Загубихме човека

Януари 11, 2014 in Външни, Семейство

 

Бракът е нещо много сериозно, не е нещо, което става ей-така, а получава ипостас в Църквата, която е мястото за общуване между хората, на реалното единодушие и преди всичко в нея приемаме Божието благословение, за да укрепим нашите сили. Тайнството Брак и всяко Тайнство, което се извършва в Църквата, е не просто формално, а реално свещенодействие; думите, които се изричат, са реални съществени и това е реалност. Когато се ръкополага някой свещеник, ние не му казваме: “Пожелаваме ти да станеш свещеник! И може и да не станеш!”, а той става свещеник. Когато казваме “Кръщава се Божият раб”, тогава едно дете става християнче, което означава, че човекът вече е кръстен, християнин е и от неговото сърце и ипостас излизат демоничните енергии, той съблича вехтия човек, облича се в Христос, сърцето му се облича с Божията благодат, става едно с Христос. Както когато се причастяваме, не вземаме просто парченце хляб и вино, а ставаме едно с Христос. Също когато се женим, това означава, че приемаме благодатта на Светия Дух, която обединява двамата човека. Тоест това е нещо, което хората имат в своите ръце, което се активира, нещо, което Бог им дава чрез Църквата и се активира, за да може Тайнството да действа, да укрепи, покрие и даде сила на този човек.

 

Сещам се, че в Неа Скити на Света Гора, къде живяхме, ни посетиха трима-четирима евреи. Един от тях имаше нещо особено върху себе си. Когато го попитахме, той ни каза, че е на 27 години, но като малък бил православен християнин. Какво станало обаче? Майка му била кипърка, тя се оженила за евреин и когато той се родил, тя го кръстила, но когато бил на две години, се развела и напуснала мъжа и детето си. Тоест той не бил виждал майка си, но знаел, че бил син на християнка, че бил кръстен, но бил редови евреин– ходил в синагогата, не вярвал в Христос, нито гръцки знаел. Но понеже беше кръстен, имаше благодат върху себе си. Това е, как да го кажем, малко както тайните на професията, тоест, както обученият полицай може да разбере, че някой е престъпник, или друг е лъжец или крадец, личи си, така и монасите разбират някои неща и тук си личеше.

 

Тоест Божията благодат, благодатта на Светия Дух е нещо, което съществува, променя човека и това е несъмнено и доказано. Хората, които имат връзка с Църквата, имат нещо върху себе си, друго излъчване, което не е фалшиво, ако човек тръгне да се преструва, ще се превърне в зрелище, не е възможно, не можеш да се преструваш, защото ще ставаш нещо неестествено. Тази благодат обаче съществува, която е нещо различно, т.е. съществува една реалност, връзка, реално присъствие, нещо, което действително се дава на човека.

 

Свещеникът благославя с кръста венците и самите младоженците по време на Тайнството, за да покаже, че, първо, тази връзка се основава върху Божията благодат и благословение, и второ, тя има кръстен характер. Не се женим заради сладострастието или насладата. Добре, непременно ще се ожениш, ще намериш някое лице, което те привлича от всяка гледна точка и дори телесно, това не е лошо, т.е. не можеш да се ожениш за една девойка, един човек, към когото не чувстваш привличане, дори плътско привличане. Нито това трябва да бъде нещо, което да ви шокира, защото в Брака връзката на човека е всеобхватна. Това не е нещо парадоксално и странно, а трябва да има привличане. Разбира се, ако съществува само плътско привличане, тогава бракът е осъден на провал, защото е стъпил върху погрешна основа. Тоест не може да върви напред, да оцелее, защото много просто, може да има телесно единство, но няма душевно единство с другия човек. Ако не комуникираш душевно с другия, тогава другите неща нищо не означават. Телесната връзка не е нещо особено, нито помага. Дано да помага, и друг път съм ви казвал, бих бил щастлив, ако плътското единство на хората помагаше, да им помага да имат душевно единство, поне щяхме да се избавим от много терзания, щяха да бъдат обични, щастливи, съединени, изобщо нямаше да се разделят, но човек вижда, че нещата не стоят така.

 

Брачната връзка е кръстна връзка, връзка, която се основава върху Божието благословение и предполага човек да разбере, че влиза в една връзка, което означава себепревъзмогване, превъзмогване на егото, за да може да общува с другия човек. Той трябва да освети себе си, самата връзка, другия човек, да опразни себе си, за да се отдаде на другия човек, а не да го завладее, както казваме – ще те завладея! Ама, за Бога, това напомня за войните на Артаксерск, който искал да завладее Гърция! И само това, че слушаме някакви такива думи, ни ужасява. Какво означава да ме завладееш? Тоест ще ме унищожиш? Бог не казва, че ще ни завладее, Той ни оживотвори, дал ни е Себе Си като храна, дал ни Своето Тяло и Кръв да Го изядем, изпием, да Го приемем в нас, за да живеем. Това е любовта, да дадеш себе си на другия, за да може другия да живее чрез тебе. Както Христос направил. Аз дойдох, за да имат живот, и живот в изобилие. Аз дойдох в света, за да ви дам Себе Си като храна и питие да живеете, и не просто да живеете, а да имат живот в изобилие. Да преливате от живот, това е любовта. Това е Кръстът на Христос, това е кръстната връзка, която човек има с другия, където се научава коя е почвата, върху която стъпва, за да гради тази своя връзка. Тогава човек може да почувства, че напредва по свещен начин, другият човек е свещен, тялото на другия е свещено, не е нещо случайно.

 

