Търпението е най-добрата проповед

Ноември 21, 2016 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

 

През 70-те години ми се наложи да се лекувам в болницата „Благовещение“. В това място на страдание и болка тогава все още работеха жени, които обикновено бяха наричани „милосърдни сестри-доброволки“, но вярващите ги назоваваха жени, посветили се на Господа в служение на страдащите. Тези праведници бяха стълбове на вярата, любовта и самопожертвователността в света на медицината, пропит от духа на рационализма.

 

Нито една от тях не се поколеба във вярата си, слушайки ежедневно безбожните хвалби на безразсъдните хора. Те се бяха предали на Божията благодат и бяха в послушание към духовника си. Благодарение на тях слабият пол засия в света подобно на ярка звезда, а болниците работеха като манастири, защото в тях цареше ред, дисциплина и добри нрави. Днешните медицински сестри имат знания, благодарение на медицинските институти, в които преминава задължителното им обучение, но няма къде да се научат на добри нрави.

 

В тези благословени сестринства се изковаваха добри и сериозни характери. В тях се възпитаваха в дух на саможертва, милосърдие и доброта.

 

Нито една от сестрите не мислеше кога ще завърши работното й време, и че трябва вече да отива да се измие и изпере.

 

Блаженопочившият доктор Диамандопулос веднъж, връщайки се вкъщи след 15 дена непрекъсната работа и слушайки обичайните за такъв случай обвинения на жена си, отговорил:„ Как мога да изляза по-рано от болницата, когато сестрите се задържат там повече от месец?“

 

Тези Христови ученички се разпъваха всекидневно в служение за душата и тялото на болния.

 

Във всяко организирано общество има хора, прекарващи безсънни нощи, смъртно изморени, нямащи време дори да се измият. За съжаление, в днешно време самопожертвователността е престанала да се смята за добродетел. Труженикът, който тегли мрежата, гребе с веслата и лови риба по цял ден, се смята от света за умствено изостанал.

 

И ето, хора, облечени във власт и нямащи страх Божий, забраниха на тези мироносици Христови да се трудят в каквото и да е било медицинско учреждение. От тогава болниците са в ръцете на хора, които и в Бога не вярват и хората не уважават. Министърът на здравеопазването, издал този указ, по-късно призна:„ Без милосърдните сестри-доброволки нашите болници започнаха да работят по-лошо.“

 

В болницата „ Благовещение“ станах свидетел на една сцена на любов и търпение от страна на една сестра и на грубостта на един пациент от друга, който бе претърпял операция на жлъчката. Когато бяха минали няколко дена от операцията и трябваше да започне да приема по малко храна, той не искаше да яде нищо, нито да види нещастната си жена. През цялото време само пушеше и крещеше:„Омръзна ми да живея!“

 

Една сестра, сякаш не забелязвайки това, му донесе кисело мляко.

 

- Не искам.

 

- Вие сте длъжен да изядете това.

 

- Е добре, дай го насам.

 

Той грабна чашата с кисело мляко и я плисна право в лицето на сестрата. Целите й дрехи се изцапаха.

 

След час отново я гледа с киселото мляко.

 

- Вие сте длъжен да изядете това.

 

Този път заливането на сестрата с кисело мляко бе съпроводено с псувни и проклятия. Жената на болния, свила се в ъгъла, прошепна:

 

- Остави го, дъще!

 

Не след дълго чашата с кисело мляко, поставена в чинийка, се появи пак в ръцете на същата медицинска сестра.

 

- Съвсем ме измъчи. Е добре, дай го тука!

 

Святото търпение смекчи каменното сърце. В сърцето на болния заговори Бог. Няколко дни след това той се изповяда, причасти се, отново придоби вкус към живота и прегърна жена си.

 

Отиде си вкъщи с признанието:„ Търпението на тези сестрички спасява и живота, и душата.“

 

източник: “Смисл жизни”

 

 

Деликатността на св. Порфирий

Октомври 17, 2016 in Беседи, Начална страница

Свети Порфирий със свои духовни чеда

 

Веднъж старецът го постигнало голямо изпитание, което много го огорчило. Кондукторът на автобуса, в който той пътувал, започнал да му се надсмива, говорейки разни глупости, което карало невярващите пътници да се смеят, а вярващите да негодуват. В това време, когато кондукторът продължавал да се държи така съвършено неподобаващо, хората в автобуса се разделили на два лагера. Всичко това силно огорчило отец Порфирий, който не искал да отговаря на провокиращите въпроси и всячески се отклонявал от участие в разговор. Когато автобусът стигнал до междинна спирка, за да могат пътниците малко да поотдъхнат и да похапнат, той се приближил до кондуктора и му казал: „Може и така да е както казваш, че аз не умея да намирам подземни извори, но зная, че ти си болен от сифилис. Бъди внимателен. Не се жени сега, защото болестта ти ще се предаде на твоята бъдеща съпруга и на твоите деца. Продължавай да се лекуваш и когато оздравееш, тогава създай семейство.”
Кондукторът не знаел какво да каже. Той само попитал отец Порфирий: „От къде знаеш всичко това?”, на което старецът отговорил с въпрос: „Така ли е или не е така?” Кондукторът кимнал: „Така е” и окончателно замълчал. Останалия път до Атина всички – и кондукторът, и пътниците, пропътували в мълчание.

 

٭٭٭٭٭

 

Веднъж в неделя сутринта отец Порфирий заедно със свой познат, възрастен селянин, отивал към селската църквата. По пътя те срещнали компания от шест-седем младежи, които отивали в противоположна посока. Селянинът ги попитал: „Къде отивате, момчета?” Те отговорили: „В кафенето.” Тогава селянинът, много строг човек, се възмутил и възкликнал: „Вас не ви ли е срам в неделя сутринта, вместо да отидете в църквата, да отидете в кафенето?! Какви такива християни сте?” И той направо на улицата ревностно им прочел цяла проповед. Юношите започнали нещо да му отговарят с оскърбителен тон, а след това продължили по-нататък по своя път. Старецът мълчал. Възбуден, но доволен от себе си, селянинът го попитал: „Е, какво, правилно ли им казах на тези негодници?” Отец Порфирий отговорил: „Не, неправилно.” Човекът, очаквайки похвала, се огорчил от такъв отговор. Те отишли в църквата, старецът влязъл в олтара, а селянинът седнал в своята стасидия. Не минал и половин час и цялата компания от младежи дошла в храма. Селянинът потривал радостно ръце. Когато завършила Божествената литургия и старецът излязъл от олтара, селянинът побързал насреща му и показвайки младежите, казал: „Виждаш ли, а ти казваш, че постъпих неправилно, като им преподадох урок. Те размислиха над моите слова и дойдоха в църквата.” Старецът с усмивка отвърнал, че те са дошли, защото той тайно се молел за тях, а съвсем не затова, че са усвоили неговата „проповед”.

 

٭٭٭٭٭

 

Веднъж, идвайки при отец Порфирий, видях там няколко момичета, които също искаха да видят стареца. Бяха облечени малко нескромно. Отец Порфирий беседваше с тях, засягайки различни духовни въпроси, но ни дума не промълви за това как те са облечени. Вътрешно се възмущавах от поведението на тези момичета – как са могли да дойдат в такъв вид при свят човек? Смущаваше ме и това обстоятелство, че старецът не им направи ни най-малка забележка по повод техните дрехи.
Когато момичетата заминаха, той се усмихна и ми каза: „Господин N., аз не съм така строг, както теб.” Веднага разбрах, че той знае за моите помисли и за моето смущение, но въпреки това попитах: „Защо така говорите, Геронда?”
– При мен дойдоха тези момичета в нескромно облекло – каза той, – а аз не им казах нищо за това. Просто имам друга тактика. Даже ако бях им обърнал внимание на тяхното облекло, че е неприлично, те не биха се вслушали в моите думи, защото вярата им в Христос е недълбока. Преди всичко аз се старая да укрепя в тях вярата в Христос и тогава те сами ще осъзнаят своята грешка и ще се поправят.”

 

Старецът беседвал с група младежи. Младите хора си шушукали помежду си: „Ние за първи път се запознаваме със свещеник, който ни дума не ни казва за Бога.” Когато една девойка в своята наивност казала за това на отец Порфирий, старецът й отговорил: „Не се смущавай, Георгия, че аз нито дума не ти казах за Христос. Постъпих така не поради нечестие, но напротив, от благоговение. С никого не говоря за вярата, ако не ме питат.” След това, когато младежите изразили своето желание да говорят за Бога, старецът с удоволствие откликнал на тяхната молба. Той има дал няколко не много сложни духовни съвета, към които те навярно с радост ще се придържат.

 

източник: “Избрани съвети”

 

Как да различим страстта от любовта

Октомври 16, 2016 in Беседи, Начална страница

 

Веднъж, когато разговарях с децата и те бяха започнали да ми пишат бележки, няколко въпроса в тях бяха на една тема, която в най-добрия случай – направо в целта – беше формулирана така: “Как е правилно да се оженя?”

 

Аз казах, че въпросът е поставен правилно: има някои правила за това как да се женим и аз бих могъл да ги изложа… “Ако искате”.

 

- Искамеееее – зашумя събранието.

- Въпросът не е прост. За да се вникне, е нужно търпение…

- Искамееее!!!

Зад гърба ми имаше голяма подвижна дъска. Обърнах се и започнах да пиша правило първо: Успехът на жената не са многото мъже, а един мъж.

- Ясно ли е за какво става дума?

- Ясно.

- Да, аз мисля, че жената трябва да се пази за мъжа. Ако не ѝ се удаде да направи това, то мъжът ѝ трябва много да ѝ прости… А ако той не успее да прости? Познавам мъже, които не биха могли да се оженят за “жени с минало”. Те така са устроени, че не биха могли… А ако изведнъж обикнете точно “такъв” мъж и той – вас?

 

Така че – умейте да чакате, момичета. Не слагайте петно върху своя бъдещ живот с необмислени – и още повече – необратими постъпки.

 

Аз знам, че момичетата със скромно поведение често, както казват, “нямат успех”. Само че какво е “успех”? Мисля, че в живота на жената “успех” не са много мъже, а един. Правило второ… То засяга това какво търсим, когато си търсим мъж. Кой е мъжът? Как можем да го познаем, по какъв признак?

 

Ще ви помоля сами да формулирате второто правило. Кажете, моля, с една дума качество – главното – което трябва непременно да има вашият мъж… Възможно е. С една дума. Както искате, но само с една дума. Моля.

- Защита.

- Тоест мъжът трябва да бъде защитник. Добре. Да запишем: Защитник.

- Верен. – За да не изменя? Разбира се. Верен.

- Да обича децата – две думи… – “Детелюбие” се казва с една дума. Да запишем: Детелюбив.

- Умен. – Важно качество за мъжете. Умен.

- Добър. – Също е важно. Добър.

- Половинка. – Тогава мъжът и жената ще бъдат едно цяло. Добре. Да запишем: 1/2

- Вярващ.

- В какво?

- В Бога. И да бъде в същата вяра.

Вярващ

Единствен

Сърдечен

Отговорен

Нежен

Добродушен …

- Момчета, вие разбрахте ли какво чакат от вас? Какви подвизи! И така – мъж, той е защитник, верен, детелюбив, умен, добър, 1/2, вярващ, единствен, сърдечен, отговорен, нежен, добродушен… Вие казахте 12 качества. Тези качества са много важни в живота. Назовете ги всичките с една дума… Една дума. Възможно е. Добре, аз ще ви подскажа, че тази дума я има в Библията. Там с една дума е казано какъв трябва да бъде мъжът за жената. Мъжът за жената… Мъжът за семейството… Какъв е?

 

- Глава. И така, правило второ: Търси мъжа – глава на семейството. “Къде да търсим такива?” – това е друг въпрос. Основното е да знаем какво търсим, в каква посока гледаме. Разбира се, момичета, вие отначало задявате младежите със своето “излишно внимание”, отстъпчивост, да, аз говоря за “това”, а после се оплаквате, че мъжете са изчезнали и със съжаление питате: “Къде да ги търсим?” Мъжете никъде не са се дянали, просто те може и да не се намират в този кръг, където вие общувате с младежи.

 

И казано между нас, когато общувате “така” с момчетата, вие наистина ли си търсите мъж? А готвите ли се за жена? Тогава няма какво да пъшкате, че мъжете са изчезнали. Да продължим.

 

Какво означава “глава” на семейството? – Да, той е главният. Този, който в крайна сметка взема решенията. Но, обърнете внимание, той приема отговорността за своите решения.

 

Още какво значи тази дума, че мъжът за жената е “глава”? Да, той буквално е нейната глава. Т.е. жената и мъжът, както говорихме, образуват едно тяло, една плът, те са част един на друг, мъжът в това тяло е както главата…

 

Как “да я бие с пръчка”? С пръчка да бие жената и съвсем да я наплаши? Слуша ли се такава “глава”? Вие действителна история ли искате да разкажете, или да попитате нещо? Може би така трябва да се постави въпросът: как да различим деспота и изверга? В Библията е написано как мъжът глава трябва да се отнася към жена си.

 

“Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява!”

 

С други думи, ако мъжът е глава на семейството, той е защитник и верен и детелюбив, той е достатъчно умен (глава), добър (тялото е едно), той е ваша част, а вие негова част, той е единствен (няма двама еднакви човека), и сърдечен, отговорен, нежен, добродушен… Той ще се грижи за вас материално – да съгрява и храни. Има още един много важен момент, по който главата се отличава от деспота: деспотът сам на себе си е глава.

 

Мъжът – не, той признава, че над него също има някой.

 

В Библията е написано така: “Главата на жената е мъжът, а глава на мъжа е (кой?) Христос”2

 

Тук някой каза, че мъжът трябва да бъде вярващ. Това е много правилно. Ако главата на мъжа е Христос, то задължително всичко в семейството ще се устрои, а вие, момичета, ще живеете в брака под двойна защита: вас ще ви защитава мъжът, а вашето семейство – Христос.

 

Ако всичко се устройва по този начин, възниква семейството – домашната църква. И така, ясно ли е второто правило?

 

Търси мъж – търси глава.

 

Правило трето… А как да го търсим? Защо “с една дума”? Може и с две думи…

 

“По любов”. В крайна сметка. Нима вие, като изброявахте какъв трябва да бъде мъжът, забравихте за любовта? И това не е съвсем случайно.

 

Защото “любов” често се асоциира с романтичните добрачни взаимоотношения. А в брака къде отива всичко това?

 

Ако гледаме отстрани, докато сме млади, може и да не видим как се обичат едни други хората в брака. А старите даже и не се целуват.

 

Но, приятели мои, любовта не изчезва. “Любовта никога не отпада”3

 

От нашите любовни отношения изчезва само (какво?) – страстта, влюбването. Впрочем и влюбването не изчезва, то се превръща в неприязън, даже ненавист. Влюбването често се превръща в ненавист.

 

Значи ние трябва да различаваме влюбеността от любовта. Или както пишете вие – ето бележката – “Как да различим страстта от любовта?” Как да различим страстта от любовта?

 

“За себе си”. Правилно. Човек е влюбен в другия заради себе си. Как ще се държи той? Спокойно? Търпеливо? Или настойчиво?

 

Да. И ако го атакуват, как е редно да се държи момичето?

 

Не е нужно да отстъпва. Защото в такъв случай вие отстъпвате “себе си”… Почакайте малко и вашият “влюбен” ще започне да ухажва вашата приятелка. Бива ли така? И така – страстно влюбеният е влюбен заради себе си. Нека видим как е написано това в Библията.

 

“Любовта не иска своето” И още е написано: “Любовта не безчинства”4

 

Как да разбираме това? В цялото мироздание има строй, порядък, последователност, степенност, съподчиненост, чинност. Нещата са свързани едно с друго, едно на друго се подчиняват, следват едно от друго, всяко има своя част, съучастие, място, време, служение, чин. Такъв порядък има между планетите, има го в света на живата природа, и задължително трябва да го има в отношенията между хората.

 

В младите си години, когато човек бушува, често му се иска да избяга напред, да види повече, да хване… “Да живее е нетърпелив и  бърза да чувства.”

 

Например юноша целува девойка, а на нея ѝ е боязнено това – той “безчинства”. А може да бъде и двамата да “безчинстват”…

 

Такива са интимните отношения до брака… Ще ви разкажа една история. Веднъж излязох пред учениците и говорих за това как според мен трябва да се строят добрачните и брачните отношения. След това ме поканиха в учителската стая и останах там повече от час. Излизам, чака ме момиче и ме моли да отидем настрана.

- Ние с моят жених трябва да разпишем, когато стана на 18, веднага след като завърша. Сега ние с него сме в близки отношения…

 

Тя замълча, гледа ме. Аз я гледам в очите. Мълча. Какво мога да ѝ кажа? Мълчим дълго. Чувствам, че се установи някакво разбиране. Аз направих усилие над себе си и казах:

- Защо?

 

Лицето ѝ се измени и тя каза тихо:

 

- Сгреших ли?

 

Аз кимнах и ние се разделихме. Тя разбра: станало е “безчинство”. Аз знам какво недоумение може да възникне в тази връзка. Тук при мен има бележка по този въпрос: “Как без проби да встъпим в брак? Може хората да се окажат несъвместими в леглото?”

 

Ще ви разкажа една история. Веднъж паднах от кон и си повредих гърба. Приятелите ми помогнаха да се добера до съседното село, там живееше една баба, която можеше да намества кости. Тя започна да ми разтрива гръбнака. Болеше ме и аз отначало не чувах какво си мърмори тя. После разбрах думите:

 

- Мек, мек…

- Ама кое е “меко”, бабо?

