старец Клеопа

Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.

(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.

* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

Tags: изповедници на вярата през 20-ти век, румънски духовници, старец Клеопа
No Comments »

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

Tags: изповедници на вярата през 20-ти век, румънски духовници, старец Клеопа
No Comments »

Съвест, кажи ми!

Февруари 27, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Старецът Прокъл е роден на 13 ноември 1928 г. в румънското село Митоку Белан, област Нямц. На дванадесетгодишна възраст той постъпил в манастира Сихастрия и след осемгодишно послушничество, през 1948 г., приел монашески постриг. Монах Прокъл бил духовно чадо на архимандрит Клеопа (Илие) и през целия си живот свято следвал неговите наставления. През 1959 г. в Румъния започнала кампания по закриване на манастирите, откъдето изгонили всички монаси, ненавършили пенсионна възраст, в това число и монах Прокъл. Тогава той бил на 31 години. По благословението на стареца Клеопа той се върнал в родното си село и там, затваряйки се в бедна селска къща започнал да води отшелнически живот. В този подвиг отец Прокъл прекарал петдесет и осем години и на 27 януари 2017 г., на 89 годишна възраст, мирно се упокоил в Господа.

Нека всичко правим от любов!

Радвам се, че търсите Господ Иисус Христос. Който се държи за Църквата, ще намери рая. Комуто Църквата е майка, на него Бог ще бъде Отец. В противен случай ние напразно се молим с молитвата „Отче наш”. Който възнася молитвата „Отче наш”, трябва да приема Църквата като майка.

Стигайки до мястото, където се казва: „И ни прости прегрешенията, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, трябва да помислим не сме ли огорчили някого с нещо без да попросим прощение? И дали някой не ни е помолил да му простим за някаква негова грешка, а ние не сме му простили? Ако не правя това, за което се говори в молитвата, значи когато се моля, аз лъжа, значи аз не съм родно чедо на Бога.

„Отче наш” може да казва този, който прощава на всеки, който му е причинил скърби, трудности или с нещо е съгрешил пред него. Който не прощава – не знам как може да възнася тази молитва. Такива хора жестоко се заблуждават.

Най-голямата беда на нашето време е враждата. Сърцето, имащо в себе си злоба, не приема Светия Дух!

Когато злопаметността ни бори, сърцето ни се изпълва със злоба и душата ни се чувства така, сякаш е в ада. Нека, доколкото можем, да не отмъщаваме на огорчаващите ни. Да не помним злото, а ако някой ни смути, да се помолим за него: „Господи, прости на смутилия ме!”

Най-добре е да побеждаваме дявола с търпение. Докато търпим и не отмъщаваме, духът на мира ни успокоява. По мярата на това доколко ще се молим за враговете си и ще поемаме вината върху себе си, ще чувстваме дълбок мир в душата си. А ако помисълът ни говори: „Виновен е и този и този, не само аз” и ние го приемаме, Тогава Светият Дух ни напуска и ние започваме да изпитваме тежест в душата и повече не можем да търпим.

Ако човек няма смирение, след много наказания, удари и скърби започва да осъзнава, че е не нещо друго, а животно, добиче, а понякога е по-ниско и от животното. Тогава той започва да търси Истината, да търси Светлината и го обхваща срам, че е съгрешил. И ако има още дни, той започва да се кае, а ако няма… Боже, опази!

Скърбите и трудностите ни помагат да придобием дара на безстрастието и смирението. Дарът на безстрастието придобиват най-вече тези, които не искат да отмъщават.

Ако искам да помогна на някого, трябва да му помагам с милост, трябва да имам към него милост и всичко, което ще му кажа, да му го казвам с милост. Нищо няма да постигна скърцайки със зъби, понеже Божията заповед е да правим всичко с любов.¹

Осъждането на ближния прогонва действието на Светия Дух

В тежки случаи, какъвто е затворът, много помагат нощните молитви. Нека от все сърце да се молим на Благия Бог. И в това време, за да бъде молитвата ни чута, да не задържаме в душата си зло против когото и да било, а ако някой има нещо лошо против мен, при него нищо няма да се получи, стига само аз да нямам нищо лошо против никого и тогава нашата молитва ще бъде приета от Бога. Велико дело е да се молим, нямайки никакви неприятности с никого. Нощната молитва е много ценна.

При мен идват някои хора и казват:

– Еди кой си ми направи магия и дяволът влезе в мен. Аз се мъча, правих си елеосвещение, ходих на Църква, но няма никаква полза.

А аз отговарям:

– Виж, тези молитви много помагат, дойде ли време за сън, не заспиваме с разсеян ум, а с молитва и не храним зло към никого.

Докато смятам, че някой ми е направил магия, молитвата ми няма сила. Светият Дух помага тогава, когато не храним зло към никого.

Ако се е случило да осъдя някого или да кажа за него нещо лошо, мога да поправя това прегрешение, като прибягна до Изповед, като се моля за него и не злословя по негов адрес.

Ако виждаме, че някой ни гледа като вълк, трябва мислено да се помолим за него, да го умири Благият Бог. Това много помага да придобием онзи, който враждува против нас. Врага можем да придобием с подарък и добра дума. Тогава Светият Дух прогонва духовете, които са го обхванали и той се успокоява.

Съвестта престава да изобличава онзи, който не иска да ходи на Църква и да полага добро начало и Бог го напуска. А тогава, тъй като Светият Дух го е напуснал, дяволът насилствено взема връх над него и той може да потъне във вода или да попадне под кола, или дори да се обеси.

Не трябва да воюваме с човеците, трябва да воюваме с духовете на злобата. Нашата бран е такава: със свои сили не можем да направим нищо, но Светият Дух ни помага, ако се молим със смирение.²

1. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:35); „Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16.14).
2. Из книгата: Монах Прокъл (Никеу). „Съвест, кажи ми” (Monah Proclu Nicău. Conștiință, spune-mi tu. Sfânta Mănăstire Putna, 2016).

Tags: румънски духовници, старец Клеопа
No Comments »

Какво е това смирение и как се ражда то?

Февруари 28, 2018 in Беседи, Начална страница

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?

Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

Tags: Божия благодат, борба със страстите, старец Клеопа
No Comments »

Ние можем да открием вечността

Януари 10, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Старецът е притежавал силата да променя сърцата на хората чрез благодатта на Светия Дух.

Разсъдителността – царицата на добродетелите

„Никога не е късно да положиш едно добро начало.
Във всички нас трябва да има разсъдителност, защото разсъдителността – това е царицата на добродетелите.

Ако човек се захване за някакъв подвиг с голяма разпаленост и ако той няма ръководител, то той ще пропадне. Един по природа е здрав, той може да пости и нищо да не яде до вечерта, а друг е беден и ако не яде два пъти на ден, ще падне и ще умре.

Именно разсъдителността ще ни предпази от изпадане в различни крайности. В края на краищата вредата идва както от прекалено продължителния пост, така и от пренасищането на организма, както от прекомерното бодърстване, така и от много сън.

Нека милостивият Бог да ни помегне да придобием малко разсъдливост, защото в този свят има много мрежи, и всякакви изкушения, и съмнения по духовните въпроси! Нека да бъдем разсъдливи, да имаме мярка във всичко.

Малко по малко, лека-полека!

Гората не се страхува от този който натоварва каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато излезе от гората, оста ще се скъса, коня ще падне, и повече няма да може да тича. Гората се бои от този, който всеки ден мъкне по дръвче от гората и го занася вкъщи. Така и врага, той не се страхува от този, който събира по много. Малко по малко, ето така. Малко по малко, лека-полека!

Душата е кораб, а умът е кормчия

Знай и запомни, брате, че нашата душа е е подобна на кораб, плуващ по люлеещите се вълни в този свят, а умът, който е окото на душата, Бог го назначава да бъде кормчия на този кораб.

Знайте също, че нашият кораб го очакват много и големи опасности. Дебнат ни въображаеми хищници, т.е. коварни бесове. Ние седим на плиткото, което всъщност е слепотата на нашето невежество, и попадаме в дълбокия водовъртеж, който се появява внезапно на нашия път, заплашвайки ни с корабокрушение.

А когато капитанът на кораба, тоест умът, задреме, тогава водата започва да се надига и може да ни потопи в бездната, и това са неизповяданите наши грехове.

Първо повикай свещеник

Брате, ако видиш, че твоят баща или майка са болни, не викай още отначало доктор; първо извикай свещеник, защото докторът не може да прибави към живота ни нито минута! Всичко зависи от Бога.

Не отхвърляй никого безмилостно

Двете велики добродетели, които са свързани – това са милосърдието и смирението.

Не отхвърляй никого безмилостно. Ако нямаш пари – дай картоф, хляб, дреха, дай най-малкото, каквото ти е останало от обяда. Ако дадеш нещо, то следващия път няма да ти е трудно да дадеш на своя ближен още малко, и така милосърдието ти ще се изкачи към Бога, като светкавица. Защо? Защото двете велики добродетели са свързани: милосърдие и смирение.

Само пътят на смирението дава покой на душата

Тези, които прекарват живота си в смирение, те нямат толкова големи и тежки изкушения, както враговете на Бога, които са горди и арогантни.

Така че, който има смирение, се избавя от много опасности.

Само пътят на смирението е гладък и тих и дава покой на душата в този век.

Гордостта е два вида: на волята и на ума

Гордостта на ума е много по-лоша от гордостта на волята.

Гордостта на волята – колко по-лесно се разпознава от тази на ума, лесно се поддава на лечение, и лесно се подчинява на правилното, а когато умът е поразен от гордостта и твърдо вярва, че неговото мислене е по-правилно от мисленето на другите, тогава как да го излекуваме?

Гордостта на ума – това е бесовско заболяване, защото човек, който е поразен от него, смята, че той е велик, че той е по-умен от другите и вече не се нуждае от съвети и помощ от някого.

За молитвата

Виждал ли си добра майка с малко дете? Ако тя види, че детето не може да ходи, го пуска, за да се опита да върви само, а то веднага пада и започва да плаче, защото крачетата са му слаби, и не може да стои на тях. И майката веднага го вдига: „Почакай, аз ще те науча“. И го хваща за ръката, води го малко и отново го пуска. И то се научава да ходи. Така постъпва и благодатта с нас по време на молитва, когато не умеем да се молим.

От честите молитви, човек започва да се учи на истинска молитва.

Когато сме немощни и разсеяни, се молим така както можем, и Бог като види желанието в нашите души да се молим, ни дава няколко минути чиста молитва.

Когато видим, че Бог ни е посетил с много сълзи – това е признак, че Божията милост е докоснала очите ни и иска с тези сълзи на покаяние и огромна любов да ни очисти, да ни просветли, да ни умие от греховете и да ни покаже какво е истинска молитва.

Съвети към монасите

Наше задължение е да се молим за тези, които нямат време да се молят, за тези у които няма вяра, за тези в които няма надежда. Ако ние се молим само за себе си, ние не изпълняваме нашата мисия и ще бъдем наказани заради своя егоизъм.

Веднъж един монах попитал стареца Клеопа: „Отче, ние заспиваме по време на вечерните служби в храма. Няма ли да е по-добре да спим в своите килии?“ – „Бъдете уморени и се борете със съня – отговорил старецът Клеопа – за монаха е нужна само молитва и дори много молитви – това е жертвата. Съветвам те да ходиш в храма. Спи там, ако не можеш да се пребориш със съня и се моли, Бог да прости твоята немощ. Бог ще се смили, като вижда твоите усилия и твоето добро желание.

В манастира трябва да се обръща по-голямо внимание на ревностните братя, отколкото на грешните. Кажи на грешния, че се е поправил и той ще те разбере, ще ти повярва, защото той знае че е грешен. А ревностния с труд очиства своята ревност от гордостта. Особено, ако извършва всичко по правилата, той не разбира, когато му казваш, че може да падне, особено ако смята себе си за прав, например, ако си мисли, че е по-добър от другите. Когато си млад е трудно да не се изкушиш от такива мисли. Затова старците са казали, че духовния живот трябва да се развива под наблюдението на по-опитен.

Ние можем да достигнем вечността

Мисълта за смъртта – най-големия съветник, най-добрия съветник, който трябва да те придружава през целия живот. Така казват светите отци. Свети Василий бил попитан от философа Евбул, който бил голям учен: „Василие, каква е същността на философията? Коя е най-голямата философия?“ И св. Василий му отговорил: „Постоянното мислене за смъртта“.

Всички мами този животи и с всички си играе. Ще се окажеш на дъното на ада ако се надяваш на него

Поразболял си се малко вечерта и до сутринта може да не доживееш. Отишъл си си, умрял си без покаяние – изгубил си се! Къде са сега тираните? Къде са императорите? Къде са силните на века? Къде са персийските владетели? Къде са китайските императори? Къде са турските султани? Къде са древните египетски фараони? Къде са френските наполеони? Къде са руските царе? Къде са римските кесари? Къде са кайзерите на Германия? Къде са те? Къде? В дълбините на ада, ако не са сторили на никого добро! А ако са извършили поне малко добро, е щастие за тях, че ще се преместят от едното Царство в другото. Господ ще съди всички.

Затова не трябва да възлагаш надеждите си, нито на временното тяло, нито на парите, нито на властимащите, нито на славата, нито на дворците, нито на богатството, нито на науката, нито на занаята, нито на красотата, нито на каквото и да е друго. Всичко това е – мираж.

Но ако в този наш кратък живот всеки, който и да е от нас направи поне малко за спасението на своята душа, то тогава този човек е най-умният от всички на белия свят.

Разполагайки с толкова кратко време, докато трае нашият живот – който е само преход, кратко пребиваване на тази земя – ние можем да открием вечността – вечния живот“

източник: православие ру

Tags: здрав разум, себелюбие; егоизъм, старец Клеопа
No Comments »

Защо Бог допуска злото?

Октомври 17, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Когато задавали на стареца Клеопа въпроса защо Бог допуска злото, той обичал да разказва следната история.

Някога, много отдавна, в Египетската пустиня живял един монах – отшелник. Понякога той отивал в Александрия, за да продаде кошниците, които изработвал. Получените пари раздавал на бедните, като с останалото си купувал само най-необходимото.

Веднъж той вървял към града, като си мислел защо Бог допуска всичкото това зло в живота на човеците, при условие, че е Благ, Справедлив и Всемогъщ. Умът му се смущавал от спомените за толкова много нещастия и скърби, които видял при последното си посещение в града.

Неочаквано срещнал друг монах, запътил се към същото място. Зарадвал се на срещата и от дума на дума споделил терзанията си. Другият, виждайки неспокойното му състояние го утешил, че Бог ще му яви истината, ако се моли непрестанно, мълчи и не пита за нищо, което той, неговия спътник върши през време на пътя им. Строго го предупредил, че ако му зададе макар и един въпрос, ще го остави, и ще продължи пътя си сам. Но след три дена, когато стигнат в Александрия, може да пита и всичко ще му бъде обяснено.

Отшелникът обещал и те продължили по пътя си. Вечерта спрели да пренощуват в една къща. Стопаните ги приели любезно и ги нагостили. На масата стояла една красива сребърна кана. Преди да се оттеглят за сън, непознатият монах незабелязано от стопаните мушнал каната в дисагите си. Отшелникът понечил да го упрекне, но си спомнил за обещанието и замълчал.

На сутринта минали покрай един вир. Спътникът му извадил каната, начертал кръст върху нея с пръста си и я хвърлил във водата.

По обяд стигнали до едно село. В един дом ги поканили на трапеза. Когато си тръгнали, дворното куче ги залаяло. Непознатият монах го убил. Притичало детето на стопаните и взело да вика. Монахът му счупил дясната ръка и спокойно си тръгнал. Възмутен, другарят му отворил уста, но пак я затворил, щом си спомнил за договорката им.

Замръкнали край някаква полусрутена къща, в която, както се оказало, живеели едни осиротели деца. Родителите им били починали и сега нямало кой да се грижи за тях. Прекарали нощта при тях, а на заминаване непознатият взел една главня от огнището и запалил дома. Отново отшелникът не бил на себе си от възмущение, но си наложил да мълчи.

Влезли в поредното село. Там имало един позанемарен храм, но все пак можело да влязат и да се помолят. Странният монах обаче го спрял, взел камък, хвърлил го по прозореца на църквата и го счупил. И задърпал изумения си събрат към кръчмата. Там влязъл и направил три поклона на пода. Отшелникът вече се бил примирил с чудатостите му и просто само се молел.

Последната нощ били поканени в друга къща. Там живеело едно младо семейство без деца. Заранта те отишли на нивата. Непознатият монах внезапно се върнал и запалил и тази къща.

Ето че най-после пристигнали в Александрия и отшелникът нямал търпение да разбере всичко, което се случило. Най-напред запитал:

- Кажи ми, кой си ти?

- Аз съм ангел – отговорил странникът.

- Какъв ти ангел! – възмутен казал монахът – Ти си същински дявол! Само един демон може да върши такива мерзки дела, които ти направи. През цялото време ти отвръщаше на гостоприемството на тия добри люде с черна неблагодарност. Ти беше крадец, подпалвач, убиец, светотатственик. А на всичко отгоре носиш расо на монах!

- Лъжеш се – спокойно му отговорил другият – Аз наистина съм ангел. Бях изпратен при теб, защото Бог видя твоите терзания и поиска да отговори на всичките ти тревожни мисли. Искам да разбереш, че Той промисля за всичко в тоя свят и нищо случайно не се случва. Знам, че искаш да ме питаш защо направих тези неща. Ще започна от самото начало.

Защо откраднах каната ли? Ще ти кажа. Тя самата е открадната от дядото на стопанина на къщата от един манастирски храм. Заради това светотатство три поколения от този род са наказани с болести и други нещастия. Затова като награда за тяхното гостоприемство реших да ги избавя от тях. Сложих кръст на каната и я хвърлих в тоя вир, в който ще я намерят монасите, които идват да перат тук. И така тя пак ще си отиде на мястото.

Знаех, че онова куче е болно от бяс. Скоро щеше да почне да хапе стопаните си и затова го убих. А на момчето им счупих ръката, защото предузнах, че след като порасне ще стане разбойник. А така, с тази ръка, няма да може…

Защо запалих къщата на децата ли? Тези сираци нямаха никакво бъдеще, щяха да загинат. А така, след пожара, като разчистят ще намерят скритото от родителите им сребро и с него ще заминат за Александрия, където чичо им е епископ. С него той ще се погрижи за тях. Момчетата ще станат свещеници, момичетата ще се омъжат.

Знам, че се чудиш и защо хвърлих камък по църквата, а в кръчмата се поклоних. Аз, като ангел, можех да видя, че демони танцуват около прозореца и така ги прогоних. А този храм така или иначе ще се ремонтира. В кръчмата един богат търговец тъкмо обещаваше на свещеника, че ще поеме всички разноски за ремонта, затова и му се поклоних.

И накрая, за последната къща. Нея запалих, за да отърва младото семейство от проклятието бездетие. Навремето мъжът извършил нечестна сделка и с придобитите пари я построил. И затова нямат деца. А сега, виждам, че се е покаял и съжалява, но как да се отърве от нея? Сега ще си построи друга, по-скромна, но с честно спечелени пари. Бог ще ги благослови и с деца.

