Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Източник

Православие БГ

Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

Господ призвал Своите първи ученици и им казал, че ще ги направи „ловци на човеци” (Мат.   4:18-22). С простота и неизменност Той им казал: „този занаят, който имате, да ловите риба, вече ще придобие друго измерение. Ще ви направя ловци на човеци, дойдете да Ме последвате!” Те, като обикновени хора, тръгнали без много да се замислят.

Нека отбележим, че този, който има много  помисли в живота си, е загубен. Този, който изследва много в живота си това как ще отиде близо до Бога, никога няма да постави началото. Нужна е смелост и риск в живота, за да намерим истината.

Учениците последвали Господ без много да се замислят. Защото имали великодушие. Днес обаче липсва великодушието, с помощта на което можем да жертваме всичко заради истината.

Господ казал, че ще ги направи ловци на човеци. Тук се поставя един огромен въпрос: добре, те са неуки, не знаят нищо. Къде ще намерят тази възможност? Ние знаем, че трябва да сме мъдри, да знаем всички педагогически системи, да знаем православното богословие наизуст, за да помогнем на хората, да им отворим очите.

Господ обаче иска да ни посочи нещо друго чрез апостолския призив към смирените ловци.  На нас „умниците” ни затварят пътя към Бога, както и на мнимите „светци” и „просветлените”. Този, Който ни отваря пътя, е Христос. Тоест, ако нямаме Божия дух, не можем да вдъхновим никой човек. Господ дава това там, където иска, като дар, съобразно възприемчивостта на сърцето.

За да вдъхновиш един човек, не е достатъчно да му обясниш кое е православното богословие и кой е пътят на Бога, а е нужно и да можеш да „различаваш духовете”. Защото, според св. Максим Изповедник, дяволът „не се страхува” от целомъдрието; дяволът не се страхува от поста; не се страхува от спане на пода, от нищо не се страхува, ако всичко това става за негова угода”. Следователно, какво казва св. Максим Изповедник? И доброто и истината може да вършим за угода на дявола. Затова преди всичко трябва да изясним в нас подбудите и целта на нашите намерения и дела.

Веднъж някои отишли при авва Пимен да му кажат, че епископът е еретик и с думите си замаяли светеца. Тогава той казал на братята: „сложете им да изядат една супичка и да си тръгват, защото са болни”.

Ние искаме да спасим целия свят с нашия акъл, с нашите теории, без да имаме лична връзка с Бога. Без познание на духовната борба, без познание на духовния път, без личен опит от адската мъка и от покаянието, не е възможно да вдъхновим човека. По коя причина? Много просто, ако не минем през личната скръб на отсъствието и търсенето на Бога, няма да състрадаваме на никой човек и ще служим на една „истина”, която не е свързана с личната борба и личната истина на никой човек.

Един педагог, който не раздава себе си заради своите ученици ученик, се ограничава до развиването на теории. Ама, всеки човек е напълно различен -  следователно, нужен е личен подход. Ако подходя към човека въз основа на една система от истини и теории, тогава не придобивам човешка връзка.  Както един баща, който има много деца. Ако е истинен, той подхожда напълно различно към всяко от тях, съобразно неговата истина.

Личният път към Бога и към истината на всеки човек е напълно своеобразна и изисква не знание на истината, а опит от Бога. Едно е интелектуалното познание, а друго – богопознанието.

Защо Господ не се обърнал към мъдреците на религията от онази епоха, а избрал неуките? Защото били чисти хора. В техния ум не била отпечатана никаква фалшива религиозна теория. Те били „чисти” и  затова виждали точно Божията истина.

Св. Йоан Златоуст подчертава и нещо друго: „Той избрал неуките, за да не се гордеят, че имали нещо свое, което да дадат или се постигнали нещо свое, а защото всичко било от благодатта.” За какво би могъл да се гордее рибарят? Неук бил. Че вършил чудеса? Че говорил чужди езици? Че просветлявал човеците?  Така казвал рибарят: „нищо не е мое, всичко е от Бога”.  Св. Йоан Златоуст  продължава, като ни поразява, преодолявайки всяка мярка на етиката с думите: „ако Бог иска да направи някой пастир, първо го смирява.  Първо го кара да вкуси неговия личен неуспех, да види собствения си хал.” Следователно, истинският педагог е съкрушеният, погубеният.

Високо стоящите и „седящите върху трона” на етиката хора понякога са проблемни хора. Защото функционират въз основа на техните мерки за етика и истина. С коя мярка сме призвани да функционираме? Не с тази на нашето разбиране и теория, а с тази на духа и волята на Бога за всяка личност.

Трябва да разберем, че съществува шаблонност, когато казваме : „Еди-кой си светец се изказал тогава за някаква тема, следователно и сега важи същото.” Бог винаги е жив и винаги действа, следователно, във всеки един случай Божият дух ни просветлява– особено ако сме открити към Него, а не към нашия ум – какво трябва да правим и как да приближим всеки човек.  Това изисква чувство и съзнание за съкрушение и крах. Да кажем на Бога: „не зная какво да правя, погубен съм; Дойди и Ти повели.”

Ако имаме деца и  ги отглеждаме оковаващо според нашето разбиране, ще се разболеем и ние, и децата. Първо трябва да изясним в нас коя е причината, поради  която живеем, по която имаме деца, по която проповядваме, по която служим на хората. Дали реално е търсенето на Бога? Дали реално е победата над смъртта? Дали реално е нашият копнеж човекът да се изцели?

Ако отговорът е положителен, тогава Бог ни дава друг подход. Първото чувство, което се появява от този подход, е свободата; нямаме стрес от това дали ще успеем или няма да  успеем, нито давим човека насила,  за да го променим. Защото, ако ние наистина сме се научили на духовния път и той не е просто едно наше религиозно окопаване с психологическо съдържание, а е истинско доближаване към Бога, тогава чувстваме трагичността на човека.

Това, което казва св. ап. Павел „Всички съгрешиха”. Чувстваме нашия хал.  Чувстваме какво означава ад. Какво означава Божия благодат. И тогава човекът се трогва. Неговата душа става състрадателна и не понася никой да бъде в ада.

Ако ние лесно отлъчваме и изпращаме хората във „външния огън”, това е така, защото ние самите преживяваме „външния огън”, след като не сме вкусили какво означава Божията благодат.

