Губим или печелим

Юни 9, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

В един женски манастир в (гръцка) Македония, монахините вечеряли и след това събирали върху поднос чиниите и занасяли вътре. Внезапно се чул страшен трясък. Игуменката в това време разговаряла с някой, притеснила се, отишла вътре и видяла един поднос на земята. Подът бил пълен с чаши, чинии, лъжици и вилици и една монахиня ги събирала.


- Ти ли ги изтърва?


- Благослови, майко! – отвърнала монахинята.


- Ще ги събереш всички и утре няма да се причастиш!


Било събота.


- Утре няма да се причастиш. И 500 поклона!


- Благослови, майко!


Монахинята нищо не казала. На другия ден всички се причастявали, а тя стояла назад и плачела. Минавайки покрай нея, игуменката видяла да текат сълзи от нея като реки, но лицето й да сияе и да е трижди щастлива. Тя се изумила и я попитала. Монахинята отговорила: „в часа, в който сестрите се причастяваха, една сестра отиде да се причасти, от лъжичката на свещеника излезе едно светло кълбо, дойде и влезе в устата ми и ме изпълни с радост, с щастие, с мир, и започнаха да текат сълзи“. Игуменката я попитала коя монахиня се причастявала в онзи час. Видяла, че монахинята се затруднила малко. Игуменката се учудила защо не й казала веднага. Еди-коя си – отвърнала тя. Игуменката извикала тази монахиня, която била ядосана. Игуменката я попитала:


- Каво стана? Защо си ядосана?


Тя казала разгневена:


- Свещеникът ме причасти с празна лъжичка! Нищо нямаше в лъжичката!


Игуменката разбрала, че нещо ставало.


- Какво стана вчера?- попитала монахинята, която плачела.


Тя не отговаряла.


- Благослови, майко!- казала само.


- Какво стана вчера в онзи час?


Накрая монахинята казала:


- Сестрата дойде, блъсна ме и ми събори подноса на земята.

Ето как печелим, ето как губим, ето как научаваме какво е св. Причастие. Ето как се научаваме да гледаме нашите страсти.

В една мрачна стая сме, в мрака виждаме малко неща, когато вратата започне да се отваря и да влиза Божията благодат, ще започнем да виждаме в стаята и по-големи мебели, гардероби, маси. Колкото повече светлина влиза, започваме да виждаме най-малките неща, а когато вратата се отвори напълно, тогава виждаме и праха вътре.

Така станали светци св. Григорий Палама, който викал „Господи, просветли моя мрак!“ и св. Рафаил и светецът, който споменахме преди и още е жив.

Внимавайте, това са светци, които знаем. Знаете ли колко светци-мирски хора има! Познавам свети миряни, женени. На Света Гора идва години наред един човек. Ожени се, има доста деца, многодетен. Отишъл в един скит. Стигнал късно, докато се качи, минало време, станало вечер, седнал да си почине. Стигнал късно в килията. Видели го, посрещнали го. Старецът на килията много го обичал. След като говорили, старецът му казал:


- Хайде сега, вземи тази броеница! – и му дал една огромна броеница. – Седни на стола да се помолиш, защото ние имаме работа! Няма да се занимаваме цял ден с теб!


- Да бъде благословено, геронда!


След посещението на тази килия той мина през килията ми, приех го, след като сме приятели. Той ми разказваше:


- Седнах на стола и започнах молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“
Минал половин час, един час, два часа, станало нощ. Схванах се да седя. Минали три часа. Мрак в килията. Нищо не се чувало.

- Добре – му казах – не помисли ли, че старецът може да те е забравил и да е отишъл да спи?


- Не, не го помислих.


- Какво помисли?


- Ами че вие тук отбелязвате празници по различен начин от нас, сигурно се чества някой светец и така тази вечер се молих с броеница 4-5 часа.


Погледнах го.


- Я чакай! Пет часа броеница!


Въпросът не е да казваме молитвата, а умът ни да е съсредоточен в молитвата, в думите, да не странства.


- Добре, и какво мислеше толкова часове?


- А, нищо, когато казваме молитвата, умът не трябва да се разсейва.


- Какво искаш да кажеш, че си се молил пет часа без умът ти да се разсея?


- Е, отклони се един път.


Един път за пет часа! Опитайте се да кажете “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” наум без никаква картина, без да мислете нищо за пет минути, не за пет часа, и ще видите дали ще го постигнете.


- И какво си помисли?


Какво очаквах да чуя и какво ми каза?


- Ето, да имах сега една въдица и да бях долу в морето да ловя риба!


Чуйте колко невинен помисъл.


- Но веднага се съвзех и си казах – продължи той – тук молитвата казваме, умът да е на мястото си и го събрах отново.


Нищо не му казах, но такъв подвиг не вършат дори монаси на Света Гора. След това той продължи:


- През нощта в даден момент се чу шум, отците се събудиха.


Старецът на килията отишъл, измил се и видял нещо черно върху стола, насочил фенера и видял човека с броеница и го попитал:


- А, събуди ли се даже?


- Не, геронда, не съм спал.


- Защо не спа?- попитал старецът, който го бил забравил.


- Е, казахте ми, че вие ще ми кажете кога да спра (молитвата с) броеницата – защото го попитал преди това колко да се моли и старецът му отвърнал, че ще му каже кога да я спре.

И пет часа стоял там. Такъв подвиг нито ние, монасите, не вършим, такова послушание, такова смирение, такава простота. Невероятен духовен подвиг. И рискувал, ако го осъзнае, да падне в гордост за това, което постигнал. Старецът веднага разбрал това и за да го предпази да не падне в гордост, за да го предпази от демона на гордостта, който руши всичко, го „закачил”:

- Глупчо, всеки би разбрал, че съм те забравил! Но как гордостта да ти остави акъл! Да не разбереш най-простото нещо, което всеки би разбрал! Как егоизмът да ти остави малко акъл да го разбереш! Хайде отивай да спиш!


- Прав бе старецът, – ми каза.


Оттук и аз се направих на строг:


- Естествено, че е бил прав! Трябвало е да го разбереш!

Какво да му кажа и аз.


Друг случай. Един духовник издаде книга. В нея пише, че един свещеник в един голям провинциален град бил много активен в социалната дейност и се гордеел, защото виждал какви успехи имал, но правейки всичко това, се възгордял и казвал: и какъв е о. Амфилохий Макрис, повече ли прави от мене? Какъв е о. Филотей Зервакос, повече неща ли прави от мене?

Една нощ, както спял, се събудил внезапно без никаква причина. Нещо го събудило. Станал, облякъл се без да разбира какво правил, сложил калимваката си, погледнал часовника си, било два и половина часа в полунощ. Излязъл навън и без да разбере защо отишъл в храма, от задната страна. Времето обило облачно, гърмяло, щяло да вали и учуден не можел да разбере защо прави това и гледал храма. В онзи момент паднала такава мълния, пробляснало и всичко се осветило. В тези няколко секунди успял да види в притвора един мирянин да се прекръства, да отваря вратата на храма и да влиза вътре. Свещеникът бързо влязъл в храма, бутнал лекичко вратата да не бъде чут. Кандилата били запалени и видял мирянина пред иконостаса да коленичи пред иконата на Христос и да започва да се моли, а внезапно от иконата на Христос да излиза светлина. Духовникът описва светлината, която осветила не само християнина – който коленичил да се моли, но и започнал да се издига над пода – но и цялата църква. Свещеникът замръзнал на място до вратата. След доста време тази светлина започнала да намалява. Християнинът станал, казал “По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе помилуй и спаси нас, Амин!” И при думата Амин се чул страшен гръм. Осветило се цялото небе. Отецът бързо излязъл навън, след малко излязъл и непознатият християнин, затваряйки вратата след себе си. Свещеникът последвал анонимния християнин, докато той не влязъл в една къща. Свещеникът запомнил адреса на къщата и си тръгнал. По пътя вече започнали да се виждат първите хора, било 5.30 сутринта. Той отишъл в дома си и не можел да заспи. Въртял се в леглото неспокоен, какво станало, какво било това, кой бил този човек – се питал. На другия ден отишъл и вървял покрай къщата на този чуден християнин, минавал отново и отново и се опитвал да намери някой познат, когото да разпита. Наистина намерил някого.

- Кой живее тук, я ми кажи?


- За какво ти е, отче?


- Какво те интересува за какво ми е? Кажи ми кой живее тук!


Той му казал. Отецът не познавал човека.


- Добър човек ли е?


- Добър е.


- Ходи ли на църква?


- Е, разбира се, и жена му и децата му.


- А, има жена и деца?


- Да, има.


- Колко деца има?


- Осем мисля.

Така след много посещения успял да го види. Отишъл в дома на човека, почукал на вратата, влязъл вътре. Бил един обикновен човек, но със светло лице, чисти очи, преблага усмивка, смирен, кротък, благ, погрижил се за отеца, приел го, попитал го определени неща. Християнинът се изповядвал редовно в столицата на областта – при един известен изповедник. Цялото семейство често се причастявало със светите Тайни и водило прост и тих живот с пост, бдение, молитва и въздържание. Беден многодетен баща, банков служител. Хранил осем деца, жена си, престарелия си баща и брата си. Но отецът отвътре го ядяло какъв бил тайният живот на този човек, какъв живот водил, за да има нощната му молитва толкова голяма благодат. Не научил. Една седмица свещеникът не излизал, не говорил и бил замислен. От притеснение се разболял в течение на един месец. И получил своя урок.


