Нищо не се случва без Божието допущение

Юни 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Духовната борба на Великия пост

Март 16, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

В тези дни ние встъпваме на духовното поприще на благословения велик пост. Светият Велик пост е време на молитва, време на покаяние, на сълзи, на преобразяване на човека, период, който го възвежда на ново стъпало в духовния живот. Нашата Църква, като грижовна майка, грижеща се за своите деца – християните, е установила периода на Великата Четиридесетница като време на особено интензивна духовна борба, стараейки се да ни помогне да се освободим от пороците, да се очистим, да се приближим до Бога и да се удостоим да посрещнем Великия и Светъл празник на Христовото Възкресение.


Открай време християните и особено монасите са обръщали голямо внимание на този духовен период и са го смятали за свещен, защото той предполага както духовна, така и телесна борба. Това е борбата на въздържанието в храната, на всенощното бдение, борбата на очистването и борбата на духовните задължения, които са много повече, отколкото в останалото време. От всичко това произтича духовно пренастройване на човека, който внимателно се вслушва в гласа на своята съвест, за да поправи онова, на което може би по-рано не е обръщал достатъчно внимание, и да възрасне духовно.


Църквата ни помага и ни подкрепя в битката за очистване на нашата душа не само с наставления, но и с умилителните тропари и служби. Такива са прекрасните вечерни* Божествени Литургии на Преждеосвещените Дарове. Те ни носят велика полза. Херувимската им песен е изпълнена с духовност, богословска дълбочина и ангелско присъствие. Затова на тези великопостни служби трябва да се молим с голямо умиление. Колко чисти и непорочни трябва да бъдем, колко праведни душевно и телесно, причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, за да може Божията благодат да окаже благотворно влияние на нашите души и тела! Затова трябва да бъдем бдителни в живота си. И в килията ни, и в храма трябва да умиваме лицето си със сълзи, за да умият те и душата ни, като я направят достойна за причастие. Разбира се, дяволът често лишава всички нас, и най-вече мен, от умиление. И тогава вместо сълзи често ни спохождат лоши помисли. Лошите помисли трябва да бъдат незабавно прогонвани още щом се появят, заедно със съпровождащите ги греховни образи. Ако лошите помисли ни надмогват или таим в душата си зло срещу нашия брат, ние не можем да с приближим до Чистия и Свят Бог на Любовта.


През цялото това време, на всяка великопостна служба се чете молитвата на преподобни Ефрем Сириец: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мен, Твоя раб. Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин”.


С тези думи светецът ни дава да разберем, че освен останалите добродетели, особено голямо внимание трябва да обърнем на това, което се споменава на края: на самоукорението в противовес на осъждането на брата, защото без любов към нашия ближен, ние няма да можем да направим нито крачка напред по пътя на духовното очистване. Ако не бдим над своите мисли, над своите думи и над сърцето си, въздържанието в храната няма да ни принесе полза. То е благотворно, само ако е придружено с любов към ближния и само ако не осъждаме другите. Когато ние не порицаваме братята ни, а осъждаме единствено себе си, тогава при нас идват любовта към ближния и любовта към нашата душа, грижата за очистването й и изпълнението на великия завет за любов към Бога и ближния. Любовта към Бога и към брата са двете велики добродетели, върху които се гради цялото духовно здание и, ако те липсват, всички останали добродетели остават без основи. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него” (1 Иоан 4:16).


Другото дело, към което с голямо усърдие трябва да принуждаваме себе си, е молитвата. Трябва да се молим с Христовото име без небрежност и без да губим времето си. При нашите всенощни бдения в килията трябва да полагаме всевъзможни усилия, за да не допуснем да ни овладеят сънят, леността или небрежността и да отдаваме себе си с пълна духовна готовност. Щом се събудим, първо да се обръщаме към молитвата, а след това да пристъпваме към канона, към молитвата по броеница, към изучаването на Свещеното Писание и към богословието. Трябва с особена готовност да отиваме в храма, за да преминем този период, придобили за душата си богати и благи плодове.


Постът, придружен с физически труд, способства за прощаване на греховете и очистване. „Виж смирението ми и моя труд и прости всичките ми грехове”. (Виж моя труд, Господи, и смирението ми, защото аз не мога да направя нищо без Теб, и ми прости всичко, с което съм ти съгрешил.) Подвизавайте се във въздържание от храна, в земни поклони, в молитви, в труд на сърцето и ума, защото този труд в име Божие е свят и ще получи многократно въздаяние от Господа, понеже за него човек се удостоява с венеца на честта и славата. Бесовете особено се боят от поста, защото той ги изгонва. „Този род (т.е. рода на бесовете) не излиза, освен с молитва и пост”, е казал Господ (Мат. 17:21). И затова светите отци непременно започвали всяко свое дело в име Божие с пост. Те вярвали във великата сила на поста, уверявайки че Светия Дух не осенява човека с пълен стомах. Всеки християнин, жадуващ за очистване, трябва да започне от неговите основи, които са постът, молитвата и трезвението. Съвместявайки пост, молитва и трезвение, човек възхожда на по-високо стъпало.


В минали времена светите отци имали един благочестив обичай. В навечерието на Великия пост те излизали от манастирите и се отдалечавали навътре в пустинята, където живеели в сурова аскеза до Лазарова събота, когато се връщали в обителта, за да отпразнуват заедно Вход Господен в Йерусалим. Някои от тях вземали със себе си само най-необходимата храна, други се хранели само с диви треви, за да се подвизават още по-силно в аскезата и пустиножителството. След това, през Великата Страстна седмица, те денонощно пребивавали в храма, вкусвайки ежедневно само по малко сух хляб и ядки. Господ ни сподоби и благослови да срещнем истински аскети, които не само през Великия пост, но и през цялата година се подвизаваха в пост и аскеза.


Такъв беше и приснопаметният мой духовен наставник – старецът Йосиф Пещерник, наречен така, защото живееше в пещера, където за пръв път го видях. В дните на Великата Четиридесетница старецът си налагаше най-строг пост. Такъв пост налагаше и на нас. От понеделник до петък, т.е. пет дни в седмицата, не се полагаше да вкусваме нищо, освен каша от 80 грама брашно с чиста вода, т.е. без олио. Това беше всичко. Малка купичка храна за цяло денонощие. И това на фона на тежка физическа работа с пренасяне на тежести на гръб денем и стотици земни поклони плюс продължаващи часове молитви нощем и то напролет. Целта на всичко това беше да очисти вътрешния свят на човека, да го направи по-праведен и достоен в Божиите очи, за да придобие дръзновение пред Бога и да може да се моли за целия свят. Защото на света са му необходими молитвите на светиите и особено на аскетите. Неслучайно свети Антоний Велики поддържал със своите молитви цялата вселена.


Не подлежи на съмнение, че постейки, ние трябва да се подвизаваме по силите си, в различна степен, защото сме различни. „Доброто, извършвано по недобър начин, вече не е добро”. Т.е., доброто не извършвано в благоприятно време, по добър начин, с добри средства и по възможностите на всеки, ще принесе не полза, а вреда. Постът е необходимост, той е благо, но той е средство, а не цел. А целта, към която е насочено това средство, се нарича смирение. Затова трябва да устройваме всичко по благословението на духовния си наставник, просветен от Светия Дух. Духовникът ще ти каже как трябва да постиш, кога да се причастяваш, как да победиш врага на човешкия род, какво да правиш тук, а какво там и така според усмотрението на духовния наставник трябва да устройваш живота си. Не си струва да извършваш нищо повече от необходимото, защото във всичко е нужна мяра. Без мяра няма да има и полза. И така, постът е свят, но той е само средство. Затова ние постим съобразно указанията на духовника и нашите телесни душевни сили. Достатъчно е да имаш добро намерение. Защото, по думите на свети Василий Велики, разликата в телесната издръжливост на различните хора е така голяма, както разликата между желязото и сеното.


В последните години на своя живот света Синклитикия страдала от туберкулоза на гърлото. Благословеното й гърло, непрестанно проповядващо Божието слово се покрило отвътре с гной. Устата й спасили неизброимо множество хора. И ето – дяволът изпросил позволение да изпита тези уста и Господ позволил да я порази с недъга на туберкулозата. Поради гноя, от светицата започнало да се разнася толкова силно зловоние, че даже монахините с мъка успявали да се грижат за нея. Те били принудени да използват силни благовония, за да могат да облекчат страданията й поне за малко. И ето – тези уста, които бидейки здрави, проповядвали и носели благо, по време на болестта наставлявали още повече. Какво проповядвали мълчащите и гноящите уста? Те беззвучно проповядвали велико търпение и смирение в изпитанията. Светицата водела велика борба, за да отрази нападенията на беса на нетърпението, ропота, умората и мъките на болестта. За какво би й бил нужен тогава постът? Затова болестта се счита за недоброволна аскеза. Един страда от рак, друг от диабет, трети от различни други болести, подлагащи го на многобройни изпитания. Как могат да се очистят тези хора? Как могат да видят Божията Светлина? Ще я видят, подвизавайки се в търпение и благодарейки на Господа. Защото търпението и благодарността заместват поста, който поради болестта си те не могат да спазват. Подвигът, който те извършват, е десетократно по-тежък от въздържанието от храна.


През великопостния период ние трябва да положим всички възможни усилия, за да очистим себе си. От аскетическата традиция знаем за подвижници, които са преживели целия си живот в пустинята в сурови и тежки трудове, в строг пост, в сълзи, в умъртвяване на плътта и във въздържание от всички останали удоволствия. И целият този труд, заедно с мислената борба, поставяща преграда пред въставащите желания, породил освещение. Затова всеки християнин, дори и този, които не е монах, но желае да постигне освещение, има право да се труди по този път и да получи въздаяние за трудовете си. Непорочността има голямо дръзновение пред Божието лице, защото и нашият Господ е непорочен, непорочна е била и света Богородица, и свети Йоан Богослов е пазел своята девственост, и много други светии. Цялата красота на Църквата се гради на чистота и непорочност. Когато сърцето ни е чисто и прекрасно, то ще излъчва благоухание и красота. И обратно, човекът с нечистота в сърцето ще я излее навън. Нека и ние се борим за очистване вътрешността на нашия съсъд, на нашето сърце, за да бъдем чисти и приятни в Божиите очи.


В историята на Църквата намираме многобройни примери за хора, които са станали угодни на Бога и са придобили истинско величие.


Великият подвижник авва Пафнутий, молейки се на Бога веднъж казал:


– Боже мой, на кого съм равен в добродетелите? Редом с кого ме поставяш?


И чул глас:


– В Александрия живее беден човек, обущар по професия. На него си равен в добродетелите.


– Възможно ли е това, аз аскетът, от млади години подвизаващ се в пустинята, да бъда равен на един мирянин и при това женен?


– На тебе казвам – нему си равен.

 

На следващия ден светецът взел тоягата и торбата си, сложил в нея малко сух хляб и тръгнал към Александрия. Като отишъл в града той намерил обущаря и му казал:


– Брате мой, как живееш, какво правиш тук?


– Сам виждаш, отче, аз съм грешен. Няма по-грешен човек от мен в целия свят.


– Може ли да поговорим?


– Може.


– В какво се състои твоята добродетел, как се подвизаваш?


– Каква добродетел у мен? Нима не ме виждаш? Живея в света и съм част от него. Вие монасите имате добродетели.


– Не, ти в нещо се подвизаваш.


– В нищо не се подвизавам.


– Господ ми откри това и затова не можеш да ме излъжеш. Аз Му се молих и той ми посочи теб, като равен на мен в добродетелите. Ти нещо знаеш.


– Прости ме, отче! Ако това, което правя наистина се зачита за нещо, то ще ти кажа. Аз съм женен. От момента в който възложих на себе си брачния венец, казах на моята жена: „ Ако ме обичаш, нека да живеем в чистота, като брат и сестра, за да се борим за освещаване на нашите души. Съгласна ли си?” „Съгласна съм.” – отвърна жена ми. И от тогава живеем в чистота и девственост.

 

Преподобни Пафнутий се подвизавал в пустинята и чрез аскеза и въздържание на сетивата се стремял да придобие чистота, за което в голяма степен съдействали и условията на неговия живот. А онзи, живеел чист живот заедно с жена, посред всички съблазни на света, но с Божията помощ достигнал същата степен на святост. И неговата борба била по-трудна от борбата на аскета. Но той доказал своето величие пред Божието лице.


Ето какво се случило с този обущар след това. Веднъж един християнин дошъл при преподобни Пафнутий и му казал:


– Отче, скарах се с един свещеник и не знам, проклел ли ме е или е казал лоша дума, но той вече почина, а ние така и не си взехме прошка един от друг. Какво да правя сега?


– Аз не мога да ти помогна, но мога да ти посоча един свят човек, който ще ти помогне.


– Кой е той?


– Отиди в Александрия там и там и ще намериш един обущар. Кажи му, че аз съм те изпратил. Разкажи му за твоят случай и той ще ти помогне.


Християнинът си помислил: „Господи, помилуй! Нима ако аскетът не може да ми помогне, мирянинът ще направи това?” Но, заради послушанието, отишъл, намерил същия този обущар и му разказал всичко. Обущарят му казал:


– Почакай, докато се стъмни.


Щом се стъмнило те отишли заедно пред един от градските храмове. Обущарят казал:


– Почакай тук.


А самият той – този свят и чист християнин – се приближил до главните врати на храма, осенил ги с кръстния знак и вратите се отворили сами. Вътрешността на храма цяла сияела в светлина и се дочувало ангелско пеене.

 

Обущарят влязъл в храма, огледал го, отново излязъл и казал на онзи човек:


– Влез в храма, погледни встрани на клиросите, може би ще намериш там твоят свещеник.


Онзи влязъл, а като излязъл казал:


– Там е – пее на левия клирос.


– Ела с мен.


Те влезли, светият християнин излязъл напред и казал на свещеника:


– Отче, прости този Божи раб, защото той като човек е съгрешил. Ти, като светец Божи, дай му прощение.


– Простено да му е и да си отиде с мир!


Когато те излезли навън, обущарят казал:


– Не разказвай на никого за това, което видя. Върви си с Бога и се спасявай.


Виждате ли, чеда мои, какво прави аскетическият труд? Какво прави духовната борба? Какво е извършил този мирянин за очистване на душата си? Нима само това, че е предложил на девойката, за която се е оженил, да живеят като брат и сестра? Разбира се не: те са постили, молили са се заедно нощем, и земни поклони са правили, и Евангелието са чели, и творенията на светите отци също, и в храма са ходили, и са се изповядвали, и са се причастявали, и лошите мисли са прогонвали – и така заедно са се борили. Затова и са се сподобили със святост в света.


Тази история ни показва, че ако и в света някой християнин встъпи в доброволна борба, няма да бъде отминат от Божията благодат. Но, намирайки си различни предлози, ние се оправдаваме с това, че живеем в света и не можем. Желанията ни побеждават. Какво ни е нужно?


Нужна ни е тази борба, както телесна, така и душевна. Трябва да управляваме своите мисли. Щом ни споходят лукави мисли, греховни фантазии, картини, лица, образи и сцени, нека ги изгоним веднага с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Защото ако умът бди и, въоръжен с Божественото оръжие, с името Христово, не пуска нищо такова, тогава бива смъртно поразен всеки враг на нашата душа, чието име е дявол, чието име е греховна фантазия, чието име е греховен помисъл. Защото, защитавайки по такъв начин душата си, ума и сърцето си, ние ще запазим цялата своя вътрешност непорочна и чиста.


Да встъпим в духовната борба, чеда мои, с още по-голяма сила и ще получим от това велика полза. Без да се потрудим, не можем да намерим благодатта. Земеделецът, който не е обработил своята нива, няма да види плод. Постът, придружаван, укрепван и обточен с молитва, с четене на Свещеното Писание, с трезвение, с участие в богослуженията, с изповед, със свето причастие, с добри дела и с дела на милосърдие, приготвя и украсява душата за среща с Великата Страстна седмица. И тогава ние по-силно ще почувстваме Великите и Честни Христови страдания, защото сърцето ни ще се смекчи, ще се преобрази и ще познае колко безкрайна е Божията любов към човека. Тогава с още по-голяма сила ще усетим в душата си радостта на Светото Възкресение, ще го отбележим с цялото прилягащо му благоговение и ще се сподобим да празнуваме заедно с ангелите Светата Пасха. Амин.


* Светата Литургия винаги е празник, тържество. Затова църковният устав предвижда през делничните, покайни дни на Великия пост да не се служи Литургия. За да не се възпрепятства причастяването на християните през тези дни, още в първите векове в Църквата се установила практиката на отслужване на т.нар. Литургия на преждеосвещените дарове. По своя чин тя представлява видоизменена вечерня, на която вярващите могат да се причастят със Свети Дарове, осветени преди това. В древност, за разлика от днес, тя се извършвала вечер. В наше време, в отделни поместни Църкви, с благословението на местния епископ, тази практика е възстановена, за да могат вярващите, мнозинството от които са на работа през седмицата, да участват във великопостното богослужение. Тук старецът Ефрем има пред вид тази практика. /бел. прев./


Болка и скърби в нашия живот.

Октомври 1, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

Пътеката на живота е болка и сълзи: по нея навсякъде са тръни и шипове. На всяка крачка – Кръст, борба и скърби, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва с остро копие. Ако можехме да вземем земята и да я изстискаме като гъба, щяха да потекат кръв и сълзи.

«Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той»,- казва псалмопевецът.

Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води към радост. От розата излизат шипове, а от шипа израства роза. Дъгата обикновено се появява след дъжд с гръмотевици. Бурята трябва да мине, за да започнат да се виждат звезди на небето.

Разсъждението, просветено от християнска вяра и любомъдрие, ражда способността прозорливо да се вниква в същността на немощта. В болката то вижда радост и надежда. Защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

За създаване на шедьовър на скулптурата се изисква усилена работа с чук. Великите души са задължени със своето величие на тежки скърби.

Златото и скъпоценните украшения отначало минават през огнената пещ.

Болката съкрушава човешкото същество. Това е изяждащ огън. Това е гръм и буря. «Като море, вътре в мен никога няма покой»,- казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват всички едновременно. Тогава кръстът е доста тежък. Напрежението достига връхната си точка. Душата изпитва такава тежест, че едва се държи. Всичко наоколо и вътре изглежда черно. Навсякъде тъма, навсякъде безизходност. Скърбите в живота са като копия и ножове. Копия и ножове, които безжалостно измъчват и разкъсват сърцето, запалват го и го парализират, напълно го лишават от сили.

Единственото, което ни остава в такива моменти, са вопъл, сълзи и заедно с това горещи молитви към Бога.: «Помилуй ме, Господи…потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки…», «Сърцето ми стана като восък…», «Помилуй ме, Господи, изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм като мъртъв…», «сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш

Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е изплетен от тръни. Понякога пътят на живота му върви като песен и радостна симфония, но по-често този път се получава само като безкраен печален траурен марш.

Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Изучавали са го философи и обществоведи, психолози и много други. Но истинският отговор е християнството, във вярата, в Божия Закон.

Този отговор е двойствен. От богословска гледна точка болката е резултат от падението, както и всяко друго зло. Тя е резултат от неправилното използване на свободата, плод на непослушанието. От етическа и нравствена гледна точка тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.

«Винаги ще почитам Бога - казва Григорий Богослов, - каквито изпитания и да допусне върху мен. Болката за мен е лекарство за спасение». Василий Велики пък казва така: «Понеже Бог ни приготвя венец за Своето Царство, нека болестта бъде повод за добродетел».

«Скърбите – казва свети Йоан Златоуст, – ни приближават към Бога. И ако мислим за ползата на скърбите за вечността, няма да се огорчаваме».

Свети апостол Павел, който претърпял толкова много гонения и скърби, целият уязвен от «язвите на Господа», учи, че Бог допуска човек да страда «за полза, та да участваме в Неговота светост».

Бог има хиляди начини да прояви Своята любов към теб. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословието. «Скръбта ви ще се обърне на радост» – казва Господ.

Каквато е битката, такава е и победата. В небесното купуване няма евтини неща. Времето на страданието и жертвата е време за благословение: след всеки кръст следва възкресение. Какво от това, че сега страдаме и непрестанно ридаем? «Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава»,- казва апостол Павел.

Човек, който търпи страданията, е истински подвижник, който печели славни победи и ще бъде напълно възнаграден с вечни блага. «Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат»,- казва апостол Павел в посланието към Коринтяни.

Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, е вече победител. Той е избраник, който чрез твърда вяра в Бога е достигнал радостта, вкусил от Господнята благост; той е потенциален венценосец. Той може заедно с апостол Павел победно да възкликне: «С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в ония ден Господ».

С таково духовно измерение преодоляването на болката и преобразяването ѝ в изкупителна радост става реалност. Това е изменение, извършвано чрез Божията сила. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за плътския човек – мечта, то за вярващия това е велико чудо на Божието изменение. Духовното отношение към страданиятя дава решение на великия въпрос и извежда от тъмнината към светлината. И така, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни сполетяват, като към Божие благословение. Семето първо се заравя в земята, разлага се и после създава живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Голямо е Божието благословение на полето на сълзите – благословение, което придобива онзи, който вярва истински, благодарение на дара на разсъдливостта. Божието благословение и милост почиват върху тези, които са минали през пещта на многообразните скърби, укрепени с Божията сила и разсъждение. Очаква ги вечен, безсмъртен и всеблаг покой в Бога! Амин.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева