Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

Днес искам постоянно да ти казвам само един израз… но ще го кажа с други думи. Кой е този израз? Кой? Всичко ще бъде наред! Надявам се, вярвам и се моля да вземеш изпита. Да се представиш добре и да успееш в изпитите, за които се подготвяш.


Скъпа моя бабо, скъпи мой дядо, тези от вас, които мислите, че говоря за изпити от друг тип – за изпитите на живота или за края, за изпитите на Божия Съд – не. Днес не говоря за това. Говоря ясно за изпитите на децата. За тях искам малко да поговоря.


За вас младите, за тебе, младежо, и за тебе, девойко. Но ако ти си възрастен, детето ти сега отсъства и не слуша тези думи? Ако ти си майката или бащата на детето, чичото или лелята и детето сега отсъства от дома? Накарай го да прочете тези думи в някой друг момент, та дано малко се утеши и ободри за тази толкова важна тема на живота, която толкова го е изморила. Припомни си. От предучилищна е започнало да ходи на училище! Вече толкова години.


Сега ще говоря на тебе, скъпи мой приятелю и приятелко. Я помисли: толкова години четеш, изморяваш се, събуждаш се, губиш хубавия сутрешен сън, младините ти минават в четене и в умора. Зиме-лете частни уроци. Сега идва време, когато всичко това ще бъде отсъдено и ще го поставиш на един лист хартия като концентрирано знание. Кратки мигове, които ще решат твоето бъдеще. Няколко изречения, които ще напишеш, няколко страници, които ще запълниш, ще отсъдят в кой факултет ще влезеш (и с право стресът е достигнал пределна точка). Разбирам го. Гледам те – тревога. Пот. Кафета. Четене през нощта. Сърцебиене. Нима и ти не живееш всичко това? Свръхнапрежение. Караш се с родителите. Крещят ти, крещиш им, ругаете се; един път меланхолия, друг път губиш надежда. Друг път се сепваш и казваш „нищо няма да направя”. Гледаш купчини книги, мислиш за празнотите, които имаш, преувеличаваш нещата в себе си, чувстваш неуспеха вече като събитие. Сякаш вече си се провалил; така го живееш отсега, предварително. Имаш голяма чувствителност, бре, детенцето ми. И твоят характер е такъв. Ти си много чувствителен човек, приемаш нещата много надълбоко, как да ти го кажа. На теб говоря. Не само ти си чувствителен, а и всеки млад човек. Не те познавам. Сега казваш в себе си: за мене ли казваш всичко това? За тебе ги казвам. Но не само ти си по този начин. Всеки млад човек е така. И ти. Понеже си млад, имаш именно тази чувствителност и затруднение да погледнеш на живота хладнокръвно, мощно, автентично. Твоите рамене не понасят такава тежест. Колкото и да си тренирал бицепси и трицепси с гимнастиката и бодибилдинг. Там си силен. Но другите неща не ги понасяш в живота. Защото те са трудни и те намират внезапно.


Трудни са уроците и изпитите. А животът е толкова сладък; влече те към толкова неща, преживявания и събития. Телевизия, телефони, филми, музика, певци и певици, артисти, спортни събития, разходки, кафенета, магазини, различни други неща. И всички ти казват „остави това и чети” и в теб се появява възражение. „Вие ми казвате да чета. Ама аз съм млад и хубав, кръвта кипи в мен и искам да живея; нещо ме тегли навън от вкъщи, но родителите ми се карат, че трябва да стоя вътре. (При частния учител тестове чакат отново и отново. Тежи ми да чета въпросите, есета, доклади. Не вървя добре с едното, затруднявам се с другото. Ах! Много проблеми”).


Защо казвам всичко това? За да ти кажа просто една дума. Думата „разбиране”. Че донякъде, малко, те разбирам и проумявам. Това, което ще ти кажа, да знаеш, че го казвам, осъзнавайки, че минаваш през трудни неща и трудни моменти. Стресиращи. Потискащи. И аз, и всички, които влязохме в университета, във факултетите, минахме през такива моменти. И да знаеш, че след това отново се явяваме на изпити: за да вземеш шофьорска книжка, да вземеш сертификат за английски език, за немски език, за пиано, да вземеш знам ли и аз какво. Други правят други неща, всеки според своите интереси. Не крия от теб, че аз и досега понякога се явявам отново на изпити за различни неща, които ме интересуват и занимават. И отново чувствам това първично чувство, онова старо чувство, когато бях 18-годишен и се явявах на приемните изпити. Живея го отново, въпреки че сега съм голям. Тази несигурност, това задушаване, това усещане за решението, че сега се отсъжда моят живот. Чувството за паника, за несигурност, потя се, стягам се, чувствам натиск, това нещо. Други ги прихваща нещо друго, клатят се напред-назад. Други си играят с косата по цял ден, чоплят си носа от тревога и нервност; нещо такова.


Сещам се, когато бях трета година в лицея, през един уикенд отидох в един манастир близо до Атина, за да чета на спокойствие. Бях взел книгите си, за да остана там и да чета на спокойствие. В този манастир имаше пълно безмълвие. Там чувствах и молитвата на отците, че се молят и се утешавах душевно. Както си четях, някой почука на вратата, дойде един монах и донесе един поднос. Сещам се точно какво имаше в него: оранжада, сухи плодове и някакви бисквити. А аз четях. Той седна да ми прави малко компания. Той ми каза: „Ще се молим за теб, не се притеснявай!”. Утеших се малко и си казвах „Щастливец! Той не мисли за нищо от това. Умът му е свободен от изпити. Да бях на неговото място! Всичко бих дал, за да си сменим местата. Да стана като него, толкова независим и свободен. Без отговорност за приемни изпити. Де да можеше да стане тази смяна и той да дойде на моето място и да се яви на изпита вместо мене. Колко бих желал това!”, си казвах.


Следобед, за да се разведря малко, отидох в зографското ателие на манастира. Имаше четирима монаси, които рисуваха икони; и аз отидох. Попитах един монах, който беше отговорен, „Да отида ли?”, защото не всеки ходи там. Трябва малко да те познават, за да влезеш в личното пространство, където отците работят и рисуват. Той ми каза „Върви, седни малко! Но какво ще правиш в ателието? Там не правят нещо, което сега да те засяга. Не говорят. Само рисуват”. „Е, нека отида да ги видя малко”. Отидох. Гледах ги. Какво спокойствие имаха! Аз мислех за книгите, които трябваше да довърша. А те гледаха боите, които смесваха с яйце. Те гледаха да сложат цветовете, светъл тон в различни точки. Казвах си „И те са щастливци. Аз отново не съм щастливец. Аз имам да чета. Те имат тишина тук, всичко е спокойно”. Слънцето залязваше в онзи момент. Те имаха мир в душата си, а аз паника. Те не говореха; защото рисуват, бидейки съсредоточени и отдадени на молитва. Един от тях ми каза „Имаш изпити, а? И ние минахме през това”. Той се усмихна, а аз малко се нервирах и си казах „Какво се смееш сега? Казваш го, сякаш е нещо толкова просто. Изобщо не е просто!”. „И ние минахме през това” – това каза той. И допълни „Ще минат и твоите изпити. Нищо не е”.


Отново се нервирах в себе си. Казват ти едно изречение и мислят, че са ти казали цялата мъдрост на света. Душата ми отново се възпротиви. И скришно си бърборех. „Е, как не е нищо, отче! Ела ти да се явиш, след като не е нищо! Слагаш равномерно боите, рисуваш и на мен ми казваш „Нищо не е!”. Аз се задушавам и ти гледаш на това така просто”.


Минаха годините. По-късно, когато влязох в университета и си отдъхнах, когато видях, че влязох, въодушевих се и се зарадвах, тогава казах: в крайна сметка, този монах беше прав. Тогава ми го казаха много просто, че и това ще мине. И наистина, всичко мина.


И аз днес ти казвам, приятелю мой: всичко ще бъде наред. Дали с това имам предвид, че ще минеш? Да, аз вярвам, че ще минеш! И на следващото, което питаш, пак отговарям с „Да”. „Ще вляза там, където искам?” „Да, там, където искаш”. Не просто да влезеш някъде. Въпросът е да влезеш там, където искаш, за да се радваш много. Ако пишеш еди-кой си факултет, да влезеш в него. И в града, който предпочиташ.


Аз това се моля за теб. Защото чувствам, че го заслужаваш. Защото се измори, положи усилие, даде всичко от себе си. Твоят стрес те изморява много и кара всичко да изглежда черно и мрачно. Ти си чел и покрил своите празноти. И тези дни, които остават, колкото остават – седмици, дни, месеци – съм сигурен, че ще направиш най-доброто, което можеш. Системно. Нали? И тъй, седни, нагласи се, направи си програма, засичай времето; буквално, сложи хронометър пред себе си и кажи „Докато не изминат тези два часа, няма да стана от този урок. След това ще направя пауза колкото си искам. Половин час, един час. И след това отново ще чета. Но два часа, три часа.” Всеки ден. Нужна е програма. Искам да стигнеш до твоите граници. Да стигнеш своя предел. Да си близо до преумората, но да не стигаш до преумора. Да не стигаш до преумора. Не позволявай да си изпатиш от преумора и болести, а стигни своя предел. С други думи, ако издържаш още, направи го. Стой още. Защото тук говорим за важни изпити! Не става въпрос за нещо просто, за десетминутен тест. Говорим за изпити, които за добро или зло, ще отсъдят твоето бъдеще. 18-годишно дете сега, млад човек, или, ако си студент, във всеки случай си млад човек; и бъдещето ти се отсъжда от тези изпити.


За да разбереш: аз днес съм богослов; това беше отсъдено тогава, през един юнски ден, когато се явих на изпита, 1987-88 г.; тогава беше. Тази дата, онова лято, отсъди моето бъдеще. Сега живея, трудя се и ми плащат от това нещо. От нещо, което започна тогава. Това е много важно. Затова трябва да дадеш всичко от себе си. Ако искаш да те приемат, трябва. Не трябва насила. Но ако искаш, трябва. Ако не искаш, остави всичко. Затвори книгата, пусни телевизора, вземи си да ядеш шиш-кебап, върви на разходка, не прави нищо.


Но ако искаш да постигнеш нещо в страшната конкуренция, която съществува, трябва да се бориш жестоко. Казах конкуренция, но в действителност в днешната епоха съществува надпревара, и жестока конкуренция. Единият да изяде другия. Гледаш как питат децата по телевизията, които разпитват по различни игри. Питат ги „Смяташ ли, че ще успееш и че си най-добрият?”. Те отговарят „Да”. Защото, ако кажат „Не!” и започнат да казват „Знаете ли, аз не съм най-добрият. Други са по-добри от мене. Аз не мисля, че мога да постигна успех…” Е, ако кажеш такива неща, напускаш играта и състезанието. Трябва да бъдеш най-добрият. И да го казваш, да го доказваш, да го попиеш, да го повярваш; и невъзможното да направиш възможно, за да го постигнеш.


Ако смяташ това за лудница, навярно имаш право. Но не съществува друго решение. Освен ако не намериш някакво алтернативно решение и вършиш нещо друго в живота. Не е задължително всички да следват. Ама какво ти казвам сега. Ти си стигнал сега до този момент и се подготвяш за изпитите! Затова продължи твоята борба. След като си се потрудил толкова, дай всичко. След като си влязъл в това русло на образователния процес, направи най-доброто, което можеш. Не съществува друго решение.


Когато бях трета година в лицея, реално ми се случи това, което понякога дават като краен съвет „Да изтъркаш панталоните си и стола си от четене”. Това стана. Имах един канцеларски стол, който беше покрит с плат и имаше малка възглавничка в основата си. Когато свърши годината, видях, че платът се беше разплел. След това го смених. Занесох го в един мебелен цех и сложиха нов. През цялата онази година седях часове наред. Бях превърнал дома си в цял исихиастирий. Не оставях родителите ми да водят гости. Бях забранил на майка ми да води приятелките си сутрин да пият кафе. Постоянно правех забележки: моля ви, не говорете високо, не се чувате! Намалете телевизора! Оставете ме да спя! Не вдигайте шум! Не затваряйте вратите със сила!…


Защо е всичко това? Защото бях отдаден на това, което правех. Нужно е да дадеш всичко. Ама всичко. И да ти кажа ли нещо? Ако искаш по-отпуснат и по-качествен живот, направи го по-късно. Влез първо там, където искаш, и след това живей както искаш. Тоест, сега ще влезеш в тази лудост на изпитите. И след това, се отпусни. След това направи живота си по-тих и спокоен.


Не става по друг начин. Тази история е един влак. Един щур влак, където, ако не влезеш в някой вагон и влакът да тръгне, а те остави – край! Останал си назад. Това не е съвършеното, зная го. Но след като живеем на тази планета, а не в някое райско място, в което успех постигат и поетите, и тези, които се занимават с облаци, цветя, цветове и носталгии, трябва да влезем в тази щура процедура, макар и за няколко години от нашия живот. След това се отпускаме и правим това, което ни харесва.


Да ти дам пример с мене. Искаш ли? Това, което правя сега в живота ми, предавания, беседи, Литургии, училище, уроци, всичко това ми доставя удоволствие и му се наслаждавам. Не чувствам натиск. Искам и го върша. В действителност си доставям удоволствие. И моето удоволствие в същото време е моята работа. Но за да стигна до този момент, където моето удоволствие и работа да съвпаднат, и моето хоби да бъде едновременно и моята работа (представи си: получавам заплата от хобито си!) тръгнах от известен натиск; и върших неща, които ме измориха много и изобщо не бяха приятни. Разбираш ли това? Тоест със сигурност ще ти стане приятно. Само че приятното чувство е по-пълно на следващата стъпка. На първата стъпка ще се принудиш да правиш монотонни, досадни, отегчителни, потискащи неща, които изобщо не отговарят на твоята душевност, навярно. Какво да правим? Не съществува друго решение. Ако си намислил нещо друго, направи го, опитай го.


И тъй, разбираш това, което ти казвам. Прави това, което можеш, и ще успееш. Вярвам, че ще успееш. Ще видиш. Бог те обича. И да ти кажа нещо друго: тази истина, която днес ти казах, че Бог те обича, повярвай в нея.


Имам да ти кажа и нещо друго, много приятно и много тайнствено. Тайнствена истина ще ти обясня сега. Слушай добре това: Бог отсега знае всичко за твоите изпити. Бог знае въпросите, които ще се паднат. Ах, да ни ги казваше, бре, деца! Бог да ти казваше въпросите в съня. Колко хубаво щеше да бъде! Или да ми ги казваше на мене и аз да ти ги казвах. Помисли си да ставаше такова чудо! Продължавам тайнствената истина: Бог знае и дали ще влезеш. С точност. Точно в кой факултет. Нашият живот е кристално ясен пред Него. Вече е известен. Всичко пред Него е настояще. Искаш ли и ти да влезеш в тази тайнствена атмосфера? Влез в това мислене, влез в Божията атмосфера и придобий доверие от Неговата собствена атмосфера. Бог е пълен с мир, пълен със спокойствие, въпреки че Той знае, че например в даден момент някъде на планетата ще стане война, трус, буря. Той знае тези неща, но не се смущава от всичко това, защото го третира с друга логика.


Ако можеш, почувствай всичко това в себе си и кажи: каквото предстои да стане, Бог го знае. Нека се оставя на тази река на Неговата любов. Ще Му се доверя. Нека утихна. Моят живот е известен в Божиите очи. И това ме успокоява.


Кажи и ти това, което казвал един простодушен вярващ: каквото ще да става, да става. Аз ще правя това, което мога. А след това да става каквото ще. Е, какво друго да правя? Тоест да се подлудя?


Чух един случай, свързан със стареца Порфирий: една девойка, която той познавал и която била много добра и четяла, просто имала проблем с паметта; тази девойка забравяла; той й се обадил и й казал няколко страници без да има книгата пред себе си. Той й казал „Отвори на страница 86, 123, тази, тази и тази и чети малко по-добре тези места”. Девойката четяла, но не помнела подробности. Забравяла. И понеже чела много добре, старецът й казал „Внимавай особено в тези места”. Девойката отишла на другия ден и се паднали, скъпи мой и скъпа моя, именно тези места. Девойката се подлудила. Старецът й казал, че „Бог допусна това, защото ти се измори. Не отиде без да си чела, нито беше небрежна. А забравяше”. Не е това, което казват някои „Бог да ни каже въпросите, да ги прочетем и да минем лесно и да ни направи такова чудо”. Защо да ти строя такова чудо? В крайна сметка, сякаш третираш четенето като ангария и искаш готови решения. Ама въпросът е да възлюбиш това, което правиш. Тук говорим за любов!


Истината е, че упражненията не се решават с ума. Говорим за щур учен, нали? Не за потиснат професионалист, а за щур учен. Под щур имам предвид този, който има щур ентусиазъм. На който му харесва това, което прави, има го в живота си и не може без него. Упражненията се решават чрез сърцето. Уроците се научават, когато ги обикнеш. Когато се влюбиш в това, което правиш, когато го приемеш пламенно в себе си. Когато четеш без да гледаш, защото часовете минават сладко. Когато четенето се превърне в игра за теб. Игра, не в смисъл, че е лесно, а приятно и те изпълва. В противен случай, приятелю и приятелко моя – сега навярно е късно да ти го кажа, но – какво да правиш с него, ако не ти харесва? Понеже само са го казали родителите ти? Добре, направи го, макар и така. Угоди им. Опитай се. Но ще видиш, че нещо, което става насила, не ти идва отвътре.


Например другият е лекар и иска да види и сина си лекар; или дъщеря си. След като не може, скъпи мой! Какво да правим? След като на детето не му харесва. За какво натискаш детето? Зная мои приятели, мои духовни чеда и познати, които следваха в различни факултети и след 4-5 години смениха факултета. Не издържаха да вършат нещата насила. Това, което правиш, питам те, обичаш ли го? Уроците, които четеш, математиката, химията, старогръцкия, физиката, всичко това, което правиш, обичаш ли го? Аз сега това, което правя, го обичам. И това е тайната. Обичам го и ми идва отвътре. Обичам го и го искам. Ако не го обичам, как да го правя? Затова определени пъти не вървиш добре. Не си обикнал достатъчно твоята дисциплина. Това, към което се стремиш, не го обичаш.


И нещо друго: понякога обичаш други неща. Внимавай в любовта през тази година и през тези дни. Ако си влюбен в четенето, ще вървиш добре. Ако си влюбен в лица – ще ти говоря искрено – твоите чувства ще те объркват и ще се объркаш. Внимавай през този период. Нужна е отдаденост. Нужна е концентрация. Има достатъчно млади хора, които, понеже не се утешават с четенето, за да намерят утеха, се отдават на други видове любов: връзки, чувства, запознанства. Бре, християнино мой, в трета година на лицея ли намери да правиш запознанства? В последната година, когато хората се напрягат максимално? Където дъх не можеш да си поемеш от тестовете при частния учител, повторенията и изпитите в училище! И ти отиваш и развиваш чувства, започваш съобщенията по телефона „Ще те видя. Да, сладурчето ми, да, бебенцето ми, да, душичката ми!” Ама, кога свари да направиш всичко това? И не разбираш ли, че когато сърцето започне да тупти мощно за такива чувства, умът не може да се съсредоточи в книгата? След като навсякъде вижда сърчица и звездички! Ама сега кого осмиваш? Как ще четеш с такъв акъл? Сега ли намери да правиш такива неща?


Не изпадай в този капан, защото ще останеш назад, ще се явяваш повторно и ще те скъсат – да не бъде! Няма да те скъсат! – казваме сега. Казахме, че днес предаването има за цел да те укрепи малко. Но с тази твоя система ще останеш назад. И знаеш ли защо? Защото сега правиш това, което е за в бъдещето. Тези неща ги правиш отсега. Тоест кои? Връзките, познанствата, женитба и всичко в тази връзка не е за сега. А за по-късно. Ти обаче го правиш сега. И резултатът е, че това, което трябва да правиш сега, тоест четенето и твоето следване, изостава. И когато сетне дойде час да продължиш твоето следване, ще си закъснял. И когато по-късно наистина дойде час да се ожениш, ти още ще трябва да правиш докторати, стипендии, магистратури, докторантури да пътуваш, за да следваш. Ще си стигнал 40-те и още няма да си се оженил. И тогава, когато ти казват „Ожени се!”, ще казваш „Не мога, трябва да ходя да поуча малко в Лондон, да отида малко в САЩ, да отида малко…”.


Защо правиш нещата на обратно? Реши сега това, което трябва да правиш, влез във факултета, излез, и след това напредни и към другите неща. Има го и това: да влезеш, и да излезеш. Не само да влезеш, но и да излезеш, да уредиш твоите неуредени въпроси, да си оправиш документите, да изкараш казармата, да подадеш всички молби, които имаш да подаваш. И след това да създадеш семейство навреме, а не да се ожениш на 40-годишна възраст. Съществува ли причина? Защо да закъсняваш и цялата ти младост и жизненост да отиват само за четене?


Сега ще ми кажеш, как си пасва всичко това, брак и т.н.? Въпреки всичко те си пасват. Както си паснаха моите неща, за които ти казах по-рано. Бях 18 годишен; и това какъв съм сега зависи от това какъв бях тогава. Дали ще създадеш щастливо и здраво семейство и то в подходящото време, зависи от приоритетите, които сега си поставяш в живота. Сега започват здравите неща. След това може да е малко късно. „Всичко се поправя”, ще ми кажеш, „Дори грешка да направя”. Със сигурност. Просто аз това искам да предотвратя: големите грешки, не прави сериозни гафове. И съм сигурен, че ще го избегнеш, ако днес се измориш и положиш усилие.


Разчитай много на Бога, но и на четенето. Както се казва „Прави всичко, сякаш всичко зависи от Бога. Да очакваш всичко като чудо. И от друга страна, да живееш сякаш всичко зависи само от тебе и твоето четене”.


Съедини тези две неща в себе си. Двете в едно. Трудно е. Тоест като четеш, не казвай в себе си „Остави това, не прéчи! Бог ще ме просветли в онзи час!”. Не. Ще го прочетеш! Остави Бога сега. Не го казваш, понеже вярваш в Бога. Казваш го, понеже ти тежи.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики и му казал „Помоли се за мене в живота ми да получа помощ по този въпрос!”. Светецът му казал „Дори моята молитва няма да ти помогне, нито Бог ще ти помогне, ако ти не положиш усилие”. Ако ти не положиш усилие, не ми говори „Бог и молитвата. Отче, помолете се!”. Молитвата се съюзява с твоето собствено четене. Разбира се, ще се помоля и ще кажа и на приятелите ми, които се молят, и на Света Гора, на отци, които се молят. И тук в града, на молещи се човеци. Разбира се, и ти го кажи и търси от хора, за които знаеш, че мислят за теб и излъчват вълни на любов, молитва към Бога и те покриват със своята мисъл, със своята грижа. И Бог те озарява и молитвата помага; но не да казваш „Те ще се молят, а аз ще спя”.


Ще четеш. Ще се „стопиш” от четене. Ако искаш да видиш радостта от успеха. Ако искаш да видиш името ти сред приетите. Или да влезеш в интернет да погледнеш и да кажеш, „Приеха ме в еди-кой си факултет, който исках. Слава Богу!”.


Съществува и друго решение. Други отиват в кафенетата, седят, слънцето ги пече, наслаждават се на разговори, телевизия, спорт; прекарват си хубаво. Но когато дойдат резултатите, те няма да видят името си в списъка. Ще търсят и няма да го намерят.


Съществува баланс в живота. Твоят труд дава резултат. Твоите жертви ще дадат резултат. Нищо не остава напразно. Казвам ти го. Няма да остане напразно това, което правиш. Но трябва да го правиш. Нужно е усилие, система и програма. Разбери това, моля те!


И да помниш, че стават и чудеса! Дори в деня на изпитите стават чудеса; дори в часа на изпитите стават чудеса. Говоря за чудеса, защото не е достатъчно да си отличник; нужно е Бог да те просветли.


И тъй, стават чудеса в изпитите. Тоест съществуват деца, които докато са отличници и се явяват на изпити, в онзи момент претърпяват „black out”. Съществуват и деца, които не са отличници, но са последователни и любочестиви и се опитват да направят най-доброто, което могат. Както и костенурката, която стигнала по-бързо от заека. Защото и костенурката вървяла стабилно. Малко, но направила това, което можела. Заекът бягал и се надул от това. Това високомерие на ума, самоувереността „Аз знам всичко, много съм умен!”. Странни неща, изненадите на живота.


Едно дете се яви на изпит и имаше една ламинирана икона, една снимка със стареца Порфирий – ми каза. Мечтата му беше да стане пилот. Но нещо ставаше на ума му и блокираше. И то какво направи? Сам ми го каза. „Забравих всичко”.

Помисли си да се явяваш на приемен изпит в университет и в онзи момент да забравиш всичко. „Докоснах”, казва „снимката на стареца Порфирий с ръката си, пипнах я и казах в себе си „Отче мой, моля те, моли и ти Бога да ме просветли, защото блокирах напълно!”. И преместих ръката си от снимката и я сложих върху мозъка, високо върху главата ми. В коя точка на главата се намира мозъкът? Отляво или отдясно? Не зная къде е мозъкът. Както и да е, във всеки случай мозъкът е някъде в главата. Той докоснал с ръка главата си и „Внезапно от само себе си ми дойде всичко; започнах и писах, писах и не знаех как пиша. Пишех сякаш някой пишеше заедно с мене”. И други са ми казвали подобни чудесни случаи, които са станали по време на изпит.


Когато се явявах на приемния изпит за университета, се сещам, че тогава имаше един учебник, тези, които го помнят, го наричаха точно така, „червения учебник”, по история. Освен другия – синият, имаше и червен. Една голяма книга, в която обаче имаше трудни термини, научни и социологически изрази, които не помнех добре. Много трудно беше написана. Оттогава не съм учил неща наизуст. Тогава главата и мозъкът ми прегряха и оттогава не мога да помня наизуст. Тогава научих всичко като папагал. И ако имаш тази дарба, да учиш наизуст неща, ти си много щастлив. Има някои хора, със зрителна памет. Имам такива приятели, които поглеждат веднъж една страница и я помнят като ксерокопие. Един дори ми казваше, че движи и ръката си в момента, в който обръща страницата. Знае кога се обръща страницата. Наизуст я знае. Един прочит да направи и всичко помни!


Аз обаче трябваше да чета пет часа, за да науча страница и половина наизуст. Със запетайките, със съюза „и”. Защото така трябваше. В противен случай не можеш да минеш. Сутринта отидох в изпитната зала… Сещам се, че ме заведе баща ми; носехме си бутилки с вода, защото тогава бяха жеги. През онова лято позволиха да внесем в залата плодове и вода. По пътя, по който пътувахме, отворих книгата и попаднах на един въпрос, който се казваше „силата на законите”. Представи си, още помня заглавието. „Леле”, казах си „Това не съм го чел добре”. Полудях. Четох го в автомобила на баща ми, и пак го погледнах. Беше един параграф, който не знаех. „Леле, „Боже мой! Възможно ли е? Ако се падне това? Надявам се да се паднат другите, които зная”. Аз винаги си казвах това за утеха: ще се падне това, което зная. И го казвам и на теб: наистина може да се падне това, което вече знаеш. И напразно да изпитваш безумна тревога. Добре правиш, че четеш. Чети, продължи, добре правиш, че покриваш твоите празноти. Но помисли и някои утешителни мисли като тази, когато те обхване подобна паника. Помисли си, че все едно са ви казали темата. Просто сега правиш повторения, покриваш някои празноти и ги освежаваш малко. Но тази вяра, че „Бог си знае, бре, детето ми. Може вече да зная това, което ще се падне и затова гледам по-добре”, със сигурност ободрява душата ти. И това може да е самата истина.


И тъй, гледам този въпрос, хвърлям поглед и затварям книгата. Защото си помислих, че колкото повече гледам, толкова повече ще намирам други места, които не съм чел добре. „Остави ги”, си казвах „остави ги. Каквото знам, знам”. Идва часът на изпитите. Започнаха да обявяват въпросите. Чух първия, знаех го. Чух втория, знаех го. Чух третия, знаех го. Чаках четвъртия! Веднага, когато казаха четвъртия, слушам „”етвърти въпрос, „силата на законите”. Леле! Беше това, което четох сутринта, идвайки насам. Сутринта го научих. „Леле, Боже мой, какво е това?” С други думи, ако не бях отворил книгата в автомобила да видя случайно онази част, щях да загубя – колко точки – пет точки! За всеки въпрос получаваш по пет точки. Аз обаче го видях в последния момент. Бог го допусна.


Дори в часа на изпита, в залата стават чудеса. В един момент, докато пишехме, някой се обърна и ме попита, сещам се, че той ме попита за подчинително наклонение в минало свършено време на глагола „казвам”. Минало свършено време е „казах”. Какво да правя сега? Да му кажа ли? Квесторите ме гледаха – беше една жена, която гледаше зад вратата нещо. Тя търсеше да вземе някакъв лист, някаква бележка. Прошепнах му отговора. Той го чу и написа точния отговор. В крайна сметка, колко много ученици получават помощ по този начин! И в последния момент стават чудеса.


Да ти кажа нещо, което ще те приземи и отпусне: дори тези, които са влезли в университета и са следвали, какво ги чака след това? Те чакат на опашката да бъдат назначени някъде и да намерят някаква работа. И започва гонитбата за едно място, което не знам кога ще се открие. С това искам да ти кажа, че ако помислиш добре, от една страна, изпитите са нещо много значимо, но в същото време нещо и много незначително. Аз имам приятели – мои връстници, с богословска диплома, които работят в разни супермаркети и режат сирена и теглят 250 г и 500 г. Други, с диплома, работят в складове, в книжарници. Докато са следвали за богослови и са мечтаели да работят в училище. Тоест изпитите не са всичко.
Друг ученик също се явяваше на приемните изпити, отличник, и в деня на изпита се успал – защото беше от Халкида и беше дошъл в Атина да учи. Той се успа в деня на изпитите! Не се яви и загуби цяла година. Виждаш, прочее, че съществуват някои непредвидими неща от Бога – непредвидими, и положителни, и негативни – и накрая казваш това, което казах в началото: „В крайна сметка, ще стане това, което трябва да стане. Каквото Бог иска, нека стане!”. Тоест какво ще правим? Да се подлудим? Абсурд, да не се подлудяваме за някакви приемни изпити!


Но не! Нека се подлудим. Ще направим това, което можем. Тоест, в крайна сметка, какво ще направим? Да се подлудим или да не се подлудим? Казвам ти и двете. Когато те обхване отчаяние, ще казваш „Голяма работа, няма да се подлудя!”. Когато се отпуснеш и кажеш „Голяма работа, няма да чета!”, тогава ще казваш „Не, ще чета”. И ще поддържаш баланса между надеждата и отчаянието. Когато се отпускаш, ще казваш „Добре, добре ли си? Седиш? Не четеш? Добре, сега слушаш това предаване вместо да четеш? Знаеш ли колко уравнения щеше да решиш за това време?”. Когато обаче те обхване отчаяние и казваш „Изключено е да мина! Ще ме скъсат. Ще полудея” или най-лошото, което казват някои, „Ако не вляза, ще се самоубия” – да бе, да се самоубиваме заради едни приемни изпити!!! Не ли по-добре да отида да стана просяк в метрото, за да изкарам един куп пари? Да отида ли да стана просяк по пътищата и да мия стъкла по светофарите? Нима ще се самоубия заради някакви приемни изпити? Не разбрах. Тоест животът ми ще придобие ценност от това? Тоест не си ценен, ако не влезеш?


Това е друго нещо, което не си разбрал: че от мига, в който си бил заченат в утробата на майка си, ти си ценен, какъвто и да си. Независимо дали ще те приемат или не. Независимо дали ще влезеш в най-добрия факултет на света, или какъвто и да станеш, ти си ценен само с това, че съществуваш и имаш сърце, което тупти в теб.


Виждал съм нещастни дипломирани хора. И щастливи неуки хора, които не знаят как да се подпишат. Виждал съм хора, които, когато бях детенце, ме караха да пиша писма на техни роднини, защото те самите не можеха да пишат; те обаче бяха красиви души. И се сещам за една от тях, която едно ми казваше, а аз друго пишех. Защото ми казваше да пиша отчайващи слова. И аз ги пишех малко по-хубаво на сина й. Беше една госпожа, която пишеше писма на сина си и ми ги диктуваше. Тя ми казваше да пиша: „Кажи му, че ме заряза, забрави ме, но аз го помня и съм ядосана”. И аз пишех „Доброто ми дете, ако искаш, звънни един телефон, на мене, майка ти, която те обича”. „Написа ли го?” – ме питаше тя – „Както ти казах?”. „Да, написах го, написах го”. Защото в противен случай щях да ги накарам да се скарат.


Тази жена обаче, която не знаеше подписа да си сложи, имаше сила в живота. Въпреки че нямаше дипломи. Тя работеше, отгледа деца, поддържаше дом, бореше се. Изпитите не са всичко в живота.


При това съществуват толкова трагични изненади.


Познавах една девойка, която бе приета да следва физика в Патра. Нейните родители направиха парти, угощение и празненство за успеха на дъщеря си. На другия ден девойката отиде в Патра с автобус, навела се да си завърже обувката и останала на място! Умряло на място, в автобуса. Невероятни истории! Но истински. Тази девойка беше дала всичко от себе си за това и накрая Бог и животът идват и ти казват: „Знаеш ли нещо? Не това е всичко. Съществуват и други неща в живота. Съществуват и други радости” или „Съществува и един край. В дадения случай ти мислеше за следване, но Аз мисля нещо друго за теб…”. Това е тайната на живота.


Затова ти казвам. Ще правиш каквото можеш. Ще се молиш, ще утихваш, ще ядеш. И ще спиш достатъчно, за да не се сринеш. Не може да спиш един-два часа в денонощието и да смяташ това за достатъчно. Нервната ти система ще се разбие. Ще пиеш и сокове, ще вземаш и твоите протеини, ще ядеш и здрави храни. Всичко, без крайности. И без цигари и такива неща, защото те не помагат на твоя мозък, нервна система и тяло.


Ще направиш всичко. Всичко, което можеш. Но, добре, де, деца, няма пък да се подлудим! Аз ще се моля, защото това е моята работа. Какво друго мога да правя за тебе? Ще се моля. Ще казвам „Господи мой, отиди там, където децата четат. Дай им мир, дай им просветление, дай им да си „вземат” изпитите, отвори ума им, дай им силна памет, за да помнят”.


Сещам се, че когато се явявах на приемните изпити, и аз вземах разни смеси. Казваха ми за витамини, някакви други растителни продукти, да смеся някакви прахове с вода „И изпий онова, ще ти помогне!”. Каквото намирах, го правих. Това бяха и психологически утешения, някои бяха истински, не знам какво точно беше. И, лошо ли е да се укрепиш с малко психологически и биологически и с всяко добро нещо, което съществува? Не мисля. Въпросът е това нещо да не те смаже, а да отмине. Да ти кажа ли нещо? Това предаване, което слушаш сега, ако го изслушаш след време, след изпитите, ще кажеш „Леле, някога слушах това и ме засягаше. Сега обаче го казва за други. Аз вече съм го минал. Защо? Влязох във факултета, който исках. Или, защото правя нещо друго, което ми харесва в живота. И разбрах, че това не е всичко”.


Ще правиш каквото можеш: ще четеш, ще се смириш, ще очистиш главата си от други мисли, които не се отнасят за тази година и тези изпити. Концентрирай се. Остави другите неща, с които се занимаваш. Разбра ли? Забрави досегашната си програма: всяка събота по стадионите, всяка неделя по кафенета, често на кино. „Бре, детенцето ми,” – му казвам – „ваканция ли караш?”. „Не” ми казва – „аз съм трета година в лицея”. „Ама начинът, по който живееш, прилича на ваканция”. Всичко това не е за тази година. Не е за тези дни. Нужно е напрягане. Ще ми кажеш „Къде видя някой да се напряга в нашата епоха, та да се напрегна и аз?”. Добре, сега няма да започнем да обвиняваме другите. Въпросът е какво правиш ти и аз. Въпросът е: ти ще четеш ли?


И тъй, ако четеш, молитвата ми ще въздейства, заедно с молитвата на твоите родители, заедно с твоята молитва, заедно с молитвите и Иисусовата молитва, силата на Пресвета Богородица, на Господ, на светците, на Ангелите; и със сигурност ще те приемат. Вярвам това! С други думи, представям си те след време, да дойдеш да ме намериш, да ме почерпиш и да ми кажеш „Отче, взех ти почерпка, вземи това сладко, защото ме приеха. Сещаш ли се, когато говореше по радиото и ми казваше за изпитите?”. Така правят децата в училище. Когато са трета година на лицея – изпитват тревога. На другата година идват в канцеларията на преподавателите и ни дават една кутия със сладки неща, а върху кутията пише „Почерпка от еди-кой си ученик, от еди-коя си ученичка, която влезе в еди-кой си факултет”.


И казвам тогава „Ах, видя ли? Тревогата те изяде, без малко да полудееш от тревога. Ето сега! Слава Богу!”.


Моля се да те приемат. Да се зарадват родителите ти, да дадат резултат парите, трудовете, частните уроци. Пак ти казвам: ти си ценен дори да не влизаш в нито един факултет. Дори празен лист да предадеш, ти си изключително ценен. Не си неуспял и непотребен. Просто не си влязъл в един факултет. Това не означава нищо за твоята ценност. Твоята ценност не е това. Тоест, когато вдругиден се ожениш и дойдат трудни мигове, няма да извадите вашите дипломи да си ги показвате и да казвате „Имаме диплома. Тази диплома ще ни спаси”. Никой брак няма да се спаси от тази диплома, която сега ще вземеш. Други неща иска животът. Иска любов, иска сърце, иска смирение, иска зрялост, иска съдържание, иска вяра, иска цялостно екзистенциално образование. Иска всички тези други неща. Разбираш какво имам предвид. Разбира се, не живеем в рая. Правилно. Живеем в това общество, което иска и документът за диплома, и светските знания. И те са нужни.


И тъй, прави каквото можеш. Времето на предаването свърши. Отнех достатъчно от твоето време за четене днес. Чел ли си сега? Готов ли си? Готова ли си?


Когато идва часът на изпитите, изпращайте съобщение на някой ваш познат да се помоли. Някои пишат в телефона: „След 10 минути влизам в изпитната зала. Помолете се! Запалете една свещ за мене!”. Това имам предвид. Това усещане, че някои те помнят; че те обичат.


Да! Ще се представиш добре. Аз го вярвам. Заслужаваш го. Не се разочаровай. Е, ако сега майка ти ти е казала някоя тежка дума, наругала те е някой път и постоянно ти се кара и обезсърчава… Е, добре, остави я. Не отдавай значение. Но и ти, госпожо, внимавай малко! Не говорим по този начин на детето ни. Я седни чети ти, скъпи татко и скъпа мамо, която говориш така на детето си. Вземи чети малко учебника да видиш, колко е трудно. И спри да говориш само думи и да припомняш на детето си, че ти даваш парите. Пари даваш, наистина. Но нека направим експеримента: аз да ти дам пари да четеш от учебника на детето си. Мислиш, че е толкова лесно? Ще го прочетеш ли?


Нека не нараняваме, а да насърчаваме. Да казваме по някоя добра дума, по някоя освежаваща дума. Кажи му нещо друго. Насърчи го. Целуни детето. Погали го, дете е. Трета година в Лицея е, но е дете. Ама студент и студентка да е, дете е. Какво е? Направи му един сладкиш. Дай му един подарък. Дай му една целувка. Дай му една милувка и му кажи „Приет-неприет, мое дете си! Дори съседите да ни коментират, в случай, че не те приемат, детето ми, да си гледат работата! Всеки да си гледа къщата и да ни оставят на мира! И ако не те приемат, няма да се надуем, че сме най-добрите на света. Защо, да не би да е нещо! Понеже сме взели диплома? И какво стана? Но и да не минем, ще опитаме повторно”.


Аз обаче вярвам, че ще те приемат. Въпросът е в това – да те приемат. Искам да ти предам това в ума, преди да те приемат. Да го разбереш и да го повярваш. Да си представиш себе си по този начин. Я си представи догодина, а? Да отиваш и да се редиш на опашката при секретарката на факултета и да казваш „Искам регистрационен номер, искам карта за безплатно хранене, искам да се запиша. Какво казахте? Да, приет съм, в първи семестър съм, моля!”. Колко хубаво ще бъде! И всичко това, което сега те тревожи, ще бъде като кошмар, който е отминал.


И тъй, хубаво си прекарахме толкова време, нали? Хубаво си прекарахме. Аз, разбира се, сега нямам за четене. Но не се успокоявам. Не ми завиждай, защото и аз имам собствени грижи. Но ще мисля и за твоите. Ок? И аз ще бъда с теб в твоето четене и умора, чрез моята оскъдна молитва. И ще го кажа и на много други, които се молят.


Хайде, моля се всичко да върви добре! Сега те оставям да четеш и пак ще говорим, ок?


И вие, бабите и дядовците, които Бог ви чува, защото имате голям опит, помолете се за децата, които се явяват на изпити. Не само за твоето, за внука ти и внучката ти. А за всички деца на света, които се явяват на изпити и ги обхваща този трепет и тревога.


Хайде. Приятно четене, деца! И да ми се обадиш да ми кажеш, че си успял. И ако те скъсат на изпита, пак да ми го кажеш. Но не мисля, че ще се наложи!


Превод: Константин Константинов

Никой не се променя насила. Променя се, но за малко. Преди години отидох на един площад, където имаше младежи, които бяха анархисти. Те искаха да видят извършване на екзорсизми*, да видят, че демоните съществуват. Тогава бях млад, но веднъж ги заведох да видят. Те казваха: „Ако видим това, ще се променим!“. Добре, видяха го! Видяха един куп неща, ужасиха се, изпотиха се и т.н. За три месеца станаха ангели, нито хулеха, нито водеха порочен живот, нито скитаха. Това обаче продължи три месеца, след това пак същото. Защо? Защото там почувстваха натиск и отидоха на църква от страх. Това не продължава дълго. Въпросът е да го правят доброволно и да възлюбят Христос, а не да се страхуват от дявола. От това няма смисъл! Сладостта на Христос е тази, която ще ни задържи неизменно до Него в любовта Му.

Кой е днес блудният син? Ние сме готови да кажем, че другите са блудни и че трябва да ги поправим, да им говорим строго, и някак си чувстваме, че ние, християните, сме добрите, които трябва да порицаваме света, за да се поправи. Чувствам обаче, че блуден син е повече този, който е близо до Църквата, макар и понякога по погрешен начин. Блудните синове на Отца може да сме ние, които мислим, че сме здрави, но всъщност сме малко лицемерни. Виждаш греха на другия и казваш: „Виж този какво прави! Защо го прави?“, но тайно в себе си ревнуваш, и ако те попитам искрено: „Би ли искал и ти да направиш същото? Кажи ми истината!“, ще отговориш: „Да, бих искал!“. Това е истината! Не ми се иска да казвам и другото. Някои, които обвиняват грешните хора, скришно в живота си правят същото! Правят същото! Вкъщи вършат подобни действия, да не кажа, че и по-лоши. Външно се представяме за строги, за добри, но другият разбира, че не живееш това, за което говориш.

Ще ви кажа нещо и дано никога не го забравим. Бог е най-голямата любов, която съществува във вселената. Бог съществува, преди ние да съществуваме. Бог е възлюбил и мене, и тебе, и всички близки, роднини, приятели, децата, преди ние да ги възлюбим, Бог ги е възлюбил много повече от нас. Той прави всичко, за да спаси света, и няма нужда от моята помощ, за да го промени. Ако ти обичаш един път детето си, мъжа си, жена си и искаш да ги промениш, Бог ги обича безброй пъти. Следователно, когато разбереш това, ще се успокоиш, ще се вразумиш и ще си кажеш: „Какво знам аз в сравнение с Бога? Аз по-умен ли съм от Него? След като Той оставя така нещата, нека помогна внимателно, да не прибързвам. Нека поставя Бог на първо място в живота си и да кажа: „Боже, просветли ме какво да правя във всеки един случай“.

И ако искаш, нека ти кажа коя е най-голямата помощ за някого, който е в опасност, на когото искаш да помогнеш да се промени – най-голямата помощ за твоето блудно дете, мъж, жена или приятел не е да го притискаш, а да му дадеш спокойствието на душата си. Да види, че имаш спокойствие в сърцето си, да види, че имаш пълно доверие в Бога! Това е най-голямата помощ!

Колко деца в училището, където преподавам, понякога живеят объркан живот. Опитвам се да застана до тях колкото се може по-внимателно и колкото повече минават годините, толкова повече си давам сметка. В началото бях много строг и мислех, че така ще бъде по-добре, но когато бях строг, всички ме отбягваха, а сега, когато се опитвам да не им се карам много, а да ги спечеля по добър начин, те не ме отбягват, а идват.

Нека ви кажа нещо: човек се променя лесно. Защо трябва да сме толкова фалшиви? На бдението, което правихме в Лимасол, една госпожа дойде и ми каза:

– Искам дъщеря ми да се поправи!

И както ми дойде, така й отговорих:

– Ти на младини как беше?

– Е, аз съм друго нещо, сега не съм същата.

– Не, кажи ми, ти как беше на младини?

Имаше и други хора, гледаха я и тя се срамуваше да отговори, но другите я познаваха и й казваха:

– Хайде, кажи сега.

– Е, отче… трябва ли и детето ми да бъде такова?

– Но детето си е твое, ти си го родила, от тебе е взело! Ти също си водила свой живот и си минала през различни неща… Не можеш да искаш от детето си да се промени веднага, лека-полека ще се промени. Ти как стана толкова добра сега, промени се, омекна, молиш се и се смиряваш. Е, и то лека-полека ще се промени.

– Не може ли малко по-бързо?

– Е, ще се молим. Решението е молитвата, а не натискът. С натиск нищо не се постига.

Нека ви попитам нещо, кое е по-лесно – да гледаш постоянно в телефона на детето си съобщенията, номерата, да търсиш информация къде е отишло, какво е правило, да проверяваш дали действително е там, където ти е казало, скришно да надничаш в живота му, да душиш дрехите му или да се помолиш, да вземеш книга с някой акатист, да я прочетеш, да я омачкаш от многото прелистване на страниците, да я намокриш със сълзите си, от свещта, която ще капе, да си отвориш очите, да се помолиш и да отправиш прошение към Бога? Кое е по-трудното? Кое? Вземаш телефона на детето си или на човека, когото обичаш, за да знаеш какво прави, да го промениш насила, да го хванеш и да кажеш: „Имам доказателства!“. И какво ще постигнеш? Ще му кажеш да промени живота си? Не се променя така животът на другия! Въпросът е да направиш това, което Христос прави, да му кажеш: „Ако искаш, иди си от мене“, а той да ти отговори: „Къде да отида, любов моя, къде да отида без тебе? Обичам те!“.

Ние искаме насила да задържим другите до себе си! Струва ли си тази любов? Струва ли си да ме обичаш насила? Никога не би ми харесало някой човек да ме обича насила – понеже има нужда от мене, понеже му давам пари, понеже има интерес. Това не е любов! Ние обаче много пъти търсим именно това – държим насила другия до себе си. Най-лошата помощ, която оказваш на някого, е да те вижда, че си в паника, да крещиш, да си подозрителен, да си лукав, да мислиш постоянно лошото! Подозрителността винаги създава смут в душата, разтърсва доверието и охлажда отношенията. Безсъние, не можеш да спиш, очакваш нещо да се случи, душата те разяжда, огромен стрес, сърцебиене и натиск…

Ето един пример, за да разберете, че това, което ви казвам, не си го измислям. Когато хората посещавали стареца Порфирий, те мислели, че правото било на тяхна страна, и си казвали: „Детето ми, мъжът ми, жена ми и т.н. имат нужда от поправяне и трябва да го кажа на стареца Порфирий“. Те отивали с лозунга „Ние сме прави“ и си мислели, че старецът ще ги оправдае, но той винаги казвал: „Много си напрегнат за детето си, живееш в стрес и така не му помагаш!“.

– Дай си ръката за малко! – казал той на една майка и хванал дланта й (разбираше по пулса не какво е кръвното ти налягане, а какво е в сърцето ти, как се чувства душата ти). – Виждам голям смут в тебе, голям смут!

– Ама за детето ми, отче, нямам ли право?

– Имаш право, но по този начин няма да промениш детето, ще стане още по-зле. Ти си човек, който оказва натиск!

През 1990 г. отидох при стареца Порфирий (тогава той беше сляп), понеже исках родителите ми да се променят, да станат църковни хора, защото не ходеха много на църква, и му казах:

– Отче, кажете ми нещо за дома!

Не му споделих проблема си, казвах си, че ако е от Бога, той ще ми каже нещо. Той се обърна и без предисловия, без нищо, директно ми каза:

– Няма да говориш пак на баща си за изповед! Първо ти ще се пробудиш, ще влезе Христос в душата ти, първо ти ще почувстваш Христос, ще минат четири, пет, шест години и след това ще видиш чудото. Дотогава ще проявяваш мълчание, послушание и молитва! – Той ме докосна по ръката. – Повтори това, което ти казах.

Аз загубих ума и дума, в онзи момент бях блокирал.

– Казахте да проявявам мълчание, послушание и… молитва.

– Точно така! И ще видиш чудото!

По това време аз постоянно натяквах на баща си: „Да отидеш да се изповядаш! Защо пиеш вино? Пиеш толкова литри всеки ден! Защо не ходиш на църква? Защо говориш така? Защо крещиш? Защо гледаш телевизия?“, а той ми отговаряше: „Няма ли да ни оставиш на мира с твоите попове! Живей си живота, ние не ти се бъркаме, ти защо ни притискаш?“. Аз наистина го притисках много. Затова говоря сега за тези неща, защото наистина споделям терзанията си. Отидох вкъщи и не казах нищо на баща си. Дните минаваха, а след един месец той ми каза:

– Как така си такъв? Свърши ли проповедта?

– Не разбрах, какво имаш предвид?

– Вече не ми казваш да ходя на изповед.

– Е, ти си знаеш, голям човек си, какво да ти казвам, ти си знаеш.

Казах си: „Много хубаво, убедих го!”. Пак бързах. Времето минаваше и нищо… Оставих го, но отвътре ме ядеше да говоря, да му кажа нещо. Наближаваше Рождество Христово – няма ли да се причасти? Не! Пасха – няма ли да се изповяда? Не! Аз си казвах: „Мълчание, послушание, молитва. Леле, отче Порфирий, това, което ми каза, ми върза ръцете и устата! Нищо не мога да направя! Но щом си ми го казал…“. През 1996 г. баща ми се изповяда, без да разбера това. Той поиска и се изповяда. Преброих годините. Старецът Порфирий ми беше казал: „Ще минат четири, пет, шест години (на шест спря) и ще видиш чудото“. През 1996 г. баща ми се изповяда, изповядва се и сега и ме нарича „отче”. Майка ми още не може, обажда ми се по телефона и казва:

– Ало, Андрей, как си?

– Добре съм.

Баща ми се промени. Защо старецът Порфирий не каза нищо за майка ми, а само за баща ми? Защото майка ми ходеше на изповед. Неговата душа го почувства от Бога. Така се промени баща ми. В крайна сметка е толкова просто да не говориш, да гледаш себе си и да си кажеш: „Кой те постави да спасиш света? Защо живееш? За да промениш другите? Мислиш, че работата ти е да промениш човечеството? Гледай да се успокоиш, да намериш мир, да видиш своето слабо място!“.

Нека ви кажа и още нещо. Понякога има хора, тук и по целия свят, които, понеже не се радват на своята лична любов и връзка, са насочили целия си интерес към това да променят децата си, роднините си, да ги поправят, да променят света. Това говори за липса, за недостиг в нашето собствено щастие. Щастливият човек не се интересува от другите с такава тревога, той живее своята любов.

Попитах една жена, която притискаше детето си:

– Имаш ли мъж?

– Да.

– Обичате ли се?

– Защо питате?

– Чувстваш ли любовта и единението с мъжа си? Щастливи съпрузи ли сте? Ако бяхте щастливи съпрузи, щастлива двойка, обаче наистина, с всичко, което крие думата щастие, нямаше да се тревожиш толкова много за детето си.

Много пъти тревогата ни за другите показва, че някъде в личния си живот, във връзката със спътника си, не сме щастливи. И след това започваме да се занимаваме с другите. Както в манастира, когато някой монах или монахиня няма мир с Бога, със стареца си, с молитвата, не чувства покой и всичко го дразни – времето, влагата, щурците, поклонниците. Ако имаш мир с Бога и с човека до теб, тогава не се занимаваш само с другите. Ние се обичаме, Бог ни е дал живот, оженихме се, създадохме деца, те ще поемат по своя път. Бог няма да те пита защо си го притискал толкова много, защо си безпокоил другите толкова много. И ти стани отворена прегръдка като Бога. Уважавай свободата на другия и го остави на мира.

Какво казва бащата на по-големия си син, който бил в дома му? Не на блудния син, а на другия, който недоволства, когато брат му се завръща. Казва му: „Чедо мое, защо правиш така?“. Нарича го „чедо мое“. Чувстваш ли, че си дете? Той живеел в къщата на баща си, но не го бил почувствал като баща. Мислех си за това сутринта, помолих се малко и си казах: „Ако имах голямо доверие в Бога, ако живеех молитвата и намирах покой в нея, нямаше да ме интересува, ако ще и целият свят да загива“. Не от презрение, а от доверие в Бога. Това, което казвам, не е презрение! Живееш ли молитвата си? Когато се молиш, доверяваш ли се наистина на Бога, за да падне от тебе огромната тежест? На светата Литургия казваме: „…нека един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем”. С други думи, повери живота си и всичко на Христос! Усещаш ли това? Майка Гавриила казваше: „Когато се моля за някого, аз го вземам мислено в душата си, поставям го пред нозете на Христос на Голгота и така го обгръщам в Христовата светлина. И след това, за да видя дали молитвата ми е истинска, гледам дали чувствам покой“. Ако се помолиш за някого и след това намериш покой, това означава, че наистина си го положил в Христовите нозе. Ако след молитвата пак имаш сърцебиене, означава, че не си се поверил на Христос, а пак се приел въпроса лично чрез своята логика. Когато се помолим истински, ще намерим покой, ще почувстваме целувката и любовта на Христос.

В сутрешното Евангелие се казва: „Симоне Ионин, любиш ли Ме?“ „Обичаш ли Ме, Петре? Обичаш ли Ме?“ И когато Христос казал на св. апостол Петър: „Последвай Ме!”, той Го попитал: „Господи, какво ще стане с Йоан?“, а Христос отвърнал: „Ти Ме следвай! И ако Аз искам той да бъде винаги жив, тебе що ти е?“[4]. „Какво те интересуват другите? Аз и ти, сами на земята, ние двамата. Обичаме ли се?“ Обичаш ли Христос толкова много? Остави света в Неговия свят и живей в твоя свят и светът ще се промени, без да го усетиш. Ти намери покой, тишина, нека види детето, че майка му е спокойна майка, щастлива съпруга, че баща му е щастлив, нека усети спокойствие, тишина, доброта, любов. Това е най-хубавата проповед. Детето ще чувства всеки ден, че има добри родители. Ще го промениш, без много да говориш. Когато излъчваш топлина, другият се променя.

В училището има едно дете, което не знаеше какво правим през постите и понякога ядеше някакви сандвичи със сирене. Не след дълго научи, че останалите постят, и ме попита:

– Защо не ми се скарахте?

– За какво да ти се карам, след като не знаеш? Твоята майка ти е дала сандвич със салам и кашкавал, но аз трябва ли да те накарам да се изпокарате вкъщи? Това правилно ли е?

Понякога по тези въпроси възникват спорове. Често учениците вдигат ръка и питат:

– Какво да правим, когато някой вкъщи не пости? Да постим ли всички насила?

Отговорът е:

– Опитайте и ще видите какво ще стане! Опитайте! Ако трябва всички да постят и да се стигне до кавга, да се сърдим, да се караме и да казваме: „Слава Богу, дойде светата Четиридесетница и вкъщи имаме кавги!”, добре, направете го!

Казват ми:

– Ама, отче, това, което казвате, не е правилно!

– Добре, вие направете правилното!

– Ама каноните казват, че трябва да постим!

– Добре, постете, аз казах ли да не постите? Постете!

Въпросът е, както казва старецът Паисий, как от каноните да не правиш оръдия срещу другите, канонът е линийка, която изправя твоя живот. Аз искам да го поправя по този начин. Тези неща не стават насила, а свободно.

Направих едно предаване за Божия рай, в което казах, че не трябва да мислим за ада и да се страхуваме. Както казва старецът Порфирий, Христос не иска вместо за Него да мислим за ада, Той иска да Го обичаме като наш приятел. Слушали ли сте касетата, в която старецът Порфирий казва, че Христос е всичко? Той казва, сякаш Христос говори: „Не искам да мислите за Мен, че държа ада в ръка, искам да Ме обичате, да Ме чувствате като ваш приятел, ваш брат, и така да дойдете при Мене”. Една госпожа чула това в предаването и ми изпрати имейл: „Отче, говорихте едностранчиво! Бог означава справедливост, не само любов! Бог е говорил за ада и във всички тези места от Новия Завет пише за ада!“. Тя беше намерила 15 места. Казах си: „Каква радост да издири местата, в които се говори за ада, да ми покаже всичко!” Не й отговорих с имейл, но веднъж, когато я срещнах, й казах: „Мислиш ли, че не знам, че адът съществува и че в Светото Писание пише за него? И аз знам това. Нека те попитам обаче нещо. Представи си, че живееш в епохата на Господа и си близо до Него, вървиш с Христос. Представяш ли си, че Христос ще ти предаде духа на ада? Затова ли дойде Той, за да ни ужаси с ада? Представяш ли си, че Христос иска да се страхуваш от Него, за да можеш да отидеш близо до Него?“

Това е първата стъпка: страх ме е да не отида в ада, нека отида близо до Христос. Както едно дете в училище, което в началото се страхуваше от мене заради оценките, искаше да получава хубави оценки и ми говореше любезно, след това ме опозна и дори се изповяда. То каза:

– Не вярвам това да има значение за оценките.

– Не, детето ми.

– Нещата, които ще кажа, не са хубави, но вярвам, че едно е оценката и преподавателят, а друго – изповедникът.

– Разбира се.

Поставих му най-високата оценка.

– Греховете ти бяха за ниска оценка, но ние не поставяме оценки на греховете.

Мина известно време и то ми каза:

– В началото, отче, Ви обичах, защото мислех за оценките, сега и да завърша училището, пак бих искал да Ви виждам извън училище, защото Ви обичам така, като човек!

Това е хубавото. Вие предпочитате да обичаме Бога заради оценките? И през цялото време си мислите: „Да не отида в ада, да не ми се скара, да не ме накаже!“. Направи това, което искаш! Какво искаш да направиш? Какво? Когато бяхме студенти, Лавреотикийският митрополит Николай (Хаджиниколау) ни разказа в своя лекция как отишъл веднъж при своя духовен изповедник и му казал:

– Отче, не издържам повече! Ще експлодирам в Църквата!

– Какво искаш, детето ми, та ще гръмнеш?

– Не издържам целия този натиск в Църквата!

– И какво искаш?

– Искам накрая да съгреша!

Духовникът отвърнал много спокойно:

– Ами съгреши.

И когато му казал това, той се успокоил, това негово желание изчезнало. Казваше ни:

– Беше толкова спокоен. В онзи момент аз се страхувах, че ще ми каже: „Да не си посмял да направиш нещо! Как така искаш да съгрешиш!”, а вместо това: „Направи го, детето ми, какво искаш да направиш?“

Някой казва: „Ако каже това на едно дете, то ще извърши грехове“. Аз мисля, че няма да извърши грехове. Ще те попитам обаче нещо. Какъв е начинът да не правиш грехове? Ти ми кажи най-добрия начин. Дано да го намерим! Има случаи, когато можеш да се скараш. Веднъж ти ми каза: „Ти нямаш деца и затова говориш така. Ако имаш обаче дете и то ти каже, че иска да излезе вечерта, а ти му отговориш, че може да върви, където иска, и да се върне, когато иска, да видиш какво ще стане! Ако имаше дете, би ли му казал това?“. Имаш право. И аз ще се скарам, ще се възпротивя, ще говоря рязко, как да го кажа, ще ударя някого с думи, за да го поправя, но трябва подход. И шамар ще удариш на детето, но внимавай, ръката, която удря шамар, трябва поне малко да мирише на тамян. Първо се помоли, преди да удариш плесница, хвани броеницата, помоли се един час. Един час с броеница! Направи го и ще видиш! А как ти тежи да се молиш! (На Света Гора един човек ми казваше: „Ще се помоля след малко, като отида в килията“. Казваше ми го от сутрин до вечер. И не го правеше. Разговор след разговор. Молитва? Никаква! „Колко е хубаво да се молиш!“, ми казваше той, но не се молеше.) Помоли се един час и ако молитвата не даде резултат, удари му един шамар, та да видим. Ние обаче не се молим, по-лесна е кавгата, караницата, спречкването.

И нека престанем да слагаме етикети на хората – кои са добри, кои са лоши, кои имат нужда от поправяне и кои нямат.


превод: Константин Константинов

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!

Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.

Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.

Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.

Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?

Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!

Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“

Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.

Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.

Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!

Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.

Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!

Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.

Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.

Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.

Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.

Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!


превод: Константин Константинов

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов

Целият ни живот е път на промяна, оттогава, когато позна Христос преди години, от твоите детски години или отскоро, аналогично в какво състояние е всеки, ти си в този път. И това е нещо много съществено. То означава, че всяка година, всеки ден, който минава, Христос се изобразява в душата ни, придобива очертание в сърцето ни Неговият образ и етос, доближаваме възрастите на Христос, духовната атмосфера на Христос и Неговата святост. Това е свързано с напредване, с развитие, с път към съвършенство, вълните на живота ни носят, Сам Свети Дух ни носи в пътуването към съвършенството, това не е нещо статично, а нещо, което се променя. Един приятел веднъж ми каза, че с моето аз, което имах преди години, със старото им аз дори едно кафе не мога да изпия, тоест гледам моето старо аз и не мога да се примиря в мен как бях преди. Променил съм се и го казваше. Тоест тазгодишният човек не може да е същият с миналогодишния, и тазгодишният не може да бъде същият с този, който ще бъде догодина. Човекът променя вкуса от Бога в устните си и сърцето си, Бог е Същият, Той е неизменим, ние обаче, след като напредваме духовно, сме призвани да разберем Бога всеки път по различен начин. Трябва да внимаваме в това да не го изопачим и да го видим с много радост и оптимизъм, да го видим и като доказателство, че наистина вървим добре. Когато вървиш добре, това означава, че английския език, който знаеше първата година, сега ти се струва много оскъден, защото вече можеш да четеш много трудни книги, вестници и филми. Тоест английски знаеше тогава, английски знаеш и сега, английски ще знаеш и по-късно, когато напреднеш, но не е същият английски. Освен с английския, същото става и с ангелския език – езикът, който е твоето съприкосновение с пространството на Бога и не може да е същият, както е бил преди. В миналото си вярвал в Бога по един много груб начин, дечицата вярват, че Бог е на луната, високо на небето и значи не е тук. Затова отиват в кухнята или в стаята си, крият се в банята и си мислят, че са се скрили от Бога. В Бога вярват, да, но вярват с едно несъвършено знание. Този подход към Бога всеки път е аналогичен с нашите преживявания, духовност, вътрешното потапяне, молитвата, която отправяме, времето, което отделяме за всичко това, за молитва, четене, вътрешен труд, себепознание и контакт с другите хора. Защото оттам придобиваш опит и истинно чувство за Бога, не от книгите, книгите в даден момент отиват в ъгъла и идва опитът на живота, и опитът е свързан с истинската битка със Самия Бог и с хората, които са до теб. Затова казваме, че едно е да четеш книги за брака, а друго да живееш брака. Същото става и с Бога. Един приятел монах ми каза, че едно е да четеш книги за монашеството, а друго да живееш монашеството. Аз преди да стана монах четях много неща, представях си много неща, бях създал в мен един въображаем свят, но когато станах монах и видях една друга реалност, някъде по-положителна, другаде по-отрицателна, разбрах, че животът е различен от четивата. Следователно Бог е отвъд книгите, отвъд това, какво ще ти каже един, какво ще ти каже друг, едно е какво ще ти кажа аз за Бога, а друго Сам Бог да ти го каже в сърцето, да ти прошепне нещо. Това е много различно. И помня това, което казва светият вече Порфирий, че когато бях млад, имах една картина за Бога – изключително строга, едностранна, шаблонна, бях поставил известни схеми и ограничения, гледах хората и мислех, че Бог се съгласява с моята логика. Но колкото повече време минаваше, колкото повече влизах в съприкосновение с хора и душата ми се замесваше с тяхната душа и виждах реалността на живота им и гледах техните чувства, сърце, борба, всеки път ми се откриваше един друг Бог. И докато започнах с „Кормчая книга” и със строгостта, шаблонността и абсолютизирането, след време гледах различно на нещата и оценявах по различен начин постъпките на хората. Защото старецът отивал зад това, което виждал, по-скоро зад това, което се виждало, и виждал това, което останалите хора не можели да разберат. Така зад много грешни хора той виждал изключително търсещи истината и щастието хора. И им дал едно друго обяснение на това какво ще рече грях, какво ще рече лош човек, добър човек. Всичко това защо го живял, защо го чувствал? – защото променил в себе си вкуса от Бога, усещането какво ще рече Бог. Както и по времето на Христос хората мислели, че познавали Бога, но Христос, Който е Самият въплътен Бог, им показал, че имали погрешно мнение за Бога. Когато учениците Му казали кажи да падне огън да изгори този град, защото не Те приеха, тогава те мислели, че това било божественият нрав, но Христос им казал: „не знаете от какъв дух сте вие”. Не разбрахте Моя нрав, моята атмосфера, Аз нося любов, не нося отмъстителност. Ама ние имаме картина за един такъв бог. Да, не ви се карам, но идвам да ви помогна да направите едно „кликване” по-горе, да се изкачите. Не съществува причина да воюваме с някой, който гледа нещата по свой начин, това е един стадий от живота, една фаза, която минава; не можем да го осъдим, да го отхвърлим, можем само да го разберем, да го уважим, да се поставим на негово място, да разберем, че и ние на негово място така бихме гледали, тоест и той имал някаква причина (да прави това, което прави), някаква картина в ума, някакъв предразсъдък.

Не съм виждал светец, който някога да е бил с широко сърце и след това да го е стеснил и да е станал по-своенравен и труден. Светостта означава откриване, разширяване на сърцето, простор на ума, който да побира всички, да разбира всички, да прощава всички, да обича и дори и порочни грешни жени, както св. Порфирий направил в един такъв дом на площад Омония и ги благословил с кръста на Богоявление. Той казал всички момичета да излязат вън и те излезли полуоблечени и дърпали оскъдните дрехи, които носели да се покрият, и казвал тук обитават търсещи душици. На този човек какво му станало? Това му станало – отворил ума си и почувствал Бога с едно друго усещане.

Човекът, който и на 20 и на 80 години има същите възгледи, и обикновено, когато казваме същите възгледи, имаме предвид същите едностранчиви и строги възгледи, той не е разбрал нещо от благостта на Господ, това, което казва: Вкусете и вижте, че благ е Господ, опитайте да видите колко благ е Господ, Бог не е така, както ти си Го въобразяваш. Бог няма връзка с нещата, които ти говориш за Него. Христос винаги казвал това: не разбирате – затова и Му казвали, за да Го доведат в трудно положение – законът казва да убием с камъни тази жена, да хвърлим камъни. Тоест когато казват закон, това имат предвид – Бог, Който казал на Моисей това и това. И Христос казал: давайте! Ако сте безгрешни, хвърлете! Вижте това, Той винаги ги поставя на едно друго мисловно равнище, винаги ги взема оттам, където са, и ги отвежда другаде. Това разположение на Христос да не оставаме в застой, духовността означава отмяна на статичността, означава трайно гъвкав ум, трайно „замесване” на битието ни, гъвкавост, да гледаме нещата различно, всеки път с очите на Христос.

Не е достатъчно да казваш истини, ако истините смазват другия. Да казваш истини, когато те са като тръните на кактус и нараняват другия до кръв. Не мога да отида да почистя оченцето на едно дете и да взема четката за килими, защото така ще го увредя. Когато тръгваш да правиш добро, трябва да го направиш  добре, и  за да го направиш така, трябва трайно да разбереш, че Бог е отвъд тези схеми, форми, тези шаблонизирания на движенията, където ние определени пъти правим копи-пейст, копиране, каквото правихме тогава, го правим и сега. Старецът Порфирий обаче не правил така, защото казал някога бях строг, сега обаче не съм. Старецът Порфирий те хваща за ръка и ти казва: научи се да виждаш и зад греха едно търсене, искрено търсене, което е загубило своя път, виж търсенето, красотата на душата, която търси нещо, и това нещо е много истинно. Ядрото на сърцето на всеки човек не търси порока, не търси мрака, не търси тленното, а радостта, Бога, красотата, процъфтяването на душата, красотата, умиротворението, щастието, и когато разбереш това, ставаш уютен човек, можеш да срещнеш всеки човек, да го обикнеш, да го уважиш, да го почетеш. Да му кажеш, че аз те разбирам, съчувствам ти, състрадавам ти, и пред това твое поведение и държание падат оръжията на другия, пада неговата съпротива, и така човекът се отключва, защото, когато се окаже пред някой, който има това разбиране за Христос и това Божие снизхождение, тогава разбира, че не съществува причина да се скрие, да води полемика, да живее във враждебност, няма причина да се надигне и да каже аргументите си колко е добър, а сам пада и ти казва нищо съм, много съм грешен, лош, имам страсти. И защо ми казваш всичко това? Именно защото излъчваш красота, топлина, където тази твоя топлина не ме ужасява, не ме кара да се окопавам, да се заключвам и да ме е страх от теб. Хората днес се страхуват от нас, които казваме, че сме духовни хора, именно защото нашата духовност не убеждава. Това показват нещата, не го казвам аз, а го показва отношението на хората към нас, хората не ни доближават лесно, за да отворят душите си, именно защото не виждат този Бог върху лицата ни, Който ще ги разбере, проумее, обикне, докосне човеколюбиво. Или аз може да направя това човеколюбиво действие в началото, с цел да кажа на другия ела, но веднага  щом дойде – ела ми сега тук, хванахме те сега! и да започнем с натиска и задушаването. Затова не малко хора ни доближават, правят първата стъпка, но не продължават. Има много хора, които влизат, виждат и си тръгват, идват, вкусват, усещат горчивина, не чувстват сладост, както се казва вкусете и ще видите, че благ е Господ, тази благост на Господ, тази доброта и милосърдие не ги чувстват в нас. Това го казвам, имайки горчив опит от такива погрешни поведения и движения – толкова години, с резултат другият да те гледа, да се ужасява и да си тръгва.

Ако си близо до Бога и живееш истинен духовен живот, ще го разбереш и от промяната, която ще чувстваш в себе си спрямо Бога.

За да се промениш, трябва да разрушиш старото. Ти казваш толкова години го строих и живях с него. Да, но Христос това идва да направи, ако искаш да се зарадваш, истински да се открие сърцето ти, не трябва да се страхуваш от такива срутвания, ще претърпиш един срив, ще се сринат неща в теб, които не са истинни, които не са истинският Бог, и ще дойде нещо ново. Заслужава си трудът, но трябва да претърпиш това срутване и руини, защото това, което ще се построи, новото, ще бъде много по-добро, много по-красиво, ще те направи много по-щастлив, и другите ще те гледат и ще казват ето това е промяната от Бога – Бог наистина е докоснал, променил и преобразил този човек. Това ще се вижда и от начина, по който ще гледаш Бога и от начина, по който ще предадеш и на другия Божието послание…

превод: Константин Константинов

Когато осъзнаеш грешката си – помоли се на Господа: „Господи, ти ме изпита – и аз показах колко съм слаб. Даде ми възможност да покажа любовта си, но и това не направих. Позволи ми да узная кой съм и и за какво съм бил създаден от самото начало“.

Господ ми даде термометър, за да измеря топлината на своето сърце, и аз видях, че всичко е лошо. В какво се проявява това? Когато моите врагове говориха лоши неща за мен, аз се гневях, когато ми въздаваха зло, отвръщах им със същото. Не с доброта. Къде беше любовта ми?

Добре си помислете, колко сме далеко от думите на Христа: „Обичайте враговете си“. Враговете си ли? Как може да обичаме враговете си, когато сме толкова лоши, че понякога дори недолюбваме и роднините си? И как мога да обикна врага си? Това е невъзможно.

Но все пак, не е съвсем невъзможно, ако погледнем на това чрез очите на Бога. Нека си припомним, какво ще се случи, когато умрем, и ни погребат в земята, когато ще сме покрити с пръст, тогава от небето нас ще ни спуснат в земята. Само за едно можеш да си помислиш тогава, за какво – че всички ние сме свързани от смъртта. И тогава със закъснение ще си кажеш – защо не обичах?

И изобщо не е важно, обича ли те тебе конкретния човек, или не – просто ти го обикни. Знаеш ли, какво ще стане, когато надвиеш себе си и обикнеш? Ти ще се осветиш! И въобще няма да пострадаш от това! Опитай се да обикнеш – и ще можеш да спиш спокойно през нощта! Веднъж един духовен човек, който иначе не можел да приеме закона на любовта във висшето му измерение казал: „Опитай да не обичаш, опитай да мразиш, и после ми кажи, можеш ли да спиш спокойно нощем! Ако кръвното ти налягане се вдигне, или ти спадне кръвната захар, недей да питаш защо“.

Причината да не обичаме и да ненавиждаме е скрита дълбоко в душата ни. Ако се поровим в себе си и се очистим, то ще узнаем, какво е това истинска любов. Значи, само така можем да се спасим – с истинска любов!

Ти можеш да се спасиш само тогава, когато си припомняш за нея постоянно. Но как? Ами като кажеш на ония, с които си скаран, че да бъдете приятели, да имате добри отношения, да пътешествате заедно, ще бъде прекрасно, че те са добри хора, и ти се радваш, че си с тях. И тогава, с каквото и да се занимаваш, седейки зад волана на копата си, или седейки вкъщи, винаги ще чуваш гласа на любовта на всичките тези хора. Така че, винаги помни това, продължавай да се променяш, за да не се изгубиш в този свят.

Източник: Портал Православен живот