Добри и велики дела без смиреномъдрие в очите на Бога нямат никаква стойност. Един обикновен, но смирен по дух човек, глава на семейство, имал несравнено по-голямо дръзновение към Бога от този свещеник, който се смята за благочестив, активен, свят от неговите енориаши. Наистина, казва духовникът, който разказва това, колко трагична ирония: той добре научил своя урок. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ Научил още, че блажени са само бедните по дух, тоест смирените и с чисто сърце, защото те ще видят Бога и тяхно е царството небесно.

Този свещеник, казва духовникът, написал книгата, го причастих в антираковата болница „Метакса” преди 30 години, малко преди да почине от тежък тумор в главата.



Една жена пише писмо до манастира на свети Рафаил, до игуменката.
„Свято игуменко, малкият ми син, Коста, ученик от Гимназията получи изгаряния с други две деца от взрив на парен котел. Нямаше място, което да не е изгорено, от главата до ноктите на краката. Заведоха го веднага в болницата. Лекарите казаха, че ще умре или, ако оцелее, ще остане парализиран. Веднага щом го чух, казах две думи, с болка, които излязоха от дълбините на душата ми. Свети Рафаиле, смили се и спаси детето ми! Да живее и нищо да не му остане. В противен случай нека Бог го прибере тази нощ, за да не се измъчва и то и ние. През нощта бях полузаспала и видях, че се оказах в Митилини и св. Рафаил дойде при мене в бяло расо, казвайки ми:

- Магдалена, Коста ще оздравее! Ще се върне вкъщи. Скоро без никакъв белег.


Същата нощ и синът й видял св. Рафаил да сваля една черна кожна обвивка от него и да му казва: оздравя напълно. От онзи час станал състоянието му светкавично се подобрило и след 15 дни се върнал у дома без никакъв белег.

Лекарят ми каза, че това е едно много голямо чудо. Следва името, презиме, датата, Австралия.

Вижте, вие, които ме слушате, можете да се усъмните, но майката може ли да каже, че чудото не е станало? Синът й, който го преживял, може ли да каже, че чудото не е станало?

Чухме за живия светец, който сега е в чужбина, вие можете да кажете хубави приказки ни разказва! аз, който чувам как лекарят с жена му се сдобили с деца , мога и да се съмнявам и да кажа и откъде да знам, че е станало така? Но тази майка и баща, които виждат сега близначетата да растат, могат ли да кажат „не родихме деца?“ Могат ли да ги поставят под съмнение?

 

Запознах се с един бесноват. Той описа една сцена. Отивал от Иверския манастир към Карея, по пътя отляво имало една пътечка, по която се стига до килията на стареца Паисий. Този бесноват вярваше, че има „шесто” чувство. „Виждам стареца Паисий да е извън килията му, да седи на една каменна плоча, под едно маслиново дърво, да върши неговото ръкоделие” – бидейки на огромна разстояние от килията на стареца.

Той тръгнал по пътеката, продължил, стигнал до килията на стареца Паисий и наистина всичко било така, както го видял. Но старецът Паисий го нямало и бесноватият останал учуден и се питал – какво стана? Не знаеше, че дяволът не знае бъдещето. И дяволът не може да си представи какво му приготвил старецът Паисий. Вижда стареца Паисий да излиза и му извиква:

- Бесновати, прелъстени, затова влязох вътре, за да не ме намериш тук и да разбереш, че този, който ти показваше картината, бе дяволът!

Видя ли, му казах, че дяволът не знае бъдещето и старецът Паисий се скри?


Видя ли, че виждах стареца Паисий, той бе там? – ми отговори той.


Не можеше да го разубедиш.

Направи ми впечатление, че старецът Паисий на стотици метри виждал какво има в ума си някой, който вървял по пътя и отивал към Карея.

И от друга страна, да има хора, които да хулят стареца Паисий, да го осмиват, да го иронизират, прозорливецът, изкопал си гроб в каливата в Света Гора и помислил, че ще го погребат там и го погребали в Солун. Не можели да си представят, че изкопал гроба си, за да има това, което ние монасите наричаме помнене на смъртта. Кой ни каза, че е вярвал, че ще бъде погребан там? Колко много хора правили това, друг имал един череп, за да помни смъртта, че е преходен.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светиите?

Докато св. Нектарий бил жив, не можете да си представите през какви мъки минал, както всички светци.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светците? През същите мъки и по-лоши преминава живият светец в чужбина – (най-вероятно става въпрос за покойния вече старец Ефрем в Аризона, тъй като старецът Никон бе близък с него). Какво ни затруднява и не виждаме? Просто е, животът ни, който е различен от техния живот, където те се подвизават да спазят Христовите заповеди. Християнинът се бори, чрез това ще се спаси. Не зависи от него дали ще успее да победи страстта, а от Божията благодат. Ако Бог изпрати благодатта, ще победи страстта, ако не я прати, ще се бори. Ще се увенчае от борбата, която води, защото нека не забравяме, че в тази борба падаме, ставаме отново, война е, докато умрем. Страстният, поробеният на страстите ще намрази подвизаващия се, защото с неговата борба му показва какво би трябвало да прави той и поробеният на страстите не иска да го направи.

Затова, ако говориш на един блудник за Христос, ще ти каже: „Кой Христос? Предпочитайте гръцките продукти, имаме наши богове, и то дванадесет на Олимп? Не един вносен!“ Какво ще каже, че „не приемам учението на Христос, защото искам да блудствам?“ Не може да го каже и се прави на елин, на патриот. Същото важи и за измамника и за крадеца. Няма да ти кажат „не искам Христос и Църквата, защото ми забранява да крада и да мамя“, а ще осмеят и намразят светците. Тази душевност, това състояние на човека съществува от времето преди Христос.

В Стария Завет пише – да вържем праведника, да го осъдим на грозна смърт – да го убием с грозна смърт. Защо? Защото тежко е за нас да гледаме. Не издържаме дори да го гледаме!

Защото неговите пътища са различни от нашите пътища. Затова грешният иска да убие светия. Въобще и неугледните не обичат огледало, нито снимките. И много повече духовно обезобразените не обичат да гледат светците. Когато могат, ги убиват телесно, когато не могат – морално и духовно. Гледат да ги окарикатурят и да ги принизят. Една гръцка поетеса Елина Якопулу пише: „винаги орезиляваме онова, на което завиждаме, и свидетел ми е Атон“. Защото не искаме да подражаваме на светия, да променим живота си, и оттам започва цялата тази омраза.


Само причастните на светостта признават светците. Никой друг. И ти трябва да имаш малко светост, за да познаеш светеца.


Превод: Константин Константинов

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет“

Май 12, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един монах от Света Гора по време на служба видял дявола. На мене винаги ми е харесвало да чувам такива истории. Попитах го:
- Как беше?


Той ми каза:

- Един черен джентълмен. Един „елегантен” черен господин.

Да не забравяме, че ангел е и дяволът, но черен ангел.


-  Единственото, което разбрах, бе че пред мене имах най-големия враг на живота ми. Това, което разбрах, бе, че никога няма да придобия друг враг, освен този, който имам пред мене в този момент. Никой няма да ме намрази, както ме мрази този, който е пред мене в този момент и ме гледа. Уплаших се толкова много, душата ми се сгърчи и единственото, което можех да направя и направих, бе да затворя с ръка устата си, за да не излязат виковете от ужас и страх и да разберат другите отци какво става.

Защо дяволът има толкова омраза срещу някои хора? Защо толкова омраза не само срещу светците, но и срещу онези, които се подвизават да станат святи?

Той ни мрази за едно нещо – не може да преглътне, че ние като хора постигаме онова, което той не постигнал, бидейки дух: да станем богове. Това се опитал да направи и се провалил. И го постигат някои други същества, които не са духове като него, а имат и плът и кости.

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет”. Как светците станали свети?

С раждането на Христос Бог направил едно ново миросъздание. При първото миросъздание взел пръст и вода, дал и Своя дух и създал човека. При второто взема плът и кръв от Света Богородица, дава и Своя дух и става Богочовек, Той Самият се съединил с плътта, кръвта и духа. Оттам нататък човекът може да придобие всичко, което Бог има, освен тъждеството по същност. Да станем мъдри като Бога. Никога няма да придобием същността на Бога, но всичко друго можем да придобием. Затова ни мрази така дяволът.

Светците станали светци. Как?

Христос живял, поучавал, разпнал се, възкръснал, но каква е ползата ми от Неговото учение? Имало е причина да стане цялата тази трагедия? Учения има много. Мога ли да живея както Христос, да направя това, което Христос направил? Мога. И повече от това. Светците понесли телесни мъчения повече от Христос, и направили чудеса, които Господ не правил.  

