Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола. (ср. Фил. 3:13)

– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 г., на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.

Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

– Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.

Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.

– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.

– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

– Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.

– Вярвам, че поклонничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

Близки теми:

Поклонническото пътуване на стареца Клеопа Обядът със стареца Паисий Бог не дава добродетелите в пакет Из спомени със Свети Паисий Светогорец Светостта има благородство

Една тъща не можела да понася зет си. Дъщеря й се омъжила против нейната воля. На старини майката се смирила, но никак не обичала зет си Андрейчо. Той бил обикновен и прост човек, работел в завод, глуповат, не особено красив, не бил образован като нейната дъщеря. Младите си наели стая, а при майката отивали само веднъж в седмицата. Така е и редно. Дъщерята гледала само телевизия и пиела чай. А в кухнята тъщата угощавала зет си с най-различни невкусотии. Каквото останело, така да се каже. Или с най-евтината храна. Желирано месо, стара супа или отдавна сготвени кюфтета… Не точно вкиснала или развалена храна, но го хранела с невкусна храна. Пренебрегвала го и по този начин му се надсмивала. А зетят Андрейчо ядял с апетит дори понякога твърд хляб. „Благодаря, много е вкусно!“ Тъщата си мислела, че той е ненаситен глупак. Била толкова доволна, че хранела Андрей с престояла храна. И въпреки, че била тъща, свикнала някак със зетя. Веднъж той ял борш, който от много претопляне бил променил цвета си. Тъщата специално му го сервирала в емайлирана купа и то в огромно количество. И никак не съжалявала за купата. Той изял всичко и казал: „Благодаря, много е вкусно! Никога не съм ял толкова вкусен борш! Майка ми почина, когато бях едва на две години, а в сиропиталището толкова вкусен борш не са ми давали! Вие толкова вкусно готвите и винаги толкова по много ми сипвате!“. А злонравната тъща изведнъж пребледняла и ръцете й затреперели. В гърлото й заседнала буца, а после заплакала. А глупавият Андрюша започнал да я утешава и да я гали по рамото; повикал жена си от стаята. И казал: „Майка ти плаче! Какво й се е случило? Може да съм я обидил с нещо?“ Той никога не разбрал, защо тъщата се разплакала, и защо започнала да му готви още по-вкусно от преди, и защо му сервирала вече храната в старинна порцеланова чиния с незабравки… А той бил обикновен човек… И така в мир и разбирателство живеят повече от двадесет години …

източник: https://vk.com/wall

Близки теми:

Ръцете на молещия се Гледай в душите на хората, а не как са облечени Без думи Сами сме много слаби Love hurts

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Близки теми:

Старинната чиния с незабравки Сами сме много слаби Love hurts За „несъвместимите съпрузи“ Наградата за грижите към старите

Защо показваме недоволство от другите? Защо се ядосваме и се дразним от тях? Има няколко причини за това. Първо, ние измерваме другия човек със своя мярка. Когато сме здрави, когато сърцето ни тупти равномерно, с нормално кръвно налягане, когато и двете ни очи виждат и двете ни колена се прегъват, ние не можем да разберем другия човек, който се чувства зле. Нашият характер е спокоен, а този човек е нервак, или обратното – той е по-спокоен и по-прагматичен от нас.

„Аз-ът“, който цари в нашето сърце, ни кара да гледаме на другите хора през призмата на собствените физически, умствени и душевни свойства, и ние неволно смятаме себе си за шаблон, образец за другите. От това в душата ни започва буря: аз работя, а той не работи; аз се изморявам, а той се оплаква, че е уморен; аз спя пет часа, а на него, разбирате ли, осем часа са му малко; аз работя неуморно, а той се измъква и отива рано да спи. Именно това е характер на горд човек; именно гордият казва: „Защо аз правя това, а той не го прави? Защо аз спазвам това, а той не го спазва? Защо аз мога, а той не се справя?“

Но Господ е създал всички хора различни. Всеки от нас има собствен живот, свой жизнен път, своя жизнена ситуация. Сития на гладния не вярва, здравия никога не разбира болния. Човек, който не е преминал през беди и изкушения, не разбира скърбящия. Щастливия баща не разбира осиротелия, търсещия своята рожба. Младоженецът не разбира разведения. Човек, който има живи родители, не разбира този, който току-що е погребал майка си. Може да теоретизираме, но практиката е самият живот. Ние често не разполагаме с житейски опит, а когато започнем да го намираме, си спомняме за тези, които сме осъждали, с които сме били строги, и започваме да разбираме, че в този момент сме били лекомислени. Ние не сме разбрали как се е чувствал този човек. Опитали сме се да го поучим, а на него не му е било до забележки. Той е бил отчаян от скръб, душата му е ридаела, на него не са му били нужни нравоучения и силни думи. Всичко, от което се е нуждаел в този момент са били съчувствие, състрадание и утешение, но ние не сме разбрали това. И когато Господ ни дава да изпитаме същото това нещо, ние започваме да усещаме, как се е чувствал другия човек.

Ето един от признаците на гордостта – да измерваме другите хора със своята мярка. Когато постъпваме така, това показва, че в нас няма великодушие. А всичко, което е необходимо, е да се постараем да не осъждаме другия човек, да не го дразним, а да го приемем такъв, какъвто е, и да се постараем да го пуснем в своето сърце. Но това е трудно.

източник: https://vk.com/publicradusia

Близки теми:

Любовта премахва разстоянията Когато има простота се чувстваш леко Ти си много чувствителен Как можем да обичаме, когато някой ни навреди? Някои съвети от Старецът Тадей Витовнишки

Един мъж дойде до моята килия, казвайки ми, че заради спор с жена си бил много потиснат. Но за мен това не е голям проблем. Той се мръщел заради едно, жена му заради друго и поради това не можели да бъдат заедно. В този случай е нужно малко „рендосване“. Например вземете две необработените дъски: едната има чеп на едно място, другата на друго и ако искаш да ги съединиш, между тях остава разстояние. Ако обаче рендосаш едната дъска отсам, другата оттам, но с едно и също ренде, веднага се наставят.

Някои мъже ми казват: „Нямаме съгласие с жена ми; противоположни характери сме. Тя има един характер, а аз друг! Как Бог прави такива странни неща? Не можеше ли така да устрои нещата, че съпрузите да си прилягат, за да могат да живеят духовно?“ Казвам им: „Не разбирате ли, че в различието на характерите се крие Божията хармония? Различните характери създават хармония. Тежко ви, ако бяхте с едни и същи характери! Помислете си какво щеше да става, ако например и двамата се гневяхте лесно – бихте съборили къщата. Или, ако и двамата имахте кротък характер, щяхте да заспивате прави! Ако и двамата бяхте скръндзи, от една страна, бихте си прилягали, но тогава и двамата бихте отишли в ада. Ако пък бяхте с широки пръсти, бихте ли могли да съградите дом? Щяхте да раздадете всичко и децата ви да останат на пътя. Ако някой опърничав вземе някой друг опърничав, ще си подхождат, нали? Обаче един ден ще се изтрепят! Затова, какво става? Бог допуска един добър да вземе някой опърничав, за да му помогне, защото може опърничавият да е бил добронамерен, но да не му е било помогнато от малък.“

Малките различия в характерите на съпрузите спомагат да се създаде хармонично семейство, защото единият допълва другия. При автомобила са задължителни и газта, за да върви, но и спирачката, за да спира. Ако автомобилът имаше само спирачка, нямаше да се помръдне, а ако имаше само скорости, нямаше да може да спре. Знаете ли, какво казах на едно семейство? „Понеже си подхождате, затова не си подхождате!“ И двамата са чувствителни. Ако нещо се случи в къщата, и двамата губят ума и дума, и започват: „Ох, какво ни се случи!“ – единият, „Ах, какво ни се случи!“ – другият. Така единият помага на другия да се отчае още повече. Не може малко да го ободри, да му каже: „Я чакай малко, това, което ни се случва, не е чак толкова сериозно.“ Виждал съм това при много семейства.

