Сойката и косът

Октомври 18, 2016 in Начална страница, Сладкарница

 


В гората зарад сойката и коса

сред птиците избухна бурен спор.

Не можеха да разрешат въпроса

кой пее по-добре. Цял птичи хор

се вмесил бе. Едни твърдяха, че

брат Косьо има глас като звънче;

но сойката все пак го надминава

по мощност на гласа. Щом викне тя

от някой клон в зелената дъбрава,

се сепват мигом птички и цветя.

А други казваха съвсем обратно,

че сойката е – вярно – с глас голям,

но може ли изобщо звънче златно

да се сравнява с хлопка? То е срам!

Най-сетне след безплодни разправии

решиха неумелите съдии

да питат славея. Той бе мъдрец

и тачен като всепризнат певец.

Засуети се сойката лукава

премяната си почна да оправя.

Качулката си вдигна на нагоре,

почисти гордо сините перца,

кафява гръд широко тя разтвори,

за да подкупи вещите лица.

Бе сигурна във своите успехи

не само зарад чудните си дрехи,

но и затуй, че вземала бе тя

от свраката уроци пролетта.

Уверена пред славея застана

и песен дива някаква подхвана.

То беше крясък, гракане и вой…

Но славеят я слушаше с търпение.

“Достатъчно!” – Най-сетне каза той.

“Сега да чуем Косьовото пение!”

Във свойто скромно черно облекло

изправи се брат Косьо, взе да пее.

Звук сладък рони. Малкото тело

от песента му цяло се люлее!

Ту нежно той се моли,ту за миг

се вслушва как потокът му приглася,

ту пак откъсва от сърцето вик,

ту в забрава нейде се унася,

благодари със нежен, топъл глас

за слънцето, изгряло над света,

и в изблик на почуда и захлас,

възпява ласките на пролетта!…

Сърничките в смълчаната дъбрава

заслушали се спряха да пасат.

От птиченцата никое не шава.

Дори листенцата не шумолят…

Когато косът свърши, отмалял,

с плах поглед публиката си обгърна.

А славеят, в доволство просиял,

към сойката с тез думи се обърна:

“Ти, сойке, си безспорна хубавица,

но външността не прави те певец.

А косът е, макар и скромна птица,

в гората сред певците първенец…”

Така завъшила би тази басня

за хората от някой минал век.

Но в нашата съвременност прекрасна

не тъй постъпва новият човек.

 

На сойката – кокетка път се дава!

Преценките съвсем са други тук.

Талантът пренебрегнат изостава,

а топлото место заема друг.

 

Архимандрит Серафим Алексиев

1974 г.

 

Презираният сега от теб

Септември 13, 2015 in Беседи, Начална страница

 

…Изобщо казано, всичко по-висше отнасяй към Божеството и към Природата, превъзхождаща страданията и тялото, а всичко по-низше – към Този, Който е съставен, Който заради теб се понизи (Фил.2:7) и въплъти (Ин.1:14)…

Презираният сега от теб

е бил нещо свръх тебе.

Сега Той е човек, но било е време,

когато е бил несъставен.

Каквото е бил, същото е останал,

но е възприел и онова, което не е бил.

В начало (Ин.1:1) Той беше без причина,

защото каква причина може да има Бог?

След това обаче се роди

и за това имаше причина – твоето спасение,…

принизеният човек стана Бог,

като се съедини с Бога,

стана едно с Него и надделя най-висшето,

за да мога и аз да стана Бог, също толкова,

колкото Той човек.

Роди се (Мат.1:16),

но беше се родил и преди (Пс.2:7…),

роди се от жена (срв.Гал.4:4),

но от дева (срв.Лук.1:34-35…)

Първото е човешко, второто – божеско.

Роди се без баща (Мат.1:20),

а затова и без майка (Пс.2:7) -

нещо, изпълнено с божественост.

Носен бе в майчина утроба,

но беше разпознат от пророка,

самият носен в утроба и проигра (Лк.1:41)

пред Словото, заради Което се роди.

Беше повит с пелени (Лк.2:7.12),

но възкръсвайки,

отви от Себе Си пелените гробни (срв.Ин.20:6.7)

Беше положен в ясли,

но бе прославен от ангелите (Лк.2:13.14)

посочен от звездата (Мт.2:2.7.9-10)

и почетен с поклонението на влъхвите…

Спасяваше се в Египет с бягство (Мат.2:13.14),

но и всичко в Египет обърна в бягство (Изх.14:27).

За евреите нямаше ни изглед, нито величие (Ис.53:2),

ала за Давид бе прекрасен, с красота,

превъзхождаща синовете човешки (Пс.44:3),

озарява с мълнии планините

и е по-светозарен от слънцето (Мат.17:2),

въвеждайки ни в тайнството на идното.