Всички знаем и обичаме св. Рафаил. Всъщност не го знаят всички. Имам едно писмо от един човек, публикувано е:


„Нямах никаква връзка с Митилини – има предвид той, жена му и децата му, – нито знаехме нещо за свети Рафаил, нито бяхме чели някаква книга за него. Живея с моето семейство в Ксанти и работя като чиновник в държавната болница. Разболях се много тежко от сърце, лекарят следеше моето състояние и ми даваше лекарства. Преди няколко дена, докато спях  - дойде в стаята ми един йеромонах и ми каза: „Аз съм Рафаил, идвам от планината Карея, Лесбос, дойдох да ти кажа да не се притесняваш, защото ще оздравееш напълно, но трябва да посетиш моя дом в планината Карея.“ Той ми  поговори за опасността, през която минавах в болестта ми.“

Този диалог на болния със свети Рафаил го чула и жена му, и дъщеря му, които се случили да са с него  в стаята, в която лежал като болен. „Веднага приех сила и  тръгнах със съпругата ми с автомобила за Кавала, и оттам щяхме да вземем самолет за Атина и Митилини. По пътя към Кавала при гъста мъгла  бяхме в  опасност от един камион, който идваше от насрещното платно. Вечерта останахме в един хотел в Атина. Свети Рафаил се яви и ни говори – не само на него, но и на жена му – за опасността, с която се разминахме и за неговата закрила по пътя към Кавала.“

Внимавайте, те не го били помолили да им помогне. Светецът сам го направил.

„Даде ни напътствия за пътуването ни, днес стигнахме в Митилини и на летището видях отново свети Рафаил, който мога да опиша с подробности. Останах изумен от гледката на светеца. Изчезнаха и най-малките смущения  и се избавих от всичко.”

Оздравял. Отдолу пише името му, презимето му, града, в който живее.

След 600 години. Свети Рафаил бил убит преди 600 години и се явява сега. Същата история става оттогава досега.

В чужбина има един голям свят подвижник. Един лекар не можел да има деца, нито той, нито жена му. Една година женени, две, пет десет години, накрая те отишли при този подвижник. Жената плачела. Мъжът стоял наблизо. Старецът й казал:


- Не се притеснявай, момичето ми! -и  прекръстил корема й. – Догодина ще дойдете с едно детенце.


Е, какво да каже жената.


- Благодаря! – казала.


Станали,  поклонили се, тръгнали да си ходят. И светецът ги спира и казва на жената.


- Не е ли жалко да бъде самичко? Не е ли по-добре да са две?


Какво да каже жената?


- По-добре е!


- Да има и едно братче да си играят? По-добре да са две!


- Да бъде благословено!


Отново  й прекръстил корема.  Догодина ще дойдете с две дечица.

Родила близначета. Разумът не го побира, скандализираме се дори само чувайки това. И самият  лекар не могъл да го асимилира, защото като лекар знаел дали могат да заченат дете. И знаете ли какво направил? Нещо невероятно. Взел дечицата и направил ДНК анализ, за да се увери, че са негови. Не можеш да измамиш един лекар по въпроси от медицинско естество.

Това са светците. От времето на Христос до днес.
Никога няма да останем сами. „Няма да ви оставя сираци“ – каза Господ. „Ето, Аз съм с вас до свършека на света.“

Как тези, които споменахме,  успели да  станат  светци? Много просто, живеейки в Църквата Христова, по никакъв друг начин.

Каква полза ми донесе  учението на Христос? Казах ви, навсякъде има хубави учения. Какво полза ми донесе животът на Христос? Чудесата, Разпятието на Христос, Неговото Възкресение? Той се разпна, Той възкръсна. Няма никаква полза от всичко това, ако Христос не ми бе оставил Неговото Тяло, върху което мога да се засадя и да почерпя Божия живот.

Преди няколко години имаше голям студ. Имах лимонови дървета, които замръзнаха. Но ги пресадих и сега отново имам лимони.  В тях тече същият сок. Всички знаем това, което каза Христос, когато пръчката е върху лозата, дава много плод, когато се отсече от лозата, изсъхва и я изгаряме.

В нас тече същият сок, същата кръв. Сам Той казва, че  „този, който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, пребъдва в мене и Аз в него“. Така светците стават светци. Те станали Тялото Христово. „Едно тяло сме ние многото”. Всички сме едно тяло, части от Тялото Христово, не сме индивиди, не сме независими единици, личности сме, обърнати към лицето на другия. И всички заедно сме обърнати към лицето на Христос, Който е образ на Бога. Приличаме ли на Христос, приличаме на Бога, спасяваме се, ставаме свети. Затова Господ каза, че този, който вижда Мен, вижда и Отца Ми.

Човек може да стане свят, както станал св. Рафаил, живеейки в Църквата, участвайки в Тайнствата на Църквата, молейки се и индивидуално, и в храма, и с молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме, навсякъде.

Как можем да се спасим? – чрез помощта на Христос, чрез Тайнствата на Църквата, чрез Кръщението. Преди човек да се кръсти, дяволът въздейства отвътре върху природата на човека, ражда се с болната природа на Адам и Божията благодат се опитва да го привлече отвън. Когато се кръсти, Божията благодат, Светият Дух влиза в него чрез св. Миропомазание, дяволът вече действа отвън и се опитва да привлече човека. Въпросът е, че оскверняваме Кръщението, не го пазим чисто, не само сега, когато се кръщаваме малки, а и в миналото, когато се кръщавали големи, пак същият проблем съществувал. Затова и добрият Бог се погрижил да имаме второ Кръщение – покаянието. Кръщението със сълзи, покайното Кръщение.

Ще настояваме в покаянието, защото не е достатъчно само да се кръщаваме и да се подвизаваме, трябва постоянно да се покайваме, защото постоянно грешим като небрежни и нерадиви хора. Когато обаче се изповядваме, тогава се очистваме и се обновява в нас Божията благодат. Човекът се обновява чрез Божията благодат. Отците казват, че  сякаш имаме едно огледало, което, когато е замърсено, пълно с прах, отразява слънцето, но не ясно. Когато го почистим малко, блести повече, отразява слънцето по-добре. Когато чрез сълзите на покаянието измием това огледало, става слънце и не можеш да го гледаш. Това постигнали и светците чрез тяхното покаяние.

Настояваме много върху покаянието, защото Кръщението и Миропомазанието са останали в миналото, но  Тайнството Изповед можем постоянно да го имаме пред нас и да извличаме духовна полза. И на дело ще видим дали всичко това са реалности.

Един човек изпрати племенника си в един манастир близо до мене (т.е. до Неа Скити), в Дионисиу. Племенникът му никога не се изповядвал. Водил греховен живот и извършил един куп неща. Въпросът е, че в манастира имало и един обсебен от бяс човек, който отците приели от любов и милосърдие.  Всеки път, когато срещал племенника, той откривал какви ли не неща, които последният  бил извършил. Единственото, което отците могли да направят, е да ги държат разделени, за да няма сцени пред поклонниците, които да чуват  какви ги  вършил младият в света. В крайна сметка успели да го накарат да се изповяда. Имал леки психологични проблеми. Извън манастира има един духовник. Той отишъл и се изповядал за първи път в живота и се върнал в манастира.  Обсебеният от бяс се показал на прозореца и се провикнал:

- Сега ще ти кажа всичко, сега ще  прочета всичко! – и разперил ръце сякаш  държал книга и започнал да крещи –  и ще започна от корицата, нищо няма да скрия!

Но изведнъж изкрещял:

- Къде са? Къде отидоха? Защо не виждам нищо, къде отидоха?

Вече нищо не виждал. Това е изповедта, това е епитрахилът – една гумичка. Няма да отидем в ада, защото съгрешаваме, всички съгрешаваме, а защото не се покайваме, защото не се подвизаваме, както се подвизавали светците. Не ни спасяват нашите добродетели, а това колко сме смирени, греховете не стават причина за ада, когато водим борба да се спасим.

В килията ми бе дошъл човек от Северна Гърция със страшен гняв. „Това, което правя и говоря, когато се гневя, не е за говорене, какво говоря на жена ми, приятелите, децата. . . След това си казвам: ама добре ли съм, какво са ми виновни хората? Отдавам поклон на жена ми: прости ми, знаеш колко те обичам!, отдавам поклон на децата ми. Защото е човек, който се бори. Казвам на приятелите – бре, хора, не ме ми се сърдете, знаете, какъв съм. Прощават ми естествено, защото ме знаят, но какво да правя, аз ги раних. . . “

Внимавайте, има страсти, които се раждат от други страсти. Този, който иска да не се гневи, ще помни думите на Христос – „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си”.