Виждаш ли, във всичко личи Божието милосърдие към хората, но те не го виждат и не го проумяват. Бог зло никога не върши. И ако допуска нещо, което хората смятат за нещастие и скърби, то е само за тяхно добро и изправление. Затова не гледай на външното, а се старай във всичко да виждаш Божията всесправедливост.

Tags: случки, старец Клеопа
No Comments »

Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

Септември 20, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Пътувах веднъж с влак от Пашкан до Баку. За да не съм във вагоните където се пуши, си купих билет и се качих в последния вагон на влака. Отидох сам във вагона и не знаех кои ще бъдат другите пътници с мен. Точно преди отпътуването на влака, влезе група висши офицери. Те пътуваха към някое военно училище. Бяха моряци, полковници, а сред тях и един възрастен сержант със съпругата си.

Ето ти и монах в офицерски вагон… Това беше през 1957 г.
Един от тях, обаче за да не мълчат, пожела да се пошегува, като каза:

- Аха, гледайте! Влакът ще върви добре, защото имаме и поп тук!

Знаете ли, това беше суеверие: поп – късмет! Ако видиш поп, тогава горко ти! Аз мълчах и не отговарях на закачките.

- Бре, чуваш ли, ако попа е тук, тогава не е ли добре да разкаже онази история за Бога? Казват, че някакво “старче” сътворил небето и земята, и звездите и планините и моретата! Слушайте само! “Старче”!

Аз продължавах да мълча… Но един от тях дойде и седна точно пред мен.

- Отче, не се ядосвайте, от къде сте?

И какво да кажа, от Сихастрия?

- От манастира Нямц.

- Какъв сте? Свещеник, преподавател, професор, какво сте?

- Напротив, обикновен монах. Пътувам и аз за Баку.

- Чуйте, тези моите са любопитни, разкажете ни нещо за Бог? В Библията се казва, че Бог сътворил небето и земята, целия свят, а ние пък имаме друго разбиране за света.

- Не се сърдете, аз съм обикновен монах и ако започна разказвам за Бога, тогава ще трябва този влак три пъти да обиколи страната, та все още няма да мога да го завърша, това е много дълга история.

- Искаме и ние да я знаем! Вие сте монах, ние офицери и така или иначе всички заедно ще отидем до Баку. Може ли отче?

Стана един майор и каза:

- Отче, ето гледайте каква е работата, искам нещо да ви кажа. Не е ли абсурдно да вярваме в нещо, което не се вижда? Вие казвате, че Бог съществува, но дали някога някой Го е видял? Лудост е някой да вярва в това, което не е виждал!

- Господа, но първо давате ли честна дума? Тъй като започваме сериозен разговор!

- Е, слушайте го сега пък попа! Даваме, отче, как не!

- Виждам, че сте умни хора, аз пък съм глупав, но ще започнем “разказа” за Бога, така както умея. Господа, аз ще кажа, че всички вие, които сте в този вагон – сте луди!

- Вижте го сега пък, този поп ни направи луди!

- Ами сигурно! И ако не съм прав, тогава на първата гара ме предайте в полицейския участък! Но първо ще ви покажа, защо ви наричам луди.

- Да, да, голяма лудост е да вярва някой в нещо, което не се вижда! Кой е видял Бога?

- Вие чухте, че вашият приятел каза, че е голяма лудост да вярваш в това, което не се вижда. Но най-напред какво казва Светия Дух в началото на Псалтира в 13 и 52 псалм в: “И рече безумникът в сърцето си: Няма Бог! И второ, ти каза, че е лудост да вярваш в това, което не се вижда?

- Да, казах го!

- Ами аз ви казах, че никой от вас няма ум. Всички сте луди. Имам пълно право да ви наричам луди.

- Защо?

- Защото аз никога не съм виждал ничий ум! Ами тогава, не е ли лудост да вярвам, че имате ум, ако не съм го виждал?

- Гледайте бре, как ни напада попа!

Тоест, сменихме си ролите.
Разговорът беше хубав, сериозен и шеговит.

- Е, как да вярвам, че имате ум, ако аз от както съм роден не съм видял ничий ум? Нито у вас, нито у себе си: какъв е? Бял, черен, червен или зелен? С каква форма е? Квадратен, правоъгълен или шестоъгълен? Господа, с каква форма и цвят е? Дали е осезаем или не? Ако ми обясните тези особености на ума, тогава ще ви кажа, че имате ум: ако пък не, тогава изобщо нямате!

Виж го ти попа! Можеш ли сега нещо да му кажеш? Ето, когато не си държа устата затворена. Глупак, не го зададе добре въпроса!

Те започнаха да се наричат един другиго глупаци.

- Освен това, дали целият свят по земното кълбо вярва, че хората имат ум? Вярват, ама на невижданото. Ето аргумента, че целият свят вярва, че хората имат ум! И вие вярвате, и аз, но умът – не се вижда. А дали пък някога сте виждали живота? Нима някой, някога е виждал живота на човека? И все пак, кой казва, че е мъртъв, когато е жив и има живот? Дали животът се вижда?

- Не.

- Не е ли лудост да вярваме, че хората имат живот? Ако не го виждаме.

- Но животът се проявява, отче!

- Много добре. Според неговото проявяване се смята, че съществува, въпреки, че не го виждаме. Така е и с Бога. Какви са Неговите проявления в света?

И започнах да изброявам силите на душата.

- Имате ли фантазия?

- Да.

- Дали някога сте я виждали? Не! Имате ли гняв? Дали някога сте го виждали? Имате ли мислене, мнение? Дали някога сте ги виждали? Имате ли страст? Имате, защото това са силите на душата – гняв и страст. Освен това, вие имате душевни сили като например: мисленето, избора, решението, недоволството, скръбта, радостта, дали някога сте ги виждали, защото това са душевни сили? На нас пък, Писанието ни казва, че човекът е образ и подобие на Бога. Но не според външния вид, а според душевния. Ето колко сили има душата! И всички те съществуват. И световната философия ни учи, че тези душевни сили ги има. А дали някога сте виждали душата?

- Не защото не съществува!

- Как не съществува? Ако нямаш душа, тогава не би разговарял повече с мене! Ти не би могъл нито веднъж да мигнеш, ако няма живот в теб. И виждате ли колко много са те? И животът и ума и свободната воля и разума, и гнева, и радостта и скръбта, и страстта – в които вярва целия свят, а не се виждат. Всички свойства на душата са невидими, всички нейни сили са според Божия характер и подобие, защото Бог е невидим. Човекът е икона на Бога на земята, по отношение на душата: ум, слово и дух.

- Бре! – каза един от тях – по-добре е да беше мълчал. Въпросът не го зададе добре! Този поп би трябвало да бъде някакъв управител на Семинарията!

Постоях така още малко и започна един лекар:

- Отче, нека върви по дяволите! Аз съм майор лекар. Оперирам и се движа с хирургическия нож по червата на човека, режа му врата, режа му краката, оперирам вече 30 години и не съм попадал на душата! И как да вярвам, че съществува, когато не съм попадал на нея с хирургическия нож!

- А ти и другуте лекари вярвате ли, че болката съществува на този свят?

- Вярваме, отче!

- А когато режеш човека с хирургическия нож и той крещи и се мъчи да се освободи от лапите на смъртта, не я ли виждаш болката?

- Не, тя не се вижда!

- И, искаш да видиш душата? Болката е една от телесните, естествени свойства на човека и е смесена с душевните. И тъй като не можеш да видиш болката, не можеш да видиш и душата. Особено, защото душата е духовно същество.

- Аха, гледай, гледай, и на тебе ти затвори устата! Бре, на дявол попаднахме!

Тогава един друг започна:

- Отче, знаем, че Църквата винаги се противопоставя на науката. Ето, руснаците вече са направили спътник, който три пъти е обиколил земята, заедно с Юрий Гагарин, и ето, приземи се успешно!

- И какво от това?

- Това са плодовете от напредъка на науката за разлика от религията.

- Нищо не са направили!

- О, ето, той е против науката! Този е като ония, които съдеха Галилей!

- Почакайте да ви кажа! Знаете ли какво са направили? Ако пчелата излезе от рояка и обиколи кошера в който живее, дали тя може да има претенции, че знае какво има по целия свят? Ето, толкова е направил човека до сега! Едва са излезли от кошера и са обиколили кошера, в който живеят и си мислят, че са направили голямо нещо!

- Аха, нима?

- Науката още не е направила дори колкото полета на бръмбара от тази пръст до другата! И това всички учени по света го знаят и от Запада и от Изтока. И почакайте, тъкмо сега ни започна разговора.

- Хубав е господине, този разговор!

- И да е хубав и да е горчив, и да е сладък, аз от сега нататък ще ви разкажа всичко до края, колкото и да трае това разказване!

- Ето, наближава гарата на Баку. Господа, дали знаете за Голямата и Малката Мечка и за Зорницата на небето?

- Да!

- Ето за какво става дума! Астрономията и науката, т.е. най-големите учени сред астрономите казват, че Голямата Мечка, която представлява група от звезди, които свързани с мислени линии в най-ярката си част наподобяват формата на кола на небето, са на 1300 светлинни години разстояние от нас, а светлината се движи с 300.000 км/сек. Това е оста на Голямата Кола. За да стигнеш от едното колело до другото, е необходимо да пътуваш 1300 години със скоростта на светлината. А колко още ти трябват да стигнеш до предното колело и колко до теглича на Пропела?

- А какво е това Пропела?

- Някаква звезда там! А колко е дълга цялата кола, кажете ми?

- Интересно! Кой казва това?

- Камил Фламарион. Имах Камил Фламарион под ръка „Бог в природата“. Той е голям френски астроном от миналия век. Да, вие виждате една звезда, която изгрява вечер и ви се струва, че трепти, това е Алфа Кентавър. Цялата астрономия показва, че Алфа Кентавър е звезда съседна на нашета Слънчева система. Слънчевата планета се състои от 9 планети, заедно със Слънцето – 10. И до нашата съседка, до най-близката, им кой знае колко светлинни години път има. Моля, господа, да изчислите какво е направил Юрий Гагарин.

- Нищо не е направил, отче!

- Освен това Земята има диаметър от 36.000 км. Значи със своя Спутник той е преминал 36.000 км, а междузвездните разстояния какви са?

- Господине, това не може да се изчисли.

- Изчакайте да ви кажа нещо друго по-сериозно. Бог показва Своето действие не само в голямото, но и в малкото, както казва Св. Никодим Агиорит. Хайде помислете, че в ухото на иглата има 8 секстилиона атома, 1 секстилион е единица следвана от 21 нули. За да изброи човека атомите в ухото на иглата, би трябвало да живее 250 години и да брои повече от 1 милиард в секунда. И ви моля да ми кажете колко атома има в ухото на иглата и как биха се разположили! Колко е прекрасен Бог, та в ухото на иглата да се настанят толкова много атоми. Тогава, какво е направил човека със своята наука?

- Това е немислимо!

- Чакайте да ви кажа още нещо по-чудно. На върха на иглата има 16 милиарда йони, които с телата си са много по-малки от тези на атомите. И за тези йони, които не може да си представи човешкия ум, какви уреди са необходими за да се забележат? Защото, ако бихме имали такъв уред, с чиято помощ да може да видим бълхата, която ще ни изглежда по-голяма от планината Чеахлау, все пак в атмосферата не бихме забелязали нито един йон! И ето, установено е, че йоните се държат за ръка и като момчета играят, имат живот в себе си! Камил Фламарион казва, че Бог е във всяка трева, а аз бих казал, че Бог е във всяка трева и във всяко тяло. Но да го кажем по друг начин: Да, Бог наистина е в цялото Свое творение. И върху най-малкия зародиш на материята под небето е Божията ръка и съществува живот, който Бог е създал! И сега искам да ви кажа. Когато гледаме Божията сила, която в миниатюра извършва толкова много неизказани и за човешкия ум невъобразими чудеса, и когато гледаме, че и там има живот, в онези части на материята, които никога не могат да се видят с голо око, да не се страхуваме от пантеизма, бих казал, че Бог е душата на природата, на цялата природа. Но, не е така. Бог същесттвува и както казва св. Апостол Павел, всичко е от Него и чрез Него.

И така да се каже, видях, че се приближавахме до гарата на Баку и аз трябваше да слизам. Имаше още много за говорене.

- Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

- Но, защо отче?

- Животът е от Бога, Животодателя, и ако си мъртъв, хайде, ако можеш мигни с очи! Можеш ли да мигаш, ако си мъртъв?

Накратко ви разказах, както беше. Това беше разговор от два часа.

- Господа, много съжалявам, че се разделяме.

- Отче, искаме да ти пишем, но да ни кажеш какво си завършил, изглежда да си някой ректор или преподавател в Семинарията.

- Ще ви кажа, но ако искате ми вярвайте! Аз съм само един овчар и паса манастирските овце.

- Брей, чуйте го! Ами това е чудо! … Прости сме! Ето какво ни разказа този поп!

Казах им много за звездите, за движението на Орион; казах им колко ветрове духат на земното кълбо и как се нарича всеки от тях и как възникват ветровете, според св. Йоан Дамаскин; за съзвездията и колко градуса е всяко съзвездие, колко Слънцето се задържа на всеки градус. Спомням си, че говорих дълго, според св. Василий Велики, от „Шестоднева“…

Накратко ви казвам както си беше. Наистина ви казвам, някои ме целунаха по бузата, някои ми дадоха цветя, някои бонбони. Дадоха ми и поменици.

Разделихме се с болка в сърцето…

източник: Блогослов мк

Tags: атеизъм, вяра и наука, румънски духовници, случки, старец Клеопа
No Comments »

Покаянието на цар Манасия

Април 13, 2017 in Беседи

Старозаветният еврейски цар Манасия извършил толкова грехове пред Бога, колкото едва ли е извършил някой друг. В продължение на петдесет и две години той със сила принуждавал народа да се покланя на идоли и бесове, заповядвайки на евреите да се отрекат от Бога. Отрекъл се от Бога и самият той, както и децата му, и цялото му семейство. А тези, които не искали да се поклонят на идолите и да принасят жертви на демоните, той подлагал на най-страшни мъчения, докато не напуснат белия свят.

И така, този цар извършил неизброими грехове. Но Пресветият Бог, желаейки да прояви дълбината на Своето милосърдие и безграничната Си жалост към хората, чрез Своя промисъл, привел Манасия към покаяние. Как именно?

Макар да бил много лош, този цар произхождал от добър род. Неговият баща, Езекия – цар, който живял във времената на пророк Исаия, бил благочестив (виж 4 Цар. 18 – 20). Мисля, че точно той измолил от Бога да обърне отвърналия се от Твореца на небето и земята негов син. Как станало това?

Като видял злобата и неверието на Манасия, както и помрачението на ума му, поради което царят не само се отвърнал от Бога, но повлякъл в гибел и целия народ, Той, знаещият как да доведе всеки до покаяние, му надянал юзда и затегнал поводите, както е казано в Псалтира: „с оглавник и юзда ще стегнеш челюстите им, за да ти се покоряват” (Пс. 31:9 – по слав. прев.) Защото, ако Бог го беше оставил, той никога не би се покаял сам. Но Бог изпратил от Вавилон военачалниците на цар Асур с голяма войска и те завзели Йерусалим, а Манасия отвели в робство (виж 2 Пар. 33:11). Вързали го и го хвърлили в тясна клетка, в която той не можел дори да се изправи в цял ръст и да повдигне главата си, а през цялото време лежал неподвижно, свит на кравай. Главата му била прикована към краката с две медни вериги.

Вавилонският цар Асур мислел, че той ще изкара така седмица или дори по-малко. Заповядал да го хранят само два пъти седмично с хляб от трици и вода. И все питал слугите си:

– Не умря ли вече Манасия?

– Не е умрял, Ваше Величество. Жив е, още мърда в клетката си! Що за чудо!

Така, свързан с вериги, цар Манасия преживял не седмица, не месец, не даже и десет месеца, а повече от седем години. Страшно чудо било това – човек, с приковани глава и крака, получаващ нищожно количество вода и хляб от трици два пъти седмично, живее и живее. От тези мъчения и горчивите мъки, царят, от когото Бог не пожелал да отнеме искрицата живот, останал кожа и кости. Представете си какви били страданията му. Тогава той си спомнил за Бога и си казал: „Бог ми изпрати това мъчение като наказание за това, че го прогневих – сам аз се отвърнах от Него и Божия народ принудих да принася жертви на идолите!”. И мислил в сърцето си: „Щом Бог ме запази до сега сред живите, значи Той очаква нещо от мен. И какво ли е то, ако не моето спасение?”

Тогава той извикал към Бога от дълбините на душата си, започнал да пролива сълзи и горещо да се моли: „Господи Боже на Авраама, на Исаака и Иакова, Боже на небето и земята! Господи Боже, щом Ти прояви към мен милост и толкова години не допусна да умра, макар да се мъча в тези тежки вериги, и не прекъсна нишката на моя живот, то явно Ти очакваш моето обръщане към Теб. Аз, Господи Боже мой, не мога да преклоня коленете си, не мога да падна на земята пред Тебе и да ти се моля, защото съм прикован с тези тежки железни и медни вериги, които са ме свили на кълбо – главата до краката. Но Те моля, Господи Боже, и прекланям коленете на сърцето ми: спомни си, Господи, че ако сториш милост на праведниците, в това няма да има нищо удивително. Ти не си отредил покаяние за Авраам, Исаак, Иаков и тяхното праведно потомство, но си отредил покаяние за грешниците.

Затова, Господи Боже, ако Ти ми сториш милост, ако погледнеш милостиво на сърцето ми и ме обърнеш към покаяние, ако ме простиш със всичките ми грехове, които са повече от морския пясък, тогава ще стане явна Твоята неизразима милост и непостижимата Ти благост…”

Когато той с голяма болка се молил така от дълбините на душата си и проливал потоци сълзи сред мъченията, Пресветият Бог си спомнил за него и внушил на цар Асур да снеме от него веригите и да го освободи от клетката, от този страшен негов затвор.

Тъй като много дълго бил прикован във вериги, когато го пуснали, той започнал да се премята и да се търкаля, свит на колело. Костите му се били извили и той не можел вече да се изправи. Представете си колко жалко било да гледаш човек, свит на кравай и останал кожа и кости.

Заплакали вавилонците-езичници, казвайки:

– Още ли мъждука живот в този човек? И изобщо може ли да се нарече човек това същество? Бог, комуто той се покланя, му е простил, заради силното му покаяние!

Освободили го и започнали да го захранват по малко, грижели се за него и след няколко месеца той се изправил на крака. Щом се вдигнал и се поправил, вавилонският цар казал:

– Неговият Бог му е простил, заради силното му покаяние! – и го изпратил обратно в Йерусалим.

Манасия отново се възцарил и обърнал целия народ към богопочитание, извършвайки всякакви добри дела, каквито можел до края на живота си. Той написал тази покъртителна молитва, която сега ние четем на Великото повечерие и която носи название „Молитва на юдейския цар Манасия”¹

Видя ли Божията премъдрост? Чу ли какво прави Бог? Царят-езичник, чиито грехове бил по-многобройни от небесните звезди и от морския пясък, Той превърнал в цар-светец, защото онзи се разкаял от дълбините на душата си, пролял горчиви сълзи и страдал толкова години в пост, мъчения и болка без да изгуби надежда на Божията милост!

Бележки:

1. В Свещеното Писание молитвата на цар Манасия се намира в края на Втора книга Паралипоменон. Великото повечерие се служи вечер, в определени дни на Великия пост.

Молитва на иудейския цар Манасия, когато е бил в плен във Вавилон

Господи, Вседържителю, Боже на отците ни, на Авраама, Исаака, Иакова и на тяхното праведно потомство, Който си сътворил небето и земята с всичкото им благолепие, Който си свързал морето с думата на Твоята заповед, заключил си бездната и си я запечатал със страшното и славно Твое име, от което всички се боят, и треперят от лицето на силата Ти, защото никой не може да устои пред великолепието на славата Ти, и неизтърпим е гневът при Твоята заплаха против грешниците! Но безмерна и неизследна е милостта на Твоето обещание, защото Ти си Господ всевишен, благ, дълготърпелив, многомилостив и съжаляващ за човеческите злини. Ти, Господи, по голямата Си благост, си обещал покаяние и прошка на ония, които са Ти прегрешили, и по многото Си щедрости си определил покаяние на грешниците за спасение. И тъй, Господи боже на праведните, Ти не си отредил покаяние за праведните – Авраама, Исаака, Иакова, които не съгрешиха пред Тебе, а си отредил покаяние за мене, грешника, защото аз сторих грехове, повече от морския пясък. Многобройни са моите беззакония, Господи, многобройни са беззаконията ми, и аз не съм достоен да погледна и да видя висината небесна поради многото мои неправди. Аз съм прегърбен от многото железни окови, та не мога глава да подигна, и няма почивка за мене, защото Те прогневих и сторих зло пред Тебе: не изпълних волята Ти, поставих гнусотии и умножих съблазните. И сега прекланям колената на сърцето си и Те моля за благост. Съгреших, Господи, съгреших и зная беззаконията си, но прося и Ти се моля: прости ми, Господи, прости ми, и не ме погубвай с беззаконията ми, не ме осъждай в преизподнята. Защото Ти си, Боже, Бог на каещите се, и върху ми покажи всичката си благост, като спасиш мене недостойния по голямата Си милост, и аз ще Те прославям през всички дни на живота си, защото Тебе славят всички сили небесни, и Твоя е славата во веки веков. Амин.

Източник: Православие ру

Tags: старец Клеопа
No Comments »

Една история от дядо Клеопа

Март 15, 2017 in Начална страница, Сладкарница

Имало един човек, който обичал да краде. И поне да бил беден! Но не! Бил заможен човек и жена му била добра, вярваща, имали и деца, имали и волове, овце, кози, коне, най-различен добитък и птици, земя, градини, лозя, но бил лошо възпитан от родителите си, понеже не можел да почувства ситост, докато не хапне нещо крадено. Мъжът много пъти разговарял с жена си. Добрата жена му казвала:

– Ех, мъжо, веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, на третия път ще се счупи. Ако те хванат, че крадеш, няма къде да се денеш от срам от хората. Всички ще те осъждат за това, че крадеш, защото имаш всичко необходимо. Защо крадеш?

– Жено, не мога, ако не отмъкна нещо от еди-кой си големец, от еди-кой си човек, от еди-кой си собственик!

Една късна юлска вечер на небето блестяла пълна месечина и всичко наоколо се виждало сякаш било ден. Връщал се той от полето към къщи и изведнъж вижда ожъната нива, цялата покрита с пресни житни снопи, наредени на кръстци.

И какво си помислил? „Колко хубаво ще стане, ако откарам с каруцата тази пшеница вкъщи“, защото пшеницата била превъзходна. Отишъл си вкъщи, впрегнал конете, хвърлил в каруцата един дълъг прът, за да привърже снопите към него, сложил сено и зелена тревица за конете и по късна доба, когато и птиците спят, взел със себе си малката си три-четири годишна дъщеричка и потеглил. На момиченцето много му харесвало да се вози с татко си в каруцата:

– Тате, ще ме повозиш ли с каруцата?

– Ще те повозя!

Майка й не я пускала:

– Стой вкъщи!

– Не! – инатяла се малката и заплакала.

– Хайде, пусни я де! На малката й харесва как конете тропат с копита и иска татко да я повози с каруцата.

Явно, това бил Божи Промисъл и грижа. И ето, дошъл селянинът насред полето да краде снопи. Нивата с пшеницата била близо до голяма гора и пътят минавал край гората. Докарал конете близо до мястото, откъдето мислел да изнесе снопите от нивата, разпрегнал ги, извадил юздите от устата им и им дал сено.

Момиченцето останало в каруцата. Луната светела и се виждало до хоризонта. Тръгнал селянинът, по нрав крадец още от детство, из полето, като се оглеждал във всички посоки – ще свърне ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад. Оглеждал се. А защо? Гледал дали случайно полският стражар не е някъде наоколо. И все се успокоявал: „Дори и да е тук, сега сигурно спи в някоя копа сено, сега е дълбока нощ“.

А през това време момиченцето наблюдавало от каруцата как баща й се оглежда на всички страни – и насам, и натам – и се чудело в ума си – наивни деца! – защо татко й се оглежда така.

Като се убедил , че няма никого и никой не го вижда, той грабнал няколко снопи пшеница и ги повлякъл към каруцата. Момиченцето, чрез чиято уста говорел Светият Дух, рекло на баща си:

– Тате, забрави нещо!

– Какво съм забравил, миличка?

– Забрави нещо! Огледа се на всички страни, а забрави да погледнеш нагоре!

– Какво казваш?

– Защо не погледна нагоре?

Момиченцето казало това не за да упрекне баща си. Мислело, че може би ще е по-добре, щом той гледа във всички посоки, да погледне и нагоре. Но това силно разстърсило човека:

– Какво, какво казваш?

– Тате, помислих, че трябва да погледнеш и нагоре!

И страх Божий така го пронизал, че грабнал снопите, отнесъл ги обратно и ги сложил на кръстците. Върнал се, впрегнал конете, качил момиченцето в каруцата и се върнал в къщи с празни ръце.

А жена му знаела, че той никога не се връща с празни ръце. Ще задигне или дини, или царевица, или пшеница, или нещо друго, но винаги ще се върне с товар вкъщи. И изведнъж вижда, че се връща празен, а до съмване оставали още два-три часа:

– Мъжо, какво те е сполетяло? Какво се е случило с теб?

– Жено, докато съм жив, няма повече да крада!

– Но какво те е сполетяло? Видяха ли те? Хванаха ли те? – помислила, че са го видели. – Нали ти казвах!? Ето как се забогатява от крадене!

– Жено, никой не ме хванал.

– Но какво се е случило?

Той посочил момиченцето и казал:

– Това е заради малката.

– Та какво ти е сторила тя?

– Заради нея няма да крада вовеки! Защото Светият Дух проговори чрез устата й.

– И какво ти каза детето?

– Тръгнах из нивата и преди да почна да влача снопите, както обикновено, почнах да се оглеждам – наляво, надясно, насам-натам. А то ме гледаше от каруцата и щом се върнах, ми каза: „Тате, забрави нещо. Забрави да погледнеш нагоре“. Тогава си помислих: „Ама, че съм безумец! Бог ми казва, чрез устата на дете, че трябваше да погледна първо нагоре. Защото, ако бях погледнал нагоре, нямаше да е нужно да гледам наляво, надясно, напред и назад, защото от окото на Всевишния нищо не може да се скрие.

Божиите очи, както казва Соломон, са милион пъти по-светли от слънцето и няма място, където Божието всезнание да не прониква. Както казва и апостолът, Божието всезнание прониква до разделяне на душа и дух, а не само до разделяне на душа и тяло. (вж.: Евр. 4:12).

Човекът е образ на Пресветата Троица. Той има ум, слово и дух. Този дух подобно на слънчевите лъчи сияе в сърцето и благодарение на него човекът е нещо повече от Ангелите; защото Ангелите не са създадени по Божи образ и подобие, а само човекът. Човекът е жив образ на Света Троица на земята: той има ум, слово и дух. Умът е образ на Отца, словото – образ на Христос, а духът – образ на Светия Дух.

Светият Дух посетил този човек със страх Божий и той си помислил: „Отсега нататък, докато съм жив, никога повече няма да крада. Нещо повече, ще отида да се изповядам и ще понеса епитимия за всичко лошо, което съм извършил през живота си, защото, ако пак отида да крада, ще трябва първо да погледна нагоре. И като погледна нагоре, това ще ми е достатъчно, за да не мога никога повече да крада, защото от окото на Всевишния никой не може да се скрие“.

И пак ще ви кажа: Начало на мъдростта е страхът Господен. Той е „основата на всички добродетели“. Мъдростта има два края – единият е страхът Божий, а висшият е любовта към Бога, защото всяка добродетел започва от страха Божий и завършва с любов към Бога, която е свръзка на съвършенството и най-високата добродетел.

Бог, на Когото се покланяме в Троица, Отец, Син и Свети Дух, единосъщната и неразделна Троица, и Пречистата Му Майка и всички светии да ни помагат да не забравяме страха Божий и да спазваме всичките Му заповеди. Амин.

Източник: Поучения на стареца Клеопа, (Книжка 2)

Tags: случки, старец Клеопа
No Comments »

Старецът Клеопа за Православието на Балканите

Декември 16, 2016 in Видео, Начална страница

Tags: старец Клеопа
No Comments »

Наставления на стареца Клеопа

Октомври 26, 2016 in Беседи, Начална страница

О. Клеопа казваше: „Спорeд св. Василий Велики, най-голямата мъдрост, която пази човека от всеки грях и го въвeжда в Рая, във вечното блаженство, е смъртта. Смъртта и паметта за нея. А в ума и сърцето да имаме молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”.

***

О. Клеопа постоянно повтаряше: „Утре – вдругиден ще отида при Христос!” Много пъти, когато някой му пееше „На многая лета!”, светият отец го спираше и казваше: „Не така, а: Вечная памят, вечная памят, вечная памят!”

***

Когато някой беше загрижен поради сегашните времена и го питаше: „Какво ще се случи, отче?”, светият отец отговаряше: „Годините и времената Отец е поставил в Своя власт. Каквото Отец иска, това прави!” А ако някой казваше: „Навън времето е лошо”, отец Клеопа отговаряше: „Всичко, което Бог даде, е добро!”

***

Често казваше: „Църквата е наша майка! Не оставяйте Църквата, защото тук се съединяваме с Христос. Тук се помиряват Марта и Мария. Дръжте реда на богослуженията и храната по Типика. Църквата опазва всички ни!”

***

Когато християните го питаха добре ли е да четат Псалтира, отец Клеопа отговаряше: „Св. Василий Велики казва: По-добре е слънцето да спре своя ход, отколкото Псалтирът да престане да се чете в християнските домове. И както слънцето е най-голямото от всички светила, така е и Псалтирът между останалите боговдъхновени книги. Дръжте Псалтира като вкусен сладкиш. Когато си гладен, ще отрежеш парче, ще хапнеш и ще продължиш работата си, след това пак ще прочетеш катизма, две, три – колкото можеш”.

***

На онези, които записваха имена за поменаване на църковните богослужения, казваше: „Тук сме събрали поменици за велики служби, но ако човек у дома не прави нищо, изпълнява се писаното в Свещеното Писание: Когато един се моли, а другият не, единият гради, а другият разрушава! Затова ви казвам: след утринните молитви да четете Акатиста на Благовещение със запалено кандилце. Ще видите, че Божията Майка е бърза застъпница.

***

Старецът Клеопа съветваше жените, които се оплакваха, че имат зли съпрузи, да не се развеждат, а да се молят за тях: „Не аз ти казвам това, а апостол Павел: Откъде знаеш, жено, дали няма да спасиш своя мъж? Не знаеш ли, че невярващият мъж се освещава от вярващата жена и обратно?” Съветваше така и мъжете и мнозина се радваха, виждайки в домовете им да се случват чудеса.

***

Често казваше на християните и тези думи: „Когато у вас се разболее някой: било бащата, било майката, било синът или дъщерята, или който и да е, не викайте най-напред лекар, а свещеник, за да го изповяда. Защото, пази Боже, смъртта може да го застигне неизповядан и с тежки грехове. Тогава няма повече прошка и службите нищо не му помагат”.

***

Много християни днес се боят от магии и урочасвания. Такива отец Клеопа съветваше: „Не се бойте от магии! Имайте страх Божи и се грижете да не разгневите Бога с греховете си – тогава магиите няма да имат никаква сила! Изповядвайте греховете си, постете и си правете свето елеосвещение”.

***

Дори и когато пиеше вода, отец Клеопа най-често искаше благословение от своя килийник или от някой брат, за да ни даде пример на смирение.

***

Един брат попита отец Клеопа:

- Oтче, какво да правя, за да се спася?

- Да имаш отдясно страх Божий, отляво памет за смъртта, а в ума и сърцето си молитвата „Господи Иисусе Христе” и ще станеш светец, брате!

***

Друг брат каза на стареца:

- Отче, моли се за мене, грешния, и ако отидеш при Господа – не ме забравяй.

- Да! Ти, брате, яж и спи до насита, а аз ще се моля за тебе!

***

Един брат го попита как да се моли. А старецът му каза: „Моли се първо с уста, защото от устата молитвата преминава в ума и след това в сърцето. Но за това е нужен много труд, много сълзи и благодатта на Светия Дух!”

***

Друг брат попита отец Клеопа как може да се спаси. Отецът отговори: „Търпение, търпение, търпение. И когато ти се стори, че не можеш повече, почни отначало: търпение, търпение, търпение. И не до средата на пътя, но до края!

***

Един монах от братството на манастира „Сихастрия” каза на стареца:

- Отче Клеопа, какво да правя, за да се спася?

- Имай винаги смъртта пред себе си, молитвата „Господи Иисусе” в ума и сърцето си и покаянието на разбойника от кръста, пък тогава не се страхувай от нищо!

***

И пак казваше на братята: „Всичко е преходно! Грижете се за душата си, изповядвайте се, причастявайте се, водете чист живот, давайте милостиня. Правете от всичко, колкото можете и имайте любов един към друг, защото любовта никога не умира!”

***

Казваше и това: „Имайте към Бога синовно сърце, към себе си – ум на съдия, а към ближния – сърце на майка”.

***

Отново казваше: „Послушанието без молитва е въртене в кръг, а който извършва послушанието с молитва – Литургия служи.”

***

И още казваше: „Смирението се ражда от послушание без ропот.”

***

И отново казваше: „Молитвата не зависи от времето или мястото. Тя е храна за душата.”

***

Един брат от манастира се смути, защото понякога идваха деца, които вдигаха врява и тичаха наоколо. Като дойде при стареца, той го попита какво да прави. А отец Клеопа му каза: „Хайде, спомни си; нима не си бил и ти дете? На мен децата са ми много скъпи, защото са като ангели! Страхувам се някое от тях да не падне, да не си счупи крака или ръката. Тях и Христос ги обича и казва: Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно (Мат. 19:14)”

***

Отец Клеопа казваше: „Никога не давай съвет, докато не си го изпитал в живота си! Който дава съвет, без да има опит, е като извор, нарисуван на стената. А който говори от собствен опит, той е подобен на извор с жива вода”.

***

Веднъж, когато някой му показа новата църква в манастирската овощна градина, отецът каза: „По–лесно е да направиш съборна църква, отколкото истински монах”.

***

Отец Клеопа казваше: „Нито едно дело да не започваш, без да си се осенил със Светия Кръст! Когато тръгваш на път, когато започваш работа, когато отиваш да учиш, когато си сам и когато си с други хора, запечатай със Светия Кръст своето чело, своите гърди, устата си, очите си, ушите си – всичко твое нека бъде запечатано със знака на Христовата победа над ада. И тогава няма повече да се боиш от магия, уроки или каквото и да било друго. Защото всичко това се топи от силата на Кръста като восък пред лицето на огъня и изчезва като прах пред лицето на вятъра.”

***

Когато говореше с дошлите при него хора, отец Клеопа често казваше: „Ангелите Господни са ви довели в светия манастир, деца. Вие не ги виждате, но зад всеки от вас стои ангелът-хранител.” И старецът кротко поглеждаше хората, сякаш виждаше техните ангели.

***

Като цяло, светият отец Клеопа не беше привърженик на прекалените подвизи, макар че самият той се беше подвизавал много като пустинник. Но светците винаги са строги към себе си и пълни с любов към другите. Казваше, че гората не се бои от онзи, който събира много дърва наведнъж и претоварва колата. Защото знае, че претоварената колата ще се счупи. Гората се бои от онзи, който взема по едно дърво, по един малък товар. От него се бои, защото знае, че той малко по малко, ще я изсече цялата.

***

Когато идваха групи от студенти по богословие, отецът им казваше: „Можеш да дадеш на хората епитимия да правят милостиня. Но не на богатите. Защото те имат пълни джобове – идват, слагат ти торба с пари на масата и казват: Готово! Спасих се. Но Царството Божие не се купува с пари! Наложи им да постят, да правят поклони, да извършват бдения… Защото тогава се трудят и ще имат заплата от Бога. Да прави милостиня наложи на някой беден човек, защото той ще трябва да се труди, за да спечели пари и така ще получи въздаяние от Бога.”

***

„Свиквайте да постите – казваше отец Клеопа, – защото ще дойде време, когато ще ядете по един картоф седмично!”

***

Често отец Клеопа споменаваше греховете, произтичащи от себелюбието и подтикваше всички към покаяние, казвайки: „Себелюбието е извор на всички злини и грехове! То е неразумна любов към тялото и най-тежката и фина от всички страсти, които поробват човешката природа. От себелюбието се раждат: самосъжаление, самооправдание, самодоволство, самохвалство, надменност и всички останали знайни и незнайни грехове.”

***

Когато отецът беседваше с поклонниците, той говореше по вдъхновение от Светия Дух. Веднъж, когато помещението беше пълно с хора, отецът започна да говори нещо, което нямаше връзка с разговора. Нещо, което сякаш не интересуваше народа. Но накрая дойде, плачейки, една жена, която беше стояла отзад и му каза: „Прости ми, отче, защото съм грешна!” Отецът беше говорил за нея.

***

Един от неговите ученици казваше: „През цялото време отец Клеопа говореше неща, които служеха за духовно назидание. Празна дума нямаше в неговите уста. Той умееше да умножава този свой талант. Когато нямаше поклонници, той взимаше броеницата и отиваше в планината. Много пъти съм го виждал на колене, под някое дърво или на някой пън, потънал в молитва. Трябваше да го викам много пъти, за да ме чуе. Ако му донасях вест, че е дошла някаква група от хора, отначало той съжаляваше за загубеното спокойствие, но бидейки поразен от любовта и вярата на дошлите, ги приемаше, говореше с тях, утвърждавайки ги във вярата и смекчавайки болките и неволите им. След това отново се оттегляше, молейки се за тях – Благият Бог да им даде място в „крайчеца” на Рая.

***

Слушайки отец Клеопа, човек не можеше да се насити. Каквото и да кажеше, беше завладяващо. Светият отец проповядваше, разказвайки за своето детство, за манастирския живот, за това, как е бил гонен, арестуван и затварян, как след това е избягал в гората, за по-късното си служение на народа, за пътуването си до Йерусалим и до Света гора, както и за много други неща. Често онези, които го слушаха плачеха, понякога плачеше и отецът. Всички биваха разчувствани, но не само от това, което разказваше, а преди всичко от Божията благодат, която живееше в него. Самото негово присъствие – по-точно благодатта на Светия Дух, с която старецът бе изпълнен – преобразяваше сърцата.

Из книгата „Старец Клеопа. Пут неба” източник: Svetosavlje.org

Tags: старец Клеопа
No Comments »

За разсъдителността

Октомври 29, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” ¹ Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

И тъй, когато човек престане да се доверява на своите съждения, а следва във всичко наставленията на опитните старци, той придобива разсъдителност. За да разберем как действа разсъдителността, трябва да си припомним, че душата се дели на три части: разумна част, гневлива част и желаеща част ² .

Св. Максим Изповедник описва начина, по който с разсъдителност трябва да управляваме тези три части на нашата душа и тяло: „Нека да дадем на душата и тялото си това, за което те са достойни, т.е. на разумната част да дадем четене, духовни съзерцания и молитва; на гневливата част да дадем духовна любов, която се противопоставя на ненавистта; а на желаещата част да дадем въздържаност и умереност. На нашето тяло пък да дадем храна и дрехи – толкова, колкото са му необходими.” ³

Но мярата на подвига трябва да се определя според силата на всеки. Чуй какво казва св. Марк Подвижник: „Както медта се различава от желязото и желязото от сухите клечки, така и телата се различават едно от друго.” Един е здрав по природа, той може да пости и да не яде нищо до вечерта, а друг, бедничкият, ако не яде по два пъти на ден ще се разболее и ще умре. Именно разсъдителността ще ни предпази да не се хвърляме в различни крайности. Наистина, вреда може да се получи както от прекомерно продължителния пост, така и от пресищането на стомаха; както от прекомерното бодърстване, така и от многото сън.

Във всичко, във всичко трябва да имаме разсъдителност, понеже разсъдителността е царицата на добродетелите. Защото, ако човек се заеме с някакъв подвиг с голяма ревност, но няма ръководител, то той веднага ще падне.

Веднъж идва тук при мен един герой и ми казва:

- Отче, разреши ми да чета молитвите на св. Василий Велики! ⁴

- Не, не ги чети, иначе бесовете ще те изгонят оттук. Не е за теб да четеш молитвите на св. Василий.

Едва е постъпил в манастира и аз трябва да му разреша да чете молитвите на св. Василий, защото той, виждате ли, е ядосан на бесовете!

- Горкичкият! Ако само знаеш колко ядосан ти е дяволът и как иска да се подиграе с теб!

Веднъж при св. Варсануфий, великият палестински старец, дошъл един монах и му казал:

- Ще ми позволиш ли да заклинам бесовете и да чета молитвите на св. Василий?

- Не ги заклинай, защото ще се поругаят над теб. Смири се и казвай на всички братя: „Прости ми!” Така ще победиш демоните. Понеже дяволът може всичко, само „прости ми” не може да каже, защото е паднал в гордост.

„Само по един начин ще победиш дявола, ако мислиш така: Аз съм прах и пепел, аз съм грешник и нищо не мога…”

Дяволът пости – нали никога не яде, пази девство – не се жени, бодърства – нима спи някога? Значи ти се трудиш, а той стои празен? Не става така! Или мислиш, че ако се надбягваш с него, ще го изпревариш? Та той за един миг ще се озове на другия край на земята. Само по един начин ще го победиш – ако мислиш така: „Аз съм прах и пепел, аз съм грешник, за нищо не съм годен и съм недостоен даже да живея на земята!” От едно единствено нещо се бои дяволът – от смирението. От нищо друго. Ти може да си такъв ревностен подвижник, какъвто светът още не е виждал, но ако не можеш да помолиш за прошка, то ти си поруган от него; ти си метла на дявола.

Трябва да сме разсъдителни и в беседите, и в поклоните, и в бдението, и в мълчанието, във въздържанието от храна, питие и сън, във всички телесни подвизи. Затова, братя, нека ни помогне Божията милост да придобием мъничко разсъдителност, понеже в този свят има много мрежи, всевъзможни изкушения и духовни недоумения. Нека се придържаме към разсъдителността и да имаме мяра във всичко.

Гората не се бои от онзи, който претоварва каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато той потегли, оста ще се счупи, конят ще падне и той няма да може да продължи. Гората се бои от онзи, който всеки ден измъква от нея по едно дърво и го отнася у дома. Така и врагът не се бои от този, който захваща да оре нашироко, защото ще остане неразорано.

Малко по малко! Малко по малко, лека-полека!

Ето така и вие пристъпвайте към добродетелите – малко по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

Св. Теодор Студит казва: “Човек забогатява малко по малко – и в материалното, и в духовното.” ⁵ Малко по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

Бележки:

1. Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Слово 1

2. Или: мислеща, раздразнителна и желаеща част на душата

3. Св. Максим Изповедник. Четиристотин глави за любовта. Четвърта стотица, гл. 44

4. Имат се пред вид молитвите на св. Василий Велики за изгонване на бесове

5. Феодор Студит, преподобный. Великое оглашение. Ч. 1. Оглашение 63. С. 379

Tags: пост, прелестта, ревност по Бога, румънски духовници, старец Клеопа
No Comments »

Подготовка за св. Причастие

Декември 21, 2013 in Начална страница

Архимандрит Клеопа (Илие) подчертава огромната важност на сериозната подготовка за Тайнството св. Причастие, той пише: “Често ли, рядко ли някой ще се причастява със светите Тайни, но ако той не се старае да се причастява със задължителната подготовка и изпълняването на условията, необходими за това тайнство, такъв се причастява за свое осъждане, а не за полза”.

Tags: румънски духовници, старец Клеопа
No Comments »

Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат

Ноември 27, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Веднъж старецът Клеопа пътувал с влак и в купето с него имало двама военни. Те били атеисти и започнали да му задават въпроси, като го провокирали и казвали, че няма Бог, тъй като Той не се вижда. Старецът отговорил:

– А тока, който не виждате, да не би да не съществува, или времето, което тече, да не би да се вижда?

Те се затруднили да отговорят и казали:

– Е да, обаче сега Гагарин като обиколи земята и видя, че няма Бог!

– Абе момчета, може ли пчелата, която е обиколила около кошера да има претенциите, че е видяла цялата вселена!

След тези мъдри слова, военните го попитали:

– Отче, ти какъв си?

– Аз съм монах от един манастир.

– А какво правиш там?

– Овчар съм.

Военните се спогледали и възкликнали:

– Представяме си какво би било, ако говорехме с игумена на манастира!

Tags: румънски духовници, случки, старец Клеопа
No Comments »

Поклонническото пътуване на стареца Клеопа

Юли 18, 2013 in Беседи, Начална страница

старец Клеопа

Три години след първото си поклонническо пътуване до светите земи, през септември 1977, група от четирима отци от манастира Сихастрия, водени от архимандрит Клеопа Илие, потеглиха с влак към Атон.

Атон, наричан “Градината на Пресвета Богородица”, е второто най-свято място в християнския свят след Гробницата на Господ. Атон е раят на православните земи, неповторим в християнския свят.

Пристигнахме в Солун, столицата на древна Македония, където се срещнахме с някои румънски монаси. Цял ден посещавахме старите църкви и манастири на северна Гърция, след което отпътувахме за Атон.

Атон

На хоризонта можехме да видим някои Атонски манастири, пристанището Дафни и върха на Атон, над 2000 метра висок. Всичко изглеждаше като Божие чудо. Атон представлява тясна ивица земя с площ от 335 кв. км., над 50 км дълга, в която се поместват двадесет големи манастира, над 15 скита и около двеста килии, големи и малки, в които над хиляда и петстотин гръцки, сръбски, руски, румънски и български монаси се подвизават в аскетизъм.

След двучасово пътуване с лодка слязохме на пристанището Дафни и се изкачихме до Карея, столицата на Света Гора. След като получихме входна виза за Атон, тръгнахме към румънския скит Продром, където останахме два дни. В събота вечер, по време на вечернята, расофорен монах Йоан, ученик на отец Клеопа, бе подстриган като монах под мантията на отец Клеопа. Подстрижението беше ръководено от Архимандрит Викторин, игумена на манастир Сихастрия, който му даде името Йоаникий.

отец Клеопа и отец Йоаникий Балан

След това бе отслужена литургия и отец Клеопа произнесе красива реч. След трапезата посетихме всички пещери и килии на пустинници около скита Продрому и на следващия ден се отправихме на поклонение в световно-известните Атонски манастири.

Първата ни спирка беше в манастира Велика Лавра. Тук се поклонихме пред мощите на Св. Атанасий Атонски в притвора на църквата.

мощите на Св. Атанасий Атонски

След това посетихме румънския скит Лаку и манастирите Иверон, Кутлумуш и Ставроникита, всичките реставрирани и подържани във времето от молдавски владетели. Най-силно ни развълнува иконата на Пресвета Богородица, наричана ‘Портаиса’ (Вратарница) в манастира Иверон, където всички се поклонихме, начело с отец Клеопа.

Иверската икона на Пресвета Богородица, наричана ‘Портаиса’ (Вратарница)

По пътя към Карея се отбихме за кратко в килията на прочутия исихаст, Паисий Светогорец, велик, свят човек, почитан и търсен в цяла Гърция, който ни изуми със своята святост и смирение.

Килията на отец Паисий в Капсала е обградена от лозя. Почукахме на портата и зачакахме. Дребен на ръст монах, слаб, скромно облечен, на вид на около седемдесет и пет години, но със сияещо лице и изпълнен със смирение, дойде и ни отвори портата. Беше Старецът!

стареца Паисий

- Благослови ни, отец Паисий! Ние сме пилигрими от Румъния.

- Господ да ни благослови всички!

Покани ни в малък параклис до килията, където се поклонихме и изпяхме тропара на Пресвета Богородица. След това ни покани в килията си за гости, четири на два и половина метра голяма. Седнахме. Бяхме общо около десет човека. Отец Паисий ни почерпи, по обичая на атонските монаси, с локум и студена вода. След това седна на малко столче на прага на вратата.

- Отец Паисий, идваме отдалеч. Молим – дай ни наставление как да се спасим.

- Простете ми, моля ви. Не съм йеромонах и не се осмелявам да наставлявам свещеници – отговори старецът.

- Независимо от това, намери за нас дума за спасение.

- Отци, не съм завършил още училището на монашеството и не знам много думи.

Виждайки смирението му, архимандрит Клеопа го попита:

- Отец Паисий, коя молитва е по-полезна за монаха: да чете Псалтира или да казва Иисусовата молитва?

- И двете са добри – каза той – само ги казвайте от сърце, с вяра и със сълзи.

- Кой монашески аскетически труд е по-добър – живота в братство или в пустиня?

- Ако имаш смирение – каза старецът – можеш да се спасиш и в единия и в другия. Който иска да е сигурен, че ще се спаси, влиза в братство под послушание; а който обича повече тишината и молитвата се оттегля в уединение.

- Как можем да помогнем за спасението на другите?

- С молитва. Монахът е преди всичко молитвеник и запалена свещ на светилник за всички. Само по този начин можем да помагаме и духовно да изграждаме хора. Първа е молитвата, после примерът на нашия живот, после наставленията.

- Как можем да придобием дара на сълзите?

- Ако имаме смирението на светците, ще придобием и Умната молитва, и дара на сълзите. Не съм съумял да придобия този дар, който се дава от Бог след много труд.

- Какво е мнението Ви за атонското монашество днес?

- Нямам никакво мнение. Но знам, че всички са дошли на Света Гора за слава Божия и за да се спасят. Така всички се насилват, според ревността и силите си, в молитва, в послушание, в пост, в нощни бдения, и във всички добри дела. Всички се смиряват, имат надежда и се трудят и следват Христа. Кой обаче ще се сдобие с короната на спасението не знае никой освен сам Бог.

- Какви книги трябва да четат монасите?

- Преди всичко Светото Писание. След това Жития на светиите и отечески писания. Не е нужно да четем или да говорим много, но трябва да правим много!

- Отец Паисий, колко пъти в годината трябва да пристъпваме към Светото Причастие?

- Гласът на сърцето ни и на нашия духовен отец ни указват колко пъти. Някои по-често, други по-рядко. Но ако монахът може да се причастява веднъж седмично е много добре. Миряните – по-рядко и в съответствие с това, което реши техният духовен отец.

- Какъв друг съвет можете да ни дадете?

- Нека винаги да сме готови за смъртта, “защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий” (Мт 25:13).

- Отец Паисий, колко часа трябва да спи монахът нощем?

- Ако прибавя колко часа спя легнал на легло и колко проспивам на крака, ще видите че спя по цял ден, защото не пазя трезвение с ума си в молитва!

И ние, получавайки голяма полза от смирението и мъдростта на отец Паисий, му благодарихме, че ни прие, за наставлението, поискахме благословението му, и продължихме по пътя си.

След това посетихме чудотворните икони в църквата Протата в Карея, както и в манастирите Пантократор, Есфигмен и Ватопед, където има много мощи и няколко чудотворни икони. Стефан Велики [1] построил пристанище във Ватопед, което се поддържа в добро състояние и до днес.

Продължихме своето поклонническо пътуване с посещение в Хилендарския манастир. От там прекосихме хълмовете и спряхме в Зографския манастир, който е бил построен от основата от Стефан Велики между 1475 и 1502 година. Патронният празник на манастира е празникът на Свети Георги.

След това се поклонихме в манастирите от западната страна на връх Атон – манастира Дохияр (основан изцяло от Алекандър Лапеснеану през 16 век), Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетра ( основан от Михаил Смелият [2]), Филотей, Григорият (основан от Стефан Велики), Дионисият (основан от Негой Бесарабски [3]) и Св. Павел.

Когато атонските игумени научиха за идването на архимандрит Клеопа на Атон, не малко от тях го помолиха да даде наставление на братята от техните манастири. Така той даде пет духовни проповеди с отеческо и изключително исихастко съдържание, които утешиха много млади души. Тези проповеди бяха публикувани и обиколиха цяла Гърция.

Напускайки Света Гора посетихме град Атина и манастирите около него и отидохме при великия духовен отец, Порфирий, който имаше дара на прозорливостта.

стареца Порфирий

Истински светец на нашето време! Той се подвизаваше в малък скит в Атика. От там заминахме за остров Корфу, при мощите на св. Спиридон, когото отец Клеопа почита извънредно много.

раката с мощите на свети Спиридон

Тъй като следващият ден бе неделя, отслужихме заедно света литургия, и отец Клеопа бе поканен да даде наставление в манастира Платитера в града. Късно вечерта отпътувахме с кораб към Италия при мощите на светия йерарх Николай, великия чудотворец, по настояване на отец Клеопа, който искаше да им се поклони поне веднъж в живота си и да изпроси помощта на светеца.

Рака с мощи на свети Николай, Бари

В десет часа на другата сутрин пристигнахме в Бари, където се намира катедралата с мощите на свети Николай. Тук всички се поклонихме със сълзи пред неговия реликварий, който се пази под олтара на голямата църква, и изпросихме неговата помощ и посредничество за нас и за нашата страна. Отец Клеопа прочете със сълзи първата част на Акатиста на свети Николай и всички изпяхме „Радвай Се, О Николай Велики Чудотворче!”. Беше момент наситен с много чувство, който никога няма да забравим.

От там отидохме в Рим, където посетихме катакомбите и се поклонихме пред мощите на Св. Калист и Св. Севастиан. След това се отбихме в манастира Челие в Югославия, за да се срещнем с великия сръбски богослов, Юстин Попович. Всички искахме да говорим с този забележителен догматичен богослов, известен по цял свят, който бе насилствено затворен в този манастир [4].

старец Клеопа и свети Юстин Попович

Два дена архимандритите Юстин и Клеопа разговаряха чрез преводач. След това отец Клеопа го помоли за личен съвет. Сподели с отец Юстин, че би желал да прекара остатъка от живота си на Атон, но се колебае дали да го направи. Тогава архимандрит Юстин му каза:

- Отец Клеопа, ако отидеш на Света Гора, ще добавиш още едно цвете в градината на Пресвета Богородица. Но какво ще стане с вярващите – на кого ги оставяш? Там ще се молиш само за себе си, а в своята родина се молиш за всички и можеш да доведеш много души, които са без пастир, до Бог. Преди време аз също исках да се подвизавам в аскетизъм на Атон, но накрая се върнах да върша мисионерска работа в родината си.

- Казвам да останеш в своята родина, и така ще спасиш и себе си, и ще помогнеш за спасението на другите. Това е най-голямото добро дело за монаха днес. Особено сега, когато се борим срещу безверие, секти и религиозно безразличие.

След като получи този съвет, отец Клеопа се прибра у дома в мир.

отец Клеопа с духовни чеда

[1] Стефан Велики е бил владетел на Молдова през 15 век; защитавал е земите на Молдавия половин век след падането на Византия. Спечелил четиридесет и седем битки и построил четиридесет и осем църкви. Духовен отец му е бил свети Даниел Исихаст. Цар Стефан е канонизиран от Румънската Православна Църква в 1992 година.

[2] Михаил Смелият е бил владетел на Молдавия и строител на църкви. След като Византия пада под турско владичество, владетелите на Молдова, Влашко и Трансилвания (които днес съставляват Румъния) подемат каузата да подпомагат исихасткото монашество като се грижат за манастирите на Атон и в своите родни земи.

[3] Негоя Басараб е бил владетел на Влашко от 1512 до 1521. Той е бил най-големият строител на църкви през 16 век. Начетен и високообразован, той се опитвал да осъществи идеала за монарх исихаст. Неговият духовен отец, патриарх Никон, завършва живота си в манастира Дионисият.

[4] В края на Втората Световна война, преп. др. Юстин Попович (25 март 1894 – 25 март 1979) е отстранен от поста си на професор по богословие в университета на Белград, поради влиянието, което указва на интелектуалци, обръщайки ги към вярата. Отива в Челие в западна Сърбия, превръща го в процъфтяващ манастир и се труди като духовен отец в него до смъртта си през 1979г.. Канонизиран е от Сръбската Православна Църква през 2010 година.

Превод от английски
“Shepherd of Souls” by Archimandrite Ioanichie Balan, страници 144-152

Tags: архим. Йоаникий Балан, румънски духовници, св. Юстин Попович, Света Гора, случки, старец Клеопа, старец Паисий
No Comments »