Вчера имаше конференция в Лимасол, посветена на биомедицинска етика, имаше един много уважаван преподавател, който говореше именно за това как лекарят трябва да гледа на другия човек като на нещо свещено, както и на неговото тяло и положение. Не можеш да отидеш и да му вдигнеш чаршафа, а той да е гол отдолу и да има 50 студента наоколо или посетители. Той трябва да се научи да уважава пациентите, когато е нужно да прегледа някого, да открива онази част, която трябва да прегледа, а не да сваля всичко и човек да остане, както майка го е родила. Е, другият човек се срамува. На лекаря ще му хареса ли да му направят същото? Да го сложим на леглото и да видим дали ще му хареса, да извикаме и пет-шест съседа.  Тоест дори да си лекар, е необходимо да имаш чувство за сакралността на човека. Да ви кажа нещо от погребенията: когато почине свещеник, дори християнин, но говорим за свещениците, когато сменят дрехите върху тялото на свещеника и го подготвят за погребението, това трябва да го направят свещеници, не е позволено някой друг, като и при монасите. В Евхология пише, че не е позволено да се гледа голо тялото на монаха. Когато се наложи да смениш дрехите, трябва да направиш това вежливо, по описания в последованието начин, а не целия да го откриваш. Не защото голото тяло е лошо, не е лошо. Бог така ни е създал, но нашите страсти са зли; тялото не е зло, нито имаме членове на тялото, които са греховни, а други да са свети. Всички членове на човека са свети, целият човек се кръщава, приемаме Христовото Тяло и Кръв и целият човек се освещава. Господ умрял на Кръста гол за целия свят, за да покаже Своето пълно смирение, че за нас е претърпял всичко, не Го досрамяло да бъде гол на Кръста и да умре за света. Човек може да прави това за себе си, но не можем да го прилага спрямо другия човек, дори да си лекар, дори това, което е пред тебе, да е труп, един мъртвец. Не можеш да се отнасяш към тялото на другия по неблагоговеен начин. Също така, когато някой свещеник умре, му обличат свещеническите одежди, и ние, монасите, също пазим одеждите, с които сме дали обет на Христос – нашата схима, че ще останем верни до смърт за Христовата любов. Пазим ги за часа на смъртта. Подготвяме се, нашите погребални дрехи си готови. Сещате ли се, деца, че нашите баби също ги пазеха? Сварихте ли такива баби? Какво пазеха? Сещате ли се какво пазеха? Брачната рокля, не бялата, а тази, която носили на следващия ден след сватбата, защото тогава сватбата продължавала много дни. Тогава не всичко приключвало с това да получиш пликчето с пари, и на другия ден да младоженците да се „трепят”, тъй като тъщите броили парите и гледат колко дал единият и колко дал другият. Наскоро имаше един развод и причината да се стигне дотам беше, че на другия ден след сватбата, когато броили парите, от едната страна казали: “Повече пари са дали нашите познати!” – “Не, нашите познати!” – отговорили от другата. Така започнала разпрата и за една седмица бракът се разтурил.

 

Хората пазили своята брачната рокля, която носила на другия ден след сватбата, носели я в гроба си и заедно с нея вземали и брачните венци. Тоест това, с което били увенчавани, го вземали със себе си, за да покажат верността, сакралността, сериозното отношение, което имали към Брака и това било нещо много свещено за тях. Сега се сещам и сякаш гледам баба ми пред себе си, която, когато остаря, отвори големия скрин, което прекръстваше преди да го отвори, не го отваряше ей-така, трак! и да го отвори. Там държеше всички драгоценни неща, които пазеше и скринът ухаеше. Тя извади роклята, една синя рокля и каза: това е роклята, която ще ми облечете, когато умра! Тя я пазеше, облече я да види дали й става и дали е нужно да я поправи, за да не се затруднят в сетния час, извика шивачка да я провери, да бъде готова, венците, всичко. Колко хубава връзка, деца, тоест колко човешко. . .

 

Когато всичко се гради върху Божието благословение, тогава човекът има здрав етос и по отношение на това какво прави и какво говори на другия човек. Мисля, че правилното отношение и познаване на Тайнство Брак е най-доброто нещо, което човек може да направи, за да укрепи брака си. Беседите за родители също са добри, и психолозите, т.е. хората, които научават другия как да комуникира, как да ти отговори, как да му отговориш, какво да говориш. За съжаление, това е нужно и е трагично да се налага да ходим при специалисти да се научим да говорим на жена си, на мъжа си, да знаем какво ще кажем и как ще отговорим, когато си отидем вкъщи, и плащаме 500 лири за шестмесечен course, както се нарича. Сещам се за една баба, която дойде в храма и каза:
- Тук ли е попът?
- Не. Няма го!
- Anyway (както и да е) ще дойда друг път!
Това беше толкова смешно.

 

И тъй, шестмесечен курс, за да се научат да комуникират. Това е съвременният човек. Той може да говори, как се казва, с интернет, с имейли, да отиде където иска, да научи каквото иска, и да не може да общува със съпругата си, с децата си, не може. Бре, научи се първо да говориш с жена си, и след това говори и с интернет! Научи се, сине мой, първо да говориш с жена си, с децата си, научи това просто нещо, това човешко общуване, което е най-простото нещо. И след това говори и с другите. Не е забранено. Но ние не разбираме, че загубихме човека, сред суматохата, в която живеем, загубихме човека, загубихме простите човешки неща. Разбира се, когато родителят тръгва сутрин и се връща нощем и детето вече спи, той е загубил детето. Ама, кога ще видиш детето си, кога ще почувстваш това детско присъствие, да наблюдаваш как расте, от момента на раждане, след като сутрин излизаш в седем и се връщаш в осем вечерта, когато детето вече спи? Или то те чака на фотьойла, за да те види за малко и да си легне. И на сутринта пак същото. Така си загубил възможността. Защо? Защото трябва да работиш, да печелиш пари, добро нещо са парите, но когато вече си спечелил пари, две коли, акции, си загубил децата си. Разбираш, че си загубил тези важни неща. По-добре да ги нямаше другите неща, а да имаше тези сериозни и важни неща, които конституират ако не нещо друго, то човешкия живот – да не говорим за духовните неща, т.е. каква връзка имат хората с Бога. Поне да станем човеци, ако не нещо друго. За съжаление, диващината вече не е симптом на дивите племена, които живеят в джунглата, ако са останали такива. Тя вече е симптом на обществото. Трагично е, деца, най-трагичното нещо е да виждаш двама съпрузи, които не могат да общуват. За съжаление, аз живея с това, когато много пъти идват съпрузи, които имат такива проблеми. Казваш им, добре, деца, толкова е просто да комуникирате! – а отсреща нищо, при най-малкото нещо се получава взрив. Това е болно състояние, където не се вижда краят, тоест какво да изцериш. Човек стои, наблюдава ги и не знае къде да сложиш бинт, какво да изцериш и какво да направи. Всичко това са плодове и резултати от нашия манталитет, плащаме си за това, за съжаление, така се научихме, така са ни научили. Църквата също има вина, има голяма отговорност, защото не говореше правилно на хората за нейната истина, а се ограничаваше до информацията. Виновни сме, защото загубихме нашата същност. Аз съм най-неподходящият човек да говоря всички тези неща, монах съм, никога не се ожених, от 22 години не съм ходил на сватба, представете си колко съм неподходящ да ви говоря за тези неща, защото нямам никаква връзка с тях и идвам от Света Гора. И това, което ви казвам, го казват отците, които били подвижници, хора, които нямали връзка с тези неща. Когато четеш отците, намираш този баланс, това познаване на нещата. Защо обаче са ги знаели? Защото живеели правилно в Църквата и тогава не е нужна някаква философия да кажеш на другия как да комуникира. Това го научаваме в монашеството, не мислете, че монашеството се различава от Брака по отношение на тези неща. В манастира също се научаваме да комуникираме с другия и то чрез послушанието, смирението, с това да кажеш на другия: “Извинявай!”  Да разбереш, че ти грешиш, а не другият. Може да имаш право, външно да имаш право. Аз казвах това много пъти на стареца, а той ни казваше: “Ако бях съдия, щях да ти кажа: имаш право! Но нямаш право, дори да имаш право! Защото не третираш нещата по духовен начин. Добре, другият те е похулил, оклеветил те е, но ти приеми това по духовен начин, а не да отвръщаш на злото със зло. Не това е начинът, по който помагаш на другия.” Оттук, човек поема своята отговорност и един велик светец на Църквата казва: приеми грешката върху себе си, кажи аз греша тук! Няма значение дали съгласно закона другият е този, който греши. Аз греша и поемам грешката, отговорността, научавам се да работя в себе си и така мога да общувам с другия, научавам се да превъзмогвам себе си и всички тези неща, които човек се подвизава да научи в манастира. Знаете ли колко е трудно, не е лесно, и в брака не лесно, трудно е, то е толкова трудно, както и в монашеството. Тоест да се научиш да общуваш с другия, да стоиш десет часа на бдение и другият до тебе да плюе, да хърка или да мирише. Ти не искаш и казваш: “Дразни ме!” Какво означава “дразни ме?” Ще седиш там.

 

Сещам се за един монах на Света Гора. В един от манастирите имаше много монаси, които бяха завършили спортно училище. За известно време много млади от спортната академия в Атина станаха монаси, някакви боксьори, спортисти, и гледаше някакви гиганти. В манастир имаше и един монах, милият, той беше дребничък и го сложиха по средата, а от двете му страни застанах боксьорите и го гледаха ей-така отгоре по време на бдението. Той казваше: “Не мога, страшно е, гледам две същества над мене, което ме превишават един път и половина!” Той обаче трябваше да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се пречупи, да приеме другия човек, и не само да каже “Знаеш ли, търпя те!” Това не е приемливо. Не търпя те!, а обичам те! Това е. Христос не ни е казал: понасяй врага си, а обичай врага си!

 

Трябва да умреш за врага си, казва Христос, да го обичаш, както себе си. Ако трябва да обичаш врага си като себе си, колко повече съпругата си, ближния си, съседа си, колегата си, брата си? Това, което обаче изглежда просто, шеговито, казваме го толкова хубаво и всички говорим за любов и такива неща, това именно е най-големият подвиг на човека: да превъзмогне себе си, но за да го направи, да не се страхува и да има този уют, трябва да надмогне смъртта и да се премахне страха от нея. За да постигне това, той трябва да вкуси безсмъртието, да вкуси, че съществува нещо отвъд тези неща, да вкуси Божията любов, която именно те освобождава. Тя ти дава усещане за безсмъртието, с което побеждаваш смъртта и вече не се страхуваш нито ако те оклеветят, нито ако те онеправдаят, нито ако те убият, нито нищо. Минаваш през всичко с пълен мир, без никакво затруднение, именно защото съществува реална свобода, която идва от правилното разглеждане на нещата, правилната връзка с Бога и най-вече присъствието и благословението на Бога.

 

Много хора питат днес: “Лошо ли е да имаме връзка?” Ама разбира се, деца, когато ще ожените и искате да вземете някоя девойка, и жената- някой мъж, как да го кажем, няма да вземеш някоя кутия, да я отвориш и отвътре да изскочи една девойка, нито ще ти я изпратят по пощата, т.е. Божията воля не се открива по магически път. Непременно ще се запознаеш с другия човек, с някоя девойка, ще излезеш с нея, ще говорите, ще ядете, ще пиете, ще говорите по телефона. Сега говорят часове наред. Горко ти, ако искаш да се обадиш в къща, където има юноши. Изгорял си. Родителите трябва да пуснат друга линия, защото телефонът постоянно е зает. След като говорим по една жица и това наистина е комично. Тоест, представете си, ако махнете гласа и гледаме лицето си в едно огледало, какво правим докато говорим по телефона . . . По някой път наблюдавам хората в колите, когато говорят по телефона, сега понеже ги е страх полицията да не ги хване, е още по-смешно, тоест говорят по микрофона, който си слагат и гледаш човека да върви и да се усмихва, да размахва ръцете, да намръщва поглед, или има блажено изражение, блаженство. Тоест, ако го няма това устройство, трябва да те прегледа психиатър, нещо не върви добре. Да гледаш другия да си шофира с някаква усмивка на лицето.
Тоест вече се научихме да говорим чрез тези неща и се изразяваме чрез тях. Гледаш го да говори по телефона и дори изразява любовта си към телефона, гали го или го удря веднъж. Колко мобилни телефони са били „изстреляни” във въздуха. Така е. Всички тези неща ни направиха безлични същества. Станахме жици, комуникираме чрез жици. Всичко чрез жици.

 

Искам да кажа, че наистина можем и се налага да се опознаем с другия човек. Вижте, трябва да преодолеем болните страхове, Църквата ни научава да гледаме правилно на човека до нас. В монашеството също се научаваме да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христос няма нито мъжки, нито женски пол и това означава, че превъзмогваш пола, не гледаш другия, че той е един мъж, тя е една жена, а Църквата настоява и говори за личността, за името на човека. Коста, Мария, Елени, Георги, тоест човекът имаме име, не полът е този, който основно ни представлява, както казват лекарите, например отива някой болен в болницата и лекарят казва: да влиза жлъчката! Да влиза черният дроб! Да влиза слепият! Добре де, нямат ли име? Аз жлъчка ли съм? – понеже страдам от жлъчка. Не знам дали сте чували, деца, тоест лекарите питат: този какъв е? Той е жлъчка, той е камъни. Добре, това е Коста, който има проблем с жлъчката. Той е човек, който има някаква болест. Не е жлъчка, не е бял дроб, не е сърце. И тъй, другият човек не е само мъжки или женски пол, а личност, човек. Когато се научим да имаме това свещено чувство, тогава наистина можеш да излезе навън с някоя девойка, тя няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва да се изядем, ако излезем навън?! Да се разходим, да седнем някъде да говорим, тоест не съществува ли вероятност двама човека да говорят и да няма лукавство, нещо плътско и рисково? Да, ама как човек ще даде такава сигурност, когато от малки ги научават да гледат на другия човек по този начин. Тези неща, които рекламират, и за съжаление, най-голямата гибел идва от безсрамни неща, които излъчват по телевизията, да не ви ги казвам. Ама това са скотски неща, толкова скотски, че . . . Страшно е колко се уврежда душата на човека, когато той гледа такива неща. Мисля, че този, който гледа такива порочни неща, списания и филми, се нуждае от огромен труд след това, за да преодолее тези неща и да погледне на другия човек с невинен поглед. Докато умът на чистия човек не отива там. Той е по друг начин и общува уютно с другия . Целта е да се научим да превъзмогваме тези неща и да имаме уют, красива връзка, тоест не полът е този, който основно ни представлява. В Църквата тези неща се отменят, но не в смисъл, че ставаме неутрален пол. Не!, а в смисъл, че вече имаме реално общение като човеци и тези неща получават сакрален характер и достойнство. Така спокойно можем да опознаваме другия човек, като го уважаваме, обичайки го, и уважавайки другия човек, уважаваме себе си, присъствието на Бога, без да говорим разни лъжи и лъжливи обещания.

 

Виждате, че обручанието става пред Бога, пред много свидетели и казваш, че наистина искам тази девойка, да продължим напред и тя да стане моя жена. Много сериозно нещо е да кажеш, че обичам този човек! и за да го докажеш и получиш Божието благословение, го изповядваш пред всички хора, пред Бога и дори като гаранция даваш пръстените, т.е. това, което свидетелства, че наистина постъпваш сериозно. Много е важно и сериозно да помислиш какво ще кажеш на другия човек, какво обещание ще му дадеш, че аз наистина те обичам и искам да се оженим, да живеем заедно живота си!, което означава, че предшестват много други неща- зрялост, най-вече усещането, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може да са незначителни, но за другия те са. Нямаш никакво право да си играеше с чувствата на другия човек. Да знаете, че този, който е предал други хора, ще си плати за това. Не е лесно другият да роптае заради нас, да плаче поради нас, защото ще дойде час, когато ще си платим. Не прéчи, че ще го платим, трябва го платим, т.е. и ние ще се нараним, за да се научим да не нараняваме други хора. Когато в живота ни идват разни обстоятелства и хората ни раняват, тогава нека си припомняме, че и ние по някой път нараняваме други хора. Много е неприятно другият да плаче заради нас. Тоест ние да ставаме причина другият да роптае, как да го кажа, другият да се нарани, макар и да не го изразява с думи. Както и е голямо благословение другият да се моли за нас. Виждате, деца, това, което правим, когато отиваме на сватба и чакаме да вземем по една почерпка, защо го правим? Защо? На нашите празници черпим с хубави сладки неща, за да се харесат на хората. Ако видим реалността, правим това, за да яде другият, да се зарадва и да ти каже да си жив и здрав! Изядох едно хубаво ядене, едно сладко, душата ми се зарадва и ти желая да си жив и здрав, детето ми!

 

Както се в молитвата: Развесели ни с Твоите творения. Изял си едно хубаво ядене, благодарим на Бога, Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия” преди да седнем да се храним. Ако отидете в манастира, там ядем за 20 минути, но се извършва цяла „литургия” с това да ядем, да кадим и пеем; цяло премеждие е да изядеш онова ядене. И защо? защото си се нахранил, веселиш се и благославяш Бога. Както се казва в поговорката гладна мечка хоро не играе. Гладният човек не може да ти пожелае нещо хубаво, но това има метафоричен смисъл, не че ако си гладен не може, но смисълът на почерпката на сватбата е изяж това сладко да се развесели душата ти и да ми кажеш да съм жив и здрав! Този смисъл има. И аз ти нося моя дар, за да изразя огромната си любов към теб. Колко голямо значение има това, да кажеш на другия от цялата си душа да си жив и здрав, Бог да те благослови! Припомнете си, деца, всички имаме познати хора, които, когато си припомним за тях, казваме: да е жив и здрав този човек! – това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която покрива този човек, където и да се намира.

 

Много повече, деца, когато другият човекът бива наранен, тогава може да не те прокълне, да не роптае срещу теб, ако е църковен човек, но онази рана и болка обременява душата ти. Много тежко нещо е да нараниш другия, тежка рана е, тоест ще дойде час, когато ще си платим това нещо. Ще кажеш: “Аз се покаях!” Да, покаял си се, но другият е получил рана. Ти си се покаял. Бог приема покаянието ти, но за да се възпълни твоето покаяние, за съжаление, моля се да не се случва, но така или трябва се издължим. Обикновено тези неща се връщат обратно, както и при абортите. Майката или този, който убива едно дете казва: “Добре, направих един аборт, изповядах се!” Добре, изповядал си се, покаял си се, плакал си, но винаги съществува едно „Но”, един човек, който си е заминал от този свят, кой ще плати за това? Кой може да го замени? Кой ще я заплати за онази рана? Трябва да бъдем изключително сериозни. Никога да не наранявате друг човек. По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да чака. Не му го казвай. По-добре да не знае, макар и да те пита хиляди пъти, отколкото да му кажеш някоя дума, която не си готов да удържиш до смърт. Затова е необходимо винаги да имаме това чувство и последователност спрямо другия човек, Бога и себе си. Това е нещо, което Църквата прави чрез Тайнството Брак и нашето присъствие там показва именно колко важно е да имаш правилно отношение към другия човек. Тя не прави това тайно, а в храма, пред всички хора, свещеника, твоите родители, Бога и дори даваш гаранция, т.е. пръстенът е гаранция и залог, че наистина ще напредваш сериозно в тази връзка!

 

 

превод от гръцки

адрес на публикацията: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=221:2013-11-26-06-38-23&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Бракът не е сделка

Декември 4, 2013 in Външни

 

 

 

Доказана истина е, че когато са създавали семейство, хората от старото поколение имали повече сили и когато казвам сили, имам предвид не материални, а духовни сили. Затова те издържали много и издържат и досега. Знаете, че търпението и издръжливостта на младите не са големи и при първото „Не!”, при първото „премерване на силите” те вдигат високо ръце, предават се, и, естествено, резултатът е стигането до различни гранични ситуации – раздели, разводи и т.н.

Човек се пита защо старите могат, а младите – не? Именно защото младите хора не са се научили, не са се претеглили върху кантара на търпението, не са възприели нищо като борба, нямат нагласа за борба в живота и при първото затруднение се предават. Ще говорим за семейството така, както го описва св. Йоан Златоуст.

