„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

Обикнете Христос!

Юни 18, 2019 in Беседи, Начална страница

– Благодарим Ви, Владико, че Вие обгръщате със своята любов не само духовните си чеда в Кипър, но и нас, руснаците. Ние Ви обичаме много.

– За мен няма кипърци или руснаци, всички ние сме братя.

– Ритъмът на живот в Москва е стремителен, ние непрекъснато тичаме на някъде и дори Църквата е само част от нашето разписание. Малко получаваме за душата си. Вашите чеда и в света живеят истински духовен живот. Те казват, че Вие сте донесли на Кипър духа на атонското старчество, в този дух сте възстановили манастирите „Махерас”, „Св. Ираклидий”, „Месопотамос”, чрез него сте увлекли след себе си студентите, когато преди около 15 години сте започнали да беседвате с тях в Университета. Какъв опит изнесохте от Света Гора?


– Аз, дъще моя, не съм направил нищо особено. Господ върши Своите дела. Ние сме негодни раби, които не са направили нищо полезно. Не трябва да говорим за делата си. Бог може да изпълни всичко и без нас. Светогорските отци, светците от наши дни, не правеха разлика между това къде живее човек, а как живее той.

Не е важно дали живея на Света Гора, в Русия, на Кипър или в Америка. Важно е как живея! Може да живея нерадиво и на Света Гора! И да претърпя неуспех. А може да живея в Ню-Йорк и да стана светец. Или в Москва и да стана светец. Може да живея в „Махерас” и да си остана грешник. Значение имат начинът на живот и Църквата. Тя е кораб на спасение. Света Гора е толкова скъпоценна, защото принадлежи на Църквата. Манастирите са скъпоценни, защото и те са част от Църквата, където са светите Таинства, където са християнският подвиг и духовните отци, които ни помагат да живеем духовен живот, там е човешкото спасение.

Църквата е корабът на спасението. Не манастирът, Не Света Гора. Не пустинята. Църквата! Църквата спасява всеки човек.

По същество няма разлика между монаха и мирянина. Външно, да, има, но това е само външният образ. Различни са условията на живот на монаха и на женения човек, но в същност техният път е един, защото Христос желае нашето сърце. И сърцето на монаха, и сърцето на мирянина. И на клирика, и на обикновения човек, и на женения, и на неженения. Всички те трябва да възлюбят Христа. А този, който е възлюбил Христа, се обрича Нему в сърцето си. Няма значение къде е и кой е. Разбира се на монасите им е по-леко, те имат безмълвие, послушание, безгрижие…

– …богослужения, молитва …

– Богослужения, молитва. И това е голяма помощ. Но Църквата дава светите Тайни на всички и ги спасява. Спасява ни Църквата, а не мястото или обстоятелствата на нашия живот.


– У Вас и у Вашите духовни чеда ме изумява винаги тихия и радостен дух. Откъде идва той?

– От Христос. (Смее се.) Нима Христос не ни е казал: „Винаги се радвайте!”? „Радвайте се”, – е казал Той на мироносиците, когато е възкръснал. Радвайте се! Христос – това е радост, вътрешен мир, любов. И ако ние край Христос не чувстваме радост и мир, то кой тогава да бъде радостен?

– Но не всички християни са радостни!

– Аз не знам, дали са всички или не са всички. Но как да не бъдем радостни? Радостта, дете мое, е присъствието на Христос в човека. Затова ние трябва да бъдем изпълнени с радост и славословие към Бога, да благодарим на Христос за Неговата любов и присъствието Му в нашия живот.


Но нима тук може да има „трябва”? Любовта винаги е естествена и излиза от сърцето на човека!

– Животът с Христос и Църквата дава именно това. Ние го знаем от собствен опит. Така го чувстваме. Нищо не правим нарочно. Тази любов ни се дава даром, но сякаш като естествено следствие. Такива бяха всички наши отци, светиите от наши дни, старецът Паисий, папа-Ефрем, старецът Йосиф, папа-Харалампий, старецът Порфирий – радостни хора! Пълни с вътрешен мир и любов! В противен случай – горко ни! Христос е светлина, надежда, радост.


– Владико, а как да запазим този мирен дух и доверие към Бога при тежки и внезапни изпитания като смъртта на дете, неизлечима болест?

– Трябва да се молим. Молитвата дава всичко добро на човешката душа. Когато човек се моли, той има мир в душата си. Естествено е в тежки минути да скърбим и да изживяваме всичко. Но не губим мира в душата си, той си остава в нас. Посрещаме всичко с търпение и молитва. Молитвата ни дава сила да съхраним вътрешния си мир.

– Но, за да се молим, трябва първо да имаме доверие към Бога!

– Молитвата е целият ни живот. Аз не мога да се моля по график: сутрин, денем и вечер. А цял ден, цяла нощ, цял живот.

– Да, в това е разликата. Ние отваряме молитвеника обикновено след полунощ, когато сме завършили домашните си дела…

– Целият ден трябва да е молитва! Целият живот! За да може Бог през целия ни живот да живее в нас. Да бъде с нас: в нашето сърце и в нашия ум. Не е нужно да произнасяме думите на молитвата, а да имаме Христос в сърцето си. И каквато и работа да върша през деня – ако имам послушание, готвя, чистя, седя в офиса, карам кола, Христос трябва да бъде винаги с мен, в моето сърце, за да не Го забравя в живота си. Няма смисъл да произнасяме думите на молитвата и – край – това е всичко. Аз мога да имам Христовото присъствие в мен, паметта за Бога и без думи.

–Владико, вие имате Христос в сърцето си. Означава ли това, че когато се случи нещо страшно, не казвате като нас: „Господи, къде си?”

– Не, аз казвам: „Господи, помилуй ни и ни помогни”.

– Не искате ли да получите от Бога обяснение как е могло да се случи това?

– Какви обяснения? Нима сам не знам, че всички това са последици от първородния грях? Падението на човека е донесло смъртта в света. Донесло е злото. Донесло е скърби и мъка. Злото, което се случва е резултат от греха, от падението на човека. Ето реалността, в която живеем.

– Греховете, които извършваме, те също ли са причина за бедствията и катастрофите?

– Да. Преди всичко падението на човека, но и нашите собствени грехове, нашето зло. Бог не е виновен. Той не носи отговорност за злото, което се случва около нас. Причината за него е злоупотребата със свободата и следгреховното състояние на човечеството. Т.е. всичко, което се случва около нас е напълно естествено за света в неговото състояние след падението. Така е устроен животът.


– Добре, владико, аз разбрах: ако имаме Христос в сърцето си, ще ни бъде по-леко да посрещаме всичко, което се случва около нас, съхранявайки мира в себе си. Но как постоянно да имаме Христос в нашето сърцето, живеейки в света?

– Както майката, която помни своето дете, където и да се намира. Тя може и да не го назовава по име – Йоргос, Александър или Константин. Но нейните деца са в сърцето й. А умът и – с децата. Тя никога не ги забравя. Същото е и с Христос. Той трябва да бъде в сърцето ни. И където и да отидем, Христос ще бъде с нас.

– Старецът Герман от Ставровуни пише, че Бог чува тази молитва, която излиза от чисто сърце. Но може ли ние да имаме чисто сърце?

– Това вече е друга и велика духовна мяра. Ние сме нечисти. Ние просто произнасяме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. И това е целително за нас. Това, за което говори светия старец Герман е за здравите. Ние с вас сме болни. И както всеки болен, за да оздравее взема лекарства, така и ние. Всеки път, когато казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, ние вземаме лекарство.

– Вие имате пред вид, че ако ние го приемаме постоянно, т.е. постоянно повтаряме думите на молитвата, нещо в нас ще се промени, така ли?

– Разбира се. Но от само себе си се разбира, че трябва да призоваваме Божието име със смирение и покаяние.

– В нас няма смирение!

– Добре, тогава ще принесем на Бога малкото, което имаме. А какво имаме? Език и уста, които са способни да произнесат: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Това, което имам, него и отдавам. Останало ще добави Господ.

– Голям проблем на съвременният съвременен човек, който живее в Москва, е загубата на смисъл: той не знае къде отива, защо живее … – изгубен човек. Какво да се прави?

– Всички ние сме изгубени хора (смее се), а не само тези, които живеят в Москва.

– Но при нашите баби не беше така.

– Те живееха в друг ритъм. Имаха време и мислеха за Бога. Съвременният начин на живот отне времето ни. Цял ден бягаме насам-натам, през нощта работим. Постоянно сме на телефона. Преди, когато се свечеряваше, хората затваряха вратата и се намираха в дома си в пълно спокойствие. Но ние трябва да спасяваме душите си, изхождайки от тези условия, в които ни поставя съвременният свят и в този ритъм на града да устройваме нашия духовен живот, призовавайки Христовото име.

– Т.е. отново молитва?

– Разбира се, молитва. Това е връзка с Господа, памет за Бога. Много важно е да помним Бог навсякъде и винаги.

– Това е много високо!

– Постарайте се! Това е лесно.


– Какъв пример на духовен живот Ви показаха старците, които познавахте?

– Старците бяха монаси, живееха в монашески условия. Но бяха духовници на много миряни. Те живееха в пустинята, но непрекъснато общуваха със света. Старецът Паисий по цели дни приемаше хора. Също и преподобни Серафим Саровски. Светите апостоли. Светите апостоли запазвали вътрешната си тишина и молитвата, макар и да се намирали в света, да общували и с езичници, и с християни – с всички! Имали ли са време за безмълвие? Не, но безмълвието живеело в сърцата им. Христос изпълвал сърцата им и те служили на нуждите на хората и на Христовата любов. Същото е и в манастира. Монасите имат множество послушания, те нямат време да пребивават в постоянно безмълвие. Но ние не сме йоги. Нашето спасение не е в съзерцанието, а в подвига. Когато служа на своя брат, когато служа на своето семейство, когато винаги и навсякъде Христос е в моя ум и моето сърце – в това е моето спасение!

А ако човек няма добър духовник, който да му обяснява всичко това?

– Проблемът не е в това ,че няма добри духовници, а това, че ние не сме добри ученици. Духовникът не повтаря словото на Евангелието. И ако нещо по нататък не е така, виновен е ученикът, а не учителят. Аз познавах и свети Порфирий, и Паисий, и Йосиф, и Ефрем от Катунакия, и папа-Харалампий, и Яков Евбейски, и Софроний Ефески, и Филотей (Зервакос). Външно те не си приличаха, но по същността си бяха едно: Божии хора. Христос живееше в сърцата им. Господ ме сподоби да познавам добри учители. Но така и си останах първокласник. И за това не са виновни учителите, а самите ние.


– Кое беше главното на което Ви научиха те – молитвата?

– Главното е Христос. Не молитвата, не подвижничеството. А това Христос да е в сърцето ни. Молитвата е средство, тя е като електрически кабел. Същото е и подвижничеството, бдението, постът. Всичко това е като кабел: включваш го в контакта … и светлината светва. Без кабела нищо не става. Но аз обичам не кабела. Аз обичам Светлината.


- Владико, какво бихте казали на вярващите в Украина?

- На нашите скъпи братя, православните християни, които пребивават в Украинската Църква, бих искал да кажа, че ние ги обичаме, че им съчувстваме, молим се и мислим за тях денонощно, страдаме заедно с тях в големите изпитания, през които преминават. Те трябва да знаят, че в това голямо изпитание са необходими голяма вяра и голямо търпение и изкушението ще премине. Колкото по-трудни са обстоятелствата, толкова по-близко е часът, когато Господ ще даде изход от положението, което сега ни изглежда беизходно. Църквата на Кипър, с решение на Светия Синод и чрез устата на архиепископ Хризостом, изрази поддръжката си за Църквата на Украина и призна каноничната Църква, управлявана от митрополит Онуфрий. С това решение ние искахме да помогнем, както можем, за преодоляване на сложната ситуция, в която се намира днес Украинската Църква. Ние се молим усърдно, защото по човешки е трудно да се намери решение в тези обстоятелства, но Бог е над всички обстоятелства. И нека нашите братя, християните в Украина, имат надежда, нека пребъдват в единство със своята канонична Църква, нека обичат Христос и да бъдат верни на своята Църква и на митрополит Онуфрий. Бог да ви помогне да преодолеете всичко!

 

източник: православие ру

 

Бъдете будни и се молете

Януари 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Част от книга на манастира Кутлумуш 


Бог е отдал на волята и на силата на човека само количеството на молитвата. Поучил ни е на постоянна и непрестанна молитва винаги на всяко място. Само по този начин ставаме притежатели на тайната на истинската молитва и вярата. Само така пазим Божиите заповеди и постигаме спасението ни. Така количеството на молитвата зависи от човека.


Преподобните Игнатий Ксантопулос и Калистос Ксантопулос увещават към честата молитва в името на Иисус Христос преди всяко дело и постъпка, тъй като честотата усъвършенства дори и несъвършената молитва. Св. Диадох Фотикийски приема, че когато човек призовава името на Бога колкото се може по-често, не пада лесно в грехове. Научи, че всяко туптене и мисъл за молитва се дължи на действието на Светия Дух и е тайнственият глас на Ангела-Пазител. Името на Иисус Христос, което призоваваме в молитвата, съдържа действащата от само себе си поправяща сила.


Затова не се безпокой от несъвършенството и сушата на молитвата ти, а очаквай настоятелно плода от честото призоваване на божественото Име и той няма да се забави да дойде. Онова, което трябва да те безпокои, е нерадението за молитва. Това било главната и единствената причина, която подтикнала ап. Петър да се отрече от Христос!… Тя именно го направила горделив, защото който мисли, че е обезопасен и стабилен, не търси – чрез молитвата – Божията помощ.


Ап. Петър имал много причини да прибягва към молитвата: защото Господ му заръчал това, казвайки на всички апостоли „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение”. Дори специална забележка му направил, когато му казал: „Петре, спиш ли?” Ап. Петър имал и скорошния пример на Господ, Който се молил постоянно в продължение на три часа. Но всичко това не могло да го накара да се пробуди от тежкия сън, който го бил налегнал. Виждаш ли, брате, колко слаб е окаяният човек, когато чрез молитвата не търси помощ от Бога?


Ап. Петър, върховният от апостолите, на който Отец открил божествеността на Иисус Христос, казвайки: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ап. Петър, който видял с очите си божествеността на Христос на планината Тавор, същият Петър, когато една незначителна жена просто го попитала „Да не си и ти от Неговите ученици?”, той без колебание отговорил „Не познавам Човека.” И не се спрял само до това отричане, а пред онова богохулно множество „Тогава той почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека”. И защо станало всичко това? Защото нямал със себе си оръжието на молитвата, за да се отбрани срещу атаката. Защото проявил нерадение спрямо молитвата и не се бил съединил чрез нея с Всемогъщия Господ.


Подобни отклонения и лабиринти очакват този, който не се моли трайно. Той стига дотам да се отрича от Господ поради много незначителни неща. И след като се отрече от Него, продължава да се отдалечава от Него, падайки от един грях в друг. Затова и Господ казал притчата за вдовицата и несправедливия съдия „за да ни подбуди винаги да се молим и да не ни дотяга”.


Научи и ти, брате, чрез това, което друг си е изпатил, тоест от това падение на ап. Петър, да не спираш да прибягваш към Господа чрез молитвата, особено в моменти на изкушение и скърби, защото зная, че ако оставиш молитвата, една проста закачка, само една дума, само едно възражение от който и да е, е достатъчно да те накарат да отхвърлиш всички твои добри дела и обичаи, които си пазил за спасението на душата си, и да забравиш Онзи Владика, Който толкова много те облагодетелства, проля Кръвта Си и отдаде живота Си за теб…


Има безкрайни причини, които ден и нощ в живота ни подбуждат към молитва: целият свят около нас. Всички твари на Създателя ни подбуждат да отправяме молитви към Господ. Слънцето, което ни дарява дневната светлина. Луната със звездите, които в звездните нощи се превръщат в украсена с диаманти корона на земята. Облаците със светкавиците и бурите, трусовете! Необятното море, което веднъж е спокойно, веднъж бурно. Птиците, които летят над нас, чуруликайки радостно. Всички ни казват: „Помоли се на нашия Творец”…


Нашите всекидневни нужди, съзнанието за нашето нищожество сред необятната вселена, ни подбуждат да търсим често с молитва Божията помощ. Нашата история с националните катастрофи, когато предците ни не следвали пътя на Бога, и възходите и победоносните войни, когато изпълнявали Неговите заповеди, повелява: „Никога не забравяй Бога!” Обичаите на предците ни, които сме наследили от родителите ни. Писаните и неписаните закони. Накратко, нравственият закон, който по Божието вдъхновение е записан в Евангелията, ни зове с гръмък глас да общуваме постоянно с небесния ни Отец. Безбройните примери на светците и мъчениците на Църквата, чиято молитва ги изпълнила с мир и издръжливост и сред най-ужасните моменти на мъченията им! Но и Сам Господ Иисус, Който бил разпнат заради нашето спасение, ни показват ден и нощ пътя на молитвата. Достатъчно е да отворим очите на душата ни. Достатъчно е да осъзнаем целта на нашето пратеничество в този мимолетен свят и ще видим ясно пътя на молитвата да ни води към Господаря на вечния живот.


Опитай и ти, брате, винаги да държиш отворени очите и ушите на душата ти, за да виждаш и да чуваш всичко това, което ти говорят за молитвата и ти показват ясно пътя към Бога!


Всеблагият Бог чува молитвите на всички нас без разлика, стига да излизат и да идват от дълбините на сърцето ни. Дори молитвите на грешниците Бог чува, когато се отправят с вяра и истинско покаяние. Господ се радва, когато грешниците, горчиво разкайващи се за постъпките си, търсят прошка. Така се зарадвал бащата от притчата за блудния син и заколил угоения телец, веднага щом се завърнал неговият син, който се бил отклонил! Св. цар и пророк Давид, този велик поет и псалмопевец, чиито молитви се съдържат в прекрасния Псалтир, изповядал: „Съгреших пред Господа”, когато се съвзел от неговото подхлъзване. И Господ му открил: „Простих ти греха, затова не се притеснявай за него”. Когато тираничният и жесток юдейски цар Манасия бил унижен, бидейки победен и пленен от асирийците, и прибягнал към Бога и Го помолил да му прости за греховете: „Помόли се Нему, и Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му.”…


В притчата, която Господ казал, когато митарят влязъл в Храма и смирен и съкрушен помолил за прошка, казвайки „Боже мой, смили се над мене, грешния, и ми прости”, тези думи излезли от сърцето му и заставили Всемогъщия да му прости. И при разпването на нашия Господ Иисус Христос, едно „Помени ме, Господи”, т.е. „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си”, което казал единият от двамата разбойника, му помогнало да влезе в Рая!
Не се колебай и ти, брате мой, когато като човек паднеш в някакъв грях, да потърсиш прошка от нашия Господ. Бъди сигурен, че когато покаянието ти е истинско, ще ти се даде опрощение.

***

Ако Всеблагият Бог чува молитвите на грешниците, които се покайват, много повече чува и молитвите на праведниците и им праща Своята помощ. Един такъв пример е Анна, майката на пророк Самуил. Нейният добродетелен и блажен живот бил засенчен от мъката й, че била в напреднала възраст и още нямала дете. Тогава прибягнала към Бога, помолила се на Господ и с горещи сълзи Го умолила да развърже утробата й. Бог чул молитвата й и дал Самуил.
Старият Завет е пълен с такива примери. Така пророк Илия „с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.


“И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод”. Елисей възкресил починало момченце с молитва. И на всички е известно, че пророк Даниил с молитва затворил устата на лъвове и трите отрока в пещта с молитва угасили силата на огъня!


