С търпението си спасявайте душите си

Март 31, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Мир ви оставям; Моя мир ви давам;Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан 14:27).

Често казват, че живеем в много трудно време. Това не е напълно така: в човешката история е имало и по-страшни времена. Просто днес средствата за масова информация донасят до нас всичко, което се е случило във всяка точка на света в режим он-лайн и за съвременния човек това вероятно е основният източник на тревоги и страхове. А що се отнася да отношението към света, към случващите се събития и към самия себе си – то до голяма степен зависи от самия човек, от това, на какво се основава неговото самостоене, ако си послужим с езика на Пушкин. Това качество може да бъде наречено фундамент, стожер, жизнена основа за всеки човек. Има и множество други термини, които изразяват наличието или липсата на такава основа в човека. Ако жизнената основа я има и тя е вярна – а за нас вярна основа е християнството, животът с Бога, – тогава отношението на човека към всичко, което се случва в света, се изгражда по съответстващ на нея начин.

Вярващият човек разбира, че над всичко и всички е Бог, Който промисля за света, за всеки човек и за него самия: и косъм от главата ви няма да загине (Лук. 21:18), – се казва в Евангелието. А веднага след тези думи идват следните: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

Навярно в това търпение се съдържат и самостоенето, и стожера, и всички добри качества на човешката природа, които помагат на човек не просто да живее, но и да остане човек при всички обстоятелства.

Но главният проблем на нашия съвременник не е дори в това, че не е свикнал да търпи, а в това, че е свикнал да се наслаждава или поне да се стреми към удоволствието, като към единствено приемлива форма на съществуване. Той е възпитан в система от ценности, най-главната сред които е да живееш без проблеми, да избягваш всякакви загуби и лишения. Днес човек поставя на първо място комфорта и то не само битовия, но и душевния, затова всичко, което застрашава този комфорт, му се струва много пъти „по-опасно”, отколкото на човека, възпитан в духа на традиционните ценности.

Има такова понятие – душевен мир. Сигурно всеки човек цени душевния мир, но по колко различен начин понякога хората го разбират. За вярващия, внимателния към себе си човек, душевният мир е следствие от чистата съвест. А за човека, който се стреми на първо място към комфорт, душевният мир е състояние, при което никой не го закача и никой нищо не иска от него; чувство, че не е длъжен никому за нищо. Т.е. и единият, и другият имат мир в душата си. Като че ли това е еднакво състояние – но всъщност е различно. Затова човекът, за който ненарушимият комфорт е главен жизнен критерий, може да бъде много мил или успешен, докато прави това, което иска. Но при най-малкия „срив на програмата” на него му става много трудно и често самият той става напълно непоносим.

Колкото повече човек се стреми към покой, толкова по-малко го има. Това добре е изразил преподобни Пимен Велики: „Ако търсим покой, той ще бяга от нас, ако бягаме от покоя, той ще ни преследва”. Тези думи много точно отразяват състоянието на съвременния човек, който все повече се стреми към комфорт или покой и все по-малко и по-малко има възможност да му се наслаждава. Какво му пречи най-вече? Различните видове катаклизми – и външните, и, най-вече, вътрешните – тези сривове, които от време на време се случват в самия човек. Трудно е да бъдат преживени някакви екстремни ситуации, още по-трудно на човека е да търпи сам себе си. В съвременния човек този навик на практика е изгубен.

Да търпиш самия себе си – това означава, въпреки своите недостатъци, въпреки своите загуби и житейски провали, все пак да събираш сили, да ставаш и да продължаваш, да правиш изводи от своите грешки, да изправяш нещо в себе си, оценявайки трезво своето състояние. Но за съжаление на човек най-често му се струва, че виновни са неговите родители, неговата жена (мъж), колегите или просто околните и, накрая, – съществуващата власт. Той не иска, дори се бои да се вгледа в себе си. Крайният случай, когато човек не може да понесе себе си е самоубийството.

В една от книгите на Юлия Вознесенска има забележително място. Майката на главната героиня, жена на около четиридесет години, която е свикнала да живее много комфортно, с всички удобства, взема решение за евтаназия, защото „цяла седмица е страдала непоносимо от хрема”. Този ситуационен модел, за щастие, засега все още фантастичен, не е толкова абсурден, колкото изглежда. На практика той представлява „логическият завършек” на стремежа на съвременния човек към комфорт и успех на всяка цена. И сега някои наши съвременници вземат крайни решения в случаи, които на други не изглеждат така катастрофални.

Понякога се случва (мисля, че всеки е преживявал подобни моменти), да ти се струва – край, не мога повече, няма повече накъде. Това чувство често се стоварва върху човека напълно необяснимо. Има ситуации, когато човек се срива заради някаква дреболия, макар че преди това е издържал сериозни изпитания. При това всеки път е устоявал или, падайки, е ставал – и изведнъж се предава. Всичко това е сложно, зависи от комплекс от причини и не на последно място от здравословното състояние на човека или количеството стрес, понесено от него.

Точно тук е много важен навикът от целия предишен живот. Ако той помага на човек да се мобилизира и да се отдалечи от края на пропастта, та макар и пълзешком – блазе на този човек. Ако не – тогава се случва човекът да се пречупи. Отново най-крайният случай е самоубийството, макар че има и други варианти: човек напълно да загуби интерес към живота, да се отпусне, да се пропие… и т.н. Понякога казват: „Животът му тръгна по нанадолнището…”

Тук е мястото да кажем няколко думи и за човешкото достойнство. От християнска гледна точка достойнството е добродетел, взета в най-широк смисъл. За да съхрани своето достойнство, за да го изгражда, човек трябва да полага усилия. Достигането на добродетелите и изобщо всяко движение напред изисква труд, напрежение на волята и постоянна събраност. И понякога се случва така, че човек просто се уморява.


През лятото на 1988 година аз помагах на един свещеник в село Красное край Палех. В това село живееха забележителни бабки, които бяха на по 80-90 години. Някои от тях вече не можеха да ходят. В неделя, след литургията, ние отивахме да ги причастим. Условията, в които живееха, бяха ужасни: бедни, наклонени на една страна къщички с полегат под. Макар че самите бабки бяха чистички, спретнати, стараеха се, докато имаха поне малко сили, да се грижат за себе си, та дори и по дома нещо да направят. Нямаха никаква покъщнина, освен най-бедна домашна посуда. Но имаха книги – Псалтир, Евангелие и други. Много от тях, някои дори и на легло, изчитаха цели служби, а понякога се придържаха към монашеско правило. Болшинството от тях бяха вдовици от военните години. Мъжът на една от тези старици отишъл на война месец след сватбата и не се върнал, мъжете на много от тях бяха загинали в първите дни на войната. Те бяха съхранили верността си към тях през целия си живот, до самата смърт, и при това не бяха сломени, смазани. Хората от това поколение са най-доброто доказателство, че може да се устои и при най-тежките жизнени обстоятелства. Те преживели целия този живот с Бога. Не се страхували. Цял живот работили тежка, просто ужасна работа. Ние сме свикнали да се ужасяваме от ГУЛАГ. А с какво работата в колхозите е била по-добра? Трудът в колхозите през четиридесетте и петдесетте години на двадесети век на практика по нищо не се е отличавал от лагерния. Глад. В лагерите давали поне чорба от развалена сельодка, а не село нямало и това – добре било, ако можели да сварят листа от картофи. И тези хора преживели всичко това и не бяха измъчени и озлобени, а удивително чисти и светли. Такива имаше много.

Опитът от понесените по християнски страдания дава на човека много: търпение, истинска, нелицемерна, не изкуствена любов към хората, умение да прощаваш и необичайна жалост към околните – това, което преподобни Исаак Сирин нарича милуващо сърце. Много пъти съм се убеждавал, че понесените по християнски страдания наистина облагородяват и възвисяват човека. Всъщност именно те правят човека човек.

Не е вярно, че вярата само утешава – не, тя наистина помага на човека, преобразява го, дава му вътрешна сила. Там, където вярата и нормалните човешки реакции са изгубени, изпитанията преминават като валяк върху хората и обществото. Какво се случва с традиционното общество във времена на изпитание? – Хората се сплотяват. А в какво се превръща по време на бедствия потребителското общество? – Хората се превръщат в мародери. Представете си, че нещо се случи в нашите относително благополучни условия, ако утре спре токът, престане да тече водата и да работи канализацията – какво ще се случи тогава с днешните хора – озлобени, жестоки и завистливи?

Съвременният човек мисли, че свободата е някаква външна даденост, която обезпечава безпроблемното му съществуване. Но всъщност свободата е резултат, плод на правилен духовен строй, правилно отношение към света, живот според известния принцип: прави каквото трябва и да става каквото ще. Необходимо е да правим което трябва пред Бога, а резултатът да предаваме на Божията воля. Бог знае, какво ни е нужно и какво е полезно за нас. Бог знае нужни ли са моите усилия. Но аз се старая и се трудя. Получило се е? Добре. Не се е получило? Пак добре. Бог знае защо.

Къде е радостта ми?

Януари 9, 2015 in Външни

 

 

Страхът да не ни се случи нещо може да ни разболее и да ни смути много преди това действително да се случи. Много пъти се разболяваме,  губим радостта и животът ни става черен и нещастен, но не заради самия проблем, а заради нашия помисъл. Страхуваме се, страхуваме се преди да се случи нещо и това ни разболява.  Нещо става с нас хората, не знам как да го обясня, и винаги намираме нещо, за което да се притесняваме. Винаги намираме нещо, за което да изпаднем в меланхолия. Бог ти решава един проблем и не след дълго намираш нов проблем. Не знам какво става, не съм виждал човек в живота, който да каже: аз съм щастлив и всичко върви добре! Не съм виждал човек, чийто проблем да се е реши, и не след дълго, след месец той да не намери нещо ново, за което да се притеснява. Не мога да си го обясня. Живея го вкъщи, не говоря за непознати, а за моите родители.  Когато майка ми беше по-млада, тя казваше: ако стане еди-какво си вкъщи, всички ще се успокоят и ще са щастливи. Ставаше това, което искаше, но след това намираше ново притеснение. След това баща ми казваше: ако взема пенсия, ще съм щастлив. Той се пенсионира  и сега има нови притеснения, намира нови проблеми. Кога най-накрая ще се успокои човек и  да каже, че животът е хубав!  Отговорът е, че той никога няма да намери мира. Защо? Защото винаги ще се появява нещо ново в нашия живот.

