Разсъдителност

Пожелавам ви да имате разсъдителност и мъдрост. Избягвайте крайностите. Строгостта на живота съобразявайте според мярката на вашите добродетели. Този, който веднага иска да се състезава със съвършените и живее така, както са живяли светите подвижници, той най-вероятно ще се възгордее и ще падне. Затова подвизавайте се разумно и не докарвайте тялото си до изтощение от прекомерни трудове. Не забравяйте, че въздържанието на плътта е само средство, което помага на душата да достигне до съвършенство, а най-важното е духовната бран на душата.

Не си налагайте, повече отколкото можете да понесете. Помнете, че Бог не налага насила Своите Дарове, а когато Сам поиска това. Всичко, което Той ви дава, го получавате без заслуга, а само по Неговата милост.

Не мислете, че ще получите големи дарове и добродетели за своите огромни трудове. Мислейки по този начин, вие рискувате да се възгордеете. Този, който търси божествени дарове и озарения, докато сам е потънал в страсти, той се намира в глупава и горда заблуда. Преди всичко е нужно да се трудим над своето очистване. Благодатта се изпраща като дар над онези, които са се очистили от страстите. И я получават тихо, в часа, в който не са я очаквали.

Гордост

Гордостта на ума – това е сатанинска гордост, която отрича Бога и хули Светия Дух, и чрез това прави човека почти неизлечим. Това е дълбок мрак, който не позволява на душевните ни очи да видят светлината, и с тази светлина да тръгнат по пътя, водещ към доброто, към смирението, към Бога.

За разлика от това, гордостта на сърцето не се ражда от сатанинската гордост, а от различни външни фактори и обстоятелства, например, от богатство, слава, чест, душевни и телесни дарования като ум, красота, сила, сръчност и т.н. Всичко това прави хората надменни и глупави, но не и атеисти. Такива хора често се поправят по Божия милост, получават от Него вразумление и поучение. Когато техните сърца се окажат разбити, те престават да се възгордяват и да търсят слава, и така се изцеляват.

Вашият духовен труд се състои в това да наблюдавате своето сърце. В него се укрива гордостта като отровна змия, тази страст поражда много злини, осквернява всяка добродетел, отравя всичко във вас. И към това дяволско зло трябва да насочите цялото си внимание. Вие трябва да го следите непрестанно ден и нощ.

Мисля че, ще бъде правилно да се каже, че всички наши духовни трудове трябва да са насочени към това да открием и да унищожим в себе си гордостта и нейните плодове. Ако можем да се избавим от нея и да се възцари в нашето сърце смирението, тогава ще получим всичко. Защото там, където има смирение, там наистина пребивава Христос и там се събират всички останали добродетели.

Мир

Мирът в душата – това е божествен дар, който се дава щедро на тези, които са се примирили с Бога и изпълняват божиите заповеди. Мирът е светлина, и той ни отдалечава от греха, който е тъмнина. Ето защо грешникът никога не се успокоява, не намира покой в душата си.

Борете се с греха и потушавайте въстанието на страстите вътре във вас. Ако тази борба е победоносна за вас, тогава тя става причина за придобиване на радост и мир. Ако – да не дава Бог, – вие претърпите поражение в тази борба, тогава от нея ще се родят неприятности и страдания за вас. Но ако след поражението вие отново застанете на борба срещу греха, тогава мирът се връща при вас.

„Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа”(Евр. 12:14)

Мирът и освещаването са две необходими условия за този, който иска и желае да види лицето Божие. Мирът се явява основа, върху която се извършва нашето освещаване.

Освещаването захвърля смутеното и раздразнено сърце, замъглено от вражда към ближния. Затова по-скоро да се помирим с нашите братя, за да не се лишим от Божията благодат, която освещава нашите сърца.

Който е в мир със себе си и в мир с ближния си, той е и в мир с Бога. Такъв човек се изпълва със святост, защото Сам Бог пребивава в него.

Благодарност

Християнинът е длъжен да слави Бога и с тяло и с душа. Те и двете принадлежат на Бога, затова ние нямаме право да ги употребяваме безчестно, но трябва да ги използваме като освещени и святи, с голяма благодарност.

Всеки, който помни, че неговата душа и тяло принадлежат на Бога, има благоговение и мистичен страх към тях, и това му помага да ги съхранява неопетнени и чисти от сквернота, пребивава в непрестанно общение с Този, от Когото се освещаваме.

Човекът прославя Бога с тялото и с душата си, първо, когато си спомни, че те са освещени от Бога и са съединени с Него, и второ, когато се обръща към Бога с решимостта на своята воля винаги да извършва Неговата блага и свята воля. Такъв човек живее не за себе си, а за Бога. Той придобива Божието Царство тук на земята. Той прославя Бога със своите думи и дела, защото всичко, което е направено от християнина заради доброто на другите, прославя името Божие. Животът на такъв човек е просветен от божествената светлина и свети по-ярко, така че дори се превръща в пътеводител към Бога за онези, които все още не са се срещнали с Него.

източник: https://azbyka.ru/

Близки теми:

Щастието ще намерите в самите себе си Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Светогорски съвети към хората в света За да срещнем Христос трябва да се потрудим Постът на нашите майки

Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Петдесетница Противоотровата на депресията Не съществува Рай без другия Разбираме ли какво всъщност правим? Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Вероятно всеки човек се стреми към щастие или поне съзнателно или несъзнателно мечтае за него. Някой си блъска главата над въпроса: а какво означава щастие, къде да го търсим и как да го достигнем? Какво да правим, ако това, което някога ни е изглеждало щастие, се окаже химера? А не е ли само по себе си търсенето на щастието неосъществима фантазия?

Когато „добре” все още не е щастие

Всички се стремят към щастие, но представата за него е твърде различна при различните хора. Понякога тази представа има утилитарен характер: аз съм щастлив, когато се чувствам добре. А начините за постигане на това „добре” са много. Защо съвременният човек се оказва толкова зависим, в това число и от различни вещества и състояния? Защото днес щастието често се преживява и мисли на някакво, условно казано, хормонално ниво. Отделят се определено количество хормони, които дават на човек чувство за щастие и той смята, че е щастлив. Но това продължава понякога ден, понякога час, понякога няколко минути. Без съмнение е много трудно да се нарече щастие това, което е следствие от дразнението на някакви определени нервни центрове и изчезва, щом това дразнение стихне.

Ако пренесем всичко това върху плоскостта на междуличностните взаимоотношенията, често и тук виждаме стремеж към щастие, което се достига за някакъв кратък период за сметка на удоволствието от общуването. Това общуване може да бъде интелектуално, което е по-рядко; може да бъде душевно, психологическо, а може да бъде удоволствие от тези отношения, които навярно няма смисъл да обсъждаме подробно. Но всичко това много бързо изчезва и се разрушава, защото няма дълбоки, здрави основи и в него липсва главното, липсва онзи смисъл, който да го пронизва и изпълва.

Тук можем да си припомним известната полемика между Виктор Франкъл и Зигмунд Фройд. Фройд твърдял, че базова потребност за човека е не дори щастието, а наслаждението. А Франкъл казвал, че тази идея е абсолютно несъстоятелна, защото, ако човек си постави за задача, да достигне състояние на наслаждение, той никога няма да го изпита. Защо? Защото според Франкъл наслаждението е страничен ефект. Т.е. човек живее този живот, който трябва да бъде живян, пълноценен живот, който съответства на дълбинния смисъл, заложен в основата му и именно тогава се чувства щастлив. Не защото се стреми към щастието и иска да го преживее и изпита на всяка цена. Това вероятно може да бъде обяснено и от гледна точка на психологията, даже на неврологията. Нали когато човек изпитва щастие е напълно отпуснат. А когато е в напрежение, не може да бъде щастлив. И когато човек се напряга за да постигне отпускане, всеки път ще преживява някакви сурогатни състояния. И за това ще му бъдат необходими наркотици, алкохол, леки, неангажиращи отношения и прочие. Мнозина знаят, че в началото, с помощта на изброените от мен неща, човек се приближава до някакъв пик на преживяванията, които мисли за щастие, а след това настъпва синдромът на махмурлука или „прекършването”. Ако става дума за отношения, то лекотата и неангажираността са само илюзия, защото това по един дълбок начин засяга не само душата на човека, за която той понякога и не мисли, а и нервната система, психиката. Изпитвайки това преживяване, което им се струва щастие и преставайки да го изпитват след това, хората преживяват удар, а понякога и махмурлук, когато след опиянението от страстта настъпва отрезвяване и ти виждаш себе си съвсем друг, оказваш се не на това място, не в това положение, не с този човек, и си мислиш: „Какво е това?! Как стигнах до тук?” По същия начин, когато човек се опитва по изкуствен начин да стане щастлив, става истински нещастен. Винаги се получава така, това е неизбежно.

Ако говорим за тези емоции, които е прието да се наричат щастие на творчеството, те сякаш не се вписват в посочената схема, но с това мога да се съглася само отчасти. Творчеството и радостта от творчеството могат да бъдат много различни. Едно нещо е когато човек е творец във висшия смисъл на тази дума и животът му представлява разкриване на скритото в него вътрешно богатство и пълнота, когато за него е съвършено естествено да твори. А друго е, когато творчеството опиянява човека и става за него своеобразен наркотик, когато човек изпитва удоволствие и чувство, че не живее напразно само в тези моменти, когато нещо създава. И твори именно затова – отново и отново да изпитва това усещане. Има поети, художници, музиканти, които се чувстват хора в пълния смисъл на тази дума, само когато творят. А когато настъпи периодът на т.нар. творчески застой, те изпадат в депресия, отпускат се и могат да стигнат дори до самоубийство. Т.е. творчеството също може да бъде както здраво и дълбоко, така и болно и мъчително. Тези неща трябва да се разграничават.

Човекът е същество, създадено за благобитие. Не за нещастие, не за мъчения, не за страдания. Естествено, че човек по природа винаги ще се стреми към щастието и даже чисто инстинктивно, интуитивно ще го търси. Но не знаейки в какво се състои то, няма да го постига и ще се опита с нещо да го подмени.

Животът като чудо

А какво представлява щастието? Мисля, че човек придобива истинското щастие когато разбере, че животът не е стечение на случайни обстоятелства, не е нещо, което изведнъж се е стоварило върху него, а удивителен, велик дар и когато открие на Кого дължи този дар. Оттук се ражда чувството на отговорност за това, което ти е дадено и то, колкото и да е странно не потиска човека, не го угнетява, не прави живота му тежък и безрадостен, а го изпълва със смисъл. Защо? Защото тогава човек живее не просто така, а животът му става постоянно общение с Онзи, който е извор на този живот. Тогава животът става най-голямото чудо и човек го преживява именно така – като чудо. Да, има хора, в чийто живот всичко е сиво, унило и не се случва нищо, на което си струва да обърнеш внимание. А друг живее така, сякаш неговият живот е като дъга, в която се преливат всички отенъци на цветовете и всеки миг е различен от другия. Защо при втория е така? Защото в неговия живот присъства Господ и този живот е неговото общо дело с Бога.

В този живот могат да присъстват или да отсъстват някакви компоненти, които хората обикновено считат (погрешно според мен) за причини или източници на щастие. Едни са убедени, че щастието се състои в семейния живот например, но ние виждаме много семейни хора, които са нещастни и от време на време виждаме несемейни, но щастливи. Други смятат за щастие определен кариерен резултат, достигането на определено положение в професионалното поприще, което са си избрали. Но ние виждаме много хора, във висша степен успешни и при това абсолютно нещастни, както и такива, които не са постигнали нищо в кариерата си, но са щастливи. Цялата работа е във взаимоотношенията с живота и с Този, който го е дал. И колкото и да е странно, тези отношения могат да имат не напълно осъзнат характер. Понякога в живота на нецърковни хора, които не могат смислено да обяснят вярващи ли са или не, присъства някаква светлина. Защото човек е такова удивително същество, което може да бъде в общение с Бога не само на видимо за всички ниво, но и преди това общение да добие някакви конкретни и познати за нас форми, то може да протича в дълбините на човешката душа. Т.е. в дълбините на душата си човек може да прави особени неща, които да са Божии. А какви са причините за този ступор, защо той не може да доведе това до край и да разбере, че всичко което прави е Божие дело и той живее с Бога? Защо не може да признае това сам пред себе си? Трудно е да се каже. Но нашата неверност не унищожава Божията вярност и затова, когато човек живее по този начин, Господ откликва и животът на този човек става друг.

Нали животът се открива по отношение на нас в зависимост от това, какви сме ние. Това лесно може да бъде разбрано от един прост пример. В някой ден ти излизаш от дома и всичко ти е противно: и това не е наред, и това не е наред; чувстваш се отвратително и каквото и да се случи, то само потвърждава правилността на това твое мнение. А в друг ден се събуждаш и благодариш на Бога просто за това, че си се събудил, радваш се и виждаш всичко в съвършено друга светлина. Причината не е в живота – тя е в теб, защото ти сега, в този момент си способен да го видиш така. Преподобни Антоний Велики казва, че трябва да завършваме всеки ден с благодарност към Бога и всеки ден да започваме с благодарност към Него. Дори ако не разбираш за какво да благодариш – благодари, и изведнъж ще разбереш защо. И това веднага ще промени всичко около теб – и живота, и хората.

Щастието носим в самите себе си

Веднъж ми описаха такава ситуация: млада жена, дълбоко вярваща, със сериозен стремеж към Бога, много иска да създаде семейство. И като че ли има всички „данни” за това, но … не се получава. Поради това тя много скърби. Друга жена, по-възрастна, при която на практика също не всичко е благополучно, защото бракът й е разбит и любимият и мъж е отишъл при друга жена, казва на първата следните думи: „Защо толкова тъгуваш? Щом не става, значи Бог е приготвил за теб нещо друго. Значи Сам Той ще замени за теб това, за което мечтаеш. Нима нещо може да се сравни със сладостта от пребиваването в Бога? Какво още може да се желае?!” Думи сякаш правилни, точни, но не донасят утеха, защото в отговор младата жена укорява събеседницата си: „Как можеш да ми кажеш това?! Може би го знаеш от опит, но ти си имала мъж, имаш деца – ние не сме равни! Нима ти можеш да разбереш моята болка?!” И възниква закономерният въпрос: защо за да сме щастливи, за нас, християните, Христос се оказва недостатъчен? Отговорът е очевиден: значи не сме християни. Само така си мислим. Християнин е този човек, за когото Христос е по-важен от всичко. Преподобни авва Доротей казва, че на онзи, който е претърпял лишение заради Бога, Господ ще бъде и вместо вещите, и вместо храната, и вместо всичко, от което той се е лишил. Но при какви обстоятелства? Само тогава, когато търсиш Бога, когато Той е на първо място за теб.

Разбира се не е необходимо сега веднага всеки от нас да се откаже от всичко и да каже: нека Христос ми бъде вместо всичко това. Това би било безумие. Но когато това става последователно и постепенно, човек започва да се изпълва от жажда по Христос и да освобождава все повече и повече място за Него.

Аз не познавам добре жената, за която споменах по-горе, но изхождайки от своя пастирски опит, допускам, че дори тя да създаде семейство, няма да бъде щастлива. По-скоро ще изпита чувство, подобно на щастие и еуфория, но то ще бъде краткотрайно, защото тя ще продължи да сравнява себе си с някой друг. Щастлив може да бъде само този човек, който може да бъде щастлив въпреки всичко. Щастието не е следствие от някакви външни обстоятелства и събития. Щастието само по себе си е това което ние или носим, или не носим в себе си, независимо от всичко. Щастието се корени дълбоко в самия човек.

Вероятно е нужно да си зададем главния въпрос: защо вътре в мен цари такава пустота? Защо съм си нарисувал някаква идеална картина, чиято реализация трябва да ме направи щастлив, а ако това не се реализира, ще бъда нещастен? Това е психологията на неудачника, на жертвата. Когато човек вкарва себе си в това състояние, той вече не може да бъде щастлив. Ето защо понякога човек, който е постигнал всичко в живота, взема револвер, върти барабана и играе на руска рулетка. Всичко има, а щастие няма – това е възможно най-страшното състояние.

За някой средство за преодоляване на пустотата и депресията става Бог, но ако човек гледа на Бога само като на средство, почти нищо добро не излиза. Да, човек се измъква от страшното състояние, в което се е намирал, но по-нататък в живота му не произтичат никакви кардинални промени. А много хора просто влизат в задънена улица и вече нищо не могат нито да открият, нито да намерят, защото както те смятат, Христос също не е изпълване на вътрешната пустота, която толкова страшно е зейнала в тях.

Не бива да си мислиш, че ако си влязъл в Църквата, веднага за теб ще започне нов живот. Когато човек живее живота си осмислено, дълбоко, когато търси, когато животът му е творчество – не творчество в областта на музиката, скулптурата, живописта или литературата, а жизнено творчество, когато човек с Божията помощ твори сам себе си, когато става сякаш сътворец на самия себе си, тогава с влизането в Църквата този нов живот става възможен.

Грешно ли е да се стремиш към благобитие?

Има много по-страшни ситуации от тази, за която сега говорихме: например болест или смърт на дете, тежко заболяване, социална неустроеност и прочие неволи. И понякога по човешки ти се иска един обикновен живот, с неговите простички радости и приятни грижи. Греховно ли е това желание?

От една страна то е напълно естествено: нали човек, ще се повторя, е създаден за благобитие. Някои възникващи трудности ни се удава да преодолеем и да приведем живота си към това благобитие, но има неща, които не са ни по-силите. Тогава трябва не просто да приемеш това, не да се примириш и да кажеш: щом е така, значи така. Макар и това да има висока цена – да повториш след Йов: „Господ даде, Господ взе”. Тук е важно и да разбереш, че това е изпитание, което ти се дава и да намериш това съкровище, което безусловно е скрито в него. Ето това е най-важното.

Но често в желанието просто да се наслаждаваш на момента и да забравиш за теготите на живота, за болестите и смъртта, в крайна сметка се крие желание да забравиш за Бога. И така постъпват много хора. Според мен това е една от най-страшните и съдбовни грешки. Ако щете дори затова, защото и да забравяш, и да не забравяш за края на живота, този край все пак ще дойде и ако ти си забравил за Бога, твоят живот е протекъл напразно и ти си се оказал неподготвен за вечността. Ти си толкова пуст, дотолкова нямаш нищо в себе си, че във вечността няма какво да се разкрие. Работата не е дори в това, че ще те накажат и адът, като място за мъчение ще стане твоя участ. На практика ние не знаем какво е адът. Ние знаем, че той е място на пребиваване на онези, който нямат в себе си нужното, за да бъдат с Бога. Как човек отминава Бога, как не забелязва Неговата любов, как не откликва на нея – това е един от най-важните и страшни въпроси. Именно нежеланието на човек да откликне става залог за неговия ад тук, на земята и за ада във вечността.

Страшно неразумно е да забравиш за ограничеността на своето битие и поради факта, че само в перспективата на вечността човек може да преживее живота си истински дълбоко и сериозно. А иначе той се спуска до някакво чисто животинско ниво и според мен става твърде плосък. Когато човек вкарва себе си, създадения за вечността, в тясното и малко пространство на днешния ден, се оказва, че този ден твърде бързо изчерпва сам себе си. Това се отнася и за човешките отношения. Истинската любов не се ограничава с текущия момент. Защо казват: ние се обичахме един друг, а после всичко това изчезна? Защото се е оземлило, отишло е единствено в земята, не се е обърнало към Небето, не се нахранило с него.

Щастието е тайнство

Веднъж ме попитаха: „Ако обичаш Бога, вероятно ще се появи чувството за щастие. И доколкото е казано, че никой и нищо няма да може да ни отлъчи от Божията любов, то и това щастие няма да има край. Но как да се научиш да обичаш Бога?”

Работата е там, че нашата любов към Бога винаги е нещо вторично, защото ние сме извикани към живот от Божията любов към нас. Преди да бъде сътворен светът всеки от нас вече е съществувал във вид на някаква идея, на някакъв, както казва св. Максим Изповедник, логос, творчески замисъл. Това е нещо потресаващо: Господ е вечен, неизменен и значи, идеята на всеки човек присъства в Бога изначално. Това означава, че Господ винаги е обичал всеки от нас. Когато човек започне да мисли за тази любов, да се задълбочава в размишленията за нея, в съзерцанието й, неговото сърце започва да оживява и да откликва. Така интересно е устроен човешкият ум: вгледаш се задълбочено в нещо и по мярата на твоето вглеждане, започваш да го разбираш, да постигаш дълбочината му и в някакъв момент сърцето ти откликва.

Същото е и с Божията любов. Ние сме така устроени, че за нас любовта е най-нужното нещо и когато я намерим се ражда ответно чувство. Много важно е след това да не заглушиш това чувство, да му позволиш да се развие в теб. И колкото повече откликваш, толкова повече чувстваш тази любов. Твоята любов никога няма да стане такава, както онази, която си почувствал, защото тя е неизмерима и безгранична. Но и твоята любов може да се стреми към тази безграничност, и тя може да расте. Ето това е щастието. Ето това, е което не може да бъде описано с никакви думи, това е Царството небесно.

Господ казва за Себе си, че Той е пътят, истината и животът, и макар това да не е казано в Евангелието, аз ще се реша да го произнеса и то няма да бъде грешка: Господ е и щастието. И затова щастието е тайна, щастието е тайнство.

източник: Православие ру

Близки теми:

Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола Да се приближим към истинското Христово общество Близко или не съвсем Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто! Който e доволен от малкото, не бива забравен от Бога

Нищо не е по-голямо от чистото сърце, защото такова сърце се превръща в Божи престол. И Какво е по-славно от Божия престол? Разбира се, нищо. Бог казва, че тези които имат чисто сърце: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде“ (2 Кор 6:16.)

Така, че кой е по-щастлив от тези хора? И от какво добро могат да бъдат лишени? Не са ли те всички дарове на Светия Дух, открити в техните благословени души? От какво повече имат нужда? От нищо, наистина, от нищо! Защото те имат най-голямото добро в сърцето си: Самия Бог!

Колко хора са били измамени, търсейки щастието далеч от самите себе си, в чужди страни и пътувания, в богатство и слава, в големи имоти и в развлечения, в удоволствия от лукс и суета, чиято цел е горчивина! Изграждането на кулата на щастието извън нашето сърце, прилича на сграда, построена на земята, която е разтърсвана от постоянни земетресения. Скоро такава сграда ще се срине на земята…

Братя мои! Щастието ще намерите в самите себе си, и благословен е човекът, който извърши това. Изследвайте сърцата си и ще видите неговото духовно състояние. Дали то ще загуби дързостта към Бога? Проучете дали злини и страсти пълнят сърцето ви, дали то се подхлъзва по трудните и криви пътища, по които минава…

За съжаление, този който е пренебрегнал сърцето си, е бил лишен от всички дарове и е паднал в множество злини. Той прогонва радостта и е изпълнен с горчивина, скръб и притеснение. Той е преследвал мира надалеч и получава тревожност, безпокойство и страх. Той е изгонил любовта и е приел омразата. Той изгонва, най-накрая, всички дарове и плодовете на Светия Дух, които е получил с кръщението и приема всички тези злини, които правят човека жалък и трижде ужасен.

Братя мои! Многомилостивия Бог иска щастие за всички нас, както в този така и в следващия живот. Поради това Той създаде Неговата свята Църква. Чрез нея, за да ни очисти от греха, да ни освети, да ни примири с Него, за да ни даде благословението на небето.

Църквата ни прегръща, отворена е за нас за да ни приеме. Нека тичаме и Църквата е готова да повдигне нашето тежко бреме, за да ни даде смелост към Бога, за да напълни сърцата ни с щастие и блаженство…

източник: throughthegraceofgod.wordpress.com

Близки теми:

Пътят към щастието Наказвам те от обич Светогорски съвети към хората в света Майките и възпитанието на техните деца Откраднатата нежност

Предния път разглеждахме Божията заповед: не пожелавай нищо, което е на ближния ти. Това не означава, че ако някой има хубав автомобил и ти си кажеш: ех, че хубава кола, е непременно нещо лошо. Просто виждаме нещо хубаво, харесваме го и бихме искали да го имаме, хубав автомобил или дреха… Това не е лошо, злото идва тогава, когато човек стане пленник на тези неща, когато неговият ум бъде пленен от желанието и похотта за тях и те вече не го оставят да се движи свободно. Това състояние измъчва човека, изморява го и не го оставя в същото време да оползотвори нещата, които вече притежава. Вместо да види какво има, да благодари на Бога за всичко и да види как да ги оползотвори и използва, за да напредне духовно и да се усъвършенства, това пленяване, тази похот го карат да презира собствените си неща и да вижда само другите. Така човекът има непрестанното чувство в себе си, че постоянно нещо му липсва, чувства недостатък, вакуум, празнота и започва да се измъчва. След това идва и завистта. Това състояние може да се превърне в нещо много измъчващо човека, без реална и основателна причина. Защото не сме внимавали в началото, за да разберем, че това да пожелаеш нещо, което е добро, въпреки че е хубаво – например нещо красиво, от което имаш нужда, служи ти и т. н., – не бива да оставаме да бъдем пленени. Ние не сме будисти, за да умъртвяваме желанието в нас. Не трябва да ставаме дървета, които не желаят нищо! Както казвал Казандзакис: когато не желая нищо съм щастлив. Не искам и не мисля за нищо, не зная нищо! Църквата не убива човека, нито естествените движения на душата. Когато виждаш нещо красиво се удивляваш и се радваш, също когато виждаш нещо, което ти е нужно си казваш, добре е да го имам, имам нужда. Нормално е, когато виждаш нещо радостно да се радваш с него, а когато е нещо тъжно да тъжиш.

Затова виждате как Бог е сътворил света с такава красота и разкош, такова богатство, човек да се движи и да се чувства богат, а не злочест. Господ е сътворил хиляди видове растения! Защо е направил толкова много? Не можеше ли да направи пет и да приключваме с този въпрос? А те буквално са безброй! Хиляди птици, риби, насекоми, толкова звезди – такова богатство. Защо е направил всичко това? Не можеше ли да направи едно черно като катран небе и една луна да свети малко! Всички тези звезди, защо ги е сътворил? И ги е нарекъл и космос – (от глагола κοσμέω – подреждам, организирам, украсявам – бел. ред.). За да се чувства човек в Божието мироздание богат. Не знам дали сте живели в села, навън сред природата, където виждаш хиляди неща, предизвикващи удивление в теб. Защо Бог е направил всичко? Да се мъчим да научаваме толкова видове растения? За да даде на човека усещането, че неговият Баща е Богат и човекът е господар. Той е управител на творението, цар на мирозданието! Да вижда всички тези неща, да се радва, да прославя Бога! Такава е природата на човека. Затова ние в църквата не премахваме желанието, заповедта не пожелавай не отменя пожелаването, а просто го освещава. Освещава се желателната част на нашето естество, за да желаем правилните и добри неща, човек да избира святото и добродетелното, за да избираме това, което носи духовна полза и да се радва на всичко съществуващо.

За да постигнем това обаче, предварително трябва да постигнем нещо друго. Да славословим и благодарим на Бога и да Го прославяме за всичко, което имаме. Ако не се научиш да благодариш, за това, което имаш, никога няма да благодариш за това, което виждаш около себе си. Ще си в непрестанно дирене на други неща и веднага щом ги вземеш, привикваш с тях и искаш други, и още и още… и никога няма да спреш. Докато човекът, който благодари за това, което има, не чувства нужда от нещо друго. Ако му дадеш нещо го взема и благодари. Ако не му дадеш, това не го засяга. Чувства достатъчност и пълнота. Богат е този, който намира покой в заповедите, гласи една древна пословица. Тоест този, който се утешава с малкото, той е богат. Има богати, които имат безмерно богатство, но въпреки това пак не се насищат. Имаш толкова много пари, че дори детето ти да не ядеше макарони, картофи и хляб, а пари и банкноти, пак нямаше да свършат. Имаш толкова много! В миналото сребролюбието имаше нещо хубаво в себе си. В смисъл, че хората събираха парите си и всяка вечер ги брояха, галеха ги, гледаха си лирите, имало едно доволство-сребролюбие. Днес това са просто цифри, числа. Веднъж бях в една богаташка къща, собственикът имаше компютър и натисна копчето да си види парите и видя някаква цифра, сигурно милиони. Това е богатият – има числа. Помогна за едно социално учреждение, дари няколкостотин хиляди лири, казах му: „Благодаря изключително много”, а той ми отвърна: „Какво благодаря, отче, за нас това са цифри”. Те дори не държат парите в себе си, страхуват се да не ги ограбят и затова ходят натоварени с карти и чекове. Сребролюбието загуби своя смисъл! В миналото някъде заключваха парите под леглото, в гардероба – сега и с това е свършено.

Човекът наистина е богат и когато е самодостатъчен в добрия смисъл на думата. Когато е доволен и се утешава с малкото. Аз познавах такива хора, които бяха изключително щастливи, а нямаха абсолютно нищо! Старецът Паисий, в неговата килия нямаше нищо, ако искаше да ти даде нещо, нямаше какво! Когато почина, не намериха нищо да вземат за благословение, освен някакви дрипи и нищо друго. Не знам дали можете да схванете това нещо – страшно впечатление ми направи килията на този човек – там нямаше нищо. Когато търсеше да намери нещо, за да сложи за обяд, просто нямаше нищо. Имаше само чай. Казваше трябва да ти дам нещо да ядеш, бях 19 годишен, само сухари и чай. Най-накрая намери една консерва с калмари, която му оставил някой посетител, обаче нямаше как да я отворим, нямаше отварачка. Намери една тесла, с която беше правил килията и лека полека я отвори. Е, представи си с какъв апетит ядеш това ядене.

Сещам се веднъж през зимата, когато килията протече, кибритът се намокри и нямаше как да запали огън. Такова нестяжание. Но въпреки това беше толкова богат! Веднъж отидох при един старец румънец да му занеса някои неща, защото живееше сам в пустинята. Той задържа само няколко от тях, аз му казах: „Задръж ги за тебе са”, „Не, това е достатъчно за днес.”, „Задръж ги, за да имаш и утре.”, „Не, достатъчни са за днес! За утре Бог си знае.” Беше сам в пустинята, където нямаше кой да се погрижи за него. Половината му килия беше срутена от дъжда и снеговете. Той отиде в ъгъла и сложи леглото си там. Попитах го: „Как издържаш тука? Тук вали!” „Не, тук където съм, не тече”. Останалата част от келията ставаше езеро.

Св. Йоан Лествичник казва, че за монасите нестяжателният човек е владетел на целия свят. Безкористният прилича на орел, който лети високо, без да има неща, които да го отежняват надолу. Разбира се, ние сме в света, не сме в пустинята, и се нуждаем от материалното, от пари, къщи и всички тези неща. Със сигурност имаме нужда от тях, би било наивно да казваме, че нямаме. Но има разлика между това, ти самият да си господар на вещите и парите и от друга страна имотите и парите да са господари на твоята душа. Когато в нея господстват и е пленена от грижите за материалното, тогава там действително има едно робство.

Когато се появи борсата в Кипър, всички печелиха пари. Тогава пътувах с автомобила на един човек. Звънна му телефона и го питаха: какво става с твоите акции? Първият въпрос на всички беше за акциите. Сега когато потънахме, хората се освободиха от борсата. На това ни учи Църквата – на свободата. Тя не премахва нещата, а премахва страстта, която пленява човека. Дори не отсича желанието, а го освещава, за да може човека да желае вечните, реалните неща, тези които имат реална стойност, а не тленните, измамните, фалшивите, в които човек не може да открие покой.

превод от гръцки

Близки теми:

„От препълнено сърце говорят устата” Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Кога възниква депресията Хармонията е най-важното в семейния живот Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Един разговор между бъдещите о. Серафим Роуз (Юджийн) и о. Герман (Глеб), в края на изморителен ден.

Когато дошло време да затварят магазина, Глеб вече нямал сили. “Защо трябва да се убивам по този начин? – питал той. Работя на пълен работен ден в Монтерей, за да издържам семейството си, а в почивните дни трябва да идвам тук и да работя като роб. Защо трябва да се откажа от всичко заради това, дори от надеждата за малко щастие? Отказах се дори от моята любов, от приятелки, за да мога да се отдам изцяло на това. Сега е мой ред да се позабавлявам в града!” Юджийн погледнал Глеб съвсем спокойно. Опитал от така наречените удоволствия на този свят повече от него и вече отказал се от тях, той разбирал, че Глеб не знае какво говори. “Не бъди глупав – казал той. – В това няма нищо интересно. Няма никакъв смисъл в удоволствията, които светът предлага. Единственото истинско щастие и удовлетворение е точно в нашето страдание. “Глеб се обърнал и излязъл, като затръшна вратата след себе си. Той отишъл да гледа съвременен “шокиращ”, привидно “художествен” авангарден филм, но напълно се отвратил от него. Бил ядосан на себе си и съжалявал, че омърсил съзнанието си с нещо толкова отвратително. Четири часа по-късно, около 11 часа вечерта, той влязъл в апартамента на Юджийн. Заварил го свит на пода в ъгъла на стаята, където били иконите. Веднага разбрал: Юджийн през цялото време се молил приятелят му да бъде избавен от изкушението и накрая е заспал от изтощение, прострян пред иконите. Глеб се зачудил на дълбочината на братската му любов, скрита в този така наречен бездушен американец.

Из “ОТЕЦ СЕРАФИМ РОУЗ:ЖИВОТ И ДЕЛО”, Изд. Покров Богородичен, 2007 г.

Близки теми:

Наказвам те от обич Когато изглежда, че Бог ни е дал изпитание повече, отколкото можем да понесем Който e доволен от малкото, не бива забравен от Бога Новите възможности Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола

За нашата епоха е характерно свръхизобилието и свръхконсумацията, т.е. висшите технологии, напредъкът на науката, множеството удобства и материални наслади – икономическата криза сложи малко спирачка – но се наблюдава сериозен бум на психологически проблеми и човек вижда мрачни лица, нервни, смутени, уплашени, стресирани, тъжни и притеснени.

Дори младите се терзаят от интензивни проблеми, вътрешни конфликти, душевни безизходици и непоносими празноти.
Хубави, млади, образовани и богати хора без усмивка, унили и песимистични.  Това е епоха на завоевания, открития, печалби и успехи, но  хората в нея  се чувстват лишени, без душевно здраве, утеха и радост.  На мода са меланхоличните лица.
Предизвикателното обличане на младите, всенощното импровизирано забавление, увличането в страшния бич на наркотиците, прекалената консумация на алкохолни напитки, болната зависимост от многочасовото стоене в интернет и много други подобни неща изострят проблема и изобщо не го преодоляват.  Сякаш определени хора на всяка цена искат да разрушат тяхното здраве, да съкратят техния живот и да ги накарат изобщо да  не се интересуват от бъдещето.  Статистиките са много тъжни.  В целия свят днес 340 милиона души страдат от сериозни проблеми с душевното здраве.  В Европа и Америка Световната здравна организация докладва, че почти половината от населението страда от депресия, меланхолия и лека форма на дистимия (форма на хронична депресия).
Днес човек искрено и с болка отбелязва, че нито младостта, нито красотата, нито славата на успеха и на възхода, нито многото пари и прескъпите дрехи дават постоянно очакваната радост и многожелания успех. Но дали постоянно присъстващото мрачно настроение не иска да повлияе всички, за да могат да се обогатяват индустриите, произвеждащи анти-депресанти? Прекомерната потиснатост, казват светите отци на нашата Църква, е от лукавия дух на скръбта, който води до депресия и меланхолия. Сполучливо е казано, че състоянието на скръб понякога може да стане болезнено приятно, т.е.  форма на умерен садомазохизъм. Привичките на нашето съвременно общество изразяват и показват голямото разочарование, което идва от липсата на ценности и от индивидуализма. Всеки човек, ако се подвизава и иска реално, може пряко да отхвърли от живота си всичко, което не му дава истински оптимизъм, радост и доволство. Така човекът ще има спокойствие, тишина и утеха. Съвестта му ще е спокойна, животът му несмутим, дори и сънят му – сладък. Поетът Т. Елиът казва „вършейки нещо полезно, казвайки нещо правилно, взирайки се в нещо истински хубаво – това е достатъчно, за да разкраси твоят живот”.  Достоевски казва „ красотата ще спаси света”.  Факт е, че злото, лукавото, безсрамното предизвиква и съблазнява, но доброто, благото, свещеното и хубавото е това, което винаги привлича истински и трогва най-дълбоко.
Православното предание има сила, трайност, смисъл, вяра, утеха и надежда.  Единственото нещо, което може да направи опитът на определени хора да изкоренят от сърцата на хората това богато и живоносно предание, е  да увеличи броят на скърбящите, безутешните, безнадеждните.  Това предание е родило велики светци и герои.  Настъпи време за реално търсене и повторно свързване с историята, преданието и неговото продължение. Благоприятно време, подходящо и необходимо за новото откриване на нашето предание и на мощната увереност, която дава  срещу отчаянието, унинието, депресията и меланхолията. Ето антидотът за голямата душевна болка на нашите времена.  Трябва бързо да го потърсим, за да се изцелим. Не се издръжа един безсмислен и черен живот. Нима преувеличавам или съм старомоден?

превод от гръцки

Близки теми:

Човек намира това, което търси Християнинът не може да бъде печален и нещастен Времето на кризата и кризата на времето В пепелта съществуват искри За съвременните християни