Страхът да не ни се случи нещо може да ни разболее и да ни смути много преди това действително да се случи. Много пъти се разболяваме,  губим радостта и животът ни става черен и нещастен, но не заради самия проблем, а заради нашия помисъл. Страхуваме се, страхуваме се преди да се случи нещо и това ни разболява.  Нещо става с нас хората, не знам как да го обясня, и винаги намираме нещо, за което да се притесняваме. Винаги намираме нещо, за което да изпаднем в меланхолия. Бог ти решава един проблем и не след дълго намираш нов проблем. Не знам какво става, не съм виждал човек в живота, който да каже: аз съм щастлив и всичко върви добре! Не съм виждал човек, чийто проблем да се е реши, и не след дълго, след месец той да не намери нещо ново, за което да се притеснява. Не мога да си го обясня. Живея го вкъщи, не говоря за непознати, а за моите родители.  Когато майка ми беше по-млада, тя казваше: ако стане еди-какво си вкъщи, всички ще се успокоят и ще са щастливи. Ставаше това, което искаше, но след това намираше ново притеснение. След това баща ми казваше: ако взема пенсия, ще съм щастлив. Той се пенсионира  и сега има нови притеснения, намира нови проблеми. Кога най-накрая ще се успокои човек и  да каже, че животът е хубав!  Отговорът е, че той никога няма да намери мира. Защо? Защото винаги ще се появява нещо ново в нашия живот.

Трябва да се научим да живеем, балансирайки скръбта с радостта. Животът не е едностранен, не е само  тишина, светлина и щастие, а  има и болка. Някой ми каза: защо Бог ми стори това?, а аз му казах: не го стори на тебе, а такъв  е животът на всички хора. Не знам дали сте виждали някой, който е напълно щастлив  през всичките години от своя живот. Всички ще минат през някакво притеснение и болка. Коя е тайната? Да се научим да бъдем хладнокръвни и подготвени.  Вълната е отшумяла и е настъпило затишие, но колко ще продължи това? Пет дена, една седмица, една година? Ще дойде нова буря.  Това е мъдростта.  Виждал съм единствено някои баби и дядовци, които по някакъв начин са узрели от живота, от множеството удари, които са получили в живота, от многото вълни, които са посрещнали,  те са зрели хора и казват: детето ми, и в радостта прославям Бога, но утре пак съм готов да гръмне някоя бомба, готов съм да чуя пак нещо неприятно. Тези хора знаят как да живеят, а нас, по-младите, ни обхваща паника и не можем  да се насладим на радостта, нито на скръбта да  погледнем хладнокръвно, а си падаме  по крайностите. Една жена ми каза: отче, не мога да се омъжа. На 35 години съм и не мога да се омъжа.  Аз й казах- ще се ожениш, детенцето ми! Не, няма! Животът ми няма да върви добре! Откъде знаеш? Помисълът ти го казва. Ще се ожениш, обещавам ти го! Казах й го  без да зная и за щастие тя се ожени. На 38 години се ожени.  Попитах я:  сега радваш ли се? Изключително много, отче! Това очаквах! Слава Богу, да утихнеш ти, да утихнем и ние!  Но след една година отново тревоги, отново телефони, отново рев, и пак казваше: в живота ми няма радост. Защо, бре, детето ми? Нали се ожени?  Да, но къде е детето? Ще родиш  дете. Църквата ни утешава и   дава надежда. След година и половина тя роди. Попитах я: сега успокои ли се?  Сега, отче, няма за какво друго да моля Бога! Прославям Го и ще  се успокоя!  След няколко месеца отново телефони, пак рев, пак тревога: отче, детето още не говори, водим го на лекар, не изговаря думички! И да не разтягам локуми, майката, т.е. жената, а и мъжът, откакто се помни, намира неща, с които да се занимава: детето да свърши училище, да изкара казармата, да се ожени, да роди,  да имам внуче,  и докато склопиш очи, в живота си винаги ще имаш  нещо, с което да се занимаваш. Този, който от вас очаква, че в живота си няма да се притеснява за нищо, мами себе си.  Изключено е. Имаш пари? Имаш стрес. Какво ще стане с парите, как да ги вложа,  какво става на борсата, какво става в Европа, какво става в Америка? Нямаш пари – имаш стрес да ги придобиеш, завиждаш на тези, които имат и се чувстваш зле.  Дори богатият не е щастлив, въпреки че има всичко, нито бедният е доволен с малкото, а всички искат нещо по-различно от това, което имат. Не сме доволни в този живот, този свят не ни изпълва и животът ни изглежда безрадостен и труден. Нещата обаче не са точно така. Вие какво мислите, защо не сме доволни от нищо?  Отговорът, който един монах дал на Казандзакис, когато отишъл на Света Гора, ме докосна. Той го попитал: как ти се вижда нашият манастир? Манастира Дионисиу.  Казандзакис отговорил: много е тесен, много е затворен, потиска ме душевно. Монахът отвърнал:  не е виновен манастирът, а нашият свят е малък и не ни побира. Нашата душа не се насища с малкото, а иска многото, иска постоянното, което да не свършва, но не го намираш –  казва – нито в манастира, нито в целия свят. Това е причината, поради която душата на човека иска абсолютното, иска безкрайното, иска никога да не умира. Една жена се омъжила и написала  в дневника си – колко го обичам! Но дали винаги ще го имам? И това „винаги” колко  продължава? 60 години? 70 години? Да, ще го имаш докато си жива,  но след това?  Ще се разделите един ден. Не искам да се разделяме.  Ще умрем. Не искам да умра. Защо да се лиша някога от това, което обичам?  Независимо дали това е човек или  някакво състояние, искам винаги да бъда с него.

Когато децата излизат навън, не ги питай в колко ще се приберат, това е най-лошият въпрос, защото им разваляш настроението. Те казват: искам да изляза да се забавлявам.  В колко ще се върнеш? Остави ме! В колко ще се върна. . . Защото му напомняш, че има край, забавлението има край, утре си на училище, имаш работа, имаш разходи, задължения, а детето жадува да не се върне бързо, защото иска постоянно да се радва. Затова не се радваме в този живот. Но ако можехме да благодарим за нещата, които Бог ни дава, щяхме да имаме голяма сила и издръжливост и да бъдем щастливи дълго време. С благодарност обаче. Тази радост, която Бог ти дава в живота, макар и на дози, малко днес, малко след месец, малко след пет месеца, задръж я, за да те напоява и да не я забравиш лесно. Това е една тайна, за да напомниш на себе си, че не си изоставен  на тази земя. Ако ви кажа да си припомните нещо, което Бог е направил  за вас, дал ви е  някакъв дар, ще видите, че имате много такива подаръци. Разбира се, забравихме всички тях, защото гледаме по-нататък, новите неща. Забравихме старите. Когато станах свещеник, казах: колко хубаво нещо, най-хубавото нещо! Боже мой, сега за нищо друго няма да Те моля! Но оттогава моля за все по-нови и нови неща. Но ако се наслаждавах и  радвах на това, което Бог ми е дал, щях да бъда благодарен и животът ми щеше да бъде хубав. Щях да забравя трудностите, които идват сред щастието от предишния дар. Но когато не се насладиш на дадено нещо, тогава лесно го забравяш още при първото изкушение.

Днес плачеш за нещо, а утре ти самият ще кажеш: отмина! Днес си така, утре няма да си така. Затова е важно да  повярваш, че в живота няма само болка. Ще изпитваш болка и ще се смееш едновременно в този живот. Днес плачеш, след три месеца няма да плачеш, нещата няма да бъдат така, Бог ти приготвя дарове, които сега не си представяш. Вярваш ли в това? Тук е въпросът. Вярваш ли, че Бог не е приключил с теб, а има и други неща, които може да ти даде? Ако имате тази вяра дълбоко във вас, ще видите, че ще напредвате в живота. Ако имаме положителен и бодър дух, животът ни ще бъде много ценен и радостен сред проблемите и  така ще му се наслаждаваме. Живей радостта на момента, на днешния ден. Някои очакват много велики неща и губят малките. Обядвахте ли днес? Има ли някой много гладен сега? Всички обядвахме. Слава Богу! Утре не знаем  какво ще стане. Сега боли ли те стомах, глава, зъб? Не, добре съм. Слава Богу, днес съм здрав! Утре може да имам проблем, може да имам някакво притеснение.  Остави го тогава да дойде. Остави да изпиташ болка, когато  те заболи, да заплачеш, когато дойде трудният час, а  не плачи отсега с твоите страхове. Много хора казват: страхувах се, че ще мина през нещо, но накрая не се случи. Но се страхувах, че ще мина през него.  Ще видиш, на детето ми ще му се случи еди-какво си! и нищо не му се случи. Нашите помисли могат да ни подлудят. Мислите ни разболяват. Затова нека вложим светли помисли в нашия ум, да четем Евангелието и оттам да черпим надежда и кураж и да казваме: Бог няма да ме остави! Умът ми няма да гледа всичко в черно. Животът не е черен, а ще дойде нещо по-добро!

Живей радостта на днешния ден и знай, че утре Бог ще ти даде и по-горчива чаша, но пак ще дойде  по-сладката. Тези от вас, които сте чели житието на св. Андрей, юродив заради Христа, помните, че  Бог му дал да вкуси голяма сладост в устата си и той забравил всички свои проблеми, а след това му дал и голяма горчилка в устата му и му казал – такъв ще бъде животът ти!  И едното и другото. Животът не е едноизмерен, т.е. няма нито само радост, нито само скърби и притеснения.

Прочети една книга или изгледай един филм с жена си, с мъжа си, с децата си, върви на разходка, на св. Литургия, на Вечерня. Всичко това преобразява ли те в душата ти? Има много голямо значение. Някой ми каза: ти си поп! И какво да правя? – казах – само по себе си това нищо не означава. Друг ми каза: говориш хубави работи. И какво от това, ако вътрешно не се преобразяваш? Вие преобразявате ли се вътрешно? За да не бъде лишен от радост твоят живот, трябва да се промени твоята душа, а не само промяна на думи. Някой ми каза: аз, отче, ходя на Света Гора и познавам следните старци. И започва да изброява. Ходих в Йерусалим 16 пъти! И при еди-кой си старец,  при еди-кой си друг старец, а в себе си казах: и ти си като мене! Само повърхност. И какво стана, като познаваш еди-кой си старец? Какво?  Ако попитам жена ти, тя какво ще ми каже за теб? Това е въпросът -  дали тя ще ми каже: мъжът ми се върна от Света Гора като ангел!  Това е. Промяната, за да не останеш без радост в живота, е вътре в теб. Църквата иска да те промени вътрешно, а ние обикновено променяме външната страна. Витрина и външни неща. Играта се играе, когато се затвори вратата на дома и Бог ни гледа вкъщи  какво правим, как  говорим, как се държим  или как  ставаме хладни и се хулим. Там ще направиш твоя живот красив или нещастен. Много деца казват това за своите родители: моите родители говорят много, но вкъщи не е така, както го говорят. Едно говорят, а друго правят. Майка ми ходи на църква, но когато се върне, не е радостна и спокойна, а ни разстройва и задушава чрез своето поведение. Постоянно се кара: поправи си, пострижи се, направи това, облечи се по друг начин, защо си така, защо не правиш това!  Това - казва детето –  не е Христов живот, който да ме направи щастлив.

Следва продължение…

превод: Константин Константинов

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=314:2015-01-09-16-09-25&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Не съществува причина да бъдем в стрес Човекът на моя живот Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Всичко ще бъде добре Научи се да чакаш

Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, т. е. с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т. е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.

Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.

Една такава тайна е да живеем  без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?

Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.

Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:

- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?

Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая  намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”

И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.

Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.

Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата,  проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.

Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.

Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.

Източник: http://dveri.bg/99cu8

със съкращения

Близки теми:

Къде е радостта ми? Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Как можем да се борим със стреса? Съжалявам, че се давиш в една лъжица вода Човекът на моя живот

И самите себе си, и останалите около нас – нашите деца, роднини, близки, колеги, съграждани, въобще всички- да предадем в Божиите ръце. И макар това увещание на дякона в св. Литургия да изглежда незначително и просто, в наши дни то има огромно значение и голяма сила. В обърканите дни, в които живеем и се натоварваме с много неща, сме стигнали дотам да се чувстваме изключително изморени и напрегнати. Човек среща страдащи хора, които са остарели от всекидневните трудности, хора, носещи дълбоки рани от нещата, случващи се около тях. Има младежи, които са толкова чувствителни, че за тях е достатъчно да чуят една емисия новини и душата им се потапя в огромно недоумение за случващото се в света. Смутени са от това накъде се е запътил този свят и какво ще стане в течение на времето. Душата на човека влиза в тази тревога. Това затруднение, тази борба, тази умора е един от знаците, дадени от Господа за последните времена, и всички живеем в него. Христос казва: “Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Мт. 11:28). Също и Църквата постоянно ни призовава да оставим всичко в Божиите ръце. Много пъти чуваме от духовни хора, когато им споделим нашите проблеми и трудности: “Остави го на Бога.” В същото време този отговор като че ли не ни казва много. Казваме си: “Как ще го оставя на Бога, аз какво трябва да правя, не трябва ли да направя нещо? Да оставя всичко на Бога и да скръстя ръце ли?” Мислим, че такава реакция би била проява на страх, безразличие, а то всъщност е голяма смелост и мъжество. Трябва да си много смел и доблестен човек, за да оставиш всичко в Божиите ръце! Душата ти трябва да е изпълнена с доверие в грижата и любовта на нашия Отец – Бога.

Стресът, умората, тревогата от многото скърби, които се случват около нас, са  характерни за нашата епоха. Друга характерна черта е самотата. Живеем в големи градове, обаче страдаме от самота. Даже в нашия дом и семейство можем да чувстваме, че никой не ни разбира и не общува с нас, че сме самички, изоставени, захвърлени и нямаме човек, на когото да се облегнем. Нямаме някого, който реално да ни обича, или когото ние да обичаме. Тези неща ни смазват и ни карат да не знаем накъде и към кого да се обърнем. Съвсем реално душата ни влиза в екзистенциален мрак, който е дълбок, и не знаем къде отиваме и как да излезем от това премеждие. Въпреки това Църквата векове наред повтаря своето увещание, което действително изглежда много важно. Помислете си за един човек, който е натоварен с голяма тежест и бреме и идва някой, който му казва: “Остави на мене да взема товара!” Той го взема и ни облекчава, ние чувстваме огромно удобство, отмора. Той не го е взел, за да го хвърли някъде другаде, а да го докара по най-добрия начин точно там, където ние бихме желали. Иска само да му се доверим и да му оставим своя товар – това е да отдадем целия си живот на Христа. Да дадем всичко в Божиите ръце. Но дали това е лесно нещо? Както казах, това е много трудно, защото нашето собствено “аз” ни пречи. Нашето себелюбие. Страхуваме се да оставим всичко в ръцете на Бога, да оставим самите себе си в Божиите ръце. Не е лесно да кажеш на Бога: “Да бъде Твоята воля!”

Ще ви кажа нещо, което често повтарям. Това е едно мое собствено безсилие, което преживявах много години. Когато бях млад, мислех да стана монах, отвътре ми идваше това желание за монашество. От една страна исках да остана на Света Гора, а от друга се страхувах да го приема. Как ще оставя моите родители, да оставя отечеството си и да отида в едно чуждо, далечно и непознато място?! Попитах един старец: “Отче, да стана ли монах?” Той ми каза: “Моли се на Бога да бъде Неговата воля.” Аз се ужасих. Помислих си: “Ами, ако Бог иска нещо, което аз не искам?” Един от двамата трябва да отсече своята воля – или Бог да отсече Своята (което би било много удобно за мене), или аз да отсека моята воля и да последвам Божията… Което ми изглеждаше като една голяма планина.

Тогава не можех да проумея, че Божията воля е най-големият покой, утеха за човека. Не е възможно Бог да иска нещо, което да те доведе до трудно положение. Напротив, Той те извежда от затвора,  в който се намираш, до място на утеха и покой. Божията воля означава мир за душата на човека, радост. Не можех да разбера, че ако се оставя на Божията воля, това би бил най-големият покой. Страхувах се от нея и от самия Бог. Както едно детенце, което е заведено при лекаря и не иска да го остави да го излекува, рита и се противи, вдига врява и търчи по коридорите. Не дава на лекаря да го докосне. Докато не помисли малко и разбере, че трябва да го направи. Нужно е човек да превъзмогне себе си и да познае Божията любов, както казваше старецът Паисий – да разбере, че Бог е кислород за човека, а не въглероден диоксид. Не може Бог да създаде в тебе една задушаваща атмосфера. Когато Господ действа и говори в човека и му открива Своята любов, тогава му се открива един необятен и безкраен мир, абсолютна тишина царува в душата. Тогава човек разбира думите на Христос: “Аз ще ви успокоя.” След това разбира от опит, че никъде другаде не съществуват покой и утеха за душите, освен в Христа. Далеч от Христа има труд, препятствия, голяма мъка за душата. Когато нещо е благословено от Бога, тогава всичко е прекрасно.

превод от гръцки

Близки теми:

Всекидневният подвиг Само смиреният се успокоява в Бога Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш Как можем да се борим със стреса? Не съществува причина да бъдем в стрес