Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Кафезът и кошарата Оцеляване и живот За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Борба за права Да се погрижим за нашия брак

Разликата между живота и оцеляването е много важна. Зад това разграничаване се крие чувството, че този живот не е „животът“, а израз на недостатъчността на човека, където, странно, той постоянно е по-малко от това, което би искал да бъде. Затова и всички постоянно отлагат живота, истинския живот. Казват „ще живея истински, когато порасна“. Студентът казва: „да взема дипломата и тогава ще започна работа!“ Или „ще се пенсионирам и тогава ще си почина!“ – казват тези, които работят усърдно и винаги отлагаме за един идващ живот, който никога не идва така, както ние искаме. Две неща терзаят човека. Първо, споменът за едно въображаемо съвършенство, което никога не е имал, и второ, неговото постоянно стълкновение с това, което няма. Въображаемата проекция на едно бъдеще, което е бъдеще на нарцистична пълнота, където човекът ще си мятка ръката и цялата вселена ще е в краката му.


Този безкраен живот, без бариери и граници, кой го е вложил в нас? От друга страна, се чуват гласове, че „Трябва да изцелим човека от неговата склонност към небесното, да го направим едно доволно животно!“ И днес на запад се борят толкова много да направят това. Водят толкова големи борби, мобилизирани са всички средства, за да кажем, че „небесното“ е едно недоразумение и не съществува нищо повече от „земното“. Ние сме доволни, щастливи, съвършени в мярката на това нищо, което ни се сервира, и там вътре ще намерим всичко. Модерността е мобилизирала всички средства, за да ни убеди, че е напълно невъзможно да бъдем нещо повече от това, което виждаме, чувстваме, ядем, пием, влюбваме се и мразим. Нищо повече. Психоанализата, социологията, икономиката, философията – всичко се е мобилизирало, за да закрие източника на нашата „заблуда”, която е вярата, че съществува нещо, което може да ни дари този безкраен живот. Истинското утвърждаване на човешката природа става, когато има перспективи пред човешката природа. В момента, в който казвам, че наслаждението е същността на живота, лъжа спрямо всички тези, които не могат да изпитват наслада. Ако кажа, че същността на живота е бягането, тогава всички, които не могат да бягат, са осъдени на смърт. Ако кажа, че щастието на живота е зрението, тогава тези, които са слепи, дори не са хора, според този възглед. Ако кажа, че щастието на живота е сексуалността, всички хора от даден момент нататък са мъртви. С други думи не можем да локализираме в човека източника на този безкраен живот, който въпреки това той силно желае. „Обичам те завинаги!“ Завинаги? Къде е това завинаги? Докога ще продължи това „завинаги“? „Прекарвам си превъзходно!“ И колко дълго ще си прекарваш превъзходно? „Чувствам се силен като бик!“ Утре бикът ще е на легло.


Искат от нас да подтиснем това усещане за небесното, усещането, че въпреки това сме създадени за нещо, което няма начало и край, най-вече няма край, една наслада, която няма граници, една любов, за която не искат от нас нещо в замяна. Една такава пълнота на връзката, че човек не е в опасност от смъртта и от себелюбието, което много пъти ни убива. Тук е въпросът, един въпрос, на който никой не може да отговори и днес цялата драма и криза на нашата епоха се състои в това, че забранява и анулира тези въпроси. Не след дълго няма да е много коректно да задаваме такива въпроси, може да излезе закон, който да гласи, че от момента, в който не говориш само за това, което е одобрено от конкретните закони на държавата и нищо друго, няма да говориш! – защото безпокоиш хората. Сега не ви ли безпокоя с това, което говоря? „Това безпокойство в даден момент трябва да се забрани чрез закон!“ – така ще кажат. В Съветския съюз хора с това мислене ги затваряли в психиатрии и там ги съсипвали като личности, защото имали безпокойства. „Социализмът е краят на историята, всички възможности са тук, месианството се осъществи, царството Божие е тук и сега!“ Нима не казвали така? Ленин не казвал ли така? Възкресението на мъртвите се случи, то е тук и сега, ето го, това е! И тогава ти какво искаш? Какво повече търсиш? Опасно е да искаш нещо повече!


Тези неща ще дойдат след години. И вече са дошли. Понеже говоря пред големи аудитории, ви казвам, че дори и от свещеника очакват да черпим мъдрост не от Новия Завет, а от светската мъдрост. Някой ми каза: „появяваш се много често по телевизията.“ Особено по-рано. Той казваше: „хубаво е да виждаме някой, който е свещеник и бла, бла, бла.“ Аз му казах:


- Виж, в телевизията ме канят, въпреки че съм свещеник; не защото съм!

Разбирате ли? И нашите публични изяви, доколкото ги има, стават въпреки че сме свещеници – „прощават” ни, че сме свещеници, защото нашето поведение ги кара да мислят, че вероятно и ние сме подтиснали трансцедентното в нас, и казват: „интелигентен човек е, знае толкова неща! Оставил е в някой ъгъл това тук, т.е. Бога“. Днес това безпокойство, което Евангелието създава в него, не се смята за част от културата на един порядъчен човек, както и възкресението на мъртвите и Въплъщението. Казахме, Въплъщението от само себе си е съблазън за юдеите, а за елините е безумство. То е безумството на Бога, Неговото голямо безумство. Бог да ти отдава Себе Си, да не си играе с теб. Защо да не си играе с нас? Да си играе така, както ние си играем с нашите изделия и с другите хора! Той ти дава Себе Си и ти казва: знаеш ли, ти си толкова ценен, че ще ти дам Себе Си! И го дава на кого – на този, който също принася себе си на Бога. Бог ти отдава Себе Си. Това нещо е безумство, любовно безумство. Един отец казва, че това е нещо, което става с всички влюбени. Една крайност. Евангелието е крайност. Можеше изобщо да го няма. То е една неочаквана история. Можеше дори да не се поставя този въпрос, да имаме една лъжетрансецедентност като тази на Платон и да казваме: „да бе, хора, паднахме от някъде и сега сме тук, какво да правим!“ И самият Платон накрая станал социален реформатор. „Назад не можем да се върнем, паднали – не паднали, какво ни интересува!. Какво можем да правим сега? Да организираме живота си колкото се може по-добре“.


Ние обаче имаме тази намеса на Бога, Който ти казва: виж, Аз съм тук, разтърсвам всичко, защото Аз съм го създал и искам да направя всичко това вечно като Мене.


Това е възкресението на мъртвите. Това е странно, излишно, неочаквано и не добре прието. Днес никой не иска Християнството – от великите сили, които доминират. Разбрахте ли защо? Защото не могат лесно да те ограничат. Другият идва да ме задуши икономически – и аз му казвам Христовите думи – „не само с хляб ще живее човек“ и му избягвам. От какво иска да ме лиши? За всичко, от което иска да ме лиши, аз имам отговор и позиция. Свободата ли ще ми отнеме? Свободата ми е Светият Дух, кой ще ми отнеме Светия Дух? От живота ли ще ме лиши? Очаква ме възкресението на мъртвите. Не може да ме лиши от живота, от нищо не може да ме лиши. Тоест аз съм вечен, такъв става евангелският човек, не може да го ограничиш. Но тези сили не искат това днес, затова и от свещениците очакват да са единствено философи, социолози, психолози. Това са полезни неща, но ако забравиш Евангелието, другото те затваря в светските неща и дърпаш вратата, пускаш резето и там вътре ядеш, вземаш наркотици, слушаш рок и правиш любов докато умреш, ядеш докато се пръснеш… Колко хубаво! И си едно „надъхано” нищо, а между другото, понеже всичко това те оковава по-силно към земното ти съществуване, си готов във всеки един миг да танцуваш с ритъма, който задават великите икономически и останали сили. Веднага щом щракнат с пръсти, и ти започваш да танцуваш. Не е ли така? – за да не се лишиш от наслаждението. То е единственото, което имаш, нямаш нищо друго. И да свършат войните, за да се наслаждаваме всички заедно! Разбира се, страшното е, че човекът подивява изключително много без Бога и накрая вместо да се наслади спокойно, така казвали в миналото, да премахнем религията, така казвали през 18 век – английският поет Суинбърн и други в Америка. Те казвали: остави Бога в края и човекът ще стане щастливо животно и никой като свещениците няма да му припомня (за Бога). Да няма бариера за насладата. Така и в европейската култура се родила „културата” на Маркиз де Сад. Това обаче показва, че човешката природа без Бога подивява. Без Бога искаш природа. „Не се оплаквай, че те е оставил любовникът ти, намери някой по-хубав!“ Или си икономически слаб, другият е по-силен, ербап е! Той те тъпче и унищожава, това не е ли природа, естествен подбор, най-добрият биологичен вид напредва? Накрая от царството на човека стигаме до премахването на човека. И човекът е едно стъпкано, изтерзано, измъчвано и унижавано същество – и това става с най-голяма лекота. Но и тези, които са ни стъпкали и са спечелили борбата, както по американските филми, и те страдат от ужасна досада, сами са; отиват на психоаналитик и питат „so what?“ Защо стана всичко това?


Тяхната воля за мощ след това ги кара да мразят себе си, защото искат все повече и повече неща. Победих всички, първи съм. Така човек търси да намери в себе си нещо повече и не го намира и накрая мрази себе си. В психологията това се нарича депресия. И го виждаш хем да е пръв, хем да има депресия, маниакална депресия. Това е голяма трагедия.

Това, което Бог ни дава в блаженствата, е начинът, по който Той съществува. Св. отци казват, че добродетелите в блаженствата не са добродетели, а нетварни енергии на Бога. За да разберем Бога, Той ни предлага Неговото битие, Неговият начин на съществуване, като казва:

„Блажени бедните духом“

тази вътрешна беднота и смирение е Божието смирение, Бог съществува смирено, нещо, което не можем да разберем. Той е много силен, за да може да съществува смирено, защото смирението се нуждае от голяма сила. Ако си комплексиран, как да бъдеш смирен? Бог изобщо не е комплексиран и затова е много смирен.

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“

Бог постоянно гладува за правда. Божията правда е тази, където накрая казваме: Да, така е трябвало да стане.

„Блажени плачещите“

Бог е Този, Който скърби и плаче заедно с човека за отсъствието на доброто. Светият Дух скърби, казва св. ап. Павел. Защо скърби? – защото е лично Битие, иска общение и когато те обича, ти казва: „Виж, десетима се очистиха, къде са деветимата? Къде отидоха деветимата?“ Той иска да създаде връзка с теб.


Бог не иска да си доволен бозайник, а иска връзка с теб, защото те смята за Негов образ, за потенциално подобен Нему, така, както Той е.

„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“

Който иска, Го поставя под съмнение. Както и нас – всеки, който иска, ни поставя под съмнение. Противопоставянето на света спрямо Бога е мистериозно и драматично и е доказателство, че Бог ни е дал равенство, самовластие, свобода, както Сам я има, да Го поставяме под съмнение до смърт. Ако човек иска, всичко поставя под съмнение – и Христос, и монасите, и свещениците. „И християните са лицемери!“ – така казват. Това никога не свършва. Тоест имаш свободата да направиш това, но ще понесеш и последиците, бремето на твоя избор. Това е друго. Казах ви, че през 18 век смятали, че ако премахнат свещениците, всичко ще плува в огромно щастие, защото никой няма да безпокои хората. И видяхме през 20 век огромния ужас на стотици милиони мъртви, 100 милиона само в съветския експеримент. 87 милиона през Втората световна война, 30 милиона през Първата световна война. Колко милиона общо? Не знам колко милиона в Китай, някога ще го научим. Тези огромни хекатомби на царството на човека, където човек си мисли, че само той съществува и може да господства върху природата, върху историята, върху всичко. Тези огромни жертви, безкрайни, стотици милиони са свидетелството за това противопоставяне срещу Бога, където човек казва: виж, аз нямам нужда от Теб, имам примерно психоанализата. Нямам нужда от Теб, имам физиката, имам математиката, музиката, любовта, младините ми, но всичко това отминава и накрая не оставя нищо. Човекът са заминава от този свят гол и преди да си тръгне гол, се е съблякъл от всичко, което е смятал за ценно и важно. Това е драмата на съвременния човек, която се очертава да живеем много усилено през идващите години, в които тя ще стигне своя връх.

„Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“


защото по този начин се уподобяваме на това Вечно Битие, Което е Източник на всичко и в което завършват всички неща. Ако предназначението на човека е толкова велико, ако той е създаден да стане боговиден, бог по благодат, ще станат две неща – или ще стане бог по благодат, или ще разруши всичко. Както едно много талантливо дете – ако сте имали такива деца, знаете какво имам предвид – едно умно дете прави и много бели. Въобще един човек с качества може и много да ти навреди. Той е изобретателен в това. Когато не е боговиден, е много изобретателен в това да разрушава цялото творение, ще причини много голяма вреда и накрая ще смути вселената, ще разруши себе си и ако Бог не се намеси, ако няма някой светец, който да се помоли в онзи момент, и слънчевата система няма да се отърве от него. Ще прави безумни неща.


Това е днешната драма – драмата на оцеляването. Оцеляването е много болезнено, защото законите на оцеляването са ужасни закони. Те са законите на подбора, на естествения подбор. Имаш някой, който е най-добър, но понеже ти не се съгласяваш, че той е най-добрият, той трябва да ти го наложи. И как? – със средства, с които разполага всеки път – икономически, военни, аз съм най-добрият, ще ти го покажа. Не го ли виждаш така? Ще ти го покажа по другия начин – по още по-ужасяващ начин.


Днес човек трябва да е идиот, за да не повярва в Бог. Въпреки това тази идиотщина се е разпростряла навсякъде. И всички бързат да хвърлят и последните знаци на своята богообразност, за да спечелят какво? Какво? Да ни го кажат, та да отидем всички да го вземем! Тоест ние сме безумни? Разбирате ли?


Сещам се, че веднъж стареца Паисий говореше на някои, които не разбираха много, и се обърна към някой и му каза:


- Я ми кажи – както говореше с малоазийски акцент – смяташ, че напразно седя тук и правя това, което правя? Не мога ли да правя това, което правиш, и още по-лоши неща? Защо седя тук? Знаеш ли? Искаш ли да ти кажа – му каза.

Това просто нещо, което биха могли да кажат и други, обикновени хора. Но това именно прави състоянието толкова драматично днес.


Църквата и Христос в действителност не те лишават от нищо, а ти дават това, което искаш много по-дълбоко в себе си, и то така, че да е трайно и във вечността. Няма да те лиши нито от твоята реализация, нито от твоята пълнота, нито от твоята връзка, нито от твоята храна. Христос иска да те устрои в една вечност, и нима няма да те устрои в този живот? Но търсете първом царството Божие. Казахме и преди за молитвата „Отче наш“. „Насъщния ни хляб дай ни днес“. Когато искаш от Бога да те нахрани, Той ти поставя един таен въпрос – на какво посвещаваш живота, че искаш Аз да те нахраня и да те защитя? На какво го посвещавам? Ама на тези неща – „да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля“. И тогава идва „насъщния ни хляб“, което идва по естествен начин, защото Бог те гледа като Негов. И се грижи, въпреки че сме толкова лоши. Помислете колко много ще се погрижи за тези, които биха искали да са Негови. „И прости нам дълговете ни“ – какво означава? Понеже не си съвършен в твоето посвещение, имаш дългове, прости ни, както и ние прощаваме, защото и другите са несъвършени. Ти си несъвършен и търсиш по несъвършен начин „да бъде Божията воля“ в този свят, и понеже си несъвършен, който знае, че е такъв, затова Бог ти казва: „вземи и насъщния хляб“! Насъщен обаче – тълкувателите казват, че това е този, който засяга поддържането на нашата същност, тоест това, от което имаш нужда, добре, и нещо повече. Това нещо повече, за да покажеш и към другите твоето човеколюбие, да покажеш, че съществуваш даром. След като Бог ни дава даром, няма ли и ние да даваме малко даром? Как ще погледнеш Бога в очите, ако не си малко „даром”? И ако всички отброяваш с голямо внимание и за всичко изискваш обратно с най-малката подробност? Ако всичко това не ни е нужно, тогава Евангелието отива в ъгъла и всички ние ставаме добрите деца на системата, без абсолютно никакви задръжки. И печелим хаоса и вакуума, защото там, където пращаш другите, там са те пратили и те. И после се питаме защо има толкова отчуждение! Ама след като пръв ти се отчужди. Тоест другите трябва да ти се кланят? Но така научихме децата, че ако си значим, другите ще те обичат, не ги научихме, че си значим, ако ти ги обичаш.


Оцеляването винаги означава страх от смъртта. Винаги е страх от греха, винаги е чувството, че съм в опасност. В каква опасност, след като имаш всичко! Нещата, които би искал да имаш. Но ти искаш всички да те разбират и да те обичат даром? Ама тези неща не са предвидени в естествения закон. Видял ли си едно куче да прави нещо даром? Аз не съм видял досега. Кучето не върти опашка, защото те обожава, както си мислят някои госпожи, а от радост, че ще изяде кокала и ако не му дадеш кокала, е свършено с въртенето на опашката. Ще отиде другаде да намери кокал. Нищо в природата не става даром.

***

Не след дълги години ще се види, че само идиоти не вярват в Бога. Но преди това трябва да станат други неща и да се разклати нашето самочувствие. И тези неща не Бог ги предизвиква, а ние, като ги прекарваме през закони и лека полека абсурдизмът ще стане статукво. Много е вероятно, ако вървим така, след няколко години да забранят подобни беседи, които правим тук. Казах ви, това смущава.

Няколко години преди да умре, смятаният за корифей гръцки професор по конституционно право Аристовулос Манесис в интервю за в-к Вима, каза буквално: „на Църквата трябва да се забрани чрез закон дори от амвона да няма право – вижте само какъв фашизъм и тоталитаризъм – „да проповядва срещу предбрачните връзки“. И естествено и сега и за хомосексуализма, тези закони вече присъстват в някои държави. В Англия например е забранено вярващият да носи публично кръстче и стюардеси бяха уволнени за това. С други думи гонението и тоталитаризмът вече са тук. Скоро дори може да се забрани да произнасяме думата хомосексуализъм, ако не я ароматизираме, парфюмираме както трябва. Църквата винаги има човеколюбиво отношение, но човеколюбието на Църквата не означава да оставяш всеки да прави каквото си иска, защото Църквата възпитава и хетеросексуалната връзка. Възпитавам означава поправям, вземам наръчника с инструкции и хвърлям поглед и виждам нещо, което засяга присъствието на Бога. Този, на който не му харесва, може да прави каквото иска, но да не иска нашето съгласие във всичко. Защото въпросът не е да си прекараме добре, а да намерим смисъла, да срещнем Бога в това, което правим и живеем. Ако не срещна Бога – моя Творец, какво да правя с това да си прекарам добре за няколко години и след това мракът и забвението да ме заличат? Да не говорим, че и не си прекарваш добре.


Евангелието е много реалистично, затова и говори на един реалистичен език, но не след дълго това нещо може да се забрани. Евангелието не е политкоректно, да го знаете. Затова и християните някога били преследвани и станали мъченици. Сега, ако дойде епоха, в която да е нужно същото, може да се наложи да направим същото. Този сблъсък на света с Църквата – Църквата не се сблъсква със света, а светът с нея. „Махни се от мене, не искам да зная Твоите пътища!“ – се казва в Писанието. „Не искам да Те познавам! Махай се!“ Добре. Махам се. Не само се махаш, а човекът Те гони отзад – за да не му припомняш изобщо. Какво? Неговата недостатъчност, проблем, агония, страх от смъртта. Човек се страхува от тази пълнота на живота и иска да изтика спомена за нея и да я забрави напълно.


Жалко е, защото младите поколения, особено нашите деца вече са страшно незащитени. Какво ще стане само Бог знае, защото те се опитват да построят върху нищото, но голямата река ги завлича сякаш са отпадъци и им дава нещо минимално, нещо за залъгване, едно лъжливо доволство и ги води където си иска. И дори молят да влязат в кораба на лудите. Явлението не е гръцко, не мислете. В целия Запад става това. Понякога мои студенти ми казват, че не можеш да намериш постоянна работа в Гърция. Е, върви в Англия да намериш постоянна работа. Върви! След няколко години няма да съществува постоянна работа никъде в западния свят. Защото конкуренцията, социалният дарвинизъм иска винаги да си зависим, „хайде още два месеца“, обичайните неща, говоря за Англия, не за Гърция, а за Англия, която добре познавам и често съм там. „Job for life“, както казват англичаните, искам работа за цял живот. Вече няма такова нещо. Струва ми се, че постепенно ще премахнат понятието за постоянство на труда. Да нямаш нищо постоянно – нито връзка, нито семейство, нито религия, нито език, нито работа; и да зависиш тотално. Това е мечта на мнозина днес. И този свят ние го направихме такъв, не Бог; нито в името на Христос са станали тези неща. Внимавайте, казвам го обикновено на младите да знаят, че това състояние не е станало в името на Христос, а напротив, осъществява се от хора, противници на Евангелието.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Нашето живелище е на небесата Разбираме ли какво всъщност правим? Жената се спасява чрез това да бъде майка Радост без сълзи и сълзи без радост Петдесетница

Един статистик установил, че някои жени си слагат червило средно 32 пъти седмично.С червилото, което се употребява в течение на една година от една такава жена, могат да се боядисат три къщи с червена боя, пресметнал същият статистик. Половината от огромните разходи, които се правят за разкрасяване в студиата за красота и спа центровете, биха покрили нуждите за лечение на всички болни деца, а с другата половина от сумата могат да преядат всички гладуващи жители на планетата.

Празната и разорителна мода отнема средства и време на съвременните конкуриращи се помежду си жени, които заради тази суета загърбват своите задължения като съпруги, майки, домакини, баби, забравят заради това Бога, Неговата Църква и ближните.

От съперничеството между жените за красива външност задължително възникват фатални последствия. В един руски град, в началото на 20 в., живеели две твърде богати дами. Те били познати от деца, но това не им пречело да си съперничат до крайност.

Един ден едната организирала вечерен прием, на който поканила своята съперничка. За случая тя си ушила изискана и уникална рокля. Домакинята от своя страна не стояла със скръстени ръце – подкупила нейната камериерка и узнала от къде и какво си е купила. За приема поканената дама умишлено закъсняла, за да направи по-голямо впечатление на гостите с новата си рокля. И ето, когато пристигнала, всички погледи на присъстващите се отправили към нея. Но, о, ужас! Всичките завеси и меката мебел на салона били тапицирани със същия плат, от който била ушита роклята ѝ. Извън себе си и унизена до безкрай, тя веднага се прибрала у дома, където от вълнение и срам легнала, разболяла се и, въпреки взетите лекарски мерки, скоро умряла.

Тази история на пръв поглед е комична, но всъщност трябва да се присмеем на самите себе си. Тя е изобличение за всеки един четящ тези редове, защото кой може да каже, че е свободен от греха на суетата?

Близки теми:

Оковите на страстите и как да се освободим от тях Гордостта като вътрешна смърт Спомени за стареца Тихон Изгубените радости на децата, които са изоставени на произвола на технологиите Беседа за страстите