Когато имам гордост, която е страст-майка, ражда други страсти, ще имаме и чедата на гордостта, сред които е и гневът. Искаме ли да не се гневим? Ще се смирим. Как? Не с нашето въображение, а в изповедта. В Тайнството Покаяние. Бог се противи на горделиви, на смирени дава благодат.  Ще се смирим в изповедта, ще дойде Божията благодат и ще постигнем това, което не постигаме и след време ще кажем как го постигнах?  - чрез Божията благодат. И ще се причастяваме – колкото по-често можем, колкото ни позволява духовникът. Ако ни позволява всяка неделя, всяка неделя, ако ни позволява и през останалите дни и на Преждеосвещените Литургии, и тогава. Когато ни каже и колкото се може по-често. Св. Никодим Светогорец  казва, че когато се борим с една страст, ние се борим с нея. Но когато се причастим и станем Тяло Христово, станем Христос, тогава чрез нас Христос бори страстта и я побеждаваме.

Както в една стая постепенно влиза светлина,  започваме да виждаме и най-малките предмети.


Превод: Константин Константинов

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Другите

Април 5, 2019 in Видео, Начална страница






Превод от гръцки: Константин Константинов

Умеем да маскираме своите страсти

Март 28, 2018 in Външни

  За страстите знаем много неща. За знанието си за страстите и магистърска степен можем да получим. Вземете например филмите, в които има съвсем натуралистични и детайлни сцени на убийства.

Хората, които създават въпросните филми, описват тези сцени с такава автентичност сякаш за тях те са нещо познато. Но явно за киното се оказва особено трудно да покаже някой добродетелен човек, а свят – не виждаме нито един. Преди няколко години група поклонници дойде в килията ми. Между тях имаше един мъж, който носеше в себе си лист хартия, на който беше записал греховете си. „Дойдох да се изповядам при еди-кой си духовник и какво да кажа? Пак същото – миналогодишните неща!„, възкликна той. В този момент някой, който беше наблизо, подхвърли: „Леле, тия хора днес нямат никакво въображение!“. Да си измисляме нови грехове – очевидно този човек имаше богато въображение.

Има два вида страсти – телесни и духовни. Гладът, жаждата, желанието за плътски контакт, са онези страсти, които са свързани с тялото. А духовните и душевните – извор на всички тях е гордостта. От нея се раждат всички останали – злопаметността, завистта, омразата към ближния, осъждането, сребролюбието, маловерието… Начало на всички тези страсти е гордостта. Светите отци казват, че телесните страсти съществуват по естествен начин в нас – Сам Бог ги е положил в човешкото естество, но страстите на душата не са естествени. Телесните страсти са необходими за нашето оцеляване. За да живеем – ще ядем, ще пием, ще се нуждаем от контакт с другия. Затова именно Бог ги е свързал с насладата, така че да искаме да ядем, да искаме да спим, да искаме да пием вода, да искаме да имаме плътски контакт, за да не изчезне човешкият род. Затова именно тези страсти се казват непорочни и никой не може да обвини другия защо яде, защо утолява жаждата си, или защо иска да има плътски отношения. Къде тогава е проблемът? Казахме, че Бог ни ги е дал, за да живеем и да се множим. Злото се крие в това, че сме премахнали целта, за която Бог ни ги е дал, но сме задържали насладата, с която Бог ги е свързал. Например в епохата на Нерон готвачите били удивителни, както и днес. Знаете ли какво правил Нерон? Разкошни угощения. Римляните ядели, направо се тъпчели, отдавали се изцяло на удоволствието от ястията, и след това правили нещо ужасно – до тях имало съдове (т.нар. вомитории – съдове или специални помещения, предназначени за повръщане), в които те връщали погълнатата храна, за да могат да започнат да ядат отново. Ето как те отстранили целта на храненето, за да се отдадат единствено на насладата от него. Същото правим и с плътския контакт, отменяме целта, за която ни е даден, която е да познаем другия по-добре, да го обикнем повече и да се създадат деца, а задържаме само насладата. Знаете ли колко абсурдно е човек да казва: „След като ми е дадено, ще го използвам!“?! Колкото е логично полицаят да си каже: „Защо ми е даден пистолетът? Ами за да го използвам!“. И да започне неконтролируемо да стреля! Всички тези наслади са дадени, но с конкретна цел, с конкретен смисъл. Яденето не е зло, жената не е зло, парите не са зло, а зло е чревоугодието, блудството, сребролюбието, казва един човек на Църквата. Погрешната употреба на Божиите дарове е грях и страст, която отваря пътя към ада, а не Божиите дарове сами по себе си.

Предаваме се на нашите страсти или поради леност и нерадение, или по Божие допущение, за да се смирим. Последното е добро и полезно за нас, но първите две са срам. Но нека имаме предвид и нещо друго. Страстите не просто съществуват. Съществува и някой, който ги подклажда и разпалва. Не е само нашето нерадение, а е и дяволът. Нека имаме предвид това, че съществува бяс на блудството, бяс на чревоугодието, бяс на злопаметността. Нещата, които усещаме в нас, не винаги са естествени. Дяволът се възползва от всяка наша естествена потребност, за да я насочи в погрешен път и да я превърне в грях. Затова отците, които знаели това, в борбата срещу страстите казвали – изкорени тръна и ще видиш змията, която се крие в корена. Когато страстите се усилват и установяват своята власт, разумът угасва. Умът на поробения от страстите човек не работи правилно.

На Света гора дойде един монах от света. Кой знае какви проблеми са тормозели ума му… Отците му дали килия, но след това съжалили за прибързаната си постъпка. „Трябваше първо да го изпитаме, да проверим кой е!“, казваха те. Той имал една страст – бил много сребролюбив. Някой беше споменал за него, че има къща, пълна със скъпи предмети на изкуството, с ценни картини и т.н. Един ден двама работници чужденци отишли да работят при него. Когато после отците ги попитали дали всичко е наред, те отвърнали:


– Но какъв е този човек?


– Защо, не ви ли сготви? – попитали отците.


– Сготви, но взе една салфетка, раздели я на две, даде половината на единия, а другата на другия, като отбеляза: „Салфетките струват пари!“.

Ето как страстта обсебва и заслепява човека. Всички ни се чудят, докато ние се чувстваме напълно комфортно в това, което правим в умопомрачението си от страстта. И какво спечели от половин салфетка този човек? Ако ограбиш някого, ако му откраднеш 100 евро, това е грях, но ти си „спечелил“ 100 евро от него. А от половин салфетка какво печелиш? Скоро този човек си тръгнал от скита и от Света гора. Виждаме как всяка страст заслепява ума. Нима не е голямо заслепението на комарджията?!… Не съсипва ли той всичко около себе си, не разбива ли семейството си, не оставя ли жената и децата си на улицата?!…

Божието слово ни казва, че това, от което си бил победен, ще се превърне в твой господар, на когото ще служиш. То ще е твой господар, а ти – негов роб. Парите не са лошо нещо, има и светци, които са били богати – Авраам например не е бил беден, бил е дори много богат, но е отишъл в рая. В Атина се запознах с един човек, който ми каза: „Геронда, винаги внимавам да не би да онеправдая някого от тези, които работят в моето предприятие. Винаги внимавам и казвам: „Пресвета Богородице, просветли ме да не ощетя някого от тези, които работят при мене!“. И в края на месеца, когато им плащам, понеже си мисля, че може да съм онеправдал някого и да не съм разбрал – затова винаги им давам нещо в повече.„. „Добре правиш – му казах, – но внимавай да не свикнат постоянно така, защото горко ти след това!„. Той е богат и това няма да му попречи да отиде в рая! Защо? Защото не е прилепнал към парите, не се е разболял от страстта на сребролюбието, която е злото, а не парите сами по себе си. Другият може да е беден и да не ти дава дори вода да пиеш, да е свидлив, т.е да не намери пътя към рая. Важно е къде са прилепнали нашите сърце и ум. Това е проблемът ни. Без да разбираме, даваме свобода на действие за дявола.

На пръв поглед изглежда, че няма връзка между едното и другото, но да знаете, че от момента, в който изричате грозни думи, съдите и оклеветявате някого, може да очаквате плътска война. Бесът на осъждането ще „прошепне“ за вас на беса на блудството… Не знаем какви душевни механизми съществуват, но духовният опит показва, че когато осъдиш някого, можеш да очакваш плътска война…

Ние обаче имаме един особен талант – да дегизираме собствените си страсти в добродетели, да даваме на нашите немощи благовидни имена като „успех“; „пестеливост“, „загриженост“… Ако попиташ монаха, за който споменах в началото, защо е разделил салфетката на две, той веднага ще каже: „Не съм свидлив, а не съм прахосник. Правя икономии!“, а няма да каже: „Скъперник съм!“. Така и двама души, мъж и жена, които изневеряват на съпрузите си, ще кажат: „Естествена нужда!“. Това обаче ще бъде далеч от истината. Даваме права на дявола и след това той подклажда страстта. Естествено е да ядем, но ще ядем с мярка…

Трябва да внимаваме, да не се отчайваме, да държим ума си буден спрямо духовните страсти. Те са по-опасни от телесните – защото не можеш лесно да ги разбереш и усетиш как се прокрадват в теб, но и защото много добре умеят да се дегизират. Св. Ефрем Сириец казва по този повод: „Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им.“ Това е лукавството на дявола – да разкрасява нашите страсти, да ги дегизира. Когато Мария помазала Иисусовите нозе с драгоценно миро, Юда не казал: „Аз съм скъперник!“, а: „Защо е това прахосване на миро да се мият нозете на Христос, вместо да се продаде и парите да се раздадат на бедните?!“ (срвн. Йоан 12:5). Този, който след това продал Христос. Невероятно талантливи сме да маскираме нашата окаяност в добродетели. Когато някой осъжда някого, не казва: „Превърнах се в съдник!“, а: „Аз съм за истината, истината е над всичко и това, което казвам за другия, е в името на истината!“. И отваря ров за другия, като е готов да го бутне в него, вярвайки, че служи на истината. И когато осъжда, не си помисля, че Сам Бог не осъжда. Св. Писание казва, че Отец предаде целия съд на Сина (срвн. Йоан 5:22). Бог Отец оставил съда на Христос, а Христос казва: „… не дойдох да съдя, а да спася света…“ (Йоан 12:47). Бог не съди, Христос не съди. Не е нужно да си мъдрец философ, за да разбереш, че ти, който съдиш, вместо Христос, се превръщаш в антихрист! И се запътваш към ада, без да ти е нужно нещо повече. Винаги ни харесва истината, когато тя засяга другите. Искаме ли обаче другият да я разкрие, когато тя засяга нас? Истината за нас, които харесваме истината?!…Затова да внимаваме в духовни страсти. Колкото по-висша е душата от тялото, толкова по-тежки са душевните и духовните страсти от телесните.

Избягваме блудството. Добре правим. Знаете ли обаче кое друго блудство е по-ужасно? Израил бил поробен от враговетe, завоевателите измъчвали евреите и един пророк се молил – „Боже, спаси народа си от враговете му!„, но Бог му казал: „Спри да се молиш за този народ. Защото те блудстваха!„. Какво е това блудство на целия народ? Те тръгнали след други богове и оставиха Мене. За това духовно блудство цял един народ бил поробен. Да слушаме слова на еретици, да четем еретически книги е именно такова блудство. Човекът, който не е християнин, може да блудства поради незнание, но християнинът, който чете индуски и будистки книги, за да намери спасителна истина, знае Кого оставя и накъде отива. Ще четем и от тези книги, за да задоволим нашето знание. Но не и за да търсим начини за спасение в тях…

Дяволът паднал, но паднал само духовно. Човекът паднал и духовно, и телесно. Падението на човека било по-голямо от падението на демона, защото паднал и духовно и телесно. Но Бог, ни казват отците, е снизходителен към човека, защото може да е паднал, но дяволът паднал доброволно, той сам го пожелал. Човекът бил подмамен и увлечен от дявола. Затова никога няма да се разочароваме, да униваме, а ще се борим с високо вдигната глава, ще живеем радостни, знаейки, че държим всемогъщо оръжие в ръцете си. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен – казва Господ – и ще наследи вечния живот. Той пребъдва в Мене и Аз в него. Когато воюваме с някоя страст, ние се борим с нея. Когато се причастим, Христос се бори с нея в нас. Ставаме членове, части от Христово тяло, ставаме Христови. Затова свети апостол Павел казва: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ (Филип. 4:13). Но трябва да бъдем внимателни. Не можем да се спасим извън Христос, не можем да придобием Христос извън Тайнствата на Църквата, извън Изповедта, далеч от светото Причастие, от покаянието. Не е имало по-голяма блудница от преп. Мария Египетска. Тя вършела своя грях, се казва в синаксара, без да взема пари, само за наслада. Отивала в Йерусалим и плащала с плътта си. Има ли по-голям грях от това? Известно е, че на Света гора не е позволено не само да идват жени, но дори да се изографисват светици. Това е така не защото не ги почитаме достатъчно или се страхуваме от тях. Какъв страх би било за мене да виждам на храмовите стени изображение на света Параскева например или пък какво би ме безпокоял стенопис на света Варвара?! Няма изображения на светици, защото Света гора е посветена на Пресвета Богородица и затова тя е единствената жена, която е изографисана там, както и нейната майка – света Анна. Но знаете ли и кой друг? Света Мария Египетска. Ние, цяла войска светогорски монаси имаме за пример една жена – да се уподобим на нея в покаянието.

Никога не бива да се разочаровате, никога не бива да се отчайвате. Няма да му мине номерът на дявола, просто ще бъдем внимателни. Един светец на Църквата казва, че онзи, който твърди, че иска да отбягва страстите, но не бяга от причинителите и средата, която ги подклажда, се подиграва със самия себе си. Не е достатъчно само да избягваме страстите, но и пространствата и местата, които ни хвърлят в грях.

В определен период помагах на младежи със зависимост от наркотиците. Веднъж един от тях ми каза: „Геронда, дай ми благословение да отида да видя стареца Паисий!“.Хайде, върви!“, казах му. Той отиде и се върна с наведена глава. „Какво стана?„, питам го. Ето какво му казал старецът Паисий: „Какво да те правя? Ти си като онзи, който иска да спре да пуши цигари, но все се навърта около павилиона. Няма да пуши първия път, няма да купи кутия цигари втория път, и на третия ще вземе„. Отдалечи се от местата и компаниите, които те снабдяват с това, което е твоята смърт. Страстите, казва един отец, се побеждават само с практическите добродетели. Чревоугодието – с пост, блудството – с въздържание, гневът – с кротост. И всичко това – допълнено от смирението.

Това не са незначителни подробности. Някой си казва: „Бог какво Го интересува какво ще ям? Нима е възможно точно сега Бог да се интересува дали ще ям яйце в сряда или сирене в петък? Няма ли да върши други големи дела, а се занимава с това какво ще влезе днес в стомаха ми?!“ Бъдете внимателни! Това, което изглежда малко, всъщност не е малко. Неслучайно първата заповед, дадена на човечеството, е постът. Бог казал на Адам в рая – от всички дървета в рая ще ядеш, но от това няма да ядеш. Защо? Отците казват, че е нямало значение какво било това дърво, могло е да бъде дърво като всички други. Значение обаче има, че не ядеейки от онова дърво, както и днес – спазвайки поста, ние държим Бога в ума си, вслушваме се в Неговите заповеди, мислим за Него в ежедневието си, не живеем независимо от и без Бога. По този начин това малко и незначително нещо става толкова голямо и значимо.

Който започне духовната борба на поста, ще установи много бързо, че не е възможно едновременно да постиш, а да гледаш непристойни филми. Не може да постиш само със стомаха, а ще постят и очите и ушите ти – ще внимаваме в това, което слушаме и гледаме. Ще пости и езикът ни. Веднъж във времето на Великия пост един отец на Света гора ми каза: „Днес постих, ядох без олио!„. Той тъкмо се беше скарал много лошо с един друг отец. В такива случаи е свършено с поста! Усилията в борбата с телесните страсти, които полагаш, се трансформират в усилия, насочени към духа. Ако някой ви каже, че постът не принася полза, можете да му отвърнете следното: „Ако направя повече чудеса, отколкото е правил Христос, ако изцеля повече парализирани, ако дам зрение на повече слепи хора, ако възкреся повече мъртви, отколкото Христос, тогава ще отменя поста за себе си. Защото дори Самият Христос е постил. Ако постът е принесъл духовна полза на Христос, нима на мене няма да принесе?!“. Ще спомена отново примера, даден ни с живота на света Мария Египетска, спасила се чрез покаянието. Покаяние, което показала на дело. Не само в нашия ум, а и на дело трябва да се разкрива нашето покаяние. Ще отидем в ада, защото не се покайваме за греховете си, защото не показваме това покаяние на дело, не се борим. Покайте се! – така започва проповедта на благата вест. Покайте се, защото приближи царството небесно! Изключено е да не извършим грях, няма да отидем в ада, защото вършим грехове. Безгрешен човек не съществува. Вие да познавате някого, който е безгрешен? Само Христос. А ние ще започнем да се изповядваме – от момента, в който тръгваш към храма, на изповед при отеца, ти си умъртвил дявола, отрязал си му краката. Затова той ще вложи в теб помисли срещу свещенството, срещу духовника, за да те държи далеч от вратите на църковните Тайнства. Не се отдалечавайте от свещениците, от Църквата, от енорията. Не ни спасяват нашите добродетели, а ни спасява това, че се подвизаваме за Христовата любов; спасява ни това, че в момент, в който усещаме, че се гневим, си спомняме за онези евангелски думи на Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце…“ (срвн. Мат. 11:29). Дяволът трепери от смирението, което се поражда от изповедта, той трепери от епитрахила на свещеника. Дръжте свещениците „за расата“, а оставете дявола да говори каквото иска. Умът може да има безброй аргументи, но животът ви ще ви покаже дали в тях има истина или не. Понеже живеем всичко това, затова го знаем, а не защото го четем или го слушаме. Християните вече повече от две хиляди години опитно преживяват Христовото учение и знаят каква е силата на поста, на изповедта, какво означава свещеникът да ти прочете опростителна молитва.

Нужно е обаче търпение. Не очаквайте от днес за утре да се превърнете в образец на добродетелта – в Паисиевци, Порфириевци и Ефремфилотейци. Защото и дяволът е много търпелив. И не губи търпението си, стига да спечели, ако ще и в последния момент. Не го интересува, че трябва да чака. Това ме подсеща за случая с един свещеник, който срещнал някакъв пустинник чужденец и го попитал:

– Как си, отче? Как върви подвигът?


