Думите на стареца Порфирий, наситени с дълбок смисъл трябва да се препрочитат многократно, отново и отново да се замисляме над това, за което ни говори той. Някои кратки фрази (например, „причина за унинието е твоят огромен егоизъм“) на пръв поглед не ни се струват засягащи темата на нашата беседа. Но именно в тях се разкрива истинската причина за нашето безпокойство и униние, открояващо собствения ни егоизъм. Той не ни дава да приемаме спокойно равнодушното отношение на обкръжаващите ни или развитието на събитията, различно от онова, което сме запланували в наша угода.
Бихме желали беседата със стареца Порфирий да помогне на всички ни да влезем в християнския свят на смирение и радост, който е Христос.
Ние винаги търсим радост и сърдечен покой, но ежедневно преживяваме скърби и изпитваме униние. Старецът Порфирий говори с любов и мъдрост на своите чеда за този способ, с който една печал може да се превърне в радост.
- Веднъж при мен дойде една жена и ми каза, че страда от униние. Тя ме помоли да й дам съвет как да се справи с това състояние. „Аз дойдох сега, защото мъжът ми ме наруга. Извърших грешка, той се разгорещи и се държа с мен отвратително. Затова и ме обхвана много силно униние. Вечерта не ядох нищо, цяла нощ ми бе мъчно. Бях като в бездна, в мрака на отчаянието. В главата ми се въртяха мисли: „И защо ми е нужен такъв живот? Защо? По-добре да не живея!“ Те усилваха унинието ми и ме караха да мисля за самоубийство. Заспах. На сутринта не бях на себе си, мъжът ми опита да ме заговори, аз не му отговорих нищо. Той стана, направи си кафе, предложи и на мен, аз му отказах, той излезе“.
А тя, увита в одеяло, (говоря ви по нейния разказ), нищо не хапнала и преживявала, ако може да се каже така, своето униние. Това неприятно чувство, то те бичува и парализира. Нито можеш да мислиш, нищо… През цялото време мислиш само за едно и също. При това и смяташ, че си мислиш за сериозни неща, ставаш пленник на една идея. Аз й казах: „Знам едно много добро лекарство, но е нужно да се отнесеш внимателно към онова, което ще ти кажа“. И я попитах – а не се ли случи след онова униние някакво приятно събитие? И тя ми отговори, че да: „Бях още в леглото, когато в десет и половина чувам някой да звъни настойчиво на вратата – звън-звън-звън. Станах, още увита в одеялото, както бях от вечерта, наметнах си палтото и отидох да отворя. Влиза моята стара приятелка, с която учих заедно в „Арсакио“, и така радостно ме прегръща, целува ме и казва: „Сега ще ти кажа една приятна новина“ (просто подскачаше от удоволствие). От Кайро пристигнала еди-коя си, отседнала в хотел „Пангио“ на Омония. Разцелувахме се. А моята приятелка все говори и говори – помня всичко в подробности… – за това, как учихме заедно, а после тя заминала за Кайро – да преподава в един гръцки факултет. И така. Аз се съвзех, въодушевена, приятелката ми говореше само за хубави, приятни, радостни неща, и аз тръгнах с нея, взехме такси и отидохме на Омония, в „Пангио“. Там беше прекрасно, всички бъбрехме заедно, след това излязохме – нашата приятелка трябваше да си купи нещо и да изпълни някои поръчки…“ Попитах: „Е, и как си прекара?“ „Унинието се махна като с ръка“ – отговори ми. – Наистина ли?“ – „От момента, в който се появи приятелката ми, всички лоши мисли отлетяха“. – А колко време преди това беше в униние?“-„ От предиобяда на предишния ден. Пленница съм аз, пленница. Не можех да си намеря място, мъжът ми беше сърдит, излезе в същото лошо настроение, а аз после преживявах…“
Тогава й казвам: „И какво мислиш за всичко това?“ – „Просто не му обърнах внимание. Сега когато ти, Геронда говориш с мене, виждам, че е важно“. Аз я попитах: „Ти можеш ли да свириш на пиано?“ – „Да, някога умеех да свиря на фортепиано, но го изоставих от униние, поддържам се с лекарства. Нямам желание – казва, нито да водя домакинство, нито да се занимавам с музика, както преди. Всичко изоставих, всичко забравих“. Тогава започнах да говоря с нея за музика. „Но повече от всичко на света – добавих – е да имаш любов към Бога – това е великото нещо, което пленява душата“.
Любовта към Бога – това не е просто действие на душата, насочено към Бога. Важното е , че вследствие на него Божията благодат изпълва душата и я прави друга. Тоест това, което е овладяло душата на тази жена, е било силата на нейната душа, което лукавият, вместо да й позволи да се въплъти в нещо друго, я е превърнал в униние и така я е измъчил.
Посъветвах я да започне постепенно да свири на пиано и преди всичко да се моли, като се стреми да разбере значението на молитвата като средство да познае и възлюби Бога. Приведох й примери, които често можем да видим – как някоя майка обича своето детенце, притиска го до себе си и го целува до самозабрава. Така и ние сме длъжни да възлюбим Христа, до самозабрава. Казах й по какъв начин може да превърне унинието в радост. В нашата православна вяра има множество примери за това. Нашите светии са изнамерили способ, с помощта на който унинието се превръща в радост – те са знаели, че предават себе си на Бога. Чрез любовта към Бога, молитвата и това, за което апостолите говорят с гордост – „радвам се в своето страдание“. У тях също имало силно съкрушаващо чувство на униние, но те се отдавали на Бога със силата на своята душа, претворявали го в радост и веселие чрез молитвата си към Господа.
Имах един съсед, който ми казваше: „Истинско безумие, какви хора са били тия апостоли!“ Аз се постарах да му обясня. „Колко добре би било, ако и с мен би станала такава промяна! Обхванало ме е униние. Похарчих толкова много пари, обиколих цяла Европа, джобовете ми са препълнени с лекарства…“ – каза ми той.
В това е и тайната. Много ми се ще да ви разкажа за това, което съм видял в живота си, за хората, които са били обладани от подобни – бесовски – преживявания, когато лукавият, „моето лошо аз“, се е захранвал от батериите на нашата душа, имаща сила за добри дела, молитва, любов, радост, мир, единение с Бога. Лукавият си е постигал своето и е отнемал от нас тази енергия за добри дела и я е превръщал в „печал“ и „униние“. Така го наричат т.нар. психиатри, а за нас това е „бесовско въздействие“. Ние го наричаме „празнота“, „помисли“, „бесът на празнотата“, „бесът на блудството“, „бяс“, „бяс“, „бяс“. Съществуват различни бесове за всяко бесовско въздействие, на което са подложени хората.
При мен беше един младеж, който се държал ужасно у дома си, издевателствал над родителите си и те много страдали. Тогава решили да го доведат при мен. Когато дойде, се занимаваше с градината, с това и онова, харесваше му да тича и да изпълнява задачи, дойде на себе си – изчезна всякаква угнетеност. Взе да чете книги, четеше за градинарство, за растенията, взе и църковни книги, четеше ги и беше много доволен.
И ето че веднъж ми казва: „Изпитвам голямо изкушение, Геронда, не мога да остана повече тук, вече те опознах добре, изправих се духом, но сега ме нападат много помисли и искам да си тръгна, не мога да остана повече тук“. Питам го: „Точно сега, в това време?“ – „Да. Не ми пречи, трябва да си отида“. Казвам му: „Добре. Но сега трябва да си почина. Можеш ли да ми почетеш малко? Да послушам Псалтира и да заспя така, потопен в неговите слова…“
Имам такава привичка – когато се потопя в нещо, то така ме обзема, аз заживявам с него, и ми става много приятно. Облягайки се на стасидията малко назад, потопен в нещо, което слушам, заспивам. Като шофьор на равен път – той се загледа в него, дръпне се назад, заспива, и колата отива настрани. Така съм и аз с Псалтира – ако лежа и внимавам в дивните му слова, веднага ме кара на сън.
Дадох му книгата, за ми почете. Пита ме: „А откъде да чета?“ – „Отвори, – казвам му, на кое да е място; най-важното, чети ясно, защото се дразня, когато четеш непонятно“. Той отвори Псалтира и започна: „Господ е мое просвещение и мой спасител, от кого да се убоя? Господ е защитник на моя живот, от кого да се страхувам?“ Започна да повтаря това непрекъснато, до момента, в който ми каза внезапно: „Геронда, заспа ли? Никъде няма да ходя“. – „Какво стана с теб?“ – „Е – казва – докато четох Псалтира, не знам как, но почувствах радост, така прекрасна, че не искам да ходя никъде. Знаете ли, всички тия остарели методи на невропатолози и психиатри… трябва да отида и да им кажа, колко грешат, когато дават на хората наркотични средства! Какво ли от тези „лекарства“ не съм вземал! Просто се помолих, слушайки Псалтира, както ми каза ти, Геронда, и ето, моля ви се – бесът изчезна“. Казвам му: „И какво сега?“ – „Искам да остана с тук, при теб“. „Е – казвам му – тогава чети, и ката се измориш – спри! Дотогава ще съм заспал. Остани“. Когато се събудих, той потвърди думите си: „Край, оттук повече не мърдам“.
Ето и тази жена, за която ви говорих в началото, пак започна да се занимава с музика, отиде и се изповяда пред един свещеник (той се оказа много добър, просто свята душа). Тя се занимаваше всеки ден с нещо – ходеше на изповед, други неща… По-нататък доведе и мъжа си, той също се изповяда, напълно се промени и техният живот се нормализира.
Ето в това е тайната – как човек може да се промени? Ако осъзнае, че това, което живее в него е зло и се замисли за доброто. Малко трудно е, но ако се подготвиш… А подготовката се съдържа в придобиване на смирение – е! Именно в смирение. Такива хора, склонни към униние, нервни, разстройващи се по всякакъв повод, не понасят да ги докоснеш, да им дадеш съвет. Но само разумът казва „невъзможно е“. Аз им казвам: „Направи така, както те съветвам, бедничкият ми, и зарежи онова, което ти казва разума. Кажи: Ще послушам своя Старец“. – „Ама не, не мога да направя това“. Разбирате ли? В това се проявява нещо бесовско, нещо, което живее в човека, както в дивака посред пустинята. Искам да кажа, че да се промениш, не е проста работа. Това е изкуство, и то се състои в това, не просто да се промениш, а да успееш да привлечеш Божията благодат. Именно тя ще ти помогне да се съединиш с Бога и да се предадеш на Бога, и тук вече не става въпрос за това, да мислиш и премисляш , как ще дойде противоположния дух и ще ти нанесе удар отзад. Него вече го няма, той си е заминал, разбра ли? Ти си го прогонил, без да го осъзнаваш.
Сега ти си се посветил на друг и живееш в него и вече не мислиш, какво прави бесът зад гърба ти. Всички тия бесовски преживявания, които наричаме леност, отпадналост, празнота, безнадеждност, разочарование… – как още ги наричат, а – неувереност… Наричат ги с много имена, измислени от психиатрите, за да не употребяват думата „бяс“. Нали всъщност „дявол“ е догматическа отлика на нашата вяра. Ако я изкарат от Православието, то всички религии ще си заприличат. Разбирате ли?
И така, това е велико изкуство – да се предадеш на Божията любов. Най-великото от всички. Разбира се, ти можеш да правиш сам много неща по човешки, но най-великото е – да се предадеш на Божията любов, да служиш на Бога, да се молиш. Но ако не се научиш на смирение, то каквото и да правиш, няма да успееш. Само прибягвайки до наркотични средства, ще се мъчиш да се успокоиш и да заспиш. Но нищо няма да се промени. Не си набивайте в главата, че можете да се излекувате с помощта на добри лекари или добри лекарства. Вероятно, в момента когато лекарството действа положително, ще се въодушевите, лекарят ви е дал лекарство и то ще помогне. Но скоро изкушението отново ще те настигне. Великата тайна е в смирението.
Още нещо искам да ви кажа – нужна е работа, нужен е интерес към живота, към изкуството, градината, цветенцата – всичко това е важно. С какво ще ви помогнат психиатрите, психоанализаторите, психотропните вещества и наркотиците? По-добре изучавайте Свещеното Писание, имайте интерес към православната вяра, към любовта Божия.
Идете си с мир.
източник: Православие ру
