Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем

Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Папа-Ефрем Катунакски Старецът Калиник Исихаст Поучения на стареца Арсений Исихаст Да се научиш да обичаш Бъдете будни и се молете

Един игумен от област Македония посетил стареца с двама богослови и един студент. Един от богословите поискал да им обясни благоуханието на светите мощи. Старецът свел глава към сърцето си, отдалечил се от събеседниците си и се помолил. Внезапно мястото се изпълнило с благоухание. Всички се спогледали и плачели. След няколко минути старецът им казал: понеже не можех да ви обясня с думи, се помолих Сам Бог да ви го покаже.


И ние лично установихме много пъти, че от устата му, когато говореше, излизаше благоухание, и лицето му сияеше, когато служеше. Ръцете му и цялото му тяло благоухаеше. Също така мнозина признават, че когато ги благославял, чувствали сърцето им да гори.


На един монах, който го посетил за съвет, прочел специална молитва и му казал: „Ех, ех, плодородна нива, но пълна с трева и плевели!”. Тоест това било символ за страстите на вехтия човек, които сме длъжни да изкореним.


На негово духовно чедо, което го попитало за силата на молитвите на монасите на Света Гора, казал, че помолил Бог да му покаже тази сила. Така една вечер в молитва видял как от земята се отправят огнени стрели – от манастирите – към небето, като огнена река.


Старецът казваше: “Света Богородица винаги е с нас. Ние не го усещаме. Не ни е от полза да я видим, защото ще се възгордеем.” Той обаче я виждал. Веднъж видял нашата Владичица да прекосява стаите на каливата му и да показва своята благосклонност към цялата му дружина. Тези, които срещали особени трудности и скърби, ги пращал в манастира Дохиар да се помолят на чудотворната икона на Света Богородица Скоропослушница. Сам той получавал директно решение на личните си проблеми от тази икона.


Един светогорски старец, докато папа-Ефрем още бил жив, го видял във видение сред божествена светлина. Папа-Ефрем го посъветвал да води дружината си към по-интензивен вътрешен живот.


Един монах притискал стареца си да го ръкоположи за свещеник. Той не приемал. Неговият старец помолил стареца Ефрем да се помоли, за да му даде Бог известие. В молитва изложил въпроса пред Христос, за да получи известие. Тогава благодатта му показала монаха в прегръдка с дявола. Разбрал, че той бил пленник на страстите си и не е достоен за Свещенство.


Когато монасите от неговата нова дружина го питали с любопитство за свръхестествените известия, които имал от Бога, той им казвал, че „наистина свойствата на благодатта са свръхестествени. Но аз ги приех от стареца Йосиф”, тоест от стареца си. Друг път казвал: когато пращах послушника ми в някой манастир, по работа, и аз вървях с него мислено и чрез благодатта виждах ума и мислите му, какво ще му се случи, кого ще срещне и въобще го съпътствах докато се върне. Знаех всичко, което се беше случило, дори още преди той да ми разкаже нещо.


Същото ставало със стареца му Йосиф, който проследявал родния си брат Атанасий с всяка подробност в послушанието, на което го пращал. Когато о. Атанасий правил грешки и пропуски, старецът Йосиф казвал: „Виж сега какво направи и предизвиква изкушения в себе си!”.


Един посетител разказа на един брат от манастира ни следния случай, който сам преживял: мислех да стана монах, но не се решавах. Посетих стареца в Катунакия за съвет. Когато влязох в килията му, цялата благоухаеше. Благоуханието идваше от стареца. За момент лицето му засия и се обля в светлина. Когато го попитах по въпроса, който ме занимаваше, ми отговори: „Ще станеш, детето ми, монах, но ще се забави.”


Каза отново: да видиш какво прави сатаната, за да влезе в някой манастир! Видях го, когато посетих едно манастирче, където цяла нощ се опитваше да влезе и да свърши своята работа. Беснее, защото монасите ще му вземем славата, която е имал преди да падне.


На един брат-мирянин, който го попитал за Иисусовата молитва, казал следното: отдели половин час от денонощието, за да изричаш молитвичката. Когато можеш. По-добре вечер. Да я казваш без да държиш броеница, умолително, с плач. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Работи върху това и ще видиш какъв плод ще даде. От половин час ще стане един час. И внимавай в онзи час. Или телефонът ще зазвъни, или ще помислиш „трябва да свърша еди-коя си работа сега”, или ще те налегне сън, или някакъв хулен помисъл ще те порази. Нищо. Изключи телефона.


Свърши си работите и прави това половин час и ще видиш. Посадил си едно дърво и утре-вдругиден ще върже плод. И св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики от това започнали и станали светилници на вселената. Св. Симеон Нови Богослов, бидейки още в света, видял нетварната светлина. Мирянин бил. Колко миряни изглеждат така външно, но дълбоко в тях са калугери! Молитвата, броеницата, милостинята побеждават Божията милост. Никой грях не е по-голям от Божията милост. Една молитва с броеница, която отправяш за брата си, за сродника си, не остава напразно.


Бог ще му помогне, когато се окаже в трудно положение. Броеницата не само помага, но и душата от ада може да извади! Такава сила има молитвата. Святост-добродетел-борба.


Човекът, който хвали ближния си и осъжда себе си, стига до святост.


Ако искаш от другия, понеже те е наскърбил, да ти отдаде поклон, не си добре, не вървиш по пътя на калугерския живот.


В Патериците се казва, че авва Нистеро придобил известност на свят мъж. Отишъл някой и му казал „Каква добродетел си упражнявал, отче, и стигна до такава духовна висота?”. Той казал „Откакто влязох в манастир, си казах – аз и магарето сме едно. Колкото говори магарето, когато го биеш, толкова ще говоря и аз”. Това била основата – че и да го бият, (казвал) „благослови!”. Сега ние стигнахме дотам една дума да не понасяме.


Човекът, докато е жив, трябва винаги да се подвизава. И първата борба е да победи себе си. Първият и най-главен враг на човека не е дяволът. А самият човек е заговорник срещу себе си. И това е така, защото не слуша другия, а слуша какво му казва помисълът му. Докато имаме толкова свети отци, на които да подражаваме, четейки техните творби, въпреки това много пъти егото ни завладява. Когато човекът победи себе си, той е най-великият великомъченик и победоносец пред Бога!


След като нашият Началник се възкачи на Кръста, и ние ще се възкачим. Той от една страна е сладък и лек, от друга е горчив и тежък. Съгласно произволението ни. Ако вземеш с любов Христовия Кръст, той е много лек, като гъба. Но ако го вземеш от другата страна, тогава е тежък и непоносим. И мен опитът това ме поучи. Божията воля да бъде. От Бога е било да стане така. И придобиваш мир. Ако кажеш „ама защо това, защо онова“, тогава не придобиваш мир. Тоест ако разчиташ на твоята преценка, ще сгрешиш и награда няма да имаш. Нямаш награда!


В теб да кипи радостта, и да не се вижда; в теб да кипи и скръбта, но да не го показваш навън.


Това е калугерът. Ти там и аз тук, и да се молим, като единият не чува другия. Можеш ти да се умиляваш и аз тук, и единият да не усеща другия. Това е по Бога. Ако го изявиш навън, или гордост ще те обземе, или… ще го загубиш.


Затова казвам, че където и да се озове човек, не трябва да се отчайва. Да не се обърква, да не се сащисва. По една или друга причина, Бог знае, изпитва те. Изпитва те: можеш ли да задържиш тази скръб? Мога. Ще ти дам харизма. Не можеш? И това, което ти дадох, ще ти го отнема. Аз не искам плашливи човеци. Не както изпратил Моисей съгледвачите, казва: „там видяхме и исполините… и ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.” (Числа 13:34). Нали? Да, но кой го казва това. Кой го казва? „Плашливият казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!” (Притчи 26:13). Плашливият човек нищо не струва. Докато смелият винаги излиза победител. Виждаш ли?


Оправданието не е записано в Писанието. Светците не само не се оправдават, но страдат доброволно за другите. Ти да поправиш себе си, не да чакаш другите. Ти да застанеш отдолу, да те тъпчат всички. Тогава си наред… Ти се запаси с търпение. Това е пътят на Кръста.


Човекът, колкото и да е мъдър, трябва да се съветва. Ние не сме богонаучени. Да попитаме и някой друг. Да попитаме, да се посъветваме. Е, нямаш ли някой човек по-добър от теб?


Ще проявяваш търпение в твоите страсти, ще проявяваш и в моите. Така ще станеш свят. Себеизпитване – ревност. Не оставяй себе си без надзор. Във всеки час да надзираваш, да изпитваш, да проверяваш себе си. Наред ли си в този момент? Ти като монах, ако си аскет, ако си подвижник, ще проверяваш себе си, как прекарах целия ден?


От вас зависи умът ви да е кротък и тих. Не зависи от изкусителя дали ви атакува или от поведението на вашия съподвижник, на вашия съобщежитийник. Ти самият ще станеш причина за твоето спасение, ти самият ще станеш причина за твоето неспасение, от теб зависи. Когато искаш спасението си, ще напрягаш духовно силите си.


В първите дни, когато идваме в общежитийния манастир, имаме ревност голяма като Атон. Тази ревност внимавайте да не отслабне, да не угасне, защото тогава не е добре. Можеш ли да увеличиш, да усилиш тази ревност? Достоен си за похвала. Внимавай обаче с тази ревност, имам предвид в послушанието, в молитвата, в себеукоряването, бдейки на службата, да не те унесе сънят, в стаята ти, да наглеждаш себе си, всичко това се смята за ревност. Ако ревността охладнее, тогава не вървиш добре. Затова поправи себе си, да не охладнее тази ревност, тази топлина. Блажен е онзи брат, който поддържа ревността от началото до края на живота си.


Защото не знаеш колко години ще живееш в манастира. Може да живееш пет години, може да живееш десет, може да живееш и петдесет, не знаеш колко години. Е, този е достохвален, който поддържа ревността си от началото до края на живота си.


Помисълът бива съден. От помисъла се разваляме и от помисъла се подобряваме (духовно). Калугерът няма дело, има помисъл. Помисълът ти е отишъл в нещо недобро? Отговорен си. Ще кажеш: ама помисълът на човека не може да се събере. Добре, когато се отдалечава, събери го отново.


Искаш да придобиеш молитвата? Искаш, когато казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” да текат сълзи като реки от очите ти? Искаш ли да живееш ангелски живот? „Благослови!”, „Да бъде благословено!” Послушание! Голямата борба на човека е да не вярва на помисъла си.

Казал ти е някой брат „Дойди, отче, да ми помогнеш тук”, „Да бъде благословено!”. Последвай този път, да видиш какво ще усетиш в себе си. Какъв мир, какво умиротворение ще почувстваш! А не „изчакай пет минути и идвам”… Това ще рече послушание. Да изкараш твоя помисъл и да чуеш какво ще ти каже старецът ти. Ако разсъждаваш върху това, което старецът ще ти каже, не си послушник, а изобличител на стареца.


Гордостта възпрепятства душата да влезе в пътя на вярата. На невярващия давам този съвет. Нека каже „Господи, ако съществуваш, просветли ме и ще Ти служа с цялата си душа”. И Господ непременно ще просветли една такава смирена мисъл и готовност за служение на Бога. Не трябва обаче да казва: „Ако съществуваш, тогава накажи ме”, защото, ако дойде наказанието, е възможно да не намериш сила да благодариш на Бога и да не се покаеш.


Тщеславният се страхува от демоните и става подобен на тях. Но не трябва да се страхуваме от тщеславието и гордостта, защото предизвикват загуба на благодатта.


Господ много ни обича. Но ние падаме в грехове, защото нямаме смирение. За да опазиш смирението, трябва да умъртвиш плътта и да приемеш Духа на Христос. Светците имали мощна война с демоните и победили чрез смирението, молитвата и поста.


Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? Трябва да обичаш всички хора, както себе си, и всеки час да си готов за смъртта. Когато душата помни смъртта се смирява, предава се цялата на Божията воля, желае да има мир с всички и да обича всички. Когато в душата дойде Христовият мир, тогава е благодарна и седи като Йов върху бунището и се радва, че вижда другите прославени и самата тя е най-незначима от всички. Тайната на смирението в Христос е велика и неизречена. Душата, която обича, желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, като вижда другите да са по-щастливи от самата нея, и скърби, когато ги вижда да се измъчват.


Господ обича хората. Въпреки това Той допуска скърбите, за да познаят хората своето безсилие и да се смирят и чрез смирението да приемат Светия Дух. Чрез Светия Дух всичко става хубаво, радостно, превъзходно.


Ако сме смирени, Господ от любов би ни открил всички тайни. Но бедата ни е, че не сме смирени, горделиви сме и пустославни за всяко незначимо нещо и така мъчим себе си и другите.


Достойни за съжаление са хората, които не познават Бога и ме боли за тях. Гордеят се, защото „летят”, но какво е достойното за удивление? И птиците летят и славят Бога. Обаче човекът, Божието творение, оставя Твореца. Но помисли, как ще застанеш на Страшния Божий Съд? Къде ще избягаш или къде ще се скриеш от лицето на Бога?


Съществуват много видове смирение. Някой е послушен и за всичко укорява себе си, и това е смирение. Другият се покайва за греховете си и смята себе си за мерзост пред Господ, и това е смирение. Обаче друго смирение има този, който чрез Светия Дух е познал Господа. Той има друго познание и друг вкус. Когато душата чрез Светия Дух види Господа, колко кротък и смирен е, тогава и тя самата се смирява напълно. И това смирение е своеобразно и никой не може да го опише и се познава само чрез Светия Дух. И ако хората узнаваха чрез Светия Дух Кой е нашият Господ, тогава всички биха се променили: богатите биха оставили богатствата си, учените науките си, управниците тяхната слава и власт, и всички биха станали смирени, биха живели с голям мир и любов и на земята би царяла голяма радост.


Господи, дай на всички народи на земята да познаят колко ни обичаш и какъв дивен живот даряваш на тези, които вярват в Теб. Този, който има в себе си мира на Светия Дух, пръска мир и в другите. Но който има в себе си зъл дух, пръска и в другите злото.


Сам гневливият човек понася голямо мъчение от лукавия дух, поради гордостта си. Подчиненият, който и да е, трябва да го разбере и да се моли за душевно боледуващия си началник и тогава Господ, виждайки търпението му, ще му даде прошка на греховете и непрестанна молитва. Велико дело пред Бога е човек да се моли за тези, които го онеправдават и обиждат.


Поради това Господ ще му даде благодатта и чрез Светия Дух ще познае Господа. И така ще претърпява, заради Господа, с радост всички скърби и Господ ще му даде любов към всички хора и ще желае от все душа доброто за всички и ще се моли за всички, както за душата си. Господ ни е дал заповед да обичаме враговете и който обича враговете, се уподобява на Господа. Любовта към враговете не е възможна, освен чрез благодатта на Светия Дух. Затова, веднага щом някой те обиди, се помоли за него на Бога и така ще запазиш Божия мир в душата си.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Старецът Калиник Исихаст Поучения на стареца Арсений Исихаст Малка светогорска беседа Бъдете будни и се молете Небрежността – постоянна заплаха за вярващия