Историята е разказана от жителя на село Солотча, Рязански район, Рязянска област Михаил Михайлович Ермолов и представлява част от самиздатския сборник „Чудеса на свети Николай Чудотворец в Рязанска област”. За съставителя на този сборник и за историята на създаване на сборника няма данни.

Първата световна война, която започна през 1914 г., беше в разгара си. Мен, Михаил, ме призоваха в царската армия като войник. През юли 1915 г. пехотният полк, в който преминавах предварителната си военна подготовка, беше изпратен на фронта. Като пристигна на изходна позиция, полкът цяла седмица беше оставен да почива. На войниците беше обявено, че в сутрешните часове свободно могат да посещават съседната църква. Аз, като вярващ християнин, охотно и с голяма радост приех разпореждането на командването и всяка сутрин, в продължение на цялата седмица, посещавах църквата, като по време на службата усърдно се молех Богу, просейки да прости греховете ми преди предстоящото сражение, в което не бе изключено да намеря смъртта си – да загина на бойното поле.

В своите молитви аз призовавах на помощ и великия Божи угодник свети Николай Чудотворец, молейки го да бъде мой застъпник пред Бога. По време на молитвата мислено разсъждавах: ако ми е съдено да загина в боя, нека свети Николай измоли от Бога прошка на моите, на Михаил, грехове. Молех се много усърдно, със сълзи на очи, просейки от Бога и свети Николай спасение и застъпничество.

В нощта преди предстоящото сражение и излизането на бойна позиция, аз, Михаил, легнах да спя с молитва към Бога и свети Николай. Рано сутринта, преди изгрев слънце, внезапно се събудих и се размислих за предстоящия бой, за възможната гибел, спомних си баща ми, майка ми, съпругата ми с детенцето ни – изобщо цялото семейство и роднините. Беше през лятото, рано се съмваше, слънцето още не беше изгряло. Лежейки на пода по гръб, аз се обърнах мислено към Бога и свети Николай с молитва за прошка на моите прегрешения пред родителите ми, жена ми, роднините и съседите и изобщо на всичките ми грехове. После отново преминах към молитва към Свети Николай, молейки го особено за застъпничество и помощ. Лежах възнак със затворени очи, целия в сълзи и изведнъж – в лицето ме удари светлина. Без да отварям очи, си помислих, че слънцето изгрява и с лъчите си е огряло през прозореца лицето ми.

Не издържах, отворих очи и видях Свети Николай Чудотворец, който стоеше пред мен, при краката ми. От него излизаха необикновени сияещи лъчи, подобни на слънчева светлина; беше облечен в църковно-епископски одежди, с каквито беше изобразен на иконата, пред която се молех в храма. Не очаквайки такова явление, аз се изплаших и мълниеносно се прекръстих с думите: „В името на Отца, и Сина, и Светия Дух”, което представлява защитно средство против привидения на нечистата дяволска сила; в същото време машинално се приповдигнах от легналото положение. И така останах, очи в очи със свети Николай Чудотворец. Като ме гледаше, той спокойно произнесе тези думи: „Аз ще те спася” – след това ме благослови, прекръствайки ме с дясната си ръка и започна да се отдалечава от мен, издигайки се във въздуха, като ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна напълно.

Тогава, като дойдох на себе си, разбрах, че съм се удостоил в лицето на свети Николай с Божията благодат и милост, за което никога не съм могъл и да мечтая. Огледах се наоколо и си помислих дали някой от останалите войници не е могъл да види случилото се с мен, но в тези ранни часове в казармата беше тихо и всички спяха непробудно. Повече не успях да заспя, намирайки се в размисли под впечатление на видението на свети Николай, великия Божи угодник.

Настъпи часът, в който бе даден сигнал за ставане, и след закуската полкът в боен ред се отправи с походен марш към предните позиции. Пристигнахме на предната отбранителна линия на нашите войски. На войниците беше дадена команда да се „окопаят” – т.е. всеки да изкопае окоп в цял ръст. Противникът – немците, като забелязаха от наблюдателните си пунктове пристигането на свежи сили, заемащи отбранителна позиция, откриха артилерийски огън, който премина в настъпление. До началото на артилерийския обстрел аз бях успял да изкопая своя окоп само до половината, тъй като ми се падна каменисто място, а лопата ми беше походна, малка: с нея не можеш много бързо да изкопаеш окоп, докато останалите войници на добрите участъци бяха успели да се окопаят в цял ръст.

