„Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие”
– Владико, защо за вас неверието има смисъл и ценност? Това, да си признаем, е парадоксално да се чуе от един митрополит…
– Защото Господ открива Себе Си истински само на тези, които искрено се съмняват в Неговото съществуване. Аз се съмнявах. Когато бях на 17 години, направо казвах: „Аз съм атеист”.
– Дълго ли продължи това при Вас?
– До към двадесет и втората ми година. И досега смятам, че е по-добре смирено да се съмняваш встрани, отколкото да се перчиш с това, че се намираш в църковната ограда. Моите най-добри учители във вярата не бяха „подкованите” богослови и потомствените свещенослужители, а тези, които бяха минали през изпитанието на неверието.
– Това е още по-странно да се чуе от грък. То звучи по-скоро като нещо от недалечната история на нашата страна…
– Гърция наистина се чувства в лоното на двехилядолетна непрекъсната традиция, а у вас сякаш всичко се ражда отново! Свидетели сме на неописуем колорит и свежест на църковния живот. На революция на духа! Уникална за историята на човечеството и показателна за вселенското Православие. Защото нашата вяра не е от този свят. Именно затова в младостта си аз не исках да вярвам „защото така трябва”. Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие. Но Той не идваше. И аз си признавах: „Не знам нищо за него”. Истинският Бог е Този, без Когото не можеш да живееш. Църквата живее чрез Него, защото Той не е някакъв сбор от мнения на определени хора за Него, а самият Живот.
Щом сте физици… Първи уроци на Атон
– Дори преподобни Паисий Светогорец е бил заразен от неверието в юношеска възраст. Когато бяхте още невярващ ли срещнахте стареца Паисий?
– Да, и не го разбрах. Може дори да се каже, че се изплаших. Той можеше да разгърне моя живот, аз почувствах това и не се поддавах. Стараех се да изляза изпод неговото влияние: нека по-добре потренира на други.
Спомням си, когато ние с брат ми за пръв път го посетихме в килията му, той ни попита: „С какво се занимавате, момчета?” – „Ние сме физици”, – отговорихме му. – „Чуйте! Щом сте физици, трябва да достигнете главното – разпада на атома на собствената си самост тогава ще се освободи фина енергия, с помощта на която вие ще успеете да преодолеете земното притегляне и да обгърнете умозрителното слънце, което е Христос”.
Много ми се понрави, че той, използвайки познатия за нас език на науката, ни разкри духовните хоризонти. С течение на времето за мен те станаха значително по-интересни дори и от космическите висоти.
При първото ни посещение при стареца чух, как някакъв ученик го молеше да го приеме за послушник и старецът се пошегува: „А университет завършил ли си?!” – и когато той, навел глава, съобщи, че засега е все още в лицея, каза: „Приемам само с диплома от университет!” Аз запомних това …
Знаете ли с какво още ни впечатли при първото ни посещение? Той каза: „Не знам какви науки изучавате там, в университетите, но ако постъпите тук, на Света гора, ще разберете, че тук се изучава една единствена наука – светостта. Ако човек възлюби Бога повече от всичко и от самия себе си, тогава чувства, как костите му сякаш омекват и той целият се топи, подобно на восък, приемайки огъня на Божието благословение. Така се освобождава човешката душа…”
Тогава за мен това бяха някакви непонятни думи… Но старецът продължаваше.
„Има един човек, – каза той (мисля, че говореше за себе си) – който понякога се пренася на други места на планетата”. Представете си, какво беше за нас, физиците, да слушаме това?! – „По време на неговата молитва тук, на Атон, Господ го вдигнал и го пренесъл в района на Каспийско море… И му дал поръчение. Когато той го изпълнил, Бог го върнал обратно. Как е могло да се случи това? И има ли доказателство, че то наистина се е случило? Когато се върнал в своята килия, в ръката си изведнъж видял цвете, което расте само в Каспийския район…”.
Тогава не му повярвах. По това време възприемах всичко твърде рационално. Аз и сега не знам, доколко ми се е отдало да разцепя атома на моята самост, но поне сега нямам проблем с възприемането на такива истории.
„Вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!
– След това на Вас ви се е отдало да поживеете със стареца Паисий …
– Да, университетската диплома помогна (смее се). Аз наистина пристигнах при него и му предявих дипломата. И му напомних неговите думи… Той изобщо не приемаше никого.
Да ви кажа, това са напълно различни неща: да слушаш нещо за някой светец, да четеш неговите трудове, да се срещнеш със светец и да живееш заедно със светец. Когато се окажеш край такъв човек като стареца Паисий, ти се уверяваш, че Господ е жив. Че е реален и ти общуваш с Него. Ти вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!
– Т.е. в Църквата знанието винаги е опит? И, в частност, в това е разликата между вярата и научното познание?
– Силата на вярата разширява съзнанието извън границите на присъщия му рационализъм. Бог е по-голям от нашите представи за Него. И тези, които Го търсят чрез разума, няма да Го намерят. Защото такъв Бог не съществува. Няма Бог, Когото можеш да изведеш от уравнението на живота и да докажеш логически. Истинският Бог се ражда в сърцето от опита на вярата и така се преодолява смъртта.
Благородно завиждам на тези младежи, които са постъпили в манастир преди още да успеят да се заразят с отровата на скептицизма, прагматизма, рационализма. Техният ум (митрополитът използва гръцката дума нус, която в светоотеческата литература означава средоточието на всички духовни сили на човека) не е падал до земята. В противен случай такова рацио би попречило на търсенето на Бога. С такъв ум е невъзможно да постигнеш Бога.
Бог може да ни се открие. И ще направи това само ако се смириш, признавайки своя ум за нищо. И едва после, познал вече опитно Бога, ти ще можеш да се обърнеш към ума, за да разкажеш на другите нещо за Създателя. Но не повече от това, което Сам Бог ти е открил за Себе Си.
В научния живот ние се опитваме на всяка цена да разберем нещо и да направим откритие. А духовният живот ни открива това, което по принцип е невъзможно да се разбере.
Цялата същност е в смирението!
– Така ли се смирява човек?
– Смирението е алфата и омегата на духовния път. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Великият светител Григорий Палама постоянно се молел: „Господи, просвети моята тъма”. В смирението е всичко!
И това в пълна мяра се отнася не само за духовния живот, а и за науката. Честното научно изследване помага да видим Бога сякаш през творението и видимия космос и да се смирим. Когато в своите научни търсения ученият достигне до непостижимите тайни на битието, той спира, чувствайки своето безсилие. Тогава започва смирено да се занимава със своето дело. Ето в това „смирено” е солта на истинската наука.
– Тогава защо, като сте извършили своето най-голямо откритие, Вие не сте продължили смирено да се занимавате със своето дело, а сте станали монах?
– Когато имаш възможност да излетиш на Небето, тогава вече ти е непоносимо да скиташ по земята.
– Владико, а какво да правят тези, които още нямат опита на тази духовна левитация?
– Да се молят. Ако не забелязваме чудесата, значи не ги виждаме, защото не умеем да се молим. Ако искаме да видим велики чудеса, трябва да станем хора, които умеят да се молят.
В молитвата нашето сърце се съединява с Христос
– Как да се научим да се молим?
- Този свят всячески се опитва да ни отвлече от молитвата, обременявайки нашия ум с различни, привидно необходими знания и информация. Всъщност незнанието понякога е също толкова ценно, колкото и опитът от неверието. Опразнете сърцето си от безпокойството. Научете се да минимизирате вниманието към това, което разсейва. Авва Исаак Сирин казва, че в молитвата всички външни чувства се умъртвяват, а вътрешните се пробуждат. Понякога това е подобно на възкресяването на мъртвия Лазар: „Излез вън!” (Йоан 11:43) – душата му чува в молитвата гласът на Спасителя и излиза извън тленните рамки на този свят.
„Това сигурно е сложно” – ще кажете вие. „Сложно е, но е необходимо. И не е невъзможно” – ще ви отговоря аз. Трябва да се започне от малкото: нека отначало четем не всички утринни молитви, но поне по мъничко трябва да се молим.
– На неофитите, точно обратното, често им се иска веднага да извършат големи подвизи.
– Ако е налице такова желание, това е проблем. Дори автомобилистите знаят, че не тръгваме от пета скорост, а само от първа.