Беше кръстен (Мат.3:16,Лк.3:21) като човек,

но ни освободи от греха (Ин.1:29) като Бог;

кръсти се,

не защото самият се нуждаеше от очистване,

а за да освети водите.

Беше изкушаван (Мат.4:1,Марк.1:13…) като човек,

но победи (Мат.4:11,Лк.4:13) като Бог

и повелява дръзновение като победил света (Ин.16:33).

Изпитваше глад,

но нахрани хиляди (Мат.14:20.21)

и Самият е хляб животворящ и небесен (Ин.6:41)

Изпитваше жажда (Ин.19:28),

но издигна глас: „който е жаден,

да дойде при Мене и да пие” (Ин.7:37)

и обеща от вярващите да бликнат извори (Ин.7:38).

Умори се (Ин.4:6),

но Самият е успокоение

за отрудените и обременените (Мат.11:28).

Над Него натежа сънят (Мат.8:24),

но беше лек върху морето (Мат.14:25…),

забраняваше на ветровете (Мат.8:26)

и извади потъващия Петър (Мат.14:31).

Плати данък,

но из утробата на рибата (Мат.17:24-27)

и се възцари над онези, дето събират данъка (Ин.18:37).

Наричат Го самарянин

и казват, че е обладан от бяс (Ин.8:48),

обаче спасява слизащия от Йерусалим

и натъкнал се на разбойници (Лк.10:30),

познат е от обладаните от бяс (Марк.1:24),

изгонва бесовете (Мт.8:16),

отпраща в бездната легиона духове (Марк.5:9.13)

и вижда „как падна от небето като светкавица” (Лк.10:18)

предводителят на бесовете.

Замерват Го с камъни,

но не Го достигат (Ин.10:31.39).

Моли се (Марк.1:35),

но и се вслушва в молитви (Мат.8:13).

Плаче (Ин.11:35),

но и спира плача (Лк.7:13).

Пита къде е положен Лазар (Ин.11:34) -

нали беше човек, но и възкресява Лазар (Ин.11:43-44),

защото беше Бог.

Продават Го и то твърде евтино -

за тридесет сребърника (Мат.26:15),

но Самият изкупува света – за висока цена,

със собствената Си кръв (1 Кор.6:20).

Като овца беше воден на заколение (Ис.53:7),

но е Пастир на Израил (Пс.79:2),

а сега и на цялата земя (Ин.10:11.16).

Беше безгласен като агне (Ис.53:7),

но е Слово (Ин.1:1),

възвестявано с гласа на викащия в пустинята (Ин.1:23).

Изпита нашата немощ (Ис.53:4) и бе изпоранен (Ис.53:5),

но „цери всяка болест и всяка немощ” (Мат.9:35).

Издигат Го „на дървото” (1 Петр.2:24)

и Го разпват (Марк.15:24)

но ни възстановява чрез „дървото на живота” (Бит.2:9…),

спасява разпнатия заедно с Него разбойник (Лк.23:43)

и омрачава всичко видимо (Мат.27:45).

Отпива оцет (Мат.27:48), дава Му се жлъчка (Мат.27:34),

но кой е Той? -

Който превръща водата във вино (Ин.2:7-9),

Който премахва горчивия вкус (Изх.15:23-25),

Който е „сладост и цял е желание” (Песн.5:16).

Предава душа (Ин.10:17),

но има власт пак да я приеме (Ин.10:18),

завесата се раздира (Мат.27:51),

защото вишнето се открива,

скалите се разпукват (Мат.27:51),

мъртви възкръсват (Ин.27:52).

Умира (Мат.27:50…),

но „оживотворява” (Ин.5:21)

и със смъртта Си срази смъртта (2 Тим.1:10).

Погребват Го (Мат.27:60),

но възкръсва (Мат.28:6…).

Низхожда в ада (Еф.4:9),

но възнася душите (Еф.4:8),

въздига се на небесата (Марк.16:19),

и ще дойде отново,

за да съди живите и мъртвите (2 Тим.4:1)…

Смях и плач

Август 28, 2015 in Начална страница

 

И смях, и плач в градините се чуват.

Деца играят. Цял ден там лудуват.

Нападат се, боричкат се и плачат,

докле накрая усмири ги здрачът

и уморени, те се приберат

по къщите си и във миг заспят.

 

Така и възрастните в надпревара,

отпуснали в душите свои звяра,

се гонят непрестанно в плач и смях

и цял живот въртят се бесни в грях,

докле накрай ги усмири смъртта.