Под артилерийския обстрел, аз прекратих копаенето на окопа, приведох се и започнах да наблюдавам ставащото: наоколо започнаха да падат и да се пръскат снаряди, вдигайки във въздуха земя и хора от другите окопи. По Божия милост аз оставах невредим, не ме засегна нито един снаряд, обсипваше ме само земя от взривяващите се снаряди. Скоро под натиска на силите на противника започна отстъпление на нашата пехота. Аз също тръгнах назад заедно с другите. Отстъплението премина в бягство, а наоколо избухваха снаряди, във въздуха свистяха куршуми. Пробягах известно разстояние и на пътя ми се изпречи овраг, в който вече се намираха много от отстъпилите войници. На мен също ми се прииска да се скрия в този овраг от свистящите куршуми, но в сърцето ми някакъв тайнствен глас ми подсказа: „Не влизай в оврага, бягай по-нататък”. Разбирайки важността на Божието указание, побягнах нататък, но като се отдалечих съвсем малко, някаква невидима сила ме застави да спра и да погледна назад. В същия момент пред очите ми артилерийски снаряд с голяма мощност улучи оврага, всичко се смеси със взрива и хората, намиращи се там, загинаха. Ако тайнственият глас на свети Николай не ми бе подсказал да бягам, аз бих намерил своята гибел в оврага още в първия ден на моето участие във фронтовите боеве.

Полкът отстъпи и зае нова отбранителна линия в съседство с други полкове от нашата дивизия. Формированието ни имаше известни загуби на хора и бойна техника, но запази боеспособността си.

В дадения случай аз приведох един пример как бях спасен от смърт при първото сражение, но такива случаи, при които оставах невредим под град от куршуми и снаряди по време на цялата руско-немска война, имаше много. След това продължи гражданската война, където също боевете също следваха един след друг, смъртта дебнеше войниците на всяка крачка и хората гинеха. И така, по Божия благодат и със застъпничеството на свети Николай Чудотворец, аз преминах през цялата Първа световна и през гражданската война, не бях ранен и благополучно се върнах у дома в с. Солотча. Наистина, трябва да призная, че мъничка осколка веднъж одраска кожата ми под коляното, в меката част на прасеца, но това не беше раняване, а само дребна драскотина. Раната беше намазана с йод и това беше всичко.

През цялото време на войната след видението аз никога не забравях и ежедневно се молех на Бога, като призовавах в молитвите си Неговия угодник свети Николай да бъде мой всекидневен застъпник в спасението от куршумите и снарядите и да се върна жив у дома.

И сега, живеейки със семейството си, ежедневно молейки се Богу, никога не забравям свети Николай Чудотворец, като му се моля с поясни и земни поклони като на наш застъпник и помощник във всички горести, скърби и беди.

Източник: Православие. ру

Близки теми:

Ново чудо на Св. Йоан Руски До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.

У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.

Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.

„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.

Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.

Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.

„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”

Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.

Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!

Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.

В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.

В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.

Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.

В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.

Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.

Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).

„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!

Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.

Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.

(…)

След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…

* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.

източник: http://www.manastir-zociste.org

Близки теми:

Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Заради теб им подарявам живота „Аз ще се погрижа за вашето семейство” Божиите везни надделяват

Един благочестив свещеник, съвременник на св. Василий Велики, поради стечение на някакви обстоятелства затънал в дългове, с времето тези дългове все повече нараствали, а кредиторите започнали да притесняват свещеника относно дълга, и това го принудило да потърси помощ от един познат съсед, който бил търговец. След като изслушал  молбата му, търговецът дал на свещеника 500 златни монети, с които да заплати своя дълг, а в замяна на това свещеникът му обещал да го споменава на проскомидията, заедно с неговите сродници, за здраве и за упокой през целия си живот.

Търговецът се надявал, че свещеникът ще живее дълго и ще се моли за него и близките му на всяка литургия и по този начин ще получи удовлетворение за своите пари. Свещеникът обаче успял да отслужи само една литургия, в която споменал своя благодетел и сродниците му, а скоро след това се разболял и след продължително боледуване починал.

Научавайки за смъртта на свещеника, търговецът много се натъжил и страдал за загубата на парите си, тъй като свещеникът успял да отслужи само една литургия, което търговецът не очаквал, а разчитал на дългия живот на свещеника и на неговите молитви и затова му дал 500 златни монети. Той започнал да безпокои овдовялата презвитера, за да му върне парите и да си остави само толкова, колкото струва една литургия. Презвитерата отговорила, че пари няма, а дори да е имала, то те са били похарчени по време на болестта на свещеника и сега не е останало нищо. Търговецът, не обръщайки внимание на думите на презвитерата, настойчиво искал парите си и я заплашил със съд.

Жената се обърнала към Василий Велики и разказала за случилото се на светителя. Изслушвайки я, Василий Велики казал: „Утре ще отслужа литургия, елате с търговеца при мен и носете везни, на които ще претеглим една частица отделена от просфората за здравето и спасението на неговите близки, и колкото тежи частицата на везната, толкова злато ще сложи търговецът на другата половина на везната и с това злато ще ти плати за една литургия, извършена от покойния свещеник“.

Отишла жената при търговеца и му предала думите на свети Василий. Търговецът се зарадвал и на следващата сутрин отишъл в храма, носейки със себе си везна и злато. Свети Василий извършил проскомидията, отделил една частица за здравето и спасението на Божиите раби… и я сложил на везната, а търговецът сложил злато на другата половина на везната.

Колкото и злато да поставял търговецът, малката частица надделявала повече, и колкото повече злато слагал търговецът на везната, толкова повече натежавала тази половина, на която била поставена частицата, отделена от свети Василий Велики от просфората на проскомидията. Търговецът, виждайки великото благодатно чудо, се изплашил, но и се умилил и затова поискал прошка от свети Василий Велики и от презвитерата на починалия вече свещеник и не искал повече от нея да му връща парите.

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomocht

Близки теми:

Едно чудо на стареца Паисий Светогорец Удивително явяване на Свети Порфирий и чудното изцеление на тежко болна жена Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Заради теб им подарявам живота

Иконата, на която било отредено да бъде обновена, заради почерняването й, била сбъркана от децата с дъска и докато си играели забивали гвоздеи по нея. Когато Алла Михайловна Томская я занесла в Аниерската църква във Франция през пролетта на 1935 г., художникът-иконописец Н. Н. Холодовский гледал дълго иконата, след което казал, че не може да бъде реставрирана, тъй като не е ясно какво е нарисувано на нея. Владика Методий поставил иконата в олтара, за да не съблазнява енориашите с непознатото изображение.

Шест месеца по-късно Алла Михайловна решила да занесе иконата в новосъздадения в Роз ен Бри голям женски манастир, на петдесет километра от Париж. Иконостасът все още не бил готов и, подготвяйки се за освещаването на манастира, най-хубавите икони и кандилата били просто поставени до камината. Алла Михайловна решила да постави своята почерняла икона на същото място, но една послушница – сестра Лидия, която се грижела за по-старите жени в манастира, категорично се възпротивила: не може да слагаш кандило и да се молиш на икона, на която не се вижда нищо. „Ти не разбираш, – настояваше Алла Михайловна, – Тази икона е мъченица, по нея има рани от гвоздеите на Спасителя”. Появил се разгорещен спор. Устроителката на манастира, кротката майка Мелания, едва убедила Алла Михайловна да почака до сутринта – сутринта ще постигнат някакво съгласие. Така завършил денят 6(19) октомври 1935 г., в който се чества паметта на апостол Тома.

На следващия ден в шест или седем сутринта се разнесъл вик от А. М. Томская, която събуждайки се първа, отишла преди всички в църквата: „Катя, Катя!… Иконата се е обновила!” Сестра Лидия, която спорела за потъмнялата икона, по-късно беше написала: „От този крясък дотичахме всички и останахме потресени – иконата сияеше! Веднага стана ясно, че това е икона на дванадесетте велики празници и на Възкресение Христово. Беше потресаващо, особено за мен, която толкова разгорещено спорих срещу тази икона. Изминаха четиридесет години от това чудо, но аз все още си спомням за него с вълнение. Иконата сияеше, въпреки че не беше такава, каквато стана в последствие. Тя изсветля с течение на времето, драскотините се покриха като със златна мрежа, и усещането беше такова, сякаш тя отвътре е жива, сякаш постепенно оздравяваше, както се случва с тялото. Дори и най-незабележимият образ до толкова се изясни, че можеше да се преброят космите по опашката на магарето във входа Господен в Йерусалим.”

Оказа се така, че иконата носеща по себе си „раните от гвоздеите”, която завинаги бе изгубена, за един час възкръсна, по нея се появи образ, и се разкри именно Възкресение Христово, разсейвайки всички съмнения, чуващи се за нея в деня на свети Тома.

Източник: iTreba | Православный портал | VK

Близки теми:

Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Заради теб им подарявам живота Има различни чудеса, но това беше особено Божиите везни надделяват

В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

Близки теми:

До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Мечката Лицето й засия Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Той е нашия свещеник

Анестис Караусоглу разказвал, че веднъж довели при Хаджиефендис няма туркиня от Ендинуда. Тя била изгубила говора си от мъка и сълзи. Неизвестни похитители отвлекли дъщеря й и бедната жена не знаела какво се било случило с нея и дали е жива? Тя се установила в дома на Хеким, в съседство с килията на о. Арсений. Помолили го да дойде и да й прочете молитва. Той веднага откликнал, помолил се над нея и речта й се възвърнала.

Жената на един крупен индустриалец от Адана страдала от безплодие. Той пратил на Хаджиефендис една нейна рокля, с молба да прочете молитва над нея. Той го сторил и върнал дрехата. Жената почнала да я носи и скоро се сдобила с дете.

Стефанос Захаропулос разказвал, как веднъж четирима кюрди се опитали да ограбят Хаджиефендис. През това време той си седял и четял. Забелязал, как крадците отворили вратата, но продължил да си чете, без да каже и дума, докато те ровели из ъглите с надежда да намерят жълтици. След като не намерили нищо, те се наканили да си тръгнат, като един от тях взел две одеяла от пода (а те били цялото имущество на отеца). И ето какво се случило – не могли да намерят врата, от която да излязат от килията. Щурали се като слепци напред-назад из тясната килия и не виждали нищо. С това започнали да пречат на о. Арсений да чете и той им показал къде е вратата, но въпреки всичко те продължавали да се лутат насам-натам. Тогава о. Арсений станал, хванал единия кюрд за ръката и казал:

- Ето къде е вратата, през която излизат крадците и се отправят към преизподнята!

