронежилетка. Облечен бях с куртка с джобове – т.нар. „експерименталка” – току-що се беше появила. Най-отгоре елек, а в него три двойни магазина, четири сигнални ракети, две оранжеви димни шашки, четири гранати. Запалките на гранатите бяха отделно. Имаше случаи, когато куршум попадаше в гранатата. Ако гранатата беше сглобена, тя се взривяваше. Веднъж куршум попадна в „ефката” 1 на моя старши. Когато куршумът удари, той започна да крещи и да се прощава с приятелите: „На мама кажете това и това, на сестра ми – това и това!…” Много го болеше и той помисли, че умира. Притича докторът: „Къде, къде??!” – „Ето тук боли!” – „Нищо няма тук – само синина!” Куршумът попаднал в гранатата, гранатата ударила пластина от бронежилетката, а пластината – го ударила в гърдите. Ако запалката беше поставена, той със сигурност щеше да загине. После старшият ни показваше куршума, който беше заседнал между зъбците на „кожуха” на гранатата…

 

И така, спуснах се в ниското, после започнах да се изкачвам. Вървях много бавно, внимателно, ослушвах се. И изведнъж гледам – пред входа на една пещера тлее огън (накладен беше с дърва, които цяла нощ могат да тлеят без дим), а около този огън седят хора! Отначало помислих, че са наши. Но почти веднага съобразих – не, не са наши… Засега не бяха ме забелязали.

 

Как можах така да се заблудя, да объркам посоката и да се озова право при муджахидините?! Но не се изплаших много, приготвих се за бой. Насочих автомата, свалих предпазителя, патронът вече беше в патронника. Поставих запалката на едната граната. Взех „ефката”, разтворих „мустачките”, издърпах и хвърлих халката. Виждах не повече от десет души. Бяха на около двадесетина метра от мен. Мисля си – ще хвърля гранатата и ще довърша останалите с автомата.

 

Едва се приготвих, когато ми мина мисълта: „Никога не съм убивал човек толкова отблизо”. Когато стреляш от разстояние, тогава не е ясно – убил ли си го или не. Може врагът просто да е паднал? И веднага ми дойде втора мисъл: „А ако някой от тях е отишъл по нужда и изведнъж ми се появи в гръб?” Едва си помислих това и бам! – автомат отзад в главата ми… И вик? … Веднага дотичаха още двама – брадати, с автомати. На главите им – шапки, чиито краища се обръщат нагоре. Хванаха ме, замъкнаха ме в пещерата и ме хвърлиха вътре. Аз дори не успях да се изплаша, бях в някакъв шок. Инстинктивно сграбчих автомата в лявата си ръка, а в другата стисках силно гранатата със свалената халка. Гледам в ъгъла, върху един камък седи старшият. Той каза нещо и към мен се приближиха двама с въжета, искаха да ме вържат. Единият хвана автомата ми, а аз вдигнах готовата за взривяване граната. Вече се канех да я хвърля, когато старшият започна бързо-бързо да говори нещо и със знаци ми показва – спокойно, спокойно, недей… Онези двамата отскочиха назад. В пещерата бяхме четирима, останалите стояха отвън.

 

Питат ме „Шурави? 2 – „Да, шурави”. Започнаха да ми говорят, но аз не разбирам нищо на афгански! Говорят, говорят, нищо не разбирам. В някакъв момент разбрах, че това е краят, със сигурност няма да се измъкна оттук… Ще се наложи да взривя гранатата заедно със себе си. Тази мисъл ме хвърли в див ужас! Та аз съм само на деветнадесет! Нима това е краят ми?! И веднага ми направи впечатление, че мислите ми потекоха някак в друга посока.

 

Времето спря. Мислите ми станаха ясни и отчетливи. Изправен пред смъртта, аз се оказах в някакво друго пространство и време. Мисля си: по-добре да умра на деветнадесет години. Рано или късно – все едно ще умра. Ще бъда някакъв болен старец и изобщо вероятно ще имам трудности в живота. По-добре да умра сега.

 

И в този момент си спомних за православното кръстче под петлицата! Бях го зашил там още в Съюза. Мисълта за него силно стопли душата ми. Появи се някаква надежда – не за физическо спасение, а че мога да се обърна към Бога. И аз се обърнах към Него мислено: „Господи, страх ме е! Отнеми страха ми, помогни ми да взривя гранатата!” Беше ми много страшно да се самовзривя…

 

След това ми дойдоха мисли за покаяние: „Господи, аз съм само на деветнадесет. По-добре ме вземи сега. Сега греховете ми са все още малко, не съм женен, с момичета не съм имал работа. Нищо особено лошо в живота си не съм направил. А каквото съм сгрешил, прости ми!” И изведнъж почувствах Бог така близо, както никога в живота си повече не съм Го чувствал. Той беше буквално над пещерата. В този момент времето спря. Чувствах се сякаш с единия крак все още съм на този свят, а с другия – вече на онзи.

 

И тогава ми се откриха някакви неща, за които никога в живота си не се бях замислял. В движение разбрах, в какво се състои смисълът на живота. Мисля си: „Кое е главното в живота? Да построиш дом? Не. Да погребеш родителите си? Също не. Да посадиш дърво? И това не е важно. Да се ожениш, да родиш деца? Не. Работата? Също не. Парите? Дори е странно да помислиш за това – разбира се, не”. Не – не – не… В този момент почувствах, че вай-важното в живота е самият живот. И си казах: „Господи, не ми трябва нищо! Нито пари, нито власт, нито награди, нито военни звания, нищо материално. Колко е хубаво просто да живееш!”

 

После ми дойде мисълта: ако взривя гранатата, в частта ще помислят, че съм избягал при муджахидините. „Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че да не си помислят така за мен! Господи, и още една молба! Направи така, че да намерят тялото ми и да ме погребат у дома, на гробищата. На мама ще й бъде много по-леко, когато знае, че в ковчега лежи моето тяло, а не тухли. Тя непременно ще чувства това. Ще отиде на гробищата, ще си поплаче, имам и още три сестри – това ще й бъде утеха.” И аз почувствах някакво необяснимо спокойствие. Просто учудващо беше как в моята глава, на мен – деветнадесетгодишния младеж, идваха такива правилни мисли.

 

В този момент дойде едно момче, афганец, на около  шестнадесет години. Муджахидините го бяха извикали отнякъде. Оказа се, че той е живял година или две в Съюза, в Куйбишев (днес град Самара), и говори руски. Започнаха да ме разпитват чрез него – откъде съм, къде служа. Отговарям: в Кабул, в десантните войски. Тук сме на операция. Питат ме откъде съм родом. Отговарям, че съм от град Саранск. А момчето: „О, това е близо до Куйбишев!” „Да, съвсем близо”.

 

Муджахидините ми казват: „Предадохме на нашите, че сме взели пленник”. Отговарям: „В плен няма да се дам. Имам граната със свалена халка, ще се взривя заедно с вас. Знам с какво ще завърши пленът – виждал съм труповете на наши”. Те започнаха за разговарят помежду си. След това ме питат: „Какво предлагаш?” – „Предлагам… Може би ще ме пуснете, а?” – „Но ти си дошъл да ни убиваш?! – „Да, но в плен няма да се предам. Още никого не съм убил, тук съм от всичко на всичко месец и половина”.