Но мир ще найдат ли във вечността?..

 

Източник: “Избрани стихотворения” Архимандрит Серафим Алексиев

Издателство “Св. Апостол и Евангелист Лука”

Писмо до мама

Юли 17, 2015 in Семейство

Слънце мое сяйно, мила мамо!

Моя радост, тиха моя скръб!

В тоз далечен край да знаеш само,

колко твоят образ ми е скъп!

 

Във деня, кога се разделих

от обятията твои топли,

аз не плаках, аз бях твърд и тих,

но в сърцето си чух глухи вопли.

 

Сам не знаех, че за мен си ти

въздух, слънце, сянка благодатна,

че без тебе ще ме сполети

толкоз мъка, майко моя златна!

 

Докато при теб и с теб живях,

не усещах добрините твои.

Аз не виждах нищо чудно в тях.

Смятах, че това права са мои.

 

Но сега, кога не съм при тебе,

и вей хлад от всеки чужд покров,

как ми липсваш! Как ми е потребен

пламът чист на твоята любов!

 

Всякога ти сетнята си хапка

даваше ми, за да бъда сит.

И софрата бе за тебе сладка,

щом ме виждаше че съм честит.

 

Спомням си подробности сега, -

как над мене в болести си бдяла,

с колко вяра и с каква тъга

Богу си молитвички шептяла.

 

Как е гряло твоето сърце

като свещ над мене нощи цели,

как напуканите ти ръце

неуморно са за мене плели.

 

В кухнята, на двора, на чешмата,

с хурка, със игла, на малък стол,

аз те виждам през далечината

все в един и същи ореол.

 

Ти бе тъй съсухрена, превита,

но велика в своя малък ръст.

Всякога изглеждаше честита,

скришом носейки огромен кръст.

 

О, тогаз не виждах нищо аз!

Тулеха ме много дреболии

от очите ми, че всеки час

хвърляше те в нови залисии.

 

Аз не знаех, че и в дребни грижи

е могло човек да е велик,

че и в най-прихлупените хижи

може да сияе мъченик.

 

Как копнея да се върна веч,

да прегърна мойта чудна мама!

Мъничка отблизо, отдалеч

ти изглеждаш ми безкрай голяма!

 

Аз се моля Бог над теб да бди,

за да бъдеш здрава, майко златна,

и да бъдат светли твойте дни

като дълга, светла вечер лятна!

 

Приеми далечните привети,

мойта обич свежа като крин!

Приеми с това писмо сърцето

пламенно на твоя любещ син!

 

март 1949 г.

 

Източник: Избрани стихотвирения, Архим. Серафим Алексиев, Православно издателство “Св. Апостол и Евангелист Лука”

Смях и плач

Октомври 24, 2014 in Начална страница, Сладкарница

И смях, и плач в градините се чуват.

Деца играят. Цял ден там лудуват.

Нападат се, боричкат се и плачат,

докле накрая усмири ги здрачът

и уморени, те се прибират

по къщите си и във миг заспят.

 

Така и възрастните в надпревара,

отпуснали в душите свои звяра,

се гонят непрестанно в плач и смях

и цял живот въртят се бесни в грях,

докле накрай ги усмири смъртта.

Но мир ще найдат ли във вечността?…

 

Из “Избрани стихотворения”

 

На скъперника

Юли 25, 2014 in Начална страница, Сладкарница

 

Напразно, братко, с ключове в ръка
към своите съкровища поглеждаш
и взори неспокойни все така
с безумна жад над тях тревожно свеждаш.

Това, което с толкоз дива стръв
и с толкоз алчност досега си сбирал,
не чувстваш ли – то пие твойта кръв
и твоята душа без жал обира!

Виж, мебелите червеят яде.
Молецът там ти дрехите поврежда.
Ръждата в мрака тайно те краде
и подкопава твоята надежда.

А помниш ли? – Ти даваше преди
троха любов на бедните дечица.
И пълни бяха твоите гърди
със радостта на майката-вдовица!

Защо си ти десница вече свил?
Как щастието не можа да схванеш!
Ако имотът ти е скъп и мил,
раздавай го! Така богат ще станеш!

Че иде сетният крадец – смъртта
и ще ти каже: “Всичко туй е мое!”
Тогаз ще разбереш ти мъдростта:
Туй само, що раздал си, то е твое!

Оригиналът

Ноември 21, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В обширната галерия картинна

минаваше народ в редица чинна,

разглеждайки платната в ням захлас,

де четки и бои с вълшебна власт

създали бяха толкова живот

в пейзажи, образи, цветя и плод.

