Нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога

Април 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Облогът на Паскал


„Бог съществува или не съществува.“ Кое от двете сме склонни да изберем? Разумът ни не може да реши този въпрос. Безкраен хаос ни дели. Чак на края на това безпределно разстояние ще се играе на „ези-тура“. На какво ще заложите? Ако слушате разума си, нито на едното, нито на другото. Разумът в случая е безсилен да се произнесе …само че участието ви е задължително, вие сте въвлечен в играта. Кое ще изберете? …Нека преценим печалбата или загубата, приемайки, че „ези“ означава, че има Бог. Да разгледаме двата случая: ако спечелите, печелите всичко, ако загубите, не губите нищо. Обзаложете се прочее без никакво колебание, че има Бог. …И така, когато сме принудени да участваме в играта, по-добре да се откажем от разума в името на живота, отколкото да поставим на карта вечното блаженство, еднакво възможно, както и потъването в небитието. …Затова позицията ни е изключително силна, щом в игра при равни възможности за печалба и загуба рискуваме крайното, за да печелим безкрайното.

 

Блез Паскал (1623–1662) е роден в Клермон Феран като син на съдия. След ранната смърт на майка му, семейството се премества в Париж, където Паскал преминава обучение по математика под ръководството на баща си и показва удивителни способности. Конструира първата сметачна машина, има уникални приноси в алгебрата и теорията на вероятностите, разработва механиката на флуидите. След известен период на разпуснат живот, има неповторимо преживяване на Божието присъствие и се обръща към християнството през 1654 година. По-малко известно е, че Паскал е бил убеден християнин и защитник на християнската вяра. Той живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал – може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено.

За християнството

Има три начина да се повярва в Бога: чрез разума, чрез навика и чрез вдъхновението. Християнската религия, която единствена включва и разума, не приема за свои истински чада хората, които вярват без вдъхновение; това не ще рече, че тя изключва разума и навика, напротив; умът ни трябва да приеме доказателствата, навикът трябва да ги утвърди, а смирението да ни направи способни за вдъхновение, което единствено може да окаже спасително въздействие: Ne evacuetur crux Christi (лат. „За да не се обезсили кръстът Христов“, вж. Първо послание към коринтяните 1:17)

Ако подчиняваме всичко на разума, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.

Вярата действително разкрива онова, което сетивата не разкриват, но не и обратното на онова, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи.

Подчинение. – Трябва да знаем кога е необходимо да проявим съмнение, твърда увереност или подчинение. Който постъпва другояче, не разбира силата на разума. Някои хора нарушават тези три принципа: те или представят всичко като очевидно, понеже не умеят да го докажат, или се съмняват във всичко, понеже не знаят кога трябва да се подчинят, или приемат покорно всичко, понеже не знаят кога трябва да преценят сами.

Подчиняване и разсъждаване: ето в какво се състои истинското християнство.

Бог, Който върши всичко без насилие, по пътя на разумните доводи внушава религията на ума, а със Своята милост – на сърцето. Ако Той искаше да я наложи на ума и сърцето по насилствен начин, чрез заплахи, би внушил не религиозни мисли, а страх, terrorem potius quam religionem. (лат. „по-скоро страх, отколкото религия“)

Богът на християните е Бог, Който кара душата да почувства, че Той е нейно единствено благо, че само в Него може да намери умиротворение, че само любовта към Него ще ѝ донесе радост; Който същевременно ѝ вдъхва отвращение към всичко, което я задържа и ѝ пречи да му се отдаде всецяло. Самолюбието и похотта, които я възпират, са непоносими за Него. Този Бог я кара да осъзнае затаеното в нея самолюбие, което я погубва и само Той може да я избави от него.

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог е осезаем за сърцето, не за ума.

Истинската религия трябва да познава нашата природа. Тя трябва да има ясна представа за нейното величие и нищожество и за причината на тези две състояния. Коя друга религия освен християнската я познава?

Тъй като човешкото величие и нищожество са съвсем очевидни, истинската религия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно нищожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи човека щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че човек е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него, а единственото ни нещастие е да сме далеч от Него; тя трябва да признае, че сме изпълнени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдалечават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се противопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изучете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отговаря на това изискване… Коя религия ще ни научи как да се излекуваме от гордостта и алчността? Коя религия най-сетне ще ни покаже нашето щастие, нашите задължения, слабостите, които ни отклоняват от тях, причините за тия слабости, средствата за борба с тях и как да се сдобием с тях?

Християнската религия запознава хората едновременно с две истини: че има Бог, когото са способни да познаят, и че в тяхната природа е заложена греховност, която ги прави недостойни за Него. Еднакво важно за тях е да знаят и едната, и другата истина. И еднакво опасно е за човека да познава Бога, без да съзнава нищожеството си, така и да съзнава нищожеството си, без да знае за Изкупителя, Който може да го избави от него. И така както е необходимо за човека да познава тези две основни положения, така е необходимо и Божието милосърдие, за да му ги разкрие. Християнската религия прави точно това. То е същността ѝ. Разгледайте всемирния порядък от това гледище и вижте дали всички неща не се стремят да потвърдят двете основни истини на християнската религия. Иисус Христос е цел на всичко и център, към който се стреми всичко. За този, който Го познава, смисълът на всички неща е ясен.

Хората се заблуждават само защото изпускат от погледа си една от тези две истини. Можем наистина да познаваме Бога, без да съзнаваме нищожеството си, и обратно, но не можем да познаваме Исус Христос, без да познаваме едновременно и Бога, и нищожеството си. Ето защо няма да започна да доказвам с доводи, взети от природата, било съществуването на Бога или на Светата Троица, или безсмъртието на душата, нито каквото и да е друго от подобно естество, не само защото не бих се чувствал достатъчно силен, за да намеря в природата убедителни доводи срещу закоравелите атеисти, но и защото е безполезно и безплодно да се знае това, ако не се познава Иисус Христос. Дори ако някой се убеди, че съотношението на числата са нематериални вечни истини, зависещи от една първична Истина, в която съществуват и която се нарича Бог, не бих сметнал, че това ще допринесе особено за спасението му.

Християнският Бог не е обикновен Бог, създател на геометрични истини и на порядъка на елементите; това е богът на езичниците и епикурейците. Той не е само Бог, Който покровителствува живота и имота на хората, като дарява щастливи години на онези, които Го тачат; това е Богът на евреите. Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков, Богът на християните е Бог на любовта и утехата, която изпълва душата и сърцето на хората, намиращи се в Негова власт, Който ги кара да почувствуват собственото си нищожество и Неговото безкрайно милосърдие; Който се съединява с душата им и ѝ внушава смирение, радост, доверие, любов; Който ги прави неспособни да преследват друга цел извън самия Него. Всички, които търсят Бога без Иисус Христос, не стигат по-далеч от природата, където не намират задоволителна светлина, или успяват по някакъв начин да познаят Бога и да Му служат без посредник, като по този начин стигат до атеизма или деизма, две доктрини, от които християнската религия се ужасява почти еднакво.

Без Иисус Христос светът не би могъл да продължи да съществува; защото в такъв случай или би трябвало да бъде унищожен, или да се превърне в ад. Ако вселената съществуваше само за да ни покаже Бога, Неговата божественост би блестяла навред по неоспорим начин; но тъй като светът съществува само чрез Иисус Христос, за Христос и за да покаже на хората тяхната порочност и тяхното изкупление, във всичко ярко личат доказателствата за тези две истини. Видимият свят не говори нито за пълно отсъствие, нито за явно присъствие на божество, а за присъствието на Бог, Който се крие. Всичко носи този отпечатък.

Нима единственото същество, което познава природата, ще я познава само за да бъде нещастно? Нима единственото същество, което я познава ще бъде единственото нещастно творение?

Не е правилно човек да не вижда нищо; не е правилно и да вижда толкова много, че да си въобразява, че притежава Бога. Трябва обаче да вижда достатъчно, за да разбере, че Го е загубил; защото за да разбере това, той трябва да вижда и да не вижда; и точно такова е природното му състояние.

Ако Бог никога с нищо не се показваше, вечното Му отсъствие би имало двояк смисъл и би могло да означава или че изобщо няма Бог, или че хората са недостойни да Го познаят. Но фактът, че понякога, а не винаги Той се показва, премахва всяка двусмисленост. Показал ли се е веднъж, значи вечно съществува. Следователно можем да заключим само едно: има Бог и хората са недостойни за него.

…Възхищавам се от смелостта, с която се наемат да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления. Не бих се учудил на подхода им, ако се обръщаха към вярващи, защото безспорно хората, в чиито сърца е жива вярата, тутакси се убеждават, че всичко около нас е дело на Бога, пред Когото се прекланят. Но ако тази светлина е угаснала в сърцата на някои и си поставяме за цел наново да я съживим, ако, лишени от вяра и благодат, търсят както могат, във видимата природа нещо, което може да ги доведе до Бога, и намират само неяснота и тъма, а ние им кажем, че е достатъчно да се взрат в най-незначителното нещо около тях, за да видят ясно Бога и им предложим като единствено доказателство за този важен, първостепенен проблем движението на Луната и планетите, въобразявайки си, че с подобни думи напълно им доказваме твърдението си, всъщност ще им дадем основание да смятат доказателствата на нашата религия за много слаби; изхождайки от разума и опита си, зная, че нищо не е в състояние да породи у тях по-голямо презрение.

Не по този начин Светото Писание, което най-добре познава божествените дела, говори за тях. Напротив, то твърди, че Бог се крие; след първородния грях Той е оставил хората в заслепение, от което може да ги избави само Иисус Христос, без Когото те не могат да общуват с Бога. Nemo novit Patrem, nisi Filius, et cui voluerit Filius revelare. (лат. „Нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие“, Евангелие от Матей 11:27)

Това именно се опитва да внуши Светото Писание, когато на толкова много места твърди, че който търси Бога, ще Го намери. То няма предвид „ярката дневна светлина“. Не казва, че ако търсиш светлина по пладне или вода в морето, ще ги намериш; природата не ни показва недвусмислено, че Бог съществува. Затова другаде в Евангелието пише: Vere tu est Deus absconditus. (лат. „Наистина ти си Бог съкровен“, Книга на пр. Исаия. 45:15)

За Иисус Христос

Пророчества. – Би било безкрайно убедително дори ако само един човек бе предсказал в книгата си идването на Иисус Христос, обозначавайки така ясно времето и обстоятелствата, и ако Исус Христос бе дошъл съобразно с това пророчество. А в случая имаме много повече: толкова хора3 в продължение на четири хиляди години постоянно предсказват един след друг пришествието на Месия. Цял народ го възвестява, и то народ, който съществува четири хиляди години именно за да свидетелствува за получените обещания, незабравени въпреки заплахите и преследванията: значението на този факт е от съвсем друго естество.

Единствено чрез Иисус Христос познаваме не само Бога, но и себе си. Само чрез Него познаваме живота и смъртта. Извън Него не знаем какво представляват животът и смъртта, Бог и самите ние. Без Евангелието, посветено изключително на Иисус Христос, не знаем нищо и виждаме само мрак и хаос в природата на Бога и в собствената си природа.

Иисус Христос е Бог, до Когото се приближаваме без гордост и пред когото се унижаваме без отчаяние.

Доказателство за Иисус Христос. – Хипотезата, че апостолите са излъгали, е съвсем абсурдна. Да я проследим открай докрай. Нека си представим дванадесет мъже, събрани след смъртта на Иисус Христос и наговарящи се да разгласят, че е възкръснал. С тази своя постъпка те се опълчват срещу духовните и светските власти. Човешкото сърце е необяснимо податливо на лекомислие, променливост, обещания, материални блага. Ако само един от апостолите се бе издал поради една от тия примамки или, нещо повече, под угрозата на затвор, мъчения и смърт, всички щели да загинат. Замислете се над това.

Апостолите излъгали или били излъгани; и едното и другото трудно може да се приеме, защото не възможно да се вземе някой човек за възкръснал… Докато Иисус Христос е бил с тях, Той е можел да ги поддържа; но ако не им се е явил след смъртта си, кой ги е карал да действат?

Към скептиците и атеистите

Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. Всичките ни действия и мисли трябва да бъдат насочени в зависимост от това очаква ли ни вечно блаженство, или не; затова е невъзможно да извършим съзнателно и трезво каквото и да е, без да го съобразим със становището си по този въпрос, и това трябва да бъде наша крайна цел.

И така наша главна грижа и пръв дълг е да бъдем наясно по този въпрос, от който зависи цялото ни поведение. Ето защо сред неубедените в правотата на християнската религия аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори. Изпитвам само състрадание към първите, защото те искрено се терзаят от съмнението си, считат го за най-голямо нещастие и не жалят усилия, за да се освободят от него, като това е основната и най-сериозната им грижа.

Съвсем различно е отношението ми към онези, които прекарват живота си, без да се замислят за крайната му цел и само защото не намират в себе си достатъчно убедителни доводи, не си дават труд да ги потърсят другаде и да проучат основно дали християнската религия спада към наивните вярвания на народа, или, макар и неясна, се опира на много здрави и непоклатими устои.

Подобно нехайство по въпрос, който засяга самите тях, безсмъртието им, цялото им битие, по-скоро ме ожесточава, отколкото трогва. Тези мои думи не са продиктувани от благочестиво усърдие. Напротив, смятам, че човек трябва да стигне до това убеждение, воден от чисто човешки интерес и самоуважение: достатъчно е да види това, което виждат и най-непросветените.

Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така и няма щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение, нямам думи да окачествя такова същество…

Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същият човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчаяние поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила…

Ако дълбоко в сърцето си съжаляват, че не виждат Истината, нека признаят това: няма нищо срамно. Срамно би било, ако го скрият. Нищо не издава повече крайно умствено безсилие, както неспособността да се осъзнае колко злочест е човек без Бога; нищо не говори повече за лоша душевна нагласа, както нежеланието да се сбъдне обещаното безсмъртие; нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога. Нека оставят тези кощунства на хората, предопределени по рождение да ги вършат; нека бъдат поне порядъчни хора, ако не могат да бъдат християни; нека признаят в крайна сметка, че само два вида хора могат да бъдат наречени разумни: тези, които служат на Бога с цялото си сърце, защото Го познават, и онези, които Го търсят с цялото си сърце, защото не Го познават…

„Ако бях видял чудо – казват някои, – бих приел тази религия.“ Как могат да твърдят, че ще направят нещо, за което са в неведение? Те си въобразяват според техните представи, че промяната на религия се състои в преклонение пред Бога, напомнящо едва ли не сделка или светски разговор. Истинското покръстване се състои в самоунижение пред Вездесъщия, Когото толкова пъти сме разгневявали и Който всеки миг може да ни погуби напълно справедливо; в признанието, че без Него не можем да направим нищо, и че сме заслужили само немилостта Му. Вярата се проявява в съзнанието, че сме непреодолимо противоположни на Бога и не можем да общуваме с Него без посредник.

Атеисти. – С какво основание твърдят, че не можем да възкръснем? Кое е по-трудно – да се родиш или да възкръснеш, изобщо да не си бил и да бъдеш или да си бил и отново да бъдеш? По-мъчно ли е да дойдеш в битието или да се върнеш в него? Свикнали сме да смятаме едното лесно, а по липса на навик – другото невъзможно: наивен начин на разсъждение!

Вместо да роптаете, че Бог се е скрил, благодарете Му, че се е разкрил поне толкова; благодарете Му също, че не се е разкрил на надменните мъдреци, недостойни да познаят един толкова свят Бог.

Два вида хора Го познават: хората със смирено сърце, които обичат да се принизяват, колкото и да са умни или глупави; и хората, които са достатъчно умни, за да видят Истината, каквито и възражения да имат.

Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят.

 

Из творчеството на Блез Паскал

Преди изпита

Октомври 2, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Днес искам постоянно да ти казвам само един израз… но ще го кажа с други думи. Кой е този израз? Кой? Всичко ще бъде наред! Надявам се, вярвам и се моля да вземеш изпита. Да се представиш добре и да успееш в изпитите, за които се подготвяш.


Скъпа моя бабо, скъпи мой дядо, тези от вас, които мислите, че говоря за изпити от друг тип – за изпитите на живота или за края, за изпитите на Божия Съд – не. Днес не говоря за това. Говоря ясно за изпитите на децата. За тях искам малко да поговоря.


За вас младите, за тебе, младежо, и за тебе, девойко. Но ако ти си възрастен, детето ти сега отсъства и не слуша тези думи? Ако ти си майката или бащата на детето, чичото или лелята и детето сега отсъства от дома? Накарай го да прочете тези думи в някой друг момент, та дано малко се утеши и ободри за тази толкова важна тема на живота, която толкова го е изморила. Припомни си. От предучилищна е започнало да ходи на училище! Вече толкова години.


