За страстите знаем много неща. За знанието си за страстите и магистърска степен можем да получим. Вземете например филмите, в които има съвсем натуралистични и детайлни сцени на убийства.

Хората, които създават въпросните филми, описват тези сцени с такава автентичност сякаш за тях те са нещо познато. Но явно за киното се оказва особено трудно да покаже някой добродетелен човек, а свят – не виждаме нито един. Преди няколко години група поклонници дойде в килията ми. Между тях имаше един мъж, който носеше в себе си лист хартия, на който беше записал греховете си. „Дойдох да се изповядам при еди-кой си духовник и какво да кажа? Пак същото – миналогодишните неща!„, възкликна той. В този момент някой, който беше наблизо, подхвърли: „Леле, тия хора днес нямат никакво въображение!“. Да си измисляме нови грехове – очевидно този човек имаше богато въображение.

Има два вида страсти – телесни и духовни. Гладът, жаждата, желанието за плътски контакт, са онези страсти, които са свързани с тялото. А духовните и душевните – извор на всички тях е гордостта. От нея се раждат всички останали – злопаметността, завистта, омразата към ближния, осъждането, сребролюбието, маловерието… Начало на всички тези страсти е гордостта. Светите отци казват, че телесните страсти съществуват по естествен начин в нас – Сам Бог ги е положил в човешкото естество, но страстите на душата не са естествени. Телесните страсти са необходими за нашето оцеляване. За да живеем – ще ядем, ще пием, ще се нуждаем от контакт с другия. Затова именно Бог ги е свързал с насладата, така че да искаме да ядем, да искаме да спим, да искаме да пием вода, да искаме да имаме плътски контакт, за да не изчезне човешкият род. Затова именно тези страсти се казват непорочни и никой не може да обвини другия защо яде, защо утолява жаждата си, или защо иска да има плътски отношения. Къде тогава е проблемът? Казахме, че Бог ни ги е дал, за да живеем и да се множим. Злото се крие в това, че сме премахнали целта, за която Бог ни ги е дал, но сме задържали насладата, с която Бог ги е свързал. Например в епохата на Нерон готвачите били удивителни, както и днес. Знаете ли какво правил Нерон? Разкошни угощения. Римляните ядели, направо се тъпчели, отдавали се изцяло на удоволствието от ястията, и след това правили нещо ужасно – до тях имало съдове (т.нар. вомитории – съдове или специални помещения, предназначени за повръщане), в които те връщали погълнатата храна, за да могат да започнат да ядат отново. Ето как те отстранили целта на храненето, за да се отдадат единствено на насладата от него. Същото правим и с плътския контакт, отменяме целта, за която ни е даден, която е да познаем другия по-добре, да го обикнем повече и да се създадат деца, а задържаме само насладата. Знаете ли колко абсурдно е човек да казва: „След като ми е дадено, ще го използвам!“?! Колкото е логично полицаят да си каже: „Защо ми е даден пистолетът? Ами за да го използвам!“. И да започне неконтролируемо да стреля! Всички тези наслади са дадени, но с конкретна цел, с конкретен смисъл. Яденето не е зло, жената не е зло, парите не са зло, а зло е чревоугодието, блудството, сребролюбието, казва един човек на Църквата. Погрешната употреба на Божиите дарове е грях и страст, която отваря пътя към ада, а не Божиите дарове сами по себе си.

Предаваме се на нашите страсти или поради леност и нерадение, или по Божие допущение, за да се смирим. Последното е добро и полезно за нас, но първите две са срам. Но нека имаме предвид и нещо друго. Страстите не просто съществуват. Съществува и някой, който ги подклажда и разпалва. Не е само нашето нерадение, а е и дяволът. Нека имаме предвид това, че съществува бяс на блудството, бяс на чревоугодието, бяс на злопаметността. Нещата, които усещаме в нас, не винаги са естествени. Дяволът се възползва от всяка наша естествена потребност, за да я насочи в погрешен път и да я превърне в грях. Затова отците, които знаели това, в борбата срещу страстите казвали – изкорени тръна и ще видиш змията, която се крие в корена. Когато страстите се усилват и установяват своята власт, разумът угасва. Умът на поробения от страстите човек не работи правилно.

На Света гора дойде един монах от света. Кой знае какви проблеми са тормозели ума му… Отците му дали килия, но след това съжалили за прибързаната си постъпка. „Трябваше първо да го изпитаме, да проверим кой е!“, казваха те. Той имал една страст – бил много сребролюбив. Някой беше споменал за него, че има къща, пълна със скъпи предмети на изкуството, с ценни картини и т.н. Един ден двама работници чужденци отишли да работят при него. Когато после отците ги попитали дали всичко е наред, те отвърнали:


– Но какъв е този човек?


– Защо, не ви ли сготви? – попитали отците.


– Сготви, но взе една салфетка, раздели я на две, даде половината на единия, а другата на другия, като отбеляза: „Салфетките струват пари!“.

Ето как страстта обсебва и заслепява човека. Всички ни се чудят, докато ние се чувстваме напълно комфортно в това, което правим в умопомрачението си от страстта. И какво спечели от половин салфетка този човек? Ако ограбиш някого, ако му откраднеш 100 евро, това е грях, но ти си „спечелил“ 100 евро от него. А от половин салфетка какво печелиш? Скоро този човек си тръгнал от скита и от Света гора. Виждаме как всяка страст заслепява ума. Нима не е голямо заслепението на комарджията?!… Не съсипва ли той всичко около себе си, не разбива ли семейството си, не оставя ли жената и децата си на улицата?!…

Божието слово ни казва, че това, от което си бил победен, ще се превърне в твой господар, на когото ще служиш. То ще е твой господар, а ти – негов роб. Парите не са лошо нещо, има и светци, които са били богати – Авраам например не е бил беден, бил е дори много богат, но е отишъл в рая. В Атина се запознах с един човек, който ми каза: „Геронда, винаги внимавам да не би да онеправдая някого от тези, които работят в моето предприятие. Винаги внимавам и казвам: „Пресвета Богородице, просветли ме да не ощетя някого от тези, които работят при мене!“. И в края на месеца, когато им плащам, понеже си мисля, че може да съм онеправдал някого и да не съм разбрал – затова винаги им давам нещо в повече.„. „Добре правиш – му казах, – но внимавай да не свикнат постоянно така, защото горко ти след това!„. Той е богат и това няма да му попречи да отиде в рая! Защо? Защото не е прилепнал към парите, не се е разболял от страстта на сребролюбието, която е злото, а не парите сами по себе си. Другият може да е беден и да не ти дава дори вода да пиеш, да е свидлив, т.е да не намери пътя към рая. Важно е къде са прилепнали нашите сърце и ум. Това е проблемът ни. Без да разбираме, даваме свобода на действие за дявола.

На пръв поглед изглежда, че няма връзка между едното и другото, но да знаете, че от момента, в който изричате грозни думи, съдите и оклеветявате някого, може да очаквате плътска война. Бесът на осъждането ще „прошепне“ за вас на беса на блудството… Не знаем какви душевни механизми съществуват, но духовният опит показва, че когато осъдиш някого, можеш да очакваш плътска война…

Ние обаче имаме един особен талант – да дегизираме собствените си страсти в добродетели, да даваме на нашите немощи благовидни имена като „успех“; „пестеливост“, „загриженост“… Ако попиташ монаха, за който споменах в началото, защо е разделил салфетката на две, той веднага ще каже: „Не съм свидлив, а не съм прахосник. Правя икономии!“, а няма да каже: „Скъперник съм!“. Така и двама души, мъж и жена, които изневеряват на съпрузите си, ще кажат: „Естествена нужда!“. Това обаче ще бъде далеч от истината. Даваме права на дявола и след това той подклажда страстта. Естествено е да ядем, но ще ядем с мярка…