А там в един кът множеството бе спряло

с вторачен взор, в почуда онемяло.

Тук бе ликът Божествен на Христа,

излъчващ благост, милост, доброта.

В очите му събрана бе тъгата

на всичките страдалци по земята.

Лицето му бе обич и смирение,

величие и царствено търпение.

Венец от тръни кичеше челото

и капки кръв от страшната Голгота.

И сякаш с поглед, приковал тълпата,

Той шепнеше тез думи в тишината:

“Обичам ви, о, люде Мои грешни,

души бездомни, хора безутешни,

загубени във гибелни пътеки

и тровещи се със наслади леки,

в окови мислещи се за свободни

и неуморни в мъките безплодни

да зидате със грях бленуван рай…

Аз любя ви и жаля ви безкрай!…

Във името на вашето спасение

готов съм и на второ изкупление.

Вземете ме! Разпнете ме отново!

Сърцето ми за жертва е готово –

о, стига само Моята любов

да се превърне в покоряващ зов

и всички да ви доведе при Мене,

за да ви дам утеха, мир, спасение!”

Народът къпеше се в тез лъчи.

А някой сълзи бършеше в очи.

В мълчанието общо изведнъж

се тихо непознат обади мъж:

“Как възхитително е нарисуван

Христос! Как трогва Неговият лик!

Пред нас разкрива се талант нечуван

на майстор с дар действително велик.”

А друг поде в притихналата зала:

Туй копие е от оригинала!

Самият той, откупен за милиони,

краси сега парижките салони.”

“Не! Не е вярно туй! – каза тогаз

един стар мъж със слаб, треперещ глас. –

Оригиналът – Първият, Предвечният,

от целият всемир по-скъп и Вековечният,

продаден бе – да заявя туй смея,

за трийсет сребърника във Юдея!”

И всички в срам наведоха глави,

че тъй бе оценен Христос, уви!

Двамата Слепци

Септември 1, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

Сговориха се двама души слепи

Да си направят за обяд сърми.

Доколкото можа, помогна всеки,

И ето че обядът се стъкми.

Устроиха гуляй богат на двора.

За маса бе им пънът край стобора.

Те седнаха спокойно да обядват.

Ала единият започва да покрадва.

Сърмичките видяха му се вкусни,

И както сладко мляскаше със устни,

Вместо една, той взимаше по две….

А там съсед из двора си снове,

С внимание следи какво тук става,

И все из под око ги наблюдава.

 

Сърмите пущат хубав аромат

И още повече възбуждат глад.

А лакомият гълта ненаситно

И все слухти към брата любопитно.

Но колкото по-лакомо ядеше,

Той толкова се повече боеше,

Че другият надхитря го все пак

под щита на обгърналий ги мрак.

“Що правиш? – той извика изведнъж -

По две сърми ти вземаш наведнъж!”

На другият това се странно стори

И, както дъвчеше, му отговори:

“Не, братко, вземам само по една

И ям я пестеливичко със хляб!

А как видя ти моята вина,

когато също като мен си сляп?”

 

Тогаз съседът някъде отзади

Съвсем се неочаквано обади:

“Той мисли, че ядеш по две, защото

Сам прави тъй! Закон е туй на злото:

Нечестният нечестни вижда всъде.

По себе си за другите той съди!”

 

 

 

 

Подвиг

Август 18, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Някъде далече там-

във място хладно, влажно, мрачно

във блато низко и далечно,

там където и мъглата и студа са вечно,

живееха си във забрава змии, тръстики, жаби,

и всякакви треви изгнили

ведно с растения увивни, миризливи.

Доволни всички бяха те от свойто положение

и да се попромени от тях никой  нямаше настроение.

 

Но ето че във ден един, във утро ранно, тихо

Творецът благ реши-това мочурище да посети,

и посред блатото-Му погледът се спря,

и удивен, една скромна по своята красота съзря-червена роза.

 

И попита я със благия си глас:

Как си ти успяла, мила

да израснеш толкова красива

без да си изгнила?

А тя стоеше и с наведена глава мълчеше.

Тогава Той със властен тон-

Каза на обкръжаващия го ангелски сонм:

Вземете и веднага нежно я сложете

във ваза златна и прекрасна;

там във моя светъл дом по-близичко

до моя трон.

 

А обитателите блатни – змии и

жаби и тресавищният  носорог,

на мястото де беше тя,

поставиха и некролог:

Умря завинаги и тя

невкусвайки от сладостта

и миризмата на света.

 

 

 

 

Сънувах сън

Май 1, 2013 in Беседи



 

Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред Него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”…

 

В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна…Аз се ужасих…,
че в него…своето лице открих!…