Новите възможности

Октомври 17, 2014 in Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот- VІІІ част

В наше време можем да очакваме удивителни неща. Затова не бива да си създаваме мнение, че всичко е безнадеждно изгубено, че никой не търси Истината, че всичко пропада… Това е мнение, а мнението е първият стадий на духовната „прелест”. Не трябва да се обвързваме с мнения. Напротив, трябва да погледнем на всичко с бистър поглед, т.е. с очите на духовния човек. Отец Николай Депутатов, който много обичаше да чете светите отци и си водеше записки, казваше: „Когато съм в много лошо настроение, падам духом и се отчайвам, отварям някой от бележниците си и прочитам нещо, което някога ме е вдъхновявало; и то отново ме вдъхновява, защото моята собствена душа е била някога вдъхновена от него. Аз знам, че това, което духовно ме е нахранило преди, може да има същото въздействие и сега. Получава се нещо като механизъм за повдигане на духа: да откриеш и прочетеш това, което преди е имало добър ефект.”

 

Когато обръщаме поглед към някой светец (като свети Патрик), не бива да си казваме: „Аха, това е станало отдавна, било е вдъхновяващо, но сега – е, каква полза?” Напротив, в деятелността на свети Патрик трябва да виждаме деятелността на християнина изобщо – деятелността на душата, която гори от ревност и любов към Бога, без разлика на време и място. Сега той е в страната, чиито граждани ще станем и ние (ако само не изгубим силата на стремежа). Всички ние сме от една страна, от една националност – от християнската раса. Затова трябва да възприемаме живота на свети Патрик като нещо съвременно, нещо, което се отнася към нас. Това, което ни вдъхновява в него, съществува именно за наше вдъхновение, за да ни бъде от полза. А колко плод ще принесе, зависи от това – доколко обичаме Бога…

 

Сърцето никога не остарява

Юни 5, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

лю 

- Отче, Авва Памво казва: “Ако имаш сърце можеш да се спасиш”. Какво има предвид с думите “ако имаш сърце”?

 

- Много работи може да има предвид. На първо място “ако имаш сърце” може да означава “ако обичаш Бог”. На второ, може да означава “ако имаш възприемчивост и не си безчувствен”. На трето, “ако си добър”. На четвърто, “ако имаш търпимост”. На пето, “ако имаш мъжество”. Когато казваме “сърце” ние нямаме предвид парчето плът, а склонността към жертвеност и благородна любов.

 

Велико нещо е силата на сърцето! Сърцето е като една постоянно заредена батерия. То не се изтощава и не остарява и силата му е неизчерпаема. Но трябва да работим върху сърцето. И аз имам сърце, и ти имаш, но каква е ползата от него, ако не работим върху него? Ако човек не работи върху сърцето си може да е гигант, но да няма никакво дръзновение. А друг, може да е малък и хилав, но прави всичко със сърце и няма умора. Виж една слаба сестра, която обаче влага сърцето си във всяка работа, никога не чувства умора. Не гледа как да се измъкне от работата, а как да помогне на другите. Всяка работа върши с любов, защото я взема при сърце, а не защото очаква да я забележат и похвалят. В нея няма себелюбие и човекоугодие, върши всичко тайно, без показност, затова и получава Божествена благодат и приема помощ от Бога.

 

Ако човек е по природа слаб или вече е стар, и тялото му не може да понесе голямо натоварване, ако се научи да работи над сърцето си, след това сърцето му принуждава тялото да работи. Той е като стара кола със спукани гуми, със счупени оси, но с мощен двигател, подкарваш я и се движи бързо. А друг е млад и силен, но ако не работи над сърцето си, прилича на нова кола със слаб двигател, която не върви. Всяка, дори най-леката работа му се струва непосилна. Понякога се е случвало някой старец да си забрави чантата или чадъра в килията ми, а аз ще помоля някой от младите: “Хайде “орел”, тичай да догониш стареца.” Стига само това да му кажа “орел”,  и вече тежко въздъхва: “Отче, няма ли сам да се върне?” “Какво ти става, давай, извърши добро дело!”- го моля отново. Пак въздъхва. Той само от думата “бягай” е изморен, камо ли да тръгне да бяга. Човек, ако не работи над сърцето, даже и като животно не е, става като статуя, паметник. Сърцето му не е пригодно за нищо.

 

 

Съвместната работа  между умът и сърцето.

 

 

- Отче, понякога с ума си разбирам, че трябва да възлюбя другия, но не чувствам в себе си любов.

 

- Незабележимо от ума преминава в сърцето и ще почувстваш любов. За да обикнеш другия, също и сърцето трябва да работи, умът само не стига. Максималното, което може да направи твоят ум е да те доведе до състояние в което си казваш “трябва да изтърпя този човек” или “трябва да се въздържам, да не му кажа или направя нещо лошо” и т. н. Това означава, че не обичаш другия. Гледаш на него като на чужд, не виждаш в него брат, на който да съчувстваш и сърцето ти да се разтупти заради него.

 

- Ако между ума и сърцето има разстояние, разсъждавайки логически, мога ли да направя така, че сърцето да последва ума?

 

- И какво разстояние има между умът и сърцето? Защо трябва да има разстояние?

 

- Защото, въпреки че с умът мисля правилно, сърцето не може да го последва, защото е в плен на страстите.

 

- Диагнозата е вярна, но това не е достатъчно, трябва да се погрижиш за лечението. Всичката духовна работа върши умът заедно със сърцето. Умът е предавателят, а сърцето е приемникът. На каквато честота човек настрои предавателят, на такава работи и приемника. Ако умът работи по светски, той изпраща на сърцето светски съобщения. Ако работи духовно, то сърцето се умилява и страда духовно. Как може, например, да преяждаш, ако знаеш, че на друго място хора умират от глад, или че бедуините ядат камилска тор?

 

- Отче, забелязвам, че обичам с ума, а не сърцето. Как да накарам сърцето да заработи?

 

- Наистина ли не знаеш? В наши дни, лекарите за да накарат сърцето да работи, разрязват гръдния кош и вкарват вътре… батерия. И ние трябва да правим така, че умът да разреже сърцето, да го подтикне и накара да работи.

 

- Как да направим това?

 

- Мисля, че това се случва по три начина. Или човек чувства благодарност за Божиите благодеяния, така че изнемогва и прославя Бога. Или чувства тежестта на греховете си и проси прошка от Бог. Или се поставя на мястото на човека, който е в трудно положение и му състрадава по най-естествен начин.

 

- Отче, аз се държа спонтанно, така, както чувствам. Това добре ли е?

 

- Виж, когото в сърцето има чиста и искрена любов към Бог, тогава всяко спонтанно движение на сърцето е чисто. Но когато в сърцето няма такава чиста любов, тогава спонтанността е необходимо да се ограничи, защото сърдечната естественост тогава е пълна със светски токсини.

 

- Какво да направя, за да огранича тази непосредственост?

 

- Не си ли карала кола? Колата има ли спирачки? Е, кажи ми сега, човек без спирачки, какво трябва да направи?

 

- Трябва да сложи в сърцето си спирачка.

 

- Да, умът трябва да спира сърцето, защото ако сърцето ти изпревари ума ще работи на празен ход. Бог ти е дал много ум и голямо сърце, но ти не ползваш ума си за да сложиш спирачка на сърцето и то работи напразно. Преди да направите нещо – помисли и така работи над сърцето, което Бог ти е дал, просто и с любочестие.

