Американското чудо

Февруари 4, 2014 in Начална страница, Сладкарница

 

Един свещеник от Северна Калифорния служил в енория, състояща се от бивши евангелски християни, обърнати в Православието. Когато процветяващата им община не била още православна, при него да слушат Благата вест идвали най-различни хора. Веднъж към църковната сграда се насочил млад човек на мотор „Харлей Дейвидсън”. Външният му вид издавал, че е безделник, но въпреки това той с искрен интерес желаел да послуша за Иисус. Между него и пастора (който и впоследствие станал православен свещеник и собствено разказал този разказ) се развили добри отношения и младият човек започнал постепенно да променя начина си на живот. Той отхвърлял пороците си един след  друг, докато пастора не му казал, че ако иска истински да последва Христос, то неговото рокерство трябва да остане в миналото. Това било много тежко за понасяне от младия човек и той оставил общността с грижещия се за него пастор и вече не мислил никога да се връща при тях.

 

Рокерът заминал надалеч на своя „Харлей-Дейвидсън”, но скоро попаднал в ужасна катастрофа, в резултат на която изгубил краката си. В края на краищата, младият човек се върнал в компанията на своите „стари приятели”. Оказал се в полуразрушен дом с нисък наем. Той се намирал в неблагоприятен район на града, където престъпността особено процъфтявала. Една вечер, когато той със своите приятели особено енергично се предавали на пиене на алкохол и наркотици, нашият герой изведнъж се подхлъзнал, паднал и загубил съзнание. Приятелите му, които също далеч не били в трезво състояние, решили, че е мъртъв.  Не знаейки какво да правят и разбира се, избягвайки всякакви контакти с полицията, те просто довлекли  безкракото му тяло до първия контейнер за боклук и го изхвърлили там.

 

Именно там се събудил на следващото утро нашияj млад човек. Това било наистина ужасяващо пробуждане – да откриеш, че си оставен от всички, въргаляйки се в казана за боклук. Измъквайки се от контейнера, който едва не се превърнал за него в гроб, младият човек седнал край пътя, изпълнен с черни мисли: „Ето, до какво стигнах. Безполезен човешки боклук. Изхвърлен като ненужен отпадък.”

 

Потопен в тези отчаяни мисли, той изведнъж забелязал присъствието на възрастна жена, облечена в дрипи-такива жени наричат обикновено „бездомна просякиня”. Тя се приближила към него. Видът и бил много строг и изобличителен. „Знаеш ли, къде трябва да отидеш – попитала тя, показвайки към младия човек – Отиди там”. В същия момент мъжът си спомнил своя бивш пастор и църквата, в която той почти се преобразил. Твърдо решил отново да я открие, той се върнал в града, където била разположена.

 

Когато се добрал до познатия му някога храм, го открил съвсем преобразен. На покрива имало златни куполи и кръстове, целия интериор бил съвършено променен. Нямало никакви скамейки, а отпред се намирали нещо като преградки със странни изображения на светци. Той ги огледал и с изумление погледа му попаднал на изображение на жена – същата „бездомна просякиня”, която му  казала къде трябва да отиде в часа на страшна депресия. Това била блажената Ксения Петербургска, Христа ради юродива.

 

Там младият човек срещнал своя стар приятел, който по това време бил вече православен свещеник в расо и с кръст. Мъжът приел свето кръщение и започнал да води живот на предан енориаш, но тази път наистина преобразен.

 

превод от руски със съкращения

източник: православие ру

 

 

 

 

Стоенето на Зоя

Декември 5, 2013 in Беседи

 

 

В гр. Самара живеела благочестива жена с дъщеря си Зоя. Вечерта срещу Нова година (31 декември 1955г.) Зоя поканила седем свои приятелки и младежи в дома си на вечеринка с танци. Било през коледния пост и майка й я помолила да не устройва вечеринка, но Зоя настояла на своето. Вечерта майката отишла в църквата да се помоли.

 

Гостите се събрали, само годеникът на Зоя – Николай – още не бил дошъл. Не го дочакали, започнали да танцуват. Младежите и девойките танцували двама по двама, само Зоя останала сама. Станало й досадно и без много да мисли, тя свалила от стената иконата на св. Николай Чудотворец и казала: „Ще взема този Николай и ще танцувам с него.” Пренебрегвайки думите на своите приятелки, които я уговаряли да не върши такова кощунство, тя дръзко отвърнала: „Ако има Бог, нека да ме накаже.”

 

Започнал нов танц, завъртели се два пъти и изведнъж в стаята се вдигнал страшен шум, извил се вихър, блеснала ослепителна светлина, подобна на мълния. Веселието се превърнало в ужас. Всички избягали от стаята изплашени. Останала да стои само Зоя с иконата на светителя, която притискала до гърдите си. Девойката стояла вкаменена, студена като мрамор. Всички усилия на лекарите да я накарат да дойде на себе си и да я раздвижат били напразни. Иглите на спринцовките се чупели в тялото й като в камък. Поискали да я вземат в болница, но не могли да я помръднат от мястото: краката й били като заковани за пода. Но сърцето й биело – Зоя била жива, ала тя не можела нито да се храни, нито да пие.

 

Когато майка й се върнала у дома и видяла какво е станало, загубила съзнание и я откарали в болница. Върнала се от там след няколко дни. Вярата в Божието милосърдие и горещите молитви за дъщеря й подкрепяли нейните сили. Със сълзи на очи тя молела Бога за прошка и помощ.

 

Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи дошли от близо и далеч, любопитни, лекари и духовници. Но скоро по нареждане на властите достъпът на посетители бил забранен. В стаята дежурели на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем млади (28 – 32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя започвала страшно да вика. Около нея се молела майка й.

 

„Мамо, моли се! – викала тя – моли се! Загиваме от греховете си! Моли се!”

 

За всичко станало съобщили на патриарха( Московският и Всеруски патриарх Алексей І ), с молба да се моли за помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „ Който я е наказал, Той ще я помилва.”

 

От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:

 

Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.

 

По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат неговата икона от вкаменените й ръце.

 

На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим. Той отслужил водосвет и осветил стаята. След това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо благоволение я поставил на предишното й място. Накрая казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи края на света е близо.”

 

Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки думите на благочестивия йеромонах.

 

Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота на 3 – тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.

 

Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво измори ли се да стоиш?” Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени, че това е бил самият св. Николай.

 

Така стояла Зоя 4 месеца (128дни), до самия празник Пасха, който тази година бил на 23 април/6 май.

 

В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала: „ Молете се!” Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо така страшно крещиш?” Отговорът бил: „Страшно е, земята гори! Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!”

 

От този момент тя изведнъж се съживила, в в мускулите й се появила мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика – всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която гори от беззакония.

 

- Как живееше? – започнали да я разпитват околните. – Кой те хранеше?

 

- Гълъби, гълъби ме хранеха – отговорила тя. Всички разбрали, че Господ й е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник, милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките й страдания и стоенето в продължение на 128 дни.

Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с покаяние. Некръстените се кръщавали. Тези, които не носели кръстче, започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.

 

Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си, повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.”

 

На третия ден на Пасха Зоя умряла и отишла при Господа, след като изминала тежък път – 128 дни стоене пред Божието лице за очистване на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата й жива и я възкресил от смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот.

 

В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакъв нов вид вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна лъжа, защото първо – при вцепеняване няма такава каменна твърдост на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния. Второ – при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не са могли дори да я помръднат от мястото й. Трето, болестта само по себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише, докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към Бога, но са показали своята вяра с дела – кръстили са се и са станали по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това, но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата, за да избави хората от греховете и от бъдещето наказание за тези грехове.

 

 

Чудото от остров Мантамадос

Ноември 9, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Светият храм на Великия Архангел, строг и величествен, потънал в зеленина и намиращ се само на километър от Мантамадос, винаги е бил място, в чиито гостоприемни килии жителите на селото и чужденците  намирали духовен и телесен покой.

 

Св.Архангел Михаил защитавал и обсипвал храма с толкова блага, но все още липсвало нещо много важно – вода. Поклонниците носели прясна вода от Мантамадос в малки местни кани, наречени „кмариа”, което било много изтощително. Този проблем бил най-важната грижа за всяко настоятелство на храма, но по околните хълмове не се намирала никаква годна за пиене вода. Имало един извор на километър и половина от там в една нива, собственост на семейство Карулис. След дълго обсъждане настоятелството през 1906г. решило да откупят извора на Карулис и да доведат водата до храма, макар че това било доста скъпо начинание. Карулис веднага се съгласил да даде извора, радвайки се на добрата печалба, но трябвало да попита и съпругата си, тъй като нивата била част от нейната зестра. Семейството притежавало много земи и можело да премести стадата си на друга нива, в която също имало вода.

 

Когато казал на жена си за предложението обаче, Карулина силно възразила: ”Няма да дам водата. Ако го направим, нивата ще стане безполезна. Да си намерят вода на друго място и да ни оставят на мира. Искам да виждам как през нивата ни тече вода и добитъкът ни пие от нея.”  Всички опити на съпруга и да я убеди, били напразни. Той и обяснявал, че това е за Архангела, за болните, за поклонниците, за сиротите, но тя не искала и да чуе. Карулис се натъжил, отишъл в едно кафене и си поръчал узо. Срам го било да каже на настоятелството, че жена му не дава водата. След малко, когато узото го поотпуснало, той набрал кураж. Отишъл при настоятелите и обяснил,че жена му има възражения и не е съгласна да даде водата.

 

На другата сутрин из селото се разнесла мълниеносно новината, че „Карулина ослепяла”. Ужасна треска през нощта довела до ослепяването и. Двамата ни лекари не можели да обяснят този феномен и напразно се опитвали някак да облекчат болката и. След седмица състоянието на Карулина оставало все същото. Нейни приятелки дошли в неделя вечер и, утешавайки я, и казали нещо, което се въртяло в ума им предния ден: „ Да не би да страдаш затова, че не даде водата на Архангела?”- попитали я те. Като чула тези думи, стъклените очи на Карулина се отворили широко, сякаш се опитвали да различат очевидната истина. Повдигнала се в леглото и простряла ръце към приятелките си за помощ. С треперещи устни помолила да извикат мъжа и от пазара. Той пристигнал уплашен и запъхтян, като мислел, че ще му съобщят лоша новина. „Какво става тук, за какво ме викате?” –попитал той,  станал без сили. „Не се тревожи, Карулис, няма нищо лошо, Карулина те вика, иска да ти каже нещо.”- отвърнали приятелките. Жена му повдигнала зачервените си очи към него и казала:  ” Моля те, иди  кажи на настоятелите, че ще дам водата за Архангела.” – и се прекръстила. А след нея и всички останали.

 

Един поклонник на име Карадукас бил отседнал по онова време в килиите при храма. Той бил богат и набожен човек от Месагрос в Гера. По някакво съвпадение в същия час на деня  бил на една маса с двама от църковните настоятели. Карулис влязъл в кафенето разсеян, но усмихнат, дошъл при тях и казал :” Жена ми каза да ви предам, че ще даде водата за Архангела.” Тогава Карадукас се позаинтересувал за какво става дума и настоятелите му обяснили всичко за проблема с водоснабдяването от самото начало. Той пожелал да стане спонсор и да поеме всички разходи, ако настоятелството му даде съгласието си. Приятно изненадани и с насълзени от радост очи, настоятелите отвърнали, че това ще е най-ценният дар, който някога храмът е получавал.

 

За по-малко от седмица започнали усърдна работа и упорито напредвали към финалния резултат. Треската на Карулина спряла, но слепотата и останала.

 

След не много време дворът на храмовия комплекс се украсил от хубава мраморна чешма. Всички очаквали с нетърпение благословения ден, когато водата ще потече от нея за първи път. Денят настъпил. Свещениците,облечени в златните си одежди, чакали първите капки вода, за да осветят с тях  като със светена вода новата чешма.

 

Църковният двор бил пълен с радостни хора. Карулина също стояла в първите редици, подкрепяна от приятели и познати. Викове и радостни възгласи посрещнали първите капки вода. Благословеният народ се кръстел и благодарял,че най-после виждал течаща вода от чистия извор. Цялата околност на храма участвала в този празник на радостта.

 

Свещениците започнали освещаването, пеейки тропара на Архангелите: ” О, предводители на небесните войнства…” В двора царяла пълна тишина, сякаш бил празен. Само псалмопеенето на свещениците и хора се чувало толкова ясно, колкото ясна и бистра била водата от извора . Като завършили ритуала, Карадукас първи целунал Светия Кръст и бил поръсен със светена вода. След него пристъпила Карулина. „Очите ми, отче, очите ми…, казала тя,  Напръскай вода по очите ми и ги прекръсти…” Свещеникът докоснал очите и с клонка росен босилек. Светената вода се смесила с горещите и сълзи. За момент тя останала неподвижна. Приятелите и уплашени се навели към нея. Тя започнала да разтърква очите си и да ги отваря . Направила така няколко  пъти и накрая извикала: „ Архангеле мой, виждам, виждам, благодаря ти!”

 

После се втурнала пред удивената тълпа и спряла до релефната икона на Св.Архангел Михаил, където проляла много сълзи на радост и благодарност.

 

 

превод от английски: Весела Митева-Костова

 

 

 

Господ е същият и вчера и днес и утре

Октомври 19, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Днес, 22 септември 1934 г, долуподписаният иеромонах Климент, брат на Рилската света обител, изпълняващ ефимерий, в присъствието на иеромонах Партений, библиотекар в Софийската духовна семинария, съставих настоящия акт по повод на следното чудесно събитие, разказано от г-жа Зора Барутчийска, родом от град Кюстендил, живееща в град София, на възраст 57 години, която потвърждава истинността на чудото с подписа си:

 

 

Когато дъщеря ми навърши 15 годишна възраст, в деня на Благовещение, като си почистваше зъбите с една топлийка, я погълна. Отидохме на рентген: оказа се, че иглата се намира в стомаха ù. Аз се уплаших извънредно много. Цялата нощ плаках и на колене се молих пред иконата на Пресвета Богородица в къщи. Дъщеря си оставих в клиниката на доктор Балсамов в София. Всекидневно я посещавах. В продължение на три дена лекарите установяваха, че иглата стои в стомаха ù. Те даваха на дъщеря ми да яде само картофи. На четвъртия ден ми дойде на ум, че имам донесена вода от Рилския манастир, от чудотворната икона на Пресвета Богородица (до иконата е допрян памук, който след това е бил потопен във вода). Донасям тази вода в болницата и я давам на дъщеря си да я изпие. Вечерта след като я гледаха на рентген, установиха, че топлийката не е вече в стомаха. Като ми съобщиха това, лекарите ме предупредиха, че иглата има опасност да се закачи някъде из червата. Отидох в къщи и цяла нощ прекарах в молитва. Сутринта минах през църквата света Петка (стара), да си прочета молебния канон на Пресвета Богородица. След това отидох в клиниката и една от сестрите ми съобщи радостната новина, че иглата е излязла. Когато отидох при дъщеря си да я видя, и я запитах как е излязла иглата, тя ми каза, че още докато спяла, започнала да усеща, че нещо я гъделичка в гърлото. Бръкнала с пръсти в устата с и извадила от там излизащата навън топлийка.

 

След това разговарях с лекарите, които ми заявиха: “Госпожо, с дъщеря ви е станало чудо на природата!”…

Това го разказвам за слава на Бога, не за друго.

 

Източник; Допълнен сборник с чудеса на свети Иоан Рилски. Славянобългарски манастир. “Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора

 

 

 

Мечката

Октомври 17, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

Това станало когато откарвали Казанския митрополит Кирил на заточение/ Свещеномъченик Кирил (Смирнов), митрополит Казански(1863г. – 7/20.11.1937г.). Според завещанието на патриарх Тихон бил определен за пръв местоблюстител на патриаршеския престол. Властта обаче не позволила той да заеме тази длъжност, като до края на живота му го държали в затвор и заточение. Накрая бил застрелян в далечния град Чикмент./ По пътя той трябвало да бъде убит „при опит за бягство”. В една глуха нощ, докато влакът пътувал с пълна скорост през безкрайната ледена пустош, пазачите го изхвърлили от вагона в движение.

 

Било снежна зима. Митрополит Кирил паднал в огромна преспа сняг и останал невредим. Едва се измъкнал от нея и се озърнал: наоколо гора, сняг и никакви признаци на живот. Дълго си проправял път през дълбокия чист сняг. Накрая, съвсем изтощен, седнал на някакъв пън. Студът прониквал до мозъка на костите му през протритото расо. Усещайки, че е обречен и замръзва, митрополитът започнал да си чете молитвата при излизане на душата от тялото. Изведнъж гледа – към него се приближава нещо огромно и черно. Вглежда се – мечка! „Ще ме разкъса!” – минало през ума му, но нито имал сили да бяга, нито имало къде да се скрие. Мечката се приближила до седналия владика, подушила го от всички страни и спокойно легнало в нозете му. От грамадното й тяло лъхало топлина и пълно благоразположение. След малко тя се извърнала, обърнала се с корем към владиката, опънала се с цял ръст и сладко захъркала.

 

Владиката дълго се колебал, гледайки спящата мечка. Накрая не издържал сковаващия студ и легнал до нея, притискайки се в топлото й тяло. Лежал и обръщал ту едната, ти другата си страна към звяра, за да се сгрее, а мечката в съня си дишала дълбоко и го облъхвала с горещия си дъх.

 

 

Когато взело да се разсъмва, митрополитът чул в далечината кукуригане на петли. „Наблизо живеят хора!” – радостно си помислил той и тихичко, за да не събуди мечката, станал на крака. Но тя също се надигнала, отърсила се от снега и тромаво поела към гората. А стопленият и уморен владика тръгнал натам откъдето се чували петлите. Скоро стигнал до малко селце. Почукал в най – крайната къща, обяснил кой е и помолил да го приютят, като обещал, че сестра му ще заплати на домакините за грижите и разноските.

 

Приютили владиката и той живял половин година в това селце. Написал от там писмо на сестра си и тя дошла да го види. После отново го отвели…

 

Из “Чудеса на Православната вяра” изд. Св. ап. и евангелист Лука”.

 

 

Със своята молитва той държи света

Юли 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

На 12 юли 1994 г., се представи пред Господа знаменития атонски старец Паисий Светогорец.

 

Старецът Паисий – велик светия на нашата Църква, воин, подвижник, молитвеник, човек с велика любов към Бога.

 

Дръзваме да разкажем за това, което сме видели и чули, като отговорни свидетели на стареца, както светите апостоли са свидетелствали за Христа, за Неговия живот и чудеса в помощ на всички нас, за да повярваме в това, че Той наистина е Христос Спасителя, Избавителя на света, и вярвайки в Него, ние получаваме вечен живот.

 

Много хора познаваха стареца и бяха свързани с него. Всички те, всеки в своята мяра, са получили неговото благословение и молитва и навярно биха могли много да разкажат. Ето това благословено общение е неизчерпаемо, както е неизчерпаем океанът на Божествената благодат, която винаги преизпълваше стареца.

 

Аз се запознах със стареца Паисий, когато бях на 18 години. Веднага след завършването на училище, през 1976г., станах студент в богословския факултет на Солунския университет. От различните свои състуденти, аз слушах за Света Гора, и много ми се прииска да отида там. И ето, през септември 1976г., за първи път се отправих към Атон.

 

Това мое посещение се оказа трагично. На мен там въобще не ми хареса, и сутринта на следващия ден си заминах. И си казах:” повече и дума не може да става за това, аз да се върна тук още веднъж!” Толкова неприятно, толкова мрачно, толкова угнетяващо ми се видя това място. Разбира се, това беше изкушение, не мислете, моля, че това място е такова! Виновен бях аз, а въобще не мястото, въпреки че такава картина ми се изрисува в моето въображение. Не забравяйте, че съм произлязъл от среда, където не сме имали особена представа за монашеския живот на Атон.

 

На следващото утро аз отпътувах. И после, когато чувах разкази на моите състуденти за това, колко е славно на Света Гора, ме беше срам да си призная, че на мен там въобще не ми хареса. След 10-15 дена аз се реших отново да отида на Атон. Това беше, мисля, някъде в началото на октомври. А аз тогава вече бях чул от моите състуденти за стареца Паисий, за отец Ефрем Катунакски, за някои други старци, които наистина сияеха в този период, подобно на светилници, на светогорския небосвод.

 

          Първа среща със стареца Паисий

 

При Стареца отидох с един иеродиакон, сега вече починал. Именно той ме заведе при стареца Паисий, който живееше тогава в Капсала, в килията на Честния Кръст.

 

Аз с вълнение очаквах срещата, защото по пътя дякона ми разказваше истории, чудеса, пророчества. Аз се боях, че стареца ще разобличи всички съкровени тайни на моето сърце, опасявайки се, че ще ме прогони с ритници от своята килия.

 

Ние позвънихме на звънеца и изчакахме. На мен ми направи впечатление табелката, която беше написал стареца. Там, в килията на Честния Кръст, той бе написал: “По добре не ме занимавайте с празни разговори и т.н., аз повече мога да ви помогна с молитва”.

 

В един момент ние чухме глас. И аз гледам старче, завито в зелено одеяло на раета. Той бавничко, клатейки се, се изкачваше, за да ни отвори портичката. Дяконът ми каза:” Това е стареца Паисий!” – “Това е стареца Паисий?” В мен пропадна всякакво настроение. Аз очаквах да видя някакъв…Не знам, какво си бях намислил, не е важно…А видях точно пред себе си старче, даже не старче – ако трябва да кажа точно, той беше на възрастта на която съм сега, но както на мен ми се стори, че е старец. Слабичък, болнав… Той ни отвори и ние влязохме вътре, разположихме се в неговия беден, в буквалния смисъл на думата, архондарик. Преизпълнен с недоумение и нетърпение, чаках да видя що за човек е това.

 

Старецът започна да ни разказва разни истории, въпреки че не ни бяха много интересни. Внезапно той си свали обувките и качвайки се на дъсченото легло, искаше да ни покаже нещо, за което разказваше. Аз си помислих:”Този човек не е на себе си.”
Окончателно разочарован си казах мислено: “Изглежда той не е добре, затова са го “направили светия”, и идват, за да го погледат…Да погледаме, как той ще се държи, ако смени разговора на сериозна тема!” Представяте ли си докъде стигнах?! – “Отче, вие се ползвате с широка известност в Солун.” На това той ми отвърна:”Детенце, ето там, където по-нагоре ходи, видя ли боклук?” – “Да”. – Той продължи: “Погледни тук”. Аз погледнах: Там се търкаляше стара консервна кутия от калмари, такива носеха тогава на Атон, на нея падаше слънчев лъч и тя блестеше. Отец Паисий каза:”Виждаш ли как блести тази консервна кутия?” – “Да” – “Ето така съм и аз. Празна консервна кутия, загубена. Хората я гледат отдалече и мислят, че тя е нещо по-особено!” Точно, когато се опитах да го питам още нещо, той се протегна и ми даде локум. Така аз изядох 15 парчета локум, докато не дойде време да си тръгваме.

 

Нищо не ни каза Стареца. Аз се разочаровах и повече нищо не го попитах. Нещо каза на дякона. След това се подготвихме да тръгваме. Аз казах: “Отче, на нас са ни казвали, че тук при вас живеят змии. Вярно ли е?” – “Да. Искаш ли да погледнеш?” – Е как мога на това да му отвърна, че не искам. “Да, хубаво би било да ги видим!” – му казах аз. – “Знаеш ли, утре, когато станеш духовник, ела, и аз ще ти ги покажа, всички те са тук” – отвърна той, подразбирайки своето сърце.

 

Ние излязохме навън. Аз бях разочарован и мислех: Нищо не представлява, и защо само дойдохме тук! На оградата, около килията, за последен път го попитах, вече безнадеждно: „Кажете ни и нещо душеполезно!” ( като че ли: „и защо ни говори всичко това през цялото време!”) ” Деца, – каза той -вие сте млади, правете много земни поклони”. “Колко”? “Много, много”.
И ни удари по гърбовете. В този момент наяве, признавам ви, се случи велико събитие: цялата местност се изпълни с благоухание. Дърветата, птиците, въздуха, скалите – всичко, всичко. Това беше страшно! Това се случи за първи и последен път в живота ми. Всичко благоухаеше невероятно и нас ни обхвана неведома сила. Старецът каза: „Хайде момчета, тръгвайте, тръгвайте”. Той бързичко ни изгони, затвори килийката и влезе вътре. А мен и дякона ни беше обхванало удивително състояние. Казах му: „Ей, ти благоухаеш!” Той отвърна : „Това е неописуемо! Какво става?!” Ние побягнахме от Честния Кръст и много скоро достигнахме Буразери, просто летяхме по пътя. До Буразери всичко наоколо благоухаеше. След това аз разбрах, че действително този човек таи в себе си велико съкровище.

 

      „Душата ми се прилепи към него”

 

Отново го навестих след приблизително 10 дена. Вероятно по причина на предшестващото събитие с благоуханието, старецът изглеждаше вече съвсем друг. Оттогава, октомври 1976г., по думите на псалмопевеца „към Тебе се привърза душата ми” (Пс. 62:9), душата ми се прилепи към този старец и аз чувствах, че Бог беше с него, и Той съществуваше!

 

Първото, в което окончателно се убедих по удивителен начин, общувайки със стареца Паисий беше, че това което говори Христос в Евангелието, това, което са казали светите отци в житията на светиите, всичко, което е написано и казано в Църквата, което съм чувал – всичко това се оказа истина. В душата ми не остана и най-малко съмнение в нищо, казано в Словото Божие и в Евангелието. Защото е естествено, за 18 годишен (колкото бях тогава) – много неща са твърде незрели в душата на човека.

 

В течение на година много пъти ходих при стареца. Вече реших да остана на Света Гора, поради което исках да прекъсна училище. Това старецът Паисий не го одобряваше, защото имах стипендия от Кипърската Църква. Каза ми: „Е добре, остани на Света Гора, само за сесията отивай в Солун и вземай изпитите, защото след като Църквата ти е назначила стипендия, ще е неправилно веднага след като си дошъл тук да захвърлиш учението.” Така се случи всичко.

 

    „С Божия човек не може да се свикне”

 

Бих искал да ви обърна внимание не толкова на чудесата на стареца Паисий, многочислени, скрити от външен поглед, извършени вече посмъртно, а на това, което действително го отличаваше от другите, и на това, което го направи, по смиреното ми мнение, толкова велик светец. Аз изцяло вярвам, че става въпрос за велик светец на Православната Църква от наши дни, в моето съзнание той е причислен към великите светии. Убеден съм, че той държи света със своята молитва.

 

Виждайки, колко съм немощен и нещастен, старецът ми даде благословение, и аз прекарах много нощи при него. Понякога това продължаваше до две седмици и половина.

 

Аз внимателно го следях и се стараех да забелязвам всичко до най-малките подробности. Беше ми любопитно да видя целия му живот. Винаги в мен се създаваше впечатлението, че този човек държи в ръката си света и го укрепва със своята молитва.

 

Първия път, когато останах да нощувам при него, помня, че ми предложи: „Да отидем да хапнем”. Но какво да ядем?! Там просто нямаше нищо! Не мога да ви опиша крайната нищета, особено в килията на Честния Кръст! Старецът постла на земята, маса нямаше, а само квадратен къс мрамор. На него трябваше да ядем. Той изкара един два лука, няколко сухара и консервна кутия, която някой беше донесъл. Старецът Паисий каза: „Сега ще ти я отворя, пазех я специално за теб”. Но как да я отвори?! Поради липсата на друг инструмент, той я отвори с теслата. Станахме за да се помолим, да прочетем „Отче наш”. Отец Паисий се изправи насред пустинята (такава беше Капсала, келията на Честния Кръст, съвършено уединено място), въздигна ръце към небето и произнесе: „Отче наш, Който си на небесата…” Признавам ви, толкова години са минали, но никога повече не съм чул Господнята молитва звучаща с такава сила. Усещах, че Бог е прострял Своята ръка от небесата, за да благослови нашето „ястие и питие”. Това беше нещо невероятно!

 

Такъв силен беше целият му живот. Аз живях около него до 1992г.; много често ходих при него, изкарвах много нощи, много пъти служих в църквичката, но никога не можех да привикна към този човек. Всеки път, когато го срещах, чувствах това вълнение от първия път. Моето недоумение разреши стареца Софроний Есекски. Когато отидохме при него с приснопаметния старец (Иосиф Ватопедски), то в беседата сред останалото той ни каза: „срещата с духовен човек ежесекундно съдържа в себе си някакво пророческо събитие. Никога не е възможно да се привикне към Божия човек. Общението с него винаги е уникално и неповторимо”. Именно така беше със стареца Паисий.

 

Този човек беше надмогнал законите на природата, животът му беше силно и явно присъствие на благодатта. Аз просто не можех да се представя, той да се разболее и умира, а аз да не отида да го видя в последните му дни. По много хора, които го посещаваха, той ми предаваше своите молитви.

 

Това, което го отличаваше, беше огромната любов към Бога. Безгранична любов, която зануляваше любовта към самия себе си. Там, където живееше стареца Паисий, не съществуваше никакво човешко утешение, абсолютно нищо, затова толкова забележима беше Божията любов, благодатта в живота на стареца. Бог пребиваваше с него постоянно, и „ръката Божия беше винаги над него”.

 

       „Изгарях от Божията любов”

 

На Рождество 1982г., ако не бъркам, след всенощното бдение, когато отдъхнахме малко, аз отидох при стареца. Той беше сам в килията си (Панагуда) Беше в прекрасно разположение на духа; тишина; наоколо няма никой (може би тогава имаше лошо време) и той ми каза следното: „Виж какво ще ти кажа, дяконе! (тогава още бях дякон). Веднъж съществото ми изгаряше от любовта Божия толкова силно, че аз чувствах, как моите кости се топят, като свещи. …Аз даже спрях, защото не можех да се движа от Божията любов, която усещах вътре в себе си. Наведох се към стоящото до мене дърво и казах: „само никой да не ме види сега, защото ще разбере неправилно! Дано никой не узнае, какво изпитах. Толкова силно се разгоря в мен любовта Божия. Изминаха вече седем-осем години и тази любов не само не престана да гори в мене, но се превърна в любов към света, аз ежедневно се топя за страдащите хора и не мога да постигна, как Бог заради нас е станал човек. Понякога размишлявам за това, как се е родил Христос, къде се е родил и се топя”. Очите му се напълниха със сълзи, макар той обикновено да не си позволяваше това пред хората. Доблестен войн, той избягваше да разказва за своя вътрешен опит, макар че живота му в Панагуда наистина беше ежедневна жертва за народа Божий и образец за съвършена любов. Както Христос казал на Петър: „и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си” (Лк. 22:32), точно така се случи и със стареца Паисий. Тъй като той достигна висотата на съзерцанието на Бога и обожението, той възприе от Бога словото за това, че трябва да поддържа своите братя. В неговата калива се събираха множество хора, особено обичаше страдащите и младежите, търсещи своя път в живота, и с голяма жертвеност заставаше до тях. Той ги изслушваше, изцеляваше, съветваше, успокояваше.

 

А неговото слово беше наистина удивително, аз сам се убедих в това. Някое време аз прекарах в Кутлумуш, съпровождайки нашия старец, там изпълнявах послушанието на архондар и вратар. Аз винаги съм се отличавал с бъбривост, обичах да се правя на учител, и измъчвах със своите „проповеди” всеки, който минаваше покрай мен. Когато хората виждаха стареца им беше достатъчно едно негово слово, а понякога той даже нищо не им казваше – те просто го виждаха, и от това целият им живот се изменяше. Както се казва в Евангелието „Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби” (Мк.16 : 20). Христос заверяваше и запечатваше словото на стареца с последващи знаци на благодатта, които явяваше на него. Те бяха толкова чисти, толкова изобилни и многочислени, че от тях сега се съставят книги! А колко чудеса се съхраняват в паметта на хората като свой личен опит от срещата със стареца. Действително, подобни знаци ни показват великата святост и дръзновение на този човек.

 

       Билетът на св. Максим Кавсокаливит

 

Една вечер, когато останах при стареца Паисий, аз бях разстроен: нашия старец Иосиф беше в Кипър, в един манастир, който се опитваше да устрои и аз нямах никакви известия от него. Той закъсняваше с писмото и аз се вълнувах. Отец Паисий попита: „Какво ти има, защо си угрижен?” – „Няма новини от стареца Иосиф, затова ми е неспокойно в душата”.- „Е, защо се притесняваш, бедни! Дай да купим билет и да отидем в Кипър!” – „С удоволствие”. Той попита: „А с коя авиокомпания ще летим, с Олимпиаки? – „Олимпиаки”. – „Добре – каза – да разберем кога има полети и да отлетим за Кипър”. –„Разбрахме се, отче”. – „Но – каза той – ние ще летим с билета на св. Максим Кавсокаливит”. – „Какво имате в предвид?” “Как какво имам в предвид? Той изяждал по един сухар и на крила се пренасял от Кавсокаливия във Ватопед. И ние ще изядем по сухар довечера и ще се отправим на Кипър”. “А, вие се шегувате” – помислих за себе си. Изядохме нашите сухари и аз отидох да спя. Старецът се молеше.

 

Сутринта, когато се събудих, той вече беше на крака. Попита ме: – “Как спа?” “Добре”. “Манастирът там е забележителен”. “Прекрасен” – отвърнах. И той ми описа всички детайли на мястото, където се намираше стареца Иосиф, неговата килия, кабинет, даже каза къде стои писалката му, ножа за хартия, чехлите, всичко. “Отче, откъде знаете това”? “Над нас прелетя самолет. Аз погледнах, за да те извикам със себе си, но ти спеше, и аз отидох сам. Твоя билет пропадна. Аз летях сам и сутринта се върнах”. С такива неща беше изпълнен живота му.

 

       Божествено Причащение

 

Ще завърша с друг случай, които стана в 1977г., в килията на Честния Кръст. Тогава бях дякон. Сутринта аз отидох при стареца. Веднага като ме видя, както обикновено, шегувайки се каза: „Добре дошъл, дяконе! На мен точно ми липсваше дякон за престолния празник!” Аз казах: „Ето ме пристигнах”. А той: „Аз поръчах 100 килограма риба, ще дойдат от скита на пророк Даниил, от килията на ап. Тома, ще дойдат тези и тези… Ще дойде владика… ще отбелязваме престолния празник”. В този момент аз му повярвах.
„Ще останеш ли днес?” – попита той. Това беше първата нощ, когато оставах при него. Летях от щастие. Вечерта той ми каза: „Виж, ще служим бдение на Честния Кръст”, и ми обясни какво следва да правя. Разбира се, бдение по броеница, нямаше кой да пее. Започнахме около 5 ч. следобед. „Около полунощ ще те повикам, за да прочетем последованието към св. Причастие. Сутринта ще дойде свещеник от Ставроникита, за да служи”. „Да бъде благословено, отче”. Даде ми обстойни препоръки как да извършвам молитвата. Самият той остана в една килия, а аз в друга. На всеки час и половина той чукаше по стената и питаше: „Дяконе, как си, добре ли си?” – „Добре съм, отче”. – „Спиш ли” – „Не, не спя”. Той ме предупреди: „Ако чуеш шум, не се стряскай; това са диви свине или чакали”. Цяла нощ аз чувах стъпките му. Тъй като стареца имаше половин бял дроб, той въздишаше дълбоко и след това казваше: „Слава Тебе, Боже” по своя удивителен маниер.

 

Аз чувствах, че старецът е редом с мен и правех всичко каквото можех. Около полунощ той ме повика и заедно отидохме в църквичката. Това беше тясна, дълга църквичка с една стасидия и пет икони – на Христос, Богородица, Иоан Кръстител, Въздвижението на Честния Кръст и един руски светец (не помня, кой именно, някога там живял отец Тихон Руски). Старецът каза: “Дай да четем последование към св. Причастие”. Той ме постави в стасидията, отвори ми Часослова, даде ми запалена свещ; стоейки редом до мен произнасяше словата: “Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе”. Всеки път, когато произнасяше стиха, плавно правеше земен поклон. Аз четях: “Във хляб за живот вечен да ми бъде Светото Ти Тяло..”

 

Около нас непроницаем мрак, нощ в пустинята. Когато стигнахме до стиха, в който се казва: “Мария, Майко Божия, благоуханна свещена скиния…”, аз чух как някакъв ветрец влезе в църквата. Помислих, че стареца е отворил прозореца, но той стоеше до мен. Неочаквано цялото пространство се освети и кандилото на Майката Божия започна да се движи. Всички кандила бяха пет, но се люлееше само това, другите оставаха неподвижни. В църквата стана светло, разбрах това защото свещта, която държах в ръка, повече не ми беше нужна. Обърнах се към стареца. Той ме погледна и ми показа да мълча. Аз прекратих четенето, старецът преклони колена. Стоях, чаках, чаках, мина повече от половин час и през цялото време се случваше следното. Кандилото се люлееше назад и напред, църквата беше осветена, старецът стоеше на колена, а аз, със свещ в ръката, не знаех какво да правя. Мина половин час и казах: “Да чета ли последованието или какво ще правим?” Започнах да чета без да спирам.

 

В някакъв момент, на седмата песен, ние отново потънахме в мрак. Кандилото се спря. Божественото Причастие свърши. Ние седнахме в малкото коридорче, отвън в архондарика, от страна на църквата. Старецът изглеждаше невероятно преобразен духовно.

 

Аз му казах: “Отче, какво се случи в църквата?” Той отвърна: “Какво да се случи” “Нима не видяхте кандилото… нима не видяхте?”- “А-а-а, кандилото го видях. А ти какво видя още?” Казах: “Нищо не видях, само църквата се озари и кандилото се люлееше”. – “Повече нищо ли не видя?” – “Не, нищо друго не видях, какво още имаше?” – “Нищо нямаше, детето ми”. Отговорих: “Нима може да е нищо? Защо тогава не наблюдаваме това ежедневно? И защо не всички виждат това?” – “Наистина, нищо не е станало, дете мое, но нима не си чел, че Богородица вечер обхожда Света Гора и гледа, какво правят монасите”. Аз в действителност преди няколко дена бях чел за това. “Ето, Тя мина от тук, видя двама луди, които четяха молитви и залюля кандилото, за да ни поздрави”. Друг път той ми каза, че в този час в църквата видял Богородица.
Това, което се случи в тази нощ, беше един от най-потресаващите опити, които съм преживявал със стареца, защото приблизително до 6 часа сутринта, когато разсъмна и дойде отеца от Ставроникита, за да служи, ние седяхме и старецът ми разказваше много случаи от неговия духовен живот. Някои ме питат: “Отец Паисий светец ли е? Правилно ли е, че го поменаваме заедно със светиите?” Признавам ви (това не е официално мнение на Църквата, а мое мнение) аз безусловно вярвам, че ако стареца Паисий не е светец, то светии в Църквата просто няма. Не е възможно човек, който има такава изобилна благодат Божия и сила на Светия Дух, изпълняващ такива свръхестествени подвизи, да не пребивава заедно със светиите.

 

Веднъж аз го попитах: “Отче, можем ли да служим панихиди за светиите, които още не са канонизирани?” Той отговори: “Виж, благословени, за светиите няма вреда. Когато ние се молим за тях, те се молят за нас”.

 

По отношение на стареца е приложимо всичко, което се пя на Божествената литургия днес, в това осветено място – манастира Стомион – благодатен, прекрасен, благословена обител. Ние пяхме причастния, всяка дума от който е действително за стареца: “Блажени, които си приел и избрал Господи, и паметта им е от род в род”. Старецът Паисий е един от тези блажени, които Господ избра и прие при Себе си.

 

     Предсказване на епископство

 

Ако бъде благословено ще ви кажа и за това, което разказах на отец Иоил. Аз никога не съм помислял за епископство, защото на Света Гора такава перспектива не съществува. Това беше просто невъзможно и дори в най-страшния сън никой не можеше да си го помисли. В деня на св. Андрей, някъде в 1989 или 1990 г., след  литургията, която отслужихме в Карея, в скита на ап. Андрей, аз отидох да видя стареца Паисий. Малко след това започна да вали ситен сняг с дъжд, времето беше променливо. Аз казах: „Отче, ще тръгвам, трябва да побързам, защото нямам даже чадър, ще прогизна до кости”. Той отвърна: „Не се вълнувай, ще ти дам добър сакос”. Аз помислих: „Какъв сакос ще ми даде?” А той взе чувал за смет (игра на думи σάκκος – «сакос», σακούλα – «торба за смет»). Не зная вече откъде го намери, по средата му направи дупка и каза: „Застани тук в средата, аз ще ти го сложа”. „Отче, аз сам ще го сложа, недейте”. „Не – каза – застани тук, аз ще ти го сложа и ще изпея „Свише пророци”. „Отче, що за шега?” А той сериозно: „И шегите, отче, стават сериозно нещо”. Разбира се, аз взех чувала и си го сложих, чувал за боклук.

 

       Чудото в Кипър


Ще ви разкажа за едно чудо, което стареца Паисий направи неотдавна в Кипър, вече след своята кончина.
Един човек от Патос ми го разправи. Той самия е водопроводчик, работяга, простоват човек, съвсем невъцърковен, но имащ народно благочестие, свойствено за всички хора. Веднъж работил в двора на една къща, бил малко невнимателен, наклонил се, за да смени някаква тръба, и в окото му влязло нещо подобно на рибарска кукичка – страшно нещо! Той почувствал, че окото му буквално излязло навън. “Майко Божия!” – възкликнал той и започнал да губи съзнание. Изведнъж вижда пред себе си монах с вълнена шапка. Монахът го хванал за ръкава и му казал: “Не се бой, нищо ти няма. Послушай ме: изкарай със сила това, което ти е влязло в окото, а след това отивай в болницата”. – “Не мога, ще умра”, Старецът го хванал, изкарал кукичката от окото и му казал: “Сега отивай в болницата, нищо ти няма”, и си сложил ръката на окървавеното му око, за което бедничкият мислел, че вече е изтекло. Човекът почувствал вътре в окото си желязото, но почувствал силата, с която Старецът изкарал желязото от окото. Едва жив той завикал. В болницата офталмолога потвърдил, че всичко е наред, нищо няма, освен някаква малка драскотина.

 

След пет – шест дена този човек отишъл за хляб до пекарната. Там собственичката чела книгата за о.Паисий, и той видял снимката на стареца на корицата, изплашил се и казал: “Извинявайте, кой е този?” – “Отец Паисий от Света Гора Атон, съвременен светия”. Тогава той казал: “Но аз го видях, той ми направи това и това… това е именно той”. Разбира се, тя го посъветвала: “Отивай в Лимасол, там ще намериш отец Атанасий, разкажи му за това”. той ми разказа историята, после я записа и изпрати в манастира, където събират свидетелства за посмъртните чудеса на стареца.

 

Твърде много чудеса са извършени от стареца след неговата смърт. Те потвърждават светостта му и това, че той е бил светия не само приживе, но и след смъртта. За неговите чудеса разказват хора, които не са го познавали, не са чували за него и нито веднъж не са го срещали.

 

Отец Паисий бил голям патриот и много обичал Гърция и “византийството”. Имало две неща, от които той се притеснявал. Първото, когато засягали родината и му казвали: “Знаеш ли отче, ето Македония е славянска”. Тогава той излизал от себе си. И второто, че го разстройвало това, когато той ставал причина за неудобство за някой друг; когато някой използвал неговото име говорейки, че отец Паисий казал това и това, когато старецът такива неща не е казвал. А думите се предавали от уста на уста: “Отец Паисий казал: “Купувайте продукти, копайте окопи, лятото ще има война”, и хората се втурвали да купуват продукти. Старецът никога не говореше за срокове. Такива работи от него никога не съм слушал. Той казваше, че ще дойдат трудни времена, и ние сме длъжни да живеем в пълна бойна готовност, живеейки в покаяние. Точно това казваше. Че “турците ще се разпаднат и ще ни дадат Константинопол” – това също го казваше. Но той не казваше колко време остава, не назовавайки точни дати. Когато чуваше, че неговото име се използва, това наистина много го опечаляваше.
Колко пъти ми се е случвало да го наблюдавам как той понякога здраво разтърсваше хората (буквално – ги изтупваше от прах), както той го наричаше, и аз се боях да не би да дойде и моя ред, и много внимателно следях за думите си, стараейки се да не говоря нищо излишно. Знаех за неговата по отношение към това чувствителност, затова и със страх говоря за него. Ето, той даже и да е починал, е винаги жив и такова разтърсване може да спретне и сега. Нищо не му пречи.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

 

 

С болка и любов

Юли 9, 2013 in Беседи, Начална страница

 


Интервю на Александра Никифоровна с митр. Атанасий Лимасолски.


В назначения час заедно с отец Сава Михаилидис пристигнахме в Лимасолската митрополия. Потърсихме владика Атанасий: „Него го няма, отидете в храма, изповядва!”

В катедралния събор е полумрачно. Духовните чеда чакат митрополита на стасидиите. Някой е дошъл от Паралимни, Левкозия, има и местни енориаши. Мнозина познават владиката още откакто е бил игумен на манастира Махерас. „владиката обича да изповядва и често ни изповядва”-казват те. Изчаквайки своят ред, влизаме в изповедалната стаичка-параклисче.

Митрополит Атанасий е прекарал 16 г. заедно със стареца Паисий на Атон. Беседвайки с него, ние усещаме по-скоро монашеско смирение и любов, отколкото архипастирско величие. Неговите прости и дълбоки отговори на вълнуващите ни въпроси не са много съвременни, но са твърде съгласни с духа на Евангелието.

- Днес на много църковни хора в Русия им се струва, че след „горенето” на 90те, сега на смяна е дошло чувството на умора и прегаряне, на „автоматичната” вяра. Как да се справим с това?

 

- Аз мисля, че духовният живот се извършва в душата на всеки човек. Господ има Промисъл за всеки човек и този Промисъл не обижда никой. Този, които има стремеж към духовен живот, желае да живее такъв, Бог му предоставя възможности. Ние не познаваме сърцето на човека. Външно може да ни се струва, че се е появило безразличие, охладняване, преумора, но в сърцето на хората всичко се случва иначе. Да се доверяваме на Бога и на това, че Църквата служи право, както са заповядали св. апостоли и светите отци. Да извършваме работата, която ни е възложил Господ, а всичко останало да оставим на Божия Промисъл.

 

- Сега в нашата страна има сближаване между Църквата и държавата. С това естествено се копират някои светски елементи, в народа расте недоверието, нали Църквата не трябва да е от „този свят”, защо тогава живее по светски закони? Какви са плюсовете и минусите на това сближаване в опита на Кипър?

 

- Църквата винаги живее в условията на този свят. Търпейки гонение тя се моли за гонителите си. Когато се възцари мир, тя отново се моли за управниците и за целия свят. Това не означава да се стремим към гонения! Църквата се моли за мира в целия свят и за мир в самата нея. Добрите отношения с тези, които управляват света не са зло. Напротив, Църквата може да им помогне да вършат добри дела. Защото всички са чеда Божии. И тези, които управляват и тези, които биват управлявани. Църквата е длъжна да доведе в Царството Божие и президента на страната, и ако можем така да се изразим, най-последния ѝ гражданин. Като грижлива майка, с любов, Църквата прегръща всички свои деца. Да не се безпокоим за Църквата; Бог я води.

 

- Нашата Църква преживява време на определени изменения… Мнозина се плашат от реформи. Освен това, има група хора, които не приемат новите паспорти, обвиняват Църквата за нейна „прокатолическа” или „икуменическа” позиция, за чистотата на вярата минават в нелегалност, чакат скорошен край на света… Има ли такива ситуации, когато за християнина е полезно да излезе от официалната Църква?

 

- Много голяма опасност е да отделим от Църквата, считайки, че извършваме правилна постъпка. Нищо да не ни отлъчва от Църквата Божия. Църквата е нещо реално, а не умозрително. Руската Църква – това е Църквата оглавявана от светейшия патриарх Кирил, който има общение с всички православни Църкви в света. Ако ние вярваме, че Христос управлява Църквата, тогава защо да излизаме от нея и да отиваме в други събрания, които вредят на душите ни. Не бива толкова прибързано да съдим действията на Църквата! Да се доверяваме на нейните пастири!

 

Историята на Църквата е показала, че отклонилите се от нея, са пропаднали, макар и в момента да им се струвало, че са прави. И св. Иоан Златоуст призовава: „Не се отделяйте от Църквата. И даже ако сега Църквата се е отклонила от пътя, тя ще го открие, защото Господ управлява църковния кораб”. Който се отдели от Църквата, пропада. Не ние спасяваме Църквата, а тя нас. Словото Божие не е лъжливо. То ни казва, че вратата адови няма да й надделеят. Ще повторя, Църквата не е абстрактна, тя е конкретна. Тя е оглавена от патриарх Кирил, на него му помагат стоящите в общение с него епископи, иереи, дякони. Друга Църква няма.

 

- Днес в света се обострят междунационалните конфликти. Такива проблеми има и в Кипър и в Русия. Неотдавна в Москва преминаха протести против гастербайтерите от мюсюлмански произход, които са наводнили Москва. От една страна, такива протести могат да се обяснят с това, че хората искат да защитят града от превръщането му в мюсюлмански. От друга страна християните са длъжни да обичат всички. Как трябва християнина да се отнася към подобни проблеми?

 

- Господ ясно и недвусмислено ни казва, че трябва да обичаме всички хора. Но и тези, които управляват страната, са длъжни да пазят своята страна и да направят всичко, да обезпечат мира и безопасността в нея. Не е наша работа да решаваме проблеми, свързани с икономическите емигранти. За тях отговарят държавата и правителството. Ние трябва да обичаме всички хора, които са редом с нас. Не можем да прибягваме към такива действия, които не се съгласуват с Евангелието, оправдавайки се, че „защитаваме нашия град или нашата страна”. Трябва да сме много внимателни към мюсюлманите, защото ако им покажем своето озлобление, после те ще отъждествят нашето поведение с Евангелието, с нашата вяра и ще отхвърлят християнството заради нашето недостойно поведение. Ние можем да привлечем мюсюлманите, показвайки им своята любов и своето истинско християнско отношение спрямо тях. Особено, вие руснаците, имате утвърдена вековна мисионерска традиция. И вместо да се сражавате с оръжия, приведете ги към вярата с помощта на мисия, обърнете ги в християнството. Те се нуждаят от помощ, не от война.

 

- Участва ли Кипърската Църква в решението на проблема с наркоманията? Какво се прави във Вашата митрополия? Има ли нови подходи в помощта за наркоманите и положителен опит, който може да се приложи и в Русия?

 

- Учението и живота на Църквата предотвратяват и изцеляват наркоманията. Тук, в Кипър, както и навсякъде, тя помага на наркозависимите. Имаме рехабилитационен медицински център „Светия Покров”. Той действа по съвременна научна методология и вече е помогнал на много деца да се избавят от тази зависимост. За съжаление, наркотиците са огромен проблем. Неговите корени са духовни; отсъствието на смисъл в живота води човека до употребата на наркотици, чрез които се опитва да открие този смисъл.

 

Когато бях игумен на манастира Махерас, за първи път се сблъсках с млади наркомани. Видях, колко благотворно им влияеше това, че те живееха заедно с нас, монасите, по устава на общежителния манастир. Това им помагаше постепенно да намерят смисъла на битието, да се очистят от наркотиците и да се върнат към нормалния живот. Имайки този опит ние създадохме центъра „Свети Покров”, който работи едновременно и като манастирско учреждение, и като православен манастир. Той е разположен зад чертите на града. Децата живеят там постоянно, ежедневно преминават необходимата терапия. Когато се почувстват по-добре, те се връщат към обичайния живот в обществото.

 

- В храма на Лимасолската митрополия ние виждаме много младежи. Как успяхте да ги привлечете, какъв е главния закон за проповедта сред младежите, според Вас?

 

- Преди всичко съм длъжен да кажа, че това не е мое достижение, а Божие. Това не е дело на човешки ръце. Господ ни обича и иска Неговите чеда да са близо до Него! Много жалко за този владика или свещеник, който предполага, че той със своите сили довежда хората в Църквата. Разбира се, ние имаме добри пастири, утвърдени енории, които се стараят да проявяват Божията любов към целия свят. Ние правим това, което можем; отиваме в училището, беседваме с децата, устройваме православни срещи, организираме детски лагери, енорийски младежки центрове… Но всичко това е човешко, а главното върши Господ.

 

- Вие дълги години сте общували със стареца Паисий, живели сте до него. Какъв духовен завет ви остави той?


Стареца Йосиф Ватопедски, Стареца Паисий, митрополит Атанасий Лимасолски


- В продължение на много години аз се учих от стареца Паисий, но така си и останах повтаряч. Аз бях на 18 г., когато се запознах със стареца. Бях свързан с него в продължение на 16 години. Старецът Паисий беше Божие откровение в моя живот. Всеки ден, който преживявах до него, не преставах да се изумявам от тази сила на Светия Дух, обитаваща в него. Жалко, че в нищо не се уподобих на стареца и не запазих казаното ми от него …

 

Отец Паисий имаше многочислени дарования от Бога. Той беше велик подвижник, съвършено нестяжателен човек, нямаше нищо, даже и най-необходимото. Със своята молитва той държеше света. Всекидневно старецът със своята велика любов поддържаше много хора, защото Господ му беше дарувал особена благодат-да утешава човешките души. След кончината му той още повече утешава страдащите. Неговото житие и издадените от монахините в Суроти негови слова са истинско богатство за нашата Църква. Старецът Паисий е велик съвременен светец.

 

- В книгите са описани много чудеса на стареца. Виждали ли сте такова с очите си?

 

- Много чудеса съм виждал с очите си. Но старецът ни учеше да не придаваме голямо значение на чудесата, а на смирението и любовта. Мен ме поразяваше  в стареца не това, че вършеше чудеса, а великото му смирение и сърдечна любов към Бога. Все пак, ако искате да ви разкажа за чудо, ще ви разкажа. Това стана при една от първите ни срещи със стареца. Първата вечер, когато останах заедно с него в пустинята (след няколко месеца след нашето запознанство), в навечерието на празника Въздвижение на св. Кръст в 1977 година.

 

Вечерта извършвахме бдение по броеница, всеки в своята килия. Старецът ме благослови да се моля по броеница и ми показа как да правя това. Той каза: „В полунощ аз ще те извикам, за да отидем в църквата”, там ще прочетем последованието към св. Причастие. Около един през ноща той ме повика. Отправихме се в църквичката. Мъничък храм, само пет икони на иконостаса и една стасидия. Аз запалих свещ и заедно съ стареца започнахме да четем последованието в сумрака на нощта. Наоколо-пустиня. По устав това последование се чете така: един казва тропарите, а друг – стиховете (Слава Тебе Боже наш, слава Тебе, Пресветая Богородице спаси нас). Когато старецът произнесе: „Пресветая Богородице, спаси нас” , а аз започнах да чета тропара „Марийо, Майко Божия”, в църквата „влезе” почти безшумно някакъв глас, като „шум от тих вятър”. Храмът се озари от светлина, и кандилото пред иконата на Богородица започна да се люлее нагоре-надолу. Разбрах, че стана светло, като ден и свещта вече не ми беше нужна. Кандилата пред останалите икони оставаха неподвижни. Кандилото пред Богородица равномерно се люлееше. Погледнах към стареца и той ми направи знак да замлъкна. Замълчах. Старецът Паисий падна на колене и половин час прекарахме в мълчание. Половин час кандилото се движеше и църквата оставаше озарена от светлина. След това аз все пак реших да завърша четенето. Вече привършвах последованието, когато светлината започна да изчезва, кандилото спря. Отново потънахме в мрака на нощта и тишината на пустинята. Осмелих се да попитам стареца за случилото се. Той на свой ред ме попита дали съм видял нещо, освен светлината. Аз нищо не бях видял и попитах: „какво се случи?” тогава старецът, усмихвайки се, отвърна: „Нищо… нима не знаеш, че Богородица по нощите обхожда света Гора и гледа, с какво се занимават монасите? Ето, Тя видя двама малоумни, влезе при тях и задвижи кандилото, за да ги поздрави!”

 

След това старецът призна, че видял Божията Майка, аз разбира се, нищо не видях. Това беше първото знамение, което видях от стареца Паисий, може би затова той ме прие и толкова дълго ме търпя, без въобще да съм го заслужил. За да ви разкажа и за други чудеса ще ни трябва дни и нощи.

 

- Как да се научим да гледаме на света с очите на Христос, да не осъждаме хората?

 

Старецът Паисий винаги учеше да имаме добри помисли и никога да не мислим лошо за хората. Самият той беше много внимателен в това. Той не осъждаше даже дявола и говореше за него с голямо съчувствие. Никога не го наричаше дявол (за да не обижда!), но беден дангалак. При все, че той се сражaваше с диви бесове и дяволът го мъчеше в пустинята. Известни са ми много случаи, когато дяволът възставаше против стареца. Но старецът не осъждаше никого, даже дявола.

 

- А Юда?

 

- Никого. За всички говореше с болка и любов. Когато през 1976 г. за първи път отидох при стареца Паисий, нашия разговор стигна до комунизма. Старецът тогава каза: „комунизмът в Русия ще падне. Навсякъде ще падне”. Чувайки това, аз се усмихнах. Това ми изглеждаше невероятно: в тези времена комунизма беше всесилен. „Отче! За да падне комунизма, трябва да се случат огромни войни. В тях ще погинат хиляди хора. Как ще стане това?” Отец Паисий отговори: „Не. Комунизмът ще падне, но никой няма да бъде убит в Русия. Господ ще даде… и всичко ще тръгне!” Аз попитах: „Е, добре, кога ще се случи това?” „Предполагам, че след 15 години” И действително! Когато със стареца Йосиф Ватопедски отидохме в Русия в 1989 година, видяхме, че комунизма е паднал и всичко се променя.

 

- Владико, какво бихте пожелали на руския народ?

 

- Бих искал да кажа, че ние се чувстваме едно тяло с нашите братя, православните християни в Русия. Ние се гордеем с Руската Църква и възлагаме на нея големи надежди. Уверени сме, че Христос, Който се разпъна за Своята Църква, ще приведе руската Църква към велика слава.

 

Интервюто е взето от Александра Никифоровна

Източник: http://www.pravmir.ru

Раждане помага на майката да превъзмогне рака и туберкулозата

Юни 20, 2013 in Семейство

 

Даниела и сина и Антоний

 

 

Случаите, при които хора надвиват тежки заболявания като рак, впечатляват както с начина, по който засегнатите съумяват да не паднат духом въпреки болката и отчаянието, така и с начина, по който Бог въздейства в техния живот и в живота на хората около тях за лечението на техните тела и души. Случаят на Даниела Попа от Букурещ е особен, тъй като към нейния раков проблем се прибавя и туберкулоза. И в допълнение към всичко това, Бог я благославя да стане майка за трети път. Даниела и Ричард Попа разбират значението на тези изпитания, приемат ги с отворени сърца, и с вяра и много молитви успяват да ги понесат.

 

Даниела: Аз разбрах за болестта си през май 2005г, когато моят съпруг беше далеч на Света Гора. Започнах да  вдигам висока температура, която ставаше все по-висока от ден на ден. Когато Ричард се върна обратно от Света Гора, аз имах взета биопсия и резултатът беше намалени лимфоцити заради лимфом на Ходжкин [Лимфомът на Ходжкин е вид рак на лимфната система, при който лимфните клетки започват да се делят неестествено и да се разпространяват извън лимфната система (бележка на редактора)].

 

Как се проявява заболяването?

 

Даниела: С температура, изтощение, изпотяване – почувствах пълна липса на сили и лимфните възли на шията ми се подуха. На този етап заболяването беше на втори стадий и аз реших да следвам природен начин на лечение. Лечението обаче нямаше ефект и заболяването се разви много бързо, и през септември стигнах до четвърти стадий. Температурата ми беше по-висока, лимфните ми възли ставаха все по-големи и имах сърбежи по цялото си тяло.

 

На този етап какво знаехте за шансовете ви да се излекувате?

 

Даниела: Знаех, че това е най-агресивния подвид на заболяването, но не мислех, че в края на краищата няма да се излекувам. Аз съм оптимист по природа, така че просто не приех идеята, че няма да се оправя в крайна сметка. Дори се опитах да мисля за смъртта, но не можах. През това време имаше един стих от Светото Писание, който ми даваше сила и увереност: “ В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.” (Йоан 16:33)

 

Една монахиня, която е много скъпа и за двама ни, ни даде една книга, наречена “Животът на праведния Паисий Светогорец”, която много ми помогна в борбата ми срещу заболяването. Tака аз видях, че с Бог всичко е възможно. Ако Бог е с тебе, дори вродените свойства на нещата могат да се променят. Аз не знаех дали Бог ще чуе молитвите ми, но аз не губех надежда. През цялото ми заболяване, много хора се молеха за мен, стотици вярващи и десетки свещеници в манастирите из цялата страна и на Света Гора. В манастира Путна Отец Теофан, моят брат, казваше на всички: “Тя ми е сестра, тя има рак, моля ви молете се за нея!” Прекарах много време в Путна. През септември се настаних в стая, която е в непосредствена близост до църквата, защото повече не бях способна да вървя. Вечерта не можех да заспя, заради болката и обилното потене. Сменях дрехите си дузина пъти на нощ, и температурата ми не падаше под 38 С (100.4 F). Лимфните ми възли cе увеличиха наистина много – толкова много, че шията ми стана с двойно по-голяма обиколка! По това време с благословията на моя духовен отец започнах химиотерапия. След втория химио-сеанс, косата ми започна да пада. Тогава се сринах. Казах си, че не съм способна да издържа лечението си. Мъжът ми беше до мен през цялото време и ми казваше: “Не се безпокой! Hие ще преминем и през това.” Децата ми и цялото ми семейство също ме подкрепяха твърде много. Понякога се чудех защо някои хора се разболяват, а някои не …

 

Упреквахте ли Бога за сполетялата ви болест?

 

Даниела: Не, беше по-скоро като общо наблюдение на факта, че някои хора са здрави, а други не са. Не можех да съдя Божието решение. За мен беше съвсем ясно, че Бог има Своя план за мен.

 

Как понесохте цялото това лечение?

 

Даниела: Към края беше много трудно. Чувствах че сърцето ми и белите ми дробове са на път да спрат и ме беше страх, че няма да бъда в състояние да премина през всичките 12 цитостатични сеанса, които трябваше да направя. Ние наистина бяхме трудни пациенти, защото не искахме да приемем нито едно от лекарствата, които докторите в болницата ми препоръчваха в допълнение на химиотерапията. Аз знаех със сигурност, че тези лекарства ми въздействат зле.

 

Причината беше, че десет години преминах в лечение на средно тежка анемия в частна букурещка клиника. В тази клиника всяка пролет докторите ми даваха желязо и аз се връщах при тях на следващата пролет със същия проблем. Като резултат от приемането на желязото, целият ми организъм се обръщаше с главата надолу.

 

При престоя ми в болницата по време на химиотерапията, докторите ми предписаха желязо и други медикаменти, но аз отказах да ги приемам. Все пак, взех някои природни лекарства препоръчени от д-р Павел Чирила и неговата вече покойна и дълбоко оплаквана съпруга д-р Мария Чирила. Дванадесетте цитостатични сеанса се предполагаше да бъдат първата стъпка в лекуването на болестта ми. Тогава щеше да последва лъчетерапия. За да направя това, отидох в клиника в Германия. Докторът, който пое моя случая изказа мнение, че стадият на заболяването ми е много напреднал, затова ми каза, че се нуждая от още четири химиотерапевтични сеанса преди да започна лъчетерапията.

 

Значи е трябвало да продължите с цитостатиците …

 

Ричард: Да, ние се върнахме у дома. Даниела започна нов сеанс, но спря по средата, защото тялото й не издържа физически по време на лечението. След това последва нов набор от тестове, за да се разбере защо не можа да издържи допълнителен сеанс със цитостатици. Анализът показа, че тя има и туберкулоза.

 

Даниела: Така че прекъснах химиотерапията и започнах туберкулозно лечение – което беше извънредно тежко, тъй като имунитетът ми беше съсипан. За шест седмици вземах по девет антибиотика на ден. Мислехме, че туберкулозата ще бъде излекувана по този начин и след това ще се върнем обратно към лъчетерапията. След туберкулозното лечение, преди да замина за Германия за моята лъчева терапия, аз все още се нуждаех от някои тестове, които включваха и томография, която щеше да покаже състоянието на белите ми дробове и лимфните ми възли. Така че направих също и това.

 

По време на томографията осъзнах, че нещо не е наред: уреда спря, след това последва пауза, и след това се рестартира – всъщност бях облъчена два пъти. След това открих, че съм бременна. По време на първото томографско изследване, лекарката забелязала, че съм бременна и спряла уреда, за да попита мъжа ми какво да прави. Той ѝ казал да продължи томографията, защото трябваше да тръгнем за Германия за моето рентгеново облъчване с томографския резултат.

Пояса на Св Богородица – Атон, манастира Ватопед

 

И така, аз обикновено носех пояса на Пресвета Богородица от Ватопедския манастир [това е тясна лента, която е докосната до пояса на Пресвета Богородица, който се пази във Ватопедския манастир, и който отците от манастира споделят с поклонниците като благословия – (бележка на редактора)]. Бях забравила да го взема с мен в този ден. Бях ужасена, че пояса не е с мен, затова почувствах необходимост да се моля повече. И така по време на цялата томография се молех постоянно и много горещо към Пресвета Богородица и към всички Cветии да ме предпазят.

 

По Божия промисъл, имах и уговорена среща с доктор Павел Чирила веднага след томографията. Той каза: “Чудеса са били виждани и преди!” и ни разказа за няколко чудни случая на бременни пациентки, на които лекарите не са давали никакви шансове. След това поговорих с доктор Мария Чирила, която ме попита: “Мислиш ли, че Бог ти е изпратил това дете, за да те остави да загинеш?”

 

Имаше ли някакви други хора, които са ви подкрепяли през това изпитание?

 

Pичард: Да, моят изповедник Отец Йон Попеску към църквата на Иконата (“Успение на Пресветата Богородица”) в Букурещ. Първото нещо, което направихме, когато чухме новината, беше да му се обадим. И след дълъг размисъл той ни каза: “Вие нямате каквито и да е права над живота на това дете”. Това беше трудно за казване, защото той гледаше на нас като на свои собствени деца, но вярата беше по-силна. След като той каза тези думи, аз почувствах как огромна тежест беше свалена от нашите рамене и преминала върху Божиите рамене. След това ние отидохме пред Чудотворната икона на Пресвета Богородица в църквата и се помолихме така: “Пресвета Богородице, молим те, погрижи се за това дете. Ние ти го даваме. То е твое. Нека бъде Твоята воля.”
Даниела: След това ние отидохме да получим подкрепа и от думите на отец Арсений Папачок. Въпреки че беше много болен, той ни прие и ние доста поговорихме с Негово Високопреподобие. Той беше изпълнен с любов. През цялото време на нашия разговор, той ни държеше и двамата за ръце и непрекъснато ни казваше: “Аз ще ви помогна (с моите молитви), но вие също трябва да ми помогнете (да направя това, с вашите молитви)!” Ние бяхме убедени, че молитвите на отец Арсений имат голяма тежест пред Бога.

старец Арсений Папачок

 

Ние също така намерихме помощ в манастира Путна от игумена и голяма част от манастирската общност. Техните молитви и даващи ни сила думи също очистиха нашия път и направиха нашия Кръст по-лек.

 

Какво казваха лекарите?

 

Ричард: Повечето от тях ни наричаха луди. За лекарите беше немислимо, как така сме решили да запазим бебето, когато Даниела беше диагностицирана с туберкулоза, рак и в допълнение към това, детето е било заченато точно след нейния 13 сеанс с цитостатици, било е изложено на туберкулозно лечение в продължение на шест седмици и на двойна томография!

 

Даниела: Аз прекъснах всякакво медикаментозно и противодействащо лечение и следвах единствено препоръките на лекарите от медицинския център  “Naturalia”. Повече не мислех за моето заболяване и се съсредоточих единствено върху моята бременност. Потърсих гинеколог за моето раждане. Намерих опитен лекар, жена с много силен дух, но която не бе имала подобни случаи преди мен. Въпреки че тя не правеше аборти, в моя случай тя настояваше да направя аборт. Всеки път напусках кабинета й обляна в сълзи. Тя продължаваше да казва, че не мога да имам всичко: да оздравея, да видя детето си живо и освен това да го видя здраво без всякакви малформации …

 

Бременността вървеше добре, но лекарката, която ми асистираше беше изпълнена със страх до самия край! Раждането вървеше много добре и Антоний, най-младият в нашето семейство се появи на този свят. Ние смятаме това чудо за плод на молитвите на много от нашите братя – монаси, свещеници и миряни. Ние нямаме каквато и да е заслуга за него.

 

Ние не се съмнявахме, че Пресвета Богородица ще се застъпи за нас пред Бога, но също така се помолихме на много светци, като Св. Генадий от Путна, Св. Стефан Велики, Св. Даниил Пустинник, Св. Йоан Нови от Сучава, Св. Николай, Св. Йоан Предтеча, Св. Антоний Велики, Св. Калиник от Черница, Св. Георги от Черница и Св. Нектарий Егински. В допълнение на това присъствахме на много Маслосвети и в църквата и вкъщи. Това е живото доказателство, че Светите Тайнства на Църквата са действени.

 

Какво беше здравословното състояние на Антоний след неговото раждане ?

 

Даниела: След ражданете си Антоний имаше много направени тестове и те всички излязоха добри – детето беше в идеално здраве! Имахме проблем с неговите ваксини, защото държахме на това, че той не трябва да бъде ваксиниран против хепатит. Едва ден след неговото раждане, лекарите искаха да му бият тази ваксина, но ние отстояхме нашата позиция много решително и затова те повече не се опитаха да го направят.

 

Защо не я искахте?

 

Д.: Ние вярваме, че ваксините не помагат. Мислим, че да инжектираш бебе на един ден против хепатит е изключително сериозно. Нашите други две деца сега са в гимназия и знаехме, че те бяха ваксинирани против хепатит едва в трети клас. И знаехме какво е действието: ваксинираш се и тя има ефект в следващите 3-4-5 години. След това какво ще направиш – ще го направиш отново? Така че ние не приехме тази анти-хепатитна ваксина, но приехме част от задължителните такива.

 

Какви излязоха вашите тестове след раждането?

 

Даниела: Веднага след раждането трябваше да си направя туберкулозен тест, защото не ми даваха да кърмя. Направиха ми рентген. Беше на 100 процента чист! Белият ми дроб беше оздравял и лимфните ми възли също бяха спаднали до нормални граници.
Лекарката държеше двете ми рентгенови снимки – едната преди и другата след раждането – и не можеше да повярва, че те принадлежат на една и съща личност, която е била толкова болна и не е водила никакво противодействащо лечение през изминалите месеци!

 

Дори анемията ми се оправи. Напълно неочаквано моето ниво на желязо беше фантастично, въпреки че имах кръвотечение след раждането, което беше доста силно, но желязото неочаквано се оказа отлично. Аз не знам дали съм имала някога ниво на желязото над 12 през целия ми живот, както го имах след раждането ми.

 

Защо мислите Бог допусна да преминете през това изпитание?

 

Даниела: Вярвам, че преминахме през това изпитание по Божията милост, така че Божията сила да се прояви. Бог искаше промяна от нас. Ние бяхме по-скоро “неделни християни” – ходихме на църква само в неделя, изповядвахме се и вземахме Причастие само през четирите Велики поста, и нямахме какъвто и да е православен порядък в нашия живот или пламенност в сърцата си за Бога. Чрез чудото, което изживяхме, Божията сила се прояви още един път. Също така знаем, че всички светии са страдали за постигане на съвършенство. Християнският живот е път на страданието, пътят на Кръста. Но не ние носим Кръста, Бог прави това. Ние сме Му благодарни за това изпитание. Сега, когато всичко е преминало, осъзнаваме колко много Той ни обича, за да ни даде това изпитание.

 

Как този житейски опит ви промени духовно?

 

Ричард: Не мисля, че ни е променил толкова, колкото би трябвало …  Вярвам, че доверието ни в Бог нарасна и се опитваме на нашето собствено ниво и с нашата собствена сила да оставим себе си в Неговите ръце. Може ясно да се види, че има Воля във всичко и че всичко, което се случва е само за нашето спасение. Ние би трябвало да имаме “зрънцето вяра”, за което Светите Отци говорят и да не предприемаме нищо освен малка, плаха стъпка към Него, и Той ще предприеме хиляда стъпки към нас. И ние наистина изживяхме това.

 

малкият Антоний

Сега приемате ли Светите Тайнства по често?

 

Ричард: Сега отиваме на изповед по-често, всеки път когато почувстваме нужда от това, за разлика от четири или пет пъти в годината, както правехме преди. Бяхме посъветвани от много Отци да не позволяваме да преминат повече от 40 дни без изповед, последвана от приемането на Причастие.

 

Какво означава духовният отец за вас?

 

Ричард: Отецът изповедник е единствения път към спасението. Без духовен наставник и без твоето послушание към него не може да бъдеш спасен. Послушанието започва вътре в семейството и продължава при духовника. Ако слушаш твоя отец, дори когато той прави грешки, Божията помощ със сигурност ще дойде, защото си го слушал. В нашия случай, не само че нашият духовник не беше сгрешил, но неговият съвет беше началото на чудо!

 

Даниела: Нашият духовен наставник и неговото семейство ни подкрепяха много, най-вече с тяхната любов. Ние знаехме, че имаше много любов, безусловна любов към нас – и много молитви.

 

Имате три деца. Как се опитвате да ги предпазите от злините, на които са подложени по всички начини тези дни: порнография, поквара, насилие?
Ричард: Много е трудно да отклоняваш децата от гледането на подобни неща. Ако те са по-големи, ходят на училище и срещат младежи на тяхната възраст, които имат всякакви навици и така наречените “съвременни” възгледи, и ако тe са навън на улицата, виждат неща от най-съмнително качество навсякъде, където отидат – всъщност, няма начин да ги предпазите от това. Ето защо, децата трябва на първо място да се поддържат в постоянен контакт с Църквата. На второ място, всеки ден да се внася частица от Християнското учение в тяхната съвест – и когато съвестта, която Бог е дал на всеки един, заработи сама, те ще се опитат по-решително да се противопоставят на злото.

 

Даниела: Ние се опитваме да създадем навик – и получихме благословия за това – да им четем примери от житията на Светите Отци, защото това са вид разкази, които привличат техния интерес и това е особено вярно за нашите две по-големи деца, които искат нещата да им бъдат обяснени. Те искат от нас да се доближим до темата за вярата по интелектуален начин, така че ние им четем от житията на Светиите. Също така гледаме религиозни филми заедно, които след това обсъждаме помежду си.

 

Ричард: Учиха ни да не очакваме внезапни промени в живота ни. Помня, как веднъж поисках съвет от моя отец изповедник: “Отче, продължавам да падам в ето този определен грях. Аз имам този грях, който в действителност е страст и аз самият не мога да контролирам тази страст.” И той ми каза: “И може да я имаш за дълъг период от време. Бог може да допусне да имаш тази страст през целия ти живот и да не си способен да се освободиш от нея, за да те смири и да те държи в борба срещу нея.

 

Смятам, че трябва да мислим по същия начин, когато отглеждаме нашите деца. Ние не трябва да очакваме внезапна промяна от тях за ден, за месец или за година. Промяната може да дойде дори по-късно, когато ние вече няма да сме близо до тях. Както Старецът Клеопа казваше: “Те никога няма да забравят какво са научили вкъщи. И когато нещата станат трудни, те ще си спомнят наученото и ще изправят себе си.” Тези неща трябва да се правят често и без очакване за някакъв конкретен резултат. Нашият църковен календар е пълен със светии, които са съгрешили и след това са се разкаяли. Това, което е от значение е спасението. Ние трябва да посеем вярата в техните души, както правим със семената. Имаше един съвет, който нашият духовник ни даде и който ние харесахме твърде много: “Семето не трябва да бъде притискано силно, то само трябва да бъде засято, нежно разпръснато по земята. То трябва да бъде разпръснато по земята – и Господ знае кога то ще даде плод.”

 

Даниела: …Но преди всичко, ние трябва много да се молим и за нас, и за тях. Господи, Боже наш, Лекарю на нашите души и на всяко човешко същество, по молитвите на Твоята Пресвета Майка и на всички Твои Светии, молим Те, дай ни милост и спасение. Амин.

 

Семейство Попа на поклоническо пътуване в Израел. Ричард и Даниела и техните деца Михаела, Андрей и Антоний.

 

Интервюто е взето от Ралука Танасеану

Статията за първи път е публикувана в списание ”Familia Orthodoxa”- Семейство на Православието, брой №30

 

превод от английски

източник: http://valahia.wordpress.com/2012/06/22/child-bearing-helps-mother-defeat-cancer-and-tb

Явяването на чудотворната Иверска Монреалска икона – II част

Май 11, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Ето вече 12 години пътувам навсякъде с тази света икона и раздавам памучета, напоени с мирото, изливащо се от нея. Миналата година бях само три седмици у дома – толкова хора търсят помощта на света Богородица! И толкова чудеса стават от пречистия И лик, толкова изцеления – и физически и духовни!

 

Винаги при посещенията на иконата много богомолци – и стари, и млади – бързат да се изповядат и да се причастят. Пресветата Дева помага на всички да почувстват по- ясно своята греховност пред Нейния Син, Иисус Христос. Даже невярващи и най- големи скептици свидетелстват, че при срещата си с мироточивата Св. Богородица внезапно са изпитали потребност от покаяние и са прекланяли колене пред Нея със сълзи на очи. И макар, че най-често великото чудо на вътрешното освобождение на греха се извършва тихо, в сърдечната „святая светих”, много хора са ми разказвали как чрез мироточивия образ са се освободили от гнетяща ги страст, получили са духовно просветление, умиротворение и яснота.

 

Разбира се има и такива, които идват като на зрелище и любопитно разглеждат как изтича мирото. Те не получават духовна полза от иконата. Но понякога и случайно попаднали пред нея хора преживяват истински вътрешен прелом и приемат Православието.

 

Запитаха ме веднъж защо иконите имат толкова голямо значение днес. Отговорих: защото сега има толкова много неприлични неща. Искате или не искате-те са пред вас, те са навсякъде около вас, дори и когато не ги гледате. А за иконата свети Йоан Дамаскин казва, че тя е пост за очите. Както когато гледаме телевизия, отровата влиза през очите, така и когато гледаме иконите, през тях прониква предпазващото от отровата лекарство.

 

Всичко в съвременния свят насочва хората надолу, към земните неща. А при иконописта е точно обратното- тя издига нагоре.

 

Хората, които идват да видят иконата се взират и в този, който я носи. Не ми е лесно. Старая се с посетителите да бъда много внимателен. Казвам си: ако съм изпълнен с любов и милосърдие, няма да сбъркам, защото Сам Бог е Любов и Милосърдие. Толкова е важно да умеещ да изслушваш и съчувстваш на дошлия при тебе човек! Защото хората страдат и особено тежко е това страдание, когато са далеч от Бога.

 

Понякога се случва да съм крайно изморен а някой да дойде и да каже “Трябва да ви попитам нещо много важно!” След като излезем от храма , той пита: „Кажете ми колко литра изтича от иконата?” Тогава вътрешно се моля: „Господи помогни ми!” A на човека отвръщам: „Как мога да знам, мога ли да изчисля?! Аз не наблюдавам специално всеки ден как изтича мирото, просто зная, че това става и то ми е достатъчно. Трудно ми е да свикна с това чудо, а и не искам да свикна. Това за мен е нещо много свято. Това е тайна, която аз дори се боя да гледам със своите грешни очи. Старая се да бъда кротък с такива хора, но не и с телевизията. Телевизията е истинско духовно бедствие, сатанински наркотик, който е в състояние на хипноза. За много хора, дори и деца, телевизията е начин на живот- връщат се в дома си и до полунощ остават пред екрана. Телевизията днес е най-голямата школа за грехове. Научно се потвърждава, че телевизията лишава човека от собствена мисъл и воля.

 

Веднъж в една енория в Америка свещеникът ми каза: „Вие ни почакайте в къщата, а ние ще дойдем да вземем иконата и вас с шествие!” Казах си: „Какъв добър свещеник! Какво благоговение към иконата!” Но като отворих вратата, видях, че заедно с тях са дошли много хора да снимат. Веднага затворих, оставих иконата на аналоя и през прозореца извиках: „Отче, давам ви 5 минути, за да отпратите телевизията!” Той ми отвърна: „Но те са платили, за да снимат шествието!” Отговорих: „Върнете им парите!” Той пак: „Но ние имаме нужда от пари!” „Бог ще изпрати пари”, казвам му.

 

Друг път в Сан Франциско искаха да направят предаване за иконата. Убеждаваха ме: „Това ще е много добре, хората ще гледат предаването и ще се обърнат към вярата”.Отговорих „От личен опит мога да кажа, че обръщането към Бога не става чрез телевизията. Господ е, Който призовава хората към Православната вяра”.Тогава те ми предложиха 15 хиляди долара. Отказах. Предложиха ми 30 хиляди долара, за 15 минутно предаване. „Не казах им-вие ще излъчите това предаване, а хората ще го гледат по заведенията с чаша уиски в ръка. Кой според вас ще се обърне към вярата по този начин? Освен това след предаването за иконата вие ще покажете неприлични неща.Свети ап. Яков учи, че не може от един извор да тече и горчива и сладка вода”. Така им отказах. На другия ден те отново дойдоха: „Не знаете ли, че в Америка телевизията е сила”? Казах им: „Христос също е сила, и то по-голяма”. „Ако попречите на предаването може да стане много опасно за вас!” Отговорих: „Не мисля, че съм достоен да стана мъченик”.

 

От всичко, до което съм достигнал в духовния живот, мога да кажа, че най-важното нещо в него е верността към Господа и в най-дребните неща. Имам приятел, който още не е православен и понякога  започва да пита: „Защо в сряда и петък не бива да се пие дори мляко? Защо в тези дни не може да се изяде парче сирене- нали то е полезно за здравето?”Казвам му, че в духовния живот малките неща често правят големите. Веднъж една жена с малкото си дете пресичала железопътна линия. Видя, че отдалече се задава влак. За нещастие нейният крак се заклещил между траверсите и понеже носила детето нищо не можела да направи. Започнала да се моли, успяла да се прекръсти. Неочаквано отнейде се появили двама младежи и почти пред влака я измъкнали. „Благодаря ви, че ми спасихте живота, кои сте вие как се казвате?” А те и отговорили, че се казват „сряда” и „петък”. Тогава жената разбрала, че Бог я спасил по чуден начин, защото пазела поста през тези дни.

 

Което мога да кажа от личен опит е, че страданията и изкушенията биват побеждавани от тези хора, които се молят. Другите изпадат в отчаяние.

 

Понякога ми е толкова мъчно- виждам как хората се уподобяват на животни. Няма Коледа, няма Велика събота, няма Великден. Всеки ден ядат месо, хранят се до пресищане, гледат телевизия до среднощ. Случвало ми се е да видя в домовете само една малка икона, скрита в някой ъгъл, но за това пък удобно разположен телевизор.

 

Вие разбирате духа, който цари в този свят. Затова човек трябва да бъде много внимателен.

 

Ето вече 12 години обикалям с тази свята икона и раздавам памучета напоени с миро-тази уханна проповед на нетлението. Всички ние трябва да се възродим духовно чрез покаяние, за да не смесваме благоуханието на Божията милост със зловонието на греха и да можем в това царство на материализма да живеем като истински християни.

 

 

Извадка от книжката”ЧУДОТВОРНАТА МИРОТОЧИВА ИКОНА НА БОЖИЯТА
МАЙКА-ИВЕРСКА МОНРЕАЛСКА”-София 1995г. изд.ЕТ”Снежана Иванова”

Явяването на чудотворната Иверска Монреалска икона

Май 10, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница





Разказ на Йосиф Муньос


Веднъж, по време на нашето посещение на Атон, ние се заблудихме и няколко часа безуспешно вървяхме. Беше към 6 часа вечерта, вече започна да се стъмва. Трябваше да потърсим място, където да пренощуваме. Вървейки по планинската пътека, неочаквано забелязахме под нас купол на църква. Спуснахме се надолу и се озовахме в малък, беден скит, посветен на Рождество Христово. В него живееха 14 гръцки монаси. Те ни посрещнаха много радушно. След като си отпочинахме ни показаха какво работят. Оказа се, че в този скит се занимават с иконопис , строго спазвайки православната традиция, която предписва пост и молитва по време на зографисване. Раул един от моите приятели, който знаеше гръцки, заговори с монасите и започна да им разказва за нас. Аз разглеждах внимателно иконите. Неочаквано погледът ми спря върху една дивна, прекрасна икона на Божията майка. Самият аз съм иконописец, рисувал съм и съм виждал много икони, но не мога да изразя това, което почувствах, когато видях тази. Буквално сърцето ми замря в гърдите. Не можех да откъсна погледа си от нея и веднага запитах монаха дали не я продават. Но той ми отговори, че това е първата тяхна икона във византийски стил, нарисувана от отец Хризостом и е невъзможно да я продадат. Отново отидох при иконата, дълго я гледах, после пак на няколко пъти се връщах при нея. Преброих колко пари ми остават и казах на монасите: „Давам ви всичко, което имам. Ето и този златен часовник- подарък от майка ми.”Но игуменът отец Климент на всичките ми молби отговаряше: „Не можем да я продадем” Не знаех какво да правя, бях отчаян. Възложих цялата си надежда на Св. Богородица. През нощта, по време на Литургията, когато започнаха да пеят”Достойно есть”, аз паднах на колене и започнах да се моля от все сърце на Небесната Царица да дойде с нас. Когато молитвата свърши, почувствах в душата си необикновено спокойствие и като че ли увереност, че Пресветата Дева ще изпълни молбата ми. Това не беше някакво чувство на гордост и самоувереност, но просто вярата на едно дете, което очаква, че ще стане чудо. Споделих своята надежда със спътниците си.

На сутринта трябваше да тръгнем към 5 часа, за да успеем да се качим на кораба. Монасите излязоха да ни изпратят, нямаше го само игумена. Преди да заминем един от приятелите ми каза: „Ето вече си отиваме, а иконата не дойде с теб.” Отговорих му: „Почакай, още не сме излезли от вратите на скита.” И наистина, в този момент преди тръгването ни игуменът се появи. Той бързо се спускаше по стълбите, като държеше в ръце пакет, увит в хартия. „Йосиф- каза ми той, – Св. Богородица иска да дойде с теб.”Не вярвайки на ушите си попитах: „Коя света Богородица?” „Иверската”- отговори отец Климент. И ми подаде иконата. Поисках да заплатя, защото сам видях колко бедно живееха монасите от скита, но игуменът строго ми каза, че за такава светиня не могат да се приемат никакви пари. Аз целият изтръпнах, почувствах, че става нещо необикновено. Прекръстих се, целунах иконата и дадох в себе си обет, че тя никога няма да стане източник за придобиване на богатство.

Веднага след това тръгнахме към Иверския манастир, за да докоснем иконата до първообраза, който се пази там. В параклиса застанахме на колене и замряхме в молитва пред светинята. Образът на Иверската Божия Майка беше така величествен, така сияйно красив, от него се излъчваше такава духовна сила, че беше трудно да се гледа дълго време. Йеромонахът който се намираше там ми помогна да докосна моята икона до оригинала.

В Монреал се върнахме на 3 ноември 1982г.(гражд. стил). Аз поставих иконата между мощите на някои светии от Киево-печерската лавра и на св. новомъченица Великата княгиня Елисавета Феодоровна. Тук постоянно гореше кандило и аз всяка вечер четях акатист на Пресветата Дева. На 24 ноември, в навечерието на празника свв. Мина, Виктор и Викентий, към 3 часа през нощта се събудих от силно благоухание. Отначало помислих , че то идва от мощите, но когато се приближих до иконата видях, че по ръката на Св. Богородица и Младенеца се стича миро. Отначало помислих, че това е елей от кандилото пред иконата. Тогава взех чиста кърпа, избърсах иконата с нея, но мирото отново се появи. Така измина една седмица. Мирото не спираше да тече и да благоухае.

Много скептици отказват да приемат тайната на това знамение. Някои от тях говорят за измама, други се впускат в изследвания и анализи. Но и изследванията трябва да имат предел, та човешката дързост да не оскърбява Божието милосърдие. Веднъж пожелали да вземат проба от мирото, за да направят химичен анализ. На такива молби Йосиф Муньос обикновено отговаря: „Иконата е пред вас, никой не ви принуждава да приемете чудото. Ваше право е да повярвате или не.”

Очаквайте продължение

Торинската Плащаница – II част

Май 4, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница





През 1950г. се състоял първият международен синдологичен (от sindone – плащаница) конгрес. През 1969г. Плащаницата била изкарана отново, след което било дадено разрешение да се проведат изследвания. Тогава била създадена специална комисия от експерти и започнало научно изследване. Но лошо подготвените изследвания не дали значителни резултати.

През 1973г. комисията пристъпила към нов комплекс от изследвания. През 1976г. тя се занимавала основно с хипотезата за средновековния й произход и възможното й авторство от Леонардо да Винчи.

Много по-продуктивна била работата на следващата група експерти през 1978г. Нейните резултати съставляват ядрото на съвременните достижения в изследването на Плащаницата. Имено тогава членът на тази група, известният криминолог доктор Макс Фрай-Сулцер, взел проби от палците за паринологическо изследване. В това време професор Райс от Института за технология на тъкани в Гандаве, получил възможност да изучи тъканта на Плащаницата. На Втория синдологически конгрес, който се състоял през 1977г. в Албакерн, Ню Мексико, доктор Фрай встъпил с доклад от своите предварителни изследвания. Тогава се оформил Научен проект за изучаване на Плащаницата, който обединявал около 40 учени от различни страни.

И ето, във времето на този нарастващ триумф, в края на 1988г., се появило сензационно съобщение. Данните от проведеното изследване на тъканта с радиовъглероден метод „С-14” се оказали в полза на версията за средновековния произход на Плащаницата (1260-1390). Торинският архиепископ приел тези резултати и заявил, че нито той, нито Ватикана не гледали на Плащаницата като на реликва, а се отнасяли към нея като към икона. Много хора с облекчение и злорадство въздъхнали: „Митът се разсея.” В научния свят се разгоряла дискусия. Били свикани редица конгреси.

През 1989г. в Британския Съвет по наука и техника била проведена проверка на точността на радиовъглероден метод. За това били привлечени 38 учени от различни страни. Били им раздадени образци от дърво, торф и др., възрастта на които знаели само организаторите на експеримента. Удовлетворителни резултати били получени само в 7 лаборатории; в останалите имало по-малко или повече допуснати грешки.

Грешката в диагностиката възниква при нагряването на образеца, а така също и при някои способи при предварителната му химична обработка. Всичко се свеждало до това, че при изчисляването на възрастта по радиовъглероден метод трябва да се действа много внимателно и обезателно да се съпоставят получените резултати с други данни.

Физикът Дж.Кертер изказал предположение, че изображението на Плащаницата е резултат от радиоактивното й облъчване от тялото на покойника. Чрез експеримент му се удало да получи подобни отпечатъци на плат. Така се появила хипотезата, че радиоактивността на Плащаницата е обусловена от Възкресението на Христа, което се съпровождало с някакви ядрени процеси, в резултат на които Той, възкръснал в нова плът, започнал да минава през затворени врати, което не правел преди това. В полза на това предположение говори фактът, че невидимото на Плащаницата с просто око става видимо, когато тя се снима.

Ако действително Възкресението се съпровождало с ядрени реакции, то изотопните съотношения на Плащаницата трябва да бъдат нарушени в полза на С-14, т.е. при опита да се датира чрез радиовъглероден метод, грешката Тя рязко да се подмлади е неизбежна.

При такова предположение възникването на изображение и рязкото обогатяване на тъканта с указания изотоп се явявя следствие на една и съща причина – Възкресението.
От всички научни изводи за относителността на Торинската Плащаница, спорове не възникнали само при резултатите на медицинските изследвания. Нито един лекар не е поставил под съмнение височайшата достоверност на образа на Плащаницата, нито от гледна точка на анатомията, нито от гледна точка на системата на кръвообращението. От тук болшинството от изследователите правят извод за това, че изображението на Плащаницата не може да бъде живописно изображение. Изображението се характеризира с това, че е съвървършено плоско, сякаш е оптична проекция на екран. То е невъзможно да бъде отделено и на неговата повърхност не е използван нито един химичен елемент, използван в живописта.

Физичните и химични изследвания потвърдили, че петната на Плащаницата са от кръв.

Още един забележителен детайл, открит от изследователите през 1978 г. Било е доказано, че петната от кръв са се появили на Плащаницата преди появата на образа на нея. На фотографиите на Плащаницата следите от кръв по цвят си приличат, но при използване на научни методи се открива тяхната съвършенно различна природа. Изследванията показват, че това са следи от човешка кръв, принадлежаща към група АВ (ІV)

Професор Пиер Барбе определил, че тялото на човека от Плащаницата се отделило от платното по необичаен, единствен по рода си способ, при който съсирената кръв напълно е останала на повърхността на материята, докато обичайно при такъв случай изсъхналите следи от кръв при отвиването остават на кожата. Барбе, а след това и Пол Виньон, установили, че Плащаницата била в съприкосновение с тялото не по-малко от 30 и не повече от 40 часа.

Бил потвърден фактът на бичуването. Серия от ултравиолетови снимки направени от В. Милер и С. Пеликори позволили да се видят раните на лицето и тялото на човека от Плащаницата. Върху цялата повърхност на кожата са намерени 120 подобни помежду си рани. Тези рани са нанесени от оръдие, състоящо се от съединени помежду си метални топки или остри предмети накрая. На плещите са видни следи от обширни рани от тежък предмет, който е тежял на плещите; следи от напречната греда на кръста, който осъдените на разпятие са носели към мястото на наказание. На главата са намерени следи от трънен венец, който видимо е бил сплетен във форма на корона. Към това трябва да се добави пълното съответствие на раните на Човека от Плащаницата с описаните в Евангелията страдания на нашия Господ Иисус Христос.
Въпреки традицията при разпъване, но в съответствие с Евангелския текст, при Човека от Плащаницата не са били счупени краката. Намерена е рана и от копие, която съгласно Евангелието е нанесъл един римски войник.

Необикновено важни се оказали резултатите от изследването на следите, останали по Плащаницата от цветен прашец. С това се занимава палинологията – наука за органичния прах и спорите, използвана за определяне възрастта на геологическите слоеве, при изследване на еволюцията в растителните слоеве и климатичните изменения, а също и в криминалистиката.

Швейцарският криминалист Марк Фрей два пъти взел проба от органичния прах от Плащаницата /1973-1978 г./. Прецизното изследване установило следи от цветен прашец на растения, характерни само за Палестина, Турция и Централна Европа, т.е. страните, където, както се предполагало, преминал историческият път на Плащаницата.

Доктор Ури Барух, палинолог, специалист по флората в Израел от Израелския институт на древността, имайки възможност да изследва цветния прашец, събран от М. Фрай, открил, че 50% от него принадлежи на Gindelia Tournefortii. Това растение цъфти пролетта между Йерусалим и Мъртво море.
Високата и необичайна плътност на съдържанието от цветен прашец на Плащаницата позволявало да се направи извод за това, че прашецът непосредствено е падал на тъканта от цветята, донесени за погребението.

В началото на този век било направено още едно важно откритие, свързано с изследването на Плащаницата. Но преди да разкажем за него, ще се върнем към събитието, станало през 1532 г. в резиденцията на Савойския херцог в Шамбери. През това време Плащаницата се съхранявала в параклис на херцогския замък Сант-Шапел де Шамбери.

През нощта на 3-ти срещу 4-ти декември 1532 г. в Шамбери възникнал пожар, който напълно унищожил параклиса. Успели да спасят Плащаницата, но тя била повредена. Две години след пожара монахини от ордена на Св. Клариса реставрирали повредените места, пришивайки 22 триъгълни кръпки, съхранили се до ден днешен. Освен това, те укрепили тъканта, подшивайки я от вътрешната страна с неизбелен холандски плат. Монахините, съставили подробно описание на Плащаницата и на всичко, което е било видно на нея, записали и това: „Когато Плащаницата беше разположена на платното, ние видяхме раните отдолу така, както бихме ги гледали през прозоречно стъкло.” Тази фраза учените разбрали чак след много столетия.

През 2002 г. долното платно било отстранено за реставрация и обратната страна на Плащаницата била фотографирана. Двама учени, физици от Падуанския университет – проф. Д.Фанти и Р. Маджиоло, изследвали тези снимки и направили нови изображения, използвайки математически и физически методи. Те открили, че Ликът, който можел да се види на обратната страна на Плащаницата, съответства на изображението на лицевата част. „Ние можем да открием нос, очи, коса, брада и уста на обратната страна, които съответстват по форма, място на разположението и оттенък, на тези части на лицевата страна.”

„Фактът, че изображението е двустранно, изключва възможността за фалшификация” – заявил проф. Джулио Фанти.

Торинската Плащаница не е единствената свързана с Разпятието реликва. Да се обърнем към Евангелския текст: „…дохожда Симон Петър, влиза в гроба и вижда, че само повивките стоят, пък кърпата, която беше на главата Му, не стоеше при повивките, а свита отделно на едно място.” /Йоан 20:6-7/. С това е свързана историята на една друга реликва, наричана Судара от гр. Оведо. Тя представлява неголям отрязък от ленена тъкан /аналогична на тъканта на Плащаницата/ с размери 85,5 х 52,5, пазещ се в Испания и считащ се за парчето плат /сударион/, с което бил покрит Ликът на Спасителя.

Съгласно еврейския обичай, лицето на починалия винаги се покривало с плат.

Хронологията на тази реликва е описана през XII в. от епископ Пелагий: съгласно летописа, Сударът се пазил в Йерусалим до завоюването му през 614 г. от персийския шейх Хосрой. Лененият плат бил спасен и отправен в Александрия. В последствие, при постоянното отстъпление под натиска на персите, бил пренесен далеко навътре от африканското крайбрежие. След това, за по-голяма сигурност, реликвата била доставена в Испания, в Севиля под покровителството на епископа на гр. Толедо. В края на краищата, Сударът бил поместен в драгоценна рака на храма в гр. Оведо, където той се пази и до ден днешен.

На платното няма никакво изображение, но неговата повърхност била впила в себе си обширни кървави петна, съвпадащи точно с конфигурацията на следите и формите на Лика, изобразил се на Торинската Плащаница и принадлежащи на същата кръвна група – АВ.

Палинологическият анализ потвърдил съответствието цветния прашец на преминатия път от Йерусалим до Испания.

Изследванията на реликвата продължават. Разбира се, научните методи не могат да обяснят чудото, но те могат да покажат, че причината на това или онова събитие е била чудо.

И ето какво пише дългогодишният изследовател на историята на Плащаницата Ян Вилсон: „На мен ми се струва просто чудо, че самата Плащаница е останала относително запазена, тъй като обикновено са я скривали, за да не се повреди. И при това, други много по-надеждни /като материали/ християнски светини, с които Плащаницата обикновено /макар и не безспорно/ се свързва, били напълно унищожени. Когато говоря за това, хората, които обикновено малко разбират, поклащат глава. А всъщност това е поразителен факт.”




Превод руски, списание ”Луч”.



Торинската Плащаница

Април 30, 2013 in В търсене на вярата





„Свидетелка на Възкресението”- така наричал Плащаницата свети Кирил Йерусалимски.
В наше време я наричат „Петото Евангелие”, тъй като съвременните изследвания на светинята не са опровергали евангелския разказ за страданията, кръстната смърт, погребението и Възкресението на нашия Господ Иисус Христос, а само са допълнили повествованието на четиримата евангелисти. Сред учените с различни възгледи и националности, причастни на това изследване, убеждението е, че Торинската Плащаница е неръкотворна и носи на себе си признаци на дълбока древност. Много от тях не само признали факта на Възкресението, но и станали от атеисти – вярващи, както професора по анатомия Пиер Барбс, който като лекар и хирург разбрал, че Христос е излязъл от Плащаницата, без да я разгръща.
Що се отнася до историята на Плащаницата, известно е нейното намиране от апостолите през първата половина на I в. и появяването й в Западна Европа през XIV в. при рицаря Жофруа де Шарни. За пътя на светинята между тези две дати се знае малко: има някои древни свидетелства за плащаница с изображение на Христос и множество догадки.
През XV в. Плащаницата станала собственост на Савойското херцогство. От 1694 г. тя се пази в катедралния храм Св. Йоан Кръстител в Торино, в специално построен за нея параклис.
През 1983 г., след смъртта на последния крал на Италия Умберто II Савойски, Плащаницата станала собственост на Ватикана чрез завещание.
През 1989 г. бил създаден Международен център за изследване на Торинската Плащаница(CIELT).
Но, както е писал един от най-известните руски изследователи на Торинската Плащаница, професор доктор протойерей Глеб Каледа(1921-1994): „Нашата вяра не е в Плащаницата, не е в рационалните знания, а в сърцето, в благоговението и духовния опит. “Блажени, които не са видели и са повярвали”. Плащаницата е нужна на Тома невярващия. Когато ние, православните, на ликуващия пасхален възглас „Христос воскресе!” отвръщаме „Воистина воскресе!”, ние засвидетелстваме нашата вяра, а в песнопението „Воскресение Христово видевше” свидетелстваме за своя религиозен, духовен опит. Той е в нашето богослужение, в нашите молитви и живот, той е в Тайнството Света Евхаристия.”
Торинската Плащаница, която се пази в катедралната църква на италианския град Торино, представлява ленено платно с цвят на слонова кост с размери: 437 см на дължина и 111 см на ширина. На това платно могат да се видят две фигури с обърнати една към друга глави, изобразяващи един и същи починал човек, гледан отпред и отзад. Това е съблечен човек с брада. Неговите дълги коси в края си са вързани. Тялото носи следи от бичуване и разпятие. Има петна с карминов цвят- следи от кръв.
От XVII в. Тя официално се почита от Католическата църква като автентична Плащаница на Иисус Христос. Веднъж в годината на поклонение при Нея отивал несвършващ поток от поклонници от различни страни на Европа. Но през XIX в. почитането на християнските светини в Европа намаляло и почти престанали да изкарват Плащаницата за поклонение. На границата на XIX и XX в. станало ново откритие на тази древна християнска светиня. То било свързано с провеждащата се в Торино през 1898 г. изложба на религиозното изкуство, където за първи път от 30 години била изложена Плащаницата… Сред организаторите на изложбата бил известният със своите фотографии на знаменити италиански древни паметници адвокат Секондо Пиа. Той съумял да убеди председателя на организираната изложба в необходимостта да се направи снимка на великата светиня. Художествената фотография тогава едва се зараждала и при несъвършената апаратура фотографирането изисква по-голямо напрежение и майсторство. Особен проблем за снимането представлявало самото разположение на Плащаницата и осветлението. Да се снима можело само нощем, когато на изложбата нямало посетители. Първият опит излязъл неуспешен, но Пиа не се отказал и съумял да направи още няколко снимки. Две от тях произвели сензация.
По-късно Секондо Пиа писал: „Аз бях потресен, когато още в самото начало на проявяването видях как на клишето се появи Светото изображение с такъв очевиден образ, че мене ме обхвана не само изумление, но и удовлетворение, доколкото видях положителния резултат от своето начинание.” На негатива на Пиа изображението станало позитив, тъй като на практика самата Плащаница била фотографичен негатив. „Светата Христова Плащаница сама по себе си, с някакъв невъобразим образ, представлява фотографичен точен негатив; още повече с огромно духовно съдържание! Тази света Плащаница, този удивителен негатив в човешки ръст, е на много повече от 1000 години. А ето, нашата фотография е само на 69 години.
Тук, в тези кафеникави отпечатъци от Гроба Господен, се крие необяснимо чудо…” В случая с Плащаницата ние имаме работа с образ, който е нарисуван със светлина, или е неръкотворен образ. Негативът станал известен в Европа след изобретението на Непс в началото на XIX в., затова предположението, че на Плащаницата се намира негативно изображение, веднага се възприело като доказателство за истинността на реликвата.
По време на това ново откритие, изображението на Плащаницата било избеляло и представлявало само по себе си неясни очертания. Ето защо негативът на Секондо Пиа, който се отличавал с необикновена яснота и изразителност на изображението, произвел огромно впечатление, не само в църковно научните кръгове, но и у масата обикновени хора. Възникнали подозрения във фалшификация.
Това било време, когато човечеството се отдалечавало от вярата; хората вярвали само в науката. Модернистичните процеси в самата Католическа църква допълнително усложнявали ситуацията. Започналите първи изследвания пораждали все нови въпроси. Възникнали нови препятствия за сериозно изучаване: Кралският дом отказал да предостави Плащаницата за изследване. Не трябва да се забравя и това, че в първата половина на XX в. в Европа бушували войни и революции.
През 1931 г., във връзка с частно събитие, семейната реликва на Савойския дом била изложена отново и била фотографирана от известния професионален фотограф Джузепе Енрие. Но трябвало да минат още 30 години, за да признае окончателно научната общност фотографиите на Пиа и Енрие за исторически източник. Признанието положило начало на изясняване на свързаните с Плащаницата и нейната историческа съдба тайни.
Най-значителното достижение в изучаването на Плащаницата през този период било комплексното анатомично изследване, потвърждаващо анатомическото и физиологическото съответствие на личащите на платното следи от бичуване и разпятие. Авторът на тези изследвания бил Пиер Барбе. До ден днешен никой още не е подложил на съмнение резултатите от неговата работа.
Следва продължение.
Превод руски, списание ”Луч”.