 

Трябва да се научим да живеем, балансирайки скръбта с радостта. Животът не е едностранен, не е само  тишина, светлина и щастие, а  има и болка. Някой ми каза: защо Бог ми стори това?, а аз му казах: не го стори на тебе, а такъв  е животът на всички хора. Не знам дали сте виждали някой, който е напълно щастлив  през всичките години от своя живот. Всички ще минат през някакво притеснение и болка. Коя е тайната? Да се научим да бъдем хладнокръвни и подготвени.  Вълната е отшумяла и е настъпило затишие, но колко ще продължи това? Пет дена, една седмица, една година? Ще дойде нова буря.  Това е мъдростта.  Виждал съм единствено някои баби и дядовци, които по някакъв начин са узрели от живота, от множеството удари, които са получили в живота, от многото вълни, които са посрещнали,  те са зрели хора и казват: детето ми, и в радостта прославям Бога, но утре пак съм готов да гръмне някоя бомба, готов съм да чуя пак нещо неприятно. Тези хора знаят как да живеят, а нас, по-младите, ни обхваща паника и не можем  да се насладим на радостта, нито на скръбта да  погледнем хладнокръвно, а си падаме  по крайностите. Една жена ми каза: отче, не мога да се омъжа. На 35 години съм и не мога да се омъжа.  Аз й казах- ще се ожениш, детенцето ми! Не, няма! Животът ми няма да върви добре! Откъде знаеш? Помисълът ти го казва. Ще се ожениш, обещавам ти го! Казах й го  без да зная и за щастие тя се ожени. На 38 години се ожени.  Попитах я:  сега радваш ли се? Изключително много, отче! Това очаквах! Слава Богу, да утихнеш ти, да утихнем и ние!  Но след една година отново тревоги, отново телефони, отново рев, и пак казваше: в живота ми няма радост. Защо, бре, детето ми? Нали се ожени?  Да, но къде е детето? Ще родиш  дете. Църквата ни утешава и   дава надежда. След година и половина тя роди. Попитах я: сега успокои ли се?  Сега, отче, няма за какво друго да моля Бога! Прославям Го и ще  се успокоя!  След няколко месеца отново телефони, пак рев, пак тревога: отче, детето още не говори, водим го на лекар, не изговаря думички! И да не разтягам локуми, майката, т.е. жената, а и мъжът, откакто се помни, намира неща, с които да се занимава: детето да свърши училище, да изкара казармата, да се ожени, да роди,  да имам внуче,  и докато склопиш очи, в живота си винаги ще имаш  нещо, с което да се занимаваш. Този, който от вас очаква, че в живота си няма да се притеснява за нищо, мами себе си.  Изключено е. Имаш пари? Имаш стрес. Какво ще стане с парите, как да ги вложа,  какво става на борсата, какво става в Европа, какво става в Америка? Нямаш пари – имаш стрес да ги придобиеш, завиждаш на тези, които имат и се чувстваш зле.  Дори богатият не е щастлив, въпреки че има всичко, нито бедният е доволен с малкото, а всички искат нещо по-различно от това, което имат. Не сме доволни в този живот, този свят не ни изпълва и животът ни изглежда безрадостен и труден. Нещата обаче не са точно така. Вие какво мислите, защо не сме доволни от нищо?  Отговорът, който един монах дал на Казандзакис, когато отишъл на Света Гора, ме докосна. Той го попитал: как ти се вижда нашият манастир? Манастира Дионисиу.  Казандзакис отговорил: много е тесен, много е затворен, потиска ме душевно. Монахът отвърнал:  не е виновен манастирът, а нашият свят е малък и не ни побира. Нашата душа не се насища с малкото, а иска многото, иска постоянното, което да не свършва, но не го намираш –  казва – нито в манастира, нито в целия свят. Това е причината, поради която душата на човека иска абсолютното, иска безкрайното, иска никога да не умира. Една жена се омъжила и написала  в дневника си – колко го обичам! Но дали винаги ще го имам? И това „винаги” колко  продължава? 60 години? 70 години? Да, ще го имаш докато си жива,  но след това?  Ще се разделите един ден. Не искам да се разделяме.  Ще умрем. Не искам да умра. Защо да се лиша някога от това, което обичам?  Независимо дали това е човек или  някакво състояние, искам винаги да бъда с него.

 

Когато децата излизат навън, не ги питай в колко ще се приберат, това е най-лошият въпрос, защото им разваляш настроението. Те казват: искам да изляза да се забавлявам.  В колко ще се върнеш? Остави ме! В колко ще се върна. . . Защото му напомняш, че има край, забавлението има край, утре си на училище, имаш работа, имаш разходи, задължения, а детето жадува да не се върне бързо, защото иска постоянно да се радва. Затова не се радваме в този живот. Но ако можехме да благодарим за нещата, които Бог ни дава, щяхме да имаме голяма сила и издръжливост и да бъдем щастливи дълго време. С благодарност обаче. Тази радост, която Бог ти дава в живота, макар и на дози, малко днес, малко след месец, малко след пет месеца, задръж я, за да те напоява и да не я забравиш лесно. Това е една тайна, за да напомниш на себе си, че не си изоставен  на тази земя. Ако ви кажа да си припомните нещо, което Бог е направил  за вас, дал ви е  някакъв дар, ще видите, че имате много такива подаръци. Разбира се, забравихме всички тях, защото гледаме по-нататък, новите неща. Забравихме старите. Когато станах свещеник, казах: колко хубаво нещо, най-хубавото нещо! Боже мой, сега за нищо друго няма да Те моля! Но оттогава моля за все по-нови и нови неща. Но ако се наслаждавах и  радвах на това, което Бог ми е дал, щях да бъда благодарен и животът ми щеше да бъде хубав. Щях да забравя трудностите, които идват сред щастието от предишния дар. Но когато не се насладиш на дадено нещо, тогава лесно го забравяш още при първото изкушение.

