- Отец Йоаким, започвате вашите беседи с хората в църквата с темата за любовта. Защо отделяте толкова много внимание на въпроса за любовта и взаимоотношенията с другите хора?

- Свещеното Писание ни обяснява същността на човешките взаимоотношения – реалните взаимоотношения, – като ни казва много просто: “Можете да правите каквото си искате – да вършите някакви прекрасни дела, да се грижите за нуждаещите се и болните, да възкресявате мъртви, да ходите по вода, да премествате планини, но ако нямате любов, вие сте нищо.” Тъй като в това е и смисълът на живота – отношенията ни с хората, единството с тях, връзката с другите. Но, доколкото истински взаимоотношения без любов не може да има, ние трябва първо да се погрижим за хората около нас. Да се погрижим повече отколкото за себе си. Ето защо любовта изисква от нас да излезем от рамките на своето „аз”, на своя егоизъм, така че ние да даваме, а не да взимаме – да обичаме другите, а не себе си.

Любовта е единственият истински човешки акт, това е свобода от изолацията. Всичко, което правим като човешки същества, има отношение към любовта – любовта към себе си, към Бога или към ближните. Любовта към себе си е деструктивна, тя изолира човека от света и обкръжаващите го хора, превръща ни в индивидуалисти. Човек се затваря в собствения си малък свят, постоянно е неспокоен, развълнуван, притеснява се с и без повод. Любовта към Бога или ближните заставя човек да отхвърли себе си и своите нужди, все повече да иска да дарява, вместо да получава.

Причината, поради която постоянно говоря за любовта, е, че Христос говори за любов. В началото на Евангелието се казва: „Бог толкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син…” Единствената причина Христос да дойде на земята, това е любовта. И Той дойде, за да ни научи как да обичаме. Хората често казват: „Аз трябва да обичам себе си, длъжен съм да се погрижа за това и това…” На което аз отговарям: „В четирите Евангелия, които са ни оставени като ръководство за спасение, няма нито едно място, където да се говори за любов към себе си – в нито едно от четирите Евангелия няма да откриете такава заповед.” Единствената заповед, която Христос ни остави, е заповедта да се обичаме един другиго. „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си както себе си.” Чувате ли – нито дума за любовта към себе си!? Нещо повече, Бог казва, че ние трябва да обичаме враговете си! Целият смисъл на Христовото послание е в любовта. Поради това е невъзможно да се говори за Христос или за Църквата, даже за човека, без да се засяга темата за любовта. Ето защо аз постоянно, навсякъде и винаги говоря за любовта.

- Вие акцентирате на факта, че хората не знаят как да обичат. И подчертавате, че в действителност ние дори не разбираме какво е истинската любов.

- Преди грехопадението Адам и Ева са живели в пълно осъзнаване на Бога и на Неговото присъствие в техния живот, били в постоянно общение с Него. Когато хората започнали да мислят за себе си, преобърнали предишното съзнателно разбиране за Бога, любовта към Него и цялото си отношение в това, което се съдържа в думите: „Ами аз?!” Те съгрешили, станали горди и непослушни. Точно заради грехопадението осъзнаването на постоянното Божие присъствие и връзката с Бога били загубени за човека. Ето защо ние вече не сме в постоянно богообщение. За да се върнем в това състояние сега, трябва да го изстрадаме. Изисква се огромен труд и работа над себе си за цял живот, за да се върне състоянието, което е било в рая преди падението.

Адам и Ева паднали, защото вместо Бога поставили в центъра себе си и своето „аз”. Оттогава хората са зациклили в себе си, те мислят само за собствените си нужди. И тъй като сега всичко се върти около нас, взаимоотношенията са трудни. Ние казваме: „Аз те обичам, а ти  обичаш ли ме? Обеща, но не спази обещанията си! Не си направил това и това!” Винаги се поставяме в центъра и говорим за собствената си личност, без дори да го забележим. Ето защо трябва да се научим да обичаме.

Любовта присъства там, където има грижа за другите, а не за себе си. Ако обичаш, в центъра стои друг човек, а не ти. Ако е обратното, това е егоистично самолюбие. Ако кажеш: „Аз обичам всички в тази стая с изключение на един” – с други думи, един от тези хора не ти харесва, имаш ли любов? Не, разбира се, че не – не обичаш никого. Единственият, когото обичаш, си самият ти. Ако обичате един човек само при условие, че се отнася добре с вас, значи всичко опира до това как съдите за него – това също е любов към себе си. Ние трябва да следваме заповедите и да подражаваме на Христос – да обичаме всички хора без изключение. Няма разлика! Да обичаме не поради външен вид или заслуги, не поради изгода, или защото някой е обещал да направи нещо за нас – трябва да обичаме човека такъв, какъвто е. Кои сме ние? Кой си ти? Кой съм аз? Ние сме чеда на Бог и Той ни обича еднакво, без да прави разлика между нас. Ако кажа, че не харесвам само един конкретен човек, аз и всички други не харесвам, макар и да твърдя обратното.

Ето защо любовта винаги е Бог. Без Господ няма любов. Не може да кажете, че обичате мъжа си или жена си, но не обичате Бога. Уви, вие не обичате и съпруга си също, а обичате само себе си – и представа даже си нямате кой е вашият съпруг или съпруга. Вие дори не знаете кои сте всъщност. Необходимо е да се помогне на хората да стигнат  до разбирането, че истинските взаимоотношения са именно любовта към Бога и ближния.

-  Според Вас какъв е основният проблем в духовния живот днес?

- Егоизмът, манията по себе си. Дори бих казал – обсебеността от собствената личност. Когато човек мисли за себе си, другите за него представляват интерес, само ако от тях може да получи нещо. Ако хората ви дадат това, което искате, можете да ги приемете в кръга на своите интереси, те са във вашето съзнание. Ако не ви дават очакваното, вече са извън вашите мисли и дела, държите ги на разстояние. Важно е само това, което вие чувствате, което вие искате – важни ли сте в обществото или семейството, как изглеждате, грижат ли се другите за вас и тем подобни. Не може да мислите за нищо друго освен за себе си – умът ви се върти около себе си и никого другиго. Но Господ казва: „Обичай Бога с всичкия си разум.” Как може човек да обича Бога, бидейки обсебен от себе си? Това е невъзможно. Когато мислим за себе си, на първо място престъпваме Господните думи: „Обичай ме с цялото си сърце”. Вместо това ние казваме: „Не, не, не – аз обичам себе си и ти давам, Боже, малко място в живота ми.” Обаче Господ не отговаря на такъв човек.

- Защо се случва това с хората? Как да се отървем от егоизма и същевременно от самотата?

- Няма нищо ново под слънцето – това е така от времето на падението на първите човешки същества, когато сме загубили постоянната връзка с Бога поради греха. Необяснимото желание за общение с Бога, жаждата за единение, изпълненост, съвършенство е във всеки човек. Ние търсим нещо, което ще ни изпълни, ние осъзнаваме, че нещо липсва. И това нещо е Бог. Това се преживява от всички хора без изключение. След грехопадението хората  винаги търсят тази пълнота. Но търсят не където трябва – те не разбират точно какво им липсва, като се опитват да се потопят в отношения с противоположния пол, а след това се отегчават и започват да търсят нещо ново. След това и то става скучно и отново се завъртат в този порочен кръг… Човек среща някого, влюбва се, животът започва да играе с нови цветове, но, уви, отново едно и също нещо – пред очите ни се разкриват недостатъци, които по-рано незнайно защо не сме забелязвали, човек се разочарова, „любовта” изчезва.

