Да се учим да виждаме в другия самия себе си

Октомври 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Умението да разбираме е едно от най-важните човешки умения, в което житейските обстоятелства ни упражняват буквално всеки ден. Това умение е многостранно: то обхваща и разбирането на Бога, и разбирането на случващото се в света, и разбирането на другите хора, и разбирането на самия себе си. На пръв поглед става дума за съвсем естествена човешка способност, но истинското, дълбоко разбиране се отдава на човек много трудно – за това свидетелства целият заобикалящ ни живот. Защо способността да разбираме е толкова рядка? И как да развием в себе си тази способност?

Разбирането като жизнена необходимост

Сигурно всеки свещеник от време на време се сблъсква със следната парадоксална ситуация: той вижда как хора, които са преживели заедно много години и би трябвало да са станали много близки, изобщо не могат да разберат един друг. Говориш едновременно с мъж и жена, които са дошли при теб с някакъв проблем, и осъзнаваш, че трябва да „превеждаш” на единия съпруг думите на другия. Питаш жената: „Вие сега искахте да кажете това и това?” Тя казва „Да” – и мъжът изведнъж сякаш за пръв път чува от свещеника, това, което тя е искала да му каже.

Защо се случва така? В какво се крие причината за това нещастие? Колкото и да изглежда странно, често причината е в липсата на убеденост, че да разбираш другите хора е нужно. Тази убеденост може до голяма степен да промени ситуацията, защото човек е същество, което сблъсквайки се с необходимостта от нещо, започва да търси средства, за да го постигне. Най-простият пример: всички ние се нуждаем от храна и несъмнено всеки човек би съобразил как да приеме храната и как може да я получи. Ако допуснем, че на детето му се наложи да използва нож и вилица, които вижда за пръв път в живота си, така или иначе то ще усвои тяхната употреба. Това важи за всяка сфера – ако човек разбира че нещо му е много необходимо, той би се научил практически на всичко.


Защо разбирането е жизнена необходимост? Защото без него нашият живот се оказва много беден, ограничен и, в повечето случаи, изпълнен със смут и непонятен за нас – нали така се оказва, че от всички страни сме заобиколени от някакви хора, които си остават непознати за нас, а това означава и чужди. Да се живее в такъв свят е мъчително. Човек, който започва да прави първите си крачки в разбирането на другите, чувства това особено ясно: той веднага усеща, колко по-леко и радостно става ежедневието му.

Друга причина, също очевидна, но не толкова елементарна, е че често човек зацикля на собствената си изгода и на самия себе си. Той може би не е против да разбере другия, но не го прави, защото в такъв случай ще влезе в съприкосновение с логиката, с преживяванията е желанията на другия и ще му се наложи да се съобразява с тях. Ще има ситуации, при които ще възникне вътрешен конфликт: към неговите или към своите преживявания да се отнесе по-сериозно, на неговите или на своите потребности да даде предимство? И човекът, който е свикнал да вижда винаги само себе си и своето, просто не иска да има този проблем.

Разбира се, тук има някаква граница: ние можем да разберем логиката на другия човек, неговите желания и разсъждения, но не трябва да пропадаме в тях, да ги възприемаме и да убеждаваме себе си, че това е и нашата логика, нашите желания и разсъждения. На пример, по време на изповед всеки свещеник от време на време чува неща, които излизат извън рамките на здравия смисъл. Този човек също трябва да бъде разбран, но ако не се дистанцираме вътрешно от това, което той говори, с течение на времето може и сами да се окажем повредени. А доколкото в нашата съвременност душевното здраве, за съжаление, е нещо рядко срещано, то тук имаме работа не само с пастирски, но и с общочовешки риск. Трябва да се научим да го минимизираме в живота си, но това не е пречка да разбираме другите хора.

Да приемем онзи, който мисли различно

О какво да започнем , желаейки да се научим да разбираме другите? Вероятно преди всичко трябва да приемем, че разбирането винаги ще води до някакви следващи наши действия и те често ще изискват от нас да се жертваме. Ако човек престане да вижда тази връзка, взаимното разбиране с хората се губи.

Следващата крачка трябва да бъде да признаем пред самите себе си ограничеността на нашия опит, на нашите представи и възприятия. Ако направим това, когато установим че някой мисли различно от нас и иска да постъпи по различен начин, ние няма веднага да издигаме между него и нас непробиваема стена. Когато човек мисли, че има само две мнения – неговото и неправилното, той се оказва в затворена собственоръчно от него клетка, в която по никакъв начин не могат да влязат други хора. И най-жалкото от всичко е, че той може да не забележи в окръжаващата го действителност много неща, които биха внесли в живота му нови възможности и положителни промени.

Мнозина от нас в живота си се намират редом с хора, разбирателството с които им е жизнено необходимо, но постигането му не се получава и това превръща нашия семеен или професионален живот в мъчение. Изведнъж се оказва, че това, което теоретически знаем за разбирателството, е много трудно да бъде приложено на практика. В този случай си струва да си спомним за нещо много просто: да се опитаме да видим в другия човек самия себе си.

Какво означава това и какво може да ни даде то? В съзнанието на мнозина от нас съществува разделение: „това съм аз, а това са те”. Ние може да не го съзнаваме, но стандартите ни по отношение на самите нас и на другите ще бъдат различни. Аз не се чувствам добре и това е вселенска катастрофа, а това, че другият не се чувства добре, е нещо, което може да бъде претърпяно. Често убежденията ни се изпаряват, когато нещата се отнасят до самите нас. Може да бъдем привърженици на строги правила и строги ограничения, но сами да ги нарушаваме и всячески да се самооправдаваме, считайки дори че това не и нарушение, а просто изключение.

Всичко това е голяма пречка при разбирането на другите. За да започнем да ги разбираме, трябва да приемем факта, че всички хора чувстват жизнена необходимост от едно и също. Другият човек също иска да си почине, също иска да го обичат и не заради нещо, а просто защото го има на света; той също има своите възходи, падения и съмнения. Когато причиняваме болка на другия, може да не усетим това, но ако само си представим, че същото причиняват на нас, веднага до голяма степен нещата ни се изясняват. Разбира се, всички ние се различаваме един от друг, но в главното, в дълбинното ние много си приличаме и тази прилика е достатъчна, за да можем да разберем как да дадем на другия човек топлота и грижа.

Има още един практически момент – толкова прост и общоизвестен, че често не му обръщаме внимание. За да умееш да чуваш другите хора, трябва да се научиш поне да ги изслушваш. Можем ли, без да прекъсваме, без да спорим, да дадем на човек възможност да ни каже това, което иска да разберем? Това трябва да бъде наш абсолютен навик. И винаги трябва да слушаме с внимание. Можем, разговаряйки да проверяваме себе си: ето, човекът каза нещо – мога ли да го преразкажа? Често се оказва, че ние не можем да направим това, защото мислите ни в това време са били другаде.

Защо Господ казва в Евангелието: „Който има уши да слуша, нека слуша” (Мат. 13.9)? Защото човек може да слуша и да не чува, но няма за това никакво оправдание – ако би искал да чуе, би чул. В момента на убийството на свети архидякон Стефан, когато неговите думи с непреодолима сила изобличавали слушащите ги, мнозина си запушвали ушите, за да не ги чуват. Струвало им се, че това им дава някакво оправдание, но, ще се повторя, оправдание няма.

За да се научим да разбираме другите хора, задължително трябва да придобием още едно умение – в беседата с друг човек сякаш да се отстраняваме. Често в разговора нещо ни засяга – някакъв детайл е наранил нашето самолюбие, от някои отделни думи сме почувствали дискомфорт. В този момент ние захвърляме всичко, оставяме вътрешно този човек и започваме да се занимаваме със своето самолюбие, със своя дискомфорт. А този миг е необходимо да оставим настрана всичко това и да се съсредоточим върху събеседника ни.

Не трябва в разговора винаги да се борим за някаква своя правда. Ако правим това, в най-добрия случай, ще останем сами със своята правда, а ако грешим, можем да останем и сами със своите заблуждения. С две думи, това е един от моментите, в които вярващият човек може да подражава на Христос. Господ не нахлува, не нахълтва в нашия живот, не проявява спрямо нас никакво насилие. Той позволява да имаме свое мнение и уподобява Сам Себе Си на пътник, който хлопа на вратите на човешкото сърце.

Разширяване на сърцето

Дълбоко съм убеден, че в света няма нищо по-интересно от човека. И ако ние живеем живота си без да се интересуваме от другите хора, трудно е дори да се каже, що за живот е това. Винаги е много жалко, когато човек живее именно така, защото тогава неговият вътрешен свят, който може да бъде необятен, космически, става плосък и толкова ограничен, че даже на самия него му е тясно там. Това може да се види дори и отстрана: човек, който не може да вмести другите хора в душата си, каквото и въображение да притежава, с каквото и да се занимава, винаги се чувства зле със самия себе си.

Примери за неспособност за разбиране на другите имаме и в Евангелието. Виждаме хора, които стават свидетели на Христовите чудеса и Го отхвърлят, защото не разбират как може да се изцелява в събота, ако в този ден не е позволено да се прави нищо. И когато чуят, че пред тях е Господарят на съботата и че не човекът е за съботата, а съботата за човека, те искрено, от все сърце ненавиждат Онзи, Който казва това, защото то не се побира в рамките на техните представи.

Едновременно с това виждаме, че понякога апостолите също чуват от Христос неща, които не биха могли и да си представят: например, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Небесното Царство. Тези думи преобръщат напълно тяхното съзнание, защото те са живели с убеждението, че човешкото благополучие е свидетелство за човешкото благочестие. Изведнъж те разбират, че това, към което за тях е било нормално да се стремят, може да се окаже препятствие по пътя към Царството Небесно и са толкова потресени, че правят извод: тогава никой не може да се спаси.

Но в същото време виждаме, че всичко това не поражда у тях желание да се разграничат от своя Учител, да осмеят думите Му или да се направят, че не са ги чули. И след известно време, ние виждаме в същите тези ученици, хора със съвсем други представи, с друго съзнание. Тук можем да си спомним думите на св. апостол Павел „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22) . Ето това е разбирането, към което трябва да се стреми всеки християнин. То произхожда от разширяването на сърцето до степен да вмести всички и поне на някои да помогне да се приближат до Христос.

Аз много обичам и често цитирам един думи на архимандрит Емилиан Симонопетрит, които на времето ме поразиха . Той казва, че ако човешкото сърце не приема в себе си хората, всеки от които е толкова малък и ограничен, толкова повече то няма да може да вмести в себе си безграничния Бог. И обратното: ако ние сме в диалог с хората, ако сме чувствителни към тях, ако не ги обезценяваме, малко по малко ставаме способни да възприемем и вместим това, което Господ ни дава и да откликнем на Неговото желание да ни даде преди всичко Самия Себе Си.

А преподобният старец Паисий казва, че в своя живот, със своите житейски трудове, човек може да нарисува огромно количество нули, но те така и си остават нули, ако Господ не постави пред тях единица – тогава всяка от тях придобива значение и в крайна сметка се получава голямо число. Когато ние не искаме да разберем другите, не се учим да разбираме Бога, тогава оставаме не просто в самота, а в редицата на безкрайните нули. И пътят към превръщането им в някакво число безспорно минава през преодоляването на това неразбиране.

Темата е силата на добрата дума

Октомври 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Темата е силата на добрата дума, тоест как човек може да използва словото си, за да услади хората, да ги насочи към духовен размисъл. Знаете ли какво става? В изповедта, свещениците го знаят, тези, които се изповядат казват направих това, това, това, бях онеправдан! Първо, няма човек, който да не мисли за себе си, че е прав. Всички сме прави. Има ли някой, който да вярва, че не е прав? Всички сме прави. И отиваме и казваме аз съм прав – защото нямаме правилно отношение, намираме другия в труден час, когато е уморен, затруднен, в нужда , в онзи час отиваме и искаме нещо от него. Например жените сте си вкъщи, мъжът ви се връща от работа, а вие още от вратата се въсите, както се казва, и му казвате какво е станало и т.н. Избираме най-неподходящия начин и време и така резултатът е доста неприятен.

Телесното здраве на човека си личи по езика. Странно е, но така ни казва медицината. Ако отидете на лекар вътрешни болести и му кажете, че сте болен и т.н., наред с медицинския преглед ще ви прегледа и езика, ще сложи в устата ви един инструмент, не е приятно усещане. Но каква връзка има езикът със здравето на човека? Той е показател, състоянието на езика указва дали сме здрави или болни. Ако има специфичен цвят, лекарят ще каже „Хм”. По същия начин картината на езика открива освен телесното и духовното здраве на човека. Затова от езика ни зависи твърде много нашето духовно здраве. Начинът, по който използваме словото ни, отразява и духовното ни здраве и състояние.

Днес се чества свети Порфирий. На Вечернята ми мина през ум мисълта: Бре, познаваше този Порфирий и пееш сега в негова чест. Велико нещо. Но не е велико да го казваш като чест, че познавах стареца Порфирий! Добре познаваше го, но какво направи с това, как претвори това, което чу от него, в живота си? Как го сподели с други хора? Затова тези от нас, които познавахме велики (съвременни) светци, да не се хвалим, а да оставим животът ни да говори за познанството ни с тях.

За да разберем колко голямо значение има доброто слово, нека помислим малко за полезността на езика. Всеки орган е даден от Бога за една конкретна функция, по една конкретна причина, например ушите ни са дадени, за да улавяме звуците, за да можем да комуникираме с другите хора, да говорим ние, слушайки другите. Очите са ни дадени, за да можем да виждаме, мисълта ни е дадена, за да мислим, нозете, за да вървим, всички телесни органи са дадени за една конкретна функция. По същия начин съществува езикът като орган, който с какво е полезен? Един човек, който не може да комуникира, се затруднява и другите се затрудняват да го разберат. Словото е дадено на човека, за да може, първо, да подражава на Ангелите, чието дело е непрестанното славословие на Бога. И втората причина е за да можем да общуваме с другите хора, да ги поучаваме духовно и да ги утешаваме. Как щеше да става това, ако нямахме език като орган?

Всеки член има конкретна функция и служение. Езикът е дар от Бог и е органът, който използваме и трябва да го помним, за славословене на Бога, както и за утеха и поучаване на другия. Помислете, вместо да използваме словото за добро, го използваме срещу нас и срещу другия човек. Става като двуостър меч, който се обръща и срещу нас и срещу другите. Езикът ли ни е виновен за това? Не, не езикът е виновен. Това е като един съд, където е извършено престъпление и съдим ножа.

Някога бил ли е съден ножът? Ножът какво е виновен? Ако е бил използван правилно, би могъл да се използва да реже хляб, да разрежеш нещо, което ще дадеш на другия. Никой не съди инструмента, никой не може да осъди езика. Употребата е важна. Помислете, ние вместо да използваме езика за добро, го насочваме срещу нас. Много пъти го използваме, за да роптаем срещу Бога, срещу човека, срещу самия ни живот. В Маслосвета има специална опростителна молитва ако хората са били прокълнати от други, свещеникът проси прошка от Бога за тях или ако те самите са прокълнали себе си. Това е грях, не го правете. Завчера слушах една жена, която казваше: По-добре да не съществувах! Не говорете така, защото животът е дар. Бог дава даровете и ако не ги искаме, ги взема. Да не си мислим, че дарът на живота ни е даденост. Изобщо не е даденост, а всичко е дар. И използваме словото за роптаене срещу самите нас, най-вече срещу Бога, обвиняваме Бога, смятаме, че Бог ни е взел „на прицел”, че за всички се грижи, само не и за нас. Така ли е? Не е така. И, разбира се, не само това, но използваме словото за ругатни и хули. Колко страшно е това слово, което се обръща срещу Бога и превръща човека в звяр, бидейки обзет от ярост.

Авва Доротей говори и за един друг начин, по който използваме словото, говорейки за осъждането. В изповедта можем да кажем големи, сериозни грехове, а и осъждането го споменаваме между другото. Понякога съдя – казваме. Начинът, по който изповядваме съденето и осъждането, има своето значение. Това е много сериозен грях, но ние го подминаваме. Принадлежи, както и всички грехове, към т. нар. смъртни грехове. Това са грехове, които водят до духовна смърт. Всички грехове са смъртни, защото всички грехове са свързани с духовната смърт. Примерно ако човек е нерадив, нерадението води до леност, вялост, отдалечаване от духовното правило, нерадение към изповедта, духовния живот и св. Причастие. И бавно, но постепенно настъпва духовната смърт. Св. Никодим Светогорец казва нещо много хубаво: едно езеро е малко в сравнение с едно море. Но не са малко тези, които са се удавили в езера. Или виждаш едно красиво лице – кой грях може да се крие тук? Ако го гледаш любопитно, това може да стане причина за прилог, т.е. помисъл, изкушението да доведе след последващ помисъл, до съгласие, съгласието води до действие, до последващото извършване, то води до навика, а навика до духовната смърт. Тоест човекът тръгва от нещо нищожно, но рано или късно стига до голямо падение.

Защо осъждането е голям грях? – защото става много лесно и носи много голямо зло. Вижте, за да открадне някой, трябва да направи голяма подготовка, да седне да помисли как ще влезе в дома, когато отсъстват собствениците, да намери съучастници, трябва да обмисли всичко добре, да е нощ, да не го усетят полицаите, да намери начин да избяга, трябва да подготви добре всичко това, да не оставя следи или да се отърве от тях. Нужен е труд, за да открадне няколко неща. За осъждането, което вреди най-много на човека, са нужни само две неща и те се намират много лесно. Едното е езикът, другото е лошото сърце. Когато тези неща се съчетаят, казва авва Доротей, вършим осъждането.

Говорили сме за прословутото следобедно кафе, когато отиваме на гости. Ела да пием по кафе! Добро е кафето, не казвам да не пием. Хубаво е, но много пъти, когато се изчерпят другите теми, в тази толкова мъничка чашка започваме да побираме всички – от патриарси до храмовия певец, съседа, до съседката, която още не е оженила децата си, до съседката, която се е развела. Цял свят се побира в една мъничка чашка. Това е една превъзходна чашка, която побира и още и още.

Защо? Защото не сме се занимавали със собствената ни душа, тъй като боли от това. Знаеш ли какво е да насочваш прожектора върху твоето собствено аз? – Какво говориш, нима е възможно ние да сме по-лоши от другите хора? Винаги сме по-добри! Ако Бог започне да гори и унищожава, непременно няма да започне от нас! Но не бъди толкова сигурен, защото не знаеш сърцата на другите.

Днес изповядвах едно юначе. От изповедите се научаваме на много неща, не за живота на хората, а се поучаваме и е хубаво да използваме това за добро и да го споделяме, когато е нужно. Дойде едно детенце. Попитах го:

- Искаш ли прошка от мама и татко?

- Не!

- Защо?

- Защото и те не искат от мене!

Също така, ако повишавате глас на детето ви, това не е грях, не го казвайте на изповед, ще бъдете съдени от Бога, ако не му се скарате, когато се налага. Нали? Не смесвайте нещата. Ако го ощетите и онеправдаете – тогава да искаме прошка, но не постоянно, защото след това децата ще се възгордеят и ще мислят, че са Александър Велики и заедно вземаме решения у дома и че колкото са важни мама и татко, толкова съм и аз. Това не са хубави неща. Тези нови педагогически методи могат да те подлудяват. Да искаме прошка, но с мярка, защото иначе детето се ласкае, мисли, че и аз мога да кажа мнението си.

Казах му някои неща, а то ми възрази:

- Да, но Джон Лок (английски философ) казва, че…

Отвърнах му:

- Слушай, детенцето ми, хората ме чакат и не мога да реша проблема със световното равенство сега по обедно време, моля те, дай по темата. Хубаво е да казваше „Прости ми“.

По-късно казах на родителите му, че е нужно и те да искат прошка.

С детето говорихме, насочих разговора там, където исках, свършихме, казах му да дойде да му прочета молитвата и в момента, в който отивам да му сложа епитрахила ми, каза:

- Искам да ви кажа, че има едно нещо, което не мога да тая в себе си!

Казах му:

- Трябва да го обсъдим.

И то ме разоръжи:

- Не мога да тая злоба към другите хора!

Леле, поучи ме!

След това му казах:

- Добре, може да не искаш винаги прошка – ако не таиш злоба, тогава сякаш искаш прошка.

Ние понякога казваме формално „Извинявай, извинявай!” или „Добре, добре, извинявай приключвай!” Но звярът в нас кипи и не е умрял.

Относно думите и употребата на словото. Христос не започнал да бичува човека, а където срещал човек в нужда, огорчен, в затруднение, винаги ставал благ и преблаг. Единствените хора, които публично заклеймил, били фарисеите.

Това станало няколко дена преди издаването на смъртната Му присъда. Разбира се, Христос го знаел, това било „последният удар”, защото след публичното изобличаване на фарисеите и книжниците Синедрионът се събрал и ускорили издаването на смъртната Му присъда. Това реално било и краят. Така била подписана смъртната Му присъда. Спрямо тях Той е категоричен и казва нещата с тяхното име. Варосани гробници, отвътре сте пълни със зловоние, искате всичко от другите, и вие нищо не правите. Но там, където срещал хора с голяма болка, проявявал милост. Св. Йоан Златоуст говори за блудния син. Този свети отец е отецът на Църквата, който е много твърд, имал огнено слово. Но когато се касаело за грешник, за покаял се човек, ставал (сладък като) мед и захар. Св. Йоан има превъзходна беседа за блудния син, където казва: Върна се детето сутринта, както било окървавено, не го разследвай, не го хващай и да казваш къде беше, пропиля имуществото!, не му прави нищо, а го прегърни и го постави отново в дома си. Достатъчно болка е изпитало там, където било.

Това е начинът да докоснеш човешките сърца. Мълчанието е най-звучното слово, много пъти няма по-хубаво слово от мълчанието. Христос не използвал словото Си, за да бичува хората, винаги бил снизходителен. Един крещящ пример, където използвал Своето благо слово във всекидневието, била срещата със Самарянката – св. Фотиния. Мястото – кладенецът на Йаков. Две големи противоположности се срещнали при този кладенец. Христос и Самарянката. Христос бил юдеин, жената-самарянка, Христос – мъж, самарянката – жена, Христос бил Бог, абсолютно чист, самарянката била една скверна жена – нямали нищо общо. И Христос й хвърля една мрежа, една стръв, и тя „клъвва”. Казва й – Дай Ми да пия вода. Нима не знаел коя била? Знаел всичко. Намерил начин да подхване разговор. Не я изобличавал, не й казал – Как смееш! Ти, която имаше пет мъжа, да идваш да Ме доближаваш? Казва й го, но лека-полека, когато словото Му въздействало толкова много и сърцето й се усладило, открил й се мощният лик на Христос и почувствала, че в крайна сметка Той бил Месията.

Тази жена, въпреки че водила греховен живот, имала духовни интереси. Попитала Христос: как да се покланям на Бога? и Той й отговорил без да я пита за нещо. Представете си един човек, който да е в периферията, и да те пита един богословски въпрос, както казва и Навпатският епископ за обожението, за очистването, за трезвението на ума, това, за което говорят нептичните отци, и ние казваме – какво говориш, бре, нещастнико! Ти не се решил въпроса жив ли си, умрял ли си, и ще ми говориш за очистване на ума? Какво ми говориш сега? Тук се бориш с твоето всекидневие да оцелееш!? Въпреки това Христос прави големия обрат и открива на Самарянката една от най-големите богословски истини, които не бил открил дори на апостолите. Той й казва, че Бог е Дух и няма нужда от място, за да Му се кланя, не мястото прави особено поклонението Богу, а начинът, по който Му се покланяш. Следователно тук имаме нещо много поразително. Христос й говори с благи думи.

Много пъти искате да кажете нещо на вашите юначета и не сте настроени да се карате, не искате. Предният път, когато се скарахте, мина доста време да намерите себе си. Искате да сте добри в отношенията с тях, да има мир у дома. Отивате при свещениците и им казвате: роптая срещу децата! Но не предприемате стъпки, за да спре това нещо. Една девойка дойде днес и ми каза – хубав израз на гръцки – „Приключвам го!” Тоест да стане война, да се изколим! Никой не мисли за жертвите. Казва ти: всичко или нищо! Край! Защо? Никой ли не мисли за кръвта след това? Не трябва ли да спрем всичко това? Детето ти ще ти каже нещо, за да ти причини болка. Ти обаче си големият, ти трябва да отстъпиш. Казвам на големите: бре, детето ми, смекчи тона! Детето от даден момент нататък не ви слуша.

Едно дете ми казваше:

- Майка ми постоянно ми казва същите неща.

- Е, добре, майка е, ще ти ги каже.

- Не, не разбрахте! Постоянно го прави!

- Добре, детето ми, постоянно ще ти ги казва. Колко много може да ти ги казва?

- Докато й пресъхне устата!

Разбирате какво казва, затова и се смеете! Защото и на вас ви пресъхва устата. Няма да ви чуе. От даден момент нататък ще каже: ще й запуша устата, не тя моята! В кавгите с децата те винаги са по-издръжливи от вас. Ако се скарате с вашите юначета, децата ви след това ще отидат да спят. Нямат никакъв проблем. Вие ще се въртите в леглото, ще вдигате кръвно и ще се наложи да вземате хапчета, а на сутринта, когато се срещнете в кухнята, преди да отиде на училище, ще сте като на Разпети Петък неспали цяла нощ от въртене в леглото, а детенцето ви ще се обърне и ще ви каже:

- Нещо май ти има? Какво ти е?

Така ли е? Така е. Защото през ума на децата не им минава това, което минава през вашия ум.

Нека видим примера на светците, как са използвали словото. Както пише в житията им, те били това, което ние не сме – строги със себе си и снизходителни към другите. Ние сме обратното, строги с другите, крайно снизходителни към себе си.
Вижте колко индулгенции на ден или на час даваме на себе си. Колко щадим себе си: е, това не го можеш! Е, това Бог го прощава! Е, не прéчи сега!

Веднъж някой попитал стареца Порфирий, тъй като започвали постите:

- Имам едно парче риба в хладилника. Не е ли грях да изхвърля парчето риба?

- Толкова ли, дъще, струва душата ти? Едно парче риба? – казал той.

Помислете за това всеки път, когато умувате дали да изхвърлите сиренето и за едно сиренце заменяме Рая.

Отците били много снизходителни с другите, не със себе си, а крайно строги със себе си. Съвременните старци се отнасяли много благо с хората. При тях отивали млади хора, при стареца Паисий на Света Гора и той казвал – ако се спася, ще се спася заради младите, на които режех плитките. В миналото, сега модата се промени, на мода бе младите да си оставят дълга коса. Старецът Паисий имал чувство за хумор, което имали всички старци, но при него било един особен начин да общува с младите. Той им казвал – тук в Карея има някои плешиви и съм им обещал коса! Аз тук правя пострижения, понеже съм калугер, искам да седнете и да ви отрежа косата и да отида да им я дам! Младите разбирали, че не го казва, за да раздаде косата им – и те сядали и той им режел плитките, смеейки се, и те се смеели. Как го постигал този велик човек и старец?

Старецът Анания Костенис казва един много хубав израз – грешката ни е, че се опитваме с оцет да подсладим нещата, и казва, че съвременните младежи, не в лошия, а в добрата смисъл на думата, се нуждаят от „дундуркане”, не от ласкаене, а както докосваме човек, който е претърпял катастрофа и има рани по цялото си тяло.

Ние се опитваме с думи да поправим всичко. Колко пъти избрахме общуването чрез молитвата? Да кажем: Боже, не мога да му говоря, не знам как да му говоря. Говоря му на висок глас, не ме чува, говоря му тихо, не ме чува, не му говоря, не се интересува от мене.

Веднъж в манастира дойдоха две приятелки и едната се изповяда:

- Родителите ми навсякъде ме следят. Следят ме, където видя дърво, мисля, че майка ми е зад него и ме следи какво правя!

Другата каза:

- Моите изобщо не се занимават с мене!

Е какво да им кажа – разменете родителите си.

Не можете да влезете в ума на децата, каквото и да направите за тях, винаги ще сте им длъжни. Това е и вашата работа, ако не я свършите, какво ще сте свършили. Това са родителите.

Проблемът е, че изчерпваме всички човешки методи, оставяйки в ъгъла метода на Бога. Примерно мълчанието. Да разбере колко силно нещо е мълчанието, молитвата, да намери Бог начин това, което сме му казали, да го филтрира и да го предаде на детето. Много пъти имате някакъв проблем – или няма да ви интересува, или ще ви интересува прекалено много, ще смятате, че сте направили всички грешки на света, че цялото възпитание, което сте упражнили, е било една голяма грешка, че сте съсипали децата ви. Това не е правилно. Не мислете, че това унижение, на което се подлагате, е здраво. Проблемът с управляването на вините е много велико нещо – знаете ли защо? Архим. Андрей Конанос казва нещо много хубаво: хората мислят, че са грешки – не че са направили грешки, а че те самите са грешка. Не унижавайте себе си, направете една равносметка и казвайте: направих това, направих онова. Защо, само наказания ли им налагахте, не им ли дадохте една прегръдка? Не им ли казахте насърчителни думи? Родителите са склонни към крайности и това не е добро. И знаете ли откъде започва това нещо? – от един егоизъм. Смятаме себе си за съвършен родител и един съвършен родител не може да направи грешки – но грешки правим. Някой, който обича, прави грешки, някой, който е далеч, не прави никаква грешка. Някой, който мие чинии, чупи чинии. И грешки ще направите, да се молите вашите грешки, четейки произволението на сърцето ви, Бог да ги филтрира през любовта Си и да извести децата ви ако не за нещо друго, то за вашите чисти подбуди. Нито за това, което ще им кажете, нито за това, което ще покажете, а това, което направих, не го направих с коварство, а от любов – и грешките ми от любов ги направих.

Старецът Йаков Цаликис в малките истории, които казваше на деца и големи, винаги употребяваше израза Простете ми!, както св. Никон Покайни, да не би случайно да се засегне някой човек. Старецът Антим Микрагиански казваше: разбирате ли ме? И на деца го казваше. В множествено число. Чувстваш се неловко, когато чуваш толкова велики старци да те уважават толкова много.

Когато човек говори остро, в него има не „мед”, а „оцет”, и това говори за липса на разсъдителност. В семейството вие сте като старците или игуменките в манастирите. Един старец не може да се отнася еднакво с всички, с някой ще е по-строг, с друг по-снизходителен. Това, което помага на един, унижава другия. Ние какво правим в живота ни? Аз – казваме – съм зъболекар, зъби вадя, независимо дали те боли глава или крак, аз зъбите ще ти извадя!

Не е така, братя. Нито мамете себе си, че аз съм такъв, така говоря! Значение има да издържаш характера на другия и така ще го изслушаш. Искаш и на теб да ти казват така? По някой път казваме, да и искам и на мен да ми казват така! Но истината е, че не го издържаш.

Трябва да намираме това, което помага на другия. Сега ще ми кажете: нима е възможно в едно семейство с един да бъдеш така, с другия инак, с третия по трети начин? Това обаче е изкуството да бъдеш родител. Да създадеш деца е лесно, но да ги направиш жители на царството Божие е изкуство на изкуствата, наука на науките. И трябва цял живот да си ученик, за да станеш някога в живота си истински родител. Това е велико изкуство. Не е лесно, хайде, снимаш се със семейството си, многодетен си и се хвалиш с това – и това е чест и благословение в наши дни, но значение има не само многодетството, а преди всичко добродетството (т.е. да имаш добри деца). Да можеш да кажеш на Божия съд: „ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде“. Рязкото отношение, острите думи говори за липса на любов, за липса на разсъдителност.

Старецът Паисий казва нещо много хубаво – опитваме се с четка, с която търкаме килимите, да извадим от окото на детето една мигла. Нека имаме предвид това, когато общуваме с другите – сигурно го огорчихме, сигурно му причинихме болка? И да ви пука за това, че другият изпитва болка, защото в лицето на този, на който сме причинили болка, на някой друг сме причинили болка – на Самия Христос.

Бог така е устроил нещата, че начинът, по който се отнасяме с другите, е начинът, по който Бог ще се отнесе и с нас. Жестоки сме с хората? И Бог ще е жесток с нас. Снизходителни сме с хората? – и Бог е снизходителен с нас. Другите може да са това, което са. Не започвайте с мислите ама светът днес! Ако не стъпчеш другите, ще те стъпчат! Ако не ги прекараш, ще те прекарат. Не мислете така. Християните не влизаме в такива схеми, нито мислете, че сме по-добри от другите хора. Не ни спасява това, че не сме извършили престъпления, нито ще отидем в Рая, понеже не сме убили.

Старецът Паисий казва, че сякаш тичаш в едно състезание и виждаш, че зад тебе идват много и да казваш добре съм си, не съм последен! Да, но виж колко много са пред теб, виж как светците те задминават, виж как на тях да приличаш и да ги стигнеш, а не да гледаш от колко други си по-добър.

Близо една година общувам с някои хора, чиито начин на живот ги доведе до ръба и ръбът ги сложи в затвора. Всеки понеделник ходим при малките, както казваме, в Авлонас (град до Атина), където има затвор за младежи (18-22 годишни), има и по-малки, в Коринт, където има център за задържане за малолетни, които са извършили престъпления. Много трудни места, малките са 190, големи 60 човека. Имаме и женските затвори в Елеонас, където има 200 жени. Много хора има в затворите. Да ви кажа, че не са деца от специални категории. Не бързайте да отърсите праха от вас и да кажете: семейството е виновно за всичко! Не е семейството. Има и от балансирани семейства, има от съседната вам врата. В миналото бяха от другата врата, след това дойдоха от съседната врата, сега са от нашата врата, да знаете. Проблемът с наркотиците вече е влязъл в нашия хол, в домовете ни, в християнските домове. Нека не живеем в собствения си свят. Нека сме искрени. Всички се терзаем.

В тези места има две категории хора. Първата са много чувствителните и втората – тези деца, на които им бе дадено всичко. В затворите, казват, има младежи, които търсили място под слънцето, и други, за които цялото слънце било тяхно. Нека всеки потърси неговата отговорност. Разговарях с един юнак, много умно дете, в затвора. Когато го попитах:

- Защо си тук, детето ми?

То каза:

- Не исках да се превърна в очакването на родителите ми!

Запомнете това. Попитах го:

- Това ли мечтаеше? Не стана това, което искаха родителите ти.

- Това!

Говорихме, в даден момент го провокирах, без да искам му казах нещо, което му причини болка, и за да се отбрани, започна да „атакува” и ми каза:

- Слушай какво ще ти кажа, отче! Не си мисли, че вие сте по-добри от нас!

Помислих си наум: какво говориш сега? Какво по-добри от вас, разбира се, че съм по-добър от теб! Ето, ще изляза навън, вие сте в затвора! Аз съм свободен, ти си вътре, чака те съд, извършил си убийство, разбира се, че съм по-добър от теб!
Обаче помислих, че не ми е от полза да му го кажа и не ми е от полза, защото нямаше да му кажа цялата истина, защото той може да е убил един, а аз да искам да убия (т.е. да осъдя) мнозина. Той един е убил. И пътят към покаянието за този човек е много близо, защото той не се крие. Каза ми, че е убил и ми го каза ей-така. Може да не се е покаял, но има начин да се покае лесно. Аз имам още много път да извървя, защото отвъд моите грехове, имам и моето лицемерие, трябва да се скрия, какво ще кажат хората за мене? И когато му казах:

- Не, не сме по-добри от тебе. Наистина, не сме. Същата пръст, която взел Бог и създал вас, същата е взел и създал и нас. Една и съща пръст сме.

Сякаш не очакваше отговора, но той ми каза един израз, който приех като Евангелие – за отговорността, която има един свещеник и един християнин към маргиналните хора, както казваме.

Той каза:

- Аз, отче, съм този, който съм! Направил съм това, което съм направил, престъпник съм, но теб те искам високо!

Затова нека всеки поеме своята отговорност и да потърси своето място пред Бога и пред хората…


Превод: Константин Константинов

 

Ръцете на молещия се

Януари 28, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Да приемем хората такива каквито са

Октомври 18, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Защо показваме недоволство от другите? Защо се ядосваме и се дразним от тях? Има няколко причини за това. Първо, ние измерваме другия човек със своя мярка. Когато сме здрави, когато сърцето ни тупти равномерно, с нормално кръвно налягане, когато и двете ни очи виждат и двете ни колена се прегъват, ние не можем да разберем другия човек, който се чувства зле. Нашият характер е спокоен, а този човек е нервак, или обратното – той е по-спокоен и по-прагматичен от нас.

 

„Аз-ът“, който цари в нашето сърце, ни кара да гледаме на другите хора през призмата на собствените физически, умствени и душевни свойства, и ние неволно смятаме себе си за шаблон, образец за другите. От това в душата ни започва буря: аз работя, а той не работи; аз се изморявам, а той се оплаква, че е уморен; аз спя пет часа, а на него, разбирате ли, осем часа са му малко; аз работя неуморно, а той се измъква и отива рано да спи. Именно това е характер на горд човек; именно гордият казва: „Защо аз правя това, а той не го прави? Защо аз спазвам това, а той не го спазва? Защо аз мога, а той не се справя?“

 

Но Господ е създал всички хора различни. Всеки от нас има собствен живот, свой жизнен път, своя жизнена ситуация. Сития на гладния не вярва, здравия никога не разбира болния. Човек, който не е преминал през беди и изкушения, не разбира скърбящия. Щастливия баща не разбира осиротелия, търсещия своята рожба. Младоженецът не разбира разведения. Човек, който има живи родители, не разбира този, който току-що е погребал майка си. Може да теоретизираме, но практиката е самият живот. Ние често не разполагаме с житейски опит, а когато започнем да го намираме, си спомняме за тези, които сме осъждали, с които сме били строги, и започваме да разбираме, че в този момент сме били лекомислени. Ние не сме разбрали как се е чувствал този човек. Опитали сме се да го поучим, а на него не му е било до забележки. Той е бил отчаян от скръб, душата му е ридаела, на него не са му били нужни нравоучения и силни думи. Всичко, от което се е нуждаел в този момент са били съчувствие, състрадание и утешение, но ние не сме разбрали това. И когато Господ ни дава да изпитаме същото това нещо, ние започваме да усещаме, как се е чувствал другия човек.

 

Ето един от признаците на гордостта – да измерваме другите хора със своята мярка. Когато постъпваме така, това показва, че в нас няма великодушие. А всичко, което е необходимо, е да се постараем да не осъждаме другия човек, да не го дразним, а да го приемем такъв, какъвто е, и да се постараем да го пуснем в своето сърце. Но това е трудно.

 

 

източник: https://vk.com/publicradusia

За „несъвместимите съпрузи“

Октомври 17, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Един мъж дойде до моята килия, казвайки ми, че заради спор с жена си бил много потиснат. Но за мен това не е голям проблем. Той се мръщел заради едно, жена му заради друго и поради това не можели да бъдат заедно. В този случай е нужно малко „рендосване“. Например вземете две необработените дъски: едната има чеп на едно място, другата на друго и ако искаш да ги съединиш, между тях остава разстояние. Ако обаче рендосаш едната дъска отсам, другата оттам, но с едно и също ренде, веднага се наставят.

Някои мъже ми казват: „Нямаме съгласие с жена ми; противоположни характери сме. Тя има един характер, а аз друг! Как Бог прави такива странни неща? Не можеше ли така да устрои нещата, че съпрузите да си прилягат, за да могат да живеят духовно?“ Казвам им: „Не разбирате ли, че в различието на характерите се крие Божията хармония? Различните характери създават хармония. Тежко ви, ако бяхте с едни и същи характери! Помислете си какво щеше да става, ако например и двамата се гневяхте лесно – бихте съборили къщата. Или, ако и двамата имахте кротък характер, щяхте да заспивате прави! Ако и двамата бяхте скръндзи, от една страна, бихте си прилягали, но тогава и двамата бихте отишли в ада. Ако пък бяхте с широки пръсти, бихте ли могли да съградите дом? Щяхте да раздадете всичко и децата ви да останат на пътя. Ако някой опърничав вземе някой друг опърничав, ще си подхождат, нали? Обаче един ден ще се изтрепят! Затова, какво става? Бог допуска един добър да вземе някой опърничав, за да му помогне, защото може опърничавият да е бил добронамерен, но да не му е било помогнато от малък.“

Малките различия в характерите на съпрузите спомагат да се създаде хармонично семейство, защото единият допълва другия. При автомобила са задължителни и газта, за да върви, но и спирачката, за да спира. Ако автомобилът имаше само спирачка, нямаше да се помръдне, а ако имаше само скорости, нямаше да може да спре. Знаете ли, какво казах на едно семейство? „Понеже си подхождате, затова не си подхождате!“ И двамата са чувствителни. Ако нещо се случи в къщата, и двамата губят ума и дума, и започват: „Ох, какво ни се случи!“ – единият, „Ах, какво ни се случи!“ – другият. Така единият помага на другия да се отчае още повече. Не може малко да го ободри, да му каже: „Я чакай малко, това, което ни се случва, не е чак толкова сериозно.“ Виждал съм това при много семейства.

Когато съпрузите са с различни характери, могат да са по-полезни и при възпитанието на децата. Единият е малко по-строг, другият казва: „Остави децата малко свободни.“ Ако и двамата са прекалено строги, ще загубят децата си. Ако и двамата ги оставят свободни, също ще ги загубят. Докато по този начин и децата намират едно равновесие.

източник: „За семейния живот“ – Слова, том 4, Св. Паисий Светогорец

Някои съвети от Старецът Тадей Витовнишки

Юни 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Строгостта в отношението към близките е опасна. В държането си към хората трябва да бъдем благи, кротки, снизходителни.

Към нашите близки трябва да се отнасяме еднакво. Не трябва да делим хората: този ми е симпатичен, онзи ми е антипатичен. Защото така вие обявявате война на другия човек. И тя ще бъде за вас непоносима. И макар че външно вие не сте дали повод нито с дума, нито с действие, вътре в себе си, със своите мисли, вие сте го предизвикали.

Престанете да мислите зло за своите началници или колегите ви по работа, променете лошите мисли на добри, и ще видите, как се променя поведението на вашите предишни „неприятели“.

Хората са променливи като вятъра. Днес са с теб – утре против теб. Кой може да спре вятъра? Кой може да угоди на целия свят? Ако се стремиш да угодиш на всеки, непременно ще се натъкнеш на беда. В Евангелието се казва една проста премъдрост – да бъдем ничии за целия свят, за да станем пред Бога нечии.

Когато откриете някоя сродна душа, останете с нея, защото това е голяма радост да водиш приятелство със съмишленик.

Характера е ключова черта – основа за прехода към вечността. Ако ние сме мирни и тихи – ще отидем в редиците на светиите и ангелите.

Ако твоите родители са атеисти, а ти си вярващ, не упреквай и не дразни родителите си със своята вяра, но се моли за тях и бъди добър към тях.

Попитали един старец: „Как трябва да се молим на Бога?“, старецът отговорил: „Трябва да се молим така, както се е молил отец Йоан Кронщадски. Той внимателно четял молитвата, усещал всяка дума, която сгрявала неговото сърце, а в душата му се разливали мир и радост, и затова се молил с чувство. Думите в молитвата трябва да се произнасят с вяра, че Господ гледа към вас и ви слуша. А когато по време на молитва в сърцето ви се зароди нещо, уловете го, задръжте го – и останете с него“.

Светът все повече се увлича по греха и злото и смесва любовта със страстта, а любовта и страстта нямат нищо общо. Любовта това е Бог, а страстта е това, което произлиза от злите духове.

Господ ще ни смири с помощта на заобикалящите ни хора. Някои предизвикват нашето раздразнение, гняв – и така ще продължава докато, не станем спокойни, докато не научим този урок.

източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Възпитание на чувствата

Май 31, 2018 in Беседи

 

 

Едно момиченце, което още не ходи на училище, ми зададе въпрос: „Защо Бог е сътворил човека?” Представяте ли си? Разбира се, наложи се да се помоля. „Господи, помогни ми! Такъв труден въпрос… Какво да отговоря на това момиченце?” Казвам му:

– Миличко, харесва ли ти, когато във вашето семейство всичко е наред, татко и мама са добри и ласкави?

– Да.

– Това означава, че всички се обичат един друг. А любовта не се затваря в себе си, тя се излива върху други същества. Нашата православна вяра нарича Бог Любов. Всичките три Лица на Светата Троица се намират във взаимна любов. Живеейки в тази любов, Господ пожелал и други същества да живеят също така в любов и съгласие и сътворил човека. Свойството на любовта и добротата е такова: „Ако си мъдър, мъдър си за себе си и за ближните си, ако си зъл – зъл си за себе си.” (Притч. 9:12)

 

В това се състои предназначението на човека – той е създаден за любов, любов към Бога. Но Бог е Дух и любовта към Него е висше и непостижимо състояние. И за да може любовта на човека да се излива върху подобен нему, Господ му сътворил помощница и продължителка на човешкия род. Адам я нарекъл Ева, което означава Живот – майка на всички хора. Затова предназначението на мъжа е да бъде баща, а на жената – да бъде майка.

Между впрочем, в духовния живот, естествено и дори неволно, когато съпрузите живеят дълго в съгласие и мир, с течение на времето започват да се обръщат един към друг с „татко” и „майко”. Направило ли ви е впечатление? „Майко, какво правиш там?” или „Татко, къде отиваш?” Това не е случайно, това изразява същността на нещата.

Затова семейството е малка Църква. За вселенската Църква е казано: „На когото Църквата не е майка, на него Бог не е Отец” Църквата е наша Майка. А наш Баща е Небесният Отец.

На човека временно му се дава влечение към другия пол с цел продължение на човешкия род. Но с възрастта то преминава. В това има особен смисъл, защото даденото служение – продължението на рода е изпълнено и следва подготовка за бъдещия живот. Помните ли когато задали на Спасителя въпрос: ако седем братя са имали една жена, чия ще бъде тя в Небесното Царство, а Той отговорил, че там „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели на небесата” (Мат. 22:30). Т.е. угасването на този временен дар се случва, за да може човек да се пренастрои за духовен живот.

Отначало, когато децата са малки, те не се срамуват, поради своята чистота живеят като в рая. След това се появява влечението, доколкото всички ние се намираме в греховния свят, но с течение на времето всичко това отминава и възниква вече друго състояние. Затова и в семейния живот е по-добре да не мислим за това временно състояние – то е преходно. Животът трябва да се устройва на духовни принципи – принципите на любовта, доброто, мира. Както се казва: старият човек е като дете. Не само защото той е безпомощен, а защото и старият човек, и детето жадуват за ласка, за любов, за топлота. Именно това е потребно на човека от детството до старостта. Състоянието на взаимно съгласие ще пребъде и в Царството Небесно. Казано е: мъжът и жената са сънаследници на бъдещия живот.

В това отношение има един потресаващ пример от областта на явяванията от задгробния свят. Починала съпругата на един човек и той останал сам с малките им деца. Спазил едногодишния траур. А след това – мъжът трябва да работи, а децата се нуждаят от грижи, пък той бил и все още млад и както се казва, за да не се изкушава плътта, решил да се ожени повторно. Бидейки вдовец, имал право на това. Но му се случила някаква неприятност – дали изхарчил неразумно всичко, дали го подвели… и както често се случва, намираме утеха около децата. Той влязъл в детската стая – децата спали, седнал край тях и започнал да си спомня за своята жена. Изведнъж вратата се отворила и влязла тя, първата му съпруга – със свещ в ръка. И тъй като той бил свикнал да се обръща към нея като към помощница и съветница, я попитал:

– Знаеш ли какво ми се случи?

– Знам.

– Какво да правя?

– Нищо. Помоли се и всичко ще премине.

Той започнал да разбира, че тя знае нещо.

– А ти знаеш ли кой направи това?

– Знам.

– Кой?

– Не е нужно да знаеш, не е полезно за теб.

Тогава той започнал да разбира, че разговаря с тази, която е от другия свят и на която много неща са открити. Казва й:

– Знаеш ли, аз се ожених втори път. Сърдиш ли ми се?

– Не, напротив, правилно постъпи.

Там вече я няма земната ревност. Това, както казва апостолът, е плътска скръб, но там няма плът – там има само дух. Край душата на нейния мъж, край душите на нейните деца е любеща душа, която се грижи за тях. За нея това било достатъчно, било най-главното.

След това изведнъж се чули стъпките на неговата втора тъща. Съпругата казала: „Не трябва да ни виждат заедно” – и си отишла. Интересното е, че на пода останали капки восък от свещта, за да не си мисли той, че така му се е привидяло.

Предназначението на мъжа и жената е продължението на човешкия род, възпитаването на децата, които трябва да станат наследници на Небесното Царство. За жалост това е почти забравено, повечето хора виждат само земното, временното, плътското. Това е причината за всички грехопадения, разврат и блуд. Затова и семействата се разрушават, пукат се като сапунени мехури. Защото в тях няма любов. Казват: любовта си отиде. Любовта не може да си отиде. „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8)

Често това, което се случва е една все още неродила се любов. Само едно влечение, някакви нови усещания. Тези усещания отминават и не остава нищо.

Един човек обикнал една жена. Тя приемала неговите ухажвания, но се отнасяла към него с известно недоверие. И тъй като била вярваща, помолила своя духовен отец да поговори с този не много църковен човек. А неин духовник бил отец Георгий Лавров – днес вече канонизиран изповедник. За нейно учудване старецът говорил с него много дълго и накрая й казал:

– Какво пък, можеш да се омъжиш за него.

– Как така! Но аз не го обичам!

– А ти знаеш ли какво нещо е любовта?

– Е, как – чела съм.

– Това, за което си чела, не е любов. Това е увлечение. То прегорява и остава хладна пепел. А любовта възниква постепенно. Тя е дар Божий и за него трябва да се молим.

Наистина след това тя се омъжила за него и преживяла щастливо живота си.

А една друга Божия рабиня, овдовяла по време на войната (наистина, тя вече имала деца), на която също искали ръката й, но не се омъжила. Тогава аз вече бях свещеник, разговарях с нея и тя простичко ми каза: „Отче, ако Бог не даде любов – не можеш да обикнеш, а що за живот е това – без любов?” И толкова.

Всеки от нас се ражда в този свят по Божие благословение, а по-нататък трябва да се трудим за това – и ние самите, и тези, които Бог ни повери, да наследят Царството Небесно. Но вместо да изпълнява това, което му е определено от Твореца, човек, забравяйки за Него, започва да строи свой живот. И стига до безумие, когато започва да казва: „Защо съм мъж? Защо не съм жена?” Това вече е противене на Божията воля. Нали Господ е сътворил първо Адам, а после Ева и по този начин е установил някаква йерархия. Тя съществува и в Църквата; свещенството е установено от Бога само за мъжкия пол.

Врагът на човешкото спасение се старае да опорочи всичко, да го преправи в противовес на Божията воля. Но той няма творческа сила, а само копира. Някой много сполучливо е казал, че дяволът е маймуна на Бога. Ако у Бога, в Царството Небесно, всички ще бъдат „като ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30) и дори още за земята е казано: „…няма нито мъжки пол, нито женски, но всички вие сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), то вместо това равенство и вместо тази безплътност в бъдещия живот (както са безплътни ангелите), врагът се старае да устрои равноправие тук на земята. Едва ли не да преобърне плътските дадености – позната ви е тази лудост на някои съвременни хора. Хората се опитват да се отдалечат от Бога и да живеят по своя воля, според своето разбиране. Но какво казва свети Николай Сръбски – а своя ли е тази воля? Свое ли е това разбиране? Или волята и разбирането са дяволски и човек само ги приема?

Веднъж аз чух интересно обяснение на думата „еманципация”. Обикновено казват: „еманципирана жена”. Но първоначално тази дума се е използвала, за да обозначи излизането на децата из под властта на родителите. Това е термин от Римското право. Излизането на жената из под властта на мъжа – това е еманципираната жена.

Как се е осъществявало излизането на децата из под властта на родителите? Римското право, а върху него и до днес се гради юридическата наука – узаконявало този процес. Родителят трябвало да продаде желаещите да се еманципират деца на странично лице – патрон. Синът трябвало да бъде продаден три пъти, а дъщерята или внуците – властта се простирала и върху тях, както и върху цялото потомство – един път. Еманципираните деца съставлявали редовете на пролетариата – можете да прочетете за това в речника на Брокхаус и Ефрон. Пролетариите били тези деца, които не притежавали нищо, защото излизайки из под властта на родителите, не можели да се ползват от техните средства, лишавали се от наследство.

Сега е пълно с еманципирани деца, които не искат да слушат родителите си. Родителите нямат власт над тях. Понякога ми казват: „Отче, те искат да живеят самостоятелно”. А аз им отговарям: „Е какво пък, желанието за самостоятелност само по себе си не е толкова лошо – нека опитат тогава. Нека започнат сами да си готвят, да се перат. Да печелят те още не могат, защото учат – нека поне се обслужват…”. И тук желанието за свобода свършва. Защото трябва да се мият съдовете, да се пере, да се готви, никой не иска да прави това. Както е казал на времето св. Николай Сръбски, свободата е като хляб: когато у един е много, другият няма. Когато децата са свободни, родителите не са и се намират под робството на децата. Т.е. йерархията е нарушена, преобърната.

Когато пожелали да бъдат равноправни (това започнало във Франция в края на XVIII век), жените започнали да създават женски клубове. И започнали да поставят изисквания: щом има равенство, жените трябва да носят мъжки дрехи. Наистина, Конвентът забранил всички тези клубове тогава все още се усещали навреме. А сега почти всички жени ходят в панталони, в мъжки дрехи. Още от детство приучват момиченцата към равноправие чрез мъжките дрехи. А носенето на мъжки дрехи слага отпечатък върху характера.

Да, блажена Ксения ходела в мъжки дрехи, тя юродствала, много обичала своя мъж и в негова памет носела вещите му. Но тя била светица! Мария Египетска изобщо нямала дрехи. Някои днес се приближават до това, но трябва да бъдеш Мария Египетска! Ако достигнем до такива висоти, можем да ходим като Василий Блажени, който също не е бил много облечен. Вярно, той ходел така и през зимата – ние обаче няма да издържим дълго така.

Всички тези примери ни дават храна за размисъл. И то сериозен размисъл, защото смешението на половете, което постепенно се появи, сега си проби път в целия свят.

Така че, външната форма – белите кърпи, начинът на обличане – това са сериозни неща. Да, за съвършените облеклото няма никакво значение. Но ние сме далеч от съвършенството.

Също както и постите. Казват: „Постът не е главното, главното е духовното!” Да, разбира се, ако можеш да бъдеш като свети Спиридон Тримитунтски. Веднъж, по време на пост, на вратата му похлопал странник. Свети Спиридон нямал с какво да го нахрани, защото самият той вкусвал храна само в определени дни, а през останалите не ядял нищо. В този момент в дома му нямало никаква храна. Тогава свети Спиридон казал на дъщеря си да изпече осолено свинско месо, каквото имали в запас, и като го поднесъл на странника, сам той ял с него, за да не го смути. Е, ако можеш като свети Спиридон да превърнеш змията в злато – моля, тогава може да ядеш и месо през поста.

Една вярваща жена, аристократична дама, много почитала свети Филарет Московски и го нагостила с пилешка супа. Той я изял, но след това в продължение на месец не вкусвал нищо, освен хляб и вода. Е, така може и кокошка да през поста да ядеш, и гол да ходиш…

Аз съм вече възрастен човек, заварих следвоенните години. Когато в нашия град се появи жена с начервени устни, гледаха на нея като на чучело. Слушах как възрастните жени си говорят: но как яде? Помада яде. А това не беше толкова отдавна.

„Това не е главното” – казват. Да, може и да не е главното. Но именно от главното почти нищо не остана. Главното е душата. Но какво става в нея? Има ли в нея – смирение, търпение, любов… Това вече много рядко може да се срещне. За жалост болшинството от хората – особено младото поколение – не мислят за душата и са заети със земното и временното.

Преди време прочетох в Пролога поученията на авва Памво (той е живял приблизително преди около хиляда и петстотин години) за последните времена. Там е казано, че ще настъпят безверие, кражби, грабежи, различни начини за отнемане на средства и едновременно с това хората ще се увличат от игри. Прочетох това преди четиридесет години и се замислих: какви игри, футбол ли, какво ли? Сега разбрах. Всички играят, играят, играят. И това понятие е станало толкова разпространено, че понякога хората, без да се замислят, казват: „изиграхме сватбата”. И след това се разделили. Защото са я „изиграли” и спектакълът е свършил. Т.е. дори в земен смисъл хората престанаха да живеят сериозен живот. Разбирането, че човек има някакви задължения, някакъв дълг, вече почти изчезна.

Една вярваща жена, беседвайки с млади хора, им задавала следните въпроси. На младежите: „Какво искате – да имате жена, да имате деца, да имате жилище, вила или да бъдете мъже, да бъдете бащи, да бъдете стопани?” И на девойките: „Какво искате – да имате мъж, да имате деца, да имате дом, или да бъдете жена, да бъдете майка, да бъдете стопанка?” Ето в това е работата – да имаш или да бъдеш.

Източник: Православие ру

Всички деца, на които се угажда, стават бунтари

Февруари 21, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нужно е много внимание. Непорядъчното и невнимателно поведение е пречка за Божията благодат. Липсата на уважение е най-голямата пречка, която не позволява на Божията благодат да ни доближи. Колкото по-голямо уважение имат децата към родителите, към учителите и изобщо към по-големите, толкова повече приемат от Божията благодат. Колкото са по-необуздани, толкова повече Божията благодат ги изоставя. Светската свобода прогонва не само благоговението, но и светската благовъзпитаност. В колибата идват някои деца, които викат на бащите си: “Ей, татко, имаш ли цигари? Моите свършиха”. Къде да видиш такова нещо преди? И да пушеше някой, пушеше тайно. Сега все едно нищо не се случва! Как после да не са съвсем изоставени от Божията благодат? Днес момичета обиждат братята си с най-грозни думи, затова че са вярващи. И това пред майка им и баща им, които нищо не им казват. Настръхнаха ми косите, когато ги чух. После сам си приказвах, когато останах сам.



Светското обкръжение и светските родители погубват децата си. Обкръжението оказва силно въздействие. Малко са децата, които имат скромност и любочестие. Повечето необуздани деца са такива, понеже нямат срам. Мнозина родители ми водят децата си и ми казват: “Отче, детето ми има бяс”. А гледам, че децата нямат бяс – опазил Бог! Малко са децата, които имат бяс. Всички други са подложени на някакво външно бесовско въздействие. Т.е. демонът ги командва извън тях, не е вътре в тях. Но и извън тях той си върши своята работа. А откъде започва? От безсрамието. Когато децата говорят безсрамно на по-големите от тях, прогонват Божията благодат. А когато се отдалечи Божията благодат, приближават се дангалаците и децата озверяват, вършат безчинни дела. А онези деца, които имат благоговение, уважение и слушат родителите, учителите, по-големите, те приемат постоянно Божията благодат и имат Божието благословение. Благодатта ги покрива и закриля. Голямото благоговение към Бога заедно с голямото уважение към по-големите привлича голяма Божия благодат в душите и ги облагодатява до такава степен, че стават явни за другите поради божествения блясък на благодатта. Божията благодат не отива при бунтарчетата, отива при любочестните, кротките, благоговейните деца. И децата, които имат уважение и благоговение, се виждат. Имат един поглед, който свети! И колкото по-голямо уважение имат към родителите, към по-големите, толкова повече приемат в себе си от Божията благодат. Колкото по-необуздани са, толкова по-изоставени са от благодатта Божия.



Който започва: “Не искам това, искам друго, искам трето”, и настоява, той ще стане бунтар, ще се превърне в дявол. Защото и Луцифер искал да възкачи своя престол над Божия престол. И забележете, всички деца, на които се угажда, стават бунтари. Ако децата не се покаят, за да се избавят от злата вълна, която ги залива, и продължат да постъпват безсрамно, тогава – да пази Бог! – два пъти повече биват изоставени от благодатта и стигат дотам да говорят безсрамно и за Бога, и тогава вече биват командвани от духовете на злобата.

 

 

източник: „С болка и любов за съвременния човек“ – Слова Том 1

 

 

Когато служението на свещеника е мъченичество

Февруари 3, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

 

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

 

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

 

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

 

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

 

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

 

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

 

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

 

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

 

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.


При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

 

Източник://www.eparhia-saratov.ru

Как да обикнем враговете си?

Януари 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Християнинът трябва да умее да побеждава греха, ние трябва да сме нещо като пожарникари и да потушаваме пламъка на греха. А този пламък се загася с молитва, а не с осъждане. Бог ни казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. И това е духовен закон. Ние загасяме греха, когато прощаваме на враговете си, на тези, които ни имат за свои врагове. Сам Бог ни е написал този духовен закон – прощавайте и ще бъдете простени!

 

Потушаваме пожара на греха, когато живеем с любов и сам Бог ни е открил това. Да проявяваме милост, за да бъдем помилвани. И грехът изгасва, ако претърпяваме изкушение и скърби с благодарение. Потушаваме пожара, когато обвиняваме самите себе си. Преп. Йоан Златоуст казва: „Самообвинението е главната задача за душата“. И привежда като доказателство пророк Исайя. Помните ли, когато пророк Исайа видял Господ, седящ на трон, и какво казал той? Казал: „О, Господи, окаяният аз!“, и тогава видял един серафим, който взел с клещи един въглен от жертвеника, приближил се до него, сложил го в устата му и казал на пророка: „Очистват се греховете ти“.

 

Виждате ли, пророкът изповядал греховността си и Господ очистил греховете му. Той сам осъдил себе си и в този момент Бог го оправдал. Това е духовния закон за всички нас. Ако ние искрено погасяме греховните си наклонности, тогава в живота ни ще победи любовта и тогава никой от хората няма да се отнася зле с нас.

 

Нашите старци са ни учили така – ако някой човек те ненавижда, или враждува с теб, длъжен си да се молиш за него, и примерно, да казваш така: „Господи, помилвай моя Георги, помилвай моя Гошо“ и Господ веднага ще приеме молитвата ти. А знаете ли, каква е тази молитва? Както майка говори на детето си – тя не го нарича Георги, а – мой Георги, Гошо – ето такива обикновени човешки хитрости трябва да използваме, така трябва да се молим – Господи, помилвай моя Гошо, стори му такива добрини, каквито даваш и на мене, така че да няма за какво да ми завижда. И ако се молим така от цялото си сърце, то и Бог ще изправи сърцето му. Ще премахне завистта му, ненавистта му, и ще ги обърне на приятелство.

 

И ние няма да мразим онези, които ни мразят. Помислете – нима Христос не е бил Бог, нима не е бил съвършено безгрешен, а при все това юдеите и фарисеите са Го ненавиждали, дори до смърт! А в човешките взаимоотношения има такъв духовен закон – ако не сме приятели с някого, не е задължително и да го мразим. А между тези две крайности има много междинни положения. И преди всичко, при разговор с който и да е човек трябва да помним, че е по-добре да говорим лошо с любов, отколкото добро с меч в ръка. Разберете, толкова е просто – мечът разсича всичко, а не съединява нищо. А усмивката нищо не струва, но пък оправя много неща.

 

Пак ще ви напомня онази арабска поговорка – „Който говори сладко, и лъва може да приласкае“. Има такива, които могат спокойно да се приближат до лъв и да го погалят. Аз сам използвам тази забележителна молитва – „Господи, моля Те, за всички, които страдат, за всички, които боледуват, за всички, които са извършили престъпление, за всички, които умират, без да са повярвали в Тебе, за всички, които са самотни и униват от безнадеждност, а също и за всички, които се съдят с някого, а и за всички, които се подвизават заради Твоето име, за тия, които постят и се молят; също Те моля и за сираците, моля Те и за ония, които съгрешават със смъртни грехове – Господи, Иисусе Христе, помилвай ни, всички нас“.

 

Източник:http://www.isihazm.ru

От ближния са и животът, и смъртта

Декември 12, 2017 in Беседи, Начална страница

 

„Любовта към ближния е пътека, водеща до любовта към Бога, защото Христос е благоволил тайнствено да се облече във всеки наш ближен” – пише свети Игнатий (Брянчанинов). Ежедневно ни се налага да общуваме с много хора – роднини, колеги, непознати, които срещаме в градския транспорт, в магазина и т.н. Няма какво да крием – не винаги това общуване е приятно… Как да се научим да се отнасяме с всички по християнски, като към ближни? Това е темата на интервюто с митрополит Лонгин, която предлагаме на читателите.

 

Владико, обяснете ни, моля Ви, как трябва да разбираме светоотеческите думи: „От ближния са и животът, и смъртта”?  

 

– Това означава, че чрез нашите отношения с ближните, с тези хора, с които се срещаме в течение на целия си живот, се проявява нашето отношение към Бога. В едно от посланията на апостол Йоан Богослов, който е наречен „апостол на любовта” има забележителни думи: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан 4:20). В израза „От ближния са и животът, и смъртта” се има пред вид вечната участ на човека. Ако човекът е с Бога, ако той обича Бога, живее съгласно Неговите заповеди – а значи и в мир с ближните си – той ще наследи вечния живот. И обратното: ако живее, съпротивлявайки се на Бога, не постъпва по Евангелието – той е близо до гибелта. Изобщо чрез отношението към ближния се проявява нашето отношение към окръжаващия ни свят и даже към самите себе си.

 

Нима е възможно да се научим да обичаме всеки човек, какъвто и да е той?  

 

– Изпълнението на заповедите изисква усилия. Вече сме споменавали за евангелските слова, че царството Небесно се взема насила (на църковно-славянски глаголът е „нудится”) и насилници го грабят (Мат. 11:12). Всеки от нас трябва много да се потруди. Любовта към ближния, както и придобиването на всички други добродетели, е резултат от много дълъг, напрегнат вътрешен труд на човека над самия себе си.

 

Ние имаме примера на светците. Нали това са били обикновени земни хора, като мен и вас. Има една много точна църковнославянска дума – „подобострастни” – „подобострастни” на нас, т.е. те са били борени от същите страсти, имали са подобни на нашите немощи, но са успели да обикнат Бога и хората. Друг въпрос е това, че не е възможно да изпълниш една, отделно взета добродетел. Не можеш да бъдеш „обикновен” човек, т.е. потънал в суетата, в светските грижи, в своите немощи, незабелязващ околните – и заедно с това избирателно добродетелен. Всички евангелски добродетели, всички добри качества се възпитават, само ако човек се труди над всички тях едновременно, стараейки се да възпита у себе си и търпение, и смирение, и, разбира се, любов към ближния. Естествено, начело на всичко това трябва да бъде любовта към Бога. Тя е онзи подбуждащ мотив, който принуждава човека да работи над себе си.

 

 

Владико, има много въпроси от наши читатели, касаещи взаимоотношенията с другите хора, и проблемите, които те засягат, са характерни за мнозина. Анна Ви пита: „Напоследък хората често ме дразнят и аз изпитвам злоба. При това самата аз не винаги мога да разбера от къде идва тази реакция. Какво може да ми помогне да се избавя от пристъпите на злоба и да стана по-добра?”  

 

– Животът според Евангелието. Освен това придобиването на умение да се възпираме. Това е много полезно за всеки човек, за да може да разбере къде се намира, какво се случва с него, какви ценности изповядва. От време на време трябва да се спираме, да оставаме насаме със себе си, (така да се каже) за „инвентаризация”, да се оглеждаме назад: защо ми се  случи това? Трябва да се постараем да намерим причината и да поведем борба именно с нея. Лошите чувства, за които става дума в този въпрос – злобата към ближните, раздразнителността – винаги се гнездят в нас самите. Сигурно има изключения: например има човек, който щом ни види, се нахвърля върху нас… Всичко се случва в живота, но това са редки ситуации. В повечето случаи хората около нас са съвсем обикновени. И отношението ни към тях зависи от нашето вътрешно състояние, от вътрешния ни строй. Разрешението на проблема трябва да търсим в себе си.

 

И първото, което трябва да направим, е категорично да си забраним всякакви прояви навън на тези свои неподобаващи чувства, така че никой да не ги види, почувства, забележи. Да допуснем, че аз не мога да търпя някой човек, но тази лична неприязън не бива да проявявам по никакъв начин. С усилие на волята трябва да си забраним да правим това. А след това вече да потърсим причината в себе си и да започнем борба с нея.

 

 – Владико, спомняме си, че в подобни случаи Вие сте съветвали също да вършим дела на любов…  

 

– Това не е мой, това е светоотечески съвет. Да, това е следващият етап. Когато искаме да се избавим от неприязнените чувства към някой човек, трябва да вършим дела на любов по отношение на него. Т.е. трябва да постъпваме с този човек така, сякаш го обичаме истински: да се грижим за него, да му оказваме внимание, да му помагаме, да не го осъждаме. Представете си някой човек, когото обичате – вие ставате и си лягате с добри мисли за него. По подобен начин трябва да са стараете да се отнасяте и към този, който днес не ви харесва, но вие сте решили да победите в себе си това неправилно отношение. Когато човек започне да върши дела на любов, да принуждава себе си към това, тогава – като минимум – у него изчезват лошите мисли и недоброжелателството по адрес на този човек. А след това, може би, ще ни отдаде и да го обикнем.

 

Трябва само да имаме предвид, че когато говорим за любов, ние имаме пред вид любовта в християнски смисъл. Това не е любовта между мъжа и жената, дори не е любовта между родителите и децата – това е малко по-различно чувство – по-възвишено, свободно от лични пристрастия и най-вече от егоизъм, защото много често ние обичаме близките си като своя собственост. Това е особеност на нашите човешки взаимоотношения: в тези хора ние обичаме себе си или ги обичаме като нещо, което ни принадлежи. Но християнската любов е по-различно чувство.

 

– Ето един въпрос в потвърждение на Вашите думи: „Обичам всичко да става по моему, особено в семейството. Грях ли е това? Нали аз винаги искам за близките си само най-доброто. Марина”  

 

– Това е много разпространено явление, то се среща много често днес. Знаете ли, понякога идват при мен и казват: „Владико, дайте ми благословение за добри дела”. Но на мен винаги ми се иска да попитам: „А вие уверени ли сте, че са добри?” Къде е критерият? Всички ние сме хора, всички имаме някакви недостатъци, някакви страсти. Не случайно се е появила известната фраза: „Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Кои сме ние, че да бъдем уверени в своите намерения и да знаем какво е нужно и полезно за другите хора? Това може да важи за родителите по отношение на децата до определена възраст. Но в повечето случаи то е просто преувеличена оценка на своите собствени мисли и чувства. И ако усетите съпротива срещу това, например в семейството, значи трябва да се замислите.

 

Изобщо, когато човек обича „всичко да бъде по-моему”, това категорично е неправилно. Аз настойчиво бих препоръчал на всеки да се откаже от такава оценка на мислите и постъпките си. И в никакъв случай да не настоява винаги, че е прав и да иска другите да му се подчиняват.

 

„Как да се научим да с радваме с радващите се? Засега аз все още често чувствам завист и не мога да направя нищо със себе си. Татяна”  

 

– Наистина, да се радваш с радващите се не е лесна добродетел и да се придобие тя е трудно. Отново трябва да се започне от самото начало – човек трябва да започне да изпълнява в живота си Божиите заповеди, да се учи да обича Бога и хората. Когато тази любов поне отчасти започне да намира място в сърцето ни, тогава тихичко ще започнем да се радваме на радостта на другия. Повтарям, не е възможно да изпълниш някаква отделна добродетел. Особено в този случай: как може с усилие на волята да принудиш себе си да се радваш? Това трябва да бъде естествено чувство, то трябва да излиза от сърцето, а сърцето трябва да бъде с Бога – тогава ще дойде и радостта.

 

„Как да стана по-малко чувствителна и впечатлителна? Различните събития, взаимоотношенията с хората – всичко това много силно ми влияе. Ако се сблъскам с грубост и аз самата ставам груба и лоша. Ако някой ми направи забележка, обиди ме или просто не ми оказва внимание, уважение, за мен това е трагедия, аз унивам. Мога ли да се справя с тази вълна от емоции? Ксения”  

 

– Мисля, че повишената емоционалност е особеност на характера. Има една много популярна книга на епископ Тихон (Шевкунов) – „Несветите светии” и в нея, говорейки за един от своите герои, авторът неколкократно повтаря: „Характерът не се лекува”. Но да промениш характера си все пак е възможно, тук има голямо поле за дейност. Мисля, че за това е необходимо и да се молиш на Бога, и да придобиеш постоянен навик да се контролираш. На първо място трябва да се научиш да се владееш. И, разбира се, да възпитаваш в себе си християнските добродетели. Изобщо това е универсалният ключ към всички проблеми на личността. Трябва да станеш истински, пълноценен християнин. А християнството се проявява във всичко, включително и в правилните реакции към околния свят.

 

Владико, в едно свое интервю, вие съветвате да се избягва всичко, което е прекомерно…

 

– Това също е светоотечески съвет – всичко прекомерно винаги вреди. Неслучайно има такъв израз „царски път” или казано на обикновен език – „златна среда”. Лошо е, когато човек е напълно неемоционален, безчувствен, когато той гледа равнодушно на всичко. Но не е добре и когато емоционалността е прекомерна и човек бурно реагира на случващото се. Затова можем просто да пожелаем на Ксения да започна да работи върху себе си. Това е много дълъг процес – тренировка на душата, подобна на тренировката на тялото. Тя изисква големи усилия – постоянни и ежедневни. Светите отци са сравнявали живота с олимпийски игри, а подвижниците с атлети. Дори днес, представете си, че някой си е поставил за цел да се сдобие с красива фигура. Нали не е възможно да отидеш в спортната зала и с една, две тренировки да постигнеш желания резултат. Трябва да ходиш дълго и упорито, да тренираш, да се потиш, да изнемогваш. И ако си постигнал някакви резултати, но след това си изоставил тренировките, след месец ще се върнеш в предишното и даже в по-лошо състояние.

 

Същото се случва и с човешката душа. Тя също изисква постоянно внимание, постоянна работа над себе си и тази работа трябва да продължава цял живот. Не става така: аз нещо съм направил, нещо съм постигнал и то вече е мое трайно състояние – оттук нататък ще раста само нагоре. Нищо подобно! Отпуснеш ли се веднага се връщаш не само там, откъдето си тръгнал, но дори и по-ниско.

 

– Следващият въпрос, Владико, е сложен. „Често пътувам и виждам, че единствено в Русия хората крещят на своите деца, дори ги бият, говорят грубо с тях. Защо е така?” – пита Ангелина  

– Не мисля, че могат да се правят такива обобщения. За съжаление, в по-голяма или в по-малка степен, това се случва в целия свят. Този проблем е свързан с невъздържаността, с невъзпитаността на чувствата, с неумението да се владееш, с раздразнителността.

 

За съжаление нивото на раздразнителност сред нашето население понякога е по-високо, отколкото в останалия свят – това е вярно. Но има много причини за това – и обективни, и субективни. Мисля, че това е свързано и с нашето общо наследство, и със ситуацията, в която живеем днес.

 

– Има два въпроса, които според мен са подобни. Случва се отношенията с околните да не вървят добре. „Имам проблем в отношенията с хората – пише Мария. – Струва ми се, че без някаква определена причина предизвиквам у тях раздразнение, никой не ме обича. Това е много тежко. Моят съпруг казва, че имам социопатия. Как да се моля, на кои светци, за да се променя? Душата ме боли.” И другият въпрос: „Не мога да завържа с колегите си нито добри отношения, нито дружба. Никой не иска да общува с мен. Уж не правя нищо лошо никому, старая се да живея в мир с всички, а някак ме избягват. Дали това не е заради някакви мои грехове? Олга”  

 

– Бих посъветвал авторката на първото писмо да се вслуша в думите на съпруга си. Мисля, че не е възможно да предизвиква раздразнение у всички. Това е някакво вътрешно състояние, което трябва да преодолее. Може би си струва дори да се обърне към психолог, към специалист по междуличностни отношения. Далеч не винаги и не веднага е необходимо да прилагаме духовни средства за лечение. Има проблеми, които напълно се разрешават чрез обръщането към съответен специалист, към лекар и т.н.

 

Никак не обичам да отговарям на въпроси на кой светец по какъв повод да се молим. Ние се молим на Бога и призоваваме ходатайството на едни или други светци, но опитът да ги разделим „по специализация” (един отговаря за зъбобол, друг за главоболие, а трети за добро настроение) е профанация и аз не поощрявам подобно отношение. Макар че е разбираемо как са се появили подобни предпочитания, те са исторически обясними. И ако хората разбират това, тогава няма нищо лошо да се молят, да кажем, на свети мъченик Бонифаций за избавяне от пиянство, защото самият светец е страдал от този порок преди мъчението си и т.н. Нужно е първо да разберем своя проблем, може би с помощта на близките, да се успокоим, да дойдем на себе си. А да се молим на Бога е нужно винаги, по всяко време.

 

- В заключение ще ви задам такъв въпрос: „Възможно ли е с лоши чувства към някой човек, със завист към него, да му докараме реални беди?”  

 

– Не. Това е магическо отношение към живота. С любов, да кажем, можем да разтопим човешкото сърце, да въодушевим човека, да му помогнем – а ненавистта, ако е изказана, може да го ожесточи, да го разстрои. Човешките чувства са тънка материя. Затова категорично не бива да проявяваме отрицателното си отношение към друг човек. Но не защото се страхуваме да не му „навлечем” нещо лошо, а просто защото това противоречи на християнското отношение към света и ближните.

 

превод от руски език

 

Източник: Православие ру

 

Наградата за грижите към старите

Ноември 29, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 


Докъде стигна светът! И във Фараса, и в Епир се грижеха дори за животните в старините им. Не колеха не само мулетата, но и тия животни, чието месо се ядеше. Старите волове например, с които са орали, ги уважаваха, грижеха се за тях, гледаха ги, защото си казваха: “Яли сме хляб от тях”. Работните животни, които се трудеха на полето, имаха и добри старини. А тогава хората нямаха техниката, която имат днес. Трябваше с ръчната мелница да смелят нахута, да го наситнят, за да може горкият стар вол да го яде. Днешният свят обаче съвсем се е отклонил от пътя. Не гледат старите хора, какво остава да гледат животни!



Никога в живота си не съм се чувствал толкова добре, колкото през ония няколко дни, през които ми бяха казали да се грижа за един Старец. За гледането на стари хора е приготвена голяма награда. Спомням си, че разказваха за един послушник на Света Гора, който бил обладан от зъл демон и му дали послушание да се грижи за шестима старци в старческия приют на манастира. През онези години беше трудно, нямаше улеснения. Горкият натоварвал дрехите с един прът на гърба си и ги носел далеч до едно корито, за да ги изпере с пепелява вода… Не след дълго време бил освободен от демона и станал монах. Защото освен че принасял себе си в жертва за другите, но и старците го благославяли.


Много съпрузи негодуват и излизат от равновесие заради трудностите в семейството, предизвикани от своенравието и недоволството на старците, за които се грижат. Забравят за белите, които самите те са правили или за капризите и своенравието, които те са проявявали, когато са били деца. Не си спомнят, че не са оставяли родителите си на мира със своя плач и немирства. Бог допуска да изпитват тези трудности, за да изплатят по някакъв начин своите пакости. Сега е техен ред да застанат в помощ на възрастните си родители и да се грижат, чувствайки благодарност за жертвите, които са правели за тях, когато са били деца. Тези, които не чувстват това задължение към родителите си, ще бъдат съдени от Бога като несправедливи и неблагодарни.


И виждам, че понякога мъките, които имат мнозина светски хора, се дължат и на това, че родителите им са огорчени от тях. Семействата страдат, защото не се грижат за старците си. Когато отвеждат бедната старица или горкия старец и ги изоставят в някой старчески дом, и освен това им вземат имуществото, а старците не могат да се порадват на внучетата си и умират с мъка на сърце, каква благословия ще получат децата им? Днес една възрастна жена ми казваше, че има четирима оженени синове, живеещи на съседни улици, и не може да ги види, защото веднъж посъветвала снахите си: “Имайте любов помежду си и се черкувайте”! Леле, ония озверели! Казали й: “Да не си стъпила повече в къщите ни”. Плачеше горката; пет години не е виждала децата си. Каза ми: “Моли се, отче, имам и внучета; нека поне в съня си да ги видя”. Е, после какъв успех ще имат децата ѝ?


И въпреки че бабата е голямо благословение за семейството, тези хора не разбират това. Обикновено мъжът първи изпада в немощ и жена му се грижи за него. Когато мъжът умре, тогава, за да не се чувства жената безполезна, много ще е добре, ако децата ѝ я приберат вкъщи да пази внуците. По този начин и тя е доволна, а и на младото семейство е в помощ. Защото майката не може да смогне от многото работа да даде на децата необходимата ласка и обич. Дава я бабата, защото нейната възраст е възрастта на обичта и ласката.


И виждаме, че когато детето върши бели, бабата го милва, докато майката му се кара. Благодарение на грижите на бабата и майката върши спокойно работата си, и децата получават милувки и обич, а и бабата се радва на обичта на внуците си.


Който гледа родителите си, има голяма благословия от Бога. Един ден един млад баща ми каза: “Отче, мисля в къщата, която ще построя, да направя два апартамента за родителите и за тъста и тъщата ми”. Как ме трогна! С колко благословии го благослових! Чудя се как семействата не разбират това! Преди няколко дни дойде една жена и ми каза: “Отче, майка ми има хемиплегия. Омръзна ми осем години да я завъртам на едната и на другата страна”. Чуйте само! Дъщеря да говори така за майка си! “А, казвам ѝ, много е просто! Сега ще се помоля да боледуваш ти осем години от хемиплегия, а майка ти да се оправи, за да се грижи за теб”. Развика се: “Не, недей, отче!” “Тогава четири години, казвам й, поне четири години! Бре, не те ли е срам? Кое е за предпочитане? Човек да е здрав, да не го боли и да се грижи за един болен, като при това получава и награда от Бога, или да се мъчи от някоя болест, да не може да повдигне крака си, да се смирява и да моли другите: “Донеси ми подлогата, обърни ме насам, обърни ме натам?” Като чу това, малко се усмири.


Ако децата се поставят на мястото на остарелите си родители или снахата се постави на мястото на свекърва си и размисли: “И аз ще остарея и един ден ще стана свекърва; бих ли искала снаха ми да не ми обръща внимание?”, тогава няма да съществуват такива проблеми.

 

из книгата: „За семейния живот“ - Слова, Том 4, Старецът Паисий Светогорец

За вътрешния човек и духовната одежда

Юни 29, 2017 in Беседи, Начална страница

 

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!

 

Ние не се изморяваме да благодарим на Бога за чудесата, които Той извършва с нас всеки миг. Но тъй като сме обременени с грижи, заети сме изцяло със своите мисли, с този плътски и земен човек, не виждаме как безмерно ни обича Бог и не чуваме Неговия глас, който непрестанно ни зове. Знайте, че както Бог иска всеки миг да призоваваме Неговото пресвято Име, така и Той всеки миг призовава всеки от нас по име. Но поради шума, който създаваме, бидейки изцяло подвластни на своите мисли и дела, ние никога не чуваме, или много рядко чуваме, Неговия зов.

 

Възлюбени братя и сестри, днес вие чухте Евангелието от свети апостол и евангелист Матей – Евангелие толкова дълбоко, че вече две хиляди години духовните отци го тълкуват и обясняват, изнасяйки на повърхността все нови и нови скъпоценни бисери и всеки път то се оказва още по-свежо, още по-засищащо, още по-сладко, отколкото е било и всеки път ни се иска още и още да се храним с него.

 

Духовните отци са определили днешното евангелие и тази неделя да се наричат „За житейските грижи”. Какво може да бъде по-актуално за нас от житейските грижи? Ние често изричаме или чуваме такъв израз: „Тези мисли ме съсипват”. Дори човекът, който външно е спокоен, кротък, добър може да има вътре в себе си буря от помисли и чувства. Дори ако той притежава духовен опит или сам по себе си умее да се владее, то в дълбините на душата му може да бушува буря. И дори ако на улицата сияе слънце и небето е ясно, вътре в нас черни облаци могат да помрачат сърцето ни, да откраднат радостта ни, да ни хвърлят в смут.

 

Колко пъти ни се налага да слушаме: „Отче, не мога да се моля, липсва ми ревност, чувствам сухота в молитвата си, започнаха да се появяват съмнения във вярата, загубих душевния си мир, вече не чувствам любов в себе си”. Всичко това става в дълбините на душата ни, в бездната на нашето сърце. Откъде се взема то, братя? Светите отци отговарят: от вътрешния човек, от същия този, който е изоставен от нас, от този, за който ние рядко си спомняме, от този, който сме престанали да спохождаме, който държим в тъмница, гладен, гол и всичко останало, което сме слушали от нашия Спасител, Христос (срав. Мат. 25:35-45).

 

За житейските грижи Спасителят говори и на друго място – там, където учи апостолите и слушащите го за семето, хвърлено край пътя, как то започва да расте, но тръните го заглушават (срав. Мат. 13:4-7). В своите тълкувания светите отци казват, че тези тръни са нашите грижи.

 

Ние с вас живеем в епоха, когато грижите ни смазват напълно. Кой от нас може да каже, че не е бил угнетяван от грижи, не е бил обременяван от тях не е бил поставян на колене, не е бил поробван от грижите, че те не са го измъчвали? Често ние казваме това, искайки да оправдаем отсъствието си до любимите хора. Дали става дума, за брат, за съпруг или майка – ние казваме:

 

– Не можах да те посетя – нямах време.

 

Спасителят казва: „Ако не правите на тези Мои най-малки братя това, за което ви помолих: да ги нахраните, да ги напоите, да ги посетите в болниците, в тъмниците и т.н., аз ще ви отхвърля, както онези, които не познавам” (срав. Мат. 25:41). Да, но човек се нуждае не само от материални неща. Той има нужда и от любов. Затова, когато се оправдаваме, то – дори физически да сме много близо, дори редом, на една постеля, в един дом – ние се оказваме чужди, защото казваме: „Бях зает”.

 

– Защо не дойде на рождения ми ден, защо не дойде на моя празник? Защо не дойде, беше ми толкова мъчно? Защо не дойде, така се радвах? Защо не дойде, толкова плаках!

 

– Бях зает.

 

Първи и най-близки за нас са децата. А ние често не чуваме техният зов, който е зов Божий, когато те ни зоват да бъдем по-близо до тях.

 

– Скъпо мое дете, но аз отидох в Испания, – или във Франция, или в далечна страна, която може да се намира дори в същия град, – за да ти осигуря по-добър живот, защото самият аз ходих с опинци и учих уроците си на газена лампа.

 

Но няма нищо по-погрешно! Ние сме заети, а „заети” означава, че има някой който ни е „заел”. Заетият е поробен, той е подчинен на чужда власт! За тази подвластност, за това робство ни говори днес Спасителят. Той казва:

 

– Не се грижете, т.е. не се безпокойте – за това, какво ще ядете, какво ще пиете, какво ще оставите в наследство на децата си, а посещавайте всички, старайте се да ги храните.

 

Защото храна за нашата личност, като Божии чеда, като образи Божии е любовта. Посещавайте и хранете тези, които искат това, защото тази любов ще се върне при вас и ще храни душата ви.

 

Светът, братя, боледува от липса на любов. В света никога не е имало такова изобилие, каквото има днес. Царе и императори биха искали да ядат и да живеят така, както живеем ние днес, дори средните от нас. В разгара на лятото при +40 градуса, у дома ни е +20; в разгара на зимата, при –20, у нас е топло. В средата на зимата ядем домати и всякакви земни плодове, и всичко, за което само сме чували е докарано тук от един или друг край на света за угода на нашия корем и въпреки всичко това, изглежда, че човек никога не е страдал така, както страда сега. А защо?

 

Защото душата ни, вътрешният ни човек все повече се оказва изоставен от нас. Плътския си човек ние сме издигнали на пиедестал, окръжили сме го с дебели стени, за да не проникне нещо от вън, за да бъде той в уединение. Но какво уединение може да има човек, който е гол, който е лишен от одеждите на светлината, одеждите на благодатта? Какво казва Адам:

 

– Аз се скрих, защото ме беше срам (срав. Бит. 3:10).

 

Но къде би могъл да се скриеш от Божието лице? Къде би могъл да се скриеш и кой ще утоли твоето страдание и болка, когато се лишиш от духовната одежда, която е благодатта?

 

Изтъквайки този плътски човек, поставяйки го на пиедестал и покланяйки му се, ние сме си направили кумир, идол, даже и ако този идол се нарича наше „аз”. Духовните отци говорят от Бога и днес ни свидетелстват за живото Божие слово, започващо така: Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Мат. 6:22-23)

 

Какво иска да каже това слово, толкова тежко, толкова дълбоко? Светите отци обясняват, че нашето око изразява това, което е в нас. Светите отци казват: „От твоето сърце ще излизат всякакви змии, злоба, завист, блуд и т.н. А ако това зло гъмжи там, то ще бъде отпечатано и на лицето ни и ще бъде видимо за очите ни”. И наистина, често, гледайки един или друг човек, ние можем да разберем от каква страст страда той. Затова и светите отци казват, че всяка от нашите доминиращи страсти се отпечатва върху лицето ни.

 

Вътрешният мрак се проектира навън, върху лицето ни, физически, но той обезобразява и духовния ни облик. Затова светите отци казват, че трябва да храним и вътрешния си човек: „Не се грижете за това, какво ще ядете, какво ще пиете, какво ще облечете, как ще платите лихвите на банката, не се оставяйте да ви задушава злобата на тоя свят, а гледайте това създание, което ви говори за Бога”.

 

Колко прекрасни е създал Той птиците! И казва за тях, че те не сеят, не жънат, не събират в житници, но Бог ги храни (срав. Мат. 6:26). Какво правят те през цялото време? Може би сте виждали и чували, когато дойде пролетта: невъзможно е човек да се насити на песните им – така гласовити са птиците. Още в пет часа сутринта те сякаш извършват литургия – пеят неспир и летят, описвайки кръгове във въздуха.

 

Веднъж гледах птиците, летящи часове наред, и си казах: какъв смисъл може да има във всичко това? Какъв смисъл има птицата да лети така, та тя изразходва толкова енергия, ако изнемощее, даже умира? Мислено аз вече я поставях на клонче, за да похапне, да седи там и да кълве без да спира, докато не затлъстее и не се пръсне… Ето какво значи рационален ум! А какво правят те? Те правят онова, което е Божие, т.е. възнасят слава Богу – като ангели – летят по небето и въздават слава на Бога. Това е дело на ангелите, архангелите и светиите – да възнасят славата Божия. И това благодарение и признателност се връща от Бога към тях, храни ги, възнася ги от слава в слава и ги прави още по светли, радостни и щастливи.

 

Бог казва:

 

– Да, ти си плът. Ти се оказа в това плътско тяло нарушавайки послушанието, но въпреки това знай, възлюбени човече, че Аз ти дадох живот не случайно, а за да станеш подобен на Мен по благодат, за да бъдеш в единение с Мен, за да имаш вечно блаженство и да не се мъчиш повече. Ако искаш да не се мъчиш повече, откажи се от този толкова сложен живот. Опрости живота си, човече, прави това, което е просто.

 

Нашият народ умееше по забележителен начин да яде малко – когато настъпваше пост, отнасяше кухненската посуда в мазата и се задоволяваше с малко. Хората се трудеха на полето и от припечеленото с труд събираха зестра за момичетата, които бяха останали сираци през войната. А колко красив беше този народ! И още е красив! Как прекрасно знае да живее нашият народ. Ето, по Божия милост, това е вече втори храм, втора църквичка, в която заедно служим Света Литургия, първа Света Литургия. Бог не се нуждае от дебели, високи до небесата стени, за да Му възнасят слава, но ти казва:

 

– А на каква цена, човече? На каква цена правиш това? Ако заради това трябва да се претоварваш с грижи, да се поробваш – Аз не искам това, понеже Аз не се храня с кръвта на бикове и телета. Мен Ме интересува твоята молитва, която се издига като тамян пред Мене – молитва чиста, съкрушена и покайна. Интересува ме това, да влезеш в своята вътрешна стаичка и там да се помолиш, да искаш от Мен и Аз бих ти дал. Ако полските кринове, които за няколко дни повяхват и ги хвърлят в огъня, ако полските кринове Аз съм облякъл така, че те са по-красиви от прославилия се с изяществото и блясъка на своето облекло, със своя разкош Соломон, то колко повече ще се погрижа за теб, човече, носещия образа на Моя Син, предвечния и родения от Пресвета Богородица – за теб, носещия образа на Моя възлюбен Син, за когото се радва Светия Дух, за когото се радват всички небесни сили? Възложи на Мен, човече, всичките си грижи, вземи игото Ми и бремето Ми, защото те са леки. Не възлагай върху себе си бремена, по-тежки, отколкото съм ти дал Аз!

 

Така, братя, ни говори Бог и в това Евангелие, и чрез светиите, за да живеем просто, да мислим просто, да не изследваме дълбоко това, което е по-високо от нас. За да се постараем да виждаме, че това, което очаква от нас подобният нам човек, като се започне от най-далечните хора и се завърши с нашите деца – е любов; той очаква да го питаме всеки ден: „Как се чувстваш? Какви проблеми имаш? Какви трудности?” Ето какво иска Бог от нас, от всеки от нас, а това можеш да направиш, само ако имаш власт над своя вътрешен човек, над духовния си човек.

 

А духовният човек е този, който е възкръснал, който е получил от Бога дар да пази ума си, помислите си, сърцето си, всеки миг да има трезвение и молитва, да не позволява грижите да го смажат, да не си създава излишни грижи, да не се привързва към земните блага. А ти се привързваш с безкрайна любов към нещо ограничено. Оттук идва цялото наше страдание – от това, че се привързваме с безкрайна любов; защото човек е безкраен, вечен по благодат, а се привързва към това, което не доставя никакво удовлетворение и удоволствието, което носят тези неща се превръща в горчивина и скръб, и минава време и нашият светски човек укрепва все повече и повече, и взема връх, и задушава духовния.

 

Затова, братя, Бог ни учи, казвайки: търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това  – от което се нуждаете – ще ви се придаде (Мат. 6:33). Т.е. всичко, от което ще имаме нужда, ще получим.

 

Знаем, че Йов бил богат, много богат, и силно вярвал в Бога. И за да се проявят докрай неговата праведност и вяра, Бог допуснал злобата на дявола да го притисне отвсякъде. И той загубил всичко – и децата си, и имуществото си, и високото си положение. Седял на купчина смет, целият в гноящи язви и разчесвал раните си с чирепче, защото не понасял болката и сърбежа. А жена му идвала и му казвала:

 

– Прокълни Бога и умри, нещастни, защото ти се осланяше на Този, който се подигра с теб.

 

– А Йов и казал:

 

– Говориш като безумна. Как ще направя това, когато всеки ден устройвах празници и въздавах слава Богу, страхувайки се децата ми да не съгрешат пред Него и да не си навлекат осъждане?

 

И заради вярата му, заради простосърдечието му и заради това, че той, бидейки извънмерно угнетен от дявола, не отстъпил, Бог му дал в последните дни слава, по-голяма от първата, както и на нас дава слава по-голяма, отколкото имал Адам в началото.

 

Към това ни призовава Христос, а Бог няма да ни остави в изкушение по-голямо, отколкото можем да понесем. И ако в случая с Йов Бог допуснал това, за да разберем, докъде може да стигне злобата на дявола, то след Своето въплъщение Той е отнел свободата на дявола и ни го е дал свързан, за да можем да настъпваме на змии и скорпии.

 

Знам, братя, че ние често си казваме в помислите си: „Да, лесно е да се каже, но е трудно да се направи”. Та кой би могъл, когато пощенската кутия е пълна със сметки, заобиколен е от грижи, и на вратата хлопат, и по телефона звънят, търсейки го – наскоро научих, че банките ни издирват и у дома, и у съседите – да остане безгрижен? Но Христос казва така: който не събира с Мене, разпилява (Мат. 12:30), и още: без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5), и още: търсете първом Царството Божие (Мат. 6:33).

 

А какво е Царството Божие, братя, за което ние непрестанно слушаме? Няма сега да ви чета лекция за Царството, само ще кажа, че ето – тук и сега е царството Божие. Тук слезе Светия Дух и превърна веществото в духовни Тяло и Кръв на Спасителя и ние се причастихме с тях. И не само с тях, но чрез участието в Светата Литургия станахме причастници и на Светия Дух, защото именно Светата литургия, това литургическо време, това смирено пространство е Царството Божие.

 

Божието Царство, казва отново нашият Спасител, е вътре във вас (срав. Лук. 17:21). О, ограничени и слаби човече, който мислиш, че си малък! Колко велик можеш да бъдеш поради това, че носиш Христовия образ! Влез в своята вътрешна стаичка и там ще видиш, ще намериш Царството Божие, което е бездна, което е дълбока, безкрайна тайна. Търси Бога вътре в себе си! Защото ще Го намериш там и ще се причастиш с Бога по благодат чрез своето участие в срещата с Него.

 

Сега ние тук сме шепа хора, но Христос принася Себе си в Жертва във всяка църквичка и зове всички ни, за да снеме бремето от нас.

 

– Човече заети, болни и поробени от грижите, които сам си си създал! Нали Аз не съм ти давал грижи. Аз ти казах, поселвайки те в райската градина, само да я пазиш и обработваш – т.е. да пазиш своя ум и да извършваш умната молитва. Аз те заселих там, за да бъдеш щастлив, а ти си създаде грижи, защото поиска да узнаеш какво е зло, поиска да бъдеш Бог.

 

Човекът си мислел, че ако доброто е така хубаво и с доброто е така щастлив, то може би злото, което му било забранено да познае, е още по-хубаво. И ние, в по-голямото си болшинство, започвайки от децата и юношите и завършвайки с възрастните, също искаме да познаем злото, да го опитаме на собствената си кожа, да го вкусим със своите уста, в своя ум и вътре в себе си. И тогава излизаме от Царството и в нас вече го няма литургическото време, ние вече не пазим своя мир и не поддържаме повече връзка с Бога. И започваме да виждаме всевъзможни привидения, от черни бесове до светли ангели, та дяволът, като лъв, да хване поне един от нас и го хвърли във външната тъмнина. Но какво казва Бог?

 

–  Облечете се в светлина, бъдете синове на светлината. Аз не те познавам, защото не разпознавам Себе си в теб – ти си изкривил Моя образ. Причасти се с целия Мен, с Тялото и Кръвта Ми, за да възстановиш, да преобразиш този плътски човек в човек духовен. Направи своя вътрешен човек стопанин, направи своя ум господар на своето тяло. Разбери, човече, че Аз те позовах от небитие в битие, за да бъдеш щастлив, радостен и ако паднеш – стани, и колкото и пъти да паднеш – стани, и ще бъдеш жив, и ще се спасиш.

 

Към това ни призовава Бог, братя, в днешното Евангелие: търсете първом Царството на Бога. Но само по-малко от 5% от нашите братя се намират днес в Царството, присъстват днес на срещата с живия Бог, затова чуваме как стенат болниците, как крещи статистиката за хората, загиващи поради грижи.

 

Какъв е първият признак на грижите, братя? Това е „депресията”, „стресът” – думи, изобретение на нашия век! Нашите бащи, нашите деди, които добиваха хляба си с пот на лицето, натискайки плуга, водейки коня и хвърляйки семето в земята, се трудеха и въздаваха слава на Бога, молеха Го да израсте това жито, чакаха и ако видеха, че се надига бедствие, казваха, че е от Бога:

 

– Господ даде, Господ взе, нека е благословено името Господне.

 

И те, които, като хапнеха малко мамалига с лук, тръгваха, обути в опинци да защитават вярата си, къщурката си, децата си и своите ближни, бяха щастливи. Те не бяха депресивни, не лежаха в психиатрически болници, нямаха стрес, а ние, които имаме всичко – стига да натиснем копчето, все повече и повече се стресираме.

 

Как да си обясним това? Обяснението е в отдалечаването от Бога, в отдалечаването от Божията любов: ние обърнахме гръб на Божията любов! А тази любов Божия, е любов свободна, любов нежна, изтънчена, тя не ни взема в плен насила, не налага над нас своята власт, а ни оставя свободни, давайки ни възможност да отговорим на тази любов.

 

Как да отговорим? Обичайки ближния. Но за това е нужно да имаш сърце, нужен е духовен човек, героичен човек, нужен е християнски героизъм, а кръвта на християнския герой – това е кръвта на възкръсналия Спасител. Той вече няма биологическа кръвна група. Той има кръвната група на светците.

 

Към това именно ни призовава Бог, към Царството. Но вие казвате:

 

– Чували сме за това, за това говори и Евангелието, но всичко това е за небето. Господи Боже! Нима Бог ни е създал, за да бъдем щастливи само след смъртта? Що за живот би било това, ако щастието, радостта, любовта се проектираха само след смъртта, след нашето преселение във вечността? Това би било живот без смисъл, това би било мъка. Бог ни е създал и ни е привел към живот, за да бъдем щастливи и тук. Именно това Той иска от нас:

 

– Бъди щастлив, човече!

 

Това е заповед, а не опция. Както за бащата щастието на сина не е опция. Мнозина ли от нас могат да кажат:

 

– Това си е твой избор: да бъдеш щастлив или да страдаш цял живот.

 

Кой би могъл да бъде толкова безумен! И, както казва Спасителят, когато синът иска от него хляб, да му даде камък или змия? Разбира се, никой! Ако ние, хора плътски, недуховни знаем това, то колко повече Бог, братя, знае от какво се нуждаем. И Бог ни е казал да бъдем щастливи. Ето това е съобщението, което Бог иска да ни изпрати, и което тълкуват отците, и което ние бихме искали да получим, но не знаем как – да бъдем щастливи, да бъдем в мир един с друг, със самите себе си, със себеподобните и с Бога. Нима има някой от нас, който да не иска това?

 

Братя, признак за това, че сме изцелени или се намираме на пътя на изцелението, признак за това, че посещаваме духовния си човек, признак за това, че влизаме в Царството небесно, което е вътре в нас, е това, че имаме жалост, съчувствие към подобните на нас люде, които са изпаднали в беда. Това е признак, че нашето сърце се разширява и в него може да се вмести цялото Царство, а в цялото Царство може да се вмести целият Адам, всеки един човек.

 

Няма човек, който Бог да не иска да обичаме, с неговите грехове, падения, недостатъци. Бог иска от нас да го обичаме, защото тази любов е целебна, това е тази любов, която идва от Бога и по благодат се отразява в подобните на нас, това е тази любов, която побеждава смъртта.

 

Ето това е посланието на Бога към нас, и не само днес, но и всеки миг.

 

Бог да ви благослови, да ви даде сила и разум, за да се избавите от вашите грижи, както казваме на Светата Литургия, по време на Херувимската песен: „Всякое нине житейское отложим попечение” (Нека сега оставим всяка житейска грижа). Да вземем върху себе си благата грижа за това да не се лишим, никой от нас да не се лиши, от царството и единението с Бога. Амин!

 

Източник: Православие ру

 

Как можем да обичаме, когато някой ни навреди?

Май 10, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Първо, никога не трябва да очакваме другите да ни говорят учтиво. Това очакване е наша егоистична черта. Трябва да позволим на другите да ни говорят така, както те искат.

 

Не трябва да се превръщаме в просяци на любов. Нашата цел трябва да бъде да обичаме и да се молим за тях от цялата си душа.

 

Но какво да правим когато някой ни нарани с клевети или обиди? Това е трудно да се научи.

 

Ако някой ни наранява по какъвто и да е начин, независимо дали е с клевета или с обиди, ние трябва да мислим за него като за наш брат, който е уловен от врага… Трябва да имаме състрадание към него и да молим Бог да се смили, както над нас, така и над него… Когато осъждаме другите, не обичаме Христа. Нашият егоизъм е виновен за това.

 

Нека предположим, че си сам в пустинята. Изведнъж чуваш глас, който вика в далечината. Тръгваш след звука и се сблъскваш с ужасяваща гледка: тигър е сграбчил човек и озверено го държи със своите нокти. Човекът се е отчаял и вече е спрял да вика. След няколко минути той ще бъде разкъсан на парчета. Какво можеш да направиш, за да му помогнеш? Какво? Това е невъзможна ситуация. Може ли да извикаш за помощ? Кой ще те чуе? Никой няма в близост. В този случай можеш да вземеш камък и да го хвърлиш към мъжа за да го довършиш? Разбира се, не можеш да му говориш. Но това е точно това, което може да се случи, ако ние не си даваме сметка, че другият човек, който се държи зле към нас е обзет от тигъра, дявола. Ние не успяваме да осъзнаем, че когато реагираме на такъв човек без любов, това е като да хвърляме камъни по неговите рани и съответно ние извършваме голяма вреда и „тигъра“ скача и върху нас и ние по същия начин като него се оказваме в ноктите на звяра. Каква любов имаме тогава към нашия ближен, и още повече към Бога?… Трябва да се отнасяме към нашите братя със съчувствие и да сме любезни към тях, повтаряйки в сърцата си молитвата, „Господи Иисусе Христе помилуй ме“, и така Божията благодат може да укрепи нашата душа, така че ние да не осъждаме никого.

 

Нашата задача, когато сме наранени и когато виждаме порока в другия човек е да залеем него или нея с Божията благодат и да имаме най-голямото състрадание, така че той или тя да бъдат изцерени.

 

„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците.“ (Мат. 7:12)

 

източник:agapienxristou

Скъпа, време е да се омъжиш!

Май 4, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

           

 

Докато навърша 18 години, родителите ми все казваха, че училището е приоритет номер едно в живота ми. Лично аз никога не съм имала проблем с това, тъй като училището и църквата са единствените неща, които съм видяла в моя живот. Връзките и т.н. никога не са били важни за мен, така че родителите ми никога не са имали някакви проблеми, нито са били загрижени за това дали имам приятели.

 

Все пак, цялата тази история се промени, когато навърших 18 години. Моите родители са от това поколение, което започва да се тревожи, ако дъщеря им (внучка им), сестра им… и т.н. нямат приятел, когато навършат 18 години. Те започват да задават ужасни въпроси: „Скъпа, ти харесваш ли някой, какво ще кажеш за това момче, какво ще кажеш за сина на моята приятелка и т.н.“ И аз, както винаги им крещях: „Не!“, и им казвах, че няма да се омъжа, докато не завърша образованието си. В края на краищата, това е което трябва да направя.

 

Разбира се, няма нищо лошо в това да имаш връзка и да се омъжиш. Брака е тайнство в нашата църква, и е благословен от Бога. Въпреки това, днес в нашето общество, и по-специално сред моето поколение, връзките и браковете са станали предмет на подигравка.

 

Накъдето и да се обърнеш, някой се запознава с някого и най-много след няколко месеца се среща вече с друг. Това е като кръговрат. Рядко е да срещнеш двама души, които да имат дълга връзка и накрая да се оженят. И така в тоя луд свят, където добрите неща се случват рядко, какво би правило едно православно момиче или православно момче?

 

Аз намерих отговор в доста необичаен източник, жена, която не е избрала брачен живот с мъж, но със самия Господ. Този въпрос ми бе изяснен от игуменката на един гръцки манастир, който посетих с група хора от моята църква. Някой я запита защо жените и мъжете стоят на различни места в църквата. Тя ни обясни, че трябва да се съсредоточим в Божието царство, а не върху някое момче или момиче до нас. След това тя ни каза, че имаме погрешен поглед върху противоположния пол. Момичетата желаят някой хубав млад мъж, който да може да ги заведе на вечеря, да им купи цветя и т.н. Момчетата искат едно красиво момиче, което да се облича добре и да знае как да се държи. Но, каза ни тя, това е едно погрешно виждане. Ние трябва да мислим за вечността, за семейството и за Божията воля. Ние се нуждаем от другар, който да бъде с нас в болест и здраве. Трябва да сме много внимателни, кого ще изберем. Да бъдеш с много хора може да бъде изтощително. Във всяка връзка отдаваме нещо от себе си, от нашата енергия. Даваме, даваме и пак даваме, докато изтощим цялата си енергия.

 

Ние даваме, защото чувстваме празнота. Бихме желали някой да я запълни. Но истината е, че никой не иска да го направи.

 

На следващия ден аз отидох при леля ми и разговаряхме за брака и връзките, и тя ми каза, че всеки иска да се чувства удовлетворен. Но в православието това означава да не чакаме някой друг да ни накара да се чувстваме щастливи. Ти чувстваш пълнота, когато душата ти е радостна. Това може да се случи само когато сме стъпили на Божията пътека. Щастието е някой друг да върви с нас по тази пътека. Ето какъв откъс намерих на една православна страница:

 

„Колко хубаво е за двама християни, когато стъпят в брак, да имат една надежда, едно желание, да следват един житейски път и да изповядват една религия. Те са като брат и сестра, както и служители на един и същ Учител. Нищо не ги разделя, една плът са и един дух. Те наистина са двама в една плът; а където двама са в една плът, те също са и един дух. Молят се заедно, отиват на литургия заедно, постят заедно, поучават се един друг, окуражават се един друг, борят се заедно. Рамо до рамо те отиват в Божията църква и вземат заедно Божиите Дарове; рамо до рамо посрещат трудности и гонения, взаимно се утешават. Пеят псалми и химни един на друг, състезават се кой ще получи по-голяма награда от техния Бог. Чувайки и виждайки това, Христос се радва. За такива като тях Той дава своя мир. Където те са двамата, Той също е с тях, и където е Той, злото го няма.“ (Тертулиан – беседи върху брака и повторния брак)

 

Принципно, двама са в едно, но само когато Бог е с тях. Те делят най-доброто и най-лошото. Тяхната връзка е една саможертва. Тя не е връзка като такава: „Ето аз ти купих и подарих букет рози.“ Това не е връзка от този вид. „Е, добре, аз му направих подарък, а той не ми даде и скромен букет от рози.“ Това не е връзка, това е състезание. Истинската връзка е когато някой те попита: „Какво мога да направя за теб?“ Това е връзка, в която не се стремиш да промениш другия човек, но да станеш по-добър за него. Връзката е да разбереш грешките си и да поискаш прошка от другия. Православната връзка е да се научиш да обичаш човека когото си избрал, както Бог обича всички нас, макар че не заслужаваме изобщо милостта Му.

 

И така коментарът: „Скъпа, време е да си намериш приятел“ все още е в действие. Аз крещя, че не съм готова да се омъжа, докато все още уча. Всъщност, истинската причина за това е, че търся подходящия човек, който ще бъде само за мен. Търся човек, с когото да мога да споря за църковните песни, който ще пости с мен, ще стои на петчасовите богослужения, без ни най-малко да се оплаква. Чакам човека, който Господ ще ми изпрати, който ще ме поведе нагоре по нашите духовни пътеки. И затова аз все още търпя забележките на моето семейство, защото е възможно да намеря такава рядка връзка, понеже с Бог всичко е възможно!

 

източник: http://myocn.net

Признаците на подмяна в духовния живот

Декември 8, 2016 in Беседи, Начална страница



Откъс от книгата на митрополит Николай „Човекът на границата на световете”. В основата на тази книга са залегнали негови беседи, проведени в онкологическото отделение на детска болница. В нея авторът размишлява за съкровения свят на личността, за смисъла на болката и страданието, за срещите с Бога и за насъщните проблеми на съвременния човек, без да дава готови отговори, а предлагайки ни да се замислим над смисъла на ставащото в нашия живот.
 
Подмяната в духовния живот става тогава, когато ние, християните, не търсим спасение в Църквата, а мислим, че самите ние трябва да спасяваме истината. Вместо във всички хора да виждаме Христови братя, ние ги делим на свои, които трябва да имат точно същите възгледи като нас, и на противници, които трябва да разгромим. Вместо с доверие да оставим своята душа в ръцете на всесилната Божия благодат, ние с непростимо безгрижие я хвърляме под съмнителния скалпел на психотерапевтични методики или научни и рационалистически оценки. Вместо да храним вярата си със сърдечно смирение, ние я храним с отговори, продиктувани от нашите знания и разум.
 
Вместо в изискванията на съвременната биоетика, които се намесват във всекидневния ни живот, да умеем да различаваме любовта, която освобождава духа на жертвеността, пренасящ ни в областта на „евангелската логика”, ние раболепно настояваме на законническия схоластически подход, който сковава благодатта, или на осветскостеното съглашателство, което напълно я прогонва. Вместо да действаме като незабележими клетки на едното Христово Тяло, ние разглеждаме Църквата като организация със свои членове, устав, права и задължения, която се нуждае от нашата помощ повече, отколкото от помощта на другите.
 
Вместо да живеем в нашата Църква като в гроб, в който се заражда нашето възкресение, вместо да имаме дълбоко смирение, дух на жертвеност, отстъпчивост, чест и уважение към другите, търпение и вяра единствено в Божията благодат, ние се суетим като преходящи, хранейки се със земни надежди, предявявайки към живота претенции, настоявайки за особени права, встъпвайки в необясними компромиси, съгрешавайки със сантименталност, скрит егоизъм, лицемерие и користолюбие, подозрителност, чувство за превъзходство, психологическа придирчивост и непростимо светско поведение.
 
Подобен начин на мислене ни довежда до там, че ние създаваме образа на такъв бог, който сам по себе си е неустойчив; такъв бог който постоянно се самоотменя; такъв бог, който прилича повече на измислица и носи явните признаци на болнавост и самонедостатъчност; такъв бог, който може да служи единствено като временно идеологическо прикритие на бездуховни и користолюбиви хора; такъв бог, който не е любещ баща, а наш слуга, имащ ролята да решава нашите безсмислени проблеми; такъв бог, който поддържа не нас, а нашата лъжлива представа за него, която ние отстояваме с всички сили; такъв бог, който не съществува и, естествено, е недостоен, който и да било да вярва в него.
 
Подобни представи за Бога ни довеждат в „църква”, която е наше собствено, а не Божие творение. Тази „църква” има слабостта на езичеството и ненадеждността на обществена структура. Тя ни удовлетворява временно, превръщайки се в някаква обществена институция. Но в такава „църква” човек никога няма да може да разбере, в какво е неговото истинско величие: тук е изключена всякаква възможност за духовен растеж и уподобяване на Бога. На такава „църква” не си струва, а е и невъзможно, да се довериш. Колко често ние лекомислено проповядваме именно такава „църква”!
 

Вината на съвременната епоха

 
Струва ми се, че отговорността за цялата тази неестествена и „неразумна” логика не може да се носи от всеки човек поотделно. Главният виновник е всемогъщото господство на безличностния обществен строй и нашата неконтролируема, обезумяла епоха.
 
Много са характерните особености, отличаващи епохата ни, а нейните достижения, разбира се, впечатляват – тя преодоля земното притегляне, проникна в микрокосмоса, породи такива скорости и енергии, които превъзхождат всяко въображение. Тя създаде нови биологични видове, изкуствени органи, преодоля много природни закони. Тя проникна в тайните на тялото и намери ефективни начини за влияние върху душата, установи нов модел на мислене, нови обичаи, нов морал. Главната отличителна черта на нашата епоха е, че тя отправи предизвикателство към всичко автентично, съвършено, истинско.
 
Тя измисли и създаде множество мними неща. Нашите гостни често са украсени с изкуствени цветя, които е много трудно да бъдат различени от истинските. На телевизионните екрани виждаме интериор, който на практика не съществува. Рекламите пропагандират светове, които нямат никакво отношение към действителността. Хората се гримират, преструват се и даже си правят операции, за да покажат на света лице, което не е истинско, възраст, която е лъжлива, пол, който хормонално и анатомически не съответства на своите признаци. Яркият, впечатляващ изглед, целящ само външен ефект, и господството на илюзорния, привиден свят престъпно разрушиха естествеността и простотата на съществуващата реалност.
 
Всичко това повлия на нашите възприятия и на начина ни на живот, в това число и на духовния. Ние, християните, често говорим за славните достижения на науката, която уж е съгласна с религията; за заслугите на демокрацията, която позволява на Църквата свободно да служи; за правата на човека, сякаш те са най-голямата ценност. Обаче на всички нас ни е известно, че науката ни направи високомерни както никога досега, тъй като на мястото на Бога ние издигнахме идола на покланящия се сам на себе си човек; демокрацията подмени волята Божия с отговорността на нас, безумните, за собствения ни избор; правата на човека отстраниха правото на Бога да се намесва в нашия живот, правото да действаме така, както иска Бог. В резултат на всичко ние станахме такива християни, които се опитват да постигнат всичко сами и изпитват затруднения, когато трябва да се предадат на Божията благодат. Ние станахме такива християни, които, се опитват сами да постигнат Божиите тайни, а не да чакат търпеливо откровението на Неговата слава; такива християни, които търсят отдих и покой и не знаят нищо за вътрешния свят; такива християни, които говорейки за любовта, подразбират чувство за егоистична симпатия, себелюбиво удоволствие или патологическа зависимост, понеже отричат такива качества като търпимостта към другите и жертвеността.
 
Нашето изкривено възприятие прониква също така и в сферата на църковното служение. В манастирите се занимаваме с бродерия, която само прилича на предишната, ръчната. Украсяваме свещените съсъди с ярки стъкълца, които блестят като скъпоценни камъни, но нямат нищо общо с тях по своята ценност. Нашите икони, макар да напомнят на древните, са направени от хартия, не с истински бои, без материални загуби и загуба на време, без труд, творчество и любов. Ние фотографираме и подробно записваме всичко по време на свещенодействията, но не различаваме в тези тайнства Божието присъствие. Ние отиваме на поклонение, но душата ни не „излиза” от своята тъмница на среща с Бога в пустинята. Ние посещаваме светите места, но го няма посещението на Светия Дух в нашия живот. Ние задоволяваме външните си чувства и не привеждаме в действие своите „вътрешни движения”. Ние сме пълни с безполезни и ненавременни богословски познания и, в същото време, сме много бедни по отношение на скъпоценен духовен опит. Затова и нашите служби, с невижданото им церемониално величие, приличат повече на празнична суета, отколкото на тайнство, повече на театър, отколкото на молитва.
 
Творенията на светците са плод на техния истинен духовен опит. Трудовете им, изпълнени с дълбока мъдрост, често са се появявали на бял свят едва тогава, когато очите на техните автори вече били затворени за този свят. И доказателство за това, че нашата „истинност” е мнима, е това, че ние четем и обсъждаме тези творения в комфортни зали, докато в същото време никак не желаем да понесем подвизи, да умъртвяваме волята си и не сме способни за саможертва. Вместо четейки тези творения да се учим на смирение, ние ги използваме за осъждане на нашите братя или за да подменяме престъпно нашата реалност с мечта.
 
Светците са черпили сили за подвиг и мъченичество от Божественото причастие. А ние, с нашата светска духовност и самооправдание, се намираме в заблуждение, подражавайки на светците само в честото приемане на Божественото причастие, но не и в стремежа към истинско покаяние и вяра. Познаването на процесите, произтичащи в кората на главния мозък, заема мястото на откровението, родено от опита и съпроводено от мълчание, вътрешно безмълвие и сълзи. Ние се обръщаме към изказванията на древните, за да оправдаем своите убеждения и мнения и не искаме да приемем ново знание, което би ни смирило и би ни примирило с нашите братя.
 
По такъв начин съвременната духовност често се скрива под измамна маска. По своята същност тя е не нещо друго, а избирателна религиозност и подражателен традиционализъм, които са скрити под завесата на пристрастна привързаност към образи, правила, външни схеми, обичаи или лица и се проявява като консерватизъм от лош уклон. Всичко това ни съблазнява и ни води до лъжедобродетели, радва дявола и опечалява Бога, служи за умножаване на страстите и непростителните немощи, подхранва жестокостта и лицемерието. Това, което у нас се нарича истинска вяра и духовен опит, в действителност няма нищо общо нито с Божия Дух, нито с Преданието на нашата Църква, а служи за създаване на лъжехристияни, понеже тяхната вяра става заблуда и съблазън, а целият им опит – илюзия.
 
Това е и причината често да се оплакваме от несправедливост и прекомерна взискателност към нас, от трудности и непоносима тежест, от душевна умора и от това, че Бог не ни чува и братята не ни разбират. Така се ражда чувството, че чудеса не се случват, че светци вече няма, че спасението е невъзможно. По такъв начин се появяват съмненията, илюзиите и нежеланието за борба. Всичко това изкривява живеещият в нас Христов образ.
 
И това е естествено за човека с изкривена вяра, за неискрения човек. Най-голямата опасност за нас възниква тогава, когато в нашия живот изчезва искреността, изчерпва се автентичността и истината ни става чужда.
 
Източник: Православие ру

Ти си много чувствителен

Ноември 25, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

Eдинственият ти недостатък – ми каза отец Порфирий – е, че си много чувствителен и не понасяш никаква обида. Наследил си тази чувствителност от баща си и в това нямаш вина. Прекомерната чувствителност не е нещо добро. Докато за околните, за тези, които я използват често за своите крайно низки цели, тя е добра. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш чувствителен! Достатъчно е да си спомним, че повишената чувствителност е причина за всички болести. Така че постарай се да се освободиш от нея или поне по някакъв начин да я ограничиш. В противен случай ще причиняваш вреда и на себе си, и на семейството си, което ще страда напълно незаслужено.

 

Що се касае до обидите, то никой не им се радва. Още повече ти, с твоята гордост. Искаш, както ти не обиждаш никого, така и теб никой да не те обижда, но днес това е невъзможно. Всички ние сме жертви на обиди, отправени към нас. Когато говорим за „обида“, какво имаме в предвид? На теб трябва да ти е още по- известно нравственото, морално разложение и липсата на авторитети в съвременното общество. Детето ми, възможно ли е да се направи нещо с тези хора? Може ли да се постави ситуацията под контрол? Не, разбира се. Правилно и справедливо би било човекът да не обижда никого и самият той да не бъде оскърбяван от никого. Това е много сложно, но не може да се каже, че е недостижимо. Именно към това се стреми Христовата църква.

 

Обаче има и случаи на допущения, когато Бог изпитва нашата вяра и твърдост. И знаеш ли, детето ми, защо? Защото теоретично ние знаем всичко. Теоретично ние всички се учим еднакво добре, всички сме отличници, но на практика търпим неуспехи… много малко хора схващат самата същност!

 

Сега ме питаш: „А самият ти превръщаш ли теорията в практика“? какво да ти отговоря на това? Цял живот се боря да следвам Божията воля. Доколко съм успял в това, не ми е известно. Това само Бог знае. Вече ти казах, че само по Божията милост се спасяваме. Е, какво, все още ли смяташ, че не те обичам?

 

Източник: „Избрани съвети“ Св. Порфирий Кавсокаливит


Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

 

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

 

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

 

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

 

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

 

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

 

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

 

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.



Търпението е най-добрата проповед

Ноември 21, 2016 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

 

През 70-те години ми се наложи да се лекувам в болницата „Благовещение“. В това място на страдание и болка тогава все още работеха жени, които обикновено бяха наричани „милосърдни сестри-доброволки“, но вярващите ги назоваваха жени, посветили се на Господа в служение на страдащите. Тези праведници бяха стълбове на вярата, любовта и самопожертвователността в света на медицината, пропит от духа на рационализма.

 

Нито една от тях не се поколеба във вярата си, слушайки ежедневно безбожните хвалби на безразсъдните хора. Те се бяха предали на Божията благодат и бяха в послушание към духовника си. Благодарение на тях слабият пол засия в света подобно на ярка звезда, а болниците работеха като манастири, защото в тях цареше ред, дисциплина и добри нрави. Днешните медицински сестри имат знания, благодарение на медицинските институти, в които преминава задължителното им обучение, но няма къде да се научат на добри нрави.

 

В тези благословени сестринства се изковаваха добри и сериозни характери. В тях се възпитаваха в дух на саможертва, милосърдие и доброта.

 

Нито една от сестрите не мислеше кога ще завърши работното й време, и че трябва вече да отива да се измие и изпере.

 

Блаженопочившият доктор Диамандопулос веднъж, връщайки се вкъщи след 15 дена непрекъсната работа и слушайки обичайните за такъв случай обвинения на жена си, отговорил:„ Как мога да изляза по-рано от болницата, когато сестрите се задържат там повече от месец?“

 

Тези Христови ученички се разпъваха всекидневно в служение за душата и тялото на болния.

 

Във всяко организирано общество има хора, прекарващи безсънни нощи, смъртно изморени, нямащи време дори да се измият. За съжаление, в днешно време самопожертвователността е престанала да се смята за добродетел. Труженикът, който тегли мрежата, гребе с веслата и лови риба по цял ден, се смята от света за умствено изостанал.

 

И ето, хора, облечени във власт и нямащи страх Божий, забраниха на тези мироносици Христови да се трудят в каквото и да е било медицинско учреждение. От тогава болниците са в ръцете на хора, които и в Бога не вярват и хората не уважават. Министърът на здравеопазването, издал този указ, по-късно призна:„ Без милосърдните сестри-доброволки нашите болници започнаха да работят по-лошо.“

 

В болницата „ Благовещение“ станах свидетел на една сцена на любов и търпение от страна на една сестра и на грубостта на един пациент от друга, който бе претърпял операция на жлъчката. Когато бяха минали няколко дена от операцията и трябваше да започне да приема по малко храна, той не искаше да яде нищо, нито да види нещастната си жена. През цялото време само пушеше и крещеше:„Омръзна ми да живея!“

 

Една сестра, сякаш не забелязвайки това, му донесе кисело мляко.

 

- Не искам.

 

- Вие сте длъжен да изядете това.

 

- Е добре, дай го насам.

 

Той грабна чашата с кисело мляко и я плисна право в лицето на сестрата. Целите й дрехи се изцапаха.

 

След час отново я гледа с киселото мляко.

 

- Вие сте длъжен да изядете това.

 

Този път заливането на сестрата с кисело мляко бе съпроводено с псувни и проклятия. Жената на болния, свила се в ъгъла, прошепна:

 

- Остави го, дъще!

 

Не след дълго чашата с кисело мляко, поставена в чинийка, се появи пак в ръцете на същата медицинска сестра.

 

- Съвсем ме измъчи. Е добре, дай го тука!

 

Святото търпение смекчи каменното сърце. В сърцето на болния заговори Бог. Няколко дни след това той се изповяда, причасти се, отново придоби вкус към живота и прегърна жена си.

 

Отиде си вкъщи с признанието:„ Търпението на тези сестрички спасява и живота, и душата.“

 

източник: “Смисл жизни”

 

 

Деликатността на св. Порфирий

Октомври 17, 2016 in Беседи, Начална страница

Свети Порфирий със свои духовни чеда

 

Веднъж старецът го постигнало голямо изпитание, което много го огорчило. Кондукторът на автобуса, в който той пътувал, започнал да му се надсмива, говорейки разни глупости, което карало невярващите пътници да се смеят, а вярващите да негодуват. В това време, когато кондукторът продължавал да се държи така съвършено неподобаващо, хората в автобуса се разделили на два лагера. Всичко това силно огорчило отец Порфирий, който не искал да отговаря на провокиращите въпроси и всячески се отклонявал от участие в разговор. Когато автобусът стигнал до междинна спирка, за да могат пътниците малко да поотдъхнат и да похапнат, той се приближил до кондуктора и му казал: „Може и така да е както казваш, че аз не умея да намирам подземни извори, но зная, че ти си болен от сифилис. Бъди внимателен. Не се жени сега, защото болестта ти ще се предаде на твоята бъдеща съпруга и на твоите деца. Продължавай да се лекуваш и когато оздравееш, тогава създай семейство.”
Кондукторът не знаел какво да каже. Той само попитал отец Порфирий: „От къде знаеш всичко това?”, на което старецът отговорил с въпрос: „Така ли е или не е така?” Кондукторът кимнал: „Така е” и окончателно замълчал. Останалия път до Атина всички – и кондукторът, и пътниците, пропътували в мълчание.

 

٭٭٭٭٭

 

Веднъж в неделя сутринта отец Порфирий заедно със свой познат, възрастен селянин, отивал към селската църквата. По пътя те срещнали компания от шест-седем младежи, които отивали в противоположна посока. Селянинът ги попитал: „Къде отивате, момчета?” Те отговорили: „В кафенето.” Тогава селянинът, много строг човек, се възмутил и възкликнал: „Вас не ви ли е срам в неделя сутринта, вместо да отидете в църквата, да отидете в кафенето?! Какви такива християни сте?” И той направо на улицата ревностно им прочел цяла проповед. Юношите започнали нещо да му отговарят с оскърбителен тон, а след това продължили по-нататък по своя път. Старецът мълчал. Възбуден, но доволен от себе си, селянинът го попитал: „Е, какво, правилно ли им казах на тези негодници?” Отец Порфирий отговорил: „Не, неправилно.” Човекът, очаквайки похвала, се огорчил от такъв отговор. Те отишли в църквата, старецът влязъл в олтара, а селянинът седнал в своята стасидия. Не минал и половин час и цялата компания от младежи дошла в храма. Селянинът потривал радостно ръце. Когато завършила Божествената литургия и старецът излязъл от олтара, селянинът побързал насреща му и показвайки младежите, казал: „Виждаш ли, а ти казваш, че постъпих неправилно, като им преподадох урок. Те размислиха над моите слова и дойдоха в църквата.” Старецът с усмивка отвърнал, че те са дошли, защото той тайно се молел за тях, а съвсем не затова, че са усвоили неговата „проповед”.

 

٭٭٭٭٭

 

Веднъж, идвайки при отец Порфирий, видях там няколко момичета, които също искаха да видят стареца. Бяха облечени малко нескромно. Отец Порфирий беседваше с тях, засягайки различни духовни въпроси, но ни дума не промълви за това как те са облечени. Вътрешно се възмущавах от поведението на тези момичета – как са могли да дойдат в такъв вид при свят човек? Смущаваше ме и това обстоятелство, че старецът не им направи ни най-малка забележка по повод техните дрехи.
Когато момичетата заминаха, той се усмихна и ми каза: „Господин N., аз не съм така строг, както теб.” Веднага разбрах, че той знае за моите помисли и за моето смущение, но въпреки това попитах: „Защо така говорите, Геронда?”
– При мен дойдоха тези момичета в нескромно облекло – каза той, – а аз не им казах нищо за това. Просто имам друга тактика. Даже ако бях им обърнал внимание на тяхното облекло, че е неприлично, те не биха се вслушали в моите думи, защото вярата им в Христос е недълбока. Преди всичко аз се старая да укрепя в тях вярата в Христос и тогава те сами ще осъзнаят своята грешка и ще се поправят.”

 

Старецът беседвал с група младежи. Младите хора си шушукали помежду си: „Ние за първи път се запознаваме със свещеник, който ни дума не ни казва за Бога.” Когато една девойка в своята наивност казала за това на отец Порфирий, старецът й отговорил: „Не се смущавай, Георгия, че аз нито дума не ти казах за Христос. Постъпих така не поради нечестие, но напротив, от благоговение. С никого не говоря за вярата, ако не ме питат.” След това, когато младежите изразили своето желание да говорят за Бога, старецът с удоволствие откликнал на тяхната молба. Той има дал няколко не много сложни духовни съвета, към които те навярно с радост ще се придържат.

 

източник: “Избрани съвети”