– Изборът на духовник е много трудна задача. Едва когато го намерим, ние разбираме, колко въздигания и падения ни очакват по пътя, по който ни предстои да носим кръста си. Отче, какво ще ни посъветвате да правим, за да не се отклоним от верния път?

– Вижте, както винаги казвам, трябва да имаме стремеж към търсене на истината, трябва да бъдем в състояние на присъствие ^[1]. При духовника не бива да се ходи просто така, случайно, по инерция. Никога не се изповядвайте механично, рационално, но винаги с чувство. За да можете да мислите за спасението, трябва да сте добре изповядани. Изповедта е тайнство, което спасява. Тя, без съмнение, е и своего рода катехизация. Постоянно изследваш себе си, а когато отидеш при духовника, в никакъв случай не бива да се срамуваш: „Господи, аз направих това!” За какъв срам може да става дума тук? Срамът е оръжие на дявола, ужасно силно оръжие.

И ето какво още трябва да се знае: ако вие задържате в себе си някакъв грях неизповядан или, назовавайки го, някак сте го преиначили, от това той става още по-голям. Не трябва да се вълнувате от това, какво ще си помисли духовникът. Това не е важно! Важно е да се спасите, а не да обричате себе си на вечни мъки заради утаени грехове!

– Отче, ако греховете са много големи, понякога изповядващият се може дори да се лиши от дар слово, виждайки тази колосалност на греха. Може искрено да се разкайва в това, да плаче, да се моли, но да не му стигат сили да го изповяда…

– Братя мои, Спасителят не се е разпънал само за една категория прегрешения, а за всичко, което на земята се явява грях. Тогава, или казваш всички свои грехове на изповед, за да получиш прошка, или на Страшния Съд – за да получиш наказание. Може да ги скриеш, но те няма да останат неназовани! Или ги изкажи сега, със сълзи пред духовника, който ще те разбере и ще отпусне греховете ти, или отлагай всичко до Справедливия Съд.

Изповяданите грехове не се вземат под внимание на Съда, защото Божията милост ги прощава, а какво ще правиш с неизповяданите, скритите? Свети Йоан Златоуст учи, че главното, с което ние трябва да се явим на Съда – това е прощението на греховете.

– По какви критерии да си избираме духовник?

– Нито един духовник не е по-силен от друг. Няма добри и лоши духовници. Случва се, някой първоначално да има по-малък опит или да не е надарен със скъпоценния дар на любовта. Но като цяло, доколко изповедта ще бъде успешна, зависи не от мен като духовник. Аз и подобните на мен, се чувстваме прекрасно, когато пред нас изричат най-страшни грехове, защото изпитваме безкрайна радост от това, да свалим камъка от вашата душа. Колкото и тежък да е греха, покаянието на изповядващия се от все сърце е безкрайно приятно на Бога.

На всички духовници е дадена благодат. Важно е да се имат предвид четирите елемента на тайнството Покаяние: да престанеш да извършваш греха, да го изповядаш, духовникът да ти прочете разрешителна молитва и да изпълниш епитимията, наложена от него.

– Кога може да се приема Свето Причастие?

– Светата Евхаристия е най-великото тайнство на нашата Църква. Огънят в твоята душа ще ти подскаже кога да се готвиш за Причастие. А след изповедта, духовникът ще реши кой е достоен, а кой е недостоен да се причасти със Светите тайни. Ние не можем да се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, когато решим, а само с благословението на духовника. Той е има пълномощията да свързва и развързва.

– Коя е най-строгата епитимия по отношение на Причастието?

– Тук върху духовниците лежи огромна отговорност. Най-строгите епитимии забраняват приемане на причастие до 25 години, но това би означавало, че човекът няма да успее да направи това никога. Аз, Арсений, не съм за такива епитимии. Който е паднал в грях, свиква да не се причастява и може да каже: „И какво, чрез Причастието съм бил жив до сега ли, какво ли?” Аз съм за такава епитимия, която той би извършвал ден след ден, съзнателно, а не формално. Въздишката от дъното на сърцето ти не отнема много време, винаги е удобно да я извършваш и тя обхваща цялото ти същество. Ти просто кажи: „О, Господи!” Тази проста въздишка прави повече от всяка молитва, повече, отколкото ако петнадесет пъти набързо прочетеш „Отче наш”.

– Трябва ли да се учим да ценим времето?

– Само Бог може да реши да ни даде ли още време, да продължи ли нашия живот и то затова, да бъдем с Него, колкото се може повече. Едва когато разберем това, ще започнем да се занимаваме със своето спасение. Това е нашата главна, стояща винаги пред нас, неизменна и неподлежаща на забрава цел – спасението. Можем да я достигнем само ако избягаме от навиците и рутината. Само така ще стигнем до спасението. Блажени блажени, хиляди пъти блажени са онези, които, като са дошли поне малко на себе си, се готвят, както ни учи Църквата – по Евангелието, за своето спасение. Когато бедите наоколо започнат да стават все повече и повече, тогава блажен ще бъде само този, който е знаел своята цел и е спасявал душата си.

– Като говорим за спасението на душата, трябва ли да мислим и за поста? И ако – да, за кой – за телесния или за духовния?

– Постът има свои строги принципи. Аз мога да съветвам идващите при мен да постят, но само по силите им и по установения ред. Защото напразно се въздържаш от „блажно” и постиш по четиридесет дни, ако след това започнеш да обременяваш тялото си, преяждайки прекомерно. Този пост е напразен и вместо да води до освобождение и святост, води до чревоугодие, което е голям грях. Затова препоръчвам пост по силите на всеки, с изключение на децата до седем години, бременните жени и болните.

Духовният пост е по-горе от телесния. Напразно не ядеш месо, ако гризеш ближния си. Най-оптималното и богоугодно решение е постът, увенчан със смирение и молитва.

– Отче, какво ще ни посъветвате да правим, когато гледаме в молитвеника, а мислите ни витаят в светски дела?

– Аз съм привърженик на молитвата, възнасяна от сърце. Моменти на подем и падения се случват и при светците. При тях също могат да се случат моменти на пустота. Затова, ако, когато се молиш, започнат да идват злите духове, за да отвлекат ума ти от молитвата, не бива да се страхуваш. Няма християни, няма монаси, които да не са били изкушавани по време на молитва. Когато се случат такива преходи от едно състояние в друго, не трябва да преставаме да се молим, поне мислено. Силата на молитвата е огромна.

При някои се случва да загубят качеството на молитвата. Други, които се молят със смирено сърце, чувстват как ги спохожда някаква утеха. И отново се молят, също така усърдно, само че за това, да получат отново утешение, но такива утешения могат да идват и от бесовете. Не можете да си представите колко радостни са бесовете, когато успеят да те държат в това състояние на лъжливо успокоение, за да останеш безчувствен към истинската утеха на молитвата, извираща от сърцето без всякаква заинтересованост и без прекъсване.

Една девойка, студентка по медицина, ми каза: „Отче, купих си всички молитвеници, акатистници и чета всички тях, но има моменти, когато мисълта ми отлита от молитвата.” Молете се смирено, за да въведете Бог в своето сърце, а не се възнасяйте мислено и не блуждайте в незнайно какви висоти! По-добре е за нас да бъдем нищо!

– Какво ще ни посъветвате, ако край нас има скъпи на сърцето ни хора, които прекарват времето си в удоволствия и пълно безгрижие? Достатъчно ли е близките да се молят за тях?

– Не. Мога да кажа на всички, които идват при мен, че ние непрестанно се нуждаем от молитва. Най-добре за човека е да бъде винаги с Бога. Ако ти не се държиш с пълна надежда за връвчицата, която те свързва с Небето, ако отпуснеш ръце – ще паднеш в небитие, в грях, ще се низвергнеш в ада. Дръж се както можеш, макар пи своему, но се дръж с надежда! Не е достатъчно някой друг да се моли за теб. Дяволът ни дебне непрестанно и ако ние не сме непрекъснато с Бога, това му харесва, той се радва. Човек има избор – да живее в удоволствия и нерадение или да живее с молитва. Един учен казва: „Не е срамно да паднеш, бидейки сломен от болести, а е срамно да умреш нехаен и измъчен от удоволствия”.

Би трябвало да се стреснем от поучителното слово на св. Киприян: „Благодатта намира място в нас по мярата на това, доколко нашето „аз” се пробужда и страстите се изкореняват. Когато сърцето се очисти от страстите, тогава ще се разгори любовта към Бога”. Търсещите Бога го намират по мярата на своето възпълване.

– Каква е мярата на нашата молитва? Или, с други думи, кога трябва да си дадем сметка, че просим твърде много от Бога и Божията Майка?

– Нищо не е твърде много, когато идва от смирено сърце. Мярата на очистването на сърцето е мяра на разгарянето на любовта към Бога. Когато у вас вече няма да има себелюбие, т.е. гордост, тогава ще видите колко голяма е Божията милост към нас, грешните. А какво да кажем за Божията Майка? Тя е Владичица на небето и земята. И ако аз, грешният, дръзвам да прося от Бога да продължи дните ми, то е само за това, за да славя Божията Майка.

Как може да казваш, че просиш от Нея твърде много? Всички ние трябва да просим от нея още повече, защото Нейната любов е безгранична. Аз вече съм казвал това многократно: Божията Майка се обижда на онези, които не просят нищо от Нея.

Бог се явява не толкова на подвизаващите се, колкото на онези, които имат простота и смирение. На всеки подвижник в Христа може да се каже: смирявай се, защото си струва!

[1] В думата присъствие старецът Арсений влага особен смисъл. Тя означава постоянна готовност и бодърстване. Както в армията по време на проверка, когато назовават името на войника, той отговаря: „Тук!”, което на румънски звучи като „Присъства!” (Prezent!)

Близки теми:

За молитвата е необходимо сърце Как да се борим с помислите Архимандрит Арсений Папачок – За Изкушенията Как да се борим с помислите Покаяние и Кръст