 

Днес плачеш за нещо, а утре ти самият ще кажеш: отмина! Днес си така, утре няма да си така. Затова е важно да  повярваш, че в живота няма само болка. Ще изпитваш болка и ще се смееш едновременно в този живот. Днес плачеш, след три месеца няма да плачеш, нещата няма да бъдат така, Бог ти приготвя дарове, които сега не си представяш. Вярваш ли в това? Тук е въпросът. Вярваш ли, че Бог не е приключил с теб, а има и други неща, които може да ти даде? Ако имате тази вяра дълбоко във вас, ще видите, че ще напредвате в живота. Ако имаме положителен и бодър дух, животът ни ще бъде много ценен и радостен сред проблемите и  така ще му се наслаждаваме. Живей радостта на момента, на днешния ден. Някои очакват много велики неща и губят малките. Обядвахте ли днес? Има ли някой много гладен сега? Всички обядвахме. Слава Богу! Утре не знаем  какво ще стане. Сега боли ли те стомах, глава, зъб? Не, добре съм. Слава Богу, днес съм здрав! Утре може да имам проблем, може да имам някакво притеснение.  Остави го тогава да дойде. Остави да изпиташ болка, когато  те заболи, да заплачеш, когато дойде трудният час, а  не плачи отсега с твоите страхове. Много хора казват: страхувах се, че ще мина през нещо, но накрая не се случи. Но се страхувах, че ще мина през него.  Ще видиш, на детето ми ще му се случи еди-какво си! и нищо не му се случи. Нашите помисли могат да ни подлудят. Мислите ни разболяват. Затова нека вложим светли помисли в нашия ум, да четем Евангелието и оттам да черпим надежда и кураж и да казваме: Бог няма да ме остави! Умът ми няма да гледа всичко в черно. Животът не е черен, а ще дойде нещо по-добро!

 

Живей радостта на днешния ден и знай, че утре Бог ще ти даде и по-горчива чаша, но пак ще дойде  по-сладката. Тези от вас, които сте чели житието на св. Андрей, юродив заради Христа, помните, че  Бог му дал да вкуси голяма сладост в устата си и той забравил всички свои проблеми, а след това му дал и голяма горчилка в устата му и му казал – такъв ще бъде животът ти!  И едното и другото. Животът не е едноизмерен, т.е. няма нито само радост, нито само скърби и притеснения.

 

Прочети една книга или изгледай един филм с жена си, с мъжа си, с децата си, върви на разходка, на св. Литургия, на Вечерня. Всичко това преобразява ли те в душата ти? Има много голямо значение. Някой ми каза: ти си поп! И какво да правя? – казах – само по себе си това нищо не означава. Друг ми каза: говориш хубави работи. И какво от това, ако вътрешно не се преобразяваш? Вие преобразявате ли се вътрешно? За да не бъде лишен от радост твоят живот, трябва да се промени твоята душа, а не само промяна на думи. Някой ми каза: аз, отче, ходя на Света Гора и познавам следните старци. И започва да изброява. Ходих в Йерусалим 16 пъти! И при еди-кой си старец,  при еди-кой си друг старец, а в себе си казах: и ти си като мене! Само повърхност. И какво стана, като познаваш еди-кой си старец? Какво?  Ако попитам жена ти, тя какво ще ми каже за теб? Това е въпросът -  дали тя ще ми каже: мъжът ми се върна от Света Гора като ангел!  Това е. Промяната, за да не останеш без радост в живота, е вътре в теб. Църквата иска да те промени вътрешно, а ние обикновено променяме външната страна. Витрина и външни неща. Играта се играе, когато се затвори вратата на дома и Бог ни гледа вкъщи  какво правим, как  говорим, как се държим  или как  ставаме хладни и се хулим. Там ще направиш твоя живот красив или нещастен. Много деца казват това за своите родители: моите родители говорят много, но вкъщи не е така, както го говорят. Едно говорят, а друго правят. Майка ми ходи на църква, но когато се върне, не е радостна и спокойна, а ни разстройва и задушава чрез своето поведение. Постоянно се кара: поправи си, пострижи се, направи това, облечи се по друг начин, защо си така, защо не правиш това!  Това - казва детето –  не е Христов живот, който да ме направи щастлив.

 

Следва продължение…

 

превод: Константин Константинов

 

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=314:2015-01-09-16-09-25&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Неспокойното спокойствие

Октомври 20, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Ако някой реши да проникне в същността на екзистенциалната борба на човека, основаваща се на стремежа към единение, то той би разбрал, че този стремеж разкрива душевната потребност на човека от спокойствие. Очевидно е, че вътрешно раздробения и разединен човек, във всеки случай този, който се стреми към цялост като главна жизнена цел, в действителност търси спокойствие. Ако човек, разкъсван от вътрешни конфликти, достигне до душевно единство и събраност, то първото благо, което той ще вкуси, ще бъде спокойствието като резултат на вътрешната хармония на неговата душа. Поради това аскетическият начин на живот, отиването в пустинята дават на човека, имащ вътрешно единство, възможност да получи, благодарение на уединението, опита на аскетическото спокойствие и отказа от всички светски грижи.

 

Съгласно всеобщата представа, в това число и на тези, които искат да се посветят на монашество, исихията на монашеския живот представлява бягство от действителността, отричане от социалния живот. Наистина, често човек тръгва по пътя на монашеството от вътрешното желание да избяга, да се скрие, за да открие телесно и душевно спокойствие в отсъствие на светския шум и грижи. В този случай умореният, разочарован от илюзии, от фалшиви човешки отношения човек се стреми да се защити, да се успокои и да отдъхне в рамките на монашеския институт. Но в това се състои и главният мит, който Исаак Сирин развенчава в своите мощни и образни писания.

 

Според Исаак Сирин, аскетическата и монашеска безстрастност (исихия) не са душевна отмора, гарантираща удоволствие, отпускане на нервната система и духа. Това не е безгрижие, не е хедонистична източна безметежност. Монашеството – това е душевен труд, който на първо време е свързан с мъчителни изпитания и скръб. Но постоянната съсредоточеност във вътрешния свят унищожава всички отрицателни страни на душата и прави възможна трезвата оценка на самия себе си. В това именно се състои парадоксът на монашеската и аскетическата безметежност. Това спокойствие в никакъв случай не е бягство от светските грижи, не е безсъзнателен стремеж да „дезертираш“, а е динамичен живот, пълен с аскеза и изпитания. Това е някакво неспокойно спокойствие.

 

Съгласно Исаак Сирин, „спокойствието на чувствата умъртвява външното и пробужда вътрешното. При обръщането към светското, ситуацията е обратната – външните чувства се пробуждат, вътрешните умират“. С други думи, безметежността пробужда вътрешните сили на личността и въвлича човека в тежка борба. Затова само този, който правилно разбира същността на безметежността (исихията), знае на какъв труд обрича себе си. Това знание го съпровожда във вътрешната му борба и му помага с търпение да преживее всички безпокойства на аскетическото спокойствие. Както кормчията на кораба наблюдава звездите, за да държи правилния курс, така и монахът е длъжен „вътрешно да съзерцава своя път с цел да получи знание за самия себе си; от първия ден той запраща себе си в бурното море на спокойствието, за да намери бисера на неизследваното дъно на това море“.

 

Преживяването на аскетическото спокойствие – това, може да се каже, са постоянни опасни опити за потапяне на „неизследваното дъно“ на вътрешния свят. Това е изтощаващ опит да се намери в морето на вътрешния свят бисера на самопознанието и правилната самооценка.

 

Цялата сложност на това вътрешно усилие ясно показва, че към „входа“ към манастирската тишина е нужно да се отнасяме като към призив от Бога. „Да посветиш себе си на Бога – това е велик дар“, но „влизането в тишината е нужно да се извършва с разум. Вникни в същността на това служение, не се ръководи само от неговото название“. Стремежът към монашески живот е нужно да се разбира от нас като Божи призив, като небесен дар, като път на душата, предопределен за всеки истински борец, още преди той да го поеме. Този, който е призван „към тайно свидетелство, за да се удостои с венец на святост“, е обречен на великия труд да води непрекъсната борба за самопознание и вътрешно очистване. Той застава на път не на спокойствие, а на борба. Но сражавайки се, той може да постигне спокойствие…!

 

В дълбок смисъл, стремежът към безметежност предполага безпрепятствена среща и причастие с Бога. Монахът не се предава на отдих, за да удовлетвори човешката потребност от душевно спокойствие. Той пребивава в тишина, за да прокара свой собствен път, който да го приближи към Бога, да го възсъедини с „небесния жених Христос“. Монасите и аскетите застават на пътя на очистването и познаването на вътрешния свят, диалога и единението с Бога.

 

Безусловно, духовно неопитният човек ще се удиви от това самопознание, пълно с борба, като необходима предпоставка за единение с Господ. Трезво мислещият „воин“ избира особена и непроста „пътека“, за да получи възможност да „стъпи“ на Небесата. Светският човек не може с лекота да се освободи от критическия начин на мислене, когато се сблъска с дълбоко потопения в себе си аскет, търсещ бисера – преживяването на мистическата Божествена любов.

 

Но, въпреки това, опитът на аскетическата потопеност в себе си в атмосферата на духовна безметежност потрисат и изумяват нашият придобил тленност светски дух. Затова, когато ние наблюдаваме картината на духовната аскетическа безметежност (исихия), ние се наслаждаваме на това мистическо зрелище, дори и ако не можем да го разберем. „Достойното извършване на исихията, това е пристанище на тайни“. Ние се възхищаваме от това тайнствено пристанище, от аскетическата тишина, в която, наистина, се заключават Небесата.

 

Нека се вслушаме с благочестие в гласа на стареца:

 

„Научи се да влизаш в съкровищницата на своя вътрешен свят и там ти ще намериш Небесата. Влизайки в един свят, постигаш изведнъж два. Лествицата към Царството Небесно се крие в твоята душа. Остави греха и се кръсти в това Царство и ще намериш вътре в себе си стъпала, по които ще се издигнеш до там“.

 

Този образ, скриващ се вътре в Царството Божие, е свързан с дълъг опит на пребиваване в аскетическата тишина. Това са духовно ценните самопознание и самосъзерцание, които са били достигани с невъобразим душевен труд и аскетически практики.

 

Освен това, самосъзерцанието, това е вход в глъбините на вътрешния свят и личността – това е посещение на борещия се в безметежност аскет в храма, където обитава сам Светия Дух. „Този, който посещава своята душа, всеки път се радва на откриването на своето сърце. Но този, който се вглежда вътре в себе си с разум, вижда сиянието на Духа. Това е и именно нашето вътрешно небе, и нека то да бъде чисто, и тук ти ще видиш сияещи ангели“.

 

Преживяването на това удивително потапяне в своя вътрешен свят означава абсолютно самосъзерцание и абсолютно единение със самия себе си. Едновременно това се явява удовлетворение на стремежа на човека към висшето. Това преживяване, по себе си представляващо противоположност на това душевно успокоение, за което говорил Камю, е и отговор на съвременния човек, желаещ да постигне самия себе си.

 

Човек, отивайки далеч от своята същност, удвоява своите вътрешни конфликти и довежда себе си до изтощителна безизходност. В същото време както този, който желае да се вгледа вътре в себе си и да се върне към своята същност, намира тайнствената пътека на душевното единство и хармония. Освен това, той става свидетел на невъобразими и неописуеми тайни, така защото „ пред този, който е познал себе си, се открива знание за другите. Позналият себе си е съкровищница на всички знания“. Именно затова „този, който се удостои да лицезре самия себе си, превъзхожда тези, които са се удостоили да видят ангели“. По този начин, познанието на света се изгражда на познанието на личността. Посредством духовния живот човек може да достигне единство със самия себе си. В това аскетическо разбиране на тишината и спокойствието човекът намира отговор на въпросите, поставени от Камю.

 

Камю потриса и води в задънената улица на така нареченото „мълчание на света“. Светът не разговаря с него, тъй като на него или нищо не може да му се каже, или той не може да говори по собствена воля. Мълчанието на света удвоява вътрешната изпотрошеност на личността и буквално я разпръсква на вятъра, тъй като търсенето на единение и смисъла на битието – това е непрекъснат труд, изискващ колосални душевни сили, труда на Сизиф. Митът за Сизиф олицетворява за Камю мистическия парадокс, който се ражда от пропастта между стремежите на човека и мълчанието на света.

 

Внимателното наблюдение на човека от технологичната епоха и неговите неудовлетворени стремежи към прогрес и техническо развитие разкриват в него многострадалния Сизиф. Той се труди над прогресиращия разпад на собствената си личност и достига до парадокс. Тишината и безметежността – за него те са забравен опит, по който той тъгува в моментите на озарение и самокритика. Как би могъл този човек да спре своя „сизифов“ бяг и да се вслуша в това, което учи аскетическата безметежност?

 

Това е още един потресаващо „неспокоен“ проблем.

 

 

Как можем да се борим със стреса?

Септември 1, 2014 in Беседи, Начална страница


Извън всяко съмнение стресът е характерна психологическа особеност на човека от нашата епоха. Фрази като „стресова реакция”, „стресова ситуация”, „човек, склонен към стрес” и други подобни изказвания, касаещи понятието „стрес”, често се срещат в ежедневния ни живот. В различните психологически теории за несъзнателното стресът се характеризира като тревожен симптом на поведението, особено развил се във втората половина на 20 век.

 

Но човешката душа винаги е била подложена на стрес като скрита причина за предстоящо психическо разстройство, както незначително, така и сериозно. Просто във втората половина на ХХ век непрекъсващите сериозни и понякога неочаквани изменения на условията на човешкото съществуване, свързани с бързото развиване на науката и техниката, а също и съчетанието на различни социални, идеологически и културни фактори,са довели до рязко възбуждане на човешката психика и като следствие – до появата на психологически проблеми и психопатични симптоми, най-характерен от които е стресът.

 

Човешката душа е изпитала стрес още в рая след падането на човека в грях. Нарушаването на Божествената воля, станало вследствие на съдбовното непослушание на Адам, още в рая се е проявило като стресова реакция на резултатите от това непослушание.

 

Първата стресова реакция на Адам и Ева е свързана с тяхното самоусещане след грехопадението: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници” (Бит. 3:7).

 

Внимателното изучаване на тези библейски стихове показва, че, едва вкусили забранения плод, нарушителите на Божията воля видели сами себе си и тези образи били толкова омерзителни за тяхното самосъзнание, че те веднага, без ни най малко забавяне, побързали да скрият безобразността на толкова неприемливия за тях външен облик.

 

В тези думи ние виждаме два факта от живота на престъпилите Божията воля: недопустимо за тях грехопаденческо самосъзнание и опит да се скрие това самосъзнание. Тези  факти са свързани така, че можем да наблюдаваме стресовия характер на тази стремителност, с която те са побързали да осъществят скриването на своя осквернен от греха образ.

 

Освен това, втората стресова реакция на съпрузите относно техния отблъскващ образ било бързото и припряно скриване зад растящите в рая дървета, когато „чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневна хладина” (Бит. 3:8). Гласът Божий ги заставил да избягат със страх и да се скрият. Така „скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета”.

 

И когато Бог призовал Адам по име, питайки го: „Адаме, где си?”, той отвърнал, признавайки и едновременно оправдавайки този факт, че се крие зад райските дървета: „Чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих” (Бит. 3:10). Осъзнаването на „голотата” на техните образи, лишени от божествения дар на „образа и подобието”, се изразило в боязлива прямота и бягство от изобличаващото присъствие на Божия лик. „Достраша ме” и „се скрих”! Нарушението на Божията воля довело до страх и бягство.

 

Ако съпоставим тези две реакции на падналия човек – страха и бягството – с двете основни понятия на психологията на несъзнаваното, ние бързо бихме се убедили в съответствието на Адамовия страх със стреса, както го разбира съвременната психология.

 

В съответствие с тези съпоставки можем да заключим, че грехопадението съществено помрачило и нанесло сериозен удар по благодатното развитие на „образа и подобието”. Този велик Божий дар за първите хора се потопил в тъмата на нова духовна действителност, неизвестна и недостъпна за помрачения човешки разум, който, изразявайки се с езика на съвременната психология, можем да наречем несъзнателна психика.

 

По този начин, впоследствие, психическите реакции на падналия човек имали несъзнателен характер, тъй като разумът на човека, потопен в греховната тъмнина, не може да обозре бездънните дълбини на поробилия го грях.

 

Следователно не само стресът, но и навлизането в несъзнателното са симптоми на станалото в резултат на грехопадението повреждане на „образа и подобието”. По този начин стресът и навлизането в несъзнаваното обладават вътрешна греховна връзка, заключаваща се в преживяването на своята вина, поради нарушението на Божията воля. Това означава, че причина за стреса е чувството за вина, което се изразява в страх пред заплашващото и изобличително Божие присъствие.

