За да станем по-силни, трябва да помним, че винаги ще ни дебнат неочаквани разочарования, беди, които внезапно ще ни връхлитат, препятствия, които не можем да предвидим, ще имаме и неочаквани радости, които ще ни въздигат на небесата като на криле, както и страдания, втурнали се в душите ни като буря… Страданията ще навеждат все по-ниско главите ни, но само с тяхната помощ можем да познаем истинския покой и да станем по-силни.

За спасение на душите ни е дадено едно божествено оръжие – молитвата, особено умната молитва, постът, постоянната изповед, причастяването с Божиите Дарове, четенето на словото Божие и аскетическите книги на светите отци; отричането от всичко, което разрушава нашата връзка с Бога, отдалечава нашите ум и сърце от Господа и от Неговата свята воля. Най-важното нещо си остава да помним смъртта (в манастирите, особено на Света гора, има монах със специално послушание, сутрин да обхожда всички килии на братята си с думите: „Добро утро, брате, помни, че всички ще умрем…“).

Затова аз не вярвам, че има човек, който да не познава своите възможностите и „слабостите си“!

Имаше един случай, в който един млад и неопитен монах беше паднал в тежък плътски грях. Благодатта го бе напуснала и той обзет от печал, бе изгубил надеждите си в Бога, беше се отчаял за спасението си, и изобщо за живота си… Бил изоставил молитвеното си правило, не знаел какво да прави, само стенел: „Христе, просвети ме!“ И решил да се изповяда на своя старец, да му разкрие скръбта си. Дошъл, изповядал се, разказал как изгубил надежда за своето спасение, как отчаянието го било стиснало подобно на менгеме…

- Според трудовете ти ще бъдат и плодовете ти – рекъл старецът и разказал на падналия монах такава история.

Един селянин имал нива. Тя се намирала далеч от дома му, и затова той съвсем я бил зарязал. Земята обраснала цяла в бурени. Извикал най-големия си син и му казал: „Иди, разчисти далечната ни нива, че то съвсем я забравихме“.

Синът се съгласил и на следващата сутрин оседлал магаренцето, взел инструментите си и дошъл на нивата. Но какво да види? Майко Божия! Вместо нива – едни непроходими храсталаци и бурени. Младежът изгубил всякакво желание за работа. Не, тази нива никога няма да може да бъде разчистена – казал си той, полегнал под сянката на едно дърво и от мъка заспал. Отчаянието го превзело. След като проспал целия ден, се върнал вкъщи.

- Е, какво стана – посрещнал го баща му – разчисти ли нивата?

- Не, татко – отвърнал сина – нищо не направих…

- Защо?

- Невъзможно беше. Там имаше такива бурени, такива плевели, треволяци… Не знаех как да я почна.

- И какво прави цял ден?

- Спах.

- Е, и как не те беше срам, голям човек си!? Мислех, че си по-умен… Иди утре пак и разчисти само едно малко парче, колкото ръста ти. Като го свършиш, тогава лягай и спи.

На следващия ден, преди още слънце да изгрее, момъкът вече въртял мотиката. За десетина минути разчистил една част от нивата, колкото ръста му. „Доброто начало е половината работа“ – гласи една стара пословица. Работата потръгнала, момъкът заработил усърдно, с желание. Изобщо забравил за отчаяние и униние! Вечерта, доволен, се върнал у дома.

- Как е работата? – попитал бащата сина си.

- Разчистих десет метра! – отвърнал той. – След няколко дена ще завърша с всичко!

- Виждаш ли – казал бащата – ако изгубим надежда, то отчаянието и скръбта като червеи ще ни изядат отвътре… няма да ни дадат и пръста си да помръднем.

И в действителност, след няколко дена нивата била напълно очистена от бурени.

- Разбра ли, какво ти казах? – обърнал се старецът към изпадналия в отчаяние монах.

- Разбрах, отче – отговорил той. – Длъжен съм да очиствам душата си. Но с какво да започна?

- Ти вече започна, брате. Изповедта е най-доброто начало. Господ ти прости греховете. Но това е Неговия дар, а сега ти си длъжен да принесеш нещо и от себе си.

- Разбира се, отче! – с разпаленост възкликнал младият монах. Какво трябва да направя сега?

- Започни полека-лека твоето монашеско правило – казал старецът. Казвай непрестанно: „Господи, помилуй!“. И… готви се за свето причастие.

Монахът погледнал с удивление стареца:

- Аз съм толкова грешен – и ще се причастя?

- Да, брате, скоро. Сега твоята главна задача е да убиеш демона на безнадежността и отчаянието!

- Тоест, отче, ти твърдиш, че аз мога да стана добър християнин и монах?

- Разбира се, братко. Това е така вярно, както и това, че с тебе сега се виждаме и разговаряме.

Тогава монахът паднал на земята и целунал краката на стареца. – Не знам как да ти благодаря, отче, – говорил той – ти ми подари Небето. Как само ми се върна надеждата и душата ми се изпълни с радост и светлина, отчаянието просто се изпари, сърцето ми е в Рая!

Светогорският отец завършил с цитат от Свещеното Писание:

„Надяващите се на Господа ще се обновят със сила – ще издигнат криле, като орли, ще полетят – и няма да се изморят, ще тръгнат – и няма да изгубят сили ( Ис. 40:31 ).

Източник: Православие. ру

Близки теми:

Не унивай Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствия Самотата е ад За да унива унинието Няма униние, има егоизъм

- Как да не се предадеш, да не изпаднеш в депресия от нарастващите предизвикателства на времето и невъзможността да им отговориш? Как съвременният човек да не се побърка от постоянния натиск?

- На езика на светите отци депресията се нарича униние. Тъгата е разновидност на унинието. Тя може да бъде светла – носеща радост, полезна, когато човек тъгува заради своите грехове, лоши постъпки – в резултат на нея се появява покаянието. Но има и неразумна тъга – когато човек е изгубил нещо (например, положението, което е заемал) или е загубил близки хора – и затова тъгува и се тревожи твърде много. Ако той не пресече веднага тази страст, следва хроничната ѝ форма – унинието, когато целият живот става мъка: всичко изглежда сиво и дори това, което преди е носело утеха – музиката, приятелите, не е способно да го зарадва.

- Това е опасно състояние, защото намирайки се в него, човек върши много глупости – понякога непоправими.

- И най- страшното е, че той предава това състояние и на другите. Без да искаме, ние се заразяваме с лоши неща един от друг. А когато се намираме сред радостни хора, ставаме весели, ставаме оптимисти.

Важно е да го разбираме и да не задържаме тази страст в себе си, защото тя не само оказва влияние върху нашето настроение, а ни разрушава физически отвътре. В резултат на унинието се появяват различни болести, нарушават се отношенията с близките. Освен това униващият човек трудно се настройва на вълните на молитвата.

Това е една от най-коварните страсти. Тя може да се появява и без видими причини. Например, започва да измъчва някои хора с еднообразие и да подтиква към всевъзможни развлечения. В резултат човек губи много скъпоценно време напразно, вместо да се заеме с полезен труд. Особено това се наблюдава сега, когато активно се разпространява интернетът и свързаните с него неограничени възможности. Ако човек няма вяра и страх Божий, той губи не само много време, но и директно, често без да осъзнава това, разрушава себе си, като влиза в нецеломъдрени сайтове. А ако в това блато попадне един християнин, той може напълно да забрави за своето християнско призвание, за отговорността си пред Бога, и да погуби себе си.

- Кои са първите признаци на унинието? Апатията, липсата на интерес към живота, към хубавото… Как да не пропуснем самото начало на болестта?

- Обикновено хората, изпаднали в униние, казват:”Всичко е лошо,всичко е безнадеждно, навсякъде са само крадци и лъжци”. Това са първите признаци.

Свети пророк и псалмопевец  Давид също пише в един псалом, че всичко е лошо, че не вижда нито един праведник наоколо: Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро (Пс. 13). Но Давид е разсъждавал така не поради униние, а защото в светлината на Божественото е виждал несъвършенството на околните. Той е гледал „ отгоре ‘’, а ние се опитваме да гледаме на света „ отдолу ‘’, от кулата на болестното ни състояние, на душевното късогледство.

- Нима, когато всичко е лошо, проблемите са само в човека? Този, който в сърцето си има небе, вижда всичко по-различно, безоблачно. Но когато се редуват неприятности, проблеми в работата, с децата… Това е повод  да се разстроиш.

- Почти няма човек, който да не се разстрои в такава ситуация. Но е важно веднага да събереш сили, да се концентрираш, за да преодолееш това изкушение.

- Как?

- Ние, християните, имаме най-надеждното средство за всички проблеми – това е молитвата. Дори ако в състояние на тъга и униние изобщо не искаме да се молим, много е важно да накараме себе си  да го направим. Дори въпреки себе си.

- Дори едно „ Господи, помилуй”, ако не можем повече?

- Разбира се. Освен това, ако не искаш сам да се молиш, поне помоли за това други хора. И тогава постепенно състоянието на униние ще премине. Има такава народна поговорка: „Молитвата и трудът всичко ще преодолеят” (Молитва и труд все перетрут” –рус.). Освен молитвата, е важно да накараме себе си да извършваме някаква полезна дейност. Унинието обикновено се засилва тогава, когато човек не е зает с нищо. Не случайно преподобни Йоан Лествичник поставя знак за равенство между унинието и леността.

- Какво се случва по време на молитвата?

- Човек възстановява загубената връзка с Източника на живота – Бога, Който е благодат, любов, радост. И тогава, каквито и скърби да връхлитат върху него, дори и най-тежки, на смъртно легло, вярата и молитвата му помагат не само да не губи бодростта на духа, а дори да се радва.