Сега ще говоря на тебе, скъпи мой приятелю и приятелко. Я помисли: толкова години четеш, изморяваш се, събуждаш се, губиш хубавия сутрешен сън, младините ти минават в четене и в умора. Зиме-лете частни уроци. Сега идва време, когато всичко това ще бъде отсъдено и ще го поставиш на един лист хартия като концентрирано знание. Кратки мигове, които ще решат твоето бъдеще. Няколко изречения, които ще напишеш, няколко страници, които ще запълниш, ще отсъдят в кой факултет ще влезеш (и с право стресът е достигнал пределна точка). Разбирам го. Гледам те – тревога. Пот. Кафета. Четене през нощта. Сърцебиене. Нима и ти не живееш всичко това? Свръхнапрежение. Караш се с родителите. Крещят ти, крещиш им, ругаете се; един път меланхолия, друг път губиш надежда. Друг път се сепваш и казваш „нищо няма да направя”. Гледаш купчини книги, мислиш за празнотите, които имаш, преувеличаваш нещата в себе си, чувстваш неуспеха вече като събитие. Сякаш вече си се провалил; така го живееш отсега, предварително. Имаш голяма чувствителност, бре, детенцето ми. И твоят характер е такъв. Ти си много чувствителен човек, приемаш нещата много надълбоко, как да ти го кажа. На теб говоря. Не само ти си чувствителен, а и всеки млад човек. Не те познавам. Сега казваш в себе си: за мене ли казваш всичко това? За тебе ги казвам. Но не само ти си по този начин. Всеки млад човек е така. И ти. Понеже си млад, имаш именно тази чувствителност и затруднение да погледнеш на живота хладнокръвно, мощно, автентично. Твоите рамене не понасят такава тежест. Колкото и да си тренирал бицепси и трицепси с гимнастиката и бодибилдинг. Там си силен. Но другите неща не ги понасяш в живота. Защото те са трудни и те намират внезапно.


Трудни са уроците и изпитите. А животът е толкова сладък; влече те към толкова неща, преживявания и събития. Телевизия, телефони, филми, музика, певци и певици, артисти, спортни събития, разходки, кафенета, магазини, различни други неща. И всички ти казват „остави това и чети” и в теб се появява възражение. „Вие ми казвате да чета. Ама аз съм млад и хубав, кръвта кипи в мен и искам да живея; нещо ме тегли навън от вкъщи, но родителите ми се карат, че трябва да стоя вътре. (При частния учител тестове чакат отново и отново. Тежи ми да чета въпросите, есета, доклади. Не вървя добре с едното, затруднявам се с другото. Ах! Много проблеми”).


Защо казвам всичко това? За да ти кажа просто една дума. Думата „разбиране”. Че донякъде, малко, те разбирам и проумявам. Това, което ще ти кажа, да знаеш, че го казвам, осъзнавайки, че минаваш през трудни неща и трудни моменти. Стресиращи. Потискащи. И аз, и всички, които влязохме в университета, във факултетите, минахме през такива моменти. И да знаеш, че след това отново се явяваме на изпити: за да вземеш шофьорска книжка, да вземеш сертификат за английски език, за немски език, за пиано, да вземеш знам ли и аз какво. Други правят други неща, всеки според своите интереси. Не крия от теб, че аз и досега понякога се явявам отново на изпити за различни неща, които ме интересуват и занимават. И отново чувствам това първично чувство, онова старо чувство, когато бях 18-годишен и се явявах на приемните изпити. Живея го отново, въпреки че сега съм голям. Тази несигурност, това задушаване, това усещане за решението, че сега се отсъжда моят живот. Чувството за паника, за несигурност, потя се, стягам се, чувствам натиск, това нещо. Други ги прихваща нещо друго, клатят се напред-назад. Други си играят с косата по цял ден, чоплят си носа от тревога и нервност; нещо такова.


Сещам се, когато бях трета година в лицея, през един уикенд отидох в един манастир близо до Атина, за да чета на спокойствие. Бях взел книгите си, за да остана там и да чета на спокойствие. В този манастир имаше пълно безмълвие. Там чувствах и молитвата на отците, че се молят и се утешавах душевно. Както си четях, някой почука на вратата, дойде един монах и донесе един поднос. Сещам се точно какво имаше в него: оранжада, сухи плодове и някакви бисквити. А аз четях. Той седна да ми прави малко компания. Той ми каза: „Ще се молим за теб, не се притеснявай!”. Утеших се малко и си казвах „Щастливец! Той не мисли за нищо от това. Умът му е свободен от изпити. Да бях на неговото място! Всичко бих дал, за да си сменим местата. Да стана като него, толкова независим и свободен. Без отговорност за приемни изпити. Де да можеше да стане тази смяна и той да дойде на моето място и да се яви на изпита вместо мене. Колко бих желал това!”, си казвах.


Следобед, за да се разведря малко, отидох в зографското ателие на манастира. Имаше четирима монаси, които рисуваха икони; и аз отидох. Попитах един монах, който беше отговорен, „Да отида ли?”, защото не всеки ходи там. Трябва малко да те познават, за да влезеш в личното пространство, където отците работят и рисуват. Той ми каза „Върви, седни малко! Но какво ще правиш в ателието? Там не правят нещо, което сега да те засяга. Не говорят. Само рисуват”. „Е, нека отида да ги видя малко”. Отидох. Гледах ги. Какво спокойствие имаха! Аз мислех за книгите, които трябваше да довърша. А те гледаха боите, които смесваха с яйце. Те гледаха да сложат цветовете, светъл тон в различни точки. Казвах си „И те са щастливци. Аз отново не съм щастливец. Аз имам да чета. Те имат тишина тук, всичко е спокойно”. Слънцето залязваше в онзи момент. Те имаха мир в душата си, а аз паника. Те не говореха; защото рисуват, бидейки съсредоточени и отдадени на молитва. Един от тях ми каза „Имаш изпити, а? И ние минахме през това”. Той се усмихна, а аз малко се нервирах и си казах „Какво се смееш сега? Казваш го, сякаш е нещо толкова просто. Изобщо не е просто!”. „И ние минахме през това” – това каза той. И допълни „Ще минат и твоите изпити. Нищо не е”.


Отново се нервирах в себе си. Казват ти едно изречение и мислят, че са ти казали цялата мъдрост на света. Душата ми отново се възпротиви. И скришно си бърборех. „Е, как не е нищо, отче! Ела ти да се явиш, след като не е нищо! Слагаш равномерно боите, рисуваш и на мен ми казваш „Нищо не е!”. Аз се задушавам и ти гледаш на това така просто”.


Минаха годините. По-късно, когато влязох в университета и си отдъхнах, когато видях, че влязох, въодушевих се и се зарадвах, тогава казах: в крайна сметка, този монах беше прав. Тогава ми го казаха много просто, че и това ще мине. И наистина, всичко мина.


И аз днес ти казвам, приятелю мой: всичко ще бъде наред. Дали с това имам предвид, че ще минеш? Да, аз вярвам, че ще минеш! И на следващото, което питаш, пак отговарям с „Да”. „Ще вляза там, където искам?” „Да, там, където искаш”. Не просто да влезеш някъде. Въпросът е да влезеш там, където искаш, за да се радваш много. Ако пишеш еди-кой си факултет, да влезеш в него. И в града, който предпочиташ.


Аз това се моля за теб. Защото чувствам, че го заслужаваш. Защото се измори, положи усилие, даде всичко от себе си. Твоят стрес те изморява много и кара всичко да изглежда черно и мрачно. Ти си чел и покрил своите празноти. И тези дни, които остават, колкото остават – седмици, дни, месеци – съм сигурен, че ще направиш най-доброто, което можеш. Системно. Нали? И тъй, седни, нагласи се, направи си програма, засичай времето; буквално, сложи хронометър пред себе си и кажи „Докато не изминат тези два часа, няма да стана от този урок. След това ще направя пауза колкото си искам. Половин час, един час. И след това отново ще чета. Но два часа, три часа.” Всеки ден. Нужна е програма. Искам да стигнеш до твоите граници. Да стигнеш своя предел. Да си близо до преумората, но да не стигаш до преумора. Да не стигаш до преумора. Не позволявай да си изпатиш от преумора и болести, а стигни своя предел. С други думи, ако издържаш още, направи го. Стой още. Защото тук говорим за важни изпити! Не става въпрос за нещо просто, за десетминутен тест. Говорим за изпити, които за добро или зло, ще отсъдят твоето бъдеще. 18-годишно дете сега, млад човек, или, ако си студент, във всеки случай си млад човек; и бъдещето ти се отсъжда от тези изпити.


За да разбереш: аз днес съм богослов; това беше отсъдено тогава, през един юнски ден, когато се явих на изпита, 1987-88 г.; тогава беше. Тази дата, онова лято, отсъди моето бъдеще. Сега живея, трудя се и ми плащат от това нещо. От нещо, което започна тогава. Това е много важно. Затова трябва да дадеш всичко от себе си. Ако искаш да те приемат, трябва. Не трябва насила. Но ако искаш, трябва. Ако не искаш, остави всичко. Затвори книгата, пусни телевизора, вземи си да ядеш шиш-кебап, върви на разходка, не прави нищо.


Но ако искаш да постигнеш нещо в страшната конкуренция, която съществува, трябва да се бориш жестоко. Казах конкуренция, но в действителност в днешната епоха съществува надпревара, и жестока конкуренция. Единият да изяде другия. Гледаш как питат децата по телевизията, които разпитват по различни игри. Питат ги „Смяташ ли, че ще успееш и че си най-добрият?”. Те отговарят „Да”. Защото, ако кажат „Не!” и започнат да казват „Знаете ли, аз не съм най-добрият. Други са по-добри от мене. Аз не мисля, че мога да постигна успех…” Е, ако кажеш такива неща, напускаш играта и състезанието. Трябва да бъдеш най-добрият. И да го казваш, да го доказваш, да го попиеш, да го повярваш; и невъзможното да направиш възможно, за да го постигнеш.


Ако смяташ това за лудница, навярно имаш право. Но не съществува друго решение. Освен ако не намериш някакво алтернативно решение и вършиш нещо друго в живота. Не е задължително всички да следват. Ама какво ти казвам сега. Ти си стигнал сега до този момент и се подготвяш за изпитите! Затова продължи твоята борба. След като си се потрудил толкова, дай всичко. След като си влязъл в това русло на образователния процес, направи най-доброто, което можеш. Не съществува друго решение.


Когато бях трета година в лицея, реално ми се случи това, което понякога дават като краен съвет „Да изтъркаш панталоните си и стола си от четене”. Това стана. Имах един канцеларски стол, който беше покрит с плат и имаше малка възглавничка в основата си. Когато свърши годината, видях, че платът се беше разплел. След това го смених. Занесох го в един мебелен цех и сложиха нов. През цялата онази година седях часове наред. Бях превърнал дома си в цял исихиастирий. Не оставях родителите ми да водят гости. Бях забранил на майка ми да води приятелките си сутрин да пият кафе. Постоянно правех забележки: моля ви, не говорете високо, не се чувате! Намалете телевизора! Оставете ме да спя! Не вдигайте шум! Не затваряйте вратите със сила!…


Защо е всичко това? Защото бях отдаден на това, което правех. Нужно е да дадеш всичко. Ама всичко. И да ти кажа ли нещо? Ако искаш по-отпуснат и по-качествен живот, направи го по-късно. Влез първо там, където искаш, и след това живей както искаш. Тоест, сега ще влезеш в тази лудост на изпитите. И след това, се отпусни. След това направи живота си по-тих и спокоен.


Не става по друг начин. Тази история е един влак. Един щур влак, където, ако не влезеш в някой вагон и влакът да тръгне, а те остави – край! Останал си назад. Това не е съвършеното, зная го. Но след като живеем на тази планета, а не в някое райско място, в което успех постигат и поетите, и тези, които се занимават с облаци, цветя, цветове и носталгии, трябва да влезем в тази щура процедура, макар и за няколко години от нашия живот. След това се отпускаме и правим това, което ни харесва.


Да ти дам пример с мене. Искаш ли? Това, което правя сега в живота ми, предавания, беседи, Литургии, училище, уроци, всичко това ми доставя удоволствие и му се наслаждавам. Не чувствам натиск. Искам и го върша. В действителност си доставям удоволствие. И моето удоволствие в същото време е моята работа. Но за да стигна до този момент, където моето удоволствие и работа да съвпаднат, и моето хоби да бъде едновременно и моята работа (представи си: получавам заплата от хобито си!) тръгнах от известен натиск; и върших неща, които ме измориха много и изобщо не бяха приятни. Разбираш ли това? Тоест със сигурност ще ти стане приятно. Само че приятното чувство е по-пълно на следващата стъпка. На първата стъпка ще се принудиш да правиш монотонни, досадни, отегчителни, потискащи неща, които изобщо не отговарят на твоята душевност, навярно. Какво да правим? Не съществува друго решение. Ако си намислил нещо друго, направи го, опитай го.


И тъй, разбираш това, което ти казвам. Прави това, което можеш, и ще успееш. Вярвам, че ще успееш. Ще видиш. Бог те обича. И да ти кажа нещо друго: тази истина, която днес ти казах, че Бог те обича, повярвай в нея.


Имам да ти кажа и нещо друго, много приятно и много тайнствено. Тайнствена истина ще ти обясня сега. Слушай добре това: Бог отсега знае всичко за твоите изпити. Бог знае въпросите, които ще се паднат. Ах, да ни ги казваше, бре, деца! Бог да ти казваше въпросите в съня. Колко хубаво щеше да бъде! Или да ми ги казваше на мене и аз да ти ги казвах. Помисли си да ставаше такова чудо! Продължавам тайнствената истина: Бог знае и дали ще влезеш. С точност. Точно в кой факултет. Нашият живот е кристално ясен пред Него. Вече е известен. Всичко пред Него е настояще. Искаш ли и ти да влезеш в тази тайнствена атмосфера? Влез в това мислене, влез в Божията атмосфера и придобий доверие от Неговата собствена атмосфера. Бог е пълен с мир, пълен със спокойствие, въпреки че Той знае, че например в даден момент някъде на планетата ще стане война, трус, буря. Той знае тези неща, но не се смущава от всичко това, защото го третира с друга логика.


Ако можеш, почувствай всичко това в себе си и кажи: каквото предстои да стане, Бог го знае. Нека се оставя на тази река на Неговата любов. Ще Му се доверя. Нека утихна. Моят живот е известен в Божиите очи. И това ме успокоява.


Кажи и ти това, което казвал един простодушен вярващ: каквото ще да става, да става. Аз ще правя това, което мога. А след това да става каквото ще. Е, какво друго да правя? Тоест да се подлудя?


Чух един случай, свързан със стареца Порфирий: една девойка, която той познавал и която била много добра и четяла, просто имала проблем с паметта; тази девойка забравяла; той й се обадил и й казал няколко страници без да има книгата пред себе си. Той й казал „Отвори на страница 86, 123, тази, тази и тази и чети малко по-добре тези места”. Девойката четяла, но не помнела подробности. Забравяла. И понеже чела много добре, старецът й казал „Внимавай особено в тези места”. Девойката отишла на другия ден и се паднали, скъпи мой и скъпа моя, именно тези места. Девойката се подлудила. Старецът й казал, че „Бог допусна това, защото ти се измори. Не отиде без да си чела, нито беше небрежна. А забравяше”. Не е това, което казват някои „Бог да ни каже въпросите, да ги прочетем и да минем лесно и да ни направи такова чудо”. Защо да ти строя такова чудо? В крайна сметка, сякаш третираш четенето като ангария и искаш готови решения. Ама въпросът е да възлюбиш това, което правиш. Тук говорим за любов!


Истината е, че упражненията не се решават с ума. Говорим за щур учен, нали? Не за потиснат професионалист, а за щур учен. Под щур имам предвид този, който има щур ентусиазъм. На който му харесва това, което прави, има го в живота си и не може без него. Упражненията се решават чрез сърцето. Уроците се научават, когато ги обикнеш. Когато се влюбиш в това, което правиш, когато го приемеш пламенно в себе си. Когато четеш без да гледаш, защото часовете минават сладко. Когато четенето се превърне в игра за теб. Игра, не в смисъл, че е лесно, а приятно и те изпълва. В противен случай, приятелю и приятелко моя – сега навярно е късно да ти го кажа, но – какво да правиш с него, ако не ти харесва? Понеже само са го казали родителите ти? Добре, направи го, макар и така. Угоди им. Опитай се. Но ще видиш, че нещо, което става насила, не ти идва отвътре.


Например другият е лекар и иска да види и сина си лекар; или дъщеря си. След като не може, скъпи мой! Какво да правим? След като на детето не му харесва. За какво натискаш детето? Зная мои приятели, мои духовни чеда и познати, които следваха в различни факултети и след 4-5 години смениха факултета. Не издържаха да вършат нещата насила. Това, което правиш, питам те, обичаш ли го? Уроците, които четеш, математиката, химията, старогръцкия, физиката, всичко това, което правиш, обичаш ли го? Аз сега това, което правя, го обичам. И това е тайната. Обичам го и ми идва отвътре. Обичам го и го искам. Ако не го обичам, как да го правя? Затова определени пъти не вървиш добре. Не си обикнал достатъчно твоята дисциплина. Това, към което се стремиш, не го обичаш.


И нещо друго: понякога обичаш други неща. Внимавай в любовта през тази година и през тези дни. Ако си влюбен в четенето, ще вървиш добре. Ако си влюбен в лица – ще ти говоря искрено – твоите чувства ще те объркват и ще се объркаш. Внимавай през този период. Нужна е отдаденост. Нужна е концентрация. Има достатъчно млади хора, които, понеже не се утешават с четенето, за да намерят утеха, се отдават на други видове любов: връзки, чувства, запознанства. Бре, християнино мой, в трета година на лицея ли намери да правиш запознанства? В последната година, когато хората се напрягат максимално? Където дъх не можеш да си поемеш от тестовете при частния учител, повторенията и изпитите в училище! И ти отиваш и развиваш чувства, започваш съобщенията по телефона „Ще те видя. Да, сладурчето ми, да, бебенцето ми, да, душичката ми!” Ама, кога свари да направиш всичко това? И не разбираш ли, че когато сърцето започне да тупти мощно за такива чувства, умът не може да се съсредоточи в книгата? След като навсякъде вижда сърчица и звездички! Ама сега кого осмиваш? Как ще четеш с такъв акъл? Сега ли намери да правиш такива неща?


Не изпадай в този капан, защото ще останеш назад, ще се явяваш повторно и ще те скъсат – да не бъде! Няма да те скъсат! – казваме сега. Казахме, че днес предаването има за цел да те укрепи малко. Но с тази твоя система ще останеш назад. И знаеш ли защо? Защото сега правиш това, което е за в бъдещето. Тези неща ги правиш отсега. Тоест кои? Връзките, познанствата, женитба и всичко в тази връзка не е за сега. А за по-късно. Ти обаче го правиш сега. И резултатът е, че това, което трябва да правиш сега, тоест четенето и твоето следване, изостава. И когато сетне дойде час да продължиш твоето следване, ще си закъснял. И когато по-късно наистина дойде час да се ожениш, ти още ще трябва да правиш докторати, стипендии, магистратури, докторантури да пътуваш, за да следваш. Ще си стигнал 40-те и още няма да си се оженил. И тогава, когато ти казват „Ожени се!”, ще казваш „Не мога, трябва да ходя да поуча малко в Лондон, да отида малко в САЩ, да отида малко…”.


Защо правиш нещата на обратно? Реши сега това, което трябва да правиш, влез във факултета, излез, и след това напредни и към другите неща. Има го и това: да влезеш, и да излезеш. Не само да влезеш, но и да излезеш, да уредиш твоите неуредени въпроси, да си оправиш документите, да изкараш казармата, да подадеш всички молби, които имаш да подаваш. И след това да създадеш семейство навреме, а не да се ожениш на 40-годишна възраст. Съществува ли причина? Защо да закъсняваш и цялата ти младост и жизненост да отиват само за четене?


Сега ще ми кажеш, как си пасва всичко това, брак и т.н.? Въпреки всичко те си пасват. Както си паснаха моите неща, за които ти казах по-рано. Бях 18 годишен; и това какъв съм сега зависи от това какъв бях тогава. Дали ще създадеш щастливо и здраво семейство и то в подходящото време, зависи от приоритетите, които сега си поставяш в живота. Сега започват здравите неща. След това може да е малко късно. „Всичко се поправя”, ще ми кажеш, „Дори грешка да направя”. Със сигурност. Просто аз това искам да предотвратя: големите грешки, не прави сериозни гафове. И съм сигурен, че ще го избегнеш, ако днес се измориш и положиш усилие.


Разчитай много на Бога, но и на четенето. Както се казва „Прави всичко, сякаш всичко зависи от Бога. Да очакваш всичко като чудо. И от друга страна, да живееш сякаш всичко зависи само от тебе и твоето четене”.


Съедини тези две неща в себе си. Двете в едно. Трудно е. Тоест като четеш, не казвай в себе си „Остави това, не прéчи! Бог ще ме просветли в онзи час!”. Не. Ще го прочетеш! Остави Бога сега. Не го казваш, понеже вярваш в Бога. Казваш го, понеже ти тежи.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики и му казал „Помоли се за мене в живота ми да получа помощ по този въпрос!”. Светецът му казал „Дори моята молитва няма да ти помогне, нито Бог ще ти помогне, ако ти не положиш усилие”. Ако ти не положиш усилие, не ми говори „Бог и молитвата. Отче, помолете се!”. Молитвата се съюзява с твоето собствено четене. Разбира се, ще се помоля и ще кажа и на приятелите ми, които се молят, и на Света Гора, на отци, които се молят. И тук в града, на молещи се човеци. Разбира се, и ти го кажи и търси от хора, за които знаеш, че мислят за теб и излъчват вълни на любов, молитва към Бога и те покриват със своята мисъл, със своята грижа. И Бог те озарява и молитвата помага; но не да казваш „Те ще се молят, а аз ще спя”.


Ще четеш. Ще се „стопиш” от четене. Ако искаш да видиш радостта от успеха. Ако искаш да видиш името ти сред приетите. Или да влезеш в интернет да погледнеш и да кажеш, „Приеха ме в еди-кой си факултет, който исках. Слава Богу!”.


Съществува и друго решение. Други отиват в кафенетата, седят, слънцето ги пече, наслаждават се на разговори, телевизия, спорт; прекарват си хубаво. Но когато дойдат резултатите, те няма да видят името си в списъка. Ще търсят и няма да го намерят.


Съществува баланс в живота. Твоят труд дава резултат. Твоите жертви ще дадат резултат. Нищо не остава напразно. Казвам ти го. Няма да остане напразно това, което правиш. Но трябва да го правиш. Нужно е усилие, система и програма. Разбери това, моля те!


И да помниш, че стават и чудеса! Дори в деня на изпитите стават чудеса; дори в часа на изпитите стават чудеса. Говоря за чудеса, защото не е достатъчно да си отличник; нужно е Бог да те просветли.


И тъй, стават чудеса в изпитите. Тоест съществуват деца, които докато са отличници и се явяват на изпити, в онзи момент претърпяват „black out”. Съществуват и деца, които не са отличници, но са последователни и любочестиви и се опитват да направят най-доброто, което могат. Както и костенурката, която стигнала по-бързо от заека. Защото и костенурката вървяла стабилно. Малко, но направила това, което можела. Заекът бягал и се надул от това. Това високомерие на ума, самоувереността „Аз знам всичко, много съм умен!”. Странни неща, изненадите на живота.


Едно дете се яви на изпит и имаше една ламинирана икона, една снимка със стареца Порфирий – ми каза. Мечтата му беше да стане пилот. Но нещо ставаше на ума му и блокираше. И то какво направи? Сам ми го каза. „Забравих всичко”.

Помисли си да се явяваш на приемен изпит в университет и в онзи момент да забравиш всичко. „Докоснах”, казва „снимката на стареца Порфирий с ръката си, пипнах я и казах в себе си „Отче мой, моля те, моли и ти Бога да ме просветли, защото блокирах напълно!”. И преместих ръката си от снимката и я сложих върху мозъка, високо върху главата ми. В коя точка на главата се намира мозъкът? Отляво или отдясно? Не зная къде е мозъкът. Както и да е, във всеки случай мозъкът е някъде в главата. Той докоснал с ръка главата си и „Внезапно от само себе си ми дойде всичко; започнах и писах, писах и не знаех как пиша. Пишех сякаш някой пишеше заедно с мене”. И други са ми казвали подобни чудесни случаи, които са станали по време на изпит.


Когато се явявах на приемния изпит за университета, се сещам, че тогава имаше един учебник, тези, които го помнят, го наричаха точно така, „червения учебник”, по история. Освен другия – синият, имаше и червен. Една голяма книга, в която обаче имаше трудни термини, научни и социологически изрази, които не помнех добре. Много трудно беше написана. Оттогава не съм учил неща наизуст. Тогава главата и мозъкът ми прегряха и оттогава не мога да помня наизуст. Тогава научих всичко като папагал. И ако имаш тази дарба, да учиш наизуст неща, ти си много щастлив. Има някои хора, със зрителна памет. Имам такива приятели, които поглеждат веднъж една страница и я помнят като ксерокопие. Един дори ми казваше, че движи и ръката си в момента, в който обръща страницата. Знае кога се обръща страницата. Наизуст я знае. Един прочит да направи и всичко помни!


Аз обаче трябваше да чета пет часа, за да науча страница и половина наизуст. Със запетайките, със съюза „и”. Защото така трябваше. В противен случай не можеш да минеш. Сутринта отидох в изпитната зала… Сещам се, че ме заведе баща ми; носехме си бутилки с вода, защото тогава бяха жеги. През онова лято позволиха да внесем в залата плодове и вода. По пътя, по който пътувахме, отворих книгата и попаднах на един въпрос, който се казваше „силата на законите”. Представи си, още помня заглавието. „Леле”, казах си „Това не съм го чел добре”. Полудях. Четох го в автомобила на баща ми, и пак го погледнах. Беше един параграф, който не знаех. „Леле, „Боже мой! Възможно ли е? Ако се падне това? Надявам се да се паднат другите, които зная”. Аз винаги си казвах това за утеха: ще се падне това, което зная. И го казвам и на теб: наистина може да се падне това, което вече знаеш. И напразно да изпитваш безумна тревога. Добре правиш, че четеш. Чети, продължи, добре правиш, че покриваш твоите празноти. Но помисли и някои утешителни мисли като тази, когато те обхване подобна паника. Помисли си, че все едно са ви казали темата. Просто сега правиш повторения, покриваш някои празноти и ги освежаваш малко. Но тази вяра, че „Бог си знае, бре, детето ми. Може вече да зная това, което ще се падне и затова гледам по-добре”, със сигурност ободрява душата ти. И това може да е самата истина.


И тъй, гледам този въпрос, хвърлям поглед и затварям книгата. Защото си помислих, че колкото повече гледам, толкова повече ще намирам други места, които не съм чел добре. „Остави ги”, си казвах „остави ги. Каквото знам, знам”. Идва часът на изпитите. Започнаха да обявяват въпросите. Чух първия, знаех го. Чух втория, знаех го. Чух третия, знаех го. Чаках четвъртия! Веднага, когато казаха четвъртия, слушам „”етвърти въпрос, „силата на законите”. Леле! Беше това, което четох сутринта, идвайки насам. Сутринта го научих. „Леле, Боже мой, какво е това?” С други думи, ако не бях отворил книгата в автомобила да видя случайно онази част, щях да загубя – колко точки – пет точки! За всеки въпрос получаваш по пет точки. Аз обаче го видях в последния момент. Бог го допусна.


Дори в часа на изпита, в залата стават чудеса. В един момент, докато пишехме, някой се обърна и ме попита, сещам се, че той ме попита за подчинително наклонение в минало свършено време на глагола „казвам”. Минало свършено време е „казах”. Какво да правя сега? Да му кажа ли? Квесторите ме гледаха – беше една жена, която гледаше зад вратата нещо. Тя търсеше да вземе някакъв лист, някаква бележка. Прошепнах му отговора. Той го чу и написа точния отговор. В крайна сметка, колко много ученици получават помощ по този начин! И в последния момент стават чудеса.


Да ти кажа нещо, което ще те приземи и отпусне: дори тези, които са влезли в университета и са следвали, какво ги чака след това? Те чакат на опашката да бъдат назначени някъде и да намерят някаква работа. И започва гонитбата за едно място, което не знам кога ще се открие. С това искам да ти кажа, че ако помислиш добре, от една страна, изпитите са нещо много значимо, но в същото време нещо и много незначително. Аз имам приятели – мои връстници, с богословска диплома, които работят в разни супермаркети и режат сирена и теглят 250 г и 500 г. Други, с диплома, работят в складове, в книжарници. Докато са следвали за богослови и са мечтаели да работят в училище. Тоест изпитите не са всичко.
Друг ученик също се явяваше на приемните изпити, отличник, и в деня на изпита се успал – защото беше от Халкида и беше дошъл в Атина да учи. Той се успа в деня на изпитите! Не се яви и загуби цяла година. Виждаш, прочее, че съществуват някои непредвидими неща от Бога – непредвидими, и положителни, и негативни – и накрая казваш това, което казах в началото: „В крайна сметка, ще стане това, което трябва да стане. Каквото Бог иска, нека стане!”. Тоест какво ще правим? Да се подлудим? Абсурд, да не се подлудяваме за някакви приемни изпити!


Но не! Нека се подлудим. Ще направим това, което можем. Тоест, в крайна сметка, какво ще направим? Да се подлудим или да не се подлудим? Казвам ти и двете. Когато те обхване отчаяние, ще казваш „Голяма работа, няма да се подлудя!”. Когато се отпуснеш и кажеш „Голяма работа, няма да чета!”, тогава ще казваш „Не, ще чета”. И ще поддържаш баланса между надеждата и отчаянието. Когато се отпускаш, ще казваш „Добре, добре ли си? Седиш? Не четеш? Добре, сега слушаш това предаване вместо да четеш? Знаеш ли колко уравнения щеше да решиш за това време?”. Когато обаче те обхване отчаяние и казваш „Изключено е да мина! Ще ме скъсат. Ще полудея” или най-лошото, което казват някои, „Ако не вляза, ще се самоубия” – да бе, да се самоубиваме заради едни приемни изпити!!! Не ли по-добре да отида да стана просяк в метрото, за да изкарам един куп пари? Да отида ли да стана просяк по пътищата и да мия стъкла по светофарите? Нима ще се самоубия заради някакви приемни изпити? Не разбрах. Тоест животът ми ще придобие ценност от това? Тоест не си ценен, ако не влезеш?


Това е друго нещо, което не си разбрал: че от мига, в който си бил заченат в утробата на майка си, ти си ценен, какъвто и да си. Независимо дали ще те приемат или не. Независимо дали ще влезеш в най-добрия факултет на света, или какъвто и да станеш, ти си ценен само с това, че съществуваш и имаш сърце, което тупти в теб.


Виждал съм нещастни дипломирани хора. И щастливи неуки хора, които не знаят как да се подпишат. Виждал съм хора, които, когато бях детенце, ме караха да пиша писма на техни роднини, защото те самите не можеха да пишат; те обаче бяха красиви души. И се сещам за една от тях, която едно ми казваше, а аз друго пишех. Защото ми казваше да пиша отчайващи слова. И аз ги пишех малко по-хубаво на сина й. Беше една госпожа, която пишеше писма на сина си и ми ги диктуваше. Тя ми казваше да пиша: „Кажи му, че ме заряза, забрави ме, но аз го помня и съм ядосана”. И аз пишех „Доброто ми дете, ако искаш, звънни един телефон, на мене, майка ти, която те обича”. „Написа ли го?” – ме питаше тя – „Както ти казах?”. „Да, написах го, написах го”. Защото в противен случай щях да ги накарам да се скарат.


Тази жена обаче, която не знаеше подписа да си сложи, имаше сила в живота. Въпреки че нямаше дипломи. Тя работеше, отгледа деца, поддържаше дом, бореше се. Изпитите не са всичко в живота.


При това съществуват толкова трагични изненади.


Познавах една девойка, която бе приета да следва физика в Патра. Нейните родители направиха парти, угощение и празненство за успеха на дъщеря си. На другия ден девойката отиде в Патра с автобус, навела се да си завърже обувката и останала на място! Умряло на място, в автобуса. Невероятни истории! Но истински. Тази девойка беше дала всичко от себе си за това и накрая Бог и животът идват и ти казват: „Знаеш ли нещо? Не това е всичко. Съществуват и други неща в живота. Съществуват и други радости” или „Съществува и един край. В дадения случай ти мислеше за следване, но Аз мисля нещо друго за теб…”. Това е тайната на живота.


Затова ти казвам. Ще правиш каквото можеш. Ще се молиш, ще утихваш, ще ядеш. И ще спиш достатъчно, за да не се сринеш. Не може да спиш един-два часа в денонощието и да смяташ това за достатъчно. Нервната ти система ще се разбие. Ще пиеш и сокове, ще вземаш и твоите протеини, ще ядеш и здрави храни. Всичко, без крайности. И без цигари и такива неща, защото те не помагат на твоя мозък, нервна система и тяло.


Ще направиш всичко. Всичко, което можеш. Но, добре, де, деца, няма пък да се подлудим! Аз ще се моля, защото това е моята работа. Какво друго мога да правя за тебе? Ще се моля. Ще казвам „Господи мой, отиди там, където децата четат. Дай им мир, дай им просветление, дай им да си „вземат” изпитите, отвори ума им, дай им силна памет, за да помнят”.