Монахът само поклатил глава и продължил да повтаря нещо на глас – името на една девойка, която познавал на младини.


– Но, отче, нима на 80 години още мислиш за нея? – озадачено попитал свещеникът.


– Снага – стара, сърце – младо! – отвърнал пустинникът, за да се види именно, че дяволът не се изморява да воюва. Похотта не старее заедно с тялото.

В разговор с един друг отец, който вече от 20 години беше в манастира, той ми сподели, че в продължение на много време го човъркала една мисъл: „Да остана или да се махна? Да остана или да се махна?“. Аз пък останах с отворена уста от почуда – един от най-добрите отци на монашеската ни общност беше измъчван от такъв въпрос. Дяволът му вложил това в ума: „Махни се! Махни се! Какво седиш тук? Да си затворен и да се съобразяваш с капризите на всеки, с всякакви комплексирани хора, които идват тук! Изчезвай възможно най-бързо!“. Той бил взел решение да остане като монах, дал цялото си имущество на сестра си и на братята си, за да няма нищо, което да го задържа в света. Оттогава са изминали още 30 години, но и до днес той продължава да води тази битка…

Дяволът не се изморява, нито ние ще се изморим. Чрез тази борба ще се спасим, а не чрез това, което сме постигнали. Ако сме постигнали нещо, то не зависи от нас, а от Божията благодат. Ако Бог я изпрати, ще успеем, ще победим една или друга страст, ако не я изпрати, няма да успеем. Обаче ще сме извършили борбата, заради която ще отидем в рая. И е особено важно с радост да правим всичко това, да не губим търпението си. Св. Йоан Златоуст казва, че ако ние забравяме, че сме деца на Бога, за щастие, Той никога не забравя, че е наш Баща и не ни оставя. Никога няма да се разочаровате, а ще накарате дявола се пръсне от яд, че няма да му мине номерът.

Един старец умирал в един скит – той се мъчел, но душата му не напускала тялото дълго време. Нещо необичайно за монах. Минали четири, пет дена… другите отци се разтревожили какво става, защо техният събрат не си отива в мир. Извикали един свещеник (сам той ми разказа историята), който дошъл при монаха, сложил епитрахила и започнал да го изповядва. „Докато седях до него, разбрах, че той вижда демоните наоколо. Тъкмо свършихме с изповедта, когато той се сети, че е забравил да ми изповяда още нещо, и така – няколко пъти. Когато видях, че нямаше вече нищо друго, за което да бъде обвиняван, му прочетох опростителната молитва, свалих епитрахила, излязох навън и казах на събралите се отци: „Пригответе се, след малко ще почине!“. Откъде знаем, че било така? Като монах, който от дете бил в Света гора, като човек, който може и да е паднал в някои съгрешения, може и да е проявил небрежност, слабост или невнимание, но цялата борба, която водел, не била напразна. Христос, Пресвета Богородица не го оставили да почине преди да се изтрият и най-малките му прегрешения, които направил в земния си път и които отвъд можело да му попречат. На излизане от скита, свещеникът чул камбаната – монахът бил починал.

Не сме сами, в Божията прегръдка сме, в прегръдката на Пресвета Богородица, която успокоява нашите терзания. Не сме сами. Ще внимаваме повече в малките страсти – чрез тях ни гори дявола, той не гледа да те хвърли в големите. На този, който се подвизава, той няма да каже: „Блудствай! Открадни! Пребий някого!„, а гледа малките неща. Лодката не потъва само от един голям камък, хвърлен вътре, а може да потъне и от пясъка, който ще се излива малко по малко, докато се превърне в голям камък, който ще я потопи. Нека изпълваме живота си с желание да победим страстите, а не да им правим място в сърцето и. Не можем да оставим сърцето и ума си празни, а трябва да ги отдадем на ближния и на Христос. Какво ни казва Той в притчата за талантите – на един дал пет таланта, на втори – два, на трети – един. Когато след време се върнал, първите двама били удвоили получените таланти, а този, който имал един, не го загубил, а го пазел. На него Господ отнел и това, което имал. Защо? Какво зло е извършил? Не че е извършил зло, а не е направил доброто, което е можел да направи.

Преди време в имейл ми изпратиха една хубава история. Един преподавател влязъл в залата, държейки празен буркан, като се обърнал към студентите с въпроса:


– Колеги, този буркан празен ли е или е пълен според вас?


– Празен! – отвърнали студентите.

Тогава той взел няколко топки за пинг-понг и ги сложил вътре. Побрали се пет или шест.


– Сега пълен ли е или празен? – запитал отново.


– Пълен!– бил отговорът на студентите.

Преподавателят взел ситни камъчета и започнал да ги изсипва в буркана около топките. Камъчетата запълнили празнините между топките.


– А сега? Пълен ли е?


– Да! – казали му те.

След това той взел пясък и започнал да го изсипва в буркана, като запълнил празнините, оставени от дребните камъчета и от топките, докато не запълнил съда до горе.


– Сега пълен ли е?

Студентите недоумявали. Всеки път бурканът бил пълен. А накрая преподавателят взел чаша с кафе и внимателно излял течността вътре. Младите хора продължавали да го гледат с почуда. Накрая дошло и обяснението:


– Този буркан е нашият живот – топките за пинг-понг са всичко велико, с което можем да изпълним битието си: любовта към ближния, вярата в Бога, любовта към родината… Първо това ще поставим вътре. Дребните камъчета са нашата работа, различните ни занимания, нашите ежедневни цели, към които все бързаме. И те се побират след това. Пясъкът са забавленията, хобито, което ни доставя удоволствие – никой не ти казва да не се забавляваш. И за пясъка има място. Но ако първо започнете с пясъка – с хобитата и забавленията, нищо друго няма да се побере. Ако започнете от незначимите неща и изпълните живота си с тях, след това няма да остане място за нищо значимо и велико.


– А кафето какво е? – попитали с любопитство студентите.


– Е, колкото и работа и грижи да имаме, винаги ще остане време да изпием по едно кафе с приятел!

Това е реалността. Ще се подвизаваме с радост, защото Христос дойде да дари радост на хората, да им донесе изобилие в живота. Така започва и Евангелието, с радостна вест. „Благовестя ви голяма радост“, казал Ангелът Господен на пастирите в нощта на Рождество. Затова и християнинът, който не изпитва радост, всъщност не може да се нарече християнин. Евангелието започва с този призив и с този призив и завършва. След Възнесението Христово учениците се върнали у тях с голяма радост, ни напомня един евангелски стих (срвн. Лука 24:52), а Христос казва: „… радостта ви никой няма да ви отнеме…“ (Йоан 16:22). Тази радост се надявам и моля да придобием всички ние чрез покаянието в Църквата. И така – радостни и щастливи да живеем на земята и да се запътим към рая…

Беседата е публикувана със съкращения.

Превод: Константин Константинов

 

По-лесно е да отидеш в рая, отколкото в пъкъла

Януари 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети


Ако живееш както ти предлага Христос, ще научиш неща, които по никакъв друг начин не би научил. Цялото християнство е противно на логиката на света. Нашата вяра не се научава с четене и слушане. В практикуването и с прилагането й ще се уверим дали това е вярно. Нашата вяра това е самият живот и живеейки се учим. След 2000 години само ще вярваме ли? Ако не живееш Бога, не Го познаваш. Дяволът ни помага да правим милостиня, да постим, да работим, да строим църкви, защото знае, че може да ни хвърли в гордост. Само две неща дяволът няма да те остави да правиш: да казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и да отидеш да се изповядаш. Думите са бедни. С нашия живот ще говорим за Христа.

 

Ние християните сме нашият проблем и проблем за другите. Тъй като е трудно да оправим себе си, предпочитаме да поправяме другите. „Ако ние бяхме християни както трябва, нямаше да има езичници“ казва свети Йоан Златоуст.

 

Думите без живот мълчат. Животът без думи говори. Живей с тялото правилно, за да го следва и душата.
За да отидеш в ада, трябва да се поизпотиш!

 

Какъвто е твоят живот, такава ще бъде и твоята философия, а не обратното.

 

Спряхме да бъдем прости. Един човек има 1000 желания. 1000 ангели имат само едно желание – как да угодят на Бога. Няма такъв грях, който да не сме го приели първо в ума си.

 

Няма да отидем в ада, защото сме грешни, а защото не се каем и не се изповядваме.

 

Мързеливи сме и искаме Бог да свърши нашата работа! Човек трябва да прави това, което е по неговите сили и след това Бог ще извърши своето чудо. Не можем ние да избираме нашите кръстове, подготвят ни ги… В момента на приемането им ще покажем колко сме християни. Липсата на търпение показва липсата на любов, прекален егоизъм и гордост. Светостта не е заразна.

