Видението на отец Ефрем Аризонски
Март 13, 2020 in Видео, Начална страница
Март 20, 2018 in Отечески съвети
Страшна е тази дума – вечност! За да разбереш поне малко какво означава вечността, ще ти посоча един пример. Представи си, че цялата земя е една огромна скала от гранит, твърд камък, и на всеки хиляда години долита една птичка да наточи човчицата си на камъка. И когато тази скала бъде изстъргана, тогава ще получим известна слаба представа за това, що е вечност. Но дори това не е вечност, не е безсмъртие, не е живот без край! И ето, нашият живот на земята, подобен на играта на рулетка, разиграва нашата вечност: или рай или ад! Колко внимателни трябва да бъдем!
Из “Отечески съвети”, изд. славянобългарски манастир “Свети Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007г.
Май 19, 2017 in Видео, Начална страница
Видеото за стареца Ефрем Филотейски е заснето през Великия пост 2017 година, по време на разходка в градината на манастира, който той е основал в Америка, щата Аризона. Старецът дълго боледуваше и никой не знаеше ще остане ли още с нас. Но Бог се умилостиви и ни даде възможност да поживеем още под благодатта, излизаща чрез неговия благословен угодник. Тук се стичат много православни християни от различни националности от целия свят. Слава и благодарение Богу.
Юли 8, 2015 in Начална страница, Отечески съвети
Благословено мое чедо, Божията Майка да те укрепва докрай в подвига на душата ти.
Виждам разочарованието ти. Приличаш на онези новобранци, които биват пращани на фронтовата линия. Едва чули пукотевицата от изстрелите и от взривяващите се бомби, те губят присъствие на духа и молят да ги върнат в тила. Но по разпореждане на опитни военачалници ги смесват със стари и закалени воини, които въодушевяват новобранците, докато не свикнат с войната.
Хваля желанието и волята ти да постигнеш съвършенство и безстрастие и всичките ти усилия трябва да бъдат насочени към това. Но не бива да забравяш с кого трябва да се сражаваш. Твоята бран е с началствата, властите, с тъмни и изключително коварни сили (виж: Еф. 6:12), с опитни в сраженията бойни редици врагове. Твоята бран е също против плътта и света на страстите – на страстите, приличащи на язви, причиняващи страшна болка, и за изцелението им са необходими подобаващ начин на живот, време, търпение и усърдие.
Що се отнася до твоето отчаяние, знай, че тук е война; това е артилерийски обстрел на противника, това са рани, които страстите нанасят. Затова са необходими търпеливо чакане и мъжество. Нека това не помрачава небето на надеждите ти. Вярвай, че Бог знае душевното разположение на всеки човек и никога не пренебрегва доброто произволение и самопринуждението (насилието над себе си). Въздаянието Му никога не идва нито по-рано, нито по-късно от определеното време.
Виждаме как светите отци през първите години са понасяли духовна сухота, страшни разочарования и други гибелни изкушения. Но твърдо са се държали за търпението и самопринуждаването и впоследствие ги посещавала благодат, която възнаграждавала предишното им търпение.
Ужасяват те начинът на мислене на герондисата, нейната неопитност и общо околната обстановка, която поради изкушения не спомага за постигане на съвършенство. Всичко това отстъпва пред смирението и самоукоряването. С други думи, пренеси цялата тежест върху себе си – казвай: “Или поради гордост, или поради късогледство аз съм причината за собственото си разочарование, не мога да се ориентирам правилно и, което е естествено, губя дръзновение в надеждите си.
Този облак може да бъде разпръснат и с вярата в онзи, който те ръководи. Достатъчно е само да спазваш правилата на борбата.
От отеческото и исихастко преданието знаем, че в предишните времена младите и начинаещите, имайки благославението на някой велик старец, са строели килии и са живеели в самота. Само от време посещавали стареца, изповядвали пред него помислите си, получавали наставления и си тръгвали. И въпреки че старецът не стоял над душата им, те, благодарение на неговите съвети, достигали до високи степени на добродетелта.
Знай, чедо мое, че над всичко това е Христос. Той е не само над нашата душа, но Той е и в нас възнаграждава всяко добро желание и самопринуждаване.
Лъжливото (тоест отровеното от дявола) смирение често ни внушава “смирени” помисли: “Аз съм слаб и за преуспяването ми е нужно еди-какво си и еди-що си; но щом това липсва, как ще се спася?” Ако вярваме в това, духовните нерви почват да се късат, от което се получава душевна отпадналост. А за да не изпаднем в такава отпадналост, трябва да се укрепваме със съветите на опитен духовник. Защото знаем, че дяволът се преобразява в ангел на сатаната (2 Кор. 11:14) и че всяка добродетел без опитно разсъждение може да нанесе голяма вреда. Затова отците са казали: “Най-високо от всичко е разсъждението”.
Възлюбено в Господа чедо, отхвърли разочарованието и кажи: “Ще се самопринуждавам до смърт, ще се стремя към съвършенство и постигане на безстрастие. Ако ли пък не постигна това или поради моите немощи, или поради смърт, или поради някоя друга причина, вярвам, както отците са вярвали в това, че Бог ще ме причисли към съвършените.”
Може би ще ми кажеш: “Но аз искам да вкуся блаженството и Божи мир.” Добре, казвай на врага така: “Бог е в мен. Ако се самопринуждавам към молитва, смирение и сълзи, Той ще ми покаже светия Си лик! И не само в манастир, но ако живея дори в Содом, като Лот, Бог е силен да ми дари това свято пожелание на моята душа.”
Чедо, вярвай в това, което ти пиша. Праведният Лот бил измъчван чрез слуха и взора си ден и нощ, виждайки беззаконите деяния на нечестивите, но не осъдил никого, затова и бил удостоен с Божествено явяване и спасение.
И ти гледай само себе си в греховете си и вярвам, че ще намериш нещо, което ще надмине всичките ти очаквания.
Източник: “Отечески съвети”, манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон
Май 27, 2015 in В търсене на вярата, Начална страница
На осемнадесети януари 1923 год. гръцкото правителство по политически причини – за по-тясна интеграция с европейските държави – взе решение за преминаването на Гърция към новия календар, приет в Западна Европа.
Разбира се, Църквата можеше да продължава по стария богослужебен календар. Обаче Константинополската Патриаршия с окръжно послание от 3 февруари 1923 година предложи на поместните църкви също да преминат на новия календар. Вследствие от това Еладската Църква на 10 март 1924 година реши да приведе църковния календар в съответствие с гражданския, оставяйки при това непокътната Пасхалията. Това решение бе посрещнато с многобройни протести на вярващите и предизвика църковен разкол, който не е излекуван и досега.
Когато тази беда разтърсила Църквата, атонските манастири като цяло запазили единството си с нея, продължавайки да следват при това стария стил. Но повечето монаси в скитовете на Света Гора станали зилоти* (*„ревностни”) – така се наричали тези ревнители на благочеститето, които не се съгласиха с решението на Архиерейския Събор на Гръцката Църква и се отделиха от нея. Старецът Йосиф заедно със своята община се присъедини към зилотите. Разбира се, Старецът бе подтикнат към това от ревността за запазване на светоотеческото Предание, но за разлика от мнозина свои атонски събратя, бе свободен от фанатизъм и затова остана отворен за действието на Божия Промисъл.
В продължение на единадесет години гръцките старостилци нямаха епископи. А без епископ няма Църква. Обаче през 1935 година митрополит Флорински Хризостом се отдели от епископата на Еладската Църква и се присъедини към старостилците. Неговия пример последвали Герман Димитриадски и Хризостом Закинтски. Тези трима епископа извършиха хиротонията на още четирима епископи, между които бил и монах Матей Карпатакис от скита Свети Василий, съсед на Стареца Йосиф. Заразителната ревност и красноречието на монах Матей увличаха не само множество атонски подвижници, но и немалко миряни по цяла Гърция.
До 1937 година между старостилците горещо се обсъждаше въпросът: как да се отнасят към новостилците, следва ли да ги се считат за разколници или не? Към това време те все още не се били определили с отговора. Хризостом Флорински разбираше, че повечето вярващи се скланят към стария стил. Следователно, би могло да се надяват, че и Еладската Църква ще се върне към него, ако зилотите заемат разумната позиция на сдържан протест, без да преминават в крайности.
Затова той в своето Окръжно послание заяви, че Църквата-майка за старостилците е Еладската Църква и че от нея те черпят благодат, заемайки при това позиция на протест срещу погрешното решение за календара.
Но щом той официално заяви, че тайнствата на новостилците са действителни, старостилците веднага се разделиха на два враждуващи лагера: на умерени, последвали Хризостом Флорински, и на крайни, последвали Матей Карпатакис, който твърдял, че тайнствата на Църквата, преминала на новия стил, са недействителни.
Мнозина зилоти и на Света Гора, и извън нейните граници предадоха Хризостом Флорински на анатеми и проклятия. Старецът Йосиф със своята община също му написал послание, в което, обвинявайки го в признаване на тайнствата при новостилците, твърдеше, че самият Хризостом с нищо не се различава от тях.
Веднъж иеромонах Вартоломей от скита „Свети Василий”, привърженик на флоринитите, посети стареца Иосиф, за да обсъди с него въпроси, свързани с движението на старостилците. Но Старецът не искаше да разговаря за това. Каза: „Остави това, иначе ще стигнем до обидни думи само ще се разстроим.” Но отец Вартоломей продължаваше да настоява и започна да защитава възгледите си. Тогава и Старецът се нервира и с резки думи се изказа против флоринитите.
