Честита Нова година
Декември 31, 2014 in Беседи
Вчера, в навечерието на Нова година, лежах на леглото ни след полунощ и размислях. Бях работил до късно вечерта, за да довърша една св. Богородица Гликофилуса (икона на Пресвета Богородица Сладкое Целование), а до мен седеше жена ми и плетеше. Когато работя съм в голямо умиление и си пея разни тропари. И тъй, пеех тихичко, докато рисувах св. Богородица, а Мари и тя пееше заедно с мене със сладкия си глас. Благословена жена ми даде Бог – нека да е славно името Му за всички тайни на домостроителството Му. Благодаря Му за всичко, което ми е дал, и първо за Мария простата, която ми дари за другар в живота – вярваща душа, свежа рекичка, която сладко ромоли денонощно покрай стара крепостна стена. Кристалната ѝ вода не потъмнява с годините, а става все по-чиста и сладкозвучна: „Щастлив е онзи мъж, който има добра жена. Добрата жена радва мъжа си и той ще изживее в мир годините на своя живот. Добрата жена е корона върху главата на мъжа си.” Хубостта на добрата жена свети в дома подобно на слънцето, което се показва и светът заблестява. Такава жена дарува и на мен Господ. Тя не се възгордя от хубостта си; напротив – умножи смирението ѝ, а страхът Божий я изпълваше с благоухание. Отличаваше се сред другите хубавици, защото високомерие не потъмни нейния кристал и лукавство не омърси седефа на душата ѝ. Седи до мен и ми е другар, кротък човек. Мария простата. Тя плете или шие, а аз работя своя благословен занаят и изписвам икони, на които хората се покланят. Каква радост ни дари Всесилният – малцина имат такава: „Защото погледна на смирението на рабите Си.” Колибата ни е бедна в очите на хората, но в действителност е златна кула и трон от слънчеви лъчи, защото вътре в нея обитава вярата и благочестието. И ние, които седим в нея, сме най-бедни от бедните, обаче ни обогатява с богатствата си Онзи, Който е казал: „Богати обнищяха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо.”
Когато свърших работата си към полунощ, легнах на миндера си, а Мария също легна до мен, зави се и заспа. А аз се замислих за света. Замислих се първо за себе си, за близките си, за жена си и детето си. Обърнах се и погледнах Мария, която се беше увила и не можеше да се разбере дали под завивките лежи човек. И си казах: “Кой мисли за нас?” Хората говорят много неща, но не вярват в нищо, затова и Давид е казал: „Всеки човек е лъжа.” Обърнах се и погледнах бедната ни колибка, която прилича на параклисче – украсена с икони и свещени книги, губеща се сред богаташките домове на Вавилон (Атина), скрита подобно на бедняк, който се срамува да го виждат хората. Сърцето ми, оставащо досега скрито у мен, се стопли. Почувствах, че съм отделен от света и че мислите ми също са скрити зад завесата, която отделяше света от мене; и че друго слънце и друга луна светят в нашия свят. И вместо да се огорча, душата ми се възрадва, че съм забравен; и една тайнствена радост, която чувстват всички захвърлени, се запали тихо и мирно в мен; и една утеха ме услаждаше подобно на балсам, разтваряйки се в горчивината. И благодарих на Този, Който явява такива тайнства на човека и Който бедните прави богати, печалните – радостни, Който тайнствено съпътства самотните и Който опиянява с виното от Своята трапеза онези, които са възложили Нему надеждите си. Ако не бях беден и презрян, нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Така и Давид казва: „Господи, в скърби си ме разширил.” Тъй като онзи, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. Така е пожелала неизследимата Премъдрост. А човеците не могат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да могат да почувстват нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните им страсти.
И тъй, без да разбера, сълзите се натрупваха в очите ми – сълзи за света и сълзи за себе си. Сълзи за света, защото търси радост там, където тя не се намира, и сълзи за мен, защото много пъти съм се плашел от бедността и другите изкушения и съм оправдавал хората, а сега чувствах, че човек не може да получи голяма дарба, без да премине през голямо изкушение. И почувствах духовно мъжество и усетих, че не ме е страх от бедността, а напротив – обичам я. И разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот.
Наистина, бедността е страшен звяр. Обаче който го победи и престане да се страхува от него, ще намери в себе си големи богатства. Това безстрашие се дава от Господа, когато човек се смири. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът, защото Христос е казал: „Аз Съм животът”, а също и: „Блажени огорчените, защото ще се утешат.” Който не се отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си.
И както си мислех тези неща, почувствах в себе си дръзновение и още по-голямо безстрашие, обгърна ме мир и изрекох думите, които е казал Иона от утробата на кита: „Извиках в скръбта си към Господа, моя Бог, и Той ме чу.” И прославих Бога и Му благодарих, задето ме е направил безчувствен към насладите на света – тъй че да се отвръщавам от онова, което е желано от другите и да чувствам, че съм спечелил, когато другите си мислят, че съм в загуба. И задето получих сила от Него да презра сатаната, който дебне кога ще изпадна в малодушие и тогава идва и ми казва: „Падни и ми се поклони, защото тези камъни, които виждаш, ще станат хлябове.” И отново идва и ми казва: „Виж как се радва светът! Чуваш ли ликуването, гласовете, които излизат от палатите, където се забавляват моите щастливи послушници – мъже и жени? Падни, поклони ми се и само да протегнеш ръка, ще получиш всичко. Ти си човек, почитан заради изкуството си. Защо да страдаш, когато тия се радват на всички добрини и блага, без да имат твоите достойнства? Виж бедността си и ако не жалиш себе си, пожали бедната си жена и горкото си дете, които страдат заради тебе!” Понякога съм се вслушвал в думите му, макар и да не съм ги изпълнявал, но сега го оставих да си говори, без въобще да го слушам. Умът ми беше при страдащите и измъчените, които нямат надежда, и при онези, които ядяха и пиеха през онази нощ и танцуваха с безсрамни жени, и при онези, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват.
Нещастните, тъй като са бедни вътрешно и празни, и треперещи, и искат да стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Онова, което те наричат радости и наслади, съм го опитвал и аз като човек и вярвах, че това наистина е радост и щастие. Но бързо разбрах, че това са несъстоятелни лъжи и фантазии, че те правят душата да загрубява и заслепяват духовните ѝ очи; и тогава тя не може да вижда и става лоша и безчувствена към болката на брата си, безчовечна, надменна, безбожна, гневлива, кръвожадна.
Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат да се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. Истинската радост е една топлота на мисълта и една надежда на сърцето и с тях се удостояват онези, които не искат да бъдат известни сред хората, за да бъдат известни на Бога.
Затова, Господи и Боже, и Отче, щастлив е онзи, който е направил стълба от бедността и от мъките, и от презрението на света към него, за да се изкачи до Тебе. Щастлив е онзи човек, който истински е почувствал немощта си. Колкото по-бързо я познае, толкова по-бързо ще вкуси от хляба, който храни, и от виното, което укрепва, ако има вяра в Тебе. Иначе ще се сгромоляса в бездната на отчаянието.
С какви слова да благодаря на моя Господ, че бях загубен, а Той ме подкрепи, бях сляп, а Той ми даде да прогледна? Той обърна скръбта ми в радост. „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой. Блажен е човекът, който се уповава Нему.”
Братя мои, обърнете внимание на думите ми! Така, както вие виждате сега, така виждах и аз и си въобразявах, че виждам. Сега разбрах, че съм бил сляп и глух, и куц. С радост приемам всяка злочестина, защото по друг начин не се отварят очите за истинската светлина, нито ушите чуват добри известия, нито краката вървят по пътя, който води към вечния живот в Христа – там, където намират мир и покой възлюбените от Него. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири, няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава към Бога. Затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.
Такива и други подобни мисли извираха от душата ми през онази нощ, а очите ми течаха. Никой човек не знаеше какво мислех, закътан в колибата си, дори и Мария, която спеше завита презглава до мен. Северният вятър силно виеше навън. Дърветата стенеха, ще речеш, че плачеха и молеха да отворя, за да влязат и да се подслонят вътре. Кандилото хвърляше своето златистовосъчно сияние върху иконите и върху посребреното Евангелие.
Слава Тебе Боже, добре сме! Блажен е онзи, който е забравен. Светът в съседство се забавлява, танцува, върши грехове с жени, играе на карти. Нещастният празнува смъртта на плътта си, за която прави толкова много, за да ѝ угоди. Ще кажеш, че са придобили безсмъртие сега, когато е дошла новата година, вместо да плачат, че се приближават към края на този лукав живот. „Отче, прости им, не знаят какво правят.” Какво правят? Къде отиват? След кратко време костите им ще станат като бездушни камъни, ще се сгромолясат дворците им, ще престане цялата тази глъчка и илюминация, сякаш никога не е била. О, осъдени, какво се залъгвате? „Защо обичате суета и търсите лъжа?”
Фотиос Кондоглу
Утрото на 1-ви януари.
