Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.

из книгата: „Живата вяра“

Близки теми:

Аз съм грешник, но Божията милост ще ме спаси Старецът Паисий вразумява съмняващ се протестант „Иди и ти прави също така“ Светогорски истории Живял един човек, който не вярвал в Бога

В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

Близки теми:

До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Мечката Лицето й засия Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Той е нашия свещеник

Отначало времето беше хубаво и тихо. Цвърчаха дроздове и в съседство, откъм блатата, се чуваше някакво животинче, което жално скимтеше, като че ли свиреше в празна бутилка. Провикна се един горски бекас и изстрелът по него оттекна игриво в пролетния въздух. Но когато в гората се стъмни, неочаквано от изток задуха пронизващ вятър и всичко се умълча. По поляните се разпростряха ледени тръни и в гората стана неуютно, глухо и безлюдно. Ухаеше на зима.

Иван Великополски, студент в Духовната академия, който се връщаше след дълго отсъствие у дома, вървеше през цялото време по пътечката сред прогизналата от влага поляна. Пръстите му се вкочаниха, а лицето му пламна от вятъра. Стори му се, че внезапно настъпилото застудяване е нарушило реда и синхрона в природата и поради това се свечери по-бързо, отколкото трябваше. Наоколо беше пусто и някак си особено мрачно. Само в зеленчуковите градини на вдовиците до реката светеше огън. Далеко, на около четири версти, където беше селото, всичко беше потънало в гъста и хладна вечерна мъгла. Студентът си спомни, че когато излезе от дома, майка му , седейки в сянка на пода, чистеше самовара, а баща му лежеше на печката и кашляше. Обикновенно на Разпети петък вкъщи нищо не се готвеше, а страшно му се искаше да яде. И сега, свивайки се от студ, студентът мислеше за това, че точно същият вятър е духал и при Рюрик, и при Йоан Грозни, и при Петър, и че при тях е имало точно същата люта бедност и глад, същите парцаливи сламени покриви, невежество, мъка, същата пустиня наоколо, мрак, чувство за гнет – всички тези ужаси са били, има ги и ще бъдат. И ще минат още хиляда години, но животът няма да стане по-хубав. Не му се искаше да се прибере у дома.

Зеленчуковите градини се наричаха „вдовичи“ заради това, че бяха собственост на две вдовици – майка и дъщеря.

Огънят гореше буйно, с трясък, осветявайки надалеко разораната земя. Вдовицата Василиса, висока подпухнала старица в мъжка полушуба, стоеше до огъня и гледаше замислено в него. Нейната дъщеря Лукерия – малка, тиха, с глуповат израз на лицето, седеше на земята и миеше котлето и лъжиците. Очевидно току-що бяха вечеряли. Чуваха се мъжки гласове – това бяха местни работници, които пояха конете си на реката.

- Ето, че зимата се върна – каза студентът, пристъпвайки към огъня. – Здравейте!

- Не те познах, Бог да е с теб! – каза тя.

Поговориха. Василиса, жена с опит, служила някога на господари, а по-късно и като бавачка, се изразяваше деликатно, милата й усмивка не слизаше от лицето й. Дъщеря й Лукерия – селска жена, мачкана от мъжа си, само гледаше мълчаливо студента със странен, като у глухонемите, израз.

- Точно така се е грял около огъня и апостол Петър – каза студентът, протягайки ръце към огъня. – Значи, и тогава е било студено. Ах, то е била страшна нощ, бабо! Изключително унила, дълга нощ!

Той погледна наоколо в тъмнината, трескаво завъртя глава и попита:

- Беше ли на Дванадесетте Евангелия?

