- Преминал сте от католицизма към Православието през 1970 г. Какво Ви подтикна към това решение?
- Нямаше някаква конкретна причина, а остра необходимост от развитие. Открих, че в Православието се съхранява традицията на древната апостолска Църква, каквато е била по време на живота на апостолите и в първите 100 г. на християнството. Това изгаряне, жажда, ниво на устременост, приемственост – всичко това все още е живо, но само в Православната църква. Идеята за приемственост на древнохристиянската апостолска Църква, послушанието към светите отци, приемане наследството на Вселенските събори, чистотата на вярата – всичко това е запазило Православието непроменено. Не всеки, който е в Църквата, осъзнава това. Нещо повече – някои дори нямат представа за какво става въпрос. Обаче това не означава, че в Църквата то не съществува – Църквата като Тяло Христово пази чистотата на вярата. В Римокатолическата църква осъзнаването, че трябва да се поддържа ранната апостолска църква, следвайки традицията на отците на Църквата, и да се държи за чистотата на вярата, е било сериозно засегнато през Средновековието – XIII в. и по-късно – във връзка с влиянието на схоластиката. Като основен инструмент за разбиране на теологията била приета философията, която с нейните методи обяснявала причините за съществуването на Църквата.
Разбира се, за мен това беше голямо изкушение, борба, защото, когато започнах да служа в православна енория, много от членовете й не разбираха това, което се опитвам да кажа на всички. Нищо, че от детинство бяха израснали в православната вяра, мнозина от тях никога не бяха чували за древната апостолска църква и нямаха представа какво е това. Биха могли да ми кажат например: „Защо сте тук, вие сте американец, не руснак – това е нашата църква!” На което аз отговарях: „Ако това е вашата църква, тогава наистина нямам какво да правя тук. Църквата трябва да бъде Христова. Ако сте родени в Русия и сте кръстени в ранна детска възраст, това не ви прави по-православни. Аз съм не по-малко православен, макар и роден в друга държава и кръстен в зряла възраст. Православни ни прави тайнството на кръщението, а не националността.”
Така че, когато станах православен, беше щастие и бреме в същото време. Първо, това съм търсил през целия си живот. Но беше много трудно, тъй като трябваше да приема Православието заедно с културата, която носи в себе си. Да речем, че искате да пиете вода, но това е невъзможно, освен ако нямате съд, в който водата да се налее. Течността трябва да се сипе в нещо, в противен случай ще се разлее. Понякога ние виждаме само водата и забравяме за чашата, в която е налята. Така е и тук – православната вяра е тясно свързана с руската култура и религиозна практика и често, за съжаление, хората бъркат чашата с водата. Православието се свързва с практиката и особеностите на местните енории.
Ето един типичен пример – последната неделя преди Великден, Цветница, бях в една енория, където хората твърдяха, че трябва да използваме само върба: „Това е църквата! На Цветница – само върбови клонки! Това е Православието!” Започнах да се обяснявам, че по времето на Христос не е била използвана върба – тогава е имало палми и други дървета. „В нашата страна също има палмови дървета – казах аз, – но вие настоявате за върбите, само защото по това време на годината в Русия върбовите дървета цъфтят. И това ли е Православието? Това, съжалявам, е лудост!” В крайна сметка използвахме различни клончета, но хората изпаднаха в по-голямо възмущение: „Вие отричате нашата традиция, нашата вяра! Променяте Църквата!” Не ме разбираха изобщо… Така че не беше лесно в началото… Сега всичко това е минало, но разбирам трудностите, свързани с традицията.
- Християните са призвани да бъдат мисионери. Какво точно трябва да направим и каква е мисията на Църквата?
- Същността на църковната мисия ни е открита от Христос: да донесе на света посланието на Бога. „Научете всичките народи” Кой беше и е Иисус Христос, кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух. Синът Божий ни призовава – да откриваме пътя за хората към небесния Отец. И този път е Иисус. Мисията на Църквата е да се доведат всички хора към спасение. Православните християни, които не вярват, не осъзнават, че само Христос е пътят, истината и животът, не са на правилния път. Човек трябва да вярва, преди да занесе тази вяра на другите, трябва я направи част от живота си. На първо място мисионерите трябва да бъдат християни. Задачата на Църквата е да доведе всички към Христос. Някои твърдят, че всички религии са еднакви и не е толкова важно как вярваш. Но това е много важно!
По отношение на социалното служение на Църквата, по мое мнение, това често се прави не много удачно, тъй като не ни сближава с другите, лишава ни от възможността за близък контакт с тези нещастни хора, които се нуждаят от нашата подкрепа. Човек просто слага пари в кутията за дарения, или купува храна или дрехи на нуждаещите се, вярвайки, че по този начин е изпълнил християнския си дълг. Но ние не виждаме зад това дарение личност. Даваме милостиня за себе си, да се чувстваме по-добре, не защото обичаме нашия брат или сестра и страданията им.
- Как смятате – коя е най-сериозната болест на съвременното общество?
- Какво виждате навсякъде? Мисля, че най-големият проблем в наши дни – това е самотата. Сега почти всички хора са самотни, не могат да останат в тишина за по-дълго време, не могат да бъдат и сами, защото са празни отвътре и уплашени. Младите вземат наркотици и алкохол, за да не мислят, да се отпуснат, да се скрият от проблемите. Те си слагат в ушите слушалки, в които гърми музика, „бягат” в компютърни игри, филми, видеоклипове и други подобни. Те имат „интимни отношения”, а не любов. Те имат пари, различни играчки-развлечения, те са работохолици – всичко това, за да не останат насаме със себе си. Самотата е най-огромната язва на съвременното общество. И всичко това, защото хората са далеч от Бога, нямат връзка с Него, нямат връзка помежду си и съответно не знаят какво да правят.
Идеята на Църквата е много проста – да следваме стъпките на Христос Спасителя. Какво е направил, когато е живял на земята? Защо Той дойде в света? Какво трябва да направя, за да наследя вечен живот? Христос казва много ясно: „Всичко, което си направил за ближния си, си го направил за Мен. Когато бях гладен, ти не ми даде никаква храна, когато бях жаден, не Ме напои, когато бях в затвора, ти не Ме посети, когато бях самотен, не Ме споходи…” Учениците питали Иисус: „Кога си бил гладен, жаден, в затвора или самотен?” И Господ отговорил: „Всеки път, когато брат ти е гладен, жаден, когато е на улицата сам, гол – това бях Аз и ти не Ми помогна.” Това е завещанието на Христос. Ако искаме да видим лицето на Христос, трябва да се научим да обичаме нашите ближни. Иисус казва: „Който е видял Мене, видял е Отца.” Може да бъде перифразирано и по следния начин: „Ако виждаш Христос в ближния си, тогава съзерцаваш Самия Бог.” Ако познаеш в Христа Бог Отец, тогава ще познаеш в ближния си Христос. Ако не можете да видите Христа в брата си, никога няма да Го видите – затова и страдаме. Защо Църквата е така отделена от обществото? Защото хората не чуват призива. Вие живеете в Москва, където по-голямата част от хората между 15 и 40 г. не се интересуват от Църквата, те дори не мислят за това.
- Често чуваме от нецърковни хора: „Аз имам Бога в душата си…”
- … И не се нуждаят от Църквата, разбирам. Ами могат със същия успех да кажат, че не се нуждаят от храна, тъй като храната е в стомаха им, или не се нуждаят от въздух – той е в дробовете им. Това е нонсенс – извинение да не се прави нищо. Вярата е взаимоотношение с Бога, тя не съществува сама по себе си. Хората, които казват, че Бог е в душите им и поради това не се нуждаят от Църквата, са егоисти, които обичат само себе си и отричат факта, че трябва да поддържат връзка с другите хора. Те казват: „Аз обичам всички, аз обичам Бога. Бог е в мен, аз не се нуждая от Църквата!” Но това е просто абсурдно! Зад всичко това се крие фактът, че тези хора не искат да жертват нещо, да дадат себе си, не желаят да бъдат част от Църквата – те искат да живеят за себе си и да живеят, както те си искат.
- Някои твърдят, че е твърде рано, за да ходят на църква – твърде са млади за това, макар че са хора на над 40 или 50 години.
- Бих им казал: „Тичайте към храма! Дори и тогава ще бъде твърде късно!” Могат ли да гарантират, че ще бъдат живи утре? Те, разбира се, се надяват на това, но какво ще стане, ако Бог ги призове утре?! Какво ще му кажат? „Прости ми, Господи, бях зает, не ми беше до Теб, аз не искам да Ти отдам своя живот, аз съм твърде егоистичен, обичам само себе си…” Ние трябва да запалим огън в тези хора. Поканете ги да споделят с мен чаша чай и ще поговорим за това. (Смее се.)
- В духовния живот има моменти на охлаждане към тайнствата, службите, появява се топлохладност. Това се случва с всеки искрено подвизаващ се християнин – почти всички имат възходи и падения по духовния път. Един монах веднъж каза забележителна фраза – че ние, християните, трябва винаги да държим пламъка на вярата, който гори в нашите души, в дълбините на сърцата ни. Какво ще ни помогне да направим така, че този огън да не угасва?
- Ние трябва да имаме жажда за Бог, за Църквата, богослужението и в същото време трябва да правим всичко необходимо, за да укрепваме това желание. Вземете например младите жени – те се стремят да изглеждат добре, имат тщеславие. Жените избягват всички неща, които пречат на тази цел. Искат да бъдат в добра форма, да имат красива, стегната фигура – искат да са красиви, това ги стимулира да правят всичко, постоянно помнят тази цел. Ставайки сутринта, се мият, слагат грим, правят косата си и отиват на работа. Те не забравят за всички тези манипулации, събуждайки се, не бягат веднага на улицата с разрошена коса и измачкани дрехи – искат да изглеждат прилично. По същия начин ние трябва да желаем и да обичаме Бога – винаги да Го държим в полезрението ни, през цялото време да мислим за Него. Хората не забравят да изглеждат добре, но не си спомнят за Бога, за молитвата, за любовта към ближните, просто защото са затворени в себе си. Хората са пълни с енергия, те са пълни със сила, която стимулира различни дела и действия, но всичко е насочено в неправилна посока – към себе си, а не към Бог.
- Защо на съвременния човек му е трудно да се моли?
- Хората в днешно време искат зрелища и развлечения. Те не искат да се жертват, за да се отдадат на другия. Всичко, което искат, е да получават удоволствия. Да се молиш, означава постоянно да имаш в ума си Бога, да живееш в присъствието на Господ. Ние не творим сами това присъствие – Бог съществува Сам по Себе си, Той винаги е с нас – и сега е тук, докато беседваме с вас. Ние трябва да помним, че Бог е винаги с нас. Точно това е молитвата – да живеем в постоянното присъствие на Бог, да разговаряме с Него в сърцето си, в душата си, всичко трябва да се фокусира върху Бога. Да предположим, че давате пресконференция в голяма зала, където са се събрали стотици хора. Не можете да видите всички от сцената, защото прожекторите ви заслепяват, но знаете, че залата е пълна докрай. Мъжът, когото сте срещнали преди месец, в когото сте се влюбили от пръв поглед и за когото постоянно мислите в последно време, иска да дойде на това важно събитие заради вас. Но вие протестирате: „Няма начин – не трябва да идваш, защото ще мисля само за това, че си в залата. Не мога да работя, аз ще бъда нервна, мислейки за това как ще изглеждам и какво говоря”, и тем подобни… Защо реагираме така? Защото животът ви, мислите ви – всичко е концентрирано към любимия човек. Точно такива отношения трябва да имаме с Бога! Но, уви, ние мислим за всичко и за всеки друг, само не и за Бог.
- Понятия като чест, достойнство, морал все повече се обезценяват. Постоянно чуваме: „Трябва да бъдете агресивни, егоисти. Помисли за себе си, обичай себе си, вземай всичко от живота!” Как християнинът трябва да се отнася към това, което се случва в света? Какво трябва да направят родителите, за да насърчат децата към толкова непопулярните в безбожния свят базови морални ценности?
- Да се обърнем към думите на Христос: „Вие трябва да сте в света, но не сте от света.” Не можеш да живееш с правилата и принципите на този свят, ако искаш да бъдеш християнин. Християнството винаги е било извън света и не се адаптира към неговите лъжливи ценности. В духовен смисъл „светът” – това е състояние на човека след грехопадението. Имам предвид духовния живот и духовната реалност. След грехопадането човекът страда, защото не разбира основното послание, смисъла на посланието на Евангелието. То е ужасно трудно за човек, който разбира само собствените си желания и нужди.
В Евангелието Христос ни казва, че ние не трябва да приемаме светски ценности. Като християни ние не можем да живеем, както живее светът, а ако все пак го правим, едва ли можем да се наречем истински християни. Евангелието предлага съвсем друг поглед към света и неговите ценности, но ние не познаваме Евангелието и не се опитваме да съхраним това, което ни казва. Поради това хората се чувстват изгубени – те не разбират защо трябва да се помогне на бездомния на улицата, който не работи, пие, вдига скандали, на другия, който се инжектира постоянно… Защо да дават пари на някого, който ще ги похарчи за алкохол, или ще си купи наркотици? Възниква въпросът – защо Господ ни позволява да живеем, ако не правим това, което Той ни е заповядал? Защо ни позволява да се излежаваме сутринта, след като обичаме само себе си и мислим само за собствената си личност? Работата е там, че Бог ни обича! Любовта отива далеч отвъд рамките на човешкото поведение и не зависи от нашите действия или професия. В това е цялата работа!
Ние ценим другите по отношение на себе си – какво можем да получим от хората? Това е, което ни безпокои, така съдим за нашите ближни. Когато човек не знае Бога, няма никакви отношения с Него, той прави бог себе си. Няма значение какво казва Бог – човекът дори не знае какво собствено казва Той, но най-важното за него е това, което го вълнува, което му харесва или не. Някои казват: „Аз не вярвам в Бог, каква е разликата с кого живея и как? Кой го интересува, ако правя нещо нередно? Пуша, вземам хероин, напивам се – на кого му пука? Не дразня никого, плащам си сметките – какво лошо правя?” Работата е там, че в този случай в центъра на живота на човека е неговото „аз”, то става смисъл и цел на човешкото съществуване. Това означава: „Аз нямам отношения с никого освен себе си. Аз не се надявам на Бога, аз не знам нищо за Него – правя каквото си искам.” Всичко това обикновено завършва с разбити семейства, омраза, война, люшкане от една любовна връзка към друга. Животът на такива хора е пълен с празнота. Затова няма как да приемем светските ценности и навици, ако искаме да бъдем истински християни.
Господ казва: „Обичай врага си!” Как мога да убивам враговете и да казвам, че ги обичам?! В света успехът е по-важен от служението и грижата за ближния. Всеки става свой собствен бог. Ние поставяме желанието да притежаваме по-високо от самия човек. Всичко се свежда до факта, че нямаме взаимоотношения един с друг, ние сме обособени. Ако майка ви моли за помощ, навярно ще й дадете пари, нали? Но ако един непознат на улицата ви помоли за същото, какво ще направите? Със сигурност ще го попитате защо не работи, как е стигнал до това положение. Няма да сте приветливи и открити като с майка си, защото нищо не ви свързва с този човек. Но ако сте били по някакъв начин свързани с него, целият ви живот би бил по-различен. Причината поради която ние забравяме за морал, чест и достойнство, не се грижим за своята земя и за ближния – е в отсъствието на взаимоотношения между хората.
превод от руски
източник: православие ру
- Отче, казаха ми, че лично сте познавали владика Иоан Шанхайски. Можете ли да ни разкажете как сте се срещнали и какви отношения сте имали?