източник: списание “Амвон” храм св. Атанасий гр. Варна

Близки теми:

Духовни опасности Егоистът не понася да чака Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола Спомени за стареца Тихон За да унива унинието

Из „обичайното” по време на изповед, по-точно – когато вече е свършила:

- Защо сте натъжен? Унивате ли?

- Унивам, отче. Силно.

- Защо така?

- Като че ли няма нищо страшно, но обстоятелствата са такива…! В работата не се получава това, което искам да направя. Имам чувството, че строя, но някаква зла сила разрушава всичко. Вкъщи постоянно се караме за глупости, измъчих се. Здравето също не е много добре, трябва да започна да спортувам, но все не мога да се организирам.

- Много сте потиснат… Трябва да се постараете по-скоро да излезете от това състояние.

- Опитвам се! Постоянно се чудя как да оправя нещата в работата, как да си подобря отношенията с жена си, как да намеря време за спорт… Но ще стане, ще го направя!

Без всякакво съмнение унинието е една от най-страшните и разрушителни болести на човешката душа. Ако другите страсти, овладявайки човека, го карат да желае нещо, да се стреми към нещо, активизират различни процеси, то унинието, без да спира действието на тези страсти, постепенно довежда човека до пълно парализиране. Който е попаднал под негово влияние, прилича на цвете, покрито с непроницаем капак, лишено от светлина, въздух и вода, съхнещо и вехнещо.

И странна работа: въпреки безсилието, опустошението, предизвикано от унинието, униващият човек често много и тежко съгрешава. И от греховете, тяхната тежест и помислите за посмъртно наказание унива още повече. И така обикаля в този затворен, страшен кръг, без да знае, как да излезе и да се освободи от него.

При това една от главните грешки, колкото и странно да звучи, е точно този, споменат по-горе стремеж „да променя всичко”, по-точно – виждането на панацеята в това: с „промяната на всичко” – онова, което го кара да унива, човек свързва и промяната на своето душевно състояние. Изглежда логично. Но…

Какво да правим, когато не можем да променим външните обстоятелства? Ако полагаш всички възможни усилия, търсиш решения, дори молиш за помощ тези, които могат да помогнат, и се молиш, разбира се, а всичко остава по-старому? Или още по-лошо – ситуацията изобщо, по никакъв начин не зависи от теб. Какво тогава? Да продължаваш да униваш, като преуспяваш „в злото”?

Струва ми се, не, това не е правилно. Всички сили трябва да се вложат не толкова в „решаването на проблема”, а преди всичко в борбата с унинието. Победата над него – това е първостепенната задача! Тогава ще се появят сили и за всичко останало.

Лесно е да се каже, но не е лесно да се направи? Безусловно, както и всичко, което се отнася към нашето спасение. Царството Божие как се взима? Със сила. „И насилници го грабят” (Мат. 11:12). Човек може да няма сили да промени обстоятелствата, но винаги може да промени своето отношение към тях. Преподобни Антоний Велики казва: „Нека това, което ти причинява скръб, стане източник на радост.” Звучи чудновато, загадъчно, парадоксално, нали? Сигурно… Но християнският поглед върху живота нерядко изглежда парадоксален за страничния човек. А същността тук е именно в християнския поглед.

Болен си и болестта не те напуска? Но нали Господ ти я изпратил, за да се усъвършенстваш в търпението, да преуспееш в християнското мъжество. Нима тази мисъл не е способна да те утеши? Притесняват те неблагонамерени хора, обиждат те, досаждат ти, преследват те за нищо? Но нима чрез това ти не ставаш по-близък на Онзи, с Когото са постъпвали по същия начин, а после – дори Го разпънали? Не ти върви в някаква работа, ти се мъчиш, но нищо не излиза? А не ти ли е хрумвало, че Господ по някаква особена причина не ти помага, а, напротив, те възпрепятства, защото в края на краищата тази работа ще донесе вреда, а не полза? Ти се трудиш, подвизаваш се, за да се научиш да преодоляваш изкушения, да водиш истински, приличен християнски живот, но все падаш и падаш? И те боли, и изпитваш горчивина? Но помисли: Господ вижда и труда ти, и ревността ти, но допуска тези падения, за да… се смириш, защото иска да те научи на най-важната и най-високата добродетел.

Победата над унинието е винаги дело на вярата. Нейна проява, свидетелство за нея. При това не е задължително вярата да е силна, велика – нека да е само колкото синапено зърно, нека просто я има. Духът на унинието се стреми да я умъртви, да отнеме от нас този дар, защото знае силата му. Не трябва да му отстъпваме по никакъв начин!

Трябва да представим всичко най-светло, най-радостно пред взора на нашия разум, да го въведем в тъмнината на сърцето си: случаите на Божията помощ, примерите на Неговата милост към нас; мисълта за това, че не винаги сме били толкова неуспешни, колкото сега; увереността, че и ние ще видим светлина в тунела. И задължително да благодарим на Бога – за всичко! Дори ако сърцето ни не откликва, да благодарим просто с уста. И още – да правим всичко обратно на унинието, обратно на това, което иска то. И задължително самото то ще започне да унива и ще избяга. Дори няма да забележим как.

Източник: Православие ру

Близки теми:

Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствия Самотата е ад За коварната страст, която може да те побърка За самотата и гордостта Кога възниква депресията

Живеем в трудна епоха, в която не виждаме ясно Божията воля. Тя обаче съществува, тоест има едно движение, което, ако го направиш, след това ще кажеш: “Победих!” Едно успешно движение, но не го знаеш, защото умът ти е помрачен, твоята мисъл е объркана, имаш твоите желания, искания, пристрастявания, фиксации и Бог какво да направи? Как да вложи Своята воля в ума ти и да я засади, след като си засадил толкова много твои неща? Умът ти трябва да се очисти от това, което искаш свръхмерно, да се очисти пейзажът, за да види Бог чиста нивата и да отиде и да засади Своето цвете. И да ти каже: “Аз искам едно, простота искам. Ако направиш така, ще се спасиш.” Ние обаче не искаме да изслушаме Бога, искаме си нашето, да я оплескаме, а след това казваме: “Защо Бог ме остави да се забъркам така?” Ама сега ли се сети за Бога? Създаде 500 проблема, сам ги решава, егоистично: „Така искам, сега искам, настоявам!” И сега Бог ти е виновен? Сега се караш с Бога? Построил си жилищния блок до 5-ия етаж и сега казваш: “Защо Бог позволи и къщата ми пада от земетресение?” Ама почакай –  когато поставяше основите, спомни ли си за Бога? Когато тръгваше в началото, спомни ли са за Бога? Сега ли се сети? Ах, как всичко оплескваш в живота си и след това нямаш смирението да кажеш: “Боже мой, как го направих така, какъв човек съм!…”  А се караш с Бога, прехвърляш отново топката, какво е това нещо? Не можеш да признаеш вината си. Видя ли, не издържаш вината, но трябва. Съществува болка, съществува и избавителна вина, както се казва в една книга за Достоевски – „Избавителната сила на болката в съчиненията на Достоевски”, т.е. да признаеш, че си направил грешки. И когато ги признаеш, ще се смириш.  И когато се смириш, ще поплачеш, а когато поплачеш, какво ще стане? Ще стане това, което става, когато вали -  когато вали, се очиства пейзажът, излизаш на терасата и виждаш пълната със смог Атина чиста и казваш: “Леле, виждам Егина! Как стана така?” Валя дъжд. Голям дъжд.

И когато падне голям дъжд, душата се очиства. Дъждът за душата са сълзите, тоест имаме още път да извървим, за да намерим Божията воля. Трябва да си потрошим главата – за съжаление така става при мнозина, които не разбират, трябва да си потрошим главата, да се смирим, да се поправим, да заплачем, да се покаем, да отидем да се изповядаме и след това да се очисти пейзажът и да видиш  Божията воля. Бог не е виновен, че не виждаш чисто. Съществува Божията воля, тя е много проста. Това, което Господ казва: това прави и ще живееш и ще бъдеш щастлив. Какво да правя? Толкова просто нещо? Да, толкова просто, но ти просто не навеждаш главата си, защото искаш да си вършиш твоето, объркваш се, замайваш се. Просто е. Я си представи твоята глава и мозък – как мозъкът да разбере целия живот, как да реши проблемите, лесно ли е да решиш сам проблема? Ти си замаян и нямаш ясна преценка.

В едно интервю един човек, който в миналото имал нечист дух в себе си, а след това се очистил напълно чрез молитвата на Църквата, заклинателните молитви, св. Причастие и Изповедта, го попитаха: “Как се чувстваш сега?” И той каза – чувствам се така, сякаш облак изчезна от моята глава, от ума ми. Главата ми се очисти. Това е. Когато се очисти главата ти, ще гледаш Бога и ще Го виждаш. Ще отправиш молитва и ще чуеш какво? Неговия отговор, това, което казва. Бог има уста, говори, има уши, слуша, това се казва в Давидовите псалми. Четете Псалтира, много е хубав! В него се казва: нима е възможно Този, Който е създал ушите, да не чува? След като ни е дал уши, Той няма ли? Този, Който ни е дал словото, Сам няма ли слово да ни говори?  Този, Който е дал очите, няма ли очи да ни види? Сега говорим антропоморфично за Бога, но имаме предвид, че Бог не отсъства от нашия живот, просто ние сме глухи, не виждаме ясно, не чуваме правилно, не можем да видим Неговите уста какво говорят, не разбираме. Защото говорим на друг език, не говорим езика на смирението, на простотата, на разумния живот, на скромния живот, на смирения живот. Животът ни е изключително сложен, объркан, болен. Как Бог да се побере  в тези неща?