 

Интернет и технологиите са много добри и благословени. Малко ги използваме, малко сме позакъснели, трябваше да направим много повече. Много повече сме закъснели, отколкото нашият грях. Никога преди християните не са имали толкова оръжия, с които да се борят и да се защитават. Интернет е нашата ризница и нашият нужник. От нас зависи за какво ще го използваме.

 

Не ни трябват нови галактики, трябват ни огледала, за да си видим слабостите. Под предлога на любовта искаме да наложим нашите мисли и разбирания на другите, за да се покаже нашето превъзходство. Любовта е любимата дреха на дявола… Обичай всичко друго освен Христос. За да цари злото, е достатъчно добрите да не правят нищо.

 

Трябва да бъдем борци (подвижници) и да се подкрепяме един другиго.

 

източник: Амвон.мк

 

По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола

Април 14, 2015 in Външни

 

Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат…

 

Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съумеем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешаваме… с ума ли? С очите? С ушите?…

 

Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи… не правя нищо!” Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, покайваме се… Това ще ни спаси, не добродетелта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя… бях начинаещ… веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза:

 

– Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Имаме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло.

 

Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги придобием. Спасили ли са го неговите добродетели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи:„Какъв съм аз, нищо не съм!” и да се правим на окаяни, за да ни отвръщат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази…”. И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхвалява. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да имаме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло.

 

Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаянието… Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова добродетели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата.

 

Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова…”, но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” И свеждаш глава под епитрахила на свещеника. Какво наистина сме придобили ще разберем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра.

 

Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означава, че сте се провалили. Никой грях не е по-голям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църквата, отколкото добродетелен извън нея. По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него.

 

Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега:

 

– Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте!
А той му отвърна:
– По-добре заспал в Ноевия ковчег, отколкото буден отвън!

 

По-добре да те спаси Христос, макар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва постоянно да се покайваме. Защо? Защото съгрешаваме постоянно и не бива да се привързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да умрем?

 

Още щом отворите очите си сутрин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и„Слава Богу!”  И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва„Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва:„… в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми… Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и чрез смирението.

 

Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да продължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщност сме получили по-голяма полза от самата молитва, която сме отправяли, отколкото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира…

 

превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BF%D0%BE-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D1%85%D1%83%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%82/

 

Силата на св.Тайнства в живота на православните християни – ІІ част

Април 2, 2015 in Беседи, Начална страница

Чудната сила на Тялото и Кръвта Христови относно това дали истината е в старокалендарната или новокалендарната църкви

 

Отец Ефрем от манастира Филотей бил с отец Никон, когато манастирският телефон звъннал. Отец Ефрем се чудел дали да отговори или не. Той вдигнал слушалката и на линията била жена, много развълнувана. Тя говорела високо и възбудено. Отец Ефрем често я прекъсвал, като и казвал: „ Нали ти говорех, че трябва да бъдеш търпелива, да имаш вяра и  Господ ще отговори на твоите съмнения.“ Отец Никон разказва:“ Когато отец Ефрем приключи разговора, аз го попитах дали става въпрос за изповед или отецът може да сподели защо жената беше толкова разтревожена. Той ми отговори, че тя била учителка от Епир. Била член на старокалендарната православна църква. Тя постоянно се оплаквала на отец Ефрем, че свещениците от новокалендарната църква не преподават божествена благодат на вярващите. Че тези свещеници са предали вярата. Че са се присъединили към папата в Рим. Твърдяла, че Вселенският патриарх е еретик, защото прегръща папата и че свещениците, приели новия календар, нямат истинско свещенство. Слушайки това, старецът и казвал: „Не мое дете, нещата не стоят така. Нашите свещеници преподават божествена благодат.“ Духовникът я посъветвал да пости и да се моли три дни и след това да отиде в новокалендарната църква, за да получи св. Причастие. Тя постъпила така, както той и казал и получила свето Причастие от новокалендарен свещеник. Отец Ефрем и бил казал още: „ Ако е така, както казваш, че свещениците нямат божествена благодат, ти не губиш нищо, ти само ще консумираш малко вино и хляб. Аз виждам, че ти си искрено убедена относно Църквата, относно Иисус и Неговата Света Майка. Те ще ти помогнат да разбереш това, което ти обясних.” След като приела св.Причастие и се върнала на своето място в храма, жената изведнъж почувствала, че има нещо странно с причастието в нейната уста. Било странно, защото изглеждало сякаш дъвчене на парче пластмаса. Със своите пръсти тя извадила от устата си частицата от причастието. Погледнала го и открила, че това била сурова плът и че нейните пръсти били покрити с кръв. Виждайки това, тя започнала да вика силно “ Иисусе, имай милост към мен. Света Майко на Бог, прости ми.“ Вярващите се втурнали към нея, за да и помогнат и веднага разбрали, че се е случило чудо. Те казали на жената да върне обратно причастието в устата си и да не се страхува. Накрая тя направила това и живата плът отново се превърнала в хляб и вино. Това е силата на нашата Православна Църква.“

 

Силата на Изповедта над нечистите духове

Отец Никон ни разказва друга история относно силата на Тайнствата в Църквата. Веднъж съдия дошъл на Атон за изповед. Той бил един от най-известните съдии в Гърция, но имал голям личен проблем и искал да се изповяда при отец Ефрем. След като съдията престоял в манастира няколко дена, Старецът му казал, че ще го види на следващия ден. Денят настъпил и монасите го изпратили при изповедника. „Скоро след влизането в стаята, където беше отец Ефрем „ ни разказва отец Никон „ние всички чухме смразяващи кръвта писъци, идващи от изповедалнята. Втурнахме се, за да видим да не би  съдията да причинява нещо лошо на стареца. Влизайки вътре, ние видяхме пред нас отец Ефрем да сваля и сгъва своя епитрахил, докато съдията беше на пода, мятайки се като риба на сухо.  Старецът ни каза, че на изповядвания не му се случва нищо лошо и че трябва да го отнесем до неговата стая, а с изповедта ще продължат на следващия ден. Когато ние пренесохме съдията обратно до неговата стая, той дойде на себе си и ни питаше какво се беше случило с него. Ние му казахме, че нищо не се е случило, че е бил замаян и е припаднал. На следващият ден съдията отиде, за да продължи изповедта си. Не бяхме много далеч от изповедалнята, когато отново чухме онези ужасяващи писъци. Втурнахме се пак в стаята, за да разберем какво ставаше.  Видяхме същата сцена, каквато бяхме видяли предния ден. Старецът ни каза да отнесем съдията в стаята му и че той щял да го види на следващия ден, отново в изповедалнята.  Накрая, след три сесии, този човек успя да направи пълна изповед.

 

По-късно този съдия сам ни разказа какво се беше случило с него по време на изповедта при стареца Ефрем. Каза, че изповядвайки се, нещо мъчително излизало от него.  Било сякаш тумор, изхвърлян от неговото тяло.  След това той се чувствал много по-леко и после ни каза, че сега разбирал, след толкова много години, какъв е бил този глас, който му казвал да заколи своята жена. В продължение на години той е имал неутолимо желание да убие жена си. Често отивал в кухнята и взимал нож, за да я убие. Но поради своята голяма любов към нея, вместо да я убие, той нарязвал на парчета всички нейни снимки, които били в къщата. Този глас му казвал също да заколи и неговите деца. Нямало снимка в къщата, която да не била нарязана с нож“. Отец Никон завършва тази история, казвайки, че този мъж наскоро го посетил в килията му. Той споделил, че след като веднъж  направил изповед, нищо подобно не му се е случвало. Страдал от това нещастие повече от петнадесет години. Отец Никон каза на края на своята история, че 60 процента от всички хора с психични проблеми са обладани от демони.

 

Демоните се опитват да унищожат вярващите, членове на Православната Църква

Отец Никон ни разказва историята на млад войник, който карал камион по планински път. Пътят бил широк и той се движел бързо. Изведнъж видял, че пред него пътят продължава със завой. Виждайки това, той се опитал да намали скоростта на камиона, но спирачките отказали. После той направил опит да обърне камиона към планинския склон, за да избегне падането от скалата в бездната под нея. Открил обаче, че воланът също отказва и не можел да повярва, че едновременно спирачките и волана не работят. После той опитал да отвори вратата и да скочи от камиона. Не можал да отвори вратата. Опитал да отвори и срещуположната врата, но и с това не успял.  От този момент той не можел да измисли нищо друго, което да спаси живота му. Тогава войникът стиснал главата си с двете си ръце и извикал към Божията Майка: „ Света Майко, спаси ме.“  После легнал на седалката в очакване камионът да излети от ръба на пътя към пропастта под него. Чакал и чакал, мислейки, че камионът би трябвало вече да е полетял към бездната. Когато се изправил и погледна през прозореца, той видял, че камионът продължава напред по пътя. Тогава казал: „Благодаря ти Света Майко! Това беше чудо на Светата Майка!“ Той бил благочестив млад мъж. Накрая пристигнал благополучно на мястото, закъдето пътувал. Месеци и години минали след това събитие, което можело да се превърне в непоправимо нещастие, и той на практика забравил за този епизод. Един ден , когато отишъл в Атина, той посетил свой стар приятел, който бил от Патра. Не бил го виждал от дълго време и го попитал дали е свободен, за да прекарат следобеда заедно. Приятелят му отговорил, че бил помолен да посети човек в психиатричната клиника близо до Атина, така че те решили да отидат заедно. Когато пристигнали в болничния двор, те видяли много пациенти, които се разхождали там и вършели ненормални неща. Служител на болницата дошъл при тях и ги повел към човека, който те искали да видят. Когато вървели натам, един от пациентите се хвърлил към младия войник и го сграбчил за врата. Той му изкрещял:“ Ти нещастен плъх, ти беше избавен от мен, горе на планинския път! Онази жена, облечена в черно, взе контрол над камиона, точно когато бях на път да те унищожа!“ После болничният служител на свой ред сграбчил обладания човек и го дръпнал настрана от войника. Отец Никон завършва тази история, повтаряйки думите от молитвената служба към Богородица: „ Поради многото мои грехове страда моето тяло, страда и моята душа.“ Моля ви запомнете, че демоните ужасно се страхуват от тази Госпожа, облечена в черно.