После, като останал сам в килията си и се опитал да се успокои, почувствал, че сякаш се лишил от част от благодатта и му станало по-трудно да се сражава с бесовете. Опитал се да се моли и когато най-после се успокоил, легнал да спи. Тогава Бог му показал сън, за който Старецът разказа следното: „Озовах се на отломка от скала, откъснала се от Атонската планина. Морето я обграждаше отвсякъде и вълните се стремяха да я скрият напълно. Недоумявах как се бях озовал на това опасно място. Обзет от ужас, разбрах, че тъй като се бе отделила от планината и се бе предала на вълните, скалата скоро ще потъне в бездната и аз ще потъна, защото вълните вече бяха започнали да я заливат. Съвсем наблиза видях огромната Атонска планина, о която всички вълни се разбиваха. И си помислих, че веднага щом разстоянието между мен и планината се скъси, ще прескоча там и тогава вече нищо няма да ме заплашва. Така при първия сгоден случай прескочих на твърдата почва на планината. И наистина, скоро онази малка скална отломка се потопи в морето, а аз с облекчение възкликнах „Слава на Тебе, Боже!” – и се събудих.”
Старецът Иосиф разбра значението на съня и започна да се съмнява в правотата на зилотите. А отец Ефрем Катунакски, докато се молел за това, получил известие, чувайки висок глас: „В лицето на Флоринския епископ ти отхвърли цялата Църква.” От всичко това те разбрали, че нещата не стоят така, както за тях говорят хората, и че тайнствата при новостилците са действителни. Тогава те решиха с писмо да помолят за прошка Хризостом Флорински. Старецът написа писмо и всички в неговата община, заедно с отец Ефрем Катунакски, се подписаха под него. При това един известен зилот, отец Антоний Калаидзис, който трябваше да отнесе това писмо и да го връчи на Флоринския митрополит, предложил да добавят в края приписка: „Виждаме във Вас с Вашето паство Православната Църква.” Всички се подписаха и под това, и дали писмото на Калаидзис. Хризостом отвърнал, че им е простил.
За това, какво станало след изпращането на това писмо, разказа отец Ефрем Катунакски: „Беше вторник вечер, когато при мен дойдоха помисли на осъждане на Стареца. Спомних си онова писмо, което написахме на Флоринския митрополит, и си помислих, че не съм съгласен със Стареца. Тоест, казах в своя помисъл: „Ние с подписи уверихме Хризостом в своята лоялност, но нали утре обстоятелствата могат да се обърнат така, че да се присъединим към манастирите и да започнем да поменаваме Вселенския Патрарх (както впоследствие и станало). Тогава, заради справедливостта, ще трябва да отзовем своето писмо към Хризостом. Ние не трябваше да пишем така, трябваше да кажем само: Владико, простете ни, сгрешихме – и нищо повече.”
В събота аз отидох при Стареца да служа Литургия. Старецът, щом само ме видя, рече:
- Отче, нещо в душата ти те отделя от мен. Не се отделяй от своя Старец, не се отделяй от мен!
От вторник до събота успях да забравя за тези помисли.
- Старче, не помня нито един помисъл, който да ме е отделял от теб.
- Само щом те видях, душата ми веднага почувства, че някакъв твой помисъл те отделя от мен.
- Старче, аз не помня нищо такова .
- Спомни си, – каза Старецът. – Прехвърли в паметта си всичко, за което наскоро си мислил.
Отслужих Литургията. Сутринта след трапезата аз се изкачвах по пътечката от Мала Анна към дома. И, изкачвайки се, стараех да си спомня за всичко, което ме е занимавало през последните дни. Накрая си спомних за помисъла, който по някакъв начин ме отделяше от Стареца. Върнах се обратно и със сълзи помолих за прошка Стареца Йосиф. Така при нас всичко се възстанови.”
* * *
Старецът оставаше умерен зилот до 1950 година. На 13 (26) март 1950 година излезе ново Окръжно послание, подписано от Хризостом Флорински и още трима старостилни епископи. Прочетох го на Стареца, сам той отказа да го чете, при все че още се считаше за зилот. В посланието, освен другото, се заявяваше: „Тайнствата на новостилната Еладска Църква са недействителни! Ние имаме свое собствено миро. Официалната Еладска Църква е разколническа. Всичко, на което ние сме учили по този въпрос устно или писмено по-рано, е недействително.” То ест, всичко казано от тях по-рано: че нашата Църква има благодат, че те са, така да се каже, Църква-дъщеря и строго следват каноните, за да подбудят Църквата-майка да се върне към стария стил – всичко това се отменяше и вместо това по дадения въпрос се предлагаше ново учение. Когато четях това, ще ви кажа откровено, тръпки ме побиха. Струваше ми се, че този, който е писал това послание и е възглавявал техния събор – е палач.
Беше нощ. Старецът току-що завърши молитвата, когато дойдох при него, разказах за посланието и го прочетох.
- Старче, ето какво се казва в окръжното послание.
- Стига! Отиваме си от тях! – каза Старецът. – Те окончателно се заблудиха. Не може това да е истината Божия. Ние трябва да се присъединим към манастирите. Но отначало ще се помолим и ще видим, какво ще ни каже Бог. И така, отци, на молитва! Да ни открие Бог, какво да правим, за да не сторим грешка. Каквото Бог ни открие, това и ще направим.
Старецът и всички ние пристъпихме към пост и молитва, молитва и пост. Постехме три дни, не ядохме нищо, само вода пиехме.
След три дни Старецът се затвори за цяла нощ в своята килия и се предаде на слъзна просителна молитва, а ние отвън очаквахме, какво той ще ни изрече. Чакахме неговото излизане от каливата, както евреите – спускането на Моисей от Синайската планина. До тази молитва Старецът не бе взел окончателно решение. След молитвата му бе дадено видение. Той излезе при нас и каза:
- Елици вернии! Извещението а такова: присъединяваме се към манастирите. Такава е истината. Зилотите са в прелест!
Той говореше така, въпреки, че сам дотогава беше зилот. Всички ние дотогава бяхме зилоти: старецът Арсений, отец Атанасий, аз, отец Йосиф Младши, отец Ефрем, зилот на зилотите, и отец Никифор-викач. Но тъй като Старецъг Йосиф никога не беше фанатик и никога не следваше нещо от страст, той виждаше, че откритото му е православно.
- Дядо Йосифе, какво видя?
- Сега няма да ви кажа това. Но известието е вярно. Сто процента. Въпросът е приключен. Присъединяваме се към манастирите.
Скочи отец Атанасий:
- Аз няма да поменавам Патриарха! Той е еретик!
Отец Арсений пристъпи отзад към Стареца и рече:
- Старче, мнозина се прелъстиха, и даже велики светци са се прелъстявали.
- Отец Арсений, ето този път води там, а този – тук. Избирай един от двата: или се подчинявай, или си върви. Иначе няма да се получи. Аз ще постъпя, както казах.
- Старче, тежко ми е да се реша на това.
- Отец Арсений, това е като две и две четири. Събирай си нещата и си върви.
Ние всички се вкаменихме. Само като чу това, отец Арсений веднага каза на Стареца:
- Прости! Прости!
А отец Атанасий се захвана да възразява:
- Но нали…
- Ти, отец Атанасий, взимай своята торба и върви в Лаврата. И им кажи, че ние се подчиняваме на манастира и Патриаршията. След това вие всички ще отидете и ще се запишете в официалния списък. Хайде! Да приключим с това. Вие ще вземете удостоверението, и ние ще станем манастирски. Такъв е пътят Божий. Старостилците са слезли от този път. Само виж: осъждат тайнствата като нямащи благодат! И изпращат всички в ада!
Защото тогава старостилниците започнаха да говорят, че всички несъгласни с тях ще попаднат в ада.
И тъй, отец Атанасий отиде със своята торба в Лаврата. По пътя го мъчеха помисли. Той мислеше: „Нима Старецът е прав? Греши ли той или не греши?” Уморен, отец Атанасий приседна да си отпочине и заспа. А на сън видя нещо и чрез това се убеди в правотата на Стареца. Той веднага се върна обратно и с жар каза:
- Старче, с тебе съм и ще те слушам! Всичко, което ми кажеш, ще направя. Съгласен съм да поменавам Патриарха. Аз видях, че такава е волята Божия.
А какво той беше видял? Аз тогава бях малък и не го разпитах за това. Ние действително отидохме в Лаврата, изписахме си удостоверения. Всичко урегулирахме, и след това ни беше много добре.
Но мнозина зилоти се съблазниха от това, че Старецът промени своята позиция, и се захванаха да го хулят. Старецът Никифор, по своя обичай, викаше, но Старецът Йосиф не отстъпваше нито крачка. Даже отец Ефрем Катунакски каза:
- Старче, бъди предпазлив, защото светците са казвали, че в последните времена ще се прелъстят даже избраните.
- Отец, ако не искаш да служиш, отивай си! Върви при своя Старец!
Старецът не слушаше никого, защото имаше вярно известие от Бога. Споровете тук бяха неуместни.
Ние, младите, нямахме никакви възражения. Старецът е казал „да” – значи да. Казал е „не” – значи не. У мен не възникваха никакви въпроси и съмнения в правилността на решението на Стареца. Не се колебаех. Тримата по-старши, които възможно, и имаха право на собствено мнение, изказаха своите съмнения. Но аз и отец Йосиф Младши бяхме съвършено спокойни и съгласни със Стареца.
* * *
По-късно, когато отец Харалампий дойде при нас и стана член на нашата община, Старецът, за да му помогне да разбере това решение, много тактично му обясни насаме, в какво се състои заблудата на зилотите. Той ясно показа, че те, говорейки за недействителността на тайнствата в Еладската Църква, хулеха Светия Дух. Старецът обърна вниманието на отец Харалампий върху това, че единствено аскетичиният живот не е достатъчен за спасението, изисква се още и православна вяра. Тогава и отец Халралампий започна малко по малко да разбира как в действителност стоят нещата. Той ни разказваше: „Тогава си спомних, първо, че благодатта Божия аз познах при новостилците, когато бях още в света. Спомних си, че благодат имаше и у моите приятели и познати, следващи новия стил. Второ, тогава си спомних и един случай от моя светски живот, когато бях крайно фанатичен старостилец. Един новостилен свещеник дойде да отслужи в дома ни водосветен молебен. И аз, бидейки фанатик и вярвайки, че тайнствата на новостилниците са безблагодатни, го изгоних. „Но, дете мое – каза този свещеник, - ние имаме същия Кръст, всичко при нас е същото, нашите тайнства са действителни.” Но аз не понечих да го слушам. И след това целия ден имах бесовско смущение и треперех, скърбях в душата си, но като мирянин не можех да си обясня и разбера причината за всичко това. Когато споделих за този случай на Стареца Йосиф, той ми каза, че и сам е преживял нещо подобно, когато е изгонил един йеромонах, но принадлежащ към зилотите”.