- Ти си мек.

- Как така?

- За ръцете си мек… Говорих аз на сина – ще се ожениш, очите не гледай, вземи ръката и я докосни…

И тя изведнъж ми взе ръката под лакътя, бързо я спусна към китката, като я обхвана плътно и леко я притисна, и се плъзна към пръстите и с внимание я хвана, като я притегляше леко…

- Мек си, за моите ръце си мек.

- И какво, синът ви ожени ли се?

- За красавица се ожени… Сега вижда децата два пъти в годината.

 

Бабата до голяма степен беше права. Действително в брака хората встъпват в “осезателни”, а не в “съзерцателни” отношения. Има смисъл докосването до другия човек… Оказва се, че е напълно достатъчно да се подържи ръката с внимание. Ако хората умееха като децата да се държат за ръце, би им се отдало да избегнат много грешки. А от това, че “безчинстват” преди брака, не намалява броят на разводите, бездетните семейства и зарязаните деца… Не намаляват, а се увеличават. И “пробите преди сватбата” с нищо не помагат. Безчинството си остава безчинство. И така, третото правило говори за това как да го търсим.

Аз толкова трудни съвети ви давам… “Правила” пиша…Какво говоря? “Бъди красива” казвам – т.е. “бъди себе си”… Или не знам, че още на 16 години момичетата изведнъж започват да мислят, че “животът си минава”… А на 26 години, ако не са омъжени, то… “обикалят припряно”, та все някак да се омъжат. Аз преподавам в много добро училище. Знаете ли колко деца без бащи се учат при нас?

 

Най-важните въпроси в живота си и в този на бъдещите си деца хората решават набързо. Последствията са ужасни.

 

Затова аз трябва да напиша петото правило.

 

В Библията пише за любовта: “Любовта е дълготърпелива”

 

Правило пето. Дай си време, имай търпение. Почакай…

 

За младите това е така трудно, но толкова повече важно. Аз ще начертая сега на дъската два отрязъка, а вас ще помоля да определите дали те са успоредни или не.

 

Успоредни ли са? Това не са отрезки? Да, това са точки. Всяка точка може да лежи на своята линия и тогава можем да говорим за успоредност. Сега ще начертая отрязъци… А тези отрязъци успоредни ли са? Може би да, а може и би не. Нужно е да се “продължат”, чак тогава можем да съдим за техните геометрични свойства… Така е и в живота. Ако мислим за брачни отношения, то трябва да продължим времето на познанството си дотогава, докато не можем да съдим що за човек е моят бъдещ мъж… Отначало вие може и да не забележите своето несходство с него. С времето то ще се прояви…

 

Тук аз за кратко ще прекъсна своето изложение на беседата с учениците.

 

Тази книжка може да попадне в ръцете на възрастен човек, който се интересува от основите на християнската вяра. Такъв читател, който е готов да се отнесе с доверие към Светото Писание, аз бих посъветвал да прочете внимателно първите глави от Библията (книгата Битие).

Целият човешки род произлязъл от първите хора, Адам и Ева. Като препрочитаме първите глави от Библията, да се запитаме – колко пъти Адам е познавал Ева? Имам предвид колко пъти той по съвършено нов начин е започвал да я обича? Изобщо колко са основните вида любов на мъжа към жената?

 

Адам три пъти по нов начин познал жена си. Първия път било така: Адам живеел в рая и му било добре. Бог казал ”не е добре за човек да бъде сам”… И Господ дал на Адам “изстъпление”. Това не бил сън, не било безсъзнателно състояние. Адам не заспал безчувствено, а с духа си излязъл от тялото си и виждал какво се случва.

 

В същото време Господ разтворил гърдите на Адам, взел ребро (костта, която е най- близо до сърцето), създал от това ребро жената, запълнил мястото с плът и завел жената при Адам. Когато Адам видял жената, той ѝ се обяснил в любов. Това е първото признание в любов от един човек на друг. Адам казал: ”Ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми.”

 

И след това Адам дал име на новия човек: ”жена”. Според древните представи да даде име може само този, който знае какво назовава. Така Адам за пръв път познал жена си. Тази любов е първа, съвършена. В любовта човек вижда другия човек така: това е друг човек, но в същото време това съм аз…

 

”Който обича жена си, обича самия себе си”. Така възникнала първата Църква Божия – мъжът и жената. Първата Църква възникнала в рая.

 

След като Бог създал целия свят, създал и човека, мъж и жена, благословил ги – ”Видял Бог всичко, което създал, и то било много добро.” За християнската вяра това е едно от най-главните положения: светът е сътворен от Бога и е добър. В света отначало нямало смърт, нямало страдания и зло. Злото, страданието и смъртта не са нужни на човека. Това положение на християнската вяра трябва основателно да се преживее, да се вгледаме в света, ”да видим”, че той е добър. А там, където нашето ”виждане” е недостатъчно, е нужно да го допълним с вяра…

 

И тук се налага да се приложи усилие, защото след сътворението на света и любещите хора станало грехопадението. Целият свят и всеки човек били изродени от греха, в света влезли злото, страданието и смъртта. И това също е нужно да ”се види”, без да се отвращаваме от факта, че човекът е ужасно лош. Християнин е този, който вижда, прави усилия да вижда, като допълва виждането с вяра, че светът и човекът са добри и едновременно вижда падналото, злобно, страстно състояние на човечеството, като започва от себе си… Това е религиозен опит, религиозно преживяване, това не е задача за ума, това е намиране на ”правилния поглед” върху света – нещо като ”двойно зрение” – когато ние виждаме с душата си едновременно и едното, и другото…

Грехопадението станало още при първите хора. Паднали двамата, но първа паднала жената. Господ наказал и жената, и Адам. Адам трябвало да прости на жена си, от която и той се изкушил. Било му нужно да се примири с нея. Къде в Библията четем, че Адам простил на жена си? Адам за втори път ѝ дал име:

 

” И даде Адам на жена си име Ева (Живот), защото тя стана майка на всички живеещи.” Така Адам за втори път познал жена си. Това е любов на примирението, на прощаването.

 

След това за трети път ”Адам позна Ева, жена си; и тя зачена…” и родила, продължила да зачева и да ражда деца. Това е любов плътска, детеродна. Какво станало после в живота на първото семейство, ние знаем от Библията само отчасти, но от нашите отношения, ако наблюдаваме възрастни съпрузи, знаем най-добре. Както един вид любов се появява след друг, така и угасват един след друг. Но – в обратна последователност. Ева раждала деца. И веднъж като родила, тя казала (или Адам казал): ”Ф-ф… Авел”. ”Авел” значи ”дихание…суета”.

 

И така, първа в живота на съпрузите утихва плътската, детеродната любов. Тя утихва не защото е нещо лошо, а защото се е изпълнила. Тя утихва, но не изчезва: от нея остават нежността, паметта на душата и тялото.

 

Ако хората дълго и добре са живели заедно, то утихва и втората любов – на прощението и примирението. Защо? Мъжът и жената вече всичко са си простили един на друг, даже за в бъдеще, и са готови да приемат другия с всички болежки и странности на старческата възраст. И така, и втората любов утихва, но не изчезва, защото от нея остава безкрайното търпение. Първата любов е съвършена, тя не утихва никога. Докато хората живеят на земята, мъжът гледа жената: ти си кост от моите кости и плът от плътта ми. Това пиша за възрастни хора или съзнателно растящи в християнството. На децата това го обясних по друг начин, но ги подтикнах към същия извод…

 

… любовта не изчезва. В старите хора тя е по-голяма и по-силна, отколкото при младите. Има смисъл да се женим не по страст. А за тази цел трябва да имаме търпението да чакаме, да си дадем време – да възникне любовта и да укрепне.

 

Вие виждали ли сте как венчават в църква? Над главите на младоженеца и невестата държат венци. Какво означават тези венци? Това царски венци ли са? Не, те са мъченически. По този начин Църквата ни вразумява и предупреждава, че хората встъпват в брака не толкова за радост и наслаждение (каквито, разбира се, има в съпружеския живот). Съпрузите са длъжни да знаят в какво влизат и да се запасят с голямо търпение един към друг… Ако него го няма, то ще стане това, което сега имаме в изобилие: непълни семейства и изоставени деца.

 

Вие питате: “Колко да чакаме? Колко време трябва да чакаме в добрачните взаимоотношения? Конкретно!” Удивителен знак. Този знак във вашата бележка означава вероятно, че вие не питате за оптималния, а за минималния период на познанство.

 

Отговарям: една година приятелски отношения. Не любовни отношения, защото тогава вече всичко е скрито-покрито, а приятелски отношения. Една година е природният цикъл, в който се сменят сезоните и съответно се сменя самочувствието на човека. Нека предположим, че сте се запознали с човека през есента. През есента той (както Пушкин например) е в повишено самочувствие, бодър е и весел. А пролетта започва да унива, лятото да изпада в депресия… Или пък обратно. Понаблюдавайте поне колкото може по-цялостно вашия избранник. Но аз ви предупреждавам, че за живота на човека – а той е дълъг – една година е недостатъчна.

 

Може ли с нещо да се компенсира недостатъчността на този минимален срок на познанство?

 

Може. За това говори следващото – Правило шесто.

 

Намери доверено лице, “трети”, на когото имаш доверие, и го попитай за неговото мнение.

 

Ще ви открия една тайна: хората са се женили и омъжвали и преди вас. Това е очевидно така, нали? Не съвсем, защото често се женят и омъжват, сякаш това се прави за пръв път в цялата световна история. А понякога с наивното убеждение, че “при нас няма да бъде така, както при нашите родители”. Това е голяма глупост.

 

И работата дори не е само в това, че всеки народ, във всяка култура, има огромен опит за това как живеят семействата. Просто понякога отстрани се вижда по-добре. Ще ви разкажа една история.

 

Аз имам двама близки приятели от детство. Единият е талантлив математик, а другият – талантлив актьор. Когато бяхме малко над 20, седим си ние тримата и моят приятел математикът казва, че е решил да се ожени. За кого? За Нина…

 

Аз само изохках:

- Ама какво говориш! Какво говориш!

 

И повече не знаех какво да кажа. Само чувствах, че това е огромна грешка.

 

Нашият приятел актьорът се замисли. Помисли и каза много убедително и задушевно:

- Егорушка, нали ще дойдат деца.

- Това не са проблеми, които трябва нас с теб да ни занимават.

Ясно, математик! Човек с голям ум.

- Егорушка, когато жена ти ще е в 9-тия месец, ти няма да можеш да се отделиш от нея. – Той направо нацели десятката. Когато на жената порасне голям-голям коремът мъжете започват да разбират нещичко от това какво са сексуалните отношения.

- Ще го преживеем.

- Нина ли? … няма да преживееш. Тя е … от тези, дето на никого за нищо не остава длъжна. Пелените ще трябва да ги переш ти… И кашата да я правиш пак ти… Не е ли така?

 

И стана според казаното. Нашият приятел се ожени за момичето, което на никого за нищо не оставаше длъжна. Когато се роди детето, тя нито веднъж не стана през нощта заради него. Моят приятел математикът стисна зъби, докара малкия до петгодишна възраст и се разведе.

 

Това, което се опитвахме да му внушим, се изпълни до запетайка… И даже по-зле. Защото той заради това уродливо семейство излезе от голямата математика. Защо не ни послуша той? Защо не станахме ние за него “трета инстанция”, която има смисъл да бъде послушана?

 

Ние бяхме връстници. И дори да бяхме познали всичко, не бяхме авторитет за него. “Третият” трябва да бъде такъв, на когото се доверявате безусловно. Добре би било, ако този човек е някой от вашите родители… Работата е там, че родителите обичат децата повече, отколкото децата – родителите си. Това е нормално. Ако вие чувствате, че родителите наистина ви обичат, задължително послушайте тяхното мнение.

 

Но има и още по-сигурен начин да намерите “трети” и да не сгрешите.

Правило седмо.

 

Не е необходимо нищо да измисляте: правете, както е в Църквата.

 

Представете си, че младежът и девойката се изповядват при един и същи свещеник. Той не просто ги наблюдава отстрани (което много помага да се разбере ситуацията), но той познава техния душевен живот. Той има опит, защото пред него са преминали хиляди животи. В крайна сметка той умее да се моли…

 

Не знам дали ме разбирате, но нима ние просто си “избираме” мъж или жена…? Не, ние “избираме” (без нас сега това не става), но още мъжът сякаш ни “бива даден”…

 

Той “мой” ли е, или не е “мой”? Той “даден” ли ми е, или не ми е “даден”?

 

Ето това с никакви правила не може да се обясни. Това е тайнствено… За това трябва да попитате Бога.

 

Нека видим какво сме написали на дъската:

1. Успехът на жената не са много мъже, а един.

2. Търси мъжа – главата на семейството.

3. Различавай страстта от любовта.

4. Бъди красива.

5. Дай си време, имай търпение.

6. Намери “трети”.

7. Послушай Църквата.

 

А сега, за да приключа темата, ще помоля всички момичета да излязат.

 

Искам да поговоря с младите хора. По същите тези “правила”. За тях е нужно да знаят повече от вас. И освен това на вашата възраст вие, ако поискате, ги баламосвате, а на мен ми е жал за тях. И от това-онова искам да ги предпазя. Вървете, момичета. Кратко ще преминем по точките с тези прибавки, които мъжът задължително трябва да знае.

 

1. Отношенията преди брака. Това, което се отнася за тях, се отнася за вас също. Не бива да хабите себе си. Но мъжът гледа не само себе си, но и нея.

 

Жена без минало… Ясно. Ако тя е имала някого? Тогава само изповед. Тя трябва да се очисти от предни връзки.

 

2. Глава на семейството. Кой е инициаторът на брачните отношения? Жената. Тя прави всичко, за да се омъжи. А вие гледайте за това как тя иска да се омъжи за вас. В Библията? Разбира се. След грехопадението Господ казал на жената: “Към твоят мъж ще тегнеш и той ще управлява над теб” 11

 

Външно всичко изглежда наопаки: мъжете ухажват жените, а тях сякаш това хич не ги интересува. Ако жените се държат така, правилно ли е? Съвсем правилно. Защото ако беше иначе, всичко щеше да се разврати и нямаше да има за кого да се ожените. Но това нас мъжете не бива да ни лъже.

 

Ако момичето много иска да се омъжи за вас и вие сте се убедили, че тя иска именно вас, тогава мъжът трябва здраво да помисли: да направи ли предложение или не. Или с други думи, цялата предварителна “работа” я върши жената. За мъжът е последната дума. “Ако тя не приеме предложението?” Това не може да бъде. Ако вие отговорно сте подходили към момента, в който правите предложение, тя не би могла да не го приеме.

 

3. Страст и любов.

 

В семейството живеят мъж, жена, деца. Тоест в семейството има сякаш три нива. Колкото е по-високо нивото, толкова са по-трудни задълженията.

 

Децата трябва “да почитат баща си и майка си”. Ние ги готвим за по-голямото и ги възпитаваме. Но “да почитат баща си и майка си” е задължително. Ако това го няма, то, както се говори в Библията, детето може и да не е дълголетно на земята.

 

Жената също има много задължения. Но едно е обезателно: “Жената да се бои от мъжа си”. Жената има едно последно задължение: да слуша мъжа си, както той слуша Църквата. Както мъжът се бои от Бога, така и жената се бои от мъжа си.

 

Мъжът има най-трудното задължение… “Мъжът е длъжен да обича жена си”. Един свещеник много добре ми поясни: мъжът трябва “да долюбва” жена си.

 

Ако всеки изпълнява задължението си: децата почитат родителите, жената се бои от мъжа, мъжът долюбва жената, тогава на семейството се дава като най-голям Божи дар любовта.

 

4. Красотата.

Мъжът защитава красотата. Той създава с вниманието си “образ” на това, което е красиво в жената. Жените и сами чувстват това, но мъжът трябва да поддържа този “образ”. Ако в наше присъствие момичето се разпуска, дайте ѝ да разбере, че това “не е красиво”.

 

Прост пример. Вие позволявате на момичето да псува във ваше присъствие? Е-ех… А после, щом като ние допуснем слабост, и красотата отпада. Ние сами се ограбваме. Красотата трябва да се защитава и от външни посегателства. Например във вашето училище идва привърженик на “безопасния секс”. Това са тези, които говорят: “Любов да, деца все още не, семейство – може би”, а после разправят за презервативи. Те заблуждават нашите момичета. Тук мъжът трябва да стане. Какво да каже? Много просто. Как се ловят змии? Хващат с пръчка главата и не я пускат. Тя ще се върти, ще те удря с опашката… А ти дръж. Трябва да зададете един въпрос и да изисквате отговор. Идва развратителят, и веднага въпрос: “Вие признавате ли Божията заповед, че не бива да се блудства?” Той ще започне да се върти. Изслушайте всичко до края. И пак: “Вие признавате ли Божията заповед, че не бива да се блудства?” И така много пъти. Звънецът ще бие и публиката ще се разотиде, а вие със същия въпрос: “Вие признавате ли Божията заповед, че не бива да се блудства?” И не пускайте тази… гад, т.е. змията. Не я пускайте. Заставете го публично да признае, че той е безбожник. Разбирате ли, че красотата на момичетата трябва да се защитава? Да? А от тях самите? Понякога се налага да се защитава и от тях самите… Случват се такива обстоятелства, че на мъжът даже му е неудобно да откаже…

 

Тук е нужно мъжество…Вие много ще я обидите с това. Но няма да я оскърбите. Тя ще плаче, ще се ядосва, но ще започне да ви уважава, а към себе си ще започне да се отнася по друг начин.