 

Особено внимание заслужава фактът, че съвременната психология на несъзнаваното също разбира стреса като безсъзнателно чувство на вина, изпълващо човешкото битие. Несъмнено става дума за най-силното страдание на човешката душа -  преживяването на чувството за вина, което на свой ред е ядрото на невротическите разстройства като цяло.

 

От тази гледна точка стресът представлява неясна и неопределена тревога пред някаква заплаха или опасност. Основата на вътрешното напрежение, което често преминава в проява на стресови реакции и агресии, свидетелства за неговата първопричина – чувството за вина.

 

Но стресът като болезнен фактор на човешката душа, като страдание в определена степен  може да се използва като благо в духовното развитие. Съгласно св. Максим Изповедник страданията, неизкоренени по-рано от човешката природа, са полезни за духовното преуспяване. Хората могат да използват опита на преживените страдания за придобиването на небесни добродетели: страха за предотвратяването на бъдещо наказание и скърбите като желание да се изправим в час на съжаление за някое злодеяние, извършено в земния живот.

 

Тук става дума за „преработка” на някакво страдание в духовна добродетел. Св. Максим в своите творения подчертава тези методи на превръщане на отрицателния духовен опит в положителен и в съзидателна енергия за духовния живот.

 

По този начин „всяка страст, непременно образуваща се от съчетанието на нещо чувствено, на чувства и естествена способност, т. е. яростното начало на душата, желателното начало и нейния разум, отклонил се от това, което му е свойствено по природа, усърдният духовен борец може да измени в своя стремеж към добродетел, да обърне и пренасочи тази естествена сила от страстта към добродетелта.

 

Борещият се християнин, склонен към стрес, може да се опита да насочи вътрешното напрежение към висотите на духовния живот, като трезвение, бдение, внимание и други подобни духовни дейности и опит. В житията на светиите и светоотеческите творения намираме поучения, подбуждащи към използването за благо на стреса и страха. Ето някои примери на такива изказания:

 

1. В Стария Завет: „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет” (Пс. 2:11).

 

2. В Новия Завет: „… бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ” (Мт. 24:42). „… бъдете будни; понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите” (Мк. 13:35). „… със страх и трепет вършете своето спасение” (Фил. 2:12). „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1Пет. 5:8).

 

3. Според св. Макарий Египетски, този, който действително иска да се отблагодари на Бога и да приеме благодатта на Светия Дух, трябва да се принуждава да изпълни всички заповеди Божии  също както и този, който се стреми да се научи на молитва, „да принуждава и заставя себе си”. И този, който се стреми да живее по Божиите заповеди, „принуждава и заставя себе си и, в края на краищата, привиква към благочестивия живот. И ние да се заставяме и принуждаваме към придобиването на добродетели”.

 

Сам светият съветва: „Винаги в съзнанието си трябва да имаме грижа и страх, страх и болка, естествени и неизменни, и сърдечно съкрушение”.

 

Освен това, съгласно авва Доротей, непрестанно молещият се човек, който се удостоява с някакъв божествен дар, знае как го е получил и не може да се гордее с него и да счита, че го е постигнал със своите усилия. Напротив, той е задължен за този дар на Бога и постоянно и с трепет Го моли за това, да не стане недостоен за този дар и да не се лиши от Божията помощ и с това да открие своята немощ и слабост.

 

Появата на стреса по несъзнателни, неизвестни и непостижими за разума причини прави борбата с него крайно сложна, а понякога и невъзможна. Това се отнася и за всички страсти, свойствени на човешката личност. Затова опитът на светите отци говори за това, че духовният борец – това не е този, който изкоренява страстите, а този, който им се съпротивлява. По този начин методът на пренасочването на духовните сили от страстите към духовното преображение дава надежда и за богоугодна употреба на стреса: трезвена борба, стремеж към просвещение и самопознание в духа на непрестанната памет на името и присъствието на Бога в духовния живот на християнина.

 

Ако стресът се преживява като нежелателно психично принуждение, натиск, оказван над съзнанието на човека, то единственият способ да му се съпротивляваме, е да отвърнем с насилие на насилието на тази страст. Тук полезен се оказва съветът на преп. Нил Синайски, призоваващ със силата на благочестивото усърдие да побеждаваме силата на стреса и с „принуда да побеждаваме принудата”.

 

Изводи.

 

На въпроса: „Как духовният човек може да се отнася към стреса и да го използва за духовно усъвършенстване? – ние даваме следните кратки отговори:

 

- Да отдадем стреса и чувството за беззащитност, което го съпровожда, на милостта и любовта Божия.

 

- Да се опитаме да го разберем и разгледаме в неговите особености – страх, неясна тревога, необясними пориви на агресия, и, накрая, болезнена чувствителност и чувство за вина – като фактори на Божественото просвещение.

 

- Да идентифицираме в стреса чувството за вина, което често се явява негов главен източник. Забравеният греховен опит, неизповяданите грехове влекат след себе си безсъзнателна стресова реакция.

 

- Да се постараем да разберем духовното значение на стреса, подбуждащ ни към самопознание по обективни критерии.

 

- Да преобразим стресовото вълнение в трезвеност в духовния живот, съгласно съвета на св. Макарий Египетски: „И ние ще се самопринуждаваме към смиреномъдрие, любов и кротост, за да изпълни Бог сърцата ни със Своя Дух”.

 

Действително, противовес на стреса може да станат смиреномъдрието, любовта и кротостта.

 

източник: http://www.pemptousia.ru

 

Не съществува причина да бъдем в стрес

Юли 16, 2014 in Външни

 

 

Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, т. е. с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т. е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.

 

Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.

 

Една такава тайна е да живеем  без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?

 

Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.

 

Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:

 

- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?

 

Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая  намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”

 

И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможностЩе се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.

 

Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.

 

Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата,  проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.

 

Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.

 

Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.

 

Източник: http://dveri.bg/99cu8

 

със съкращения

Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем

Октомври 8, 2013 in Беседи, Начална страница

 

И самите себе си, и останалите около нас – нашите деца, роднини, близки, колеги, съграждани, въобще всички- да предадем в Божиите ръце. И макар това увещание на дякона в св. Литургия да изглежда незначително и просто, в наши дни то има огромно значение и голяма сила. В обърканите дни, в които живеем и се натоварваме с много неща, сме стигнали дотам да се чувстваме изключително изморени и напрегнати. Човек среща страдащи хора, които са остарели от всекидневните трудности, хора, носещи дълбоки рани от нещата, случващи се около тях. Има младежи, които са толкова чувствителни, че за тях е достатъчно да чуят една емисия новини и душата им се потапя в огромно недоумение за случващото се в света. Смутени са от това накъде се е запътил този свят и какво ще стане в течение на времето. Душата на човека влиза в тази тревога. Това затруднение, тази борба, тази умора е един от знаците, дадени от Господа за последните времена, и всички живеем в него. Христос казва: “Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Мт. 11:28). Също и Църквата постоянно ни призовава да оставим всичко в Божиите ръце. Много пъти чуваме от духовни хора, когато им споделим нашите проблеми и трудности: “Остави го на Бога.” В същото време този отговор като че ли не ни казва много. Казваме си: “Как ще го оставя на Бога, аз какво трябва да правя, не трябва ли да направя нещо? Да оставя всичко на Бога и да скръстя ръце ли?” Мислим, че такава реакция би била проява на страх, безразличие, а то всъщност е голяма смелост и мъжество. Трябва да си много смел и доблестен човек, за да оставиш всичко в Божиите ръце! Душата ти трябва да е изпълнена с доверие в грижата и любовта на нашия Отец – Бога.

Стресът, умората, тревогата от многото скърби, които се случват около нас, са  характерни за нашата епоха. Друга характерна черта е самотата. Живеем в големи градове, обаче страдаме от самота. Даже в нашия дом и семейство можем да чувстваме, че никой не ни разбира и не общува с нас, че сме самички, изоставени, захвърлени и нямаме човек, на когото да се облегнем. Нямаме някого, който реално да ни обича, или когото ние да обичаме. Тези неща ни смазват и ни карат да не знаем накъде и към кого да се обърнем. Съвсем реално душата ни влиза в екзистенциален мрак, който е дълбок, и не знаем къде отиваме и как да излезем от това премеждие. Въпреки това Църквата векове наред повтаря своето увещание, което действително изглежда много важно. Помислете си за един човек, който е натоварен с голяма тежест и бреме и идва някой, който му казва: “Остави на мене да взема товара!” Той го взема и ни облекчава, ние чувстваме огромно удобство, отмора. Той не го е взел, за да го хвърли някъде другаде, а да го докара по най-добрия начин точно там, където ние бихме желали. Иска само да му се доверим и да му оставим своя товар – това е да отдадем целия си живот на Христа. Да дадем всичко в Божиите ръце. Но дали това е лесно нещо? Както казах, това е много трудно, защото нашето собствено “аз” ни пречи. Нашето себелюбие. Страхуваме се да оставим всичко в ръцете на Бога, да оставим самите себе си в Божиите ръце. Не е лесно да кажеш на Бога: “Да бъде Твоята воля!”

Ще ви кажа нещо, което често повтарям. Това е едно мое собствено безсилие, което преживявах много години. Когато бях млад, мислех да стана монах, отвътре ми идваше това желание за монашество. От една страна исках да остана на Света Гора, а от друга се страхувах да го приема. Как ще оставя моите родители, да оставя отечеството си и да отида в едно чуждо, далечно и непознато място?! Попитах един старец: “Отче, да стана ли монах?” Той ми каза: “Моли се на Бога да бъде Неговата воля.” Аз се ужасих. Помислих си: “Ами, ако Бог иска нещо, което аз не искам?” Един от двамата трябва да отсече своята воля – или Бог да отсече Своята (което би било много удобно за мене), или аз да отсека моята воля и да последвам Божията… Което ми изглеждаше като една голяма планина.

Тогава не можех да проумея, че Божията воля е най-големият покой, утеха за човека. Не е възможно Бог да иска нещо, което да те доведе до трудно положение. Напротив, Той те извежда от затвора,  в който се намираш, до място на утеха и покой. Божията воля означава мир за душата на човека, радост. Не можех да разбера, че ако се оставя на Божията воля, това би бил най-големият покой. Страхувах се от нея и от самия Бог. Както едно детенце, което е заведено при лекаря и не иска да го остави да го излекува, рита и се противи, вдига врява и търчи по коридорите. Не дава на лекаря да го докосне. Докато не помисли малко и разбере, че трябва да го направи. Нужно е човек да превъзмогне себе си и да познае Божията любов, както казваше старецът Паисий – да разбере, че Бог е кислород за човека, а не въглероден диоксид. Не може Бог да създаде в тебе една задушаваща атмосфера. Когато Господ действа и говори в човека и му открива Своята любов, тогава му се открива един необятен и безкраен мир, абсолютна тишина царува в душата. Тогава човек разбира думите на Христос: “Аз ще ви успокоя.” След това разбира от опит, че никъде другаде не съществуват покой и утеха за душите, освен в Христа. Далеч от Христа има труд, препятствия, голяма мъка за душата. Когато нещо е благословено от Бога, тогава всичко е прекрасно.

 

превод от гръцки