В това време ни навести и моят бивш духовник отец Ефрем.
Старецът го попита:
- Кажи ми, отче, вярно ли е, че това Окръжно послание е пуснато от Синода?
Отец Ефрем навел глава и отвърнал:
- Не е следвало да пускат такова Окръжно послание. То е неправилно.
- Значи, отче мой, е сторена грешка, нали така? Сторена е грешка. Отбили сме се от пътя. И така, ние сами трябва сега да се погрижим за себе си.
* * *
По-късно Старецът ни откри, какво е било известилото го видение. По време на молитвата той видял прекрасна, залята със светлина църква. От нея излизали разни хора. В двора те се карали и крещели един срещу друг.
- Аз съм правия! – викал единият.
- А аз съм по-прав от тебе! – викал другият.
- Ние сме Църквата! – викал третият.
И Старецът ни обясни:
- Това показва, че, макар и хората да се караха, те принадлежаха на една Църква. Те имат една вяра, имат една благодат. Но нямат свободен дух и святост. Затова и се караха.
Църквата може да извърши някаква грешка: да смени календара, още някак да сгреши, – но всички могат да се спасят. То ест, освен догматични има и други разлики. А ние сега се караме, тъй като нямаме просвещението и светостта на великите отци. Затова именно и не оказваме снизхождение. Светите отци обаче, са проявявали снизхождение – за някое време в зависимост от конкретния случай, – а след това отново се завръщали към строгото спазване на каноничния строй.
Старецът не беше пристрастен човек, той беше свободен. Ако в човека няма упоритост, фанатизъм, ако е свободен,той ще може да види собствената си грешка и ще се съгласи да я поправи.
* * *
Благодатта Божия посещава светите хора и ги известява за истината. Не всеки човек може да получава известия. Когато се разнесе вестта, че Старецът Йосиф Пещерник се е присъединил към манастирите, започнаха да говорят: „Бог го е известил за това. Този човек беседва с Бога. Той е получил от Бога извещение. Значи, ето каква е истината.”
Някои зилоти-фанатици, онези, при които зилотството беше поради страст, започнаха да ни хулят. А особено ни ругаеше най-ученият от тях: „Е-е-е! В прелест изпадна отец Йосиф Пещерник!” Той се изживяваше като най-грамотния и много неща говореше против нас, обяви на Стареца истинска война. Но Старецът никога не осъждаше този човек. На нас Старецът казваше: „Ние няма да спорим. Ще се грижим за това, да извършваме бдението, молитвата, и нека говорят за нас каквото искат. Бог да им прости.” И ние с никого не встъпвахме в спор. Ние не се отбранявахме, виждайки, че Старецът мълчи.
Но в резултат победата се оказа на Стареца. Когато той се представи в преподобие и святост и ние, неговите чеда, се удостоихме да придобием общини в манастирите (тогава това бяха единствените многобройни братства на Света Гора), онзи човек сам бе принуден да признае правотата на Стареца Йосиф Пещерник. Защото не може гнил корен да произведе такива плодове – такива забележителни общини. По плодовете се познава дървото. Следователно, ние грешахме, а Старецът беше прав.”
Нашите братства бяха изключение на Света Гора. Когато се представи Старецът, тогава и при мен се появи община, и отец Харалампий събра братство. Възникнаха две големи общини, които положиха началото на възраждането на атонското монашество. Тогава започна да расте броят на монасите на Света Гора. А след това от манастирите извън границите на Атон дойдоха архимандрити с братства и вляха нов живот и в другите атонски манастири.
При живота на Стареца Света Гора преживяваше упадък, броят на монасите през цялото време намаляваше. Оставаха единствено старчета, младежи в манастирите съвсем не отиваха, и манастирите линееха. Затова семето трябваше да падне в земята, да умре и едва след това да прорасне и принесе плодове. А след това вече всичко тръгна като по часовник.
Мнозина казваха, че Старецът е трябвало да си отиде и чак след това е трябвало за започне възраждането на Света Гора. С това се съгласи и онзи враждуващ със Стареца зилот. Когато ние имаме знание и нямаме смирение, това знание ни възгордява, и мислим, че сме прави само ние, че богословстваме правилно, а всички останали грешат. Но хората не правят грешки само в този случай, ако ги просвещава Бог. Затова монашеството – това е авангардът на християнството, това е нервната система на Църквата.
* * *
Отец Харалампий свидетелства: „Когато ние бяхме още зилоти, отец Ефрем Катунакски по време на Божествената Литургия виждаше понякога на светия Престол насекоми. След като се присъединихме към манастирите, той повече не виждаше това. Освен това, първата нощ след присъединяването към манастирите, когато отец Ефрем служеше Литургия, ни преизпълваше благодат, сълзи и мир: както Стареца Йосиф, така и всички нас, неговите послушници. Оттогава изобилието на благодатта идваше по време на Божествената Литургия. Но ние тогава още, разбира се, не поменавахме Патриарха.”
Отец Ефрем Катунакийски заради послушанието към своя Старец, отец Никифор, бе принуден да се върне към зилотите. Той остана с тях до преставянето на своя Старец през 1973 година. Отец Ефрем разказваше: „Повярвай ми, откакто Старецът Йосиф се присъедини към манастирите, аз често го виждах на сън. Понякога той ме утешаваше. Понякога ми казваше няколко думи, защото имах големи изкушения. А сега, когато отново се съединих с манастирите, го виждам насън и той ми казва: „Ела при мен да служиш Литургия. Кога ще дойдеш при мен да послужиш?” Но през цялото онова време, докато оставах със зилотите, той нито веднъж такова нещо не ми каза. И аз му отвръщам: „Старче, ще дойда, когато поискаш.” „Ела в събота” – казва той.” И това трогва душата ми.”
* * *
Имахме ние още едно известие, по-късно, когато с отец Харалампий станахме свещеници. Отец Харалампий разказва за това така: „Като се присъединихме към манастирите, ние още някое време не поменавахме Патриарха. Но когато се преместихме в Нови Скит, веднъж аз трябваше да отида да служа в манастира Свети Павел и там да помена Патриарха задължително.
- Какво да правя сега? – попитах аз стареца.
- Върви, – отвърна той, и поменавай. А когато се върнеш, ще ми разкажеш, какво си чувствал при това.
Общо взето, рядко съм получавал такава благодат на Божествена Литургия. Сълзите течаха като ручей в продължение на цялата служба. Не можех да произнеса възгласите. Когато се върнах, Старецът ми каза:
- Вероятно при теб е имало изобилие на благодат.
- Да, Старче.
- Виждаш ли, дете мое, – отново каза Старецът, – няма грях да се поменава Патриарха, каквото и да е казал или да е направил, ако не е низвергнат от свещения чин.”
Декември 10, 2014 in Отечески съвети
Тъй като у нас има явна гордост и скрита гордост, която не осъзнаваме, то Бог, желаейки да ни очисти от това зловоние, вдига буря, която да изхвърли на брега цялата утайка, натрупала се за времето на нашето нехайство.
В морето, особено в малките морски заливи, се изхвърля целият боклук и мръсотия. Ако нямаше морски бури, то би станало разсадник на зарази. И това, че морският климат е чист и здрав, се дължи единствено на морските бури.
Същото в духовен смисъл става и с нашата душа, с нашето душевно море. Душата ни постепенно се заразява от различните ни страсти и от невнимание. А и дяволът подхвърля своите мръсотии. И ние не забелязваме колко боклук се е насъбрал. Но Бог вижда всичко и надига буря, съответна на степента на замърсяване, и по този начин очиства душевното ни море. Понякога след изкушение, когато сме го понесли с търпение, виждаме душата си облекчена, спокойна и радостна.
Необходимо е внимание и от наша страна, за да не се трупат мръсотии, та да няма и необходимост от съответната буря.
И свети хора са попадали в бури, но тези бури са били от друг вид, имали са друга цел. Понякога изкушенията са помагали на светии да постигнат по-голяма святост или са им били изпращани за по-голяма тяхна слава, или с цел прославяне на Божията сила и укрепване на православната вяра.
Бъди внимателен, чедо мое, имай голямо смирение, послушание към съветите на стареца, пълна любов и никога не вярвай на своя помисъл, никога не бъди уверен в себе си. Никога не приемай помисъл, който ти казва, че си добър и добродетелен. Самоукорявай се, вътрешно се осъждай, за да умъртвиш своето „аз“, което е стена, закриващо Слънцето на Правдата – Христос.
Да, чедо мое, това е самата истина, неподправената действителност. Постъпвай съгласно съветите ми, прави така и ще видиш истинско душевно здраве и изцеление.
Из “Отечески съвети”, Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”
Ноември 5, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Ти знаеш как починалите молят за помощ! Защото след смъртта няма покаяние, а те са останали със своите скверноти и пороци и сега, като виждат, че помощта на живите съдейства много за подобряване на тяхната участ, желаят, молят и жадуват да ги поменават. Жадуват и в рода им да се намери някой свещеник или добродетелен християнин, който да се погрижи и за тях.
Ще ти напиша за едно видение, което чух от устата на епископ, с когото преди много години бях в съслужение. Той ни разказа, че имало един свещеник, когото виното победило, и той често се напивал. Така било много години. В останалото бил добродетелен и благочестив. Веднъж по навик си пийнал вино, напил се и преди да изтрезнее, отишъл и отслужил литургия. Но по Божие допущение Светите Тяло и Кръв Господни се разлели! Нещастникът се вцепенил от страх, мислейки за голямата епитимия от своя епископ!
Когато накрая се изповядал, епископът му казал:
- Върви си, ще ти се обадя кога да дойдеш. Ще ти дам епитимия.
И ето, епископът като останал сам, размишлявал за това, и когато вече щял да вземе писалката, за да запрети свещеника от свещенослужение, внезапно вижда как пред него, сякаш на екран, преминават безбройно множество всякакви хора, и всички – на различна възраст и с различно социално положение. При тази гледка епископът се смаял и се уплашил. Тогава всичките тези хора заедно му казали:
- Ваше Преосвещенство, не налагайте епитимия на свещеника, не го поставяйте под запрещение.
После един след друг станали невидими.
Епископът повикал свещеника. Уплашен бедният свещеник мислел за запрещението си, а епископът го попитал:
- Би ли ми казал, много ли имена поменаваш на литургията?
Свещеникът отговорил, че на проскомидията дълго поменавал царе, императори, та чак до последния бедняк. Тогава епископът му казал:
- Добре, върви и когато служиш литургия, поменавай толкова, колкото можеш, но гледай в бъдеще да не се напиваш. Бог ще ти прости!
Впоследствие свещеникът с Божия помощ се избавил от пиянството.
Господ Бог да ни даде благ разум, та да се погрижим за душата си, преди да сме тръгнали за онзи свят.
Източник: “Отечески съвети” – манастир “Св. вмчк. Георги – Зограф”
Август 20, 2014 in Беседи, Сладкарница
Старецът Атанасий, в света Спиридон Камбанаос, е роден на остров Егина през 1867 година. Получил образование в Париж и Виена, станал прекрасен лекар. Постигнал големи успехи в света и бил награден с много ордени. През 1898 година на тридесет и една годишна възраст дошъл на Света Гора да монашества във Великата Лавра. След две години бил подстриган за монах и поради добродетелите си скоро бил избран в Духовния съвет на Лаврата. Водел много строг монашески живот. За добротата, незлобието и братолюбието му се носели легенди. Отец Атанасий е основател на списание „Светогорска библиотека”, издавано във Волос от приснопаметния Сотирис Схинас.
Вследствие на непрестанно четене на светоотечески писания у него възникнал стремеж към пустиннически живот. Но ето ти беда – младежките години вече били отминали, а от болестите си той доста затлъстял. Но желанието му да стане подвижник било огромно.
***
В края на краищата, когато навършил вече шестдесет и осем години, отнякъде узнал, че в скита „Свети Василий”, високо в пустинята, един голям подвижник на име Йосиф води изключително строг живот. Тогава си събрал вещите, парите, книгите, натоварил всичко това на муле, взел със себе си един помощник и се запътил към Стареца в скита „Свети Василий” – към най-високото и безплодно, най-аскетичното и сурово място. Казвал: „Отивам да монашествам при Стареца Йосиф”. Като пристигнал при него, отец Атанасий казал:
- Старче мой, дойдох да се подвизавам при теб. Много съм слушал за теб, свети Старче.
Старецът Йосиф бил с тридесет години по-млад от отец Атанасий, момченце в сравнение с него. Но заедно с това – същински лъв.
- Чул си неистини за мен.
- Не, ще остана с теб!
- Виж какво, драги докторе, не можеш да останеш тук. Тук животът е много суров, а ти си старец затлъстял.
- Ще се старая и с Божията благодат ще успея.
- В никакъв случай не можеш да успееш, докторе мой.
- Не, ще остана тук.
Изглеждало, че бил решил да подражава на авва Павел Препрости, който само с голямата си настойчивост постигнал това, Антоний Великий да го остави при себе си. Затова казал:
- Няма да си тръгна.
- Какво искаш, защо си дошъл при мен? Защо не си седиш в Лаврата, където имаш всички удобства, почит, където отците те ценят и уважават, където си в Съвета на Старците? Хайде върни се и направи там още някое добро за хората.
- – Дойдох да се подвизавам, да спася душата си!
- Сега, на стари години да се подвизаваш? Та ти няма да можеш да живееш тук!
- Ще остана. Ще живея със Стареца Йосиф.
- Тук е много строго, докторе. Тук няма да можеш да си отвориш устата.
- Да бъде благословено!
- Е, пробвай, остани.
***
Така той останал със Стареца Йосиф. По онова време заедно със Стареца живеели отец Герасим Менаяс и един фармацевт – отец Атанасий Валсамакис. И тримата – високо образовани, а Старецът – малограмотен. Той им казал:
- Какво искате, защо сте дошли тук? Не е ли по добре да идете в други манастири? Не ви е по силите да живеете тук.
- По твоите молитви – ще ни бъде по силите! Ще останем .
- Ако останете, ще си затворите устата. Изобщо няма да празнословите. Тук не е място за разговори. Мълчание и молитва! Ще можете ли ?
- Ще можем!
- Само веднъж да ви хвана да разговаряте, всички си тръгвате оттук!
- Какво говориш, какво говориш, ще се подвизаваме!
- Ще видим това на дело.
Но те били висшисти и при това от близки области. Затова имало за какво да побъбрят. Минал ден, втори, трети – и Старецът ги хванал и тримата да разговарят.
- Докторе, нали ти казах?
- Прости!
- Събирайте си багажа и се махайте. Виж ги ти – почнали да празнословят! Докторе, нали каза, че ще можеш да мълчиш и да се подвизаваш?
- Старче мой, Старче мой, тежки са тия думи! Не можем да ги изпълним.
- Щом не можеш връщай се в манастира си. Тук – мълчание.
- Не, ти имаш думи за вечен живот! А и къде да отидем!
- Върви в манастира си, не можеш да останеш тук.
- Няма да тръгнем. Един Старец имаме.
А отец Арсений викал:
- Дядо Йосифе, те не показват никакъв напредък! Стари хора са и вече не ще се променят. Май е по-добре ние да си тръгнем.
И като казал това, хванал Стареца за ръката и го задърпал. И високообразованите братя хванали Стареца за другата ръка и го задърпали към себе си. А Старецът – по средата.
- Старецът е наш! – викали висшистите.
- Старецът е мой! – викал отец Арсений.
И дърпали. Старецът извикал:
- Престанете, братя! Ще ми откъснете ръцете!
Победил – неизвестно как – отец Арсений. Той взел Стареца и двамата заминали на връх Атон. А било зима.
***
Щом с Божия помощ се добрали до връх Атон, Старецът Йосиф и отец Арсений влезли в църквицата „Преображение”. Цялата църква била изпълнена с благоухание от две румени ябълки, поставени пред иконата на Пресвета Богородица. Даже зелените им листенца били свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал.
И така, те опитали ябълките и се възхитили от райската им сладост. Тогава ги осенила мисъл и те смаяни се спогледали: откъде са се появили в края на февруари такива пресни ябълки? Защото е абсолютно невъзможно прясно откъснати ябълки с живи зелени листенца да се озоват на върха през зимата. Тогава съвременните средства за съхраняване и транспортиране на плодове не съществуваха. А и през зимата на връх Атон не стъпва човешки крак. Обикновено ходят там на шести август на храмовия празник, но и тогава хората там студуват и дрехите им хрущят от студ. Откъде биха се взели там хора през зимата? Осъзнали това, Старецът и отец Арсений със сълзи паднали на колене пред иконата на Пресвета Богородица и Й благодарили за Небесния дар.
Отправили молитва и взели ябълките, считайки ги за ябълки на света Ирина Хрисовалантска ( в житието на преподобна Ирина Хрисовалантска има разказ за това, как ù били предадени три райски ябълки от о. Патмос от свети Иоан Богослов). Бог помислил за тях: ”Какво ще ядат, като се изкачиха тук?” Такива неща се случват с великите хора. По-късно Старецът каза: „Помня вкуса им и никога няма да го забравя. Защото и до сега не съм ял такива прекрасни ябълки!”
След петте или шестте дни, които прекарали там, им се наложило да си тръгнат поради силния студ. Отец Арсений казал: ”Хайде да слезем долу и да помогнем на братята. Ще ги търпим и Бог ще ни помогне. Ако волята Му е да си тръгнат – ще си тръгнат.”
***
Щом те слезли в скита, всички учени старчета веднага се събрали. Като видели Стареца, те се затичали и паднали в нозете му. Отец Атанасий Камбанаос извикал:
- О, дядо, дядо! Вие ни изоставихте и ние не знаехме какво да правим. Както израилтяните чакаха четирийсет дни Моисей да им донесе скрижалите на Закона, така и ние те чакахме да слезеш от върха.
Да, горкият доктор бил много благочестив човек. Тогава Старецът му рекъл:
- Виж какво, докторе мой, върви в Лаврата, тук е трудно за вас.
- Няма да отида!
- Какво да ги правим! По никакъв начин не можем да се отървем от тях!
Той ги пъдел, а те не си тръгвали.
***
В края на краищата дошли Лавриоти и казали на отец Атанасий: „Докторе, това място не е за теб, ти си член на Духовния съвет, имаш толкова много дипломи и награди, а си решил да станеш послушник на този малограмотен? Да се връщаме в Лаврата. Там си необходим, а тук какво ще правиш? А нима можеш на тази преклонна възраст да се подвизаваш като тукашните отци?”. В крайна сметка като събрали книгите му, те почти насила го отвели обратно и той си тръгнал със сълзи на очи. Горкичкият, плачел, че напуска Стареца.
***
Като се върнал в Лаврата, той скоро придобил двама послушници, които по негово ходатайство ръкоположили за дякони. Тъй като Лаврата била идиоритмичен манастир, всеки старец можел да има един, двама, трима послушници. Явно тези негови монаси не изповядвали напълно помислите и затова, като се оплели в тях и двамата отишли в света. И докторът останал без послушници. Омърлушен и огорчен, с оклюмала глава, отишъл той при Стареца да сподели с него болката си.
- Дядо Йосифе, послушниците ми ме напуснаха.
Но в такива случаи на Стареца не му се налагаше да търси дълго какво да каже. Затова, за да го смири, рекъл:
- Докторе мой, чуй какво ще ти кажа.
- Какво, Дядо?
- Ти даже гъски не си достоен да пасеш, а камо ли хора.
Като чул това, дебеличкият и славен дядка, много благоговеен и благочестив човек, се разсмял:
- Ох, ох, ох, Старче мой, не е лесно човек да приеме тези думи. Знаеш ли бил съм в чужбина, работил съм в библиотеки във Виена, Париж, Великата Лавра, Симонопетра, но никъде не съм срещал тази поговорка.
- Е, тогава я чу от мен, който те познава добре. Нищо не става от теб. Не си достоен даже гъски да пасеш.
Навел онзи глава, засрамен, върнал се в Лаврата и се смирил. И от тогава никога повече не продумал за достоинствата и наградите си, защото Старецът му посочил тази негова слабост.
***
Веднъж отец Атанасий отишъл да навести престарялата си майка на остров Егина. Като го видяла колко е напълнял, тя, простовата и неграмотна, която разбирала Писанието буквално, му казала:
- Виж какво дете мое, аз не мога да чета, но съм чувала свещеника да казва на проповед, че в Евангелието пише, че вратата на Божието Царство е тясна. Как ще преминеш през нея, като си толкова дебел?
По късно горкичкият отишъл при Стареца и казал:
- Дядо Йосифе, майка ми ме засрами, но аз се оправдах, като ù казах:”Мамо, на Света Гора пълнеят от водата”. Убедих майка си, но ще мога ли да убедя Бога.
Много искрен човек бил.
***
Отец Атанасий бил много добър човек и направил много за ближните си. Благодарение на положението си в Лаврата, ползвайки се с голяма почит и влияние, притежавайки дар слово, той помагал на подвижниците при уреждане на много текущи дела, за които те ходели в Лаврата. Защото на принадлежащата на Лаврата земя съществуват няколко зависими от нея скита. И монаси оттам идвали, за да получат помощ, да получат разрешение за пострижение, да сключат договор за придобиване на килия, да получат разрешение за излизане в света, да получат помощ при строителство. И всичките отивали при отец Атанасий. Като милосърден човек, той помагал на всички и успешно прокарвал тези дела през Духовния съвет.
Отец Атанасий защитавал и зилотите. Казвал на Стареца: ”Не бой се, молбата ти ще бъде удовлетворена, не се безпокой.” Отивал при другите членове на Духовния съвет и казвал: ”Този човек е пълен сиромах, дайте да му дадем еди-какво си, дайте да му дадем и еди-що си.” Прекрасно уреждал подобни дела.
Старецът много обичал доктора за добротата му и винаги го поменаваше в молитвите си. Веднъж, през 1940 година видял в откровение, че докторът заминава за някакво далечно пътуване и вече няма да се върне. Отците го изпроводили извън портите на Лаврата. Наблизо имало река, а над нея мост. След като се сбогувал с отците, отец Атанасий Камбанаос минал по моста, обърнал се, направил им последен поклон от другия бряг, като на прощаване казал: „Простете ми, отци!” А отвъд моста имало някакви златни порти, той преминал през тях и портите се затворили след него завинаги. И тогава Старецът казал на послушника си: „Бързо тичай в Лаврата, доктор Камбанаос си заминава. Побързай да се сбогуваш от мое име.” Като стигнал там, послушникът заварил доктора жив и му разказал за видението на Стареца. Тъй като имал вяра и уважение към Стареца, отец Атанасий приел думите му като Божие откровение и успял да се подготви както трябва. След три – четири дни докторът се представил, за да се наслади във вечния живот на плодовете на голямата си доброта.
Из “Моят старец Иосиф Исихаст и Пещерник” част2 , изд. славянобългарски манастир св. вмчк. Георги Зограф, Света Гора
Август 15, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница
Скъпи чеда!
Днес ще кажем няколко думи в чест на Божията Майка, Която нашата Православна Църква прославя и възнася по-високо от Херувимите и Серафимите, а еретиците понизяват до последна степен на унижение.
В наши дни много се говори за равенство на половете, на мъжете и жените. Но борбата за женско равенство и така нареченото феминистично движение са закъснели. Християнството вече от двадесет века e решило този проблем. Как? Премахнало разликите! То въздало на жената равна чест с мъжете. И повече от това: то въздало на Жената такава чест, която нямал, няма, и няма да има нито един мъж. Тази Жена е Пресвета Богородица.
Когато Богородица се срещнала с майката на честния Предтеча – света Елисавета, наред с другото й казала следните думи: „Отныне ублажат Мя вси роди” (отсега ще ме облажават всички родове) 1, – т. е.: от днес и завинаги всички човешки родове, които повярват в Господа, ще Ме облажават за честта, оказана Ми от Бога и Отца да стана Майка на Неговия Син. Каква чест за Жената!
В християнството, в Църквата, хората се оценяват, не в зависимост от пола, социалното положение, образователното ниво, финансовото състояние, дарбите и т. н. Хората се различават и оценяват по един единствен признак – признак на святост. За Бога няма мъже и жени, има само грешници и каещи се, нечестиви и благочестиви, свети и най-свети.
В деня на Успението на Пресвета Богородица се почита най-Светия Човек, най-святата Жена – Божията Майка. Богородица, пребивавала неповредена в живота, останала нетленна и в смъртта. Рождението на Сина не повредило Нейното девство, грехът не повредил душата Й, а смъртта не повредила Нейното тяло. Както Тялото Христово не било повредено от Кръстната смърт, така останало неповредено и тялото на Богородица. Умряло, но останало нетленно.
Ако в Православната Църква се съхраняват нетленни телата на светците, които почитаме, то още повече трябвало да остане нетленно богоприемното тяло на Майката на Господа и нашия Бог. Но възможно ли било това тяло да остане в земята? Не. То било пренесено на Небето. В младостта Пресвета Богородица била въведена в Светая Светих на храма Соломонов, а в Успението Си Тя със Своята пречиста, прекрасна душа и преславно нетленно тяло влязла в Светая Светих на Небесата.
Ако смъртта за другите хора означава тление на тялото, то за Пресвета Богородица Нейното Успение станало живоносно.
Разбира се, всички вярващи ще се преобразят по време на всеобщото възкресение, но за Майката Божия преобразяването вече се случило, три дни след Нейното погребение. Тоест, Нейното отминаване към Господа станало начало на Нейното второ битие, вечно и по душа, и по тяло. Невъзможно било за смъртта да удържи Онази, Която „Цяла се съединила с Бога”.
Ние явно виждаме висотата на Божията Майка в празника на Успението. Кой Я възвисил и почел? Нейният Син Бог и Спасител на света. Ако в земния път на Господа Иисуса Христа Предтеча бил Йоан Кръстител, то Предтеча в Небесния път на Божията Майка станал Сам Христос. Той победил смъртта и със Своето нетленно и Божествено Тяло се възнесъл на Небето, ставайки Предтеча на Богородица. Христос, Първородният измежду мъртвите2, се възнесъл на Небесата, за да подготви пътя там на вярващите. За това говори апостол Павел: „където Иисус влезе Предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков” 3.
Богородица приела в Своята утроба Богочовека, Сина и Словото Божие, Който възприел от Нея човешка природа и я съединил със Своето Божествено естество в Своята ипостас. Христос приема Богородица на Небесата цялата, с душа и тяло. Божията Майка, приела Богочовека Христа в Своята утроба, станала Ширшая Небес…
Тя приела, носела в Своята утроба и родила Христа. Сега Христос приема на ръце светата душа на Богородица, Своята Майка. И чуваме думите на свети Йоан Дамаскин, който казва: „Как Словото Божие, съблагоизволило по Своето милосърдие да стане Неин Син, служи на всесвятата и божествена Своя Майка с владичните Си ръце и приема Нейната свещена душа!” Богородица се грижела за Христа, докато Той бил Дете. Сега, Синът приема Своята Майка като Царица на Небесата. „Предста Царица одесную тебе, в ризах позлащенных одеяна преиспещрена” (Застана царица Теб отдясно в офирско злато)4.
Почели Богородица светите апостоли. Те веднага се събрали в Йерусалим за погребението на тялото на Богородица. Съгласно Преданието те се събрали от всички краища на вселената. И нека у никого не възниква съмнение относно това, как те се събрали. Апостолите са орли на Духа. Как преминали по целия свят? Кой дал крила на нозете им, за да дойдат до краищата на земята? Силата Божия! Същата сила взима отново апостолите и ги събира от всички краища на света в Йерусалим. Онзи, Който дал огнената колесница на Илия Тесвитянина, на която той се възнесъл на Небето, Който взел апостол Филип и го пренесъл от Газа в Азот, както се казва в „Деянията”, Той и изпратил за всеки апостол отделен екипаж, не такъв, с какъвто пътуваме ние, но във вид на светъл облак, и той пренесъл всеки от тях в Йерусалим.
Апостолите почели Майката на Господа и изумени на третия ден видели, че тялото Й в гроба в Гетсимания го няма. Така почели Пресвета Богородица и Ангелите небесни: те я приели след Успението, тържествено я посрещнали и завели в небесните обители. С изумление видели, как Пречистата Дева се издига по-горе от Херувимите и Серафимите, точно по думите на величанието: „Честнейшую Херувим и славнейшую без сравнения Серафим”. Ангелите се удивляват! За пръв път те виждат, как човек с тяло влиза и се прославя в Царството Небесно.
Както се удивлявали те по време на Христовото Възнесение, когато видели, че се възнася Бог и Човек, съединен в една Богочовешка ипостас - а за въплъщение слизал единствено само Бог, така се изумяват сега, виждайки прехода на Небето на Божията Майка. До този момент те свикнали да приемат единствено само спасените и изкупени души на светците. А сега те приемат и тялото, Пречистото тяло на Божията Майка, което не удържали „гробът и смъртта”. Както ние се удивявахме, гледайки първия астронавт, когато той стъпи на Луната, така се изумили и Ангелите, като видели, че кракът на човека е стъпил в Светая Светих на Небето. Божията Майка – това е първата Жена „астронавт”, Която се издигнала по-високо от самите Ангели.
Накрая, Божията Майка почита народът, благочествият и вярващ народ. На Богородица са посветени най-много храмове и манастири. Пред византийските иконите на Божията Майка, (византийската иконопис е призната за догматическо свидетелство на Църквата) се палят най-много свещи. Към Божията Майка се обръщат в тежки минути скърбящите. Потоци сълзи се проливат пред Нейните свети икони. Любовта към Божията Майка е утвърдена дълбоко в сърцето на нашия православен народ.
Благословени мои християни, показах ви, кой почита Божията Майка. Но има и такива, които не Я почитат, а обратното, безчестят Нейния Лик.
По време на погребението на Божията Майка станало едно събитие, за което разказва свети Йоан Дамаскин. Както знаете, свети Йоан Дамаскин бил голям подвижник; пещерата му се намира в манастира на свети Сава Освещени в Палестина.
И така, свети Йоан Дамаскин казва, че когато апостолите и вярващите от първата Църква носели на носилото тялото на Божията Майка към мястото на погребението, то дотичал един евреин и искал да го събори на земята, но не успял.
Щом само докоснал тялото на Богородица, един Ангел невидимо му отсякъл ръцете и те останали да висят на носилото. Като видял такова чудо и усетил страшна болка, евреинът се покаял и помолил Божията Майка за прошка. И станало чудо: отсечените ръце зараснали обратно.
Тогава Богородица оскърбил един. Сега Я безчестят мнозина. Чувате ли? Антихристите-йеховисти не вярват в Божията Майка. Казват, че била просто Мария, като че става дума за някоя тяхна съседка леля Мара. Ето до каква степен унижават!
Еретиците-протестанти приемат именованието „Богородица”, но не приемат приснодевството на Богородица – друга хула. Небесния брилянт хвърлят в калта на чувствената любов и плътско смешение, съгласно тяхното хулно учение.
Виждаме и чуваме, как някои обезумели православни „свидетелстват”, че уж виждат Божията Майка и Тя им диктува разни послания. Става дума за така наречените „просветени”. Тези безумци биха искали да вложат в устата на Богородица своите собствени глупави измислици.
И още вижте, как жените оскърбяват Божията Майка със своя предизвикателен външен вид лятно време. От една страна, се покланят на иконата на скромната Дева, а от друга – изкушават и тласкат околните към грях със своя предизвикателен вид. Това дори не се счита за грях, който трябва да се изповяда.
Божията Майка разбира се, много се огорчава от такова нечестие на народа. Верни, да се покаем, да почетем достойно Божията Майка; с болка и любов за ближния и за самите себе си да молим: „Пресветая Богородице, спаси нас, Твоите чеда!” Амин.
1Лук.1:48.
2Апостол Павел нарича Иисуса Христа «начатък от умрелите» (1Кор. 15:20) и «начатък, първороден измежду мъртвите» (Кол.1:18), апостол Йоан също: «първороден из мъртвите» (Откр. 1: 5).
3 Евр. 6:20.
4 Пс. 44:10.
източник: Света Гора. Ру
Юни 20, 2014 in Беседи, В търсене на вярата
Преди години имаше един духовник, кипърец, много, много добър. Отначало той беше в манастира Ставровуни. Тогава беше млад йеромонах. Когато ходих в този манастир, сам той ми разказа, че от там си беше заминал един светогорски отец, зилот, който бил старостилец. Когато говорим за зилотите, трябва да имаме в предвид, че това са фанатици – старокалендарци, които са осъдени от Църквата като разколници.
Казваше се отец Йоан. Познавах го. Беше от скита Света Ана. Напусна Света Гора и отиде в Кипър. Там се опита да създаде старокалендарна общност и често ходел в манастира Ставровуни, както ми разказа самия йеромонах. Постоянно говорил на отците от манастира за стария календар. Казвал и на този йеромонах, че Литургиите, които извършват не са Литургии, че Тайнствата, които извършват не са Тайнства, че нямат благодат, благословение и т. н.
Йеромонахът започнал да се разколебава вътрешно и да се пита: „Дали този човек говори правилно. Може би наистина не служа Литургия и не извършвам светите Тайнства, а играя пред хората едно театрално представление.” Това и други подобни неща го занимавали натрапчиво.
Един ден започнал да служи Божествена Литургия. Както си вървяла службата, когато стигнал до мястото, където трябва да каже „Да внимаваме, Светинята е за светите”, коленичил, благоговейно приповдигнал Светите Дарове и в този момент видял, че Хлябът станал Плът, червено Месо. Тогава започнала да го бори съвестта и да го изобличава за неговото неверие. Също се чудел как сега ще причасти монасите, когато Бог направил Светите Дарове да се превърнат в Плът и да станат Месо. Осъзнавал, че всичко е заради мислите и съмненията му. Всичко това го накарало да плаче. Коленичил отново и отново заплакал. Не можел да погледне към Месото на светия дискос. „И беше – казва ми – отче, Месо като от мускул, което не е тлъсто, а е червено. И там плаках, умолявах и молех Бога да промени това и Тялото да стане пак Хляб. Също се каех за помислите на неверие, които имах към Тайнствата.” Тогава влязъл клисарят и казал: „Отче, някаква беда ли ви сполетя, да ви помогна?” „Не, детето ми, отивай си. Греховете ми, за греховете си плача, не се нуждая от нищо, отивай си.” И пак се молил и след като плакал, много плакал, вдигнал боязливо със страх очите си да види какво става на Светия Престол. Месото започнало да се променя, като накрая станало бял Хляб, каквато била просфората. Изправил се спокоен, причастил с радост отците. Бил изпълнен с благодарност, успокоил се вътрешно, че Литургията е наистина действителна, правилна в Светия Дух, и че това, което му казал отецът, зилот и фанатик, че Тайнствата нямат благодат и, че ние новокалендарците сме извън Благодатта, извън Църквата и, че сме обречени на мъките на ада не е вярно.
Превод от гръцки
Източник: diakonima.gr
Юни 11, 2014 in Беседи
Ангел Божий, чедо мое, да те последва и да ти покаже Божия път за твое спасение. Амин, да бъде. Пожелавам ти Бог да ти дари душевно здраве, защото то е дар на осиновяване, който ще получат душите, които изцяло са се отдали на служба на Бога и Неговата любов.
Светът притегля младостта подобно на магнит. Светското има голяма власт над новопостроената душа, която едва – едва е започнала да разбира своето предназначение, целта на живота си и дълга, който я зове.
Приятелството със света (любовта към него) е вражда против Бога; който, прочее иска да бъде приятел на света, враг става на Бога (Иак. 4:4). Бог е приготвил наслаждение във вечността, тъй като Той и душата ни са вечни. Но никакво наслаждение на света не може да се сравни със святото и чисто Божествено наслаждение.
Светски наслаждения се получават с труд и парични разходи. Но след кратковременна наслада идват многообразни скърби и затова би било неправилно да наричаме това нещо наслаждение. Божественото наслаждение няма лоши последици; и духовната наслада долу на земята е начатък на едното вечно редуване на наслаждения и радост в Божието Царство. А изгнилият в наслаждения свят, напротив, ще трябва да бъде подложен на вечно осъждане с древния виновник на покварата – дявола.
Времето на живота ни, чедо мое, ни е дадено като злато, за да може всеки “да купи” своето спасение, и в резултат на “търговията”, която ще извършим, или ще забогатеем, или ще обеднеем. Ако използваме златото на времето за закупуване и увеличаване на духовното богатство, ще стане действително добри търговци (виж: Мат. 13:45,46) и ще чуем блажения глас: Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си ( Мат. 25:23).
След края на живота ни от всекиго от нас ще бъде поискан точен отчет за това как сме изразходили златото на времето, и горко ни ако сме го пропилели за кино, за развлечения, за блудни действия, за суетни фантазии и плътски утехи. Тогава какво оправдание ще може да изрече онемелия ни език или как ще може човек да повдигне очите си и да погледне към Христа, щом Той изброи безбройните си благодеяния, които безграничната Му любов е изразходвала за нас?
Сега, когато имаме време, сега, когато все още не цялото злато е пропиляно и още можем да се разпореждаме с него, да поразмислим мъдро и да отхвърлим разбойническия свят, крадящ го от нас, да го отхвърлим като умряло смърдящо куче, и да побързаме да купим за златото скъпоценни дела, които, бидейки изпитани с огън, ще станат пресветли, достойни дарове за нашия свят Бог и ще украсят светия и Небесния Иерусалим. Да не купуваме слама, тоест дела, заслужаващи мрак и мъчения, тъй като с тях ще слезем във вечния огън на геената, където множество прахосници на Божествени дарове ще жънат това, което са посели! А ти със сълзи сей добри дела и по време на посещението1 ще пожънеш снопи наслаждение на вечния живот!
1) Време на наслаждението или ден на посещението, съгласно тълкуванието на светите отци, е денят на Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос, “когато ще дойде в света да въздаде на всекиму според делата му”.
Източник: “Отечески съвети”, манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон
Април 15, 2014 in В търсене на вярата
Великият съвременен подвижник, проигумен на атонски манастир Филотей, старец Ефрем (в света – Йоанис Мораитис) е роден на 24 юни 1928 година в град Волос (Гърция). На 19 години той напуска света и се заселва на Света Гора Атон, като става послушник на светия старец Йосиф Исихаст, безмълвник и пещерник.
Мащабът на личността и делото на стареца Ефрем са достойни за неговия духовен отец. Той възражда обителта Филотей на Атон, а след това за кратък срок създава на Американския континент деветнадесет манастира, които се превръщат в духовен оазис за американци, жадуващи да получат Божия благодат. Сега старец Ефрем живее в основаната от него обител „Св. Антоний” в Аризона (САЩ) и непрестанно се моли за духовните си чеда и за спасението на целия свят.
Издателската къща „Света Гора” публикува уникален сборник с проповеди и беседи на стареца Ефрем Филотейски. Книгата, получила название „Изкуството на спасението”, е станала квинтесенция на неговия богат духовен опит, придобит в продължение на почти шестдесетгодишен монашески живот. Наставленията на отец Ефрем представляват истинско опитно богословие – старецът не теоретизира и не философства, а разказва за това, което му е било открито на върха на неговия духовен опит в резултат на дългогодишни непрестанни подвизи и духовна борба.
По-голямата част от проповедите и беседите, събрани в книгата „Изкуството на спасението”, е насочена към миряни и се отнася към периода на апостолската дейност на стареца в САЩ и Канада. Малко е известно за този период от живота на стареца, затова той заслужава отделен подробен разговор.
През 1960 година един от най-великите православни богослови на ХХ век о. Йоан Романидис (1927-2001) в писмото си към атонския монах и църковен писател Теоклит Дионисиатски пише: „Светогорците трябва веднага да изпратят свои представители в САЩ и да основат там монашески обители, в противен случай Православието на Американския континент неизбежно ще загине.” Няколко години по-късно намисленото е осъществено с усилията само на един човек, който успява да направи, на пръв поглед, невъзможното.
За пръв път отец Ефрем (Мораитис) идва в Канада през 1972 година по покана на духовните си чеда. Няколко години по-късно такива посещения в САЩ и Канада стават редовни. Старецът беседва с хората, наставлява, утешава, проповядва… Постепенно все по-очевидни стават потребността на американците от живото слово на Евангелието и тяхното търсене на истински духовен живот. В основата на мисионерската си дейност старец Ефрем поставя откриването на православни мъжки и женски манастири, които се превръщат в духовни центрове, привличащи хиляди неравнодушни хора, възприемащи обителите като „частица от Небето на земята”.
По думите на известен гръцки историк и богослов отец Георги Металинос, “православните манастири са най-ефективните мисионерски центрове. Животът в обителта, наблюдението за живота на монасите и участието в богослужението действат много по-ефективно върху преминаващите оглашение, отколкото сухите схоластични слова. Инославните искат да видят живото Православие и да се докоснат до него “отвътре”.
Манастири на стареца Ефрем се появяват в много региони на САЩ и Канада: Ню-Йорк, Тексас, Флорида, Вашингтон, Южна Каролина, Пенсилвания, Илинойс, Калифорния, Мичиган, Монреал и Торонто. Общият брой обители, основани от стареца Ефрем, към дадения момент възлиза на деветнадесет, а още два манастира са в процес на строителство. Този брой може да нарасне и още, защото много миряни жертват парцели и излизат с инициативи за създаване на нови и нови обители.
Всички манастири на стареца Ефрем са общежителни. Те се ръководят по атонски устав и в основата на живота им стоят заветите на Йосиф Исихаст. Много от живеещите в американските и канадските обители не веднъж са посещавали Света Гора и дори са прекарали известно време в атонските манастири, желаейки да се запознаят с монашеското предание от първоизточника.
В обителите, основани от Ефрем Филотейски, живеят хора от различни социални съсловия и националности: освен гръцки имигранти в САЩ, това са преминалите в Православие представители на различни народи и религии (мормони, мюсюлмани, индуисти, будисти, иудеи, католици и протестанти).
Към момента на установяването на стареца Ефрем в САЩ американската Православна Църква се е намирала в дълбока криза. Модернистичните нововъведения на архиепископ (по-късно Вселенски патриарх) Атинагор (Спиру)[i] са довели до загуба от Църквата на нейния исихастки и аскетичен характер. Американското Православие е изгубило духовната си дълбочина и вселенска перспектива, превръщайки се само в етнографски клуб за имигранти, на които им е мъчно за своята родина.
Старец Ефрем спасява американското Православие от разтварянето и асимилацията по протестантски образец. Неговата дейност подпомага излизането на Църквата от нейната национална затвореност и идването в нея на нови хора.
Първоначално православните среди се отнасяли към стареца Ефрем с предпазливост. На пръв поглед, християнството на Ефрем Филотейски изглеждало прекалено сурово и аскетично, но когато хората се запознали по-отблизо със стареца и неговите ученици, ледът на неразбирането се стопил: гърците-имигранти обикнали обителите на отец Ефрем от цялата си душа.
Днес хиляди хора от различни краища на САЩ и Канада пристигат в неделни и празнични дни в основаните от стареца манастири. Те с радост изкарват многочасови манастирски служби и променят отношението си към вярата под влияние на видяното.
Огромно влияние оказали манастирите на Ефрем Филотейски върху православните йереи, които служат в САЩ и Канада. Промяната на възгледите на свещенослужителите подпомогнала постепенното връщане към забравеното Православно предание в много американски енории. Днес много православни свещеници посещават отец Ефрем и основаните от него обители в търсене на духовна подкрепа. Под влияние на наставленията и призивите на Ефрем Филотейски мнозина американски свещеници станали противници на религиозен синкретизъм и икуменизъм, започнали да носят расо не само по време на богослужението, но и във всекидневния живот.
Центърът на мисионерското служение на отец Ефрем е манастирът „Св. Антоний” в Аризона, разположен недалеч от столицата на този американски щат, град Финикс. Към момента на идването на стареца Ефрем по-голямата част от местните жители са били мормони, сега някои от тях са приели Православието.
Обителта „Св. Антоний” е основана през 1995 година в безводна и суха пустиня. Първоначално старец Ефрем планирал да построи манастир на друго място, но по Божи промисъл обърква пътя и се оказва на пустинно място между градовете Финикс и Тусан. Очевидците разказват, че в този момент те ясно чули камбанен звън, който невероятно приличал на звъна в родната обител на отец Ефрем – манастира Филотей. „Ще построим манастира тук”, – казал тогава старецът. Владика Антоний, епископ Сан-Франциски, дълго не можел да повярва на тази история, докато изведнъж, няколко години по-късно, сам не чул подобен звън, когато наближавал строящия се манастир „Св. Антоний”. Както се разбрало след няколко минути, звънът имал свръхестествен произход, защото самите монаси не били камбани.
По благословение на стареца около манастира са били закупени 1200 декара земя и засадени с 3000 маслинови, портокалови, лимонови, грейпфрутови дървета, шамфъстък, лози и финикови палми. За да не изсъхнат растенията, е била необходима вода, която била открита по чуден начин в резултат на подземни проучвания. На стареца Ефрем му се явил преп. Антоний Велики и му посочил мястото за сондаж. На дълбочина 980 метра била открита вода, която се оказала достатъчна, за да превърне местността от пустиня в цъфтящ оазис. Сега в манастирската градина се отглеждат повече от две хиляди вида растения, въпреки че летните температури в Аризона достигат 40-45 градуса по Целзий. Навсякъде братята на манастира са монтирали лампи, направили са фонтани, пътечки.
Гледайки удивителната райска градина и величествените храмове, изградени от братята на обителта „Св. Антоний”, е трудно да се повярва, че когато тук за първи път пристигнали шест атонски монаха, тук не е имало нито вода, нито пътища, нито електричество. Първоначално за жилище на стареца Ефрем и неговите ученици служели четири каравани. Монасите трябвало да живеят и да работят в местност, пълна с отровни змии и опасни хищни животни. Местните жители смятали старец Ефрем за ненормален, защото искал да строи манастир в пустиня. Дори православните се съмнявали в успеха на неговото дело.
Но минало време и на мястото на неголемите каравани се появили храмове и здрави строежи, а братята се увеличили от седем на четиридесет и пет човека. Главният събор на манастира е посветен на преп. Антоний Велики и св. Нектарий Егински. Другите шест храма са посветени на преп. Серафим Саровски, пророк Илия, вмчк Пантелеймон, вмчк Георги, вмчк Димитър, св. Николай и св. Йоан Предтеча.
Към обителта е построен хотел, в чиито просторни и светли стаи могат да отседнат до 500 поклонници едновременно. Съгласно традициите на атонското монашество нощувките и храната се предоставят на гостите на манастира безплатно. В хотела поклонниците разполагат с неограничено количество плодове, освежаващи напитки, чай, кафе.
В щата Аризона обителта „Св. Антоний” се намира на второ място по брой посетители, отстъпвайки малко на Великия Каньон (Гранд Каньон) – една от основните забележителности на САЩ.
Манастирът „Св. Антоний” провежда мащабна благотворителна дейност. Монасите предоставят жилище на бездомни и помощ на всички, които се обръщат към тях. В град Тусон, разположен на юг от обителта, по благословение на стареца Ефрем е създаден център за подпомагане на бедни и самотни жени.
Игумен на манастира „Св. Антоний” е атонският йеромонах Паисий – един от петте първи заселници в обителта, който пристига в САЩ от Света Гора Атон заедно с Ефрем Филотейски. Самият старец Ефрем не се занимава с управленски въпроси, а е духовник на всички основани от него манастири. Също така отец Ефрем е духовен наставник на хиляди миряни, които пристигат в Аризона от всички краища на планетата.
Трудно е да се преувеличи значението на мисията на стареца Ефрем. „Ние, американските архиереи и йереи, в продължение на седемдесет години се опитвахме да привлечем хора в Църквата, провеждайки фестивали. Организирахме празници и тържества, черпихме хората с напитки, храни и развлечения. Ние забравихме молитвата, изповедта, поста, броениците – всичко, което съставлява Преданието на нашата Църква. Дори сме възпрепятствали създаването на манастири, защото мислехме, че са ненужни и че не могат да дадат нищо на нашата Църква. И ето дойде един мъничък човечец, без светско образование и богословски дипломи, без новаторски и смели идеи (които ние имахме в изобилие) и ни напомни за най-важното – за нашето Православно Предание. Той никого не викаше на танци и развлечения, а призоваваше към пост и участие в многочасови бдения. И хората откликнаха на неговия призив, дойдоха при стареца и го подкрепиха. Броят на идващите при отец Ефрем не се поддава на описание. Америка, която се е стремяла да излезе от задънената улица на културата на потреблението и робството на материални ценности чрез различни обществени течения (например, хипи) и източни религии, е открила за себе си истинското неизопачено християнство – Православието”, – това са думите на отец Антоний (Мосхонас), излезлият на покой многогодишен настоятел на православния храм в град Тусон.
По думите на отец Ефрем, дикеят на скита „Св. Андрей Първозвани” на Атон, „старец Ефрем е бил подложен на безпрецедентни и тежки клевети и обвинения”. Но въпреки постоянните поръчки на изобличителни репортажи по американската телевизия и други медии, той не е спрял, а е продължил своето мисионерско служение. Ефрем Филотейски е жив пример на велик подвижник, който с живота си е доказал истинността на думите на преп. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около теб”.
[i] Марш на Менделсон в храма след венчание, орган по време на богослужението и други подобни нововъведения.
превод от руски
Източник: Православие ру
Януари 30, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
С плач се появява човек на белия свят; с плач и скърби живее; със сълзи и страдания си тръгва от света.
О, сеута на суетите! (Екл. 1:2) Сънят свършва и човек се събужда в реалността на истинския, същински живот. Никой не забелязва как суетният живот отминава. Летят годините, тичат месеците, изтичат часовете, незабележимо се топят секундите и без никакво предупреждение пристига телеграма: Направи завещание за дома си, защото ще умреш, няма да живееш (4Царств. 20:1).
Тогава става ясна лъжата и човек разбира колко голямо е било влиянието, което светът е оказвал върху него. Човекът се разкайва, обзема го тревога, търси отминалото време, готов е да даде всичките си богатства, за да купи поне един ден за покаяние и причастяване със Светите Тайни, но уви, сега няма никаква снизходителност към него. Снизходителност му е била оказвана по-рано в продължение на много години, а той е пропилял времето си по пазари, заведения, кина и във всяка срамна похот.
Кой мъдър търговец, щом забележи измамата на преходния живот, не ще се изхитри да прати стоката си на небето, преди да свърши празникът на живота, та да я намери с лихви в банките на небесния Божи град! Блажен е този мъдрец, защото вечно ще води щастлив и безгрижен живот, докато глупавите, пияниците, користолюбците, сребролюбците, блудниците, убийците и цялото множество подобни на мен грешници, и от тях – пръв аз, ще бъдат хвърлени в пещта на неугасимия огън!
Сега, докато грее слънцето и денят дава сладката си светлина, да вървим бързо по пътя на поправянето, докато не ни настигне нощта на бъдещето, когато вече няма да можем да продължаваме хода си. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2Кор. 6:2) – гласят безсмъртните думи на апостол Павел.
Из “Отечески съвети”, изд. славянобългарски манастир “Свети Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007г.
Септември 28, 2013 in Отечески съвети
Светият Бог допуска на любещите Го да им се случват изкушения, за да ги научи на борба. Когато Божията благодат отстъпва, тогава се издига облак от изкушения и човек стига дотам, че казва: “Ето, Бог ме изостави!”. Хиляди помисли, задух на душата, навсякъде мрак и грях!
Всичко това го прави светата Премъдрост, светият Бог, и ние се научаваме, че само Бог може да ни спаси и, че без Бога всичките ни трудове са боклук и слама, които ще бъдат разпилени при най-слабия ветрец на изкушение, и ще стане явно, че сме ръждиви ламаринки, слаби и негодни да се противопоставим на нито едно изкушение без съдействащата благодат на светия Бог.
По този начин благодатта на Божествения Промисъл ни дава урок по самопознание, тоест по истинско, съзнателно, твърдо и непоклатимо смирение, защото без него не ще можем да построим духовна сграда.
Господ ни довежда до отчаяние, за да бъдем принудени да Го призоваваме скръбно и горестно, та по време на вопъла към Него, устата и сърцето ни да се освещават.
На всичко това ни учат изкушенията. Да се молим Бог да ни укрива от изкушения, но ако такива дойдат, трябва да ги понасяме с търпение и мъдрост, та да получим от тях полза. Затова имай търпение във всичко и се спасявай.
Из “Отечески съвети”, изд. славянобългарски манастир “Свети Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007г.
Септември 3, 2013 in Външни
Болката съкрушава съществото човешкото. Тя е огън пояждащ.
Житейската пътека – това са болка и сълзи; по нея навсякъде има тръни и бодили. На всяка крачка – Кръст, борба и скръб, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва като с остро копие. Ако можехме да вземем земята и като гъбка да я изтискаме, биха потекли кръв и сълзи.
Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той – казва псалмопевецът, (Пс. 102:15) [1].
Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката ни води към радост. Розата създава бодли, а от бодлите израства роза. Дъгата обикновено се появява след буря. Бурята трябва да отмине, за да започнат да се виждат на небето звездите.
Разсъждението, просветено от християнската вяра и любомъдрие, ражда способност прозорливо да гледаме в дълбочина на нещата. В болката то вижда радост и надежда, защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.
За да създадем шедьовър в изкуството се изисква усилена работа с чука. Великите души дължат своето величие на тежки скърби. Златото и скъпоценните накити отначало минават през огнено горнило.
Болката съкрушава същество човешкото. Тя е огън пояждащ. Тя е буря и щорм. «Вътрешностите ми са като развълнувано море, не намират никогда покой, – казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват едновременно заедно всички. Кръстът тогава е твърде тежък. Напрежението стига своя апогей. Душата изпитва такава тежест, че едва се крепи. Всичко наоколо и вътре ни се вижда черно. Наоколо мрак, наоколо безизходност. Свети Григорий Богослов кзава: „Доброто отмина; бедите предизвикават и явстват; пътят минава всред нощ; отникъде фар не се вижда, Христос като че ли спи” [2].
Житейските скърби са като копия и ножове. Копия и ножове, които безмилостно разкъсват и раздират сърцето, изгарят и парализират, обезсилвайки го съвсем.
Единственото, което ни остава в такива моменти, – е да въпием, да плачем и едновременно горещо да се молим на Бога:
„Помилуй ме, Господи, … потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки ” [3], „Сърцето ми стана като восък, разтопи се…” [4], „Помилуй ме, Господи, защото съм в утеснение… изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм в сърцата като мъртъв…” [5], „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?” [6].
Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е сплетен от тръни. Понякога пътят на живота му се удава като песен и радостна симфония, но по-често този път минава само като безкраен скръбен траурен марш.
Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Той е изучаван от философи и социолози, психолози и многожество други. Но истинният му отговор – е в християнството, във вярата, в Закона Божий.
Този отговор е двойнствен. От богословска страна, болката е резултат от падение, както и другото зло. Тя е резултат от неправилно използване на свободата, плод на непослушание. От страна етична и нравствена, тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.
„Ще почитам винаги Бога, – казва св. Григорий Богослов, – каквито и изпитания Той да допусне да ме постигнат. Болката за мен е лекарство на спасение” [7]. А св. Василий Велики казва така: „И тъй като Бог ни приготвя венеца на Своето Царство, то повод за добродетелта нека бъде болестта” [8].
Скърбите, – казва св. Йоан Златоуст, – ни поставят по-близо до Бога. И ако мислим за ползата от скърбите за вечността, то няма да скърбим [9].
Свети апостол Павел, претърпял толкова гонения и скърби, цял уязвен от „Господните рани”, учи, че Бог допуска човек да страда „за полза, за да сме съпричастни с Неговата светиня” Евр. 12:10 [10].
Бог има хиляди начини, да ти покаже Своята любов. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословие. „Скръбта ви нека се обърне в радост” – казва Господ, (Йоан. 16:20) [11].
Каквото е сражението, такава е и победата. На небесното тържище няма евтини неща. Времето на страданията и жертвата е време на благословение: след всеки кръст – има възкресение. Какво от това, че сега ние страдаме и непрестанно ридаем? „Еже бо ныне легкое печали нашея, по преумножению в преспеяние тяготу вечныя славы соделовает нам” – казва апостол Павел. 2 Кор. 4:17 [12].
Човекът, който претъртърпява страдания, е истински подвижник, удържащ славни победи, и в пълнота ще получи като награда вечни блага. „Ихже око не виде, и ухо не слыша, и на сердце человеку не взыдоша, яже уготова Бог любящым Его”, – казва апостол Павел в Посланието към Коринтяни 1 Кор. 2:9 [13] .
Този, който гледа страданията през призмата на вечността, е вече победил. Той е избраник, с непреклонна вяра в Бога достигнал до радост, вкусил благостта на Господа; той – е потенциален венценосец. Той може след апостол Павел победно да възкликне: „Подвигом добрым подвизахся, течение скончах, веру соблюдох: прочее убо соблюдается мне венец правды, егоже воздаст ми Господь в день он” 2 Тим. 4:7-8 [14].
В такова духовни измерение преодоляването на болката и преобразяването й в изкупителна радост става реалност. Това е промяната, извършвана със силата Божия. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за човека плътски – е мечта, то за вярващия това е великото чудо на промяната Божия.
Духовното отношение към страданията дава решението на великия въпрос и води от мрака към светлината.
И тъй, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни постигат, като към благословение Божие. Зърното в земята се тъпче, разлага се и тогава произвежда живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Велико е благословението Божие на полето на сълзите – благословението, което придобива онзи, който истинно вярва благодарение дара на разсъждението. Благословение Божие и милост почиват върху онези, които са минали през горнилото на многообразните скърби, укрепени от Божията сила и разсъждение.
Тях ги очаква безсмъртна и всеблага почивка в Бога! Амин.
Източник: Царство малое
[1] Пс. 102:15.
[2] св. Григорий Богослов «Писма. Към Евдоксий, ритор».
[3] Пс. 6:3, 4, 7.
[4] Пс. 21:15.
[5] Пс. 30:10-11,13.
[6] Пс. 41:4,6.
[7] св. Григорий Богослов «Стихотворения. За болестта».
[8] св. Василий Велики. “За това, че Бог не е виновен за злото”.
[9] «Тълкувание на отец наш свети Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски, върху свети евангелист Йоан», беседа XXXV-та.
[10] Евр. 12:10.
[11] Йоан. 16:20.
[12] 2 Кор. 4:17.
[13] 1 Кор. 2:9.
[14] 2 Тим. 4:7-8.