Ще й кажеш за изповедта, нали?

Ноември 10, 2014 in Семейство

 

Девойка се беше пристрастила към хеви метъл музиката и беше спряла да идва на църква. Един ден дойде, облечена предизвикателно и кисела. Аз подходих приятелски към нея, заговорих за музиката с положителен интерес. Не започнах с думи като: “Майка ти ми каза, че си промиваш мозъка с рок музика”, а “Майка ти каза, че си рок фен. Предполагам, че това не са все същите рок музиканти, които ходех да слушам по концерти! Коя е най-добрата група сега?”

 

Майката, като видя момичето да разговаря спокойно и открито с монахиня, се приближи и каза: “А, добре. Разговаряш със сестрата. Сестро, ще ù кажеш за изповедта, нали? Мене не ще да ме слуша.”

 

Момичето, разбира се, замръзна и топлият контакт беше загубен. В опит да го възстановя отвърнах доста рязко: “Остави сега изповедта, тъкмо с радост си припомнях младите години!”

 

Но момичето вече не гледаше на мен като на човек, с когото имаше нещо общо, а като на “представител на Църквата” в съюз с майка ù.

 

Бях подготвена да чакам с години, преди да повдигна темата за изповедта.

 

Напомнянето на майката не ми даде нова информация, а и във всеки случай не трябваше да става пред момичето.

 

След намесата на майката всяко споменаване на изповед стана невъзможно в обозримо бъдеще. Щях да бъда приета като посланик на майката. Момичето не се върна в манастира ни. Да даде Бог тя да се върне в Църквата някъде другаде. Молим се дори за грешки, които са, по човешки казано, непоправими. За Бога всичко е възможно.

 

“Разговори с децата” Монахиня Магдалена изд. “Омофор”

Разговор с наркомани на стъпалата на храма

Август 15, 2014 in Беседи

 

В крайна сметка не съществува човек, който да няма връзка с Бога. Тоест – ти какъв си, ти имаш ли връзка с Бога или нямаш?  За да зная. Ти добър ли си или лош? Доброто или лошото дете на Бога? Виж, ако кажеш, че си доброто дете на Бога, ще станеш лошо, ако кажеш, че си лошо дете, тогава си доброто дете на Бога, а ако си добро дете и не го знаеш, си блажен. Но ако мислиш, че си добър, без да си добър и се самооправдаваш и чувстваш, че „аз не съм като другите, аз съм хубав човек, верен, водя църковен живот, изповядвам се, моля се” – добре правиш, че вършиш всичко това, трябва да го правиш, хубаво е, изпълва твоя живот, но не и ако подхранва твоя егоизъм. Виждал съм някои много добри души, които все още нямат силна връзка с Църквата, но имат хубава нагласа – добра душа, голямо незнание, научили са накриво някои неща, или изобщо не са ги научили, те са още по-добри. Т.е. – тези, които нищо не са научили, за да могат да научат един път, но както трябва. По-добре да не научиш нищо, отколкото да научиш нещата накриво и след това Църквата да ти е виновна.

 

Виж, Бог е за всички, Бог е и за теб, Той е Този, Който се грижи за твоя проблем, Този, от Когото имаш нужда, Той е твоят Творец и Създател, Този, Който те е създал и родил. Разбираш ли? Не майка ти и баща ти са те родили. Те са дали своята плът, дали са своя човешки принос, за да получиш  биологическо съществуване, да влезеш в този живот на тази планета Земя. Този, Който истински те е родил, твоят Създател, Баща, Който е и Майка, Брат, Приятел и всичко друго, което искаш, е Бог, нашият Господ Иисус Христос. Затова, когато слушаш нещо за Него, е естествено то да те докосва. И така разбираш, че не си без връзка с Бога, а просто не познаваш църковните неща, не знаеш точно как да стоиш в храма, как да се кръстиш, как да постиш, не знаеш реда в храма. Добре, тези неща се научават, не е нещо сложно. Душата си обаче да направиш християнска, това е целта. Има някои хора, които имат тази жажда и копнеж, чиито очи малко да ги отвори Христовата любов, малко да ги очисти Христос, да Го видят и да се зарадват, веднага ще се променят, ще променят своята посока и път и както са търчали в своя светски живот, така след това стават много добри, стават християни. Увеличават скоростта, но завъртат и волана и отиват в друга посока, променят курса. Тоест, добре правиш и летиш със 180 км/ч, но, ако си обърнал внимание, летиш към пропастта. Това е разликата – а именно, че в Църквата се научаваш да търчиш не дори със 180 км/ч, а със скоростта на безкрайността, ако съществува такава скорост, да търчиш в космоса на Бога, но да търчиш към Бога, да търчиш не като след нещо неизвестно, да удряш не като да биеш въздух (Срв. 1 Кор. 9:26), да не „раздаваш юмруци” напразно. Твоето търчане да има смисъл и да не е празно откъм съдържание, да знаеш защо живееш. Колко хубаво нещо е да знаеш защо живееш, защо дишаш, защо работиш, защо се жениш, защо готвиш! Разбираш ли? Скъпа госпожо, която приготвяш яденето, скъпи приятелю, знаеш ли защо приготвяш твоето ястие? Прави го за Бога, прави го, за да утвърдиш твоето съществуване, за да покажеш любов към своите деца или твоя човек, за да се научиш на смирение чрез това, да научиш, че творчеството е нещо много хубаво, което те кара да приличаш на Бога. Бог е Създател и ти ставаш малък създател, създаваш и това те кара да се чувстваш красиво в живота и да даряваш любов. Вижте колко неща човек може да премисли и види чрез тези малки и прости  неща.

 

Всички търсим Бога, всички Него искаме. Някой ми каза: “Гледай да станеш свят, за да имаме образец.” Аз му казах: “Аз не съм нужен за образец. Съществува образец.” Да, но тебе те виждат. Не, Христос съществува, затова Христос е Богочовек, Бог и Човек, съществува образецът на светостта, съществува Светият на светиите между нас, съществува единият Свят, един Господ Иисус Христос, както казваме в св. Литургия. За да Го гледаш, да Го обичаш, да се привързваш към Него, да се съединяваш с Него, да го направиш твой Бог, твоя любов, ерос. Всичко е заради твоя живот и така да живееш твоя живот. Той да бъде твой образец, да станеш Негов поклонник, да станеш Негов ученик, да бъдеш постоянно в Неговите нозе, коленичил, да търчиш до Него, Него да обичаш. Защото виж какво става – изморявам ли те с всичко това? Имаш толкова работи да вършиш, имаш толкова работи на главата си, но чуй – аз те слушам, пишеш ми писмо за твоя проблем, ще се помоля, ако се обадиш по телефона, ще ти кажа две думи, добре, а след това какво става? Ти не се насищаш, не искаш две думи. Да, казваш: “Кажете ми дори две думи и ще съм доволна!” Не може да бъдеш доволна от две думи, защото твоята душа иска безкрайното, тя иска изобилното. Искаш Някой да се занимава с теб, заслужаваш го, приляга ти – ти си човек с уникална ценност, твоите въпроси, характер, желания, мечти, заслужаваш Някой да се занимава с теб, но колко да се занимава?! Кой може да се занимава толкова  много с теб, с твоя проблем? Човек ще те изслуша и ще ти каже: “Какво говориш, детето ми? Сериозно ли? Леле, какво теглиш!” Добре, ще ти го каже, ще се просълзи леко, ако е  по-чувствителен, ако е християнин, ще се помоли малко за теб, ще ти покаже любов… Хубаво. След това обаче ще ти каже – знаеш ли, трябва да тръгвам, защото ме чакат вкъщи, ще обядваме след малко. Сега трябва да затварям телефона, защото имам да свърша една работа. Сега трябва да си тръгнеш, детето ми – ще кажа аз, – защото отвън чакат и други за изповед. Ти обаче искаш още нещо, сълзите в твоите очи са си още там, окото ти още е насълзено, очите ти са зачервени, сълзите не са изсъхнали и аз ти казвам: “Тръгвай! Трябва и други да дойдат.” И ти ми казваш: “Още не съм се наситил!” На какво не си се наситил? Не се наситих на любов, обич, утеха, думи. Виж, това няма и да стане. Нито ти от мен, нито аз от теб, нито от някой ще можеш да вземеш това, което само Христос може да ти даде.

 

Христос е Този, Който, когато аз ти кажа: тръгвай, не мога повече да говоря с тебе, защото нямам време, когато не ме намираш по телефона, когато мъжът ти отива на работа, или детето ти рита вратата и излиза… Христос е Този, Който отново, отново и отново остава с теб, близо до теб, обича те, занимава се с теб, гледа те в очите, идва да изтрие твоите сълзи, да ти даде Своята любов, целувка, нежност, утеха и ти казва: “Виж, Аз винаги съм с теб! Аз съм твоят постоянен Другар, Аз съм твоята любов, твоят Бог и Утешител. Каквото искаш, Аз съм за тебе.” Този е Христос – търсете Него да намерите и ти, който имаш връзка с Бога, и ти, който уж нямаш, нищо че никой не е без връзка с Бога. Какво ще рече да имаш връзка с Христос? Знаеш ли какво означава да обичаш Христос? Знаеш ли какво означава да казваш, че съм Божий човек, че съм християнин, че съм църковен? Това са велики думи! Християнин съм, т.е. Христов – това ще рече, че моята воля е това, което Христос иска. Че, когато ме гледаш и те гледам, сякаш гледам Христос, това ще рече, че съм християнин, че съм Христов, че моето лице отразява Христос, че моите ръце са като ръцете на Христос и постоянно даряват любов, устата ми говорят Христови думи и постоянно изричам думи на любов – ето това означава, че съм християнин. Заквасвам се с Христос. Велико нещо е да кажеш, че си християнин. Голяма отговорност.

 

Ние не сме християни, ние, които имаме връзка с Бога на думи. Ти какъв си – имаш връзка с Бога.  Тоест, имаш толкова много силна връзка с Христос, а другият няма? Всички водим борбата, имаме нашия егоизъм, ставаме и падаме, падаме и ставаме, това се случва постоянно… Само дето някои християни падат в Църквата, тоест те са научили едно място, открили са едно пространство, намерихме една утеха, един двор – двора на Църквата, която ни обича и ни приема. Ние там отиваме и  вършим нашите грехове – в Църквата, а другите го правят извън Църквата. Но и ние правим грехове, грешки в Църквата. Не е ли така? Имаш най-доброто дете на света? Ти си най-добрият човек? Имаш най-добрия мъж, най-добрата жена? Добре. Когато дойдеш да се изповядаш, ти – най-добрият на света, и ти грехове ще кажеш. Не е ли така? Какво ще кажеш? Добродетели ли? Тогава защо идваш? И ти ще кажеш, че се гневиш, нервираш, ругаеш, караш, негодуваш, изпитваш неприязън, ревнуваш, осъждаш, крадеш, лъжеш, всички тези неща. Е, всички това правим. И добрите, и лошите от нас. Само дето някои чрез Божията благодат са се борили и ограничили донякъде тези неща. Впрочем, както пише в св. Писание, всички съгрешиха, никой не е чист от сквернотата на тази земя, от сквернотата на егоизма, всички сме едни и същи. Всички страдаме. Това ни обединява, така се сплотяваме, разбираме се един другиго и се радвам, че водиш борба в твоя живот, напредваш постепенно и си намерил крайния пристан. Краят е Църквата.

 

Сещам се, че веднъж минах покрай един храм, на чиито стълби стояха наркомани. Аз бях служил св. Литургия и понякога, когато служим, чувстваме Господ да ни дава сили и казваме: “Не ме бърка!” Т.е. – не се страхувам да говоря на другите, тогава не блокираш, а говориш и другият разбира това, което казваш. Говориш, имаш желание и другият не се засяга и му казваш каквото си искаш. Това обаче става, когато чувстваш Господ, а не винаги и не по всяко време. И тъй, те седяха и някои от тях пушеха. Аз им казах:

 

- Да прославяте Бога, че сте на стълбите на храма, седите, пушите, вземате наркотици, в обятията на Бога  вършите грехове! Бог ви обича, в Божията прегръдка стоиш сега и съгрешаваш!

- Какво?! – каза ми един от тях.

- Какво какво? – отвърнах.

- Аз не влязох в църквата.

- Е, да, ама стълбите на Кого са? На стълбите седиш. Стълбите са на църквата. Видя ли? Много си близо до спасението, близо си до това да се спасиш, но трябва да направиш следващата стъпка. 15 стъпала има – я ги преброй! 15 са. Изкачи ги и влез вътре!

- С наркотиците?

- С наркотиците.

- С цигарите?

- С цигарите. Влез вътре и кажи: “Господи, аз съм зависим!” Той няма да ти се скара. Доказателство? Ако искаше да ти се скара, щеше да ти прати една мълния там, където стоиш и вземаш наркотици, и щеше да загинеш. Ако искаше да ти се скара, щеше да те накаже. Бог не е наказващ, а е Бог на любовта.

 

В Църквата стават много неща, около храмовете, в дворовете на храмовете, на пейките, там седят и правят много и говорят много неща и имат разни преживявания. Преживявания извън Бога, близо до Бога, близо до Божията благодат. Я си представи – няколко стъпки! Тоест, правиш няколко стъпки, влизаш в олтара, поглеждаш и виждаш върху св. трапеза дарохранителницата. В нея какво има? Тялото и Кръвта Христови. И това какво е? Твоето спасение. Т.е., младежите минават покрай спасението, без да го усещат. Минаваме покрай спасението и не влизаме да се облегнем, да го вземем в нашите ръце, в нашето тяло и душа, да се причастим, да се покаем, да се изповядаме – наобратно го казах, защото се покайваме, изповядваме се, причастяваме се, приемаме Господ и Той променя нашия живот и ние  сме толкова близо до Църквата. Има къщи, построени близо до храмове, от балкона виждат и чуват камбаната – точно до тях, пият кафе и виждат камбанарията. Но след това влизат вътре и се карат, хулят се, бият се, хвърчат вещи, а до тях се служи св. Литургия… Спасението е толкова близо до нас и не го разбираме. Т.е., Бог се преплита с нас, минава толкова близо до нас, за да ни накара да заподозрем, да се замислим за Неговата любов. Той минава толкова вежливо и казва: „Аз нищо не ти правя, обичам те, какво друго да ти правя? О-б-и-ч-а-м  т-е!” И какво друго правиш? „Това – обичам те! И очаквам. Очаквам твоето покаяние, твоята промяна.”

 

Колко хора минават край нас, колко хора – това мисля, – които биха могли да влязат в храма и да живеят невероятни преживявания, има църкви близо до кафенета, дискотеки, пъбове, барове. До много църкви има нощни заведения, или преди да стигнеш до бара, през две пресечки има църква. Но съществува тази дума – удивителна, страшна, уникална, думата „свобода”, думата „произволение”, думата разположение на душата – накъде клони душата ти, накъде клони сърцето ти, къде търсиш. Съществуват и думите „смирение” и „егоизъм”, а тези две думи са страшни. Ако си смирен, ще отидеш на църква и там ще останеш, на стълбите, там ще съгрешаваш, на стълбите на храма и постепенно от многото грехове, падения, унижение, терзание и срив на душата и тялото, може да стигнеш до: „Какво става тука?! Господи, сигурно можеш да ми помогнеш?!” А за да влезеш в Църквата и да се спасиш, едно смирение е нужно, едно „Господи, помилуй!” И Той ще ни спаси. Но, за да го кажеш, трябва да имаш смирение, защото егоистът не  може да каже „Господи, помилуй!”, а казва: „Оставете ме всички на мира! Нямам нужда от никого!” На една стена пишеше, че не са нужни нито Бог, нито началници. По-точно пишеше: „Нито Бог, нито началници!” Не е така обаче, защото имаш за началник себе си, твоето его е станал твой началник, той е много страшен тиранин, много е силен натискът на твоето его. Ти оставяш Бога, егото идва и се угнетяваш изключително много, непоносимо е, защото Бог е толкова смирен, че не иска нищо от тебе, а само едно – да те направи щастлив. Но твоето его иска да те измъчи, да те унищожи, да те потисне, да те обремени – с какво? С проблеми, зависимости, болести, мъки, помисли, идеи, фантазии,  претенции, инат, похоти. Погледни какъв ставаш с егото. Оставяш Бога и егото те обгръща и казваш – нито Бог, нито началници… А си се изпълнил със сто началника. Твои началници са станали цигарите, нервите, телевизията, пиенето, пиянството – казвал си ми го. Добре, ще проявяваш търпение с мъжа си, който пие, ще се молиш, ще изядеш някой шамар някой ден – затова ти го казвам. Понеже казваш, че ядеш и бой – ще проявяваме търпение и ще станем свети хора. И ще плачеш – научи се да плачеш,  и се научи, когато плачеш, да превръщаш твоите сълзи в диаманти в нозете на Господ и да казваш: “Господи мой, не плача напразно, а плача пред Теб. Моите сълзи може да падат на земята и да стават  кал, но тази кал пред Теб е като диамант, защото аз самият и моите сълзи са пред Теб.” Научи се да плачеш пред Христос, а не напразно. Да плачеш не от нерви, инат и въпроси – защо, как и защо да ми се падне на мене този живот, а да плачеш и да казваш: “Господи, дай ми да виждам Твоето царство, научи ме да гледам надалеч, нещо се крие в тази мъка, в тази зависимост  на мъжа ми, накъде го водиш, Господи?!” И Той ще ти каже: “Водя го към рая. Натам го водя. Там искам да те отведа, искам да те спася. Разбра ли го?”

 

Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята (Пс. 120)… Господ е моята и твоята помощ. Нито аз, нито моята молитва, не нечия друга сама по себе си, а молитвата на Църквата, на светците, на всички – тя ти помага. Не се уповавай на човек, а на Бога, нито психологически, нито емоционално на човек… Да, помощ ще вземеш от него, естествено, че ще търсиш опора, но имам предвид да не прилепнеш, да не се привържеш, да не абсолютизираш хора, а само Господ. Той е твоята помощ, Той е твоята опора, твоят Лекар. И Той преплита всички събития и прави тези реакции в душата ти и процеси в сърцето ти, за да се получи хубав резултат.

 

Объркан е  нашият свят, объркан е и нашият живот, всички сме деца на  нашето време. Някои ме питат – как са децата в училище днес? Аз казвам: както са всички деца на света. Как да са? Как ти се струва светът, как виждаш децата? Защо ме питаш, сякаш съм извън света – ама и аз съм в света и децата на нашето време са децата на нашето време – тук, днес. Как да са? Борба водим. Полагаме усилия и затова нека се молим Бог да помилва децата, младите, които са се забъркали и кривнали от пътя, младите, които са в много важна възраст, които изкусителят бори. Хората, които не знаят какво да правят, какво да изберат в своя живот, хората, които са объркани и не знаят какво да решат.

 

 

превод от гръцки

 

 

Комплексът на жертвения козел

Април 7, 2014 in Външни

 

Често някои съпрузи казват, че се обичат, но срещат големи трудности в любовта, защото любовта е изпитание, тя е голямо училище. За съпрузите помага естествената връзка, естественото привличане между половете; помага това, което единият принася на другия, но любовта винаги е нещо, което трябва да се постигне. Не е достатъчна любовната връзка, тя неусетно може да завърши… с голяма омраза, да се превърне в ненавист. Истинската връзка се дължи единствено на духовни усилия.

 

Да бъдат едно, както Ние сме едно – за да се постигне това трябва да преминем през определен процес, да тръгнем по път, който е пътят на кръста. Ако не тръгнем по този път, по който трябва да ограничим нашето себелюбие, не можем да разберем какво е любовта, за която говорим. Тоест не можем да разберем онова, за което говори св. ап. Павел, когато казва за Христос: „…понизи Себе Си, като прие образ на раб…” (Филип 2:7). Бидейки Божи Син, Той понизи Себе си. Това опразване на Аз-а е най-трудното нещо на света. Защо е най-трудното? Първо, защото всички сме ранени – от грешки на нашите родители, от влошени отношения в семейството… и заемаме отбранителна позиция, винаги сме готови да се отбраняваме, казвайки си: „Да не би да си изпатя, евентуално някой да не ми навреди.” Този нарцистичен страх е голям. Това е първата причина.

Втората още по-голяма причина е, че не сме видели Възкресението, не сме почувствали и разбрали тази неустрашимост на безсмъртието. Не сме в такава връзка с Бога, в която истински и от цялото си сърце да Го наричаме Баща. Второто би могло да изцели първото. Въобще хората заслужават изключително много обич и разбиране, защото днес повечето от тях са наранени и то от много посоки. Човек трябва първо да се изцели. Знаете ли колко велико нещо е това изцеление?! Каква свобода носи то?! Да не мразя тези, които са ме наранили, да не ме боли от това, което са ми причинили. Тази свобода е дарена от Светия Дух, това е благодатта на осиновлението, на Кръщението, но тя идва само когато човек все повече принася себе си на Бога. В това тайнствено съгласие между Бога и човека започва изцелението, което е чудно и в което възрастният внезапно става като обичано новородено бебе. Психологията не може да ни донесе това изцеление, в продължение на години чета различни теории на психологията и виждам, че психологическата наука не може да разбере нито нарцисизма в неговата същност, нито защо той съществува, нито пък как да излезем от нарцистичната травма. Ако се запознаете с теориите на някои от най-големите психотерапевти, ще видите, че всички те тръгват от идеята, че в определен момент се е получила травма в човека, която го е направила себелюбив. Тази травма може да идва от раждането, от една деспотична майка, от трудната среда – съгласно различните школи – или от безсилието да научим детето да се утвърждава в живота. Във всеки случай в началото има една травма, която прави човека нещастен и го прави такъв, именно защото той не може да живее в пълнотата на думите „…да бъдат едно” (Йоан 17:21). Страшно е, че точно това, което се оказва най-трудно да постигнем в живота, е единственото изцеление за човека. Изцеление, в което той открива своя Аз чист, непорочен и… забравен; открива един Аз, който никога не си е представял, че съществува; един Аз, който е неуязвим за злобата на другия. Ако отидете на психотерапевт, което, за разлика от Гърция, в САЩ и във Франция е много популярна практика, коренът на целия проблем, а и на лечението, при всички ще се окаже именно във връзката с другия: да успея да обикна другия и да бъда себе си.

„Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” – това е тайната на вечния живот. Човекът да се открие към другия по такъв начин, че да го чувства сякаш той е неговият Аз, това е любовта. Тази любов е единственият начин да изцелим себе си и хората, друг начин не съществува, но тази любов включва кръст, това е вечната ценност на Евангелието. Някои ще кажат: „На практика обаче това не е възможно да стане!” Днес виждаме масови протести – и ние сме заедно с тези страдащи хора, които се събират, но кой от тях е готов да разпне макар и малка част от себе си заради другите? Да, не разбрахме колко чудотворно и изцелително нещо е това да разпнеш поне част от себе си за ближния, и там, където виждате големи протести, най-лошото, което може да се случи, за съжаление, е да се вдигне някоя революция, да стане преврат, в който всички тези хора, оправдавайки се един друг чрез силата на тълпата, ще се обърнат срещу някой друг, който не е сред тях, сред тълпата, и ще го сметнат за отговорен. С други думи, комплексът на жертвения козел е решението на драмата на себелюбието, на колективното себелюбие. Решението на свят, който вече не може да функционира духовно, да помисли и да каже:„Няма как, не става само един да е направил грешката!” Не може Третият райх да е създаден само от Хитлер. Третият райх е съществувал в мнозина, в милиони хора и затова е станал реалност.

Именно това съзнание ни липсва днес и неговата липса рискува да продължава да окървавява света. Когато станаха големите кървави революции, например Октомврийската революция през 1917 г., някои помислиха, че проблемът на човечеството е решен. И днес някои мислят, че ако вземем оръжията и премахнем онези, които ние мислим, че трябва да премахнем, в човечеството ще се възцари любов и хармония. Злото обаче е в мене. Аз, който говоря срещу злото, ако не водя тази битка срещу него в мен самия, не мога да се изцеля и не мога да разбера изцелените. Тогава си мисля, че изцелението е лъжа, именно защото аз самият не съм тръгнал към него.

Проблемът е много голям, през следващите години цялото човечество ще бъде изпитано именно върху тези думи: да бъдат всички едно. Това ще бъде критерият, който ще реши какво е истинно и лъжливо в този свят. Това ще бъде критерият, който ще съди всички нас във времето, но и още днес – в настоящето. Ако мога да поема съответната отговорност, и обикновено тя е голяма, веднага се решава много голяма част от проблема и вече мога да покажа на другите как да решат проблема с тяхната отговорност. Това, че днес никой не поема отговорност, е доказателство за факта, че сме духовно болни. Но някои тук ще възразят: „Един има по-голяма отговорност от друг.“ Да, но за да намериш съответния дял от отговорността на другия, трябва да започнеш от твоя дял, защото в противен случай просто ще проектираш цялото зло върху другия и по този начин вместо да унищожиш, ще продължиш злото. Нима не постъпваме точно така в отношенията помежду ни? Единият прехвърля цялото зло върху другия и така ситуацията остава безизходна. Със сигурност някой е по-виновен от другия, но това да поразяваш другия с натрапчивото:„Виновен си! Виновен си! Виновен си!” по парадоксален начин увеличава, а не намалява злото. Ти си този, който трябва да се покае, ти трябва да се промениш и да се преобразиш. Има начин и другият да се преобрази, но духовната промяна трябва да започне от мен. Затова, ако нашите революции, бунтове и протести носят в себе си елементите на себепознание, отговорност и съотговорност, тогава ще вървим в добра посока, но не и когато прехвърляме злото към личността на другия. Да бъдат едно… Това кръстно премахване на себелюбието е единственият отговор на човешкия проблем в този живот и във вечността.

А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. (Йоан 17:13)

Ето радостта – ако не говорим за нея, всичко, което говорихме досега, би било недостатъчно. Радостта, която имам, която е радостта, че Те обичам, защото сме едно – и те да имат тази радост. Радостта от това те да бъдат едно е Моята радост. Това е радостта – хората да бъдат едно помежду си. Не съществува друга радост в този свят; ако възприемете тази радост, не след дълго всички други радости стават недостатъчни; тази радост е уникална, тя е радост, която пребъдва и това е Божията радост, там обитава Бог. Представете си за малко един свят, в който единият да бъде радостта на другия, единият да отива при другия да го утеши, да се постави на неговото място. Това би било рай. Рай, в който нямаше да имаме инфаркти, инсулти, диабет и т.н. Ако тази радост, този опит бъде дарен на някого, той изобщо няма да се страхува. Ще ви споделя нещо лично, за да разберете какво означава човек да е неуязвим. Веднъж бях по пътя към една конференция и до университета, в който щеше да се състои тя, имаше митинг на анархисти. Добри анархисти, които хвърляха във въздуха разни неща, биеха тъпани, имаше музика… Спрях автомобила си, но нямаше как да пресека, разстоянието беше 200-300 метра и трябваше да мина покрай тях, за да вляза в университетската сграда. Първата ми мисъл беше: “Обръщай колата и си тръгни!”. След това обаче спрях и погледнах младите хора. Помолих се за кратко. Внезапно всички те станаха мои приятели и напълно безопасни хора. И така, слязох от колата, тръгнах, вървях сред тях, гледах ги в очите един по един и те ме гледаха в очите и бяхме приятели. Не мога да ви обясня как стана това. Но се случи. След това не исках да си тръгна оттам. Не исках да отида на конференцията. Накрая, когато влязох вътре, един портиер излезе зад железните врати и ми каза:

– Отче, как успя да минеш?
– Кажи ми, че вратата е затворена, защото искам да се върна обратно! – отвърнах аз.
– Отче, не си добре! Ела да те вкарам бързо вътре, защото тези ще те изядат!

А аз имах чувството, че минавам покрай ангели… След като влязох вътре това чувство отмина, себелюбието отново се върна и се запитах: „Как се случи това?”. Докато бях сред тях, не исках да си тръгна оттам и никой не беше враг за мене, но и в начина, по който ги гледах, нямаше никаква враждебност. От такива малки неща човек може да разбере как мъчениците, апостолите, са били давани на зверовете, но те постоянно носели със себе си това чувство и опит и никакво зло не им се случвало. Разбира се, Бог може да е допуснал накрая да загинат с мъченическа смърт, но преди това те са преобърнали целия свят. Как ставала тази промяна? С живата Божия благодат, която са имали в себе си. Ние не знаем как и кога точно идва благодатта. Казах ви, че след тази случка погледнах назад и се питах: “Как стана?”. Една молитва казах само, нищо друго. Може би тайната е да поставиш себе си под другите. Ако не се поставиш под другите, нищо не става. Ако ги гледаш и очите ти говорят: „Кой съм аз! А кои сте вие?!“, край, ще те изядат – и ти тях, и те теб!

По принцип цялата битка между хората се отразява в погледите, става чрез погледите. Старецът Порфирий пък говореше за шепота, това е дума, която се среща в Стария Завет – шепотът на сърцето, и той казваше: “Моля се с любов за един човек в Австралия, и той го чувства във всеки момент, и когато дойде да те види, сякаш сте братя с него!”…

Ако сърцето ти е изпълнено с омраза към някого, можеш и дума да не си му казал, но ще видиш как той ще се настрои враждебно срещу тебе. Това се случва, защото сме духовни същества. Затова бих казал на всички онези, които с постоянство и лекота обвиняват другите, и то особено младите, да се опитат да поработят малко в себе си. Защото любовта е изобретателна, ще можеш да кажеш неща, които сам не си очаквал. Не твърдя, че ще успеем сами постоянно да пребиваваме в това състояние – това е било постижимо за отците, понеже имали голяма святост, и неслучайно хиляди различни хора ги доближавали, а заради любовта, която те имали, Бог им давал да виждат целия живот на всеки един от тях. Спомням си за един случай, свързан с един мой роднина. Когато като млади му разказвахме как сме ходили при стареца Порфирий или при стареца Паисий, той се гневеше и много искаше да се срещне лично с тях, за да им каже в очите, че са шарлатани, които мамят хората. Този човек след години се оказа в Суроти, където беше и старецът Паисий. Щом моят роднина тръгна към него, старецът Паисий го разбра що за човек е, видя гнева му – това се вижда отдалеч. И вместо да се подготви за словесна отбрана, което можеше да провокира страшна кавга, какво направи старецът? Когато този мой роднина доближи и простря ръка към него, той го хвана за ръката, назова го по име и го попита: “Какво правят този и този?“ Той каза моето име и това на брат ми. Моят близък естествено бе разтърсен и след това не спираше да повтаря за стареца: „Той е светец!”. Светият Дух откри на стареца Паисий името на моя роднина, но само защото преди това той го бе прегърнал в себе си. Той естествено знаеше как ще го направи, а ние изобщо не знаем. Затова ние все искаме да защитаваме личното си право, личната си справедливост с оръжие в ръка; затова и постоянно сме скарани помежду си, винаги сме в някакви затруднения в отношенията си с околните. Христос какво каза на св. ап. Петър? Който нож вади, от нож загива, а ние постоянно държим ножа в ръката си и след това отиваме при духовника, за да му се оплачем, че все другите ни колят!

Едно нещо е животът в Христос и съвсем друго – празнословието в Христос. Християнското празнословие е изпълнило света, но животът в Христос е друго нещо. И атеистите търсят именно християнски живот от християните, т.е. този опит от живота и от Възкресението, който води до определено състояние, който може да те направи неуязвим от чуждите обиди? Затова св. Йоан Златоуст казва, че ако ние, християните, бяхме християни, нямаше да има нито един езичник. Проблемът е, че най-лесно виждаме злото в очите на другия, но това, че аз върша зло в същия този момент, в който се вглеждам в чуждите дела, това дори не искам и да си го помисля. Така обаче прави дяволът. В Патерика се разказва за един свят монах, който вървял през пустинята към скита и срещнал друг монах по пътя, който плачел.

– Какво ти има, брате?
– Остави, брате, много съм окаян, извърших голям грях, който не може да ми бъде простен! – и продължавал да плаче.
– Не! Бог всичко прощава, Той е милосърден!
– На мене не може ми прости! Остави ме, върви по пътя си, изключено е да ми прости!

Монахът тръгнал по пътя си, но бил все по-замислен и наскърбен. Щом свършил работата си и се върнал обратно, видял отново същият монах на същото място да плаче и да нарежда:

– На мене Бог не може да ми прости! – не спирал да повтаря той.
– Не, благословени човече, грешиш! Бог е любов! Как да не ти прости, какво си направил?
– Не мога да ти кажа какво съм направил, страшно е! Изключено е да ми се прости!

Монахът се върнал в килията си много наскърбен и започнал да се моли: „Боже мой, помилуй брата ми!“. Минало известно време и му се явил ангел, който му казал:

– Виж, това е дяволът и той ти се подиграва. Не е истина това, което казва, но ти върви и му кажи това, което аз ще ти кажа: да стане, да се обърне на Изток и да извика три пъти: „Аз съм древното зло! Боже, помилуй ме!“, и ще се спаси.

Монахът веднага се втурнал, намерил дявола да плаче в образа на монах и му казал:

– Виж, зная кой си ти, но и за теб съществува спасение! Стани, обърни се на Изток и кажи три пъти:„Аз съм древното зло! Боже, помилуй ме!“, и това ще бъде твоето спасение!

Дяволът обаче скочил и казал:

– Аз съм древното добро и то най-доброто, и Той да се покае, защото Той е виновен за всичко – и за мене, и за целия свят!

Вижте колко много приличаме на този плачещ монах, когато казваме, че другият е виновен. И ако сме малко християни, „добри”, които тъкмо вчера са се причастили, лесно е да си помислим: „Нима може аз да съм виновен? Имам духовник, изповядах се, причастих се на Пасха и отново през Светлата Седмица!”... Причастяваш се, за да разбереш, че си сгрешил и колко си сгрешил. Ако се причастяваш и не разбираш колко си сгрешил, ако се изповядваш и не разбираш колко си сгрешил, нещо не върви добре, тоест изобщо нищо не върви добре…

 

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BB/
 

Американското чудо

Февруари 4, 2014 in Начална страница, Сладкарница

 

Един свещеник от Северна Калифорния служил в енория, състояща се от бивши евангелски християни, обърнати в Православието. Когато процветяващата им община не била още православна, при него да слушат Благата вест идвали най-различни хора. Веднъж към църковната сграда се насочил млад човек на мотор „Харлей Дейвидсън”. Външният му вид издавал, че е безделник, но въпреки това той с искрен интерес желаел да послуша за Иисус. Между него и пастора (който и впоследствие станал православен свещеник и собствено разказал този разказ) се развили добри отношения и младият човек започнал постепенно да променя начина си на живот. Той отхвърлял пороците си един след  друг, докато пастора не му казал, че ако иска истински да последва Христос, то неговото рокерство трябва да остане в миналото. Това било много тежко за понасяне от младия човек и той оставил общността с грижещия се за него пастор и вече не мислил никога да се връща при тях.

 

Рокерът заминал надалеч на своя „Харлей-Дейвидсън”, но скоро попаднал в ужасна катастрофа, в резултат на която изгубил краката си. В края на краищата, младият човек се върнал в компанията на своите „стари приятели”. Оказал се в полуразрушен дом с нисък наем. Той се намирал в неблагоприятен район на града, където престъпността особено процъфтявала. Една вечер, когато той със своите приятели особено енергично се предавали на пиене на алкохол и наркотици, нашият герой изведнъж се подхлъзнал, паднал и загубил съзнание. Приятелите му, които също далеч не били в трезво състояние, решили, че е мъртъв.  Не знаейки какво да правят и разбира се, избягвайки всякакви контакти с полицията, те просто довлекли  безкракото му тяло до първия контейнер за боклук и го изхвърлили там.

 

Именно там се събудил на следващото утро нашияj млад човек. Това било наистина ужасяващо пробуждане – да откриеш, че си оставен от всички, въргаляйки се в казана за боклук. Измъквайки се от контейнера, който едва не се превърнал за него в гроб, младият човек седнал край пътя, изпълнен с черни мисли: „Ето, до какво стигнах. Безполезен човешки боклук. Изхвърлен като ненужен отпадък.”

 

Потопен в тези отчаяни мисли, той изведнъж забелязал присъствието на възрастна жена, облечена в дрипи-такива жени наричат обикновено „бездомна просякиня”. Тя се приближила към него. Видът и бил много строг и изобличителен. „Знаеш ли, къде трябва да отидеш – попитала тя, показвайки към младия човек – Отиди там”. В същия момент мъжът си спомнил своя бивш пастор и църквата, в която той почти се преобразил. Твърдо решил отново да я открие, той се върнал в града, където била разположена.

 

Когато се добрал до познатия му някога храм, го открил съвсем преобразен. На покрива имало златни куполи и кръстове, целия интериор бил съвършено променен. Нямало никакви скамейки, а отпред се намирали нещо като преградки със странни изображения на светци. Той ги огледал и с изумление погледа му попаднал на изображение на жена – същата „бездомна просякиня”, която му  казала къде трябва да отиде в часа на страшна депресия. Това била блажената Ксения Петербургска, Христа ради юродива.

 

Там младият човек срещнал своя стар приятел, който по това време бил вече православен свещеник в расо и с кръст. Мъжът приел свето кръщение и започнал да води живот на предан енориаш, но тази път наистина преобразен.

 

превод от руски със съкращения

източник: православие ру

 

 

 

 

Старецът Порфирий и хипитата

Април 18, 2013 in Начална страница, Сладкарница



 

Старецът разказваше: „Веднъж ме посети едно хипи –беше целият в амулети и пръстени и имаше някаква много пъстра, странна дреха. Когато поискал да ме види, монахините притеснено дойдоха да ме попитат какво да му кажат и аз им отговорих да го поканят.

Още щом седна срещу мене, аз видях душата му. Имаше добра душа, ала наранена, и поради това – разбунтувана.

Говорих му с много любов и той се беше много трогнал. „Отче, каза ми той, никой досега не е говорил с мен така.” Споменах името му и той се удиви откъде го познавам.  „Бог ми откри и името ти – му казах – и също, че си обикалял из Индия и там си се запознал с някакъв гуру, и си станал техен последовател.” Беше поразен. Поговорихме още малко за неговите проблеми и той си тръгна много доволен.

И ето, на следващата седмица, същият този човек пристига отново, с цяла компания хипита. Влязоха в килията ми и насядаха около мен. С тях беше и едно момиче, за което ми беше много жал. Бяха добри души, но наранени. Не им говорих за Христос, защото видях, че още не бяха готови да слушат. Говорих с тях за това, което им беше интересно. Когато свършихме нашата беседа и станаха да си ходят, ми казаха: „Отче, ще поискаме нещо от теб – да ни разрешиш да ти целунем краката.” Стана ми ужасно неловко, но какво да направя, оставих ги. След това ми подариха едно одеяло. Ще кажа да ми го донесат да го видиш, много е хубаво.

След известно време ме посети това  момиче – хипарката. Беше сама, казваше се Мария. Видях, че Мария беше по своето душевно устроение по-напреднала от своите приятели и за първи път й заговорих за Христос. Тя прие словата ми. Идваше много пъти след това и застана на добър път. Даже Мария беше казала на приятелите си: „Момчета, никога нямаше да ми дойде на ум, че намирайки се в компанията на хипита, ще позная Христа“.

Този случай ми направи силно впечатление. Прозорливостта, заедно с пастирския дар на Стареца и неговата искрена любов привлекли тези, отклонили се от

пътя, но заслужаващи симпатия, млади хора, които навярно твърде ревностните християни ще посрещнат с презрение. Тези младежи помолили Стареца да му целунат нозете. И това било първото им посещение. Засрамих се от себе си. Колко години ходя при отец

Порфирий и не ми е стигало смирение да помисля за нещо подобно. А тези млади хора, подобно на грешницата, която уми с миро нозете на Христа и ги избърса със своите коси, целунаха нозете на Стареца и му подариха одеяло. Отец Порфирий, като дете се радваше на техния подарък, за тази висота на духа, който той символизираше. Удивих се на неведомите пътища, които следва Божествената благодат, за да спасява душите на хората. От този ден и аз целувах нозете на Стареца, когато лежеше на кревата, не изпросвайки благословение за това.



Източник: Цветослов советов

Проповед на рок концерта „Рок към небето”

Декември 20, 2012 in В търсене на вярата

Честито Рождество Христово! Човек се отличава от животното по това, че последното просто живее, а на човека е нужен повод за живот. Както е нужен мотив, за да задействаме някоя група мускули, така е нужен той и за да се прояви душата.

Душата е това нещо, което ни боли, въпреки че цялото ни тяло е здраво. Не ни боли сърдечния мускул или лявата сърдечна камера, а душата. Боли ни и със болката си ни доказва, че съществува. Докато човек не го заболи бъбрекът, той и не знае къде се намира този орган. Докато не го заболи душата, човек и не подозира за нейното съществуване. Докато живееш спокойно и плуваш по течението, както всички, не забелязваш нито течението, нито своята душа. Но изведнъж сърцето се озарява от мисълта: „Защо съм човек? Какво представлява моят живот? Просто тире между двете дати на надгробния паметник? Дали човекът е просто покойник в отпуска? Не ме е имало цяла вечност и после отново няма да ме има цяла вечност. И от тази бездна са ме пуснали в отпуска. Това ли е смисълът на моя живот? Това ли е “всичко, което ще остане след мене?” Тогава разбираш, че твоята биография не се свежда до историята на твоето тяло, т. е. в края на краищата до история на твоите болести – от първия зъб до последния инфаркт. Разбираш, че най-главното запознанство, което може да се случи в твоя живот, не е познанството с някоя знаменитост, а със собствената ти душа. Тя, оказва се, съществува и не е едно и също с тялото. И в тебе, душо моя, има свои поводи за радост и болка.

Руският рок в своите най-добри песни е като болезнена инжекция в съвестта. Това е борба за правото да мислиш, за правото да си самотен, за правото да излезеш от тълпата, да не си част от масата. Когато всичко наоколо тъне в безпросветен оптимизъм, когато официалната пропаганда обещава да построи комунизма или поне да достигне Португалия по число на климатиците на число от населението – руския рок те разтърсва и казва: „Хей, знаеш ли. Небето става по-близко.” Това е и Рождеството: Небето се съединило със земята, с тебе. Христос може да се роди хиляди пъти във Витлеем, но от това за тебе няма никаква полза, ако Той не се роди поне веднъж в твоята душа.

Рождеството е отговор на въпроса на Данте: „Аз повдигнах очи към Небето. За да видя – виждат ли ме?” Това е главният въпрос в живота на човека: „Нужен ли съм, обичан ли съм, или съм просто космическа плесен?” Рождеството е първата крачка към главната тайна на християнството: всички религии по света говорят за това какви жертви трябва да принасят хората на своите богове, но само Евангелието говори за това каква жертва Бог принесе на хората. Христос дойде при вас! Честито Рождество Христово на всички!