Търси и ти, брате мой, чрез молитвата покрова и помощта на небесния Отец и бъди сигурен, че ако твоите прошения са чисти и душеполезни, ще бъдеш чут от Господа. Имай предвид, че прошенията ще бъдат чути, когато имаш непоклатима вяра в Бога. И вяра се придобива и утвърждава само с молитва! Когато с вяра се обръщаме към Господ, молейки Го за справедливи неща, Той ни чува. Но молитвата ни трябва да се отправя със смирение, подобно на митаря. Гордостта в молитвата дава противоположните резултати, както станало с фарисея от същата притча. „Както молитвата на смирения огъва Бога, така и молитвата на горделивия кара Вишния да ти се гневи и да счита молитвата ти за грях”, пишат отците подвижници…

***

Спасението на човека зависи от молитвата, защото тя го съединява с Бога. Когато човекът е съединен с Бога, е логично той да не се отклонява от Божия закон и да се моли на всяка своя крачка. Така с молитвата всички наши цели в живота са богоугодни. Всички наши действия се увенчават с успех, защото имаме за наш помощник Бога. Затова молитвата е нещо необходимо и първостепенно в живота ни. Но сатаната винаги ни дебне, за да намери момент, в който не държим оръжието на молитвата, за да ни завлече в пътя си, който винаги е лесен и надолен. Ето защо молитвата ни винаги трябва да е постоянна и непрестанна. Извършването на другите наши християнски задължения става в определени моменти, но дългът на молитвата трябва да се изпълнява непрестанно и постоянно.


Трябва да знаеш, брате мой, че простото призоваване на Господнето име е молитва. И няма съмнение, че това може и трябва да става постоянно, при всяко наше вдишване. По този начин нашата мисъл и памет се насочват постоянно към Бога. Това насочване на мисълта ни към божественото присъствие означава пълно отдаване на битието ни на Господ Иисус. Означава отдаване на душата Нему. Ето защо св. отци ни съветват да призоваваме името на Господ Иисус Христос на всяко наше вдишване.


Силите на злото, които се противят на молитвата в сърцето ни, ни нападат от две страни – отляво и отдясно. С други думи, когато не могат да ни възпрепятстват от молитвата със суетни и греховни мисли, носят в ума ни различни земни мисли, за да осуетят молитвата ни, която сатаната, мразeщ доброто, не понася. И прави всичко, за да ни подмами да оставим разговора с Бога, започвайки светски разговори с хората.


Затова затваряй като втори Одисей слуха на душата си за сирените на света от този век, които в пътуването на твоя живот чуваш отдясно или отляво да ти пеят вълшебни песни за материалистични теории и модерни идеи.

***

За да бъде истинна молитвата, трябва да се отправя с изключителна цел да ни свърже с Бога. Затова най-добрата и истинската молитва е тази, която се отправя скришно. За тайнствената молитва ев. Матей пише „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно”. Тук има предвид сърцето и душевния ни свят въобще. Там, където пазим съкровените помисли, чувства и желания. Там ни съветват да влизаме всеки път, когато искаме да се помолим. И когато ни казва да затваряме вратата, има предвид най-вече вратата на телесните разсейвания и грижи. Само чрез затварянето на тази врата се обезопасяваме от всякакво изкушение и умът ни се приковава в Бога!


Свещеният Теоктист пише „Когато се молиш, вложи цялото си внимание и усърдие ушите ти да слушат това, което казва устата ти, и сърцето ти да чувства всичко, което говори езикът ти… Тогава си влязъл истински в твоята скришна стая и си затворил твоята врата. Тогава истински молитвата ни се възнася като тамян пред Господ и сваля от Небето прошката на греховете ти и великите дарове на човеколюбивия Бог”.


Отправна точка и всегдашно действие за обезопасяването на спасението ни е молитвата, която по този начин става първото задължение на всеки християнин, който иска да носи достойно името на нашия Господ. По тези причини Евангелието ни увещава към непрестанна молитва.


Всички благочестиви дела имат – всяко едно от тях – своето време. Молитвата не се ограничава във времето, а всички години на живота принадлежат на нея. Без молитвата никоя добра постъпка не става по добър начин. Който реши да призовава постоянно името на Господ Иисус, е нормално в началото да среща трудности. Но колкото е по-настоятелен, толкова по-бързо свиква и привиква към молитвата. И езикът и устните му придобиват такава способност, че без никакво усилие не след дълго този, който се моли, разбира, че молитвата му е станала постоянна и съществена придобивка. И ако някой път по каквато и да е причина се случи да я прекъсне, чувства сякаш нещо силно му липсва! По този начин молитвата става навик за него и умът му започва да свиква и следи действието на устните. Така като общ резултат в него се създава един извор на веселие за сърцето, откъдето вече се излива истинската молитва!

***

Тази обща констатация трябва да подтикне и теб да станеш извършител на непрестанната молитва, която ще дари просветление на ума ти и ще прогони далеч от теб всички зли помисли. Ако желаеш наистина да пропъдиш всяка антихристиянска мисъл и да очистиш ума си, ще постигнеш това чрез молитвата. Нищо не може да сложи в ред мислите ни както молитвата! Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”


„Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света”, ни казва Св. Писание. Не се страхувай нито от нещастни случаи, нито от разрушения. Молитвата ще те покровителства и ще отдалечи от теб всяко зло. Припомни си ап. Петър, когато проявил малодушие и започнал да потъва в Тивериадското езеро. И внимавай, ако си ленив и невнимателен в молитвата, няма да видиш напредване, нито в посвещението на Господ, нито в придобиването на мира и на спасението.


Колкото за непрестанната молитва, трябва да знаеш, че в същността й стои постоянното призоваване на името на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ако призоваваме името на Господ Иисус, произнасяйки го шепнешком или наум и когато стоим и когато седим, и когато разговаряме и когато вървим и когато се храним и когато правим каквото и да е друго навсякъде и винаги, отправяме непрестанна молитва! Честата молитва създава навика на молитвата, която не закъснява да стане втора природа и често привежда ума и сърцето във висше душевно състояние! Честото упражняване в молитвата отдалечава душата от различните грехове, като я задвижва и упражнява да прави същественото, за да постигне единение с Бога.


Честотата в молитвата е единственият начин, за да стигне човек до висотата на истинската и чиста молитва. Тя е най-доброто средство за плодотворна подготовка преди молитва и най-сигурният път, за да стигне човекът до Рая, до спасението на душата си! Не може да бъде християнин този, който пренебрегва следното:


а) че трябва да се моли често и със старание и че Бог желае тази негова молитва;


б) че много пъти биваме наказвани за нашето нерадение към молитвата;


в) че всички светци се молили пламенно и постоянно.


Преп. Никита Ститат в Добротолюбието казва за молитвата: „Този, който е съумял да постигне истинската молитва и съществото му е било обляно от Христовата любов, не става пленник на сетивата и не предпочита нищо друго. Не почита прекомерно праведния и не осъжда никого и се уподобява на Бога, Който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”.


Превод: Константин Константинов

Старецът Иларион за усърдието към Бога

Октомври 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Иларион е един от най-старите монаси в Света гора. Замонашва се още на млади години и се подвизава дълго време в манастирите на островите. В Света гора е дошъл от преди 60 години и оттогава не е напускал Градината на Богородица. Вече е столетник.

Старецът Иларион не е теоретик, а практик. Всичко, за което говори е от личен опит. Живее в едно незабележимо място близо до столицата на Атон – Карея.

Въпреки напредналата си възраст, старецът Иларион е с младежки дух и енергия. Той е представител на една вече отмираща генерация на стария Атон.

„Преди грехопадението на нашите родители земята била изпълнена с всякакви блага – всичко, каквото си поискаш, всичко, каквото ти е нужно. И нашите прародители, Адам и Ева, вземали всичко като от склад – каквото си поискали. Нямало нещо, което да им е липсвало. Знаели всичко къде се намира, и каквото им трябва просто си го взимали – ето, тук е лука, там са тиквичките, по-нататък – дините. Не се тревожели какво ще ядат утре, знаели, че всичко ще си бъде на същото място. Но след грехопадението всичко се променило, животът им заприличал на пазар, макар че през първите векове имало изобилие на всичко – и на плодове, и на овошки и всичко им стигало. Но все пак не било като в склада, и затова отношенията между хората станали като на пазар – аз ти давам толкова лук, а ти ми даваш толкова дини. Нищо вече не било както преди и така възникнало онова, което наричаме свят, или светска суета. Тези така грозни отношения, основаващи се на – дай ми, на ти, и хората заживели по принципа – аз ти давам това, а ти ми даваш онова.

Този принцип по същността си означава едно пълно отпадане от Бога. И ние живеем в това отпадане и дори не го проумяваме. Нашите древни атонски мъдреци са били неграмотни, не са можели да четат, дори не са посещавали и службите, а са се молили по броеница, но в чистосърдечието си добре са разбирали, че за да бъде истинска, молитвата трябва да излиза от сърцето, а нашата обикновена молитва не е истинска и затова трябва да молим Бог да ни даде дар за истинска молитва. Но за да получи такава, човек трябва да има усърдие към Бога, рачение, силно желание. Тя може да запали душата за молитва, и тази молитва, която се дава в отговор на усърдието, превъзхожда всички правила и тя е всъщност истинската, неподправена молитва, разговор с Бога.

Веднъж, знаете ли, идва при мен един монах и ми казва: „Отче, искам да се изповядам“. И започна да говори: „Всичко при мен е добре – първи влизам в храма, последен излизам. Никога не преставам да се моля, не пропускам служби и за разлика от някои братя, никога не дремя през време на тях. Чувствам радост от всичко това“.

Тогава му казах: „Добре, сине, правилно постъпваш, но как е молитвата ти?“ И чух: „За каква молитва?“ Ето, това е привидното монашество, а истинската молитва не е рутинна, а разговор с Бога, с такава светите отци са вършили чудеса. Затова преди всичко трябва да молим Господ да ни даде освещение, и ако просим от него чистосърдечно, Той ще ни го даде. Когато умът ни се просвети, идваме в състояние да разсъждаваме, т. е. получаваме духовен разум и тогава животът ни се променя из основи. Преставаме да сме като слепци и виждаме накъде да вървим. Не сме като слепи мишки, които се лутат във всички посоки, а ясно виждаме пътя.

Така че, братя, запомнете добре – хубаво нещо са богослуженията, чинопоследованията и всички други подобни неща, но в човека трябва да има и нещо вътре в душата, което да го съединява с Бога, в една недостижима дълбочина, а ако го няма, външното не е достатъчно. Много по-важно е да имате вътрешно усърдие към Бога, това е истинският живот на душата. Нашата задача е да придобием собствена молитва, която да живее в душата ни. Както се пее в едно от песнопенията на Четиридесетница – усърдието ни събира, за да прославяме Светия Дух.

Днес главният проблем на духовния живот и за миряните, и за монасите е, че не се грижат именно за това – да имат божествено усърдие, рачение, силно желание, а се занимават със съвършено различни неща – светски неща, като житейски грижи, покупки, а за Бога най-важното е да вижда как расте усърдието ни, така че душата ни да живее истински живот, а грижата за насъщния ни хляб Той взема върху Себе Си. Ако човек мисли само за материалните неща, то те полека-лека ще почнат да разяждат душата му като ръжда.

Съвременният живот е устроен така, че грижите за удобствата ни все повече и повече нарастват, опустошават душата и тя слиза до едно ниско стъпало, става играчка в ръцете на демоните и те почват да я тласкат накъдето си искат, насам и натам, не я остават на спокойствие. Благодатта изчезва съвсем и душата остава пуста. Човек става беззащитен като животно, и за всички е видно, всички забелязваме в живота си, как понякога човек с чисто сърце и съзнание бавно и незабележимо се превръща в разбойник, който е готов да изтръгне от устата на другия къшея хляб, все гледа да трупа и да трупа, никога нищо не му стига и се страхува, че един ден ще го загуби. Предава се на користолюбието, събира ли, събира, докато сам се погребва под тежестта на събраното. Под товара на вещи, които често съвсем не са му нужни, но ги пази за „черни дни“.

И главният проблем на съвременните монаси е това, че на тях им харесва светското, да се занимават с мирски неща, с покупки за подобряване на живота им, и ще ви кажа, че това трупане на вещи представлява раково образование, което в крайна сметка разяжда душата. Ако имаш една дреха, за какво ти са две, ако имаш един чифт обувки, за какво ти са два чифта, да пълниш цели шкафове… И именно това е користолюбието, да трупаш вещи, които не ти трябват, без които можеш и да минеш. Това всъщност е точният критерий. Това не остава незабелязано.

И лошото е, че монасите не само обичат светските грижи, но и светските разговори, всички ония шеги и каламбури. Виждал съм го и на Атон – стои един монах и разказва нещо, а другите около него – ха-ха-ха! Проблемът на съвременните християни е, че са загубили спасителния си кръст.

Източник: http://www.isihazm.ru

Малка светогорска беседа

Октомври 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Някога, когато един монах заболееше от някаква душевна болест или фобия, му забраняваха да взема лекарства, предписани от психиатър. Казваха му да се лекува чрез послушание и смирение и чрез тайнството на божественото причастяване.

Сега, в нашето съвремие казват, че това не е правилно, защото има случаи, когато и лекарствата помагат, ако разбира се, се приемат в нужното количество и своевременно.

- А Вие как смятате, отче?

- Аз съм съгласен с мнението на св. Порфирий, който казва, че много монаси не желаят да приемат лечебни средства и често правят това от лукавство. Макар че, на Атон се казва, че няма такова нещо като душевна болест, а само гордост. А ето какво искам да кажа за божественото причастяване.

Разбира се, по-добре е да се приема по-често, но лично аз се страхувам да се причастявам всеки ден. Това не е проста работа, нужно е да бъдеш много внимателен в живота си. Нужно е безмълвие, цяла нощ да гори кандилото и да се молиш. Ако се причастяваш често, трябва да пребиваваш в непрестанна молитва, да не се занимаваш с други неща, с послушание в овощната градина или с друго ръкоделие. Въобще, молитвата ти трябва да бъде особено силна.

Светата молитва трябва да бъде благоговейна пред страшните Христови тайни. Спомняш ли си, по атонското правило, ако монах влезе в храма, когато там се извършва литургия на Преждеосвещените дарове, колко поклона трябва да направи? А, спомняш си – три, и тогава може да се поклони на иконите. В Атон се смята, че ако не постъпваме така, презираме тайнството, което се извършва на Преждеосвещената литургия. Това не е писан канон, а живо предание, устно предавано от светите отци.

Един старец, Йоаким, който е живял в румънския скит „Св. Йоан Кръстител“, имал старец на име Харалампий. Това станало в Неа Скити. О. Харалампий Дионисиатски бил учител на Иисусовата молитва. Той се научил от о. Йосиф (Исихаст) бързо-бързо да казва Иисусовата молитва по броеница, колкото се може по-бързо, за да не идват помисли. Веднъж старецът Харалампий дошъл при стареца Порфирий Кавсокаливит за духовен съвет.

О. Порфирий го поздравил и изведнъж започнал бързешком да казва Иисусовата молитва по броеница, иронизирайки о. Харалампий. Т.е., старецът Порфирий се присмял на бързата молитва, защото молитвата е разговор с Бога и с Него не може да се разговаря така бързо. Впрочем, при молитвите има различни техники и различни мнения и те не подхождат за всеки. На един подхожда едно, на друг друго, на всеки различно.

Но аз ще ви кажа честно, че ако старецът Харалампий Дионисиатски не беше станал игумен, той щеше да бъде втория Паисий Светогорец.

О. Харалампий Дионисиатски казвал, че ако не бил дошъл в манастира, той не би загубил своята молитва. Но влизайки в манастира, забравил половината от онова, което бил спечелил в своето уединение. А духовните чеда на стареца Харалампий ми разказваха, че в последната нощ, когато бил в своята килия до езерото и трябвало да поеме поста игумен в манастира Дионисиат, имал такова видение. Ето, той е вече игумен на Дионисиат, при него идва монах и той му казва: „Брате, направи еди-какво си“, а онзи му отвръща: „Геронда, много съм уморен, не мога“. Отива при друг и му казва: „Тогава ти го направи“, а той му казва: „Геронда, болен съм и не мога“. Тогава отива при трети, а той му казва: „Геронда, имам друго послушание и не мога“.

Тогава старецът Харалампий казал: „И какво ще стане, ако отида в манастира и никой не ми оказва послушание? Как ще мога да се оправя с всичко това? Кога да премеря и кога да отрежа?“

Събудил се на сутринта и му казват: „Отче, трябва да тръгвате към Дафни, а оттам за Дионисиат, за да поемете управлението му като игумен“. Казал им: „Няма да отида. Ако монасите не ми оказват послушание, как ще мога да се справя?“

А за нас ориентир в молитвата служи Йосиф Исихаст. И да знаете, че никой от старците не може да се сравни с него, дори и о. Ефрем Аризонски. Нито той, нито о. Харалампий са могли да спазват неговия устав. А техният устав съвсем не е бил лесен. От изгрев започвали работа, та чак докато слънцето се скрие. След залез те не отваряли никому, та дори и сам царят да дойде. Сядали да пият чай и после полягали да си починат малко. По някое време ставали и почвали да се молят по броеница. През цялата останала нощ повече не лягали, а се молели. Преди разсъмване отслужвали Божествена литургия.

След смъртта на стареца Йосиф Исихаст повече никой не можел да издържи да живее по неговия устав. Нито о. Ефрем, нито о. Харалампий. Разбирате ли, това е била свръхестествена за човешките сили програма. Много просто, те никога не си почивали. И преди да се съмне всяка сутрин те извършвали Божествена литургия.

За такъв тип молитва е било нужно повечето време да прекарваш в безмълвие. Заради това именно им се наложило да се преместят в Новия Скит. Преди им се налагало да продават ръчно изработените си изделия чак в Дафни, което им отнемало много време за път и усилия, и затова се преселили в Новия Скит. А така им оставало повече време за молитва. Точно това и желаели най-много, както и да живеят един строг до суровост живот.

Никога не прибягвали до лекарска помощ. Боли те зъб и искаш да ходиш на зъболекар? Какъв ти зъболекар, на ти клещи, отивай и си го вади!

За това, как да се молиш, задължително ти е необходимо ръководството на някой духовник. А ако той няма благодат, то тогава много ще си изпатиш.

Ето какво ще ви разкажа. Веднъж при стареца Епифаний дошъл един друг старец за изповед. И му казал: „Имам един послушник, който има болен стомах. Все гледа да се отклони от постите, но аз го заставям да пости строго“.

О. Епифаний му казал: „Е, добре, духовнико, ти караш болен човек да пости. И смяташ, че това е правилно?“

И той му отговорил: „Ами да, така с послушанието си ще отиде право в Рая“. Тогава о. Епифаний му казал с учудване: „Хубаво, той ще попадне в Рая, ами ти къде ще попаднеш?“

Приятели, само по книгите не може да се ръководиш, затова е нужно да имаш благодатен старец с Дух Светий. Християнството не се учи само по книгите. У стареца Йосиф Исихаст имало послушник на име о. Атанасий, много простоват човек. Казал му: „Геронда, моля се, моля се, но нещо не ми стига до сърцето“. Старецът отговорил на това: „Можеш ли да ми покажеш, къде ти е сърцето?“ „Ето къде е“, казал му Атанасий и посочил гърдите си. „Ей, несмислен човече“ – отвърнал му стареца Йосиф. „Сърцето на човека се намира в петите“. „А, за това не ми стига до сърцето“ – казал Атанасий.


Източник: http://www.isihazm.ru

ДА СЕ ДЪРЖИМ ЗА НИШКАТА НА ВЪТРЕШНАТА МОЛИТВА

Март 29, 2018 in Беседи, Начална страница

Отец Артемий е духовник на Московския Алексеевски ставропигиален девически манастир, опитен педагог, водещ на православни телевизионни и радиопредавания. Настоящият материал съдържа негови разсъждения и отговори на въпроси на вярващи от град Саратов, поставени на среща с отец Артемий, състояла се през месец февруари, тази година.

Навярно си спомняте образа на лернейската хидра от античната митология. Подобен на него в нашето народно творчество е образът на Змей Горянин – щом Иван-царевич отсече една от главите му, на нейно място веднага се появява нова. Това е персонифициран образ на вселенското зло. Несъмнено и митологичният, и приказният образи не са се появили на празно място и не могат да бъдат наречени просто измислица. Понякога този змей, повален в ада, се изобразява дори в храмовете, на западната стена. Върху пръстените на туловището може да се прочетат надписи, с названията на седемте убийствени страсти, свеждащи се до три основни – гордост, гняв и похот. Лекомислената и невнимателна християнска душа може да се окаже в плен на тези грехове, ако, забравяйки Христос, позволи на изгонения от сърцето враг да се върне обратно, заедно със седем още по-зли духове.

Някъде в съкровените тъмни кътчета на нашето сърце се крие горделивото самолюбие или „семето на тлението”, за което се споменава и в ежедневните вечерни молитви.

Това отровно семе, раждащо тление е нашето его, мнимата самодостатъчност; това е нашето „аз”, силещо се да изскочи на първо място в азбуката.* Наистина егоизмът е източник на всички беди и трагедии на човешката душа. Както свидетелства св. Макарий Велики, дори и при великите светци, някъде в дълбините на сърцето остава „опърничавост” – началото на самоутвърждаването. Затова те благодарили на Бога и за скърбите, и за болестите, знаейки добре, че със собствени усилия не можем да се избавим от злощастното „семе на тлението”.

Високото мнение за себе си, предателското чувство за собствена изключителност, фарисейството, противопоставящо ни на околните, високомерието на юношеската възраст (между впрочем нямащо никакво основание), обидчивостта, понякога патологическа – всички те са многообразни прояви на самолюбието.

Някои от нас вече дотам са се предали, че казват: „Аз имам лош характер”. Или: „Отче, по-внимателно с мен, не съм цвете за мирисане”. Т.е. човекът предварително се примирява с това, че има непоносим характер и, по такъв начин, престава да полага усилия.

Уви, срещат се такива хора, които не са в състояние да кажат: „Сгреших, не бях прав, простете ми”. На тях им е невероятно трудно да се погледнат отстрани, да проявят критично отношение към себе си. Това е симптом за болест, която е отишла твърде далеч. Достигналата до край гордост води до безумие.

По същество, мракът на гордостта е една от вечните мъки – „външната тъмнина”. Вечните мъки имат място в нашия живот още сега, с тази разлика, че намирайки се в потока на времето без да сме загубили свободата на покаянието, ние можем да изплуваме от този поток. Но гордостта ни ослепява – тъмно е като в рог, можем да видим само крайчеца на собствения ни нос. Ако не беше Господ и Неговата благодат, никой от нас не би имал шанса да се измъкне от този поток, за излезе на чист въздух и да види Божията светлина.

Приятели! Вие знаете, че смирението (прогонващо гордостта) няма нищо общо със слабохарактерността, с готовността да се отстъпва пред злото, със страхливостта. Смирението е отдаване на подобаваща чест и хвала на Твореца и едновременно изповядване на собствената слабост и немощ. Такава нагласа на християнската душа веднага се възпълва от енергията на Светия Дух, и това е естествено: „На смирените Бог дава благодат” (виж 1 Петр. 5:5). Смиреният човек винаги гледа на себе си отстрани, а това е основа на психическото здраве. По какво се отличава уравновесеният от неуравновесеният човек? В своите думи и постъпки неуравновесеният действа, имайки за критерий единствено себе си. Той възприема неадекватно окръжаващия го свят, не забелязва реакциите на ближните на своите действия. Уравновесеният е способен да оценява себе си отстрани и да коригира своята дейност.

Има още един признак на душевното здраве – самоиронията. Това е състояние, когато можеш да се посмееш на самия себе си. Ти си оставяш право на грешка. Смирението дава чувство за мярка и ни позволява да постигнем душевен мир. Смирението поставя човека в състояние на просител, който бидейки никой и не притежавайки нищо, знае, че може да получи от Бога всичко. Той възлага цялата си надежда на Създателя, труди се и сам, но очаква успеха свише; достига целта, но не приписва заслугата за това на себе си; той винаги благодари на Спасителя – и за неуспехите, обусловени от нашите несъвършенства, и за победите, които ни дарява Бог, възпълвайки по чуден начин нашите сили. Смирението възвръща на човешката личност хармонията, баланса на ума и сърцето и тази вътрешна пълнота, която хората наричат щастие.

– Как и с помощта на какво човек може да се изцели от вкамененото безчувствие, от омъртвяването на сърцето, което е настъпило в резултат на многогодишно пребъдване в тежки, смъртни грехове?

– В такъв случай, разбира се, е нужна генерална изповед. Трябва да се постараем да си припомним всичко, което ни е довело до ожесточаване на сърцето. Такава изповед може да доведе до поразителни промени у човека, понякога той буквално оживява пред очите ни. Но незабавно, за миг, душата да се превърне в нежно цвете, е невъзможно – за това е нужно време, понякога твърде дълго.

След пълната изповед е необходимо да се живее „чисто, честно, благородно”. Едновременно с това трябва с неотслабващо търпение и внимание да се държим за златната нишка на вътрешната молитва.

След светото кръщение нашият безсмъртен дух притежава способността винаги и навсякъде да помни, че има Бог, че Той ни вижда, чува и обича.

На призоваващата ни благодат душата на християнина е призвана да отговаря с кратка, но сърдечна, постоянна молитва.

След свети апостол Павел и св. Теофан Затворник учи своите читатели, че тайната молитва на нашия дух е като блещукащо в душата кандилце. Главното, заради което ние изучаваме Свещеното Писание, четем молитвеното правило, готвим се за Свето Причастие, приемаме Светите Тайни, е молитвата на ума и сърцето. Да намери тази златна нишка се дава на този, който без да се лени призовава Иисус Христос. Понякога молитвата е дори безмълвна – когато всички наши мисли и чувства просто са устремени към Христа.

И завършвайки отговора на Вашия въпрос, ще кажа: с търпение и труд, всичко се преодолява.

Ако ти, с дълбока вяра, предстоейки духовно пред Бога, Го призоваваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй мен, грешния” и при това пазиш сърцето си от лоши мисли и нечисти чувства, малко по малко душата ще се смекчи…

– Как да открием дълбоко егоистичното ни сърце пред Бога?

– До известно време всички ние чувстваме, че сърцето ни сякаш има двойно дъно. Преподобни Макарий Велики казва, че някои, чувствайки духовната светлина в душата си, поради своята неопитност мислят, че Божията благодат ги е просветила изцяло. Всъщност, в грешната душа има дълбини, които все още не са виждали Божията светлина. Макар сама по себе си душата да е проста, грехът я е направил многопластова и сложна. Как да се открият всички тези етажи? Отговорът е един: внимателна, покайна, неприбързана молитва, която извършваш пред Христовото лице, като болен пациент, готов да легне да операционната маса. „Господи, ти виждаш душата ми, ти виждаш греховните язви на моите страсти. Едничък Ти можеш да ме излекуваш и изцелиш. Поверявам себе си на Теб, като на Всемогъщ лекар – помилвай ме!

Молещият се човек е болен, който позволява на лекаря да отвори сърцето му до последните негови дълбини.

– Обяснете какво представлява тщеславието.

– Това е много просто. Тщеславието е суетна, празна слава, чужда, непринадлежаща нам. Тщеславният човек е крадец, който краде слава от Създателя. Славата принадлежи само на нашия Създател, а тщеславният откъсва късче от тази слава, за да я присвои.

Девизът на Христовите ученици е такъв: „Не нам, Господи, не нам, но на Своето име дай слава!”

Когато човек иска да присвои тази небесна слава, когато всячески се опитва да прослави своето име, той се потопява в греховната тиня, в блатото на тщеславието.

– Дайте съвет как да се избавим от безполезните мисли. Можем ли изобщо да управляваме мислите си?

– Има всякакви мисли: от човешката природа, от Бога, от лукавия. „Безполезните” мисли, т.е. тези, които са от лукавия се познават по тяхната натрапчивост, безполезност, несвоевременност. Често зад такива мисли се крие бяс и те са наситени с демонична енергия. Затова ние не можем да се избавим от тях със собствени сили. Но можем да кажем: „Това не е мое, Господи, не е и Твое – не го приемам!” – веднага след което е нужно да се обърнем към Създателя: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”.

И още едно наставление, което може да се срещне у светите отци: учи се да не обръщаш внимание на лошите мисли, сякаш вървиш по пътя с определена цел и се опитват да те отклонят, блъскат те, бутат те… Ако на всяка цена трябва да достигнеш целта, ти няма да обръщаш никакво внимание на пречките – каквото и да става ще вървиш напред, докато не постигнеш своето. Така трябва да се молим – с дълбоко внимание, с целеустременост, с осъзнаване на собствената ни немощ и с вяра в Божията помощ!


* На руски „аз” е „я”, т.е. последната буква от азбуката – бел. прев.

Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата

 

 

– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?

– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.

Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?

– Да го обичаш …

– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.

Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.

Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.

Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.

Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.

– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.

– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.

Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.

– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”

– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.

Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.

– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина

– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.

Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.

Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.

– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”

– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.

– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина

– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.

Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.

– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна

– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.

Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.

Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.

– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?

– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.

– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”

– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.

Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.

Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.

 

Източник:   http://www.eparhia-saratov.ru

Господи, помогни ми някак

Октомври 16, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

“Да се моли човек на Бога за земното е все едно да иска от царя шепа земеделска тор.” Аз чух това изречение в началото на моето въцърковяване и винаги ми е било неуместно да се моля за нещо светско и материално. За нещо, което е малко пред Бога. Истината е, че аз никога през живота си не съм се молила да се омъжа или да имам добра оценка на изпита.

Но в по-трудните моменти, винаги в мислите си съм казвала: “Господи, помогни ми някак за това, т.е. ако ми е наистина необходимо и нужно.”

Когато се замисля, не съм възкликвала така само в по-заплетените ситуации! Някога това наистина е било за “Шепа земеделска тор.” Това, за което се моля не може да бъде дребно и нищожно. Но веднъж на практика ми се показа, че Бог за нас все пак не е само Цар, но Той е и наш Отец. Например, децата понякога молят бащите си да им намерят червейчета за риболов, да търсят в тинята, с лопатата да копаят в купа с оборска тор… И на бащата не му е трудно това.

Всъщност, аз ще ви разкажа за това време, когато аз и съпругът ми не бяхме все още родители, така че подобни сравнения не биха ни дошли изобщо наум. И така, веднъж на мен ми дойде мисълта да купя на моя съпруг палто. Бяхме женени само от 6 месеца, дойде зимата и аз открих, че съпругът ми, който преди това сериозно мечтаел да стане монах, с цел да се откаже от материалното, няма никаква зимна връхна дреха. Той имаше сватбен костюм, иподяконска мантия и военна униформа, която му беше станала малка с два номера. Заплатата му беше малка, а имахме и малки студентски стипендии.

Накратко, започнах да се чувствам неудобно като гледам как под красивата мантия съпругът ми облича военна риза, а ръкавите й са къси. Взех си стипендията, хонорара от местния вестник и парите, подарени от майка ми за Нова година – доволна отидох в магазина. Как да не съм доволна: в портфейла ми имаше 4500 рубли, което за мен си беше по това време огромна сума.

Представях си съпруга ми в дълго обикновено палто. И никакъв компромис по отношение на якетата с цип! Може да ви изглежда смешно, но аз тогава наистина не знаех колко може да струва това.

И така, намерих аз палто. Не в най-обикновен магазин, без високо качество, т.е. намерих точно това, което си представях, че искам. Цената му беше – 1200 рубли. Това бяха две заплати на моя мъж плюс една моя стипендия. Усмихнах се и си отидох вкъщи.

Разбира се, аз не се молех за подновяване на гардероба на мъжа ми. И дори не се молех за заплата – това е някак “противно”. Но в мислите си казвах: “Да, Господи, какво да правим с това?”

А след няколко дни някой от храма се обадил на съпругът ми да чете Псалтира за починал роднина. Мъжът ми се върна у дома късно, с две големи торби в ръцете. Роднините на починалия вече били раздали неговите вещи: нещо дали на бездомните, а друго на близките. Просто на никого не му ставало зимното палто, номерът бил много голям. Било им жал да хвърлят дрехата на улицата, която почти не била носена. Дали я на младежа, който чел Псалтира.

Когато разтворих торбите, аз се разплаках от радост. В торбите намерихме нов елегантен мъжки шлифер, есенно палто от добър кашмир и зимно палто с висока яка. И всичко сякаш беше ушито точно за мъжа ми.

Обясних на мъжа ми причината за моята радост, а той после дълго време се шегуваше: “Моята жена прави чудеса!”
Е, сега това е друг въпрос…

Шегата настрана, но аз разбрах, че ако желанието ни е “дребна работа” за Господ, то на Него изобщо няма да му бъде трудно да направи това за нас. Разбира се, не трябва молитвите за светските, дребните неща да изместват молитвите за истинските и важните неща като: покаяние, помощ в борбата с греховете и т.н. Но, все пак, можем пред Бог да въздъхнем дори и за някоя дреболия. В края на краищата, именно по-голямата част от живота се състои от дребни неща.

…А с течение на времето ставаш все по-зрял и се научаваш много от нещата да решаваш сам. И все по-рядко въздъхваш като малко изгубено и непосредствено дете: “Господи, какво да правим с това?” Сам си знаеш как, кога и какво.

И тук най-важното е да не се забравя, че всичко идва от Него, защото ако се забрави това, можеш да чуеш от Него: “Щом сама решаваш, сама си го направи това.”

източник: амвон.мк

 

Молитвата е живата връзка с Бога

Септември 19, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Велико утешение и отдих за човека след уморителните ежедневни грижи е да се отдаде на молитва, макар и за кратко време. Да посветиш някаква част от денонощието на душата си, така че, чрез молитвата да привлечеш върху себе си благодатта на Светия Дух, щедро изливащ се над човека в Църквата. Само по този начин той може да си „отпочине“, защото почивката не зависи от количеството часове за сън или дните, прекарани в пътешествия, макар че, и това е един вид почивка – но, за тялото. Но душевната, духовната почивка има несравнимо по-голямо значение за човека. Когато той има жива връзка с Бога, това за него е най-голямата и приятна утеха.

 

Казвам това, защото се вижда колко много се утешава и радва човешката душа на църковните служби, или, примерно при пеенето на молебния канон на Божията Майка, или на други църковни химни и тропари, написани от светци, които са имали личен опит от общението със Светия Дух. В техните сърца е присъствал Сам Бог, и затова те са могли с такава точност да изразят своя опит на богообщение в църковната музика, в изпълнените с дълбок смисъл тропари, канони и химни. Споделяйки своя опит чрез църковните химни, светците помагат на човека да се издигне към Бога, да придобие Светия Дух, Който се излива щедро над тези, които Го търсят и желаят. Така че, умението на човек да се моли се явява велика благословия. И трябва да се научи на това. Та нали в ежедневието си можете да срещнете множество трудности, скърби, разочарования. Заради тях много младежи са изпаднали в безизходица. Когато е млад, човек е още доста беззащитен – към всичко друго се прибавя и мракът на неведението – човек не знае кой е, какво прави, накъде върви, какво всъщност иска. Но той може да получи просветление, ако се научи правилно да се моли. Когато започне да се моли, ще получи сила. Освен това, молитвата е и светлина, която излиза от Отца на светлината – Бога. Божията светлина, просвещаваща човека, постепенно освещава и разрушава духовната тъмнина. Ако в някои случаи тъмнината е настойчива и не остава веднага душата на човека, това означава, че Благия Бог, подобно на изкусен лекар, иска да изцели душата със смирение. Господ преди всичко иска да научи душата да се смирява. Но и на нас самите е нужно да придобием тази сила, за да преплуваме безкрайния, бушуващ и пълен с подводни камъни океан на живота, за да достигнем до тихите и надеждни пристани и „бази“. Днес съществуват много „бази“, на които да се надява човек – „база“ на нашата логика, „база“ на надеждата на материалните блага, „база“ на надеждата на телесното здраве и физическата сила, „база“ на другия човек, на приятеля на съпруга и т.н. Впрочем, разбира се, някои от тия „бази“ са много полезни, но всички без изключение са временни, ненадеждни и тленни, по причина на промяната във външната обстановка – изменя се и живота ни във външната му страна, както и хората около нас. Единствената „база“, която не се променя е „базата“ на вярата ни в Бога. Бог не се променя, не се скрива, не довежда човека до отчаяние, никога не го предава. Той никога не оставя нещо започнато по средата, но завършва всичките Си начинания, защото е Бог съвършен. Вие сте млади, срещате множество проблеми по пътя си, от изпитите и учението до житейските сътресения. Необходимо е да придобиете силата на молитвата, за да противостоите на всички житейски трудности и да ги превъзмогнете, подобно на самолет, набрал височина и издигнал се между облаците, а те понякога се оказват буреносни мъгли, но след като самолетът е набрал височина и има мощен двигател и здрав корпус, бурята няма да го надвие.

 

Не се оплаквай от своята съпруга

Юли 5, 2017 in Отечески съвети, Семейство

 

И така, днес съм принуден да говоря по този въпрос. За това се изисква малко смелост, но необходимостта ме принуждава да го повдигна, защото всеки ден чувам хората да казват: „Жена ми е такава, жена ми е онакава, всички жени са дяволи…“

Така че, питам аз: „Извинявай драги, но тази жена, за която говориш тук, – не си ли ти този, който си се омъжил за нея?“

„Да“.

„Добре тогава, когато се омъжи за нея, не можа ли да откриеш в нейното лице любов, нежност и щастие?“

 

„Да“.

„Тогава, защо се промени сега? Тя е един и същ човек. Когато си се оженил за нея и сега. Разбираш ли, че си виновен ти?“

 

Гледайки на брака като на вечна перспектива

 

Срещнах една възрастна двойка преди няколко години, около осемдесетте, които са имали толкова много различия помежду си, че ако е било възможно, биха се избили помежду си. Стана ми жал, седнах до тях и се опитах да потърся в дълбочина проблема и открих, че са стигнали до тук от невежество. Не са имали представа какво е християнство или каквото и да е за етиката – абсолютно нищо. Когато седнах да говоря с тях, видях че са доста отзивчиви и обръщат внимание на всичко, което им говоря. Е, след като се опитах да им обясня на кратко, че човечеството произхожда от Бога и има вечност, и че няма да сме завинаги в този свят, както и че брачните отношения не приключват тук, но продължават и във вечността, и двамата бяха трогнати и приеха всичко, което чуха. Оставих ги, и след време ми изпратиха писмо, в което казваха: „Отче, сякаш преживяхме отново първия месец от брака си.“ Това беше от тези, които бяха готови да се избият и да се изпотрепят един другиго. Виждате ли в момента доказателството?

 

Верният съпруг, който не изостави съпругата си прелюбодейка

Ще ви разкажа за една друга черта от характера на подходящия съпруг, която е изключително трудно да се открие в наши дни. Но ние се натъкнахме на един такъв човек. Той беше във всяко едно отношение перфектен, беше християнин и много общителен човек. Оженил се късно, около тридесет годишен, не защото е бил против брака, а защото си мислел, че така и трябва да бъде. И така, мъжът казвал молитвите си с вяра, докато един ден се появило едно младо момиче, за което той решил да се ожени. Тя била с десет години по-млада от него. Много скоро след това те се венчали, и тя започнала да му пакости. Той се престорил, че не забелязва; гледал на нея като на дъщеря, а на себе си като на баща. Освен това те имали важни бизнес дела в чужбина, и трябвало да заминат за там, макари само за кратко.

 

И така той взел съпругата си и заедно отишли в чужбина. Когато пристигнали, тя станала много решителна и си казала сама на себе си: „Той направи това нарочно, за да ме откъсне от моята среда. Ще го изоставя.“ И така тя го изоставила и си отишла от него. Тя се върнала в Гърция, и къде си мислите, че отишла? В едно от многото казина, и започнала да живее живот като свободна жена – такъв, който се заплаща.

Съпругът, обачея от деня, в който бил изоставен, не престанал да се моли със сълзи и да настоява – всъщност да увещава Господа: „Аз няма да отстъпя назад, от всичко добро, няма да Те оставя на мира; Ти беше този, който ми даде съпруга. Мъжът и жената са в хармония с помощта на Господа (според Библията). Аз си искам съпругата. Ако младото момиче е измамено, то трябва ли да бъде оставено да се погуби? Защо Ти дойде тук на земята? Не е ли за да намериш изгубените, да излекуваш болните, да възкресиш мъртвите? Аз няма да се отдръпна. Няма да Те оставя на мира. Искам жена си; върни я пак при мен.“ Той плакал така цели две години.

И в крайна сметка молитвите му били чути и младата жена дошла на себе си. „О“, признала тя, „Господ ще трябва да създаде друг ад, защото този е твърде малък за мен!“

И така, тя седнала и му написала едно писмо, казвайки: „Не смея да произнеса твоето име. Нямам това право. Ако се върна ще ме приемеш ли като твоя слугиня?“

Той й отговорил: „Любов моя, защо спомена тази дума и нарани чувствата ми? Не бях ли аз, който те изпрати на почивка и копнеех моята любов да се върне в обятията ми?“

И така, той отишъл и я чакал на летището, както се били уговорили. Когато пристигнала, тя паднала на земята и започнала да плаче и да се удря. Той се навел, вдигнал и я прегърнал.