Трябва да внимаваме, да не се отчайваме, да държим ума си буден спрямо духовните страсти. Те са по-опасни от телесните – защото не можеш лесно да ги разбереш и усетиш как се прокрадват в теб, но и защото много добре умеят да се дегизират. Св. Ефрем Сириец казва по този повод: „Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им.“ Това е лукавството на дявола – да разкрасява нашите страсти, да ги дегизира. Когато Мария помазала Иисусовите нозе с драгоценно миро, Юда не казал: „Аз съм скъперник!“, а: „Защо е това прахосване на миро да се мият нозете на Христос, вместо да се продаде и парите да се раздадат на бедните?!“ (срвн. Йоан 12:5). Този, който след това продал Христос. Невероятно талантливи сме да маскираме нашата окаяност в добродетели. Когато някой осъжда някого, не казва: „Превърнах се в съдник!“, а: „Аз съм за истината, истината е над всичко и това, което казвам за другия, е в името на истината!“. И отваря ров за другия, като е готов да го бутне в него, вярвайки, че служи на истината. И когато осъжда, не си помисля, че Сам Бог не осъжда. Св. Писание казва, че Отец предаде целия съд на Сина (срвн. Йоан 5:22). Бог Отец оставил съда на Христос, а Христос казва: „… не дойдох да съдя, а да спася света…“ (Йоан 12:47). Бог не съди, Христос не съди. Не е нужно да си мъдрец философ, за да разбереш, че ти, който съдиш, вместо Христос, се превръщаш в антихрист! И се запътваш към ада, без да ти е нужно нещо повече. Винаги ни харесва истината, когато тя засяга другите. Искаме ли обаче другият да я разкрие, когато тя засяга нас? Истината за нас, които харесваме истината?!…Затова да внимаваме в духовни страсти. Колкото по-висша е душата от тялото, толкова по-тежки са душевните и духовните страсти от телесните.

Избягваме блудството. Добре правим. Знаете ли обаче кое друго блудство е по-ужасно? Израил бил поробен от враговетe, завоевателите измъчвали евреите и един пророк се молил – „Боже, спаси народа си от враговете му!„, но Бог му казал: „Спри да се молиш за този народ. Защото те блудстваха!„. Какво е това блудство на целия народ? Те тръгнали след други богове и оставиха Мене. За това духовно блудство цял един народ бил поробен. Да слушаме слова на еретици, да четем еретически книги е именно такова блудство. Човекът, който не е християнин, може да блудства поради незнание, но християнинът, който чете индуски и будистки книги, за да намери спасителна истина, знае Кого оставя и накъде отива. Ще четем и от тези книги, за да задоволим нашето знание. Но не и за да търсим начини за спасение в тях…

Дяволът паднал, но паднал само духовно. Човекът паднал и духовно, и телесно. Падението на човека било по-голямо от падението на демона, защото паднал и духовно и телесно. Но Бог, ни казват отците, е снизходителен към човека, защото може да е паднал, но дяволът паднал доброволно, той сам го пожелал. Човекът бил подмамен и увлечен от дявола. Затова никога няма да се разочароваме, да униваме, а ще се борим с високо вдигната глава, ще живеем радостни, знаейки, че държим всемогъщо оръжие в ръцете си. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен – казва Господ – и ще наследи вечния живот. Той пребъдва в Мене и Аз в него. Когато воюваме с някоя страст, ние се борим с нея. Когато се причастим, Христос се бори с нея в нас. Ставаме членове, части от Христово тяло, ставаме Христови. Затова свети апостол Павел казва: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ (Филип. 4:13). Но трябва да бъдем внимателни. Не можем да се спасим извън Христос, не можем да придобием Христос извън Тайнствата на Църквата, извън Изповедта, далеч от светото Причастие, от покаянието. Не е имало по-голяма блудница от преп. Мария Египетска. Тя вършела своя грях, се казва в синаксара, без да взема пари, само за наслада. Отивала в Йерусалим и плащала с плътта си. Има ли по-голям грях от това? Известно е, че на Света гора не е позволено не само да идват жени, но дори да се изографисват светици. Това е така не защото не ги почитаме достатъчно или се страхуваме от тях. Какъв страх би било за мене да виждам на храмовите стени изображение на света Параскева например или пък какво би ме безпокоял стенопис на света Варвара?! Няма изображения на светици, защото Света гора е посветена на Пресвета Богородица и затова тя е единствената жена, която е изографисана там, както и нейната майка – света Анна. Но знаете ли и кой друг? Света Мария Египетска. Ние, цяла войска светогорски монаси имаме за пример една жена – да се уподобим на нея в покаянието.

Никога не бива да се разочаровате, никога не бива да се отчайвате. Няма да му мине номерът на дявола, просто ще бъдем внимателни. Един светец на Църквата казва, че онзи, който твърди, че иска да отбягва страстите, но не бяга от причинителите и средата, която ги подклажда, се подиграва със самия себе си. Не е достатъчно само да избягваме страстите, но и пространствата и местата, които ни хвърлят в грях.