 

5. Време, търпение.

 

Какво значи това за мъжа? Това значи, че жената трябва да се възпитава преди брака. Девойката я привлича семейният живот, но тя не винаги е готова за него: нея (често се случва) никой не я е готвил за това.

 

Как е възпитана тя? От какво семейство е? Ако при нея има конфликт с родителите, той задължително ще се пренесе и във вашето семейство…

 

От каква националност е? Посланиците на китайския император, когато били в Европа, за пръв път видели картини, нарисувани с маслени бои. По тях били изобразени хора, коне, пейзажи, лица… А китайците виждали само цветни петна… Всичко, което касае възпитанието на вашата жена, има значение. Националността има голямо значение: ако тя е от друга националност, друга вяра, тя просто може да не вижда очевидните (за вас) неща.

 

Какви са нейните интелектуални стремежи? Какво е готова да пожертва? Трудолюбова ли е?..

 

Ще ви дам пример колко е трудно да се възпитава жената. Свети Серафим Саровски основал женски манастир. Той приемал там или момиче от майка му и баща му, или вдовица от неотдавна умрял мъж. Ако жената е живяла според своята си воля, то великият светец не се захващал да я възпитава.

 

Жената трябва да бъде възпитавана до брака.

 

За това се иска време. Мъжът не просто “чака” до брака да му “минава времето”. Той деликатно насочва възпитанието на бъдещата си жена.

 

6. Що се отнася до “третите” лица…

 

Мъжът иска авторитет или за себе си, за да охранява своята глупост, или търси авторитет, за да се учи… Мъжът се учи цял живот. И затова той търси такъв, който е по-умен и по-опитен от него. И в такъв случай той задължително ще намери…

 

7. Църквата. В Църквата се намират всички елементи на живота в основното им съотношение…

 

Изучете опита на Църквата. Влезте в нея съзнателно и с вяра. И ако вие се ожените, въведете там своето момиче и своето семейство.

 

И последно ще ви кажа… В брака хората се помъчват и се заобичват един друг. Първата любов е съвършена, не утихва никога. Докато хората живеят на земята, мъжът гледа жената: ти си кост от моите кости и плът от плътта ми…

 

Източник: http://hristianche.ucoz.com/

 

 

 

Любовта не е чувство, любовта е сила

Октомври 10, 2016 in Външни



Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките

Юли 22, 2016 in Беседи, Свещеническа конференция

 

 

 

Много е труден въпросът, който касае  приятелството между свещеника и енориаша. Работата се свежда до това, че когато говорим за енориаша като духовно чадо на свещеника, дори не само в общия смисъл на думата, не трябва да се забравя, че  свещеникът е длъжен преди всичко да бъде свят. Най-важното е енориашът да изпитва към него доверие. Степента на това доверие може да бъде различна, но ако доверие липсва, това би обезсмислило всичко. Свещениците, както и всички останали хора, съвсем не са идеални, те си имат свои слабости, свой личен живот, който не е свързан с богослужението или с други духовни въпроси. Свещеникът в своя личен живот преди всичко е обикновен човек, който, макар и да не извършва някакви сериозни  грехове , в ежедневието се държи обикновено, шегува се и с това свое държание понякога може да разочарова човека, който търси близост с него. Затова, в много случаи, когато се завързва дружба между свещеник и енориаш, а свещеникът не е на висота, то той престава да бъде истински духовен ръководител . Често след това настъпва неизбежно разочарование.

 

Ако човекът преодолее разочарованието си, такава дружба може да бъде добра и полезна. Но все пак свещеникът като цяло престава да бъде духовен наставник, въпреки че може да си остане като събеседник и съветник.

 

Свещеникът и старите приятели

 

Аз въобще не вярвам, че детската или юношеската дружба се запазва напълно и в зряла възраст, с редки изключения. Имам познати и приятели от училище и института, с които се чуваме по телефона или се срещаме понякога. Но това все пак не е приятелство. Приятно ни е да си поговорим за старите времена, да си споделяме и помагаме. Моите стари съученици понякога ми водят своите деца за някой сериозен разговор. И колкото и да е чудно, аз се разбирам с тези деца повече от техните родители .

 

Те приемат това , че аз съм свещеник, но това няма никакво отношение към приятелството. Много хора от моето минало имат различно отношение към обръщането ми към Христа и свещенството. Някои одобряват, а други – не. За дружба изобщо не става въпрос .

 

Поправяме коли

 

По принцип сериозното приятелство между мъже се нуждае от повече време и повече доверие, въпреки че приятелски отношения могат да се завържат и бързо – по повод съвместно учение или служба в армията. Някой колекционира костенурки, друг се увлича по астрономията. Приятелите ходят заедно до сервиза,  за да поправят старите си коли, по повод общия си интерес. Но когато той липсва, приятелството свършва. Жените стават приятелки например покрай децата си. Когато децата пораснат, това приятелство приключва, ако не се намери друг повод . Те си остават с добри чувства, поздравяват се по повод рождени дни, канят се за празници. Но за приятелство са нужни двама. Например – две бабички си говорят на пейката и стават приятелки. И особено мъчително е, когато едната се премества в друг квартал и не намира на пейката своята стара приятелка .

 

Свещеникът и жените в храма

 

Аз не вярвам в дружбата между мъже и жени. Без значение дали става дума за свещеник и енориаш, или не. Мъжете и жените не могат да бъдат приятели, с редки изключения: освен ако тя  е много грозна, а той импотентен  и тъй нататък. Винаги приятелството между мъжа и жената може да прерасне в любов. Аз съм свещеник и познавам хората. Не разглеждам нещата откъм романтичната им страна. Виждал съм толкова много грехове, че мога да ви кажа, че от това не излиза нищо добро. Познавам свещеници, които се разведоха с жените си, и такива, които не се разведоха, но живеят в блудство. Не трябва да се влиза в приятелски отношения с енориашите, а с жените – още по-малко.

 

Свещеникът и скорецът

 

Известно е, че всички хора отиват на работа. Обикновено общуването ни е в сферата на нашите служебни задължения – това са работни отношения. А когато след работа излизаме някъде заедно, това вече е приятелство. Аз разбирам дружбата в широкия смисъл на думата – от повърхностните приятелски отношения до сериозната дружба. А свещеническото служение е нещо повече от обикновена работа. Въобще, свещеникът не трябва да дружи с никого от своите енориаши. Той може, и е длъжен, да разбира техния живот. Те трябва да имат постоянно общение и доверие, да се поддържат и да си помагат. Но не и да бъдат приятели. Най-добре  е да постъпваме като скореца – при него гнездото е на едно място, а храната си набавя отдалече. Има една пословица, че имаш ли куче, съседът ти може да го отрови; ако имаш приятел, може и да се сбиеш с него; ако нямаш нищо, нищо няма да ти се случи. Това трябва да се разбира метафорично за спорове, разногласия и изясняване на отношенията. И добре е това да не се случва в храма.

 

На дистанция

 

Всеки ръководител трябва да има чувство за дистанция. Не само духовният, но дори и светският, административният. По правило директорът не трябва да дружи със своите сътрудници. А свещеникът е едновременно и духовен, и административен ръководител, ако е в качеството си на настоятел на храма. Тогава той не трябва да бъде  приятел с никого. Мога да посоча няколко примера, в които аз не изповядвам моите приятели, а ги отправям към други свещеници, ако те нямат духовен ръководител. При мен се изповядват хора, които са приятели с други свещеници, но не се изповядват при тях .

 

Източник Православие ру

 

Отречение е нужно, но не от предметите, а от пристрастието към тях

Март 23, 2015 in Беседи

 

 

Ако обичаме ближния заради себе си, трябва да желаем изпълнението на своите желания, на своята плътска воля. Ако го обичаме заради него самия, трябва да изпълняваме неговата воля, неговото желание. А ако обичаме ближния заради Господа, трябва да се стремим и по отношение и на него да изпълняваме волята Божия, и да ходим непорочно в Неговите наредби. Ще обичаме ближния заради Господа. Отречение е нужно, много е необходимо – но не от човека, не от предметите, а от своето пристрастие към едното  или другото. Ще се отричаме от себе си, за да отдадем слава на Господа, Който ни спасява.

 

“Как става това – питате вие – да се отречем от себе си, за да отдадем слава на Господа, който ни спасява.” Да се обясни това не е възможно, но мисля, че когато Господ въздаде радост на душата със Своето спасение, тогава тя ще разбере, че Го е намерила там, където е загубила себе си, и е почувствала усещане за спасение там, където е изгубила душата си, и радост от спасението – там, където е вкусила горчивината на спасението и е прославила Господа, Който я спасява, когато всички хитрости да се спаси сама са се оказали лъжливи и тя се е отрекла от тях като от мерзост и неправда.

 

Господи, Ти Сам си спасение за моята душа.

 

Източник: “Пътят на немечтателното духовно дело” Манастир “Св. Вмчк Георги Зограф” Света Гора, Атон

Чуваш ли какво ти казвам?

Януари 21, 2015 in Отечески съвети, Семейство

 

 

Отец Порфирий казваше: „Когато хората се гневят и негодуват, то, даже и да мълчат, от тях, от това зло, което се намира вътре в тях, излиза някаква зла сила, която действа пагубно на обкръжаващите. Родителите оказват отрицателно влияние на своите деца, когато виждайки, че не слушат, се ядосват, но нищо не казват. Мислят си: „За да не травмирам детето, сега нищо няма да му казвам.” Откъде да знаят, че сдържаното негодувание, на практика, се явява меч, който нанася смъртоносна рана! Чуваш ли какво ти казвам? Смъртоносна рана! Ти, даже не произнасяйки и една дума, можеш смъртно да уязвиш своя ближен. Нашата душа не е материална и затова на нея реално и въздействат различни духовни сили, както добри, така и зли.”

 

Когато един човек попитал стареца за сложностите в отношенията в неговата работа, той му дал такъв съвет:

 

„Никога не мисли за другите лошо. Със своята молитва, със своето обръщане към Христа, ти оказваш благоприятно въздействие на своите ближни. Мислейки лошо за хората, ти им влияеш отрицателно.”

***

Родителите на едно дете с тежък характер, което беше достигнало преходната възраст, дошли при отец Порфирий. С прискърбие му разказали за своите проблеми, свързани с възпитанието му и го помолили за съвет. Отец Порфирий започнал да им говори за това, че те трябва да обърнат внимание на своя духовен живот, но родителите отново и отново връщали разговора към детето. Старецът продължавал да им говори за техните християнски и родителски задължения. Тогава посетителите с недоумение му казали: „Отче, дошли сме тук не заради себе си. Всичко, което ни казвате така или иначе го знаем. Дошли сме заради нашето дете.” Тогава отец Порфирий им отговорил: „А аз през цялото време ви говорих именно за вашето дете. Толкова ли не разбирате, че спасението на вашето дете зависи от вашето собствено освещаване? Не теоретическо, а практическо освещаване!” След като помълчал малко Старецът добавил: „Ако вие действително обичате своето дете, то сте длъжни да започнете да се стремите към святост незабавно! Сега „видях” неговата душа… Тя е мъртва.”

 

Превод от руски: Цветослов советов

 

 

 

Святост в света

Януари 13, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

Нашата тема е светостта в света, без значение дали сте в брак или сте сами. Светът и хората днес се намират в бедствено състояние, живеят в разводи, в съсипани бракове, без брак. Целият свят е потресен и ние всички живеем с това. Как ние като православни християни следваме Господа? Как можем да придобием святост?

 

Веднъж в Ню Йорк имах беседа на тази тема, един човек стана и каза: „Отче, каква святост, аз бих бил щастлив просто да остана жив!” Понякога в нашия живот изглежда, като че ли сме загубили всякакъв контрол, не знаем как да намерим стабилна основа… Водим борба поради тази причина и много често се предаваме. Мислим си, че пътят на Господа е много труден. А от друга страна светът ни зове, той като че ли ни дава смисъл, защото осигурява мигновен комфорт. Обикновено обаче това е на много висока цена. Въпреки това той ни дава комфорт и удоволствие. Също ни дава и средства, за да избягаме от борбата и да не бъдем свързани с никого. Всички имаме такива моменти.

 

Веднъж дойде един човек и ми каза: „Целият ми живот се тресе. Не знам въобще как да се оправя.” Попитах го къде е проблемът? Той отвърна: „Аз живея в Европа, имам прекрасна съпруга, 3 деца, четец съм в църквата. Ходя всяка неделя в храма, семейството ми също. Най-голямото ми дете е момиче и се готви да встъпи в брак с прекрасен човек. Отвън изглежда, че всичко е наред… Но вътре в мен е съвършена катастрофа. Не знам какво да правя? През целия ден се питах дали, ако престана да си повтарям, че Господ Бог съществува и спра да си казвам да го следвам, ако престана да си казвам, че молитвата е много важна, животът ми ще стане друг. Аз съм такъв, защото си повтарям, че Бог съществува, или защото се заставям да бъда православен християнин. Вътре в мен няма нищо – това са само идеи, поредица концепции. Не мога вече да балансирам с всички тях – с концепцията за брака, за семейството, за бащата, за съпруга, бизнесмена, четеца в църквата… Какво означава всичко това? Просто бягам в кръг и се опитвам да бъда този, който хората казват, че трябва да съм. Не съм свързан с нищо. Защото ме е страх да спра да мисля и да вярвам, какво да правя?”

 

Не сте ли стигали и вие до такава точка? Имали ли сте такива мисли? „Чувам хора, които са впечатлени от Бога, но аз нямам този опит.” Какво е сбъркано в мен? Какво е сбъркано във вас? Нямаме връзки помежду си. Имаме само идеи – говорят ни в семейството, в обществото, в Църквата кои сме, какви трябва да бъдем, да станем, как трябва да се държим, за какво трябва да мислим. Но всичко това няма никакъв смисъл, докато нямаме връзка с това, което говорим.

 

Ще ви разкажа и една друга история. В един период живеех с бездомни хора. Бяха 150 и имаше клошари, бивши затворници, наркомани, проститутки… Ние се борехме, опитвахме се да ги учим, да променим живота на всички тях. А те имаха опита от предишния си живот и никакъв опит от новия живот – да живееш с Бога, да живееш в нормално семейство, да се научиш да бъдеш предан и стабилен, любящ и трезвен. Всичко това за тях бяха просто концепции, не техен жизнен собствен опит. Имаше едно момиче, Джойс, на 30-35 години. Беше болна от хепатит, зависима от хероина, проститутка с 5 деца. Нито едно от децата не беше с нея. Постоянно влизаше и излизаше от затвора. Тя дойде пребита една нощ при нас, на висока доза, в 11.30 ч и каза, че умира и иска помощ. Ние я приехме и като всички останали отначало я настанихме в стаята за гости. Съгласи се да премине през програма за детоксикация. Джойс се върна и след 30 дни без наркотици се тресеше, беше раздразнителна. Реших да й дам много лека работа. Имаме библиотека с много канапета – там провеждахме утринните си срещи. Казвам й: „Всичко, което трябва да правиш, е да оправяш възглавниците по диваните, да почистваш масите, да слагаш книгите по местата им и да се грижиш за банята. Целия ден.” Тя се съгласи.

 

Връщам се, а всичко в безпорядък, банята мръсна Намерих я и й казвам – виж, какво мислиш за това? А тя каза: „За мен това е достатъчно чисто. Много по-чисто от всяка тоалетна, в която съм била аз!” Тя просто нямаше опит в това, което исках да разбере. Когато й казвах да изчисти нещо, тя съответно го съпоставяше с нейния опит, не с моя.

 

Когато не разбирате взаимоотношенията с Бога, не разбирате какво значи да обичате, да бъдете послушни – просто чувате думи, но не можете да ги свържете с опита. По този начин се отнасяме към всичко. Така всичко, което виждаме и чуваме, филтрираме през призмата на нашия опит. Ако искаме някой да разбере нещо повече, трябва да променим призмата. Трябва да им покажем. Именно затова Господ Иисус Христос е дошъл, защото нашата призма въобще не е можела да разбере Божията любов. Всички са живели в състоянието на Адамовото грехопадение. Когато пророците говорели за Бога, ставало дума за Някого, Който е на небето, а не тук. Иисус Христос дойде и донесе Бог тук. За да имаме връзка с Него. Така промени призмата, през която гледаме.

 

Как намираме Бога – обичайки се един другиго. Той е казал: ако Ме обичате, обичайте се един другиго. Ако казвате, че обичате Бог, когото не виждате, а не обичате ближния, когото виждате, сте лъжец. Ние сме точно в това състояние. Къде е проблемът? Че не знаем какво означава да обичаме. Ние казваме – ти си пияница, ти си крадец, не искам да имам взимане даване с теб… Това ме разстройва. Ти ми харесваш, а ти не. Защото първото нещо, което виждаме, е проблемът, а не личността. А трябва да виждаме това, което вижда Бог. Бог вижда този, когото обича. Затова продължава да ни обича, затова и ние с вас още не сме мъртви. Той продължава да ни дава шанс да Му отвърнем. Той не вижда лъжеца, не вижда този, който пада, не вижда тези, които го игнорират, преди всичко Бог вижда този, когото обича. И продължава да ни отговаря, защото ни обича. Именно това иска и от нас – да виждаме в ближния си този, когото обичаме. И защото го обичаме, ние можем да му помогнем, можем да променим другите и себе си.

 

Как да правим това в света? Това е невъзможно без любов. А любовта е невъзможна без взаимоотношения. Връзката е невъзможна без общност. Не може да го постигнете сами. Но как да го направим заедно? В брака, в монашеския живот, в дружбата, в служението на другите. Църквата е общност и именно там ние познаваме Христа. Там се учим да обичаме един другиго. В светата Евхаристия ние ставаме едно. Именно оттук тръгваме.

 

Най-великата от всички добродетели е любовта. Любовта е винаги за другите, а не за себе си. Аз и преди съм ви казвал – ако с някого имате връзка и искате да сте с него, а при това казвате: „обичаш ли ме?”, този човек трябва да бяга от вас като луд. Защото такъв човек не иска да ви обича, а вие да го обичате. Този човек ще се превърне в психическа гъба, която ще ви изсмуква. Защото мисли постоянно за себе си. Единственото, което трябва да чуваме от другия, е „Аз те обичам!” Любовта не прави разлика. Господ Бог не казва: „Аз те обичам, защото…” Не казва: „Аз ще те обичам, ако…” Той ви обича напълно винаги. Без значение какво правите вие. Това е и което Бог очаква от нас – да Го обичаме без условия, с целия си разум, с цялото си сърце и душа. А също и ближния.

 

Ако правя разлика и не обичам някого, това е защото някой не отговаря на моя стандарт. Любов без послушание е нещо, което не те прави стабилен. Послушанието към този, когото обичате, ви прави свободни от чудовището. Помислете – кое е чудовището? Вие сте чудовището! Да обичаш някого и да си послушен към него, те прави свободен от цялата ти лудост. Първо обичаме Господ и ако сме му напълно послушни, ставаме свободни. Любов без задължения не е любов – аз се нуждая от теб, на мен ми е нужна някаква сигурност, ако не се нуждая, всичко е свършено. Това не е любов – любовта я има винаги. А не с безброй условия – да имам това и това, за да получа онова и т. н… Това е любов към себе си. Господ казва – люби Бога, обичай ближния и своя враг, Той никога не е казал: „Обичай себе си.” Да обичаш Бога означава да имаш връзка, да обичаш ближния, но също да обичаш и врага си. А в обичта към себе си няма връзка. Вие се затваряте в себе си и очаквате да дойде някой да ви обича?! А през това време какво правите – обичате само себе си! Нямаш взаимоотношения и се превръщаш в чудовище.

 

 

Отношенията с духовника

Януари 12, 2015 in Беседи, Семейство

 

 

- Един от най-близките хора в живота на християнина е духовникът. На него доверяват такива съкровени тайни, за които не разказват дори на най-близките роднини. Естествено, че такова доверие ражда сърдечно разположение. Къде е границата, отделяща уважението, любовта към духовника от болезненото пристрастие?

 

- Трудно е да се каже. Когато ние говорим за хора, то не можем да отделим до край божествената любов от човешката обич. Но критерият е отново същият – правим нещо заради Христа или заради себе си. Човек трябва да помисли и да си отговори на въпроса: какво иска от духовника? Има ли истинска любов към този човек или това е любов към себе си: дайте ми, изслушайте ме, утешете ме. Когато човек се опитва да постави в служба на собствения си егоизъм труда и подвига на свещеника.

 

Истинската любов на чедото към своя духовник се проявява в послушанието, в изпълнението на Христовите заповеди, в опита да подражава на свещеника в неговите добродетели, в умението да прощава на отчето, не забелязвайки човешките му немощи.

 

За жената е по-сложно, защото тя е сърдечно същество, за нея е естествено да се прилепва към мъжа, духовника, детето. Нужно е това да се разбира много добре и да не си губим главата. Важно е да изпитваме своята съвест, да се отрезвяваме. Защото в болшинството случаи, когато ние извършваме една или друга постъпка, разбираме, дали извършваме грях или не. Съвестта ни подсказва това.

 

Духовникът също трябва да вижда, кое движи неговите духовни чеда: страст, човешка привързаност или истинска любов към Христос. Опитният духовник вижда това и понякога ще приласкае, ще съжали, а другаде ще вразуми с жезъла, както се казва. Това е естествено, нима не възпитават така и децата?

 

Винаги ли любовта е свята?

Януари 12, 2015 in Беседи, Начална страница

 

- Владико, как да разбираме думите, ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик (Лк. 14:26). Как може Бог, чието име е Любов така открито да призовава към ненавист?

 

- Според  мен това е един от основните нравствени ориентири в християнството. Именно в тази фраза Христос разполага  приоритетите в живота на човека: как трябва да се отнасяме към себе си, към ближния и към Бога. Тук не става дума за ненавист в прекия смисъл на думата, а за отказ от земните привързаности заради Христа, за жизнения избор.  На първо място в своите мисли, постъпки, ежедневни грижи и велики стремежи човек трябва  да постави Бога. А всичко останало се разпределя около Господ. Когато в центъра на живота е поставен някой или нещо, а Бог остава в периферията, е невъзможно да се достигне духовно съвършенство.

 

Затова човек трябва да възненавиди или да отхвърли човешката привързаност и да последва Христос.  Защото възлюбвайки с цялото си сърце Господа, той започва да обича и тези хора, които са Божи образ, Негови творения. Съвършено друга картина виждаме, когато човек като че ли вярва в Бога, обича Го, но на първо място слага ближните, а в действителност често даже не и ближните, а самия себе си.

 

В този откъс също се говори за това, че на  човек му се налага ежедневно, избирайки между Христос и ближните, в действителност да избира между греха и добродетелите. Затова е и казано: Враговете на човека са неговите домашни (Мт. 10,36) Често нашата любов към ближните не е любов, в най-високия смисъл на думата, а проява на страстите на самолюбието, тщеславието и гордостта. Или тези страсти се проявяват в живота на нашите ближни, когато те изискват нещо от нас. Когато ни молят за помощ, разбира се, трябва да ги послушаме и да помогнем. Когато изпълнението на молбата им обаче предполага да извършим грях, трябва безкомпромисно да постъпим по заповедите, следвайки Христос.

 

- В светската литература нерядко можем да срещнем разсъждения за святата майчина любов, която е способна на велики чудеса. Майчината любов е свята априори или в нея може да има нещо несъвършено?

 

- В известен смисъл майчината любов действително е свята. Тя навярно е най-преданата, безкористна и жертвена любов. Заради децата, жената като правило е готова на всякакъв подвиг, забравяйки за себе си тя е готова даже на смърт.

 

От друга страна и в любовта на майката към своите деца можем да наблюдаваме егоизъм, гордост, тщеславие. Като всяко чувство, което не е основано на любовта към Бога, и майчината любов може бързо да се обърне в страст. Понякога ние виждаме, че именно заради безпаметната любов на майката към сина или дъщерята израстват истински чудовища. Защото любовта на майката е покривала всичко, даже и греха.

 

Съществуват прекрасни примери на истинска жертвена любов, например в живота на мъчениците Кирик и Юлита. Жената, имаща единствен син, избрала смъртта за себе си и за своето дете, но не се отрекла от Христос. А за майката това е най-страшното. Защото когато страдаш ти е едно, а когато виждаш страданията на любимите си хора, това е много по-тежко. Нейният избор не е проява на безчувствие, или хладност, а постъпка на истински вярващ човек. Защото ние всички ще умрем. Въпросът е как: ще съхраним ли достойнството, с което ще си тръгнем? Това е много важно.

 

- В Свещеното Писание също намираме и заповед за любовта към родителите. В същото време в живота на човека настъпва момент, когато той е длъжен, образно казано, да излети от майчиното гнездо. Това е винаги болезнено и за децата, и за родителите. Как трябва да се отнася християнина към това?

 

- В Свещеното Писание е казано: Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой ти дава. (Изх. 20:12). Това е общочовешки принцип на живота. Но срещаме и друга фраза: ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът (Мт. 19:5). Достигайки определена възраст, човек оставя дома на своите родители, тяхното семейство и започва да създава свое. Това е болезнено. Но родителят, който правилно разбира всичко и има любов към детето си, а не страст, ще потърпи малко и ще го пусне и с времето ще получи плодове – ще види внуци и грижата на своите деца за себе си. Много е важно да се даде на децата на направят този избор, който някога си направил и ти. А ако твоят избор е бил погрешен, помогни на своите любими да не сгрешат.

 

- По какво любовта се отличава от страстта?

 

Критерият е един. Ако нашите постъпки, добродетели съответстват на учението на Христа, на Свещеното Писание. Понякога при свещеника идва млада двойка и казва, че помежду им има любов. А се оказва, че това е просто влюбеност, страст.

 

Прочетете описанието на любовта в 13 глава на първото послание на ап. Павел до Коринтяните, при светите отци. Навсякъде виждаме, че любовта е саможертва, способност да не търсиш своето, да търпиш, да вярваш.

 

А в живота често става така, ние си мислим, че като че ли имаме  любов, а когато не срещнем ответно чувство, нашата любов много бързо се превръща в ненавист. Често считаме, че любовта е, когато трябва ни обичат. В Евангелието никъде не е казано, че ще ни обичат. Любовта е добродетел, която ние трябва да раждаме в своето сърце и да я даряваме на хората, които ни обкръжават.

 

- Излиза, че християнинът трябва да създава семейство с хладно сърце и благочестиво намерение?

 

- Разбира се, не. За да се създаде семейство между хората, трябва да има и влюбеност и взаимно привличане и сфера на общи интереси. Хората трябва да си приличат, да се интересуват един от друг.

 

Друго нещо, което е нужно прекрасно да се разбере, и за което свидетелства опитът на всички семейства: никога няма да разбереш до край какво ти предстои. Можеш да разбереш добре човека като изядеш с него, както гласи поговорката, един чувал сол.

 

Влюбеността не е нещо лошо. Лошо става, когато се спрат там и от нея правят идол. Нужно е да разбираме, че любовта не се появява сама. Това е добродетел, която трябва да придобием чрез труд в търпение, в работа над себе си, във взаимно уважение и взаимно смирение един пред  друг.

 

- Един от най-близките хора в живота на християнина е духовникът. На него доверяват такива съкровени тайни, за които не разказват дори на най-близките роднини. Естествено, че такова доверие ражда сърдечно разположение. Къде е границата, отделяща уважението, любовта към духовника от болезненото пристрастие?

 

- Трудно е да се каже. Когато ние говорим за хора, то не можем да отделим до край божествената любов от човешката обич. Но критерият е отново същият – правим нещо заради Христа или заради себе си. Човек трябва да помисли и да си отговори на въпроса: какво иска от духовника? Има ли истинска любов към този човек или това е любов към себе си: дайте ми, изслушайте ме, утешете ме. Когато човек се опитва да постави в служба на собствения си егоизъм труда и подвига на свещеника.

 

Истинската любов на чедото към своя духовник се проявява в послушанието, в изпълнението на Христовите заповеди, в опита да подражава на свещеника в неговите добродетели, в умението да прощава на отчето, не забелязвайки човешките му немощи.

 

За жената е по-сложно, защото тя е сърдечно същество, за нея е естествено да се прилепва към мъжа, духовника, детето. Нужно е това да се разбира много добре и да не си губим главата. Важно е да изпитваме своята съвест, да се отрезвяваме. Защото в болшинството случаи, когато ние извършваме една или друга постъпка, разбираме, дали извършваме грях или не. Съвестта ни подсказва това.

 

Духовникът също трябва да вижда, кое движи неговите духовни чеда: страст, човешка привързаност или истинска любов към Христос. Опитният духовник вижда това и понякога ще приласкае, ще съжали, а другаде ще вразуми с жезъла, както се казва. Това е естествено, нима не възпитават така и децата?

 

- Има хора, които по природа са много хладни. По принцип на тях им е лесно да отхвърлят някого и да го забравят…

 

- Знаете ли, аз съм срещал много различни хора в живота си: и горещи, любвеобилни, и хладни , и егоисти. Тук, мисля, е много важно да виждаме, как човекът се отнася към себе си. Да се вгледаме какво движи човека: добродетелта, желание да се направи нещо за Христа или самолюбието? Ако той е взискателен по отношение на хората, но в същото време е суров към себе си, живее в подвиг, тогава можем да разберем и приемем. Но в повечето случаи се оказва, че по отношение на другите човек е взискателен, а по отношение на себе си не е.

 

Важно е да четем светите отци, пред нас се открива удивителен свят, в който можем да намерим маса примери, как светите отци са постъпвали в тази или друга ситуация. Например, когато питали св. Пимен Велики: „Трябва ли да събудим брата, който е заспал по време на служба?” той отговорил: „Аз бих сложил главата му на коленете си и бих го успокоил.” По аналогия могат да се решат маса ситуации. Например, трябва ли да нападнем момиче, което е дошло в храма в панталони, или по-добре да я успокоим, споделяйки с нея своите знания, със своята любов? Можем, виждайки хулиган, да му се скараме. А старецът Паисий казва: „Ако видиш такъв младеж, преди да го накажеш или да го научиш, първо го стопли. Защото той е като таралеж и първо трябва да си свие бодлите.”

 

- Любовта към Бога винаги ли е съвършена или също може да носи някакъв повреден характер?

 

- Когато човек съзнателно идва в храма, започва да се опитва да живее църковен живот, то трябва постоянно да си задава въпроса: „Кого търся?” В Православието, без оглед на най-разнообразните форми на църковен живот, главното, което трябва да търси човек е Христос. Затова е нужно да се питаме: „Накъде отивам? Какво в тази ситуация е важно за мен: красивото кандило, възвишената богословска мисъл, уставната особеност или Христос?”  Според устава трябва да събудим спящия брат, а ето  че св. Пимен Велики иска да го успокои…

 

- Владико, има ли лекарство от пристрастното отношение към някого?

 

- Както говорел св. Йоан Кронщадски: „По-добре да сгрешим в любовта, отколкото в ненавистта.” Когато вярваш в Бога, когато се опитваш да правиш нещо заради Христос, разбира се, случва се и да падаш, но Господ е жив, Той знае, направлява. Често даже самите ние не забелязваме, но когато веднъж се посветим на този подвиг, ние биваме изправяни от Господа. Той ни възпира, изпраща болест, смиряващи обстоятелства, които не ни дават, слава Богу, да бъдем победени от една или друга страст, в това число и от пристрастие.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

 

 

 

Безпокоя се, че ще дойдат трудни години

Януари 8, 2015 in Отечески съвети

 

- Отче, безпокоя се, когато казвате, че ще дойдат трудни години.

 

 

- Вие живейте в любов и съгласие помежду си, бъдете духовно подготвени, имайте храброст, бъдете едно тяло и не се страхувайте от нищо. Бог ще помага. Развивайте у себе си духовната любов. Имайте такава любов, каквато чувства майката към детето. Да има сред вас братски дух и саможертвеност. Полека-лека ще дойдат трудни дни.

 

 

Ние, монасите, напускаме света и оставяме познатите и роднините си, за да влезем в голямото семейство на Адам, на Бога. Но за хората в света е задължително да имат връзки с близки и роднини, които живеят духовно, за да получават подкрепа. Християнинът, който се подвизава в света, има полза от връзките си с духовни хора. Колкото и духовно да живее човек, има нужда от добро общество, особено в нашето време. Връзката с духовни хора му носи по-голяма полза дори и от четенето на духовни книги, защото радостта от духовния съюз събужда у него силна жажда за духовни подвизи. Дори и в службата, на работата е добре духовните хора да се познават помежду си, за да си помагат взаимно. Може например да възникне някакъв проблем между колегите, да имат нужда от взаимна подкрепа, но да не се решават да си говорят помежду си, ако не се познават.

 

 

- Отче, когато някой откаже да ни услужи в някоя наша нужда, правилно ли е да не търсим услугите му, когато отново се появи нужда?

 

 

- Не е правилно. Може би тогава не е имал възможност да услужи. Все едно сега да ми поискаш едно кръстче и да го дам; друг път да ми поискаш, но да нямам у себе си и да не ти дам. След това отивам и купувам кръстчета, за да имам за раздаване, а ти не идваш да ми поискаш, въпреки че аз чакам сгоден случай да ги раздавам.

 

 

Днес хората живеят в един жилищен блок и не се познават помежду си. Преди хората, които живееха в съседство, се познаваха и при нужда си помагаха. Например някой тръгваше с каруцата и по пътя срещаше свой познат. “Откъде идваш, накъде отиваш?”, питаше. “И аз отивам натам. Качвай се да вървим заедно.” Или пък някой искаше да върви някъде с коня си, казваше за това и на съседа си и го питаше: “Ти къде ще вървиш? Ако можеш да изчакаш, след три часа тръгвам с коня и мога да те взема със себе си”. Или: “Утре ще ходя там и там. Ела да спиш вкъщи, за да тръгнем рано сутринта заедно.” Хората мислеха едни за други и когато можеха да направят някоя услуга, не се отказваха. Имаха добро любопитство и питаха, за да услужат при всякакви случаи. Имаха близки дори и в други села.

 

 

- Отче, какво помага на хората да се свържат духовно?

 

 

- В наши дни дори и да не искат, духовните хора ще бъдат принудени от дявола да се свържат помежду си. Със своята голяма злоба дяволът днес върши най-голямото добро в света. Защото, ако някой баща е вярващ и иска да намери учител за децата си, ще бъде принуден да намери един добър и вярващ учител, за да го доведе в дома си. Ако някой учител е вярващ, а все още не е назначен на работа и затова иска да работи по домовете, ще търси някое добро семейство, за да чувства сигурност. Или един майстор, който има духовен живот – бояджия, електротехник и т.н. – ще се стреми да намери работа при някое добро семейство, за да се чувства добре, защото, ако работи в светски дом, ще се измъчи. Един семеен човек християнин ще се старае да намери за дома си някой добър майстор, който да бъде и вярващ човек. Така и единият, и другият ще търсят духовни хора, за да се получи сътрудничество. Постепенно духовните хора от всички професии и науки ще се запознаят помежду си.

 

 

В края на краищата дяволът със своята злоба, без да иска, върши добро: разделя овцете от козите. Така овцете ще се отделят от козите и ще бъдат едно стадо и един Пастир (Иоан. 10:16). По-рано в селата имаха един чобанин и селяните му даваха овцете и козите, които имаше всеки от тях, така че овце и кози пасяха заедно. Тогава козите бяха мирни и не бодяха с рогата си овцете. Сега козите подивяха и бодат много лошо Христовите овце. Затова овцете търсят добър пастир и стадо само от овце. Защото както се развиха нещата, светът е само за тези, които живеят в грях. Затова хората ще се разделят – ще се отделят овце от кози. Които искат да водят духовен живот, все повече няма да могат да живеят сред този свят. Ще търсят да намерят подобни на себе си Божии човеци, да намерят духовник и да се отдалечат още повече от греха. И сега това добро се извършва от дявола, без той да го иска. Така виждаме не само в градовете, но и в селата едни да тичат по увеселителни домове и кръчми и да живеят равнодушно, а други да тичат на бдения, на служби и духовни сбирки. И тези хора са свързани помежду си.

 

 

В трудните години се създават много силни братски отношения. По време на войната войниците от батальона живяхме две години заедно, но бяхме свързани по-силно и от братя, защото заедно преживявахме трудности и опасности. Бяхме толкова свързани, че един на друг си казвахме “братко”. Бяха светски хора със светски дух, но не искаха да се разделят един от друг. Не бяха чели нито Евангелието, нито духовни книги. Имаха обикновено светско образование (в добрия смисъл), но имаха най-важното от всичко – любовта, братското чувство. Наскоро почина един от нашите съслуживши и на погребението му се събраха останалите от всички краища на Гърция. Неотдавна тук беше дошъл един мой другар по оръжие, за да ме види. Как ме прегръщаше! Не можех да изляза от ръцете му.

 

 

Сега воюваме с дявола! Затова гледайте да живеете като братя във възможно най-силна степен. Така ще извървим всички заедно пътя, който сме си начертали – стръмната пътека към сладката Голгота.

 

Из “Духовно пробуждане: Слова Том 2″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

Понякога имаме нужда да ни ударят

Декември 17, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Виждате ли разлика между мъжките и женските манастири?

 

- Разлика има – във външния вид. Впрочем, ако трябва сериозно да отговоря, мъжкият подход към нещата се различава от женския. Мъжете могат много гръмогласно да се карат помежду си, да се сърдят, да се дразнят. Жените встъпват във война една с друга, показвайки си взаимна неприязън, от което страдат всички наоколо. Зная, че при вас няма такива неща. Жените са като булдоци с остри зъби, ако се впият в някого, то вече не пускат, докато не разкъсат. Трябва да се научите да си отваряте челюстите и да не мъчите своите жертви.

 

Така че разлика има, но за съжаление, всички ние – и мъже и жени сме твърде лесно склоними към греха. Много сме самолюбиви, мислим за себе си, а не за Господа. Нашата участ е постоянната духовна борба. Но тя си струва да се води!

 

Ще ви разкажа за отец Панайотис, много възрастен гръцки свещеник. Когато го срещнах, беше вече над осемдесетте. На млади години, когато след семинарията бил ръкоположен за свещеник, той мечтаел да се озове на село и там да носи свещеническото си служение. В родното му село нямало свещеник и той с вълнение мислел за това, че е възможно да служи там. Обаче вместо това епископът го изпратил в един женски манастир. Колкото и да го умолявал отец Панайотис, епископът го благослови да отиде именно там. Манастирът бил малък, осем сестри. Когато пристигнал, отец Панайотис разбрал, че те постоянно се карат. Цялото време на изповедта монахините използвали, за да разказват какво им е направила тази или онази сестра, те се оплаквали, оплаквали, оплаквали… Отец Панайотис почувствал, че започва да полудява. Отишъл при епископа и му казал:

 

- Това не ми е по силите. Те се карат, обиждат, воюват една с друга… Какво да правя?

 

- Наблизо има голям манастир, сто и двайсет монахини – отвърнал епископът – Ще ти дам писмо, ще отидеш там и ще се срещнеш с игуменията. В нейният манастир цари пълен ред. Ще я попиташ какво да правиш, и ще направиш това, което ти каже.

 

Отец Панайотис се отправил при тази игумения. Тя му казала:

 

- Отче, това е толкова просто. Вие просто трябва да поддържате реда.

 

- Старая се, но не се получава.

 

- Ще ви покажа какво да правите.

 

Тя повикала една от сестрите:

 

- Донеси ми жезъла.

 

Монахинята подала жезъла на настоятелката и й целунала ръката. Игуменката я ударила по главата с жезъла, с думите:

 

- Сестра, това е за случаите, когато си правила нещо лошо, а аз не съм те хванала.

 

И поставила жезъла на мястото.

 

- Отче, ти трябва да ги изобличаваш за греха още преди да са го извършили. И като ги изобличиш, да пускаш в ход пръчката!

 

Прибирайки се обратно в своя манастир, отец Панайотис разказал за случилото се на настоятелката. Тя се ужасила:

 

- Ние не можем да постъпваме така! Това е жестоко! Не прави така.

 

И отец Панайотис не правил. Изминала около година, след което той отишъл на някакво съвещание, където присъствал епископа:

 

- Е, отче, как живеят сестрите? – попитал той.

 

- Всичко си е по старому.

 

- Разбирам… Ти така и не си приложил пръчката.

 

Така че, майко, прилагайте пръчката! Това ще помогне на сестрите, те ще ви обичат и ще ви благодарят. Нямам предвид пръчка в буквален смисъл. Ние сме като деца. Понякога имаме нужда да ни ударят както трябва – не да издевателстват, а просто рязко да ни ударят. Защо? Защото ние толкова стремително влизаме в себе си, че не забелязваме нищо наоколо, освен самите себе си.

 

Не зная какво е било вашето детство, но аз досега с радост си спомням моя баща. Той никога не ни се караше, вместо това така ще те цапне, когато трябва! И изведнъж всичко става ясно! Майка ни никога не ни е била, вместо това казваше, че сега ще ни набие, след което цял ден ни се караше, за това, което сме направили. Даже моят брат понякога просто молеше:

 

- Мамо, престани да повтаряш едно и също, по-добре ни хвърли един бой.

 

Така че понякога е по-добре да хвърлиш един бой – и делото приключва. Ако майката се страхува и не може да действа така със сестрите, то вие, свещениците, трябва да вземете пръчката в ръце. Ах, отче, виждам, че и ти не си готов за това. Е, тогава гледайте пръчката да не се окаже в ръцете на сестрите, да не я приложат те към вас.

 

превод от руски

 

Откъс от беседа в Спасо-Елеазаров женски манастир, Псковска обаст

 

 

 

Без любов не можем

Декември 12, 2014 in Външни

 

(из писмо до сина ми)

Иван Александрович Илин (16(28).03. 1883 (по други данни -1883), Москва, Русия – 21.12. 1954, Цоликон/Цюрих, Швейцария) е руски философ, писател и публицист, правовед, един от идеолозите на Бялото движение и на руския духовен патриотизъм. Консервативен православен монархист и славянофил. Безпартиен. Автор на повече от 50 книги и 1000 статии на руски и немски език и други европейски езици, на над 100 лекции, огромна кореспонденция, стихотворения, поеми, спомени, документи.

 

И така, ти мислиш, че можеш да преживееш без любов: със силна воля, достойна цел, справедливост и яростна борба с вредителите. Пишеш ми: „За любовта по-добре да не говорим: няма я в хората. Към любов по-добре да не призоваваме: кой ще я пробуди в закоравелите сърца?…”

 

Мили мой! Ти си и прав, и не си. Събери, моля те, нетърпеливото си търпение и вникни в мисълта ми.

 

Човек не може да живее без любов, защото тя сама се събужда в него и го завладява. Тя ни е дадена от Бога и от природата. He можем произволно да се разпореждаме с нашия вътрешен свят, да изхвърляме едни душевни сили, да ги заменяме с други, да насаждаме нови, които не са ни присъщи. Можем да възпитаваме себе си, но не и да се разрушим и да се изградим отново по свое усмотрение. Погледни как минава човешкият живот. Детето се привързва към майката – с потребностите си, с очакването, с надеждата, с насладата, с утешението, с успокоението и благодарността; и когато всичко това се събере в първата и най-нежна любов, то определя неговата съдба. Детето търси своя баща, очаква от него сърдечност, помощ, закрила и водачество, наслаждава се на неговата обич и му отговаря със същото; гордее се с него, подражава му и усеща в себе си неговата кръв. После гласът на кръвта звучи в него цял живот, свързва го с братята и сестрите му, и с целия род. А когато порасне и пламне от обич към „нея” (или съответно тя към „Heгo”), задачата му е да превърне това „пробуждане на природата” в истинско „посещение Божие” и да го приеме като съдба. И не е ли естествено той да обича децата си със същата обич, каквато в детските си мечти е чакал от родителите си?… Как да минем без любов? С какво да я заменим? С какво да запълним страшната пустота, която зейва, ако тя липсва?

 

Човек не може да живее без любов още и затова, че тя е главната избирателна сила в живота. Животът наподобява огромен, леещ се на всички страни безкраен поток, който ни връхлита и ни понася. He можем да живеем с всичко, което той носи; не трябва да се поддаваме на този хаотичен въртоп. Който се опита да го направи, ще се разпилее и съсипе; от него нищо няма да излезе, ще погине, опитвайки от всичко. Трябва да избираме: да се отказваме от твърде много заради сравнително малко; трябва да търсим избраното, да го пазим, ценим, натрупваме, отглеждаме и усъвършенстваме. И с него да изграждаме себе си. Избирателната сила е любовта: тъкмо тя „предпочита”, „приема”, „обиква”, цени, тачи, постига и съхранява верността. А волята е само оръдие на любовта в изграждането на живота. Волята без любов е ялова, закоравяла, груба, брутална и най-пагубното, безразлична към добро и зло. Тя бързо ще превърне живота в каторга под командването на порочни хора. В света има цели организации, изградени на такива начала. Да ни пази Бог от тях и от тяхното влияние… Не, не можем без любов: тя е велика дарба: да се види най-доброто, да се придобие и да се живее чрез Hero. Това е необходимата и скъпоценна способност да кажеш „да”, да я приемеш и започнеш самоотвержено служение. Колко е страшен животът на човек, лишен от този дар! В каква пустиня, в каква пошлост се превръща животът му!

 

Човек не може да живее без любов и защото тя е главната му творческа сила.

 

Та човешкото творчество не възниква в празно пространство и не се състои в произволно комбиниране на елементи, както си мислят сега много повърхностни хора. He, можем да творим само след като приемем сътворения от Бога свят, като проникнем в него, враснем в чудесния му строеж и се слеем с неговите тайнствени пътища и закономерности. А за това е потребна цялата сила на любовта, цялата дарба за художествено превъплъщение, дадена на човека. Човек не твори от празното, той твори от вече сътвореното, съществуващото, като създава ново в пределите на даденото му битие – както външното, материалното, така и вътрешното, душевното. Творящият човек трябва да се вслуша в дълбината на света и да запее оттам. Трябва да се научи да съзерцава със сърцето си, да вижда чрез любовта си, да излиза от малката си лична обвивка в светлите пространства Божии, да открива в тях Великото – сродното – прилягащото му, да го почувства и да създава ново от старинното и уникално от безначалното. Така е във всички главна сфери на човешкото творчество: във всички изкуства и в науката, в молитвата и в правния живот, в човешкото общуване и в цялата култура. Култура без любов е мъртва, обречена и безнадеждна работа. Всичко ве­лико и гениално, създадено от човека, е създадено от съзерцаващото и пеещо сърце.

 

Човек не може да живее без любов, защото най-главното и скъпоценно в живота му се открива именно чрез сърцето. Само съзерцаващата любов ни открива чуждата душа за предано, проникновено об­щуване, за взаимно разбиране, за дружба, за брак, за възпитаване на децата. Всичко това е недостъпно за безсърдечните хора. Само съзерцаващата любов открива на човека неговата родина, т. е. духовната му връзка с народа, националната му принадлежност, душевната му и духовна среда на земята. Да имаш родина е щастие, а можеш да я имаш само чрез любовта. Не е случайно, че хората на омразата, съвременните революционери, са интернационалисти: мъртви в любовта, те са лишени и от родина. Само съзерцаващата любов дава на човека достъп до религиозността и до Бога. Не се чуди, мили мой, на безверието и маловерието на западните народи: те са приели от римската църква неверен религио­зен принцип, който се осланя на волята и завършва с разсъдъчната мисъл; приемайки го, са пренебрегнали сърцето си и са загубили съзерцанието. Така възниква религиозната криза, която изживяват днес. Ти мечтаят за силна воля. Прав си, тя е необхо­дима. Но е страшна и разрушителна, ако не израства от съзерцаващо сърце. Искаш да служиш на достойна цел. Правилно и възвишено е. Но как ще видиш целта си, ако не чрез сърдечно съзерцание? Как ще я разпознаеш, ако не чрез съвестта на сърцето си? Как ще и бъдеш верен, ако не чрез любовта? Искаш – справедли­во е!, – и всички ние трябва да я търсим. Но тя изисква от нас прецизна индивидуализация при възприемането на хората, а на това е способна само любовта. Гневната борба с вредителите понякога е необходима и неспособността за нея може да направи човека сантимента­лен предател. Но този гняв също трябва да бъде роден от любов, той трябва да бъде нейно въплъщение, за да намира в нея оправдание и мярка…

 

Ето защо казах, че „си и прав, и не си”.

 

И още нещо: разбирам предложението ти ,,по-добре да не говорим за любовта”. Така е: трябва да живеем чрез нея, а не да говорим за нея. Но нали виждаш: в света се разгаря открита и безумна пропаган­да на омразата; започва упорито и жестоко гонение срещу любовта – поход срещу семейството, отричане на родината, потъпкване на вярата и религията. Практическата безсърдечност на едни се увенчава с открита проповед на омразата у други. Коравосърдечното намери своите апологети. Злобата стана доктрина. А това значи, че е ударил часът да заговорим за любовта и да се вдигнем да я защитим.

 

Да, любовта у хората е малко. Те са я изключили от културната си дейност: от науката, от вярата, от изкуството, от етиката, от политиката и от възпитанието. И вследствие на това съвременното човечество е поразено от духовна криза, невиждана по своята дълбочина и по своя размах. Като виждаме и разбираме това, естествено е да се запитаме: кой ще пробуди любовта в закоравелите сърца, ако тя не се е пробудила от живота и словото на Христос, въплътилия се Син Божи? Как да се заловим за това ние с малките си човешки сили?

 

Но съмнението скоро отпада­, ако се вслушаме в гласа на нашето сърдечно съзерцание, който ни уверява, че Христос е и с нас, и в нас…

 

He, мили мой! He можем без любов. Без нея сме обречени с цялата наша култура. В нея е нашата надежда и нашето спасение. И с какво нетърпение ще чакам сега да потвърдиш това в писмото си.

 

 

превод: Мария Хаджиева

Из:  Илин И., “Пеещо сърце”, изд. “Омофор”, София, 2009 г.,  ISBN: 9789549700770

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&catid=55:literaturni-biseri&id=288:2011-09-07-11-04-44

 

 

 

 

Там, където небето се среща с хората

Декември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

В манастира Оаша има 25 монаси и всички са млади, образовани, завършили ВУЗ-ове. Излезли са от света, за да основат манастир тук, на върха на планината Шуряну, да живеят всички заедно, молейки се за благото на човечеството. Най-близкият населен пункт е разположен на 45 километра в долината, това е село Шугаг. Някои от братята не стъпват в него по цели месеци. Нямат време.

 

Манастирът е със строг, светогорски ред, с непрестанна  молитва и богослужение от 3 часа през нощта до 8 сутринта, след това работа, вечерня, и отново молитва. Най-голямата радост е да вършиш всичко това заедно с братята.

 

Самият игумен има две висши образования, той е близък ученик на големия духовник Теофил (Переян) и е един от лидерите на румънската православна младеж. На 42 години – той е забележителен богослов на Трансилвания, съдейки по огромния брой хора, които идват при него да се изповядват. Преди всичко млади хора вървят по пътя към Оаша. Множество подрастващи се изкачват на планината седмица след  седмица, само за да се запознаят с него. Мнозина от тези, които по-рано са били атеисти, рокери или антихристи са намерили своя път в живота още след първата беседа с игумен Юстин…

 

“Страна” на върха на планината

 

Той казва, че манастирът трябва да служи като образец за всички хора, живеещи „в подножието на планината”. Буквално да служи като пример за водене на стопанство и организация. Защото манастирите са „държава в миниатюра” във всеки един исторически момент, те са ориентирът, по който ръководителите на страната винаги могат да се сравнят .

 

- Да, манастирът може да служи като образец за обществото, за страната. Веднъж при нас дойде един прочут духовник от Света Гора и каза, че ако ние, румънците, искаме да се спасим като народ, трябва да се обърнем с лице към своите манастири.

 

Защото те могат да се превърнат в решение. Убеждаваше ни да не се оглеждаме към Атон, а да намерим за себе си ориентира в нашите манастири. Той ме удиви, казвайки това, защото аз даже не се бях замислях. И  разбрах, че и ние тук фактически също сме „страна”. Защото имаме своя администрация, много работа, всякакви професии, които биха могли да представляват „образец за икономиката”, имаме и културен живот, духовен, всичко. И, което надвишава всичко, манастирът – това е образец за съвместен живот.

 

Затова ние взехме реда  на светогорските манастири. За да подчертаем нашите румънски ценности, а не да подражаваме на гръцките, ние взехме само някои елементи от устава. Защо? Защото забелязахме, че още започвайки от нашите предци – даките, в нас, румънците, има два големи недостатъка: липсата на организираност и на единство. Даже Херодот казвал за тракийците през V-ти век преди Рождество Христово, че, ако бяха обединени, те щяха да бъдат най-силните на света. Те били смели, духовни, войнствени, най-многобройни след инките. А ние, даките, сме най-представителни от цялата тази огромна тракийска мощ.

 

Същият Херодот казвал обаче, че „те никога няма да могат да се обединят под  ръководството на един човек и затова винаги ще си остават слаби”. Ето, това е всичко. Това е нашата слабост, с която ние трябва да се борим и днес.

 

Но основа за единството има. Трябва да разберем, че за  нас, румънците, да бъдем „по-близо до Православието” фактически значи да бъдем по-близо до самите себе си. По-близо до своята реалност. Образът Божи – това в действителност е твоят образ. Затова Господ Христос се нарича още „огледало”.

 

Отец Теофил казваше, че преди да се срещнеш с Бога, се срещаш със самия себе си. Тоест ти търсиш въплътения Бог и намираш себе си. Той служи като огледало, показва те, какъвто си.

Повечето от нас, съвременните хора, не познаваме себе си. Не познаваме своята идентичност, мисия. Оттук произтича драмата на цялото човечество.

 

Пътят към небето

 

-  Отче, а как Вие открихте своето призвание, мисия?

 

- Когато открих за себе си за първи път манастира, Симбтета де Сус, бях студент във факултета по Електроника в Тимишоара. Нито веднъж дотогава не бях посещавал манастир и не вярвaх в Бога. Бях твърде рационално същество, харесваха ми математиката, науките и мога да кажа, че  бях добър студент. Нo в края на краищата, разсъждавайки логически, все се питах: какъв е смисълът на това, което ни заобикаля? Как е възникнало? Еволюционизъм… Теорията за големия взрив, в коятo се твърди, че в началото имало хаос от частици прах, които след това се съединили помежду си… Честно казано, всичко това не ме удовлетворяваше. Питах се: „Как е възможно да има хаос, а сега изведнъж да се появи ред?  Как може хаосът сам по себе си да създаде ред? Това е невъзможно” – винаги си казвах. От хаоса не може да се премине към нищо, освен към друга форма на хаос.

 

А аз, като селянин, разсъждавах така, по-стопански: „Как е възможно, аз да съм оставил  в градината си хаос, въобще да не се намесвам и изведнъж да видя, че царевицата сама по себе си на редове покарва в нея? Во веки веков няма да поникне, ако не се намеси личност, която да въведе ред!”

 

Редът предполага наличието на личност. Той е невъзможен сам по себе си.

 

Това наистина съществува

 

- Така започнах да си задавам все по-дълбоки въпроси. А когато за пръв път попаднах в манастира  Симбета, не можех да повярвам на това, което видях. Друг свят. Хора, които живееха заедно. Които се обичаха помежду си. Които се молеха непрестанно за другите… При които всичко беше общо, никой нямаше нищо свое. Свободни, като птици небесни, които нямат какво да губят. Нищо лично – никаква придобивка, даже парченце конец.

 

Не можех да повярвам: каква необикновена общност! Струваше ми се, че това ми се присънва. Бяха ми нужни три дни, за да мога да дойда на себе си. Казвах си: „Това е реално! Такова нещо действително съществува!” И тогава в мен се пробуди онова, което вече го имаше, онова, с което съм се родил – призванието.

 

- Тоест, вие считате, че всеки човек се ражда с определено призвание, което съществува в него изначално?

 

- При монасите да, уверен съм. Казват, че мнозина са станали монаси по причина, че в  живота им нещо се е случило. Защото са имали някакво нещастие – бедност, болест, неуспех в любовта и т. н. При мен нямаше нищо подобно. Някак си откриваш своето призвание и без тези нещастия. Нещастието не създава призванието. В действителност Бог те обръща, но само тогава, когато си достъпен и приготвен.

 

Например великият светец Антоний Велики, основателят на монашеството в целия свят, пребивавал в изкушение почти 40 години. Мислел, че такъв и ще бъде неговият живот до края. Единствено изкушения и изкушения. Но след 40 години му се явил Господ Иисус Христос. Той Го попитал: „Господи, а къде беше Ти досега?” А Христос се обърнал и казал: „Антоний, през цялото време бях с теб”. По този начин Бог през цялото време бил с него, но предоставял на него да гледа и да избира.

 

Вие виждате, Господ Иисус Христос е по-близо до всеки от нас, отколкото ние до самите себе си. Вижте колко смирен е Той, как деликатно се смесва с мислите на човека, с всички негови изкушения, с неговите празни работи и немощ. Той слиза там, отива в тази бедност на нашата душа, само за да ни обърне към Себе Си. И веднага би възвърнал всички нас, ако едновременно не правеше нещо много фино – ако не уважаваше нашата свобода.

 

- Можете ли да кажете, че сте се почувствали свободен в онзи ден, когато се отрекохте от света, когато избрахте този уединен живот, пълен с лишения и ограничения?

 

- Още от юношеска възраст считах, че съм свободен човек. Тоест правех в своя живот само това, което исках. Преди да отида в манастира, бях влюбен в една девойка, ходех по вечеринки, на екскурзии по планините, правех само това, което исках. Но има едно нещо, което разбрах по-късно, а именно: че всяка добра инициатива, всяка добра мисъл, която идва при теб, е от Бога.

 

Инициативата за доброто в живота на човека винаги принадлежи на Бога. Ти казваш: „Това е моя мисъл. Това е мой порив!” Да, обаче не е твоя. Бог я е вложил в теб.

 

Е, и тогава си казах, когато попаднах в Симбета: „Щом съществува този манастирски свят, толкова чист, красив, а аз съм свободен човек, то какво ми пречи да избера този път? Има ли нещо, което може да ме спре?” Тогава се реших. Завърших ВУЗ-а, поговорих с моите родители, оправих си всички сметки със света. А след това тръгнах по своя път.

 

Най-трудното е да направиш от няколко един

 

- Във вашия манастир се чувства мир и хармония. Не навсякъде е така. Някои монаси си признават, че и в манастирската среда проникват завистта, клеветата, изкушенията. Как успявате да държите в ръцете си такава разнородна и голяма община?

 

- Това действително е трудно. Особено, когато в манастира се появяват и стотици поклонници. Ние сме най-многобройната община в архиепископията Алба. В Трансилвания няма такива големи манастири, както в Молдова. Както казваше отец Арсений (Бока), най-трудното е да направиш от няколкото един. Нужно е да разкриеш ценността на всекиго, за да остане той самият себе си. Единна връзка, в която обаче всеки запазва своята уникалност.

 

Манастирът трябва да бъде симфония. В хората още има толкова много добро, че даже не си представяте, колко богати бихме били, ако бяхме по-открити един към друг… Например, ето ние говорим сега с вас. Беседваме, за да се обогатя с всичко, което имате.

 

Какво неоценимо богатство е скрито в нашия диалог! Но вие не ми давате този дар за пари. Просто предлагате себе си. Ние общуваме. А представяте ли си какво би било, ако можеше да се приобщим  с всички останали – с всички! Какви богати бихме могли да бъдем с всички тези прости радости?

 

Защо се крием в действителност? Поради гордостта, надменността. Само за това. Между това, църквата би могла да е мястото, където Небето се среща с хората.

 

При нас в манастира има много образовани монаси. За кравите се грижат двама послушници с висше образование. Много ценни монаси. Може да се запитаме: защо тези хора не деградират? Защото  преживяват единението с Бога във всичко. Във времето, когато монахът се труди при кравите, в него се извършва единението с Бога – чрез това, което той прави.

 

Съработничеството с Бога е нещо удивително . Заедно с Бога те хранят добитъка, заедно с Бога метат двора, заедно с Него правят всичко. Така ти можеш да се осветиш, даже метейки през целия си живот. Тази идея е толкова слаба – че уж трябва да се занимаваме с високи дела, за да бъдем високи. Не е вярно. И чрез най-низките работи можеш да се обожиш.

 

- Може ли една от причините за глобалната криза, която плаши всички, да е именно изгубването на тези прости радости – на общуването и душевната откритост?

 

- Може и даже е главната причина. Вие виждате,че в последните години при нас се настани потребителският манталитет. Живеем в общество на потреблението. Живеем, като че ли само, за да потребяваме.

 

Между другото от  духовна гледна точка тази криза ни помага. Навсякъде се ширеше разпиляване. Ние сякаш се бяхме побъркали, престанахме да познаваме себе си. Разпиляване на материалните ценности. Но в края на краищата разпиляване на хората. Твърде много хора бяха изгубени.

 

Тук идват състоятелни хора, с голямо богатство. Беседвам с тях. Те се изповядват пред мен. Но ако знаехте, какви проблеми са имали и имат… в техния живот, с техните семейства. Ако можехте да видите, какъв меркантилен манталитет имаха техните деца: винаги са искали да имат  пари, казваха, че родителите им никога не ги разбират,  нужен им е и еди-какъв си джип, и еди-каква си дреха… Родителите вече не можеха да им удържат юздите. А сега – могат: криза!

 

По този начин те използват кризата, за да възпитават своите деца, да ги държат в норма. Знам, че днес има много страдания в света. Но кризата има и една добра страна – с нейна помощ ние можем да си върнем  душите. <…>

 

Чудесата на Майката Божия

 

- Могат ли да направят нещо манастирът, вярата, за да спасят тези ценности?

 

- През цялото време приемаме тук стотици млади хора, ученици и студенти. Постоянно, целогодишно. Считаме, че единствената надежда за възраждане на народа са тези нови хора. Ние ги настаняваме, храним , разполагаме с лагери за тях с няколкостотин места. И учим тази младеж, изкачваща се при нас в планината, че би било добре, ако  идват облечени по румънски.

 

Тук се създаде  „движение”, насочено към запазване на старинното облекло. Те го купуват от селяните, които вече се срамуват  да ходят с него. А гражданите го носят с гордост.

Представяте ли си, те идват тук отдалече, от цялата страна, извървяват такъв път. А защо правят това? Нали никой не ги кара да го правят. Стотици и стотици млади хора отново намериха вярата в Бога, идвайки тук. И аз мога да ви приведа безброй случаи.

Затова ни бяха нужни добри монаси. Да се занимаваш с младежите е трудна мисия. Нужно е да им отделиш време, да говориш с тях, да си в състояние да разрешиш техните проблеми. И най-вече трябва да ги обичаш. Именно да ги обичаш, защото с тях не минава да се преструваш, да си официален. Те веднага чувстват, кога не се обръщаш към тях от цялата си душа.

 

Нужна ти е деликатност, нужна ти е сила. Аз забелязах, че румънското монашество не винаги строи отношенията си със света по подобаващ начин. Ние живеем по древния образец, както са били и нашите предци, тоест ние сме много открити. Манастирът е открит, дверите са отворени, хората са открити. Монахът трябва да освещава цялото място, в което живее. Да посреща хората с цялата си любов.

 

Неотдавна манастирът Оаша получи от Света Гора икона на Пресвета Богородица. Тя нито веднъж преди това не беше извършвала чудеса. И започна да чудотвори едва тогава, когато се помолихме пред нея ние, тукашните монаси. Изцеления, изпълняване на желанията. Може би  мислите, че преувеличавам, но за нас, монасите, тези чудеса са най-естественото нещо. Ние съвсем не се учудваме, когато видим, че стават чудесни изцеления. Радваме се за хората, но не се учудваме, не се изумяваме.

 

А на практика, това е най-конкретната помощ, която манастирът може да окаже на човека – да му отвори очите, че светът е пълен с чудеса. Когато виждам в човека, дошъл в Оаша, тази промяна, очите ми се пълнят със сълзи. Щом е успял в това, какво значение има кризата, нещастията, лишенията?.. Той се чувства силен, защото винаги вижда на своя страна силата на молитвите и знае, че неговите желания могат да се изпълнят.

 

Тук,  горе, в планината, по-лесно е да разберем, че всичко, което те заобикаля, е чудо Божие. А когато се спускаме и връщаме у дома, можем да отнесем със себе си най-големия дар, който изобщо може да съществува – самия себе си. Своя собствен образ, в който се отразява образът Божи.

 

превод от румънски: Зинаида Пейкова

 

превод от руски, източник : православие ру

 

 

 

 

 

За общуването с другите

Ноември 19, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

- Отче, вчера ни казахте, че чувствате всички хора, които идваха при вас през последните дни, като братя. Какво е духовното родство?

 

- Ние сме братя по плът с всички хора. Всички сме братя и всички сме Божии раби. А още повече ние, вярващите, сме Божии чеда по благодат, изкупени с божествената Кръв на нашия Христос. В духовния живот имаме родство по плът от Адам и по дух – от Христа. Онези, които живеят духовно, чувстват това духовно родство помежду си. Мислят по един начин, имат същите стремежи, същите цели. А ако имат една сестра по плът, която живее свой си живот по светски, няма да чувстват никакво духовно родство с нея.

 

- Може ли духовното родство да се разруши?

 

- Когато единият спре да живее духовно, престава родството му с другия, който живее духовно. Сам се отделя, никой не го пъди. Както и ако някой живее по Бога, се приближава до Него. Когато се отдалечава от живота по Бога, отдалечава се и от Бога. Не Бог го пъди, а човекът сам се отдалечава от Бога. И както Божията благодат е сила, която действа от разстояние и може да се предава от един човек на друг, така и лукавата дяволска енергия е сила, която действа от разстояние и се предава. Ако например двама души имат добро духовно състояние и единият мисли за другия, между тях се установява духовно съединение и единият предава на другия някаква божествена сила. И ако двама души живеят греховно и имат помежду си някакво общение, единият може да приема от другия бесовски влияния, подобно на телеграма.

 

- Отче, когато има такова бесовско общение между двама души, ако единият се промени положително, това помага ли на другия?

 

- Да. Той не получава отговор, тъй като онзи не вдига “слушалката”. Контактът прекъсва и вече няма връзка. Когато човек не получи отговор, може да се замисли и ако желае, ще получи полза.

 

- Когато общуваме с някого, който има страсти, но те не ни вредят, оказваме ли влияние върху характера му?

 

- Когато имаме добро духовно състояние, святост, оказваме силно влияние, защото действа Божията благодат и събратът ни получава полза. Когато търпим брата си с любов, той чувства това. Както и ако имаме злоба, дори и да не я проявяваме, той я чувства. Душата предава това, което има в себе си. Страстната предава страсти, раздразнителната – раздразнение, гневливата – гняв. А ако в душата има божествени дарования, тя ще предава божествени дарования.

 

- Значи, ако някой общува с добродетелни хора, получава полза?

 

- Разбира се, че получава. Ако отидеш в някоя килия, където постоянно кадят тамян, като си тръгнеш, ще миришеш на тамян. Ако отидеш в някой обор, ще поемеш миризмата на обора. Ако отидеш в една светска къща, като си тръгнеш, ще миришеш със светски миризми. По време на окупацията имахме пет декара пъпеши от различни сортове – американски от земеделското училище, които раждаха бели и големи пъпеши, много сладки, а имахме също и от местния сорт. Ако се случеше до американските пъпеши да има насадени тикви, намаляваше сладостта на пъпеша и се предаваше на тиквата. Тиквата ставаше по-сладка, а пъпешът – по-безвкусен. Това се получава при опрашването, което правят пчелите, прехвръквайки от цвят на цвят. Ако видиш пъпеш с голям пъп, да знаеш, че е израсъл близо до тиква. Ако се случи пъпеш от местния сорт до някой хубав пъпеш, тогава пак ще вземе от сладостта му. Хубавият сорт ще изгуби от сладостта, но поне тя ще иде на друг пъпеш. Но ако до хубавия пъпеш има тиква, тя ще стане сладка и ако я готвиш за ядене, ще е нужна една шепа сол. Пъпешът губи, а и тиквата няма полза. А ако е пъпеш, тогава хубавият сорт губи, но другият става по-сладък.

 

Искам да кажа това, че ако някой християнин, който не е много напреднал, се намира до един духовно преуспял човек, тогава вторият може малко да се умори, да бъде малко ощетен, но първият получава полза. Обаче ако някой светски човек, който не вярва, се намира до един духовен човек, трудът и времето, които ще отдели духовният човек за него, ще отидат напразно. Най-много светският човек да се трогне от някои духовни думи на другия, но да ги разтълкува по светски. Т.е. ще ги възприеме по светски и няма да получи полза. Ще стане една по-сладка… тиква.

 

 

Из “Духовно пробуждане: Слова Том 2″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

За духовната и светската обич

Септември 4, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Душата ми е изстинала към сестра Синклитикия и съм станал равнодушен към нея, заради душевното и състояние. Обичам всички вас, мои скъпи момичета, не защото вие ме обичате, а защото обичате нашия Господ Иисус Христос. Това е всеобща любов, която ние изпитваме към Бога, и това е онази любов, която кара сърцето ми да ви обича, и това е, което ни свързва. Когато една от вас отнеме тази любов от сърцето си и я предложи на светската суета и душевните страсти, тогава обичта ми към вас ще намалее, защото сте изтръгнали Христос от сърцата си и така сте скъсали връзката на общата ни любов към Него. И така, моето охладняване към Синклитикия се дължи на отдръпването и от Христос. Любовта и към мен е от светски характер и по тази причина не стопля сърцето ми, тъй като тя е чужда на любовта към Христа. Не съм способен да храня два вида любов в сърцето си – едната свята, а другата светска. Когато такава любов разцъфти в човека, тя превръща другата в омраза. Когато я почувстват и двамата, това води до грешки или страст. По тази причина ние сме принудени да обмислим на дневна светлина дали тази любов ще бъде помежду ни, дали ще бъде към някого от противоположния пол или дори от същия( особено ако е към някого, който я приема), дали в основата и лежи любовта към Христа или светската любов. Затова ще разберете чувствата ми към Синклитикия, които ви описах. Искам да я вразумя и да я накарам да разбере, че човешката любов, която си проправя път в сърцето и и която би могла да се превърне в страст, ако я търпя или приемам, е охладила любовта и към Господа.

 

5 декември 1907 година

Източник: „Свети Нектарий – светецът на нашия век”, изд. „Св. Евстатий Плакида”

Love hurts

Август 26, 2014 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

Хората са сътворени за връзка. Това е единствената причина, поради която сме били създадени и това е най-трудно да направим. Всички ние имаме много лоши взаимоотношения. Всичко е в хаос. Където и да отида, всички се оплакват от ужасните си взаимоотношения; или те не се получават; или ги няма въобще; или пък са били налице множество връзки, които са разрушени. Става въпрос за родители, които не могат да живеят вече със своите деца или деца, които не могат да живеят със своите родители.

 

Без Него не искам да живея

 

Ако вие нямате живи взаимоотношения с Бога, вие нямате живот. Господ не е идея, не е теория, не е концепция, а Личност. Но повечето от нас никога не са Го срещали. Аз винаги се разстройвам, когато някой говори за Бог, като че ли Той е абстрактна философска идея, защото като чуя това, аз зная, че тези които го казват, не знаят Кой е Бог.

 

Преди няколко години при мен дойде младо момиче и каза: „Искам да се кръстя”. Аз казах: „Ние трябва да те научим на вярата, нужно е някой от енорията да поговори с тебе и да те научи”. Тя ми каза нещо много дълбоко: „Аз чух за Иисус Христос, и искам да бъда с Него. Искам да се кръстя, за да имам в себе си кръвта и тялото на Иисуса Христа, защото знам кой е Той и без Него не искам да живея”. Аз я кръстих същата седмица. Цялото необходимо образование, което й беше нужно, тя получи по-късно, основното вече го знаеше. Познавате ли вие Господ по този начин?

 

Велико тайнство

 

Бракът е много велико тайнство. Понякога в живота се срещат двама души, които в живота никога не биха си съвпаднали един с друг и в нормална ситуация биха се разрушили взаимно. Но поради това, че са готови да правят всичко необходимо, за да обичат другия, нещата се получават. Защото смисълът на любовта и взаимоотношенията е да се жертваш за другия.

 

Ние всички сме били луди, когато сме били млади. Като млади ние знаем как да вземаме. Да даваме нито знаем, нито разбираме защо. Ние даваме само това, което ще ни помогне да вземем нещо обратно. Ние даваме не защото обичаме, а защото искаме нещо от другите.

 

Любовта – това е…

 

Аз винаги казвам на младите хора: „Ако търсите любов, а повечето от младите я търсят, също и възрастните, аз ще ви кажа за единственото място, в което вие никога няма да я откриете – любовта никога няма да я откриете между чаршафите. Никога!” Болшинството от хората я търсят именно там. Нужно е да живеем реален живот. Ние правим всички грешни неща и в същото време очакваме правилни резултати, но това няма как да стане. Ако днес искате да изпечете хляб, всичко, което ви е нужно  са дрожди, брашно и малко сол – повече нищо. Но ако имате един килограм брашно, 10 литра вода и един грам дрожди, и смесите всичко това, вие няма да получите хляб. Не защото не сте имали правилните съставки, а защото не сте смесили правилно пропорциите.

 

Четири неща, които убиват взаимоотношенията.

 

Много от вас имат опит от взаимоотношения, когато Бог е отсъствал от вашия живот; когато Бог го няма в живота на вашите деца, когато живеете с хора, които ненавиждате, защото в тези взаимоотношения Го няма Бог и вие поставяте себе си на първо място. Навярно вие ще ми кажете: „Не, не, не, аз се намирам в ситуация, в която винаги се опитвам да предприема нещо.” Позволете да ви кажа за четири неща, които убиват взаимоотношенията. Това е практически съвет.

 

Вие имате връзка – брак или други близки взаимоотношения. Единият човек в този съюз или и двамата си мислят, че другият участник във връзката е длъжен по някакъв начин да чете неговите мисли. Първият очаква от втория, че той ще знае, за какво мисли, какво чувства, защо е обиден или се разстройва. Ако този човек не знае, отговорът ще бъде: „Ти не ме обичаш.” Очакването някой да ти чете мислите убива взаимоотношенията. Мнозина в тази аудитория знаят за какво говоря и са виновни за това.

 

Второто нещо, което убива връзките между хората е ,когато вие очаквате взаимност. Ако аз правя нещо за теб, считам, че имам правото да очаквам, че и ти ще правиш същото за мен. И ако ти не го правиш, то значи нещо не е в ред. И тогава започвам да се озлобявам, ставам емоционален, по-нататък вече разбирате какво следва… Това също е прекрасен път да се унищожат отношенията.

 

Третото – това е мисълта, че ти си достоен за нещо. Аз заслужавам любов. Имам право да имам партньор. Ти си длъжен да направиш така, че аз да съм щастлив. Длъжен си да си честен с мен, длъжен си да ме слушаш. Защо не се вслушваш в мен? Ние считаме, че имаме право на това.

 

И последното, което убива взаимоотношенията много по-сигурно от куршум, е ,когато не загърбваме някои конфликтни въпроси, а напротив постоянно ги натякваме. Това е отегчително и досадно.

 

Love hurts

 

Защо отношенията не се получават? Защото вие не можете да ги изградите. Вие не сте готови да умрете. Вие не сте готови да се отдадете на другия. Не вярвате в саможертвата.

 

Аз имах приятел, интересен човек, беше свещеник. Помня как веднъж разговаряше с млада двойка, опитвайки се да им помогне в сложните им взаимоотношения. И младото момиче казваше: „Аз просто искам да се наслаждавам, да се чувствам добре в тези взаимоотношения.” Свещеникът казал: „Ако се стремиш именно към това, може да си вземеш куче, а не мъж.” Центърът на брака не е наслаждението. Центърът е любовта.

 

Аз винаги се удивлявам, че хората в Русия слушат американска музика. Не разбират нито дума, но тя звучи постоянно. Преди четиридесет години имаше такава песен „Love hurts” (любовта ранява, причинява болка). Любовта причинява болка, защото ние не знаем как да обичаме. Защото очакваме нещо за себе си и, когато не го получаваме, изпитваме болка. Но любовта е способност да се дава, без да очакваме нищо обратно.

 

Страстите открадват любовта ни

 

Какво не е наред с нашите взаимоотношения? Даваме, за да получаваме. Всичко като че ли е оплетено от мрежи. Ние дърпаме струната, за да получим отговор. Живеем, а нашите страсти ни управляват. Страстта – това е ирационална сила, която ни влече. Да, страстта е винаги ирационална. Ние предпочитаме плътските отношения пред любовта… Ние много повече желаем да изглеждаме външно добре, отколкото да се държим добре. Нещо с нас не е в ред. И това нещо е следното: ние вярваме, че състоянието на човешкото падение е естественото състояние на човека.

 

Ние не сме създадени, за да грешим, а за да сме святи. Бог очаква това, а ние вдигаме рамене и казваме: не, това не е за мене. Считаме, че светостта е само за определени хора, а за всички останали е грехът. Не е така. Спомням си как веднъж попитах човек: „Как мислиш, кое е най-страшното, което може да ти се случи?” Мислех си, че отговорът ще е нещо подобно на: „Човекът, когото обичам да умре, или  ме напусне, или да се разболее; или детето да умре.” А той отвърна: „Най-страшното, което може да ми се случи, е да не позная Бога.” Той беше прав.

 

Ние не можем да изменим другите

 

Баща ми винаги ми казваше: „За това, че при теб нещата не сe получават, си виновен самият ти”. Този отговор никога не ми се нравеше. Но той беше правилен. Ние сами сме причина за своите проблеми. И докато не разберем, че именно ние създаваме нещастията и скърбите в своя живот и никой друг, ще продължаваме да се въртим в този порочен кръг и постоянно ще виним другите. Разбирате ли? Ние трябва да изменим себе си. Не можем да променим другите. Особено е нужно да кажем това за мнозина съпрузи и съпруги.

 

„Моят син, моята дъщеря не ходят на църква.” „Моят син или дъщеря живее с някого, с когото не е в брак. Какво да правя?” Ти нищо не можеш да направиш, те сами вземат своите решения. Но това, което се е случило, е станало много преди тези хора да се видят. Вие не сте ги научили, защото и сами не сте знаели, как се строят добри взаимоотношения.

 

Ние търсим това, което убива, вместо да търсим живота

 

Баща ми ми говореше, че най-лошото местоимение – това е „аз”. Защото „аз” е сам, местоимение от единствено число. Така че когато вие видите това „аз” в събитията на живота, тогава трябва да разберете, че започват проблеми. Но когато виждате, че там има повече от един, че там сме „ние”… Опитвам се да ви кажа: ако вие преди всичко мислите за себе си, винаги ще завършвате живота си в самота – без другите.

 

Последният път, когато бях в Русия, отговарях на въпроси и казах, че ако някой ви пита: „Обичаш ли ме?”- бягайте от него. Не към, а от него. Такъв ще изпие жизнените ви сокове. Защото такъв човек иска всичко от тебе, но не мисли за тебе. Ние не можем да сме във взаимоотношения с друг човек дотогава, докато не намерим своето място – третото място във връзката, не първото.



Слово за оскверняването от света

Август 25, 2014 in Беседи, Начална страница

Всички вие искате да бъдете благочестиви?

 

Зная, че искате. И заради това живея, за да бъдете вие благочестиви, заради това изминавам и тежкия жизнен път. Искам да видя всички вас благочестиви, искам да има малко стадо Христово, макар и малко, но истинско, крепко.

 

И тъй, бъдете благочестиви!

 

Но за да бъдете благочестиви, вие трябва да знаете пътя към това, трябва да знаете какво е това – истинско християнско благочестие.

 

Св.ап. Иаков в своето Съборно послание говори: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.” (Иак. 1, 27). „Да се пазиш неосквернен от света” – именно в тези думи трябва да вникнем. Какво означава „да се пазиш неосквернен от света” ? В какво е сквернотата на света? От коя сквернота ние трябва да се пазим

 

Сквернота на света, за която много ни говори Св. Писание, това е блуда и прелюбодеянието. Това е осквернението на човешките сърца с телесната похот. Не много от вас са чели Библията, а ако я бяха чели, биха се ужасили с какви страшни думи заклеймява Св. Писание блудната похот, биха се ужасили от тази строгост, с която се отнася ветхозаветното Писание към този тежък грях, биха узнали, че според древния закон, закона Моисеев, прелюбодейците се наказвали със смъртно наказание: тях ги убивали с камъни.

 

А сега? Нима има у нас такава строгост? Нима са малко прелюбодеите и прелюбодейките даже в средата на християните, за наш срам?

 

Св.ап.Павел говори съвсем ясно, че прелюбодеи няма да наследят Царството Божие. Св.Писание говори за скверните, осквернителите и осквернените. Малко ли са сега тези осквернители? Малко ли са осквернените? Нима не пред вашите очи развратни мъже съблазняват и погубват чисти и мили девойки? Нима не пред вашите очи развратни жени развращават чисти младежи?

 

Това са осквернители, а тези, които те са осквернили, в Св.Писание се наричат осквернени. Ето от тази сквернота на света се бойте, като от огън, защото в Св.Писание постоянно се говори, че това е най-голяма мерзост пред Бога.

 

Но от какво още се оскверняваме ние от света? Какви още скверноти на света познаваме?

 

С какво се отличава светският живот, живота на хората, непознаващи Бога, отхвърлящи Христовия път, от живота на праведните, чистите хора, тези, които са угодни Богу? Пътищата на светския живот съвсем не са такива, каквито са пътищата, указани от Христа. В света няма любов, в света има съвсем малко любов, в света цари ненавист, вечна борба между хората – борба за власт, за придобиване, борба за благополучие, за насищане на своята похотлива плът, – вечна, непреставаща борба. И в тази борба човешките сърца кипят от ненавист, от злоба. Хората се блъскат едни други, проправят си път към благополучието със зъби и нокти, давят се един други, разчистват си пътя, а заради това се клеветят и доносничат едни против други.

 

На този жизнен път цари закона на гордостта, на самолюбието, на презрението към слабите и нещастните. На този светски път няма място за състраданието към слабите и грижата за тях. Там цари закона на силата, насилието и ненавистта. В този свят ни заобикалят много такива хора, за които говори св.ап.Петър в своето второ Съборно послание: „Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден, а най-вече ония, които вървят подир плътта и нейните гнусни похоти, презират началниците, дръзки са, надменни и не се страхуват да хулят властта, когато и Ангелите, които са по-горни от тях по крепост и сила, не произнасят хулна присъда против тях пред Господа. А те, като безсловесни по природа животни, родени, за да бъдат ловени и изтребвани, хулейки това, що не разбират, в своето разтление ще погинат, като получат заплата за неправда. Те смятат за наслада всекидневния разкош; те са сквернители и безсрамници, наслаждават се със своите измами, гощавайки се с вас; те имат очи пълни с прелюбодеяние и непрестанен грях, прелъстяват неукрепналите души; сърцето им навикнало на користолюбие: те са чеда на проклятие;…Те са безводни извори, облаци и мъгли, от буря разнасяни: за тях е запазен мракът на тъмнината вовеки. Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда.” (2 Пет. 2, 9 – 14; 17 – 18).

 

Ето тези, от които трябва да се отдалечаваме повече, – това са осквернителите, това са тези, които ни отклоняват от пътя Христов. Трябва винаги да се избягва общуването с тях, осквернението от тях, трябва да се боим от тях,  да се отстраняваме от тях. А те са много, те са навсякъде, наоколо. А ето какво говори св.ап.Павел в Посланието до евреите: „като гледате, да не би някой да се лиши от Божията благодат; да не би някой горчив корен, като изникне, да причини вреда, и чрез него да се осквернят мнозина; да не би да има между вас някой блудник, или нечестивец като Исава, който за една гозба се отказа от първородството си.” (Евр. 12, 15-16). Ап.Павел ни заповядва да следим да не би в нашето сърце да не изникне някой горчив корен, който източва горчивина на пелин и отрова на змия, отравящ душите ни, помрачаващ в очите ни Христовата светлина. А такива са всички онези, които живеят, противейки се на Христовия закон. Такива са всички тежко съгрешаващи, защото грехът е заразителен, и всеки грешник разпространява около себе си тази горчивина, тази зараза, тази отрова. За такива хора говори св. Ап. Иуда в своето Съборно послание: „Но вие, възлюбени, помнете думите, които апостолите на Господа нашего Иисуса Христа предрекоха; те ви говореха, че в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух.” (Иуд. 17-18).

 

Горчивият корен са не само тези, за които ви казах. Това са всички тези, за които говори св.ап. Иуда, това са всички тези, които се отделят от единството на вярата, ругателите, постъпващи според нечестивите си похоти, тези, които ругаят Кръста Христов, както това правят сектантите. Кои, ако не сектантите, се отделят от единството на вярата?

 

Именно за тях говори ап. Иуда. Те са горчив, опасен, отровен и за мнозина смъртоносен корен. Бойте се от тях, бойте се да не се оскверните чрез общение с тях, защото тяхното учение е еретическо, тяхното учение е една от най-тежките скверноти на света.

 

Много има, от което трябва да се боим, да се пазим. Ще кажа и за това, че се оскверняваме от четенето на книги, възхваляващи плътските страсти, от гледането на безсрамни изображения.

 

Често се оскверняваме и от тази сквернота на света, която се проявява в злословието, сплетните, клеветите. Ние се оскверняваме всеки път, когато се заслушваме в сплетни, а още повече когато сами ставаме участници в сплетни и клевети. Ние се оскверняваме от сквернословието, към което са привикнали толкова много от нас, защото Господ е казал, че не само всяка злобна, зла и нечиста дума, но даже всяка празна дума е тежка вина в Неговите очи.

 

Да не се оскверняваме със сквернословие, осъждане, сплетни, клевети. Да избягваме безсрамието, което е толкова много в света и което виждате около себе си. Нима вие не виждате безсрамни, полуголи жени на улицата? Нима това не е сквернота? Нима няма да е голяма сквернота, ако някоя християнка бъде участничка в такова безсрамие? Разбира се, че да. Защото чуйте, какво говори св.ап. Павел на своя ученик Тимотей за това, как трябва да се обличат жените: „също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие.” (1 Тим. 2,9-10).

 

Ще завърша с това, да ви напомня за хората, които до такава степен се бояли от скверните на света, че се укривали далеч от тези скверни в гори и пустини, в манастирски килии, и там прекарвали целия си живот в молитвено общение с Бога. Такъв живот са живели всички светии, всички истински монаси и монахини. Те търсили духовна атмосфера, напълно противоположна на светската атмосфера, в която има толкова много скверноти. Те винаги помнили това, което четели всеки ден в Акатиста на Сладчайшия Иисус: „Странно Бога вочеловечшася видяще, устранимся суетнаго мира и ум на Божественная возложим. Сего бо ради Бог на землю сниде, да нас на небеса возведет, вопиющих Ему: Аллилуия.” Те винаги се стремили към Небесата, винаги се стремили към Господа, Който се разпънал заради тях на Кръста. Те живели този живот, не се осквернявали със скверните на този свят, от който се отстранили надалеко.

 

О, ако можеше и ние, живеещите в света, поне малко да им подражаваме, о, ако можеше и ние постоянно да помним  Павловите думи, отправени към Филипяните: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете,  – и Бог на мира ще бъде с вас.” (Флп. 4, 8-9). Амин.

 

18 ноември 1945 г.

 

Превод от руски: Из книгата “Сила Моя в немощи совершается”

 

Сами сме много слаби

Юли 22, 2014 in Начална страница, Семейство

 

 

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

 

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят ѝ шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Опита се да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът ѝ каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да ѝ дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, ѝ каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

 

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

 

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, то е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

 

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

 

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

 

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

 

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал, че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

 

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем”. Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис ѝ казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

 

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

 

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

 

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имали по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

 

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

 

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

 

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

 

Да се караш от любов

Юли 22, 2014 in Беседи

 

 

 

Свети Макарий отишъл в килията на един монах, на един старец, който живял сам, далеч в пустинята,  отишъл да го посети и го попитал:

 

- Какво правиш, дядо, добре ли си?

 

- Добре съм. Благодаря ти, че дойде, отче Макарие.

 

Свети Макарий. Велик светец. С видения, опит и преживявания.

 

- Би ли искал нещо? Би ли искал да направя нещо за тебе? Кажи ми! Поискай нещо от мене!

 

- Какво да поискам от тебе? – е, срамувал се.

 

- Кажи ми, какво искаш?

 

- Е, нищо, тук съм в пустинята, от години.

 

- Кажи ми нещо, какво искаш? Кажи ми, отче!

 

- Е, ще ми хареса да изям една сусамка! Една сусамка, би ми харесало, приисквало ми се е. Но го казах така, понеже ме попита. Не искам нищо обаче.  Казах го ей-така. Някой друг път.

 

Свети Макарий му казал:

 

- Изчакай малко, идвам!

 

И свети Макарий излязъл от неговата килия и отишъл – колко часа път – да намери първото село; първото село, което било надалеч, за да купи една сусамка.  Той се върнал при стареца и му казал:

 

- Отче мой, донесох ти сусамката, която искаше. Вземи сусамката да я изядеш!

 

Той му отвърнал:

 

- Ама какво направи, отче! Аз го казах ей-така.

 

- Е, какво “ей-така”?! Ей-така го каза, но аз не мога да го оставя така! След като го поиска, защо да не ти доставя удоволствие?

 

Разбра ли? Не теории! Дела! Конкретни неща. Математика. Едно и едно прави две.  Къде тук има поле за теории? И за алегории? И за символика. . . Нищо от това не е символично.  Свети Макарий направил конкретни стъпки. Той отишъл и се върнал и му дал сусамката.

 

Възможно ли е след това този старец да не се трогне? Възможно ли е след това да не почувства любовта на свети Макарий? И след това казват: „Наистина, видях християнин! Ето, този е християнин! Този е християнин!” Аз какво бих му казал? „А, сусамка ли ви харесва? Е, добре, някой път ще дойда  и ако намеря някъде, ще видим.” Ще видим и ако отида повторно. Защото, ако аз  трябва да ходя и да търся сусамки три часа надалеч и никой да не ме вижда и никой да не чуе за мене и никой да не ме похвали? Нима това не е истината?

 

За друг се казва, че един ден изпекъл хлябове, мястото ухаело от топлите хлябове и решил да уведоми някой друг да дойде да си вземе. Сетне си казал в себе си: „Добре, защо да го уведомявам чрез някой друг? Нека аз отида да му дам хлебчето! Защо да карам други?  Нека аз се жертвам и да отида да го видя, да си направя труда.”

 

Както отивал да му даде хляба, по пътя се спънал в един камък и започнала да тече кръв от крака му! Там, където се спънал, изтекла малко кръв и той я забърсал. Ангел Господен се появил и му казал:

 

- Знаеш ли нещо? Стъпките, които правиш за тази любов сега – защото вършиш християнска любов – Бог ги записва. Да знаеш, че този труд не е напразен. Бог го отбелязва!

 

Той изпитал голяма радост! Забравил и раната. Забравил и крака и казал:

 

- Ако е така, слава Богу! Аз направих това просто ей-така.  И сега Бог зачита това, едно малка разходка!

 

Той отишъл. На другия ден си рекъл да отиде на друго място.

 

- Ако е така, да отида, да проявявам любов, да помагам, да не говоря думи; да правя дела.

 

И както отивал да даде хлябове на друго място, отсреща се задал този, при когото отивал.  С други думи, той не сварил да отиде да го види, защото този, при когото отивал, се задал отсреща. Те се срещнали по средата на пътя и той казал:

- Защо дойде, отче? Аз щях да дойда в килията ти да ти донеса хляб! Защо дойде тук? Трябваше да ме оставиш аз да извърша целия труд за теб!

 

И другият му отговорил:

 

- Защо, бре, отче?  Прощавай! Вратата на рая само тебе ли побира? Не можем ли и двамата да влезем? Ти си направил половината труд. Нека и аз направя половината.  И двамата да си направим труда. Да вземем награда от Бога.

 

Другият му казал:

 

- Не. Трябваше да седнеш да си починеш. Аз трябваше да дойда да те намеря!

 

Другият му отговорил:

 

- Ама какво говориш сега? Трябваше. . .

 

 

И започнали да говорят такива неща, но се явил Ангел Господен, който им казал:

 

- Това разногласие и караница е като благоухание пред Бога. То се издига като тамян пред Бога. Това са единствените кавги, които са угодни на Бога.

 

Такива кавги; кавга от любов! Да се караш, понеже обичаш. Представи си; другият да му казва „Не, трябваше да седнеш, да не се уморяваш!” „Ама, какво говориш сега?”, такива неща.

 

Карал ли си се някога от любов? Карал ли си се някога с жена си, понеже тя иска да види някакъв филм, но и ти искаш да видиш друг по телевизията и да кажеш:

 

- Ама, какво говориш сега, любов моя! Да гледаме твоя! Прощавай, че гледах моите толкова време.  Забравих, че започна филмът, който ти харесва.  Да видим твоето предаване!

 

Правил ли си това? Или всеки гледа неговото и казва:

 

- Колко е часът? Смени филма сега, започнало е това, което искам да видя.

 

Това, което ти искаш да видиш. Защо, ами това, което аз искам да видя? Ама, защо това, което ти искаш да видиш? Аз искам да гледам. Ама, аз искам! И казват: решението е да вземем още един телевизор.  И ти да вземеш за тебе.  И  аз да взема за мене и да гледаме всеки каквото си иска. С други думи, да бъде по нашата вкъщи. Моето и твоето. И единият никога да не се жертва за другия.

 

Помисли си съпрузите да се скарат и да казват:

 

- Къде ще отидем през отпуската?

 

И единият да казва:

 

- Където ти искаш, любов моя, в твоето село! Защо все ходим в моето? Да видим и твоите.

 

И жената да казва:

 

- Ама какво говориш сега? Да оставим майка ти и да не я видим? Отивам, отиваме в твоето село!

 

И да се карат. Какво каза? „Вашата караница се издига като тамян пред Бога. Като жертва. Като духовно благоухание.” Къде са тези караници? Това ми изглежда страхотно.

 

Ходих в една малка църква; там имаше възрастен свещеник, който по правило трябваше да води службата.  Но понеже поканиха и мен да служа и да проповядвам, той ми каза:

 

- Отче, ти ще служиш. Каза ми го и предстоятелят тук, няма аз да водя службата, ти ще я водиш. Аз ще седя до тебе.

 

Представи си само. И той се съгласяваше.  Аз му казвам:

 

- Отче, не прѐчи, аз ще проповядвам, когато дойде часът, но сега вие застанете пред св. Престол.

 

- Не, не, не!

 

И няколко пъти го карах насила да седне, но не искаше. И се радваше. И накрая изпитваше такава радост, че когато свърши Светата Литургия, ми казва:

 

- Отче, много се зарадвах, че служихме заедно!

 

Виждах, че не го казва лицемерно, фалшиво, да казва вътре в себе си: ”Зарадвах се, но в края на краищата ти дойде тук и ни се правеше на умен. Дойде ти, който си по-млад.” Не! Той проявяваше истинска любов. И аз казвах вътре в себе си „Боже мой, когато и аз стигна до неговата възраст, дано имам такава чиста любов да се жертвам за по-младия и да не ми пречи, ако загубя своя ред, моето първенство, моята власт.” Защото и там има степенуване. Разбирате ли какво имам предвид? Съществува определен ред.  Някой, който разбира от тези неща, сега ще каже:

 

- Такъв е редът на Църквата!

 

Добре, такъв е редът на Църквата. Но понякога и любовта, макар и като изключение, може да означава нещо друго. Любовта. Не е ли така? С други думи, ако старецът Порфирий беше в църквата, където служа, и – да речем, че аз бях по-старши по чин – нима би трябвало да му кажа:

 

- Отче, остани наблизо, понеже аз съм по-старши по чин!?

 

Любовта това би казала – т.е. да му кажа:

 

- Отче, вие елате тук!

 

И той би ми казал:

 

- Не, ти остани.

 

И бихме се скарали. Това, което  казал Ангелът. Такива караници са най-хубави пред Бога. Да се караш от християнска любов. Не обаче от егоизъм, а от жертвено разположение.

 

Къде са тези неща? А? Дали ги живеем? Аз не знам дали ги живеем. Тези, които ги живеят, са блажени.  Ти понякога си живял тези неща и се опитваш и се бориш да ги живееш и си достоен за похвала. И истина ти казвам, пред тебе, покланям се и се трогвам от това смирение, което показваш определени пъти.

 

С други думи, търсиш  някъде да видиш Християнството да се живее! И казваш да се живее така, не само на думи. Да се живее в такива малки случки и моменти, които дори да са малки  показват нещо много велико, което криеш или не криеш в себе си. С други думи, ти се откриваш! В даден момент се разкрива истината на твоя живот.

 

Слушай сега – свети Серапион Сендонит, името му било Сендонит, защото носел само един една завивка (от гр. σεντόνι – чаршаф, завивка). И защо имал само една завивка? Защото всичко друго, завивките, и парите си, и вещите си ги бил раздал. Не искал да има нищо свое. Нищо свое. Не искал да има собствено имущество. Нито стая. Нито дом. Нищо. Една завивка, с която да се намята. Защо? Защото толкова много искал да обича, че да не задържа нищо за себе си. Всичко за другите. И от голяма любов стигнал дотам да отива да се продава като роб на хора, които се нуждаели, за да им помогне. Например казвал на някой приятел:

 

- Върви да ме продадеш в тази къща, има причина.

 

Приятелят му отивал и го продавал. Той престоявал там две-три години. В къщата например имало проблеми: караници, разводи, проблеми; и той със своята доброта променял ума и сърцето на хората. Смекчавал ги.  И другите казвали:

 

- Ама как ни направи такива? Ти не си роб. Тебе трябваше да направим наш учител. Ти си духовен човек. Имаш любов. Имаш Христова любов.

 

И знаеш ли какво се казва в житието му? В началото той не говорел за Христос; не говорел много. Тази дейна любов обаче карала другия да се замисли. И ти казват:

 

- Бре, детето ми, като Христос постъпваш!

 

Представи си! Някой казал ли ти е това, скъпи мой? Някой да ти каже:

 

- Бре, детето ми, постъпваш като Христос !

И когато ги примирявал, той казвал:

 

- Не, не, аз не съм, не ставам за такива неща. След като се разбрахте, след като се заобичахте, след като се сдобрихте, аз си тръгвам; и парите, с които ме купихте, вземете ги, защото са ваши!

 

Слушай – той им връщал парите, с които го купили! И казвал:

 

- Не, не! Вземете ги, вземете ги!

 

Той си тръгвал и намирал отново приятеля си, като му казвал:

- Нека да ти кажа нещо, върви да ме продадеш в тази къща!

 

- Защо?

 

- Защото там има един еретик, на когото искам да помогна да разбере някои неща и да се върне в истинската вяра.

И оставал две-три години при еретика. Спасявал и него. И на него помогнал. След това отишъл на друго място. Цял живот. . .

 

Разбираш ли какво е живеело в сърцата на тези хора? И те издържали. Защото, за да правиш тези неща, трябва да имаш в себе си радост, с която да понесеш това! Тези хора не се измъчвали, не страдали от това, че правели тези неща.  Те чувствали в себе си друг извор на сила  и затова не чувствали трагично лишение, защото изпитвали радост. Дано Господ ни даде тази радост на истинското преживяване на Евангелието. И ние, Господи, да изживеем най-великото чудо! Да разберем някои неща. Да разберем, че едно си ни казал, и друго вършим. Да разберем, че сме изопачили Твоите думи; че за догмите може да крещим и да говорим; нито една йота, нито една чертица. Ти обаче не си казал само това. Казал си и толкова други практически неща, които не вършим във всекидневния живот.

 

Трябва да имаме малко страх в нас, една въпросителна и да казваме „значи, какво ще ми каже Господ, когато ме види? Зная те или не те зная?” Защото Той казал, че това ще каже и на свещеници – „не ви зная”. И ние ще му кажем:

 

- Ама нима ние не вършихме толкова много неща пред Тебе?

 

- Не ви зная, деца, не ви зная! Защото не виждам да носите това, което аз носих- убруса.

 

Този убрус, който сложил Господ и измил нозете на учениците на Тайната Вечеря. Той ще каже:

 

- Аз не виждам да носите нещо такова. Всички вие сте безупречни, всички сте съвършени, всички сте изгладени, спретнати, достолепни, чисти, изрядни; но лицемери. Във всичко това, фалшиви. А Аз? Аз не бях толкова достолепен като вас.

Но как ще покажеш любов, ако си „чист”? Как ще отидеш да помогнеш на другия, ако не се изцапаш и ти с него? Ако не сведеш коляно, за да измиеш нозете му, които са в праха и в калта? Как ще станат всички тези неща? Как – ако не се изпотиш – да посетиш брата си, който е сам в стаичката си, за да му занесеш сусамката, на него, който поиска едно сусамка.

Тези неща искат жертва. Искат труд. Искат презрение. Искат незабележимост. Искат периферия – а ти не искаш тези неща. Искаш само централните неща в църковния живот. Славата, името, известността, репутацията. И Христос каква връзка има с всичко това?

 

Мале-леле! Днес, днес, добре, прощавай, т.е., аз трябва да се покайвам публично? И това нещо, което сега правя, мисля, че не е правилно. Защото с всичко това, което сега правя,  в действителност  описвам себе си. Казвам ти – виждал съм много свети хора, християни; и днес; съвременни родители, майки, бащи, деца, млади хора, девойки, момчета, дядовци, баби. Съществуват! Съществуват! Прощавай, че ти казах всички тези неща. Моли се Христос да ме разпознае, когато ме види и да не ми каже:

 

- Не те зная!

 

И тогава вие ще започнете да казвате:

 

- Ама как не го знаеш, след като той говори за Тебе?

 

И Господ ще ви каже:

 

- Вие сега не говорете. Не го зная! Говореше, но не вършеше!

 

Нямам какво да кажа. Трябва да спра да говоря и да се покая. И ако искаш, и ти да се покаеш. Трябва да помислиш защо се покайваш. Нали? А не покаяние без причина.

Да кажеш конкретно:

 

- Не се възползвах от удобния случай, който ми беше даден. Отритнах го. Не използвах възможността, която имах.  Това, което Христос ме призова да правя.

 

Не неопределено покаяние. Тоест, кая се така, емоционално. Поради каква причина се каеш? Защото, ако се каеш конкретно, след това и конкретно ще се поправиш! В противен случай ще останем само в теорията и в емоцията.

И тъй, благодаря ти изключително много, че и днес прояви търпение към мене. Това, което правиш, във всеки случай е християнско; търпението спрямо брата ти;  и въпреки че той е свещеник и слушаш за неговите грешки, как се кае пред тебе; и ти го слушаш и го приемаш и му прощаваш. Да; и му прощаваш и не се скандализираш. И това е християнско. Това, което сега правиш, е християнско.

Нека изживеем най-хубавото чудо, което е опитното и всекидневно прилагане на казаното от Господ в нашия живот, в нашата душа, в нашето тяло, в нашето всекидневие. Доскоро, скъпи мои приятели!

 

 

 

превод от гръцки