 

превод от руски

 

 

Да гледаме нагоре

Февруари 24, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот – VІ част

 

Свещеното Писание и писанията на светите отци, житията на светиите, църковните служби – всичко това не се отнася за ежедневния ни светски живот, а е пътеводител по пътя към Небето. Ако гледаме към тази висока цел, ние придобиваме ревност, т.е. способност да виждаме нещо по-висше от рутинността на светския живот, която ни навява скука, обезсилва ни и не води до никъде. Но църковните служби, житията на светците, писанията на светите отци, Свещеното Писание, бидейки неща от по-друго естество, от по-висш порядък, възбуждат у нас ревност, ако само имаме искрица любов Божия в себе си. Тогава ние искаме да останем постоянно в това състояние, за да намерим Небето. Но тази ревност не бива да бъде само страстен порив, който след това се изпарява. Тя трябва да бъде трайна, а затова й е необходима умереност, произхождаща от нещо по-дълбоко – това, което преподобният Серафим нарича „решителност”. Т.е. ревност постоянна, която присъства като своеобразен център в нашия живот. Тя ни подтиква да вървим напред дори в случаи на неудачи, защото чувстваме, че има нещо по-възвишено от това, което в дадения момент ни занимава, нещо независещо от моментното ни настроение и мнение, нещо, което което постоянно трябва да имаме – решимост да достигнем небесното. И тази решимост, или по-добре да кажем – тази ревност, станала решителност, трябва да бъде постоянна, т.е. нито да излита нагоре, нито да пада долу, нито да изгаря.

 

Във всичко, което се случва, трябва да виждаме висшата, т.е. духовната страна. Защото ако виждаме ту висшата страна, ту низшата, ние ще вървим ту нагоре, ту надолу. А низшата страна е твърде силна. Тя може да действа даже на епископите (това виждаме в житие на свети Патрик – в златния век на християнството), т.е. именно чрез ония, които ( както се предполага) трябва да са водачи към Царството Небесно. Но те могат да вървят точно в обратната посока – понеже също са хора и попадат под властта на греха. Те могат да бъдат онези, които деморализират, обезсилват, разочароват хората и ги отклоняват от истината. В наше време нещата стоят, разбира се, още по-лошо. Затова, ако гледаме ту нагоре, ту надолу, а после – една напред и две назад, ние никога няма да стигнем до вратите на Царството Небесно.

 

Ще посоча един интересен пасаж от авва Доротей, който наскоро четохме в храма, и който ще ни помогне да разберем гореказаното: „ Както винаги съм ви казвал, братя, добре е всяко нещо да възлагаме на Бога и да казваме: нищо не става без Божията воля. Разбира се, Бог е знаел, че това е добро и полезно и затова така е постъпил, макар това нещо да е имало и външна причина. Например, аз бих могъл да кажа, че доста се постарах да нагостя странниците и ядох с тях поради което претоварих стомаха си, краката ми получиха оток и аз се разболях. Аз бих могъл да изтъкна и други причини, защото за онзи, който ги търси, те се намират. Но най-сигурното и полезно е това да кажем: Наистина, Бог е знаел, че това ще бъде полезно за моята душа, затова то се и случи. Защото от всичко, което Бог върши, няма нищо, което да не е добро, но всичко е твърде добро (Бит. 1:31). И тъй, никой не бива да скърби за това, което се случва с нас, но, както казах, всичко да възлага на Божия промисъл и да се успокоява.” (Църковни слова, поучения на авва Доротей, слово 12).

 

 

 

ИЗМИНАЛИЯТ ДЕН

Февруари 2, 2014 in Видео, Начална страница



Преди да се научиш да ходиш трябва да се научиш да пълзиш. Първите плахи стъпки на току що прохождащото дете не трябва да са пример за прохождането в духовния живот. Даже думата прохождане, не е подходяща за новоначалния християнин. По-уместно е да се каже, че човек трябва да започне своя духовен живот с бягане …

Духовната настройка е заразителна

Ноември 26, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Аз бих искал да споделя с вас някои мисли, а след това ще можем да обсъдим вашите въпроси.

 

На последните ни срещи ние беседвахме за любовта един към друг и за борбата, която е свързана с това. Струва ми се, че не е трудно тази борба да се разбере – всеки от нас я има. Но това да се обичаме един другиго – това е истински сложно.

 

Неотдавна се върнахме от Валаам, където проведохме благословени от Бога дни. Темата, към която ние постоянно се връщахме, както в беседите с монасите, така и с миряните, – много е сложно да се занимаваш с вътрешния живот и в същото време да обичаш ближния и Бога. Създава се впечатлението, че отделяме част от времето за едно, част – за друго, трета – за трето, но да ги съберем заедно…ето къде се сблъскваме със сложност.

 

Ето кое, според мен, може да ни помогне да разберем, как да направим това.

 

Някога познавах монахиня, която се казваше майка Елисавета. Тя беше истински воин. Елисавета се родила в Германия по времето, когато Хитлер идвал на власт. В САЩ тя дошла, заедно със своята майка, малко преди да започне втората световна война. Там тя се омъжила за човек, който въобще не се интересувал от въпросите на вярата. А и самата тя за религията знаела крайно малко. С мъжа си порастили три деца, при което отношението й към живота било следното: ако се грижа добре за децата и мъжа, то и в живота всичко ще бъде наред.

 

В 1960-1970 години Елисавета работела като медицинска сестра и в крайна сметка заела много висок ръководен пост в крупна болница. Мъжът и бил трудолюбив, но не обладавал такъв силен характер като Елисавета. Тя изповядвала такъв възглед за живота, който често се среща днес: че морал не съществува и можеш да правиш всичко, което ти се иска, стига да не пречиш на другия.

 

Двамата сина на тази жена няколко пъти неудачно се оженили, а дъщеря й Клавдия се увличала от алтернативни младежки течения, наркотици, живеела в калифорнийските комуни като хипи, изповядвала свободната любов и се занимавала с медитация. Там в Калифорния, тя за първи път чула за Православието. Едно момиче, което произхождало от православно семейство, й казало, че на Пасха иска да отиде в Сан Франциско.

 

– Пасха? Какво е това? – я запитала Клавдия.

 

– Не зная, аз не отивам по религиозни причини, просто ми харесва чудесната музика и красивото богослужение – отвърнала приятелката й.

 

Така те отишли в Сан Франциско на празника. И там я настигнал Бог. Клавдия била толкова преизпълнена с впечатления от пасхалното богослужение, че почувствала, че просто е длъжна да узнае повече за това, до което се докоснала.

 

След известно време момичето приело кръщение и станала православна. Разбирайки за това Елисавета свила рамене и казала:

 

-–Е какво, аз се радвам, ако това те прави щастлива.

 

Обстоятелствата се стекли така, че Клавдия, която тогава била  около тридесет, не можела повече да остава в Калифорния и била длъжна де се върне в Ню-Йорк в дома на своите родители. И макар и да искала да остава православна и да живее по християнски, с родителите да се осъществи това се оказало далеч не проста задача – отношения между трима възрастни хора, живеещи под един покрив, не винаги били гладки. И веднъж младата жена казала на Елисавета:

 

– Ти трябва да приемеш Православието!

 

Но Елисавета отвърнала:

 

– За теб това е интересно – е добре,– но не и за мен.

 

Клавдия продължавала с разговори на тази тема. По празниците Елисавета я водела в църква и в крайна сметка също приела Православието – и напълно се изменила. След известно време починал мъжът й, който малко преди смъртта също приел кръщение. Дъщерята Клавдия отишла в манастир и станала монахиня, а Елисавета веднъж дойде в моята енория, където служих, и каза:

 

– Аз съм възрастна жена, вече съм на седемдесет и осем. Едва ли ще мога да стана монахиня – никой няма да ме вземе. Но, може би, вие знаете, къде бих могла просто да живея, да се моля и работя?

 

Разказах и за това, че с благословението на нашия епархиален архиерей ние създаваме сестринство и с радост ще я приемем при нас.

 

Така, ние събрахме шест жени, изразили желание да се присъединят към сестринството и ги настанихме в манастир в гр. Балтимор. Елисавета беше най-старша, най-трудолюбива и най-смирена. Също така, тя се молеше повече от другите сестри. Беше много болна, но никога за нищо не се оплакваше. Независимо от настроението, тя винаги идваше първа в църквата и последна си тръгваше. В промеждутъците между богослуженията тя работеше постоянно, помагаше на околните при което беше винаги жизнерадостна.