 

Онези се посъветваха още малко, след това старшият ми казва: „Е, добре, ще те пуснем. Но при едно условие – трябва да ми дадеш куртката си. Куртката му беше харесала, защото беше „екперименталка”. Бяха ни ги раздали скоро и то само на нашата рота, за да изпитат дали са пригодни. А тя беше тежка като бронежилетка. Все едно, че мъкнеш върху себе си дюшек. Беше много неудобно да се ходи с нея из планините.

 

„Куртката може” – казвам. – Само се отдалечете”. В едната ми ръка беше автомата, в другата – гранатата. Опасявах се, че могат да се нахвърлят върху мен, докато се събличам. Оставих автомата, внимателно измъкнах едната си ръка от ръкава, после другата, с гранатата. Действах предпазливо, беше ме обхванало някакво безчувствие – истински страх не изпитвах. Когато помолих: „Господи, отнеми страха ми! Боя се да взривя гранатата” – Господ отне страха ми. В този момент разбрах, че човек се състои от 99.9 процента страх. Ние сами се обременяваме с този страх, оплескваме се с него като с кал. Почувствах, че от това и боледуваме. И ако страхът го няма, човек става съвсем друг.

 

Дадох на старшия куртката и той веднага я надяна. Останалите похвалиха куртката, а на мен казват: „Ти си истински „шурави”.  Хубасти, хубасти (Добре, добре)”.  Старшият ми казва: „Е, това е – пускаме те”. Даже чай ми наляха. Но аз не приех – току виж ме отровили. Дадоха ми бонбони, както и някакви кърпички – 30 на 30 сантиметра, върху които имаше бродерия и нещо написано на арабски. Също и овални лепенки, с размер около десет сантиметра, със същото изображение и надпис.

 

Казват ми: „Пускаме те, но трябва да ни оставиш автомата”.  „Автомата си няма да дам – отговарям аз. Разписал съм се за него. За загуба на автомат се предвиждат четири години в „дисципа”3. – „Добре, не ни трябва. И патрони нямаме за такива. Дай ракетите.” – „Това може – заповядайте”. Дадох им ги. „Можеш да тръгваш, пускаме те. Скоро ще се съмне”.

 

Напъхах всичко, което ми дадоха в джоба, станах и без всякакъв страх, сякаш бях на маса с приятели, тръгнах към изхода. Наведох се и излязох от пещерата. Отпред имаше площадка, дълга може би към десет метра. Муджахидините ми махат с ръка – натам, натам, оттам дойде!…

 

В първите секунди не мислех за нищо. Но щом минах пет метра, сякаш се събудих!… Обзе ме такъв страх, като че ли ме удари мълния! Първата ми мисъл беше: какъв глупак съм, сега ще ме застрелят в гръб! От тази мисъл ме обля студена пот и потече като струйка по гърба ми. Мисля си: даже куртката ми свалиха, за да не я пробият! Спрях… Реално почувствах куршумите в себе си, стори ми се, че вече стрелят! Реших да се обърна с лице, за да не ме застрелят в гръб. Обърнах се – а те ми махат с ръка: натам, натам!…

 

Обърнах се обратно и сякаш се хванах за нишчицата надежда на Бога. „Господи, моля Те! Ти почти ме спаси! Остават само пет метра Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че куршумите да не ме улучат!” Вървя, а чувството ми е, че все едно – ще стрелят! Останаха три метра. Не издържах, обърнах се: муджахидините ми махат с ръка – върви, върви!… „Господи, Ти почти ме спаси! Три метра останаха… Моля Те, спаси ме!” И се хвърлих в мрака!

 

Спуснах се в ниското, започнах да се изкачвам. Отначало исках да изхвърля гранатата, но съобразих – ако я хвърля, нашите ще ме довършат с гранатометите. Така и продължих по-нататък – с гранатата в ръка. Изкачвах се много предпазливо – да не почнат да стрелят.

 

В Афганистан е така: тъмно – тъмно… И щом слънцето изгрее – изведнъж става светло! Буквално пет-десет минути – и става ясен ден! „Стой, парола!” Казах паролата, някакви цифри бяха. „Ти ли си това?!” Изкачвам се – радостен. Старите войници дотичаха и се хвърлиха да ме тупат по гърба… А аз: „Леко, имам граната в ръката! Сега ще се взриви” Те се хвърлиха встрани! (Оказа се, че те наистина помислили, че съм избягал при муджахидините! И се изплашили – разбрали, че може доста да си изпатят за тази работа. И изведнъж – аз се връщам. „Ах, ти се върна!… Колко се притеснявахме за теб! Цяла нощ не спахме!” Аз въпреки всичко много се радвах, че всичко завърши така.) „Внимателно – казвам им – пръстите ми изтръпнаха”. Едни хванаха гранатата, други започнаха да разгъват пръстите ми. Накрая измъкнаха гранатата и я хвърлиха. Гранатата се взриви, командирът на взвода се събуди. Излезе: „Какво става тук? Кой хвърли граната?” – „Помислихме, че муджахидините се промъкват към нас! Решихме да метнем една”. Като че ли повярва. С това историята завърши.

 

После дълго размишлявах, защо останах жив. По-късно още няколко пъти се оказвах на границата между живота и смъртта. Веднъж, когато вече бях станал юрист, спечелих съдебно дело, а бандитите искаха да ме застрелят за това! После, не по своя вина, загубих дело, и за това също искаха да ме убият! През 1997 г., при едно завръщане от Америка, всички двигатели на нашия самолет отказаха. Падахме в пълна тишина над океана. Започнах да чета молитвите при изход на душата. Но непосредствено над водата единият двигател проработи. А през 2004 г. се разболях от безнадеждна смъртна болест. Но след като се причастих със Светите Христови Тайни, на следващия ден се събудих здрав. И в края на краищата ясно осъзнах – в безнадеждна ситуация човек често остава жив, само защото е готов достойно да умре…

 

 

 

1. „Ефка” – жаргонно название на отбранителна граната Ф-1

2. „Шурави” – афганско название на съветските военнослужещи

3. „Дисцип” – дисциплинарен батальон

А ти познаваш ли се с тази пчела?

Март 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

За първи път ние се срещнахме със стареца Паисий през 1972 г. още в килията на Честния кръст. Аз разговарях с моите близки и с още един човек, който дойде с нас. Беше лято. Жега. В стаята влезе муха. Започна да кръжи, натрапчиво! Тя прелетя над нас и ние я изгонихме. После кацна на носа на свети Паисий, и той нищо не прави. Кацна на веждата му, и той пак нищо не направи. След това тя прилетя към нас, и ние я изритахме, махайки с ръце и крака.

Старецът Паисий внезапно ни попита:

- Тя какво ви пречи?

Ние попитахме:

- Можем ли да я изгоним?

 

Той каза:

- Иди си по Божията милост, благословена муха.

И мухата излетя.

Ние някак потресени попитахме:

- Как така излетя мухата, отче? Как стана това?!

- Ако вие обикнете природата: животните, рибите, птиците, насекомите – и те ще ви заобичат – отговори той.

А около месец преди това, аз чух една история от отец Христодул от манастира Кутлумуш. Няколко души били в килията на стареца Паисий, и в това време там долетяла пчела. На тези, които седяли там им било писнало от нея, и един от тях започнал да я удря с хартията, която била в неговите ръце.

Старецът Паисий погледнал и нищо не казал.

След известно време пчелата отново се върнала, и този човек с хартията отново замахнал с нея. Тогава старецът се обърнал и казал:

- А ти познаваш ли се с тази пчела?

Той отвърнал:

- Не, не я познавам. А какво имате предвид?

- Хайде аз ще ви запозная – и продължил. Тази пчела няма да живее дълго: само около 60 дни. И за тези 60 дни тя ще извърши много добри дела. Тя твърде много и честно работи. Тя лети по цветята: наляво, надясно. Никога не лети на мръсни места. Помага да се опрашват дърветата, за да пораснат плодове, затова да можем ние да ги ядем. Тя долетя с много добри намерения. Знаете ли, защо долетя? Защото тук при нас има локум, той е сладък – поръсен с пудра захар. Тя долетя да си вземе малко от този сладък прах. Нека да ти покажа.

Старецът Паисий взел локум и го сложил на дланта си…

- Виж, сега, тя ще долети тук.

И наистина, след известно време пчелата долетяла. Кацнала точно на ръката на стареца и започнала старателно да събира пудрата захар със задните си крака. Старецът внимателно обърнал глава и попитал:

- И сега ще настояваш ли да я прогоня?

Изобличеният човек отговорил:

- Направете, каквото смятате за нужно…

- Вместо да я прогоня, мога да й помогна да излети.

Тогава той отворил прозореца, обърнал ръката си, захарта паднала долу, и пчелата отлетяла.

- Това е начин да покажем на човека, от когото искаме да се избавим, че трябва да си върви. Всичко трябва да бъде учтиво и с добро сърце.

- Какво разбра? – попитал светецът онзи човек с хартията.

И той трябвало да си признае, че единственото, което е видял у тази пчела, било, че тя е дошла за да го ухапе. Докато старецът Паисий видял у нея всичко друго, освен това.

- Аз, разбрах, колко е важно да имаш добри помисли – отговорил той.

Именно по този начин свети Паисий разговарял с човека, с неговата душа – много тактично и внимателно, като хирург. Това е само един от случаите, а подобни на него до сега за записани много. Те ни помагат да се усъвършенстваме и да растем.

Източник: http://pokrov.pro

 

 

 

Малките камъчета обръщат семейната каруца

Март 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж при мен дойде на изповед една жена около петдесет годишна. Когато била дванадесет годишно момиче, баща й си отишъл от семейство им, и през целия си живот тя го ненавиждала и не е общувала с него. Той се опитвал да се свърже с дъщеря си, но тя не искала да контактува с него, проклинала го и не желаела да го види.

Изминали около четиридесет години и баща й починал. И тогава тя дойде, и започна да обяснява: „Аз, разбира се, разбирам, че това е лошо, но и до сега продължавам да съм му обидена“. Аз й отговорих по стандартен начин: „Опитайте се да се молите, да се покаете, всичката тази злопаметност не е много добра“.

След като разказа за баща си, тя започна да си припомня детството и в същата изповед между другото спомена, че веднъж като била на дванадесет години откраднала от майка си пет рубли. А аз самия не зная, какво ме накара да я попитам, и й казвам:

- А вие от нея поискахте ли прошка?

- Не, не съм поискала – отговори тя.

- Трябва да поискате! – посъветвах я аз.

Тя възрази:

- Мама живее на село, тя е на осемдесет и няколко години, вероятно, не си спомня нищо.

А аз въпреки всичко я убеждавах:

- Не, трябва да отидите и да поискате прошка.

После й прочетох разрешителна молитва и се разделихме.

Няколко седмици по-късно аз отново видях тази жена. Тя дойде при мен в ужасно състояние: разплакана и буквално се тресеше. Тя дълго плака, но накрая, се успокои и разказа, че отишла при майка си на село и между другото и припомнила:

„Знаеш ли, майко, когато бях на дванадесет години, аз взех от твоето портмоне пет рубли и нищо не ти казах, и наскоро отидох на изповед при отеца, и той ми каза да поискам прошка от теб“.

Мама заплака и ми разказа:

„Когато твоя баща пиеше много – толкова много, че започна да краде пари. Когато ти беше на девет години, аз не издържах и реших да го изгоня. Той ми поиска прошка, стоеше на колене, и аз му дадох последен шанс. След това той се стегна и си намери работа. Но, когато ти беше на дванадесет години, на мен не ми достигаха пет рубли. Попитах те, а ти ми отговори, че не си ги взимала. Тогава обвиних за всичко съпруга си, и се скарахме. След това той си отиде и повече не се върна.“

Когато жената узнала за всичко, омразата й към баща й изчезнала, и вместо нея се появил цял товарен влак с вина – макар че, погледнато обективно, нейната вина е не голяма. Какво са това пет рубли? Дребни. Но чрез такива дребни неща Господ отваря нашите очи.


източник: http://duhovnyj.ru

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий

Март 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

След като о. Аверкий (това е името на Стареца Паисий Светогорец, когато е бил постриган за монах през 1954г.) преминал през основните манастирски послушания, игуменът и Духовния събор го назначили за помощник в дърводелната на манастира. Там старши бил стареца Исидор, монах с труден характер. В най-добрите за обителта времена там имало шестима дърводелци. Сега бил останал само о. Исидор. След като го избрали за член на Духовния събор, той изобщо бил престанал да се съобразява с мнението на другите, дори на игумена. Нито един брат не можел да издържи под негово началство повече от една седмица. До такава степен о. Исидор се държал към всички крайно грубо, а в работата изобщо бил нетърпим.

Така например, той започвал да прави прозорец. Прозорецът не се получавал, той нервничел, захвърлял работата наполовина свършена и отивал да прави врати. И с вратите всичко ставало не така, както трябва, той пак нервничел, зарязвал започнатата работа и отивал да прави покрива. Винаги оставял работата недовършена, а каквото свършел, било през куп за грош.

О. Аверкий се натъжавал, че работата вървяла зле, но не казвал нищо. Дори когато някой от членовете на Духовния събор, разглеждайки поредното изделие, с недоумение питал: „ Как сте могли да го направите така калпаво?“, той не отговарял нищо. „ А какво да кажа?“ – си мислел той – „ Че стареца Исидор е взел размерите грешно? И каква полза от такъв отговор? По-добре да си мълча – току-виж, Бог ще благоразсъди за мен нещо друго“.

Веднъж клисарят ги помолил да направят рамка за една от иконите на аналоя. О.Аверкий направил рамка с жлебове, за да може да се закрие иконата със стъкло. Щом о.Исидор видял жлебовете, започнал да крещи:

- Жлебове! Защо жлебове? Кой иска да покрие иконата със стъкло?

- Да бъде благословено – отговорил о. Аверкий и отнесъл иконата на клисаря без стъкло.

Клисарят се разсърдил и възкликнал:

- Рамката трябваше да е със стъкло! Къде е стъклото, изпаднал в прелест глупако?

- Благословете – отговорил о. Аверкий и отишъл при о. Исидор за стъкло.

Но о. Исидор не искал да дава стъкло и раздразнено му закрещял:

- Иди и кажи на оня, който ти е казал, че рамката трябва да е със стъкло, че той е прелъстен тъпанар! Не, не, и не, никакво стъкло няма да има!

О. Аверкий още дълго време ходил от единия старец до другия, не казвайки нищо друго освен „благословете“ и „да бъде благословено“.

Между другото, о. Исидор виждал зле и затова вземал неточно размерите на изделията. Но ако о. Аверкий, забелязвал това и загрижено питал: „ Геронда, тук не е ли размерено накриво?“ – о. Исидор отговарял: „ Главата ти е размерена накриво“.

А ако о. Аверкий предлагал: „ Геронда, благословете сам да взема размерите?“ – о. Исидор казвал: „ Затваряй си устата. Ти само едно можеш да правиш – да казваш „ благословете“ и „ да бъде благословено“. При такава работа много дъски се режели погрешно и отивали на боклука. О. Аверкий се мъчел да спаси каквото може, с труд ги опазвал да не отидат в печката и при все това се стараел да ги използва за нещо полезно. Работа, която можела да се свърши за един ден, под ръководството на о. Исидор обикновено отнемала пет дена.

Въпреки, че в дърводелната едно митарство сменяло друго, о. Аверкий всяка вечер правил поклон пред о. Исидор и с голямо смирение и благодарност му казвал: „ Благословете“.

„ Кой знае“- мислел си той – „ може пък този човек да е изпратен от Бога, за да ми помогне? Как да не му благодаря за това?“

Освен това, о. Аверкий си обяснявал случващото се така: „ Той е моят благодетел. В Коница клиенти са ме чакали по две години да се освободя, за да ми поръчат нещо, а през това време другите майстори стояха без работа и хляб. Сега плащам за тия грехове“. И преподобния старец си спомнял: „ О, каква огромна полза ми донесе този човек! Той ме би така, както бият в камъните уловен октопод. Но по този начин ме очисти от цялата „октоподна чернилка“.

Въпреки, че о. Аверкий се изморявал достатъчно в дърводелната, той взел благословение да помага и в други послушания, за които отговаряли стари или болни монаси. Често, завършил работата си в дърводелната, той идвал в трапезарията, за мие посуда, а после да помага и на други места, където имало нужда. „ Колкото повече помагам“ – казвал си той, „толкова по-малко ще се изморяват и мъчат другите.И защо да не се потрудя и да се поизморя? В армията си рискувах живота, за да спася други, че тук ли ще се предам на някаква посуда? Там се жертвах за живота на мои другари войници, миряни. А сега не мога ли да се жертвам за моите духовни братя – монасите?“

По-късно старецът си спомнял: „ Как се справях само, летейки от една работа на друга! Правех така, че да е леко на някой брат, после пък на друг – още повече…Това ми даваше огромни сили и огромна радост“.

Духовната отзивчивост и деликатност на о. Аверкий го подбуждали да прави така, че да помага и при все това да остава незабелязан. Понякога нощем тайно чистил нужниците в манастира. Когато на сутринта искали да разберат, кой е направил това, о. Аверкий казал името на един брат, който обикновено бил склонен да бяга от работа, за което често бил порицаван от членовете на Духовния събор. Този брат се чудил, че го хвалят за неща, които не бил свършил, дал си сметка, че за това ще отговаря пред Бога и решил занапред да върши повече от онова, за което му било определено послушание.

 

Източник: Исихазм ру

 

 

 

 

Благотворителност, облечена в достойнство

Март 5, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една богата жена минавайки покрай един човек, който беше седнал в близост до централния пазар и продаваше яйца, го попита рязко:

 

- Колко струват яйцата?

 

Старият продавач, поглеждайки я, тихо отговори:

 

- 30 стотинки, яйцето, госпожо.

 

- Ще купя 10 яйца, ако ми ги дадеш, за по 25 стотинки едното.

 

- Съгласен съм, ще ви ги продам на тази цена, на която желаете. Може би беше добре, че купихте от мен, макар и на малко по-ниска цена, защото днес не съм продал още нито едно яйце.

 

Госпожата взе яйцата и остана с чувството, че е спечелила… Тя сложи яйцата в своя двуместен спортен автомобил и седна в ресторанта отсреща на улицата с приятелката си.

 

Там, поръчваха всичко, което им хареса и макар че взеха много храна, ядоха малко и оставиха останалото на масата. След това поискаха сметката. Беше 37,30 лева и те дадоха 40,00 лева, оставяйки останалата част на сервитьора като бакшиш.

 

Това беше нормално за сервитьора, но беше болезнено за продавача на яйца, който стоеше отсреща.

 

Въпросът е:

 

Защо показваме нашата сила, винаги когато срещаме по-слаб човек? И защо сме  щедри, с тези, които не се нуждаят толкова много от нашата щедрост?

 

Някъде бях прочел:

 

“Баща ми купуваше прости неща от бедни улични продавачи, на скъпа цена, въпреки че нямахме нужда от тях. Понякога ги плащаше много повече.

 

Бях учуден от този му навик и веднъж го попитах:

 

- Тате, защо правиш това?

 

Тогава баща ми отговори:

 

- Синко, това, което правя, е благотворителност облечена в достойнство.

 

„Иди и ти прави също така“

Февруари 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж в един православен храм влязъл протестантски проповедник с Библия в ръка. Точно тогава службата завършвала. Протестантът се приближил до свещеника и казал:

- Дайте ми 15 минути време и ще ви докажа с Библията, че не трябва да почитате иконите и че изобщо всичко това, което правите, е неправилно.

- Добре, ще ви дам! – отговорил свещеникът.

„Проповедникът“си свалил сакото, усмихнал се и взел да разлиства Писанието доказвайки на хората, които били в храма „грешките“, допускани от православните. Минали 15, 20, 30 минути…

Накрая свещеникът го прекъснал и му казал:

- Знаете ли, хората са били цяла седмица на работа, а сега са стояли два часа на службата… По принцип им стана ясно всичко, каквото искахте да кажете. А сега искате ли и аз да ви докажа, опирайки се на Св. Писание, че сте длъжен да се обесите?

Трябва да споменем, че свещеникът бил достатъчно възрастен и е видял какво ли не в живота си.

- Какво? Как? Да се обеся? – объркано възкликнал протестантът. – И къде е написано това?

Свещеникът взел Библията, отворил я, посочил с показалец в текста и казал:

- Чети, какво е написано тук! – А там било написано: „… и той (Юда), излезе и отиде, та се обеси“ (Мат. 27:5).

След това обърнал няколко страници и прочел: „Иди и ти прави също така“ (Лука, 10:37)…

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

 

Съкровище от Бога

Февруари 19, 2018 in Начална страница, Семейство

Цял месец вече тримата иманяри търсели напразно скритото съкровище. Брадясали, мръсни и полугладни, мъжете се скитали нощем из пущинаците като привидения с фенери в ръце.

 

Все из места, за които се шепнело, че може да има тракийска могила с богато погребение. А в тоя край могили не липсвали. Можеш да преровиш тонове пръст, ако си струва, току попаднеш на гробницата на някой тракийски цар или вожд, погребан с позлатена колесница, доспехи, оръжие, ритони и статуетки от чисто злато, с пръснати наоколо сребърни тетрадрахми, накити, амуниция…

 

И така да си осигуриш „тракийска пенсия“, според иманярския жаргон, с която да си живееш обезпечено и щастливо. Тогава – сбогом, работа за „жълти стотинки“, сбогом, мизерно съществуване! По тези места и хайдути са бродили, и кърджалии, що имане крие в себе си майката – земя. Само да го намериш! Ама то, пустото, мълчи си и вдън земя се спотайва, не на всеки се открива. Иска си жертвата.

 

И така неусетно те обсебва, и ума ти грабва, че цял в мрежата си те омотава и вече ни глад усещаш, ни жажда, ни сън те лови, а само за него си мислиш, как да го откриеш с цената на всичко. Дори и да е цена на живот. Петър бил най-младия от тримата. Двамата стари, изпечени иманяри го подлъгали да тръгне с тях. Разказали му сладки медени истории за лесно забогатяване, на бутилка ракия в една кръчма. Знаели сигурни знаци за съкровища, които само чакали да ги освободиш от вековния им плен в пръстта.

 

А той в това време се намирал в труден период. Макар, че си имал и дом, и жена, нямал желание да се прибира вкъщи. Седма година, откакто съпругата му напразно се надявала да си родят детенце, но не би. Отношенията им били охладнели, Петър захванал все по-често да се запива с приятели, отпуснал се, загубил и работата си. Смятал се за неудачник. Предложението на иманярите попаднало в добра почва и ето че в желание да промени живота си тръгнал с тях по пущинаците. Като най-млад и по възраст, а и в занаята, копаел с кирка и лопата, отмествал камъни с лом, сечел коренища с брадва, докато другите повечето следели за някакви тайнствени знаци и нишани, указващи местоположението на мистериозното съкровище. А то сякаш, колкото повече го търсели, толкова по-упорито се заравяло надълбоко в земните недра. Една нощ уморените мъже стигнали предела на силите си, седнали край огъня и умислено загледали играещите пламъци. Опротивяло им да ринат в безсмислени опити могили, където не намирали нищо друго освен гола пръст. Май било дошло време да се откажат и да се върнат по домовете си, кой от където е.

 

Тогава най-старият иманяр предложил нещо. От памтивека, от езическите славянски времена имало такъв обичай – щом съкровището не искало да се покаже, значи, трябва да му се принесе жертва. Правело се по следния начин – вечерта молитва, а на сутринта се вглеждаш какво е оставено на пепелта като изображение. На каквото прилича, такова трябва да се принесе като жертва. До три пъти. И тогава имането ще им се открие. Нека и това да опитат, пък ако не стане, значи, не било писано.

 

На първата сутрин зърнали на пепелта нещо, което наподобявало птица. Убили една врана и я принесли ката жертва да изгори на огъня. После търсили с особено усърдие цяла нощ, но напразно.

 

На втората сутрин фигурката приличала на куче. Намерили и убили едно безстопанствено псе - и пак нищо.

 

На третата сутрин онова, което видяли, ги оставило без дъх. На пепелта ясно се виждало очертанието на човешка фигура.

 

Дълго стояли и мълчали, без да се осмелят да кажат каквото и да е. Но накрая най-старият иманяр – корифей в занаята, отсякъл със суров глас, че след такава жертва съкровището ще им се открие със сигурност. За какво са се бъхтали толкова време по пущинаците като бездомни кучета, ако сега се откажат? И успял да ги придума да отвлекат едно дете от циганския катун, който бивакувал около рекичката. Нямало кой да се разтревожи особено за изчезването на едно циганче от многолюдно семейство, казал им той. Като намерят съкровището и забогатеят, после все някак ще изкупят този си грях.

 

Решили се. Примамили едно детенце, къпещо се в рекичката и го отвлекли. Вързали жертвата и приготвили ножа.

 

Тук обаче заспорили кой ще извърши кръвнината. Човек е все пак, а не животно или птица. Най-добре било жребият да посочи екзекутора. Приготвили три клечки – две дълги и една къса. И теглили жребия.

 

Петър пребледнял, като изтеглил късата клечка. Късно било да се дърпа – другите двама го гледали с такъв зъл и див поглед, че можел сам да стане жертва. Взел с трепереща ръка ножа. Но помолил да го оставят сам с детето. Нарамил вързаната жертва и я завел дълбоко в гората. Крадешком хвърлил поглед към детето. После по-внимателно, с учудване. В очите на жертвата не забелязал страх, само дълбока тъга. И без да съзнава, отпушил устата му.

 

- Убий ме, чичо – продумало детето.

 

- Убий ме, няма да плача, обещавам ти. Ти не знаеш колко искам да умра. Туй мойто не е живот, чичо. Сираче съм, ни баща имам, ни майка. Циганите ме взеха веднъж със себе си, като се скитах. Все гладен ходя, все мръзна. Да прося ме карат, да крада. Не ща да живея повече такъв живот.

 

Чак сега Петър забелязал колко много не прилича то на циганче. Беличко едно такова, със светли очички. Като ангелче. Ножът паднал на земята. Метнал върху раменете си неосъществената жертва и хукнал да бяга. Докато стигнал до къщата си. Бутнал детето пред очите на изумената си жена.

 

- Катерино, ето синчето ни. То вече е нашето дете. Ще го отгледаме, ще се грижим за него, ще го изучим. Тръгнал бях като несвестен да диря съкровище, готов бях и убийство за него да извърша, а ето, Господ се смили и ме вразуми, като ми откри друго съкровище, много по-ценно от всичко. Да Му благодарим, че ни направи богати!

 

Така завършила тази история, случила се в недалечното минало, за поука на тези наши лекари и родители, които поради подобни и други причини си измислят оправдания и посягат на нашето бъдеще – нашите неродени беззащитни деца.

 

В дома на Сина ми не се играе

Февруари 12, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Един от моите роднини ми разказа следната случка. Един негов приятел, лекар, когато бил дете обичал, както всички останали деца, да се смее и да бяга. Веднъж той самият заедно с братовчед си и други деца се смеел и бягал насам натам, без да съобразят, че тогава били в храма на служба.

 

Завършила литургията, хората взели нафора и се разотишли, но двете деца – лекарят и братовчед му, отново взели да тичат насам-натам из храма. И тогава прозвучал женски глас – строг и нежен едновременно, който казал:

 

- В дома на Сина ми не се играе! Не е позволено да се тича насам-натам. Тук се молят, участват в евхаристията, приемайки Тялото и Кръвта на моя Син.

 

Неочаквано докато отворят и затворят очи, двете деца се намерили в двора на църквата.

 

И лекарят ми каза:

 

- И ще ми казват, дали има или няма Бог! След като Бог ми проговори чрез Своята Пресвета Майка!

 

Източник: Из книгата „Преживяно през време на светата литургия“
Автор: О. Стефанос Анагностопулос

 

Една малка история защо трябва да четем молитва преди храна

Януари 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Отец Николай, който е живял на остров Залит, винаги преди да се нахрани, четял дълга молитва. Един ден, когато бил по работа в големия град и му се наложило да обядва в обществена закусвалня, той по своето правило спокойно се прекръстил и прочел молитва преди да се нахрани. Наблизо се оказала компания от младежи, които иронично и съжалително наблюдавали стареца. Един от компанията решил да увенчае тяхното забавление и отишъл изотзад и загрижено го попитал:

 

- Отче, абе там във вашето забутано село всички ли така преди храна се молят?

 

Старецът, без да се замисли, отговорил:

 

- Не, мили мой, не всички. Конете, кучетата, свинете направо така си ядат…

 

Свети Серафим Вирицки често казвал: “Колко често боледуваме заради това, че не се молим преди ядене, не призоваваме Божието благословение върху храната”.

 

Преди всичко се правеше с молитва на уста: ораха – молеха се, сеяха – молеха се, събираха реколтата – молеха се. Днес ние не знаем какви хора са приготвили това, което ядем. Много често храната се приготвя с хулни думи, ругатни, проклятия…  Затова преди да се нахраним трябва с особено усърдие да се помолим.

 

Наистина, когато постъпваме така с молитва и благодарейки, на трапезата с нас присъстват и ангели, а където са ангелите, там са и всички светии.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

Старецът Паисий вразумява съмняващ се протестант

Януари 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

                    

 

Веднъж в един летен ден на 1991 г. в двора на килията на Стареца Паисий се събрали много поклонници. Сред тях бил и един грък, живеещ в Германия. Като ревностен протестант, той се обърнал към Стареца:

- Вие, православните, и особено вие, които живеете в Света гора, се кланяте на Дева Мария като на Бог, забравяте, че Тя е само една обикновена жена. Също така се покланяте и на иконите, като мислите, че могат да правят чудеса! А още по-лошо е онова, което правите с останките на вашите светии. Въпреки, че те повечето са тленни, вие, без да се гнусите, ги целувате! Всичко това показва, че вие, православните, сте в голяма заблуда!

 

Тогава Старецът, следвайки примера на светите отци на Църквата, които са приемали всички възможни клевети и обиди, отправени към тях самите без никакви възражения, но са противостояли дори до смърт на ересите, отговорил със строг глас на протестанта:

- Какво да ти кажа, бедни човече? Ти не си виновен за всички позорни думи, които изговори, виновна е майка ти, която ти е дала такова възпитание!

Като чул такива думи от Стареца за майка си, протестантът се ядосал и раздразнено отговорил:

- Слушай, монахо, не петни майка ми с устата си, ти не си достоен и да се сравняваш с нея!

Като очаквал именно такъв отговор, без да се смущава, Старецът му отговорил:

- Виждаш ли, ти се обиди само като споменах майка ти! А нашия Господ и ние, православните, нима не се обиждаме, слушайки как ти хулиш нашата Майка – Богородица? Ще те питам и още нещо. Ако майка ти те помоли да направиш нещо, което не представлява някаква трудност за теб, ще се съгласиш ли да го направиш?

- Разбира се, че ще съглася и ще го направя! – отвърнал протестантът.

- Така е и с Пречистата – ние молим Богородица да ни бъде Ходатайка пред Нейния Син и наш Господ, за да ни спаси. Но, моля те, кажи ми още нещо – имаш ли у вас снимки на твоите родители, братя, сестри, на жена ти, децата ти, на приятелите ти?

- Имам, разбира се!

- Ами, ето и ние, като нямаме „снимки“ на нашия Отец – Господ, на нашата Майка – Богородица и на нашите братя – светиите и мъчениците, гледаме към иконите им и възпоменавайки ги, молим им се и те ни помагат. А тъй като и самите тела на светиите са изпълнени с Божията Благодат, като ги целуваме, се приобщаваме с благодатната им сила. А ако светецът се е сподобил с нетленни мощи, толкова повече той притежава благодат. И като се кланяме на светите му мощи, ние я приемаме!

Протестантът не могъл да каже нищо повече и си отишъл много замислен. А Старецът взел да се моли, както обикновено постъпвал в такива случаи:

- Нека Всеблагия Бог да помогне и на този човек да открие истинския път на спасението!

 

източник:

Св. Йоан Кронщадски и търговецът

Януари 22, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Св. Йоан Кронщадски ходил всеки ден в дюкянчето на един търговец с молба да му разваля на дребно по 10-15 рубли, които после раздавал на бедните. Това ставало в продължение на няколко години.

 

Търговията на човека вървяла много добре, два пъти повече, отколкото в другите дюкянчета, които се намирали на многолюдни места. Когато веднъж о. Йоан дошъл отново и помолил да му развали за медни копейки цели 20 рубли, дюкянчето било пълно с купувачи. По-късно търговецът разказвал: „Тогава ме обзе такава досада! Притрябвали са ми тия дребни пари! Клиенти – колкото щеш, а сега какво – брой, ако си нямаш работа, половин час копейки за цели 20 рубли. Изпълних молбата на отеца, но си помислих – „да беше отишъл някъде другаде, в друго дюкянче със своите копейки! Омръзна ми, наистина“!

 

О. Йоан ми благодари, взе си чувалчето с медните пари и си отиде. Мина ден, два, три, а отецът все не идва при мене. Аз не обръщах внимание, даже бях доволен. Мина около месец. Забелязвам аз, от ден на ден търговията ми върви от зле по на зле; имам все по-малко купувачи. И за проклетия, зелето ми се вкисна, хлябът ми, както и да го печеш, като плява е, за боклука, цяла бъчва с краставици ми пропадна…“

 

Внезапно собственикът на дюкяна си спомнил последното посещение на о. Йоан и думите, които мислено изрекъл по негов адрес. На разсъмване се отправил към него да му иска прошка. О. Йоан го посрещнал с думите: „Повече няма да те тревожа“.

 

Търговецът със сълзи на очи се хвърлил в краката на о. Йоан и умолявайки го, му искал прошка.

 

Тогава светият се навел, приповдигнал го, и ласкаво му казал: „Стани, стани. Господ е милостив, а ти повече обичай бедняците, те са ти като братя. Христос пострада и заради тях на кръста… Не се отвръщай от оногова, който ти проси, ако можеш, помогни му в нещо, иначе Господ и от теб ще се отвърне“.

 

О. Йоан отслужил по молба на търговеца молебен, а той взел да подава на бедните всеки ден по нещо – на кого хляб, на кого по грош. А отецът пак взел да ходи всеки ден да му разваля пари. И отново имал всекидневно много купувачи и търговията му потръгнала по-успешно и от преди.

 

източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

 

Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин

Януари 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една история за стареца Николай Гурянов

 

“Веднъж един руски професор по математика дошъл при стареца Николай Гурянов, който живеел на остров Залит, заедно с един свой английски приятел, също професор по математика, който бил убеден атеист.

Руският професор много се надявал и се молел за своя приятел, да повярва в Бога.

 

А англичанинът си мислел: „Ако старецът ми покаже някое чудо, тогава ще повярвам“.

 

Пристигнали, старецът ги посрещнал, завел ги в килията си и веднага, още с влизането си казал: „Какво чудо мога да ти покажа, синко?“

 

Приближил се към електрическия ключ и започнал да щрака: „Ето, сега има светло, а сега няма. Ето сега има светло, а сега няма. Ха-ха-ха!“

 

Посмели се и отец Николай ги изпратил: „Вървете си с Бога, чеда мои, докато е спокойно!“.

 

Англичанинът също се посмял – какво чудо може да има тук? Нали е учен човек. Върнали се от острова на материка, и що да видят – тълпа народ, милиция, работници мъкнат някакви кабели. „Какво става тук?“, попитали професорите. „Ами от три дена на острова, откъдето идвате няма ток“, им отговорили работниците…

 

И нашият английски учен веднага обърнал лодката обратно към Стареца.

 

Източник:https://vk.com/soborno

Владиката, който знаеше всичко

Декември 13, 2017 in Беседи, Начална страница

Ако мога да се гордея с това, съм кръстена от свети Йоан Шанхайски. Родила съм се рано в шестия месец и половина, с тегло – един и половина килограма и едва съм оцеляла, а седмица по-късно са ме кръстили. И смятам, че оттогава насам владиката е мой покровител.

В мен владика Йоан е оставил само детски впечатления. Той преди всичко много обичаше сираците, много се грижеше за тях. Учеше ни да обичаме молитвата и да бъдем милостиви.

Например, ни взимаше със себе си в болницата. Спомням си, че бяхме три момичета – Ляля, Леля и Люля. Аз бях Леля.

Имаше и едно момче Филип. Владиката първо ни заведе в един магазин и каза:

- Изберете си играчки.

А ние тогава изобщо нямахме играчки. Живеехме много бедно.

Той ми каза:

- А ти, Леля, вземи две играчки.

Аз бях малка, но вече знаех, че щом на етикета цифрата стои пред запетаята – това е скъпо, а ако е след нея – евтино. И все оглеждах играчките. Владиката се приближи до мен и каза:

- Не гледай колко струва, просто избери това, което ти харесва.

Много обичах като дете пухкавите зайци, и затова избрах един голям заек, и един малък. 

По-късно отидохме в детската болница. Децата видяха владиката Йоан и веднага заплакаха. Защото той по външност не беше красив, беше прегърбен, с много необичайна коса, често ходеше бос, с една дума – юродив.

Приближихме се до едно момиче, и той каза:

- Леля, дай своята играчка на момичето.

Аз си помислих – та аз самата още не съм успяла да си поиграя. Поглеждам владиката, поглеждам момичето, а той ми казва:

- Това момиче сега е болно, а ти си здрава. После и ти също може да се разболееш.

Е, аз толкова обичах владиката, как бих могла да не го послушам? И веднага дадох по-големия заек, а малкия го скрих зад мен. От този ден ми се появи прякора – Заека.

Когато напуснахме болницата той каза на моята приятелка Ляле:

- Ти ще станеш монахиня.

А тя изкрещя:

- Аз не искам да живея в манастир.

- Нищо, нищо, ще станеш монахиня.

Тя в момента е съпруга на свещеник в Женева.

На мен каза:

- Където направиш своите първи крачки, там ще направиш и последните.

Владика Йоан често се изразяваше образно, затова разбрахме, че щом първите си крачки съм направила в манастира, то, това означава, че и последните ще ги направя в манастира.

Веднъж, когато пак бяхме отишли в детската болница, Филип не искаше да даде своята играчка на болните деца. Владиката стоеше с него близо до кревата на болното дете, което заплака, изплашено от непознатите хора. Плачеше също и Филип, защото не искаше да се раздели с играчката.

После владиката му каза:

- Ти ще завършиш зле.

И той, за съжаление, когато порасна, станал наркоман и умря рано.

Много обичахме нашия владика Йоан и бяхме готови да отидем навсякъде с него, въпреки че беше строг. Аз държах владишкия жезъл, когато служеше в Леснинския манастир. На мен ми беше трудно да стоя права и се прехвърлях от единия крак на другия. Държеше всички да стоят прави. Не можеше да се разговаря в храма. По време на богослужението нищо не пропускаше, службите бяха много дълги, така че ние понякога дори негодувахме – кога вече ще свърши?

Той знаеше всичко. Не мога да обясня с думи. В мен имаше детска любов и привързаност. Но дори и сега аз разбирам, че той всичко знаеше.

 

Да, той беше прозорлив. Например, стоим в църквата. Време е да се приближим до кръста, а зад мен две жени стоят и спорят. Едната казва:

 

-О, аз няма да дойда, гнуслива съм, няма да целуна ръката му.

А втората й казва:

-Да, ама това е владиката, трябва да отидеш.

А тя, в никакъв случай не иска и не иска. Приближава се втората, а владиката й казва:

- Кажи на своята приятелка, да дойде поне да целуне кръста. Ръката ми може да не целува.

Един друг случай стана с мен в моето ранно детство. Аз бях малка, но много упорита. По онова време вече ме бяха поставили да слагам орлите на архиерейската служба. И един ден някой владика взел и хвърлил орела, казвайки, че владика Йоан няма да стои после на него. А аз така го обичах – и си казах: „Ах, така значи! Аз ще ти покажа!” И замълчах. Аз разбира се, казах всичко на майка Теодора, и после реших да си мълча. На следващия ден беше заседанието на Синода, пет архиереи служиха на литургията. Оставих всички орли настрана, освен един. Майка ми каза:

- Леля, орлеца.

Аз поклащам глава. А тя отново:

- Леля, орлеца.

Аз отново поклащам глава.

След литургията ми поискаха обяснение. Всички питаха:

- Леля, защо не постави орела?

И тогава владика Йоан влиза и казва:

- А може, някой да не иска да стои на този орел?

Бях на пет и половина години, погледнах владиката и си помислих: „Сега той ще разкаже всичко за моите детски пакости”.

И без да чакам пълното разобличаване, казах:

- О, владико, простете, аз вчера откраднах краставиците от градината. Толкова ми се ядяха.

Той обичаше децата. И тази любов остана завинаги в сърцето ми.

Помня, че той често посещаваше болниците, довеждаше хората в църквата, причастяваше ги. И ако докторите казваха за някой, че той е безнадеждно болен, то владиката възразяваше:

 

- Не, той ще живее.

 

Той простичко утешаваше:

- Всичко ще бъде наред.

И човекът се възстановяваше.

Една жена се разболяла от рак, направили й операция, а на третия ден при нея отишъл докторът и й казал:

- Нищо ви няма.

- Как нищо? – се удивила тя.

- Не знам, но при вас дойде вашия дядо, прекръсти ви и ви поръси с вода.

- Но, аз нямам никакъв дядо – възразила жената.

- Ето на вашето нощно шкафче има снимка на вашия дядо.

А там стояла снимката на свети Йоан.

И в моя личен живот се случват удивителни неща. Ако с някой съм постъпила лошо, тогава аз виждам на сън владика Йоан, размахва пръст към мен и ми казва – „бъди внимателна, докато свещта не е угаснала”. И разбирам, че съм направила нещо неправилно. Всъщност не вярвам в сънища, но това беше особен случай.


Източник: православие ру

 

Да пребориш злото с молитвена броеница в далечна Уганда

Ноември 13, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Тази история за силата на Иисусовата молитва ми бе разказана от о. Елпидиос Вагианакис, свещеник от Православната Мисия в Уганда, който на свой ред я бе научил от разговора си с о. Антоний, африкански свещеник, получил богословското си образование в Гърция и изпратен като мисионер в тази страна.

