Иска ми се днес да поговорим за едно съкровище, което всяка от нас притежава и което ние не бихме заменили за никакви световни блага. Що за съкровище е това? Това е ежедневното богослужение. То наистина е скъпоценната перла на монашеския живот. Може да се каже, че ежедневният богослужебен кръг е ежедневно райско блаженство. Нека дойдат при нас най-богатите царе и ни покажат всички свои богатства – ние сме по-богати от тях. Нека се съберат най-успелите хора в света и ни разкажат за своите победи – ние сме по-щастливи от тях. Нека дойдат най-мъдрите измежду мъдреците – в ръцете си ние имаме съкровище, което ни дава най-висшата премъдрост.
Човекът, който всеки ден участва в богослужението е подобен на царски син. Той всеки ден влиза в царския Господен чертог като в свой дом. Трябва да бъдем безмерно благодарни на Бога за този дар. Помните ли какво казва Пророкът: „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе.” 1
По великата Божия милост и ние всеки ден влизаме в дома Господен. И за нас е така естествено да обичаме богослужението и да имаме голяма и гореща ревност към него, така че нашето сърце винаги ненаситно да ни тегли към службите и щом удари камбаната да бягаме в храма с весели нозе! 2 Както казва старецът Емилиан, добър е този монах, който „пръв бяга в църквата, та щом свещеникът възгласи ”Благословен Бог наш …” и сам той, като отхвърли настрана всеки помисъл, да благослови Бога”.
Ако монахът с голяма ревност и радост се стреми към богослужението, може да бъде уверен, че ще намери и Бога, и спасение, и святост.
Вероятно сте забелязали, че дори ако просто се отбием в храма, когато там не се извършва служба – вече чувстваме благоговение и мир. Усещаме със сърцето си, че храмът е нещо отвъдно, свято. И ако постоим дори само няколко минути в храма, не може да не се променим. Искам да ви прочета една история, която разказва митрополит Антоний Сурожки:
„Веднъж в нашия храм дойде човек с пратка за една от жените от енорията. Той беше невярващ и твърде нетърпелив. Беше разчел времето си така, че да дойде в края на службата, защото възнамерявал да предаде пратката, но не искал да има нищо общо с това, което се случва между храмовите стени. Но Провидението се разпоредило по своему: той дойде преди края на вечерната служба. Изпълнен с нетърпение, той се разположи с пратката си на пейката до входа. И тук с него се случило нещо, защото след като предал пратката и всички излезли, аз го видях как все още седи до изхода. Внимателно отбелязах: „Време е да си отиваме у дома”. Той каза: „Не, първо трябва да ми обясните: какво става тук?…Аз съм невярващ, уверен съм, че няма Бог, но все пак тук нещо се е случило. Какво е то: трепкането на свещите, тъжното пеене на вашия хор, мир, какъвто няма да намериш навън?” Аз вдигнах рамене и му отговорих: „Бих казал, че това е Божието присъствие, но ако Вие сте уверен, че няма Бог, ще ви се наложи да потърсите друго обяснение”. Той каза: „Да, но аз искам да дойда тук, когато в църквата няма да има никой и колективната истерия на Вашите енориаши няма да може да ми подейства”. Аз се съгласих: „Добре, елате”.
Той идва няколко пъти, седеше дълго и веднъж ми каза: „Знаете ли, когато тук няма никой, в тази църква все пак остава нещо, което до този момент не съм срещал. Да предположим, че това е Бог, Който живее тук и в чието присъствие хората се чувстват добре, спокойно, уютно и изпитват един към друг добри чувства. Но какво после?” Аз отговорих: „Не знам, идвайте пак и си изяснявайте”. Той продължи да идва и веднъж каза: „Знаете ли, забелязах следното нещо: когато хората идват в храма, в тяхното поведение има напрежение, но си тръгват успокоени. Чувства се, че са в мир със себе си и един с друг. И има още едно нещо, което просто не мога да разбера. Хората, които на службата се приближават до стъпалата там отпред и получават нещо с лъжичка от чашата, пристъпват с едно изражение, а когато се връщат обратно, лицата им напълно се променят, в тях се появява светлина. Затова мисля, че вашият Бог явно не е само Стопанин на това здание, Той е активен Бог, Той прави нещо с хората. Аз също трябва да се променя. Може ли да се кръстя?”