- Бях – отговори Василиса – Ако помниш, по време на Тайната вечеря Петър казал на Иисус: „С Теб съм готов и в тъмница да вляза, и на смърт да отида“. А Господ му отговорил: „Казвам ти, Петре, днес петелът няма пропее, докато ти три пъти не се отречеш, че ме познаваш“. След вечерята Иисус смъртно тъгувал в Градината и се молел, а бедният Петър се измъчил, отслабнал и не можел да спи. След това, чу ли, в същата тази нощ, Юда целунал Иисус и Го предал на мъчителите. Вързан Го водили към първосвещеника и Го биели, а Петър, изнемощял, измъчен от мъка и тревога, недоспал, предчувствайки, че на земята ще се случи нещо ужасно, вървял след Него… Той обичал Иисус страстно, до безпаметност, и мъчително гледал отдалече как Го биели…

Лукерия остави лъжиците и отправи неподвижен поглед към студента.

- Стигнали до първосвещеника – продължи той. – Започнали да разпитват Иисус, а работниците в същото време запалили огън сред двора, защото било студено. С тях около огъня стоял и Петър и се топлел, както и аз сега. Една жена го видяла и казала: „И този беше с Иисус“, значи и него трябва да го водят на разпит. И всички работници, които се намирали около огъня, изглежда са го погледнали подозрително и сурово, защото той се смутил и казал: „Аз не Го познавам“. След малко отново някой, разпознал в него един от учениците на Иисус, казал: „И ти си един от тях“. Но той отново се отрекъл. И трети път някой се обърнал към него с думите: „Не те ли видях днес с Него в Градината?“. Той за трети път се отрекъл. След това тутакси пропял петел и Петър, поглеждайки отдалеч Иисус, си спомнил думите, които Той му казал на вечерята. Спомнил си, излязъл от двора и горчиво-горчиво заплакъл. В Евангелието е казано: „И като излезе вън, горко плака“. Представям си: тиха-тиха тъмна градина и в тишината едва се чуват глухи ридания…

Студентът въздъхна и се замисли. Продължавайки да се усмихва, Василиса изхлипа, едри сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, като че ли се срамуваше от сълзите си, а Лукерия, гледайки неподвижно студента, се изчерви и изразът й стана тежък, напрегнат, като у човек, който сдържа силна болка.

Работниците се връщаха от реката. Един от тях, яздейки кон, беше вече наближил и светлината от огъня го осветяваше. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи нататък. И отново тъмнината го обхвана и ръцете му започнаха да измръзват. Духаше жесток вятър, зимата се връщаше и по нищо не личеше, че вдругиден е Великден. Студентът мислеше за Василиса: „Щом тя се разплака, значи всичко, случило се в оная страшна нощ, има за нея някакво значение…“

Той се огледа. Самотен огън мержелееше в тъмнината и около него вече не се виждаха хора. Студентът отново си помисли, че щом Василиса се разплака и дъщеря й се смути, то очевидно това, за което току-що бе разказал и се бе случило преди деветнадесет века, има отношение към настоящето – към двете жени и вероятно – към него самия, към всички хора. Щом старицата заплака, то не е защото той умее трогателно да разказва, а защото Петър й е близък и тя с цялото си същество е завладяна от това, което се е случило в душата му.

Изведнъж радост развълнува душата му и той даже се спря за минута да си вземе дъх. „Миналото“ – помисли той, – „е свързано с настоящето с непрекъсната верига от събития, произлизащи едно от друго“. Стори му се, че току-що видя двата края на тази верига: докосвайки единия край, трепва другия.

Докато си проправяше път през реката, а и след това, изкачвайки се по възвишението, гледаше своето родно село и на запад, където като тясна ивица светеше хладната обагрена заря, мислеше за това, че правдата и красотата, направляващи човешкия живот там – в Градината и в двора на първосвещеника, са продължили и до ден днешен, и очевидно са останали главното в човешкия живот на земята. И чувството за младост, здраве, сили, – той беше само на двадесет и две години – неизразимо сладкото очакване на щастие – невъобразимо, тайнствено щастие, го обхващаше лека-полека и животът му се струваше възхитителен, чудесен и пълен с огромно съдържание и смисъл.

Източник: сп. „Амвон“, бр.1 (год.4), април 2008

Близки теми:

Да пиеш, да пушиш, или да живееш по Бога Защо Бог допуска злото? Една история от дядо Клеопа Историята на невярващия офицер А ти познаваш ли се с тази пчела?

Много неща започват просто от любопитство. Бог ни е създал с любознателна природа и това не е случайно. И понякога една обикновена проява на любопитство е в състояние да ни накара да преосмислим много неща и да променим досегашното си мнение.

По този повод ми идва на ум една история, която ми разказа корабният ни готвач Стефан по времето, когато стояхме на котва в протока Малака, между Сингапур и Индонезия. Чакахме ред за кораборемонтния завод в Сингапур и междувременно сами извършвахме някои належащи ремонти.

Всеки ден прекарвахме по осем изтощителни часа в горещия пъкъл на машинното отделение, след вечеря подремвахме и през нощта – по четири часа на вахта на палубата в постоянно наблюдение на тъмната морска шир около нас, откъдето можеха да изникнат изневиделица пиратски джонки. Намирахме се в изключително опасен район, където много плавателни съдове биваха нападани и ограбвани от прословутите малайски пирати.

Това бе време на тревожно оглеждане и ослушване за подозрителни шумове и светлини на приближаваща опасност, но и същевременно на приглушени моряшки разговори, в които се споделяха съкровени неща, обикновено премълчавани в рутинното корабно ежедневие. Самата обстановка предразполагаше за подобни откровения.

През една такава „антипиратска вахта“ се сближих с готвача Стефан, с когото до този момент имах само делови контакти. За голяма моя радост разбрах, че той споделя вярата ми и е църковен човек от ранно детство. Това си имаше обяснение – той бил кръстен на и от именития си вуйчо – блаженнопочившия нине бивш митрополит Великотърновски Стефан.

От този момент ние станахме приятели, защото споделяхме убеждения, които обикновенно са голяма рядкост между нашето моряшко съсловие. Всяка вечер обичахме да сядаме на кърмата и да си говорим на различни теми, поемайки с благодарност приятния освежителен ветрец на залез слънце, докато гледахме как нажежения кървав диск бавно потъва в прохладната баня на теменужените води.

Веднъж си говорихме за изпитанията на вярващия човек по времето на тоталитарния период и той ми разказа следната история, в която герои се оказали той и прословутият му вуйчо.

Случило се през времето, когато отбивал войнишката си служба – някъде през осемдесетте години на миналия век. Били на полеви занятия и след изморителен марш дали кратка почивка. Войниците изпоналягали по тревата, а до тях офицерите и сержантите запалили цигари и подхванали разговори. По някое време зачекнали темата за т. нар. „връзкарство“ и един коментирал случая с техен колега, който се издигнал в службата. Накрая възкликнал със завист:

- Абе така стават нещата, който си има вуйчо владика…

Стефан до ден днешен не можел да си обясни, кой го дръпнал за езика внезапно да се намеси в разговора, като каже:

- Е, какво, аз пък като си имам истински вуйчо владика, какво толкова съм преуспял…

Сякаш бил хвърлил бомба. Началниците му го наобиколили и веднага взели да го разпитват. Зам.-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то) казал, че това е факт (по онова време за някои органи на властта нямало нищо скрито-покрито). И като се започнало – въпроси, смях, коментари. Видяло им се много любопитно и забавно. В тази епоха мнозина не знаеха нищо за вярата и за Църквата, защото пропагандата създаваше изкривена представа за всичко, свързано с тях.

И ето че в един момент един офицер заявил със смях, че в София бил виждал всякакви интересни личности – и артисти, и министри, че и самия Тодор Живков по манифестациите, но жив владика още не бил. И заявил на Стефан, че ако ги заведе да види вуйчо му, има от него три дена отпуск. И други изявили желание. Въпреки, че войникът напразно се опитвал да им обясни, че вуйчо му е много зает човек и че не е толкова лесно. Късно било да се дърпа. Заплашили го, че ако не уреди това, ще му се види тежка службата. А един военнослужещ много добре знае какво означава това…

И така, Стефан се явил в Митрополията, като се проклинал за лекомислено изтърваните думи. За щастие владиката бил там и като изслушал разтревожения си племенник, се съгласил да приеме „другарите офицери“ през следващата седмица. Така отпаднало първото притеснение, но оставало и друго. С основание войникът се боял от самата среща на невярващите си командири с най-уважавания от него човек и от нелепата ситуация, в която може да се озове. Чувствал се като попаднал между два огъня и нямало да си прости, ако стане причина вуйчо му да понесе евентуално оскърбително за владишкото му достойнство отношение от хора, нямащи никакво уважение към Църква и вяра. От друга страна, началниците му можели да изтълкуват кой знае как една създала се нелепа ситуация по време на разговорите и после да си го изкарат на него. Въображението му рисувало картини, една от друга по-неприятни. Оставало му само да се моли и да се надява на небесния си покровител за своевременна помощ.

Късно било за каквито и да било терзания. Няколко дни по-нататък той в унило настроение водел групата офицери към Митрополията, слушал как си разменяли вицове и шеги за духовници и избухвали в смях като хора, тръгнали на някакъв предстоящ забавен спектакъл.

Но в момента, в който преминали през масивната желязна врата на митрополитската сграда и се озовали в приемната за гости, забелязал как настроението им се променило. Вече не изглеждали толкова лекомислено весели. С любопитство, примесено с някакво едва доловимо притеснение хвърляли бегли погледи към стените, на които висяли окачени големи икони със строги, непонятни за тях образи. Цялата тържествена и тежка обстановка – голямата дъбова маса, масивните столове, червената покривка, голямото разпятие и паната със странни за тях изображения създавали в тях някакво непонятно чувство за страхопочитание.

То стигнало върха си, когато самият владика влязъл в стаята и сякаш я изпълнил цялата с тържествената си осанка на достолепност и строгост. Като по команда военните се изправили и се изпънали, докато домакинът им ги приветствал с добре дошли и им казвал, че се радва да се запознае с български офицери, защитници на майка България. Сърдечно стиснал ръцете им и се разпоредил да им поднесат гръцко кафе, гръцки коняк и някакви сладки, като прибавил с усмивка, че въпреки, че кафето не е „Инка“ (цикория – заместител, която беше в масова употреба по това време), а истинско натурално кафе, се надявал то да им хареса.

След което повел увлекателно и непринудено разговор за воинската служба, за нейната тежест и отговорности, за специфичните проблеми на семействата на военните, като не пропуснал да ги попита и за техните лични такива. Като засегнали армейския бит, шеговито си припомнил някои стари негови спомени от времето, когато сам отбивал войнишката си служба.

Неусетно разговорът станал по-непринуден, ледовете се стопили и гостите взели да задават различни въпроси относно духовниците и свещеническата служба. Въпроси, доста наивни и разкриващи пълното им неведение по тази тема. Но те били далеч от ония провокативни питания, с които смятали да се забавляват при срещата с „началника на поповете“, както се изразявали те по пътя си насам. Митрополитът им отговарял спокойно и добронамерено, с едва доловима усмивчица в крайчеца на устните си. И Стефан почувствал, че страшните му опасения започват да отпадат и всичко протичало съвсем гладко.

Гостите съвсем се отпуснали и оживили, когато разговорът се пренесъл на тема военна история. Домакинът им ги въвел неслучайно в руслото на гордостта от военните победи на българското оръжие през вековете, като не пропуснал да изтъкне и ролята на Българската църква и на нейните забележителни духовници в борбите за национално освобождение и оцеляване на българщината, на тясната връзка в миналото между българските военни герои от една страна и на духовенството от друга. Споменавали се имената на патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на поп Грую Бански от четата на Бенковски, на поп Харитон, на цялостния принос на националната ни Църква в отечествената ни история. За всички, които са се борили с оръжие в ръка или са водили духовна борба за българската свобода, за вярата ни, която е част от народната ни идентичност, както и за опазване на българския език и култура.

По всичко си личало, че гостите останали силно впечатлени от срещата. На раздяла владиката им заявил, че ще се радва да го посетят и друг път, като с шеговит тон помолил да не бъдат толкова строги със скъпия му племенник, който е добро и изпълнително момче.