Сещам се, че когато се явявах на приемните изпити, и аз вземах разни смеси. Казваха ми за витамини, някакви други растителни продукти, да смеся някакви прахове с вода „И изпий онова, ще ти помогне!”. Каквото намирах, го правих. Това бяха и психологически утешения, някои бяха истински, не знам какво точно беше. И, лошо ли е да се укрепиш с малко психологически и биологически и с всяко добро нещо, което съществува? Не мисля. Въпросът е това нещо да не те смаже, а да отмине. Да ти кажа ли нещо? Това предаване, което слушаш сега, ако го изслушаш след време, след изпитите, ще кажеш „Леле, някога слушах това и ме засягаше. Сега обаче го казва за други. Аз вече съм го минал. Защо? Влязох във факултета, който исках. Или, защото правя нещо друго, което ми харесва в живота. И разбрах, че това не е всичко”.


Ще правиш каквото можеш: ще четеш, ще се смириш, ще очистиш главата си от други мисли, които не се отнасят за тази година и тези изпити. Концентрирай се. Остави другите неща, с които се занимаваш. Разбра ли? Забрави досегашната си програма: всяка събота по стадионите, всяка неделя по кафенета, често на кино. „Бре, детенцето ми,” – му казвам – „ваканция ли караш?”. „Не” ми казва – „аз съм трета година в лицея”. „Ама начинът, по който живееш, прилича на ваканция”. Всичко това не е за тази година. Не е за тези дни. Нужно е напрягане. Ще ми кажеш „Къде видя някой да се напряга в нашата епоха, та да се напрегна и аз?”. Добре, сега няма да започнем да обвиняваме другите. Въпросът е какво правиш ти и аз. Въпросът е: ти ще четеш ли?


И тъй, ако четеш, молитвата ми ще въздейства, заедно с молитвата на твоите родители, заедно с твоята молитва, заедно с молитвите и Иисусовата молитва, силата на Пресвета Богородица, на Господ, на светците, на Ангелите; и със сигурност ще те приемат. Вярвам това! С други думи, представям си те след време, да дойдеш да ме намериш, да ме почерпиш и да ми кажеш „Отче, взех ти почерпка, вземи това сладко, защото ме приеха. Сещаш ли се, когато говореше по радиото и ми казваше за изпитите?”. Така правят децата в училище. Когато са трета година на лицея – изпитват тревога. На другата година идват в канцеларията на преподавателите и ни дават една кутия със сладки неща, а върху кутията пише „Почерпка от еди-кой си ученик, от еди-коя си ученичка, която влезе в еди-кой си факултет”.


И казвам тогава „Ах, видя ли? Тревогата те изяде, без малко да полудееш от тревога. Ето сега! Слава Богу!”.


Моля се да те приемат. Да се зарадват родителите ти, да дадат резултат парите, трудовете, частните уроци. Пак ти казвам: ти си ценен дори да не влизаш в нито един факултет. Дори празен лист да предадеш, ти си изключително ценен. Не си неуспял и непотребен. Просто не си влязъл в един факултет. Това не означава нищо за твоята ценност. Твоята ценност не е това. Тоест, когато вдругиден се ожениш и дойдат трудни мигове, няма да извадите вашите дипломи да си ги показвате и да казвате „Имаме диплома. Тази диплома ще ни спаси”. Никой брак няма да се спаси от тази диплома, която сега ще вземеш. Други неща иска животът. Иска любов, иска сърце, иска смирение, иска зрялост, иска съдържание, иска вяра, иска цялостно екзистенциално образование. Иска всички тези други неща. Разбираш какво имам предвид. Разбира се, не живеем в рая. Правилно. Живеем в това общество, което иска и документът за диплома, и светските знания. И те са нужни.


И тъй, прави каквото можеш. Времето на предаването свърши. Отнех достатъчно от твоето време за четене днес. Чел ли си сега? Готов ли си? Готова ли си?


Когато идва часът на изпитите, изпращайте съобщение на някой ваш познат да се помоли. Някои пишат в телефона: „След 10 минути влизам в изпитната зала. Помолете се! Запалете една свещ за мене!”. Това имам предвид. Това усещане, че някои те помнят; че те обичат.


Да! Ще се представиш добре. Аз го вярвам. Заслужаваш го. Не се разочаровай. Е, ако сега майка ти ти е казала някоя тежка дума, наругала те е някой път и постоянно ти се кара и обезсърчава… Е, добре, остави я. Не отдавай значение. Но и ти, госпожо, внимавай малко! Не говорим по този начин на детето ни. Я седни чети ти, скъпи татко и скъпа мамо, която говориш така на детето си. Вземи чети малко учебника да видиш, колко е трудно. И спри да говориш само думи и да припомняш на детето си, че ти даваш парите. Пари даваш, наистина. Но нека направим експеримента: аз да ти дам пари да четеш от учебника на детето си. Мислиш, че е толкова лесно? Ще го прочетеш ли?


Нека не нараняваме, а да насърчаваме. Да казваме по някоя добра дума, по някоя освежаваща дума. Кажи му нещо друго. Насърчи го. Целуни детето. Погали го, дете е. Трета година в Лицея е, но е дете. Ама студент и студентка да е, дете е. Какво е? Направи му един сладкиш. Дай му един подарък. Дай му една целувка. Дай му една милувка и му кажи „Приет-неприет, мое дете си! Дори съседите да ни коментират, в случай, че не те приемат, детето ми, да си гледат работата! Всеки да си гледа къщата и да ни оставят на мира! И ако не те приемат, няма да се надуем, че сме най-добрите на света. Защо, да не би да е нещо! Понеже сме взели диплома? И какво стана? Но и да не минем, ще опитаме повторно”.


Аз обаче вярвам, че ще те приемат. Въпросът е в това – да те приемат. Искам да ти предам това в ума, преди да те приемат. Да го разбереш и да го повярваш. Да си представиш себе си по този начин. Я си представи догодина, а? Да отиваш и да се редиш на опашката при секретарката на факултета и да казваш „Искам регистрационен номер, искам карта за безплатно хранене, искам да се запиша. Какво казахте? Да, приет съм, в първи семестър съм, моля!”. Колко хубаво ще бъде! И всичко това, което сега те тревожи, ще бъде като кошмар, който е отминал.


И тъй, хубаво си прекарахме толкова време, нали? Хубаво си прекарахме. Аз, разбира се, сега нямам за четене. Но не се успокоявам. Не ми завиждай, защото и аз имам собствени грижи. Но ще мисля и за твоите. Ок? И аз ще бъда с теб в твоето четене и умора, чрез моята оскъдна молитва. И ще го кажа и на много други, които се молят.


Хайде, моля се всичко да върви добре! Сега те оставям да четеш и пак ще говорим, ок?


И вие, бабите и дядовците, които Бог ви чува, защото имате голям опит, помолете се за децата, които се явяват на изпити. Не само за твоето, за внука ти и внучката ти. А за всички деца на света, които се явяват на изпити и ги обхваща този трепет и тревога.


Хайде. Приятно четене, деца! И да ми се обадиш да ми кажеш, че си успял. И ако те скъсат на изпита, пак да ми го кажеш. Но не мисля, че ще се наложи!


Превод: Константин Константинов

Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

Септември 20, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Пътувах веднъж с влак от Пашкан до Баку. За да не съм във вагоните където се пуши, си купих билет и се качих в последния вагон на влака. Отидох сам във вагона и не знаех кои ще бъдат другите пътници с мен. Точно преди отпътуването на влака, влезе група висши офицери. Те пътуваха към някое военно училище. Бяха моряци, полковници, а сред тях и един възрастен сержант със съпругата си.

 

Ето ти и монах в офицерски вагон… Това беше през 1957 г.
Един от тях, обаче за да не мълчат, пожела да се пошегува, като каза:

 

- Аха, гледайте! Влакът ще върви добре, защото имаме и поп тук!

 

Знаете ли, това беше суеверие: поп – късмет! Ако видиш поп, тогава горко ти! Аз мълчах и не отговарях на закачките.

 

- Бре, чуваш ли, ако попа е тук, тогава не е ли добре да разкаже онази история за Бога? Казват, че някакво “старче” сътворил небето и земята, и звездите и планините и моретата! Слушайте само! “Старче”!

 

Аз продължавах да мълча… Но един от тях дойде и седна точно пред мен.

 

- Отче, не се ядосвайте, от къде сте?

 

И какво да кажа, от Сихастрия?

 

- От манастира Нямц.

 

- Какъв сте? Свещеник, преподавател, професор, какво сте?

 

- Напротив, обикновен монах. Пътувам и аз за Баку.

 

- Чуйте, тези моите са любопитни, разкажете ни нещо за Бог? В Библията се казва, че Бог сътворил небето и земята, целия свят, а ние пък имаме друго разбиране за света.

 

- Не се сърдете, аз съм обикновен монах и ако започна разказвам за Бога, тогава ще трябва този влак три пъти да обиколи страната, та все още няма да мога да го завърша, това е много дълга история.

 

- Искаме и ние да я знаем! Вие сте монах, ние офицери и така или иначе всички заедно ще отидем до Баку. Може ли отче?

 

Стана един майор и каза:

 

- Отче, ето гледайте каква е работата, искам нещо да ви кажа. Не е ли абсурдно да вярваме в нещо, което не се вижда? Вие казвате, че Бог съществува, но дали някога някой Го е видял? Лудост е някой да вярва в това, което не е виждал!

 

- Господа, но първо давате ли честна дума? Тъй като започваме сериозен разговор!

 

- Е, слушайте го сега пък попа! Даваме, отче, как не!

 

- Виждам, че сте умни хора, аз пък съм глупав, но ще започнем “разказа” за Бога, така както умея. Господа, аз ще кажа, че всички вие, които сте в този вагон – сте луди!

 

- Вижте го сега пък, този поп ни направи луди!

 

- Ами сигурно! И ако не съм прав, тогава на първата гара ме предайте в полицейския участък! Но първо ще ви покажа, защо ви наричам луди.

 

- Да, да, голяма лудост е да вярва някой в нещо, което не се вижда! Кой е видял Бога?

 

- Вие чухте, че вашият приятел каза, че е голяма лудост да вярваш в това, което не се вижда. Но най-напред какво казва Светия Дух в началото на Псалтира в 13 и 52 псалм в: “И рече безумникът в сърцето си: Няма Бог! И второ, ти каза, че е лудост да вярваш в това, което не се вижда?

 

- Да, казах го!

 

- Ами аз ви казах, че никой от вас няма ум. Всички сте луди. Имам пълно право да ви наричам луди.

 

- Защо?

 

- Защото аз никога не съм виждал ничий ум! Ами тогава, не е ли лудост да вярвам, че имате ум, ако не съм го виждал?

 

- Гледайте бре, как ни напада попа!

 

Тоест, сменихме си ролите.
Разговорът беше хубав, сериозен и шеговит.

 

- Е, как да вярвам, че имате ум, ако аз от както съм роден не съм видял ничий ум? Нито у вас, нито у себе си: какъв е? Бял, черен, червен или зелен? С каква форма  е? Квадратен, правоъгълен или шестоъгълен? Господа, с каква форма и цвят е? Дали е осезаем или не? Ако ми обясните тези особености на ума, тогава ще ви кажа, че имате ум: ако пък не, тогава изобщо нямате!

 

Виж го ти попа! Можеш ли сега нещо да му кажеш? Ето, когато не си държа устата затворена. Глупак, не го зададе добре въпроса!

 

Те започнаха да се наричат един другиго глупаци.

 

- Освен това, дали целият свят по земното кълбо вярва, че хората имат ум? Вярват, ама на невижданото. Ето аргумента, че целият свят вярва, че хората имат ум! И вие вярвате, и аз, но умът – не се вижда. А дали пък някога сте виждали живота? Нима някой, някога е виждал живота на човека? И все пак, кой казва, че е мъртъв, когато е жив и има живот? Дали животът се вижда?

 

- Не.

 

- Не е ли лудост да вярваме, че хората имат живот? Ако не го виждаме.

 

- Но животът се проявява, отче!

 

- Много добре. Според неговото проявяване се смята, че съществува, въпреки, че не го виждаме. Така е и с Бога. Какви са Неговите проявления в света?

 

И започнах да изброявам силите на душата.

 

- Имате ли фантазия?

 

- Да.

 

- Дали някога сте я виждали? Не! Имате ли гняв? Дали някога сте го виждали? Имате ли мислене, мнение? Дали някога сте ги виждали? Имате ли страст? Имате, защото това са силите на душата – гняв и страст. Освен това, вие имате душевни сили като например: мисленето, избора, решението, недоволството, скръбта, радостта, дали някога сте ги виждали, защото това са душевни сили? На нас пък, Писанието ни казва, че човекът е образ и подобие на Бога. Но не според външния вид, а според душевния. Ето колко сили има душата! И всички те съществуват. И  световната философия ни учи, че тези душевни сили ги има. А дали някога сте виждали душата?

 

- Не защото не съществува!

 

- Как не съществува? Ако нямаш душа, тогава не би разговарял повече с мене! Ти не би могъл нито веднъж да мигнеш, ако няма живот в теб. И виждате ли колко много са те? И животът и ума и свободната воля и разума, и гнева, и радостта и скръбта, и страстта – в които вярва целия свят, а не се виждат. Всички свойства на душата са невидими, всички нейни сили са според Божия характер и подобие, защото Бог е невидим. Човекът е икона на Бога на земята, по отношение на душата: ум, слово и дух.

 

- Бре! – каза един от тях – по-добре   е да беше мълчал. Въпросът не го зададе добре! Този поп би трябвало да бъде някакъв управител на Семинарията!

 

Постоях така още малко и започна един лекар:

 

- Отче, нека върви по дяволите! Аз съм майор лекар. Оперирам и се движа с хирургическия нож по червата на човека, режа му врата, режа му краката, оперирам вече 30 години и не съм попадал на душата! И как да вярвам, че съществува, когато не съм попадал на нея с хирургическия нож!

 

- А ти и другуте лекари вярвате ли, че болката съществува на този свят?

 

- Вярваме, отче!

 

- А когато режеш човека с хирургическия нож и той крещи и се мъчи да се освободи от лапите на смъртта, не я ли виждаш болката?

 

- Не, тя не се вижда!

 

- И, искаш да видиш душата? Болката е една от телесните, естествени свойства на човека и е смесена с душевните. И тъй като не можеш да видиш болката, не можеш да видиш и душата. Особено, защото душата е духовно същество.

 

- Аха, гледай, гледай, и на тебе ти затвори устата! Бре, на дявол попаднахме!

 

Тогава един друг започна:

 

- Отче, знаем, че Църквата винаги се противопоставя на науката. Ето, руснаците вече са направили спътник, който три пъти е обиколил земята, заедно с Юрий Гагарин, и ето, приземи се успешно!

 

- И какво от това?

 

- Това са плодовете от напредъка на науката за разлика от религията.

 

- Нищо не са направили!

 

- О, ето, той е против науката! Този е като ония, които съдеха Галилей!

 

- Почакайте да ви кажа! Знаете ли какво са направили? Ако пчелата излезе от рояка и обиколи кошера в който живее, дали тя може да има претенции, че знае какво има по целия свят? Ето, толкова е направил човека до сега! Едва са излезли от кошера и са  обиколили кошера, в който живеят и си мислят, че са направили голямо нещо!

 

- Аха, нима?

 

- Науката още не е направила дори колкото полета на бръмбара от тази пръст до другата! И това всички учени по света го знаят и от Запада и от Изтока. И почакайте, тъкмо сега ни започна разговора.

 

- Хубав е господине, този разговор!

 

- И да е хубав и да е горчив, и да е сладък, аз от сега нататък ще ви разкажа всичко до края, колкото и да трае това разказване!

 

- Ето, наближава гарата на Баку. Господа, дали знаете за Голямата и Малката Мечка и за Зорницата на небето?

 

- Да!

 

- Ето за какво става дума! Астрономията и науката, т.е. най-големите учени сред астрономите казват, че Голямата Мечка, която представлява група от звезди, които свързани с мислени линии в най-ярката си част наподобяват формата на кола на небето, са на 1300 светлинни години разстояние от нас, а светлината се движи с 300.000 км/сек. Това е оста на Голямата Кола. За да стигнеш от едното колело до другото, е необходимо да пътуваш 1300 години със скоростта на светлината. А колко още ти трябват да стигнеш до предното колело и колко до теглича на Пропела?

 

- А какво е това Пропела?

 

- Някаква звезда там! А колко е дълга цялата кола, кажете ми?

 

- Интересно! Кой казва това?

 

- Камил Фламарион. Имах Камил Фламарион под ръка „Бог в природата“. Той е голям френски астроном от миналия век. Да, вие виждате една звезда, която изгрява вечер и ви се струва, че трепти, това е Алфа Кентавър. Цялата астрономия показва, че Алфа Кентавър е звезда съседна на нашета Слънчева система. Слънчевата планета се състои от 9 планети, заедно със Слънцето – 10. И до нашата съседка, до най-близката, им кой знае колко светлинни години път има. Моля, господа, да изчислите какво е направил Юрий Гагарин.

 

- Нищо не е направил, отче!

 

- Освен това Земята има диаметър от 36.000 км. Значи със своя Спутник той е преминал 36.000 км, а междузвездните разстояния какви са?

 

- Господине, това не може да се изчисли.

 

- Изчакайте да ви кажа нещо друго по-сериозно. Бог показва Своето действие не само в голямото, но и в малкото, както казва Св. Никодим Агиорит. Хайде помислете, че в ухото на иглата има 8 секстилиона атома, 1 секстилион е единица следвана от 21 нули. За да изброи човека атомите в ухото на иглата, би трябвало да живее 250 години и да брои повече от 1 милиард в секунда. И ви моля да ми кажете колко атома има в ухото на иглата и как биха се разположили! Колко е прекрасен Бог, та в ухото на иглата да се настанят толкова много атоми. Тогава, какво е направил човека със своята наука?

 

- Това е немислимо!

 

- Чакайте да ви кажа още нещо по-чудно. На върха на иглата има 16 милиарда йони, които с телата си са много по-малки от тези на атомите. И за тези йони, които не може да си представи човешкия ум, какви уреди са необходими за да се забележат? Защото, ако бихме имали такъв уред, с чиято помощ да може да видим бълхата, която ще ни изглежда по-голяма от планината Чеахлау, все пак в атмосферата не бихме забелязали нито един йон! И ето, установено е, че йоните се държат за ръка и като момчета играят, имат живот в себе си! Камил Фламарион казва, че Бог е във всяка трева, а аз бих казал, че Бог е във всяка трева и във всяко тяло. Но да го кажем по друг начин: Да, Бог наистина е в цялото Свое творение. И върху най-малкия зародиш на материята под небето е Божията ръка и съществува живот, който Бог е създал! И сега искам да ви кажа. Когато гледаме Божията сила, която в миниатюра извършва толкова много неизказани и за човешкия ум невъобразими чудеса, и когато гледаме, че и там има живот, в онези части на материята, които никога не могат да се видят с голо око, да не се страхуваме от пантеизма, бих казал, че Бог е душата на природата, на цялата природа. Но, не е така. Бог същесттвува и както казва св. Апостол Павел, всичко е от Него и чрез Него.

 

И така да се каже, видях, че се приближавахме до гарата на Баку и аз трябваше да слизам. Имаше още много за говорене.

 

- Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

 

- Но, защо отче?

 

- Животът е от Бога, Животодателя, и ако си мъртъв, хайде, ако можеш мигни с очи! Можеш ли да мигаш, ако си мъртъв?

 

Накратко ви разказах, както беше. Това беше разговор от два часа.

 

- Господа, много съжалявам, че се разделяме.

 

- Отче, искаме да ти пишем, но да ни кажеш какво си завършил, изглежда да си някой ректор или преподавател в Семинарията.

 

- Ще ви кажа, но ако искате ми вярвайте! Аз съм само един овчар и паса манастирските овце.

 

- Брей, чуйте го! Ами това е чудо! … Прости сме! Ето какво ни разказа този поп!

 

Казах им много за звездите, за движението на Орион; казах им колко ветрове духат на земното кълбо и как се нарича всеки от тях и как възникват ветровете, според св. Йоан Дамаскин; за съзвездията и колко градуса е всяко съзвездие, колко Слънцето се задържа на всеки градус. Спомням си, че говорих дълго, според св. Василий Велики, от „Шестоднева“…

 

Накратко ви казвам както си беше. Наистина ви казвам, някои ме целунаха по бузата, някои ми дадоха цветя, някои бонбони. Дадоха ми и поменици.

 

Разделихме се с болка в сърцето…

 

източник: Блогослов мк

 

 

Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?

Април 4, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

Когато започне учебната година, много родители си задават въпроси относно училищната система. Подходящо ли е изпитването посредством тестове? Не е ли твърде светски духът, в който се учат? Това ли е най-доброто образование, което можем да предложим на децата си? Днес наблюдаваме една тенденция за обучение на децата у дома. Но как да разберем дали това е отговор на въпроса? Наскоро запитахме за това Адам Локридж, директор на училището „Свети Рафаил“, едно класическо православно училище, което действа онлайн, да ни осветли по този въпрос чрез опита си в обучението на деца в домашни условия.


- Защо много православни семейства предпочитат да обучават децата си у дома?

 

- Като директор на онлайн училище за обучение на деца у дома, разговарях с много родители на ученици, вече уча и много от техните деца, така че, имам уникално виждане за живота на техните семейства.

 

Семействата на военните, които постоянно се местят, искат децата им да преминат едно систематично обучение, ето защо, домашното обучение им предлага добра възможност да следват една редовна програма.

 

Родителите на деца с особени потребности често намират този начин като най-подходящ за това, от което се нуждаят учениците им.

 

Деца, надарени с отличаващи се способности – музикални, академични, артистични или спортни, се нуждаят от по-гъвкав начин на обучение, за да развиват по-пълно потенциала си.

 

Някои училища не са способни да опазят учениците си. Ученици, които са пострадали от неприятности в училището, като хулиганство например, могат да намерят спасение, учейки вкъщи на спокойствие.

 

Семействата на вярващите – а това се случва все по-често – чувстват, че масовите училища рушат онези религиозни ценности, които се тачат в семействата им.

 

Може би има и такива семейства на домашно обучаващи се ученици, които изобщо отхвърлят идеята децата им да бъдат институционализирани, но аз досега не срещал подобна причина да бъде определяща. Общият знаменател на движението за домашно обучение е, както смятам, възпитание на по-голяма отговорност, независимост, собствена позиция. Е, има и слабости, каквито има и в другите училища. Но по-голямата част от семействата са склонни да следват обичайните практики, избор и качество, с което да постигнат добри резултати. Макар и да не е идеалният, но често това се оказва единствено приемливият избор за тях.


- Като православно училище, Вие може би виждате много от семействата да избират домашното обучение по религиозни причини. Можете ли да ни кажете нещо повече за подобни мотиви?

 

- Чувал съм от много православни семейства, че обществените училища са вече нежизнеспособни. Въпреки, че не мога да кажа това за много от тях, все пак аз съм съгласен с това.

 

Според гледището на много вярващи семейства, обществените училища работят по атеистичен модел. Докато родителите не могат да изяснят точно съществуващата дилема, аз мисля, че това изразява една особена и широкоразпространена загриженост. Училищата може и да не защитават открито атеизма като философия (макар че много и го правят), все пак е недопустимо за възрастните, които прекарват повечето от времето си с нашите деца – учители, треньори и др., да пренебрегват ежедневно и систематично духовните и морални потребности на децата. Под знамето на общозадължителното и плурализма, се руши моралът и духовното в нашите деца, в самата им същност.

 

Децата се учат чрез подражание. В обществените училища, учениците ежедневно наблюдават и подражават на възрастните, чието държание по нищо не им показва, че Бог Го има. Тамошните учители може и да „обичат“ учениците като един вид естествена привързаност, но държанието им показва обратното. Те се въздържат от молитва, не изразяват каквото и да е религиозно чувство, и стриктно избягват да проповядват морал и духовни принципи. Това е особено неприемливо в хуманитарните дисциплини, като история и литература, но атеизъм се проповядва особено и в научните предмети, изкуството, музиката, и дори в спорта.

 

Учениците прекарват повечето от времето си в училище. Продължителните учебни часове, изискващи извънмерна съсредоточеност, дългите домашни, мержелеещата се заплаха от предстоящ приемен изпит в колеж, притиска родителите и ги кара да оставят настрана потребностите от духовно и морално израстване на своите деца.

 

Предългото учене, съчетано с всепроникващ атеизъм, подтиква много родители, включително православни християни, да напуснат изцяло системата.


- От какво се нуждаят родителите в системата за домашно обучение?

 

- Възможностите, с които разполага тази система са безкрайни, и на родителите няма да им липсва програма, създадена за децата им. Има разнообразни свободни онлайн средства, и много висококачествени продукти – онлайн курсове, учебни програми, книги, които представляват дребна сума, в сравнение с училищните разходи в едно частно училище.

 

Най-голямата трудност за повечето семейства е да направят избор в морето от предлагани възможности. Връзките с други семейства, които се обучават у дома, посредством приятели, църкви, сдружения, може да се окаже ценен източник на опит и окуражаване.

 

Накрая, нищо не е по-ценно от това, родителите да чувстват в себе си нуждата да избират щателно всеки един предмет от тези, които ще бъдат изучавани в домашното училище. Всеки умел и опитен педагог ще ви каже, че при ученето подходът има много по-голямо значение от самото знание. Най-важният учебен предмет за родителя е да опознае собственото си дете и да създаде с него едни добри отношения. Щастие ще е, ако в хода на обучението се представим по един естествен начин като внимателен и грижлив родител.


- Изолирани ли са децата, когато не учат в обществените училища?

 

Аз контактувам всеки ден с деца, учещи вкъщи, и непрекъснато се учудвам от умението им да дискутират помежду си и с възрастни. Учил съм в обществено училище, където по-голямата част от учениците бяха далеч по-малко зрели и социално адаптирани.

 

Вярвам, че при домашното обучение децата имат много повече време за повече и по-разнообразни запознанства. Те се научават не само как да се показват, но и как да си взаимодействат с деца от други възрасти; постоянно си говорят с възрастни (което е невъзможно за деца в класове от 20, 30, или повече ученици); по-малко са подложени да се съобразяват с разни моди и капризи.
По-лесно е да се окажеш в изолация сред тълпа, отколкото в малко роднинско или приятелско общество. Съвсем отговорно мога да заявя, че социалната изолация може да бъде по-проблемна в претъпканите обществени училища, отколкото в малката, интимна среда на семейството и на приятели, намерени в домашните училища по цялата страна.


- Успешни ли са домашно обучаващите се ученици?

 

- Има значително по-голям брой документирани свидетелства, които потвърждават, и по-малко, които отричат, че домашно обучавалите се ученици се представят доста по-добре в университетите, а и в някои стандартни изпити. Но труд и възприеман труд са две различни неща. Някои учебни заведения и дори учреждения гледат с недоверие на дипломи, получени след домашно обучение. Ако се погледне по-широко на този проблем, разбираме, че отхвърлянето на такива ученици е по-скоро в резултат на каприз. Днес на някои места учениците, завършили в условията на домашно обучение дори се предпочитат пред тези от обществените училища.

 

Но не академичните постижения са най-мощната мотивация на много от семействата с домашно обучение. Те избират този модел, защото имат други виждания, различни от това да се постигне непременно прагматично насочен успех като допуск до колеж или успешна кариера. Разбира се, те биха желали като резултат да бъде намерена една добра работа, но повече отдават значение на моралните и духовните аспекти на успеха. Погледнато от такъв ъгъл, не винаги е възможно да се направи сравнение с успеха на учениците от обществените училища с тези от домашно обучавалите се, тъй като поставените им цели са различни.


- Има ли такива, които се отказват от домашното обучение или изпадат в някакви трудности?

 

- Най-често срещаните причини за отказ от такава форма на обучение е неизбежната криза на доверие, която изпитват родителите – в частност, майките. Много от нас, които са попаднали в една по-необичайна система на образование, изпитват страх от провал. Тяхното желание да успеят в едно добро начинание е ясно, но те се нуждаят от постоянно насочване и напомняне за ползата от домашното учене. Трудно е да се поддържа това, но е абсолютно необходимо.

 

Друга причина за отказване е финансовата жертва. Повечето семейства с домашно обучение остават само с една заплата, тъй като единият от родителите остава вкъщи, за да учи децата. Държавата хвърля огромни средства за поддръжката на обществените училища, а семействата на свой ред са принудени да плащат данъци в размер, понякога на 10 000 и дори на 15 000 долара на година за училищни такси. Такива икономически загуби могат да струват стотици хиляди долара през целия живот, и много семейства не са в състояние или не желаят да ги плащат. Обща грешка на семействата с домашно обучение е, че построяват системата на учене като в обществените училища. А те се стремят да уеднаквят всички ученици, като техните особени таланти остават неразвити в повечето случаи. Това е една система на Fast food (бързо хранене) в училищен вариант. Семействата имат възможността да направят една стойностна, хубава програма в домашни условия, но често ми казват, че еди-кое си се прави именно така в другите училища. Все пак, резултатите им са малко по-добри от тия в обществените училища, но пропиляват възможността да постигнат много повече.


- Кой е най-големия страх на предпочелите домашно обучение?

 

- Да не се провалят. Когато дойдат децата, всички се страхуваме, че няма да можем да се справим.

 

Старая се все да напомням на родителите на деца с домашно обучение, че радостта идва от това да се учиш заедно с учениците. Най-добрите учители са тези, които винаги се стремят да подобрят собствените си способности. Детето ти ще се учи, като наблюдава теб, родителя. Бъди любознателен. Бъди внимателен. Вземай примери от класическата литература и се радвай на красотата на природата. Ако правиш всичко от сърце и искрено, а не от желание да контролираш или манипулираш, любовта ти към учението ще бъде заразителна, и децата ти ще започнат да чувстват желание да научат всичко, което биха могли в прекрасния Божи свят. Това прави ученето не само лесно, но и естествен продукт от истинско, чудесно чувство и увереност, че си получил награда за това, че си издържал и си е заслужавало.


Източник: Американски Православен Център във Форт Лодърдейл – Флорида

 

 

Въпросът е – има ли Бог или няма

Декември 15, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Аз се кръстих веднага след като завърших института, през 1982 г. Тогава бях навършил 24 години. Бил ли съм кръстен през детските си години? Никой не знае това. По онова време не беше рядкост бабите и лелите да кръщават децата тайно от невярващите им родители. В такива случаи свещеникът казва: „ако не е кръстен, се кръщава Божият раб еди-кой си“.

 

Като много мои приятели, и аз стигнах до християнската вяра по време на следването си. Във ВГИК имахме много прекрасни преподаватели. Те ни даваха сериозно хуманитарно образование, караха ни да се замисляме над главните въпроси на живота.

 

Докато обсъждахме тези вечни въпроси, събитията от минали векове, проблемите на нашето съвремие – 70-те и 80-те години на двадесети век – в аудиториите, общежитията, любимите ни евтини студентски кафенета и по време на дългите нощни обиколки из старите московски улички, ние стигнахме до убеждението, че държавата ни лъже, налагайки своята груба гледна точка не само в областта на историята и политиката. Много добре разбирахме, че по нечие всемогъщо указание е направено всичко това, за да ни се отнеме дори самата възможност да се ориентираме самостоятелно по въпроса за Бога и Църквата.

 

Този въпрос беше май напълно ясен само на нашия преподавател по атеизъм или като на някой, като моята училищна пионерска отговорничка Марина. Тя с абсолютна увереност даваше отговор и на този, и на всеки друг жизнен въпрос. Но постепенно ние с почуда осъзнахме, че всички велики дейци на световната и руска история, с които се запознавахме духовно по време на следването си, на които се доверявахме, които обичахме и уважавахме, са имали съвсем друго мнение за Бога. С други думи те се оказаха вярващи хора. Достоевски, Кант, Пушкин, Гьоте, Толстой, Паскал, Хегел, Лосев…  нямаха край. Да не говорим за учените – Нютон, Планк, Линей, Менделеев. За тях ние, по силата на хуманитарното образование, знаехме по-малко, но и тук картината се оказваше същата. Да, разбира се, разбиранията на всеки от тях можеха да бъдат много различни. И все пак за повечето от тях въпросът за вярата е бил главният, макар и най-мъчен въпрос в живота им.

 

А виж, персонажите, към които не усещахме никакви симпатии, с които свързвахме всичко най-зловещо и отблъскващо в съдбата на Русия и световната история – Маркс, Ленин, Троцки, Хитлер, ръководителите на нашата атеистична държава, рушителите революционери – бяха атеисти до един. И тогава пред нас се изправи още един въпрос, който ние формулирахме грубо, но доста точно: дали Пушкин, Достоевски и Нютон са били толкова примитивни и тъпи, че не са успели да се ориентират в този проблем и са се оказали обикновени глупаци, или глупаците – това сме ние начело с пионерската ми отговорничка – Марина? Всичко това даваше сериозна храна за младите ни умове…

 

 

Източник: “Несветите светци” Подворие на Московския и на цяла Русия патриарх в гр,. София. превод Андрей Романов

Постигайки величието на творението

Октомври 13, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

Митрополитът на Месогея и Лаврeотикис, отец Николай, изнесъл специална проповед по време на събитие, проведено в Атинската Национална Обсерватория по случай на пълното възстановяване на старинния телескоп Newall.

