Аз бих искал да споделя с вас някои мисли, а след това ще можем да обсъдим вашите въпроси.
На последните ни срещи ние беседвахме за любовта един към друг и за борбата, която е свързана с това. Струва ми се, че не е трудно тази борба да се разбере – всеки от нас я има. Но това да се обичаме един другиго – това е истински сложно.
Неотдавна се върнахме от Валаам, където проведохме благословени от Бога дни. Темата, към която ние постоянно се връщахме, както в беседите с монасите, така и с миряните, – много е сложно да се занимаваш с вътрешния живот и в същото време да обичаш ближния и Бога. Създава се впечатлението, че отделяме част от времето за едно, част – за друго, трета – за трето, но да ги съберем заедно…ето къде се сблъскваме със сложност.
Ето кое, според мен, може да ни помогне да разберем, как да направим това.
Някога познавах монахиня, която се казваше майка Елисавета. Тя беше истински воин. Елисавета се родила в Германия по времето, когато Хитлер идвал на власт. В САЩ тя дошла, заедно със своята майка, малко преди да започне втората световна война. Там тя се омъжила за човек, който въобще не се интересувал от въпросите на вярата. А и самата тя за религията знаела крайно малко. С мъжа си порастили три деца, при което отношението й към живота било следното: ако се грижа добре за децата и мъжа, то и в живота всичко ще бъде наред.
В 1960-1970 години Елисавета работела като медицинска сестра и в крайна сметка заела много висок ръководен пост в крупна болница. Мъжът и бил трудолюбив, но не обладавал такъв силен характер като Елисавета. Тя изповядвала такъв възглед за живота, който често се среща днес: че морал не съществува и можеш да правиш всичко, което ти се иска, стига да не пречиш на другия.
Двамата сина на тази жена няколко пъти неудачно се оженили, а дъщеря й Клавдия се увличала от алтернативни младежки течения, наркотици, живеела в калифорнийските комуни като хипи, изповядвала свободната любов и се занимавала с медитация. Там в Калифорния, тя за първи път чула за Православието. Едно момиче, което произхождало от православно семейство, й казало, че на Пасха иска да отиде в Сан Франциско.
– Пасха? Какво е това? – я запитала Клавдия.
– Не зная, аз не отивам по религиозни причини, просто ми харесва чудесната музика и красивото богослужение – отвърнала приятелката й.
Така те отишли в Сан Франциско на празника. И там я настигнал Бог. Клавдия била толкова преизпълнена с впечатления от пасхалното богослужение, че почувствала, че просто е длъжна да узнае повече за това, до което се докоснала.
След известно време момичето приело кръщение и станала православна. Разбирайки за това Елисавета свила рамене и казала:
-–Е какво, аз се радвам, ако това те прави щастлива.
Обстоятелствата се стекли така, че Клавдия, която тогава била около тридесет, не можела повече да остава в Калифорния и била длъжна де се върне в Ню-Йорк в дома на своите родители. И макар и да искала да остава православна и да живее по християнски, с родителите да се осъществи това се оказало далеч не проста задача – отношения между трима възрастни хора, живеещи под един покрив, не винаги били гладки. И веднъж младата жена казала на Елисавета:
– Ти трябва да приемеш Православието!
Но Елисавета отвърнала:
– За теб това е интересно – е добре,– но не и за мен.
Клавдия продължавала с разговори на тази тема. По празниците Елисавета я водела в църква и в крайна сметка също приела Православието – и напълно се изменила. След известно време починал мъжът й, който малко преди смъртта също приел кръщение. Дъщерята Клавдия отишла в манастир и станала монахиня, а Елисавета веднъж дойде в моята енория, където служих, и каза:
– Аз съм възрастна жена, вече съм на седемдесет и осем. Едва ли ще мога да стана монахиня – никой няма да ме вземе. Но, може би, вие знаете, къде бих могла просто да живея, да се моля и работя?
Разказах и за това, че с благословението на нашия епархиален архиерей ние създаваме сестринство и с радост ще я приемем при нас.
Така, ние събрахме шест жени, изразили желание да се присъединят към сестринството и ги настанихме в манастир в гр. Балтимор. Елисавета беше най-старша, най-трудолюбива и най-смирена. Също така, тя се молеше повече от другите сестри. Беше много болна, но никога за нищо не се оплакваше. Независимо от настроението, тя винаги идваше първа в църквата и последна си тръгваше. В промеждутъците между богослуженията тя работеше постоянно, помагаше на околните при което беше винаги жизнерадостна.
В дома в който живееха сестрите, имаше четири етажа и нямаше асансьор. За да може да отиде на служба или някъде другаде, Елисавета, която тогава беше почти на осемдесет години, всеки път трябваше да се спуска четири етажа, а после да ги качва. В края на краищата тя получи сърдечен пристъп и лекарите казаха, че тя няма да оживее. Но тя оживя и отново се върна в манастира. Когато видях колко жълто беше станало лицето й след операцията, възкликнах:
– Но ти никога не си казала и не си се оплаквала!
– Не е нужно –засмя се Елисавета – сестрите правят това заради мен.
Каза, че проблемът на другите сестри се заключава в това, че те не могат да работят истински, а винаги очакват, че някой ще направи нещо за тях.
След две години получи инсулт. Когато я отнесоха в болницата, се изясни, че артериите от дясна страна са съвършено запушени и кръвта в главата й постъпва само чрез кръвоносните съдове отляво.
Сестра Елисавета напълно ослепя с дясното око, а лявото загуби 90% от способността си да вижда. Дясната страна на тялото й остана частично парализирана. Естествено, тя повече не можеше да остава в манастира.
Тъй като дъщеря й живееше в манастир в Калифорния, аз предложих на Елисавета да отиде при нея, но тя се отказа, защото не искаше да става бреме за дъщеря си. Въпреки това аз позвъних на игуменката на манастира и я попитах, дали ще се съгласи да поеме грижите за Елисавета. Реакцията на игуменката беше еднозначна: Елисавета е твърде стара, твърде болна, нейното присъствие ще е непосилно бреме на плещите на сестрите от нейния манастир. Нищо не ми остана, освен да и кажа да се моли за Елисавета, и все пак да помисли за тази ситуация.
Игуменката изпълни моята молба: след размисли и молитви тя позвънила на местния архиерей и поискала неговото мнение по този въпрос и архиереят и отвърнал, че според него си струва да я приемат. След това игуменката обсъдила този въпрос със сестрите на обителта и всички й отвърнали: „Да, готови сме да я приемем.” Тогава игуменката ми позвъни и каза:
– Аз считам това за неправилно, но тъй като всички останали са съгласни, аз също съм съгласна да приема Елисавета.
Дойде синът на Елисавета и я отведе в манастира в Калифорния. Оказало се, че с идването на Елисавета в манастира дошла радост. Тя практически нищо не виждала и била много болна, но както и преди идвала първа в църквата и постоянно била заета на послушания. За да може да се занимава с градински работи сестрите забили в земята специални стълбове, между които опънали въженце, държейки се за което Елисавета можела да се придвижва по градината. И както преди от устата й не излизало нито дума на оплакване.
Минало време и игуменката ми позвъни за да каже, че Елисавета, която по това време била още послушница, се намира пред смъртта, получила още един инсулт, и вероятно няма да преживее и няколко дни.
– Вие сте длъжни да я пострижете! – възкликнах аз.
– Но аз не извършвам пострижение толкова бързо – възрази игуменката.
– Но тя умира, нужно е да я пострижете!
– А какво ще стане, ако остане жива? – попита игуменката, но обеща че ще се отнесе и към архиерея.
Епископът благословил пострижение в мантия. Когато Елисавета чула за това, то много се зарадвала. Тъй като тя се намирала в болница, то за пострижението всички сестри от манастира дошли в нейната стая.
Както и Елисавета, игуменката обладавала силен характер, така че в нашите разговори Елисавета неведнъж казваше, че сърцето на настоятелката е направено като че ли от камък. Представете си тази картина: ние се намираме в стаята й, почти сляпата Елисавата ми казва:
– Отче, елате насам, където ще мога да ви видя.
И когато можа да ме разгледа, тя каза:
– Отче, толкова се радвам, че вие дойдохте! Макар и да пребивавам тук няколко години, аз все пак се считам за ваша монахиня. Вие знаете, нашата игуменка има каменно сърце!
А игуменката в същото време стоеше редом до мен, но така, че Елисавета не можеше да я види. Без да знае за присъствието й, Елисавета продължи:
– Никога не бих поискала нашата игуменка да ме постриже!
– Е какво, казах аз – всички сестри заедно ще пеят, а аз ще извърша пострижението.
Елисавета беше щастлива. Когато службата завърши, игуменката заобиколи болничното легло от другата страна, за да я поздрави.
– О, аз много се радвам, че и вие сте дошли! – каза майка Елисавета.
Тя не я осъждаше и не се опитваше да бъде жестока. Със своето присъствие в този манастир майка Елисавета измени живота на всички сестри. Там имаше и такива, които бяха даже по-възрастни и от нея и болни, така че манастирът приличаше на болница. Някой лежеше подпрян с възглавници, някой си слагаше нещо под краката, друг дремеше под специална лампа. А майка Елисавета беше най-болна от всички, но постоянно работеше или беше в църква.
Сочейки си към главата, тя ми казваше:
– Ето къде са техните болести. Как ще могат да правят нещо, ако постоянно размишляват за своите болести!..
Представяте ли си, тя все още е жива! Оттогава в манастира починаха две други монахини, а майка Елисавета е още там…
Причината, по която ви разказвам тази дълга история, е следната. Работата не е в това, какъв кръст ви дава Господ. Работата е в това, приемате ли го с радост и доколко обичате Бога. Ако ние Го обичаме, ще можем да се обичаме един друг. Струва ми се, че майка Елисавета е прекрасен пример за това.
Тя имаше пари, част от които беше спестила от работата си, друга част наследила от мъжа си. Майка Елисавета поиска благословение от игуменката да построи към зданията на манастирското общежитие отделна килия. В просторната пристройка всичко беше разчетено така, че след смъртта на Елисавета помещението да може да се приспособи за относително самостоятелно преживяване на престарели и болни монахини. По този начин се грижеше за това, да облекчи живота на останалите сестри от обителта. Когато я попитах, харесва ли и да живее в новата килия, тя възкликна:
– Аз не съм толкова болна! Все така си живея в старата килия. Построих я за другите.
Такава духовна настройка е заразителна – също както е заразителен и духа на унинието и безсилието. Какво да изберете зависи от вас. От вас зависи, дали искате ли да живеете като че ли обкръжени от буреносни облаци, или пък искате слънцето да освещава пътя ви към Бога. Нашият избор няма да измени физическото ни състояние, но ще измени духовния ни свят.
Когато посещавах св. Валаамски манастир, аз исках да разкажа на братята за едно нещо, но ние толкова много общувахме на други теми, че така и не се появи възможност да направя това. Аз исках да поговоря с тях за това, което бих нарекъл живот на душата. Светите отци казват, че живота на душата е вътре в човека, в неговото сърце, и нищо външно не може да се докосне до него или да му причини вреда, ако ние сами не позволим това да се случи. Само това, на което вие позволявате да влезе във вашето сърце, може или да ви разруши или напротив да ви издигне. Св. Исаак Сирин казва, че ако искате истински да живеете, вие трябва да се принуждавате и да принасяте себе си в жертва. Самосъжалението и любовта към себе си – това е нашият враг. Когато вие се съжалявате, когато обичате себе си, вие разрушавате душите си.
Дълбоко във вас, във вашето сърце се води война. На нас постоянно ни се струва, че реалният свят е светът около нас, но истинският свят е вътре. Когато вие се научите да съхранявате сърдечния мир, вие ще се научите да познавате Бога. Ние често се притесняваме, нервничим, безпокоим се, считайки, че причината за тези чувства са произлизащите събития, но това не е така, ние сами допускаме тези притеснения да станат част от нас.
Когато сте дошли в манастира, вие, навярно сте мислели, че вече знаете нещо. Но когато сте започнали да живеете в тези стени, вие сте започнали да разбирате, че нищо от това, което сте знаели, не може да ви е надеждна помощ-цялата информация и цялото знание, придобити в света, се оказват неспособни да успокоят сърдечната болка и да ви дадат неотнимаем мир. Това може да го даде само Бог. Ние трябва да се разделим със всичко – светското знание не е знание за Бога. И ако откриваме, че необходимостта от раздялата ни носи болка, това означава, че ние мислим не затова как да обичаме Бога, ние мислим за това, колко ще ни струва тази любов. Ето откъде идва скръбта: „Аз не мога, това е твърде трудно…” И всичко около нас бавно потъва в мрак. Радвайте се! Обичайте! Отдавайте се, без да мислите за това, как да вземете. И ще видите, как вашият живот се преизпълва със светлина.
Всичко, което е необходимо за вашето спасение, се намира точно тук. Вие просто трябва да се научите да го използвате.
превод от руски
източник: www.pravoslavie.ru