– С какво е по-добре да започнем да се учим на молитва: с усърдие в домашната или в църковната молитва?
– Това са различни неща. Когато се молим в Църква, ние се качваме на орбитална станция и се движим по вече проверени от светите отци траектории, а когато се молим килийно, сякаш сами си създаваме превозно средство и тръгваме на път. Важно е и едното, и другото. Десет минути – много ли са? Пет минути? Само да е от все сърце! Трябва просто да се успокоим, да се отърсим от суетата на преминалия или предстоящия ден и от все сърце да се помолим!
– А ако молитвата се извършва механично, има ли смисъл от такова утринно или вечерно правило?
– Все едно, трябва да я „казваме”. Дори механично. Разбира се, по принцип трябва да се молим правилно. Така ще бъде най-добре. Но вие трябва да ядете не само в ресторант, а понякога и сами да готвите. Разбирате ли? Това смирява. И още, трябва постоянно да помним, че има голяма разлика между това да си „казваме молитвите” и да се „молим”. Молитва – това е когато твоето сърце започва да се движи в напълно определена, зададена от евангелските заповеди посока и се съединява с Христос. Ние трябва да се научим да се доверяваме на Бога.
Ето, скоро стояхме пред Плащаницата… Господ не се разпъна за нас, за да изтляваме в многогрижие. Пасха не се изчерпва с дните на Светлата седмица.
Жизнените принципи на стремящите се към святост
– Владико, моля Ви споделете все пак с нас някои от тайните при овладяването на науката на светостта.
– Сега ще назова четири гръцки думи, те изразяват основните принципи на живот на монаха-исихаст.
Aνάτασις – издигане! „Да издигнем сърцата си нагоре”. В нашата душа съществува възможността да достигаме невъобразими върхове. Човекът, узнал от опит какво е това, вече прилича повече на ангел, отколкото на човек. Неговото състояние съответства повече на пребиваване в Царството Небесно, то вече е несъпоставимо със състоянието, в което пребивават останалите хора на земята. За него вече не е необходимо да защитава Бога и Църквата в дискусии, редом с него у хората не остават въпроси. Причината е, че неговата душа се е издигнала много високо. Това е по възможностите на нашата душа.
Έκστασις – екстаз. Във всички наши действия е необходим преодоляващ всичко порив. Ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Ние се доверяваме на своята логика, на науката, на новините, които чуваме, защо не можем да се доверим на Бога? Това винаги е излаз отвъд границите на падналото човешко естество. Това не означава, че се преодолява човешката същност, а че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха.
За да се случи това се изисква έντασις – напрежение, което ни дава опит за аскетическата борба. Ние трябва да се подвизаваме с упоритост. „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12).
Това напрежение се освобождава в έκτασις – простирането на човешката природа извън пределите на нейните възможности.
Ние сами не знаем какво се крие в нас
Във всеки един от нас се спотайват неограничени възможности, те просто спят. „Бъдете будни и се молете” (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Университетът на Църквата ни позволява да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа ще може да пребивава постоянно с Бога. За това именно говореше старецът Паисий при първата ни среща, но тогава аз още не можех да разбера това…
Но в действителност всички светии, всеки Божи човек, преди да започне да води подвижнически начин на живот, не знае, че ще може така дълго да се моли, с такава лекота и много да пости и т.н. Ако Бог не му открие, че всичко това вече е заложено в неговите способности, той не би знаел.
– Да, казват, че способностите идват от опита…
– Ето защо трябва да започнем да живеем с Бога. За да може цялата тази дълбочина на възможностите на нашата природа да се разкрие преди да склопим очи. Всеки от нас е потенциален светец. Сигурно ще се съгласите, че би било жалко да умрем без да опитаме нищо от това.
Целият живот на Църквата е изпълнен с примери за смелостта на хора, които са се решили да живеят с Бога. Представяте ли си, светът би могъл да не узнае за преподобните Сергий Радонежки или Серафим Саровски, а и самите те не биха узнали що за сили се крият в техните души, ако не беше опитът на Църквата.
Но смисълът на живота не е в достигането на крайните цели. Но в смирението и чрез смирението Господ дава възможност на нашата душа да се разкрие в тази мяра и в тази посока, в която е угодно Нему.
