На осемнадесети януари 1923 год. гръцкото правителство по политически причини – за по-тясна интеграция с европейските държави – взе решение за преминаването на Гърция към новия календар, приет в Западна Европа.

Разбира се, Църквата можеше да продължава по стария богослужебен календар. Обаче Константинополската Патриаршия с окръжно послание от 3 февруари 1923 година предложи на поместните църкви също да преминат на новия календар. Вследствие от това Еладската Църква на 10 март 1924 година реши да приведе църковния календар в съответствие с гражданския, оставяйки при това  непокътната Пасхалията. Това решение бе  посрещнато с многобройни протести на вярващите и предизвика църковен разкол, който не е излекуван и досега.

Когато тази беда разтърсила Църквата, атонските манастири като цяло запазили единството си с нея, продължавайки да следват при това стария стил. Но повечето монаси в скитовете на Света Гора станали зилоти* (*„ревностни”) – така се наричали тези ревнители на благочеститето, които не се съгласиха с решението на Архиерейския Събор на Гръцката Църква и се отделиха от нея. Старецът Йосиф заедно със своята община се присъедини към зилотите. Разбира се, Старецът бе подтикнат към това от ревността за запазване на светоотеческото Предание, но за разлика от мнозина свои атонски събратя, бе свободен от фанатизъм и затова остана отворен за действието на Божия Промисъл.

В продължение на единадесет години гръцките старостилци нямаха епископи. А без епископ няма Църква. Обаче през 1935 година митрополит Флорински Хризостом се отдели от епископата на Еладската Църква и се присъедини към старостилците. Неговия пример последвали Герман Димитриадски и Хризостом Закинтски. Тези трима епископа извършиха хиротонията на още четирима епископи, между които бил и монах Матей Карпатакис от скита Свети Василий, съсед на Стареца Йосиф. Заразителната ревност и красноречието на монах Матей увличаха не само множество атонски подвижници, но и немалко миряни по цяла Гърция.

До 1937 година между старостилците горещо се обсъждаше въпросът: как да се отнасят към новостилците, следва ли да ги се считат за разколници или не? Към това време те все още не се били определили с отговора. Хризостом Флорински разбираше, че повечето вярващи се скланят към стария стил. Следователно, би могло да се надяват, че и Еладската Църква ще се върне към него, ако зилотите заемат разумната позиция на сдържан протест, без да преминават в крайности.

Затова той в своето Окръжно послание заяви, че Църквата-майка за старостилците е Еладската Църква и че от нея те черпят благодат, заемайки при това позиция на протест срещу погрешното решение за календара.

Но щом той официално заяви, че тайнствата на новостилците са действителни, старостилците веднага се разделиха на два враждуващи лагера: на умерени, последвали Хризостом Флорински, и на крайни, последвали Матей Карпатакис, който твърдял, че тайнствата на Църквата, преминала на новия стил, са недействителни.

Мнозина зилоти и на Света Гора, и извън нейните граници предадоха Хризостом Флорински на анатеми и проклятия. Старецът Йосиф със своята община също му написал послание, в което, обвинявайки го в признаване на тайнствата при новостилците, твърдеше, че самият Хризостом с нищо не се различава от тях.

Веднъж иеромонах Вартоломей от скита „Свети Василий”, привърженик на флоринитите, посети стареца Иосиф, за да обсъди с него въпроси, свързани с движението на старостилците. Но Старецът не искаше да разговаря за това. Каза: „Остави това, иначе ще стигнем до обидни думи само ще се разстроим.” Но отец  Вартоломей продължаваше да настоява и започна да защитава възгледите си. Тогава и Старецът се нервира и с резки думи се изказа против флоринитите.

После, като останал сам в килията си и се опитал да се успокои, почувствал, че сякаш се лишил от част от благодатта и му станало по-трудно да се сражава с бесовете. Опитал се да се моли и когато най-после се успокоил, легнал да спи. Тогава Бог му показал сън, за който Старецът разказа следното: „Озовах се на отломка от скала, откъснала се от Атонската планина. Морето я обграждаше отвсякъде и вълните се стремяха да я скрият напълно. Недоумявах как се бях озовал на това опасно място. Обзет от ужас, разбрах, че тъй като се бе отделила от планината и се бе предала на вълните, скалата скоро ще потъне в бездната и аз ще потъна, защото вълните вече бяха започнали да я заливат. Съвсем наблиза видях огромната Атонска планина, о която всички вълни се разбиваха. И си помислих, че веднага щом разстоянието  между мен и планината се скъси, ще прескоча там и тогава вече нищо няма да ме заплашва. Така при първия сгоден случай прескочих на твърдата почва на планината. И наистина, скоро онази малка скална отломка се потопи в морето, а аз с облекчение възкликнах „Слава на Тебе, Боже!” – и се събудих.”

Старецът Иосиф разбра значението на съня и започна да се съмнява в правотата на зилотите. А отец Ефрем Катунакски, докато се молел за това, получил известие, чувайки висок глас: „В лицето на Флоринския епископ ти отхвърли цялата Църква.” От всичко това те разбрали, че нещата не стоят така, както за тях говорят хората, и че тайнствата при новостилците са действителни. Тогава те решиха с писмо да помолят за прошка Хризостом Флорински. Старецът написа писмо и всички в неговата община, заедно с отец Ефрем Катунакски, се подписаха под него. При това един известен зилот, отец Антоний Калаидзис, който трябваше да отнесе това писмо и да го връчи на Флоринския митрополит, предложил да добавят в края приписка: „Виждаме във Вас с Вашето паство Православната Църква.” Всички се подписаха и под това, и дали писмото на Калаидзис. Хризостом отвърнал, че им е простил.

За това, какво станало след изпращането на това писмо, разказа отец Ефрем Катунакски: „Беше вторник вечер, когато при мен дойдоха помисли на осъждане на Стареца. Спомних си онова писмо, което написахме на Флоринския митрополит, и си помислих, че не съм съгласен със Стареца. Тоест, казах в своя помисъл: „Ние с подписи уверихме Хризостом в своята лоялност, но нали утре обстоятелствата могат да се обърнат така, че да се присъединим към манастирите и да започнем да поменаваме Вселенския Патрарх (както впоследствие и станало). Тогава, заради справедливостта, ще трябва да отзовем своето писмо към Хризостом. Ние не трябваше да пишем така, трябваше да кажем само: Владико, простете ни, сгрешихме – и нищо повече.”

В събота аз отидох при Стареца да служа Литургия. Старецът, щом само ме видя, рече:

- Отче, нещо в душата ти те отделя от мен. Не се отделяй от своя Старец, не се отделяй от мен!

От вторник до събота успях да забравя за тези помисли.

- Старче, не помня нито един помисъл, който да ме е отделял от теб.

- Само щом те видях, душата ми веднага почувства, че някакъв твой помисъл те отделя от мен.

- Старче, аз не помня нищо такова .

- Спомни си, – каза Старецът. – Прехвърли в паметта си всичко, за което наскоро си мислил.

Отслужих Литургията. Сутринта след трапезата аз се изкачвах по пътечката от Мала Анна към дома. И, изкачвайки се, стараех да си спомня за всичко, което ме е занимавало през последните дни. Накрая си спомних за помисъла, който по някакъв начин ме отделяше от Стареца. Върнах се обратно и със сълзи помолих за прошка Стареца Йосиф. Така при нас всичко се възстанови.”

* * *

Старецът оставаше умерен зилот до 1950 година. На 13 (26) март 1950 година излезе ново Окръжно послание, подписано от Хризостом Флорински и още трима старостилни епископи. Прочетох го на Стареца, сам той отказа да го чете, при все че още се считаше за зилот. В посланието, освен другото, се заявяваше: „Тайнствата на новостилната Еладска Църква са недействителни! Ние имаме свое собствено миро. Официалната Еладска Църква е разколническа. Всичко, на което ние сме учили по този въпрос устно или писмено по-рано, е недействително.” То ест, всичко казано от тях по-рано: че нашата Църква има благодат, че те са, така да се каже, Църква-дъщеря и строго следват каноните, за да подбудят Църквата-майка да се върне към стария стил – всичко това се отменяше и вместо това по дадения въпрос се предлагаше ново учение. Когато четях това, ще ви кажа откровено, тръпки ме побиха. Струваше ми се, че този, който е писал това послание и е възглавявал техния събор – е палач.

Беше нощ. Старецът току-що завърши молитвата, когато дойдох при него, разказах за посланието и го прочетох.

- Старче, ето какво се казва в окръжното послание.

- Стига! Отиваме си от тях! – каза Старецът. – Те окончателно се заблудиха. Не може това да е истината Божия. Ние трябва да се присъединим към манастирите. Но отначало ще се помолим и ще видим, какво ще ни каже Бог. И така, отци, на молитва! Да ни открие Бог, какво да правим, за да не сторим грешка. Каквото Бог ни открие, това и ще направим.

Старецът и всички ние пристъпихме към пост и молитва, молитва и пост. Постехме три дни, не ядохме нищо, само вода пиехме.

След три дни Старецът се затвори за цяла нощ в своята килия и се предаде на слъзна просителна молитва, а ние отвън очаквахме, какво той ще ни изрече. Чакахме неговото излизане от каливата, както евреите – спускането на Моисей от Синайската планина. До тази молитва Старецът не бе взел окончателно решение. След молитвата му бе дадено видение. Той излезе при нас и каза:

- Елици вернии! Извещението а такова: присъединяваме се към манастирите. Такава е истината. Зилотите  са в прелест!

Той говореше така, въпреки, че сам дотогава беше зилот. Всички ние дотогава бяхме зилоти: старецът Арсений, отец Атанасий, аз, отец Йосиф Младши, отец Ефрем, зилот на зилотите, и отец Никифор-викач. Но тъй като Старецъг Йосиф никога не беше фанатик и никога не следваше нещо от страст, той виждаше, че откритото му е православно.

- Дядо Йосифе, какво видя?

- Сега няма да ви кажа това. Но известието е вярно. Сто процента. Въпросът е приключен. Присъединяваме се към манастирите.

Скочи отец Атанасий:

- Аз няма да поменавам Патриарха! Той е еретик!

Отец Арсений пристъпи отзад към Стареца и рече:

- Старче, мнозина се прелъстиха, и даже велики светци са се прелъстявали.

- Отец Арсений, ето този път води там, а този – тук. Избирай един от двата: или се подчинявай, или си върви. Иначе няма да се получи. Аз ще постъпя, както казах.

- Старче, тежко ми е да се реша на това.

- Отец Арсений, това е като две и две четири. Събирай си нещата и си върви.

Ние всички се вкаменихме. Само като чу това, отец Арсений веднага каза на Стареца:

- Прости! Прости!

А отец Атанасий се захвана да възразява:

- Но нали…

- Ти, отец Атанасий, взимай своята торба и върви в Лаврата. И им кажи, че ние се подчиняваме на манастира и Патриаршията. След това вие всички ще отидете и ще се запишете в официалния списък. Хайде! Да приключим с това. Вие ще вземете удостоверението, и ние ще станем манастирски. Такъв е пътят Божий. Старостилците са слезли от този път. Само виж: осъждат тайнствата като нямащи благодат! И изпращат всички  в ада!

Защото тогава старостилниците започнаха да говорят, че всички несъгласни с тях ще попаднат в ада.

И тъй, отец Атанасий отиде със своята торба в Лаврата. По пътя го мъчеха помисли. Той мислеше: „Нима Старецът е прав? Греши ли той или не греши?” Уморен, отец Атанасий приседна да си отпочине и заспа. А на сън видя нещо и чрез това се убеди в правотата на Стареца. Той веднага се върна обратно и с жар каза:

- Старче, с тебе съм и ще те слушам! Всичко, което ми кажеш, ще направя. Съгласен съм да поменавам Патриарха. Аз видях, че такава е волята Божия.

А какво той беше видял? Аз тогава бях малък и не го разпитах за това. Ние действително отидохме в Лаврата, изписахме си удостоверения. Всичко урегулирахме, и след това ни беше много добре.

Но мнозина зилоти се съблазниха от това, че Старецът промени своята позиция, и се захванаха да го хулят. Старецът Никифор, по своя обичай, викаше, но Старецът Йосиф не отстъпваше нито крачка. Даже отец Ефрем Катунакски каза:

- Старче, бъди предпазлив, защото светците са казвали, че в последните времена ще се прелъстят даже избраните.

- Отец, ако не искаш да служиш, отивай си! Върви при своя Старец!

Старецът не слушаше никого, защото имаше вярно известие от Бога. Споровете тук бяха неуместни.

Ние, младите, нямахме никакви възражения. Старецът е казал „да” – значи да. Казал е „не” – значи не. У мен не възникваха никакви въпроси и съмнения в правилността на решението на Стареца. Не се колебаех. Тримата по-старши, които възможно, и имаха право на собствено мнение, изказаха своите съмнения. Но аз и отец Йосиф Младши бяхме съвършено спокойни и съгласни със Стареца.

* * *

По-късно, когато отец Харалампий дойде при нас и стана член на нашата община, Старецът, за да му помогне да разбере това решение, много тактично му обясни насаме, в какво се състои заблудата на зилотите. Той ясно показа, че те, говорейки за недействителността на тайнствата в Еладската Църква, хулеха Светия Дух. Старецът обърна вниманието на отец Харалампий върху това, че единствено аскетичиният живот не е достатъчен за спасението, изисква се още и православна вяра. Тогава и отец Халралампий започна малко по малко да разбира как в действителност стоят нещата. Той ни разказваше: „Тогава си спомних, първо, че благодатта Божия аз познах при новостилците, когато бях още в света. Спомних си, че благодат имаше и у моите приятели и познати, следващи новия стил. Второ, тогава си спомних и един случай от моя светски живот, когато бях крайно фанатичен старостилец. Един новостилен свещеник дойде да отслужи в дома ни водосветен молебен. И аз, бидейки фанатик и вярвайки, че тайнствата на новостилниците са безблагодатни, го изгоних. „Но, дете мое – каза този свещеник, - ние имаме същия Кръст, всичко при нас е същото, нашите тайнства са действителни.” Но аз не понечих да го слушам. И след това целия ден имах бесовско смущение и треперех, скърбях в душата си, но като мирянин не можех да си обясня и разбера причината за всичко това. Когато споделих за този случай на Стареца Йосиф, той ми каза, че и сам е преживял нещо подобно, когато е изгонил един йеромонах, но принадлежащ към зилотите”.

В това време ни навести и моят бивш духовник отец Ефрем.

Старецът го попита:
- Кажи ми, отче, вярно ли е, че това Окръжно послание е пуснато от Синода?

Отец Ефрем навел глава и отвърнал:

- Не е следвало да пускат такова Окръжно послание. То е неправилно.

- Значи, отче мой, е сторена грешка, нали така? Сторена е грешка. Отбили сме се от пътя. И така, ние сами трябва сега да се погрижим за себе си.

* * *

По-късно Старецът ни откри, какво е било известилото го видение. По време на молитвата той видял прекрасна, залята със светлина църква. От нея излизали разни хора. В двора те се карали и крещели един срещу друг.

- Аз съм правия! – викал единият.

- А аз съм по-прав от тебе! – викал другият.

- Ние сме Църквата! – викал третият.

И Старецът ни обясни:

- Това показва, че, макар и хората да се караха, те принадлежаха на една Църква. Те имат една вяра, имат една благодат. Но нямат свободен дух и святост. Затова и се караха.

Църквата може да извърши някаква грешка: да смени календара, още някак да сгреши, – но всички могат да се спасят. То ест, освен догматични има и други разлики. А ние сега се караме, тъй като нямаме просвещението и светостта на великите отци. Затова именно и не оказваме снизхождение. Светите отци обаче, са проявявали снизхождение – за някое време в зависимост от конкретния случай, – а след това отново се завръщали към строгото спазване на каноничния строй.

Старецът не беше пристрастен човек, той беше свободен. Ако в човека няма упоритост, фанатизъм, ако е свободен,той  ще може да види собствената си грешка и ще се съгласи да я поправи.

* * *

Благодатта Божия посещава светите хора и ги известява за истината. Не всеки човек може да получава известия. Когато се разнесе вестта, че Старецът Йосиф Пещерник се е присъединил към манастирите, започнаха да говорят: „Бог го е известил за това. Този човек беседва с Бога. Той е получил от Бога извещение. Значи, ето каква е истината.”

Някои зилоти-фанатици, онези, при които зилотството беше поради страст, започнаха да ни хулят. А особено ни ругаеше най-ученият от тях: „Е-е-е! В прелест изпадна отец Йосиф Пещерник!” Той се изживяваше като най-грамотния и много неща говореше против нас, обяви на Стареца истинска война. Но Старецът никога не осъждаше този човек. На нас Старецът казваше: „Ние няма да спорим. Ще се грижим за това, да извършваме бдението, молитвата, и нека говорят за нас каквото искат. Бог да им прости.” И ние с никого не встъпвахме в спор. Ние не се отбранявахме, виждайки, че Старецът мълчи.

Но в резултат победата се оказа на Стареца. Когато той се представи в преподобие и святост и ние, неговите чеда, се удостоихме да придобием общини в манастирите (тогава това бяха единствените многобройни братства на Света Гора), онзи човек сам бе принуден да признае правотата на Стареца Йосиф Пещерник. Защото не може гнил корен да произведе такива плодове – такива забележителни общини. По плодовете се познава дървото. Следователно, ние грешахме, а Старецът беше прав.”

Нашите братства бяха изключение на Света Гора. Когато се представи Старецът, тогава и при мен се появи община, и отец Харалампий събра братство. Възникнаха две големи общини, които положиха началото на възраждането на атонското монашество. Тогава започна да расте броят на монасите на Света Гора. А след това от манастирите извън границите на Атон дойдоха архимандрити с братства и вляха нов живот и в другите атонски манастири.

При живота на Стареца Света Гора преживяваше упадък, броят на монасите през цялото време намаляваше. Оставаха единствено старчета, младежи в манастирите съвсем не отиваха, и манастирите линееха. Затова семето трябваше да падне в земята, да умре и едва след това да прорасне и принесе плодове. А след това вече всичко тръгна като по часовник.

Мнозина казваха, че Старецът е трябвало да си отиде и чак след това е трябвало за започне възраждането на Света Гора. С това се съгласи и онзи враждуващ със Стареца зилот. Когато ние имаме знание и нямаме смирение, това знание ни възгордява, и мислим, че сме прави само ние, че богословстваме правилно, а всички останали грешат. Но хората не правят грешки само в този случай, ако ги просвещава Бог. Затова монашеството – това е авангардът на християнството, това е нервната система на Църквата.

* * *

Отец Харалампий свидетелства: „Когато ние бяхме още зилоти, отец Ефрем Катунакски по време на Божествената Литургия виждаше понякога на светия Престол насекоми. След като се присъединихме към манастирите, той повече не виждаше това. Освен това, първата нощ след присъединяването към манастирите, когато отец Ефрем служеше Литургия, ни преизпълваше благодат, сълзи и мир: както Стареца Йосиф, така и всички нас, неговите послушници. Оттогава изобилието на благодатта идваше по време на Божествената Литургия. Но ние тогава още, разбира се, не поменавахме Патриарха.”

Отец Ефрем Катунакийски заради послушанието към своя Старец, отец Никифор, бе принуден да се върне към зилотите. Той остана с тях до преставянето на своя Старец през 1973 година. Отец Ефрем разказваше: „Повярвай ми, откакто Старецът Йосиф се присъедини към манастирите, аз често го виждах на сън. Понякога той ме утешаваше. Понякога ми казваше няколко думи, защото имах големи изкушения. А сега, когато отново се съединих с манастирите, го виждам насън и той ми казва: „Ела при мен да служиш Литургия. Кога ще дойдеш при мен да послужиш?” Но през цялото онова време, докато оставах със зилотите, той нито веднъж такова нещо не ми каза. И аз му отвръщам: „Старче, ще дойда, когато поискаш.” „Ела в събота” – казва той.” И това трогва душата ми.”

* * *

Имахме ние още едно известие, по-късно, когато с отец Харалампий станахме свещеници. Отец Харалампий разказва за това така: „Като се присъединихме към манастирите, ние още някое време не поменавахме Патриарха. Но когато се преместихме в Нови Скит, веднъж аз трябваше да отида да служа в манастира Свети Павел и там да помена Патриарха задължително.

- Какво да правя сега? – попитах аз стареца.

- Върви, – отвърна той, и поменавай. А когато се върнеш, ще ми разкажеш, какво си чувствал при това.

Общо взето, рядко съм получавал такава благодат на Божествена Литургия. Сълзите течаха като ручей в продължение на цялата служба. Не можех да произнеса възгласите. Когато се върнах, Старецът ми каза:

- Вероятно при теб е имало изобилие на благодат.

- Да, Старче.

- Виждаш ли, дете мое, – отново каза Старецът, – няма грях да се поменава Патриарха, каквото и да е казал или да е направил, ако не е низвергнат от свещения чин.”

Източник:http://carstvo-maloe.com/my-life-with-josif-by-head/item/944-mojat-zivot-sas-starec-josif-isihast-glava-18-otstuplenieto-ot-zilotite-starostilnici

Близки теми:

Старокалендарците зилоти са извън Кораба на Църквата Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица Чудният начин, по който манастира Сихастрия приел новия календар Мислената война Силата на св.Тайнства в живота на православните християни – ІІ част

Чудната сила на Тялото и Кръвта Христови относно това дали истината е в старокалендарната или новокалендарната църкви

Отец Ефрем от манастира Филотей бил с отец Никон, когато манастирският телефон звъннал. Отец Ефрем се чудел дали да отговори или не. Той вдигнал слушалката и на линията била жена, много развълнувана. Тя говорела високо и възбудено. Отец Ефрем често я прекъсвал, като и казвал: „ Нали ти говорех, че трябва да бъдеш търпелива, да имаш вяра и  Господ ще отговори на твоите съмнения.“ Отец Никон разказва:“ Когато отец Ефрем приключи разговора, аз го попитах дали става въпрос за изповед или отецът може да сподели защо жената беше толкова разтревожена. Той ми отговори, че тя била учителка от Епир. Била член на старокалендарната православна църква. Тя постоянно се оплаквала на отец Ефрем, че свещениците от новокалендарната църква не преподават божествена благодат на вярващите. Че тези свещеници са предали вярата. Че са се присъединили към папата в Рим. Твърдяла, че Вселенският патриарх е еретик, защото прегръща папата и че свещениците, приели новия календар, нямат истинско свещенство. Слушайки това, старецът и казвал: „Не мое дете, нещата не стоят така. Нашите свещеници преподават божествена благодат.“ Духовникът я посъветвал да пости и да се моли три дни и след това да отиде в новокалендарната църква, за да получи св. Причастие. Тя постъпила така, както той и казал и получила свето Причастие от новокалендарен свещеник. Отец Ефрем и бил казал още: „ Ако е така, както казваш, че свещениците нямат божествена благодат, ти не губиш нищо, ти само ще консумираш малко вино и хляб. Аз виждам, че ти си искрено убедена относно Църквата, относно Иисус и Неговата Света Майка. Те ще ти помогнат да разбереш това, което ти обясних.” След като приела св.Причастие и се върнала на своето място в храма, жената изведнъж почувствала, че има нещо странно с причастието в нейната уста. Било странно, защото изглеждало сякаш дъвчене на парче пластмаса. Със своите пръсти тя извадила от устата си частицата от причастието. Погледнала го и открила, че това била сурова плът и че нейните пръсти били покрити с кръв. Виждайки това, тя започнала да вика силно “ Иисусе, имай милост към мен. Света Майко на Бог, прости ми.“ Вярващите се втурнали към нея, за да и помогнат и веднага разбрали, че се е случило чудо. Те казали на жената да върне обратно причастието в устата си и да не се страхува. Накрая тя направила това и живата плът отново се превърнала в хляб и вино. Това е силата на нашата Православна Църква.“

Силата на Изповедта над нечистите духове

Отец Никон ни разказва друга история относно силата на Тайнствата в Църквата. Веднъж съдия дошъл на Атон за изповед. Той бил един от най-известните съдии в Гърция, но имал голям личен проблем и искал да се изповяда при отец Ефрем. След като съдията престоял в манастира няколко дена, Старецът му казал, че ще го види на следващия ден. Денят настъпил и монасите го изпратили при изповедника. „Скоро след влизането в стаята, където беше отец Ефрем „ ни разказва отец Никон „ние всички чухме смразяващи кръвта писъци, идващи от изповедалнята. Втурнахме се, за да видим да не би  съдията да причинява нещо лошо на стареца. Влизайки вътре, ние видяхме пред нас отец Ефрем да сваля и сгъва своя епитрахил, докато съдията беше на пода, мятайки се като риба на сухо.  Старецът ни каза, че на изповядвания не му се случва нищо лошо и че трябва да го отнесем до неговата стая, а с изповедта ще продължат на следващия ден. Когато ние пренесохме съдията обратно до неговата стая, той дойде на себе си и ни питаше какво се беше случило с него. Ние му казахме, че нищо не се е случило, че е бил замаян и е припаднал. На следващият ден съдията отиде, за да продължи изповедта си. Не бяхме много далеч от изповедалнята, когато отново чухме онези ужасяващи писъци. Втурнахме се пак в стаята, за да разберем какво ставаше.  Видяхме същата сцена, каквато бяхме видяли предния ден. Старецът ни каза да отнесем съдията в стаята му и че той щял да го види на следващия ден, отново в изповедалнята.  Накрая, след три сесии, този човек успя да направи пълна изповед.

По-късно този съдия сам ни разказа какво се беше случило с него по време на изповедта при стареца Ефрем. Каза, че изповядвайки се, нещо мъчително излизало от него.  Било сякаш тумор, изхвърлян от неговото тяло.  След това той се чувствал много по-леко и после ни каза, че сега разбирал, след толкова много години, какъв е бил този глас, който му казвал да заколи своята жена. В продължение на години той е имал неутолимо желание да убие жена си. Често отивал в кухнята и взимал нож, за да я убие. Но поради своята голяма любов към нея, вместо да я убие, той нарязвал на парчета всички нейни снимки, които били в къщата. Този глас му казвал също да заколи и неговите деца. Нямало снимка в къщата, която да не била нарязана с нож“. Отец Никон завършва тази история, казвайки, че този мъж наскоро го посетил в килията му. Той споделил, че след като веднъж  направил изповед, нищо подобно не му се е случвало. Страдал от това нещастие повече от петнадесет години. Отец Никон каза на края на своята история, че 60 процента от всички хора с психични проблеми са обладани от демони.

Демоните се опитват да унищожат вярващите, членове на Православната Църква

Отец Никон ни разказва историята на млад войник, който карал камион по планински път. Пътят бил широк и той се движел бързо. Изведнъж видял, че пред него пътят продължава със завой. Виждайки това, той се опитал да намали скоростта на камиона, но спирачките отказали. После той направил опит да обърне камиона към планинския склон, за да избегне падането от скалата в бездната под нея. Открил обаче, че воланът също отказва и не можел да повярва, че едновременно спирачките и волана не работят. После той опитал да отвори вратата и да скочи от камиона. Не можал да отвори вратата. Опитал да отвори и срещуположната врата, но и с това не успял.  От този момент той не можел да измисли нищо друго, което да спаси живота му. Тогава войникът стиснал главата си с двете си ръце и извикал към Божията Майка: „ Света Майко, спаси ме.“  После легнал на седалката в очакване камионът да излети от ръба на пътя към пропастта под него. Чакал и чакал, мислейки, че камионът би трябвало вече да е полетял към бездната. Когато се изправил и погледна през прозореца, той видял, че камионът продължава напред по пътя. Тогава казал: „Благодаря ти Света Майко! Това беше чудо на Светата Майка!“ Той бил благочестив млад мъж. Накрая пристигнал благополучно на мястото, закъдето пътувал. Месеци и години минали след това събитие, което можело да се превърне в непоправимо нещастие, и той на практика забравил за този епизод. Един ден , когато отишъл в Атина, той посетил свой стар приятел, който бил от Патра. Не бил го виждал от дълго време и го попитал дали е свободен, за да прекарат следобеда заедно. Приятелят му отговорил, че бил помолен да посети човек в психиатричната клиника близо до Атина, така че те решили да отидат заедно. Когато пристигнали в болничния двор, те видяли много пациенти, които се разхождали там и вършели ненормални неща. Служител на болницата дошъл при тях и ги повел към човека, който те искали да видят. Когато вървели натам, един от пациентите се хвърлил към младия войник и го сграбчил за врата. Той му изкрещял:“ Ти нещастен плъх, ти беше избавен от мен, горе на планинския път! Онази жена, облечена в черно, взе контрол над камиона, точно когато бях на път да те унищожа!“ После болничният служител на свой ред сграбчил обладания човек и го дръпнал настрана от войника. Отец Никон завършва тази история, повтаряйки думите от молитвената служба към Богородица: „ Поради многото мои грехове страда моето тяло, страда и моята душа.“ Моля ви запомнете, че демоните ужасно се страхуват от тази Госпожа, облечена в черно.

превод от английски

Близки теми:

Силата на св.Тайнства в живота на православните християни Чудният начин, по който манастира Сихастрия приел новия календар Поклонническото пътуване на стареца Клеопа Желая дя се освободя и да бъда с Христа Ето какво значи да обичаш

Преди години имаше един духовник, кипърец, много, много добър. Отначало той беше в манастира Ставровуни. Тогава беше млад йеромонах. Когато ходих в този манастир, сам той ми разказа, че от там си беше заминал един светогорски отец, зилот, който бил старостилец. Когато говорим за зилотите, трябва да имаме в предвид, че това са фанатици – старокалендарци, които са осъдени от Църквата като  разколници.

Казваше се отец Йоан. Познавах го. Беше от скита Света Ана. Напусна Света Гора и отиде в Кипър. Там се опита да създаде старокалендарна общност и често ходел в манастира Ставровуни, както ми разказа самия йеромонах. Постоянно говорил на отците от манастира за стария календар. Казвал и на този йеромонах, че Литургиите, които извършват не са Литургии, че Тайнствата, които извършват не са Тайнства, че нямат благодат, благословение и т. н.

Йеромонахът започнал да се разколебава вътрешно и да се пита: „Дали този човек говори правилно. Може би наистина не служа Литургия и не извършвам светите Тайнства, а играя пред хората едно театрално представление.” Това и други подобни неща го занимавали натрапчиво.

Един ден започнал да служи Божествена Литургия. Както си вървяла службата, когато стигнал до мястото, където трябва да каже „Да внимаваме, Светинята е за светите”, коленичил, благоговейно приповдигнал  Светите Дарове и в този момент видял, че Хлябът станал Плът, червено Месо. Тогава започнала да го бори съвестта и да го изобличава за неговото неверие. Също се чудел как сега ще причасти монасите, когато Бог направил Светите Дарове да се превърнат в Плът и да станат Месо. Осъзнавал, че всичко е заради мислите и съмненията му. Всичко това го накарало да плаче. Коленичил отново и отново заплакал. Не можел да погледне към Месото на светия дискос. „И беше – казва ми – отче, Месо като от мускул, което не е тлъсто, а е червено. И там плаках, умолявах и молех Бога да промени това и Тялото да стане пак Хляб. Също се каех за помислите на неверие, които имах към Тайнствата.” Тогава влязъл клисарят и казал: „Отче, някаква беда ли ви сполетя, да ви помогна?” „Не, детето ми, отивай си. Греховете ми, за греховете си плача, не се нуждая от нищо, отивай си.” И пак се молил и след като плакал, много плакал, вдигнал боязливо със страх очите си да види какво става на Светия Престол. Месото започнало да се променя, като накрая станало бял Хляб, каквато била просфората. Изправил се спокоен, причастил с радост отците. Бил изпълнен с благодарност, успокоил се вътрешно, че Литургията е наистина действителна, правилна в Светия Дух, и че това, което му казал отецът, зилот и фанатик, че Тайнствата нямат благодат и, че ние новокалендарците сме извън Благодатта, извън Църквата и, че сме обречени на мъките на ада не е вярно.

Превод от гръцки

Източник: diakonima.gr

Близки теми:

Старостилците са в прелест! Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица Ефрем Филотейски – апостол на Америка Който обича света е лишен от Божията любов Отец Атанасий Камбанаос

Един млад богослов по време на Рождественския пост ме попита за станалото , във  връзка с изменението на календара, съкращение на Петровия пост: „ Допустимо ли е станалото вследствие поправката на календара съкращение на Петровия пост? Не оправдава ли това съкращение, а през някои години и пълното премахване на този пост, позицията на старостилците?”
Тъй като много хора се интересуват от този въпрос, ние счетохме за необходимо да поместим неговия отговор на страниците на „Ортодоксос типос” с надежда да принесем полза на добронамерения читател.

***

Действително, с въведената в църквата поправка на юлианския (а не григорианския, както утвърждават някои малограмотни или пък умишлено изкривяващи истината хора) календар, Петровият пост се съкращава с 13 дни, а понякога, когато Пасхата е късна, съвсем се премахва. Но този факт не може да оправдае въстанието, което старостилците са подели против Църквата. Ако те биха искали да задържат стария стил, запазвайки при това каноничното общение с Църквата, то никой нищо не би им казал. Именно така са постъпили монасите на Светата Атонска Гора. Кой ги е осъдил? Съкращението на Петровия пост (този пост не бил установен от Вселенски събор, но просто отдавна е влязъл в църковната практика и затова не се явява нещо безусловно) било установено не от този или онзи човек, мирянин или клирик, но официално от Църквата, във връзка с приемането от нея на календарната поправка. Що се касае за другите Църкви, които са запазили стария стил, то Те не са прекъснали общението си нито с Еладската, нито с Константинополската Църква заради изменението на календара и съкращението, вследствие на това, на Петровия пост, но са продължили да бъдат с тях в пълно каноническо единство.

Следователно, този, който е скъсал каноническите връзки с Еладската Църква, обявил се е за свръхцърква, е станал чисто и просто разколник или еретик извън Църквата.

Не разбирам защо старостилците с такива възгледи не анатемосват всички патриарси, всички епископи, всички синоди, всички Църкви, всички светии, всички вярващи, започвайки от VII в. до днес. Работата е в това,че до VII в. Петровият пост бил много по-продължителен, отколкото днес. Ще обясня по-детайлно: Отначало този пост е продължавал само една седмица. „ Седмицата, след светата Петдесятница, постещият народ дошъл на гробищата да се помоли. „(св. Атанасий Велики).

И из „ Апостолските постановления” : „ След празнуването на Петдесятница, празнувайте една седмица, а след това една седмица постете.” Независимо от времето на началото на поста (съгласно първия откъс той започвал веднага след Петдесятница, т.е. на следващия ден след празника , а съгласно втория откъс, постът започвал с една седмица по-късно), съвършено ясно е , че в това време постът след празника Петдесятница е продължавал само една седмица. (Трябва да се отбележи, че в това време празникът на светите апостоли още не се е отбелязвал строго на 29 юни. Този пост е свързан с паметта на светите апостоли, защото именно след Петдесятница били изпратени на проповед). Обаче в следващите векове  този пост станал значително по-продължителен. Той започвал веднага след неделя на Всички светии и е продължавал до 14 август! Т.е. е обхващал целия юни месец. Това означава, че той бил най-продължителният пост в годината, значително превъзхождайки даже Великата Четиридесятница. (Великата Четиридесятница,заедно с Великата Седмица е 48 дена, а Петровият пост, при късна Пасха е бил 55 дена, а при ранна е достигал 89 дена). Затова имаме ясно свидетелство на преподобни Анастасий Синаит, светия от VII в.: „ след Петдесятница – е пост, за който се говори и в постановленията на светите апостоли. И така, съгласно тях, след Петдесятница празнувайте една седмица, а след това постете до Успение на Пресвета Богородица; (в ранните векове спазвали този пост до времето на преподобни Анастасий. Поради икономия(снизхождение), той бил намален от светите Отци, заради съвпадането Му в този период с езически пост, но, както ми се струва, повече от нерадение и нежелание на хората; продължителността му е до празника на светите апостоли, след това се разрешава да се блажи; след това постим от началото на август до Успение на Пресвета Богородица, след това пак блажим.” – Анастасий Синаит за св. Четиридесятница). Т.е. целият юли месец от поста отпада!

И така, какво ще кажат на това скъпите старостилци, които не приемат никакви изменения на древните традиции и постановления. Ако те са последователни, то трябва да възобновят поста в тази продължителност, както той е бил до VII в., т.е. да добавят към него юли месец, а второ – да отлъчат всички от Църквата от VII в. до наши дни, затова, че те са дръзнали да съкратят отдавна установения пост. При това старостилците са длъжни да отлъчат от Църквата св. Анастасий, който със съчувствие говори за дръзналите на „светотатското съкращение” и даже ги нарича – слушайте – „свети Отци”! (възможно ли е светите Отци някога да са съкращавали поста!). И така, ние чакаме вашия отговор!

Между отлъчените от Църквата безусловно ще се окаже и преподобни Теодор Студит, който:

а) не само не отменил станалото още до негово време съкращение на поста, но още

б) установил, че на празниците, съботните и възкресните дни, както по време на Петровия пост, така и в Рождественския, освен че се разрешава риба, още се разрешават сирене и яйца! Ето какво пише: „ В четиридесятницата на светите апостоли риба, сирене и яйца не ядем, освен през тези дни, когато не четем Часовете. В съботните, възкресните и празнични дни ядем два пъти, пием три пъти през деня и два пъти вечерта. Това правило спазваме през четиридесятницата на свети Филип.” Този свети отец, говорейки за поста през светата Четиридесятница, казва, че риба се разрешава не само на Връбница, но и на Лазарова събота . И така, не е ли достоен този светия да се отлъчи от Църквата?!

Но, извинявайте, още повече е достоен да бъде отлъчен от Църквата Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (12 в.), който не само одобрява по-късното съкращаване на поста, но и свидетелства, че по негово време от поста за миряните останали само седем дена. „Ние, размишлявайки за това, свидетелстваме, че е необходимо да се  предшестват от пост следните четири празника: празника на светите апостоли, Рождество Христово, Преображение и Успение на Пресвета Богородица, предварително – седем дена. Един е само четиридесетдневния пост- на Светата и Велика Пасха. Колкото това, че някой повече от седем дена преди празника на светите апостоли или празника на Рождество Христово постят, то това е или по свое желание, или задължени от манастирските устави, и това не се пренебрегва.”

Ще се възползвам от случая да кажа и няколко думи за друг пост, който с течение на времето съвършено е излязъл от практика, което не е предизвикало нито шум, нито противоречия, не говорейки вече за смущения и разкол. Имам предвид многодневния пост преди Въздвижение на Честния Кръст Господен. Само за миряните той бил еднодневен – на самия празник на Честния Кръст. Що се касае до монасите, то те са постили от четири до четиринадесет дена преди празника! Ето какво пише св. Теодор Студит: „ Монашестващите, в чест и слава на кръстното дърво, четиринадест дена пазят, някои дванадесет, а някои четири; целият Христов народ, в съвършена чистота, пази деня Въздвижение, четиринадесето число на месец септември.”

Къде е сега този многодневен пост преди празника на Честния Кръст? В кои свети обители го спазват? Много ли монаси знаят за това, никой не го знае, никой не го спазва! Той е изчезнал без следа…

Привеждайки горепосоченото, искам да кажа, че аз съм съвсем далеко от това, да защитавам премахването или съкращаването на постите, без да гледаме, че те, освен поста в сряда, петък и Великата Четиридесятница, не са били учредени на Вселенските събори. Мисля, че даденият въпрос трябва да се остави така, както е и духовниците с разсъждение, ползвайки се от своята власт, нека да помагат на всеки вярващ да намери своята мяра в поста. Нека да останат настрани измененията и реформите, за да не предизвикат спорове и възмущения. Нека винаги да бъде на първо място пастирската разсъдителност, за да не се смущава съвестта на немощните братя. Нека нашите пастири не забравят апостолските слова:  „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не всичко ми е за поука(1 Кор. 10:23).

И така, аз не заставам в защита на някакво изменение на установените пости, но просто искам да кажа, че ние, вярващите, не можем от подобни въпроси да вдигаме въстание против нашата Църква и да създаваме разколи и разделения.

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/docs/1-part-bb9b7e.pdf

Близки теми:

Старецът Порфирий – За църквата и за календара За оплакването Бесновати препоръчват старостилната църква Силата на св.Тайнства в живота на православните християни – ІІ част Чудният начин, по който манастира Сихастрия приел новия календар