 

Ето какво ми разказа о. Елпидиос:

 

„Братя мои, запознах се с о. Антоний в един труден за неговото семейство период. Какво точно се бе случило? Когато започнах катехизичната си работа в Африка, помагайки на сираците, говорейки за Иисус Христос и покръствайки ги, всички магьосници се събраха и започнаха да вършат магии и заклинания, особено черна магия с вуду-практики, за да объркат делото ни и в крайна сметка да ни изгонят от страната. (Така преди време в Африка, когато пристигнали в едно село първо протестантски мисионери, после католически и най-накрая православен свещеник, хората от селото дошли при православния и му казали да си тръгва, защото имало при тях един магьосник, който идвал и направил така, че и католическия и протестантския мисионери умрели. Но православният не се отказал и решил да отслужи Св. литургия. По време на Великия вход магьосникът дошъл и започнал своите ритуали и в този момент на място умрял той самият. бел. ред.)

 

Но не можеха да надделеят над свещеника, защото, от една страна, го пазеше благодатта на свещеничеството му, и от друга, самата сила на тайнствата. Светата Божествена литургия сама по себе си представлява страшна сила против Сатаната, и той не може да се справи лесно със служителя на Всевишния Бог, ако разбира се не се намери някакъв друг, заобиколен демонски начин да се напакости на неговия дом.

 

Трябва да се каже, че повечето хора от семействата в тази страна все още не са се отказали от идолопоклонството и от магическите ритуали и, както ми каза о. Антоний, дори и една негова роднина се занимавала с магьосничество. И вследствие на тези ритуали, вдъхновявани постоянно от демоните, съпругата на свещеника, Харитини или Хария, както я наричали тук, една млада и много красива жена, започнала да страда силно.

 

И когато се изпълнявали молитвите към Пресвета Богородица и свещеникът бил с кадилницата в ръка, тя оглушавала. Не можела да чува нищо, заспивала права или понякога падала на земята и идвала на себе си едва когато свещеникът, нейния съпруг, завършвал литургията.

 

Тъй като тя била доста невежа и не знаела много неща за християнството, Сатаната използвал нейното незнание за своите цели. Той се явил направо пред нея и заговорил:

 

– Остави Иисус Христос – казал й той. Аз и Той сме едно и също нещо. Ще служиш само на мене.

 

В друг ден й казал пак:

 

– Вярата в Христа не представлява нищо, Той е същият като мен, по-добре служи на мене, а не на Него.

 

Харитини изпаднала в тежко униние и съмнения и вече не знаела как да се съпротивлява и как да постъпи в тази ситуация.

 

Веднъж, след тежка духовна битка, тя успяла да се унесе в сън и да си почине след толкова преживени страдания и болка, измъчвали я ден и нощ. И внезапно почувствала едно присъствие пред иконостаса, в иконата на Господ Иисус Христос, и ето Го Той самият излиза, красив, величествен, в блестяща светлина, по-силна и от тая на слънцето, и й казва с нежност:

 

– Харитини, дъще моя, на мен трябва да служиш, ти се кръсти в Мое име, Аз съм твой Господ и Бог.

 

Така, с тези думи Иисус Христос вдъхнал кураж на младата Харитини, която помагала на своя съпруг в мисионерската му работа.

 

– Господи – отговорила му тя – това искам. Но онзи, другият, не ме оставя на мира.

 

Той не казал нищо повече и изчезнал…

 

Малко след това дяволът отново се появил.

 

– Недей да служиш Нему. На мен трябва да служиш. Защото ти ми принадлежиш още от самото си рождение. Той ти се присмива, бедничката ми. А аз няма да те изоставя, ако ме следваш.

 

Горката вече не знаела как да постъпи. И тогава й се явил Архангел Гавриил без тя го познае кой е, и й казал:

 

– Дъще моя, не се страхувай, следвай Иисуса Христа, на Него се надявай, и Той ще ти даде много сили. Нямай страх от дявола, той е едно нищо.

 

– Да – отговорила тя – Но кой си ти?

 

– Аз съм Архангел Гавриил – казал той.

 

Когато се опомнила от видението, била будна, дошъл свещеникът, и за първи път тя била в състояние да му обясни какво става с нея. Най-после съпругът й разбрал за какво става дума… за посещенията на Господ, на Архангел Гавриил и на дявола.

 

О. Антоний, бидейки обикновен свещеник, разбрал, че проблемът с неговата съпруга надхвърля възможностите му. Бедният човек не разбирал някои неща, но усещал, че да разреши този толкова сложен проблем е нужно да се обърне към някой по-опитен духовник, който да изповяда жена му. И така, той се спрял на един гръцки свещеник, който жена му била виждала и слушала.

 

Това бях аз – о. Елпидиос. Когато момичето дойде при мен за изповед – толкова омърлушена, разплакана и уплашена, си спомних за нещо подобно, което се бе случило и на мен, когато бях млад свещеник. Тогава й поговорих за Божията благодат, и как да се пребори с козните на дявола с помощта на Иисусовата молитва и броеница. Казах й:

 

–  Дъще моя, Сатаната не се прогонва с друго, освен с молитва. Нашият Господ е казал: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21).  Отсега нататък ще постиш и ще казваш Иисусовата молитва ден и нощ, колкото можеш, от сутрин до вечер, и ако си будна, дори и през нощта.

 

Дадох и една броеница с 50 зърна и й казах:

 

– С това ще пребориш не само дявола, а и всички магьосници в областта.

 

От същия ден тя започна да се моли с броеницата така, както я бе научил о. Елпидиос.

 

И престана да се страхува от дявола, като изричаше постоянно и неотклонно името на Господ Иисус Христос, както е писано: „В името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2:10). И изчезна от нея всеки страх от дявола, който веднъж се опитал с пръчка да избие от ръцете й броеницата, защото не могъл да я докосне с ръка.

 

– Остави я – казал й - това е като въглен, който ме изгаря и не мога да го изтърпя. Ние, демоните, не можем да я търпим. Кръста можем и да гледаме, и да го пипаме, и знаеш ли защо? Защото мнозина го ползват само като украшение, а не като символ на вярата им. Но не можем да изтърпим молитвата с броеница.

 

От мига, в който Харитини, жената на свещеника разбрала за силата на Гоподнето име, животът й се променил. Нямала вече нужда от друга помощ, а самата тя помагала на други семейства да се справят с проблемите си. Била готова на всичко, убеждавала всички африканци да приемат свето кръщение. В това село в далечна Уганда, тя повтаряла непрестанно Господнята молитва. А на о. Антоний изпратили стотици молитвени броеници.

 

Най-после, всички жени в селото и от други села, които вече били приели свето кръщение се събрали, за да видят как се извършва молитва с броеница, как се правят поклони и как се изговаря след всеки поклон Господнята молитва.

 

От Африка, от далечна Уганда, пълна с всякакви проблеми, дойде едно послание за силата на молитвата с броеница. За да ни покаже, още когато видим над нас да се събират първите облаци, веднага да прибягваме към Господнята молитва.

 

Трябва да си даваме сметка, че тя е всичко за християнина. Да я казваме в дома си, в колата си, на работа, на улицата, тя е молитва за винаги и навсякъде… И Бог на любовта, на милосърдието, на вечността и на мира винаги ще е с нас, в нашите сърца, сега и винаги и во веки веков. Амин.