В определен период помагах на младежи със зависимост от наркотиците. Веднъж един от тях ми каза: „Геронда, дай ми благословение да отида да видя стареца Паисий!“. „Хайде, върви!“, казах му. Той отиде и се върна с наведена глава. „Какво стана?„, питам го. Ето какво му казал старецът Паисий: „Какво да те правя? Ти си като онзи, който иска да спре да пуши цигари, но все се навърта около павилиона. Няма да пуши първия път, няма да купи кутия цигари втория път, и на третия ще вземе„. Отдалечи се от местата и компаниите, които те снабдяват с това, което е твоята смърт. Страстите, казва един отец, се побеждават само с практическите добродетели. Чревоугодието – с пост, блудството – с въздържание, гневът – с кротост. И всичко това – допълнено от смирението.

Това не са незначителни подробности. Някой си казва: „Бог какво Го интересува какво ще ям? Нима е възможно точно сега Бог да се интересува дали ще ям яйце в сряда или сирене в петък? Няма ли да върши други големи дела, а се занимава с това какво ще влезе днес в стомаха ми?!“ Бъдете внимателни! Това, което изглежда малко, всъщност не е малко. Неслучайно първата заповед, дадена на човечеството, е постът. Бог казал на Адам в рая – от всички дървета в рая ще ядеш, но от това няма да ядеш. Защо? Отците казват, че е нямало значение какво било това дърво, могло е да бъде дърво като всички други. Значение обаче има, че не ядеейки от онова дърво, както и днес – спазвайки поста, ние държим Бога в ума си, вслушваме се в Неговите заповеди, мислим за Него в ежедневието си, не живеем независимо от и без Бога. По този начин това малко и незначително нещо става толкова голямо и значимо.

Който започне духовната борба на поста, ще установи много бързо, че не е възможно едновременно да постиш, а да гледаш непристойни филми. Не може да постиш само със стомаха, а ще постят и очите и ушите ти – ще внимаваме в това, което слушаме и гледаме. Ще пости и езикът ни. Веднъж във времето на Великия пост един отец на Света гора ми каза: „Днес постих, ядох без олио!„. Той тъкмо се беше скарал много лошо с един друг отец. В такива случаи е свършено с поста! Усилията в борбата с телесните страсти, които полагаш, се трансформират в усилия, насочени към духа. Ако някой ви каже, че постът не принася полза, можете да му отвърнете следното: „Ако направя повече чудеса, отколкото е правил Христос, ако изцеля повече парализирани, ако дам зрение на повече слепи хора, ако възкреся повече мъртви, отколкото Христос, тогава ще отменя поста за себе си. Защото дори Самият Христос е постил. Ако постът е принесъл духовна полза на Христос, нима на мене няма да принесе?!“. Ще спомена отново примера, даден ни с живота на света Мария Египетска, спасила се чрез покаянието. Покаяние, което показала на дело. Не само в нашия ум, а и на дело трябва да се разкрива нашето покаяние. Ще отидем в ада, защото не се покайваме за греховете си, защото не показваме това покаяние на дело, не се борим. Покайте се! – така започва проповедта на благата вест. Покайте се, защото приближи царството небесно! Изключено е да не извършим грях, няма да отидем в ада, защото вършим грехове. Безгрешен човек не съществува. Вие да познавате някого, който е безгрешен? Само Христос. А ние ще започнем да се изповядваме – от момента, в който тръгваш към храма, на изповед при отеца, ти си умъртвил дявола, отрязал си му краката. Затова той ще вложи в теб помисли срещу свещенството, срещу духовника, за да те държи далеч от вратите на църковните Тайнства. Не се отдалечавайте от свещениците, от Църквата, от енорията. Не ни спасяват нашите добродетели, а ни спасява това, че се подвизаваме за Христовата любов; спасява ни това, че в момент, в който усещаме, че се гневим, си спомняме за онези евангелски думи на Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце…“ (срвн. Мат. 11:29). Дяволът трепери от смирението, което се поражда от изповедта, той трепери от епитрахила на свещеника. Дръжте свещениците „за расата“, а оставете дявола да говори каквото иска. Умът може да има безброй аргументи, но животът ви ще ви покаже дали в тях има истина или не. Понеже живеем всичко това, затова го знаем, а не защото го четем или го слушаме. Християните вече повече от две хиляди години опитно преживяват Христовото учение и знаят каква е силата на поста, на изповедта, какво означава свещеникът да ти прочете опростителна молитва.

Нужно е обаче търпение. Не очаквайте от днес за утре да се превърнете в образец на добродетелта – в Паисиевци, Порфириевци и Ефремфилотейци. Защото и дяволът е много търпелив. И не губи търпението си, стига да спечели, ако ще и в последния момент. Не го интересува, че трябва да чака. Това ме подсеща за случая с един свещеник, който срещнал някакъв пустинник чужденец и го попитал:

– Как си, отче? Как върви подвигът?