 

В дома в който живееха сестрите, имаше четири етажа и нямаше асансьор. За да може да отиде на служба или някъде другаде, Елисавета, която тогава беше почти на осемдесет години, всеки път трябваше да се спуска четири етажа, а после да ги качва. В края на краищата тя получи сърдечен пристъп и лекарите казаха, че тя няма да оживее. Но тя оживя и отново се върна в манастира. Когато видях колко жълто беше станало лицето й след операцията, възкликнах:

 

– Но ти никога не си казала и не си се оплаквала!

 

– Не е нужно –засмя се Елисавета – сестрите правят това заради мен.

 

Каза, че проблемът на другите сестри се заключава в това, че те не могат да работят истински, а винаги очакват, че някой ще направи нещо за тях.

 

След две години получи инсулт. Когато я отнесоха в болницата, се изясни,  че артериите от дясна страна са съвършено запушени и кръвта в главата й постъпва само чрез кръвоносните съдове отляво.

 

Сестра Елисавета напълно ослепя с дясното око, а лявото загуби 90% от способността си да вижда. Дясната страна на тялото й остана частично парализирана. Естествено, тя повече не можеше да остава в манастира.

 

Тъй като дъщеря й живееше в манастир в Калифорния, аз предложих на Елисавета да отиде при нея, но тя се отказа, защото не искаше да става бреме за дъщеря си. Въпреки това аз позвъних на игуменката на манастира и я попитах, дали ще се съгласи да поеме грижите за Елисавета. Реакцията на игуменката беше еднозначна: Елисавета е твърде стара, твърде болна, нейното присъствие ще е непосилно бреме на плещите на сестрите от нейния манастир. Нищо не ми остана, освен да и кажа да се моли за Елисавета, и все пак да помисли за тази ситуация.

 

Игуменката изпълни моята молба: след размисли и молитви тя позвънила на местния архиерей и поискала неговото мнение по този въпрос и архиереят и отвърнал, че според него си струва да я приемат. След това игуменката обсъдила този въпрос със сестрите на обителта и всички й отвърнали: „Да, готови сме да я приемем.”  Тогава игуменката ми позвъни и каза:

 

– Аз считам това за неправилно, но тъй като всички останали са съгласни, аз също съм съгласна да приема Елисавета.

 

Дойде синът на Елисавета и я отведе в манастира в Калифорния. Оказало се, че с идването на Елисавета в манастира дошла радост. Тя практически нищо не виждала и била много болна, но както и преди идвала първа в църквата и постоянно била заета на послушания. За да може да се занимава с градински работи сестрите забили в земята специални стълбове, между които опънали въженце, държейки се за което Елисавета можела да се придвижва по градината. И както преди от устата й не излизало нито дума на оплакване.

 

Минало време и игуменката ми позвъни за да каже, че Елисавета, която по това време била още послушница, се намира пред смъртта, получила още един инсулт, и вероятно няма да преживее и няколко дни.

 

– Вие сте длъжни да я пострижете! – възкликнах аз.

 

– Но аз не извършвам пострижение толкова бързо – възрази игуменката.

 

– Но тя умира, нужно е да я пострижете!

 

– А какво ще стане, ако остане жива? – попита игуменката, но обеща че ще се отнесе и към архиерея.

 

Епископът благословил пострижение в мантия. Когато Елисавета чула за това, то много се зарадвала. Тъй като тя се намирала в болница, то за пострижението всички сестри от манастира дошли в нейната стая.

 

Както и Елисавета, игуменката обладавала силен характер, така че в нашите разговори Елисавета неведнъж казваше, че сърцето на настоятелката е направено като че ли от камък. Представете си тази картина: ние се намираме в стаята й, почти сляпата Елисавата ми казва:

 

– Отче, елате насам, където ще мога да ви видя.

 

И когато можа да ме разгледа, тя каза:

 

– Отче, толкова се радвам, че вие дойдохте! Макар и да пребивавам тук няколко години, аз все пак се считам за ваша монахиня. Вие знаете, нашата игуменка има каменно сърце!

 

А игуменката в същото време стоеше редом до мен, но така, че Елисавета не можеше да я види. Без да знае за присъствието й, Елисавета продължи:

 

– Никога не бих поискала нашата игуменка да ме постриже!

 

– Е какво, казах аз – всички сестри заедно ще пеят, а аз ще извърша пострижението.

 

Елисавета беше щастлива. Когато службата завърши, игуменката заобиколи болничното легло от другата страна, за да я поздрави.

 

– О, аз много се радвам, че и вие сте дошли! – каза майка Елисавета.

 

Тя не я осъждаше и не се опитваше да бъде жестока. Със своето присъствие в този манастир майка Елисавета измени живота на всички сестри. Там имаше и такива, които бяха даже по-възрастни и от нея и болни, така че манастирът приличаше на болница. Някой лежеше подпрян с възглавници, някой си слагаше нещо под краката, друг дремеше под специална лампа. А майка Елисавета беше най-болна от всички, но постоянно работеше или беше в църква.

 

Сочейки си към главата, тя ми казваше:

 

– Ето къде са техните болести. Как ще могат да правят нещо, ако постоянно размишляват за своите болести!..

 

Представяте ли си, тя все още е жива! Оттогава в манастира починаха две други монахини, а майка Елисавета е още там…

 

Причината, по която ви разказвам тази дълга история, е следната. Работата не е в това, какъв кръст ви дава Господ. Работата е в това, приемате ли го с радост и доколко  обичате Бога. Ако ние Го обичаме, ще можем да се обичаме един друг. Струва ми се, че майка Елисавета е прекрасен пример за това.

 

Тя имаше пари, част от които беше спестила от работата си, друга част наследила от мъжа си. Майка Елисавета поиска благословение от игуменката да построи към зданията на манастирското общежитие отделна килия. В просторната пристройка всичко беше разчетено така, че след смъртта на Елисавета помещението да може да се приспособи за относително самостоятелно преживяване на престарели и болни монахини. По този начин се грижеше за това, да облекчи живота на останалите сестри от обителта. Когато я попитах, харесва ли и да живее в новата килия, тя възкликна:

 

– Аз не съм толкова болна! Все така си живея в старата килия. Построих я за другите.

 

Такава духовна настройка е заразителна – също както е заразителен и духа на унинието и безсилието. Какво да изберете зависи от вас. От вас зависи,  дали искате ли да живеете като че ли обкръжени от буреносни облаци, или пък искате слънцето да освещава пътя ви към Бога. Нашият избор няма да измени физическото ни състояние, но ще измени духовния ни свят.

 

Когато посещавах св. Валаамски манастир, аз исках да разкажа на братята за едно нещо, но ние толкова много общувахме на други теми, че така и не се появи възможност да направя това. Аз исках да поговоря с тях за това, което бих нарекъл живот на душата. Светите отци казват, че живота на душата е вътре в човека, в неговото сърце, и нищо външно не може да се докосне до него или да му причини вреда, ако ние сами не позволим това да се случи. Само това, на което вие позволявате да влезе във вашето сърце, може или да ви разруши или напротив да ви издигне. Св. Исаак Сирин казва, че ако искате истински да живеете, вие трябва да се принуждавате и да принасяте себе си в жертва. Самосъжалението и любовта към себе си – това е нашият враг. Когато вие се съжалявате, когато обичате себе си, вие разрушавате душите си.

 

Дълбоко във вас, във вашето сърце се води война. На нас постоянно ни се струва, че реалният свят е светът около нас, но истинският свят е вътре. Когато вие се научите да съхранявате сърдечния мир, вие ще се научите да познавате Бога. Ние често се притесняваме, нервничим, безпокоим се, считайки, че причината за тези чувства са произлизащите събития, но това не е така, ние сами допускаме тези притеснения да станат част от нас.