Така този невярващ и дори негативно настроен към вярата човек, напълно се променил само от пребиваването в храма. Защото в храма присъства и действа живият Бог! За преподобни Юстин Попович разказват, че той често произнасял проповеди в храма, дори когато нямало хора. Сестрите му казвали: „Авва, защо изнасяте проповеди в празен храм?” А той отговарял: „Храмът никога не е празен. Той винаги е пълен с ангели!” Сигурно на всеки от нас се е случвало, когато сме разтревожени или загрижени за нещо, да отидем в храма, да се помолим, да постоим пред иконите и да намерим утеха, вътрешен мир, благодатни сили. Всичко това свидетелства, че в храма присъства и действа Бог, че в храма са ангелите и светиите, които ни ограждат като стена. При преподобни Юстин четем:
„Всеки свят храм е частица небе на земята. Когато си в храма, ти вече си на небето. Когато земята те измъчи със своя ад, побързай в храма, влез в него, и ето – влязъл си в рая. Ако хората ти досадят със своето зло, прибегни в храма, падни пред Бога и Той ще те приеме под Своята блага и всемогъща защита. И ако се случи да те нападнат цели легиони демони, бягай в храма – застани сред светите ангели, защото храмът винаги е пълен с тях, и Ангелите Божии ще те запазят от всички демони на този свят. И нищо не ще може да ти навреди. Не забравяйте, братя: ние, християните, сме силни с Бога. Кой тогава може да бъде по-силен от нас? Никой, никой!”
Храмът е нашето прибежище. И ако ние получаваме духовна полза дори когато за кратко се отбием в храма, то още повече се освещаваме, когато присъстваме на богослужение. Защото в тези моменти небето слиза на земята, отварят се райските двери, времето променя своя ход! И дори да сме маловерни, немощни по душа, нерадиви, богослужението разтърсва нашето същество. Всичко в богослужението съдейства да се осветим и променим. На първо място, за това съдейства неговата красота. Самата архитектура на храма, иконите, тържествеността на обредите – всичко ни възхищава, радва, вдъхновява! Всред суетата на обикновения ежедневен живот, понякога може да престанем да чувстваме присъствието на духовния свят. Но когато дойдем в храма, на богослужение, сякаш се пробуждаме. Услаждаме се от красотата на духовния свят и дори само от това се променяме. Игумен Никон (Воробьов) разказва за себе си, че в дните на своята младост изгубил вярата в Бога, а с нея и смисъла на живота. И отново придобил и едното, и другото именно по време на богослужение в храма. Ето какво пише той за това:
„Когато влязох в храма, веднага си спомних преданието за пратениците на княз Владимир, които влизайки в гръцката църква не знаели къде се намират – на небето или на земята. Ето такова беше първото ми усещане в църквата след преживяното – че човек не е на земята. Църквата не е земя, а късче от небето. С каква радост само слушах: ”Господи, помилуй!”. Всичко въздействаше върху сърцето ми просто неизказано – цялото богослужение, постоянното споменаване на Божието име в различни форми, песнопенията и четивата. Всичко това предизвикваше някакво възхищение, радост, насищаше душата”.
Дори само сладкото име на Господа, което ние постоянно чуваме в храма, вече ни дарява велико вдъхновение! И ако ние внимателно слушаме цялата служба, непременно поне няколко думи ще докоснат сърцето ни, то ще се разтупти от радост и ще почувства Божията близост. Чуйте с какво дръзновение говори за това старецът Емилиан:
„Болшинството от песнопенията на нашата Църква потрисат човека. Когато ги пеем или слушаме, те предизвикват у нас такъв възторг, че получаваме главозамайване. Иска ни се да пеем, да тържествуваме. В манастира, където ежедневно се извършва богослужение, ние всеки ден виждаме това, за което говори псалмопевецът Давид и отците на Църквата: „радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”, „възкликни към Бога цяла земьо”.
Наистина, колко точно тези думи от псалмите предават това, което се случва по време на богослужението. „Радвайте се, праведни”, „запляскайте с ръце”! В храма ние се радваме заедно със светците и заедно с тях, може да се каже, ръкопляскаме от радост. Близостта на светците, тяхната радост и тържество ни вдъхновяват. Край тях и ние също се освещаваме и се променяме. Общувайки със светците, ние усвояваме техните свети, божествени мисли и чувства. Всеки ден празнуваме победата над смъртта заедно с мъчениците, заедно с преподобните се възпламеняваме от ревност по подвижническия живот, заедно с апостолите славословим Бога. И светците ни помагат. Те не просто приемат от нас славословията ни, но и дейно участват заедно с нас в богослужението: чуват нашите молитви и ги принасят на Бога, заедно с нас прекланят колене, помагат ни по-добре да разберем службата. Случва се, например, да слушаме стихира, посветена на някой светец и да почувстваме особено умиление или да получим отговор на някакъв духовен въпрос. Това означава, че светецът е проговорил на душата ни, поучил ни е. Както казва един старец, Господ е установил богослужението, за да можем да общуваме със светците и да се учим от тях на святост:
„Когато човек иска да се научи на свети чувства, възможно ли е Бог да го лиши от това и да не се отзове на неговото желание? Именно затова Бог устройва църковните събрания, богослуженията. Затова изпраща ангели, архангели и светии тук, при нас, грешните, за да общуваме един с друг, та светците да даруват своята святост на грешниците, а грешниците да открият на светците своя стремеж да придобият същата като тяхната святост и да им се уподобят в нея”.
Ако човек израсне в царски дворец, той става царствен, придобива вътрешно благородство. А колко по-благороден и осветен става човек, когато всеки ден пребивава в обществото на светците. Това може да се види в монашеския живот. Монахът, който обича богослужението и всеки ден е в храма, придобива особено благородство, духовен аристократизъм. Както за Божията Майка се пее, че тя е „възпитана в храма”, така и всички ние се възпитаваме в храма, в обществото на светците.
И знаете ли в какво още е особената сила на богослужението? Защо то така ни влияе? В храма ние сме едно не само с всички светии, но и един с друг. Преживявайки единството на Църквата, ние с особена сила чувстваме и нашето единство един с друг. И това променя всеки от нас. В храма ние придобиваме съборно съзнание. Звучи възвишено, но това на практика чувства всяка от нас, дори най-обикновената сестра! Какво означава съборно съзнание? Това означава, че аз не съм сама, аз вървя към Бога заедно с другите. Всички ми помагат и аз помагам на всички, и всички заедно се спасяваме.
Велика сила има нашата съборна молитва. В богослужението ние обединяваме духовните си сили. На човек му е трудно да се моли сам. А когато се моли заедно с другите, молитвата му получава крила. И той се освещава от това, че около него всички се молят. Както казва старецът Софроний (Сахаров):
„Какви чудни часове са това – когато се намираш в помещение, където някой призовава името Господне! Когато всички около вас призовават Христа и вие живеете в тази атмосфера, това с течение на времето преобразява вашата природа”.
Дори ако ни се стори, че поради душевната си немощ или поради умора, на службата изобщо не сме се помолили, въпреки това ние излизаме от храма променени. Каквито немощи и недостатъци да имаме, в храма те се допълват от добродетелите на другите. Митрополит Атанасий Лимасолски казва в една своя беседа:
„Църквата, богослужението, приличат на самолет. Влизаш в него и искаш или не искаш, разбираш или не разбираш, че си в самолет – летиш заедно с другите. Самолетът излита заедно с всички, които са в него. На това прилича богослужението.
Ето, ти си дошъл на литургия и стоиш там като пън. Дори да е така, дори даже нищо да не разбираш, дори твоят ум да витае, да се скита и носи тук и там, ти само ела и стой тук макар като пън, като сухо дърво – но в Църквата и дървото се освещава, и камъните, и праха. Когато метем храма, не изсипваме праха в кофата за смет: има специално място, в което го изсипваме, защото в храма дори прахът се освещава”.
И ако в храма дори и прахът се освещава, то как няма да се освети човекът, за когото е създаден храмът? При богослужението човекът не просто се освещава, а става божествено прекрасен, царствен! Присъствието на светиите и ангелите, единството на Църквата, единството на сестринството така въздействат на душата ни, че ние се издигаме над самите себе си.
Може още да се каже, че в храма всяка от нас става премъдра, много по-мъдра от онези, които завършват университети или академии. Защото при богослужението ние получаваме най-важните знания. На едно място старецът Емилиан казва така: „Царството Небесно е най-важното знание”.
И наистина: какво за нас е най-важно да знаем? Това, което се отнася до нашето спасение, до вечния живот. Тези безценни знания ние придобиваме именно на богослужението. Това са знания, които ни променят, правят ни други хора, защото представляват жив опит за Небесното Царството. Богослужението никога не може да доскучее. То е някаква неизчерпаема дълбина. Колкото и да черпим от този извор, никога не можем да кажем, че сме взели всичко, че вече няма какво да вземем. Когато сме били на богослужение, в течение на целия ден след това ние помним за небесното Царство, за Бога. Паметта за Бога пропива в нас и ръководи всички наши постъпки, общението ни с ближните, вдъхновява ни за непрестанна молитва.
И така, богослужението наистина е най-великото съкровище в нашия живот. То ни освещава, дава ни висша премъдрост, опитно знание за небесното Царство и ни води към спасение.
Нека ценим това съкровище, да се стремим да придобием от богослужението всичко, което то може да ни даде! А при какви условия можем да получим особена полза от богослужението? Това до голяма степен зависи от нашата подготовка за него.
Как мислите, кое е главното в нашата подготовка за службата? Кое най-много ни помага правилно да възприемем службата, духовно да се нахраним от нея? Разбира се, килийното правило, което я предшества. Помните ли притчата на Спасителя за сватбената вечеря? Ние с вас също сме поканени на сватбена вечеря, на пир, където ни очаква Сам Господ. На тази вечеря трябва да дойдем в сватбена премяна. А къде се обличаме в такава премяна? При правилото. Там се обличаме в светли одежди – чист ум, свобода от суета и грижи. След правилото всички ние влизаме в храма, облечени царски. И дори ако през деня сме били обременени от някакви проблеми, грехове, суета, правилото може да ни освободи от всичко това.
Веднъж един послушник попитал атонския Старец Антим: „Отче, как да се избавя от бремето на греховете ми?” Старецът отговорил: „Изпълняваш ли винаги килийното си правило, чедо? Когато човек в тишината на килията предстои пред Христос, Той невидимо пак и пак облекчава неговото греховно бреме и накрая идва ден, когато човек се чувства лек като птица”. „Кога ще бъде това, отче?” – попитал отново послушникът. „Бог дава това по мярата на усърдието на всекиго. Колкото по ревностен и прилежен бъдеш към килийното си правило, толкова по-скоро ще се усетиш в „обятията на Отца”.
Наистина, по време на правилото ние получаваме облекчение от бремето на нашите грехове, сякаш събличаме от нас вехта дреха. И когато дойдем в храма, нашият ум е просветлен и ние много по-добре разбираме всичко, което чуваме по време на службата.
Иска ми се да кажа няколко думи и за втория начин, по който се подготвяме за богослужение. Това е нашето угаждане на Бога в течение на деня. От това, как сме прекарали деня, как сме общували с ближните, как сме изпълнявали своето послушание, зависи как ще се молим по време на службата, как ще я възприемем. Целият наш монашески живот е за нас прекрасна подготовка за богослужение, защото монашеският живот е непрестанен подвиг – подвиг на себеотрицанието, послушанието, жертвеността, любовта. Всичко това има велика цел. Благодарение на него, човек става способен, по думите на стареца Емилиян, „да извършва литургията с голяма сила, непосредственост, острота, така че небето и земята да гърмят, когато ние извършваме литургия”.
Затова нека обичаме подвига! Да не търсим пълен комфорт, да не искаме да се изпълняват всички наши желания или ближните ни винаги да се отнасят към нас с уважение. Точно обратното – нека жадно търсим възможност да проявим послушание, да се съгласим, да почетем ближния, да склоним пред него нашата глава. Всичко това не само прави ежедневния ни живот по-пълен и дълбок, но и ни подготвя за най-висшата радост – срещата с Бога по време на богослужението.
В частност такава сила има подвигът на послушанието. Всички наши трудове стават за нас подготовка за богослужението, когато ги изпълняваме с усърдие и отсичане на своята воля. Помните ли прекрасните, вдъхновени слова на св. Йоан Лествичник, казани за братята, трудещи се в общежитието:
„Видях просияли в послушанието и според силите си не небрежащи за паметта Божия, извършвана умно, които, като заставаха на молитва, скоро овладяваха ума и проливаха потоци сълзи, защото предварително бяха подготвени чрез светото послушание”.
Тези думи могат да се отнесат до всяка една от нас. Всяко наше дело, всеки наш труд, извършван с отсичане на своята воля, отваря нашето сърце за Божията благодат. Иска ми се да ви прочета един разказ от спомените на монахиня Евстолия, живяла през ХІХ век:
„В нашата обител беше въведен следният ред: в продължение на три години послушниците трябваше да изучат всички монашески послушания – и в зеленчуковата градина, и на полето, където се налагаше и да косим, и да жънем и да връзваме снопи. За мен, която бях възпитана в охолство и изнеженост, това беше непривично. Имах послушание и в трапезарията. И при строежа на храма, заедно с другите новоначални, носех на строителите вар и тухли. Веднъж се случи, поради послушанията, три съботни дни по ред да не мога да присъствам на всенощното бдение. Когато със скръб съобщих това на сестрата икономка, тя сурово ме смъмри за леност в манастирските трудове и своеволие. Каква буря предизвика това в моята душа! Какъв ропот ми се наложи да преодолявам в сърцето си, защото това отношение ми изглеждаше жестоко и несправедливо. Но милосърдният Господ, в отговор на молитвите ми, не само смекчи и умири моето сърце, защото аз взех решение никога повече да не противореча и да не търся своето, но и ми дарува Своя велик дар. Когато на следващата сутрин отново отидохме на послушанието си, се оказа, че работниците не са дошли и майката-игуменка нареди всички да отидем на утреня и на ранната литургия. Каква сладост намирах във всяка дума от службата! Имах чувството, че не съм на земята, а се намирам в рая и от все сърце възпявам Господа и Пречистата негова Майка с всички светии! Когато запяха „Честнейшую”, струваше ми се, че от умиление пред Пресвета Богородица сърцето ми ще престане да бие и ще се разтопи. Не знаех къде съм застанала и къде се намирам. Когато после разказах за това на матушка, тя ми каза: „Господ ти е дал това, защото си се смирила. Продължавай да постъпваш така и тази сладост ще стане твое постоянно достояние”.
Така и ние, когато претърпим нещо през деня, когато отсечем волята си, ставаме мъченици пред Господа и Той с любов ни приближава до Себе си. И тогава с особено дръзновение предстоим пред Него на службата, така както предстоят пред царя неговите верни воини.
Има още едно важно условие, за да почувстваме дълбоко богослужението, за да докосне то сърцето ни. Това е участието във всички служби от денонощния кръг: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Който присъства на всички тези служби добива чувството, че живее в рая, че в сърцето му е рай. Такъв човек няма помисли, няма проблеми. По-лесно му е да държи непрестанната молитва, по-лесно му е да се труди и да общува с ближните в дух на любов.
Особено голямо значение има вечернята. Макар тази служба да е кратка, в нея е заключена голяма благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва такава история:
„Спомням си един шофьор на автобус в Солун, който, заедно с кондуктора, по време на движение извършваше вечерня, часове, молебен канон към св. Богородица. Веднъж се пошегувах с тях: „Вашият автобус, момчета, е като манастир на колела”. Качваш се в него и виждаш кондуктора с голям Часослов в ръце. В автобуса имаше благодат, защото тези хора се молеха”.
Виждате ли колко сладки са всички служби от денонощния кръг! Те вдъхновяват всеки, който обича Бога, който иска да води сериозен духовен живот. Колко повече те трябва да вдъхновяват нас!
Ако само знаехме, как Господ и Божията Майка искат да ни видят на вечерня, то ние бихме тичали натам с всички сили, страхувайки се да не закъснеем дори минута! Помните ли случая, за който разказва оптинският старец Никон (Беляев)? Искам да прочета този откъс от неговия дневник:
„Ето какво ми разказа днес отецът:
– Аз и по-рано бях ви казвал, че на служба трябва да се идва още преди да удари камбаната, звънът на камбаната да ви заварва вече в църквата. Защо? Защото в този момент Божията Майка влиза в храма. Бях чел това някъде преди. А след това четох за киевския отец Паисий… Той бил монах-подвижник, който юродствал. Веднъж дошъл на вечерня, ударили камбаната. В храма нямало никой. Като оправил всичко, клисарят също излязъл. Той останал сам. Изведнъж чул шумолене, сякаш някой идва. Погледнал – и вижда величествена Жена, висока на ръст, съпроводена от апостол Петър и още някой. Тя огледала храма и казала: „Звънят за вечерня, а монасите ги няма”. След това, като се обърнала към отец Паисий, го благословила, осенявайки го с широк кръстен знак и тръгнала навън, като същевременно се издигала във въздуха. Отец Паисий излязъл след нея от храма, проследявайки я с поглед. Тя се издигала все по-високо и по-високо, докато не изчезнала напълно от очите му”.
Ето какъв случай! По това идват ли монасите на вечернята, може да се съди за целия живот на манастира. Именно любовта към службите от денонощния кръг показва, че в манастира наистина има ревност към духовния живот. Господ ще даде всичко необходимо за живота в този манастир, в който братството се моли на вечерня. И най-важното – в такъв манастир изобилно действа благодатта на Светия Дух.
Когато участваме във вечернята и във всички други служби, след това по-дълбоко разбираме литургията. Старецът Емилиан казва следното:
„Кой в наше време ходи на вечерня, на утреня? Колко хора извършват повечерието? Кой знае нашите последования? Кой слуша църковните канони? Богатството на последованията се изоставя, то бива оставено някъде в ъгъла. Счита се, че е достатъчна само божествената литургия. Но така литургията не ни храни, не ни преобразява, не ни възвежда към Божествени преживявания”.
Разбира се, литургията ни въздейства при всички случаи. Но когато идваме на нея подготвени, след като сме извършили вечернята, повечерието, полунощницата, утренята – тогава литургията ни възнася на небесата!
Това дали сме били на часовете, на вечернята, оказва голямо влияние върху нашия живот. Например, много от нашите сестри забелязват, че настроението им след вечерня е различно от това, с което са дошли на вечернята. Случва се през деня да ни тревожат и смущават някакви помисли, а след вечернята всичко това изчезва, в душата се възцаряват мир и тишина. Ние чувстваме, че денят с всички негови грижи е завършил и е настъпило време да се готвим за следващия ден, за нова среща с Бога, за причастие със Светите Христови Тайни. Много ми се иска всички да имаме гореща ревност към службите от денонощния кръг. Това ясно ще покаже, че имаме твърда вяра, че сме свободни от пристрастност към земните неща, от излишни грижи и сме устремени към онова, което единствено е потребно.
И най-важното, нашата любов към богослужението свидетелства за нашата любов към Бога. Ние идваме в храма не толкова, за да получим нещо, а защото обичаме Бога, защото просто не можем по друг начин. Вероятно сте забелязали колко много са църковните песнопения, в които не се съдържа никакво прошение, а с които Църквата просто благодари, възхвалява и славослови Христос. „Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!”, „Благословен си, Господи!”, „Алилуя!”, „Осанна!”. И както пише митрополит Вениамин (Федченков): „От своята любов Църквата пее така на своя Небесен Жених. Всички служби на Църквата, на тази чиста Христова невеста, са химн на нейната любов към Бога. Всички свети души са горели от тази любов. „Сладчайший Иисусе” – тези думи не са образен израз, те съответстват на горенето на сърцето”.
Всички богослужения на Църквата са преди всичко вдъхновена песен на любовта към Сладчайшия Иисус! И особено за нас, монасите, е така естествено постоянно да се стремим към храма, та заедно с църквата да пеем на Христа песента на любовта. Защо в манастирите храмът винаги се строи в центъра? Защото както казва архимандрит Василий Иверски, „Целият наш живот се върти около Бога. Нашето главно занимание е Той”.