За цялото светоотеческо Предание, но и за Самия Господ (нека припомним, че Неговото първо чудо станало на сватбата в Кана Галилейска) бракът е и си остава Тайнство. Завчера чух нещо забавно: една девойка казва на майка си: „Ще отида да сключа граждански брак при кмета!“, а майка й отвърнала: „Кметът е за дупките по улиците, за брака имаме свещеник!”. И така, мисля, че е важно да изясним, че за Църквата бракът остава Тайнство. Ако осъзнавахме какво точно означава това, бихме чели брачното последование, бихме чели за това какво се случва в онзи миг – как двама души ще пребъдват заедно, докато ги раздели това, което наричаме смърт, и след това реално ще се радват в рая. Те вече не са двама души, които взимат решенията поотделно, а единият става „вътрешност” за другия, и както човек не може без своите жизнени органи, същото става и трябва да става в брачната общност. Бракът, семейството е не само топло огнище, пространство, в което хората се чувстват завършени, защитени и балансирани заедно, а е и Божие установление. Затова трябва да съсредоточим нашето внимание в това. Бракът не е нещо, което хората са измислили, за да минава времето, а е Божие установление. Бог е промислил, че не е хубаво човек да бъде сам и е създал негов другар, за да бъде негова опора през дните на живота му и в бъдещите премеждия. За светите отци семейството е основата за създаването на деца, но и за взаимното допълване на човека.

Наистина във всекидневието с хората, които се изповядват и споделят мъката си, виждаме понякога как човек, въпреки че живее в Тайнството на брака, въпреки че споделя един и същи покрив с другия, внезапно може да открие, че не го познава истински. Това е нещо много важно и всъщност често то е отмъщение на нашето собствено нежелание да разберем другия, но и на нашия отказ да се покаем. Защото, както ще видим по-долу, проблемът, че не разбираме другия, идва преди всичко от това, че не обичаме Бога. Когато възлюбиш Бога, не може да не възлюбиш другия човек. Следователно бракът и семейството имат своя божествен произход.

В рая Бог влага принципите, Той очертава живота на хората и им казва – така ще ходите в първата брачна общност. Всъщност Сам Бог поставя основите и казва на хората – само тогава единият ще обикне другия, когато се научите да обичате Мен! Затова казваме, че реалното изображение на съпружеската и семейната любов е любовта, която, ако истински я изобразим, ще направим един триъгълник, в чиито основи са хората, а на върха е Бог. Когато хората са заедно и могат да общуват с Бога, те не може да не общуват помежду си. И обратното – когато хората се опитват да общуват без Бога, единият обича другия понеже мисли, че си подхожда с него, но реално не се е научил да прощава, когато се появи някаква особеност в съпруга или съпругата, се оказва, че не се е научил да обича… когато другият иска нещо различно, което той не е очаквал, когато се появява труден момент, когато някой от двамата преминава през някакво премеждие. В този случай липсват везните на Бога, които веднъж допълват, друг път отнемат и с тяхна помощ преодоляваме различни състояния и недостатъци, които носим в себе си.

В райското състояние всичко било красиво и хармонично, влязъл обаче грехът, който разделя хората. Грехът отделил двамата, така дяволът ги намира отделени, т.е. вече е започнала подготовката на почвата за експлоатация на човешкото безсилие. Често когато стават отклонения в брака, всеки от съпрузите си създава алиби, за да може да се отърве. Дяволът намира човека сам и се възползва от неговата самота, за да му прошепне демоничните си думи. Човекът наостря слух, въпреки че в началото се е противопоставял, но всъщност дяволът го победил, защото успял да проведе диалог с него, така че той накрая да стигне дотам, че да съгреши: Ева да стане жертва, чрез Ева – Адам, а чрез него целият човешки род. Резултат от греха е разделението на човека – хората вече живеят отделно, сами за себе си, вече извън райското единение Адам и Ева не са едно цяло. Адам е на едно, а Ева – на друго място. Разбира се, Бог казва: „Адаме, къде си?“, защото единият бил вече далеч от другия. Настъпило такова разделение, че човекът вече гледал на своя ближен, на единствения друг човек на Земята, като на враг и казал на Бога: „Не аз, а тази, която Ти ми даде (ме заблуди)!“. С други думи, човекът вече започва да чувства вражда към самия себе си и тук идва разделението като резултат от греха. Ако пренесем това в нашата епоха, човек „криминализира” другия, независимо дали е виновен или не, отказвайки да признае собствения си грях. Тоест Адам не казва: „Да, и аз съгреших, и аз паднах, виновна е Ева, която бе увлечена, но и аз съм виновен, че се увлякох!“, а хвърля тежестта на вината изцяло върху другия.

След изгонването на човека от рая естествено започва тази тъжна история на семейството, и в исторически план виждаме как личността на жената се смята за по-нисша, виждаме това в отношението към жената на античното гръцкото общество, където тя се разглежда като вещ. Една жена никога не може да е на по-висше равнище от мъжа, така се е смятало – това и всички подобни убеждения не са нищо друго, освен резултат от греха. Телесната сила на мъжа се превръща във власт, в гнет и потисничество на другия. Идва обаче християнството, идва Христос в света и придава ценност на човека, и естествено на изтерзания човек, защото реално тайната на Боговъплъщението е в това, че Христос обикнал силно отхвърлените хора. Неслучайно когато Христос научил за слепия, който бил изхвърлен от синагогата, отишъл и го намерил. Ако пренесем този евангелски пример в нашата епоха, той е много разтърсващ във факта, че Той отишъл и намерил този отхвърлен човек, който бил изгонен, защото повярвал в Него. Христос извисява човешката личност, придава истинска ценност на личността на жената, която в нейното реално величие би могла да се изобрази най-добре в личността на Пресвета Богородица. Тя става мостът, който свързва земята с небето. Един отец богослов на Църквата казва: „Не съществува духовно по-издигнат човек на земята от Пресвета Богородица, която свързала земята с небето, тя станала тайнствената стълбица, по която Бог слязъл в света.”. Дължим много на Пресвета Богородица. Затова говорим на нея като на наша Майка. Тя знае, че сме непослушни и ни приема като малките деца, които се връщат с ожулени колена, на които тя е казала: „Не вървете там, ще паднете!“, но те не я послушали, паднали, ударили се и пак се връщат обратно при нея, за да потърсят утеха. Майката в един миг забравя всичко и пак започва отначало. Затова Пресвета Богородица е Майка. С идването на Христос в света се извършва обновяването на човешкия род и естествено в случая на жената.

Св. Йоан Златоуст уважава и почита семейството и естествено християнската майка. Майката на св. Йоан Златоуст – св. Антуса, съумяла да издържи пещта на дългогодишното вдовство, за да възпита св. Йоан. Неслучайно риторът Ливаний, учител на св. Йоан Златоуст, дивейки се на майката на своя ученик, бидейки сам езичник, казал: „Какви майки имат тези християни!”. Дължим изключително много на св. Антуса, която допринесла много за светостта на своя син. Тя била първата, която вложила в него благите мисли за духовен живот и посяла семето на вярата.

Всекидневно институцията на семейството, преживяването на брака по духовен начин, който Църквата учи и показва, преминава през голяма криза. Ако погледнем статистиката за разводите, ще видим, че те постоянно нарастват. Нека се молим на Бога този процес да има край и хората да започнат да осъзнават, че причината, по която се развеждат, всъщност е затруднението да превъзмогнат самите себе си. С намерението си да се разведат, те си мислят, че така ще премахнат някакъв конкретен проблем и дразнение, но не разбират, че премахвайки едно затруднение, ще попаднат в друго. При т.нар. втори възможности човекът прави изключително много отстъпки, но никъде не го казва. Има много хора, които са се развели веднъж, вторият им съпруг (или съпруга) се оказва по-лош от първия, но не споделят своята мъка, за да не им каже някой, че всъщност те са носили проблема в себе си. Затова е нужно, преди да взимаме големи решения, да се вгледаме внимателно в себе си, да видим реално собствените си граници – кои сме, какво трябва да правим и как да го направим, а не да се занимаваме с това какво другите са длъжни да правят за нас.

Както казахме, в съвременната епоха бракът е в голяма криза. Днес хората не се женят. Не искат да се женят, да влизат в „съпружеското иго”, където човек не просто променя всекидневието си, но сменя живота си. Тези хора имат каквото си поискат. И защо да го губят, питат се те. Тоест по светски съществуват много причини да не пристъпват към брачния живот. Въпросът за брака остава назад и не се знае кога те ще се събудят. Кога ще се осъзнаят, защото не може постоянно да отлагат – когато си млад имаш ентусиазъм, имаш и повече вяра, а след това започва да действа логиката, започваш да премисляш всеки ход и никога не вземаш решение.

Св. Йоан Златоуст казва много ясно да съветвате вашите деца и да предпазвате хората, които по един или друг начин се нуждаят от духовен ориентир. Какво е необходимо, пита той и дава отговор – първото необходимо нещо е вярата. Дълбока вяра в Бога, което означава край на страха. Той има предвид страха сред младите и дава златен съвет, говорейки в една от своите беседи за пътуването на Яков в Месопотамия, за да намери съпруга от дъщерите на Лаван по заповед на своя баща: „Той върви сред неизвестното. Толкова е естествено той да чувства страх и безпокойство за изпълняването на тази заповед. Бог обаче го укрепва – не се страхувай! Аз съм с теб! Аз ще те пазя и ще те защитавам по целия път, където и да отидеш, където и да ходиш, изобщо няма да те изоставя! Същото нещо Бог повтаря на всеки млад човек, който със съзнание за живота напредва към брака.

Св. Йоан Златоуст не пренебрегва проблемите в брака. Той е подвизаващ се пастир, самият той може да няма семейство, но става възприемник, той самият е вълнолом за тези вълнения, които слуша. Много пъти духовниците знаят много повече за семействата. Особено ако в семейството се изповядват и двамата съпрузи. Чуваш гледната точка на всеки един по даден проблем и се дивиш как е възможно двама души да разказват едно и също събитие по напълно противоположен начин. Причината е в очите на всеки, защото всеки гледа през своята перспектива. Светецът не подценява житейските затруднения, а напротив, признава ги и ги описва.

„Искаш ли да ти кажа за многото грижи на семейния живот? Мислиш, че не ги зная? Какво искаш да ти кажа? За грижите на жената, на децата или на твоите слуги? Скъпо ще ти струва, ако вземеш бедна жена, но е възможно много повече да се огорчиш, ако се ожениш за богата. Ако вземеш бедна, ще се ощетиш по въпроса с имуществото, но ако вземеш богата, тя ще бъде безочлива към теб заради своето положение и ще ограничава достойнството и свободата ти. Ако Бог не ти даде деца, ще чувстваш много голяма скръб, ако ти даде, ще имаш повече скърби – разболяло се е детето? Голям страх. Умряло е преждевременно? В тежка скръб те е хвърлило, в която никой не може да те утеши. Във всяка една възраст детето има различни грижи, и постоянно са нужни различни усилия…”

Нека помогнем на младите и да им казваме да не вървят в живота без вяра. Отец Георги Дорбаракис казва нещо много хубаво в една беседа по въпроса за семейството – че хората не се женят, защото им липсва вяра. Те униват, пресмятат и казват – той/тя няма къща, няма едно, няма друго… Ако това е подсигурено, тогава сочат други липси или недостатъци. На човека без вяра, който е далеч от Бога, постоянно ще му липсва нещо и постоянно ще бъде недоволен. Отец. Андонис Калигерис казва: „Вижте колко време изразходват младите, които се подготвят за сватба, подготовката за сватбата вече се е превърнала в голямо събитие. Повече се подготвяш да се ожениш, отколкото за след това – какво ще облечеш и т.н. Колко време обаче изразходвахме, за да подготвим душите си за Тайнството, което ще се извърши?“. Хората си шият рокли и костюми. Вълнуваш се какъв костюм ще си ушиеш за сватбата, в кой ресторант ще празнуваш, с какви бонбониери ще почерпиш „да не кажат, че не сме богати!“, както казват някои. А сякаш не ни е грижа Бог какво ще каже в този момент; не ни е грижа, че двама души ще застанат в храма и ще дадат страшни клетви да са заедно до смърт пред Тебе, Боже! Това, което дава свещеникът в Тайнството брак, виното, е изобразяване на това, което е останало от св. Потир, защото в миналото бракосъчетанието се е извършвало по време на св. Литургия и мъжът и жената са се причастявали. Това било първото тяхно съвместно причастяване. Първият залог като основа за стабилност е вярата.

Второ важно нещо, на което обръща внимание св. Йоан Златоуст, е необходимостта от сериозна мисъл, когато пристъпваш към брака – да седнеш и да помислиш, да не позволяваш да те заблудят външни неща. Да видиш дали човекът, който избираш, има съдържание, дали той ти харесва не по лице, а по душа. Днес не само външността влияе при избора, но също и парите (а по-рано зестрата). Съществува голяма подмяна на самата човешка личност, вече претегляш да видиш колко тежи този човек – не откъм духовна стойност, а от откъм „финансово съдържание”.

„Никой, който ще се жени, не изследва дали другият човек има добри обноски и добро възпитание, а всички веднага търсят пари и имоти. Отнасят се по толкова презрителен начин към Тайнството на брака, че действат сякаш става въпрос да купят животно или да осъществят нещо обичайно със сделка. И тази сделка наричат брак. Мнозина чух да казват: еди-кой си направи сделка с еди-кой си, тоест сключи брак!”

Такива хора, които принизяват брака до покупко-продажба, в действителност го презират. Светецът е суров в думите си, защото реалността, в която живеел, е била жестока. И ако тогава е била толкова жестока, представете си какво би казал той днес…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA/%D0%91%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B5-%D0%B5-%D1%81%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%B0/

 

 

 

 

Когато майката стане свята, тогава ще намери верния път

Юни 8, 2013 in Отечески съвети, Семейство

 

 

Всеки път, когато говореше за молитвата, старецът повтаряше, че няма пред вид повърхностен и временен труд, а подвиг, който е дълбок и постоянен. Когато веднъж го попитах за проблема на един младеж, той ми отговори:

 

- Младежът има някакъв вътрешен проблем и заради това се държи така. Той е добър и не прави това по своя воля, а е принуден, по-точно нещо го спъва. Не може да бъде поправен с логика, да бъде убеден със съвети или принуден чрез заплахи. Той ще продължи да постъпва точно обратното. (…) За да се освободи, нужно е майка му да стане свята. Нужно е край себе си да има свят човек, с много любов, който няма да му чете лекции, а ще  живее свят живот. Младежът, като го гледа и сам ще пожелае да живее така. Преди всичко нужно е детето да има край себе си човек на великата и усърдна молитва. Молитвата прави чудеса. Майката не трябва да се задоволява физически да милва своето дете, а да се старае да му даде духовна милувка чрез молитвата. Когато понечи да го помилва без молитва, то бясно я отблъсква. Но когато тя, без да го милва с ръка, усърдно се предаде на молитва, тогава детето чувства в душата си някаква необяснима за него духовна милувка, която го привлича към майката. В молитвата за собственото си дете, майката трябва да се топи като свещ; да се моли мълком, с ръце протегнати към Христос и тайно (духовно) да прегръща чедото си. Тогава ще се случи това, което се случи с Мария, Димитрий и Йоргос.

 

- Какво се е случило с Мария, Старче? – попитах аз.

 

- Нима не съм ти разказвал? Не? Тогава ще ти разкажа.

 


За Мария, Димитрий и Йоргос


Димитрий и Мария бяха брат и сестра. Димитрий имаше приятел Йоргос, лекар, който  често гостуваше на Димитрий в неговия дом. След известно време, Мария открила на Димитрий своята тайна – а именно, че силно  се е влюбила в Йоргос. Заради това тя помолила брат си, да не го кани  повече у дома, за да не страда напразно. Още повече, че семейството на Йоргос било богато и принадлежало към висшето съсловие и не би приело снаха да им стане бедната и неугледна Мария. Оттогава Димитрий избягвал да кани Йоргос у дома под различни предлози и се срещал с него навън.

 

Един ден Мария дойде при мен. Откри ми сърцето си и своята мъка. Посъветвах я да се моли усърдно и то специално на зазоряване, преди да разсъмне; да вдигне ръце към Бога, молейки Го да бъде по Неговата воля. Тя точно изпълнила моя съвет. Не минало много време и Йоргос укорил Димитрий, че необяснимо е променил отношението си към него, че го избягва и вече не го кани в къщи.  Димитрий му открил причината за това свое поведение и му разказал за проблема на своята сестра. Тогава Йоргос се разплакал и признал, че и той има същия проблем – много обича Мария и вече дълго време рано сутрин се буди с нейния лик пред очите си. Това бил часът, в който Мария се молела,  както я бях посъветвал. Така, с помощта на усърдната молитва, се откриха скритите чувства на тези двама честити млади хора. Накрая те се взеха, макар че отначало родителите на Йоргос бяха против.

 

Такава молитва е нужна и на онова дете, за което говорихме: усърдна, продължителна, упорита и Бог ще направи чудо. Ще го освободи от това, което го спъва. Когато майката стане свята, детето ще намери верния път.

 

 

превод от сръбски

Из книгата “Старецът Порфирий-подвижник на любовта и прозорлив чудотворец”

Издателство “Беседа” Нови Сад

Старецът Порфирий – За брачния живот

Март 24, 2013 in Начална страница, Семейство






Един вярващ юноша се сгодил за една девойка, която, може да се каже, била съвсем равнодушна към вярата. Той дошъл при стареца за съвет. Отец Порфирий се оказал вече пред факта на този годеж, „видял” недостатък в невестата и казал на юношата:
– Сега напред към светостта. За теб няма друг изход. Сражавай се за това и всеки ден се приближавай до своята цел. Твоята съпруга, виждайки как лицето ти сияе от Христовата радост, ще ти завиди и ще иска да ти подражава.

***


За разрешението на всеки проблем старецът винаги намираше най-добрия изход.

Един мой познат го сватосваха за една девойка. Само че той не можеше да се реши на това, защото виждаше в своята бъдеща невеста сериозни недостатъци. Аз го посъветвах да отиде при отец Порфирий. Старецът „видя” и му избори всички недостатъци на невестата. В края на беседата той загадъчно казал:
– Но при все това можеш да се ожениш за нея.
– Как може, Геронда? – попитал младият човек.
– С нейното своеволие ти ще се осветиш, а чрез тебе и тя.

Старецът с това искаше да каже, че ако той се ожени за нея, то трябва да се усъвършенства в търпението, снизходителността, разбирането, прощаването и въобще във всички добродетели, докато не достигне святост. Чувайки това младият човек се отказал от сватосването. Той не могъл да се реши да върви към святост по такъв път.

***


Благодарение на своите дарования, получени от Бога, отец Порфирий знаеше как да постъпва във всяка конкретна ситуация. На една омъжена жена той каза: „Мълчи и нищо не говори, когато на мъжа ти му е трудно. Моли се за него, помоли и други да се молят. Иначе само ще си влошите отношенията. Ако не намери радост и топлина в тебе, той ще започне да търси на други места”. Всеки път, съгласно конкретната ситуация, той даваше ясен съвет как да се постъпи, за да се съхрани мира в семейството.

***


Жената на един лекар-травматолог била в отчаяние, защото нейният съпруг се пристрастил към лоша привичка. След работа в болницата той направо отивал в кафенето и се връщал в къщи чак след полунощ, оставяйки цяла вечер съпругата и децата сами. Така те почти не го виждали. Тя протестирала, ругаела го, а той в отговор на това се връщал в къщи още по-късно. Положението изглеждало безизходно.

Научавайки за отец Порфирий, нещастната жена побързала да отиде при него. Когато тя дошла в Калисия, старецът не бил с добро здраве, бил силно изнемощял и не можел повече да приема посетители. Много хора чакали на улицата. Узнавайки, че отецът е прекратил да приема, жената много се огорчила. Тя попитала мой познат, който познавал нейното семейство, какво да направи. Той я посъветвал просто да мине през стареца за благословение, уверявайки я, че и само благословението му правело чудеса. Жената с трепет се приближила до килията на отец Порфирий. Не успяла още да се качи по стълбата, чула глас: „А ти влез тука”. Отец Порфирий почувствал скръбта й и разсъдил, че този случай не търпи отлагане. На семейството трябвало да се помогне, тъй като корабът е попаднал в буря. Не обръщайки внимание на своята слабост, той приел жената. Когато посетителката излязла от килията на стареца, лицето й сияело от радост. Тя ни разказа: „Отец Порфирий ми откри всичко. Той каза: ‘Аз виждам неговите недостатъци. Той е получил комплекс. Затова и до късно се заседява в кафенето, за да забрави всичко. Ти постоянно му викаш и той съвсем не иска да се връща в къщи. Колкото повече му викаш, толкова по-късно се прибира. Сега ти ще постъпваш обратно. Колкото по-дълго той се забавя, толкова повече ти ще се молиш за него, ще го обичаш и ще се стараеш да му услужваш. Тогава той малко по малко ще започне да се изменя, него все повече и повече ще го тегли към дома, към жената, към децата, и твоят проблем ще се разреши’. Аз сякаш се събудих от кошмарен сън. Колко съм била глупава през цялото това време. Със своите скандали аз едва не разруших семейството си и не разбирах това”. Жената точно следвала наставленията на стареца и в скоро време върнала своя съпруг в семейството.



***


Веднъж возех стареца към неговия исихастирий и по пътя той ми разказа следното:
– Веднъж спрях такси, за да се прибера в къщи. Когато седнах в колата, шофьорът включи радиото и започна да слуша поп-фолк песни. Казах му:
– Извинявай, аз не обичам такива песни, не би ли могъл да изключиш радиото?
– Добре, отец – отвърна той и го изключи. След това го попитах:
– Как се казваш?
– Василий.
– Добре, Василий, имаш ли деца?
– Да. Две.
– Е, Василий, твоето по-голямо дете много прилича на теб.
– Да, прилича, а ти от къде знаеш, отец?
– А къде са сега твоите деца?
– Те са в едно село заедно с майка си.
– А ти какво, живееш тук сам?
– Да, ние се разведохме, отец. Аз живея тук, а тя с децата – там.
– Какво е това, Василий? Ти си ги оставил сами и нищо не правиш за това отново да се съберете със жената и децата?
– Това е невъзможно, отец! Много време мина откакто се разведохме и сега аз нямам работа там.
– Защо? – го питам. – Искаш ли да ти помогна да се събереш заедно със семейството си.
– Как ще направиш това, отец?
– Какво значение има как? Кажи ми: искаш ли или не, а за останалото сам ще се погрижа.
– Добре, съгласен съм.
Ние заедно отидохме в селото, където живееше жена му с децата. Когато дойдохме до къщата той ми каза:
– Аз от колата няма да изляза, ще остана тук…
– Добре – му казах – остани.
Аз влязох в къщата, поговорих с жена му, ние заедно с нея дойдохме до колата и те се помириха. Ето това е историята.

***


През май 1972 година един юноша, духовно чедо на отец Порфирий, посетил стареца в храма Свети Николай в Калисия, където той тогава живеел, за да се посъветва с него по един личен въпрос.

Отец Порфирий обичал този млад човек, считал го за член на своето семейство и бил много радостен от неговото идване. Същите чувства изпитвал и юношата. Над всичко за него бил старецът.

Тяхната беседа продължавала вече няколко часа, преминавайки от въпрос към въпрос, когато отец Порфирий казал:
– Е, а сега ми разкажи за това, което най-много от всичко те занимава.
– Вие от къде знаете? Аз никому не съм говорил за това.
– Хайде, хайде, благословени, разказвай…

Действително в това време този юноша се запознал с една девойка. Преди да сподели с нея своите чувства, той искал да узнае мнението на стареца. Така той постъпвал винаги. Ако отец Порфирий нещо не одобрявал, то той не предприемал в това направление никакви по-нататъшни стъпки, какъвто и натиск да му оказвали. И така той с всички подробности разказал на стареца за своите планове и го помолил за съвет.

– Имаш ли снимка на тази девойка? – попитал отец Порфирий. – Дай ми я.
Вземайки снимката, той замълчал и дълго я разглеждал
– Какво видяхте, Геронда? Защо нищо не казвате? Добра ли е или не?
– Тя е много добро момиче, само че е много деятелна, неусмирима. С нея ще ти бъде много трудно.
– Е, тогава аз… Ще престана да се срещам с нея.
– Не! Ти искаше доктор и доктор получи. Ти просеше от Бога лекар, и Той лекар ти даде. Каквото си просил, това и си получил. А сега казваш „Ще престана да се срещам”. Всички твои познати я харесват. И твоите родители са доволни от нея. Те искат в своята старост да те видят устроен и щастлив. Така че напред! Аз ще се моля много за вас. Твоята невеста също ще я приема в числото на моите духовни чада, както някога приех и тебе. Вие заедно ще идвате при мен, а аз ще ви радвам, ще ви обичам, ще се гордея с вас. Ти знаеш как те обичам, а аз знам как ти ме обичаш. Божието благословение да пребъдва с вас. Всичко с Божията помощ ще бъде добре.

Така се и случило. Юношата се оженил за тази девойка и тя станала духовна дъщеря на стареца и то от най-близките. Отец Порфирий много я обичал.

Но тази съпружеска двойка започнала своя живот сред скърби, вълнения, разстройства и страдания. Печал имало немалко. В следствие от постоянните преживявания станало така, че младата съпруга никак не можела да стане майка. Никакви утешителни слова от страна на стареца не помогнали. Нейното безпокойство достигнало краен предел и тя решила да си направи болезнено и доста скъпо струващо медицинско изследване. Отец Порфирий ни най-малко не отстъпвал от своето: „Ще имаш дете! Не преживявай и не хаби напразно пари. Още веднъж ти казвам: ще имаш дете!”

И действително в скоро време на тази жена й се родило очарователно момче, дар Божи, благословен с ръката на самия старец.

Трябва да се отбележи, че тези съпрузи имали само едно дете. Затова и отец Порфирий й казал „Ще имаш дете”, а не „Ще имаш деца”. Този, който внимателно се е отнасял към стареца, лесно разбирал скрития смисъл на сумите му.

Виждайки за първи път новородения младенец, той казал на щастливите родители: „Това дете е плод на много молитви”.

Превод от руски : “Цветослов советов”