 

превод от английски

 

Силата на св.Тайнства в живота на православните християни

Януари 30, 2015 in Беседи, Начална страница

       

 

Вярата е живот. Тя не е просто въпрос на знание. Ние не сме спасени, само защото сме се образовали относно нашата вяра. Ще бъдем спасени не защото вярваме, а защото показваме  вярата си по начина, по който живеем. Знанието само не ни спасява. То ни дава възможност да живеем така, както Иисус иска ние да живеем. Смисълът на това е, че  Христос не дойде на този свят, за да ни учи на теология и философия. Той дойде в света, за да ни даде нов начин на живот. Дори и дяволът вярва, но тази негова вяра не го спасява. Всички хора имат знание, но не всички хора са спасени. Покажи ми твоята вяра чрез твоите добри дела е заповедта, която ние получихме. Ние казваме, че обичаме Иисус Христос. Това може и да е така, но какво казва Иисус: „Ти ще покажеш вярата си в Мен чрез твоите добри дела.“ „Ти, който ме обичаш, ще почиташ Моите заповеди.“ Начинът, по който живеем живота си ни прави християни, не нашата вяра. Ако живеем правилно, ние ще имаме също правилен мироглед, както и добри мисли. Това е така, защото философията произтича от живота, който живеем. Неправилният живот води със себе си грешно знание и грешна  житейска философия. Правилният начин на живот ще породи добри мисли. Тъй като вярата не е нещо, което може да се научи от четенето на книги или от слушането на проповеди, тя се придобива единствено от начина, по който живеем .

 

Вярата не е нещо логично, нещо, което се подразбира. Това е така, защото нашата човешка природа е наследена от Адам и Ева, чрез които дойдоха грехът и покварата.  Ние може да не сме виновни за греха, който те извършиха, но сме родени с тяхната природа и тяхното отпадане от благодатта. Ние наследихме всичко това. Именно поради това падение нашият добър Бог отвори за втори път вратите на Царството Небесно, за да ни приеме в него. Най-актуалният въпрос е дали ние ще приемем тази покана. За нас, християните, тези Небесни Врати са светите Тайнства на Църквата. Преди да бъдем кръстени, злото беше част от нашата човешка природа, с която се раждахме. Сега Божията благодат иска да ни привлече към Бога, за да можем да бъдем спасени. Когато преминем през вратите на св. Тайнство Кръщение и това влизане се подпечата със свето Миро, злото вече не обитава  в нас. Злото е прогонено и вътре в нас пребивава благодатта на Бог. Въпреки това то (злото) продължава да се опитва да ни държи извън Царството Небесно.

 

Силата на св.Тайнство Кръщение

 

 

На Атон ние имаме монах, който е много обичан свещеник. Той дойде при нас от една далечна страна. Животът му е бил изпълнен с приключения. Пътувал е до много страни и е научил много неща. Той е истински чист човек, човек с благодат. Дойде при нас от далечно Перу. Неговата майка трябва да е много свята жена. Казвам това като православен свещеник, защото тя е една от тези овце, които са още извън кошарата. Казвам го, защото когато свещеникът бил малко момче, майка му често му говорила това: „Когато пораснеш, ти ще носиш черни дрехи. Аз не зная що за дрехи са това. Ти ще живееш на място, което не е остров, но въпреки това до него ще можеш да достигаш само с лодка.“ (Атон). Като мирянин този бъдещ свещеник израснал, получил образование и пътешествал по света. По време на едно от тези пътувания той посетил Париж, където срещнал православен монах и бил привлечен от Православната Християнска Църква. Бил кръстен и постриган за монах, като приел името Симеон. По-късно бил ръкоположен за свещеник. След много години той се върнал в Перу, за да види своето семейство и кръстил своята майка в езеро. Отец Никон, който ни разказва тази история, споделя, че срещнал този свещеник един ден, когато пътувал към манастира Филотей. Когато научил за кръщението на неговата майка, отецът попитал как е било възможно това, тъй като той не я бил виждал от толкова много години. Как е било възможно да я подготви подобаващо за кръщение без катехизация?

 

Неговият отговор бил много интересен. Когато майка му разбрала, че синът и е станал православен монах, тя се изпълнила с любопитство. Задавала много въпроси от рода на това – какво значи да си православен монах. След това тя посетила руската православна църква в столицата на Перу с цел да научи повече за Православната Християнска Църква. Започнала да задава въпроси на свещеника за Православната Църква. Искала да знае какво представлява тя и каква е разликата между нея и Римската Католическа Църква. Руският свещеник отговарял на нейните въпроси с голямо търпение. Тя посещавала тази църква отново и отново и се влюбила в нея. Накрая, когато отец Симеон пристигнал в Перу след много години отсъствие, той открил, че неговата майка е готова да бъде приета в Православната Църква. Когато настъпил денят за кръщение, отец Симеон завел майка си до езерото и извършил там светото Тайнство над нея. Той я потопил три пъти във водата, но при третото потапяне нещо необичайно се случило с нея.  След като синът и буквално я издигнал над водата за трети път, тя останала за момент така, после изведнъж се гмурнала обратно в езерото. Братята на отец Симеон, които наблюдавали развитието на цялата тази сцена, помислили, че брат им се опитва да удави тяхната майка. Те се втурнали напред и вероятно щели да започнат да го бият, ако майка им не се показала отново над водата и не започнала да им говори.

 

Майката обяснила на всички какво и се било случило по време на третото потапяне във водата. Всичко около нея заблестяло възхитително и тя се изпълнила със Светлина. Светлината навлязла в нейното тяло и преживяването било толкова силно, че тя изпитала силно вълнение и немощ. Било и дадено името Елевтерия /Свобода-Бел. прев.) (Тази Светлина, която Елевтерия преживяла, е позната в Православната Църква като Нетварната Светлина на Бог).

 

Друга история относно св.Тайнство Кръщение, която се  случила в Атина, Гърция

 

Млад мъж от гръцкия град Пирея бил моряк и по време на едно от своите пътувания срещнал момиче в Бразилия. Младите хора се влюбили един в друг и въпросът за тяхната женитба бил на дневен ред. Морякът казал на момичето, че е гръцки православен християнин и че за да се оженят, тя също трябвало да стане гръцка православна християнка. Девойката нямала възражения на това изискване и започнала уроци по катехизация първо в Бразилия, а после продължила и в Гърция, когато се преместили там. Единственият проблем, на който те се натъкнали, бил, че майката на момчето не искала младото момиче за своя син. Тя казвала: „ Коя е тази, която си ми довел? Ти трябва да я върнеш обратно, откъдето е дошла!“ Синът настоявал, че обича момичето и майката продължила да възразява упорито, наричайки девойката с най-различни отвратителни имена. Младият мъж не обръщал внимание на възраженията на майка си, а момичето продължавало да посещава уроците по катехизация. Когато майката разбрала, че няма да успее да убеди сина си, тя решила да потърси намесата на магьосник.

 

Уроците по катехизация приключили и момичето било кръстено. Тогава майката отишла при магьосник, който бил добре известен в Атина. Той и казал: “Ще направя така, че вашият син няма дори да иска да види това момиче отново.“  Заклинанията на магьосника започнали. Един ден, два дни, три дни и после четири дни преминали без нищо да се случи. Майката отишла отново при магьосника, но този път със своя съпруг. Те му дали повече пари и той им казал: “Аз ще успея, защото досега никога не съм се провалял.“ Преминала цяла седмица, после десет дни и все още нищо не се случвало. За да разберат какво става, родителите на момчето отишли за пореден път при мага. Той им казал: „Аз не искам да си мислите, че съм шарлатанин и че просто се опитвам да измъкна повече пари от вас. Ще ви върна всички пари, които ми дадохте. Правя това, защото не мога да сторя нищо на това момиче. Аз призовах помощта на някои от най-великите демони, които съществуват. Всеки път, когато те се опитваха да омагьосат момичето, бяха възпрепятствани от бялата рокля, която тя носи, с червена емблема на нейните гърди. (Бялата рокля била нейната кръщелна одежда, а червената емблема бил печатът на първото причастие).

(следва)

превод от английски