Живеем в епоха на голям смут, объркване и хаос. А също и на потресаваща духовна нищета. Нашата епоха е пророческа и есхатологична. Светците са казвали в миналото, че ще дойде време, когато хората ще са толкова объркани и подлудели, че ще нарекат светлината тъмнина. И обратното – на тъмнината ще казват светлина. Ще изчезне разбирането в хората и буквално всички ще полудеят и когато видят някой, който е наред, ще казват: „Вижте един луд!”
Ние живеем точно в тази епоха и не е егоистично да го кажем. Ние не сме просветени или богоозарени, не сме духовно здрави и безгрешни, въпреки това се движим в тази насока и поне сме видели откъде излиза истинската светлина. Навремето в неделното училище пеехме една песен, в която се казва: „Една светлина, която излязла от Витлеем, светила на Голгота и в Божия гроб, и в деня на Възнесението, и оттогава Църквата съществува с тази благодатна светлина.” Добре е да осъзнаваме времето, в което живеем и пространствата, където нашият ум се просветлява.
Епохата ни открива пред нас огромно объркване с хиляди ереси, парацърковни и религиозни формации, различни окултни движения. Всички тези пътища водят до умъртвяването на душата. Наркотиците не са само тези, които вземат юношите чрез инжекции или чрез устата. За душата също съществуват наркотици, които превръщат хората в същества, които не знаят какво става с тях. Живеем наистина във време на халюцинации. Вземете дистанционното и пуснете телевизора. Сменяйте каналите и ще видите, че навсякъде във всеки един момент се чуват различни мнения, пълни щуротии – от едно ще те въведат в друго, едната новина следва другата, радостта бива последвана от скръб. Жестоката гледка се сменя с приятна и отморяваща новина. В резултат на това умът на човека не може да му хване края. Сякаш някой тръгва да те помилва и докато прави това, ти удря и един шамар. След това започва отново да те милва и не знаеш какво всъщност става… Нашата епоха е много противоречива. Пророчествата, че хората ще нарекат светлината тъмнина и обратното, са точно за сега.
Сред този хаос обаче ние имаме котва. Тази котва е на небето и докато обикновените котви отиват на дъното, то нашата докосва Божия трон и ни крепи. Знаем на какво да се облегнем, към какво да се обърнем, на какво да вярваме и как да гледаме на живота. С какви очи да виждаме случващото се. Представи си например, че шофираш, или си у вас в стаята си и слушате радио. Само вие ли го слушате? Не, и другите също – в колите си, в магазини и т. н. При избор от толкова много радиостанции избираш една – църковната. Този избор свидетелства, че умът ти се върти в правилна посока. Знаеш накъде да погледнеш и къде да намериш. Това, че знаем посоката, е голямо благодеяние на Бога в нашия живот. Въпреки, че сме грешни, има едно пространство с чистота, което ни възражда. Въпреки, че сме лоши хора и деца, имаме един Баща. И нашата радост не е от това, че сме добрите деца – това би било фарисейство, лицемерие. Хубавото е, че имаме добър Баща, а не че ние сме добри деца.
Сред бурята на живота в кораба, който потъва и е в голяма опасност, всички бързат да се скрият, само едно дете на палубата си играе. Някой му вика: „Побързай да се скриеш, в голяма опасност сме, вълните ще ни залеят!” А то: „Аз не се страхувам – баща ми е капитанът на кораба, а и този кораб е минал и през други бури. Не се страхувам, защото баща ми е опитен.” Тази сигурност, тази топлина, това усещане, че душата ни е утешена близо до Бога, е много велико благодеяние. Да прославяме и да благодарим на Бога!
Гледам по новините как двама души започват да говорят и анализират някакъв проблем. Говорят, говорят и не стигат доникъде. Започват да се карат. Във всеки вечерен бюлетин на новините! Не знам дали сте си патили от това нещо – то уврежда и ума, и сърцето, и нервната система. Те са болни и ни разболяват и нас. Дори не знам дали те толкова се разболяват, защото те си вършат своята работа – те се показват, едва ли горят за това, което приказват. Доказателството е, че правят своето журналистическо предаване, а по-късно същите тези лица ги показват в други предавания да танцуват и се забавляват и гуляят. Ама не може в 8 ч. да говориш за война, да описваш убийства, кървища, разрушения и след два часа да си в друго предаване, да се забавляваш… Искам да кажа, че тези събития не са те докоснали. Защото, ако бяха, нямаше да си весел. Тази противоречивост и раздвоение – двама души да не могат да се разберат за нещо, а отгоре на всичко включват и хора от други студия и нещата стават още по-зле… Във всеки спорен въпрос, който се появи, е така. Не може да се стигне до края. Карат се, защото всеки иска да наложи своето мнение, да представи своето шоу и да впечатли аудиторията. Ако можем да опишем с една дума тази картина, това е огромният егоизъм, който е свойствен на всички. Голямото високомерие, че знаеш по-добре от другия. От тук произлизат враждебността, омразата един към друг. Изгубили сме общата координатна система, няма го общият ум, мнение, което да ни просветлява. Не съществува богоозареният ум, който просвещава и става това, което пише в Свещеното Писание – Бог ни е предал на извратен ум. Един ум, който не може да изпита и отличи доброто от злото.
В ума на днешния човек няма просветление, за да избира правилното за себе си. Затова и повечето хора, както казва свети Порфирий, са объркани души. Нещастни и измъчени в живота си люде! Не знаят какво искат, къде да отидат. А в същото време си мислят, че знаят всичко. Говорят с категоричен тон, а в действителност не знаят нищо.
Ако можех, бих искал да попитам тези основни, централни фигури, които регулират и задават тона в световен мащаб, или в Гърция, или в някой канал, един прост въпрос. Да се покажат един път в своя канал и да дадат отговора на този въпрос: Какъв човек искате да създадете и да формирате? Опишете ми го, или ми го покажете на снимка, не знам как… Какъв образец, какъв е идеалът? Да кажете: Аз имам мечта чрез моята политика да създам такъв и такъв човек. Как искаш да ме формираш чрез твоя канал, чрез твоите предавания?
Виж например Църквата – мога да кажа как тя гледа на този въпрос. Когато влезеш в храма, тя ти показва вътре икони. Запалваш свещ и умът ти веднага отива към светлината. След това се покланяш на една икона. Целуваш я и казваш, че е празникът на еди кой си светец, целуваш иконите на Господ и Богородица… Гледаш купола, мирише всичко на тамян. Църквата ти говори чрез всички тези неща и ти показва къде иска да те отведе. Как иска да те формира – като светец. Еталонът за Църквата е, че тя иска да те направи свят, Божи човек.
А ти, скъпа моя страна, и скъпа моя телевизия или списание, които ме заливате отвсякъде и постоянно и всеки ден ми даваш храна за ума в невероятно количество и честота – от петък до неделя… Буквално ме бомбардираш. Накъде ме водите? На църква отиваш, ако искаш. Докато телевизията пленява коварно в собствения ти дом. Започват от едно и стигат до… Някой ще каже: спри си телевизора, нали ти избираш. Да, добре, аз избирам, но не избирам сквернотата, мръсотията. Не съм включил телевизора със замисъла да видя това. Но всичко е преплетено с образи, идеи, които хранят моята фантазия и въображение. Даваш ми материал да мисля, от теб зависи как ще спя довечера. Завърташ нанякъде ума ми. Предал съм се и те питам, за да си направя сметката и да сме добри приятели: кажи ми къде искаш да ме отведеш, какъв човек искаш да ме направиш в крайна сметка? Някой може ли да ми каже това?
Гледайки телевизия, приемайки посланията на печата – някой от тях да каже, кой е техният идеал… Скъпи мои, вярвам, че ако се замислим над тези неща, ще достигнем до изключително много обезпокояващи заключения и резултати. Повечето хора избягват тези въпроси. Св. Йоан Лествичник нарича това благоразумие. Дяволът не се страхува от нищо толкова, както от благоразумието. Умът да сложи всичко на масата и да анализира нещата, да помисли малко в дълбочина – накъде води това и това? Къде ще завърши тази история? Като едно дете, което не беше чело уроците си дълго време и аз му казах: Седни малко, за да ти обясня докъде ще стигне тази история, както си я започнал. Сега е ноември – не четеш, става декември – отново не четеш и се радваш, защото още не си видял резултатите. Имаш своята радост, без да разбираш, че това има последствия и нещо те чака. Сега не четеш и нищо особено не се е променило в живота ти – още не разбираш, че съществува проблем. А аз искам де се погледнеш, да те отведа от ноември направо в юни. Ще кажеш – откъде да знаем какво ще стане до юни? Само ще ти припомня, че идват изпити, че това забавление, което те е обзело, този мързел, който имаш, в даден момент ще платиш цената за действията си. Не защото някой ще ти отмъсти, това ще е собственото ти „аз”. Защото сега оставяш твоя ум празен, не четеш и когато дойде време за изпити, няма да си подготвен. Ще имаш ниски оценки и ще те скъсат. Казвайки това, на детското лице се появи меланхолия, депресия и ми отговаря:
- Моля те, остави ме на мира. Не ми говори такива неприятни неща. Така си живея добре!
Ама как живееш добре?! В своето незнание, неведение? В своето безразличие и лъжа? Това е голямата грешка, която правим. Големият неуспех в нашия живот. Не мислим сериозно за реалността – не за да бъдем меланхолични, а да изпитаме скръб по Бога по един здрав начин, който води до покаяние, за да се променим. Тогава няма да съжаляваш постоянно, а животът ти ще се промени – ще живееш постоянно в радост. Умът ти ще поеме храна, ще се събудиш.
Едно дете ми каза веднъж:
- Преди да се запозная с Вас, бях изключително щастлив. Но откакто се запознахме, се чувствам изключително нещастен!
Попитах го:
- Сериозно?! Защо, детенцето ми? Кажи ми, да го изповядам, защото ако е така, това е мой грях.
- Когато не те познавах, бях спокоен. Живеех си живота – ходех където искам, ядях каквото искам, говорех с когото си искам, имах си моя нощен живот и връзки и забавление. Това, което ти наричаш грехове. Така си живеех много приятно. А когато се запознах с тебе и ми каза някои неща, имам кошмари, спя и мисля, че ще бъда съден. Казвам си – сега Бог ще ме накаже. Мисля за рая и ада. Обърка ме и ме смути!
- Виж, това, че идва някой и влага в твоя ум благото безпокойство, е хубаво, защото ти трябва да го имаш. Това не е зло. Както бяха написали анархистите по стените: „Щастието е незнанието на твоето нещастие.”
Мислиш ли, че си щастлив, защото не знаеш колко си нещастен всъщност? Живееш в света на лъжеусещанията. Дойде човек от църквата, една беседа, едно предаване, една книга, една мисъл – неща, които Бог може да ти прати от нищото и буквално „да раздвижи водата в езерото”, да те накара да се пробудиш. Тогава си казваш: Леле, как живея! Събуждаш се и виждаш своята грешка. Тогава пред теб се появява дилемата – ще направя ли нещо, за да променя своята грешка, или ще продължа пътя по старому? Понеже си се отдалечил от квартала на Бога и на Църквата и си поел по един път, в който си се загубил из пресечките, в този момент си казваш – как да намеря пътя обратно? Когато объркаш две-три улици, спомняш си някакво място като ориентир и се връщаш, когато обаче се загубиш сериозно, не знаеш вече как да се върнеш. Казваш си: “Като съм стигнал дотук, вече нищо не може да ме спаси. Не се промених нито преди 5 месеца, нито преди 5 дена, 5 години вече живея така… Как да се връщам отново там, откъде тръгнах? Каквото ще да става, не пречи.”
Кой ти мисли сега за тези неща? Но ще дойде „юни месец” за всеки човек поотделно – месецът на изпитите, когато човек ще види нещата очи в очи, ще влезе в директно съприкосновение с реалността на Бога, а не с нещо си, което другите казват. Всички други, които сега се правят на умни. Тези, които формират човешкото съзнание – и те ще застанат на колене пред Бога и Истината и никой няма да гледа другия, за да получи от него някаква помощ, а ще гледаме Бога. Това е истината.
Ти просто дойде при мен и аз те събудих леко от твоя дълбок сън. Живееш в лъжа и е трудно да се промениш. А да се променят трябва много неща. Тук, в моя квартал, когато стана земетресението през 1999 г., бяха построили един много хубав жилищен блок – кооперация. Но имаше проблем в основите. Когато стана земетресението, този блок се оказа негоден. Веднъж видях собственика му да стои отвън наскърбен и го съжалих. Усетих какво чувства той и изпитах състрадание. Колко жалко за човека - наистина е трагично. Ако бях на негово място, също бих се притеснявал и страдал, поради факта, че това, което съм градил толкова години, сега трябва да го съборя. Колко прекрасна къща, двуетажна, с красиви балкони, цветя и куче отпред… А сега всичко трябва да се събори! Докато постепенно осъзнаваше това, той се срина. Потопи се в меланхолия. Или трябваше да приеме становището на специалистите и да събори всичко, или да остане там и да чака да падне. Да плаче и да гледа как събарят всичко, което е построил върху погрешни основи… Дали ще претърпя този процес – което означава да приема голяма болка и терзание, но след това ще си представя надеждата, която ме очаква? И след две години на мястото на тази сграда ще имаш нова къща. Трябва да избереш, аз не ти поставям въпроса пред теб – той така или иначе стои. Така ще имаш нова къща. Е, разбира се, на този човек косата му малко побеля.
превод от гръцки