Когато съпрузите са с различни характери, могат да са по-полезни и при възпитанието на децата. Единият е малко по-строг, другият казва: „Остави децата малко свободни.“ Ако и двамата са прекалено строги, ще загубят децата си. Ако и двамата ги оставят свободни, също ще ги загубят. Докато по този начин и децата намират едно равновесие.

източник: „За семейния живот“ – Слова, том 4, Св. Паисий Светогорец

Близки теми:

Наградата за грижите към старите Любовта премахва разстоянията Когато има простота се чувстваш леко За общуването с другите Всички деца, на които се угажда, стават бунтари

Строгостта в отношението към близките е опасна. В държането си към хората трябва да бъдем благи, кротки, снизходителни.

Към нашите близки трябва да се отнасяме еднакво. Не трябва да делим хората: този ми е симпатичен, онзи ми е антипатичен. Защото така вие обявявате война на другия човек. И тя ще бъде за вас непоносима. И макар че външно вие не сте дали повод нито с дума, нито с действие, вътре в себе си, със своите мисли, вие сте го предизвикали.

Престанете да мислите зло за своите началници или колегите ви по работа, променете лошите мисли на добри, и ще видите, как се променя поведението на вашите предишни „неприятели“.

Хората са променливи като вятъра. Днес са с теб – утре против теб. Кой може да спре вятъра? Кой може да угоди на целия свят? Ако се стремиш да угодиш на всеки, непременно ще се натъкнеш на беда. В Евангелието се казва една проста премъдрост – да бъдем ничии за целия свят, за да станем пред Бога нечии.

Когато откриете някоя сродна душа, останете с нея, защото това е голяма радост да водиш приятелство със съмишленик.

Характера е ключова черта – основа за прехода към вечността. Ако ние сме мирни и тихи – ще отидем в редиците на светиите и ангелите.

Ако твоите родители са атеисти, а ти си вярващ, не упреквай и не дразни родителите си със своята вяра, но се моли за тях и бъди добър към тях.

Попитали един старец: „Как трябва да се молим на Бога?“, старецът отговорил: „Трябва да се молим така, както се е молил отец Йоан Кронщадски. Той внимателно четял молитвата, усещал всяка дума, която сгрявала неговото сърце, а в душата му се разливали мир и радост, и затова се молил с чувство. Думите в молитвата трябва да се произнасят с вяра, че Господ гледа към вас и ви слуша. А когато по време на молитва в сърцето ви се зароди нещо, уловете го, задръжте го – и останете с него“.

Светът все повече се увлича по греха и злото и смесва любовта със страстта, а любовта и страстта нямат нищо общо. Любовта това е Бог, а страстта е това, което произлиза от злите духове.

Господ ще ни смири с помощта на заобикалящите ни хора. Някои предизвикват нашето раздразнение, гняв – и така ще продължава докато, не станем спокойни, докато не научим този урок.

източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Близки теми:

Всички грижи да предадем Богу За вътрешното противене Как можем да обичаме, когато някой ни навреди? Да приемем хората такива каквито са Човече, какво е животът?

Едно момиченце, което още не ходи на училище, ми зададе въпрос: „Защо Бог е сътворил човека?” Представяте ли си? Разбира се, наложи се да се помоля. „Господи, помогни ми! Такъв труден въпрос… Какво да отговоря на това момиченце?” Казвам му:

– Миличко, харесва ли ти, когато във вашето семейство всичко е наред, татко и мама са добри и ласкави?

– Да.

– Това означава, че всички се обичат един друг. А любовта не се затваря в себе си, тя се излива върху други същества. Нашата православна вяра нарича Бог Любов. Всичките три Лица на Светата Троица се намират във взаимна любов. Живеейки в тази любов, Господ пожелал и други същества да живеят също така в любов и съгласие и сътворил човека. Свойството на любовта и добротата е такова: „Ако си мъдър, мъдър си за себе си и за ближните си, ако си зъл – зъл си за себе си.” (Притч. 9:12)

В това се състои предназначението на човека – той е създаден за любов, любов към Бога. Но Бог е Дух и любовта към Него е висше и непостижимо състояние. И за да може любовта на човека да се излива върху подобен нему, Господ му сътворил помощница и продължителка на човешкия род. Адам я нарекъл Ева, което означава Живот – майка на всички хора. Затова предназначението на мъжа е да бъде баща, а на жената – да бъде майка.

Между впрочем, в духовния живот, естествено и дори неволно, когато съпрузите живеят дълго в съгласие и мир, с течение на времето започват да се обръщат един към друг с „татко” и „майко”. Направило ли ви е впечатление? „Майко, какво правиш там?” или „Татко, къде отиваш?” Това не е случайно, това изразява същността на нещата.

Затова семейството е малка Църква. За вселенската Църква е казано: „На когото Църквата не е майка, на него Бог не е Отец” Църквата е наша Майка. А наш Баща е Небесният Отец.

На човека временно му се дава влечение към другия пол с цел продължение на човешкия род. Но с възрастта то преминава. В това има особен смисъл, защото даденото служение – продължението на рода е изпълнено и следва подготовка за бъдещия живот. Помните ли когато задали на Спасителя въпрос: ако седем братя са имали една жена, чия ще бъде тя в Небесното Царство, а Той отговорил, че там „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели на небесата” (Мат. 22:30). Т.е. угасването на този временен дар се случва, за да може човек да се пренастрои за духовен живот.

Отначало, когато децата са малки, те не се срамуват, поради своята чистота живеят като в рая. След това се появява влечението, доколкото всички ние се намираме в греховния свят, но с течение на времето всичко това отминава и възниква вече друго състояние. Затова и в семейния живот е по-добре да не мислим за това временно състояние – то е преходно. Животът трябва да се устройва на духовни принципи – принципите на любовта, доброто, мира. Както се казва: старият човек е като дете. Не само защото той е безпомощен, а защото и старият човек, и детето жадуват за ласка, за любов, за топлота. Именно това е потребно на човека от детството до старостта. Състоянието на взаимно съгласие ще пребъде и в Царството Небесно. Казано е: мъжът и жената са сънаследници на бъдещия живот.

В това отношение има един потресаващ пример от областта на явяванията от задгробния свят. Починала съпругата на един човек и той останал сам с малките им деца. Спазил едногодишния траур. А след това – мъжът трябва да работи, а децата се нуждаят от грижи, пък той бил и все още млад и както се казва, за да не се изкушава плътта, решил да се ожени повторно. Бидейки вдовец, имал право на това. Но му се случила някаква неприятност – дали изхарчил неразумно всичко, дали го подвели… и както често се случва, намираме утеха около децата. Той влязъл в детската стая – децата спали, седнал край тях и започнал да си спомня за своята жена. Изведнъж вратата се отворила и влязла тя, първата му съпруга – със свещ в ръка. И тъй като той бил свикнал да се обръща към нея като към помощница и съветница, я попитал:

– Знаеш ли какво ми се случи?

– Знам.

– Какво да правя?

– Нищо. Помоли се и всичко ще премине.

Той започнал да разбира, че тя знае нещо.

– А ти знаеш ли кой направи това?

– Знам.

– Кой?

– Не е нужно да знаеш, не е полезно за теб.

Тогава той започнал да разбира, че разговаря с тази, която е от другия свят и на която много неща са открити. Казва й:

– Знаеш ли, аз се ожених втори път. Сърдиш ли ми се?

– Не, напротив, правилно постъпи.

Там вече я няма земната ревност. Това, както казва апостолът, е плътска скръб, но там няма плът – там има само дух. Край душата на нейния мъж, край душите на нейните деца е любеща душа, която се грижи за тях. За нея това било достатъчно, било най-главното.

След това изведнъж се чули стъпките на неговата втора тъща. Съпругата казала: „Не трябва да ни виждат заедно” – и си отишла. Интересното е, че на пода останали капки восък от свещта, за да не си мисли той, че така му се е привидяло.

Предназначението на мъжа и жената е продължението на човешкия род, възпитаването на децата, които трябва да станат наследници на Небесното Царство. За жалост това е почти забравено, повечето хора виждат само земното, временното, плътското. Това е причината за всички грехопадения, разврат и блуд. Затова и семействата се разрушават, пукат се като сапунени мехури. Защото в тях няма любов. Казват: любовта си отиде. Любовта не може да си отиде. „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8)

Често това, което се случва е една все още неродила се любов. Само едно влечение, някакви нови усещания. Тези усещания отминават и не остава нищо.

Един човек обикнал една жена. Тя приемала неговите ухажвания, но се отнасяла към него с известно недоверие. И тъй като била вярваща, помолила своя духовен отец да поговори с този не много църковен човек. А неин духовник бил отец Георгий Лавров – днес вече канонизиран изповедник. За нейно учудване старецът говорил с него много дълго и накрая й казал:

– Какво пък, можеш да се омъжиш за него.

– Как така! Но аз не го обичам!

– А ти знаеш ли какво нещо е любовта?

– Е, как – чела съм.

– Това, за което си чела, не е любов. Това е увлечение. То прегорява и остава хладна пепел. А любовта възниква постепенно. Тя е дар Божий и за него трябва да се молим.

Наистина след това тя се омъжила за него и преживяла щастливо живота си.

А една друга Божия рабиня, овдовяла по време на войната (наистина, тя вече имала деца), на която също искали ръката й, но не се омъжила. Тогава аз вече бях свещеник, разговарях с нея и тя простичко ми каза: „Отче, ако Бог не даде любов – не можеш да обикнеш, а що за живот е това – без любов?” И толкова.

Всеки от нас се ражда в този свят по Божие благословение, а по-нататък трябва да се трудим за това – и ние самите, и тези, които Бог ни повери, да наследят Царството Небесно. Но вместо да изпълнява това, което му е определено от Твореца, човек, забравяйки за Него, започва да строи свой живот. И стига до безумие, когато започва да казва: „Защо съм мъж? Защо не съм жена?” Това вече е противене на Божията воля. Нали Господ е сътворил първо Адам, а после Ева и по този начин е установил някаква йерархия. Тя съществува и в Църквата; свещенството е установено от Бога само за мъжкия пол.

Врагът на човешкото спасение се старае да опорочи всичко, да го преправи в противовес на Божията воля. Но той няма творческа сила, а само копира. Някой много сполучливо е казал, че дяволът е маймуна на Бога. Ако у Бога, в Царството Небесно, всички ще бъдат „като ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30) и дори още за земята е казано: „…няма нито мъжки пол, нито женски, но всички вие сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), то вместо това равенство и вместо тази безплътност в бъдещия живот (както са безплътни ангелите), врагът се старае да устрои равноправие тук на земята. Едва ли не да преобърне плътските дадености – позната ви е тази лудост на някои съвременни хора. Хората се опитват да се отдалечат от Бога и да живеят по своя воля, според своето разбиране. Но какво казва свети Николай Сръбски – а своя ли е тази воля? Свое ли е това разбиране? Или волята и разбирането са дяволски и човек само ги приема?

Веднъж аз чух интересно обяснение на думата „еманципация”. Обикновено казват: „еманципирана жена”. Но първоначално тази дума се е използвала, за да обозначи излизането на децата из под властта на родителите. Това е термин от Римското право. Излизането на жената из под властта на мъжа – това е еманципираната жена.

Как се е осъществявало излизането на децата из под властта на родителите? Римското право, а върху него и до днес се гради юридическата наука – узаконявало този процес. Родителят трябвало да продаде желаещите да се еманципират деца на странично лице – патрон. Синът трябвало да бъде продаден три пъти, а дъщерята или внуците – властта се простирала и върху тях, както и върху цялото потомство – един път. Еманципираните деца съставлявали редовете на пролетариата – можете да прочетете за това в речника на Брокхаус и Ефрон. Пролетариите били тези деца, които не притежавали нищо, защото излизайки из под властта на родителите, не можели да се ползват от техните средства, лишавали се от наследство.

Сега е пълно с еманципирани деца, които не искат да слушат родителите си. Родителите нямат власт над тях. Понякога ми казват: „Отче, те искат да живеят самостоятелно”. А аз им отговарям: „Е какво пък, желанието за самостоятелност само по себе си не е толкова лошо – нека опитат тогава. Нека започнат сами да си готвят, да се перат. Да печелят те още не могат, защото учат – нека поне се обслужват…”. И тук желанието за свобода свършва. Защото трябва да се мият съдовете, да се пере, да се готви, никой не иска да прави това. Както е казал на времето св. Николай Сръбски, свободата е като хляб: когато у един е много, другият няма. Когато децата са свободни, родителите не са и се намират под робството на децата. Т.е. йерархията е нарушена, преобърната.

Когато пожелали да бъдат равноправни (това започнало във Франция в края на XVIII век), жените започнали да създават женски клубове. И започнали да поставят изисквания: щом има равенство, жените трябва да носят мъжки дрехи. Наистина, Конвентът забранил всички тези клубове тогава все още се усещали навреме. А сега почти всички жени ходят в панталони, в мъжки дрехи. Още от детство приучват момиченцата към равноправие чрез мъжките дрехи. А носенето на мъжки дрехи слага отпечатък върху характера.

Да, блажена Ксения ходела в мъжки дрехи, тя юродствала, много обичала своя мъж и в негова памет носела вещите му. Но тя била светица! Мария Египетска изобщо нямала дрехи. Някои днес се приближават до това, но трябва да бъдеш Мария Египетска! Ако достигнем до такива висоти, можем да ходим като Василий Блажени, който също не е бил много облечен. Вярно, той ходел така и през зимата – ние обаче няма да издържим дълго така.

Всички тези примери ни дават храна за размисъл. И то сериозен размисъл, защото смешението на половете, което постепенно се появи, сега си проби път в целия свят.

Така че, външната форма – белите кърпи, начинът на обличане – това са сериозни неща. Да, за съвършените облеклото няма никакво значение. Но ние сме далеч от съвършенството.

Също както и постите. Казват: „Постът не е главното, главното е духовното!” Да, разбира се, ако можеш да бъдеш като свети Спиридон Тримитунтски. Веднъж, по време на пост, на вратата му похлопал странник. Свети Спиридон нямал с какво да го нахрани, защото самият той вкусвал храна само в определени дни, а през останалите не ядял нищо. В този момент в дома му нямало никаква храна. Тогава свети Спиридон казал на дъщеря си да изпече осолено свинско месо, каквото имали в запас, и като го поднесъл на странника, сам той ял с него, за да не го смути. Е, ако можеш като свети Спиридон да превърнеш змията в злато – моля, тогава може да ядеш и месо през поста.

Една вярваща жена, аристократична дама, много почитала свети Филарет Московски и го нагостила с пилешка супа. Той я изял, но след това в продължение на месец не вкусвал нищо, освен хляб и вода. Е, така може и кокошка да през поста да ядеш, и гол да ходиш…

Аз съм вече възрастен човек, заварих следвоенните години. Когато в нашия град се появи жена с начервени устни, гледаха на нея като на чучело. Слушах как възрастните жени си говорят: но как яде? Помада яде. А това не беше толкова отдавна.

„Това не е главното” – казват. Да, може и да не е главното. Но именно от главното почти нищо не остана. Главното е душата. Но какво става в нея? Има ли в нея – смирение, търпение, любов… Това вече много рядко може да се срещне. За жалост болшинството от хората – особено младото поколение – не мислят за душата и са заети със земното и временното.

Преди време прочетох в Пролога поученията на авва Памво (той е живял приблизително преди около хиляда и петстотин години) за последните времена. Там е казано, че ще настъпят безверие, кражби, грабежи, различни начини за отнемане на средства и едновременно с това хората ще се увличат от игри. Прочетох това преди четиридесет години и се замислих: какви игри, футбол ли, какво ли? Сега разбрах. Всички играят, играят, играят. И това понятие е станало толкова разпространено, че понякога хората, без да се замислят, казват: „изиграхме сватбата”. И след това се разделили. Защото са я „изиграли” и спектакълът е свършил. Т.е. дори в земен смисъл хората престанаха да живеят сериозен живот. Разбирането, че човек има някакви задължения, някакъв дълг, вече почти изчезна.

Една вярваща жена, беседвайки с млади хора, им задавала следните въпроси. На младежите: „Какво искате – да имате жена, да имате деца, да имате жилище, вила или да бъдете мъже, да бъдете бащи, да бъдете стопани?” И на девойките: „Какво искате – да имате мъж, да имате деца, да имате дом, или да бъдете жена, да бъдете майка, да бъдете стопанка?” Ето в това е работата – да имаш или да бъдеш.

Източник: Православие ру

Близки теми:

Кои сме ние? Отношенията с духовника Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост Когато служението на свещеника е мъченичество От ближния са и животът, и смъртта

Нужно е много внимание. Непорядъчното и невнимателно поведение е пречка за Божията благодат. Липсата на уважение е най-голямата пречка, която не позволява на Божията благодат да ни доближи. Колкото по-голямо уважение имат децата към родителите, към учителите и изобщо към по-големите, толкова повече приемат от Божията благодат. Колкото са по-необуздани, толкова повече Божията благодат ги изоставя. Светската свобода прогонва не само благоговението, но и светската благовъзпитаност. В колибата идват някои деца, които викат на бащите си: “Ей, татко, имаш ли цигари? Моите свършиха”. Къде да видиш такова нещо преди? И да пушеше някой, пушеше тайно. Сега все едно нищо не се случва! Как после да не са съвсем изоставени от Божията благодат? Днес момичета обиждат братята си с най-грозни думи, затова че са вярващи. И това пред майка им и баща им, които нищо не им казват. Настръхнаха ми косите, когато ги чух. После сам си приказвах, когато останах сам.

Светското обкръжение и светските родители погубват децата си. Обкръжението оказва силно въздействие. Малко са децата, които имат скромност и любочестие. Повечето необуздани деца са такива, понеже нямат срам. Мнозина родители ми водят децата си и ми казват: “Отче, детето ми има бяс”. А гледам, че децата нямат бяс – опазил Бог! Малко са децата, които имат бяс. Всички други са подложени на някакво външно бесовско въздействие. Т.е. демонът ги командва извън тях, не е вътре в тях. Но и извън тях той си върши своята работа. А откъде започва? От безсрамието. Когато децата говорят безсрамно на по-големите от тях, прогонват Божията благодат. А когато се отдалечи Божията благодат, приближават се дангалаците и децата озверяват, вършат безчинни дела. А онези деца, които имат благоговение, уважение и слушат родителите, учителите, по-големите, те приемат постоянно Божията благодат и имат Божието благословение. Благодатта ги покрива и закриля. Голямото благоговение към Бога заедно с голямото уважение към по-големите привлича голяма Божия благодат в душите и ги облагодатява до такава степен, че стават явни за другите поради божествения блясък на благодатта. Божията благодат не отива при бунтарчетата, отива при любочестните, кротките, благоговейните деца. И децата, които имат уважение и благоговение, се виждат. Имат един поглед, който свети! И колкото по-голямо уважение имат към родителите, към по-големите, толкова повече приемат в себе си от Божията благодат. Колкото по-необуздани са, толкова по-изоставени са от благодатта Божия.

Който започва: “Не искам това, искам друго, искам трето”, и настоява, той ще стане бунтар, ще се превърне в дявол. Защото и Луцифер искал да възкачи своя престол над Божия престол. И забележете, всички деца, на които се угажда, стават бунтари. Ако децата не се покаят, за да се избавят от злата вълна, която ги залива, и продължат да постъпват безсрамно, тогава – да пази Бог! – два пъти повече биват изоставени от благодатта и стигат дотам да говорят безсрамно и за Бога, и тогава вече биват командвани от духовете на злобата.

източник: „С болка и любов за съвременния човек“ – Слова Том 1

Близки теми:

Наградата за грижите към старите Любовта премахва разстоянията Когато има простота се чувстваш леко За „несъвместимите съпрузи“ Светецът, когото обикнаха финландците

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.

При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

Източник://www.eparhia-saratov.ru

Близки теми:

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките „От препълнено сърце говорят устата” За духовната и светската обич Понякога имаме нужда да ни ударят Как да различим страстта от любовта