Вместо да разберем, че желанието за пълнота се реализира изключително в Бога, ние се опитваме да намерим изход в каквото и да е, само не и в Него – с другите, с тези, които обичаме, или които харесваме, в различни занятия, работа. Обаче нищо не се променя. Всичко това е така, защото никой не може да ни даде това, което само Бог дава – никой и нищо не може да замени Господ. Ние никога няма да сме в състояние да си изградим взаимоотношения с другите хора, докато не намерим Бога. Това е смисълът на всички взаимоотношения – те трябва да ни водят към Бога. Единственият начин да се отървем от нашия собствен егоизъм, е да се научим да обичаме своите ближни.

Докато животът ви е фокусиран върху самите вас, не може да се отървете от самотата. Аз предлагам всеки, който страда от обсебеност към себе си и иска да се научи на любов и себеотрицание, да ми позвъни или да ми пише. И аз ще ви науча да виждате страданието на вашите братя и сестри. Не е лошо да се удари по вашето тщеславие, да забравите за себе си и своя собствен „аз”. Ще ви отведа до хосписа или болницата и тогава ще осъзнаете – помагайки на другите, вие сами се спасявате. Когато помагате на бездомните, нахраните гладните на улицата, ВИЕ получавате благословение, а не те! Защото сте дали на другия нещо, от което той се нуждае. Ще видите как ще се промени животът ви, ще разберете, че сте започнали да се променяте. Когато дойдете в хоспис, където хората умират от ужасни болести и им помагате – измиеш ги, чистиш след тях, почистваш устата им, така че да могат да преглъщат, тогава идва осъзнаването, че човекът е повече от плът и кръв. Вътре в тялото е затворен някой друг, плътта – това не е целият човек, тялото – това не съм аз. Ние трябва да разберем, че имаме абсолютно грешна представа за самите нас. Ние – това са нашите безсмъртни души. Смисълът е в това – защо живея, а не как живея.

Днес хората трябва да отхвърлят оковите на егоистичната любов към себе си, от която са поробени. И могат да го направят, ако започнат да се жертват, да отдават себе си на другите, да служат на другите. Но, разбира се, това не е лесно. Друго удивително нещо – когато помагаш на страдащи братя, идва осъзнаването, че проявявайки егоизъм, ставаш слаб, немощен и малък.

Когато вървите по улицата и изведнъж някой каже: „Виж този пияница”, вие трябва да кажете: „Погледнете нашия брат! Той е изгубен, самотен и тъжен, той е пиян, но е наш брат! Как мога да мина покрай него и да не му подам ръка?” Ами ако това беше роден брат, какво бихте направили? Не бихте го изоставили, защото го обичате.

- Понякога е трудно да се прояви любов към нашия ближен, който пие, взима наркотици, не работи. Дори и да го обичаш.

- Да разгледаме следната ситуация: Отивате на лекар и той ви поставя безутешна диагноза – имате рак. Вечерта обявявате тази новина на семейството си, а роднините ви изведнъж казват: „О, това е проблем! Ти се готвиш да съсипеш живота ни, ние имахме други планове, не искаме да имаме нищо общо с теб, защото си болен.” И ви напускат, защото не искат да приемат факта на вашето заболяване – то не ги устройва.

Така че, когато вашият ближен има проблеми с алкохола например, или е в униние, вие не можете да го разберете, не искате да го приемете. Но ближният страда, въпреки че той сам се наранява. Представете си, че съм изгорил ръката си. Ще ми съчувствате, нали? Обаче, ако умишлено се опитвам да се порежа с нож, ще извикате да престана, въпреки че двете болки са сходни. Братът ти страда, но виждаш само своята болка и дискомфортът на ситуацията за теб е личен. Ядосан си, защото нищо не се променя. Брат ти безпокои всички, опитваш се да направиш нещо, което да повлияе на ситуацията, но напразно. Е, не виждаш най-важното – твоят брат е болен! Някаква част от този човек, брат ти, е скрита за теб, но единственото нещо, което ти виждаш, е проблемът. А трябва да видиш човека! Кога беше последният път, когато казахте на брат си, че го обичате? Трябва да му дадете любов, защото вашият брат страда. Това не е лесно, но не е причина да не го обичате.

Бог чака, Той е тук – няма значение какво правим, защото нищо не може да промени любовта на Господа към нас. Той ни обича въпреки всичко! Бог не може да не обича и нищо не може да Го накара да спре да ни обича. Това е най-важният урок – и трябва да го научим от Бога, ние трябва да се научим да обичаме. Любовта не е за нещо, не е защото, а въпреки. Трудно е понякога, защото не разбираме любовта, ние вярваме, че любовта – това е нещо, което засяга нас, а не другия човек.

превод от руски

Източник: православие ру

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Сами сме много слаби Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили Love hurts Святост в света

– Как да се отнасяме към това, че човек се стреми да угоди на свещениците, монасите, забравяйки за своите близки? Това е много смущаващо?

– Хората, живеещи в света, недостатъчно разбиращи духовния живот и послушанието, като правило, считат, че човек, който в поведението си излиза извън рамките на техните представи, изпада във фанатизъм. В действителност, когато човек израства духовно, общението с духовния отец, който вече му е станал близък, за него става много важно. Това, което хората наричат угаждане на монаси, често се върши заради Бога, поради подчиняването на живота на основите на евангелското учение. Но роднините, приятелите и познатите не винаги разбират това, затова възникват конфликтите, предсказани от Господ: не мир дойдох да донеса, а меч (Мт. 10:34) защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима(Лк. 12:52). Причина за това неразбиране е това, че светските хора нямат почти никаква представа за истински дълбокия духовен живот. Затова и те започват да се борят против тези, които искат да се подвизават по-строго.

Разбира се, има всякакви крайности, когато например към свещеника започват да се отнасят с някакво пристрастие, забравяйки за ближните. Преп. Исаак Сирин казва, че мнозина са възмечтали за себе си, че са велики молитвеници и светци и са счели, че не трябва да правят нищо за никого. Обаче, по думите на светия отец, ако ние приемаме някакви услуги от хората, то сме длъжни да се грижим за тях, да им оказваме ответни услуги. Ние всички имаме дълг пред родителите, които са ни възпитали, или пред приятелите, които ни помагат.

– Какъв е критерият, по който да определим правилно ли постъпва човек?

– Такъв критерий има: Евангелието, учението на Отците на Църквата, православното Предание. Когато човек живее по Бога, на душата му е мирно. По думите на св. Варсануфий Велики, това, което е от Бога, няма в себе си скръб.

Ако човек е решил действително да угажда на Бога, той е задължен да мисли за своите ближни, да не ги обижда и огорчава. Понякога светът не разбира християнина, понякога Враговете на човека са неговите домашни (Мт. 10:36). В този случай е нужно да се смирим и да потърпим. Господ допуска такава ситуация, давайки на човека още един повод за духовен труд, за проповед на евангелската любов. Без да се отказваме от Евангелието и строгия духовен живот, трябва да носим и търпим немощите на нашите ближни.

– Как вярващият човек да постъпи правилно в тази ситуация: новобогаташи отказват да платят на работниците за направен ремонт, сумата е голяма. Трябва ли да се предприемат някакви мерки или е нужно дадената ситуация да се приеме смирено?