Едва сега те видели вратата, разкаяли се и поискали прошка. О. Арсений им простил и те си заминали. После кюрдите разказали на сънародниците си какво им се случило и възкликнали: „Аман, аман! Не си и помисляйте да крадете от Хаджиефендис. Ще влезете в килията и после няма да намерите откъде да излезете“.

Йоан Киркалас разказвал за нападението на турски разбойници над Фараса. Те заловили 12 от най-богатите жители на селото и поискали от семействата им откуп в размер от 500 златни лири. Заплашили, че в противен случай ще заколят нещастниците. Предупредили, че ще убият пленените, ако жителите на селото се опитат да ги освободят; още в началото на каквато и било схватка ще ги заколят, без да им мигне окото…

Селяните изпаднали в смут. По-старите сдържали желанието на младите за мигновена саморазправа, защото видели, че турците са много – някъде към 380 души, при това добре въоръжени, а през това време жените грабнали децата си и побягнали към Хаджиефендис, който оставал единствената им надежда.

Като разбрал за случилото се, о. Арсений заповядал на старейшината да извади всички пари от църковната каса. Там имало около 500 лири. Като взел със себе си парите, о. Арсений тръгнал смело към леговището на разбойниците заедно с още двама старци и поискал от главатаря да преговорят. Той охотно се съгласил. Но когато се показал, о. Арсений се надхвърлил над него:

- И от Бога ли не се боиш? Засрами се! Откъде у тия бедни хора 500 лири? А и още ги заплашваш, че ще заколиш роднините им, ако не ти ги дадат!

Сграбчил чувалчето с църковните пари (били на дребни монети) и ги хвърлил пред краката на главатаря, като казал:

- Хайде, вземете ги и бързо да освободите моите верни хора, докато не съм превърнал в камъни всички ви тук.

Едва о. Арсений произнесъл тези думи, „докато не съм ви превърнал в камъни“ и всички турци застинали по местата си, сякаш наистина се превърнали в статуи. Хаджиефендис ги оставил известно време така, а после казал:

- Бързо върнете хората ми и се махайте по пътя си.

Още щом се освободили от държащите ги невидими примки, турците развързали дванадесетте пленени селяни и ужасени избягали, като дори зарязали разсипаните на земята пари. А на освободените о. Арсений казал: „Съберете църковните пари и да си ходим“. И всички радостни се прибрали в селото.

Църковният четец Кирякос Сеферидис разказвал, как веднъж при о. Арсений довели от Сиси бесноват младеж, син на някакъв турски офицер. Хаджиефендис прочел над него Евангелие и той веднага станал тих като агънце, а преди това разкъсвал дрехите си и дерял лицето си с нокти.

Същият Кирякос споменавал и друга подобна случка, с една бесновата туркиня от Телелида, на име Тетеви, която донесли вързана с вериги. И тя била излекувана от него по същия начин.

Веднъж пак имало кражба на църковна утвар от страна на турците. Жителите на Фараса, възмутени, напразно търсели крадците. Но о. Арсений бил съвсем спокоен: „Не се вълнувайте“ – казал им, „ще видите че сам свети Георги ще ги доведе тук“.

Грабителите стигнали до Козан-Таги, когато изведнъж посред бял ден небето почерняло и настъпила такава тъмнина, че не могли да продължат пътя си и да преминат река Ферахтин пред тях (тази необичайна тъмнина била видяна и от Антоний Ставракис от кападокийското село Зиле). Грабителите проумели, че това е Божие наказание и обърнали назад към Фараса, за да върнат свещената утвар. Но много скоро тъмнината изчезнала и крадците решили, че все пак това е някаква случайност и обърнали обратно натоварените си мулета в посока на Козан-Таги. Но не щеш ли, почувствали, че някой невидимо ги удря и ги гони към Фараса. Така те се върнали с откраднатите съдове обратно във Фараса. Там казали на селяните колкото се може по-бързо да разтоварят мулетата – те не били в състояние да го сторят, защото се бранели от невидимите удари.

Анестис Караусоглу разказвал как по време на масовите кланета над арменци във Фараса нахълтали около триста разбойници, за да грабят и убиват. Хаджиефендис, като събрал жените и децата, отишъл с тях в храма на Света Богородица от Канчи и започнал да се моли с тях. А освирепелите турци така и не могли да влязат в селището. Над дерето, където течала река Земантис, имало малък храм, посветен на св. Йоан Златоуст. Сам светителят се явил пред тях на моста и преградил пътя им. Ужасени от появата му, турците панически побегнали назад. Главатарят им викал: „Бързо да се връщаме! Йоан Златоуст не ни пуска“.