Монахът само поклатил глава и продължил да повтаря нещо на глас – името на една девойка, която познавал на младини.


– Но, отче, нима на 80 години още мислиш за нея? – озадачено попитал свещеникът.


– Снага – стара, сърце – младо! – отвърнал пустинникът, за да се види именно, че дяволът не се изморява да воюва. Похотта не старее заедно с тялото.

В разговор с един друг отец, който вече от 20 години беше в манастира, той ми сподели, че в продължение на много време го човъркала една мисъл: „Да остана или да се махна? Да остана или да се махна?“. Аз пък останах с отворена уста от почуда – един от най-добрите отци на монашеската ни общност беше измъчван от такъв въпрос. Дяволът му вложил това в ума: „Махни се! Махни се! Какво седиш тук? Да си затворен и да се съобразяваш с капризите на всеки, с всякакви комплексирани хора, които идват тук! Изчезвай възможно най-бързо!“. Той бил взел решение да остане като монах, дал цялото си имущество на сестра си и на братята си, за да няма нищо, което да го задържа в света. Оттогава са изминали още 30 години, но и до днес той продължава да води тази битка…

Дяволът не се изморява, нито ние ще се изморим. Чрез тази борба ще се спасим, а не чрез това, което сме постигнали. Ако сме постигнали нещо, то не зависи от нас, а от Божията благодат. Ако Бог я изпрати, ще успеем, ще победим една или друга страст, ако не я изпрати, няма да успеем. Обаче ще сме извършили борбата, заради която ще отидем в рая. И е особено важно с радост да правим всичко това, да не губим търпението си. Св. Йоан Златоуст казва, че ако ние забравяме, че сме деца на Бога, за щастие, Той никога не забравя, че е наш Баща и не ни оставя. Никога няма да се разочаровате, а ще накарате дявола се пръсне от яд, че няма да му мине номерът.

Един старец умирал в един скит – той се мъчел, но душата му не напускала тялото дълго време. Нещо необичайно за монах. Минали четири, пет дена… другите отци се разтревожили какво става, защо техният събрат не си отива в мир. Извикали един свещеник (сам той ми разказа историята), който дошъл при монаха, сложил епитрахила и започнал да го изповядва. „Докато седях до него, разбрах, че той вижда демоните наоколо. Тъкмо свършихме с изповедта, когато той се сети, че е забравил да ми изповяда още нещо, и така – няколко пъти. Когато видях, че нямаше вече нищо друго, за което да бъде обвиняван, му прочетох опростителната молитва, свалих епитрахила, излязох навън и казах на събралите се отци: „Пригответе се, след малко ще почине!“. Откъде знаем, че било така? Като монах, който от дете бил в Света гора, като човек, който може и да е паднал в някои съгрешения, може и да е проявил небрежност, слабост или невнимание, но цялата борба, която водел, не била напразна. Христос, Пресвета Богородица не го оставили да почине преди да се изтрият и най-малките му прегрешения, които направил в земния си път и които отвъд можело да му попречат. На излизане от скита, свещеникът чул камбаната – монахът бил починал.

Не сме сами, в Божията прегръдка сме, в прегръдката на Пресвета Богородица, която успокоява нашите терзания. Не сме сами. Ще внимаваме повече в малките страсти – чрез тях ни гори дявола, той не гледа да те хвърли в големите. На този, който се подвизава, той няма да каже: „Блудствай! Открадни! Пребий някого!„, а гледа малките неща. Лодката не потъва само от един голям камък, хвърлен вътре, а може да потъне и от пясъка, който ще се излива малко по малко, докато се превърне в голям камък, който ще я потопи. Нека изпълваме живота си с желание да победим страстите, а не да им правим място в сърцето и. Не можем да оставим сърцето и ума си празни, а трябва да ги отдадем на ближния и на Христос. Какво ни казва Той в притчата за талантите – на един дал пет таланта, на втори – два, на трети – един. Когато след време се върнал, първите двама били удвоили получените таланти, а този, който имал един, не го загубил, а го пазел. На него Господ отнел и това, което имал. Защо? Какво зло е извършил? Не че е извършил зло, а не е направил доброто, което е можел да направи.