„Любов моя, защо правиш това и нараняваш чувствата ми? Мечтаех да те видя отново. Хайде да си вървим у дома. Ние никога не сме се разделяли – аз винаги съм бил с теб.“

И това младо момиче се оказало вярна жена от този момент нататък.

И тази е позицията, която човек – съпругът – трябва да заеме. Ако съпрузите са като тези, тогава нека да ми кажат коя жена е лоша?


Източник: agapienxristou

 

Молитвата ти дава покой

Октомври 20, 2016 in Беседи, Външни

 

Доказателството за това дали имаме вътрешно спокойствие ще дойде чрез нашите близки хора. Тук в залата всички сме витрина, облечени като за витрина. Но когато някой те настъпи леко там, където те боли, тогава ще покажеш дали твоята молитва  е променила живота ти. Това е най-трудното нещо. Някои от нас сме  на 45 -50-70 години, в Църквата сме от деца и другият пита: добре, кога ще стане чудото на промяната? След смъртта? Веднъж една баба ми каза: в Църквата съм, но съм си същата – както влязох, така  съм и сега.  Постоянно имам нерви. Аз я попитах: защо? Не се ли причастяваш?  Причастявам се. Молиш ли се? Да. И какво става? Кога ще се промениш? Нещо не върви добре. Затова плодотворната молитва означава да виждаш чудото в  твоето сърце и  промяната в  твоето поведение и  характер.

 

Там, където пребивавам, в съседния апартамент дойде да живее едно дете  и превърна жилището в музикално студио – с  тонколони като хладилници, които пускаше  по три часа на обед. Аз докосвах бюрото ми и то се тресеше. Обзеха ме такива нерви и възмущение, но си казвах- не прéчи, ти си християнин, помоли се! Обаче нищо не се получи! След това си казвах- довечера ще ходиш да говориш на хората за молитвата затова се успокой! Нищо! Не можех да се успокоя! И си спомних за майката на един мой приятел от миналото, която попитах защо не се моли в такива моменти.  Тя ми каза: не  това е въпросът, защото когато те хванат яките нерви, не можеш да се помолиш. Коя е тайната? Тайната е да се молиш, когато си добре, защото, ако те „прихване” след това, не можеш да се помолиш. В онзи час ще имаш пред себе си това, което предварително си събрал. В часа на изкушението е много трудно да не те обхване този вихър, т.е. когато започне кавгата. Затова се помолете в моментите, в които можете и казвайте на Бога- Боже, сега, когато съм добре, Те моля да ме благословиш! Когато дойде изкушението, ми помогни най-малкото да се сдържа, да задържа положението, да се промени малко поведението ми в онзи труден час, когато не мога да контролирам моите нерви, гняв, смут, неверие, съмнение.

 

Сещам се нещо за хубаво от старец Порфирий. Една девойка видяла един младеж  пред изповедалнята на стареца и му казала:

 

-      Отче, това момче навън познавате ли го?

 

-      Да, изповядва се при мен.

 

-    Искам да му поговорите, да се запозная с него, да се оженя за него! Хареса ми изключително много. Изглежда много добър!

Той  й казал:

 

-     Той е много добър, но не аз ще  му говоря. Нито ти ще му говориш. Двамата ще се молим заедно в продължение на една седмица всяка вечер от десет до десет и десет часа. Той ще дойде отново и ще видим.

 

-     Какво да казвам, отче?

 

-     Сега ще се помоля  за тебе, за мене, за този младеж, и това ще  казваш и ти.

 

-     Добре.

 

И той казал в своята молитва – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Девойката си казала в себе си- добре, сега ще се помоли и за мене. Той отново казал Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Девойката казала:

 

-     Отче, аз се казвам Мария!  – за да я спомене в молитвата.

 

И той казал:

 

-     Тихо!  Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

 

Накрая девойката му казала:

 

-     Отче, не се помолихте за всички нас!

 

-    Детето ми, помолих се за всички нас, защото в този час знаеш ли какво правех? Почувствах ви толкова силно в мен, силно мои, и теб и това момче  в Бога.  И когато казвах помилуй ме!, в това ме беше и ти, защото  си едно с мен, имам те в сърцето си, в мен, както и момчето.  Ще правиш това всяка вечер за десет минути.

 

Девойката го направила, помолила се на Бога и след една седмица този младеж отишъл и казал на старец Порфирий:

 

-     Отче, да ви кажа нещо. Предния път, когато дойдох, видях една девойка, тя ми направи впечатление и най-странното е, че през цялата седмица вечер към десет, десет и петнадесет тук в сърцето ми чувствах потрепване и си мислех за изповедта, когато тази девойка беше навън и чакаше.

 

Старец Порфирий казал:

 

-         Как ти се видя тази девойка? Хареса ли ти? Вижда ли ти се хубава?

 

-        Да, отче. Искам да се запознаем!

 

-       Ще дойде след малко, поговорете!

 

Плодотворна молитва може да отправи  силната душа, която има надежда, очакване, силно желание и въжделение. Така става чудото. Каквото сте поискали в живота си, сте го постигнали, т.е. това, което дълбоко в себе си сте поискали. Затова и жените, което имат трудни мъже, по някакъв начин са го искали в себе си. Искали са нещо по-трудничко, защото ако не го бяха искали, щяха да го видят от началото и да се противопоставят. Те не са направили това. Защо? защото – и остави това, което говориш, устата говори други неща –  душата чувства друго. Накрая душата има това, което търси. Това е закон. Устата казва: той не ми харесва. Ако не ти харесваше, щеше да направиш нещо толкова години. Щеше да го смениш. След като си така, означава, че нещо в теб търси това и го имаш. Бог нямаше да ти го даде и това е твоят урок. Това си искала. Затова търсете с вашето сърце, вижте какво ви харесва, какво не ви харесва, и това, което не ви харесва в живота, го променете. Не хората, а други неща. Тоест средата, дом, работа, оформи го, направи нещо в живота си. Питам човека: как си? Не ми харесва животът! Какво не ти харесва? Например външният вид или  теглото. Промени го. Лицето ми. Промени го. Какво искаш? Да оправиш външния си вид, себе си, твоята душевност, дух? Промени ги. Нещата се променят. Просто сме се отегчили, уморили, примирили и нищо не правим. Докато можем да направим промени в живота. Не ти харесва мъжът ти? Седнете един ден и говорете!  Кажи: няма да продължаваме така, в този дом трябва нещо да стане! Животът ми е станал много труден. Трябва да видим какво може да променим. Като непознати сме. Промени го. Молитвата ти дава желание, за да живееш и да не умреш, нито да се самоубиеш. Молитвата не е за роптаещи хора, които казват: Ами, какво да правя. . . Виж, това, което не се променя, ще го приемеш. Да го кажа по-просто ли? Ще го преглътнеш. Тоест когато една жена има мъж, прикован на легло, какво ще прави? Ще  преглътне това и ще каже: Боже мой, научи ме да живея с този мъж, да издържа и да се осветя чрез него! Но ако това може да се промени, т.е. ако някой здравен проблем може да се преодолее, тогава ще се стремиш към това и ще се бориш. Имам приятели, които имат деца със синдром на Даун. Те какво да правят? Това е тяхното дете. Трябва да се научат да живеят с това дете. Това прави молитвата- научава те да приемаш живота както Бог ги то дава и да промениш това, което можеш да промениш, защото  е много жалко годините да минават, да остаряваме  и умираме преждевременно.

 

Заслужаваме красив живот. Не дойдохме в този свят, за да измъчваме себе си –  мъките не са цел – а за да се радваме. Затова се моля да почувствате молитвата, и когато влизате у вас, вашите деца да чувстват, че майка ми, баща ми брат ми, сестра ми излъчват благословение, радост и искам да седна близо до тях! Да имате нещо притегателно в себе си. Това ще рече молитвата. Разбирате ли?

 

Познавам хора, които стават нощем и се молят. Познавах една баба, която ставаше сутрин  в 03.00 и до 05.00 часа  се молеше за болните, за хората в болниците, в самолетите, за тези, които са  война, в затворите. Тя посвещаваше времето си на молитва към Бога.  Всеки колкото може. Ти не можеш това,  прави това, което можеш – на път, зад волана, навсякъде, всичко може да стане повод за  молитва. Един монах на Света Гора ми каза: молитвата е най-трудното нещо, но ако го научиш, след това става най-отморяващото нещо, сякаш си вземаш душ и казваш: ах, колко е хубаво, олекна ми!  Освежих се!. . .

 

 

Източник: Великотърновски православен факултет

 


Чукай на Божиите двери като възпитан човек, с молба и доверие

Март 25, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Дълги години ме безпокоеше един чисто личен проблем. И тъй като нямах решение, аз не преставах да питам за него стареца. Всеки път, когато се срещахме, даже и за малко, ние говорехме за това.

 

Отец Порфирий, разбира се, всеки път, когато засягахме вълнуващата ме тема, се стараеше да ме успокои. Едновременно с това той даваше свои собствени обяснения, и даже оправдания, за многото препятствия, които  обезсмисляха всичките ми усилия за разрешаването на този проблем.

 

Аз обаче не се съгласявах с тези оправдаващи обстоятелства, т.е. те не ме удовлетворяваха. Резултат от нашите разногласия бяха дългите  беседи относно моя неразрешен проблем. Независимо от сериозните и очевидни доводи на отец Порфирий аз не само не се съгласявах с него, но, напротив, имах дързостта да му възразявам: „Отче, колкото и да ме уговаряте, аз няма да се съглася с вас.”

 

Това много опечаляваше стареца, но това не значи, че аз не се опечалявах по-малко от него. Напротив, аз мога съвсем отговорно да кажа, че на моменти стигах до отчаяние. И това беше оправдано: аз имах голям личен проблем, разрешението на който ми се струваше съвършено невъзможно.

 

Отец Порфирий, изпълнен с Божествената благодат, виждаше моето отчаяние, но той виждаше и моя настойчив стремеж към разрешение на проблема, при което (без да преувеличавам) в мен се появи даже някаква настойчивост, нещо, което преди го нямаше. Т.е. аз достигнах до това, вече да не моля Бога за решение на моя проблем, а изисквах от Него това. Едновременно с това исках от Него и обяснение… защо Той се бави. Безусловно на вас това ще ви се стори странно, безразсъдно. И за съжаление това беше така.

 

Старецът, отчитайки всичко това, и преди всичко моите неразумни изисквания, искаше да ме вразуми и върне в правия път. И той ми предложи заедно да се разходим в гората, за да се „разтъпчем”, както той каза, намеквайки за това, че през голяма част от времето на него му се налагаше да води заседнал начин на живот. Но както се оказа, това не беше цел на нашата разходка, или в крайна сметка – не само това. Вървейки между боровете, той говореше за величието на  Бога, за което свидетелства и самата природа, всичко – от малките храсти до огромните дървета.

 

– Ти можеш ли да ми кажеш колко игли има на този бор? – попита той, показвайки стоящото пред нас дърво.

 

– Милиони…

 

– Да, милиони, но аз искам да знам колко са по-точно.

 

– За да ви кажа точно, трябва да ги преброя.

 

– Ти никога няма да можеш да ги преброиш, даже ако загубиш за това целия си живот. Не само поради това, че те са непреброими, те са милиони, както ти правилно забеляза, но и защото тяхното количество постоянно се променя. Разбери това, че ти и аз никога няма да можем да узнаем това, а Бог знае, на Него не Му се налага да седи и да брои, както ние бихме постъпили в дадения случай. На Него Му е известен броят на иглите не само на този бор, но и на всяко друго дърво, колкото голямо или малко да е то. Но най-важното, Той следи и се грижи за листата-иглички от тяхното раждане, до тяхната смърт. Той знае даже кога коя игличка ще падне на земята. На Него Му е известно и количеството на космите на твоята глава, на моята, и на главите на всички хора. От Него не се скрива падането на нито един косъм, още повече че нито един косъм не пада без Неговото съизволение.

 

Ако на Бог са известни такива маловажни детайли – продължи старецът – като количеството листа на дърветата и броят на космите на главата на всеки човек, още повече ако Той се грижи за всички тях, то възможно ли е на Него да не Му е известен твоят проблем и да остане равнодушен? Разбира се, не! Хиляди пъти не! Следователно за какво говори това?

 

- Не зная. Вие, отче, ми разтълкувайте това?

 

- Защо трябва да ти обяснявам? Защо ти самичък не помислиш върху това и не си направиш изводи? Ти си учен човек, син си на свещеник, израснал си в Църквата, твоят баща отец Йоан е свят човек, всеки ден те е учил на нашата свята вяра, ти си прочел много книги, толкова много години ти си мое духовно чедо, и на тебе не ти е ясно какво може да означава това, че Господ отказва да ни даде това, за което ние го молим?

 

Настъпи мълчание.

 

– Послушай ме. Когато Бог не удовлетворява нашата настойчива молба, това означава, че или Той не ни дава това, за което молим, имайки предвид нашата собствена полза, или ние не знаем как и кога трябва да Го молим. Случва се и така, че едновременно може да е и едното, и другото.

 

Що се касае за първия случай, то никой не знае защо става така. Непостижими са пътищата Господни! И тук аз ще млъкна.

 

Що се касае за втория случай, за него мога да ти говоря много.

 

Когато молим за нещо Бога, ние сме длъжни да го правим без натрапчивост, да не казваме: „Искам това да стане веднага.” Такова наше поведение е не само недопустимо, но е и израз на голяма непочтителност към нашия Творец. Какъв си ти, или ако искаш – кой съм аз, за да искам каквото и да е от Бога, и още повече да Му поставям определени срокове?

 

– Но, отче, първо, моите молби не бяха изисквания, а второ, аз не съм говорил за срок. Вие знаете прекрасно това. Решението на моя въпрос се забави…

 

– Това и ти обяснявам – причината, поради която разрешението на твоя проблем се бави. Когато ние искаме да помолим Бога за каквото и да е, трябва да се обръщаме кротко с молитва към Него. Ако видим, че Той не изпълнява нашата молба, трябва да престанем да Го безпокоим. Колкото по-настойчиво молим за нещо, толкова повече то се отдалечава от нас. Затова трябва да престанем да се молим. И когато ние сме вече забравили за своята молба, тя ще се изпълни, и ние даже няма да забележим как ще стане това. Защото Бог не забравя нищо. Той е приел нашата молба, пази я, и когато счете, че й е дошло времето, ще я изпълни.

 

Затова не трябва да настояваме за нашите молби, молейки Бога за тяхното изпълнение, да направи Той така, както искаме, и тогава, когато ние искаме. Настойчивостта в тези случаи е противопоказна. Вместо полза това ще ни донесе само вреда. А когато настойчивостта е съпроводена с инат, когато човек е настроен решително да не отстъпва от своето искане, както е например в твоя случай, тогава може да се очаква всичко друго, но не и положителни резултати. Въобще, дете мое, аз искам ти да разбереш, че ние не трябва да настояваме, опитвайки се да променим Божията воля, защото ние така искаме, и още повече, това го искаме веднага. Когато искаме да достигнем нещо, трябва да се стремим към него, но все пак трябва да оставяме всичко на волята Божия. В противен случай, колкото повече се стремим да достигнем желаното, толкова повече то се отдалечава от нас. Това е подобно на нашата сянка. Колкото и бързо да бягаш, ти никога няма да я догониш. Защото колкото си бърз, толкова по-бързо тя ще бяга пред тебе.

 

Ти разбра ли, чедо мое, това, което ти разказах относно настойчивостта?

 

– Разбрах, отче, но не мога да се съглася с Вас…

 

– Тогава аз ще ти дам друг пример и ти ще се съгласиш с мен.

 

Вземи стомна с тясно гърло, в което едва можеш да вкараш ръката си. Пъхни своята ръка, свий я в юмрук и се опитай да я изкараш навън. Колкото и да се стараеш, това няма да ти се отдаде. Ти може да се опитваш настойчиво да изкараш ръката си цял ден, месец, години. Но всичко ще е напразно. Обаче само като разтвориш юмрука си, веднага ще можеш със същата лекота да я изкараш, с каквато и си я вкарал в стомната. Същото е и с твоя проблем. Колкото по-настойчиво се опитваш да намериш неговото решение, толкова то се отдалечава от теб. Запомни следното. Ако искаш да решиш своя проблем, то спри да настояваш за бързото му решение. На Бога са известни твоите трудности. Ти изложи пред Него своята молба и Той ще вземе решение. Спокойно, с вяра очаквай от Него отговор. Ако постъпиш така, то решението ще бъде положително. Ако обаче продължаваш да настояваш, както сега правиш, тогава резултатът ще бъде отрицателен. Аз те съветвам да спреш да се занимаваш със своя проблем, ако искаш с неговото решение да се заеме Бог.

 

– А какво ще кажеш, отче, за думите: „Искайте, и ще ви се даде… хлопайте, и ще ви се отвори“? Нима тези думи не подхождат на моя случай? Ако аз спра да чукам на вратите Божии, то как ще ми ги отвори  Той? И ако аз все пак престана да Го моля, то как Той ще ми даде това, за което моля?

 

– Всичко зависи от това как ще чукаш, за да ти отвори Той, както и как Го молиш, за да ти даде това, което искаш.

 

Ако например ти чукаш по вратата нагло, със заплаха, то бъди уверен, че никога няма да ти отворят. Ако пък ти отворят, то не очаквай от стопанина любезен прием, по-скоро той ще те хване за шията и ще те изхвърли надалеч. Напротив, ако чукаш на вратата кротко като възпитан човек, то ще ти отворят вратата широко, хазяинът с радост ще те приеме и всичко ще стане, както ти искаш.

 

Същото става и тогава, когато ти искаш от някого нещо. Ако ти искаш нагло и дръзко, тогава ти никога не ще получиш исканото. Тогава, когато ти искаш кротко и вежливо, незабавно ще получиш това, което ти е нужно.

 

Всичко това, и даже още в по-голяма степен, е приложимо в отношенията с Бога. Той от никого не приема нито натиск, нито наглост, нито пък заплахи. Ще да е странно, ако беше обратно.

 

И така, ти виждаш, че не е достатъчно само да чукаме на вратите Божии, а трябва да знаем и как да чукаме правилно, ако искаме да ни ги отворят. Когато ние молим Бога за нещо, важно е не количеството на молбите, а това, как ги подаваме.

 

– Тогава, отче, защо вие не се помолите да удовлетвори Той моята молба? Нали знаете как трябва да се чука на Неговите порти, знаете как трябва да Го молим, и имате пред Него велико дръзновение.

 

– Затова, защото, дете мое, аз не искам да принуждавам Бога, и теб не те съветвам да го правиш. Никога в своите молитви не принуждавай Бога да решава твоите проблеми. Проявявай голямо търпение, чакай и ще видиш каква полза ще ти донесе това.

 

Из “Цветослов советов”

 

 

 

Да окупираш рая

Януари 6, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Какво означават думите Господи Иисусе Христе, помилуй ме!?  Първо, когато казваме тази молитва, прославяме Христос – наричаме Го Господ, което ще рече Боже мой, Вседържитлю, Всесилний, Всезнаещ, Премъдър, Преблагий, всички хубави неща, които ти идват на ум. В онзи миг, когато казваш тази молитва, се покланяш на Бога, признаваш, че Бог съществува, че не съществуваш само ти в този свят, а съществува и Някой Друг пред теб, около теб, в теб, Който обгръща вселената, Който е създал всичко  и е Господ и Бог. Казвайки обаче Господи –  тази дума подчертава Божията трансцедентност, недосегаемост, вечност и безкрайност – до нея поставяш едно човешко име, име на човек, на Иисус, казваш Иисусе  Христе. Тоест в този миг подчертаваме и се опитваме да разберем двете  природи -  божествена и човешка – на Христос и признаваме, че Иисус е Господ, че Христос е Бог, Този недосегаем Бог, Когото дори Ангелите не могат да проумеят, Този Бог става достъпен, осезаем, можеш да Го докоснеш, да Го видиш, да Го изобразиш, да Му говориш, да Го слушаш в личността на Иисус Христос, Който е Бог. Това не е ли велико?  Ако някой иска да разбере Кой е Бог, знаеш ли какво трябва да направи? Вземи една икона на Христос, покажи му Христос и му кажи: Той е Бог. Ама, Той има очертание? Бог е без очертание – има цветове, виждам Неговата уста, очи, коса. Да, Той е Бог, Господ е Иисус, Иисус е Господ, Словото стана плът и живя между нас и видяхме Неговата слава. Бог дойде на земята и сега нашият Бог е достъпен – гледаме Господ, нашия Христос и чрез молитвата разбираме, че божествената и човешката природа са съединени в Неговата личност. Съществуват местата, където Господ e живял и ходил, където бил разпнат и възкръснал. Него призоваваш, в тази дума влиза цялата история на Христос, целият Негов живот, всичко за Христос,  всичко, което крие тази дума – всички съкровища на земята и на небето, прославяме Бога, наричаме Го Господ: Господи, другите Те похулиха, разпнаха, удариха, заплюха, Теб, Иисус Христос, но аз, 2000 години след това идвам и викам към теб ден и нощ и ти казвам Господи Иисусе Христе, Теб, Който другите Те смятаха за обхванат от нечист дух и заблуден, че с помощта на началника на демоните изгонваш демоните, Теб викам и Те наричам Господи,  приемам, че си Бог, признавам за мой Бог, както слепият Те викаше и казваше  Господи, помилуй ме, дай ми зрение!  Така аз признавам, че не аз, а Ти си Бог.

 

Майка Гавриила казва, че Иисусовата молитва е здрав шамар срещу твоя егоизъм, една плесница срещу твоето его. За да кажеш на Христос Господи, трябва да се смириш, да разбереш, че не ти си Господ в този свят, тоест не ти, а Той е Всичко.  Защото думата Господ това ще рече – Всичко. Нужно е смирение, нужно е да признаеш кой си ти и Кой е Той, ти си  нищо, ти си този, който допреди няколко години не съществуваше, помислял ли си това, скъпи приятелю? Допреди няколко години и ти, и аз, и всички хора, и всичко това, което виждаме около нас, нашите деца, съпруг, съпруга, близки не са съществували. Още не сме били родени. Той обаче е съществувал.  Кой ли? Господ Иисус Христос. Ние се родихме когато Той поиска,  в даден момент от времето, а Той винаги е съществувал, съществува и ще съществува.  Той е Вечно Съществуващият,  Той е Христос, Него признаваме с тази молитва, на Него се покланяме, служим и приемаме, че ние не сме нищо пред Тебе, Господи. Ние сме много малки и затова в тази молитва моето име застава до името на Христос, но моето е толкова малко, това ме, което казва накрая  помилуй ме, влизам и аз, и ти, и всички ние, до името на Христос. Дели ни цяла бездна, Бог е едно, а човекът друго. Бог е това, което не можем да разберем, както се казва в молитвата от св. Литургия:  Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ.  И аз какво съм? Глина, кал, пръст.  Ако стъпиш върху кантара, за да се претеглиш, колкото и килограма да тежиш, знаеш ли какво са тези килограми?  Кал. Толкова килограми кал си. Ако кантарът показва 80 кг , ти си 80 кг кал.  Ти си кал, и аз, а Той е Този, Който се облича със светлина като с дреха.  И ти, калта, отиваш  пред Христос, Който е Всичко,  и искаш да хвърлиш мост над тази бездна, която те разделя от Него, и знаеш ли как става това? С тази дума чудотворна, мощна, спасителна дума -  помилуй ме! – именно Божията милост преодолява разстоянието между тварното и Нетварния. Нашият Бог е нетварен, Той е Създател на всичко,  а ние сме ограничени същества, заквасени с тлението и смъртта, но отиваме пред Христос и се молим и казваме – Господи Иисусе Христе, Ти, Който си Бог, Всемогъщ и непостижим, а аз съм на тази планета, в този свят, Ти ме приведе от небитие в битие, дари ми живота, аз съм немощен, малък, имам проблеми, притеснения, какво съм аз и какво си Ти, чуваш ли ме? Разбираш ли ме? Изпращам SOS, пишеше на една стена- някой от анархистите го беше написал-  изпращам сигнал SOS, някой чува ли ме?  И някой ми казваше – аз се моля, но Бог ще седне да слуша мене? Бог чува нас, хората? Ама, какъв е Той да слуша нас?  Занимава се с нас?  Занимава се, знаеш ли защо? Защото има това, което се казва в тази дума – има милост, Господ е Великата Милост. Именно тази милост ни свързва с Бога, тя е мостът, който съединява тварния човек с нетварния Бог, тези хубави неща правим с тази хубава молитва и ти, малкият човек, заставаш  близо до Бога с помощта на тази думичка. Казваш Помилуй ме! и Господ идва и те милва. Не са ли хубави тези неща?

 

Естествено, за да ги кажеш, трябва  да обичаш, това е любовна история, тази молитва е любовна, тоест хората, които са рационалисти, хладни, със суха логика, безчувствени, без поезия, това, което казва старец Порфирий, че християнинът е поет, той е художествен деятел, за да изобразиш това име в себе си, трябва да имаш художествена кръв, сърцето ти трябва да го казва, трябва да обичаш. Сърцето ти трябва да е омекнало, за да можеш да кажеш  със славословие, поклонение и признание, че Христос е Бог и Господ. Трябва да обичаш.

 

Тази молитва прави и нещо друго. Тя ти показва кой е основният въпрос, която трябва да те занимава в този живот. Нека направим един експеримент – ако те попитам, но не сега, а в друг час от деня, кой е основният въпрос, който те занимава в този момент?, ти би отговорил, т.е. майката би казала – детето ми!  Бащата: жена ми, децата ми!  Парите! Ученикът: упражненията, изпитите, шофьорският изпит, младежът:  обичам една девойка и искам да се запозная с нея!  Основната тема, която те занимава. Видя ли? Ще те занимават много неща, които смятаме, че са основната тема на нашия живот. Тоест това за теб са парите, здравето, например да отидеш да си купиш някакви обувки, които си видял и казваш -дано сваря! И аз, и всички ние, ако някой отвори умът ни,  за да види ясно кое е първото и основно нещо, за което мислим, ще види различни неща. Тази молитва обаче идва и ни казва, че основната тема, въпрос, предмет за твое занимание и размисъл, любов и привързване, най-главното нещо  трябва да бъде Христос. Тоест тази молитва се опитва да ни каже, че всичко, основната тема, основната личност и въпрос на нашия живот е Иисус Христос, не моите пари, защото, за съжаление, ти на практика това казваш, това правим всеки ден – Господи, моето здраве е всичко!  Моят основен въпрос е да не се разболея от нещо, да оздравея,  тоест за нас всичко е нещо друго.  И идва тази молитва и ни казва – не!, Всичко е Христос. Нашият проблем ще отмине, то е нещо преходно, относително, преминаващо  като птиците, които отлитат,  ще премине това, което имаш, но това, което пребъдва вовеки, е Иисус Христос. И знаеш ли какво прави тази молитва?  Тя ни ориентира правилно,  ориентира ни повторно натам, където реално е Изтокът на изтоците, където е Слънцето, утрешната звезда, където е Източникът на живота. Разбираш ли? Ако разбереш това, че основният въпрос на твоя живот е Христос, а не ти, нито аз, нито парите, нито нищо друго от това, което занимава, знаеш ли какво ще стане? Ще се успокоиш. Ще оздравееш, всички проблеми, които имаме, психологическите, потиснатостта, заболяванията, нашите душевни проблеми, другите проблеми,  знаеш ли защо ги имаме? Защото абсолютизираме относителното, защото прилепваме в нещо,  имаме зависимости, пристрастяваме се, имаме болна любов. Нима това не е основната причина? Ти не ми ли каза, че  когато една девойка те остави, ти се разболя, подлуди, обърка, не знаеше къде се намираш за дълго време,  беше като замаян. Защо стават всички тези неща? Защото сме поставили като основен въпрос на нашия живот всякакви други неща, а когато поставиш като основен въпрос на твоя живот всичко друго, но не и Христос, тогава се разболяваш. . .

 

Тази молитва е съвършената „психотерапия”, т.е. душелечение, защото дарява на човека съвършен баланс, прави те балансиран човек, завърта те и те поставя в правилно положение пред самия себе си, твоя ближен, Бога и ти казва -  постави нещата на тяхното място, не се прилепвай, не залепвай в нищо. В даден момент, когато умреш – след колко години? Колко години искаш да живееш?  Сто?  Давам ти  повече от сто! –  но когато си тръгнеш от този свят и аз, и ти, първото нещо, което ще намериш пред себе си, първото, което ще видиш пред себе си, и за да го видиш, ще бъде основното, нали? – няма да бъде нито твоя компютър, нито твоето тяло, което обожествяваш и обожаваш, нито лицето ти, което гледаш да не се изпълни с бръчки, нито  косата ти, която гледаш да не побелее, да не окапе, нито твоите вещи, нито твоя автомобил, нищо от това. Първото и основно нещо, което ще видиш пред себе си, е Господ Иисус Христос. Ако Този Господ Иисус Христос, Който е Всичко, ти с едно „интелигентно” движение, със смирение и богоозарение още сега Го прегърнеш в Църквата и Го грабнеш, кажи ми, ще има ли по-умен човек от тебе, ако постигнеш това? Ако още сега прегърнеш Този идващ Господ и Го направиш твой, твое притежание, ти ще бъдеш най-умният и най-красивият човек на земята. Всичко ще отиде на мястото си, ако Христос стане за теб Господ, основната тема, основният проблем, тогава няма да те занимава  нищо друго, няма да се разболееш, каквото и да стане,  някой твой близък ще умре, ще поплачеш,  ще ридаеш, всичко това – да, човек си, не си безчувствен, но ще казваш – умря, защото не той бе Господ. Господ е Иисус Христос  и Той е жив, Аз съм животът и възкресението – казва Той. Виждаш ли какво става около нас? Това, което обичаш и го превръщаш в господар в твоя живот, те предава, разболява се, умира, изтлява, разваля се, хвърляш го, остарява, мирише,  това са нещата, които обичаме и ги превръщаме в господари в нашия живот, защото, знаеш, че нашата епоха е идолопоклоническа и имаме много господари и началници. Четох пак на една стена, за съжаление съм любопитен, но като минавам с автобуса, гледам какво пише: нито Бог, нито началници – това бяха написали някакви анархисти. Не искаме нищо над главата ни. Ама, ако кажеш това, то е  само на думи, дано нямаш началници  и нямаш за бог своя егоизъм!  Имаш обаче хиляди божества, хиляди господари. Когато не обикнеш Христос и не Го направиш твой Господ, ще направиш господар нещо друго, човекът така е сътворен, такова е неговото устройство, ние сме сътворени да се отдадем на нещо, не можем ние да ставаме божества, това е високомерие, самохвалство, демонично, но на нещо ще се отдадеш, край!  Ще направиш нещо твой господар.  Ако не направиш Бога твой Господар, ще направиш твоето его, тяло, идеи, мнения, отбор, партия, нещо ще направиш твой бог.  И понеже то ще те предаде в даден момент, ще се разочароваш, ще се сринеш и ще плачеш много. Не се облягай на звездите, защото и те не са здраво закрепени, не превръщай в твой господар нищо друго, ти казва тази молитва, а само Мене, Иисус Христос!

 

Господ Иисус Христос е основният въпрос на нашия живот, основната личност на нашия живот, нищо друго, нито предаването, което искам да направя, нито това, което сега ти мислиш и другите неща, които ще направиш, а Иисус Христос е Всичко.  Преп. старец Порфирий постоянно се провиквал: Христос е Всичко! Възлюбени приятелю, ти ми каза: отче, за мене компютърът е всичко! Да но компютърът, след това сам ми го казваше – се повреди. Значи не е всичко. Ще го поправя – ми каза. И да го поправиш, пак ще се повреди. И ако не се повреди, един ден ти ще се повредиш, защото и ти си тленен,  ще си тръгнеш  от този свят и няма да можеш да вземеш със себе си нито компютъра, защото, както някога ми каза едно дете: отче, бих искал  сънят да не съществува! Защо? – го попитах. За да не спя, а цяла нощ да играя на компютъра! Натъжих се, че трябва да спра да играя в даден момент, за  да отида да спя! Следователно, това дете превърнало това в негов господар и божество, но това  е нещо, което ще те предаде, компютърът ще те предаде, той не е това, което търсиш, ще те предадат и хората, как да го кажа, не ти го пожелавам да стане, но е нещо, което става. Ние сме тленни хора и тлението предава тление, не може един човек да ти предаде нещо нематериално, вечно, безкрайно, защото го няма, докато тази молитва поставя нещата на тяхното място, ставаш улегнал човек, придобиваш хармония, равновесие, раздвоението изчезва от теб, намираш твоето равновесие и място във всемира, в света около теб. Колко хубаво е това, да казваш молитвата и очаквания Господ да бъде твой!

 

Страхотно е да окупираш  рая, сега правят окупации на училища, окупации на университети, окупации навсякъде, нека и ние  да направим една окупация на рая! Това е въпросът – дали я правим? Ще намерим ли място там? Да ти кажа нещо – ако казваш молитвата, ще намериш. Ако казваш постоянно молитвата, постоянно, можеш ли? Можеш. Не искаш. Мога, но не искам! По различни причини. Но ако човек призовава постоянно в живота си Господи Иисусе Христе, помилуй ме!, когато  умре и види Иисус Христос пред себе си, нима е възможно цял живот да Го вика със смирение, любов, с търпение, с борба,  с последователност – но не да говори едно, а да върши друго – нима е възможно Той да не го помилва?  Това ще рече милостта, да помолиш: дарувай ми рая! Нима Той няма да ти даде рая, ако цял живот викаш към Него? След като Бог помага на хора, които не Го призовават, Той отива и ги крепи, помага им, подкрепя ги – хора, които никога не са Го обикнали, защото е Бог на любовта. На тебе, който Го викаш цял живот и казваш Господи Иисусе Христе, помилуй ме!, ли няма помогне?

 

Веднъж, докато чаках на светофара, дойде един просяк, но нямах дребни, имах само едно евро – и даваме обикновено половин евро – но той имаше нещо върху себе си, което те смекчава, стапя и си казах – колко изстрадало и жадуващо лице! Начинът, по който просеше милостиня, реално ме огъна, дадох му малко повече и си казах- трябва да бъдем такива пред Бога, като просяци, но добри просяци, реално да чувстваш, че нямаш – за да ти даде.  Този копнеж трябва да излиза от сърцето ти с болка, любов, жажда, сълзи. Ако казваш молитвата, намираш в себе си благодатта, тя се пробужда и процъфтява, благодатта, която си приел, знаеш ли кога, когато си се кръстил. Тогава Христос е влязъл в теб, и белите одежди, които са ти облекли, са бялата одежда на чистотата, на светостта на Божията благодат и  Самият Христос, защото всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохме. Тези, които сме се кръстили в името на Христос, сме се облекли  с Христос като  с друга одежда, дреха, покривало и покров. Къде е Христос? В нас. Къде? Не Го виждаме, не Го чувстваме, не Го усещаме, затова чувстваме празнота, самота, меланхолия, изоставеност, плачем, липсват ни компанията на хора, липсва ни утеха, любов, роптаем и се  оплакваме. Ако чувствахме Този, Който вече имаме в нас, Той вече е в нас, Христос, но не Го оставяме да се яви, не Го викаме да излезе,  толкова много други неща ни окупират, толкова много други занимания, теми, въпроси, а Христос чака и казва- да видим. Чакам. На опашката съм. Дали  някога ще извика и Мен? Да се явя? Да му дам Моите дарове. Засега вика други неща, вика модата, телевизията, хубавите ястия, хубавите разходи, всичко това.  Мене кога ще ме извика?  Да се открия? Тази молитва отива и казва на Христос – Господи, събуди се, дойди, яви ми Твоето лице, яви Твоето лице върху нас и ще се спасим! Да Те видим, Господи, в Твоята светлина виждаме светлина. Господи, викаме Те, няма ли да ни чуеш?. .

 

превод от гръцки

 

 

 

Исусовата молитва е любовно преживяване

Декември 23, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Пребройте! Пет думи. Иисусовата молитва съдържа пет думи, но тези пет думи те отвеждат по петте континента на земята, пет думи, които те развеждат по целите небеса, по цялата длъж и шир на света, пет думи, с които стигаш до Божия трон, пет думи, които влагат Христос в теб и те приближават до Христос. Господи Иисусе Христе, помилуй ме!  Днес бих искал да поговорим за тази молитва, днес искам и нещо по-дръзко, да отправим тази молитва, да се молим, да казваме молитвата и не просто да говорим за нея, а едновременно, защо не, да я казваме.  Ако можеш там, къде си, я казвай. Ако не правиш нещо, което изисква изключителна съсредоточеност, и ти я казвай в себе си. Опитай.  Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Казвам я много пъти, защото някои не са чули добре, не знаят как да се молят с тази молитва, или знаят нейния по-широк вариант, който е: Господи Иисусе Христе, Сине и Слово Божие, помилуй ме, грешния! Други я казват по-накратко, други казват само: Господи, помилуй!, други само: Иисусе, помилуй ме!, други казват само: Иисусе мой! Каквото искаш кажи, както искаш го кажи, стига само да казваш това име и то да се издълбае в твоето сърце, името на нашия Господ Иисус Христос.

 

Сега, когато слушаш, не е трудно да казваш вътре в себе си тази молитва, така че времето да тече като поток и ако предаването свърши и продължиш с останалите неща от деня, постоянно да я казваш. Тя е много силна, св. Козма Етолийски я препоръчвал: там, където отивал и заставал, понеже я научил от Света Гора в манастира Филотей, където живял, казвал на хората: и вие казвайте молитвата,  вземайте една броеница, която не служи за това да мине времето ни в кафенето, а  всеки възел означава слово, и кое слово се казва в тази молитва? – името на нашия Господ Иисус Христос. Когато призоваваш името на Господ, викаш Самия Христос до тебе. Силата на тази молитва е огромна. Ние не абсолютизираме никоя молитва, а абсолютизираме молитвата сама по себе си и най-вече Личността, към която се отправя молитвата – нашия Христос, Който е абсолютното Благо, Той е Всичко, Христос е Всичко, но молитвата е много сигурен, пряк, силен, красив път, който те кара да се хванеш здраво за Христос и да останеш съединен с Него. Молитвата съединява човека с Христос и затова казваме, че тя има много голяма сила. Всяка една молитва, каквото искаш кажи, както искаш, но говори на Христос. Искаш да казваш Отче наш? Царю Небесни? Давидовите Псалми?  Молебния канон към Света Богородица?  Богородичния акатист? Всичко е хубаво, но Иисусовата молитва, тези думи Господи Иисусе Христе, помилуй ме! –  пак го казах, тежи ли ти да го чуваш? Нека не ти тежи, нека не ти тежи да слушаш името на Христос, името на твоя Творец, Създател, Този, Който те е възлюбил и умрял за тебе, Който сега мисли за теб и е близо до теб, грижи се за теб и може да даде решение на всички твои проблеми. Всичко, което те занимава, всички решения се намират в тази личност, в Иисус Христос. Нека не тежи да слушаш името на Христос, да Му говориш, да Го обичаш. Това е много мощна молитва! В „Наръчника с духовни съвети” – която е книга, в която се говори за опазване на петте чувства, т.е. как човек да се защити и да бъде духовно буден с петте си сетива, Св. Никодим Светогорец  казва: съветвайте хората в света, вярващите да казват Иисусовата молитва, тя не е само за монасите, а за всички.

 

Хубаво е всички да казваме тази молитва, хубаво е да знаеш, че човекът, който е отсреща и те слуша, има обща точка с теб, има името на Самия Господ и тази обща любов, която ни обединява. За Него говорим, днес на Него говорим, на Иисус Христос и казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

 

Монасите я казват по цял ден, най-малкото един добър монах, за да бъде наистина монах, не трябва да бъде монах, тоест сам, а винаги да бъде в компания – в компанията на молитвата и най-вече на Иисусовата молитва, винаги да носи своята броеница в ръката и най-вече в сърцето си. Всеки възел е едно въжделение, всеки възел е една любов, всеки възел е едно прошение, славословие, призоваване на това свято и всемогъщо име, Господнето име. Монахът през целия ден се моли. Къде отиваш, казваше някой на един калугер на Света Гора, който видял да тръгва от манастира, но без да  вземе броеницата си, нима войникът отива на война без оръжие? Къде отиваш без броеницата си? Това е твоето оръжие – броеницата,  винаги я дръж в ръка и от ръката тя да влезе в ума, а от ума  в сърцето. След това ще отпадне и  броеницата и ще живееш неизказани преживявания и уникални неща.

 

Нека ти кажа нещо – не съм забравил. Какво ли? Не съм забравил, че говоря на хора, които живеят в света. Днес не говоря на монаси, знам, малко се унесох, разбира се, и мислиш, че . . . не, на теб говоря и за твоите проблеми, знам, че и ти имаш проблеми, разходи, дете, болест, въпроса с брака, ти, някои се подготвят, някои мечтаят, някои живеят своята болка и радост, различни техни проблеми, всеки има по нещо и някой казва: добре, хубаво ни говореше друг път за актуални, наши, съвременни въпроси, които ни засягат, а сега ни говориш за Иисусова молитва, за молитва на ума, която е за калугерите?! Каква връзка има това с мене? Има. Има и с теб, защото това е начинът да вложиш Христос в тук и сега на твоя живот. Именно защото твоят живот е многоизмерен, с много грижи, ти си раздробен и разпокъсан, от сутрин до вечер трябва да свършиш много неща и не успяваш да направиш нещо за Бога, да се помолиш правилно. Затова я има тази молитва, която се нарича монологична, което означава, че съдържа едно слово, един израз, едно кратко изречение,  което и на малко дете да го кажеш, пет думи е, ще го научи. По този начин се съсредоточаваш и така нямаш оправдание, както казваш понякога: искам да се помоля, но не сварвам, не зная какво да кажа, нямам какво да кажа. Ти имаш какво да кажеш! Готвиш ли? Казвай молитвата! Бъркаш тенджерата и приготвяш ядене? Всеки път, когато бъркаш с лъжицата,  казвай Господи Иисусе Христе, помилуй ме!,  и заедно с яденето, което приготвяш, вътре влиза и Божията благодат, влиза цялото благоухание на това име, влизат живителните  сокове на това име, Иисусовото име е пълно с живителни сокове, благословение, сила. Тази молитва е много силна. Ех, да се молехме с нея, да я живеехме и да се наслаждавахме на усещането за Христово присъствие чрез нея! Знаеш ли какво означава да изричаш постоянно Нечие име? Да казваш постоянно Господи Иисусе Христе, помилуй ме!, да призоваваш Някой да дойде близо до теб? Когато например кажеш Иисусе мой!  Пресвета Богородице! Помогни ми! Святий Ангеле! Св. Нектарие! Те няма ли да дойдат? Ще дойдат. Когато извикаш някой по име, името изразява присъствието и живото усещане за този, когото викаш. Ще ти го кажа от обратната страна, от тъмната страна – маговете, за да направят своите магии, призовават имена на зли духове, и те имена призовават и духовете идват. Така и Господ, когато извикаш Бога, когато призовеш името на Христос, Той идва там, където си. Когато имаш някакъв проблем и кажеш Иисусе мой!, Господи Иисусе! и Го извикаш, Христос идва. Е, това не е малко, не е малко днес да говорим за тази тайна, която доближава далечния Бог толкова близо до нас. Ако Христос дойде там, където си сега, в твоята стая  и тя се изпълни с Неговото присъствие, ще разбереш, че до теб не е само леглото, масата,  бюрото, кухнята, тенджерите, телевизора и всичко, което имаш там, а и Някой Друг. Кой ли? Този, Когото си извикал. Съществува тази заповед в Стария Завет, където Бог казва – внимавайте! Не изричай напразно името Господне!, тоест без да уважаваш, благоговееш, обичаш, без да „обожаваш” Бога,  както  казват някои – трябва да си измиеш устата, преди да изречеш Божието име. Страшно е да изричаш Неговото име. Защо? Защото Неговото име е Неговото присъствие: викаш Христос и Той идва: това е много велико. Той идва. Помисли си във вас да дойде Христос, да Го призовеш, Сам Той го казва – Преди да Ме призовеш, Аз ще ти отговоря, ти ще Ме извикаш, и Аз веднага ще ти кажа: ето, дойдох! Какво искаш? Кажи ми какво искаш да направя за теб!  Кажи ми какво искаш да ти дам! И ти Му казваш – Господи Иисусе Христе, помилуй ме!  Това е. Искам  да ме помилваш.

 

Можем да кажем изключително много неща за молитвата, за съжаление нищо наше, всичко е чуждо, и ако казвахме молитвата, нямаше да правим предаване за молитвата, а щяхме да я живеем и нямаше да говорим за нея, а щяхме да отправяме молитва и благодатта на молитвата щеше да отива навсякъде без да правим предаване. Това, което правят отците на Света Гора, това, което правили великите светци, които много малко говорили, насила говорили, само и само за доброто на другите и не искали да излязат от това наслаждение, което чувствали и от тази велик принос към човечеството. Когато се молиш с Иисусовата молитва, помагаш много на света, изпълваш света с ангели, с Божията благодат, с небесната милост.

 

Да ти го кажа малко грубо – ние сме дълбоко замръкнали, всички ние, не знаем изключително много неща от нашата Църква, ако знаехме  какъв хляб има това нещо в себе си, което се нарича молитва на ума.   Св. Никодим Светогорец се обръща към Христос в Акатиста към Иисус Христос и постоянно казва: Иисусе мой! Иисусе мой! И различни неща на Христос; той казва: Иисусе, благодаря Ти, че ме удостои с това велико благодеяние и дар на молитвата на ума. Това е велико нещо, велико изкуство.  Ти казваш: е, не можем да направим много неща в света. Имаш право, но, ето, сега слушаш, вършиш и други работи и можеш да се помолиш. Мислиш, че Бог няма да го оцени? Малкото, което можеш в този живот, ще го направиш.

 

Хубаво нещо е да казваш Иисусовото име. Ако обърнем внимание, ще видим, че и в св. Литургия постоянно това правим – казваме  Господи помилуй! Молим се За мира свише;  две думи – Господи помилуй! Боже, помогни ни! Дай ни Твоя милост! Смили се над нас! Помогни ни! Стани  това, от което всеки има нужда! Помилвай ни! Имаш ли броеница? Не я носи, а я дръж в ръката си. Изтъркай я, похаби я от дългата употреба, превърни я в перце от многото пъти, които ще я използваш без обаче – внимавай – някой да го забележи. Когато държиш броеницата и се молиш, само ти, Бог и твоят духовник трябва да знаете това.  Какво правиш, как го правиш, дали си почувствал нещо, дали плачеш, дали имаш моменти на умиление, боговидение, усещане за Божието присъствие, дали чувстваш, че излизаш от този свят и живееш това, което ми каза една баба преди няколко дена – молих се и казах: вземи ме, Боже, да умра! Сега искам да умра! В него момент казах нека умра!, но всичко това не трябва да се вижда. Всичко това става скришно, Иисусовата молитва е тайнствена и скришна молитва, тя е любовно преживяване и както всяка любов, тя се преживява в  скришните стаи на човешката душа. В нея има скришна стая, има градина в дъното, която е само за Бога. Там не трябва да влиза нищо друго, никой не трябва  да знае какво правим, а само нашият духовник  и Бог. Броеницата не трябва да се показва, тя не е за показ, не е за изтъкване, нито да се правим на велики, а както се казва: когато се молиш, влез в твоята стаичка,  затвори вратата и твоят Отец, Който вижда на скришно, ще ти въздаде  наяве. Помоли се скришно, вложи в ума си, дълбоко в твоята душа това име, издълбай вътре в това име, Иисусе мой, Христе мой, това е най-хубавото печат, и след това не се страхувай. Някои питат какво ще стане с Второто Пришествие, с Антихриста, с печата. Нашият печат обаче нека бъде това име, да го издълбаеш в сърцето си, в ума си, в душата си, казвай в себе си Иисусе мой, Христе мой, Боже мой, Господи мой, не формално, не технически, не методически, не хладно, не монотонно, не като някакъв метод и  тактика, а отдай сърцето си, защото молитвата иска сърце, молитвата иска любов, иска мерак, иска влюбени хора в Христос, в истината, в светците, в Църквата, в небесния свят. Така стоят нещата, днес говорим за трудни неща, но казахме, че ще направим малкото, което можем, това, което можем. Толкова ли е трудно да направиш това, за което говорим сега?!

 

Тази кратка молитва е много силна, независимо дали си го разбрал, т.е. и ти направи нещо, ти, който нямаш време да кажеш Шестопсалмието, да прочетеш Молебния канон, можеш постоянно да казваш  Иисусовата молитва. Трудно ли е? Кое е трудно? Да кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй ме!? Другите неща  - за умилението, за усещането на Бога,  когато дойде Божията благодат, дали ще я почувстваш или не,  това не е твое, а от Бога. Това ще го даде Бог когато Той иска, както иска, колкото иска, ти обаче можеш – нямаш ли устни? Имаш. Нямаш ли език? Имаш. Да кажа обаче и другото – и ням да си, нямаш ли ум, нямаш ли сърце, нямаш ли душа в теб, тази душа трябва да говори, тази душа трябва да се размрази, защото е замръзнала като ледниците, които сега също се топят, и те се топят, душата ни не трябва ли да се стопи? Е, чрез това име и тя лека – полека ще се топи. Това име е толкова горещо, толкова пламенно, толкова превъзходно, че стапя всеки лед, – Иисусе Мой, Христе мой, Творче мой, Боже мой! Най-великата молитва, най-мощната молитва!

 

превод от гръцки

(следва)

 

Силата на молитвата в нашия живот

Декември 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Темата, която ме помолиха да разкрия, звучи така: “Силата на молитвата в нашия живот”. Тази тема изобилства с проблеми, непосредствено свързани с най-главната духовна дейност – молитвата.

 

Ако поискаме да изложим основните аспекти на тази тема, ще се сблъскаме с това, че няма да знаем с какво да започнем и с какво да завършим. И това е поради факта, че молитвата, както ние можем да се убедим, изобщо не е раздел в учебника, не е урок, който може да се преподаде за определено време. Този аспект на духовния живот не може да бъде обяснен теоретически.

 

Когато говорим за молитвата, става дума за някакво тайнство. Нали молитвата, както знаем, в своята най-проста формулировка се явява отношение на човека и Бога или, във всеки случай, основна форма на тези отношения. И безусловно, всичко, което е свързано с Бог,  труно се поддава на изучаване и определение. Нужно е да се признае и аз не мога с лекота да реша за какво съм длъжен да говоря тук. Но, в края на краищата,  стигнах до извода, че преди всичко човек е длъжен да се запознае с най-важните страни на цялата проблематика на молитвата и нейната сила – условията, благодарение на които молитвата става неотменна част от човешкия живот.

 

Аз предполагам, че никой не е непосредствено заинтересован от това да узнае какво по себе си представлява силата на молитвата и в какво тя се изразява. Това би могло да стане тема за урок по катехизис. Може би по-важно ще бъде да се спрем на друг същностен проблем и да си зададем въпроса съгласно какви условия и предпоставки молитвата ни укрепява, става източник на нашите сили.

 

Нали в действителност, когато човек говори за молитвата или се моли – да преминем веднага към темата на нашия разговор – той желае да види резултата от своя духовен труд. Неговите мисли винаги са насочени към резултата, към силата на неговата молитва. Затова аз мисля, че за човека е по-лесно да вникне в същността на силата на молитвата, отколкото в особеностите на тези условия, които могат да обезпечат, във всеки случай, по човешки измерения, нейната сила.

 

По този начин, аз бих искал да кажа за някои условия, които са способни в съответствие, както ние казахме, с човешките мерки, да ни дадат представа за това, че молитвата може да стане неотменна духовна страна на личността и да бъде източник на сили.

 

Първото условие е свързано с това, как човек разбира молитвата. Какво има предвид, когато произнася думата „молитва“, как я разбира от битийна гледна точка и как я усеща.

 

Какво е това молитва? Това е основният въпрос, отговорът на който може да ни даде първото и най-важно условие, при което молитвата се явява източник на сили.

 

Тук всеки човек може да каже твърде много. Но често на нас ни се случва да се сблъскаме с опростени определения на молитвата: молитвата като общение на човека с Бога, неговият разговор с Бог и обръщането му към Него с молба за помощ. Ние можем да намерим огромно количество подобни определения за молитвата. И поради тази причина аз искам да прибегна към текст от „Добротолюбието“, написан от един отец и подвижник, който посветил една от своите проповеди на молитвата. В своите изказвания, ръководейки се от своя личен опит, придобит по пътя на аскезата, той ни дава огромно количество определения, които в своята съвкупност е възможно да ни дадат представа за това какво е молитвата.

 

Той започва с просто твърдение: „Молитвата – това е издигане на разума към Бога.“ На друго място той пише: “Молитвата, това е подобаващо действие на разума, неговата ценност, истинското и най-прякото негово предназначение.“ По този начин способността за молитва се разбира като достойнство на ума, като  най-прекрасно и истинско негово употребление. Такава е същността на молитвата.

 

В едно от многото други определения за молитвата авторът говори за нейната екзистенциална страна: „Както хлябът се явява храна за тялото, а добродетелта за душата, така и молитвата храни разума.“  Тук той прави важна крачка в стремежа си да изтълкува молитвата, да ни обясни, че това не е просто теоретическо приближаване на човека към Бога, но нещо много по-важно и съществено. Използваната алегория, образът на молитвата като храна и хляб, добре показва, че за молещия се човек молитвата, както говори нашият автор и други отци, представлява в същността си хранене и дихание на ума. Без възможността да се храни и диша човек не може да съществува. Така и духовният човек не би могъл да живее без молитва.

 

От всички други многочислени определения за молитвата, приведени в речта на духовния отец, аз видях едно, което, както ми се стори, може в пълна степен да ни открие екзистенциалната страна на молитвата.

На едно място той пише: „ Чувството на молитвата – това е размишление с благоговение и съкрушение и душевно страдание, изповядване на своето грехопадение с невидими стенания.“ Такова е чувството на молитвата – то е размишление, съсредоточено обмисляне, но в същото време терзание и скръб, чувство на угризение на съвестта. Следователно, ние можем да кажем, че молитвата – това е някакво лично преживяване, което вълнува човека, извършващ я „с благоговение и съкрушение“, с обезателното условие за признаване на грехопадението и личната вина „с невидими стенания“.

 

С тези определения авторът прониква в глъбината на човешкото битие, за да донесе до нас този факт, че правилната и пълноценна молитва – това не е просто движение на устните или някакво теоретично и интелектуално изразяване на човека, но действие, обхващащо всички сили на човека, вълнуващо и потрисащо го, опит, водещ към невидими стенания.

 

Като извод ще кажем, че първото условие за силна молитва се явява нейното осъзнаване от молещия се човек като източник на сили. А също и разбирането на това, че сама по себе си молитвата представлява екзистенциален акт. Това означава, че молитвата е способна да потресе човека, да го увлече, да го застави да преживее нещо, което, по думите на отците, живеещи в цялата пълнота на молитвата, е невъзможно да се опише. С други думи, молитвата, в своето първично разбиране, се отъждествява с човека, с всички негови движения и действия.

 

Разбира се, всички ние можем да кажем, че молитвата – това е действие, което си извършва в определено време и влиза в състава на някакъв установен порядък – например, възкресните богослужения. Но екзистенциалното разбиране на същността на молитвата говори за нея като за действие, отъждествяващо се с човека като цяло, с всички негови жизнени проявления. Така аскетите, занимаващи се с въпросите за молитвата, се явяват привърженици на определен неин вид – Иисусовата молитва – и разбират молитвата като дихание на душата. Те казват, че ако на човек му се отдаде да свърже в едно помненето на името Божие и своето дихание, тогава той ще може да разбере същността на духовния живот. Тогава той «познава ползата от тишината» и може да разбере какво представлява молитвата във всички нейни проявления.

 

Възможно е всичко, казано от нас за екзистенциалната същност на молитвата да извика у някои съмнения, в частност за това, че християнинът е длъжен да се моли всеки миг от своя живот. Но ние трябва да споменем и подчертаем още един факт, който ще ни помогне да разберем, че молитвата, притежаваща екзистенциална природа, изпълва със себе си цялото човешко битие.

 

Става дума за това, че на съвременния човек и, аз бих казал, на съвременния християнин това може да се стори парадоксално, в същото време когато за Църквата това се явява догмат и живот.

 

Екзистенциалното разбиране на молитвата като духовно действие намира отражение в реалната действителност, в това, че животът на човека, и най-вече живоът на християнина, не се явяват просто и непродължително приключение или работа, а са истинска борба. За всестранното разбиране смисъла на тази борба ни помага Свещеното Писание. Последната книга на Новия Завет го описва изключително добре – Апокалипсиса. Кратко упоменаване за нея ние срещаме и в известния откъс от посланието на апостол Павел: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Ефес.6:12).

 

В този откъс се подчертава наличието на тъмните сили, за които може да се каже, че са едно от условията за съществуването на Църквата. Разбира се, сега ние няма да се впускаме в богословското обосноваване на тази тема. Но, християнинът е длъжен добре да разбира, много по-добре от светския човек, че ако той желае да бъде християнин, неизбежно ще бъде въвлечен в борба, в която ще има противник, чиито козни са описани в Апокалипсиса, с образа на когото е белязан целият път на човешкото спасение и целият материал – позволете ми това обобщение – на Новия Завет.

 

На нас ни е известно, че Господ още от началото на своето земно съществуване, се е намирал в постоянен диалог с дявола, с демонските сили, подлагал се на изкушения, с помощта на които дяволът се опитвал да Го подчини на себе си. Така Господ ни дава пример за това как е необходимо духовният човек да срещне тъмните сили.

 

Борбата на християнина – това не е борба за нравствено съвършенство, която се води в състояние на духовен възторг и красота, придобити с чувствени преживявания, както ние сме склонни понякога да я тълкуваме. Често ние преукрасяваме действителността, говорим за идеали, за духовни пориви, за стремеж към самопожертвувание – дело, безусловно, украсяващо човешкия живот. Но освен всички тези аспекти – прекрасни и, безусловно, истинни – съществува и сурова реалност, която в необходимия час неизбежно ще се открие пред духовния човек, готов да се сражава на християнското поприще.

 

Тук много често се наблюдава някакво недоразбиране. Понякога някои млади хора започват своя християнски път с опита на красотата, която – ние няма да скриваме това – може да представлява по себе си някаква самоизмама. Нали това, че никой предварително не може да знае за всички жестокости на духовната борба и да осъзнава наличието на обхващащите всичко тъмни сили, ежечасно въставащи срещу Божествения замисъл, дава възможност на човека да започне своя път с оптимизъм, което не противоречи на християнската действителност. Само че тази оптимистична настройка може да стане интрига и клопка и да доведе човека до окончателна катастрофа.

 

Това съвсем не е нова ситуация. Тя води начало от това време, когато в редовете на дванадесетте апостоли се появил Юда. И ние стигаме до това, за което апостол Павел с болка пише: „ Защото Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят… (2 Тим. 4:10). Сегашният век, както и всеки друг век, притежава някаква демоническа притегателност, която съществено противостои на волята на Бога и, в частност, на опита на духовния човек да постигне вътрешна цялостност. Ако християнинът от самото начало не бъде напълно осведомен за тази ситуация, той ще се лиши от най-важното условие, което може да му дари плодотворна, от гледна точка на силата, молитва. Тъй като ако ние недооценим силата на нашия враг, то и нашата молитва ще се превърне в някакво състояние, действие, имащо множество цели, но отдалечаващо се от същността.

 

Обикновено молитвата на праведния християнин е насочена към това да преуспее в живота, да получи хубава работа, да създаде здраво семейство, да уреди децата си, да види как те достигат до успеха – всичко това са неща, разбира се, напълно достойни. И сред всички тези молби, явяващи се цел на нашата молитва, има просба за прощаване на нашите грехове. Само че в повечето случаи в молитвата отсъства осъзнаването на нейния екзистенциален характер, което превръща молитвата единствено в някакво средство за подобрение качеството на живот. И ако е така, ние стигаме до това, че се сещаме за молитвата единствено в определени моменти на нашия живот, когато се сблъскваме с някаква трудност или проблем.

 

Но този, който преживява молитвата екзистенциално, твори, по израза на апостол Павел, „непрестанна молитва” и живее не просто в пределите на своя живот, но и в състоянието на молитва сам става жива молитва и, следователно, има възможност да противостои на лукавството на сегашния век с лекота, дарувана му от молитвата.

 

Сега ние можем да направим малко отстъпление и да представим трагическия образ на християнина, живеещ сред лукавството на сегашната епоха. Ние често можем да се сблъскаме с това, че у християнина отсъства чувството на зависимост от Бога, зависимост битийна, но не емоционална. Тъй като ние често говорим, че молитвата представлява зависимост на човека от Бога, имайки предвид в повечето случаи именно емоционална зависимост. Ние не сме в състояние да разгледаме тук по-важната съставка, имаща, аз бих казал, трагически характер, особено за съвременния християнин. Тази трагичност е отлично представена в песнопенията и службите през периода на пеенето на Триода.

 

Ако внимателно се изучи този период от църковния живот, може да се види, че в неговите песнопения е представен образът на човека, който се моли. Всички химни на Триода представляват по същността си нещо принципно различно от духовните възторзи на молещия се човек.

 

Въпросът се състои в това, кой е този молещ се човек? Може би, това е човекът, решил вече всички свои проблеми и с чувство на безопасност и близост до Бога той се моли и реди химни? Или това е човек, който се намира в нужда и се моли в състояние на тревога?

 

Задълбоченият анализ на песнопенията на Триода показва, че в представените в тях духовни стремежи на човека е изразена цялата негова трагичност. Когато ние четем прекрасните химни на Триода, пред нас застава цялото вълнение на молещия се човек, неговата трагедия, неговият вътрешен взрив и, аз бих казал дори, неговото отчаяние, тъй като нали много често човек се моли с чувство на безнадеждност. Такова впечатление възниква у нас при вида на съвременния човек, оказал се в капана на това трагично състояние, нихилизъм, хвърлящо го в безгранично отчаяние. Това наистина се явява обща черта на молещия се човек, представен в Триода, както и за човека в нашата епоха като цяло.

 

Но в Триода има и нещо такова, което отсъства в образа на съвременния християнин. Във времето, когато съвременният екзистенциалист живее в тревога и трагичност, във вътрешното състояние на своя нихилизъм, съвременният християнин, както вече много пъти беше казано и подчертано, представлява човек, желаещ да се устрои добре в този живот. Той иска, от една страна, да води живот по съвременен образец. Той не показва вътрешна тревога, чувството на трагичност на своето битие. Точно обратното, той притежава увереност, че веднъж постил, после ще се изповяда и даже ще се причести. Той знае, че ще настъпи времето на Великия пост, когато той ще дойде на себе си и ще стане малко по-добър, отколкото преди.

 

В дълбините на неговото съзнание битува мисълта за това, че ако той се усъвършенства, вратите на рая ще се отворят за него. По този начин съвременният християнин не се мъчи, както се мъчи невярващият човек, атеист или екзистенциалист, нямащ ориентири.

 

Но нима такъв мироглед притежава човекът, когото ние виждаме в песнопенията на Триода, и който се явява за нас образец на молещия се човек? Разбира се, не. Триодът много изразително, с различни химнографски отсенки и щрихи, рисува образа на християнското съществуване, което също се оказва изпълнено с тревоги, отчаяние или дори, до известни граници, със съмнение. Тези здрави съмнение и отчаяние са непосредствено свързани с битието и живота, които са сам Бог, от Когото битието и получава своята сила.

 

В песнопенията на Триода се забелязва отчаяние, оказващо се непонятно за съвременния християнин. Това отчаяние винаги ни озадачава, заставя ни да си зададем въпроса няма ли в тези песнопения преувеличение, което не предава правилно дълбинната картина на духовния живот, сгъстява цветовете в и без това изкривения образ на християнина. Но от нас не трябва да се изплъзва този факт, че в Евангелието съществуват две страни. Първата – радост, ликуване, обещание за живот. Втората – бдение, трагичност, вълнение и даже страх. Ако ние можем да се съсредоточим на една от страните на Евангелието, игнорирайки другата, ние бихме могли да зачеркнем Триода от църковния живот. Но присъщата му трагичност се намира дори в Евангелието – това е Кръстът Христов. На Кръста се достига предела на трагичност на християнското битие, но в същото време Кръстът става източник за усилване на молитвата.

 

В посланието на апостол Павел към евреите има откъс, потвърждаващ не само характерната особеност на Триода, но и трагичността, която е длъжен да притежава християнинът като условие за силна молитва. Разбира се, в Новия Завет съществуват и други места, описващи драматичния и трагичен характер на Страстите Христови. Например, в посланието до галатяни Павел пише, че Христос приел върху себе си проклятие, за да изкупи греха на хората. В посланието към евреите се създава наистина драматичен характер на молитвата на Христос, не в един, а в най-различни случаи.

 

Авторът на това послание пише, че Господ извършил своята мисия тук на земята „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенства, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение ”/Евр.5:7-9/.

 

Всеки съвременен християнин, осъзнал цялата сложност на молитвата от периода на Триода, е длъжен внимателно да се вглежда в това живо и изразително описание на молитвата на Господа. Ако сам Господ се моли на своя Отец, „можещ да го спаси от смъртта”, за да спаси нас и да ни даде образец на молитва „със силни вопли и сълзи”, то защо съвременният християнин си оставя правото да се моли с по-малка сила – в най-добрия случай – и без да преживява трагичността на своето битие? Предполагам, че в този откъс в пълнота е изразена същността на Триода и отчетливо се вижда, че молитвата като източник на сили не може да бъде лека душевна работа.

 

Молитвата

Ноември 20, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Нощувах  у о. Анатолий. Нашите учени глави и многознайковци го смятат за „ пишман свещеник”, тъй като не е от най-умните, образованието – малко, на лице е неугледен и проповедите му му са нескопосани, говори просто, както говорят селяните.

 

- Затова пък така вярва в Бога – отвръщат тия, които го обичат, – че може да прави чудеса!

 

В стаята на свещеника прозорците към градината бяха отворени в бялата нощ, цялата потънала в люляци, сияния и славеи. О. Анатолий седеше на перваза и няколко пъти се обърна към мен. Виждаше се – чака кога ще заспя. Престорих се на заспал.

 

…Отецът свали делничния си кърпен подрасник и облече бял, изпод който се виждаха намазаните с катран селски ботуши. Готвеше се за нещо. Докато разресваше пепеляво – рижата си брада и коса, ръката му потрепваше. Стори ми се, че по грубото му селско лице премина тръпка и между гъстите вежди се изписа размисъл. Погледна ме още веднъж през рамо, качи се на табуретката, запали угарка от свещ и с едрата за невисокия му ръст почерняла ръка на земеделец започна да пали всички кандила пред иконите. Тъмният ъгъл на стаята се освети от седем пламъчета.

 

Застанал пред иконите, о. Анатолий няколко минути гледаше тези пламъчета, сякаш им се любуваше. От това съзерцателно любуване ката че ли стана по-тихо и в стаята, и в градината с люляците, макар че славеите пееха.

 

Изведнъж тишината беше нарушена от сподавения стон и тежкото падане на колене на о. Анатолий. Той прилепи чело към пода и десетина минути лежа без да помръдне. Обхвана ме безпокойство. Най-накрая той вдигна лице към Неръкотворния образ на Спасителя – голяма тъмна икона по средата на иконостаса – и започна да разговаря с Него, отначало тихичко, а после все по-високо и разпалено. „ Пак се обръщам към Твоята милост, Господи, и до седемдесет и седем пъти ще се обръщам към Тебе, докато не ме чуеш мен, грешния Твой свещеник!…Вдигни от одъра на болестта младенеца Егорка, той е само на седем годинки…  Иска му се да поживее..Все бълнува за зелени поляни, как бере гъби, как лови раци… Помилвай малчугана! Хвани го за ръчичка! Прегърни го, Господи, Господи, Господи!… Един е на родителите си и те се съсипват от скръб, защото умира рожбата им, радостта им. Господи, както на мен ми е лесно да си помисля за Твоето Възкресение, така и на Теб Ти е лесно да изцелиш младенеца! Досадих Ти, Господи, с молбите си, но не мога да се отдръпна от Теб, защото голямо е страданието му!”

 

О. Анатолий пак долепи чело до пода и завърши вече с ридание и стон:

 

- Помогни…Изцели го…Егорка – младенеца Георгий!…

И той протегна напред ръка, като че ли се докосваше до края на дрехата на застаналия пред него Бог. Беше странно. В бедната вдовишка, сред суровата селска обстановка, позлатявана само от пламъчетата на кандила, един свещеник, приличащ на селяк. Да се моли така, може само един боговидец.

 

О. Анатолий направи три земни поклона и като че ли се успокои. Няколко минути постоя смълчан, изтощен и бледен, с капчици пот на лъсналото чело. Устните му трепнаха. Той отново заговори с Бога, вече по-тихо, но със същото упование и твърдост.

 

- Аз, недостойният и грешен Твой свещеник, неведнъж Те молих, Господи: спаси Твоя раб Корнилий от зловредното пиянство. И пак Те моля: спаси го! Той загива! Жена му плаче, децата му плачат… Скоро ще тръгнат да просят… Не допускай това, Господи! Подкрепи го! Корнилий… Прости и Твоят раб Павлушка, т.е. Павел…Павел,Господи! Все по селски приказвам. Езикът ми е загрубял… Та този Павлушка… заради своето невежество… на пияна глава пя лоши песни за светите угодници и като минаваше с хармониката покрай църквата, плюеше по нея… Прости му, Господи, и просвети душата му! Той ще се покае… И още малко, Господи, ще Ти додея… Награди със здраве и добри деца Ефрем Петрович Абрамов… Нали той за своя сметка посребри свещниците в църквата и дори обеща да ми купи нова риза, че моята съвсем овехтя вече… цялата е в кръпки… Благослови го, Милостиви… Той е добър! Какво още да Те моля? Да. Прати ни добра реколта… да има трева… и всякакви овошки и плод… А Даря Ивановна се оправи, Господи! Благодаря Ти и възпявам Пречестното Ти име! Три зими лежа разслабена и в скръб, а ходи и се радва! Е, това е всичко засега…А, още нещо! Спаси и помилвай моя гостенин, който лежи тук, Твоя раб Василий… И на него му помогни… Душата му се лута… Също спаси и опази Твоя раб, как му беше името? – о. Анатолий се запъна и взе да си припомня името, като се почукваше по челото с пръст. – Как беше? Ех, тази моя старческа памет! Този де, дето живее до Светата планина… има пчелин… дето ми подари валенките. Той е добър… Всички го познават… Брадата му е до кръста… Ех, как му викаха? На устата ми е!…

 

О. Анатоли постоя пред Господа замислен и пак кротко Му заговори:

 

- Ти всичко знаеш, Господи! Всички познаваш… Прости ми, Милосърдни. За безпокойството… Сигурно Ти е тежко, Господи, да ни гледаш нас, грешните и недостойните.

 

После угаси кандилата, като остави само едно да гори пред Неръкотворния образ на Спасителя. Запъти се към своя сламеник, поспря се до мен и въздъхна:

 

- Спи си човекът! А си легна май без да се помоли… Ех, младост! Какво да се прави? Трябва да го прекръстя… Огради го, Господи, със силата на Твоя Честен и Животворящ Кръст и го запази от всяко зло…

 

 

 

Из “Чудеса на Православната вяра” изд. Св. ап. и евангелист Лука”.

 

 

 

Отец Георги Калчу – “За благодатната молитва”

Септември 26, 2014 in Видео, Начална страница



Да не завързваме разговор с дявола

Септември 24, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

— Отче, въпреки че изпитвам нужда от общуване с Бога, не мога да се моля.

 

— Ако чувстваш нужда да общуваш с Бога, не разбирам защо да не можеш да се молиш. Възможно е и да е  изкушение. Изкусителят винаги поставя препънки, за да не може човек да се моли.

 

— Отче, по време на молитва ме занимават различни работи.

 

— Казвай: „Това ще го помисля по-късно…” и продължавай да се молиш.

 

— Още повече, отче, се безпокоя, понеже често това са маловажни неща.

 

— Именно заради това ще ги оставяш за по-късно, защото ако прекъснеш молитвата и се заемеш с тях, изкусителят ще остави маловажните и ще ти донесе важни, за да прекратиш напълно молитвата. Трябва да поставяме себе си на мястото. Защото знаеш ли какво прави дангалакът? На светските внушава нечисти помисли и го разбират веднага. Обаче на духовните изпраща различни високи мисли и те не разбират. Това е по-опасно, защото си мислят, че вървят добре, понеже нямат нечисти помисли и по този начин не се смиряват, но се лутат насам натам и сърцето им става камък.

 

— Понякога, отче, по време на молитва ми идва идея, намирам решение за даден проблем, което после се оказва погрешно.

 

— Дяволът е лукав, знае, че ако по време на молитва ти прати нечист помисъл, ще го изхвърлиш навън. Затова ти дава решения за някой твой проблем, за да кажеш: „Щом по време на молитва го измислих, значи е просветление.” Ако дяволът ти мисли доброто, по друго време ще ти прати това в ума, не по време на молитва. Вмъква се в „промеждутъка” и подхваща разговор с теб. Затова не му отдавай никакво значение. „Благодаря за вниманието, му кажи, ама да те няма!” Идва, гледаш, с лукавство да измами духовния човек с духовни мисли, колчем „Молитвата му, както казва Давид, да бъде за грях” (Пс.108:7).

 

— Отче, по време на молитва в ума ми идват неприлични мисли и неприлични картини.

 

— Това е дело на дявола, за да те обърка. Подобно когато си изморен телесно, още повече когато си недоспал, намира дангалакът момент когато си полубуден, полузаспал и ти представя различни картини, за да ти каже после, че са твои и да те хвърли в отчаяние. Не отдавай значение. Казвай „Господи помилуй” и мисли за Христос, Богородица, ангелите, за да се съсредоточиш за молитва. Така ще правиш при отвличане на вниманието ти от дявола.

 

 

 

 


Дяволът пречи на човека по време на молитва


 

 

— Отче, когато планирам да бодърствам в килията и се явява някое препятствие, коя е причината?

 

— За да допусне Господ пречка, нещо добро е имал предвид.

 

— И когато това се случва постоянно ли?

 

— Тогава ще е от гордостта.

 

— Не усещам да има гордост, отче.

 

— Виж, зависи от това как са поставени нещата. Ако поставяш работата на първо място и после молитвата, даваш права на изкусителя и той ти създава пречки. Но когато някой придава по-голяма важност на работата пред духовните задължения, това не е само гордост. И гордост има, и неблагоговение.

 

— Отче, какво прави изкусителят, за да пречи на някого да се моли?

 

— Какво прави ли? Намира хиляди начини. Още щом започне човек молитва, може да му прати блуждаене или да опита да разпилее ума му с фантазии, смут и т.н. Знаеш ли какво се случи, когато бях в манастира Стомион! (ок. 1958-1962) Една вечер бях отишъл да се помоля в църквата. Манастирските порти бяха затворени и бях затворил с резето вратата на църквата. Някъде около полунощ, дангалакът започна да чука постоянно резето „трак-трак” и не спираше, за да ме накара да отида да видя какво се случва. Влязох в олтара, за да не чувам и там зад светия престол, близо до кръста с Разпятието останах до сутринта.

 

Кръстът Христов има голяма сила. Когато бях новоначален, демоните много воюваха с мен. Вечер, когато си стоях в килията, чукаха постоянно на вратата и казваха: „По молитвите на светите  наши отци” (В манастирите е прието така да се казва, когато се чука и ако ти отговорят „амин”, можеш да влезеш). Отварях вратата и, въпреки че не виждах никого, ме хващаше страх. После не ме свърташе на едно място, беше ми невъзможно да стоя в килията. Страдах, плачех, молех се – нищо. Излизах навън. Една вечер, след повечерието, ме вижда един от проистамените на манастира. „Дете мое, казва ми, защо не идеш в килийката си? Виждаш ли някой от отците да обикаля навън? Отците се молят в килиите си.” Започнах да плача и му казах какво се случва. Тогава ми донесе парче от Светия Кръст в една свещичка и ми каза: „Отивай сега спокоен в килията си, дете мое.” Едва затворих вратата и веднага чувам силно: „По молитвите на светите наши отци”. „Амин” казах. Отворих вратата и влезе един полицай в пълна униформа. Нашивките му бяха отстрани на ръкавите, както на полицаите отпреди, и започна да крещи: „Ей ти, подъл монахо, ти, послушнико, какво го държиш това дърво?” И започна да се смее със… „сладко” в смеха. Викаше, но не можеше да доближи, защото имах Светия Кръст. „Господи Иисусе Христе”, извиках и изчезна „полицаят”!

 

превод от гръцки

 

 

 

 

 

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!

Септември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

„Искам да изследвам православната значимост на „Вечная Память” (в статията “Достоевски и Вечная память”, която се споменава, се говори именно за песнопението Вечная память, което се пее в края на панихидите, и с което завършва романът „Братя Карамазови“ – бел. ред.)  в светлината на моя собствен опит как станах православен. Правя това, не защото смятам, че моят собствен опит е особено просветителен (той не е), нито защото го разбирам много дълбоко (аз не го разбирам). Използвам моя собствен опит, просто защото е мой.

 

Бях отгледан в т. нар. проблемно семейство – с насилие, – в което, докато навърших 9 години, алкохолната зависимост на баща ми подхранваше неговата кога открита, кога едва сдържана агресия. Семейство, където моята майка беше бита отново и отново – и днес си спомням нейното лице, покрито с кръв. Алкохолът разби моя дом по изключително жесток начин през нощта на 4 юли (националния празник на САЩ, б.р.) 1949 г., когато бях на 9 г. Полицията беше в нашата всекидневна в малките часове на 5 юли. Спомням си всичко това много ясно.

 

Около три седмици по-рано, през юни, бях прострелян в гръдния кош с револвер, като куршумът влезе 5 см под сърцето ми. Стрелецът беше моят най-добър приятел – също на 9 г., – който беше намерил пистолета на своя по-голям брат, докато си играехме у тях.

 

Това, което си спомням особено ярко относно моето раняване – помня го дълбоко, интуитивно, без изобщо да има нужда да правя някакви усилия за това – е как лежа на операционната маса и виждам доктора над мен. Как неговите ръце върху раната много умело и деликатно пипат за да намерят куршума – как неговите големи ръце и тяло се навеждат към мен, неговото мълчаливо лице, спокойно и концентрирано, надвесено над мен, неговите ръце… интимни и силни, точни и деликатни.

 

И си спомням също баща ми и майка ми да влизат в операционната, баща ми – набързо облякъл се в борба с тежкия махмурлук, а лицата им – сковани в ярки маски на безнадеждна паника. Но си спомням и това, че се чувствах напълно спокоен в ръцете на този доктор. Ужасът на моите родители не ме докосваше, тъй като бях обгрижван мирно от тези ръце, които ми връщаха живота обратно. Ръце, които премахваха смъртта, която моят злочест приятел почти ми причини.

 

Около три седмици по-късно моят дом щеше да се разпадне и моята майка щеше да вземе нас, трите деца  - сестра ми, брат ми и мен, в дома на нейния брат. Но ужасът от катастрофата на 4 юли нямаше да ме сграбчи така, както би го направил месец по-рано, нямаше да ме разтърси по начина, по който куче тръска дребно животно, което е сграбчило, за да счупи врата му… До времето на раздялата аз вече имах други ръце върху моето сърце, имах моя живот, върнат ми обратно.

 

През това лято на 1949 г. моето семейство бавно, но сигурно се движеше към катастрофата от 4 юли. За времето до последната седмица на юни аз почти напълно се бях възстановил от раната, но пиенето на моя баща бе станало по-лошо. През тези дни той се прибираше всеки следобед доста пиян и после до вечерта ставаше още по-пиян. И когато ставаше по-пиян, изпадаше в изблици на гняв и чупене на вещи, следвани от периоди на зловещо спокойствие. След всяко избухване ние четиримата – майка ми и ние – ходехме на пръсти наоколо, говорейки само с лек шепот, за да не предизвикаме следващия пристъп на ярост.

 

Но през тази конкретна вечер на късния юни изблиците на ярост бяха по-дълги и моментите на затишие означаваха само, че той събира сили за следващия рунд. Вторият рунд тази вечер беше около 20 минути тормоз над всички нас в кухнята, плюс счупване на няколко чинии. И после той изхвърча от кухнята през столовата, оттам във всекидневната… После всичко изведнъж утихна. Извървявайки на пръсти пътя до всекидневната, надзърнах през вратата. Той седеше на канапето, гледайки неподвижно ръцете си.

 

После направих нещо, което спря собствения ми дъх. Аз прекосих всекидневната и седнах на канапето точно до него. Взех списание от масичката за кафе и отворих на първите снимки, като посочих една от тях: „Погледни, тате, не е ли интересна?“ Него не посмях да погледна.

 

Не последва отговор. След малко го погледнах и открих, че гледаше надолу, право към мен. Повече от 50 години по-късно все още мога да видя очите на моя баща. Те бяха тъжни очи, а също – мирни, топли и дълбоко млади, с цялата дивост изчезнала от тях, а на нейно място нещо като тишина. И се почувствах изведнъж мирен по начина, по-който се чувствах на операционната маса в болницата три седмици по-рано.

 

Той гледа към мен една дълга, дълга минута, и после каза: „Ти си единственият, който не се страхува от мен.“

 

Бях достатъчно голям, за да разбера каква благодарност звучеше в гласа на моя баща.

 

Моментът отмина бързо – това лято нашият семеен живот беше напълно в насилствените ръце на сатаната. Но този момент беше – отвъд всяка логика, за която се сещам – семе.

 

В края на март 1983 г. отидох да посетя гроба на моя баща. Беше умрял 7 години по-рано и все още не бях напълно осъзнал този безвъзвратен факт. Струваше ми се, че неговата смърт се беше случвала толкова често и толкова дълбоко за толкова много години, че когато наистина умря през 1976-а, аз някак си не можех приема факта на такава дълга, постоянна и дълбока загуба. Но сега, този март, знаех, че трябва да отида на неговия гроб.

 

Керъл, моята жена, охотно и с обич ме придружи в дългото 1300 мили пътуване от планините на Ню Хемпшър до Мемфис, Тенеси. И двамата ни синове – Дейвид (14 г.) и Роуен (3 г.) – дойдоха с нас.

 

Вечерта преди да отидем на гробището бяхме в един мотел в Мемфис и прекарах два или повече часа, пишейки на моя баща дълго писмо. Тук отчасти е това, което му написах в онази нощ:

 

Къде беше ти? През годините – дълги, дълги, загубени годинина моето ранно детство? Когато бях уплашен или слаб, или луд, или уморенти подкрепяше ли ме? Казваше ли ми, че съм добре, че всичко е наред? Или ти беше винаги твърде уплашен или луд, или слаб, или изтощен? Когато мама беше студена или презрителна, беше ли ти там да се пребориш с това? Или нейното презрение те плашеше твърде много?

 

И мога ли да  се откажа напълно и доброволно – от моята привързаност към болката на нашето минало? Не да се откажа от  нашето минало, а само от това да бъда привързан, да изпитвам остра нужда именно от тази болка, болката на нашето минало? Раните по нашите тела зарастват най-бързопросто рани на плътта. Но мога и сега да видя ясно като бял дени ужасеноразреза върху слепоочието на майка ми, кръвта, стичаща се по лицето й, теб, дърпайки ни надолу по стълбите, мамазастанала срещу бялата стена… Нейното лице, сковано в маска на ужас, и теб, казващ: „Тук е вашата майка, погледнете я!”

 

Днес още виждам всичко това, но се отказвам да съм зависим от болката от него. Наистина боли, но аз отварям ръце, погледнитя изчезва надалеч. Болката е нещо, субстанция – зелена, лепкава, мека, полутвърда, – но тя не е същината, не е АЗ.

 

 Спираме ли изобщо някога да обвиняваме своите Бащи? Спираме ли някога да ги обичаме? Ще обичаме ли някога без безмилостност?  Безпощадността ли е първата ни реакция?

 

Днес аз ти казвам: сега си свободен от любовта-безпощадност. Защото божествената развръзка  продължава за теб и в мен  – заради теб. Тя трябва да действа така, че това, което правиш сега, след смъртта, променя това, което съм аз сега в живота…

 

Така че дойдох, тате, за да погреба завинаги моята нужда да чувствам болка чрез теб. И да позволя да започне да расте от това семе по-дълбока, по-пълна любов между нас. Аз те обичам. Ти ме обичаш. Не забравяй това.

 

Твой любящ син!

 

Доналд

 

Когато свърших с писмото, намерих Библия в мотелската стая. Отне ми малко време, но накрая намерих пасажа в Битие, който търсех – когато Авраам вдига нож над своя син Исаак, но ангелът спира ръката му.

 

Следващата сутрин беше петък и топлата, пролетна, слънчева светлина на Тенеси блестеше навсякъде, когато стигнахме до гроба на баща ми. Докато Роуен избяга, за да гледа екзотичните южни цветя, ние тримата коленичихме на гроба. После аз му прочетох писмото на глас, гласът ми понякога потреперваше, но продължавах напред до края, където молех за прошка.

 

После му прочетох от Битие и когато стигнах до стиха: „Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си…” (Бит. 22:10), не можах да продължа, защото бях разтърсен от ридания. Но след това продължих и когато свърших четенето, чаках една дълга минута. И после се чух да казвам това, заради което пропътувах целия този дълъг път, именно за да го кажа: „Аз не умрях, тате, ти не ме уби, ние сме добре сега, ние сме наистина добре.”

 

Дългото пътуване обратно до Ню Хемпшър беше спокойно. Понеже Керъл и аз бяхме на работа в понеделник сутринта, а Дейвид на училище, карахме възможно най-напряко. Така че беше почти полунощ на  Великден, 4 април, когато пристигнахме вкъщи. Изнесохме нашите спящи синове от колата и ги сложихме в леглата, после разтоварихме колата и, твърде уморени дори да говорим, потънахме в леглата, както камъните падат във вода. Беше около един след полунощ.

 

Сутринта на 5 април бях изведнъж разбуден, напълно и изцяло. Това, което ме разбуди, бяха тези думи, които звучаха в моя ум: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния. За момент си помислих, че някой говори на глас, но после осъзнах, че думите бяха в мен. Седнах – свеж и бдителен. Думите се повтаряха от само себе си. И после се повтаряха отново. Погледнах през прозореца – първата светлина от зората влизаше вътре. Думите продължаваха да се повтарят.

 

Станах от леглото. Думите в мен бяха спокойни, нито бавни, нито бързи, равномерни, всяка дума беше отчетлива, въпреки че се вливаше в следващата, с мъничка пауза след последните думи… И тогава всичко започваше отначало.

 

Облякох се и слязох долу, леко учуден защо се чувствах така добре след толкова дълго пътуване и толкова кратка почивка. Само леко учуден… Защото молитвата сега беше окупирала всяка малка частица на моето умствено внимание – но перфектно и нежно без най-малката следа от принуда. Молитвата просто изпълваше всичко в мен.

 

Нямах идея какво ставаше. Но не бях дори и слабо обезпокоен. И когато седнах в мъничката ни кухня, знаех, че можех напълно да спра преживяваното от мен във всеки момент, който си избера. Но не исках – толкова мирен и свеж се чувствах, когато молитвата продължаваше да тече в мен чиста, веществена и реална.

Премина около час от тази красота сред тишина и после трябваше да будя семейството. За моя изненада открих, че мога да говоря с тях и да върша разни неща, без молитвата изобщо да отслабне. След закуска се качих в колата и потеглих  по магистралата до училището, където преподавах. Молитвата продължаваше, постоянна и въпреки това ненастойчива.

 

Справях се целия ден, преподавайки и говорейки с хора, без да пропусна молитвата нито за миг. До късния следобед, тръгвайки към къщи, вече не помнех нищичко, което бях казал през този ден, но очевидно никой не беше забелязал нещо странно в мен. Така че вероятно, както повечето дни, не бях казал нищо специално. (Какво друго правят учителите?)

 

Молитвата продължи цялата вечер и ме събуди на следващата сутрин. И целия следващ  ден тя продължи както преди. Не говорих за това с никого, дори и с Керъл, на която винаги казвах всичко важно и много от това, което не беше важно. Защото нямах идея какво се случваше.

 

Така дните следваха един след друг през този април на 1983 г. и три седмици минаха по този начин. Тогава, един следобед, крачейки през библиотеката на колежа, изведнъж се спрях и взех книга от рафта. Това беше „Откровени разкази на странника”, анонимна руска книга от деветнадесети век.

 

И тогава изведнъж си припомних! Преди години бях чел прекрасната новела на Селинджър „Франи и Зуи”, където Франи имаше голямото желание да казва тази молитва, наречена Иисусова молитва, и носеше със себе си малка книга с това заглавие. Бях зашеметен! Наред с други чудеса, никога не бях знаел до този момент, че книгата, която Франи носеше, беше истинска. Смятах, че Селинджър си я беше измислил за неговата новела.

 

Намерих стол и прочетох около двадесет страници от „Откровени разкази на странника”. Тук беше самата тази молитва и тя беше известна отдавна (както бележката под линия ми казваше) в Източната Православна Църква в Русия. Никога не бях чувал името на такава църква. Но книгата ми откри най-важния факт, от който се нуждаех – моята молитва си имаше дом.

 

Тази вечер говорих с Керъл, макар и доста неуверено. Не споменах изобщо за моето продължаващо преживяване на молитвата, защото не знаех никакви думи, които да изглеждат дори приблизително верни. Затова говорих за книгата и за прекрасната любов на странника към Христос. Тя беше изненадана, малко объркана, но мила и любяща.

 

През следващите месеци започнах нещо различно, нещо по-преднамерено. Молитвата беше започнала да отслабва сега, така че когато ставах, точно след зазоряване, времето, по което вече винаги се будя, независимо кога съм легнал , четях на глас псалми от старо копие на Книгата за обща молитва, бавно и тихо. Когато казвах молитвата сега, изглеждаше, че я казвам по-обмислено, по начина, по който казвах псалмите. В продължение на деня молитвата идваше и си отиваше, но си беше все още активна в мен.

 

И все още се чудех от време на време каква беше Православната Църква. Имаше ли такава в тази страна?

 

Тогава,  в края на януари 1984 г., ми хрумна и отидох да посетя мъничък бенедиктински манастир в Кънектикът. Това беше място, което един поет, когото познавах и харесвах, често посещаваше и дълбоко обичаше. Открих, че игуменът, отец Джон Гилиани, беше топъл и възприемчив и успокоително несложен човек. На втория от моите три дни в манастира го попитах след сутрешната Литургия дали мога да говоря с него насаме, вън от себе си от вълнение.

 

И така, казах на отец Джон цялата история с моя вече десетмесечен опит с молитвата. Той изслуша всичко дълбоко вглъбен и  ме подкрепяше, докато споделях това за пръв път. Аз стоях със склонена глава, гледайки надолу към ръцете си, говорейки доста дълго време. Когато свърших, погледнах нагоре и  се сепнах  - в неговите очи блестяха сълзи.

 

„Знаеш ли, скъпи мой, че твоят баща ти е дал много голям дар. Когато ти си отишъл на гроба му, си открил, че той е отворен – по начина, по който гробът на Христос винаги стои отворен – и тази любов не умира, но свързва всички светове. Той ти е дал тази молитва, скъпи мой, защото любов като тази между вас никога не престава, но продължава да действа и да действа.”

 

Той повдигна ръка с красив жест: „Ти трябва да продължиш да следваш пътя, по който Бог те зове. Този дар от твоя баща е много скъпоценно семе.”

 

Чувствах благоговение и признателност от това, което ми каза.

 

А когато отидохме до вратата, той се обърна към мен: „О, знаеш ли, скъпи мой, Православната Църква е навсякъде. Просто се огледай наоколо.”

 

Това се случи на 28 януари 1984 г. Върнах се вкъщи с нещо като първи кълнове на по-дълбоко разбиране. И през цялата тази зима и пролет, докато се молех с псалми и молитви всяка сутрин и вечер, аз някак си чувствах спомена за присъствието на баща ми като нещо ясно, светло и крайно нужно. И се чудех какво имаше предвид отец Джон, когато каза, че Православната Църква е навсякъде. Ню Йорк? Бостън?

 

Някъде в средата на май 1984 г. отворих телефонния указател, за да потърся един номер, който иначе знаех много добре. И очите ми попаднаха на  номера на Православна Църква „Свето Възкресение” в близкото градче, съвсем малко на север. Това буквално ми спря дъха.

 

Чаках три дни, за да мога да се обадя спокойно. Отговори ми прекрасен свещеник, който стана моят първи духовен баща в Православието – отец Владимир Совирда. Знаех, че се завръщам у дома!

 

До времето на миропомазването ми като православен – 8 септември 1984 г., молитвата в мен беше напълно престанала. Моята малка духовна драма беше приключила и семенцето беше изчезнало. Но пред мен сега стоеше отворена огромната и безкрайна плодотворност на пътя на Православието.  И в този момент знаех това, което знам и до днес: моят баща върви пред мен по този път.

 

превод от английски : източник

 

Подготовка за общуването с Бога

Юли 10, 2014 in Отечески съвети

Архимандрит Георги Капсанис и Стареца Паисий

 



Отче, как трябва да се подготвяме за молитва?

 

— Така, както се подготвяме за Божественото причастие. То е Божествено приобщаване, а молитвата е Божествено общуване. Когато се причастяваме, приемаме в себе си Христос, идва Божествената благодат. В молитвата ние постоянно общуваме с Христа и по друг начин приемаме Божествената благодат. Нима това е малко! В Причастието ние се приобщаваме с Тялото и Кръвта Христови, а в молитвата общуваме с Бога. Както преди Причастието трябва да се изповядваш пред духовник, така и преди началото на молитвата трябва със смирение да се изповядваш на Христа. „Господи, аз съм нищожен човек… Не си струва да се занимаваш с мен, но Те моля, помогни ми.” Така идва Божествената благодат и се открива пътя на общуването с Бога. Ако човек не се разкае и не се изповяда смирено пред Бога, ще остане неподготвен. Възниква преграда, която пречи на общуването му с Бога. Вратата остава затворена и душата не намира покой. Но ако каже: „Съгреших, Боже мой”, – преградата пада или, по-добре да се каже, Бог отваря вратата и човек приема благодатта на Божественото общуване.

 

— Отче, четох в „Лествицата”, че за молитва е нужно да се облечем с дрехи, каквито бихме си сложили, ако отиваме при цар. Какви са тези дрехи?

 

— Да се съкрушаваш пред Бога и смирено да Го молиш да ти прости прегрешенията. „Виновна съм, казвай, Боже мой, неблагодарна съм, огорчих Те. Прости ми.” Но го казвай с вътрешно съкрушение, не външно. Това са дрехите, с които трябва да се обличаш, когато беседваш с Бога. Ако това го няма, сякаш казваш на Бога: „Как си? Какво ново?” Ако трябва да помолим за прошка човека, пред когото сме съгрешили, колко повече трябва да искаме прошка от Бога за всекидневните ни прегрешения.

 

— Това значи, че трябва да мисля за съгрешенията, които извършвам всеки ден?

 

— Първо моли Бога да ти прости прегрешенията, които си извършила през деня, и едва след това мисли за своята греховност като цяло. Така ти се смиряваш и едва после започваш да отправяш своите молби. Аз започвам молитвата си с думите: „Боже, бъди милостив към мен, грешния.” Повтарям ги няколко пъти шепнешком и после започвам да се моля. Веднъж молих Бога да ме научи да се моля. И тогава имах видение – младеж на седемнадесет години, който се моли. Той ме доведе до пълно съкрушение! Така плачеше и се молеше, че бях изумен и потресен. Започваше с изповед: „Аз съм неблагодарен, непоправим…” После казваше: „Боже мой, ако Ти не ми помогнеш, какво мога да направя сам, намирайки се в такова състояние?” И после започваше да отправя молби.

 

— Отче, често по време на молитвата мисля за своите прегрешения и затова не мога да се съсредоточа.

 

— Вече казахме, че трябва да изпитваме себе си и да изповядваме прегрешенията си преди началото, а не по време на молитвата. Защото иначе се получава не самокритика, а събеседване с дявола. Преди молитвата трябва да помислим, кое в нас не е както трябва, да насочим ума си към това, да настроим прицела и после… огън!

 


Първо се примири


- Отче, ако поради невнимание съгреша и не разбера, че е трябвало да поискам прошка от сестрата, която съм огорчила, ще мога ли в молитвата да общувам с Бога?

 

— За да общуваш с Бога и да намериш покой, трябва да следиш себе си и постоянно да бодърстваш, за да разбираш грешките си, да се каеш и да молиш за прошка. Иначе дори и да усетиш по време на молитвата някаква радост, това няма да е духовна радост. В тебе няма да има духовно въздигане, което се получава от общуването с Бога.

 

— Понякога, като започвам да се моля, усещам някакво вътрешно безпокойство.

 

— Ако усещаш вътрешно безпокойство или сърдечно вкаменяване, знай, че си огорчила някоя сестра и затова усещаш вина. Ако ѝ поискаш прошка, безпокойството ще си замине.

 

— Отче, а молитвата не може ли да изгони това безпокойство? Трябва ли задължително да се поиска прошка?

 

— Виж, ако огорчиш някоя сестра, не може да решиш този въпрос само с молитва. Трябва да отидеш, да ѝ се поклониш и да поискаш прошка. Ако не се поклониш на сестрата, дори и триста поклона да направиш в килията си, няма да помогне. Тези въпроси не се решават така.

 

„Първо се помири с брата си”, – казва Евангелието, а после донеси своя дар. Само ако не можеш да намериш сестрата, но си се разкаяла за извършеното и си готова, веднага щом я срещнеш, да ѝ поискаш прошка – тогава твоята молитва се приема от Бога.

 

— Отче, ако се случи да имам конфликт с някоя сестра, когато идвам в килията си, се успокоявам и мога да се моля. Но после, когато срещам тази сестра, общувам с нея сухо и дори се опитвам да я избягвам.

 

— Това не го разбирам. Ако се случи недоразумение с някоя сестра, как отиваш в килията си и се успокояваш? Ако не ѝ се поклониш, как може да се успокоиш и да се молиш? Ако имаше в себе си Божи мир, сърцето ти би се смекчило след молитвата в килията, и ти би приемала срещата с тази сестра като Божие благословение и нямаше да се стараеш да я избягваш.

 

— Може би, аз оправдавам прегрешението си и затова мога да се моля?

 

— Каква е тази молитва? Само ако човек обвини себе си за случилото се и каже на сестрата: „Благослови”1, – само тогава идва Божията благодат и той може да общува с Бога.

 


Молитвата е «съд преди съда»


— Отче, свети Йоан Лествичник казва, че молитвата е „съд преди съда”.


— Така е. Когато човек се моли правилно, тогава молитвата е „съд преди съда”. Ако духовно здравият човек, започвайки да се моли, усети в сърцето си вкаменяване, ще започне да търси причината, за да я отстрани. „Защо се чувствам така, – ще се попита той. – Може би, съм осъдил някого или, без да забележа, съм приел помисъл на осъждане? Може би, съм изпитал гордост или някакво пожелание, което не ми позволява да общувам с Бога?

 

— Отче, ако той нищо не намери?

 

- Изключено е, задължително е имало нещо. Ако се порови в архива, тоест изпита себе си по-дълбоко, ще намери и ще разбере вината си.

 

— Изпита себе си или се изповяда на Бога?

 

- Какво да изповядва, ако той не знае, какво е направил? Отначало трябва да изпита себе си. Ако и тогава човек не намери нищо, нека застане на колене, направи два-три поклона и каже: „Боже мой, със сигурност съм съгрешил с нещо. Просвети ме, за да разбера, с кое точно.” Щом каже така, мъглата на изкушението веднага ще се развее от смирението – и ще намери причината. Виждайки смирението на човека, Бог изпраща Своята благодат, и човек, просветен от нея, си спомня точно, къде е съгрешил, и се поправя.

 

— Отче, кое ни помага да се намираме в постоянно общуване с Бога?

 

— Много помага вътрешният душевен мир. Когато в душата има ред, молитвата се движи сама. Затова не задържай в себе си зло към никого. Ако имаш лош помисъл спрямо някого, изповядай го на игуменията. Изгони по същия начин и всички други неправилни помисли, като вместо тях доведеш добри помисли. Добрите помисли очистват пътя и молитвата върви леко.

 


1 “Благослови” в случая означава „прости”

 

превод от руски

 

източник http://www.agionoros.ru/