Бог е толкова несложен, чист, прозрачен, смирен, но умът ти малко да се обърка и губиш Бога. Нужна е голяма простота. Затова старецът Паисий много пъти казвал на хората това нещо – че не можете да ме разберете, говоря ви и не ме разбирате, умът ви е объркан. Един юнак му казал: не е нужно да ми казваш какво да правя, ти ли ще ми кажеш каква е моята воля, сам ще я намеря! Намери я! Можеш ли? Дано можеш. Можеш ли? Да, ще правя каквото аз съм си намислил! Но това, което си намислил, невинаги е полезното за теб – ти може да мислиш, че е нещо добро, а накрая да се окаже нещо зло. Юнакът си тръгнал с неговата компания, но малко по-надолу се загубили по пътя, върнали се обратно при стареца и му казали: “Отче, отиваме към Иверския манастир, ние сме същите, които дойдохме преди малко. Покажи ни пътя!” „Бре, юнаци, вие знаете всичко! Защо питате?” Е, не знаем. И той им казал: “Ако не можеш да намериш къде се намира един манастир, който е на Света Гора, как ще видиш ясно живота си, как ще намериш решение в живота си, където има толкова много проблеми, затруднения, дилеми, въпросителни – не знаеш дали да тръгнеш напред или назад, да стъпиш или да отстъпиш. Видяхте ли? В живота трябва да се научим да питаме.” Така казал старецът Паисий: да се научим да се смиряваме, да навеждаме глава, да се научим да поставяме нашия ум до ума на духовника, до ума на Христос, на Църквата, който е ум на свети хора, който управлява вече хиляди години.

Да се научиш да се смиряваш и да казваш: кажи ми мнението си, отче! Свещеникът не е непогрешим, той не е пророк, ако има някой харизма от Бога, това е друго. Когато един човек има благодатни дарове от Бога, това е друго, но един духовник ще ти каже своето мнение, ще отправи своята молитва, Бог и теб ще те просветли, не си ли кръстен, детенцето ми? Извинявай, на некръстени ли говоря? Не си ли кръстен? Не си ли приел Господа в себе си, не се ли казва: „Всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте”? Нямаш ли в себе си благодатта на Светия Дух?  Не се ли причастяваш? Не се молиш? Добре, следователно и ти не си лишен от благодатта на Светия Дух и Бог ще те просветли, ще ти помогне. Ще попиташ и твоя духовник, ще попиташ и жена си, ще се помолиш, Бог ще ти покаже определени събития в живота и  ще намериш решение на твоите проблеми, дилеми  и въпроси. Само смирение да имаш и Бог ще премахне твоята дилема, това е толкова просто за Него. За Него е много  просто да ти каже какво трябва да правиш. Бог вижда много далеч, тоест ти се подготвяш да купиш една къща и се питаш дали трябва да го направиш, или не. Е, сега, когато говорим, Бог знае дали след 15 години този дом ще се окаже за добро за теб, или изборът ти няма да е удачен. Той го вижда, толкова е лесно да ти каже какво вижда, да ти каже: “Детето Ми, Аз, Който виждам, ти казвам – не напредвай!” Или – напредни! И чувстваш  духовно известие, вътрешна убеденост и напредваш, и не ходиш, клатушкайки се, а казваш: “Това и това ще направя!” И то се оказва за добро.

Всички неща са взаимосвързани и животът ни би бил толкова прост, отморен – ако имахме добра връзка с Бога, тогава бихме разбирали всичко много лесно и просто. Нямаше да ни терзае този живот, щяхме да знаем кога да спрем, кога да говорим, кога да ударим плесница на нашето дете, кога да не му дадем нищо, кога да му дадем целувка. Помисли си детето да ти каже: „Пуших!”, а ти вместо да го удариш, да го погалиш и след това да го видиш, че плаче и ти казва: „Как ме обичаш толкова много? И как ти, който се гневиш, днес ме целуваш? Мене, който ти казвам моя грях – пуша!” Пример ти давам, откъде да знаеш как да кажеш това, откъде да вземеш силата, озарението, да знаеш кога да удариш плесница, кога да целунеш, кога да не говориш, кога да се направиш на невидял, както казва другият – направи се, че не разбираш. Не говори постоянно, остави го, бре, детето ми! И да знаеш  кога да кажеш: „Ела тук! Какво правиш?!…” Но ако е от Бога, няма да стане кавга, а ще го приеме, ще ти каже – извинявай, имаш право, удари ме още веднъж!

Търсим една дума, не че решаваме кръстословици от църковен тип, защото църковният живот не е кръстословица, където трябва да намерим думите, а трябва да намерим опитното преживяване. И тъй, коя е думата, която търсим? Липсва ни разсъдителност. Това е думата и това означава да знам какво ще кажа, кога ще го кажа, как ще го кажа, колко ще го кажа. И къде е границата, когато казваме: “Стига вече! Изприщи ме! Не ме замайвай постоянно! Спри и не пий! Стига вече!” Това е разсъдителността, която ни липсва. Например, твоята съпруга ти казва: толкова дни не прояви любов към мен! Значи ти си нямал разсъдителността, жена ти не е почувствала твоята обич, нежност и любов и не я показваш, нямаш разсъдителността да разбереш, че ѝ липсва любов, нежност и топлина. Защото, за да имаш разсъдителност, трябва да имаш любов. И за да имаш любов, трябва да си човек, изпитал болка, а за да си такъв, трябва да си истинен, автентичен, трябва да третираш правилно проблемите на епохата, на живота, които Господ ти дава – твоето всекидневие. Виждате как едното се преплита с другото – болка, смирение, сълзи, молитва, любов, разсъдителност, всичко се преплита. Следователно, какво правим? Това правим – слушаме малко думи.

Добре, днес се отклоних малко, но беше една малка стъпка, за да може  душата ти да се закваси, малко оттук, малко оттам,  ще се помолиш, ще отидеш на църква – това не е нещо отделно, не е само лъжичката от сребърния сервиз, внимавай! Църквата не означава само лъжичката, върху която има  някаква гравюра, а всичко е в комплект, ще вземеш целия сервиз, ще живееш в Църквата, за да преживееш всичко в нея. Някой обаче казва:”Направиха ми магия и идвам в Църквата! Избавих се, тръгвам си, хайде, чао! Ще започна пак стария си живот!” Господ не иска това, това не е Христов живот, това не е ерос, любов, а експлоатация и користолюбие. Трябва да бъдеш благороден, да живееш в Христос и да казваш: “Господи, за Теб и с Теб ще живея!” Както ми писа един ден: “За малко почувствах Христос в живота си, а след това Го вложих много силно в мен!” Колко хубав израз – да вложиш силно Христос в живота си, да вложиш целия си живот в Христос, да засадиш живота си в сърцето на Христос. Я си представи твоят живот да бъде засаден в Христовото сърце – и това е ставало, когато си бил кръстен, това е станало, засадихме се и влязохме в Святото Тяло Господне… Ти си  част от Тялото Христово. Ако разбереш това, ще се подлудиш, а именно, че твоят живот е в Неговия живот. Решението на твоя проблем е вътре в Христос, Той мисли за него, занимава се с него. Дай живота си на Христос, целия си живот, дай детето си на Христос, мъжа си, жена си, работата си. Влез в Христос, постави Христос в себе си и направи всичко Христос!

Не знам дали разбираш това, което ти казвам. Ако не го разбираш, не прéчи, в даден момент ще разбереш. И ако не разбираш с ума си – може да го живееш и да не го разбираш, има много хора, които живеят Христос и не разбират това, което казваме, т.е. като думи и формулировки, но имат опитно смирение, но не знаят да говорят за смирение, какво е това и как се обяснява. Те обаче живеят смирението. Някой друг ги ощетява, а те не го съдят, хули ги и те се смиряват, молят се, обичат го, прощават му, обаждат му се по телефона и му казват: за много години! Този, който преди няколко дена ги е наругал. Видя ли, не знаят смирението, а го живеят и не слагат табелата, която ние слагаме и казваме: аз съм християнин! Те са християни и не го знаят. Това не е ли хубаво? То какво показва?  Показва, че Христос е излязъл по улиците и събира хората. Това показва. Разбра ли го? Много е хубаво. Защото аз не излизам по пътищата да събирам хората, аз съм изряден поп. Не знам дали ти излизаш по пътищата да събираш хората, но Христос, Който не е „изряден”, нашият Господ е смирен, свят,  благороден по етос. И именно това Негово благородство го кара да не се чувства неприятно, ходейки по пътищата на нашия живот, замърсявайки нозете Си в прахта на света и да отива по домовете на грешниците, на злите, на нямащите връзка с Бога и да обича всички тях, да влиза там, където аз не влизам, за да не се замърся. Там, където ти не влизаш, защото си благоприличен, добър – там обаче влиза Христос. Колко хубаво нещо! За Господ е много хубаво, за нас е срам, защото ние сме Христовите ръце, ние не би трябвало да оставим нито един човек без връзка с Бога, нашият живот наистина да бъде християнски, да накараме другите да се замислят и да ни кажат: “Бре, приятелю, какъв си такъв? Какво имам? Какъв съм? Колко хубав човек си станал!” И когато говориш и му кажеш твоята тайна – то по-скоро не е нужно да му я казваш, а той да я вижда, разбира я и те пита: “Да не би да си църковен човек?” Той го усеща. Не е нужно да го казваш, на челото ти пише „Иисусе мой, обичам Те!” И братът, който те гледа, чувства това.

Сега аз говоря и ти питаш какво правим? Ти правиш, защото си на въртележката на живота и страдаш, и търчиш, имаш твоите мъки, видял си изследванията и са ти открили някаква болест, отиваш в болницата, или са ти правили операции, или имаш твоите деца… Колко деца имаш? Много – 4-5. Има много майки, които живеят това, което казваме и имат Христос в своето сърце, в своето всекидневие, в живота си. И ти също вземаш Христовия кръст и чувстваш Господ в своето безчадие, защото нямаш дете, но това какво е? Не е ли за Господа? Не проявяваш ли търпение заради Господа? Той не те ли държи и по този начин да имаш сили да издържаш и да кажеш: “Господи мой, заради любовта към Теб приемам това, което ми дадеш Ти, обичам Те! Само ми дай търпение!”

И тъй, винаги ходи на църква, защото там е Този, за Когото ти говоря сега. Там е Христос – в който и храм да отидеш, с врявата, с микрофоните, в който и да е храм, Христос съществува в св. Литургия. Ходи, дори и нищо да не разбираш, не прéчи. Господ ще те доближи по тайнствен начин, ще схванеш някоя дума, ще стане нещо в твоето сърце – с Църквата, с молитвата, с Акатиста към Света Богородица, с непрестанната молитва „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!”

Усмихнете се, заразно е! Ако нямате желание да се усмихнете, погледнете някоя икона на Света Богородица, целунете нейната ръка, нозете на Господа и се усмихнете след това. Защото, когато казваш: „Радвай се, Невесто неневестна!”, тя ти дава радост и ти казва: „Радвай се и ти, детето ми!” Ти ѝ казваш: “Аз съм грешен, Пресвета Богородице! Как да се усмихна?” А тя ти казва: “Радвай се и ти, детето ми, защото Аз съм Тази, чрез Която дойде избавлението в света, Която умолява праведния Съдия и чрез Която се опрощават съгрешенията на мнозина!” и всичко друго, което се казва в Богородичния Акатист. Прочетете го, за да си доставите радост!

превод от гръцки

Близки теми:

Как да ходя на църква? Християните на комфорта Котва на небето Новата епоха не иска да ни каже истината Лудостта на нашето време

За вярващия човек всичко е възможно. Тези от нас, на които е нужно мъжество за предстоящата борба, трябва по-дълбоко да се утвърждават във вярата. Тя е източник на мъжество, който я укрепява на свой ред.

Има смисъл подробно да разгледаме какво е мъжество, тъй като то е нашата сила за действие. Вярвайки в бъдещото си възстановяване и безсмъртие, ние освен това със самия си подвиг трябва да изповядаме тази своя вяра.

В трудните житейски моменти, когато страдаме от собственото си безсилие или изпитваме смущения, или сме подложени на нападките на сатаната, който воюва с нас непрестанно, единственото оръжие и помощ, което ни остава, е мъжеството. Като резултат от нашите лични усилия, то ни подтиква към битка и бодърстване.

Ние вярваме, че не сме сами, а с Бога, Който ни е призвал във войнството Си. По собствена воля ние сме взели решение да Му се подчиняваме, считайки подчинението за свое задължение и осъществявайки го на практика. Оръжие на волята и нейна движеща сила са ревността по Бога и мъжеството.

Знаейки това, дяволът се опитва да ги парализира, изваждайки на преден план нашите простъпки и прегрешения. Той изобличава престъпленията на човека и го плаши, като „съдия”: „Ето! Ти си престъпник! Отново стана предател! Ти за нищо не си способен! За какво ти е да предприемаш всички тези усилия, щом нищо не можеш да постигнеш?”

С целият този омагьосан кръг дяволското коварство предизвиква, особено у неопитните, упадък на силите и води до бездействие. Поради това християнинът трябва да бъде много внимателен, за да не попадне в мрежата на сатаната – „обвинител” и да не погуби целия си труд, съгласявайки се с вероломните предложения на дявола.

По силата на това, че подвигът на покаянието е разнообразен и препятствията са многобройни, е напълно естествено християнинът да пада, тъй като и страстите, и привичките все още живеят в него и напомнят за себе си. В тази ситуация дяволът представя Бога като страшен съдия, призоваващ пристъпилия заповедта към отговор. И в последния, като на отстъпник, в когото вече няма предишното дръзновение, ръцете се отпускат и той губи своето мъжество и ревност по Бога.

Нашите богоносни отци, които добре са се подвизавали и са се увенчавали, ни учат на опита, с който са съкрушавали коварството на сатаната и са отбивали неговите нападения. Ние вече не мислим за Бога като за страшен съдия, какъвто навярно се опитва да ни го представи врагът, но виждаме в Него своя Отец и отговаряме на лъжеца така: „Махни се от мен, сатана! Аз нямам нужда от съдия! Пред Бога съм съгрешил и на Бога, Който заради мен стана човек и мен осинови, а теб отхвърли, ще дам отговор. Никога няма да се побоя от моя Отец, няма да се отрека от Него и да Го предам. Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствие. Но твоето коварство Бог обезсилил с благодатта Си, а мен ще награди, тъй като за това ме е и предназначил.”

С тези думи ние показваме как трябва християнинът да воюва и да не се предава, дори и да му се случи да падне или да се отклони от пътя.

Краят на покаянието е по благодат, а не по нашите заслуги. То е единение с Бог Отец и обожение, както го описва нашият Господ: Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Йоан 17:21) желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Йоан 17:24).

Първата, най-ниска степен на покаянието е, когато каещият се колкото и да се е предавал на нерадение, пази правата вяра в Бога и не се отрича от християнското изповедание. Това, че той пази и не се отрича от изповядването на Христа, означава, че пребивава в състояние на покаяние и е сред каещите се. Бог, по Своята благодат пребивава в него, очаквайки неговото пробуждане от тъмата на отчаянието.

Това състояние се счита от Божието милосърдие за изповедание на вярата и по такъв начин Бог, Който изисква обръщането на болните и немощните, ще го издигне, тъй като той до края не е предал покаянието.

Нашето спасение не е сделка, а въпрос на вяра и на изповядване на Този, Който даром спасява ония, които вярват в Него и очакват Неговото неизречено състрадание и човеколюбие.

Източник: “Атонски беседи” -Зографски манастир

Близки теми:

Самотата е ад За да унива унинието За коварната страст, която може да те побърка Хората са затворили прозорците към Рая Как да превъзмогваме отчаянието

- Какъв е най-краткия път за излизане от депресията на член от семейството?

- Най-краткият път за излизане от депресията – това не е проста задача, защото всяка депресия си има своя причина и във всеки случай се изисква специфичен подход. Най-краткият път, разбира се, е обичащият те човек до теб. Ако човекът, който се намира в депресия почувства, че вие го обичате, то вие наполовина сте го спасили. Затова, ако можете, проявявайте любов към униващия човек. Това е ваш християнски дълг.

После идва и молитвата, изповедта, а може би и финансова помощ, ако човекът е в нужда. и т. н. Преди всичко хората униват от недостатък на любов. Разбира се, може да се каже, че теб те обича Бог, но в състояние на униние, като правило хората са с каменни сърца, вярата им е слаба и те не чувстват Божията любов. На тях им е нужна човешка обич, за да могат да се сгреят. Понякога тази любов е нужно да бъде изразена не толкова с думи, колкото с конкретни постъпки. Да се посети, да се помогне с нещо, ако трябва и да се даде нещо. Просто да сте до човека няколко дена. Тогава хората се успокояват и чак тогава може да им се каже за Бога, да се доведат в храма, заедно да се помолите.

Най-краткият път за преодоляване на депресията е любящият човек.

Близки теми:

За децата в храма За въздържанието при съпрузите, когато единият е невярващ Децата се молят така, както се моли тяхната майка За семейния портфейл Разговор с децата за влечението към другия пол

Не унивай, когато адски облаци, един от друг по-мрачни, надвиснат над душата ти, когато адска злоба, завист, съмнение, противене и други връхлетят душата ти. Твърдо знай, че появата на тези мрачни облаци на мисления хоризонт е неизбежна, но не се наблюдава винаги и не е продължителна, както е в природата със струпването на мрачни облаци на небето – ще се понесат, пък ще отминат, и мислената атмосфера на душата отново ще се проясни. В природата е необходимо да има облаци на небето и помръкване на дневната светлина, но тези облаци са непостоянни, скоро отминават и след тях отново грейва светлина, слънчева светлина, и при това с нова сила.

И Божиите светии са били обземани от дяволско отчаяние и униние. А какво да кажем за нас, грешните? О, врагът често ни уязвява със сърдечна подтиснатост, угнетеност и жестоко униние! Нужно е постоянно да се обръщаме към Господа и да бъдем с Него всяка минута, за да не ни обземе вражеска подтиснатост и униние. Има и още едно средство да се избавим от вражеското униние – просторният път на света – само се отдай на удоволствията на света и унинието ще те напусне, поне докато траят удоволствията, а после ще те повлече към тези удоволствия и те ще станат за теб потребност, ще намираш в тях и единствено в тях отрада и веселие. Но Бог да пази всеки християнин от това, да се избави чрез такова средство от дяволското униние. По-добре да вървим по тесния път, да търпим униние и често да търсим помощ и избавление от Господа Иисуса Христа, веселящ трудещите се заради Него над спасението си, отколкото да слезем на просторния и гладък път на света и там с удоволствията на плътта да си купим свобода от духа на унинието. Чрез духа на унинието врагът е прогонил мнозина от тесния и спасителен път на широкия и гладък, но гибелен път.

Из “Моят живот в Христа” изд. манастир Св. Вмчк. Георги Зограф, 2012 г.

Близки теми:

Няма униние, има егоизъм Ако литургията престане – слънцето ще помръкне и земята ще спре да дава своя плод Дивно е Твоето всемогъщество, Господи! За коварната страст, която може да те побърка За надеждата и отчаянието