По обратния път изминали в почти пълно мълчание, крачели замислени и потънали в мислите си. Изведнъж не някой друг, а политическият офицер нарушил мълчанието, като изрекъл сякаш сам на себе си:

- Да, Църквата… Каквото и да говорим, все пак тя… За нейната роля в историята на България и… Някои неща не могат да се отрекат. Да. И изобщо, като си помислиш…

И млъкнал, сякаш се боял да не каже нещо излишно, което би влязло в явно противоречие на политическите беседи, които бил длъжен да изнася.

Накрая Стефан завърши развълнувано:

- Ех, братко, ако щеш вярвай, не се зарадвах толкова на дадения ми отпуск и че всичко въобще мина благополучно, а на това, че тези мои началници получиха един хубав урок. Сигурен съм, че си промениха мнението за Църквата, за духовенството и за всичко, което преди осмиваха и гледаха с неуважение. Защото по-нататък не чух повече от устата им никакви глупашки шеги по адрес на вярващите хора. И се радвам, че неволно и аз допринесох за тази промяна в мисленето им, макар че в началото съжалявах и бях уплашен. Но, както е казал народът, човек едно мисли, Бог друго решава. Да бъде благословено името Му!

Близки теми:

Обичта на овчарката Господ не ни забравя, а щедро ни благославя Измоленият кръст Една малка история защо трябва да четем молитва преди храна „Иди и ти прави също така“

От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случай Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после, празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, които бяха насреща ни? Всеки е склонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито и да било враждебни действия. Но кой знае? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал офицерският кандидат? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно и всяка опасност, макар и отдалеч, предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Затова решихме да не ходим никъде.

Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството за самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после – леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи – всичко това стягаше душата и ни правеше мълчаливи. Аз четях нещо, офицерският кандидат лежеше на леглото си с подвити под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти той вече беше ставал, отиваше до прозореца и като пазеше сянка с ръце, доближаваше лице до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се връщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но последният път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:

- Най-после! Изгрява!

Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината се беше разведрила и на избистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.

Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта тук, на границата, всякога е едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е неговата фаза и колко трае – всичко това се знае най-подробно. „Защото какво е граничарят?“ – питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: „Очи и уши“. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.

И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено взе да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:

- Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост! – Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:

- Всяка година по това си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.

Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. Като че и сега усещам особения дъх на нова басма, както тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и друг брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше – сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи – говореше му тя, – мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш“. Вярвай ми, всяка нейна дума беше за мене несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи“ – продължаваше майка ми. „Ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне“. „Как ще възкръсне?“ – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно се беше умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице захласнато слушаше. „Как ще възкръсне?“ – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – „Щом запеят „Христос възкресе“, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето, запяха „Христос възкресе“. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го!“ Никой, разбира се, не ми обърна внимание, аз се сконфузих и не можах да разбера такова равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.

Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше вече и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.

Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаяни от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лъчи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.

Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушки в ръце, и Кузев и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знае отде – всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където на три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близко и по-ниско. Една-две секунди минават само и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.

- Гърците пеят – каза спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. – Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!

Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че се беше събрал най-гъстият мрак на нощта. Там блестяха хиляди светли точки, едни от които бяха близо и се сливаха като жаравата на огнище, а други, по-настрана, се движеха из тъмнината като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението – още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.

Но сега друго, също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по-задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.

Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някой от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.

Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето – навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха опрени върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.

Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха и последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната й следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта – кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.

Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни свърши. Месецът се беше издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.

Йордан Йовков

Близки теми:

Старецът Порфирий и хипитата Не я задържайте със страх Мечката Пустинни цветя История за изгубените пари и откраднатия автомобил

Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928) помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.

Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…

И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“

Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.

- Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.

… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезе старецът – и котаракът след него. Влезе ли – и той след него. Каже ли му нещо отеца – и котаракът, като разумно същество, изпълнява – идва и сяда, където каже, влиза в приемната или на чердака. Най-често, лежи до топлата печка и дреме. Или, склонил глава, слуша молитвите на стареца…

Друг път отец Нектарий ще го погали и ще каже:

- Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова и имал лъв… А ние пък малките - си имаме котарак.

Източник: https://vk.com/soborno

Близки теми:

Обичта на овчарката Колко струва едно чудо Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин А ти как се молиш

Това е случка, станала в Кремъл по време на прием, посветен на полета на първия човек в Космоса. Никита Хрушчов поканил на този прием патриарх Алексий Първи.

На заседанията на КПСС в своите речи първият секретар на партията отделял важно място на пропаганда на атеизма, така че сега била предоставена възможност на Светейшия Патриарх да отговори по някакъв начин на това с евентуални възражения.

Патриархът, човек интелигентен и деликатен, започнал да разпитва Гагарин за състоянието му по време на полета. Той, разбира се, описал състоянието на безтегловност и тук Патриархът отбелязал, че тялото, подчинявайки се на законите на физиката, грубо казано, се мотае в пространството, а душата, която не се подчинява на никакви материални закони, остава на мястото си. Така, в разрез с материалистичната доктрина, Негово Светейшество показал, че духовното превъзхожда материалното.

Но тази фина защита на Патриарха от нападките била неочаквано прекъсната от една проста случка, показваща неуспеха на атеистичната пропаганда в Русия. Една жена се приближила до Патриарха и спокойно взела благословение от него. Днес не бихме намерили нищо странно в това. Но тогава това било като гръм от ясно небе. Коя е тая? Кой я е пуснал тук? Оказало се, че и при най-голямо желание нямало как да не бъде допусната. Просто защото била дошла на празника на своя син. Това била майката на Юрий Гагарин. Така тази скромна жена показала на държавните вождове цялата безплодност на техните усилия в борбата им против Църквата.

Източник: https://nm60.abv.bg

Близки теми:

Да пиеш, да пушиш, или да живееш по Бога Колко струва едно чудо Господ не ни забравя, а щедро ни благославя Измоленият кръст Една малка история защо трябва да четем молитва преди храна

Една старица дойде при мен със следното си смущение:

- Ето, цял живот се моля, и сутрин и вечер, и през деня, постоянно се моля и вътре в себе си. Но Бог защо не ми отговаря. Постоянно ме мъчи този въпрос, и нямам покой! Защо е така невнимателен Той към мен?

- А ти как се молиш? – поинтересувах се аз.

- Сутрин – утренни молитви. През деня прочитам два канона. Вечер Псалтир и вечерни молитви. Също се моля и преди началото на всяко нещо, преди храна и след храна.

- Ти  не оставяш място за Господа! През цялото време говориш и говориш и не можеш да го чуеш! Иди си у дома, запали кандилото, седни на стола и се вслушай. Може тогава и да Го усетиш!

На следващия ден старицата цялата грее от щастие.

- Е, как беше вчера? – попитах старицата.

- О, много хубаво беше! – отговаря тя – Толкова хубаво!

- Какво се случи?

- Отидох си у дома, запалих си кандилото, седнах до иконите, и се заслушах… такава тишина у дома. Стрелките на часовника тиктакат. Всичко е толкова спокойно. Така озадачено, тайнствено и тихо.

- Какво ти каза Бог?

- Нищо, просто с Него заедно си помълчахме. Никога не съм била толкова мълчалива! Сърцето ми преливаше от благодарност!

Всичко стана ясно, и душата ми се успокои. И ето дойдох да благодаря за това.

Източник: https://vk.com/family_christianity_state

Близки теми:

“Вие отивате на сигурна смърт” – за Свети Йоан Шанхайски Няколко истории от торбата на архим. Григорий Дохиарски Пустинни цветя Аз съм грешник, но Божията милост ще ме спаси Просто от любопитство

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

Източник: Православное слово

Близки теми:

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий Не я задържайте със страх Защо Бог допуска злото? Притча за благодарността Св. Йоан Кронщадски и търговецът