Хамалинът, който възкреси починал

Май 18, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

 

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

 

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

 

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

 

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

 

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

 

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

 

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

 

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители.   Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

 

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

 

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

 

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

 

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ му казали.

 

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

 

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“ Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

 

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

 

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

 

- Да, това е абсолютната истина.

 

- И този човек и до днес ли е жив?

 

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

 

Бях изумен.

 

- Наистина ли  такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

 

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

 

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

 

 

 

 

Благодатният старец

Май 11, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Йеросхимонах Ефрем Катунакски, ученик на стареца Йосиф Исихаст, подвижник от Света Гора, още докато бил жив получил голяма известност като старец, получавайки благодатен дар от Господа.

Духовното чедо на стареца Ефрем, схимонах Йосиф Ватопедски, си спомня: „Веднъж, когато придружавах стареца Ефрем в Солун, за да лекува една своя болежка, го помолих да посетим едно благочестиво семейство. Бяхме приети с голяма радост, както си му е редът. Едно малко момиче с пламенна ревност постоянно седеше близо до стареца, до „дядо“, както тя го наричаше, и с готовност му прислужваше. Старецът с радост я благослови и й каза: „Бог да благослови моята Хрисоваланту“. Момичето му припомни: „Дядо, казвам се Мария“. Старецът не обръщал внимание, на това, че Мария му говорела за своето име. През цялото време на нашия престой в това семейство, колкото и пъти Мария да ни обслужваше, тя получаваше благословение със следните думи: „Бог да благословия моята Хрисоваланту“. Как се беше развило това събитие? Мария пораснала и пред брака предпочела монашеството. При монашеския постриг тя получила името Хрисоваланту. В такъв вид я видял прозорливият старец Ефрем година преди нейното пострижение.

Един монах посетил стареца Ефрем след своето монашеско пострижение, за да получи неговото благословение. След благословението и духовните съвети, отец Ефрем казал на монаха: „Ти, чедо мое, си станал монах по молитвите на твоя брат, който е ангелче на небето. Сега бъди внимателен към своя живот, за да спечелиш небесния дар“. Монахът изпаднал в недоумение, тъй като от своите близки той никога не е чувал за никакъв починал брат. Когато пристигнал баща му, той разказал на монаха, че в тяхното семейство преди него се е родил младенец, който живял кратко време и след кръщението си той починал.

Веднъж старецът написал писмо до един свещеник от остров Митилини. В края на писмото той пожелал: „Порадвай се и на своята дъщеричка“. Съпругата на свещеника била в ранен етап от бременността, за която самата тя все още не знаела.

Игуменът на един манастир в Македония придружен от двама богослови и един студент, посетили стареца Ефрем Катунакски. Един от богословите помолил стареца да им обясни откъде идва благоуханието на светите мощи. Старецът замълчал, навел глава към сърцето си и се помолил. Изведнъж всичко около тях се изпълнило с благоухание. Гостите се спогледали и заплакали. След няколко минути старецът им казал: „Тъй като не мога да ви обясня това с думи, то се помолих, Бог да ви го покаже Сам“.




източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Април 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Искам да видя умрелия си мъж

Една селянка от Фараса изпаднала в отчаяние след смъртта на мъжа си, с когото била живяла едва няколко години след сватбата си. Като се смятала виновна за неговата смърт, тя не искала вече да види нито хора, нито родното си село, заживяла в една пещера и се хранела само с треви. След като прекарала така три години, тя се явила пред о. Арсений, съвсем неузнаваема и му рекла:

- Хаджиефендис, благослови. Ти можеш всичко, върни ми моя Василакис.

О.Арсений й казал:

- Чедо мое, ти страдаш силно. Ако поискаш, ще те благословя да се омъжиш повторно.

Само че тя настоявала:

- Не, искам да видя моя Василакис. Няма ли да те мъчи съвестта, ако посегна на живота си?

О. Арсений я умолявал:

- Не го прави, чедо мое, не давай душата си на бесовете.

Но във възбудата си тя повтаряла все същото. Тогава той я успокоил, казал й да се върне в пещерата, където живеела, защото там ще й се яви Василакис, за да се помири с него. А сам той взел да се моли със сълзи.

Жената отишла в пещерата, където във видение й се явил Василакис. „Злодейко“ – казал й той – „и тук ли дойде? Но знам, че те е пратил Хаджиефендис. Той има голямо дръзновение в Бога“.

Жената с разкаяние почнала да го моли за прошка. Василакис й простил и видението престанало. С мирен дух нещастната жена се върнала в селото и прекарала останалия си живот тихо, в покаяние.

Понеже по дяволско внушение тази жена станала отчасти причина за смъртта на мъжа си, лукавият я хвърлил в отчаяние и едва не я довел до самоубийство. Но благият Бог не допуснал това и я спасил от гибел с помощта на своя верен раб Арсений.

О.Арсений предотвратява нападение над Фараса

Както обикновенно в деня на св.Константин, о. Арсений се канел да отслужи всенощно бдение в църквата, посветено на светията. Цял ден той бил прекарал в разкарване от единия край на селото до другия, от един страдащ до друг и можал да се отправи на път едва по мръкнало. Заедно с него тръгнали петима поклонници – Продромос Корциноглу, Хаджи Христос, Хаджи Минас, Продромос Езнепидис и Христофоридис. Когато излезли от селото, били станало съвсем тъмно и трудно за вървене. Поклонниците били неспокойни.

- Какво става? – попитал ги о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис – отвърнали те – нищо не виждаме отпреде си.

- Не виждате ли светещия Кръст, който върви пред вас? – попитал той.

- Не – отвърнали поклонниците.

Те наистина нищо не виждали.

- Дръжте се за ръката ми – казал им той.

Така, ръка за ръка с о. Арсений, те стигнали до храма на св. Константин, където отслужили всенощното бдение, а след това и Божествена литургия. След службата хората радостно излезли от храма и насядали по тревата да похапнат. Като се нахранили, по-старите се разговаряли помежду си, а по-младите започнали да играят и да пеят духовни песни.

Неочаквано обаче радостното настроение на хората се сменило с ридание, като видели отдалече да се задава отряд от турски липотакти (дезертьори), които вършили навред страшни грабежи и убийства. Били много добре въоръжени и по жестокост надминавали и разбойниците. Жените, с децата на ръце, почнали да ридаят и се събрали плътно около о. Арсений. Старците посъветвали малцината младежи, които били сред тях, да се скрият някъде и да не стрелят, за да се избегне кръвопролитие. Скрили се и жените с децата, останали само старците. О. Арсений се мъчел да успокои всички, и малки и големи, изпаднали в силно вълнение: „Не бойте се, нека само дойдат по-наблизо, да дойдат по-наблизо“. Като усетили увереност в думите на Хаджиефендис, селяните се поуспокоили.

Когато липотактите дошли съвсем близо до тях, о. Арсений вдигнал ръка и казал: „Бъдете проклети от Бога и вързани от мене“. След тия думи разбойниците замръзнали на място. Тогава почнали да се разкайват и да молят о. Арсений: „Прости ни и благослови, признаваме, че сме престъпници; разреши ни да пристъпим и да вземем от теб благословение, занапред обещаваме да бъдем добри хора“.

Тогава Хаджиефендис ги развързал от невидимите примки и им казал: „Хвърлете оръжието си, то вече няма да ви трябва и елате насам“. Един след друг, разбойниците почнали да предават оръжието си. После всички паднали на колене пред о. Арсений и със сълзи помолили за прошка. Заедно с разбойниците плачели от умиление жените и децата.

Но младежите, които така и не успели да премерят сили с турците, стояли намръщени. Особено недоволен бил Продромос Езнепидис. Като не могъл да се сдържи, той хванал главатаря на шайката, най-бойкия от всички и почнал да го бие. Добрият Хаджиефендис го спрял, говорейки му: „Аф етерим“, което значело „прощавам му и го пускам“. Жителите на Фараса събрали оръжието, натоварили го на мулета и го откарали във Вереки (Свети Константин), където го предали на турските власти.

Самите липотакти в крайна сметка наистина се променили, някои от тях даже тайно приели християнството и по време на размяната на населението след войната заедно с жителите на Фараса заминали за Гърция. Разбойникът, който бил бит от Продромос Езнепидис също станал християнин, като от Сюлейман се прекръстил на Елефтерий, също заминал за Гърция и се заселил в Яница. В 1982 г. той още бил жив, на повече от 90 години и местните жители го наричали Турколефтерис.

Покръстената туркиня

Една омъжена жена-мюсюлманка от Фараса веднъж казала на майката на г-жа Агатия, от която знам тази история, че желае да се покръсти. О. Арсений тайно приел в дома си нея, която пожелала да стане кръстница на туркинята, както и самата туркиня, за да ги подготви за кръщението. След оглашението той кръстил мюсюлманката с името Елевферия. Тя тайно се причастила три-четири пъти и заживяла както другите тайни християни.

От момента на кръщението Елевферия, преструвайки се на болна, не осквернила тайнството на кръщението с общение със своя мъж-мюсюлманин. Тежко й било да живее сред неверници, затова благия Бог скоро я приел при Себе Си. Тя внезапно заболяла и няколко дена лежала прикована към постелята. Искала да се причасти, но нямало как да отиде при Хаджиефендис. Той още повече не можел да отиде при нея, но все пак не я оставил без причастие. Взел една малка ябълка, сложил в нея Светото Причастие и като повикал кръстницата, й казал внимателно да предаде ябълката на болната. Тя с благоговение и радост взела ябълката, и като кръстосала ръце на гърдите, тръгнала. Новопокръстената сякаш почувствала Божието присъствие, лицето й светнало, тя казала: „Христос, душа моя“. А не знаела, какво й носят! Кръстницата й подала ябълката и тя се причастила.

След това Елевферия бавно започнала да отхожда към Господ. Развълнуваната кръстница се затичала към о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис. Елевферия умря. Ами сега, какво!? Туркините ще й умият тялото!

- Не се вълнувай – казал й той.

Но тя настоявала:

- Ама как така, Хаджиефендис?

О. Арсений казал:

- Ще се счете както обикновено къпане.

Обаче кръстницата продължавала да се вълнува – та нали за мюсюлманите умиването на покойника се явява като кръщение! Те смятат, че по този начин на умрелия се опрощават всички сторени в живота му грехове. Което, разбира се, е сериозно заблуждение.

Кръстницата все досаждала на о. Арсений с опасенията си и накрая той се принудил да й каже:

- Ама нали самият аз съм я кръстил! Нима си мислиш, че ще позволя туркини да умият тялото й! – и продължил да се моли за Елевферия. И ето какво се случило. Всеки път, когато някоя туркиня се опитвала да умие тялото на починалата християнка, ръцете й отказвали да й служат. Турците се принудили да погребат Елевферия на своето гробище без ритуалното умиване. Хаджиефендис извършил задочно опело за нея и продължил да се моли.

Случило се друго чудо. Елевферия започнала да се явява в дома си нощем. Обръщала всичко с главата нагоре, разхвърляла вещите и казвала: „Защо ме измъчвате в ада на вашето гробище? Бързо ме изведете оттук и ме занесете в дома ми, в християнското гробище“. Това ставало няколко дни подред. Накрая турците изгубили търпение, отишли при о. Арсений и му рекли:

- Благослови, Хаджиефендис. Всички вкъщи страдаме от умрялата жена. Помогни ни! Само ти знаеш какво трябва да се направи. Всяка нощ тя ни мъчи, обръща всичко вкъщи с главата нагоре и иска да бъде погребана в християнско гробище. Изглежда, тя е обичала вашата вяра.

О. Арсений казал на турчина – мъж на Елевферия:

- Защо питаш мене? Аз съм грък, ти си турчин – можеш да правиш каквото си искаш.

Но турчинът му казал:

- Не, Хаджиефендис, не искам да правя нищо без твоята благословия.

Тогава о. Арсений му отвърнал:

- Хубаво, заради теб ще направим изключение и ще я препогребем на нашето гробище, някъде в ъглите му.

Така и направили. След този случай Елевферия се явила радостна в дома на турчина и започнала да благодари:

- Да сте живи хиляда години! Сега съм в рая, посред светлината и благодатта Божия.

Ето какво е правил Хаджиефендис – наставляван от Божията премъдрост, той укротявал турската ярост и ги карал да се замислят, като им показвал плодовете на истинната Христова вяра и опазвал християните от неверниците в ония тежки времена.

Да бъде благословението му и от нас.

Амин.

Да упокои Господ душите на всички верни, пазили с благоговение преданията на светите отци на Църквата и на тези, които са съхранили в чистота житието и делата на св. Арсений в Кападокия и предали спомена за тях на своите потомци. На всички днешни свидетели, които ми помогнаха според силите си да съставя това житие, нека благодатта на св. Арсений бъде върху тях. Амин.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

А ти какво очакваше? Това е светец!

Март 25, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В наши дни малко хора вярват в чудеса и е трудно да убедиш в това един съвременен човек, че те се случват. Независимо от това, аз като съвременен човек, трябва да ви разкажа за чудо, случило се с мен, и ще се опитам да намеря прости и убедителни думи – без да изглеждат лъжовни, измислени или леко преувеличени.

Това се случи няколко години назад, и аз, писателят Александър Сеген, до този момент не се решавах писмено да засвидетелствам за чудото, ограничавах се само до устни разкази. Все ме възпираше тази мисъл че: или открито няма да повярват, или само ще се преструват, че вярват. Или – няма да ми се доверят.

През пролетта на същата тази година започна да ме боли петата. Аз не се притеснявах. Ще мине. Но не мина, а напротив, заболя ме още повече. Наложи се да отида на лекар. Поставихи ми различни диагнози, изписаха мазила, хапчета, но нищо не ми помогна. През лятото двамата с моя син Коля се приготвихме да заминем за три седмици в Гурзуф, и аз си мислех за морето – то често ме е спасявало, много рани са ми заздравявали, когато плувам дълго време и стъпвам по крайбрежните камъчета. Но този път и морето не ми помогна, а когато дойде време да си тръгваме, аз съвсем не можех да си стъпя на петата, при всяка стъпка усещах адска болка. Пристигнахме от Гурзуф в Симферопол, а до влакът оставаха три часа.

- Трябва да отидем пеша до свети Лука, – обявих решението си на моя син .


- Но как пеша! – почуди се Николуша. – Не можеш да ходиш пеша, тате.


- Не, трябва да отидем.


- Нека поне да вземем такси.


- Не, само пеша.

И оставихме багажа си на съхранение, и тръгнахме към лечителя Лука Войно-Ясенцки. От гарата до Свято-Троицката катедрала, в която след канонизацията на светеца се намират неговите мощи, пеша, с бърза стъпка е около 15 минути път; ако вървиш с бавно, е около 20-25 минути.

Подпирах се на сина ми, влачех се едва около час, препотявах се от болка, но изтърпях всичко, разговаряйки за човека, при когото отивахме. Разказвах за това, как Валентин Феликсович Войно-Ясенецки се е родил в семейство на католици и в младите си години се е увлякъл по толстоизма, после въпреки протеста на родителите му , приел православието; за това какъв известен лекар е станал още на млади години, как оплаквал жена си, която му родила четири деца, как е приел монашески постриг.

Пребивавайки в Ташкент, той бил привлечен в качеството си на експерт по едно съдебно дело, и известният чекистки палач Петерс го попитал: „Кажете ми, попе и професор Войно-Ясенецки, как така Вие вярвате в Бог, и в безсмъртието на душата? Виждали ли сте Бога? А когато сте извършвал операция на гръдния кош, какво, да не сте видял душата там?“  „Не, – спокойно отговорил лечителя, – Бог и душата не съм видял. Аз не веднъж съм правил трепанация на черепа, но ум също не съм видял.“

Разговаряхме за всичко това със сина ми, влачейки се бавно към Свято-Троицката църква, и най-накрая стигнахме. Застанах на колене пред гроба на светеца и се помолих, без да се усетя умора от дългите молитви. Купих елей, осветен на мощите на светеца, и бархетно парче плат, с което ме посъветваха да увия болното място, след като се помажа с елея.

Пътят от храма до гарата беше още по-уморителен. Нямах повече сили да говоря за нищо. Не знам защо, но реших да се помажа с елея още при пристигането си в Москва. С Коля се върнахме в неделен ден. Вечерта си спомних за елея. Сложих ръка на сърцето си: не вярвах много в чудеса, въпреки че, надеждата в помощта на светеца сгряваше сърцето ми. Е, помислих си, може поне малко болката ми да намалее… Дори се случи така, че, в буквалния смисъл на думата, настръхнаха космите по главата ми, а по кожата ме полазиха тръпки.

Щом намазах крака си с елея, в него се появи някакво радостно кипене: като в чаша, в която току-що са наляли шампанско или нарзан (минерална вода в Кавказ), в него се гонеха хиляди мехурчета, и за секунда болката изчезна, стопи се от това чудно кипене. Увих крака си с плата, и тръгнах напред-назад.

Удивително, нищо не ме боли! Не мога да повярвам на това усещане. Страхувах се да кажа на Коля. Така или иначе след половин час болката отново се върна, а след час стана още по-непоносима. През нощта се събудих и отново се помазах. И всичко се повтори отначало. Само че кипенето този път не беше толкова бурно. Болката отшумя, легнах и се опитах да заспя, докато не ме е заболяло отново. Събудих се рано сутринта и почти не усещах болка, но все пак помазах петата си отново. Вече нямаше почти никакво шампанско и нарзан. Просто ми стана по-добре. Реших сутринта да закарам сина си на училище. Винаги сме си говорели за нещо интересно и приятно. В сряда, на третия ден след завръщането ни от Крим, ние излязохме от къщи, и аз му казах:


- Николуша, искаш ли да ти покажа едно чудо?


- Какво?


- Ето, виж! Бързо пробягах 100 метра напред и се върнах бегом.


- И къде е чудото?


- Ето на! А само няколко дни по-рано…


- Ах ти!


- Видя ли?


- Видях…


Известно време вървяхме в мълчание. Накрая Коля се спря, погледна ме и каза:


- А ти какво очакваше? Това е светец!

източник:https://vk.com/okean_mudrosti

Има различни чудеса, но това беше особено

Март 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.

 

У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.

 

Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.

 

„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.

 

Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.

 

Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.

 

„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”

 

Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.

 

Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!

 

Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.

 

В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.

 

В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.

 

Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.

 

В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.

 

Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.

 

Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).

 

„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!

 

Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.

 

Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.

(…)

След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…

 

* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.

 

източник: http://www.manastir-zociste.org

Само на Теб се надявам

Март 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Писмо написано от свети Николай Сръбски до една учителка, пред която се явила Пресвета Богородица

Вие ми пишете с възхищение как пред Вас се явила Пресвета Богородица, и как Вие от този момент сте тръгнала по пътя на правилната вяра. Вашата дъщеря била тежко болна и се е измъчвала от треска. Свикан бил консилиум от доктори. Те прегледали момичето и се оттеглили в друга стая на съвещание. Вие с трепет сте слушала разговора им. Един от лекарите казал, че ако болната успее да се припоти, това би било спасение. Други смятали, че вече е късно и нищо не може да помогне на момичето. От отчаяние Вие сте кършила ръце и сте плакала. Над леглото на детето Ви висяла икона на Пресвета Богородица. Преди сте приемали тази икона повече като украшение, като необходима принадлежност за дома. Но тогава, в отчаяние, Вие изведнъж сте застанала на колене пред иконата и давейки се от сълзи сте се молила така:

„О, Пресвета Богородице, Ти виждаш моята скръб. Ти знаеш, Майко на всички майки, какво означава да имаш едно единствено дете и да го загубиш. И Ти си видяла Своят единствен Син в мъки на Кръста. Моля Те, смили се над мен грешната, и ми помогни! Само на Теб се надявам! Аз вече не се надявам на хората. Никой на света не може да ми помогне, само Ти, Царице Небесна можеш, ако искаш. Нима само една майка Си утешила? Утеши и мен, о Дево Чиста Пресвята!“

След продължителни молитви и ридание Вие сте погледнала към иконата и сте видяла сълзи в очите на Богородица. Малко по-късно сте отишла при дъщеря си и сте открила, че цялата е мокра от пот! На следващата сутрин тя се е вдигнала от леглото си и похапнала, а скоро напълно се възстановила.

Слава на Пресвета Богородица! Благодаря и на Вас за това писмо. Нашата вяра се основава на опита, а не на своеволните разсъждения и теории. За мен вашият случай е много важен. Миналата зима при нас се случи нещо подобно. На една бедна вдовица дъщеря й се разболя. Момичето цял месец беше в безсъзнание и не произнасяше нито дума. Бяха изгубени всякакви надежди.

Нещастната майка започна да събира пари за погребение. Една вечер майката стояла до леглото на своята дъщеря и тихо плакала. Изведнъж момичето, без да отваря очите си, прошепнало: „Не плачи, майчице, по-добре ме заведи утре в манастира в Калище, и аз ще се оправя. Така ми каза Небесната ми Майка, Която в момента стои до мен!“ Поразена майката се оживила и на разсъмване завела дъщеря си в манастира на Пресвета Богородица в Калище, а след това я върнала у дома вече здрава.

Но случаите като този само два ли са, или три, или десет? Няма нито брой, нито край благодатното явяване на Пресвета Богородица. Свети Серафим Саровски е признавал, че през целия му живот Света Богородица лично му се е явявала шест пъти. И ако целият безмълвен народ, който смята всички тези небесни скъпоценни явявания за свои сладки тайни, би отворил устата си и казал би всичко, което знае, земята би се изпълнила с изумление. Повярвайте, когато човек достигне до осъзнаване на действието и проявлението на небесния свят в нашия земен живот, той чувства, че се е озовал в тайното и непознато царство на чудесата. Нашите телесни очи нищо няма да видят там, но душата ни ще влезе с искряща светлина на вяра и любов, както, по думите на Апостол Павел „та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19)

А Вие трябва да благодарите на Господ и Пресвета Богородица затова, че са открили пред Вас Царството на Духа, и занапред се грижете за духовното си зрение, за да не го изгубите поради грях или от небрежност.

Бог да Ви е на помощ!

Източник: https://vk.com/pravoslavie_dlya_nachinauchix

Божиите везни надделяват

Март 19, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Един благочестив свещеник, съвременник на св. Василий Велики, поради стечение на някакви обстоятелства затънал в дългове, с времето тези дългове все повече нараствали, а кредиторите започнали да притесняват свещеника относно дълга, и това го принудило да потърси помощ от един познат съсед, който бил търговец. След като изслушал  молбата му, търговецът дал на свещеника 500 златни монети, с които да заплати своя дълг, а в замяна на това свещеникът му обещал да го споменава на проскомидията, заедно с неговите сродници, за здраве и за упокой през целия си живот.

Търговецът се надявал, че свещеникът ще живее дълго и ще се моли за него и близките му на всяка литургия и по този начин ще получи удовлетворение за своите пари. Свещеникът обаче успял да отслужи само една литургия, в която споменал своя благодетел и сродниците му, а скоро след това се разболял и след продължително боледуване починал.

Научавайки за смъртта на свещеника, търговецът много се натъжил и страдал за загубата на парите си, тъй като свещеникът успял да отслужи само една литургия, което търговецът не очаквал, а разчитал на дългия живот на свещеника и на неговите молитви и затова му дал 500 златни монети. Той започнал да безпокои овдовялата презвитера, за да му върне парите и да си остави само толкова, колкото струва една литургия. Презвитерата отговорила, че пари няма, а дори да е имала, то те са били похарчени по време на болестта на свещеника и сега не е останало нищо. Търговецът, не обръщайки внимание на думите на презвитерата, настойчиво искал парите си и я заплашил със съд.

Жената се обърнала към Василий Велики и разказала за случилото се на светителя. Изслушвайки я, Василий Велики казал: „Утре ще отслужа литургия, елате с търговеца при мен и носете везни, на които ще претеглим една частица отделена от просфората за здравето и спасението на неговите близки, и колкото тежи частицата на везната, толкова злато ще сложи търговецът на другата половина на везната и с това злато ще ти плати за една литургия, извършена от покойния свещеник“.

Отишла жената при търговеца и му предала думите на свети Василий. Търговецът се зарадвал и на следващата сутрин отишъл в храма, носейки със себе си везна и злато. Свети Василий извършил проскомидията, отделил една частица за здравето и спасението на Божиите раби… и я сложил на везната, а търговецът сложил злато на другата половина на везната.

Колкото и злато да поставял търговецът, малката частица надделявала повече, и колкото повече злато слагал търговецът на везната, толкова повече натежавала тази половина, на която била поставена частицата, отделена от свети Василий Велики от просфората на проскомидията. Търговецът, виждайки великото благодатно чудо, се изплашил, но и се умилил и затова поискал прошка от свети Василий Велики и от презвитерата на починалия вече свещеник и не искал повече от нея да му връща парите.


Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomocht

„Аз ще се погрижа за вашето семейство”

Декември 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

По молба на министъра по религиозните дела на Република Сръбска господин Драган Давидович и на началника на Отдела за връзки и сътрудничество със Сръбската православна църква в Република Сръбска господин Мирко Марич и с благословението на Валевския епископ господин Милутин, през юли 2014 година аз се отправих на далечно пътуване до Гърция, заедно с близки на господин Марич.

Целта на нашето пътуване беше да се срещнем с архимандрит Нектарий (Виталис) в с. Камариза (Атика) и да посетим манастира „Света Троица” на о. Егина (манастира на свети Нектарий Егински).

На връщане от Егина посетихме Солун, за да се поклоним на мощите на свети Димитър Мироточиви. А след това по настояване на моите спътници се отправихме към Паралия (курортно градче на 70 км от Солун), за да пренощуваме там.

В Паралия бях за пръв път. Веднага ми направи впечатление, че там има много сърби. Моите спътници ми обясниха, че градчето е един от най-известните курорти в тази част на Гърция и 90 процента от гостите тук са сърби. Трябва да кажа, че във всеки ресторант и магазин ми говореха на моя роден сръбски език. Повярвайте ми, чувствах се като у дома си.

Може би се чудите защо съм обикалял по ресторантите и магазините? Поради някои обстоятелства търсех прясна скумрия. А тази риба не може да се намери навсякъде. (Обиколих десетки места и никъде не намерих…)

Вече се канех да преустановя търсенето, когато забелязах още един рибен ресторант, който се казваше „Medtka”.

Попитах възрастната госпожа, която ме посрещна, продават ли прясна скумрия? За мое удоволствие тя ми отговори на сръбски (очевидно моят силен сръбски акцент ме издаде).

– Да, отче, – каза ми тя. Но трябва да почакате до утре сутрин. Нашите рибари ловят скумрията през нощта: те включват прожектори и рибата, привлечена от светлината, приижда към тях… Те идват в седем сутринта. Елате тогава. Аз се казвам София и съм собственичка на този ресторант.

Върнах се в хотела. Срещу главния вход видях малка църквичка, по-скоро параклис. Бях поразен от неговото благолепие; влязох вътре и – о, чудо! – за моя голяма радост установих, че параклисът е посветен на свети Нектарий – този, заради когото бяхме дошли в Гърция!

Моите спътници ми казаха: „Виждаш ли, отец Ненад, как свети Нектарий устрои всичко: настани ни да нощуваме близо до този параклис и сега ни пази. А ти, отче се съмняваше: трябва ли да отсядаме в това курортно място, пълно с туристи, където човек може само да се къпе в морето и да се пече на плажа… Ето, че и тук намерихме благодат и това малко параклисче…”

На сутринта аз отидох в таверната, за да купя обещаната ми риба. Но рибарите все още не бяха дошли и госпожа София ме покани да ги почакаме заедно.

Тя ме настани на масата, оказвайки ми любезно гостоприемство. Разговорът се съпровождаше с прекрасно угощение: кашу с мед, гръцки десерти и студена вода.

– Ние със спътниците ми идваме от Егина и аз много се радвам, че попаднахме на хотел, разположен точно до параклиса на Свети Нектарий. Знаете ли кога е бил построен той? – попитах аз.

– Как да не знам… Семейството ми се грижи за това свято място вече много години. Почистваме го, палим кандилата, украсяваме иконите, когато свещеникът от енорийския ни храм идва да служи, четем акатист на светеца и се молим за здраве… Това е най-голямата ни светиня. Параклисчето е малко, но свети Нектарий е велик в своето застъпничество! По неговите молитви имаме този ресторант, а също и земята, на която е построен вашият хотел. Така че ние сме и съсобственици на хотела.

Учудването ми нямаше граници и аз я попитах: „Как стана така, че свети Нектарий ви помогна да откриете ресторант?”

– Отец Ненад, преди тридесет години тази земя беше едно изоставено, затънтено място. Семейството ни беше много бедно. Често нямахме пари дори за насъщния и ядяхме рибата, която ловяха мъжете от семейството, без хляб.

Когато бях още малка, баща ни се разболя тежко. Няколко дни преди смъртта си той поиска да му дадем икона на свети Нектарий. Държеше я под възглавницата си и често се молеше пред нея.

Майка ни много се тревожеше – какво ще стане с нас? Баща ни умира… Какво ли ни чака…

Веднъж татко повика всички ни при своята постеля и ни каза: „Не се страхувайте: Господ Бог и свети Нектарий се грижат за нас. Ще получим парцел земя край параклиса. Сам свети Нектарий ми каза това, той ми се яви насън”.

Ние не вярвахме много на това, мислехме си, че татко бълнува в безпаметство… След три дни той почина. Половин месец след неговата смърт повикаха майка в общината… Отначало тя не искаше да отиде, защото още оплакваше баща ни, всеки ден се молеше за него и не ходеше никъде, освен в храма. Но баба (майката на татко) й каза: „Отиди, дъще, това не е разходка за развлечение”. И мама отиде.

Оказа се, че татко е бил прав – общината ни даде парцел земя до параклиса на свети Нектарий.

След известно време започна строителството на хотели. В Паралия заприиждаха туристи. Нашият парцел се оказа в самия център на курорта. Част от него продадохме, а за останалата част получихме дял в собствеността на построения върху нея хотел (т.е. няколко стаи в него). Със средствата от продажбата и арендата на земята открихме мъничка таверна, а сега имаме този голям ресторант за рибни продукти и делата ни вървят много успешно. Моята дъщеря завърши медицина в Ниш и сега е лекар, а по-малката ми сестра е омъжена в Прокупле. Ето откъде знам сръбски и обичам Сърбия… С нас стана още едно чудо, ще ви го разкажа…

След смъртта на баща ни, дори и след като получихме земята, ние бяхме бедни и неустроени. Но имахме благословение от свещеника да се грижим за параклиса на свети Некарий. Веднъж, в навечерието на деня, когато Църквата отбелязва неговата памет, се оказа, че в целия ни дом има само половин бутилка зехтин. Мама беше поставена пред избор: или да налее този зехтин в кандилата, или да го остави за нас, децата.

В нощта преди празника свети Нектарий й се явил насън и казал: „Всичкия зехтин, който имате у вас, излей в кандилата – нека на празника те светят за благословение на народа. Аз сам ще се погрижа за вашето семейство”. На сутринта мама ни разказа това и ние се съгласихме.

И ето – чудо: в същия ден един наш братовчед от Волос (Волос се намира на 200 километра от Солун) ни дойде на гости. Не бяхме го виждали много години. Той ни донесе в дар две големи бъчвички със прясно изцеден зехтин! Семейството му беше заможно и днес те имат обширни маслинови градини…

Като изслушах разказа на госпожа София, аз благоговейно се прекръстих – бях станал съпричастен на историята на живото присъствие на свети Нектарий в Паралия, това малко гръцко селце.

…Скоро пристигнаха рибарите и донесоха прясна скумрия. През тази нощ бяха получили добър улов. И как да нямат улов, когато всеки път, преди да излязат в морето, те искрено се молят на свети Николай и на свети Нектарий, запалвайки свещ в чест на тези велики светци.

Запознах и спътниците си с благочестивата госпожа София и те също с благоговение изслушаха нейния разказ за чудесата на свети Нектарий.

Когато ви се случи да посетите Паралия, отбийте се в това параклисче, то е съвсем до плажа…

През лятото на следващата 2015 година аз отново прекарах известно време в Паралия. Тук, с благословението на Светия Синод на Сръбската православна Църква, извършвах богослужения и треби за поклонниците от Сърбия, България и Русия.


източник: „Возвышение скорбями – святитель Нектарий Егински”, Креативная команда „Кипяток”, Екатеринбург, 2018

Иконата, която оживя

Декември 9, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Иконата, на която било отредено да бъде обновена, заради почерняването й, била сбъркана от децата с дъска и докато си играели забивали гвоздеи по нея. Когато Алла Михайловна Томская я занесла в Аниерската църква във Франция през пролетта на 1935 г., художникът-иконописец Н. Н. Холодовский гледал дълго иконата, след което казал, че не може да бъде реставрирана, тъй като не е ясно какво е нарисувано на нея. Владика Методий поставил иконата в олтара, за да не съблазнява енориашите с непознатото изображение.

 

Шест месеца по-късно Алла Михайловна решила да занесе иконата в новосъздадения в Роз ен Бри голям женски манастир, на петдесет километра от Париж. Иконостасът все още не бил готов и, подготвяйки се за освещаването на манастира, най-хубавите икони и кандилата били просто поставени до камината. Алла Михайловна решила да постави своята почерняла икона на същото място, но една послушница – сестра Лидия, която се грижела за по-старите жени в манастира, категорично се възпротивила: не може да слагаш кандило и да се молиш на икона, на която не се вижда нищо. „Ти не разбираш, – настояваше Алла Михайловна, – Тази икона е мъченица, по нея има рани от гвоздеите на Спасителя”. Появил се разгорещен спор. Устроителката на манастира, кротката майка Мелания, едва убедила Алла Михайловна да почака до сутринта – сутринта ще постигнат някакво съгласие. Така завършил денят 6(19) октомври 1935 г., в който се чества паметта на апостол Тома.

 

На следващия ден в шест или седем сутринта се разнесъл вик от А. М. Томская, която събуждайки се първа, отишла преди всички в църквата: „Катя, Катя!… Иконата се е обновила!” Сестра Лидия, която спорела за потъмнялата икона, по-късно беше написала: „От този крясък дотичахме всички и останахме потресени – иконата сияеше! Веднага стана ясно, че това е икона на дванадесетте велики празници и на Възкресение Христово. Беше потресаващо, особено за мен, която толкова разгорещено спорих срещу тази икона. Изминаха четиридесет години от това чудо, но аз все още си спомням за него с вълнение. Иконата сияеше, въпреки че не беше такава, каквато стана в последствие. Тя изсветля с течение на времето, драскотините се покриха като със златна мрежа, и усещането беше такова, сякаш тя отвътре е жива, сякаш постепенно оздравяваше, както се случва с тялото. Дори и най-незабележимият образ до толкова се изясни, че можеше да се преброят космите по опашката на магарето във входа Господен в Йерусалим.”

 

Оказа се така, че иконата носеща по себе си „раните от гвоздеите”, която завинаги бе изгубена, за един час възкръсна, по нея се появи образ, и се разкри именно Възкресение Христово, разсейвайки всички съмнения, чуващи се за нея в деня на свети Тома.

Източник: iTreba | Православный портал | VK

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Заради теб им подарявам живота

Юни 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 


В нощта на 14 срещу 15 май 1944 г. английска подводна лодка застанала на брега на о-в Парос. Група диверсанти се промъкнали към село Ципидо. Англичаните, изненадвайки немците докато спят, убили двама войници, ранили началника на летището лейтенант Табе, взели в плен седмина немци и напуснали острова.

На сутринта немците хванали младия Николаос Стелас от село Левкес, обвинили го в сътрудничество с врага и го обесили на бесилка, която издигнали на възвишението – за страх на жителите на близките села. След това комендантът на Парос поискал от общинските власти да му изпратят 125 души младежи, които също трябвало да бъдат наказани със смърт.

Кметовете на общините, свещениците на острова и игуменът на манастира, архимандрит Филотей (Зервакос) се събрали на съвет. Решили всички заедно да се обърнат към коменданта с молба да отмени присъдата. Само че той заявил категорично, че няма да приеме никого – решението му не подлежало на обсъждане! Тогава били избрани трима души – игуменът Филотей, доктор Алипрандис и кметът на една от общините – г-н Кавалис, които се отправили към коменданта на крепостта Парос, лейтенант Зассе и го помолили да ходатайства пред коменданта на острова за помилването на осъдените. Зассе отговорил:

- Аз вече го помолих да не убива толкова много невинни мъже, но той ми заяви,че който се осмели да се застъпи за тях, ще бъде наказан публично! Мога да ви посъветвам само за едно – нека игуменът да покани коменданта в манастира, да го посрещне с особено внимание и после да го помоли за обречените. Аз му казах много добри неща за манастира и той слушаше с удоволствие.

О. Филотей не губил време – веднага поканил коменданта да посети обителта. Той му отговорил по телефона, че ще дойде в манастира идущата неделя заедно с шестима граждански и военни длъжностни лица.

В уречения ден комендантът пристигнал със свитата си. Държал се строго и непристъпно, като всички нацистки началници. Но сърдечното внимание на игумена и топлото отношение на монасите го накарали да поомекне и той взел да се държи малко по-човечно. Комендантът присъствал и на вечернята, през време на която, без той да разбере, се извършил особен молебен за спасение на осъдените на смърт.

Службата приключила и немците се канели да си тръгнат. О. Филотей много мислил, как да започне разговор за онова, което вълнувало цял Парос. Помогнала му Самата Майка Божия като извършила чудо – комендантът сам казал на игумена, че може да изпълни някакво негово желание. О. Филотей събрал смелост и помолил за разговор на четири очи. След това благодарил на коменданта за неговата любезност и му казал:

- Много бих искал да ми обещаете, че ще изпълните това, за което ще Ви помоля.

Комендантът му протегнал ръка и обещал да изпълни каквато и да е молба.

- Моля Ви – казал игуменът – да запазите живота на онези млади хора, осъдени на смърт, за които това наказание е поначало абсолютно несправедливо!

Но комендантът отговорил:

- Искай ми каквото и да е друго, само не и това! Аз не мога да изпълня такава молба, защото не зависи от мене. Имам заповед отгоре, според която за всеки убит немец трябва да бъдат екзекутирани 50 гърци от мястото, на което е убит немецът. Ако не изпълня тази, макар и несправедлива заповед, сам ще бъда екзекутиран. Така че, искай нещо друго.

Игуменът продължил да настоява:

- Но Вие вече обещахте да изпълните това, за което ще Ви помоля. Трябва да удържите на думата си.

Комендантът бил непреклонен. И тогава о. Филотей решил да пожертва себе си.

- Добре – казал той – ще Ви помоля за друго – нека включат и мен в числото на осъдените на смърт!

Комендантът бил изумен. След някоя и друга минута изрекъл с вълнение:

- Подарявям живота им заради теб! Само че, ще трябва да предупредиш всички жители на острова да няма други подобни инциденти, защото следващия път няма да пощадя никого!

Игуменът обещал и немците напуснали Лонговардската обител. Така жителите на Парос били спасени.

Източник: от книгата за стареца Филотей (Зервакос), интернет-магазин „Сретение“, 15 май 2019 г.

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Юни 3, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


Анестис Караусоглу разказвал, че веднъж довели при Хаджиефендис няма туркиня от Ендинуда. Тя била изгубила говора си от мъка и сълзи. Неизвестни похитители отвлекли дъщеря й и бедната жена не знаела какво се било случило с нея и дали е жива? Тя се установила в дома на Хеким, в съседство с килията на о. Арсений. Помолили го да дойде и да й прочете молитва. Той веднага откликнал, помолил се над нея и речта й се възвърнала.

Жената на един крупен индустриалец от Адана страдала от безплодие. Той пратил на Хаджиефендис една нейна рокля, с молба да прочете молитва над нея. Той го сторил и върнал дрехата. Жената почнала да я носи и скоро се сдобила с дете.

 

Стефанос Захаропулос разказвал, как веднъж четирима кюрди се опитали да ограбят Хаджиефендис. През това време той си седял и четял. Забелязал, как крадците отворили вратата, но продължил да си чете, без да каже и дума, докато те ровели из ъглите с надежда да намерят жълтици. След като не намерили нищо, те се наканили да си тръгнат, като един от тях взел две одеяла от пода (а те били цялото имущество на отеца). И ето какво се случило – не могли да намерят врата, от която да излязат от килията. Щурали се като слепци напред-назад из тясната килия и не виждали нищо. С това започнали да пречат на о. Арсений да чете и той им показал къде е вратата, но въпреки всичко те продължавали да се лутат насам-натам. Тогава о. Арсений станал, хванал единия кюрд за ръката и казал:

- Ето къде е вратата, през която излизат крадците и се отправят към преизподнята!

Едва сега те видели вратата, разкаяли се и поискали прошка. О. Арсений им простил и те си заминали. После кюрдите разказали на сънародниците си какво им се случило и възкликнали: „Аман, аман! Не си и помисляйте да крадете от Хаджиефендис. Ще влезете в килията и после няма да намерите откъде да излезете“.

Йоан Киркалас разказвал за нападението на турски разбойници над Фараса. Те заловили 12 от най-богатите жители на селото и поискали от семействата им откуп в размер от 500 златни лири. Заплашили, че в противен случай ще заколят нещастниците. Предупредили, че ще убият пленените, ако жителите на селото се опитат да ги освободят; още в началото на каквато и било схватка ще ги заколят, без да им мигне окото…

Селяните изпаднали в смут. По-старите сдържали желанието на младите за мигновена саморазправа, защото видели, че турците са много – някъде към 380 души, при това добре въоръжени, а през това време жените грабнали децата си и побягнали към Хаджиефендис, който оставал единствената им надежда.

Като разбрал за случилото се, о. Арсений заповядал на старейшината да извади всички пари от църковната каса. Там имало около 500 лири. Като взел със себе си парите, о. Арсений тръгнал смело към леговището на разбойниците заедно с още двама старци и поискал от главатаря да преговорят. Той охотно се съгласил. Но когато се показал, о. Арсений се надхвърлил над него:

- И от Бога ли не се боиш? Засрами се! Откъде у тия бедни хора 500 лири? А и още ги заплашваш, че ще заколиш роднините им, ако не ти ги дадат!

Сграбчил чувалчето с църковните пари (били на дребни монети) и ги хвърлил пред краката на главатаря, като казал:

- Хайде, вземете ги и бързо да освободите моите верни хора, докато не съм превърнал в камъни всички ви тук.

Едва о. Арсений произнесъл тези думи, „докато не съм ви превърнал в камъни“ и всички турци застинали по местата си, сякаш наистина се превърнали в статуи. Хаджиефендис ги оставил известно време така, а после казал:

- Бързо върнете хората ми и се махайте по пътя си.

Още щом се освободили от държащите ги невидими примки, турците развързали дванадесетте пленени селяни и ужасени избягали, като дори зарязали разсипаните на земята пари. А на освободените о. Арсений казал: „Съберете църковните пари и да си ходим“. И всички радостни се прибрали в селото.

Църковният четец Кирякос Сеферидис разказвал, как веднъж при о. Арсений довели от Сиси бесноват младеж, син на някакъв турски офицер. Хаджиефендис прочел над него Евангелие и той веднага станал тих като агънце, а преди това разкъсвал дрехите си и дерял лицето си с нокти.

Същият Кирякос споменавал и друга подобна случка, с една бесновата туркиня от Телелида, на име Тетеви, която донесли вързана с вериги. И тя била излекувана от него по същия начин.

Веднъж пак имало кражба на църковна утвар от страна на турците. Жителите на Фараса, възмутени, напразно търсели крадците. Но о. Арсений бил съвсем спокоен: „Не се вълнувайте“ – казал им, „ще видите че сам свети Георги ще ги доведе тук“.

Грабителите стигнали до Козан-Таги, когато изведнъж посред бял ден небето почерняло и настъпила такава тъмнина, че не могли да продължат пътя си и да преминат река Ферахтин пред тях (тази необичайна тъмнина била видяна и от Антоний Ставракис от кападокийското село Зиле). Грабителите проумели, че това е Божие наказание и обърнали назад към Фараса, за да върнат свещената утвар. Но много скоро тъмнината изчезнала и крадците решили, че все пак това е някаква случайност и обърнали обратно натоварените си мулета в посока на Козан-Таги. Но не щеш ли, почувствали, че някой невидимо ги удря и ги гони към Фараса. Така те се върнали с откраднатите съдове обратно във Фараса. Там казали на селяните колкото се може по-бързо да разтоварят мулетата – те не били в състояние да го сторят, защото се бранели от невидимите удари.

Анестис Караусоглу разказвал как по време на масовите кланета над арменци във Фараса нахълтали около триста разбойници, за да грабят и убиват. Хаджиефендис, като събрал жените и децата, отишъл с тях в храма на Света Богородица от Канчи и започнал да се моли с тях. А освирепелите турци така и не могли да влязат в селището. Над дерето, където течала река Земантис, имало малък храм, посветен на св. Йоан Златоуст. Сам светителят се явил пред тях на моста и преградил пътя им. Ужасени от появата му, турците панически побегнали назад. Главатарят им викал: „Бързо да се връщаме! Йоан Златоуст не ни пуска“.

Когато о. Арсений за пети път бил на поклонение в Светите земи, една жена на име София се промъкнала през прозореца в килията му, но не за да краде, а да му отмъсти, защото той често сурово я изобличавал заради някои нейни неблагочестиви деяния. Докато мъжът й я чакал навън, тя обърнала всичко в килията с главата надолу, хвърлила на земята кръстовете и Евангелието. Казват, че дори и се облекчила на кожата на пода пред иконите, на която о. Арсений се молел.

Когато се завърнал от поклонничество и видял всичко това, о. Арсений изпитал силна жалост към София. Много пъти я викал при себе си, но тя не идвала. Накрая старейшината на селото я довел при Хаджиефендис, който й казал:

- Как си могла да направиш това? Дори нечестивите турци няма да хвърлят кръстовете и Евангелието на земята.

За съжаление София, вместо да се покае и да поиска прошка, почнала безсъвестно да злослови и да проклина о. Арсений. Тогава той й казал:

- След като толкова ти е акъла драга, то по-добре съвсем да го нямаш, защото този твой ум ще те вкара в ада. Ще се помоля на Христос да ти го вземе, така че, в най-добрия случай да те съди като безумна. Така ще се спаси душата ти.

И действително, от този момент София загубила разсъдъка си. От див звяр се превърнала в безобидно усмихващ се, невинен младенец. Така проживяла доста дълго време и тук, в Гърция.

Тази история била известна на всички, но някои неправилно изтълкували постъпката на о. Арсений, като решили, че по този начин той я е проклел. Обаче не така смятали други, включително и селският старейшина, а и аз се присъединявам към тяхното мнение, защото разбирам, че всъщност о. Арсений й направил услуга, като й отворил вратите на рая, защото там влизат само овце, а не диви козлища. И всички, които могат да размислят за това са съгласни, че на практика о. Арсений е спасил София.

Амалия Елевтериаду (за съжаление по-късно тя станала йеховистка) разказвала, че когато била осемгодишна, отивала към мелницата, когато видяла как осмина от село Телелида водят бесноватата дъщеря на Агадокос при Хаджиефендис. Той прочел над нея молитва, бесът излязъл от нея и тя станала кротка като овчица. Тогава баща й предложил на о. Арсений:

- Вземи цялото ми богатство, ти излекува детето ми.

Но той му отвърнал:

- Нашата вяра не е за продан. Богатството си е твое. Обаче, ако искаш да направиш нещо добро, построй мост или прокарай вода дотук, защото хората страдат от жажда.

Впоследствие Агадокос построил мост от бял камък.

 

източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

 

Чудесата на св. Арсений Кападокийски

Април 8, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Знаейки за свръхестествените трудове на преподобния отец, за неговата любов към хората, на които той помагал и по човешки, и с помощта Божия, счетох за свой дълг да разкажа за някои от неговите чудеса за слава Божия и от любов към светия отец, та някак си, по този начин да изкупя греха на неблагодарността си към него. В тези чудеса на светия отец, разказани от жителите на Фараса от различна възраст, Божията благодат е бивала проявявана по явен начин, защото изцеленията са ставали пред очите на много хора. Но вътрешният живот на о. Арсений, онова, което се е вършило тайно, си остава за нас напълно непознато.

Благоговейните и по-внимателни хора помнят повече истории – тук прилагам и техните имена за отбелязване. Разбира се, и тези, които са ми разказвали за различните чудеса на светия отец няма да са забравени, но тук няма да споменавам имената им, за да не претоварвам читателите с излишна информация. Изпускам и ония чудеса, които са за изцеление от сходни болести и се повтарят. Почти всички описани чудеса са от разказите на псалта Продромос Корциноглу, който е бил истински летописец на житието на благословения Хаджиефендис (както всички наричали с почит о. Арсений Кападокийски).

О. Арсений оцелява по чудесен начин след падане в дълбока пропаст

В една скална пещера се намирал храм, посветен на Божията Майка от Канчи. Жителите на Фараса пристроили към входа на пещерата дървена тераса. За да се стигне до пещерата, трябвало първо да се изкачат четиридесетина стъпала, издълбани в скалата, а после по дървена стълба – още 120 стъпала. Веднъж о. Арсений дошъл заедно с Продромос в храма, за да отслужи обичайната литургия. След службата излязъл на терасата. Още щом се подпрял на перилото, една от дъските се отпрала и той полетял в пропастта.

В същото време на съседното поле работел един земеделец. Видял как пада о. Арсений и като зарязал воловете си, хукнал към него, за да прибере, както мислел, останките му. Междувременно Продромос бил влязъл в храма и не видял нищо. Като стигнал до дъното на пропастта, селянинът видял о. Арсений, цял и невредим, да стои неподвижно. Пристъпил към него, за да му помогне, но отецът му казал: „Остави ме, всичко е наред“.

О. Арсений лежал неподвижно не защото бил пострадал, а от умиление; когато падал, една Жена го подхванала под мишниците и го спуснала на земята. В този момент, както разказвал той, се почувствал като малко дете в ръцете на майка си. О. Арсений се измъкнал от пропастта, като сам изкачил 160-те стъпала (а височината била 50 метра), върнал се в храма и разказал всичко на Продромос, който през цялото това време чистел в храма и изобщо не разбрал какво се било случило. Селянинът отишъл във Фараса и съобщил на жителите за станалото чудо.

Наказанието на турчина, осквернил аязмото

Веднъж един турчин от Телелида осквернил аязмото на св. Йоан Златоуст. Светителят го наказал за вразумление – главата на турчина се извъртяла на обратно. Довели го при Хаджиефендис, да се помоли за него. Но о. Арсений не го излекувал цяла седмица. Псалтът Продромос много се чудил защо той не бил прочел над турчина молитва вече цяла седмица и попитал:

- Благослови, отче. Защо държиш тук турчина цяла седмица? Та нали ти винаги се молиш за другите, макар и по-тежко болни и те веднага оздравяват?

- Това му е за епитимия. Защото той е твърдоглав и не мисли какво прави. Щом се изцели, веднага ще отиде и пак ще си топне келявата глава в светото аязмо – отговорил отецът.

Когато минала седмицата, о. Арсений се помолил и главата се върнала на мястото си. На прощаване казал на турчина:

- Друг път, като видиш християнска светиня, поклони й се отдалеч и си върви по пътя.

Излекуването на безплодната жена

Анестис Караусоглу от Сати си спомня, че един свещеник имал безплодна жена. Донесъл една нейна рокля на Хаджиефендис да се помоли над нея. О. Арсений прочел молитвата и казал на свещеника:

- Жена ти ще роди дъщеря, ще я наречеш Ева. – Така и станало.

източник: https://vk.com/@orthodoxy_word

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Февруари 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Изцелението на сляпата туркиня и прокажената

Един ден при Хаджиефендис довели една сляпа мюсюлманка на име Фатма, от село Телелида, за да се помоли за нея. Но този ден се паднал сряда, когато светителят не отварял на никого. Придружителите на сляпата дълго чукали на вратата, после я оставили пред прага и заминали за Месохори. По някое време пристигнала една жена от Фараса с наранена ръка, взела от прага пръст, натъркала болното място и се излекувала (така постъпвали всички местни жители в сряда и петък, когато о. Арсений стоял заключен в килията си, за да не го безпокоят). Като видяла сляпата, жената я попитала какво чака и тя й обяснила всичко. Тогава я посъветвала:

- Защо си губиш времето? Нима не знаеш, че Хаджиефендис не отваря в сряда и петък? Вземи пръст от прага, натрий си очите и ще се изцелиш. И ние така правим, като се случи да се разболеем в сряда или в петък.

Като й казала това, жителката на Фараса си тръгнала по своите си работи. Мюсюлманката останала потресена от чутото и веднага почнала опипом да търси прага. Взела пръст и си натрила очите. Зрението й започнало да се възвръща, взела да различава неясно околните предмети. Не на себе си от радост, жената грабнала един камък и започнала като обезумяла да блъска по вратата на килията. О. Арсений отворил и като видял, че пред него стои мюсюлманка (в тия дни той обичайно пазел безмълвие), я попитал какво иска. Тя му разказала. Тогава той взел Евангелието и зачел над нея. Зрението й се върнало напълно. От радост жената се хвърлила пред краката му, но той строго й казал:

- Не на мен се кланяй, а на Христос, Който ти възвърна светлината.

Тя станала и взела да търси придружителите си. После те всички заедно се върнали в селото си.

От Келмира довели при Хаджиефендис една прокажена жена. Той се помолил и проказата изчезнала. По думите на Продромос Корциноглу лицето й след това станало чисто като на дете.

След молитвите на о. Арсений водата в аязмото потича отново

Друг път, на празника на св. Йоан Златоуст поклонниците били седнали след светата литургия около храма за празнична трапеза. Недалеко от храма, от скалите течало аязмото. Водата шумно падала в река Земандис, но от време на време преставала да тече.

Докато всички седели около масите, една жена отишла до аязмото за вода. Но в това време то било престанало да тече. Жената притичала назад и казала това на Хаджиефендис. Той взел Евангелието и застанал до отвора на скалата. Паднал на колене, прочел молитва и водата потекла отново.

Често се случвало така – водата ту преставала да тече, ту тръгвала отново за доста дълго време. Анастасис Левидис казвал, че това било обичайно природно явление – на приливи и отливи. Но раба Божий Хаджиефендис във всяко едно време можел да помоли Господ Бог и получавал вода, когато поискал.

За непослушание на родителите децата им умират

Когато Осия Карамуратиду се омъжила, започнала да носи пъстра смирненска рокля. О. Арсений нееднократно я изобличавал, настойчиво я съветвал да се облича скромно, като другите жени от Фараса, но тя не го слушала. Веднъж пак я срещнал в тази рокля и строго казал:

- Не ми трябва европейска зараза във Фараса. Ако не ме послушаш, тогава знай, че всичките ти деца ще умират след кръщението си и ти ще се лишиш от всякаква радост.

Но за съжаление, тя не го послушала. И само след като й умрели две деца, едно след друго, съблякла пъстрата си рокля и отишла при о. Арсений да му поиска прошка. Той й простил и казал:

- Иди си сега с Христа. Първо ще ти се роди момче, ще го наречем Арсений. След това и момиченце, ще го наречем Ирина.

Така и станало.

Сляпа проглежда по молитвите на о. Арсений, ням проговаря

Сотирия Христофориду разказвала, как една сляпа туркиня на име Мериам дошла при о. Арсений за изцеление. Той се помолил и зрението й се възвърнало.

Стела Когланиду разказвала, че в дома им във Фараса довели един тридесетгодишен ням турчин. Баща й го довел при о. Арсений, за да се помоли за него и да го излекува. Хаджиефендис започнал да чете над него Евангелието и още не успял да завърши, когато немият проговорил. О. Арсений го отвел в дома си, за да пренощува там и на другия ден роднините му го взели.

Разбойници решават да ограбят о. Арсений

Веднъж трима турци решили да ограбят Хаджиефендис. Чули, че множество народ отива при него и мислели, че би трябвало да има много пари от излекуваните, макар че о. Арсений дори не се докосвал до пари. Разбойниците се отправили към него в сряда, защото узнали, че в тоя ден той стои затворен в килията си. Грабителите замислили да действат на сигурно. Двама застанали да пазят отвън пред вратата, а третият прекрачил през прозореца на килията. С единия си крак вече бил вътре, когато отецът, който четял нощното си правило, дочул шума и се обърнал. Погледът на о. Арсений подобно на силен електричен заряд, парализирал бандита. Той застинал на място, с единия си крак вътре и с другия навън, при цялото си въоръжение. Хаджиефендис обърнал погледа си към книгата и спокойно продължил молитвата си.

Двамината разбойници, стоящи отвън на улицата, не виждайки другаря си, взели да се притесняват – наближавало да съмне. Влезли в килията и като видели приятеля си застинал на прозореца, разкрачен на перваза в нелепа стойка, взели да треперят от страх. Започнали да умоляват о. Арсений да им прости и да освободи другаря им от невидимата примка. А той, без да прекъсва молитвата си, им дал знак да си вървят. Чак след това третият разбойник могъл да се размърда от мястото си и всички бързо избягали. След това разказали на своите събратя турци какво им се случило, като накрая завършили с думите: „Аман, аман, не отивайте да ограбвате Хаджиефендис!“ Тази история разказвали живеещите в Солун хора от Фараса.

Панихидата за странника

Симеон Караусоглу разказвал, че Йоан Караусоглу имал парцел земя зад храма „Св. Георги“. Един ден той, като отишъл на полето видял, че оградата на стобора, заграждащ животните се свлякла на една страна, и открила стар гроб, в който имало неразложено човешко тяло. По дрехите си личало, че човекът бил погребан отдавна. Уплашен, Йоан отишъл при Хаджиефендис и му разказал всичко. Той от своя страна бързо се приготвил и се отправил към мястото заедно с неколцина жители на Фараса. Наредил да подготвят гроба и отслужил панихида. След панихидата погребали тялото и се разотишли. По обратния път о. Арсений казал: „Не се вълнувайте, след три дена тялото ще се разложи“. И действително, след три дена, когато отишли да видят какво е станало, гробът така бил пропаднал, че се образувала яма, защото тялото се било разложило напълно и били останали само едни кости.

Разбойнически чети от турци нападат Фараса

Продромос Езнепидис разказвал за нападенията на турци-разбойници. Веднъж цяла чета въоръжени турци влязла в селото. Самият той в това време лежал болен, страдайки от треска. Оказал се в много тежко положение, защото като селски старейшина носел отговорност за хората. Поръчал да го занесат при Хаджиефендис.

Като го видял в това състояние и узнал, че в селото са влезли разбойници, о. Арсений дори и не отворил молитвеника си. Без да губи време, взел восъчен фитил за кандила, благословил и омотал с него дясната ръка на Продромос, казвайки: „Иди, храбрецо, с Христа и изгони турците, да не смеят повече да нападат селото ни“. Веднага след тези думи болестта напуснала Продромос, той събрал младежите и без каквито и да е загуби изгонил шайката от селото.

Същият той разказвал за друго подобно нападение на чета въоръжени турци. По това време в селото нямало мъже – някои работели по далечните ниви, други просто отсъствали.

Продромос събрал момчетата и ги разставил по краищата на селото в укрепленията, за да помислят турците, че в селото има много хора. Но после се наложило да им каже да се спасяват по домовете си. И неколцината старци, които били там, побягнали и оставили Продромос сам. Той се сражавал безстрашно, решен да умре, но да не допусне разбойниците в селото. Но в един момент свършил патроните и турците го пленили. Вързали го и го повели към собствения му дом, като на балкона вече била приготвена бесилка. Почнали да го изтезават, за да каже къде е скрил парите си. Внезапно на Продромос му хрумнало да каже на турците: „Всичко ценно оставих да ми го пази Хаджиефендис“.

Без да се бавят, турците го повели към о. Арсений. Като видял пред себе си вързания старейшина, той избухнал в гняв, взел да заклеймява мъчителите, като ги нарекъл даже „поганци“ и заповядал веднага да развържат пленника. Главатарят на шайката изпаднал в ярост от думите на светителя и изтеглил кинжала си да го убие. Тогава о. Арсений му казал:

- Свали изсъхналата си ръка.

И о, чудо! Ръката на турчина увиснала безпомощно и кинжалът паднал на земята. Като видели това, останалите бандити замръзнали от страх, а главатарят им със сълзи на очи почнал да моли Хаджиефендис да го изцели. Като прекръстил ръката, той отново я направил здрава.

Развързали старейшината. Отец Арсений сурово изобличил разбойниците и им забранил занапред да се появяват в селото. И наистина, повече нито един човек от тази разбойническа шайка не посмял да се мерне тук.

 

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

ЧУДОТО ВИНАГИ ИДВА НАВРЕМЕ

Ноември 8, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Протойерей Олег Врона, настоятел на храм „Св. Николай” в Талин, разказва за християнското търпение, което свидетелства за доверието ни към Бога. Живеейки за известно време през младежките си години в Пюхтицкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”*, той имал възможност сам да се убеди в благотворността на тази добродетел върху нашия живот. Ето неговия разказ.

Вече бях посещавал Пюхтицикия манастир, но през март 1978 г. пристигнах в него вече не като поклонник, а за да се подготвя за ръкоположение.

Подготовката ми се състоеше в следното: сутрин – полунощница, Литургия, след това общи послушания, а вечер – вечерня и утреня. И така ден след ден. За щастие, когато бях в Питер и пеех в Шуваловската църква, един певец ми подари стар, дореволюционен Часослов и аз се научих горе-долу да чета на църковнославянски. Това много ми помогна в манастира. Започнаха да ми възлагат четенето на девети час, след това на предначинателния псалом и по-нататък по ред – шестопсалмието, катизмите и канона. В моите задължения влизаше и четенето на часовете и Апостола. Преди всяка служба трябваше да отида в храма по-рано, за да получа от изпълняващите клиросно послушание сестри разяснения – кои са честваните светци, каква служба ще служим – обикновена или полиелейна, какъв е редът за четенето на каноните, да ми дадат наставления относно тропарите и кондаците на часовете. Клиросните сестри бяха две: майка Ангелина и майка Серафима. И двете бяха преминали петдесетте. Майка Ангелина беше общителна, усмихната и пряма в своите съждения. Когато се налагаше да обясни нещо свързано със службата, тя говореше с теб не като с ученик, а като със същия като нея познавач на Устава, който просто нещичко е позабравил и само трябва да му се напомни това-онова.

Майка Серафима – точно обратното: беше събрана в себе си, немногословна, говореше с равен тих глас и не предразполагаше събеседника към странични разговори. В големите й сиви очи се четеше откъснатост от всичко земно и пълна отдаденост на молитвата.

Тежкият избор

Със спомените ми за майка Серафима неразривно е свързана една история, която чух от сестрите в обителта и която тогава много ме впечатли.

Историята беше следната.
Когато на млади години майка Серафима постъпила в Пюхтицкия манастир, в света нямала никого, освен родната си майка. Докато и двете били млади, те нямали големи опасения за по-нататъшната съдба на майката. Но годините преминали много по-бързо отколкото предвещавала младостта и накрая майка Серафима се оказала пред голям и трудно разрешим въпрос: как да постъпи, за да изпълни синовния си дълг и едновременно с това да остане в манастира. В такава ситуация, както на всеки е ясно, решението, което от само себе си се налагало било да остави временно манастира и да се погрижи за престарялата си и болна майка.

Такива примери има много. Познавах една монахиня в Талин, която била принудена да напусне своя манастир, за да се грижи едновременно за баща си и за по-големия си брат, които след разкулачването на семейството им в Печора и заточение в Сибир се върнали оттам с напълно рухнало здраве. Докато в продължение на много години гледала баща си и брат си, самата тя остаряла, освен това получила тежък хроничен панкреатит и не се върнала в манастира. Може би там биха я приели, но тя не можела да приеме да се превърне в бреме за сестрите. За щастие тя имала и по-малка сестра, която живеела в Талин със семейството си, така че за нея имало кой да се погрижи, но тя много тъгуваше по своята обител и често споделяше това с мен.

Имало ли някакъв достоен изход от това положение за майка Серафима? Да. Такъв изход би могло да бъде постъпването в манастира и на нейната майка, но игуменката на Пюхтицкия манастир не давала съгласието си за това. Нейната позиция би могла да бъде разбрана. В следвоенните години манастирът живеел твърде бедно. От сестра Валерия, килийницата на игумения Варвара, аз бях чувал, че в онези години манастирът нямал средства да купи дори дърва за отопление през зимата и сестрите били принудени да събират съчки в гората. Освен това в обителта имало много стари и немощни монахини и не достигали сили да се грижат подобаващо за тях. Не достигали ръце и за помощното стопанство, да не говорим за сенокоса – най-трудното за много от сестрите манастирско послушание. Взимайки в манастира възрастна родственица на която и да било от манастирските сестри, игуменката не би могла да откаже същото и на останалите.

Тъгата по Бога и “случайната среща” с епископа

При всяко свое посещение в обителта майката на майка Серафима получавала отказ да бъде приета в манастира и всеки път тя отивала на Светия извор – мястото на явяването на Пресвета Богородица, и там се молела със сълзи, изливайки пред Божията Майка своята скръб.

Веднъж, при поредното си посещение в манастира, както всеки път, тя отишла при извора, за да излее пред Богородица мъката си. В този ден – забележете – не по-рано и не по-късно – епископът, управляващ по това време Естонската Православна Църква, дошъл в Пюхтицкия манастир и отишъл преди вечернята да се поразходи до извора.

Малко преди да стигне до него, той ясно дочул горчив плач, който идвал някъде откъм гората. Владиката тръгнал към мястото, откъдето идвал плачът и след няколко минути видял възрастна жена, която, погълната от мъката си, не чула стъпките му. Епископът я заговорил. Като узнал причината за нейните ридания, той бил дълбоко трогнат и решил да й помогне.

Бабата-монахиня

В същия ден, след вечерната служба, той обявил на игуменката и сестрите, че на другия ден в манастира ще има пострижение. Изумените сестри с вълнение се питали една друга кого възнамерява да постриже владиката, но никой не знаел. Какво било удивлението им, когато по време на пострижението те разпознали в постригваната майката на майка Серафима. Много от тях плакали, радвайки се и за майката, и за дъщерята. А как се чувствала в този момент игуменката? Може да се предположи, че и тя се радвала на такава развръзка, тъй като до този момент под натиска на обстоятелствата тя била принудена да причинява болка на монахиня Серафима и на нейната майка, а така епископът, вземайки върху себе си отговорността за по-нататъшната съдба на майката и дъщерята, успокоил съвестта й.

Дай на Бог време да устрои нужното за теб

Не е ли чудо това? Чудо е, разбира се. И то винаги идва навреме. Трябва само малко да почакаме. Нашата прибързаност много често пречи на Бог да устрои живота ни по най-добрия за нас начин. “Както е голяма милостта Му, тъй голямо е и изобличението Му. Той съди човека според делата му. Не ще отбегне от Него грешник с грабеж, и търпението на благочестивия не ще остане напразно (Сир. 16:13-14) – четем в книгата на Иисус, син Сирахов. Да си спомним и Господните слова: “С търпението си спасявайте душите си”. (Лук. 21:19) Простички слова, но колко трудно е да ги изпълниш! Слава Богу, в този случай аз видях, те да се изпълняват.

 

* Пюхтицкия Успенски манастир е православен девически манастир, намиращ се в Естония. “Пюхтица” на естонски означава “свято място”. Манастирът е основан през 1891 г. и е един от малкото, които не са били закривани по времето на комунизма. Историята на обителта е свързана с Божията Майка. По предание, на мястото, където днес се намира манастирът, Света Богородица се явила на местни жители и на същото това място била намерена чудотворна икона, изобразяваща Нейното успение.

Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски

Май 9, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Свети Нектарий, който умрял още през 1920 г. – служил в наше време, в един селски храм, повече от една седмица.

Известно е, че в Гърция св. Нектарий е почитан като велик чудотворец. Там е популярна следната поговорка: „За свети Нектарий не съществува неизцелима болест“. Преди няколко години в едно планинско село на Егина останали без свещеник. Минавало време, а нов свещеник така и не бил изпратен. Настъпил Великият пост и селяните взели да се вълнуват.

В Гърция в първата и последната седмица на Св. Четиридесетница не се работи и не се учи – това е време за молитва. Навсякъде се спускат знамената в знак на траур за Христовото разпятие, хората присъстват на дълги великопостни служби, навред се извършват литии, спазва се строг пост без олио, а мнозина дори и не хапват нищо. Да се остане без свещеник през това време е просто немислимо.

Като се посъвещавали, селяните решили да напишат писмо с молба до епархийския архиерей. „Владико свети“ – молели те – „изпратете ни свещеник поне за Страстната седмица и за Пасха. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и така с радост, заедно с целия останал свят да посрещнем светлото Христово Възкресение. Не ни оставайте сираци, свети владико, не забравяйте за нашите скърби. Изпратете ни йерей, благословен от Ваше Високопреосвещенство“.

Епископът прочел писмото и го представил за разглеждане на епархийския съвет. „Кой от вас, отци, може да отиде в това село?“ – запитал той. Но всеки от присъстващите на съвета взел да посочва различни причини, да обяснява заетостта си, заради която не може да отиде в това село. После преминали към друга точка от дневния ред и писмото на планинците останало затрупано под купа от други книжа. А по-нататък и изобщо го ЗАБРАВИЛИ, покрай многото грижи и приготовления за предстоящия празник.

Накрая настъпил великият празник на Възкресение Христово, който в Гърция винаги се посреща по особено тържествен начин. Православието е официалната религия на Елада и Великден е същевременно и държавен празник. След като изминала първата празнична седмица, епархийските служители и епископът намерили на масата писмо от жителите на планинското село. „Свети владико“ – пишели те – „нямаме думи да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско участие и помощ за нашата енория. Вечно ще бъдем благодарни на Бог и на Вас, свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни пратихте, за да служи на Пасха. Досега не сме имали случай да се молим заедно с такъв благодатен и смирен Божи служител“.

Архиереят започнал епархийското събрание с въпроса: „Кой от свещениците е отишъл да служи в селото, от което е дошло това писмо?“ Но всички мълчали, защото никой не бил отишъл да служи в планинското село. Епископът бил завладян от голямо недоумение и горещо любопитство. След няколко дена по каменистите пътеки на Егина се вдигал облак прах – към загадъчното село се носел архиерейският кортеж. За пръв път в забутаното село пристигал владика с пищна свита. Всички жители на селото, от мало до голямо посрещнали гостите с козунаци, боядисани яйца и цветя и тържествено ги съпроводили до малкия старинен храм.

В Гърция всички свещеници са считани за държавни служители и всеки един е длъжен да се запише в църковния регистър, дори и да е служил само веднъж. Архиепископът се поклонил на храмовата икона и веднага влязъл в олтара. През отворените царски врати всички видяли как той взел регистъра и се приближил до тясното прозорче. Бързо прокарал пръста си до последния запис. Там с красив почерк било написано – „Нектарий, митрополит Пентаполски“. Владиката изтървал регистъра и паднал на колене.

Новината за великото Божие чудо поразило като небесен гръм всички присъстващи в храма! Последвала дълбока тишина, която сякаш звънтяла сред дълбоко развълнуваните чувства. Хората падали на колене, вдигали ръце към небето, прегръщали се, плачели и гръмко благодарели на Бога и на св. Нектарий.

Едва сега всеки от присъстващите разбрал какво е станало.

Господ Вседържител дочул сърдечните въздишки на Своите верни овчици, изоставени в печал, които те му принесли със сълзи на очи в далечното малко селце високо в планината и им изпратил един достоен пастир – от Своето Небесно Царство. Земният им владика по човешката си немощ забравил стадото от своите верни, но не и Небесният им Владика.

Цяла една седмица – през 2001 г., светителят Нектарий, който бил умрял през далечната 1920 г., бил жив – с простодушните овчари и техните семейства и служил в храма, водил ги в литийни шествия, оглавявал нощно време тържествените траурни шествия-епитафии с Гроба Господен, пял с тях химни и молитви, изповядвал ги, утешавал ги и ги наставлявал. От никого досега те не били слушали такива слова за Бога. Оказало се, че този старичък геронда с мек глас го е познавал лично.

И този народ разбрал, защо през цялото това време бил изпълнен с такава огромна, неземна радост.

 

 

Две от чудесата на Свети Паисий Светогорец

Април 12, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Аз, преди шест години“, си признал един млад мъж пред мнозина, бях анархист. Носех обици и взимах наркотици. Един мой приятел имаше книга на Стареца Паисий.

През декември 1996 г., този мой приятел се намирал в книжарницата на манастира в Суроти, където имало една двойка с малкото си момиченце и техния баща, две жени на средна възраст и един млад мъж. Изведнъж се чул силен вик. Една от жените на средна възраст, която била едра жена, се сринала на пода и започнала да се удря и да вика бясно. Тя размахвала главата си насам и натам. Гледката била наистина ужасна. Жената с малкото дете излязла навън, а останалите се доближили до нея и се опитали да й помогнат. Жената изревала и казала с мъжки глас: „Аз ще се погрижа за вас, момчета, които не вярвате, аз ще ви покажа… Сега, за много кратко време и ще ви поставя 666 на ръцете ви… Вие всички ще ми се поклоните… Вие губещи идиоти…“ – и още други обиди.

После започнала да заеква и да се страхува. „Паисие, не ме изгаряй, не ме изгаряй. Ти искаш да ме изпратиш обратно в Тартар… И този загубеняк ме води по всички тези манастири… защо й помагаш? Ще ме изгориш, ще ме изгориш.“ И тя изкрещяла още по-силно. Удряла се толкова силно, че всички се страхували да не си разбие черепа. Ясно било, че тя е обезпокоявана от демон.

„А… ааах“ – извикала тя отново, „Сега и Мария е дошла… ще ме изгориш Паисие.“ Тя излязла навън и извикала силно и останала неподвижна, сякаш е изгубила съзнание.

Онези, които стояли близо до нея, се приближили да й помогнат, а жените я покривали с дрехите си. Веднага щом се успокоила, те я вдигнали от пода. Тя отворила очи и заплакала спокойно и тихо. Жената започнала да благодари от дълбините на своето сърце. „Благодаря ти, Отче Паисие… Благодаря Ти, Боже – повтаряла тя отново и отново с голяма благодарност.

После станала и отишла пред иконата на Христос и Богородица и извикала на висок глас: „Боже Мой… Боже Мой. Как прие мен, която съм недостойна… Благодаря Ти, Боже Мой. Благодаря ти, Отче Паисие… не съм достойна, Боже Мой, за тази помощ.“

Сцената била много трогателна. По-късно благодарила на моя приятел и си тръгнала. Жената имала демон. Когато си тръгвала, тя споменала, че предишната нощ е видяла Стареца Паисий на сън и той й казал: „Ела на гроба ми и аз ще се погрижа добре за теб.“ Тя отишла в манастира и питала къде е гробът на Стареца, поклонила му се, а след това отишла в книжарницата, в която се е случило по-горе разказаното.

Следващото чудо е разказано от госпожа Л. М. Н., руски лекар от Москва: „Пострадах при една злополука, в резултат на което лявото ми око ослепя. Заведоха ме в Московската болница. Стаите бяха препълнени и затова ме поставиха в коридора. През тази нощ, аз изобщо не можах да спя. Молех се и бях много разтревожена. Някъде към сутринта, когато съм била в състояние между съня и пробуждането, дойде Старецът Паисий. Видях го ясно и го познах, защото бях чела книга за неговия живот. Той покри главата ми със своята кърпичка и изчезна. От същия този момент разбрах, че аз виждам с ослепялото си око. Не беше нужно докторите да правят нищо. Държаха ме в клиниката от 4 февруари до 11 февруари 2002 г.

Благодаря на Бог за милостта Си към мен, и на Стареца Паисий за неговата помощ.“


източник: agapienxristou