Преди време в имейл ми изпратиха една хубава история. Един преподавател влязъл в залата, държейки празен буркан, като се обърнал към студентите с въпроса:


– Колеги, този буркан празен ли е или е пълен според вас?


– Празен! – отвърнали студентите.

Тогава той взел няколко топки за пинг-понг и ги сложил вътре. Побрали се пет или шест.


– Сега пълен ли е или празен? – запитал отново.


– Пълен!– бил отговорът на студентите.

Преподавателят взел ситни камъчета и започнал да ги изсипва в буркана около топките. Камъчетата запълнили празнините между топките.


– А сега? Пълен ли е?


– Да! – казали му те.

След това той взел пясък и започнал да го изсипва в буркана, като запълнил празнините, оставени от дребните камъчета и от топките, докато не запълнил съда до горе.


– Сега пълен ли е?

Студентите недоумявали. Всеки път бурканът бил пълен. А накрая преподавателят взел чаша с кафе и внимателно излял течността вътре. Младите хора продължавали да го гледат с почуда. Накрая дошло и обяснението:


– Този буркан е нашият живот – топките за пинг-понг са всичко велико, с което можем да изпълним битието си: любовта към ближния, вярата в Бога, любовта към родината… Първо това ще поставим вътре. Дребните камъчета са нашата работа, различните ни занимания, нашите ежедневни цели, към които все бързаме. И те се побират след това. Пясъкът са забавленията, хобито, което ни доставя удоволствие – никой не ти казва да не се забавляваш. И за пясъка има място. Но ако първо започнете с пясъка – с хобитата и забавленията, нищо друго няма да се побере. Ако започнете от незначимите неща и изпълните живота си с тях, след това няма да остане място за нищо значимо и велико.


– А кафето какво е? – попитали с любопитство студентите.


– Е, колкото и работа и грижи да имаме, винаги ще остане време да изпием по едно кафе с приятел!

Това е реалността. Ще се подвизаваме с радост, защото Христос дойде да дари радост на хората, да им донесе изобилие в живота. Така започва и Евангелието, с радостна вест. „Благовестя ви голяма радост“, казал Ангелът Господен на пастирите в нощта на Рождество. Затова и християнинът, който не изпитва радост, всъщност не може да се нарече християнин. Евангелието започва с този призив и с този призив и завършва. След Възнесението Христово учениците се върнали у тях с голяма радост, ни напомня един евангелски стих (срвн. Лука 24:52), а Христос казва: „… радостта ви никой няма да ви отнеме…“ (Йоан 16:22). Тази радост се надявам и моля да придобием всички ние чрез покаянието в Църквата. И така – радостни и щастливи да живеем на земята и да се запътим към рая…

Беседата е публикувана със съкращения.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Стрелата на тщеславието Гордостта като вътрешна смърт По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Модата като съревнование Мъжеството не е самоувереност, а самообладание

Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат…

Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съумеем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешаваме… с ума ли? С очите? С ушите?…

Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи… не правя нищо!” Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, покайваме се… Това ще ни спаси, не добродетелта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя… бях начинаещ… веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза:

– Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Имаме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло.

Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги придобием. Спасили ли са го неговите добродетели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи:„Какъв съм аз, нищо не съм!” и да се правим на окаяни, за да ни отвръщат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази…”. И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхвалява. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да имаме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло.

Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаянието… Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова добродетели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата.

Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова…”, но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” И свеждаш глава под епитрахила на свещеника. Какво наистина сме придобили ще разберем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра.

Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означава, че сте се провалили. Никой грях не е по-голям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църквата, отколкото добродетелен извън нея. По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него.

Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега:

– Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте!
А той му отвърна:
– По-добре заспал в Ноевия ковчег, отколкото буден отвън!

По-добре да те спаси Христос, макар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва постоянно да се покайваме. Защо? Защото съгрешаваме постоянно и не бива да се привързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да умрем?

Още щом отворите очите си сутрин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и„Слава Богу!”  И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва„Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва:„… в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми… Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и чрез смирението.

Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да продължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщност сме получили по-голяма полза от самата молитва, която сме отправяли, отколкото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира…

превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BF%D0%BE-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D1%85%D1%83%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%82/

Близки теми:

Умеем да маскираме своите страсти Силата на св.Тайнства в живота на православните християни Силата на св.Тайнства в живота на православните християни – ІІ част По-лесно е да отидеш в рая, отколкото в пъкъла Домът е свещено място