– Ако на някой отделен човек са отказали да платят  – това е един случай, ако става дума за група работници – за друг. Всеки от тях си има семейство и те са длъжни да защитават техните интереси. Събирайки се заедно, работниците могат да поискат заплатата за труда си. В „Душеполезно чтение” имаше публикувана преписка на св. Амвросий Оптински с една дворянка. Той ѝ дава съвети как да постъпи с едно имение, което нейните братя са завладели незаконно.

Ако сумата не е голяма, може би си струва да се прости, но  в дадения случай да се прощава не би било съвсем справедливо: по-правилно е да отстояваме позиция и интересите на своите близки. Вие имате право да предприемете някакви мерки, но разбира се, в борбата за тези пари не трябва да се прекрачват определени рамки. Например да се наеме мафията, както днес правят много съвременни хора. Православният човек ще намери свои методи за борба: ще напомни, ще помоли, ще засегне съвестта, може би ще се обърне към хора, които могат да повлияят на дадената ситуация, без да се стига до бой. Дълбоко вярващият човек би предал всичко на Бога, и мисля, че Господ няма да го остави.

– Трябва ли християнинът да се води по стила на обкръжаващите го хора, така да общува, да се шегува, смее, да не се отличава, следвайки заповедта: А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си (Мт.6:17)

– Общуването с хората е цяла наука. От архиепископ Сергий Пражски има произведение на тази тема – „За изкуството на общуването”. Трябва да се учим, от една страна то да не е душевредно, а от друга – да не се затваряме в себе си. Християнинът, по думите на ап. Павел, трябва да е езичник за езичниците, като юдеин, за юдеите, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (вж. 1Кор. 9:20-22).  Обаче апостолите не са заповядали  да се принасят езически жертви или да се съблюдават юдейските закони. Главното в това общение с извънцърковните хора е да не се преминат допустимите граници.

Трябва да се разбере, че ако ти, намирайки се сред хората, започнеш да им се противопоставяш, да им показваш своята святост, то ще ги унизиш, а това е съвършено нехристиянско и не е от любов. Затова Господ е заповядал: яжте всичко, що ви сложат, без всякакво изследване (1Кор. 10:27). Ако в езически домове предлагали на апостолите блажна храна по време на пост, те я ядели, защото иначе биха могли да обидят домакините. Когато водим диалог с езичниците за вярата, преди всичко е нужно да  покажем, че християнството е учение за любовта и ще е неправилно да отблъскваме хората поради второстепенни предписания.

От патериците и житията на светиите е известно, че когато при подвижниците, спазващи строг пост, идвали други монаси или просто посетители, те не спазвали своя пост, или го отслабвали, или вкусвали храна по-рано от установеното време, за да не покажат, от една страна, строгостите на своя подвиг, а от друга – да не нарушат закона за любовта. Един старец отшелник казал: “Аз мога да постя през цялото време, постът винаги е с мен, а ближният –не винаги.” Нужно е да съумяваме да се отнасяме към това с разсъждение.

Старецът Иосиф Исихаст казвал: „Господ днес ме е запазил от грях, за разлика от този човек, а утре може и аз да падна в грях. За всичко трябва да благодарим на Бога, да просим той да ни вразуми и направи чеда на Православната Църква.”

Да съдим хората е дело на Бога, нашето е – да ги съжаляваме. Понякога можем да пробваме да им дадем наставление, но ако не ни послушат, по-добре да се обърнем към свещеника или да се помолим за тях.

Случва се, в компанията, в която сме да започнат глупави, двусмислени, нецеломъдрени шеги. Не винаги можем да ги изобличаваме, обаче не трябва и сами да участваме в това – по-добре да си тръгнем, оставяйки компанията. Понякога християнинът изказва своето протест против такова поведение, хората се вслушват с уважение в неговото мнение и по-нататък се съобразяват с това, че сред тях има такъв човек.

Случва се също, вярващият да попадне в среда на нецърковни хора, които го изпитват, за да узнаят доколко е благочестив и ще реагира ли достойно. Смиреният, разсъдителен и любещ човек, мисля, ще открие този тип поведение, което ще предразположи останалите и няма никого да съблазни. Православните свещеници, оказали се в затвора, често се държали така, че заклетите рецидивисти започвали да ги уважават, именно за проявената любов и смирение.

– Понякога след Причастие идва човек и започва да говори за нещо важно, но съвсем неуместно. Не ти се иска да го обидиш, но такъв разговор след Причастие е нежелателен. Или пък се обажда познат да се оплаче от живота; не мога да го отблъсна, в резултат на което и мен ме поглъща вълната на злословието и хулите. Какво да правим в такава ситуация?

– В края на книгата на преп. Варсануфий Велики и Иоан Пророк има отговори на въпроси за общуването с ближните, където се привежда такъв пример: ученик пита стареца, как да постъпи, ако при него дойде млад брат и започне да празнослови? Старецът отвръща, че трябва да се постои няколко минути от вежливост, за да не го отблъснем, а след това да измислим някакво важно дело и да си тръгнем. Друг въпрос: когато от света дойде баща ти и говори дълго, какво да правим? Старецът казва, че от него не трябва да си ходим, иначе ще се обиди, трябва да седим, правейки се, че го слушаш, а в действително да извършваш Иисусовата молитва. Ако родният ти баща започне да води душевредни речи, трябва да станеш и открито да си тръгнеш.

След Причастие трябва да се избягват дълги беседи, да се отговаря кратко, посочвайки своята заетост или болест, може също да се опитате да отложите разговора за следващия път, никой няма да се обиди за това. Ако човек се жалва от живота, без да преминава приемливите граници, можем да го изслушаме, отговаряйки по възможност кратко. Ако започнете да давате дълги и подробни отговори, можете да го провокирате на по-нататъшни словоизлияния.

– Как да се държи мъжът, ако съпругата, боледувайки тежко, не винаги иска да води църковен живот? Може ли да я принуждава по някакъв начин?

– Не може със сила да принуждаваме човека да бъде християнин. Едно е да заставиш малко дете да отиде в храма, но когато поотрасне, принуждението само ще го отблъсква от вярата. Вашата съпруга е възрастен човек, при това болен, не трябва да я насилвате в духовно отношение.

Преподобни Варсануфий Велики казва, че проповедта на Христа преминала в тихост: преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси (Мт.12:20). Хората по собствено желание следвали Господа, а на нежелаещите Той само казвал да изпълняват заповедите. Съпругата трябва да се убеждава, при което да се съблюдава мяра, повече да се молите за нея и да се стараете да я причащавате, действайки при това много тънко и деликатно.

превод от руски из “Жизнь-эта экзамен на любви”

Близки теми:

Сами сме много слаби Смирявам себе си, за да придобия моя брат Святост в света Чуваш ли какво ти казвам? Търпението е най-добрата проповед

Господ казва – възлюби ближния си като себе си (Мат. 25:39). Тоест, обичай другия и разбери другия, както обичаш и разбираш себе си. Обичаме ли себе си? Да обичам себе си не означава, че един час се глася пред огледалото – нямам предвид това,-  а че уважавам и ценя себе си, грижа се за себе си. Моето аз не е за хвърляне на боклука, защото Бог обича моето аз. Това, което Бог обича, трябва и аз да го обикна и да го разбера – душата ми, нуждите ми, желанията ми, характера ми. Няма да обикна моя егоизъм, но ще се опитам да разбера какво крие. Като човек обаче ще обичам себе си, ще обичам душата си, затова и се грижа за нея, затова и ходя на църква, за да помогна на себе си. Това ще рече – обичам и разбирам себе си.
 
Във всеки случай разбирането е нашето истинно, правилно поведение. Нашите души се обичат и разбират помежду си. Но от малки деца сме израснали с различни съвети, които са отправяли към нашия ум и са ни казвали – този е добър, този е лош, там да говориш, там да не говориш, това са лукави хора, това са лоши хора, тези са добри… Когато слушаме това много пъти, умът ни започва да поставя хората в категории и не можем да обичаме, както обичахме като малки деца. Тогава всички разбирахме, всички прегръщахме. И виждаш, че в малкото дете няма нито лукавство, нито дистанция. Ако две братчета се скарат, то след половин час вече играят отново, обичат се. Забравили са всичко, макар че преди малко едното е ударило другото и от това му е потекла кръв от носа. Но сега е забравило това. Душата му не таи злоба.
 
Обаче колкото расте, умът се изпълва със страсти. Там е проблемът – в ума ни. Започваме да не разбираме другите до нас, а да ги поставяме в шаблони, да им поставяме табели, етикети и едни ценим, а за други се затваряме и не ги обичаме. „Обичам” повечето пъти означава – имам нужда от тебе, контролирам те. Така правим ние. Обичам някого, защото ми помага. Показах малко любов към един човек и той ми каза: „Ела, отче, кажи какво искаш. Да ти свърша някаква услуга? Да те закарам някъде?” „Защо казваш това?” „Обикновено, когато ме обичат в живота, нещо искат!” Става така, че обичаш, само когато търсиш финансова или някаква друга изгода от ближния. Любовта съществува заради любовта и това е красотата на душата. Без, естествено, да означава, че не печелиш и други неща. Няма някой, който да обича, без да получава нещо в замяна. Сам Христос ни е казал – почитай баща си и майка си, за да живееш дълги години, за да върви добре животът ти. За да върви добре животът ти, обичай баща си и майка си, т.е. – пак имаш определена подбуда.
 
Любовта от само себе си обаче крие голяма красота и изпълва душата ни. Но има някои човеци в нашия живот, които ни е трудно да възлюбим и разберем. Има мнозина, които са различни от нас по отношение на мислене, характер, изражение – това, което наричаме манталитет, който всеки има. Виждаме хора, с които не си пасваме много и веднага казваме – с него не мога да имам много общо, не го искам! А светците казват, че колкото напредваш духовно, белег за твоето духовно напредване е да можеш да прегърнеш все повече хора, най-малкото в сърцето и ума си. Не казах да ги отведеш у вас, да ядете заедно, да им слагаш маса, а сърцето ти да не лепи етикети върху хората, да не ги поставя в разни категории и да не ги отхвърля. Когато преуспявам и напредвам духовно, обичам целия Адам. Христос е спасил целия Адам и целият Адам е целият свят, т.е.  – всички хора. Когато съм духовен човек, постепенно разбирам хората с различни характери и гледам в душите им, не гледам дрехите, не гледам с какво са облечени, какво говорят, какъв е външният им вид, а търся душите им и обичам всички. Не разпределям хората по групи.
 
Затрудняваме се да обикнем другите, които имат различни идеи от нас. Веднъж на една маса един човек ми каза:
 
– Днес на тази маса ще имаме проблем – там беше негов роднина, който не вярва много в Бога. –-Ти , отче, ще имаш проблем.
 
–  Защо да имам проблем?
 
–  Защото той не вярва в Бога!
 
–  Нищо че не вярва в Бога!
 
–  И сега какво ще правим, какво ще дискутираме?
 
–  Няма да дискутираме – трябва ли да дискутираме с него и да се скараме? Ще ядем, ще пием, ще кажем други неща – как върви работата ти, какво правят децата ти, не е нужно да намираме поводи, за да се скараме, понеже другият не е съгласен с мен…
 
Не прѐчи. Тоест – не е нужно нещо да става повод за напрежение и сблъсък с хората. Нямат ли и те болка в живота си, нямат ли деца, които се затрудняват в уроците, няма ли някой болен в семейството им? Е, ще намерим допирни точки. Ще говорим за Бога, без да разбират, че говорим за Бога. Няма да говорим като на проповед, а ако разбереш другия, ще видиш, че и той има своята болка, своите проблеми и мъки. Така ще го разбера.
 
Аз нямам проблем – негово право е да не вярва в Бога. Бог го обича и му дава живот. А защо аз да го отхвърлям? Или аз не съм почувствал сигурност в мене за вярата и ме дразни това, че другите не вярват? Когато вярваш и живееш това, в което вярваш, не те интересува дали другите са съгласни с тебе. Това е тяхно право и свобода. Не съм съгласен някой да не вярва, но не мога и да го насилвам да вярва.
 
Днес дойдохте тук, защото искахте да дойдете. Който не е искал, не е дошъл и никой не го закача. Това означава – любов и разбиране на всички хора. И много пъти тези, които не са съгласни с нас и имат различни мнения, в определени ситуации мислят по-правилно от нас. Помисли си – сега не говорим за Бога, но може и за Бога – да не би детето ти, за което казваш, че не вярва в Бога, когато го разбереш, да се окаже, че вярва в по-правилен бог от твоя? Детето може да казва – не вярвам в Бога, и да има предвид – не вярвам в бога на майка ми, който в неговия ум е свързан с наказание, караница, мъст, строгост. Бог не е такъв. И добре прави детето, че не вярва. Ако го разбереш, ще видиш, че има какво да научиш дори от детето си, което не е съгласно с теб в един или друг момент. Но, за да направиш това, трябва да разбереш детето си, да вникнеш в него и за да стане това, трябва да си гъвкав. Което означава – да не се инатиш в своето мнение, че “аз зная всичко, мене няма нужда да ме учиш, аз поучавам, а не бивам поучаван!”

превод от гръцки

Близки теми:

Да се караш от любов Трудността да се довериш на Бога Love hurts Родители в пубертет Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва

Притчата за блудния син ме убеждава в съществуването на огромната любов, на голямата прегръдка, която очаква всички хора и от невъзможното прави възможно, за да спаси целия свят. Сякаш Бог ми казва: успокой се, разбери  каква е твоята мярка, издръжливост, граници. Остави Ме да си върша работата и не разваляй делото Ми с твоите напрежение, тревога и паника!

Колко е хубава тази притча, която разказва нашият Господ: за по-младия син, който напуснал дома, искал да направи своя бунт, да живее живота си и казал на баща си – дай ми това, което ми дължиш, моята част, моето имущество – и баща му това и направил. Синът тръгнал. Да, това са познати неща, но все още не сме схванали динамиката на тези събития, четем ги толкова години, чуваме ги толкова пъти в храма, всяка година, казваме Неделя на блудния син или на милосърдния баща. И въпреки че я слушаме и четем, нашата душа пак е смутна, сърцето ни  пак е тревожно, защото смятаме, че нашето дете не ни разбира, че неразумно се забавлява, отдава се на порока, забърква се в разни неща, и в затвора влиза, има проблеми с наркотици, с жени, с мъже, с терзания… И всичко това го мислиш и премисляш, разболяваш се, притесняваш се и идва тази притча, която те успокоява и утешава, ако естествено поискаш да се успокоиш и да довериш всичко на Бога. Това обаче е най-трудното -  доверието в Бога.

Да се довериш и да кажеш: съществува един Баща, много добър Баща, Който не може да се сравнява с мене. Ти си баща, майка? Но ти можеш ли да се сравняваш с Бога – нашия Баща, каквото и да правиш, колкото и да казваш, че обичаш детето си?

Не зная как става така, че  повечето от нас влизаме плахо в Църквата и след два месеца сме погълнали цялото църковно знание и започваме да смятаме, че сега ще спасим  света! Сега ще променим хората!  Сега ще  заклеймим злото, злите хора, ще ги направим добри! Кой? Ти, който преди малко си влязъл  в Църквата, ти, който си влязъл навярно преди много години, но още не си вкусил лично бащинската любов – вкусил ли си първо в себе си любовта на Бога – нашия Баща, за да я предадеш и на този, на който искаш да помогнеш? Утихнал ли си първо в себе си, за да можеш и на другия да кажеш – ела близо до мене,  да те отведа при Христос, Който ще те успокои, както успокои и мене! Повечето пъти, не знам дали си разбрал това, тръгваме да помагаме на другите, защото ние имаме нужда от това, то е наше преживяване, това нас ни удовлетворява, повече нас, а не детето, не нашия човек. Не го правим за неговото добро, а за нас. И не бързай да кажеш, че не е така, защото определени пъти хората така мислят – сега какво ще кажат за нас  в квартала, за детето, станахме за срам с това, което се разчу за нашия дом. Изложихме се пред роднините с постъпките  на нашето дете. Тоест на теб  ти пречи много този срам, този социален образ, този религиозен и църковен образ.

Казваме, че в пространството на Църквата трябва да сме изрядни хора,  но когато в някой дом гръмне бомба, за който и да е проблем на детето, на мъжа, на жената,  останалите как се чувстват? Кои могат да подминат това – т. е. другите да питат какво ще кажат хората, как ще ни коментират другите, а  ти да гледаш само душата на любимия си човек и да казваш: мене ме е грижа за тебе, за твоето щастие, за твоето спокойствие и равновесие. Не ме е грижа какво ще кажат хората, нека да ни обвиняват, ние не живеем за тях, а за Бога, пред Него да сме изправни и нека имаме искрен, истинни, дълбоки и същностни отношения между нас. Имаме ли такива? Ние? Ти? И аз? Ние, които сме в Църквата, както казваме. Мислим, че сме в Църквата, но дали сме в нея? Знаеш ли на колко хора в този миг душата е в Църквата без да го разбират, имам предвид тяхното душевно предразположение, състояние, но с тялото си  са извън нея. Навън, в разни нощни клубове, по нощите, скитат, обикалят по пътищата,  не знаят какво търсят, вземат наркотици, забъркват се с жени, с мъже, с престъпни кръгове, но тези хора са изключително близо до това  да намерят Бога, да Го потърсят по автентичен и истинен начин и да кажат: Боже мой, помилуй ме! Помогни ми, погивам! Прегърни ме! Стопли ме! И когато приемат това, да станат нови, преобразени, смирени хора със сладост на сърце и  с благост на лице.

Тази притча ми създава големи угризения, лично на мене. Кара ме да се замисля и да чувствам срам, защото в действителност тази бащинска любов, тази бащинска прегръдка, която би трябвало да се проявява навън към света, е пространството на Църквата. Тази любов би трябвало да я показват църковните хора, аз, ти, т. е. тези хора, които Бог оставя  на земята и ни казва:  деца Мои, вие трябва да показвате на хората Моето добро лице, Моята благост, не го забравяйте! Моето бащинство, което крие в себе си и майчинство, и благост, и топлина ,и  прошка, и разбиране, и състрадание, и съчувствие.

Къде са тези неща? Къде? Останалите хора ни гледат и си мислят, че сме лошите, които ще им се скарат, ще ги накажат или ще простим, но след това ще чуят едно огромно „Но!”. Тоест прощавам ти, Но! Оттук нататък  ще трябва да правиш това, това и това- и започваме  заръките, порицанията, епитимиите, строгите неща и другият пита: какво беше тази благост и усмивка, които ми показваше в началото? Тези хубави фрази – ела при нас да почувстваш нещо хубаво! Къде е това хубаво нещо? Ние сме в Църквата и много пъти приличаме на големия син, който бил добрият син, но нямал никаква връзка с баща си, бил в дома си, но не общувал с баща си, всъщност той бил по-блуден син от брат си. Той бил в дома, но не чувствал любовта на баща си, бил у дома си, но бил егоист, нямал любов, не обичал нито баща си, нито брата си, който отсъствал, никога не копнеел за неговото завръщане, чувствал се отделен, а не съединен с брата си, той отделил своята участ и казвал – животът му не ме интересува, той е извън моя живот! Аз съм тук, работя и съм  изряден!  но реално не възлюбил баща си, въпреки че бил у дома си. Другият бил извън дома, но обичал баща си, когато някога бил с него, когато бил малко детенце вкъщи, съществувала истинска връзка, в душата му влязъл печат и този печат го преследвал където и да ходел и го обграждала светлината на бащинската любов и на Божията милост.Твоята милост, Господи, ще ме преследва  през всички дни на моя живот! (Срв. Пс. 22:6)

Той си тръгнал, баща му го пуснал да прави каквото иска, проявил уважение към него – това е невероятно нещо: уважението на Бога. Как Бог те уважава.

- Върви детето ми!

- Не ме ли обичаш?

- Обичам те изключително много!

- И искаш да тръгна?

- Изобщо не искам!

- Не ти ли е мъчно, не те ли боли?

- Боли ме.

- Тогава защо не направиш нещо?

- Правя.

- Какво?

- Уважавам те. Ако можеш в този миг да погледнеш в очите ми, които са насълзени, ако можеш да видиш сърцето ми колко те обича, но всичко това поставям след твоята свобода, поставям преди всичко твоето желание. Искам да бъдеш при мене, но не насила! Не можеш ли да го разбереш? Направи избора си. Аз пак ще бъда с тебе!

- Ама как ще си с мене, татко, ти ще бъдещ вкъщи, а аз сега тръгвам? Отивам да водя нощен живот, да обикалям, ще пия, ще се напивам,  ще имам приятелки, ти какво ще правиш?

- Ще бъда с тебе!

- Но как ще си с мене, след като  сега ми махаш отдалеч и ми казваш – довиждане, детето ми! И аз свивам по пътя в далечината и вече не ме виждаш!

- Ще бъда с теб! Аз ще съм с теб! Защото аз те обичам! Ще бъда тук, но ще бъда и там, но ще бъда нежно, няма да бъде с принуда, нито с вина, да те задавям във вини, нито да те стресирам,  а с безкрайно уважение, с огромно търпение и с много голяма любов. Ще те обграждам и заграждам с моята любов.

Можеш ли да правиш това? Остави детето си,  остави мъжа си, остави жена си, остави всички на мира – да направят своя избор, да вземат своите решения, никого не натискай, не дразни другите. Големият ти проблем – никой не ти е виновен, че не си намерил своето щастие, никой не ти е виновен за негодуванието, което проявяваш, никой не ти е виновен за празнотата, която носиш в душата си и казваш: Това ми  е виновно, друго ми е виновно! Ти си си виновен. Ти си си виновен и аз съм си виновен. Проблемът е мой, имам нещо мое – ама възможно ли е  моето щастие да зависи от това какво ще прави детето ми, жена ми, мъжът ми, съседът ми!  За да стана щастлив, трябва ли другите да се променят? Не. Всеки има своите решения, избори, зрялост, час. Ти трябва да си наред със себе си, но  не приемаш да кажеш, че: не  е виновно детето ми, не е виновен мъжът ми, не е виновна жена ми, а аз съм си виновен, че нямам добра връзка със себе си, с душата си, с моя Бог, нямам добра връзка с Бога и след това искам другите да се променят, за да бъда аз щастлив. И ми казваш: Направи това да те видя и да се зарадвам! Ще се зарадваш, ако ме видиш да се променям насила? И какво искаш да имаш близо до себе си – какво е другият – играчка, която вземаш оттук и я слагаш там и казваш – ах, колко хубаво е сега! Стана ми хубаво,  смених мебелите, взех ги оттук, преместих ги там, правя с тях каквото си искам и създавам моето пространство. Да, но детето ти, мъжът ти не е твоето пространство, и той има своя идентичност и собствена независима душа. Разбери това и не ми казвай: да, ти говориш тези неща, понеже нямаш собствени задължения и затова си така спокоен. Не, не го казвам затова, а защото съм виждал много женени хора, които живеят така. Виждал съм майки и бащи, които много обичат децата си, силно  желаят тяхното поправяне, завръщане, промяна, но безкрайно ги уважават. Не можеш да промениш другия с викове. И да го промениш, тази промяна ще има в себе си нещо потискащо и този натиск някъде ще избие. Хората не се променя така. Остави детето си, остави го, кажи му правилното; добре, ще го кажем веднъж, два пъти, три пъти, какво ще правиш след това? Не, аз искам да го видя да се променя! Добре, приеми го,  че ти имаш нужда от това, това е твоя потребност. Да направиш хората както ти искаш. Значи, ти имаш проблем. Ама сега сериозно ли говорите? Детето ми се е забъркало с наркотици. Да, и какво ще направиш сега? Ще го изкараш от наркотиците? Детето знае кое е правилното, но не му достига сила. Знае, че това, което прави, е грях, блуд, опасност, знае го, умът му го знае, но няма сила да се промени, сила. Можеш ли да му предадеш сила? Можеш ли да направиш чудо в душата му? Там реално трябва да действаш. Колко деца имаш? Три, четири? Можеш ли всеки ден да отправяш по 15 минути молитва за всяко едно от тях? 15 минути в любовта, в милостта, в светлината на Христос, да обграждаш и  обвиваш  детето си в молитвата и го остави на мира да излезе в живота и обществото. Не го преследвай, а да го преследва силата на твоята молитва, ако имаш; ако нямаш, тогава  какво се мъчиш с обикновени думи? Нима думите  ще променят хората? С думи ли се променя човек? Книги има, слова има, беседи, ето, стават, говорим, но така ли се променят хората – с думи? Ако наред със словото не се канализира и божествен извор на енергия, Божията благодат, Христовата милост? Как ще се промени човек? Ако не почувстваш нещо да омеква в тебе? Да те преобразява? Да те  преобръща?

През последните години разбрах тази велика истина, радвам се на това и благодаря на Бога изключително много и на хората, които ми помогнаха да го разбера, че трябва да уважаваме другия, но не можем да го променим. В изповедта, в общуването с хората, с децата в училище, с познати и приятели спирам и вече не съветвам с конкретни инструкции всеки какво да прави. Просто съветвам да се моли, да влиза в съприкосновение с извора на живота, на истината, на мъдростта, т. е. с Бога. Влез в съприкосновение с  Бога и Той ще те просветли, не чакай от мене да ти кажа какво да правиш.

Някой идва при мен и например ми казва, че пуши, псува, води порочен живот и аз като добър свещеник трябва да му кажа: „Чедо мое, това е грях!“ Това ли е моята работа? Да му кажа, че грях. Но той щом идва и ми го казва, значи знае, че е грях. Моята работа е да накарам този човек да почувства радостта, която Христос дава. Как ще го накарам да почувства любовта, която Христос дава?

Веднъж един човек дойде и ми каза, че псува. Тръгнах да му казвам това, което казвах преди, че това е много тежък грях. В момента, в който говореше, си мислех различни такива неща и накрая му казах: виж, когато псуваш, сигурно чувстваш, че имаш сила, че имаш  власт, че си важен щом се осмеляваш и псуваш нещо много свещено и значимо. Значи, имаш нужда от сила. Кои имат нужда от сила? Хората, чиято сила другите не са признали. И затова сега има нужда да покаже тази сила: един така, друг инак, един псува, друг троши всичко, трети прави нещо друго. Значи, какво се крие тук? Липса на любов. Този човек не е бил обикнат. Изключено е някой, който чувства колко много Бог  го обича, след това да Го хули и да ругае. Не е възможно. Значи  този човек сега от  какво има нужда? От моята забележка? Или да му помогна да общува с Този, Който е Любов? Да се услади неговата душа, да почувства своя Бог, и след това да отваря устата си, за да славослови Христос и да Му казва – Христе мой, благодаря Ти, че ме обичаш и си ми го показал. Благодаря Ти, Христе, че ми даваш достойнството, което други не ми дават.  Как ще Те хуля сега? Благодаря Ти, че ме караш да чувствам сигурност и безопасност близо до Теб. Този човек, който хули, псува и върши разни недостойни неща, всъщност показва вътрешната си несигурност, своите празноти – как ще запълня тези празноти? Как? Със забележки? Така не се запълват. С караници? Ще предизвикам съпротива. С викове? Ще постигна обратния ефект. Какво е направил нашият Бог, Бащата от тази притча – дал е прегръдка, целувание, къпане, очистване, пръстен, нови обуща, дрехи, аромати, пир, песни, танци, приятна атмосфера, щастие. Детето Ми, обичам те, почувствай това, че те обичам! Почувствай, че те обичам и в тази любов, в тази светлина, в това пиршество каквото и да си направил, всичко: всички грехове се изтриват и стопяват в светлината, в светлината на тази любов, на тази сладка светлина, очистителна светлина, която очиства, която смекчава, която изтрива всички грехове и след това не искаш да вършиш грехове, защото си изпълнен и утешен.

Накрая другият, добрият син, който работел, си дошъл, видял в дома светлини, въодушевление, танци, шум. Какво става тук? Намира някой от слугите и пита: какво става тук? Какво правят вкъщи? А, брат ти си дойде и баща ти много се зарадва, че го прие здрав и направи за него трапеза! Прави ми огромно впечатление изразът, където се казва: прие го здрав – и питам – чакай, как го е приел здрав? След като той бил потопен в греха? И бащата казва приех го здрав.  Да, върна се грешен, но в душата му имало здраво място, което било неговото покаяние, истинната връзка, която имал с баща си, някога той бил свързан с баща си, имал истинна връзка и  съществена, дълбока и искрена комуникация.  И това го накарало да се върне. Този негов син имал нещо здраво, макар и да бил в греха; по-скоро той бил любочестив, добронамерен, благоразположен, красива душа, грешна душа, както и ти, и аз, не забравяй това, но хубава душа. Другият не бил грешен, но имал странна душа – не можел да се радва, да споделя  и да  живее щастието на другия. Той ревнувал, завиждал, бил неудовлетворен, всъщност той бил много блуден – защото връзката с баща му била напълно формална и  умът му бил другаде, а  не в тази прегръдка и топлина.

Така ще се промени човек, ако се промени, защото може и да не се промени. Добре, в крайна сметка теб не те интересува много какво ще стане с всеки, не мисля, че гориш толкова за спасението на твоите хора, колкото да стане така, както ти го искаш, защото, ако някой разбере Бога, и особено ако разбере тази притча, първото, и най-същественото, което може да прави, е  да се успокои, да утихне, да намери покой в душата си и да има абсолютно доверие в Бога. Ако дори за миг се усъмня, че Бог не може да направи всичко, за да спаси хората и моя човек, ако дори за миг се усъмня, че Божията любов не е много по-голяма от моята, е, тогава е крайно очевидно, че в действителност горя не толкова за моя човек, а да стане моето. Добре, продължавай така, терзай се, терзай и другите, продължавайте същите грешки, разкървете носове, бийте се, карайте се, правете каквото искате – но не това е етосът, който излиза от тази притча.

Забележките не са хубаво нещо, спри да правиш забележки на другите хора, кой какво прави, остави хората на мира. Преди време направих беседа с такова заглавие: „Остави детето си на мира!”. Остави го, подлудила си го с „добрите” думи, които му говориш, с проповедите, които му изнасяш, с натиска – то знае правилното. Направи чудото, както казвах преди – промени живота му с твоята молитва,  поглед, благост, любов, свобода, нали? Ако искаш, помогни му по този начин и никога не го оставай на мира: с любовта и молитвата си винаги да „безпокоиш” Бога, не  хората, а Бога. Можеш ли през нощта да се събуждаш и да се молиш за децата в целия свят и твоите деца? Прави го. Но остави детето си на мира, и ако искаш, смени думата и остави съседа си на мира, жена си, мъжа си, който и да е,  да не дразним другите  с това, което ние искаме. Ама Бог е казал да вършим мисионерски дела! Но това мисионерство, за което ти говоря е най-трудното, защото е мисионерството на личната святост, на личното помирение и сприятеляване с Бога, на личната молитва и благодат, която твоят живот ще излъчва и няма да  дразни. Виждаш ли св. мощи на светците, те дразнят ли някого? Когато някой светец почине и си отиде от този свят, ние имаме тялото му, което наричаме мощи, то дразни ли някого? Не.

Много хора минават през Халкида, по пътищата на Евбея, отиват нагоре-надолу, а св. Йоан Руски е там, неговите целебни мощи са там, той обича всички хора – грешни, болни, добри, зли. Той е там и никого не дразни, и е като една прегръдка, която очаква всеки. Ти можеш ли да станеш такива св. мощи – живи, засега, след като си жива и ме слушаш, т. е. да съществуваш по такъв начин, че да можеш да привлечеш другия, ако поиска, ако не иска – да не го насилваш. Но непременно да е разбрал, че го обичаш. И резултатът, който очакваш, може да дойде след смъртта ти. Първо ти ще умреш и след това другият ще се промени, ако Бог иска. Искаш да видиш резултати – добре, човешко е, но какво да правим, след като Божият план не винаги съвпада с нашия? И животът на другия не винаги се съгласува с нашия така, както ние искаме.

Преди няколко дена имахме св. Литургия и в навечерието й един ученик ми каза: „Отче, утре няма да дойда на св. Литургия. Сутринта ще изляза с една моя приятелка и ще отидем да пием кафе. Това е единствената възможност, която имаме през цялата седмица, за да се видим!“

В онзи час автоматично ми дойде наум това, което трябва да кажа, но след това ми дойде наум друга мисъл и си казвам: дали това, което трябва да кажем, е това, което Бог иска, защото това трябва е трябва от придобитата скорост в живота, от поучения, проповеди, порицания, забележки. И се запитах: Боже мой, така ли искаш да се отнеса? Да кажа: дете,това, което правиш е грях! Но после си казах: това момче ме познава от три години, има ли смисъл да му кажа, че това, което прави е добро или зло? Знае го. Ако му кажа да не ходи, нима няма да отиде? Ще отиде. Една друга мисъл ми казваше, да, но ако го кажеш, ти поне ще си ок. Тоест аз  ще съм изряден, ще съм порядъчен свещеник, който изобщо няма да стъпче своята индивидуалност и ако родителите му,  съседите му, научат, ще ми кажат – Браво! Строг, точен  свещеник! Каза правилното! Да, но  правилното го знае и момчето. Аз не му казах, че това, което прави, е съвършеното, а в онзи час се запитах дали в крайна сметка искам да предпазя себе си да не навредя на  моя собствен образ, или да помогна на това дете? И казах: Боже мой, просветли ме! И в онзи час ми дойде един отговор и му казах:

- Пожелавам ви да си прекарате много хубаво! Предай поздрави на приятелката си от мене и й кажи: моят духовник ми каза да ти предам поздрави, че ще се моли за нас и ни пожела да си прекараме добре!

Той каза:

- Да й предам поздрави от вас?

- Да. Защо, лошо ли е?

- И какво да й кажа?

- Да й кажеш това, което ти казах: поздрави!

- Добре, съжалявам отче, че не мога да дойда.

- Какво да правя сега, добре. След като така си решил.

След няколко дена това момче дойде и го попитах:

- Как прекарахте?

- Отче, добре прекарахме, но когато й казах поздрави от вас, тя онемя.

- Защо?

- Защото за първи път ни предава поздрави един църковен човек, докато ние му казваме, че отиваме на кафе по времето за църква! И тя се трогна, като й го казах и ми каза – я  попитай къде мога да го намеря! Иска да дойде да говори с вас.

Разбираш ли? Това не означава, че сигурно е станала някаква поразителна промяна, но кой е този, който ще оценява промените на хората? Във всеки случай едно нещо зная – че в този случай не загубих контакт с тези хора, второ, не казах нещо лъжливо, не оскверних вярата си, истината и детето знае, че това, което прави, не е съвършеното; от друга страна спечелих доверието, любовта, връзката, контакта, че може да почука на вратата, да се обади по телефона, да ме види, да поговори с мене и да не чувства, че този човек  стои с вдигната ръка,  с чехъл в ръката и чака  всяко едно нещо, което ще кажа, за да ме  ми се скара и  да ме поправи! Това е бащинската любов, която за съжаление досега  преписвам от това, което чета от светците, от един старец, от друга старица. Дано да дойде момент, в който няма да преписваме тези неща, а ще излизат от сърцето ни. Но всичко това изисква риск, дръзновение, как да го кажа, изисква истинско единство с Бога, в крайна сметка да получиш от „маята“ на Бога, а не на хората. И да правиш това, което Христос прави. Богочовекът така се отнася с нас, по толкова човешки начин, с такова разбиране и затова при Него отивали блудници и Той ги обичал, прощавал им и им казвал – върви и недей вече греши! Върви с мир! А не само да казваме: Грях е това, което си направил! Да, детето ми, зная го, знаеш го, но въпросът не е само да го кажем, че  е грях, за да се успокои някой. Да, но не казахте – това е грях! Тоест цялата мъка е да кажем думата грях. Хубаво, казваме: грях е! и след това? Човек променя ли се, ако просто кажеш, че делата му са греховни? И защо да не кажеш другото, което Христос казал – прощават й се много грехове, защото много обикна. И защото дори когато си съгрешавал, в действителност любов си търсел и знаех това, казва Христос, и затова те очаквах. Затова  те разбирах, състрадавах ти, съчувствах ти,  сега те прегръщам и не се гнуся от тебе!

Нека преодолеем това чувство и да се покаем. Тази притча ме кара да се покайвам, защото чувствам моята недостатъчност, нищета и крах по този въпрос. И някои мои приятели, духовници, но и обикновени вярващи ми казват, че ние също чувстваме това много силно в  сърцата си, че не сме такива, каквито би трябвало да бъдем. Не функционираме като отворена прегръдка за света, нещо не върви добре, но въпреки това съществува тази Божия любов и се успокояваме, доверяваме  се и спим спокойно. Помоли се, но така, че да заспиш спокоен и  след това няма да имаш угризения и да казваш: не спя, за да чакам детето си! Не. Повери го на Бога! Сега, когато говорим, си представи наум един човек, за когото се тревожиш – за живота му или за някаква опасност, през която минава, за неговото здраве, за неговия духовен път или каквото и да е. Този човек сега каква връзка има с тебе? Ти нищо не правиш, можеш ли да му дадеш нещо? Нищо, освен молитва. Бог обаче в този миг го обгражда и загражда с Неговата любов, с Неговата грижа, Бог се грижи за него, за твоя човек. Ако разбереш това, не можеш да си представиш колко повече ще се успокоиш  за всички хора, за цялата вселена, за всички грешни хора и забъркалите се тук и там. Какво ще прави Бог с един или с друг? – Той знае, така се успокояваш и казваш – слава Богу! Ти, Господи, и блудниците можеш да направиш целомъдри и смирени, хубави и чисти, непорочни, благи и красиви. Всичко променяш. Е, това, което остава,  Господи, е да промениш и мене, да ми помогнеш да разбера колко по-голям блудник съм и да потърся, Господи, прошка отвътре, защото отвън се срамувам да го кажа, заради своя егоизъм не мога да го кажа,  да поискам прошка от всички тези, на които през целия си живот си мислех, че исках да им помогна, да ги направя добри, и да им кажа – аз бях много по-лош от тебе, много по-грешен от тебе, много по- голям лицемер, лъжлив, скверен, не бях истинен. И исках да ти се правя на истинен, но не можеш да убедиш по този начин. Другият разбира какво става. Знаеш ли какво е да стоиш в стаята си безмълвен, напълно безмълвен – един познат преживял това – да се помолиш за някого и не след дълго да ти се обади по телефона и да ти каже – обадих се да ти кажа, че в този час мислех за тебе и чувствам силна любов към тебе. Без да правиш нищо, нито кликване по мобилния телефон, нито смс, нито нищо човешко, а да докоснеш Бога, да станеш приятел на Христос. И ако станеш приятел на Христос, първото, което Той ще ти каже, е: какво искаш сега, я ми кажи! Поискай нещо да направя за теб, за да почувстваш радост! И тогава да Му кажеш – Господи мой, имам този случай, оправи нещата колкото се може  по-добре! Помогни на другия да разбере колко го обичам и колко я обичам. И Христос тозчас ще го направи. Това е най-доброто.

Затова обществото не се променя, защото Бог вижда, че засега всички сме толкова блудни и не може да ни промени, защото сме толкова убедени, че знаем правилното и вършим най-доброто в света, че и не искаме да чуем, намираме се в далечна страна, както се казва в притчата, далеч от Бога. Ние сме толкова близо до Него, в Църквата, а сме блудни. И Бог сега казва – какво да поправя? Кого да докосна? На кого да отида да кажа – чедо Мое, не вършиш това както трябва! – след като има хора, които поучават Бога. Някои сме готови и на Бог да Му „покажем”, че това, което прави не е правилно;  както се е случвало по времето на Христос. Не се учудвай, дори тогава, в епохата на Господ, Му казвали:какво правиш? Ядеш в събота без да си измиеш ръцете?  Не пазиш формата! Правиш чудо в събота?! Отиваш и говориш с тези рибари? Ама те са рибари, недей да им говориш, не знаеш какво правиш! И на Бога сме готови да направим забележки! Не сме готови да се преобразим вътрешно, да се променим и да кажем: Господи, готов съм да ми кажеш, че правя много грешки в живота и да ме поправиш. Готов ли си? Добре, ако си готов, браво! Оценявам това и се радвам. И дано и аз да съм такъв и да кажа: Господи, вземи ме и ме промени! Промени ми мисленето, не мисля правилно нещата. В крайна сметка, това е покаянието, покаянието не означава да се утвърдиш в същите криви възприятия, които имаш. Ако не плачеш, това не е лошо, плачът не е критерий, защото можеш да плачеш и за свои болни  фиксации; а би трябвало да плачеш, защото действително искаш да направиш нещо ново в живота си. Ако не плачеш, не прéчи, направи обаче нещо ново, а не продължавай да следваш същата тактика, която години наред се проваля във връзката със света, с жена ми, с мъжа ми, с децата ни, с приятелите ни, с всички други наши братя. Провалят се тези методи, които създават в нас напрежение, злоба и съпротива.

Не знам дали правя грешка, но наистина тази притча е много умилна. Помни обаче тази въпрос – големият син, който се върнал от работа, попитал: знаеш ли защо пируват? Защото баща ти прие брат ти здрав! Брат ти се върна здрав и жив, добре е! Той наистина бил добре, грешен е, но е добре. Проблемът не е грехът на света, а лицемерието на тези, които мислят, че не са грешни. Там е голямата болест, там нищо не може да се промени.

Прощавайте, ако някой се е скандализирал от това, което казах, нека ми прости и да ме прегърне мисловно като бащата в притчата, да ми прости, ако не му е харесало. Нека следва – ако не иска да се промени – това, което е следвал и да гледа резултатите, от които ще се ориентира – ако са добри и насърчават любовта, единството вкъщи, мира и спокойствието, продължавай по същия начин. Ако виждаш, че тактиката те кара да губиш децата си, тяхното доверие и те ти се присмиват зад гърба и пред тебе, а мислиш, че контролираш нещата – а нищо не контролираш – тогава, ако искаш, и когато дойде часът, подходящият час за всеки един, се замисли малко за всички тези неща и помоли Бог да ти покаже пътя, който трябва да извървиш оттук нататък. Много е хубав този момент, когато всички ние ще кажем: Господи, в крайна сметка и аз бях блуден, а бях и свещеник, бях Твой и бях блуден! Господи, бях блуден, а бях и богослов, и аз бях блуден, сега го разбирам, бях блуден, а мислех, че съм най-духовната майка, най-добрият баща, църковен човек, който прави беседи, религиозно беседи, обиколки, проповеди, мисии, който ставам монах, облечен съм в  черно. Разбира се, трудно е да се промени всичко, но си заслужава трудът да стане нещо истинно. Нека живеем истинно останалите години от живота ни, защото си щастлив, защото някои от вас сте млади, имате бъдеще, хубаво е да се промениш отсега и да живееш останалите 60-70 години, но и ние, останалите, колкото Господ ни даде, си струва трудът дори един ден да направим по-истинен!

Превод: Константин Константинов
Източник: Двери на православието

Близки теми:

Задушаващата любов на родителя Гледай в душите на хората, а не как са облечени Да се караш от любов Родители в пубертет Боже мой, Ти си една прегръдка!