Когато о. Арсений за пети път бил на поклонение в Светите земи, една жена на име София се промъкнала през прозореца в килията му, но не за да краде, а да му отмъсти, защото той често сурово я изобличавал заради някои нейни неблагочестиви деяния. Докато мъжът й я чакал навън, тя обърнала всичко в килията с главата надолу, хвърлила на земята кръстовете и Евангелието. Казват, че дори и се облекчила на кожата на пода пред иконите, на която о. Арсений се молел.

Когато се завърнал от поклонничество и видял всичко това, о. Арсений изпитал силна жалост към София. Много пъти я викал при себе си, но тя не идвала. Накрая старейшината на селото я довел при Хаджиефендис, който й казал:

- Как си могла да направиш това? Дори нечестивите турци няма да хвърлят кръстовете и Евангелието на земята.

За съжаление София, вместо да се покае и да поиска прошка, почнала безсъвестно да злослови и да проклина о. Арсений. Тогава той й казал:

- След като толкова ти е акъла драга, то по-добре съвсем да го нямаш, защото този твой ум ще те вкара в ада. Ще се помоля на Христос да ти го вземе, така че, в най-добрия случай да те съди като безумна. Така ще се спаси душата ти.

И действително, от този момент София загубила разсъдъка си. От див звяр се превърнала в безобидно усмихващ се, невинен младенец. Така проживяла доста дълго време и тук, в Гърция.

Тази история била известна на всички, но някои неправилно изтълкували постъпката на о. Арсений, като решили, че по този начин той я е проклел. Обаче не така смятали други, включително и селският старейшина, а и аз се присъединявам към тяхното мнение, защото разбирам, че всъщност о. Арсений й направил услуга, като й отворил вратите на рая, защото там влизат само овце, а не диви козлища. И всички, които могат да размислят за това са съгласни, че на практика о. Арсений е спасил София.

Амалия Елевтериаду (за съжаление по-късно тя станала йеховистка) разказвала, че когато била осемгодишна, отивала към мелницата, когато видяла как осмина от село Телелида водят бесноватата дъщеря на Агадокос при Хаджиефендис. Той прочел над нея молитва, бесът излязъл от нея и тя станала кротка като овчица. Тогава баща й предложил на о. Арсений:

- Вземи цялото ми богатство, ти излекува детето ми.

Но той му отвърнал:

- Нашата вяра не е за продан. Богатството си е твое. Обаче, ако искаш да направиш нещо добро, построй мост или прокарай вода дотук, защото хората страдат от жажда.

Впоследствие Агадокос построил мост от бял камък.

източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

Близки теми:

Ново чудо на Св. Йоан Руски До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Изцелението на сляпата туркиня и прокажената

Един ден при Хаджиефендис довели една сляпа мюсюлманка на име Фатма, от село Телелида, за да се помоли за нея. Но този ден се паднал сряда, когато светителят не отварял на никого. Придружителите на сляпата дълго чукали на вратата, после я оставили пред прага и заминали за Месохори. По някое време пристигнала една жена от Фараса с наранена ръка, взела от прага пръст, натъркала болното място и се излекувала (така постъпвали всички местни жители в сряда и петък, когато о. Арсений стоял заключен в килията си, за да не го безпокоят). Като видяла сляпата, жената я попитала какво чака и тя й обяснила всичко. Тогава я посъветвала:

- Защо си губиш времето? Нима не знаеш, че Хаджиефендис не отваря в сряда и петък? Вземи пръст от прага, натрий си очите и ще се изцелиш. И ние така правим, като се случи да се разболеем в сряда или в петък.

Като й казала това, жителката на Фараса си тръгнала по своите си работи. Мюсюлманката останала потресена от чутото и веднага почнала опипом да търси прага. Взела пръст и си натрила очите. Зрението й започнало да се възвръща, взела да различава неясно околните предмети. Не на себе си от радост, жената грабнала един камък и започнала като обезумяла да блъска по вратата на килията. О. Арсений отворил и като видял, че пред него стои мюсюлманка (в тия дни той обичайно пазел безмълвие), я попитал какво иска. Тя му разказала. Тогава той взел Евангелието и зачел над нея. Зрението й се върнало напълно. От радост жената се хвърлила пред краката му, но той строго й казал:

- Не на мен се кланяй, а на Христос, Който ти възвърна светлината.

Тя станала и взела да търси придружителите си. После те всички заедно се върнали в селото си.

От Келмира довели при Хаджиефендис една прокажена жена. Той се помолил и проказата изчезнала. По думите на Продромос Корциноглу лицето й след това станало чисто като на дете.

След молитвите на о. Арсений водата в аязмото потича отново

Друг път, на празника на св. Йоан Златоуст поклонниците били седнали след светата литургия около храма за празнична трапеза. Недалеко от храма, от скалите течало аязмото. Водата шумно падала в река Земандис, но от време на време преставала да тече.

Докато всички седели около масите, една жена отишла до аязмото за вода. Но в това време то било престанало да тече. Жената притичала назад и казала това на Хаджиефендис. Той взел Евангелието и застанал до отвора на скалата. Паднал на колене, прочел молитва и водата потекла отново.

Често се случвало така – водата ту преставала да тече, ту тръгвала отново за доста дълго време. Анастасис Левидис казвал, че това било обичайно природно явление – на приливи и отливи. Но раба Божий Хаджиефендис във всяко едно време можел да помоли Господ Бог и получавал вода, когато поискал.

За непослушание на родителите децата им умират

Когато Осия Карамуратиду се омъжила, започнала да носи пъстра смирненска рокля. О. Арсений нееднократно я изобличавал, настойчиво я съветвал да се облича скромно, като другите жени от Фараса, но тя не го слушала. Веднъж пак я срещнал в тази рокля и строго казал:

- Не ми трябва европейска зараза във Фараса. Ако не ме послушаш, тогава знай, че всичките ти деца ще умират след кръщението си и ти ще се лишиш от всякаква радост.

Но за съжаление, тя не го послушала. И само след като й умрели две деца, едно след друго, съблякла пъстрата си рокля и отишла при о. Арсений да му поиска прошка. Той й простил и казал:

- Иди си сега с Христа. Първо ще ти се роди момче, ще го наречем Арсений. След това и момиченце, ще го наречем Ирина.

Така и станало.

Сляпа проглежда по молитвите на о. Арсений, ням проговаря

Сотирия Христофориду разказвала, как една сляпа туркиня на име Мериам дошла при о. Арсений за изцеление. Той се помолил и зрението й се възвърнало.

Стела Когланиду разказвала, че в дома им във Фараса довели един тридесетгодишен ням турчин. Баща й го довел при о. Арсений, за да се помоли за него и да го излекува. Хаджиефендис започнал да чете над него Евангелието и още не успял да завърши, когато немият проговорил. О. Арсений го отвел в дома си, за да пренощува там и на другия ден роднините му го взели.

Разбойници решават да ограбят о. Арсений

Веднъж трима турци решили да ограбят Хаджиефендис. Чули, че множество народ отива при него и мислели, че би трябвало да има много пари от излекуваните, макар че о. Арсений дори не се докосвал до пари. Разбойниците се отправили към него в сряда, защото узнали, че в тоя ден той стои затворен в килията си. Грабителите замислили да действат на сигурно. Двама застанали да пазят отвън пред вратата, а третият прекрачил през прозореца на килията. С единия си крак вече бил вътре, когато отецът, който четял нощното си правило, дочул шума и се обърнал. Погледът на о. Арсений подобно на силен електричен заряд, парализирал бандита. Той застинал на място, с единия си крак вътре и с другия навън, при цялото си въоръжение. Хаджиефендис обърнал погледа си към книгата и спокойно продължил молитвата си.

Двамината разбойници, стоящи отвън на улицата, не виждайки другаря си, взели да се притесняват – наближавало да съмне. Влезли в килията и като видели приятеля си застинал на прозореца, разкрачен на перваза в нелепа стойка, взели да треперят от страх. Започнали да умоляват о. Арсений да им прости и да освободи другаря им от невидимата примка. А той, без да прекъсва молитвата си, им дал знак да си вървят. Чак след това третият разбойник могъл да се размърда от мястото си и всички бързо избягали. След това разказали на своите събратя турци какво им се случило, като накрая завършили с думите: „Аман, аман, не отивайте да ограбвате Хаджиефендис!“ Тази история разказвали живеещите в Солун хора от Фараса.

Панихидата за странника

Симеон Караусоглу разказвал, че Йоан Караусоглу имал парцел земя зад храма „Св. Георги“. Един ден той, като отишъл на полето видял, че оградата на стобора, заграждащ животните се свлякла на една страна, и открила стар гроб, в който имало неразложено човешко тяло. По дрехите си личало, че човекът бил погребан отдавна. Уплашен, Йоан отишъл при Хаджиефендис и му разказал всичко. Той от своя страна бързо се приготвил и се отправил към мястото заедно с неколцина жители на Фараса. Наредил да подготвят гроба и отслужил панихида. След панихидата погребали тялото и се разотишли. По обратния път о. Арсений казал: „Не се вълнувайте, след три дена тялото ще се разложи“. И действително, след три дена, когато отишли да видят какво е станало, гробът така бил пропаднал, че се образувала яма, защото тялото се било разложило напълно и били останали само едни кости.

Разбойнически чети от турци нападат Фараса

Продромос Езнепидис разказвал за нападенията на турци-разбойници. Веднъж цяла чета въоръжени турци влязла в селото. Самият той в това време лежал болен, страдайки от треска. Оказал се в много тежко положение, защото като селски старейшина носел отговорност за хората. Поръчал да го занесат при Хаджиефендис.

Като го видял в това състояние и узнал, че в селото са влезли разбойници, о. Арсений дори и не отворил молитвеника си. Без да губи време, взел восъчен фитил за кандила, благословил и омотал с него дясната ръка на Продромос, казвайки: „Иди, храбрецо, с Христа и изгони турците, да не смеят повече да нападат селото ни“. Веднага след тези думи болестта напуснала Продромос, той събрал младежите и без каквито и да е загуби изгонил шайката от селото.

Същият той разказвал за друго подобно нападение на чета въоръжени турци. По това време в селото нямало мъже – някои работели по далечните ниви, други просто отсъствали.

Продромос събрал момчетата и ги разставил по краищата на селото в укрепленията, за да помислят турците, че в селото има много хора. Но после се наложило да им каже да се спасяват по домовете си. И неколцината старци, които били там, побягнали и оставили Продромос сам. Той се сражавал безстрашно, решен да умре, но да не допусне разбойниците в селото. Но в един момент свършил патроните и турците го пленили. Вързали го и го повели към собствения му дом, като на балкона вече била приготвена бесилка. Почнали да го изтезават, за да каже къде е скрил парите си. Внезапно на Продромос му хрумнало да каже на турците: „Всичко ценно оставих да ми го пази Хаджиефендис“.

Без да се бавят, турците го повели към о. Арсений. Като видял пред себе си вързания старейшина, той избухнал в гняв, взел да заклеймява мъчителите, като ги нарекъл даже „поганци“ и заповядал веднага да развържат пленника. Главатарят на шайката изпаднал в ярост от думите на светителя и изтеглил кинжала си да го убие. Тогава о. Арсений му казал:

- Свали изсъхналата си ръка.

И о, чудо! Ръката на турчина увиснала безпомощно и кинжалът паднал на земята. Като видели това, останалите бандити замръзнали от страх, а главатарят им със сълзи на очи почнал да моли Хаджиефендис да го изцели. Като прекръстил ръката, той отново я направил здрава.

Развързали старейшината. Отец Арсений сурово изобличил разбойниците и им забранил занапред да се появяват в селото. И наистина, повече нито един човек от тази разбойническа шайка не посмял да се мерне тук.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

Близки теми:

Ново чудо на Св. Йоан Руски До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Протойерей Олег Врона, настоятел на храм „Св. Николай” в Талин, разказва за християнското търпение, което свидетелства за доверието ни към Бога. Живеейки за известно време през младежките си години в Пюхтицкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”*, той имал възможност сам да се убеди в благотворността на тази добродетел върху нашия живот. Ето неговия разказ.

Вече бях посещавал Пюхтицикия манастир, но през март 1978 г. пристигнах в него вече не като поклонник, а за да се подготвя за ръкоположение.

Подготовката ми се състоеше в следното: сутрин – полунощница, Литургия, след това общи послушания, а вечер – вечерня и утреня. И така ден след ден. За щастие, когато бях в Питер и пеех в Шуваловската църква, един певец ми подари стар, дореволюционен Часослов и аз се научих горе-долу да чета на църковнославянски. Това много ми помогна в манастира. Започнаха да ми възлагат четенето на девети час, след това на предначинателния псалом и по-нататък по ред – шестопсалмието, катизмите и канона. В моите задължения влизаше и четенето на часовете и Апостола. Преди всяка служба трябваше да отида в храма по-рано, за да получа от изпълняващите клиросно послушание сестри разяснения – кои са честваните светци, каква служба ще служим – обикновена или полиелейна, какъв е редът за четенето на каноните, да ми дадат наставления относно тропарите и кондаците на часовете. Клиросните сестри бяха две: майка Ангелина и майка Серафима. И двете бяха преминали петдесетте. Майка Ангелина беше общителна, усмихната и пряма в своите съждения. Когато се налагаше да обясни нещо свързано със службата, тя говореше с теб не като с ученик, а като със същия като нея познавач на Устава, който просто нещичко е позабравил и само трябва да му се напомни това-онова.

Майка Серафима – точно обратното: беше събрана в себе си, немногословна, говореше с равен тих глас и не предразполагаше събеседника към странични разговори. В големите й сиви очи се четеше откъснатост от всичко земно и пълна отдаденост на молитвата.

Тежкият избор

Със спомените ми за майка Серафима неразривно е свързана една история, която чух от сестрите в обителта и която тогава много ме впечатли.

Историята беше следната.
Когато на млади години майка Серафима постъпила в Пюхтицкия манастир, в света нямала никого, освен родната си майка. Докато и двете били млади, те нямали големи опасения за по-нататъшната съдба на майката. Но годините преминали много по-бързо отколкото предвещавала младостта и накрая майка Серафима се оказала пред голям и трудно разрешим въпрос: как да постъпи, за да изпълни синовния си дълг и едновременно с това да остане в манастира. В такава ситуация, както на всеки е ясно, решението, което от само себе си се налагало било да остави временно манастира и да се погрижи за престарялата си и болна майка.

Такива примери има много. Познавах една монахиня в Талин, която била принудена да напусне своя манастир, за да се грижи едновременно за баща си и за по-големия си брат, които след разкулачването на семейството им в Печора и заточение в Сибир се върнали оттам с напълно рухнало здраве. Докато в продължение на много години гледала баща си и брат си, самата тя остаряла, освен това получила тежък хроничен панкреатит и не се върнала в манастира. Може би там биха я приели, но тя не можела да приеме да се превърне в бреме за сестрите. За щастие тя имала и по-малка сестра, която живеела в Талин със семейството си, така че за нея имало кой да се погрижи, но тя много тъгуваше по своята обител и често споделяше това с мен.

Имало ли някакъв достоен изход от това положение за майка Серафима? Да. Такъв изход би могло да бъде постъпването в манастира и на нейната майка, но игуменката на Пюхтицкия манастир не давала съгласието си за това. Нейната позиция би могла да бъде разбрана. В следвоенните години манастирът живеел твърде бедно. От сестра Валерия, килийницата на игумения Варвара, аз бях чувал, че в онези години манастирът нямал средства да купи дори дърва за отопление през зимата и сестрите били принудени да събират съчки в гората. Освен това в обителта имало много стари и немощни монахини и не достигали сили да се грижат подобаващо за тях. Не достигали ръце и за помощното стопанство, да не говорим за сенокоса – най-трудното за много от сестрите манастирско послушание. Взимайки в манастира възрастна родственица на която и да било от манастирските сестри, игуменката не би могла да откаже същото и на останалите.

Тъгата по Бога и “случайната среща” с епископа

При всяко свое посещение в обителта майката на майка Серафима получавала отказ да бъде приета в манастира и всеки път тя отивала на Светия извор – мястото на явяването на Пресвета Богородица, и там се молела със сълзи, изливайки пред Божията Майка своята скръб.

Веднъж, при поредното си посещение в манастира, както всеки път, тя отишла при извора, за да излее пред Богородица мъката си. В този ден – забележете – не по-рано и не по-късно – епископът, управляващ по това време Естонската Православна Църква, дошъл в Пюхтицкия манастир и отишъл преди вечернята да се поразходи до извора.

Малко преди да стигне до него, той ясно дочул горчив плач, който идвал някъде откъм гората. Владиката тръгнал към мястото, откъдето идвал плачът и след няколко минути видял възрастна жена, която, погълната от мъката си, не чула стъпките му. Епископът я заговорил. Като узнал причината за нейните ридания, той бил дълбоко трогнат и решил да й помогне.

Бабата-монахиня

В същия ден, след вечерната служба, той обявил на игуменката и сестрите, че на другия ден в манастира ще има пострижение. Изумените сестри с вълнение се питали една друга кого възнамерява да постриже владиката, но никой не знаел. Какво било удивлението им, когато по време на пострижението те разпознали в постригваната майката на майка Серафима. Много от тях плакали, радвайки се и за майката, и за дъщерята. А как се чувствала в този момент игуменката? Може да се предположи, че и тя се радвала на такава развръзка, тъй като до този момент под натиска на обстоятелствата тя била принудена да причинява болка на монахиня Серафима и на нейната майка, а така епископът, вземайки върху себе си отговорността за по-нататъшната съдба на майката и дъщерята, успокоил съвестта й.

Дай на Бог време да устрои нужното за теб

Не е ли чудо това? Чудо е, разбира се. И то винаги идва навреме. Трябва само малко да почакаме. Нашата прибързаност много често пречи на Бог да устрои живота ни по най-добрия за нас начин. “Както е голяма милостта Му, тъй голямо е и изобличението Му. Той съди човека според делата му. Не ще отбегне от Него грешник с грабеж, и търпението на благочестивия не ще остане напразно (Сир. 16:13-14) – четем в книгата на Иисус, син Сирахов. Да си спомним и Господните слова: “С търпението си спасявайте душите си”. (Лук. 21:19) Простички слова, но колко трудно е да ги изпълниш! Слава Богу, в този случай аз видях, те да се изпълняват.

* Пюхтицкия Успенски манастир е православен девически манастир, намиращ се в Естония. “Пюхтица” на естонски означава “свято място”. Манастирът е основан през 1891 г. и е един от малкото, които не са били закривани по времето на комунизма. Историята на обителта е свързана с Божията Майка. По предание, на мястото, където днес се намира манастирът, Света Богородица се явила на местни жители и на същото това място била намерена чудотворна икона, изобразяваща Нейното успение.

Близки теми:

Едно чудо на стареца Паисий Светогорец Удивително явяване на Свети Порфирий и чудното изцеление на тежко болна жена Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

Близки теми:

Торинската Плащаница – II част Господ е същият и вчера и днес и утре Ново чудо на Св. Йоан Руски Две от чудесата на Свети Паисий Светогорец Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

Източник: притчи@ot_unosti

Близки теми:

Ново чудо на Св. Йоан Руски До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса