Откраднатата нежност

Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети


Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов

 

Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!

Януари 10, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”.  Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

   „Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

    „Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

    „Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.

 

Щастието е сам Господ

Януари 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Вероятно всеки човек се стреми към щастие или поне съзнателно или несъзнателно мечтае за него. Някой си блъска главата над въпроса: а какво означава щастие, къде да го търсим и как да го достигнем? Какво да правим, ако това, което някога ни е изглеждало щастие, се окаже химера? А не е ли само по себе си търсенето на щастието неосъществима фантазия?

 

Когато „добре” все още не е щастие

Всички се стремят към щастие, но представата за него е твърде различна при различните хора. Понякога тази представа има утилитарен характер: аз съм щастлив, когато се чувствам добре. А начините за постигане на това „добре” са много. Защо съвременният човек се оказва толкова зависим, в това число и от различни вещества и състояния? Защото днес щастието често се преживява и мисли на някакво, условно казано, хормонално ниво. Отделят се определено количество хормони, които дават на човек чувство за щастие и той смята, че е щастлив. Но това продължава понякога ден, понякога час, понякога няколко минути. Без съмнение е много трудно да се нарече щастие това, което е следствие от дразнението на някакви определени нервни центрове и изчезва, щом това дразнение стихне.

 

Ако пренесем всичко това върху плоскостта на междуличностните взаимоотношенията, често и тук виждаме стремеж към щастие, което се достига за някакъв кратък период за сметка на удоволствието от общуването. Това общуване може да бъде интелектуално, което е по-рядко; може да бъде душевно, психологическо, а може да бъде удоволствие от тези отношения, които навярно няма смисъл да обсъждаме подробно. Но всичко това много бързо изчезва и се разрушава, защото няма дълбоки, здрави основи и в него липсва главното, липсва онзи смисъл, който да го пронизва и изпълва.

 

Тук можем да си припомним известната полемика между Виктор Франкъл и Зигмунд Фройд. Фройд твърдял, че базова потребност за човека е не дори щастието, а наслаждението. А Франкъл казвал, че тази идея е абсолютно несъстоятелна, защото, ако човек си постави за задача, да достигне състояние на наслаждение, той никога няма да го изпита. Защо? Защото според Франкъл наслаждението е страничен ефект. Т.е. човек живее този живот, който трябва да бъде живян, пълноценен живот, който съответства на дълбинния смисъл, заложен в основата му и именно тогава се чувства щастлив. Не защото се стреми към щастието и иска да го преживее и изпита на всяка цена. Това вероятно може да бъде обяснено и от гледна точка на психологията, даже на неврологията. Нали когато човек изпитва щастие е напълно отпуснат. А когато е в напрежение, не може да бъде щастлив. И когато човек се напряга за да постигне отпускане, всеки път ще преживява някакви сурогатни състояния. И за това ще му бъдат необходими наркотици, алкохол, леки, неангажиращи отношения и прочие. Мнозина знаят, че в началото, с помощта на изброените от мен неща, човек се приближава до някакъв пик на преживяванията, които мисли за щастие, а след това настъпва синдромът на махмурлука или „прекършването”. Ако става дума за отношения, то лекотата и неангажираността са само илюзия, защото това по един дълбок начин засяга не само душата на човека, за която той понякога и не мисли, а и нервната система, психиката. Изпитвайки това преживяване, което им се струва щастие и преставайки да го изпитват след това, хората преживяват удар, а понякога и махмурлук, когато след опиянението от страстта настъпва отрезвяване и ти виждаш себе си съвсем друг, оказваш се не на това място, не в това положение, не с този човек, и си мислиш: „Какво е това?! Как стигнах до тук?” По същия начин, когато човек се опитва по изкуствен начин да стане щастлив, става истински нещастен. Винаги се получава така, това е неизбежно.

 

Ако говорим за тези емоции, които е прието да се наричат щастие на творчеството, те сякаш не се вписват в посочената схема, но с това мога да се съглася само отчасти. Творчеството и радостта от творчеството могат да бъдат много различни. Едно нещо е когато човек е творец във висшия смисъл на тази дума и животът му представлява разкриване на скритото в него вътрешно богатство и пълнота, когато за него е съвършено естествено да твори. А друго е, когато творчеството опиянява човека и става за него своеобразен наркотик, когато човек изпитва удоволствие и чувство, че не живее напразно само в тези моменти, когато нещо създава. И твори именно затова – отново и отново да изпитва това усещане. Има поети, художници, музиканти, които се чувстват хора в пълния смисъл на тази дума, само когато творят. А когато настъпи периодът на т.нар. творчески застой, те изпадат в депресия, отпускат се и могат да стигнат дори до самоубийство. Т.е. творчеството също може да бъде както здраво и дълбоко, така и болно и мъчително. Тези неща трябва да се разграничават.

 

Човекът е същество, създадено за благобитие. Не за нещастие, не за мъчения, не за страдания. Естествено, че човек по природа винаги ще се стреми към щастието и даже чисто инстинктивно, интуитивно ще го търси. Но не знаейки в какво се състои то, няма да го постига и ще се опита с нещо да го подмени.

 

Животът като чудо

А какво представлява щастието? Мисля, че човек придобива истинското щастие когато разбере, че животът не е стечение на случайни обстоятелства, не е нещо, което изведнъж се е стоварило върху него, а удивителен, велик дар и когато открие на Кого дължи този дар. Оттук се ражда чувството на отговорност за това, което ти е дадено и то, колкото и да е странно не потиска човека, не го угнетява, не прави живота му тежък и безрадостен, а го изпълва със смисъл. Защо? Защото тогава човек живее не просто така, а животът му става постоянно общение с Онзи, който е извор на този живот. Тогава животът става най-голямото чудо и човек го преживява именно така – като чудо. Да, има хора, в чийто живот всичко е сиво, унило и не се случва нищо, на което си струва да обърнеш внимание. А друг живее така, сякаш неговият живот е като дъга, в която се преливат всички отенъци на цветовете и всеки миг е различен от другия. Защо при втория е така? Защото в неговия живот присъства Господ и този живот е неговото общо дело с Бога.

 

В този живот могат да присъстват или да отсъстват някакви компоненти, които хората обикновено считат (погрешно според мен) за причини или източници на щастие. Едни са убедени, че щастието се състои в семейния живот например, но ние виждаме много семейни хора, които са нещастни и от време на време виждаме несемейни, но щастливи. Други смятат за щастие определен кариерен резултат, достигането на определено положение в професионалното поприще, което са си избрали. Но ние виждаме много хора, във висша степен успешни и при това абсолютно нещастни, както и такива, които не са постигнали нищо в кариерата си, но са щастливи. Цялата работа е във взаимоотношенията с живота и с Този, който го е дал. И колкото и да е странно, тези отношения могат да имат не напълно осъзнат характер. Понякога в живота на нецърковни хора, които не могат смислено да обяснят вярващи ли са или не, присъства някаква светлина. Защото човек е такова удивително същество, което може да бъде в общение с Бога не само на видимо за всички ниво, но и преди това общение да добие някакви конкретни и познати за нас форми, то може да протича в дълбините на човешката душа. Т.е. в дълбините на душата си човек може да прави особени неща, които да са Божии. А какви са причините за този ступор, защо той не може да доведе това до край и да разбере, че всичко което прави е Божие дело и той живее с Бога? Защо не може да признае това сам пред себе си? Трудно е да се каже. Но нашата неверност не унищожава Божията вярност и затова, когато човек живее по този начин, Господ откликва и животът на този човек става друг.

 

Нали животът се открива по отношение на нас в зависимост от това, какви сме ние. Това лесно може да бъде разбрано от един прост пример. В някой ден ти излизаш от дома и всичко ти е противно: и това не е наред, и това не е наред; чувстваш се отвратително и каквото и да се случи, то само потвърждава правилността на това твое мнение. А в друг ден се събуждаш и благодариш на Бога просто за това, че си се събудил, радваш се и виждаш всичко в съвършено друга светлина. Причината не е в живота – тя е в теб, защото ти сега, в този момент си способен да го видиш така. Преподобни Антоний Велики казва, че трябва да завършваме всеки ден с благодарност към Бога и всеки ден да започваме с благодарност към Него. Дори ако не разбираш за какво да благодариш – благодари, и изведнъж ще разбереш защо. И това веднага ще промени всичко около теб – и живота, и хората.

 

Щастието носим в самите себе си

Веднъж ми описаха такава ситуация: млада жена, дълбоко вярваща, със сериозен стремеж към Бога, много иска да създаде семейство. И като че ли има всички „данни” за това, но … не се получава. Поради това тя много скърби. Друга жена, по-възрастна, при която на практика също не всичко е благополучно, защото бракът й е разбит и любимият и мъж е отишъл при друга жена, казва на първата следните думи: „Защо толкова тъгуваш? Щом не става, значи Бог е приготвил за теб нещо друго. Значи Сам Той ще замени за теб това, за което мечтаеш. Нима нещо може да се сравни със сладостта от пребиваването в Бога? Какво още може да се желае?!” Думи сякаш правилни, точни, но не донасят утеха, защото в отговор младата жена укорява събеседницата си: „Как можеш да ми кажеш това?! Може би го знаеш от опит, но ти си имала мъж, имаш деца – ние не сме равни! Нима ти можеш да разбереш моята болка?!” И възниква закономерният въпрос: защо за да сме щастливи, за нас, християните, Христос се оказва недостатъчен? Отговорът е очевиден: значи не сме християни. Само така си мислим. Християнин е този човек, за когото Христос е по-важен от всичко. Преподобни авва Доротей казва, че на онзи, който е претърпял лишение заради Бога, Господ ще бъде и вместо вещите, и вместо храната, и вместо всичко, от което той се е лишил. Но при какви обстоятелства? Само тогава, когато търсиш Бога, когато Той е на първо място за теб.

 

Разбира се не е необходимо сега веднага всеки от нас да се откаже от всичко и да каже: нека Христос ми бъде вместо всичко това. Това би било безумие. Но когато това става последователно и постепенно, човек започва да се изпълва от жажда по Христос и да освобождава все повече и повече място за Него.

 

Аз не познавам добре жената, за която споменах по-горе, но изхождайки от своя пастирски опит, допускам, че дори тя да създаде семейство, няма да бъде щастлива. По-скоро ще изпита чувство, подобно на щастие и еуфория, но то ще бъде краткотрайно, защото тя ще продължи да сравнява себе си с някой друг. Щастлив може да бъде само този човек, който може да бъде щастлив въпреки всичко. Щастието не е следствие от някакви външни обстоятелства и събития. Щастието само по себе си е това което ние или носим, или не носим в себе си, независимо от всичко. Щастието се корени дълбоко в самия човек.

 

Вероятно е нужно да си зададем главния въпрос: защо вътре в мен цари такава пустота? Защо съм си нарисувал някаква идеална картина, чиято реализация трябва да ме направи щастлив, а ако това не се реализира, ще бъда нещастен? Това е психологията на неудачника, на жертвата. Когато човек вкарва себе си в това състояние, той вече не може да бъде щастлив. Ето защо понякога човек, който е постигнал всичко в живота, взема револвер, върти барабана и играе на руска рулетка. Всичко има, а щастие няма – това е възможно най-страшното състояние.

 

За някой средство за преодоляване на пустотата и депресията става Бог, но ако човек гледа на Бога само като на средство, почти нищо добро не излиза. Да, човек се измъква от страшното състояние, в което се е намирал, но по-нататък в живота му не произтичат никакви кардинални промени. А много хора просто влизат в задънена улица и вече нищо не могат нито да открият, нито да намерят, защото както те смятат, Христос също не е изпълване на вътрешната пустота, която толкова страшно е зейнала в тях.

 

Не бива да си мислиш, че ако си влязъл в Църквата, веднага за теб ще започне нов живот. Когато човек живее живота си осмислено, дълбоко, когато търси, когато животът му е творчество – не творчество в областта на музиката, скулптурата, живописта или литературата, а жизнено творчество, когато човек с Божията помощ твори сам себе си, когато става сякаш сътворец на самия себе си, тогава с влизането в Църквата този нов живот става възможен.

 

Грешно ли е да се стремиш към благобитие?

Има много по-страшни ситуации от тази, за която сега говорихме: например болест или смърт на дете, тежко заболяване, социална неустроеност и прочие неволи. И понякога по човешки ти се иска един обикновен живот, с неговите простички радости и приятни грижи. Греховно ли е това желание?

 

От една страна то е напълно естествено: нали човек, ще се повторя, е създаден за благобитие. Някои възникващи трудности ни се удава да преодолеем и да приведем живота си към това благобитие, но има неща, които не са ни по-силите. Тогава трябва не просто да приемеш това, не да се примириш и да кажеш: щом е така, значи така. Макар и това да има висока цена – да повториш след Йов: „Господ даде, Господ взе”. Тук е важно и да разбереш, че това е изпитание, което ти се дава и да намериш това съкровище, което безусловно е скрито в него. Ето това е най-важното.

 

Но често в желанието просто да се наслаждаваш на момента и да забравиш за теготите на живота, за болестите и смъртта, в крайна сметка се крие желание да забравиш за Бога. И така постъпват много хора. Според мен това е една от най-страшните и съдбовни грешки. Ако щете дори затова, защото и да забравяш, и да не забравяш за края на живота, този край все пак ще дойде и ако ти си забравил за Бога, твоят живот е протекъл напразно и ти си се оказал неподготвен за вечността. Ти си толкова пуст, дотолкова нямаш нищо в себе си, че във вечността няма какво да се разкрие. Работата не е дори в това, че ще те накажат и адът, като място за мъчение ще стане твоя участ. На практика ние не знаем какво е адът. Ние знаем, че той е място на пребиваване на онези, който нямат в себе си нужното, за да бъдат с Бога. Как човек отминава Бога, как не забелязва Неговата любов, как не откликва на нея – това е един от най-важните и страшни въпроси. Именно нежеланието на човек да откликне става залог за неговия ад тук, на земята и за ада във вечността.

 

Страшно неразумно е да забравиш за ограничеността на своето битие и поради факта, че само в перспективата на вечността човек може да преживее живота си истински дълбоко и сериозно. А иначе той се спуска до някакво чисто животинско ниво и според мен става твърде плосък. Когато човек вкарва себе си, създадения за вечността, в тясното и малко пространство на днешния ден, се оказва, че този ден твърде бързо изчерпва сам себе си. Това се отнася и за човешките отношения. Истинската любов не се ограничава с текущия момент. Защо казват: ние се обичахме един друг, а после всичко това изчезна? Защото се е оземлило, отишло е единствено в земята, не се е обърнало към Небето, не се нахранило с него.

 

Щастието е тайнство

Веднъж ме попитаха: „Ако обичаш Бога, вероятно ще се появи чувството за щастие. И доколкото е казано, че никой и нищо няма да може да ни отлъчи от Божията любов, то и това щастие няма да има край. Но как да се научиш да обичаш Бога?”

 

Работата е там, че нашата любов към Бога винаги е нещо вторично, защото ние сме извикани към живот от Божията любов към нас. Преди да бъде сътворен светът всеки от нас вече е съществувал във вид на някаква идея, на някакъв, както казва св. Максим Изповедник, логос, творчески замисъл. Това е нещо потресаващо: Господ е вечен, неизменен и значи, идеята на всеки човек присъства в Бога изначално. Това означава, че Господ винаги е обичал всеки от нас. Когато човек започне да мисли за тази любов, да се задълбочава в размишленията за нея, в съзерцанието й, неговото сърце започва да оживява и да откликва. Така интересно е устроен човешкият ум: вгледаш се задълбочено в нещо и по мярата на твоето вглеждане, започваш да го разбираш, да постигаш дълбочината му и в някакъв момент сърцето ти откликва.

 

Същото е и с Божията любов. Ние сме така устроени, че за нас любовта е най-нужното нещо и когато я намерим се ражда ответно чувство. Много важно е след това да не заглушиш това чувство, да му позволиш да се развие в теб. И колкото повече откликваш, толкова повече чувстваш тази любов. Твоята любов никога няма да стане такава, както онази, която си почувствал, защото тя е неизмерима и безгранична. Но и твоята любов може да се стреми към тази безграничност, и тя може да расте. Ето това е щастието. Ето това, е което не може да бъде описано с никакви думи, това е Царството небесно.

 

Господ казва за Себе си, че Той е пътят, истината и животът, и макар това да не е казано в Евангелието, аз ще се реша да го произнеса и то няма да бъде грешка: Господ е и щастието. И затова щастието е тайна, щастието е тайнство.

 

източник: Православие ру

 

Щастието ще намерите в самите себе си

Юли 19, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Нищо не е по-голямо от чистото сърце, защото такова сърце се превръща в Божи престол. И Какво е по-славно от Божия престол? Разбира се, нищо. Бог казва, че тези които имат чисто сърце: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде“ (2 Кор 6:16.)

Така, че кой е по-щастлив от тези хора? И от какво добро могат да бъдат лишени? Не са ли те всички дарове на Светия Дух, открити в техните благословени души? От какво повече имат нужда? От нищо, наистина, от нищо! Защото те имат най-голямото добро в сърцето си: Самия Бог!

Колко хора са били измамени, търсейки щастието далеч от самите себе си, в чужди страни и пътувания, в богатство и слава, в големи имоти и в развлечения, в удоволствия от лукс и суета, чиято цел е горчивина! Изграждането на кулата на щастието извън нашето сърце, прилича на сграда, построена на земята, която е разтърсвана от постоянни земетресения. Скоро такава сграда ще се срине на земята…

Братя мои! Щастието ще намерите в самите себе си, и благословен е човекът, който извърши това. Изследвайте сърцата си и ще видите неговото духовно състояние. Дали то ще загуби дързостта към Бога? Проучете дали злини и страсти пълнят сърцето ви, дали то се подхлъзва по трудните и криви пътища, по които минава…

За съжаление, този който е пренебрегнал сърцето си, е бил лишен от всички дарове и е паднал в множество злини. Той прогонва радостта и е изпълнен с горчивина, скръб и притеснение. Той е преследвал мира надалеч и получава тревожност, безпокойство и страх. Той е изгонил любовта и е приел омразата. Той изгонва, най-накрая, всички дарове и плодовете на Светия Дух, които е получил с кръщението и приема всички тези злини, които правят човека жалък и трижде ужасен.

Братя мои! Многомилостивия Бог иска щастие за всички нас, както в този така и в следващия живот. Поради това Той създаде Неговата свята Църква. Чрез нея, за да ни очисти от греха, да ни освети, да ни примири с Него, за да ни даде благословението на небето.

Църквата ни прегръща, отворена е за нас за да ни приеме. Нека тичаме и Църквата е готова да повдигне нашето тежко бреме, за да ни даде смелост към Бога, за да напълни сърцата ни с щастие и блаженство…



източник: throughthegraceofgod.wordpress.com

Светогорски съвети към хората в света

Февруари 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Вероятно няма на земята такъв човек, който да не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой вижда щастието в материалните придобивки и богатството, някой в успеха и известността сред окръжаващите го, някои хора са щастливи със своята половинка, а за други щастието е в здравето…

Но светите отци на църквата ни разкриват, че истинското щастие за човека не се крие в светските удоволствия, които в един момент могат да изчезнат, а в Божията любов, която преобръща света около нас.
Например може ли някой да се осмели да каже, че монасите от Света Гора са нещастни, въпреки че те са далеч от светските удоволствия като изобилна храна, добър сън, богатство и други светски разбирания за понятието „щастие“.
1. Вяра в Бога

 

Разбира се, най-първата тайна за щастие на светогорците, това е вярата и любовта към Господа. Ако човек е в състояние да постигне това в своя живот, нищо не може да го направи нещастен.

 

Веднъж една жена попитала свети Порфирий Кавсокаливит защо нарича себе си щастлив, след като неговото здравословно състояние се е влошило сериозно. На това той отговорил: „Чети Светото Писание, ходи на църква, имай изповедник, причастявай се със Светите Тайни – с една дума бъди добра християнка. Тогава ти ще намериш радостта, която търсиш. Виждаш, че аз съм болен, но съм щастлив. Така и ти, когато си малко по-близо до Христос, ще спечелиш радост в своя живот.“

 
2. Освобождаване от суетата и тревогите

 

Свети Паисий Светогорец съветвал, че за да се чувстваме щастливи, трябва да живеем естествен и опростен живот, в който няма място излишният разкош, суетата и напразните вълнения.

„Когато веднъж в килията при мен дойде един лекар от Америка – казваше преподобния, – той ми разказа за тамошния живот. Хората там са се превърнали в машини – по цял ден вършат някаква работа. Всеки член от семейството трябва да има свой собствен автомобил. Освен това вкъщи всеки иска да се чувства комфортно, трябва да има четири телевизора. И така давай – работи, изтощавай се, печели много пари, че после да кажат, че си се устроил и си щастлив. Но какво общо има това със щастието? Този изпълнен с душевни смущения живот с неговата безкрайна надпревара – това не е щастие, а адска мъка.“

 

3. Трезвен ум

 

Монах Симеон Атонски има кратка притча, която ясно показва, че външните обстоятелства никак не влияят на това да се чувстваш щастлив или не. Спасението е в самите нас, затова трябва да имаме трезвен ум, за да устоим на трудностите.

 

Ето притчата: „Човек, който не можел да плува, от страх започнал да се мята в реката. Той започнал да пляска с ръце и в реката се появили вълни, които в страха си човекът помислил за опасно течение. Той се опитал да се бори с речните вълни. Накрая давещият се разбрал, че е нужно да се задържи над водата и постепенно доплувал до брега. Излизайки от водата, плувецът се огледал и видял, че реката е спокойна, а той през цялото време се е борил с вълните и пръските, които сам е създал. Всички нещастия започват от нас самите. Но ако въведеш ред в мислите си, при теб нещастията ще свършат.“


4. Чисто сърце

 

Според думите на св. Нектарий Егински, истинският път към щастието е да имаш чисто и добро сърце.

 

„Щастието – това е чистото сърце, защото такова сърце се доближава до Божият престол. Така казва Господ за тези, които имат чисто сърце: „Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще ми бъдат люде“ (2 Кор. 6:16). Какво още не им достига? Нищо, наистина нищо! Защото имат в сърцето си най-голямото благо – Самият Бог!“


5. Умението да прощаваш

 

Прошката – един от най-важните християнски добродетели. Следователно всеки, който се стреми към щастие, е длъжен да се научи да прощава на ближния. Благодарение на прошката човек освобождава сърцето си от товара на старите обиди, а радостното сърце винаги е щастливо. „Има такъв закон у нас: ако прощаваш, значи и на теб Господ е простил; а ако не простиш на брат си, означава, че грехът си остава в теб“ – казва св. Силуан Атонски.


6. Да даваш повече, отколкото да вземаш

 

За да си щастлив, е необходимо да поделяш радостите и щастието си с ближните. Ще речете, че в това няма никаква тайна, но по думите на монах Симеон Атонски това умение сред хората е едно от най-редките, но който го придобие, ще бъде щастлив.
7. Да се задоволяваш с малкото

 

„Желанията – боклукът на света“, казвал монах Симеон Атонски. Действително, човек колкото повече се съсредоточава върху своите желания, толкова повече се увеличава апетитът му, и не може да се насити, така човек обрича себе си на нещастие.

 

Свети Паисий Светогорец съветвал да се противопоставяме на желанията с умереност. „Щастието се придобива, когато искаме малко. Днес хората какво правят? Купуват… купуват… купуват вещи, коли, електроника и един куп неща, и естествено не им стигат парите, и те постоянно се намират в притеснение. Трябва да се задоволяваме с малко и да не се стремим към много, защото имаме необходимото, което ни трябва, не ни е нужно толкова много да работим. Тогава ще имаме повече време да стоим у дома с децата и семейството, с нещо да се занимаваме, да се помолим, и изобщо да усетим семейната топлина и уют, и да не бъдем в постоянно напрежение по пътищата“ – казвал старецът.

 

източник: Фонд „Православно наследие на Украина в Света Гора , Атон, 28 октомври 2016г.

Любовта не е чувство, любовта е сила

Октомври 10, 2016 in Външни



Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник

Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола

Април 27, 2015 in Беседи, Начална страница

Главната причина за възникването на греховните страсти е стремежът на човека към наслаждание – хедонизъм (от ἡδονή). Тъй като всички хора са създадени от Бога за блаженство, всеки човек вътрешно усеща в себе си стремеж към щастие, но често не знае, какво представлява то и къде да го търси. Истинското щастие е вечното блаженство в единство с Бога, което може да бъде дадено на човека само от Господ, тъй като единствено Той е Благ. Да се намери щастие извън Бога е невъзможно. След грехопадението обаче човек не може без Христа, извън Църквата и без многотруден подвиг да се съедини с Него и да се обожи, но стремежът към блаженство е останал и човек се старае да го реализира. Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола, който, както в древността на праотците, така и сега на всички хора предлага щастие без Бога във вид на временни удоволствия. Първото такова греховно наслаждение донесъл на хората плодът от дървото за познаване на добро и зло. Впоследствие човек се е научил да използва и себе си и целия обкръжаващ свят за получаване на кратковременни наслаждения, защото вечното блаженство било вече недостъпно. Дяволът предлага на хората мисълта, че щастието се заключава в удоволствието и колкото повече са удоволствията, толкова по-щастлив е животът. Използвайки естествения богоугоден стремеж на човека към Благото, дяволът го извращава, насочва го към лъжливи цели – към земните удоволствия. Така възниква хедонизмът и се появяват миражи на щастливия живот. Обаче греховните удоволствия никога не могат да се сравнят с блаженството в Бога. По същност те са противоположни на истинското блаженство.

 

Блаженството в Бога е вечно и се дарува веднъж завинаги и възраства по мярката на усъвършенстването на човека. Усилва любовта към Бога и дарува вечен живот.

 

Греховното наслаждение е кратковременно, затова се налага греховете да се повтарят много пъти. Наслаждението намалява при всяко повторение на греха, поради което се налага не просто да се повтарят, но постоянно да се увеличава мярата на греховността, за да се преживее отново желаното наслаждение.

 

Друга причина за възникването на греховните страсти е страхът от страданията и смъртта (вж. Евр. 2:14-15). Човек се страхува от болката, за него физическата смърт е страшна – това е естествено, тъй като в дълбината на душата си  хората осъзнават своето предназначение към блаженство и безсмъртие. Но, разбирайки за неизбежността на тлението и смъртта, мнозина вместо подготовка за вечността се опитват да забравят и да изтласкат мисълта за смъртта от своето съзнание чрез земните наслаждения или ежедневната суета. Стремейки се да се избавят от страха от смъртта, хората са готови да се откажат от своята свобода, както казва ап. Павел „от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:15). Този, който се стреми към богоугоден живот и се отвращава от греха, бива плашен от дявола с болести и смърт (физическа или социална). Човек се смущава и отстъпва от добродетелния живот, връщайки се в кръговрата на греха. По този начин, богоугодният страх от смъртта се извращава и се превръща в едно от причините за възникването и умножаването на греховните страсти.

 

И така, след прародителителското грехопадение жаждата за наслаждения и стремежът да се избягнат страданията са станали основни мотиви в поведението на човека. Грешникът  се опитва да измами закона на божествената правда и да получи греховно удоволствие, избягвайки страданията. Той играе своеобразна рулетка на удоволствието, надявайки се неизменно, че този път ще му провърви и след греха няма да последва мъка, а дяволът всячески съдейства на това заблуждение. Обаче никой не е способен да отмени закона на Божията правда на земята. Ако човек е съгрешил, той ще страда по мярката на извършения грях или в земния живот или зад предела на смъртта. Страхът от страданията и земните наслаждения – това са морковът и пръчката на дявола, с помощта на които той управлявал цялото човечество в старозаветните времена. Той се ползва от тях и сега. Който не иска да яде неговите „моркови”, получава удари с „камшика” от своя жесток господар, който безжалостно води цялото човечество в своето царство на ада.

 

Из „Основы православной антропологии” М, 2013г.

 

Кога възниква депресията

Ноември 18, 2014 in Беседи

 

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радостта на пребиваването със своите братя в Христа. Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито слова, напоени с благодат, са извели хиляди млади хора от душевната криза.

 

Никой не може да се реализира извън любовта

 

Днес, повече от когато и да било, изглежда, че сме стигнали в задънена улица. Статистиката свидетелства, че всеки десети румънец страда от депресия. Какво ни казва това за времето, в което живеем?

 

– Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието. Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.

 

- Никой от хората, страдащи от депресия, не се е избавил от натрапчивата мисъл, че животът е лишен от смисъл. Ние не избираме да се раждаме или не, както не избираме кога да умрем.

 

- Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай.  Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас.

 

Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките ѝ възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

 

- Вие сте и свещеник. Търсят ли страдащите от депресия утешение в манастира?

 

- Мнозина идват, за да намерят покой в манастира, но това не означава, че те с лека ръка разкриват своята душа. Те могат да се разпознаят по външния вид. Нещастният човек е човек без сияние в погледа. Той е подтиснат, прегърбен, мрачен и често агресивен. Когато човек е недоволен от себе си, е агресивен. Той е като ранен звяр, който страда, опасен е и не дава да му се помогне. Но в болшинството от случаите зад насилието не се крие злоба, а страдание.

 

Бог никога не предава

 

- Животът никога не е бил толкова лек, както сега. Въпреки това страданията в света стават все повече. Откъде идват?

 

- Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог. Обаче дори и хората да предават, тъй като са немощни, то Бог е единственият, Който не предава никога.

 

Все пак е много трудно да се достигне такава мяра на взаимоотношение с Бога, без да имаме отношения с хората. Ние се нуждаем от потвърждение от страна на себеподобните, че не сме безполезни в този свят. Затова е невъзможно избавлението от депресията без тази безусловна любов, която не търси нищо в замяна, която не съди и не обвинява, а приема и успокоява.

 

- Обичайки истински отчаялите се, можем ли да им помогнем да се излекуват?

 

– Ние следваме да сме един за другиго Бог, да ги успокояваме, да обнадеждаваме и даваме приют като пристанище по време на буря. Да ги покровителстваме и да бъдем убежище за тях. Когато храниш другия, ти в действителност храниш Бога; когато го прегръщаш, той като че ли се облича с тебе и на него вече не му е студено.  Когато му говориш, той се сгрява от думите ти.

 

Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха.

 

Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

 

Тоест да се откажем от егоизма?

 

– Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива.

 

Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го  премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно. Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се чувствам отново толкова самотен.

 

Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли. Да го чакаш вкъщи с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му дадеш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, за да не изстине, когато заспи?

 

Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората. Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

 

Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

 

- Неудовлетвореността от това, което имаш, също предизвиква депресия. Мнозинството от хората вечно се измъчват по нещо „друго”. Животът им постоянно е на друго място. Защо те не намират своето място и смисъл?

 

- Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват.

 

Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация (емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания или лишен от възможност да постигне силно желана цел-бел. прев.), защото крайните неща не могат да удовлетворят душата.

 

Някои хора имат всичко, което им е нужно: работа, която са искали, достатъчно пари за целия им останал живот и дори известност… Въпреки това, те са дълбоко нещастни. Какво не им достига?

 

– Тези хора имат предметите, които са искали, купили са си и кръг от хора, но са изпуснали взаимоотношенията с другите. Те са зависими от материалните неща именно поради своята неувереност в съществуването на друга реалност. Ако си наясно, че има вечност, с лекота се отказваш от материалните нужди. Вече не събираш отчаяно. Не се боиш за утрешния ден, придобиваш увереност, което значи, придобиваш вяра.

 

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава.  Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш. Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, трябва да се събират, за да бъдат подарени. Материята е нужно да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите добри и щедри постъпки.

 

Човекът, когато се пресилва да натрупа материя с егоистична цел, да събере имущество, просто го изземва от неговия естествен оборот –да бъде на служба във взаимоотношенията между хората. Но материята е винаги една и съща, тя не се умножава. Удивително е, когато се замислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, както и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Един и същи дар за всеки от нас.

 

Аз забелязвам в много съвременни младежи някакъв нещастен мазохизъм. Те преживяват страданието със сладострастие, като че ли се хранят с него. Сами си свиват гнездо в депресията.

 

– Съществува едно извратено, меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – да се наслаждаваме на някакви страдания само защото те засягат в нас нещо от другата страна на инстинктите, дават на човека да почувства своята душа жива и вибрираща. Неспособни да поемат по спасителния път на радостта (което предполага извършването на добродетелите), те избират удобния път на неспасителното страдание, което ги обрича на това, во веки да не излязат от това състояние.

 

Да изпитваш удоволствие от болката, това е аномалия на душевното развитие. Това е удоволствие, не радост!

 

Това услаждане от страданието е също способ за самоутвърждаване на слабите хора. Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма на изход от анонимност, потребност от съчувствие, това е несъзнателно измолване на внимание.

 

Не може да сме щастливи всяка минута

 

Където и да погледнеш, отвсякъде се пропагандира моделът на успешния, вечно усмихващ се човек. Щастието е императив, а депресията позор, срамно клеймо. На фона на подобен натиск от страна на обществото, невъзможността да се радваш потапя някои хора още по-силно в отчаяние.

 

– Предпоставката, че трябва да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешна и поражда твърде много фрустрации, защото хората встъпват в състезание с нереален, утопичен модел. Животът – това не е постоянно щастие, също както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане между страдания и радост, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, обязаност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия починал.

 

Обсебеността от щастие на всяка цена е пагубна. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

 

Ако премахнем жизнените тежести и усилия, то ще отстраним и радостта. Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертва, оставят следа в съществото на човека.

 

Мислейки за ползата, която получаваш, ти вече не гледаш със страх на трудностите и страданията в живота. Ако погледнеш на състоянието на нещата от гледна точка на вечността, то от този свят ние ще излезем само с това, което сме станали.

 

Попадайки в ръцете на психолозите, депресията се лекува като болест. Предлага се даже методи за изход от депресията в десет стъпки… Можем ли да преодолеем душевните страдания по рецепта?

 

– Въобще няма да дойдеш в добро състояние без духовен подвиг. Радостта не идва иначе, освен от своя източник, който е Бог, не идва по друг начин освен преживявайки любов. А за това е нужно да очистим очите си и да видим в другия Божи образ. Да преминем от негативите (негативите не се отнасят до дълбините на съществото,  а са нещо случайно в него) и да погледнем по-дълбоко.

 

Когато обичаш някого, казваше отец Юстин, настоятел на манастира Оаша, ти си като в скафандър, с който проникват до дълбините на океана и изнасят на повърхността съкровища. Когато обичаш някого, ти го въодушевяваш, активизираш в него сили, за които той е нямал понятие, че съществуват в него. Сили, скрити на дъното на океана.

 

Нашето ставане като човешки същества е невъзможно без любов към другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв друг аспект на нашето битие в света. Ние можем да сме много различни в зависимост от това, колко дълбоки отношения активираме в себе си. Само чрез преживяване на взаимоотношения ние разкриваме себе си и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е Бог в нас. Но, за съжаление, ние разкриваме един другиму само 1 % от това, което бихме могли. Ние преживяваме силно умалена форма на себе си. Ние сме много стиснати със себе си, не си даваме право на живот, на ставане. Ние не се обичаме както следва.

 

Някои хора се пречупват даже от незначителни изкушения, а други, макар да ги постигат безкрай трудности, вървят по живота с вдигната глава. Защо едните имат сила да противостоят, а другите не? Нима тестото, от което сме направени, е толкова различно?

 

– Че животът на едни е много тежък, не е поради това, че животът е такъв само по себе си, а поради това, че те не са разположени да виждат и светлата страна на жизнените трудности. Затова главното е да намериш смисъла на всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш. Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш сила и невъзмутимост, за да вървиш напред с изправена глава. Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи.

 

Ако човекът не се сблъскваше със страдания, той би бил крайно повърхностен. Само жизнените изкушения го заставят да мисли по-дълбоко. Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество.

 

Не трябва да се боим от страданието. Христос ни е научил как да се освобождаваме от него. Той Го е изгонил от Своя земен живот, преминавайки през страха от глада, неспането, болката, даже страха от смъртта, който ни държи в робство. Стоейки по-горе от страха, Той бил свободен.

 

Страхът от тежките жизнени изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме нещо повече от това, от което сме. Трябва да имаме мъжество да мислим за по-величествен живот. Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си по-горе от нашите страхове и немощи.

 

Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи

 

Отче, вие живеете в рая на земята.  А в градовете безумието и депресията се чувстват като у дома…

 

– Истинският свят е този, който е създаден от Господ, а не този изкуствен, който е създал човекът. Монасите, казват, оставят света. А ние обичаме да казваме, че ние сме влезли в света, докато гражданите са излезли от него. Какво щастие само е да чувстваш ритмите на природата, да усещаш пролетното пробуждане на пръхкавата, влажна земя, да виждаш как са напукали пъпките!

 

В града, сред толкова комуникационни интерфейси, се е загубила красотата на живота, тази обредна красота на поведението, на жестовете и словата, чрез които ти отдаваш чест на намиращите се с теб. Тя е заменена от велика наглост и велика дързост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с красота и смисъл, включително до дрехите, които обличал. Всяка шевица имала значение. Инструментът му също бил украсен. Ако отивал в полето, пеел, за да направи своя труд по-приятен.

 

Днес човек не се радва на труда си, защото за него той е само средство за получаване на пари. Този утилитаризъм, толкова натрапчив в града, е довел до загуба на духовното измерение на живота. В творението вече няма тайнство, във взаимоотношенията ние вече не виждаме тайната на другия, гледаме на него от гледна точка на неговата производителност и експлоатация. Ние експлоатираме един другиго и сме готови да експлоатираме даже Бога.

 

Какво можем да направим, за да преодолеем тези недостатъци, да се изцерим душевно?

 

– Всеки от нас може да се издигне над живота, ако напълни със смисъл всичко, каквото прави, ако чрез всичко, което върши се приближава до Бога. Освещаваш се не само чрез молитвата или ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това, как стоиш, до това как работиш, как се готвиш за храна, до това как садиш цветя, как говориш с човека, как лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове трябва да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да изпълним всичко с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.

 

Казват, че истинската радост е дълбока, но при все това, тя се оказва преходна. Защо не можем да я зафиксираме, да я спрем на място?

 

– Не трябва да гледаме на радостта като на наркотик, чрез който да забравим за страданията на този свят, не трябва да я търсим като бягство. Не трябва въобще да я търсим! Хората, които действително са щастливи, не знаят, че са щастливи, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само. И идва като дар за тези, които умеят да търсят другия и Бога.

 

Всички тези възвишаващи ни пикове на щастие са точно нещо избухващо в течението на живота – това са промеждутъчни степени. Това е отдих, награда за всяка премината степен, след която не бива да спираме. Под сянката им Христос ни дарува мир, който никой няма да ни отнеме. Той ни дарува мир и тази постоянна радост, която премахва нашите окови и ни прави свободни.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Наказвам те от обич

Ноември 13, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човеколюбивият Бог благоволил да устрои такъв порядък, че човекът, отпаднал от Неговата благодат, да бъде обграден от много страхове, различни неприятности, скърби и беди. Той го оставил да бъде обременяван от всичко това, да бъде обезпокояван отвсякъде и нападан даже от самия себе си. Причината, поради която Той устроил този порядък, е предивна, изпълнена с любов и благост. Както някой богат и пребогат човек, имайки възлюбен син, поради голямата си любов към него не иска той да търси нещо настрана или да получава от някой друг потребното за себе си: храна, питие, дрехи, обувки или някакво друго утешение и успокоение, но желае той да получава всичко това единствено от него, своя баща, и така винаги да бъде край него и да се успокоява на коленете му; и ако се случи така, че този син избяга от него и поиска да получава потребното за себе си от някой друг, бащата устройва всичко така, че синът или да не намира нищо никъде, или да го намира с много труд и пот; освен това той казва на всички, намиращи се под негова власт, когато видят сина му да се скита далече от него, да го гонят и да му причиняват всякакви неприятности, така че той и да не иска, по неволя, да се върне при него, горещо обичащия го баща, не намирайки никъде покой; по същия начин постъпил и Бог с отпадналия човек, като устроил той никъде да не намира покой в този живот и в нещата от този свят, и чрез това да бъде принуден отново да се върне при всеблагия Бог, Господ и Владика на всичко, Промислител, Успокоител, Изкупител и Спасител, и винаги да бъде при Него, та така и човекът да намира успокоение, и Бог, неговият Отец, имайки сина при Себе си, да се радва за него.

 

Преди престъплението човекът пребъдвал в пълно щастие, имал всяко утешение и живеел във вечна радост в рая, без скръб и печал, дори без да знае какво е печал. Но самозабравил се поради такова велико щастие, той стигнал до пожелаване на това, което надвишавало неговата мяра и сили, поискал да бъде Бог, по внушение на дявола. Затова веднага, щом се опитал на дело да постигне невъзможното за него, той изгубил великото щастие и успокоение, което имал, станал беден и стигнал до толкова голяма нищета, колкото голямо богатство имал преди, като по този начин получил наказание за възгордяването, дръзнал да се реши на такова велико и важно дело: като че се преситил от щастието, което му дарувал Бог, и отхвърляйки го, пожелал висшето.

 

Като обеднял толкова много, той предприел големи трудове и грижи, но и при това не намирайки потребното толкова, колкото му се иска, той ту бил измъчван от скръб, печал и униние, ту употребявал големи усилия, за да постигне доволство и обилие, отхвърляйки измъчващата го тежест на оскъдността. По тази причина един ставал крадец, явен или таен, друг – разбойник, насилник, отнемащ чуждото, трети – користолюбец, неправеден, лъжец; оттук се породили завист, предателство, клевета, враждуване, спорове, съд, лъжа, клетвопрестъпничество, убийство. Забравили и Самия Бог, Който в настоящия живот като временно наказание определил бедност, заслужена от човешкия род за престъплението на Адам. Действайки така, те, може да се каже, вървят против Бога, когато на всяка цена се стремят да станат богати и да имат всичко в изобилие, независимо от Божията присъда за оскъдност в настоящия живот. Станали богати, те се явяват горди и тщеславни. По-нататък какво ще последва? Ето какво: Бог се противи на гордите и последните от тях ще отидат там, където е попаднал отстъпникът от Бога – дяволът.

 

И така, относно оскъдността във всичко, трябва да знаем, Бог справедливо ни я е наложил като временно наказание, и затова нека я претърпяваме с благодарност, за да привлечем върху себе си добросърдечието, милостта и грижата на Бога.”Защото Господ наказва, когото обича”, за да се смири с наказателна оскъдност и да бъде далеч от гордостта, „бичува всеки син, когото приема”(Евр. 12:6), с болести и скърби, за да го привърже към Себе Си и винаги да го има до Себе Си, и за трудовете и подвизите, носени с благодарност, да го увенчае с венеца на търпението и да го направи син, приятен на Него. Адамовото престъпление последвало не от нещо друго, но от това, че той имал всички блага в изобилие без труд. Затова Бог за престъплението определил с пот на лицето да ядем хляба си, докато умрем. Ако в настоящия живот на всички хора е наложена оскъдност като естествено временно наказание, то опитващият се с всякакви неправди да избяга от него, ще попадне под вечно наказание. Защото избягването на оскъдността в настоящия живот едва ли е възможно без грабеж, неправди и користолюбие; освен това щастието и богатството естествено пораждат гордост, източник на всеки грях; а над гордия, стремглаво хвърлил се долу, взема власт срамотата, тоест над него започват да господстват плътските страсти – плод на неговото неразумие и на развратяването на здравия разум в него.

 

Затова християнинът, който по всякакъв начин се опитва да избегне оскъдността, очевидно не иска да бъде никакъв християнин; защото истинският християнин не може да бъде такъв без лишения и нужди. Синът Божий и Бог, станал човек, за да възстанови човешкото естество, не благоволи веднага да отмени първото наказание, тоест нуждата във всичко и оскъдността, и смъртта, наложена на Адам и нашия род за престъпването на заповедта; защото това, че ще ядем хляба си с пот на лицето, и това: „пръст си и в пръст ще се върнеш”, пребъдват и завинаги ще пребъдват в нашия род до свършека на света. Но какво е направил и какво прави нашият Господ Иисус Христос? Това, че вярващите в Неговото въплътено домостроителство прави причастници на Своята сила, като Бог на силите, и на Своята премъдрост, като Бог на премъдростта, и чрез това, без да отменя на дело първото определение, го отменя с това, че отнема от силата му, въодушевявайки вярващите благодушно да понасят всякакви лишения и скърби, като Сам пръв ги е издигнал до безславната смърт на кръста и е станал за нас образец и пример в това. Вследствие на това виждаме, че и Апостолите, и всички истински християни, приемайки от благодатта на Христовата сила, с радост понасят всякакви скърби и изкушения и принасят на Бога достойни плодове с велико търпение. Затова нито мъчениците молели Христос да ги избави от терзанията и мъченията, нито подвижниците търсели освобождение от трудовете и усилията на подвижничеството, но и едните, и другите Го умолявали само да им дарува търпение, за да се подвизават в подвизите на мъченичеството и подвижничеството и да получат в бъдещия живот награда за труда си.

 

И така, за всеки благочестив човек са неизбежни скърбите, утесненията и лишенията; и това не е за ущърб, а за усилване и извисяване на неговото благочестие. Докато някой не изпита изкушения, не може да разбере и да познае скритата в тях сладост и сила за живот по Бога. Когато ги изпита и познае това, не може да не благодари на Изкупителя не само за това, че го е освободил от тях, но и за това, че му е дарувал да го изпита чрез тях. Неизпиталият изкушения бива незкусен в живота и не така усърден в богоугаждането. А изпиталият ги и освободил се от тях гори духом по Бога и всеусърдно му благодари. Разбира се, има усърдни по Бога и благодарни и от тези, които не изпитват изкушения, но не с такъв жар, както тези, които  ги изпитват и се избавят от тях. Затова твърде потребно и спасително за християнина е да среща изпитания, тесноти и лишения, да познае върху себе си помагащата сила Божия и да благодари на Бога от цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила.  Който живее спокойно и няма изкушения, е подложен на две недобри неща: първото, че не е така усърден по Бога и не Му благодари от цялата си душа, а второто, че умът му неизбежно се предава на суетни грижи. Може би и Адам не би се прелъстил така лесно, не би послушал злия съвет на дявола и не би поискал да бъде Бог, ако по-усърдно беше благодарил на Бога, когато бил обграден от онова велико успокоение и неизказана радост. Така за нас, колкото е необходимо да дишаме въздух, толкова е необходимо да благодарим на Бога в самите изкушения, скърби и лишения, на които се подлагаме, вървейки по пътя на богоугаждането. Да благодарим на Бога и ние братя мои, за всичко, и безропотно да претърпяваме всяко изкушение и скръб, в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото слава вовеки. Амин.

 

Из “Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Том1, Славянобългарски манастир Св. Вмчк. Георги Зогроф”

Богатството на бедността

Септември 25, 2014 in Беседи

 

Предния път разглеждахме Божията заповед: не пожелавай нищо, което е на ближния ти. Това не означава, че ако някой има хубав автомобил и ти си кажеш: ех, че хубава кола, е непременно нещо лошо. Просто виждаме нещо хубаво, харесваме го и бихме искали да го имаме, хубав автомобил или дреха… Това не е лошо, злото идва тогава, когато човек стане пленник на тези неща, когато неговият ум бъде пленен от желанието и похотта за тях и те вече не го оставят да се движи свободно. Това състояние измъчва човека, изморява го и не го оставя в същото време да оползотвори нещата, които вече притежава. Вместо да види какво има, да благодари на Бога за всичко и да види как да ги оползотвори и използва, за да напредне духовно и да се усъвършенства, това пленяване, тази похот го карат да презира собствените си неща и да вижда само другите. Така човекът има непрестанното чувство в себе си, че постоянно нещо му липсва, чувства недостатък, вакуум, празнота и започва да се измъчва. След това идва и завистта. Това състояние може да се превърне в нещо много измъчващо човека, без реална и основателна причина. Защото не сме внимавали в началото, за да разберем, че това да пожелаеш нещо, което е добро, въпреки че е хубаво – например нещо красиво, от което имаш нужда, служи ти и т. н., – не бива да оставаме да бъдем пленени. Ние не сме будисти, за да умъртвяваме желанието в нас. Не трябва да ставаме дървета, които не желаят нищо! Както казвал Казандзакис: когато не желая нищо съм щастлив. Не искам и не мисля за нищо, не зная нищо! Църквата не убива човека, нито естествените движения на душата. Когато виждаш нещо красиво се удивляваш и се радваш, също когато виждаш нещо, което ти е нужно си казваш, добре е да го имам, имам нужда. Нормално е, когато виждаш нещо радостно да се радваш с него, а когато е нещо тъжно да тъжиш.

 

Затова виждате как Бог е сътворил света с такава красота и разкош, такова богатство, човек да се движи и да се чувства богат, а не злочест. Господ е сътворил хиляди видове растения! Защо е направил толкова много? Не можеше ли да направи пет и да приключваме с този въпрос? А те буквално са безброй! Хиляди птици, риби, насекоми, толкова звезди – такова богатство. Защо е направил всичко това? Не можеше ли да направи едно черно като катран небе и една луна да свети малко! Всички тези звезди, защо ги е сътворил? И ги е нарекъл и космос – (от глагола κοσμέω – подреждам, организирам, украсявам – бел. ред.). За да се чувства човек в Божието мироздание богат. Не знам дали сте живели в села, навън сред природата, където виждаш хиляди неща, предизвикващи удивление в теб. Защо Бог е направил всичко? Да се мъчим да научаваме толкова видове растения? За да даде на човека усещането, че неговият Баща е Богат и човекът е господар. Той е управител на творението, цар на мирозданието! Да вижда всички тези неща, да се радва, да прославя Бога! Такава е природата на човека. Затова ние в църквата не премахваме желанието, заповедта не пожелавай не отменя пожелаването, а просто го освещава. Освещава се желателната част на нашето естество, за да желаем правилните и добри неща, човек да избира святото и добродетелното, за да избираме това, което носи духовна полза и да се радва на всичко съществуващо.

 

За да постигнем това обаче, предварително трябва да постигнем нещо друго. Да славословим и благодарим на Бога и да Го прославяме за всичко, което имаме. Ако не се научиш да благодариш, за това, което имаш, никога няма да благодариш за това, което виждаш около себе си. Ще си в непрестанно дирене на други неща и веднага щом ги вземеш, привикваш с тях и искаш други, и още и още… и никога няма да спреш. Докато човекът, който благодари за това, което има, не чувства нужда от нещо друго. Ако му дадеш нещо го взема и благодари. Ако не му дадеш, това не го засяга. Чувства достатъчност и пълнота. Богат е този, който намира покой в заповедите, гласи една древна пословица. Тоест този, който се утешава с малкото, той е богат. Има богати, които имат безмерно богатство, но въпреки това пак не се насищат. Имаш толкова много пари, че дори детето ти да не ядеше макарони, картофи и хляб, а пари и банкноти, пак нямаше да свършат. Имаш толкова много! В миналото сребролюбието имаше нещо хубаво в себе си. В смисъл, че хората събираха парите си и всяка вечер ги брояха, галеха ги, гледаха си лирите, имало едно доволство-сребролюбие. Днес това са просто цифри, числа. Веднъж бях в една богаташка къща, собственикът имаше компютър и натисна копчето да си види парите и видя някаква цифра, сигурно милиони. Това е богатият – има числа. Помогна за едно социално учреждение, дари няколкостотин хиляди лири, казах му: „Благодаря изключително много”, а той ми отвърна: „Какво благодаря, отче, за нас това са цифри”. Те дори не държат парите в себе си, страхуват се да не ги ограбят и затова ходят натоварени с карти и чекове. Сребролюбието загуби своя смисъл! В миналото някъде заключваха парите под леглото, в гардероба – сега и с това е свършено.

 

Човекът наистина е богат и когато е самодостатъчен в добрия смисъл на думата. Когато е доволен и се утешава с малкото. Аз познавах такива хора, които бяха изключително щастливи, а нямаха абсолютно нищо! Старецът Паисий, в неговата килия нямаше нищо, ако искаше да ти даде нещо, нямаше какво! Когато почина, не намериха нищо да вземат за благословение, освен някакви дрипи и нищо друго. Не знам дали можете да схванете това нещо – страшно впечатление ми направи килията на този човек – там нямаше нищо. Когато търсеше да намери нещо, за да сложи за обяд, просто нямаше нищо. Имаше само чай. Казваше трябва да ти дам нещо да ядеш, бях 19 годишен, само сухари и чай. Най-накрая намери една консерва с калмари, която му оставил някой посетител, обаче нямаше как да я отворим, нямаше отварачка. Намери една тесла, с която беше правил килията и лека полека я отвори. Е, представи си с какъв апетит ядеш това ядене.

 

Сещам се веднъж през зимата, когато килията протече, кибритът се намокри и нямаше как да запали огън. Такова нестяжание. Но въпреки това беше толкова богат! Веднъж отидох при един старец румънец да му занеса някои неща, защото живееше сам в пустинята. Той задържа само няколко от тях, аз му казах: „Задръж ги за тебе са”, „Не, това е достатъчно за днес.”, „Задръж ги, за да имаш и утре.”, „Не, достатъчни са за днес! За утре Бог си знае.” Беше сам в пустинята, където нямаше кой да се погрижи за него. Половината му килия беше срутена от дъжда и снеговете. Той отиде в ъгъла и сложи леглото си там. Попитах го: „Как издържаш тука? Тук вали!” „Не, тук където съм, не тече”. Останалата част от келията ставаше езеро.

 

Св. Йоан Лествичник казва, че за монасите нестяжателният човек е владетел на целия свят. Безкористният прилича на орел, който лети високо, без да има неща, които да го отежняват надолу. Разбира се, ние сме в света, не сме в пустинята, и се нуждаем от материалното, от пари, къщи и всички тези неща. Със сигурност имаме нужда от тях, би било наивно да казваме, че нямаме. Но има разлика между това, ти самият да си господар на вещите и парите и от друга страна имотите и парите да са господари на твоята душа. Когато в нея господстват и е пленена от грижите за материалното, тогава там действително има едно робство.

 

Когато се появи борсата в Кипър, всички печелиха пари. Тогава пътувах с автомобила на един човек. Звънна му телефона и го питаха: какво става с твоите акции? Първият въпрос на всички беше за акциите. Сега когато потънахме, хората се освободиха от борсата. На това ни учи Църквата – на свободата. Тя не премахва нещата, а премахва страстта, която пленява човека. Дори не отсича желанието, а го освещава, за да може човека да желае вечните, реалните неща, тези които имат реална стойност, а не тленните, измамните, фалшивите, в които човек не може да открие покой.

 

превод от гръцки

 

Нямам ли право на малко щастие?

Август 1, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Един разговор между бъдещите о. Серафим Роуз (Юджийн) и о. Герман (Глеб), в края на изморителен ден.

 

Когато дошло време да затварят магазина, Глеб вече нямал сили. “Защо трябва да се убивам по този начин? – питал той. Работя на пълен работен ден в Монтерей, за да издържам семейството си, а в почивните дни трябва да идвам тук и да работя като роб. Защо трябва да се откажа от всичко заради това, дори от надеждата за малко щастие? Отказах се дори от моята любов, от приятелки, за да мога да се отдам изцяло на това. Сега е мой ред да се позабавлявам в града!” Юджийн погледнал Глеб съвсем спокойно. Опитал от така наречените удоволствия на този свят повече от него и вече отказал се от тях, той разбирал, че Глеб не знае какво говори. “Не бъди глупав – казал той. – В това няма нищо интересно. Няма никакъв смисъл в удоволствията, които светът предлага. Единственото истинско щастие и удовлетворение е точно в нашето страдание. “Глеб се обърнал и излязъл, като затръшна вратата след себе си. Той отишъл да гледа съвременен “шокиращ”, привидно “художествен” авангарден филм, но напълно се отвратил от него. Бил ядосан на себе си и съжалявал, че омърсил съзнанието си с нещо толкова отвратително. Четири часа по-късно, около 11 часа вечерта, той влязъл в апартамента на Юджийн. Заварил го свит на пода в ъгъла на стаята, където били иконите. Веднага разбрал: Юджийн през цялото време се молил приятелят му да бъде избавен от изкушението и накрая е заспал от изтощение, прострян пред иконите. Глеб се зачудил на дълбочината на братската му любов, скрита в този така наречен бездушен американец.

 

Из “ОТЕЦ СЕРАФИМ РОУЗ:ЖИВОТ И ДЕЛО”, Изд. Покров Богородичен, 2007 г.

 

 

 

За нашата радост

Юли 29, 2013 in Начална страница

 

 

От това дали радостта ни е малка или голяма, пълна или непълна, можем да разберем колко сме близо до Бога. Каквато е радостта ни, малка или голяма – такава е и връзката ни с Бога. Радостта ни е присъща и прави живота ни толкова лесен.

 

Противоотровата на депресията

Юли 8, 2013 in В търсене на вярата

За нашата епоха е характерно свръхизобилието и свръхконсумацията, т.е. висшите технологии, напредъкът на науката, множеството удобства и материални наслади – икономическата криза сложи малко спирачка – но се наблюдава сериозен бум на психологически проблеми и човек вижда мрачни лица, нервни, смутени, уплашени, стресирани, тъжни и притеснени.

Дори младите се терзаят от интензивни проблеми, вътрешни конфликти, душевни безизходици и непоносими празноти.
Хубави, млади, образовани и богати хора без усмивка, унили и песимистични.  Това е епоха на завоевания, открития, печалби и успехи, но  хората в нея  се чувстват лишени, без душевно здраве, утеха и радост.  На мода са меланхоличните лица.
Предизвикателното обличане на младите, всенощното импровизирано забавление, увличането в страшния бич на наркотиците, прекалената консумация на алкохолни напитки, болната зависимост от многочасовото стоене в интернет и много други подобни неща изострят проблема и изобщо не го преодоляват.  Сякаш определени хора на всяка цена искат да разрушат тяхното здраве, да съкратят техния живот и да ги накарат изобщо да  не се интересуват от бъдещето.  Статистиките са много тъжни.  В целия свят днес 340 милиона души страдат от сериозни проблеми с душевното здраве.  В Европа и Америка Световната здравна организация докладва, че почти половината от населението страда от депресия, меланхолия и лека форма на дистимия (форма на хронична депресия).
Днес човек искрено и с болка отбелязва, че нито младостта, нито красотата, нито славата на успеха и на възхода, нито многото пари и прескъпите дрехи дават постоянно очакваната радост и многожелания успех. Но дали постоянно присъстващото мрачно настроение не иска да повлияе всички, за да могат да се обогатяват индустриите, произвеждащи анти-депресанти? Прекомерната потиснатост, казват светите отци на нашата Църква, е от лукавия дух на скръбта, който води до депресия и меланхолия. Сполучливо е казано, че състоянието на скръб понякога може да стане болезнено приятно, т.е.  форма на умерен садомазохизъм. Привичките на нашето съвременно общество изразяват и показват голямото разочарование, което идва от липсата на ценности и от индивидуализма. Всеки човек, ако се подвизава и иска реално, може пряко да отхвърли от живота си всичко, което не му дава истински оптимизъм, радост и доволство. Така човекът ще има спокойствие, тишина и утеха. Съвестта му ще е спокойна, животът му несмутим, дори и сънят му – сладък. Поетът Т. Елиът казва „вършейки нещо полезно, казвайки нещо правилно, взирайки се в нещо истински хубаво – това е достатъчно, за да разкраси твоят живот”.  Достоевски казва „ красотата ще спаси света”.  Факт е, че злото, лукавото, безсрамното предизвиква и съблазнява, но доброто, благото, свещеното и хубавото е това, което винаги привлича истински и трогва най-дълбоко.
Православното предание има сила, трайност, смисъл, вяра, утеха и надежда.  Единственото нещо, което може да направи опитът на определени хора да изкоренят от сърцата на хората това богато и живоносно предание, е  да увеличи броят на скърбящите, безутешните, безнадеждните.  Това предание е родило велики светци и герои.  Настъпи време за реално търсене и повторно свързване с историята, преданието и неговото продължение. Благоприятно време, подходящо и необходимо за новото откриване на нашето предание и на мощната увереност, която дава  срещу отчаянието, унинието, депресията и меланхолията. Ето антидотът за голямата душевна болка на нашите времена.  Трябва бързо да го потърсим, за да се изцелим. Не се издръжа един безсмислен и черен живот. Нима преувеличавам или съм старомоден?

 

превод от гръцки

 

 

 

Който e доволен от малкото, не бива забравен от Бога

Юли 7, 2013 in Начална страница