 

Когато сте дошли в манастира, вие, навярно сте мислели, че вече знаете нещо. Но когато сте започнали да живеете в тези стени, вие сте започнали да разбирате, че нищо от това, което сте знаели, не може да ви е надеждна помощ-цялата информация и цялото знание, придобити в света, се оказват неспособни да успокоят сърдечната болка и да ви дадат неотнимаем мир. Това може да го даде само Бог. Ние трябва да се разделим със всичко – светското знание не е знание за Бога. И ако откриваме, че необходимостта от раздялата ни носи болка, това означава, че ние мислим не затова как да обичаме Бога, ние мислим за това, колко ще ни струва тази любов. Ето откъде идва скръбта: „Аз не мога, това е твърде трудно…” И всичко около  нас бавно потъва в мрак. Радвайте се! Обичайте! Отдавайте се, без да мислите за това, как да вземете. И ще видите, как вашият живот се преизпълва със светлина.

 

Всичко, което е необходимо за вашето спасение, се намира точно тук. Вие просто трябва да се научите да го използвате.

 

превод от руски

източник: www.pravoslavie.ru

 

 

Да имаш разположение да започнеш

Октомври 30, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

— Отче,  след период на нерадение и нехайство ми е добре да започна лека-полека. Единия ден да направя една броеница, на другия две и т.н.

 

 

— Да имаш разположение да започнеш и малко да насилиш себе си, за да поставиш едно начало. Дори и да е изморен някой, ако насили малко себе си,  умората минава и се чувства добре. Това малко усилие има голямо значение, защото Бог търси разположение, за да се намеси и това е, което ще ни спаси – Божията намеса.

 

 

— Отче, дори и когато имам време, нямам разположение да си върша духовните задължения.

 

 

— Е, случва се някой път да ти липсва настроение, обаче е нужно и малко насилване. Когато някой е неразположен, обикновено няма апетит, обаче се насилва и яде.  Има-няма апетит хапва нещо леко в началото, защото не му понася стомахът и полека-лека идва и апетитът. Ако не яде, как ще се оправи? Така и ти не трябва да оставяш себе си бездеен, защото ще се погубиш. Трябва да си даваш лека духовна храна, така че полека-лека да се оправиш. Да направиш опит малко по малко да започнеш.

 

 

— Наистина, отче, трудно ми е да започна да си върша духовните задължения.

 

 

— Да, защото маслото ти е замръзнало. Направи малко поклони, малко почети, малко броеници, за да загрее сърцето. Кажи си: „Ще направя само пет поклона”. Ако веднъж тръгне машината, после не можеш да я спреш, ще са нужни спирачки.

 

 


Да даваме на душата храна, която желае.


 

— Отче, когато нямам желание за духовни дела, как да поставя начало?

 

 

— Направи нещо духовно, което ти доставя удоволствие и ще ти дойде желание и за другите неща. Нареди пред себе си духовната трапеза и ще откриеш какво привлича желанието ти. Искаш да почетеш малко? Искаш да направиш една броеница? Искаш да прочетеш акатист? Искаш да почетеш от псалтира или да направиш малко поклони? Ако нямаш желание за нищо, значи тогава искаш неокастрена тояга.

 

 

— Отче мога ли да започна от ръкоделието?

 

 

— Можеш, но едновременно с това да казваш и молитвата.

 

 

—Отче, да не би като правя това което ми харесва, да изпълнявам собствената си воля?

— Виж, при духовните неща трябва да даваме на душата храната, която желае и търси самата тя. Така душата се успокоява, захранва и подбужда. Виждаш, че когато се разболееш и организмът ни желае нещо, ние му го даваме, за да се оправи. Като малък се разболях от анемия и исках да ям лимони. Само че родителите ми, понеже не знаеха, че трябва да ям лимони не ми даваха и чакаха лекаря. Накрая, когато лекарят дойде, препоръча да ям лимони, защото организмът ми имал нужда от витамините, които се съдържат в него.

 

 

— Отче в момент на нерадение, за да се справя, направих опит да приложа една програма.

 

 

— Програмата е хубаво нещо, обаче първо трябва да разбере сърцето и после да дойде програмата.

 

 

— Да не би, отче, вие да ми предложите програма.

 

 

— Програмата която ще ти предложа е за духовните неща да правиш това, което те удовлетворява. Не под стрес да тормозиш себе си, но да изследваш от какъв тип духовна храна се нуждае душата ти и да й даваш. Когато почувстваш нужда да пееш -  пей! Когато те тегли четенето – чети! Когато те тегли молитвата – казвай молитви! И каквото друго духовно желаеш – прави,-  достатъчно е да не потискаш себе си. Мисля, че разбра. Така ще е в началото, докато се успокои душата ти, и после ще влезеш в един духовен строй, който ще се води от самата тебе. Не се безпокой значи, Божията благодат ще запали двигателя ти и ще тичаш.

 

превод от гръцки

Неиздавания на български “Слова том VІ, “За молитвата”

 

 

 

 

Така няма да стане!

Октомври 21, 2013 in Беседи

 

 

Седейки на топличко, на меката мебел с духовна книга в ръка, да публикуваме светоотечески бисери и оригинални рецепти за постни вкусотийки. Какви велики мисионери сме само! Чрез съвременните технологии пръскаме Христовите истини по цялата планета. Наистина ли си мислим, че вършим Божие дело? Наистина ли си мислим, че така се спасяваме? Аз предлагам, да оставим за малко лаптопчето в уютната ни стаичка и да излезем на неуютната студена улица. Не да вършим някакъв велик подвиг или материална милостиня, а просто да отидем при гладните, мръзнещите и болни хорица, не само да ги гледаме по новините докато вечеряме апетитно. Да потреперим с тях, да погладуваме (някои не знаем истинското значение на тази дума), да споделим болката, скърбите и раните им. Там не мирише добре, борбата е за оцеляване, няма време за философии, може да не изкараш до утре, ако не внимаваш! Да изтърпим техните унижения. Можем ли да протегнем празна шепа към забързаните бизнесмени? Да излезем на кръстовището, да пообиколим гетата, да вкусим от ругатните, хулите и цялата горчилката без да се щадим и пазим. Да разберем какво е глад (не само, когато закъсняваме за вечеря)! Да разберем какво е студ ( не само преди да се стоплим, а да свикнем с него)! Да разберем какво е болка ( без да вземаме светкавично лекарство за нея)! Да разберем какво значи изразът “мокър до кости”! Да разберем, че “Без дом” не е само роман! Да отидем от другата страна! Когато животът ни е в постоянен риск и несигурност, няма да имаме нужда от специални молитвени техники и текстове, защото сърцето ни само ще се устреми към Създателя! И като си приберем изнежените, разглезени телца обратно в къщи, каква ли мъдрост ще публикуваме в мрежата? “Че джунглата, не е зоологическата градина, в която даваме бонбони на маймуните?” По скоро бихме горко поплакали… Нужен ни е шок, сериозен шамар, за да излезем от това “парниково християнство” в което живеем като в епруветка, отделени от действителността. Отделени от Бог! Време е да се събудим! По-добре да го направим сами.

 

Кой ще разбере своите грехове?

Октомври 1, 2013 in Беседи, Начална страница

 

- По какви признаци можем да забележим в себе си загубата на духовната ревност?

 

- В началото, когато хората идват в Църквата, те всички са ревностни, особено ако са млади. Но тази ревност е душевна, юношеска.  След като измине определено време тя се превръща в духовна, когато дойде правилното разбиране на християнството и заповедите.  Като правило, това се случва, ако човек намери духовен ръководител, способен да преобрази душевната ревност в духовна, да научи на правилно разбиране на подвига съобразно силите и обстоятелствата на живота. Ако това не стане, ревността, която не е по разум, води до падане в нерадение.

 

Признакът за нерадение, указан от преп. Исаак Сирин е преди всичко охлаждането към молитвата; човек е обичал да се моли, да посещава храма, но изведнъж го е домързяло да прави това. Разбира се, периодично унинието и ленността нападат всички, понякога това е свързано с физическа умора. Но веднага след като човек престане да се стреми към духовни подвизи, започне да си прави отстъпки и да търси  удобства, както казва св. Теофан Затворник, той веднага пада в нерадение.

 

Тревожно е,  ако човек в продължение на дълго време се лени да ходи в храма, лени се да се причастява със Светите Христови Тайни, защото за християнина е естествено да гладува и жадува този Небесен Хляб на Живота, лени се да слуша Словото Божие, да чете духовна литература, да се принуждава към изпълнение на евангелските заповеди. Той започва да води разсеян живот, да ходи по гости, на концерти, да гуляе и да се развлича, с часове да стои пред телевизора.

 

Постепенно в него угасва стремежа към духовен живот и оживяват страстите, които започват да го увличат. На него му се струва интересно да изкара добри пари, да стане началник, или да пътува някъде, например в Африка да ловува слонове и т. н. Всичко това са бесовски мечтания, лъжа, както добре казва народа „не всичко, което блести е злато”. Тук е важно да съумеем да се спрем. Такава бран с нерадението, т. е. с унинието и леността предстои на всеки да понесе, но да се победи в нея, за съжаление, се отдава далеч не на всички.

 

- А защо в нерадение пада човек, който по-рано е бил ревностен?

 

-По най-различни причини. Преди всичко поради неправилна ревност, душевна, за която вече беше казано. Към правилния подвиг на богоугаждането се примесва излишно количество пост и молитва. Затова св. Игнатий Брянчанинов казва, че неголемият подвиг, но извършван постоянно, няма цена. А когато човек взема нещо по-горе от силите си, обезателно след това ще падни в нерадение, даже въобще може да излезе от Църквата.

 

Същото може да се случи и по причина на усвояване на неправилни понятия за духовния живот. Приемайки такива, човек започва да ги изпълнява, а доколкото се неправилни, подвигът му не е угоден на Бога.

 

Става и так, че човек в началото се подвизава ревностно, а после пада в нерадение, започва да се предава на леност, като че ли се изморява. Такъв човек няма постоянство, няма търпение в своя подвиг и оставя своята „първа любов” (Мт. 13:3-8) към Бога, както казва св. Иоан Лествичник. Понякога това се случва под влиянието на съблазните от заобикалящия свят.  За това се разказва и в притчата за сеяча, за която вече казахме. Излезе сеяч да сее и едното семе паднало на пътя, друго на камък, а третото в тръни. Ето че тръните израстнали (многочислените съблазни) и задушили кълна  (на ревността), който започнал да израства.

 

Само този няма да изгуби своята вяра, който пребивава в постоянството на подвига, не е оставил своето упование. Напротив всички съблазни, изкушения и беди, страстното желание на дявола да отнеме от него росток семето на царството небесно, още повече ще го укрепят в ревностно служение Богу. Както казва Свещеното Писание „Кой ще съгледа своите грешки”(Пс. 18:13).

 

Отпадането на ревностният човек от Бога се извършва в дълбината на сърцето. Затова докато сме на земята всичко може да се случи, падали са свети хора и чудотворци, дори в ерес, в нерадение. Готвейки се за св. Причастие ние всички четем прекрасния канон на Божията майка-Параклис, който е напечатан във всеки молитвослов. Човекът, който го е написал, по свидетелство на св. Игнатий Брянчанинов, отпаднал от Църквата и завършил много лошо. В началото той бил причастен на благодатта, имал дълбоки чувства и горещо се молел на Божията Майка, а след това престанал да спазва заповедите и паднал дълбоко и тежко, без да принесе покаяние.

 

В житията на светиите са описани немалко случаи, когато хора, паднали в нерадение и живеещи в грехове, след това се каели и се избавяли от това състояние. Но в живота такива примери са рядкост. Човек, обзет от нерадение, постепенно като че ли заспива, и за съжаление после е много трудно да го разбудиш, защото той пада в гордост и придобива греховен начин на мислене. Вече не слуша никого, не обръща внимание, той започва лукаво да оправдава своите страсти. За него няма авторитет и затова да го пробуди от греховния сън може само Господ. Преподобният Иоан Лествичник казва, че да се избавим от лукавството могат да помогнат Ангелите, а от гордостта- само Господ.

 

-Какво да правим, ако човек все пак е паднал в духовно нерадение?

 

-Мисля, че трябва да започне с изповед. Да намери свещеник, който ще помогне, ще се помоли и ще подскаже какво да се прави. При преп. Симеон Нови Богослов има интересен разказ за юношата Георги, който бил ревностен и се занимавал с Иисусовата молитва под ръководството на духоносен старец. Той се издигнал на такива висоти, че виждал на молитва Таворската светлина. В същото време, юношата имал длъжност в царския дворец и постепенно паднал в нерадение, след това в различни смъртни грехове и стигнал дотам, че не само се лишил от възможността да вижда нетварната Светлина, но даже не си и спомнял за предишните си духовни преживявания. Не искал да се моли, да чете Евангелието, а когато почвал да чете вече не можел да разбере прочетеното. В него се съхранило единствено благоговейното отношение към своя старец.

 

Георги периодически го посещавал и беседвал с него. Старецът отговарял на неговите въпроси и внимателно се стараел да го доведе до покаяние. Молитвите на духоносния старец, неговите думи и най-вече неговия пример на свят живот, в края на краищата докоснали сърцето на юношата и от килията на стареца той отишъл направо в пустинята, в манастир, там се подвизавал, каел се докато не го осияла отново Таворската светлина.

 

Възможно е да се принесе покаяние заради нерадението и другите грехове, но затова са нужни много сили. Затова съветвам да се намери ревностен човек, чийто пример и слово ще помогнат да се излезе от това състояние.

 

Преподобният Иоан Лествичник казва, че монах, който в началото на своя подвиг е бил много ревностен, ако охладнее, спомените за предишния подвижнически живот могат да му помогнат, а който от самото начало е живял нерадиво, е много трудно да се обърне.   Има ли смисъл миряните да се вдъхновяват от своята първоначална ревност, която, в много аспекти е била не по разум?

 

-Новоначалният се нарича по този начин, защото нищо не знае, не притежава нищо, освен благо желание, което още в много неща е плътско. Но доколкото Бог го е призовал и човек е приел св. Кръщение, то в него има духовно ядро, желание да се живее с Бога. Това е нужно до се помни, когато паднеш в нерадение. Навярно всеки има какво да си спомни от времето на своята духовна младост. Нашето усъвършенстване е старателен  труд продължаващ през целия живот, затова е нужно търпеливо да се чакат плодове. Един от тях е именно, че човек се освобождава от душевната ревност и постепенно намира правилно разбиране на духовния подвиг. Постепенно той достига до молитвата, борбата с помислите, смирението, кротостта, послушанието. Новоначалният, например, не може да разбере истинския смисъл на думата „смирение”, но с течение на времето, когато види смирени хора, започва да осъзнава много неща.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

 

 

 

До какво води лесния живот

Август 20, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отец Сергий, ако човек не е много ревностен, но все пак изпълнява Божиите заповеди, какво е значението на неговата ревност? С какво се различава ревностния човек от топлохладния?

 

-Аз мисля, че ревността е душата на аскетичния подвиг на християнина. Качеството, противоположно на ревността е нерадението. Човекът може да бъде или ревностен или нерадив, или пък да представлява нещо средно, т. е. да бъде топлохладен. Знаем какво е казано за последните в Апокалипсиса: „Така понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр.3 :15).

 

Тези слова са обърнати към тези, които вярват в нещо, съблюдават известни правила на благочестие, понякога посещават храма, понякога постят, понякога се причастяват. Точно понякога, т. е. такива хора  са християни понякога. Те частично изпълняват заповедите и творят Божията воля, а всичко, което е частично е незряло.

 

Убитият иеромонах Василий Оптински има забележителни стихове: „Погледнах аз, и на всичко, което е леко, аз реших да гледам отвисоко”. Той не се задоволявал с това, което е леко, нужна му била пълнота на духовния живот. Именно пълнотата на духовния подвиг го привличала и в края отец Василий достигна духовно съвършенство. Пет години живя в Оптина и се сподоби с мъченически венец.

 

Такива ревностни хора не се задоволяват с обичайния лек живот, с полуподвиг, полухристиянство, полумонашество. Разбира се, колкото по-високи са духовните изисквания в човека, толкова повече трудове и скърби му предстои да понесе, въпреки това той самоотвержено ги приема. А нерадивият спи и си мисли, че в сънно състояние ще се спаси.

 

Само ревностният човек може да познае истината, да се избави от страстите, защото те са в действителност ракови метастази, които разяждат всеки от нас. Ако ние не осъзнаваме това, ако ревностно не положим всички усилия за борба с греха, то душата ни ще погине. По този начин ревността се оказва основополагащо начало в духовната война.

 

Само ревностният човек се спасява и достига донякъде. Неговият подвиг е угоден на Бога, защото от него рано или късно ще се родят добродетели. Така човек не само прави нещо, а прави много и добро. Нерадивият се уподобява на раба от притчата, който получил талант и го закопал в земята, докато ревностният раб получавайки два таланта, отишъл и заработил други два, вторият получавай пет, заработил още пет. Ревностният човек е този добър и верен раб, когото Господ е почел и похвалил. Този, който закопал своя талант, бил наказан от Бога (вж. Мт. 25:14-29). Той се ленил да направи нещо и оправдавал това с лукаво мъдруване: „господарю, аз те знаех, че си жесток човек:   жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал „С твоите думи ще те съдя-отвърнал Господ-ти знаеше, че съм жесток и ще ти поискам отговор, обаче не направи нищо, затова отиди във външната тъмнина”.

 

Всеки от нас има способности, таланти и ние сме задължени да ги умножаваме. Преди всичко става въпрос за духовни таланти, защото за външни недостатъци  нас няма да ни съдят. Ако човек умее да пее и при това не пее в народния хор или на клироса, това може да не е грях. Но това, че трябва да увеличим духовните таланти е съвсем точно.

 

Как да ги увеличим? С живот по Евангелието и изпълнение на Божиите заповеди. Човек не прави това изключително по ленност и лукавство. Само ревностният  за богоугаждане християнин достига нещо и духовния му живот дава плодове. Нерадивият, ленив  човек също вярва в нещо и върши нещо, но е съмнително това да е достатъчно за спасението. Нерадивият няма да се спаси докато не се избави от своето нерадение.

 

-Тези, които са принесли плод не в сто, а в тридесет и шейсет (Мт.13:2-8,23), били  ли се в нещо нерадиви?

 

-Не трябва да изискваме от всички хора святост; всеки човек е подчинен на Бога. Ако човекът е благочестив, нужно е да се постараем  и видим и оценим в него благочестието и този труд, който той е понесъл заради Господа, да оценим добрите му дела. Ако започнем да обвиняваме всички хора в това, че не са святи, това ще е фарисейско разсъждение.

 

- Защо св. Отци назовават нерадението един от най-тежките грехове?

 

-В нерадивия човек волята е парализирана. Той като че ли спи, гледа, а не вижда, и слуша, а не чува (вж. Мт. 13:13) затова и не възприема дълбинните евангелски истини. Нерадивият човек не разбира последствията от своето нерадение, не разбира, че може да погине. Той не осъзнава това, че и във временния живот се лишава от твърде много неща поради своята ленност.

 

Нерадивите хора впадат в гордост. Св. преп. Симеон Нови Богослов казва: „от нерадението се ражда гордост”. Това е и страшното, че в съзнанието на нерадивия човек всичко се извращава, той започва леко да оправдава своите грехове и много бързо става фарисеин, а да се излезе от това състояние е крайно тежко.

 

Още един път ще приведа изречението от Евангелието „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мт.9 :13 -12)и: „здравите нямат нужда от лекар, а болните”(Мт.9:12). Понякога човек изпада в гордост и започва да се счита за праведен, духовно здрав. За такъв човек в пълна степен се относят словата казани от Господа на фарисеите: „да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава” ( Ин 9:41).

 

Ако човек се признава за грешен, нуждаещ се от духовен лекар, то този лекар непременно ще се появи. Но колкото той се признава за виждащ, всичко разбиращ и знаещ, то започва да се уповава само на себе си, фактически отхвърляйки Христа, а доколкото силата на човека е твърде нищожна, той пада.

 

Нерадивият човек може даже да падне в ерес. Какви са причините за ересите? Хората не са поискали да живеят по Евангелието, подменили са го с по-удобни представи, а строгите, жестоки евангелски норми заменили с индулгенции или нещо подобно. Най-страшното е че това има вид и название християнско. А в действително не е такова.

 

-Древните патерици и жития на светии показват много такива примери за това, как в покаяние се обръщали най-големите грешници, които заставали на пътя на ревностното богоугождение и достигали святост. Как да избегнем топлохладността в наше време?

 

-Да, действително има много примери за това, как хора водещи нечестив и греховен живот се разкайвали и ставали добри християни. Аз познавам един монах, който по-рано бил престъпник, излежал две присъди и се считал за рецидивист. Веднъж с него се случило следното: след втората присъда той заедно със своята банда отишъл на поредната „работа” но в същото време се излял дъжд и за да не се измокрят те влезли в храма. Той тогава бил невярващ, както и всичките му приятели.

 

Ето какво ми разказа той: Аз погледнах лицата на хората, такива удивителни, красиви, чудни, обстановката в храма и нещо докосна моето сърце. Стана ми толкова добре, толкова топло на душата. Тогава за първи път в живота си се помолих на Бога: „Господи, помогни да не излезе нищо от нашата работа, за да не ме затворят отново”.

 

Дъждът спрял, те излязли от храма, отправили се натам накъдето отивали. На мястото всичко било предварително подготвено. Останало само да си протегнат ръката и да вземат плячката но изведнъж възникнало обстоятелство, което не позволило това да се случи. Те изчакали, повъртели се и си тръгнали обратно. Той запомнил този случай и започнал да ходи в храм и да се моли, Господ да му помогне да напусне престъпния живот. След това той прочел Евангелието, станал още по-често да ходи в храма, изповядвал се, разказал на свещеника за целия си живот и на душата му станало по-леко. Постепенно той се отдръпнал от предишните приятели и те разбрали. След това този човек отишъл в един от нашите известни манастири, приел монашески постриг и се подвизавал там дълго време. Интересното е, че в манастира му дали точно касата с парите, той отговарял за нея няколко години и нямало случай, когато нещо да изчезне.

 

Така, даже падналите в тежки грехове хора идват в покаяние, такива случаи е имало има и ще има, защото християнството е религия на каещи се грешници.

 

Ако човек полага в оновата на своя живот изпълнението на евангелските заповеди, той никога не пада в нерадение, защото следвайки заповедите се приближава към Бога. Неговия живот се променя, получава се вътрешно обновление, в сърцето се появява духовна топлота, радост, постепенно на него започва да му се открива Господ. Преп. Касиан Римлянин казва, че да виждаме Бога не означава да го виждаме лице в лице или да бъдем осияни от Таворската светлина, това се случва само с Божиите угодници и то не с всички, виждат Бога-значи просто да се започне да се забелязва в другите образът Божии, разпознава Божия Промисъл в различните обстоятелства, които се случват в нашия живот, в живота на близките ни и на народите.

 

Това е дадено на духовно ревностния човек, изпълняващия заповедите. Колкото по-близко започва да вижда Бога, да общува с Него, да се радва на Божието присъствие в света, още повече ревност се разгаря и толкова по-трудно му е да падне в нерадение. Защо да оставяме тази радост, това духовно богатство, което е придобил? Той  цени това богатство на добродетелите. А нерадивият, ленивият няма възможност да придобие духовни богатства. Ако кажеш на такъв, че заради греховете му Бог ще го накаже, то той ще ви погледне като разказвач на приказки. Най-доброто средство да не падне в нерадение това е ревностното изпълнение на заповедите, принуждавайки се към това. Винаги трябва да се боим да не паднем, както е казал един свят старец, докато се боиш, няма да паднеш. Никога на нищо не трябва да се доверяваш, нита на своите подвизи, нито на своите добродетели, нита на своята ревност, нито на своите заслуги пред Бога-можем да се уповаваме само на Бога, разбирайки, че именно Господ ни спасява и милва, а не нашите пости, бдения и усилия. Светите отци са живеели с това.

 

Известно е за преп. Макарий велики, че когато душата му излязла от тялото  и преминавала през митарствата бесовете му викали: „Ти не победи, Макарий”! А той отвърнал: „Не, още не съм победил”! Душата му отивала по-нататък, отново бесовете крещели: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм ви победил!” В самото предверие на рая бесовете викали: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм победил”! И когато душата вече влязла в дверите на рая, тогава преп. Макарий казал: „Ето, сега победих”.

 

Вижадате ли даже на митарствата бесовете имат власт да изкушават душата. И затова, дайте да се уповаваме само на Бога, на Неговата милост, а не на своята ревност, добродетели и таланти.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

 

Да не отрязваме въжето

Май 28, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

—Отче, след общуването ви с толкова хора, вечерта вече  изглеждате много измъчен, а на сутринта на лицето ви няма и следа от тази умора, но сте целия светещ. Как става така?

 

—Ами не режа въжето.   (Стареца има предвид общуването с Бога, молитвата)

 

—Понякога,отче, когато заради манастирското послушание пропускам повечерието и съм много изморена си казвам „ще полегна и ще си кажа молитвите”, обаче в крайна сметка заспивам и не се получава нищо.

 

—Не, благословена, дори когато си много изморена, да не лягаш  без да кажеш никаква молитва. Кажи едно Трисвятое и 50-ти псалом, целуни иконата на Христос и на Богородица, прекръсти постелята си и после си легни. Навий си часовника един час преди началото на службата, стани да си прочетеш правилото. Нужно е насилване, но да чувстваш усилието като потребност, да го правиш със сърцето си. „Бог люби оногова който драговолно дава” (2 Кор. 9:7).

 

—И когато изобщо нямам дръзновение ли, отче?

 

—Насилвай себе си да правиш духовни неща. Старай се всеки ден макар и малко да почетеш, малко да се помолиш. Четенето, молитвата, псалмопеенето са витамините от които душата се нуждае всеки ден.

 

Да не оставяме деня да минава без никаква молитва. Помня по времето на войната, когато минаваха дни без да атакуваме, пускахме по някой изстрел. Иначе ще каже врага: „тези спят” и ще ни атакуват. Същото да правим и в духовната борба. Когато някой път чувстваме изтощение и не може да изпълним всичките се духовни задължения, да не режем въжето, общуването с Бога, да направим малко поклони, някоя броеница. Да пуснем значи един-два откоса (картечни изстрели), за да не ни плени дангалака. И веднага щом се оправим да продължим нормално нашата борба.

 

Когато изоставиш духовните си задължения, ако не правиш дори и малко поклони, някоя броеница после озверяваш. Може да вършиш всякакви работи, обаче молитва не, а!? Виждам монаси, които постоянно работят и оставят четенето и молитвата. „Да направя това казва, да направя и другото”, и молитвата остава и накрая подивяват, стават като светски хора. Виждал съм работници които могат да чукат камъни на най-силното слънце, да режат дърва по цял ден, обаче троен надник да им дадеш половин час в църквата не могат да стоят, излизат навън и пушат. Виждал съм го с очите си.

 

Когато човек не се моли, се отдалечава от Бога и става като скот  – работи, яде, спи. И колкото повече се отдалечава от Бога, толкова по-сложно става положението. Изстива сърцето му и после не може изобщо да се моли. За да се поправи трябва да смекчи сърцето си, да си върне покаянието, да се разтърси.

 

 

превод от гръцки

Неиздавания на български “Слова том VІ, “За молитвата”

 

 

Ревност по Бога и по разум

Май 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

-Отче, позволете сега да засегна такава тема като духовната ревност, която е много важна в живота на християнина. Обяснете, моля, какво е духовната ревност?

 

- Духовната ревност това е ревност насочена към спасение; човек ревнува, т. е. горещо се грижи за това, да придобие небесните блага, за това, да води правилен духовен и богоугоден живот. Светското понятие ревност е пряко противоположно на духовната ревност. Ако в живота на човек се случва нещо добро, а на него започват да му завиждат, мислейки, как да го надминат, или ако съпругата ревнува мъжа си от друга жена,- това е светска ревност.

 

Духовната ревност, ще повторя, е ревностно отношение към изпълнението на своите духовни обязаности, към изпълнението на Божията воля, ревност за спасение. Тя се състои не само в това, да се живее благочестиво, но и в това, да се прави всичко възможно за да се угоди на Бога и да се изпълнят Неговите заповеди.

 

- Често ревностни биват наричани хора, които преуспяват в подвизите на поста, молитвата, бдението и т. н. Накъде трябва да е насочена в действителност нашата ревност: към външния или вътрешния живот?

 

- Има такива понятия като „телесен подвиг” и „душевен подвиг”. Телесният подвиг е обременяването на тялото, преди всичко постите, поклоните, бденията; а душевния подвиг това е богоугаждане от вътрешен порядък; ревност за това вътрешния ни човек да изпълнява Божията воля, да пребивава в молитва, в покаяние, да поддържа благочестиви чувства и преживявания, да се бори с греховните чувства и помисли, т. е. с греха във всичките му проявления.

 

Може да се ревнува само за телесния подвиг, а също и за душевния, това не е противоречие, те се допълват един друг. Най-главното е ревността за изпълнението на Божията воля и заповеди, за богоугоден живот.

 

Ако има Божия воля да постим, можем да постим, но това трябва да е с разсъждение, важно е да се избере такава мярка на поста, че той да е приятен на Бога. От една страна да насилим своето тяло, а от друга да не се възгордеем, да не паднем в осъждане на другите, а в крайна сметка в телесни и душевни разстройства. А ако има Божия воля малко да отслабим поста, когато отиваме на гости при някой, е нужно да ревнуваме за това да не обидим хората, при които сме отишли. Ако има Божия воля да станем на молитва, можем да се молим, а ако има Божия воля да спрем, защото нашия ближен се нуждае от помощ, то трябва да отидем и да му помогнем.

 

По този начин ревността е свързана много тясно с добродетелта разсъждение. Има ревност не по разум, изглежда, че човек ревностно прави нещо, а от „ревностните” му постъпки другите хора страдат и се разстройват, а в крайна сметка и той самия.

 

- Можем ли да кажем, че духовната ревност е различна на различните етапи на християнския живот; една е ревността на новоначалните, а друга в преуспелите?

 

- Несъмнено, това е така, доколкото ревността е добродетел, а всички добродетели се проявяват различно при новоначалните, преуспелите и съвършените.

 

При новоначалният основно всичко е душевно, затова и както казахме ревността при него често не е по разум, т. е. тя е екзалтирана, кръвна. Когато човек ревнува за нещо, което е ненужно, той прилича на Дон Кихот, бори се с вятърни мелници. Пости, докато не припадне, прави поклони, докато не му се подкосят краката, а ползата от това е малка.

 

Не е в това същността на християнството. Телесният подвиг е необходим, но много по-важен е душевния-смирението, изпълнението на заповедите, послушанието, служението на ближните. Една рабиня Божия, в преклонна възраст, решила да пости в навечерието на Рождество,  на Бъдни вечер до първа звезда, както е прието в народа. Тя не яла нищо, не пила, след това изяла една маринована гъба и и станало толкова лошо, че се наложило да викат Бърза помощ. След това не само, че не могла да отиде в храма, но три дена се измъчила и починала без да се причасти.

 

Със здравето шегите са лоши. Не е грях да се вкуси храна преди да се появи някаква звезда, или да се пости Великия пост с олио. Който може да пости без него, здравето му позволява, нека да пости. А, когато това се прави от болен или стар човек е много неразумно. В новоначалието ревността трябва да се насочва към изучаването на Божиите заповеди, към четене и разбиране на духовните книги, в търсене на истините, към служението на ближните, а не за това, да не се яде и не се спи и в крайна сметка да не можем да стоим на краката си.

 

Свети Василий Велики е казал, че ако би било нужно, то Бог би ни сътворил едва дишащи и лежащи на земята, но Той ни е дал тяло, което трябва да ни служи, затова то се нуждае от сили и храна. Когато новоначалния насочва своята ревност на правилния път, към благочестиви дела, той започва да преуспява.

 

Ако човек расте духовно, в него се умножават евангелските добродетели. Те се явяват своего рода основание на пирамида; колкото човек се изкачва по духовната стълба, толкова по-голяма трябва да е основата. Ако човек възраства в Господа, в него задължително се умножава и духовната ревност. От друга страна в духовния живот, както казва преп. Исаак Сирин, няма нищо постоянно; колкото по-голяма святост достига подвижника, колкото повече духовни плодове принася, толкова повече срещу него се опълчва дявола и отправя към човека още  пълчища бесове.

 

Но не трябва да се страхуваме. В един от Патериците е описан такъв случай: подвижник станал на молитва и изведнъж видял, че в килията се явили множество демони. Той се изплашил, но Ангел Божий му казал: „Погледни на Изток”. Пред взора на подвижника се открил величествен сомн Небесни Сили. „Ето, погледни, колко са те и колко сме ние”-казал Ангелът. Тогава той въодушевен, с Божия помощ станал на молитва и вече не се боял от демонските нападения.

 

Дяволът изкушава всички по различен начин, но преди всичко действа чрез хората, които се стараят да разстроят, обидят, да отнемат плодовете на молитвения живот, духовния подвиг, а също могат да навлекат униние и помисли на плътска страст. Унинието и плътската страст са любимите хитрости на дявола, а оръдието към което най-често прибягва е клеветата, т. к. човек, който е наклеветен, пада в униние и разстройство и даже понякога няма сили да отиде в храма…

 

Нужно е да търпим всичко. Св. Теофан Затворник казва, че ако клеветата няма основание, то тя непременно ще се разруши, и то много скоро, в това трябва да вярваме. Ако ние изпълняваме Божиите заповеди, живеем като се стараем да угодим на Бога, то каквито и изкушения да възстават срещу нас, вътрешни и външни, каквото и да ни готви дявола трябва да помним, че има Господ, Който е по-силен от всичко. Божията благодат ще ни укрепи, помогне, вразуми и спаси.

 

-Отец Сергий, хората, стигнали до Бога в зряла възраст, като правило, преди са били далеч от този внимателен живот, който е необходим за ревностното изпълнение на добродетелите. За изминалите години вече се е формирал начин на мислене, пречещ за воденето на живот, чужд на разсеяността. Следователно, човек трябва да се откаже от начина си на мислене?

 

-Не е нужно веднага всичко да се отхвърля, човек трябва постепенно да се постарае да осъзнае своите заблуждения, да познае духовните истини и да изправи своя живот в съответствие с тези истини. В това е спасението.

 

Осъзнавайки постепенно пагубността на страстите и разсеяния, светски живот, човек сам започва да се отдалечава от някои светски обичаи, привички, общоприети възгледи и, обратното, да възприема християнски, църковни обичаи. Защото това, което в света се счита за високо и благородно не винаги е такова. Свещеното Писание казва: „което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога” (Лк.16:15). Често това, което в света е почетно, в Църквата се счита за греховно.

 

Откривайки Бога, Църквата, приятели християни, които го разбират, съчувстват му, молят се за него, човек става по-внимателен, започва да се отегчава от разсеяния живот, търсенето на развлечения, почести, кариера, лъжливи знания, измамно образование целящо кариера. Той започва да се привлича от строгостта на живота, изпълнението на евангелските заповеди, така постепенно се променя начина на мислене на християнина. Човек разбира, че ако ние тръгнем по пътя, даден ни от Бога в този живот, то ще стигнем в Небесното Царство, което ще се разкрие в нас още тук, на земята.

 

-Отец Сергий, как човек да поиска да се откаже от своите погрешни мнения и да покори разума си на църковния разум?

 

-Ще повторя, за това е нужно да се познае Истината. Тя се познава от Словото Божие, творенията на св. Отци на Православната Църква, с изучаването на учението на Църквата, чрез четенето на духовна литература и общуване с православни хора. Тяхното Православие трябва да е потвърдено от добродетели, т. е. от тези добри дела, от които се раждат добрите, богоподобни качества на душата. Въобще живота на човека повече от всичко друго свидетелства за неговата вяра. Благочестивият човек, който живее по православному, моли се и редовно посещава храма, отива там, за да се срещне действително и да общува с Бога; за него това е потребност на душата. Общуването с такива хора, от които ние получаваме здрави понятия за вярата, ни помага да разберем нашите заблуждения.

 

Заблуди в нас има винаги, далеч не винаги приемаме истината веднага. Но, общувайки с праведни хора, които са причастни на благодатта, ние чувстваме тяхната притегателност, доброта, слушайки техните мъдри слова, усещайки, че даже и облика им е особен, ние започваме да им доверяваме повече, отколкото на себе си, да проумяваме, че техните възгледи са много по-разумни и логични от нашите представи за живота. И приемайки отначало техните слова на вяра, отказвайки се от някакви свои възгледи, заблуждения и започвайки да живеем по откритите от тях принципи, ние се убеждаваме, че живота ни започва да се променя към добро.

 

Като правило после човек търси духовен ръководител, пастир, който би изложил пред него учението на вярата, би помогнал да се определи в живота, да намери Божията воля в тези или онези обстоятелства: „защото всякой, който иска, получава, и който търси намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Мт. 7:8).

 

Намирайки духовник, човек започва да общува с него активно и чрез това да живее по нов начин.

 

-Отец Сергий, има такъв закон в духовния живот: всичко се постига постепенно. В делото на спасението, като правило, няма нищо внезапно и бързо, човек възраства постепенно, избавя се от страстите и придобива добродетели. Но, доколкото ревността е особено свойство, много горещо, може би този закон е неприложим към духовната ревност, защото тя навярно от самото начало трябва да се придобива пламенно?

 

-Всяка добродетел все пак се придобива постепенно, в това число и ревността. Разбира се, тя изисква решителност. В делото на придобиване на други добродетели може да се изчака, да се помисли, но ако Бог ни призовава на служение, нужно е да се бърза ревностно. От ревностното изпълнение, което ни внушава съвестта, което ни благославят нашите духовници, ревността се разгаря още по-силно, от всяко забавяне тя започва да угасва. Много е важно да не и дадем да угасне. Забавили сме се един път, съвестта ни започва да глъхне. В действителност ревностният човек печели най-много. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Братя, няма време да униваме, няма време да отлагаме делото на нашето спасение; колкото по-ревностно се подвизаваме, толкова по-бързо ще се извърши делото на нашето спасение”. В крайна сметка ревностният човек има по-малко скърби от ленивия и унилия.

 

-Навярно, нерадението трябва решително да се отхвърля от самото начало?

 

-Разбира се. Но, не винаги това се получава. Нужно е да се вземе решение да се живее за Бога, да се стараем да не грешим. Този, който има такава настройка, даже и да се увлече от греха, след това ревностно и горещо се кае. Но тъй като самия процес на отказване от греха, на покаяние, изправянето на нашето повредено от греха естество става бавно, то и в ревността човек напредва бавно и не веднага може да се откаже от нерадивия живот. Това е закон. Главното е, в края на краищата това да стане.

 

превод от руски, “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение