Да внимаваме, да пазим ума си!

Февруари 9, 2018 in Видео, Начална страница





Ние предизвикваме Господа с нашите грехове

Януари 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Какво е кротост и коя е тази „земя, която кротките ще наследят”?

 

Кротостта, като качество на човека, е плод от действието на Светия Дух. Неин корен и източник е смирението, което също е Божи знак, защото смиреният по сърце Господ е едновременно и кротък, при това Неговата кротост се проявява в повече от Неговото смирение.

 

Смирението е дървото, а клоните на това дърво са кротостта. Не може да срещнем смирен човек, който понякога е гневлив, и гневлив, който да е смирен.

 

Ако погледнем към всеспасяващия Божий Промисъл по отношение на съществата, по-специално човека, ще се убедим в това, че Бог се отнася към нас с безгранична кротост, характерна за Него, като истински Отец.

Ние нарушаваме заповедите, предизвикваме Го, разгневяваме Го, а Той въпреки всичко продължава бащински да се грижи за нас, нима това не показва Божията кротост и Неговото велико смирение?

 

По своята природа, кротостта изгражда основата на личността. Правилно е да се каже че, Бог „учи кротките на Своите пътища” и „блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат 5:5).

 

Кое е интересно за тази земя, която Творецът обещава на кротките като дар? Земята е мястото на Божествените обещания, където те ще се изпълнят, и затова се нарича обетована земя. Всички тези обещания и дарове, Бог е подготвил от създаването на света, а ние ги пожертвахме със своите глупости, избрахме непокорството и независимостта от Бога.

 

Ако Бог и Отец по Своето човеколюбие не ни връщаха към живот, ние щяхме да загинем!

 

Знаем, че Бог е любов, „и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него.” (1 Йоан 4:16). Как може да пребъдваме в любовта, ако нямаме кротост и да пребиваваме в нейната противоположност: гняв, омраза, черна злоба?

 

Ако в човека няма кротост, тогава вместо нея цари безпорядък, несигурност и всичко, което този хаос и поквара съставляват. Техният край е смъртта и ада, от които ни пази Всеблаги Владико, с неизреченото Твое човеколюбие!

превод от руски език

 

 

Що е милосърдие и в какво се състои то?

Ноември 15, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Отговори на атонския Старец Иосиф Ватопедски на въпроси на поклоници


Как да опишем този съсъд на любовта, този инструмент и това средство, с които Творецът се отнася към Своите създания? Как да опишем тази добродетел, която се е нарекла дъщеря на Бога и разпоредителница с безчислените съкровища?


Когато преподобният Иоан Милостиви бил млад, той решил, че през целия си живот ще оказва състрадание на ближния и ще проявява милост. Тогава, приемайки облик на прекрасна принцеса, тази добродетел (тоест милосърдието), му се явила и му казала: “Аз съм първородната Божия дъщеря, и този, който ме предпочете и възлюби, него ще заведа при моя Отец!”.


Ето, това е милосърдието, и който възжелае истински да общува и да живее с Бога, нека се потруди да го придобие и даже да живее чрез него през целия си живот.


Не то ли, Божието милосърдие, е било причината, която е подбудила Бога да даде живот на създанието, да го направи причастник на Божествените съкровища на Своята съвършена Любов? Какъв още друг смисъл могат да имат словата на Свещеното Писание, които се отнасят към неописуемия и благ Бог, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни (Рим. 8:32)? Чий ум, чия мисъл и чий език може да опише или да изрази това дело на Божествено милосърдие?


Такова голямо значение придава Бог на милосърдието, че дори е казано: „милостта бива похвалявана на съда“ (Иак. 2:13).


Ето едно спасително и печелившо средство! Ето едно превъзходно и полезно мерило! Ето нещо, което всеки може много просто и винаги с лекота да изпълни по всяко време, на всяко място и при всякакви обстоятелства! Не би ни стигнало нито място, нито време, нито способности, ако бихме поискали да опишем колко пъти в историята не само ние, като разумни същества, но и неразумните творения са изпитвали на себе си действието на тази блажена добродетел – „праведният се грижи и за живота на добитъка си.“ (Притч. 12:10).


Ти, блажена дъщеря на Небесния Цар, подтикнала и своя Отец да се разпъне за тези, които са се отрекли от Него, съжали се над нас, ела при нас, жестокосърдечните, и ни дай от своето, за да се уподобим, доколкото е възможно, на тебе – защото не желаеш смъртта ни!


Както вече споменахме по-горе, милосърдието е действена и практическа любов, и следователно невинаги се проявява еднакво. Едно от свойствата на любовта, както го описва апостол Павел, е че тя не дири своето, тоест е безкористна, затова и този, който оказва любов чрез милосърдие, трябва да бъде безкористен. „Такава любов не безчинствува, не се сърди, зло не мисли“ (1 Кор. 13:5), но всичко покрива, всичко претърпява, на всички прощава, всичко понася, както и Сам нейният Бог-Отец.


Ако ние, следвайки всичко това при съответното разположение оказваме милост, по-лесно ще достигнем целта на предназначението си. И ако винаги удържаме в себе си образа на състрадателното милосърдие, ще успее ли да ни увлече беззаконие, мъст или желание, духовно или материално, да експлоатираме ближния – „тъй като само милосърдието ни убеждава да бъдем готови да полагаме душите си за братята“ (1 Иоан. 3:16).


Милосърдието не се ограничава нито от мястото, нито от времето – но човекът, движен от дълга на любовта, носи утешение винаги, когато най-много се нуждаем от него. Изобщо човекът е едновременно духовно и материално същество, и поради това милостта, която му се оказва, също може да бъде различна, в зависимост от необходимостта – но по възможност е нужно да благотворим на всички.


Обществото в по-голямата си част гледа на милосърдието като на оказване на материална помощ, тоест на удовлетворяване на материалните потребности на нуждаещите се.


Но освен това има още и духовни и етични потребности, които изискват подкрепа. Духовното утешение има голямо значение, когато го оказват компетентни в това хора, защото опасността, на която се подлага човек, засяга душата му, и в противен случай вредата ще бъде голяма.


Няма да описваме в подробности този вид блажено милосърдие, тъй като то е известно на всички. Ще помолим само тези, за които то директно се отнася, да отделят на това свое служение колкото е възможно повече сили, за да предотвратят твърде неприятните обстоятелства, в които попадат хората, което не е рядкост, особено в наше време.


Нима ние не оказваме милосърдие, като предотвратяваме опасността, която грози някого, който не подозира за нея, и объркан мисли, че има сериозни причини за самоубийство? Но то ще му струва не само настоящия, но и вечния живот, към който всички трябва да се стремим?


Ако и целият свят не струва колкото една душа, каква ще бъде похвалата за този, който, жертвайки себе си, спасява жертвата на това заблуждение?


В живота на нашия велик светия – свети Николай – намираме пример, който има отношение към разглежданата тема. Обеднял някога един състоятелен човек, баща на три дъщери и изпаднал в отчаяно положение. Намислил да даде дъщерите си за блудници и така да печели средства за съществуване. Но светителят предотвратил осъществяването на този замисъл, тайно дарявайки всяка девойка по реда ѝ със зестра за сватба и с това не допуснал погибелта им. Какво друго дело би могло да бъде по-голямо и по-ценно от тази оказана им милост?


За предпочитане е спасението на душата, не на тялото. Телесните потребности са очевидни, поради това и мнозина ги виждат и все някой ще побърза на помощ. Духовните рани и духовните вреди обаче много хора не виждат, неведоми са за тях.


В историята на нашата Църква благочестивите пастири, духовните отци, великите аскети и строгите пазители на безмълвието и подвига, откликвайки на зова за милосърдие, не само са оставяли безмълвието си и правилата на живота, но жертвайки себе си, с неимоверни усилия са изтръгвали душите от зъбите на опасностите. Много пъти те са заставали на мястото на тези, които са били обречени на пожизнено робство, за да ги спасят от гибелта, която ги грози.


Източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

История за изцелението на една душа на Света гора

Септември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Това се случи в манастира Ватопед, когато там все още живееше старецът Йосиф „младши”. Беше краят на ноември. Тогава послушанието ми беше да посрещам и настанявам гостите. По това време в Атинския политехнически университет избухнаха стълкновения между студентите и полицията. За да се скрият от властите, някои от студентите-анархисти дойдоха на Света гора. Чичото на един от тях – анархист със зелена пънкарска прическа – се подвизавал на Атон в манастира Есфигмен. Именно този юноша предложил на останалите да отидат за известно време там.

 

Естествено те нямали разрешение за посещение на Атон. Те даже нямали представа по какъв начин да отидат на Света гора. Опитали се да се качат на корабчето, но ги свалили. Тогава те решили да вървят пеша.

 

Накрая се добрали до Есфигмен. Трябва да се каже, че духът на този манастир е твърде строг и затова, когато там ги видели – с обръснати слепоочия и с обици на ушите – веднага ги изгонили. Едва влачейки краката си от умора, привечер те се домъкнали до Ватопед.

 

Монахът-вратар вече се канел да затваря манастирските порти, когато видял тези момчета. Той се уплашил от техния дивашки вид: такива неща не се срещат често на Атон и се принудил да съобщи за тях на стареца:

 

– Отче, какво да правим с тях – да ги изгоним? Но къде могат да отидат сега, къде ще нощуват? Вече е късно и всички манастири се затварят!

 

Старецът му отговорил:

 

– Божията Майка ги е довела при нас. Настанете ги, но всичките в една стая и така, че да не ги видят другите поклонници. И ги наблюдавайте.

 

Както казах, аз бях гостилничар и се заех с тяхното настаняване. Те ми се видяха изплашени, много учудени от окръжаващата ги обстановка и уморени от многочасовия път. Когато си починаха малко, отведоха ги в трапезарията, за да се подкрепят. Побеседваха малко с тях и след това им казаха, че на следващия ден трябва да напуснат манастира, тъй като тук поклонниците се приемат само за една нощ. Старецът каза на младежите, че Бог е любов и, че каквото и да са направили в живота си, за тях все още има покаяние.

 

На следващия ден, този със зеления перчем, ми каза:

 

– Отче, бих искал да остана още един ден. Има ли такава възможност?

 

Другите младежи не поискаха да останат. Обърнах се към стареца за благословение и той разреши на младия човек да остане още един ден, но трябваше да си сложи шапка, та видът му да не съблазнява отците и поклонниците.

 

Петър, така се казваше този зеленоок студент, остана два дни, след това и трети. В един момент на третия ден по време на вечернята, чух силен плач от притвора на храма – даже не плач, а ридание. Отидох да видя какво става и видях Петър – стои на колене и ридае.

 

Приближих се и го попитах какво се е случило – да не би някой да го е обидил.

 

– Не, нищо не се е случило – отговори той. – Отче, искам да поговоря с теб.

 

След края на вечернята излязохме от храма.

 

– Отче, възможно ли е спасението и за мен?

 

– Петре, всеки може да се спаси. Разбойникът, намирайки се на кръста, се покаял и Христос го спасил.

 

Тогава Петър ми разкри душата си. Разказа ми, че семейството му се разпаднало; бащата биел майката и за Петър било много мъчително да гледа това. На 12 години напуснал дома си, живял по улиците в района на Екзархията. Там влязъл във връзка с анархисти, започнал да употребява наркотици и се впуснал във всевъзможни тежки грехове. Животът му бил един непрестанен стрес.

 

Въпреки всичко това, душата на този млад човек беше прекрасна.

 

Братя, аз казвам това, за да не отхвърляме дори най-последния грешник! Защото тези, които ние отхвърляме, Господ „събира” при Себе Си. Ние правим голяма грешка, считайки се за по-добри от тях. Старецът Паисий казваше, че при Второто Пришествие всички ние ще останем много учудени, защото няма да видим в рая тези, които сме очаквали да видим, а ще съзрем там онези, които изобщо не сме предполагали, че можем да видим в Царството Небесно. Да не бъде това с нас! Желаем спасение и се надяваме, че по Христовата милост и любов всички ще се спасим.

 

След тази промяна на Петър, случила се по молитвите на Богородица, ние му казахме, че трябва да се изповяда. По време на изповедта го обзе такова умиление, че на пода под него се образува локва от сълзи.

 

Петър остана в манастира доста дълго. Старецът му каза поне да остриже пънкарския си гребен. На което Петър отговори:

 

– Не, няма да го острижа, да не би когато се върна в града, момчетата да кажат, че монасите са ме обръснали. Когато се върна в света, сам ще се подстрижа.

 

Така си и ходеше – с шапка.

 

Петър напусна манастира и започна да води духовен живот. Понякога идваше отново за кратко, но вече в друг – нормален вид. А след това изчезна.

 

Ние знаехме, че не е виждал майка си от деня, в който е напуснал своя дом, и че нито веднъж не я е посещавал. Затова се постарахме да уредим отношенията му с нея. Намерихме телефонния й номер, свързахме се и й разказахме всичко. Майката, която не разчитала вече да го види между живите, беше много трогната от нашия разказ. За нея това беше много радостно събитие.

 

Две години по-късно ние, с няколко отци от манастира, отидохме на празник в друга Атонска обител. С нас беше блаженият митрополит на Кастория Григорий. Той ни помоли да не казваме никому, че е епископ – не искаше да му оказват почести и да създава грижи на отците.

 

Пристигнахме в манастира, поднесоха ни традиционното атонско угощение. А когато вече бяхме готови да тръгнем обратно, към мен се приближи един монах и ме попита:

 

– Отец Нифонт, познаваш ли ме?

 

Погледнах го:

 

– Не, не мога да те позная.

 

– Погледни ме по-внимателно.

 

И какво да видя?! Гледат ме големи зелени очи! Това беше Петър.

 

Той беше станал послушник в този атонски манастир. Хвърлихме се един друг в обятията си. И двамата бяхме трогнати до сълзи! Аз благодарих на Пресвета Богородица за великите благословения и чудеса, които ни изпраща! А на вас разказах само едно от тях. За нас промяната в начина на живот на този млад човек беше истинско чудо.

 

Източник: Православие ру

 

Не се оплаквай от своята съпруга

Юли 5, 2017 in Отечески съвети, Семейство

 

И така, днес съм принуден да говоря по този въпрос. За това се изисква малко смелост, но необходимостта ме принуждава да го повдигна, защото всеки ден чувам хората да казват: „Жена ми е такава, жена ми е онакава, всички жени са дяволи…“

Така че, питам аз: „Извинявай драги, но тази жена, за която говориш тук, – не си ли ти този, който си се омъжил за нея?“

„Да“.

„Добре тогава, когато се омъжи за нея, не можа ли да откриеш в нейното лице любов, нежност и щастие?“

 

„Да“.

„Тогава, защо се промени сега? Тя е един и същ човек. Когато си се оженил за нея и сега. Разбираш ли, че си виновен ти?“

 

Гледайки на брака като на вечна перспектива

 

Срещнах една възрастна двойка преди няколко години, около осемдесетте, които са имали толкова много различия помежду си, че ако е било възможно, биха се избили помежду си. Стана ми жал, седнах до тях и се опитах да потърся в дълбочина проблема и открих, че са стигнали до тук от невежество. Не са имали представа какво е християнство или каквото и да е за етиката – абсолютно нищо. Когато седнах да говоря с тях, видях че са доста отзивчиви и обръщат внимание на всичко, което им говоря. Е, след като се опитах да им обясня на кратко, че човечеството произхожда от Бога и има вечност, и че няма да сме завинаги в този свят, както и че брачните отношения не приключват тук, но продължават и във вечността, и двамата бяха трогнати и приеха всичко, което чуха. Оставих ги, и след време ми изпратиха писмо, в което казваха: „Отче, сякаш преживяхме отново първия месец от брака си.“ Това беше от тези, които бяха готови да се избият и да се изпотрепят един другиго. Виждате ли в момента доказателството?

 

Верният съпруг, който не изостави съпругата си прелюбодейка

Ще ви разкажа за една друга черта от характера на подходящия съпруг, която е изключително трудно да се открие в наши дни. Но ние се натъкнахме на един такъв човек. Той беше във всяко едно отношение перфектен, беше християнин и много общителен човек. Оженил се късно, около тридесет годишен, не защото е бил против брака, а защото си мислел, че така и трябва да бъде. И така, мъжът казвал молитвите си с вяра, докато един ден се появило едно младо момиче, за което той решил да се ожени. Тя била с десет години по-млада от него. Много скоро след това те се венчали, и тя започнала да му пакости. Той се престорил, че не забелязва; гледал на нея като на дъщеря, а на себе си като на баща. Освен това те имали важни бизнес дела в чужбина, и трябвало да заминат за там, макари само за кратко.

 

И така той взел съпругата си и заедно отишли в чужбина. Когато пристигнали, тя станала много решителна и си казала сама на себе си: „Той направи това нарочно, за да ме откъсне от моята среда. Ще го изоставя.“ И така тя го изоставила и си отишла от него. Тя се върнала в Гърция, и къде си мислите, че отишла? В едно от многото казина, и започнала да живее живот като свободна жена – такъв, който се заплаща.

Съпругът, обачея от деня, в който бил изоставен, не престанал да се моли със сълзи и да настоява – всъщност да увещава Господа: „Аз няма да отстъпя назад, от всичко добро, няма да Те оставя на мира; Ти беше този, който ми даде съпруга. Мъжът и жената са в хармония с помощта на Господа (според Библията). Аз си искам съпругата. Ако младото момиче е измамено, то трябва ли да бъде оставено да се погуби? Защо Ти дойде тук на земята? Не е ли за да намериш изгубените, да излекуваш болните, да възкресиш мъртвите? Аз няма да се отдръпна. Няма да Те оставя на мира. Искам жена си; върни я пак при мен.“ Той плакал така цели две години.

И в крайна сметка молитвите му били чути и младата жена дошла на себе си. „О“, признала тя, „Господ ще трябва да създаде друг ад, защото този е твърде малък за мен!“

И така, тя седнала и му написала едно писмо, казвайки: „Не смея да произнеса твоето име. Нямам това право. Ако се върна ще ме приемеш ли като твоя слугиня?“

Той й отговорил: „Любов моя, защо спомена тази дума и нарани чувствата ми? Не бях ли аз, който те изпрати на почивка и копнеех моята любов да се върне в обятията ми?“

И така, той отишъл и я чакал на летището, както се били уговорили. Когато пристигнала, тя паднала на земята и започнала да плаче и да се удря. Той се навел, вдигнал и я прегърнал.

„Любов моя, защо правиш това и нараняваш чувствата ми? Мечтаех да те видя отново. Хайде да си вървим у дома. Ние никога не сме се разделяли – аз винаги съм бил с теб.“

И това младо момиче се оказало вярна жена от този момент нататък.

И тази е позицията, която човек – съпругът – трябва да заеме. Ако съпрузите са като тези, тогава нека да ми кажат коя жена е лоша?


Източник: agapienxristou

 

Как да превъзмогваме отчаянието

Май 26, 2017 in Видео, Начална страница





Какво са удоволствията или наслажденията и кои от тях са позволени и кои – не?

Ноември 26, 2014 in Отечески съвети

 

 

 

 

 

Удоволствие наричат всичко, което ни радва и прави живота ни приятен. Подобно на нашата двусъставна природа, удоволствията са два вида.

 

Понеже се състоим от тяло и душа, имаме чувства, а телата ни имат членове – удоволствията принадлежат на две сфери. Тези удоволствия, които се усещат с членовете на тялото, са телесни, а тези, които се отнасят към психичния и духовния ни свят – духовни удоволствия или наслаждения.

 

В голямата си част удоволствията възникват в резултат от нашата дейност, и в зависимост от това, какво е било действието ни – правилно или грешно, ни носят утешение или разочарование.

 

Ако принципите и целите на живота по Бога са в съответствие с Неговата воля, тогава възникват приятни и радостни усещания и удоволствия. Ако, напротив, нашият избор и действия са неразумни и страстни, тогава ние усещаме отвращение и ненавист.

 

Необходим жизнен елемент е нашата биологическа същност, голяма част от която принадлежи на сферата на трите сетива; именно чрез тях действат удовлетворението и удоволствието.

 

Удоволствията, които ни привличат повече от другите и ни съблазняват, имат отношение към биологическата ни същност и се намират в членовете на тялото и в органите на сетивата. Първо място сред тях заема вкусът, осезанието и обонянието. Когато се съприкосновяваме с различни вещества и предмети, се предизвиква усещане за сладост, което наричаме удоволствие.

 

За да избегнем злоупотребата в този случай, е необходимо разсъждение в подобаваща мяра.

 

Ако човек помни своето предназначение и яде, за да живее, тогава той държи възникващото по закона на необходимостта удоволствие под контрол.

 

Ако обаче той, уви, живее, за да яде и води невъздържан живот, което именно се случва в наше време, тогава неразумното начало, което ме е срам и да описвам, взима връх.

 

Съществуват етически и чувствени задължения, главни сред които са половото влечение и половата връзка. Тук възниква цял лабиринт от извращения – ето къде са многочислените трофеи на адския змей.

 

Законът за възпроизводството на човешкия род като основна необходимост в нашето сегашно изгнание, става най-силния стимул за привличането между двата пола. Именно това експлоатира дяволът, насилствено предлагайки незаконно наслаждение, което буквално поразява днешната младеж.

 

Ние накратко описахме причините за наслаждението и за да не оплакваме неизчислимите бедствия, които ще ни постигнат, ако ги приемаме, сме длъжни да ги отхвърляме. Това се отнася за чувствените наслаждения.

 

Съществуват обаче и духовни наслаждения, които ни въодушевяват и ни връщат силите. Духовните наслаждения са тези действия и плодовете на Божията благодат, които донасят отрада и покой на душата, просвещават ума, умиротворяват сърцето, утешават чувството и ни дават мъжество и надежда в трудните моменти на живота.

 

Какво друго, ако не духовни наслаждения, са радостта, мирът, търпението, снизходителността и всичко, което се явява рожба на любовта и състраданието? Всички плодове на саможертвеността, които произтичат от любов, са най-сладко духовно наслаждение и доставят велико щастие в живота ни.

 

Има още свръхестествени наслаждения, които, макар и да принадлежат към явления от другия свят, ни се дават по Божието милосърдие като предвкусване на блаженството, което ни очаква.

 

В този свят ние не можем нито да контролираме, нито да предизвикаме тези свръхестествени наслаждения; тях Божията любов ги дава на тези, които се подвизават правилно – за утешение и ободрение.

 

Ето някои от тези наслаждения: мир на помислите, свобода от страстите, съвършено равнодушие към предметите и идеите в този свят и почиване на благодатта в тези, които са придобили чистота на сърцето. Такива хора преживяват Божественото и пребивават извън този свят, с неговите образи и чувства. Това са тези, за които нашият Господ е казал, че ще им Се яви заедно с Отца и жилище в тях ще направят. Който иска да се наслади на свръхестествените дарове и милости, нека се потруди да изпълни заповедите и ще види, че Господ е верен във всичките Си слова.

Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствия

Октомври 1, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

За вярващия човек всичко е възможно. Тези от нас, на които е нужно мъжество за предстоящата борба, трябва по-дълбоко да се утвърждават във вярата. Тя е източник на мъжество, който я укрепява на свой ред.

 

Има смисъл подробно да разгледаме какво е мъжество, тъй като то е нашата сила за действие. Вярвайки в бъдещото си възстановяване и безсмъртие, ние освен това със самия си подвиг трябва да изповядаме тази своя вяра.

 

В трудните житейски моменти, когато страдаме от собственото си безсилие или изпитваме смущения, или сме подложени на нападките на сатаната, който воюва с нас непрестанно, единственото оръжие и помощ, което ни остава, е мъжеството. Като резултат от нашите лични усилия, то ни подтиква към битка и бодърстване.

 

Ние вярваме, че не сме сами, а с Бога, Който ни е призвал във войнството Си. По собствена воля ние сме взели решение да Му се подчиняваме, считайки подчинението за свое задължение и осъществявайки го на практика. Оръжие на волята и нейна движеща сила са ревността по Бога и мъжеството.

 

Знаейки това, дяволът се опитва да ги парализира, изваждайки на преден план нашите простъпки и прегрешения. Той изобличава престъпленията на човека и го плаши, като „съдия”: „Ето! Ти си престъпник! Отново стана предател! Ти за нищо не си способен! За какво ти е да предприемаш всички тези усилия, щом нищо не можеш да постигнеш?”

 

 

С целият този омагьосан кръг дяволското коварство предизвиква, особено у неопитните, упадък на силите и води до бездействие. Поради това християнинът трябва да бъде много внимателен, за да не попадне в мрежата на сатаната – „обвинител” и да не погуби целия си труд, съгласявайки се с вероломните предложения на дявола.

 

По силата на това, че подвигът на покаянието е разнообразен и препятствията са многобройни, е напълно естествено християнинът да пада, тъй като и страстите, и привичките все още живеят в него и напомнят за себе си. В тази ситуация дяволът представя Бога като страшен съдия, призоваващ пристъпилия заповедта към отговор. И в последния, като на отстъпник, в когото вече няма предишното дръзновение, ръцете се отпускат и той губи своето мъжество и ревност по Бога.

 

Нашите богоносни отци, които добре са се подвизавали и са се увенчавали, ни учат на опита, с който са съкрушавали коварството на сатаната и са отбивали неговите нападения. Ние вече не мислим за Бога като за страшен съдия, какъвто навярно се опитва да ни го представи врагът, но виждаме в Него своя Отец и отговаряме на лъжеца така: „Махни се от мен, сатана! Аз нямам нужда от съдия! Пред Бога съм съгрешил и на Бога, Който заради мен стана човек и мен осинови, а теб отхвърли, ще дам отговор. Никога няма да се побоя от моя Отец, няма да се отрека от Него и да Го предам. Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствие. Но твоето коварство Бог обезсилил с благодатта Си, а мен ще награди, тъй като за това ме е и предназначил.”

 

С тези думи ние показваме как трябва християнинът да воюва и да не се предава, дори и да му се случи да падне или да се отклони от пътя.

 

Краят на покаянието е по благодат, а не по нашите заслуги. То е единение с Бог Отец и обожение, както го описва нашият Господ: Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Йоан 17:21) желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Йоан 17:24).

 

Първата, най-ниска степен на покаянието е, когато каещият се колкото и да се е предавал на нерадение, пази правата вяра в Бога и не се отрича от християнското изповедание. Това, че той пази и не се отрича от изповядването на Христа, означава, че пребивава в състояние на покаяние и е сред каещите се. Бог, по Своята благодат пребивава в него, очаквайки неговото пробуждане от тъмата на отчаянието.

 

Това състояние се счита от Божието милосърдие за изповедание на вярата и по такъв начин Бог, Който изисква обръщането на болните и немощните, ще го издигне, тъй като той до края не е предал покаянието.

 

Нашето спасение не е сделка, а въпрос на вяра и на изповядване на Този, Който даром спасява ония, които вярват в Него и очакват Неговото неизречено състрадание и човеколюбие.

 

Източник: “Атонски беседи” -Зографски манастир

 

Не забравяйте кои сте всъщност

Юли 4, 2014 in Видео, Начална страница





Ролята на скърбите в нашия живот

Май 27, 2014 in Външни

 

Често ни задават въпроса: каква роля в живота на човека играе скръбта – индивидуална и общочовешка – особено в наши дни, когато скръбта може да се да види навсякъде? Тази тема е била подробно разгледана от отците на Църквата, та да не възниква ни най-малко недоразбиране. Но поради това, че светоотеческото учение може да остане неразбрано за широкия кръг читатели, където битува и се преумножава скръбта, накратко ще разгледаме тази важна тема, за да утешим онези, за които тя е насъщна.

 

 

 

 

Страданието е антипод на желанието на човека, насилие над неговите стремежи, то мъчи и угнетява тялото и душата. Естеството на страданията е едно, макар начините и степените на техните прояви да са различни. Понякога скръбта е способна изцяло да разруши живота на човека. Много хора отбелязват сходството на такъв род скърби със смъртта, с края на кратковременния живот.

 

Скръбта е състояние, което независимо от своето съществуване, никога не е било естествено за човека. Нашето състояние в бъдещия живот ще бъде далеч от „скръб, печал и въздишка”, каквото то било в момента на нашето сътворение. По този начин, скръбта е възникнала след грехопадението на човека, явила се следствие от изгонването от рая, своеобразно наказание, за хората намиращи се в изгнание , които трябва да претърпят толкова ужасни неща.

 

Но това е само външната проява на скръбта, с която се отличават нейните скрити вътрешни свойства,  с това тя и е интересна, като най-голяма философия. Скръбта е способна да издигне човека на небивала висота на съвършенство и щастие – главната цел на всеки от нас. Както бе казано – страданието, скръбта, болката – това е нещо, което ние не желаем, което избягваме, когато то идва и ни изнурява. Това е нещо диаметрално противоположно на това, което ни се нрави, към което се стремим, на което се радваме, това, което ни позволява да поемем дъх свободно. Страданието и наслаждението са резултати от две съвършено различни ситуации. Страданието и скръбта се появили след грехопадението и имат два различни източника. Първият – скръбта като Божие наказание – „със скръб и в пот на лицето ти”, „ще умножа и преумножа скръбта ти”. Вторият – скръбта като лишение от всяко благо и наслада, от което човек бил разделен. По този начин, от самото начало на своето съществуване ние вървим ръка за ръка с болката и труда, докато не се „върнем в земята, от която сме били взети”.

Но сега нас не ни интересува естествения анализ на такива привични за нас неща, но тяхната философия, цената, която ние плащаме за нашия живот и за нашия успех. Сега, както и по-рано, предписаната от Бога цел на нашата дейност е – „да обработваме и пазим”. По този начин за нашето усъвършенстване е необходимо да обработваме и пазим Него Самия. „Как?” – ще попитате вие. Както и преди грехопадението, така и сега ние трябва да пазим Неговите заповеди. Но съществуват някои разлики. Преди грехопадението на нашето естество били присъщи простота, чистота, природната добродетел – истинна и безкористна. Нашите стремежи и движения били насочени към Бога, нашия Отец. Но в настояще време дяволската измама и злодеяние въвели човека в заблуда и променили неговото първоначално естество, довели го до сложното, неразбираемото, лукавото, обрекли човека да е„прилежать на злая от юности своей”, с всички произтичащи оттук последици. Нашето естество се развратило и отвратило от послушанието и от светите мисли, но заповедта да „обработва и пази” останала неизменна. Това е и ключът към разбирането на това, какво значение в живота на човека има скръбта.

 

Нашето разтлято естество, мислещо, желаещо и действащо лукаво, се нуждае от съответстващо изцеление, за да не се „изврати болнавото, а да бъде изцелено”, както изцелявал Бог Слово, като станал човек. Но при това – трябва да отдадем дължимото на голямата премъдрост и милосърдие на нашия Спасител. Той не предявил към нас нови изисквания, даже след Неговото Божествено самопонизяване. Той ни оставил предишната заповед „обработвай и пази”. И тази Божия заповед представлява лекарството, способно да изцели нашето немощно естество. Нашата „прилежащая на злая” същност изгубила естествените закони на вярата, правдивостта, истината и произтичащите от тях благочестиви състояния. Вместо това тя породила неверие, неправда, лъжа, измама, за които е „срамно и да се говори” и даже да се мисли. Дадената ни Божествена заповед представлява не просто заповед на Господаря на своите подчинени. Напротив, това е изцеляващ и спасителен ограничител за нашето естество. Заради своето собствено благо е необходимо ние да „пазим твърдо пътя”.

 

 

Това предполага борба, която и е източника на съществуването на скръбта. Човекът, стремящ се към блага цел, неизменно се сблъсква със злото, тъй като „законът в моите членове воюва против закона на разума”, и нашите намерения се оказват пленници на нашата лъжлива същност. При това се стараем не да й се подчиняваме, вследствие от което се ражда противоречието, а оттам скръбта и болката. А ако преуспяваме във високото познание и вяра, нашата борба се усилва, и се потвърждават думите на Соломон: „Този, който умножава познанието, умножава скръбта”.

 

Кратко и обобщено ние описахме първата разновидност на скръбта. Втората е различна от първата, тъй като не е подвластна на нашата воля и произлиза от други причини. Тези хора, които са съумели да разберат своето предназначение, с твърда вяра и подчинение на Божествените заповеди противостоят на извратения дух. В този случай, Бог, с Неговото отеческо и свято предвиждане, няма нужда да наказва такива хора, за разлика от онези, които изискват „юзда и юлар, за да ти се покорят”. Онзи, който вследствие от своето неверие, невнимание, безгрижност и други всевъзможни предлози в една или друга степен се съпротивлява на Божествените заповеди, така или иначе пожънва същите плодове – различни лишения и наказания. Именно така човек се оказва в заплетения лабиринт на скърбите. Но този, който е „мъдър, ще забележи и ще разбере милостта Божия”. Тук и започват да действат висшата справедливост и тайните Божествени решения.

 

 

Нашият благ Владика знае, че нашето отдалечаване от Неговата свещена заповед да „обработваме и пазим” е обусловено не от пълното отрицание на Неговата пресвета воля, а от нашето незнание и неопитност, които често влекат след себе си различни душевни слабости. Господ отечески се вмесва и с помощта на различни възпитателни мерки се опитва да ни повлияе, в зависимост от степента на нашата упоритост и своенравие. Да, оттук е скръбта и болката. Скръбта, мъката, несполуката, унижението, оскърблението, разочарованието – както вътрешни, така и външни, травми, болести, понякога дълги и мъчителни, раздяла с близките и родни хора, и, накрая, смъртта, са плодовете на тези предпазни мерки. Човекът, заблудил се в лабиринта на скърбите, но останал глух към Божествената воля, не е способен да намери утеха даже в собствените си знания и логика. Това го кара да се върне при Бога Спасителя, единствения, Който може да го спаси, и да завика със съкрушение и скръб: „Съгреших пред Тебе Спасителю, като блудния син, приеми ме, каещия се и помилвай ме Боже”.

 

Този начин на Божествено поучение, както учат светите Отци, ще е суров дотолкова, доколкото е невъзможно неговото задържане спрямо тези, които не желаят да внимават и да се поправят.

 

В безкрайния лабиринт на човешките несъвършенства има както вродени, така и придобити недостатъци. За съжаление, жалките условия на съществуване подбуждат нещастния човек да повтаря един, два или няколко пъти една и съща грешка или престъпление. Това е най-трагичната ситуация, подобно на библейското „лекувахме Вавилон, но не се изцели”. Но да не бъде Господ на силите Иисус Христос да е суров към нас и да не се продължи нашето малодушие. Подай ни, Боже, по Своята милост, свето просвещение и сила да приемем Твоята свята воля, устроителна или поучаваща, та дано можем да я разберем, запазим и се изцелим и всецяло да се подчиним на Твоето произволение, защото в него е животът, и Ти Сам Си Живот и Светлина за човеците, дошъл в света, но не всички Те възлюбиха, предпочитайки тъмнината пред Тебе, истинната Светлина!

 

 

Този, който желае да се освободи от горчивия опит на Божиите искания, да се спаси от срама след понесеното наказание, трябва усърдно да се опитва да съхранява осъзнаването на своите постъпки и, съгрешавайки и падайки, отново да се вдига за най-скорошно покаяние. Или безропотно да претърпява всички настигащи го трудности, с благодарност към човеколюбието на Бога, Който под вид на “изисканото от длъжниците” ни спасява.

 

Съществуват и изпитващи скърби, които Господ изпраща на благочестиви хора, за да ги открие на света за всеобща полза. Понякога скърбите се изпращат с това, за да опазят хората от бъдещи грешки, които човек би извършил по свое незнание и грях, ако Господ не би предупредил това със Своето изпитание. Често по Божие произволение, ние поемаме чуждите изпитания и скърби: притесняващият става притесняван, обвиняващият – обвиняван, клеветящият – оклеветен. Тежестта на скърбите на духовните чеда пада върху духовните отци, преминава от страдащите върху молещите се и състрадаващите им.

 

Безусловно, обикновеният човек трудно ще разбере същността на премъдрата Божествена воля, която се основава на духовните закони. По-за предпочитане би било, ако човек безропотно и мъжествено претърпява всички нещастия, въздавайки благодарност на спасителното Божие провидение и Неговата любов, насочваща ни към спасение и завръщане в нашето първосъздадено естество. Светите Отци особено подчертават, че всички изпитания, скърби и страдание носят полза, а всяко противопоставяне и ропот са абсурдни и неприемливи. Нашият благ Владика „дотолкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син”, за да не даде да погине никой. Той „не иска смъртта на грешника, но да се обърне грешникът и да бъде жив”. Та как тогава Той може да се радва на нещастията на Своите раби, Този, Който „умря за нас грешните” по собствена воля?

 

 

Говорейки за доброволните страдания и скърби, на които се подхвърляме, считаме за необходимо да споменем още един факт. Но силите, които ни заставят да действаме съгласно закона на доброто и добродетелта, не са разпореждане или заповед на Бога, обричащи ни на сляпо подчинение. Те ни помагат в укротяването на нашето немощно естество, от ранна младост „удобопреклонно към злото”. Съответно, нашата борба и трудове са насочени към това, да не се поддадем на тази тъмна страна на нашата същност, която взима началото си след грехопадението и става все по-лоша от нашата безгрижност и незнание. Борбата за правдата не трябва да се основава само на заповедта, утвърждаваща справедливостта. Тя трябва да произтича от логическото мислене на човека, неговото природно чувство за собствено достойнство и благородство. Същото се касае и до другите добродетели на човека, такива като благоразумие, кротост, незлобливост, смиреност, любов към ближните. Този, който не се опитва да се издигне на висотата на тези добродетели, по един или друг начин се поддава на злото, и затова се развращава, пада и, в края на краищата, загива.

 

Коя е причината за ропота на малодушните, противопоставящи се на скръбта и страданието, желаещи да живеят само по желанието на своето сърце, или, по-скоро, стремейки се към насладите, и в края на краищата, питащи, какво лошо има в тяхното поведение? Такива хора предпочитат да „се удавят в чаша вода”. Какво лошо има в това, ако съм несправедлив – както от нравствена, така и от материална гледна точка? Какво лошо има в това, ако съм малко лицемерен, дребнав, егоистичен, тщеславен? А какво ще стане ако отпуснем нашето сърце в просторите на егоизма? Врагът на истината и бащата на греха – дяволът, ще ни въведе в заблуда, ще ни накара да се поддадем на любопитството и простото описание на греха, тъй като знае, колко лесно е да ни плени. Той непреодолимо ни влече и с неудържима настойчивост се опитва да ни склони към отстъпка и съгласие с неговите правила. Клинчето, с най-тънкото острие, прави едва забележима цепнатина, която впоследствие разрушава всичко. Такова свойство има и грехът, както сламата срещу огъня, както камъкът срещу склона, както постоянно издигащата се стръмнина. Затова светите Отци съветват: ако си отиваш – отивай си – малкото, което си направил, за да се задържиш, няма да те спаси от вражия плен. Привеждаме такива примери, за да разясним същността на доброволната скръб и страдание, които по естествени причини са необходими, сдържащи фактори във всекидневния живот.

 

 

Връщайки се към началото на нашия разговор за това, каква роля играят в нашия живот скърбите и страданията, се убеждаваме, че тази роля, безусловно, е положителна, тъй като без скърби успехът изгубва своето значение. Именно скърбите помагат да застанем на пътя на обновлението и усъвършенстването „в мъж съвършен, в пълнотата на възрастта Христова”. На светите Отци принадлежат множество ярки примери, сентенции, описания, дадени с дълбока мъдрост и познаване на тази тема. И нека всички желаещи със задълбочено внимание вникнат в същността на този духовен закон, за да се научат и да се просветят в пълна мяра, тъй като нашата цел тук е да дадем обобщен и кратък отговор на този въпрос.

 

Нашият човеколюбив Владика е посял в нас отвращение към болката и страданието, станали последици на нашето грехопадение. Това е станало за нас полезен материал, причината за успеха и прогреса. Ако по-рано думите „болка” и „смърт” предизвиквали ужас и неприемане, то сега те носят оздравяване, очистване, просвещение и усъвършенстване в мярата на Христа. Свети апостол Павел се „хвалел със скърбите”, както със собствените, така и с Христовите. Всички светци били изпитани с множество скърби и чрез това достигнали съвършенство. Множество изпитания се паднали на техните плещи, за да се поправят. А колко изпитания и скърби ще потрябват на нас, за да се смирим и научим да „правим добро, навикнали да вършим зло”?

 

Ще кажа нещо, което може да се стори парадоскално. Сладчайшият наш Иисус – нашият живот – „понизяваше Себе Си” и чрез страданията на Кръста ни дарува спасение, и затова макар и да не ни принуждават да вървим по пътя на скърбите и страданията, именно този път трябва да предпочетем, тъй като Господ наш е вървял по пътя на скърбите. А законът на любовта предполага с всички сили да бъдем предани на онзи, когото обичаме. Няма нужда от други стимули за нерешителните и безгрижни хора, за да престанат да бездействат и търсят напразни оправдания, защото е „дошъл часът да се пробудим от съня…”.

 

Никой никога не трябва да изпитва ближния си, даже самия сатана не можем да изпитваме, тъй като нищо не остава незабелязано от нашия Създател. Всяко изпитание и скръб, случващи се в живота, не се извършват сами по себе си, но ни се изпращат свише от Справедливия Съдия и висшата справедливост с цел от нас не да се изиска, а да се изцели нашата немощ.

 

На ръце ще Те понесат, та да не се препънеш о камък с ногата си” – Господ твърди, че „всички косми на главата ни са преброени”, и толкова други примери от Свещеното Писание потвърждават всеобхващащата и справедлива грижа на Бога за Своите творения.

 

В такъв случай, може ли едно творение да бъде несправедливо или да посяга срещу друго? Наказанието се стоварва в зависимост от времето и ситуацията и се изправя пред нас във вид на различни изпитания, които ще ни помогнат да се възхитим от справедливостта Божия, достигаща до най-малките частици на Своето творение, с цел премахването на неговата тъмна страна.

 

 

И така, никой от нас не трябва да се оплаква от случващите се с него беди. Трябва да търси тяхната причина в своята безотговорност и със своевременно и искрено покаяние да спре това наказание, тъй-като то е дадено именно с тази цел, както отбелязахме по-горе. „Ако съдехме самите себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки съдени, наказваме се от Господа, за да не бъдем осъдени със света”.  Господ казва: „Който не е с Мене, той е против Мене, който не събира с Мене, той разпилява.” Този, който се стреми винаги да бъде с нашия Господ Иисус Христос, нека да помни тази заповед: „Гради и пази” и това, че всички светии заради тази заповед са държали „нелекият път”, знаейки, че „Неговата заповед е живот вечен”.

 

Този, който мисли и постъпва иначе, разпилява не просто материалните блага, а своя собствен живот.

 

 

старец Йосиф Ватопедски (+2009)

 

Източник: http://carstvo-maloe.com/fathers/starec-jisif-vatopedski/item/538-starec-josif-vatopedski-roljata-na-skurbite-v-nashija-zhivot
 

Писмо за поста, умереността и храненето

Септември 2, 2013 in Външни






Нека Христовата благодат бъде с вашия дух М.

Получих вашето писмо и прочетох съдържанието му внимателно. Въпросите, които повдигате, не са толкова похвални, колкото е похвална Вашата добра воля и решителност да живеете по-добросъвестен живот в Христа. Пожелавам Ви неспирни успехи в това начинание.

Проблемът с начина ни на хранене е нещо, което занимава вниманието на всички като най-необходимото задължение и елемент от живота ни, да не споменавам и че някои от нас се превръщат в негови затворници заради специалните удоволствия, на които нашето поколение се наслаждава. Така че не е полезно, нито достойно за похвала да спрете да ядете изведнъж една от най-основните храни, мислейки че вероятно няма да можете да се контролирате.

Дори нашите отци не одобряват, нито хвалят подобни подходи и според мен средният път е най-добрият. А кой е този път? Да ограничите консумацията, така че вашето здраве да остане незасегнато и да избегнете възможността хората да коментират: „М. не яде месо“, което ще Ви докара безполезни изкушения към надменност и гордост. Същото се отнася и за сладкото, тъй като е твърде необходимо в определени количества, за да се поддържа нормален и балансиран живот.

Само по този начин, като прилагаме умереността като правило, можем да придобием благоразумие и уравновесеност в живота си. Начинът да се справим мислено с телесните и емоционалните си проблеми, както и състоянието, в което се намира животът ни, зависи и от уравновесеността, която се осъществява чрез умереността в храненето. В резултат на това у нас се формира баланс между ума и тялото.

В последствие сънят ни се нормализира, нашите вредни мисли и атаките към ума ни изчезват и в нас се ражда повече желание и ентусиазъм за борба. Това, следователно, трябва да правите, без да изпадате в повече крайности, и ако някой път не успявате, трябва да започвате отново и отново и накрая със сигурност ще победите с благодатта на нашия Христос.

Вие сте социален човек и живеете в трудни и нездравословни времена и не можете да прилагате към своя живот манастирски правила, които дори монасите днес не могат да спазват.

Имате многото ми молитви и любов в Христа,

Смирен старец Йосиф, монах

превод: Ловчанска Света Митрополия
източник: Ловчанска епархия

Какво представляват доброто и злото и кога действат

Септември 2, 2013 in Външни






Доброто е Самия Господ, всичко, което идва от Него и което е около Него. Доброто се открива в човешката природа преди грехопадението, а също и след обновлението й от Светия Дух. Доброто е и същността на това, което е правилно и разумно, и съществува във връзката между двете. То е съвършеното отсъствие на неразумност, лукавство и извратеност.

От друга страна, лошото е извращението и отсъствието на всичко онова, което описахме като добро. Всичко, което произлиза от злото, включва в себе си елементи и части от смъртта, а именно “тялото на смъртта”, чийто баща и поддръжник е лукавият и многото му служители.

От една страна доброто съществува и има природа, защото е действителна същност и идва от Бог. А от друга страна, злото не съществува нито като създание, нито като същност, но се е зародило като паразит от отсъствието на доброто, точно както тъмнината се появява при отсъствие на светлина. Злото само по себе си е “несъщество” и несъществуващо, следователно не бива да позволяваме да ни заплашва и да се страхуваме от него. Това, което му придава субстанция, е нашето лично невежество и предателство. То наподобява някой, който изгася светлината и потъва в тъмнина.

Бог Слово, Самата Истина, потвърждава тази реалност с думите: “Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява”(Мат.12:30). Това е, което Той загатва, когато ни подканя да пребъдем с Него, бидейки съвършеното добро. “Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:4,5).

превод: Ловчанска Света Митрополия
източник: Ловчанска епархия

Песнопение за старец Йосиф Ватопедски

Юни 7, 2013 in Видео, Начална страница



Една поема, която описва живота на отец Йосиф блажени Ватопедски, написана от монасите на манастира Ватопед, от 15 строфи. Някои от тях са композирани от монах Теофан Ватопедски, изпети за първи път на 40-дена от смъртта на отец Йосиф в манастира.