По-долу е поместена проповедта на Митрополит Николай, който, трябва да се отбележи, също е учил астрофизика, заедно с други предмети в Харвардския университет.

 

Ние живеем в един изключително красив свят. В основата на тайната на живота лежат микроскопични „същества”, наречени „гени”. Те са неразличими, те не могат да бъдат видени с просто око. И въпреки това, те определят живота и неговите характеристики. Те са, които определят индивидуалността на всеки човек, те позволяват да я идентифицираме с прецизност и детайли до най-малки подробности.

Ние плуваме сред океан от безкрайно множество частици, с най-разнообразни и странни названия: кварки, глуони, бозони, лептони, бариони, неутрино, фотони и множество други, които също са невидими. Те са навсякъде. Но тези миниатюрни частици са това, което поддържа великолепието на този свят. Именно в тях се крие неговото тайнство.

Всяка от тях има своята мисия и своето значение, независимо от това, колко малки са те. Някои отговарят за масата; те се наричат бозони. Ние не знаем защо… Но без тях нашият свят не би бил осезаем. Други участват в разпространяването на силите. Други са известни като глуони. Това е доста грозно звучащо име. А има други частици, които съдържат в себе си светлината; те се наричат фотони. Много по-благозвучна дума.

Маса…сили…светлина…

Несъмнено, разбирането на същността на масата  и обосноваването на способите за разпространението на силите е извънредно важно. Материята става осезаема, силите поддържат движенията и запазват балансите в света; това е начинът, по който ние имаме възможността да разберем материята и тежестта.

Но, по някаква причина, именно фотонът притежава уникално място по своята същност в йерархията на микрочастиците. Тази благородна частица няма маса и въпреки това съществува. В действителност, той дори може да породи сам масата; той не само пренася енергия, но което е по-важно, той явява и разкрива обкръжаващия свят. Благодарение на фотоните ни е дадено зрението.  Светът предстои пред нас във цялата си красота; в многообразието на цветовете, в равновесието на симетрията и избухването на поразителни асиметрии, контрасти, отражения, хармонии, дълбочини и изменения. Без фотоните ние не бихме знаели какво е красота, прелест, естетика, многообразие, визуалната хармония… Без тях ние не бихме били способни да сравняваме. Изглежда сякаш тези частици дават живот на материята.

Фотоните не само потвърждават съществуването на света, но главно разкриват неговата красота. Обаче, за да ги видиш тази красота, ти трябва да ги откриеш. За това ни помагат очите. Когато те загубят своята прецизност или чувствителност, ние използваме коригиращи лещи. За да видим най-малките и невидими за невъоръжено око предмети, ние използваме микроскопи. А за далечните и също невидими предмети – телескопи. По този начин сме се научили да виждаме… невидимото. Нашият свят е прекрасен и съдържа в себе си велика мъдрост. Красота е вложена във  всичко, което ни показва, а мъдростта е в това, което той крие. Първата услажда окото, втората пленява ума. Без стимула на видимата красота умът не би бил способен да предприеме своето трансцедентно пътешествие. Поради това именно фотоните са толкова ценни.

Телескопите са ни нужни за да фотографираме и изследваме. Това не е същото като да видим обекта. Има разлика между двете неща: изследването носи възторг от търсенето на истината. Мисълта запалва магията на откривателството. Но в действителност само виждането на нещо е способно да породи трепета от непосредствения контакт. Нашите сетива са прекрасно нещо. И преди всичко, зрението.

Поетът Елитис е казал: „Боже мой, колко синьо Ти трябва да си изразходил, за да не можем да Те виждаме!” Към което ние добавяме: „Боже мой, колко фотони трябва Ти да си създал, за да можем ние да предположим Твоето съществуване”.

„И рече Бог „Да бъде светлина”. В действителност, това беше дори в началото – първото нещо.

В заключение, „Божията частица” не е „бозонът Хигс”; това не ни казва нищо. „Божията частица” е фотонът. И порталът към света е телескопът. Ти поставяш своето око на лещите и се потапяш в безкрайността: и там е където се срещат Красотата и Истината…окото вижда, сърцето бие развълнувано, умът галопира … мисълта встъпва в диалог с фотоните.

Колко е прекрасен видимия свят – жива икона Божия!  Особено нашата родина, с нейните морета, малки острови…заливи, брегове, планини, всички те заедно…Нейната природна красота те подтиква към пътешествия. Това те кара да желаеш или да останеш на земята завинаги, или да отпътуваш.

А доколкото е невъзможно да живееш вечно на земята, ти се иска да заминеш оттук. Красотата засилва усещането за вечност. Ти поставяш окото си на телескопа и изчезваш… Потегляш в безкрайността. Ти се изгубваш  в пространството. Освобождаваш се от времето. Какво чудесно усещане за вселената!

Обаче, след известно време, дори безкрайността изглежда ограничена. И времето не стига. Ти искаш да „отпътуваш” още по-надалеч. Ти искаш да преминеш от красотата на видимото към преживяване на невидимото. И всичко това е благодарение на фотоните. „Фотоните” ти дават възможност да видиш красотата на творението и да можеш да се досещаш относно истината на нетварното. Фотоните загатват за Този, Който не може да бъде видян. Указват на Бог…

Аз бих желал да изразя моята радост по повод на днешния празник, и да изкажа огромната си благодарност към г-н Тсиганос за поканата и  дадена ми тази вечер възможност да открия пред вас своето сърце. Прекрасно нещо е, когато животът вмества любовта към астрофизиката и духовния опит на иерейското служение.

 

И беше чудесно да прекараме една приятна вечер на планината Пендели  преследвайки фотоните…вероятно по-добре, отколкото да прекараме цели години в търсене на … бозон в Женева!

източник: http://www.pemptousia.ru

 

За науката и религията

Април 28, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Когато ние изследваме съвременната наука като развита от учени като Ламарк и Дарвин, ние виждаме антитезата и аз бих казал пълното несъгласие, което съществува между науката и религията, на теми, които засягат най-основните проблеми на съществуването и знанието. По тази причина просветеният ум не може да приеме едновременно едната и другата и трябва да избира между религията и науката“.

Известният германски зоолог Ернст Хекел (1834 – 1919), който беше верен последовател на Дарвин, написал тези думи в книгата си „Загадката на Вселената“, която имала голяма популярност и както изглежда, доказала, че вярата е нещо абсурдно. Хекел казва, че всеки просветен човек трябва да избира между науката и религията и трябва да следва или едната, или другата. Той считал, че е необходимо такъв (просветен) човек да отхвърли религията, защото логично разсъждаващ човек не може да отхвърли науката.

Наистина, необходимо ли е това? Не, изобщо не, защото ние знаем, че много и велики учени са били в същото време дълбоко вярващи. Например, такъв е бил полският астроном Коперник, който положил основите на цялата съвременна астрономия. Коперник бил не само вярващ, но бил също и духовник. Друг велик учен, Нютон, винаги когато споменавал думата Бог, свалял своята шапка. Той бил силно вярващ човек. Великият бактериолог на нашето време и почти наш съвременник, Пастьор, който поставил основите на съвременната бактериология, започвал всяка своя научна работа с молитва към Бог. Преди около десет години почина друг велик учен, който беше наш сънародник, психологът Павлов, който беше откривателят на новата психология на мозъка. Той също беше дълбоко вярващ. Следователно, би ли дръзнал Хекел да твърди, че тези мъже не са имали просветени умове, защото са вярвали в Бог?

И така, какво се случва сега? Защо дори днес има учени, професори в университети, които аз лично познавам и които са изключително силно вярващи. Защо не всички учени отричат религията, но само тези, които мислят като Хекел? Защото тези хора вярват само в материалното и отричат духовния свят, те не вярват в живота след смъртта, те не приемат безсмъртието на душата и, разбира се, те не приемат възкресението от смъртта. Те казват, че науката е способна на всичко, че няма тайна в природата, която науката не може да открие. Какво можем ние да отговорим на това?

Ние ще им отговорим по този начин. Вие сте напълно прави. Ние не можем да ограничим човешкия мозък, който проучва природата. Ние знаем, че днес науката познава само част от нещата които ние имаме в природата. Ние също разбираме, че възможностите на науката са големи. В това те са прави и ние не се съмняваме в това. Тогава в какво се съмняваме ние? Защо ние не отхвърляме религията  както те правят и не я считаме за противоположна на научното знание?

Защото ние вярваме от цялото си сърце, че има духовен свят. Ние сме сигурни, че освен материалния свят има още безкраен и несравнимо по-висш духовен свят. Ние вярваме в съществуването на духовни същества, които имат по-висок интелект, отколкото ние хората. Ние дълбоко вярваме, че над духовния  и над материалния свят стои Велик и Всемогъщ Бог.

Това, в което се съмняваме, е правото на науката да изследва със своите методи духовния свят. Защото духовният свят не може да бъде изследван с методите за изследване на материалния свят. Такива методи са напълно неподходящи за изследване на духовния свят.

Как ние знаем, че има духовен свят? Кой ни е казал, че той съществува? Ако сме питани от хора, които не вярват в Божественото Откровение, ние трябва да им отговорим това: „Нашите сърца ни казват това“. Защото има два начина за човека да знае нещо, първият от които е посочен от Хекел и който е използван от науката за изучаване на материалния свят. Има обаче друг начин, който е непознат за науката и за който тя не иска да знае. Това е знание чрез сърцето. Нашето сърце не е само централен орган на нашата кръвоносна система, то е орган с който ние познаваме отвъдния свят и получаваме най-висше знание. То е орган, който ни дава способност да комуникираме с Бог и с духовния свят. Само в това ние сме несъгласни с науката.

Оценявайки големите успехи и достижения на науката ние не се съмняваме изобщо в нейната голяма значимост и не ограничаваме научното знание. Ние само казваме на учените: „Вие не сте способни със своите методи да изследвате духовния свят, ние обаче можем със своите сърца“.

Има много необясними феномени, които засягат духовния свят и които са реални (както са някои видове материални феномени). Следователно има феномени, които науката никога не ще може да обясни, защото не използва подходящите методи.

Нека науката обясни как пророците пророкуват за идването на Месия и всички тези пророчества се изпълват. Може ли науката да ни каже как великият пророк Исаия, около 700 години преди раждането на Христос, предсказва най-важните моменти от живота на Спасителя, поради което е бил наречен евангелист на Стария Завет? Може ли тя да обясни пророческата благодат, притежавана от светците, и да ни каже с какви физични методи светците наследяват тази благодат и как те са можели да проникнат в сърцето и да прочетат мислите на човек, който те за първи път са срещали? Те са виждали човек  за първи път и са го наричали по име. Без да чакат посетителят да ги попита, те са отговаряли на въпросите, което го тревожат.

Ако те могат, позволете им да обяснят това на нас. Нека обяснят с какъв метод светците са предсказвали  големите исторически събития, които са се изпълвали с акуратна точност, точно така, както са били пророкувани. Оставете ги да обяснят посещенията в този свят от отвъдното и как мъртви се явяват на живите.

Те никога няма да могат да обяснят това на нас, защото те са твърде далеч от основата на религията – от вярата. Ако четете книги на учени, които се опитват да реконструират религията, вие ще видите колко повърхностно гледат те на нещата. Те не разбират същността на религията, но въпреки това я критикуват. Тяхната критика не докосва същината на вярата, тъй като те са неспособни да разберат видовете и изразите на религиозно чувство. Същността на религията остава неразбрана от тях. Защо? Защото Господ Иисус Христос казва: „Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил“(Йоан 6:44).

Следователно необходимо е ние да бъдем привлечени от Небесния Отец и също необходимо е благодатта на Светия Дух да просвети нашите умове и сърца. По този начин Бог пребивава в умовете и сърцата ни и само тези, които са се оказали достойни да получат дара на Светия Дух и в чиито сърца живеят Христос и Неговия Отец, само те разбират същността на вярата. Останалите, тези, които са извън вярата, те не могат да разберат нищо.

Нека чуем критиката срещу Хекел от френския философ Емил Боутрокс (1845 – 1921). Боутрокс казва: „Критиката на Хекел засяга много повече начините, отколкото същността (на религията,б.п.), която той изследва от такава материалистична и ограничена гледна точка, че тя категорично не може да бъде приета от религиозните хора. По този начин критиката на религията от Хекел не може да бъде отнесена дори до един от принципите, които се съдържат в религията“.

Такова е следователно нашето мнение относно книгата на Хекел „Загадката на Вселената“, която и до днес се счита за „Библия“ от тези, които критикуват и отричат религията, намирайки я за нещо противоположно на науката. Виждате ли колко бедни и дори неприлични аргументи те използват? Не се скандализирайте когато чувате какво казват те за религията, тъй като те не могат да разберат нейната същност. Вие хората, които може би нямате голяма връзка с науката и не знаете много за философията, винаги помнете най-основното правило, което било добре познато на първите християни. Те считали за беден човека, който знае всички науки, но не познава Бога. От друга страна, те считали благословен този човек, който знае Бога, дори и когато не знае абсолютно нищо за световните неща.

Пазете тази истина като най-драгоценното съкровище в своите сърца, вървете направо без да поглеждате наляво или надясно! Нека не се тревожим от това, което чуваме срещу религията, и да следваме вярната посока! Нека се уповаваме на нашата вяра, която е вечна и неоспорима истина! Амин!

 

превод от английски

източник: http://www.johnsanidopoulos.com/

 

 

Неизречено благоухание

Януари 21, 2014 in Сладкарница

 

Не можеш да опишеш изтънчеността и благородството на подвижниците! Тези хора, носещи върху си следите на грубия подвиг, макар и тялото им да е изсъхнало и изнемощяло, имат благоухание и благодат, запечатана в удивителните им  души.

 

1976 г. месец август – 22 август по стар стил. Панигирът на св. Мария Магдалена в Симонопетър. Толкова обичат тази светица в манастира! Тук се съхранява лявата й ръка: китката, дланта и пръстите, с кожата и сухожилията. Температурата й е постоянно 37 градуса – доказателство за това, че тази ръка е жива свидетелка на Възкръсналия Христос, живо доказателство за това, че „смъртта няма вече власт над нея”(Рим 6:9).

 

На всенощното бдение ми посочиха стасидия, която се намираше почти в центъра. Редом с мен – беловлас старец. Стои изправен като свещ, не мърда. В течение на службата се изморява. Вероятно спи. Но не така, обичайно, разслабвайки се. Състоянието му е своеобразно и занимателно: главата му е наклонена към ръката, очите са затворени. От време на време се чува деликатно и спокойно похъркване. Но всеки път, когато певците допускат грешка, той става и без забавяне я поправя. И се завръща в …своя покой. „Тялото спи според нуждата на природата, а сърцето му бодърства по изобилната любов.” Действително – неговия ум бодърства. Изглежда, този човек живее в друг свят.

 

Стигнахме до ексапостилария. Всички отци стават, свалят скуфиите си, покланят се ниско, когато служещия свещеник изнася лежащите на посребрен поднос мощи на великата светица, покровителка на обителта. След това започва поклонението. Аз съм потресен. Гледам, какво правят останалите. Чувствам, че не съм с тях , опитвам се да определя своята роля и верните действия, не мога да се докосна до тайната. Всички около мен, усещам това, преживяват някакво събитие, което е неведомо за мен. Певците усилват тържеството. С целият си вид монасите показват, че изпитват нещо такова, което аз нямам сили да постигна. Единственото, на което съм способен, е да следя за случващото се – повърхностно и с любопитство. Скоро след това старецът, който стои до мен, напуска мястото си и се отправя съгласно реда към мощите. Прави три земни поклона, целува ги, помазва се от свещеника и в умиление се връща в стасидията.

 

- Отиди и ти – ми казва той – не се страхувай, днес светата благоухае. Получихме малко от нейната благодат.

 

Аз послушах и тръгнах към мощите. Така, освен всичко друго, правеха и всички останали. Но моите съмнения останаха с мен. Аз не вярвах особено във всичко това. .. Тръгнах замислен. И бях потресен от благоуханието. Неистово ми се искаше да потвърдя констатацията на този факт от изследователска гледна точка и отново се поклоних на мощите. Но почувствах неловкост – моментът беше неподходящ за експерименти! Върнах се на мястото си. Но с мисълта останах при светицата. Моите въпроси се умножиха, но не нарасна вярата ми. Това беше „знамение”, което просех, но не беше „знамение”, от което се нуждаех. Аз не можех да повярвам и въпреки това не можех да си представя, че монасите лъжат. Имаха толкова чисти лица. Преживяваха случващото се без аргументи и разсъждения. Нямах основание да ги подозирам в лъжа.

 

- Отче, как се случва това? – попитах аз – може би отците от благоговение са пръснали малко благовоние? Или мощите сами благоухаят?

 

- Ако пръснеш благовоние, така разрушаваш благоговението. Благоговението се укрепва, когато ти в простота възприемаш неизреченото благоухание. Света Гора е изпълнена с такова.

 

- Какво означава „неизречено благоухание”?

 

- Ако бяхме напръскали с малко благовоние от парфюмерийния магазин, тогава би било „благоухание”. Сега, когато нищо не пръскаме, а благоуханието се излива само, се нарича „неизречено благоухание”.

 

Аз се наклоних и целунах ръката му. Самият той благоухаеше. Като че ли докоснах тамян. Всенощното бдение продължаваше общо 12 часа.

 

При мен дойде познат монах:

 

- Взе ли благословение от стареца Арсений?

 

- Кой е това – попитах с недоумение.

 

- Старчето, което стоеше до теб.

 

- Старчето, което спеше до мен – казах на себе си.

 

-Той има дар да не се мие, добави монахът, вече десет години не си е мил лицето и целия благоухае. Той е чист като сълза. Живее в Каламице, в уединена килия, час и половина пеша от тук. Бягай, докато не е заминал.

 

Аз не го настигнах. Преди началото на празничната трапеза той се беше отделил в своята килийка. Беше се наситил от Божествената служба. Не му бяха необходими нито храна, нито слова, за да си напълни душата. Дванадесет часа той стоеше, седеше, дремеше, при което ежесекундно вдишваше меда на всенощното бдение. Избра благата част, която няма да му се отнеме (вж. Лк. 10:24).

 

превод от руски

източник: http://www.pravoslavie.ru/

 

На път за Дамаск-продължение

Септември 30, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

- Владико Николай, след години Господ отново ви застави да се обърнете към темата за новите технологии и тяхното въздействие върху човешкия организъм. Именно на това са били посветени и научните ви търсения в света! Сега оглавявате комитета при Свещения Синод на Гръцката православна Църква по биоетика. Според вас, може ли и трябва ли Църквата да се меси в разработките на учените в сферата на биоетиката и да търси пътища за диалог със съвременното общество?

 

- Ако гледаме на Църквата като на институт, който действа в света, то той може и навярно е длъжен да влияе на случващите се процеси. Но главната цел на Църквата не е опитът да се изменят някакви обществени нагласи. Главната й цел е да помогне на хората, в това число и на младите, на своите чеда да не изгубят вярата в сърцата.

 

Това е особено актуално във връзка с това, че съвременната медицина и технологии много активно и достатъчно дълбоко се намесват в живота на обществото и на всеки човек. Така например, за първи път в историята на човечеството в тялото на човек, загубил собствените си органи се поставят органи, които не са негови. Съвременната медицина се е научила да въздейства даже на времето на настъпване на смъртта. Представете си – дете се ражда с множество проблеми и болести, а съвременната медицина е в състояние да му съхрани живота, да отдалечи часа на смъртта, но заедно с това го обрича на съществуване, което всъщност ще е жив ад. Някой човек, който има рак в напреднал стадий, трябва скоро да умре. Но сега са изобретени такива методи на лечение, които удължават живота на този човек, и по някакъв начин той продължава да съществува. Тук възникват сериозни проблеми за присаждането на органи и евтаназията. И двете имат много сериозна икономическа мотивация. Подобни проблеми има и със зараждането на човешкия живот. Никога по-рано не сме предполагали, че животът на човек може да се зароди извън човешкото тяло. По-рано е било невъзможно да се допусне, че ембрионите са извън организма на майката, а сега, в съвременния свят милиони заченати и развиващи се ембриони се намират в лабораториите в замразен вид. Възниква въпросът – в действителност това хора ли са или не (тези, които са замразени)? Необходима ли е, полезна ли е такава наука, която дава живот на човека, а последният страда от това? Може ли човек сам да реши на кого да даде органи за живот и на кого да не ги даде? Ако погледнем от друга страна, колко е забележително, когато хора, които не са можели да имат деца, получават тази възможност, а тези, които са били близо до смъртта, благодарение на новите, пресадени органи, продължават да живеят. И ето тук възниква въпросът, имат ли тези опити Божието благословение или не?

 

Самите лекари и пациенти, които в своето ежедневие се сблъскват с тези проблеми, задават въпрос на Църквата за възможността за използването на подобни технологии. Те си задават въпроса, дали не постъпват против Божия Промисъл, използвайки технологиите? Не става ли така, че се сдобиват с дете, но заради това губят връзката си с Бога. И затова Църквата идва при тези хора и в смирение се опитва да ги просвети в незнанието, в което пребивават. И ако чрез тези хора, на които Църквата се опитва да помогне в конкретните им проблеми, тя може да въздейства и на общественото устройство, то това ще донесе още по-голяма полза.

 

В Гърция ни се отдаде да създадем сериозен изследователски център по биоетика и високо компетентна комисия при Св. Синод на Гръцката Църква. Разработена е цяла програма по биоетика, която, повярвайте ми, не е създал досега нито един университет в света. Тя е призната от държавните структури, академия и университети. Тази програма не е училищна или университетска, тя предполага по-високо ниво, и затова към изучаването й пристъпват випускниците на университетите в допълнение на тези знания, които вече имат. Ние работим по система на семинари, конференции, водим обширна издателска дейност, създават се и отделни групи, които специализират в конкретни области. Официалните текстове, които са разработени от Св. Синод по въпросите на биоетиката, могат да се открият в Интернет на гръцки, английски, френски езици, в скоро време ще са преведени и на руски език. Добре би било тези текстове да се появят в Интернет на официалния сайт на Руската Православна Църква.

 

- Владико, примерът на Вашия живот може да вдъхнови мнозина руснаци, които са изгубили вярата за годините безбожие в Русия и сега се терзаят от съмнения. Какво бихте посъветвали тези, които търсят Бога?

 

- Тези, които търсят Бога с разума и мислят, че Господ чрез разума ще дойде при тях, няма да открият Бога, защото такъв Бог не съществува. Няма Господ, който може да се докаже с логиката. Истинският Бог влиза в сърцето с помощта на вярата. Преди няколко години четох, че в Съветския Съюз, а същото е било и в Гърция от страна на комунистите, издевателствали над една от заповедите на блаженствата: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. Тази евангелска фраза от блаженствата говори за това, че Бога може да види този, който има чисто сърце.

 

Затова пожелавам на всички да имат чисто сърце, защото всички, които имат такива сърца, ще видят Бога. Моите най-добри учители не са били богословите и свещенослужителите, а тези, които са преминали изпитанието на неверието.

 

- А този, който вече е открил Бога, как да не Го изгуби, да не падне в равнодушие и през целия си живот да задържи горенето на сърцето?

 

- За такива хора може би е полезно от време на време отново да се съмняват в Бога, и тогава е възможно, те отново да почувстват смирение. Понякога се случва така, че човекът влиза в Църквата и внезапно губи връзката си с Бога. Мисля, че е по-добре със смирение да се съмняваме в божествените истини, отколкото гордо и самодоволно да се хвалим със пребиваването си в Църквата.

 

Когато живеех в Америка и четях Достоевски, Толстой, Солженицин, в мен възникна силно желание да прочета тези писатели в оригинал. Започнах да изучавам руски език. Винаги съм чувствал особена любов към Русия и може би поради това ми се отдаде в своята митрополия да създам руска енория. Удивителното е, че именно тази енория считам за най-добра. Служим по стар стил, както в Русия. Църквата е украсена, като руските храмове, и всичко, абсолютно всичко в нея отговаря на руските традиции.

 

(…)

 

- Разбира се, Вие виждате това духовно възраждане, което се случва в Русия, хиляди хора се върнаха към Православието. Как мислите, от какво е необходимо да ни предпазите, тъй като опитните християни са малко?

 

- Руската Църква днес излиза от епохата на новомъчениците. Както и древната църква след завършването на периода на изповедничеството много скоро се оказала раздирана от различни ереси, така и Руската Църква, преминала през изпитанията на мъченичеството, трябва да е много внимателна и бдителна, за да не попадне в друго изкушение, което може да последва след този благодатен период. Такова изкушение  може да се окаже осветскостяването на Църквата.

 

- Благодаря ви владико, за вашата необикновена любов към руския народ, която, естествено, не може да не развълнува сърцата ни. В края на беседата прося за вашето архипастирско благословение към нашите читатели!

 

-Руският народ има своите прекрасни владици, които го благославят. Имате свети отци, които денонощно се молят за вас. Затова съм дошъл не да благославям, а да се науча от вас на вашата вяра. Много би ми се искало да преобразя в себе си тази благодарност и благочестие , което виждам във вашия народ, така че това да стане моята молитва за вас. Затова, вместо моето благословение, аз призовавам Божието благословение, с което Господ е благословил с две ръце вашата страна, целия руски народ и всеки от вас!

 

интервюто е взето от Александра Никифорова

превод от руски

източник: http://www.pravoslavie.ru

 

 

 

На път за Дамаск

Септември 23, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа с учeния физик на НАСА, сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай

 

Днес, когато светът се връща към своето езическо минало, ние ще говорим за обръщането на човека към Христос. Най-яркият образ на приемане на християнството е ослепяването и прозрението на ап. Павел на път за Дамаск: „А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск до синагогите, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Йерусалим. Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш…Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. В Дамаск имаше един ученик на име Анания, комуто във видение Господ каза: Анание!…стани та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел…той Ми е избран съсъд…Анания отиде и влезе в къщата и, като възложи върху му ръце, рече: брате Савле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя…ме прати, за да прогледнеш и да се изпълниш с Дух Светий. И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите му, и той веднага прогледна и, като стана, покръсти се… и веднага начена да проповядва в синагогите за Иисуса, че Той е Син Божий. (Деян. 9:1-20)

 

Този кратък откъс от Деяния на апостолите ярко и точно описва това, което се случва с душата на човека в момента на прехода й от състояние на неверие към вяра; ослепяване за земния свят с неговите рационални закони и прозрение за духовния свят, който е парадоксален, и за е юдеи съблазън, а аз елини безумство (1Кор. 1:23). Невъзможно е за ума да разбере проповедта за Царството, което не е от този свят, Царство, в което последните ще бъдат първи, а първите последни (Мт. 2:16).

 

За това беседваме с учения-физик, сътрудник на Националната Аеро-Космическа Агенция на САЩ в миналото, а сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай, председател на комитета по биоетика на Гръцката Православна Църква.

 

 

- Драги владико Николай, вашият път към вярата, път от млад многообещаващ учен в областта на астрофизиката и космическата медицина до светогорски монах, меко казано, можем да наречем необичаен. Разкажете ни, моля, за търсенето на вашата душа.

 

-Аз живеех в Солун, където имах духовник. Той е свят човек, който е жив и сега. Отецът е велик молитвеник на 96 години. Когато моите родители, които в младостта си не били дълбоко църковни хора, се оженили, той съумял да ги доведе в храма. Израснах в дом, който мога да нарека истинска Църква, макар и тогава да не разбирах това. Майка ми е физик, всички мои роднини, сестри, брат – също са физици, затова и моята мечта беше да стана крупен учен физик. Това не ми е пречило да имам духовни търсения и в течение на шест години аз търсех Бога, съмнявайки се в Неговото съществуване.

 

След завършването на университета аз се оказах в Америка, където продължих своето образование в двата най-големи световни центрове по физика- в Харвардския университет и Масачузетския технологичен институт. Там мои преподаватели бяха носители на Нобелови награди. Изучавах при тях астрофизика, след това инженерна механика и впоследствие медицина. Стремях се да използвам достиженията на механиката и новите технологии в човешкия организъм.

 

 

Когато ме поканиха в Националната Аеро-Космическа Агенция NASA за разработки на технологии свързани с космическата медицина, на мен ми се искаше с всички усилия да реша поставените ми задачи. Научното търсене ми носеше необикновена радост, най-огромната, на която, както ми се струваше тогава, е способен човек. И Господ даваше възможност да решавам тези научни задачи, които поставях пред себе си, още повече, достигнах до там, където и сам не очаквах. Обаче помня, тогава ме удивляваше това, че въпреки огромната радост от успеха, сърцето ми, аз чувствах това, все пак оставеше непълно.

Веднъж отидох на църква в Америка, видях разпятие на Христа и на разпятието надпис „Царя на Славата”. Аз се замислих: как е възможно това, как висящо мъртво тяло може да е цар, че и на славата? Този парадокс ме накара да се замисля. Спомних си евангелските слова за това, че ако искаш да си първи- бъди последен, ако искаш да получиш нещо, трябва нещо да отдадеш.

 

 

 

- Владико, в моето съзнание има известна идеалистична картина, аз мислех, че абсолютното болшинство деца в Гърция от детство са въцърковени и не се съмняват в Бога, защото живеят в страна с многовековна православна традиция, православен начин на живот, нима това не е така?

 

-Това, че мислите така, ви прави чест, но, за съжаление, не съответства на реалната действителност. Гръцкото общество днес изпитва огромно западно влияние. Както ми се струва, ако сравняваме, руското общество има повече вяра, а гръцкото се опира на традицията. От 17 до 22 годишен аз бих могъл да се нарека невярващ, но не в смисъла че съм отхвърлял Бога, аз се съмнявах в Него. Но истински Господ се явява в този случай, когато някой сериозно се съмнява в Неговото съществуване. Господ не е този, който влиза чрез разума, а е Този, Който излиза от човешкото сърце. Аз считам, че най-големият дар от Господа за мене беше това, че Той ми даде възможността да се съмнявам в Неговото съществуване и чрез това да повярвам в Него.

 

Радостта от научното дирене прилича на движение на самолет, а църковната радост напомня космическа ракета. Ако говорим за научните радости, за този същия самолет, то колкото и да летиш на него, все пак ще се върнеш на земята. А относно Божиите радости, ракетата, която те носи, в нея можеш да пътешестваш безконечно в светове, неизвестни досега за тебе.

 

 

Тогава в мен възникна желание да открия някаква усамотена пещера, да се скрия в нея и от дълбината й да разгледам небесните звезди. Намирайки се в Америка, аз изведнъж си спомних свое пътуване до Света Гора, което беше изключително с туристическа цел. За 23 дена размисъл аз реших да стана монах, отидох на Атон и около две и половина години живеех там.

 

 

-А как реагираха на такъв обрат вашите родители?

 

 

-Моят баща, когато разбра за това каза: „Дете мое, аз винаги съм знаел, че ти си умно дете, със своето решение ти съумя да ми го докажеш. Ти реши не само проблема на бъдещия си живот, но и всички проблеми и сложности на настоящия живот.”. И добави: „Отсега трябва да забравиш за нас, ние скоро ще си отидем от този живот, единствено помни Бога”. Аз имах родители, които истински вярваха в Господ. Оказвайки се на Атон, аз можах да видя в концентриран вид цялата благодат на Атон, цялата му святост.

 

 

- Разказваха ми, владико, че още един човек ви е оказал много силно влияние във вашия стремеж към Бога, владика Севастиян. Това е известен гръцки подвижник, за когото в Русия знаят малцина, затова кажете няколко думи в негова памет.

 

 

- Владика Севастиян е един от изтъкнатите йерарси на Църквата. Той беше в числото на хората, които ме разбудиха. Запознах се с него по време на своето пребиваване в Америка. Това, което най-много ме потресе в него беше съчетанието на мъжество, духовна смелост и едновременно мирност и тихост на душевното му устроение. Той беше митрополит на неголяма епархия на границата с Албания. В южната част на Албания числото на гърците тогава надвишаваше числото на коренните жители- албанци. До 1967 г. на тях им се забраняваше да проявяват своите религиозни чувства, не можело даже да се прекръстят. На владика Севастиян му се отдало да вдъхнови стотици млади хора и да ги напъти към достигането на духовна свобода и възможност да изразяват своите религиозни чувства. Той беше човек с необикновена кипяща енергия в социалното си служение. При все това последното въобще не му пречеше да води дълбок вътрешен духовен живот. Най-строго негово правило беше от осем вечерта до осем сутринта да затваря вратите на митрополията, където живееше, за да се предава на молитва. 12 часа посвещаваше на това. Останалите 12 той се занимаваше с външна деятелност.

 

 

Той изповядваше нищета в живота и казваше, че всеки свещеник трябва да живее по-бедно от мирянин, а владиката да живее по-бедно от свещеника. Тези негови качества- нестяжателност и пълно отричане от себе си-  привличаха хората, които му отдаваха големи средства, а той ги отправяше за осъществяването на своите благородни цели. Веднага след като рухнал комунистическият строй в Албания, огромни суми пожертвал за нуждите на мюсюлманското население, искам да подчертая това, разбира се и за поддръжка на християнски семейства. Господ бързо го взе от този свят, в 1994г. След смъртта му от него останаха само два чифта панталони и две раса. Едното расо и едните панталони аз получих в наследство. Но особено съм радостен, че Господ ме сподоби да възприема свещеничество от ръцете на този свят човек.

 

Не останах дълго на Света Гора. Светогорските старци ме благословиха да служа в Атонското подгорие в Атина. Постоянно живеех в Атина и веднъж на месец, два, отивах на Атон, където се подвизавах като отшелник в една отдалечена килия. Но Господ не само ме изведе от Света Гора на служение в Атонското подгорие в Атина, но и ме постави на съвсем друг път, поставяйки ме за архиерей на митрополия близо до Атина.

 

 

- Владико Николай, по това време продължавахте ли своите научни изследвания или напълно ги оставихте?

 

 

- Работата е там, че когато имаш пред себе си прекрасна храна, тогава това от което си бил доволен в Макдоналдс, не предизвиква в тебе никакъв апетит. Животът в Църквата напомня чудно приготвена храна, а животът в света, в това число и научния, приличат по-скоро на някакви консервирани продукти. Ако има възможност да летиш по небето, то пътешествията по земята вече са скучни и неинтересни.

 

 

Силата на Църквата е в това, че ти можеш да преодолееш смъртта, която те очаква, да разшириш съзнанието си, излизайки извън рамките на присъщия му рационализъм. Този Бог, с Когото живее Църквата – това не е идеология, не е мнение на определени хора, а самият истински живот. Аз всеки ден от сутрин до вечер целувам собственото си расо.

 

интервюто е взето от Александра Никифорова

следва

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/smi/36614.htm

 

 

Учени, Нобелови лауреати за вярата II

Май 26, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Франсис Бейкън – създател на научния индуктивен метод

 

“Съществуването на Бога се отрича само от тези, за които е изгодно Той да не съществува. Нищо не показва по-добре, че безбожието е по-скоро на устата, отколкото в душата на хората, от това че безбожниците изказват мнението си, сякаш сами не са твърдо убедени в своето безбожие и биха се радвали да бъдат подкрепени от одобрението на други хора.

 

А ако те наистина смятат, че Бог не съществува, защо тогава се безпокоят?”

 

Рене Декарт – физик, математик и физиолог


„Винаги съм смятал, че тези две неща – съществуване на Бога и безсмъртието на душата – са най-важните измежду онези, които трябва да бъдат доказани по-скоро с доводите на философията отколкото на теологията. Защото, макар за нас, вярващите, да е достатъчно да вярваме, че Бог съществува и че човешката душа съвсем не умира заедно с тялото, без съмнение изглежда невъзможно да убеди някога невярващите в истинността на която и да е религия, нито дори в която и да е морална добродетел, ако преди това не им докажем тези две неща чрез философията.


Блез Паскал – физик, математик и изобретател


На 13 годишна възраст Блез Паскал, без ничия помощ открива първите 32 теореми на Евклидовата геометрия. На 16- годишна възраст той доказва една от основните теореми на проективната геометрия – т. нар.” теорема на Паскал”. На 18 годишна възраст изобретява първия цифров калкулатор;след още няколко години доказва съществуването на атмосферното налягане и изобретява барометъра. Паскал умира на 39 години.


“Хората презират религията, ненавиждат я, дори ако тя почива на истината.


За да се борим, срещу това, трябва най-напред да покажем, че религията съвсем не противоречи на разума, че тя заслужава уважение, и да изтъкнем с какво тя го е заслужила.


Трябва да покажем, че религията е достойна за любов, та поне на добрите хора да се прииска тя да отговаря на истината; и чак после трябва да започнем да доказваме нейната истинност.


Религията е достойна за уважение, защото познава истинската същност на човека, и е достойна за любов, защото му обещава истинско щастие.”

 

Лорд Келвин – основател на термодинамиката и енергетиката


“Аз твърде отдавна съм забелязал едно общо впечатление, загнездило се у хората от ненаучния свят. Те си мислят, че учените вярват, че науката е открила някакви начини да обясни всички факти в природата, без да се обръща към вярата в Бога. Винаги съм смятал, че това впечатление е напълно безпочвено.”


“Атеистичната идея е толкова безсмислена, че аз не мога да я изразя с думи.”

 

Робърт Боил – основател на модерната химия


“В сравнение с Библията всички човешки книги – дори и най-добрите – приличат на малки планети, които получават целия свой блясък от Слънцето.”

 

Луи Пастьор – основател на микробиологията и имунологията


“Повърхностните занимания с наука ще те отведат далеч от Бога, а задълбочените научни изследвания ще те доведат при Него.”

 

 

Източник: “50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Тихомир Димитров – съставителство и преводи

 

Учени, Нобелови лауреати за вярата

Април 1, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница


АЛБЕРТ АЙНЩАЙН – Нобелов лауреат за физика

„Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли”

„Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога”

„Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух.”

„Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум, успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи.”


ВЕРНЕР ХАЙЗЕНБЕРГ – Нобелов лауреат за физика

„Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.”

„Ако изчезнат религиозните идеали, които трябва да следваме и които осветляват пътя ни, тогава изчезва скалата на етичните ценности, а заедно с нея се изгубва и смисълът на нашите дела и страдания. Накрая остават само песимизма и отчаянието.”


EРВИН ШРЬОДИНГЕР – Нобелов лауреат за физика

„Фаталната грешка на техническия ориентирания човешки стремеж е, че той вижда своята най-висша цел във възможността да видоизмени природата. Този човешки стремеж се опитва да постави себе си на мястото на Бога, за да може да натрапи на Божествената воля дребнавите условности на своя простосмъртен ум.”

„Науката не може да ни каже нито дума по въпроса защо изпитваме наслада от музиката или защо една стара песен може да ни разчувства до сълзи. Откъде идваме и накъде отиваме? Това е великият необятен въпрос, който е един и същ за всички хора. Но науката няма отговор за него.”


МАКС БОРН – Нобелов лауреат за физика

„Много от учените вярват в Бога. А онези, които казват, че заниманията с наука правят човека атеист, са вероятно някакви жалки хора”

Ученият трябва да има огромно търпение и смирение, а тези качества могат да му бъдат дадени от религията.”



АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН – Нобелов лауреат за литература

Солженицин приема християнството в затвора, благодарение на своите разговори с Борис Корн Фелт – еврейски лекар и християнин.

„Спомням си, че преди повече от половин век, когато бях дете, старите хора си обясняваха големите нещастия, които сполетяха Русия, с думите: Хората забравиха Бога, ето защо ни сполетя всичко това. От тогава, вече почти петдесет години, аз изследвам историята на комунистическата революция в Русия. През това време прочетох стотици книги, събрах стотици лични свидетелства и вече съм написал осем тома, опитвайки се да разчистя отломките от този революционен катаклизъм. Но ако днес ме накарат да формулирам възможно най-кратко главната причина за тази унищожителна революция, която погълна 60 милиона души от нашия народ, аз не бих могъл да се изразя по-точно, освен да повторя: Хората забравиха Бога, ето защо ни сполетя всичко това.”

„Комунизмът се ежи заплашително с танкови ракети, няма значение какви територии от нашата планета е завладял той; комунизмът е обречен и той никога няма да победи християнството (казано през 1984 година).”

„Медиите насаждат невежество и агресивност у хората, чиито божествени души се пълнят с клюки, безсмислици и празнословия. Четвъртата власт – медиите – е много по-могъща от другите три власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Чрез какъв закон е била избрана тази четвърта власт и в крайна сметка пред кого е отговорна тя?”


ТОМАС ЕЛИАТ – Нобелов лауреат за литература

„Един християнин може да докаже пред хората истинността на своята вяра по един съвършен начин, само когато заложи реално живота си за нея, а не когато логически анализира причините за своята вяра.”

„Защо хората трябва да обичат църквата? Защо трябва да обичат нейните закони? Защото църквата им говори за живота и смъртта, и за всичко друго за което те биха искали да забравят. Защото църквата е нежна там, където те биха били твърди, и е твърда там, където те биха били мекушави.’’

Ето как Елиат си представя некролога на двадесети век.
„Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф.’’

Елиат за невежеството и знанието – парадоксални следствия от т. нар. „научно- технически прогрес’’:
„Безкраен цикъл от идеи и действия,
Безкрайни изобретения, безкрайни експерименти,
те носят знания за движението, но не за покоя,
знание за говореното, но не за тишината ,
знание за словата, и невежество за Божието слово.
Нашето знание ни води все по–близо до нашето невежество,
Нашето невежество ни води все по-близо до смъртта,
Но това е близост до смъртта, а не близост до Бога.
Къде е животът, който изгубихме в живеенето?
Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?
Къде е знанието, което изгубихме в информацията?
Небесните цикли през тези двадесет века
Ни водят все по-далеч от Бога и по-близо до смъртта.”



ЙОХАНЕС КЕПЛЕР – основател на физическата астрономия и модерната оптика

„Тъй като по отношение на природата ние астрономите сме свещеници на всемогъщия Бог, ние не бива да мислим за славата на своя интелект, а трябва да мислим за славата на Бога.”



МАКС ПЛАНК – Нобелов лауреат за физика

„Движението на атеистите, което обявява религията за преднамерена измама, измислена от властолюбиви свещеници, движението, което посреща с насмешка благочестивата вяра във Висшата Сила, усърдно използва научното познание, с което уж е в съюз, и продължава с все по-бързи темпове да оказва разлагащо влияние върху всички нации и всички социални слоеве по цялата земя.”

„Като физик, следователно като човек, който е служил през целия си живот на трезвата наука и на изследването на материята, съм безспорно свободен от подозрението, че мога да бъда фанатик. И за това след всички мои изследвания на атома, мога да кажа следното:  Не съществува материя сама по себе си! Цялата материя произхожда и съществува само чрез една Сила, която подбужда атомните частици към вибрация и ги поддържа в движение в миниатюрната „слънчева система” на атома. Тъй като обаче в цялата Вселена няма нито една интелигентна или вечна сила (и никога не се е отдало на човечеството да открие така горещо желания „вечен двигател”), ние трябва да приемем, че зад тази сила стои един съзнателен, интелигентен Дух. Именно този Дух е Първопричината на цялата материя.”



РОБЪРТ МИЛИКАН – Нобелов лауреат за физика

„Никога не съм познавал човек със здрав разум, който да не вярва в Бога.”

„За мен е немислимо, че един истински атеист може да бъде учен.”



УИЛЯМ ФИЛИПС – Нобелов лауреат за физика

„За мен е напълно естествено да бъда обикновен учен и обикновен християнин. Това е също толкова естествено и за много други учени, които познавам като личности с дълбоки религиозни убеждения”



УИЛЯМ БРАГ – Нобелов лауреат за физика

„Понякога хората питат дали религията и науката не са противоположни една на друга. Да, те са противоположни, но единствено в смисъла, в който палецът и останалите пръсти на ръката са противопоставени помежду си. Това е едно противопоставяне, благодарение на което ръката може да сграбчи всичко.”



АРТЪР ШОЛОУ – Нобелов лауреат за физика

„Аз мисля, че нашият свят е прекалено изящен, за да е възникнал просто по случайност, и вярвам, че християнството е един добър водач в живота.”



ДЖОН ЕКЪЛС – Нобелов лауреат за медицина и физиология

„Аз смятам, че „обещаващият материализъм” е една теория без научна основа. Колкото повече научни факти откриваме за мозъка, толкова по-ясно разграничаваме мозъчните процеси от душевните явления и толкова по-удивителни ни изглеждат душевните феномени. „Обещаващият материализъм” е просто едно суеверие, поддържано от догматичните материалисти.”



АЛЕКСИС КАРЕЛ – Нобелов лауреат за медицина и физиология

„Единственият цимент, който е достатъчно силен, за да свърже всички хора заедно, е вече открит. Единствено любовта би могла да ги спаси от разцеплението, разрухата и хаоса. Хората не можаха да разберат, че нито едно научно откритие не е толкова важно, колкото законът на любовта на Иисус Христос. Защото именно това е законът за оцеляването на всички човешки същества.”



ВЕРНЕР АРБЕР – Нобелов лауреат за медицина и физиология

„Въпреки че съм биолог, аз трябва да призная, че не мога да обясня как е възникнал животът. Според мен вирусът не е жив организъм. Той може да участва в жизнените процеси, само когато успее да се внедри в една жива клетка-гостоприемник. Аз смятам, че животът същински започва да съществува едва на нивото на функционираща жива клетка. И най-примитивните клетки се нуждаят от няколко стотици специфични биологични макро молекули (ДНК). Как е възможно толкова сложни и специфични структури да се съберат заедно в една клетка – за мен това е все още една мистерия. Възможността да съществува Творец, т.е. Бог, за мен е едно удовлетворително решение на този проблем.”



EРНСТ ЧЕЙН – нобелов лауреат за медицина и физиология


По отношение на Материалистичната еволюционна теория за произхода на живите същества Ернст Чейн казва: „По скоро аз бих повярвал в съществуването на проказни феи, отколкото в такива безумни догадки. От много години твърдя, че тези догадки относно произхода на живота не водят до никъде, защото дори и най-простият жив организъм е прекалено сложен, за да бъде разбран посредством изключително примитивната химия, която учените използват в своите опити да обяснят необяснимото, което се е случило преди милиарди години. Бог не може да бъде омаловажен  чрез такива наивни обяснения”.

„Не е нужно да бъдем експерти по зоология, анатомия или физиология, за да видим, че съществуват някои сходства между маймуните и човека, но със сигурност за нас са по-важни разликите, отколкото сходствата. За разлика от хората, маймуните не са способни да станат философи, математици, пророци, писатели, поети, композитори, художници и учени. Маймуните не са вдъхновени от Божествената искра, която проявява себе си толкова забележително в духовното сътворяване на човека и която разграничава човека от живoтните.”

Ернст Чейн пише: ”Съществува само една теория, която се опитва да обясни развитието на живота – това е Еволюционната теория на Ч. Дарвин и А. Уолас. Но тя е доста хилав опит, който се базира върху толкова необосновани предположения (предимно от морфологично и анатомично естество), че едва ли може да бъде наречена теория. Тези класически Еволюционни теории са всъщност едно вулгарно опростяване на една изключително сложна и заплетена маса от факти, и аз съм изумен, че от толкова дълго време тези теории се поглъщат толкова безкритично и леко от толкова много учени, които дори не промърморват в знак на протест.”


КРИСТИЯН АНФИНСЕН – Нобелов лауреат за химия

„Очевидно е, че едно всемогъщо и всезнаещо Същество трябва да съществува, за да можем да си обясним нашето собствено съществуване.”




ФРАНСОА МОРИАК – Нобелов лауреат за литература

„Бог открива изцяло себе си единствено на онези личности, които са унищожили – в самите себе си и в света – всичко , което препречва пътя за Божествената любов.”



ИВО АНДРИЧ – Нобелов лауреат за литература

„Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.”

„ О, Боже, Ти, Който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. И казвам: О Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи?

Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?”



ФРЕДРИК ДЕ КЛЕРК – Нобелов лауреат за мир

„Все повече хора смятат, че да успееш в този живот всъщност означава да забогатееш и да натрупаш различни материални придобивки, а не да станеш честен и добър човек.”

„Днес нашите деца са безспирно атакувани от милиони гнусотии и богохулства, излъчвани по всички телевизии и медии. Всички хора от предишните поколения, дори и моряците, биха потънали в земята от срам, ако можеха да видят тези мерзости.”



НЕЛСЪН МАНДЕЛА – Нобелов лауреат за мир

„Животът на нашия Месия свидетелства за истината, че не е срамно да бъдеш беден. Трябва да се срамуват онези, които правят бедни другите.”



ИСАК НЮТОН – основател на класическата физика и откривател на диференциалното и интегралното смятане

„Атеизмът е толкова абсурден и отвратителен за човечеството, че никога не е имал много последователи.

Нима е случайно това, че лявата половина и дясната половина на всички птици, животни и хора са оформени симетрично? Нима е случайно това, че всички тези живи същества и вляво, и вдясно имат по едно око, по едно ухо, но не повече, че имат нос с две симетрични ноздри, че имат по една ръка или крило, и по един крак, но не повече? Нима е възможно тази подреденост и закономерност да възникне без замисъла и изобретателността на един Всемогъщ Творец?

Нима е случайно това, че очите на всички живи същества са прозрачни в своята сърцевина, че всъщност те са единствените прозрачни телесни органи, че са обвити с твърда прозрачна обвивка, че са изпълнени с прозрачна течност, че имат по една кристаловидна леща и една зеница пред нея? И всички тези части на окото са толкова изящно сътворени, че нито един майстор не може да ги направи по-съвършени. Нима сляпата случайност е знаела за съществуването на светлината и на законите за пречупване на светлинните лъчи? Нима сляпата случайност е тази, която е сътворила по най-прецизния начин очите на всички живи същества, за да могат те да използват светлината?”

Източник: “50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Тихомир Димитров – съставителство и преводи