Искате ли да различим кога сме в Божия дух и кои хора функционират с Божия дух и кои не? Помнете един сигурен показател: ако на един паднал, който е в неговия хал, му даваш надежда и развиваш в него положителните му страни, даваш му упованието в Бога, тогава си Божий човек.

Ако някой човек ти казва: „Ама в пълен хал си. Виждаш ли какво правиш? Извън Бога си! ” и те разочарова, той не е Божий; а слуга на дявола.

Ние търсим положителните страни на хората, за да ги насърчим по Божия път, а не за да оправдаем техните грехове. Ние сме истинни и им даваме дръзновение, и така нашето сърце намира покой и се молим.

Когато започнем интелектуално да обясняваме какво е правилно и какво грешно, ние се задушаваме и задушаваме и другите. Защото Бога не Го интересува какво е правилно, какво е грешка. Или по-скоро Бог превъзмогва тези етически схеми. Бог разкрива хоризонта на това какво е живот и какво е смърт. Какво е огън и какво е мрак.

Когато ни се даде това чувство, тогава този опит от Бога ражда в нас нуждата да служим на доброто и да пребиваваме в Божия етос, тоест в правилната етика, не защото някой ни принуждава, а за да опазим живота, който ни се е открил.

Следователно, когато Господ казва „дойдете да ви направя ловци на човеци”, разбираме, че това означава да бъдем ловци. Тоест да отхвърлим нашето знание, нашата добродетел, нашата мъдрост, и да не смятаме, че Бог е даденост в нашето сърце, а винаги в трезвение да Го търсим и да се съкрушаваме.

Да имаме това чувство за съкрушението и да не сме многознайковци.  Да искаме всички хора да се спасят и да ни боли за нашия „последен” брат. Св. Исаак Сириец, казва, че се молил и за демоните.  Ако нашето сърце не обича човека извън Църквата, ако нашето сърце не иска спасението на престъпника, ако нашето сърце се чувства комфортно, че съществуват хора еретици и ги поставяме  извън Църквата и мами себе си, че сме Православни, ако предпочитаме този етос, никога не може да се пробуди Божия дух (в нас) и никога не можем да вдъхновим който и да е човек.

В Неделята след Петдесетница Църквата почита всички светци, за да покаже, че плодът на Светия Дух, целта на духовния живот и причината за съществуването на човеците е светостта. Когато ние чуваме думата „святост”, тя ни се струва нещо далечно, ужасява ни малко и си представяме някакви свръхчовеци, дори обвити с някаква митичност.

Църквата обаче разглежда нещата малко по-различно. Първо, тя смята, че всеки от нас е призван към святост. Това е причината за нашето съществуване. Второ, свят не е свръхчовекът, а  дълбоко човечният човек.  Тоест този, който е взел на сериозно своя живот, този, който е уважил своето сърце без да се самоуспокоява. Безпокойният човек, който не се удовлетворява лесно, който иска да утеши сърцето си, вземайки въпроса на сериозно, това е началото на святостта и този е свят човек.

След като сме израз на Божията любов и след като сме Божии творения,  ние не можем да намерим покой без Бога. Бог е вложил в нас неограничен копнеж за Неограничения и следователно нашият покой е в Него. Когато се чувстваме удобно в малките неща, това е отрицание на живота. Светецът е този, който иска всичко. Той е този, който иска пълнотата на живота. Той е този, който иска да упокои своето сърце.

Следователно, святостта е придобиването на Светия Дух. Ние нямаме святост от само себе си. Святостта не е подобрение на нашия характер или поведение. Святостта не означава безгреховност. Святостта означава да придобием Светия Дух. Тоест да създадем жива, реална връзка с Бога; да потърсим Бога; да не се успокояваме, ако не Го намерим.

В този път на търсене на Бога – ако сме истинни, а не лицемерно да се преструваме на свети или на християни –  и грехове ще имаме, и съмнения, и колебания  и хули в нашето сърце, защото това е нашата паднала природа. Тази борба с нашето аз и „светоуправника на тъмнината” е пътят към Бога!

За какво е всичко това? За да разберем, че святостта не е придобивка, Бог не е наша придобивка; Бог е дар. Трябва да си много смирен, за да разбереш, че святостта е дар и спасението е даром. Защо? Ама, как така е дар? Не трябва ли и аз да докажа, че съм нещо? Че постигам нещо? Едно можем да постигнем: да признаем, че сме Божии чеда и да се доверим на нашия живот, който Бог ни дава, да се доверим на домостроителството, което Бог извършва  в нашия живот.

Какво означава това? Ние от малки израстваме по такъв начин, в Църквата и извън Църквата, с убеждението, че сме „някои” и искаме да станем „богове без Бога”. Така ни възпитават. Много пъти и църковни хора така ни отглеждат, когато ни изтъкват добродетелта без Бога! И нашите родители това изтъкват, че трябва да станем най-значимите хора на света, без обаче да зачитаме нашето сърце!

Сред тази постройка, което създадохме с много „обвивки”, трябва да се сгромолясат условните и преходните неща. Това не става без болка, тъй като тук е вплетен процесът  на отхвърляне на нашия егоизъм.  Един след друг идват нашите обрати, неуспехи, падения, грехове, безизходици. Тогава, ако имаме реално съзнание за търсене на Бога – съзнание за Бога – се открива тайната на светостта. И коя е тя?  „Благонадеждната безнадеждност”, „благонадеждното отчаяние”. Да се отчаем от нашето аз и да се уповаваме на Бога.

Това е начинът, това е началото на нашето духовно раждане; нищо друго. Всичко, което се крепи върху нашата сила, добродетел, харизми, е една голяма измама, която укрепва духовната смърт.

Затова, когато имаме неуспехи, грешки и безизходици, които обаче „обработват” смирението, те се обръщат в голямо благословение. Това е най-голямото благословение, защото тогава, след като всичко рухне, ще видим какво реално иска сърцето ни, къде е Бог. И къде е Бог? Когато всичко рухне, Той е много близо. Когато рухнат нашите помисли, фантазии, емоции, стремежи, мечти, всичко това, тогава ще се открие реалният копнеж, което е живата реалност на Божието присъствие и любов!

Тогава излизаме от нашето аз. Какво означава „излизам от себе си”? Ставам толкова свободен, че съм благ, ставам толкова благ, че съм свободен! Какво означава това? Не ме е грижа да настоявам за първенство. Не ме интересува да настоявам за оправдание. Не ме е  грижа да настоявам за каквото и да е. Тоест оставям се напълно. Не защитавам себе си. Не ме интересува да защитя себе си, защото, когато защитя себе си, защитавам моето лъжливо аз. Защитавам измамата на моето аз. Защото защитата на моето аз означава да намеря живота, да намеря вечния живот, да намеря Бога. Бог не е оправданието сред конфликта с хората, а служението на хората.

Тогава разбирам, че се открива друг начин на живот, друг смисъл на съществуването, друго състояние на живот и чувствам, че най-свободният човек е благият човек и най-силният човек е безсилният човек. Този, който казва „не ме интересува да загубя, а ме е грижа ти да не загубиш; не ме интересува моето място, искат на теб да сторя място”. Защо? Защото Божият човек е навсякъде. Той не се ограничава, няма никакво право, защото е намерил всичко.

Тази духовна свобода, която не е фантазия, а личен опит, се открива на съкрушения човек, на болеещия човек. Без болка от такъв тип, където да чувстваме, че се намираме в ада, не можем да заподозрем какво означава Божията „благодат”, „любов” и „радост”. Защото Бог може да отдава Себе Си и несъмнено Той го прави, но начинът да Го разпознаем, да Го възприемем, да Го приемем, е вътрешното състояние на краха, на нашата болка, която пробужда нашите  сензори, ума и сърцето, за да разберем и да живеем. Така можем да бъдем носители на това благонадеждно отчаяние и благонадеждна безнадеждност!

Маската, с която се облича нашето Аз, за да не види в себе си истинската картина, която представлява и чрез което се създава едно лъжливо Аз – себе-идол, днес е много разпространено явление и сигурно най-голямата пречка за истинско покаяние. В тази рамка може да се развие и връзката с човеците – понеже се страхуваме другите хора да не ни разпознаят и затова не показваме своето истинско аз.

Понеже се страхуваме от това да ни разпознаят, да разберат кои сме, един от начините, по който реагираме – начин, който крие страх и несигурност – е агресивността, гневът. Нека не поставяме тези неща винаги в някакъв неопределен израз „А, това е форма на егоизъм!”. Въпросът е какъв е този егоизъм, как функционира, наистина ли същността е в егоизма или в нещо друго? И ако е в егоизма, как той може да се излекува?

Когато човек се опитва да предпази себе си от другите, от самия себе и действа агресивно, неговият грях е, че той се страхува в своите взаимоотношения; той е несигурен. Това означава, че не се е научил да обича, не се е научил да цени себе си, никога не е почувствал, че някой го обича. Фактът, че той чувства, че не го обичат, е повод не за осъждане на другите, а за вътрешно себеизследване. Имаме склонността да негодуваме, че не ни обичат. По-често насочваме това към своите спътници, към близките си и вместо това да стане повод за дълбоко изследване, себеизследване и себепознание, обикновено се ограничаваме до една нравствена рамка, а именно – че „съществува недостиг на любов в обществото, отношенията са фалшиви и в крайна сметка хората не ни обичат”!

Безсилието да се занимаваме със самите себе си дори ни кара да ставаме обществени коментатори и да анализираме другите преди самите себе си. Това негодуване, тази горчивина, която е форма на злопаметност; чувството, че хората не ни обичат, е проблем, който може да породи гняв. Защо? Ама казали, че гневът, който излиза навън, помагал на човека да отхвърли отговорността. Какво означава, че човек не иска да поеме отговорността си или се страхува? Това означава, че той не знае своите реални възможности, не цени себе си, не е намерил истинската си стойност. Кой човек не е намерил истинската си стойност? Този, който никога не е почувствал, че го обичат.

В крайна сметка, целият гняв, който изкарваме навън, е едно съпротивление, че нямаме ценност; а нямаме ценност, защото „никой не ни обича!”. Това чувство, че никой не ни обича, реално е комплекс за малоценност – вместо да се занимаваме с това да намерим нашата истинска ценност, да видим реалния проблем в себе си, ние постоянно негодуваме срещу другите. Следователно, формата на егоизъм тук се изразява като чувство за малоценност. Това звучи странно „Добре, нима имам егоизъм в момента, в който се чувствам малоценен?”.

Чувството за малоценност означава нараняване на егоизма. Кой се чувства малоценен? Този, който казва „А, нищо не струвам!”, но зад тези думи се крие огромен егоизъм – всъщност, бих искал да струвам, бих искал да струвам сам по себе си и понеже не съм успял, излиза другата крайност – „Ах, аз съм един пропаднал човек, не струвам!”. Това хленчене, това чувство, че нищо не струваме, където някой може да ни каже: “Ах, колко е смирен!” е огромен егоизъм. Защо негодувам? Защото исках да бъде това, което исках, но не успях и негодувам заради това. Това не е смирение, а форма на егоизъм. Следователно, когато човек действа с гняв и агресивност, зад това се крие несигурност, страх от отхвърляне, малоценност.

Вижте колко е чудно – единият казва, че се чувства малоценен и казваме, че има егоизъм, а другият чувства ценността си и е смирен. Смирен е този, който знае истинската си ценност, смирен е този, който се радва на ценността, която Бог му е подарил и знае, че неговата ценност е именно в това. Истински смиреният е истински достоен и благороден. Едно са психологическите нелепости, където човек иска да хленчи, и друго – реалното събитие. Истински смиреният човек е истински почтен, той истински обича и цени себе си, намерил е своята истинска ценност в благодатта и лицето на Бога. Затова има два начина, по които човек изразява своя егоизъм.

Нараненият егоизъм, малоценността, личната несигурност, страхът от хората, огорчението от хората, изолацията – всичко това са форми на егоизъм, които човек може да прояви чрез агресивност, чрез гняв, или да ги изрази като гняв срещу себе си. Това може да се изрази като депресивна религиозност – той може да казва: “Добър човек съм, никога не нападам другите хора. Отец Варнава каза да станем добри хора и идваме тук и се опитваме да потиснем себе си, за да станем изрядни, да нямаме злопаметност”, и т.н. Всичко това обаче е агресивност, която, сигурно поради характер или плахост не искаме да проявяваме навън спрямо другите хора, а проявяваме спрямо себе си, искайки да я украсим. Обличаме агресията си с едно религиозно измерение, което поражда религиозна депресивност.

Следователно, човек какво трябва да прави? Това, което казахме – то е много съществено – да има съзнание, което означава, че например желанието да стана добър човек, добър християнин, да бъда незлопаметен, да се упражнявам в добродетелите, предполага нещо много важно: знанието на собствената ми ценност и любовта към себе си. Начинът, по който вкусваме нещо подобно, е покаянието, смирението и нашето откриване за Бога. Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога. Когато се упражняваме и пазим добродетелите, за да сме добри и да се оправдаваме в своята доброта, това означава отхвърляне на благодатта, отричане на Бога, отказ от Христовия Кръст. Следователно, истинското покаяние, което води до съзнание и поражда в нас чувството за нашата лична ценност и радост, че струваме, е именно това откриване за Бога. Какво означава откриване за Бога? Откриване на нашите неуспехи, скръб за това, което сме и радост, че нашата надежда, достойнство, гордост, нашето Аз е Христовото тяло, Божията благодат.

Както човекът, който се влюбва, има празненство в себе си – и много пъти отците сравняват чувството за рая, райското преживяване с преживяването на влюбения човек. Ти се влюбваш в някого, който е ценен за тебе, и в теб се влюбват. Коя е радостта от любовта? Това, че сме ценни, след като ни обичат, занимават се и се интересуват от нас. И тъй, какво става? Покаянието поражда това усещане за духовна и екзистенциална ценност, въпреки че сме окаяни, въпреки че сме отрепки – психологически, нравствено и онтологически. Психологически – защото не се чувствам добре със себе си. Нравствено – защото живея в греха. Онтологически – защото смъртта е пред мене и се чувствам безсилен да я преодолея. Въпреки че сме на този хал, ние приемаме това, не искаме да го оправдаем, не искаме да го преодолеем с нашите собствени сили, а то става причина за покаяние. Моето Аз става: „дойдете да се поклоним и припаднем пред Христос” – без угризения, без условия, без граници, тоест, разкриваме себе си.

Знаете ли, един голям проблем, който неволно може да се постави, са църковните и духовни правила, които ти казват: за да се причастиш, трябва да направиш първо, второ, трето – и ние си мислим, че биваме оправдани чрез правилото и слагаме предпоставки на един непредпоставен Бог. И този Бог, Който е едно откриване, който е тих повей, Го изкарваме свидлив; това е спирачка в нашето покаяние. Трябва да се уверим, да бъдем сигурни, да убедим себе си, че Бог е безпредпоставен в нашето доближаване към Него. Той е безкрайна любов и затова трябва да се страхуваме не от греха, а от нашата неразкаяност, да се страхуваме не от греха, а от факта, че нямаме опит от Божията любов. Някой ще каже:

- Е, ама когато човек смята, че Бог е любов и може да амнистира всичко, това ни освобождава да правим всичко и да оправдаваме всичко.

Това не е опит от Божията любов, а дребнава богословска теория, която не ни докосва по-дълбоко и затова Божията любов, която е просто думи, не преобръща вътрешната ми система и не води до поемането на лична отговорност, за да се борим с греха, който ни пречи, за да вкусим Бога. Ако човек иска лично да стане участник и причастник на Божията любов сам, без някой да му налага, и поиска да се отдалечи от греха, който го лишава от това празненство от вкусването на храната и питието на Божията любов – е много важно той да се освободи, да не стане пленник на своя страх – страх от своя ад, от своя грях, а да се простре и открие за Бога и по много естествен начин да се движи по пътя на покаянието. Така човек ще вкуси, че Бог го обича.

Това е най-важният елемент – чувството, че Бог ни обича, т.е. убедеността, че сме ценни. Когато Бог, Който е всемогъщ, всезнаещ, сърцеведец, те обича и се занимава лично с тебе, какъв проблем, свързан с греха, ще те накара да се чувстваш малоценен или лишен от ценност? Оттук тази увереност, че сме ценни, която е и опит от смирението, поражда възможността да се борим срещу своите страсти, да стигнем до дълбоко съзнание, да разберем какво означава любов, какво означава омраза, гняв, незлопаметност, смирение, гордост. Следователно, ако войната със страстите се води в рамките на религиозната принуда, това не помага на човека. По този начин може да се намери друг изход от това насочване на гнева срещу самите нас и срещу другия и това да се превърне във възможност за творчество в живота, което означава още нещо – когато човек види личната си ценност, вътрешно се освободи, очисти се, тогава придобива възможността за различаване и знание и започва да разбира случващото се в живота, всекидневните събития с неговите ближни в едно друго измерение – истинско измерение. Така този човек е par excellence гениален и чрез тази гениалност, която се поражда от духовния живот, може да отнесе положително и да предпази себе си от тези, които го онеправдават, без да избира гнева като средство и начин, по който се проявява религиозната депресивност и агресивност спрямо другия човек.

Дали злопаметността може да се преодолее чрез Светото Причастие?

По начало, когато служим св. Литургия и свещеникът излезе със св. Потир, той казва: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” – следователно, предпоставка да пристъпим към св. Причастие е любовта. Как ще пристъпим със злопаметност? И как св. Причастие може да стане изцелително средство за моята злопаметност, при положение, че за да пристъпя, Църквата поставя като предпоставка любовта? Това не са ли взаимно отричащи се неща? Как може да се обясни?

От друга страна, естествено казваме, че никой не е достоен. Когато свещеникът казва „Светинята е за светите”, певецът, народът отговарят: “Един е свят, един е Господ, Иисус Христос”. Един е Свят, никой не е свят, и поради този Свят и ние се освещаваме. Тоест, ако искате, нашата ценност е дадена назаем; тя е от Бога – и това е смиреният човек; ако приемаш, че личната ти ценност ти е дадена, а не си я завоювал.

Знаете ли, имаме впечатлението, че ще отидем в ада по най-простата причина – че раят ще ни бъде дарен и няма да го понесем. Трябва и ние да направим нещо! Това е егоизмът; това е проблемът – раят ще ни бъде подарен и това ще ни ужаси, защото смирението реално означава Другият да ти каже: даром те спасявам! На много хора правиш подарък, но не го приемат, не защото са любезни, а защото са егоисти и ти казват: че какъв съм аз, просяк ли съм? Аз не мога ли сам да завоювам нещо? Да не се окаже така, че Бог ще ни Се даде, ще ни Се подари, раят ще ни бъде даруван, но нашата следгреховна логика, която крие егоизъм в себе си, няма да може да понесе това? И нима смирението и покаянието не са начинът на спасението? И дали ще приемем дара уютно и с благодарение? Дарът на нашето спасение?

“Един Свят, един Господ”. И защо – казва някой – след като един е Свят, един Господ, трябва да имам вяра и страх Божий и любов, за да се причастя?

Църквата казва тези думи, защото по този начин мога да придобия съзнание за Тайнството, действително да вкуся Христос и да разбера, че това не е хляб и вино, а Христос, Който обитава в сърцето ми. Когато Църквата казва да дойдеш с любов, а не със злопаметност, тя не ти казва самичък да намериш любовта и да дойдеш, а ти казва: искаш ли любов, искаш ли да победиш твоята злопаметност, ела! И ще я победиш, ако се храниш с Христос. Когато Църквата ни казва да дойдем с любов, с вяра, това означава да искаме да имаме вяра и любов – и понеже искаме да имаме вяра и любов, понеже искаме да имаме и живот, идваме, за да кажем: сами не можем да го постигнем.

Ела, Христе, в нашето сърце! Не зная как Христос може да дойде; не знам дали молитвата ми е Христова (тя може да бъде измамна), не знам дали добродетелта ми е по Бога и дали е Христова; също не знам дали моята идея, знание, богословска аналитичност може да ме нахрани и да бъде Христова – може да съм в прелест. Но ние имаме нещо сигурно, което е извън прелестта – и това са Тялото и Кръвта Христови. Там не съществува съмнение дали е Христос или не, съществува увереност, че това е Христовият дар и това е предпоставката да кажем, че искаме да възлюбим; да искаме да победим злопаметността и да се покайваме за това, че нямаме любов. Покайваме се, че в нас властва злопаметността, но как ще се извърши изцелението – не е наш проблем. Молитвата помага, четенето помага, бдителността помага, но това, което прави всичко и препокрива всички тези усилия, ако искате – всички тези усилия се съсредоточават и намират своето оправдание в св. Причастие – в Тялото и Кръвта Христови.

превод от гръцки: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/

След Възкресението, Църквата възпоменава изцелението на разслабления, който бил болен от 38 години (Ин. 5: 1-15). Тук Христос се открива като Изцелител на телесната болест, на парализата. В това Евангелие разбираме, че в Йерусалим е имало къпалня Витезда, в която от време на време слизал ангел и който влизал в нея се изцелявал. Господ доближил този, който поради недъга си не можел да слезе в къпалнята и Го питал защо не се изцелил толкова години, на което последния отговорил: нямам човек.

Можем да отбележим две неща. Първо Господ пита разслабения дали иска да се излекува. Вижте какво уважение към неговата свобода. Можем да имаме това като принцип на живота спрямо нашите ближни, да ги питаме за тяхното желание. Обикновено ние сме съсредоточени в своето аз, по един себелюбив и болен начин, с една фиксация върху собствените си желания, искания и не влизаме в процеса да изследваме другия човек, другата личност. Да изследваме разположението на неговата нагласа. Ако уважавахме свободата на другия, на нашия ближен и се опитвахме да я разберем, питайки го за неговите желания, нещата в живота ни навярно щяха да бъдат много по-различни. Това да търся волята на другия човек, е уважение към неговата свобода, към неговата личност, то е благородство на душата. Възможност за разбиране и възможност за връзка. Колко благороден въпрос: Искаш ли? Да се опитаме да разберем другия питайки за неговата воля. Ние обаче живеем с голяма бързина, припряност и напрежение, всъщност живеем болестта на себелюбието на нашето фиксиране в очакванията и желанията ни, пренебрегвайки другия човек. Но да пренебрегваме другия изразява нашето най-дълбоко падение.

Вторият момент е, след като Господ пита разслабления дали иска да се изцели, последният отговаря, че няма човек. В църковната химнология се казва: „как казваш че нямаш човек, нали Аз станах Човек за тебе.” Христос е нашият Човек, най-близкия ни приятел, така че не можем да кажем, че нямаме човек.

След като изцелил разслабления, казвайки му: „стани, вземи си одъра и ходи”, Господ накрая добавя: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Човек се пита какъв грях е направил парализирания? Има ли връзка греха и телесната болест? Естествено, че да. Не се ли свърза много пъти телесната болест със стреса и тревогата, които са последствие на маловерието или вътрешните конфликти, резултат от липсата на екзистенциална ориентация? Бихме могли да анализираме много такива състояния.

Нещата се свързват, грехът не е отделен от биологично-телесното съществуване на хората. Той уврежда както душата, така и тялото на човека. Много телесни болести са резултат от нашето самолюбие, алчност и егоцентричност. Господ казва на парализирания: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Но кой е неговия грях и къде се вижда той? Най-важният елемент от днешния евангелски текст е, че самият разслабен е изповядал своя грях. Нямам човек. Това е неговия грях. Ние сме свикнали да разглеждаме нещата само външно и повърхностно. Смятаме, че доколкото един човек е изоставен от всички, виновни са тези, които са го изоставили. Несъмнено може и да е така и човек да преминава през състояние на изкушение, което е необходимо за неговото духовно развитие. По този начин той се смирява. Но повечето пъти нашата самота е резултат от нашето падение и разтление. Как става това? Нямам човек - това е грехът. В Православната Църква монахът, който е сам и се оттегля от всички, изразява измерението на една друга самота. Монахът е едновременно отделен от всички и свързан с всички. Отделил се е от всички за да се съедини с всички. Отделил се е от любов към целия свят. Това е нещо напълно различно. Съществува обаче самотност на човека, която е плод на неговото самолюбие, обособеност и капризност. Много пъти човек се отдалечава от всички, защото се чувства засегнат и презирайки другите иска да ги нарани. Някой човек чувства, че не е успял да постигне утвърждаването на своята лична ценност, таи злопаметност и се оттегля от хората. Някой иска всички да се занимават с него и понеже не постига нищо подобно, става изморителен и отегчен. Със своята обремененост човек кара всички да се отдалечават от него, защото натоварва другите. Нашата самотност, която може да възприеме не само формата на телесно отдалечаване, а най-вече на вътрешно отделяне, е форма на ропот, горчивина и оплакване. Тя изразява това, че всички хора са ни напуснали и ние нямаме благородството на смирението и покаянието.

Разслабленият чувствал това състояние на своята самотност, на своята антисоциалност. Един психологически израз на нашето падение е нашата антисоциалност, нашата неспособност да комуникираме, да се примирим и да водим диалог с другия човек. Тази инертност, да не можеш да направиш другите да се чувстват уютно с теб, е състояние на падение. Ако ще да съм най-„религиозния” човек. По парадоксален начин обикновено хората, които повече се затрудняват да се разберат с другия човек, са религиозните хора. Защото нашата „религиозност” е опит и усилие за егоистично удовлетворяване и утвърждаване на нашата лична ценност и достойнство. По какъв начин? Казва ме си: след като не успях със хората, ще намеря някой, който няма да ме изобличава дали съм добре или не и това е Бог. Бог, Който не говори и аз не му говоря ясно и така с моята идея и въображение имам на разположение един Всемогъщ, Който постоянно ми гарантира моята лична ценност и я утвърждава. Така човекът вътрешно закоравява и се ожесточава. Казва, че няма никаква работа със светските хора и се затваря в своята църква. Дори и там той се дразни от присъствието на другите хора, че уж засягат и нараняват неговото благочестие и святост, ако го смущават със своето присъствие по време на богослужението. Нашето затруднение да бъдем уютни до другите хора, да прощаваме, нашия порив да роптаем и се оплакваме постоянно, игнорирайки волята на другите хора, да се стремим постоянно да ни зачитат и да ни се дивят са състояния на грях, които пораждат или утвърждават нашата самотност. Самотата не като избор, за да се приближим към Бога и да обикнем повече ближния, а състояние на грях и падение. Така за степента на нашето духовно преуспяване, за степента на покаянието ни се съди по това дали можем с един и същи уют да живеем с всички хора, църковни и нецърковни, християни и врагове на Христос. Човекът, който е сприхав, не е влязъл в процеса на покаянието. Човекът на прошката снизхождението и разбирането, е Христов човек, макар и постоянно да съгрешава, той постоянно се покайва. Бог ще види нашето сърце, а мярката за него е простотата, прямотата и удобството, което даваш на другите. Напълно непонятно е да съществува християнин, който се затруднява да съществува с другите хора, да го гризат помислите: как ме погледна, какво помисли, как ще се отнеса към него, като междувременно вечерта може да направим по сто поклона и да не ядем без олио, да ходим по пет пъти на седмица на църква и да се причастяваме. Къде е Христос? Дори и се причастяваме с цел да укрепим нашия религиозен егоизъм, да се укрепи нашия нарцисизъм. Понеже не постигнахме успех в отношенията с хората, ние се опитваме да постигнем успех в църквата с Бога защото Той не е някой друг жив човек, който да ни изобличава, да ни съди и наранява нашия егоизъм. Човекът се нагажда като казва: да, аз не излизам вечер, стоя си и се моля с броеницата. Казва го, защото се е провалил в своето общуване с другите и не издържа, няма силата да продължи да съществува заедно с хората. Тази наша вътрешна реалност е състояние на нашето падение. Но това е и критерият за нашето спасение. Защото от себепознанието идва единството, следователно ще трябва да преодолеем нашите съмнителни антисоциални помисли. Как се разкъсва нашето единство – именно с тези глупави помисли, с този ропот и оплаквания, за да се чувстваме добре със себе си, искаме да намерим грешката в другия човек, тоест да го осъдим. Нещата обаче са напълно различни. Човекът, който не е сприхав, който има простотата на прошката и на снизхождението и уюта, който забравя оплакванията и грешките, които са направили другите спрямо него, показва критерият за духовното преуспяване на човека. Някой пита: как да бъда с другите хора и духовната позиция е: с простота и непринуденост, по прост и ненарочен начин, без вторични помисли да доближим с ясно виждане и ясен слух нашият ближен.

превод от гръцки

(Продължение на “Духовният живот не е враг на радостта”)

Втората стъпка в намирането на радостта е това как да се изпълни този копнеж. Начинът е молитвата – молитвата не е някаква процедура на задължения, които трябва да изпълня, защото като добър християнин ги дължа на Бога, който ме държи жив и здрав. Молитвата е преследване на Бога, настояване на моето сърце да се изпълни неговият копнеж за нещо, което ме превишава и превишава всички възможности на света и хората.

И тъй, търся нещо, което превишава целия свят, тогава влизам в сърцето си, това означава вътрешен живот, това означава съсредоточаване на целия човек в центъра на своето сърце и той целият се превръща в „кърваво” прошение и търсене. Тогава човек не се моли, а сам става молитва и моли Бог да стане видим за него в живота по начина, по който Бог знае. Не чувствам нищо, аз съм безчувствен, не разбирам нищо, но колкото и да съм безчувствен, искам нещо: да намеря смисъла на живота. Някой казва- сърцето ми е ледено, нищо не чувствам, нищо не разбирам! Колкото и да не разбираш, в себе си обаче искаш, защото минават години, наближава смъртта и казваш: какво става тук, защо живея? Аз мога да правя това и без да имам сърдечна топлина, но с болка, със съкрушение, с молитва, с търсене. И тъй, съкрушената молитва е начин да очаровам Възлюбения. Съкрушеният човек, страдащият човек, затрудненият човек е този, който трогва Бога. Молитвата, която има в себе си страдание, вътрешна болка, е благоприятна молитва пред Бога, молитва, която отваря небесата, стопля нашето сърце, пробужда го, оживява го. Тогава по парадоксален начин виждаме как скръбта на нашето сърце се превръща в радост, в радост от друг тип. Не като състояние на душевно щастие, а като нещо много по-дълбоко, като духовна и екзистенциална радост.
Молитвата означава Бог да стане мой Бог. Църквата, която просто се опитва да покаже своята полезност, вършейки дори социална дейност, е непотребна, както и човекът, който е спрял да бъде молещ се човек. Църква, която извършва социална дейност, но не е молеща се Църква, не е църква, защото истинското социална дейност, човеколюбието=благотворителност, е израз на опита от Божията любов. Ние получаваме този опит чрез молитвата и общуването с Бога.
Молещият се човек има съкрушена молитва и реален опит от Божията любов. Съкрушената молитва, както и смирението, имат благородство, достойнство, любезност, надежда, радост. Искаме ли да видим коя молитва е истинна?? Ще го видим по лицето на човека. Човек, който има светлина, надежда, благородство, достойнство, добри социални отношения, т.е. знае как да се държи добре с хората и не ги дискриминира, съди, отхвърля, всички ние искаме този човек до нас, това е човекът на молитвата, на духовната молитва. Ако нашето присъствие дразни другите и ги задавя, тогава молитвата ни е изкуствена, ангария, формална молитва. Ако се молиш истински, твоето битие се услажда и ставаш привлекателен за всички. По парадоксален начин смирението и съкрушението  ни донасят радост. Когато губя себе си, умирам, а когато намирам себе си, живея. В света изпитваш радост, когато си силен. В духовният живот имаш реална радост, когато си немощен и грешен, когато си съкрушен и когато търсиш безумно Божията светлина и любов.
След молитвата третата стъпка, която поражда радост, която почти е сродна и паралелна с молитвата, е покаянието. Какво е покаянието? То е моето признание, че съм разбрал погрешно живота. Поисках да намеря живот и радост без Бога. Светостта е постоянно състояние на покаяние. Какво означава покаянието? Променям посоката на плаване, обръщам моя живот от собственото си аз към Бога, постоянно съм ориентиран към Него. Покаянието не е гузно признание за грешки и престъпления, които сме направили – това са симптоми. Реалното покаяние е моето обръщане към Божието лице. Покаянието, както казахме, е радостотворна скръб.
Вините са моят наранен егоизъм. Ние искаме да доближим Бога като изрядни, порядъчни, уредени, а не бидейки съкрушени, погубени и ранени да се оставим на Божията любов. Когато доближаваме Бога, искайки да бъдем наред или в крайна сметка да не бъда толкова лоши, тогава не можем да придобием такава вътрешна свобода, че да бъдем снизходителни към другите и да приемаме всички. Тогава сме затворени в ада на нашата справедливост. Искаме да не сме толкова принизени, за да имаме чувство за нашето лично достойнство. Ама Бог е Този, Който ни подарява нашето лично достойнство. Той е нашето достойнство. Ние обаче искаме да имаме лично достойнство, за да се чувстваме по-добри от някои – ако не от всички – и да имаме възможност и право да съдим, изобличаваме и характеризираме хората. Това е похулване на връзката, която ни откъсва от всички. Затова Бог допуска да правим такива грешки, че да загубим всяка идея за себе си, за да можем да приемем всеки човек, дори най-демонизирания и достоен на ада човек. Божият човек е този, чието сърце става вселена и прегръща всички; този, който има такава радост, която не бива уязвена от греха и престъпленията на другия.
Кой е отличителният елемент на човека, който се покайва, който има реално покаяние? Пак ще кажем: това е радостта: главният елемент на покаянието е радостта. Коя радост? Имам собствения си хал, откривам го на Бога и Бог го пренебрегва, прощава ми, отново ме прави Негов син и дете и ми дава първата одежда, дава ми храна и аз продължавам да живея и мога да живея. Това е радостта. Нашето голямо нещастие, което ни кара да се ограничаваме в себе си и да слагаме маски, е, че се преструваме пред другите хора за нещо по-различно от това, което сме, за да бъдем социално приети, независимо дали сме в Църквата или извън нея. Това ни отдалечава от хората и ни води до вътрешен конфликт и шизофрения- между лицето, което реално сме, и лицето, което показваме- и до такава степен, че губим себе си и се разболяваме душевно и телесно.
В духовния живот обаче става нещо друго – аз разкривам това, което съм и не се шегувам с Бога, а Той се „шегува” с мен, защото пренебрегва моя грях и ме прегръща. Това ми дава радост и тази радост е радостта на обручанието, на брака на душата ми с Бога, Който знае моя хал и ми прощава. Това е отличителна черта на истински влюбения: да прощава и да не търси поводи да осъди извършеното спрямо него оскърбление, а нежно да прегърне, изцели и прости на човека до него. Това не е ли радост? Не е ли чувство за радост? Следователно, покаянието става радост.
Ако ние не можем да се радваме, това означава, че съществува някакъв звяр в нас, който не сме видели или го крием – някой скрит егоизъм или осъждане. Християнинът е господар над себе си, принц, (тъй като Христос е Цар) и дори когато върши най-лошия грях, той не се смущава, а със смирение и надежда се връща и признава своята незрялост. Коя е неговата незрялост? Да има всичко и да търси живота сред боклуците. Един светец на нашата Църква дори казва, че когато съгрешаваме и нямаме покаяние, но не се отчайваме, Господ ще ни спаси. Вижте колко безкомпромисно е това- дори без покаяние да съгрешаваме, ако не се отчайваме, Бог ни спасява. Тоест човекът, който не се отчайва, е смирен човек. Човекът, който се отчайва, е егоист, защото крепи всичко върху себе си. Смиреният човек е този, който не се отчайва. Не съществува по-голямо оклеветяване на Бога от нашето отчаяние.
И тъй, радостта ни е дадена, Божията любов ни е дадена, как да я опазя, как да я задържа? Как да задържа в мене това празненство, да го развия и укрепя? Начинът отново е молитвата. Тя е постоянният и неизменен начин за активиране на енергиите на Божията любов. Божии енергии се отправят постоянно към целия свят, но тяхното активиране зависи от нас, от молитвата. За да запазя Божията любов, освен молитвата е нужна една друга предпоставка и светецът, който казва, че дори да съгрешаваме и да нямаме покаяние, Бог ни спасява, ако не се отчайваме, казва и нещо друго. Тоест трябва не само да не се отчайваме, а той казва и нещо друго, което е втората и основна предпоставка, за да можем да съхраним в нас радостта и опита от Божията любов, който е истинската радост. Коя е тази предпоставка? Да не осъждаме никой човек. Този светец го казва по друг начин – да поставям себе си под всяко творение. Да бъдем извор на любов и надежда за всеки човек, враг и приятел- това е стабилно състояние на духовния живот, стабилна основа на духовния живот, а без него стъпваш върху патерици в духовния живот и не съществува духовен живот. Ако не мога вътрешно да прегърна всеки един човек и да не го съдя, а имам високомерие, тогава живея една измама в духовния живот и не след дълго ще дойде някакво голямо падение, защото Бог ме обича и иска да ме накара да гледам и да разбирам. Нашето снизхождение, т.е. това да не осъждаме, да обичаме врага си е начин, по който благодарим Бога за всичко – за добрите неща, които ни е дал и най-вече за Неговата милост и прошка. Как да осъдя или да издавам присъди на някого, когато Бог ме е извел от тинята, от моите грехове, от моя личен ад и ме направил Негово дете? Бог ми е дал любов, и аз ще дам любов. Бог ми е дал снизхождение, и аз ще дам снизхождение. Той ми е дарил радост и аз продължавам да живея тази радост в всекидневието, без да търся възмездие за злините, които другият ми е причинил, а го приемам и прегръщам. Бог ми е дал радост, радостта на прошката и затова в моето всекидневие не трябва да се занимавам с това дали другият ме онеправдава, да не ме интересува какво мнение има за мене,  да не се меся в живота на другите и да ги направлявам, да не искам да променя другия човек, нито мъжа ми, нито жена ми, нито децата ми. Бог ще ги промени. Начинът те да се променят е Бог да ги промени и аз ще помогна за това, когато не ги натискам, а ги обичам така и без да се променят. Така те ще имат пространство и време Бог да работи и да ги промени.
Чувствам греха на другия като мой грях, а не като нещо отделно, не се затварям в моя индивидуалност, интереси, оправдание и нужди. Но ако не правя това, тогава не слушам никого, т.е. ако съм затворен в моите нужди, в себе си, не слушам никой, не разбирам никого, оставам в изолация и в ада на собствената си самота. Много хора са себезатворени в своите отношения и нищо не разбират. Може и ние да сме сред тях. Това се дължи на нашия егоизъм и нарцисизъм, защото сме затворени в нашата собствена воля. Както малкото дете, което недоволства и те дърпа за косата да му вземеш това, което иска, така някои от нас продължаваме да правим същото до старини  – недоволстваме, оплакваме се, правим труден живота на другия, за да постигнем това, което искаме и да бъде по нашата воля. Божият човек, радостният човек обаче има разсъдителност, различава нещата, разбира хората, знае кой понася да му кажеш нещо и кой не разбира, знае кога да говори и кога да мълчи. Не настоява, ако отсреща няма уши, които да го изслушат, и сърце, което да го разбере. Радостният човек има разсъдителност, той е буден, чувствителен, излиза от себе си, може да чувства другия и да даде любов. Защото радостният човек е смиреният човек и този, който няма само уста да говори и да задължава другите да стават слух, за да го слушат, а той самият става слух, за да слуша другите. На нас обаче другият ни казва:
- Леле, зле съм!
А ние отговаряме:
- Мене да видиш!
- Много съм изморен!
- Мене да видиш!
- Не спах през нощта.
- Мене да видиш!
- Треска имам!
- Мене да видиш!
- Много съм зле финансово!
- Мене да видиш!
Това какво показва?- че гледаме само себе си, собственото ни аз. Защо става това? Защото сме злочестиви и в нас нямаме светлина и радост. Как така си християнин, имаш радост, а те интересува това другите да те разбират?
И тъй, любов, която не изморява, има този човек, който не търси възмездие и признание. Когато дава истинска любов, той не се изморява. Той не казва – изморих си, дадох еди-колко си! Когато една майка или баща казва на детето – толкова жертви направих за тебе и ти сега така ли се държиш?! Защо, ти направи жертвите, за да може детето ти да бъде твой подчинен? За да направи твоето бъдеще приятно? Ти доставяш радост на жена си, мъжа си, за да ти е под ръка? Или даваш, за да бъдат радостни? Даваш му, за да получиш? Когато казваш аз толкова ти дадох, а ти какво ми причини!, това какво означава? Дадох и очаквах да взема –  е, каква е тази любов? Това не е любов. И кой дава такава любов? Човекът, който е нещастен, който няма радост в себе си, защото радостният човек не завижда, не се сравнява, не влиза в конфликт, а се интересува как да накара другия да бъде радостен. Когато даваш истинска радост, вече се изпълваш от самата любов, която даваш. Ако не се изпълваш, радостта или любовта, която си дал, е била изкуствена. Дал си я, за да вземеш, за да получиш нещо в замяна. Когато видите човек да живее в неговия свят, да не разбира, да се изморява, измореният човек е грешният човек, човек се изморява най-вече психологически от забравата, скръбта, притеснението- ако човек е добре, той не чувства лесно вътрешна умора. Измореният човек показва, че нещо в него не върви добре. Ако видим човек, който се изморява от това да мърмори, всички да са му виновни, да чувства, че го онеправдават, че не му обръщат внимание, че не го обичат, от сега да оплакваме този човек, преди да умре. Дори с думи не можете да се разберете с този човек. Неговият проблем е, че няма радост и това е така, защото не се е доверил на Божията любов, за да се остави на нея. Защо не е повярвал и не е приел Божията любов? Защото е повярвал, че той самият е бог. Има случаи, където виждаме човеци, които са готови да помогнат и да на правят всичко, и казваме колко добър човек!. Трябва обаче да се страхуваме от такъв човек и такива може да сме ние, където правим това от страх да не развалим добра представа и мнение на другите за нас; т.е. правим всичко, за да държим другите в сферата на нашето емоционално влияние. Един човек, който раболепничи пред нас, защото е „добро детенце”, тази негова помощ впоследствие ще се превърна в злоба. Защото няма да получи признанието, което е очаквал и това ще се превърне в злоба, във вражда. Автентична любов, която освобождава, има този човек, който има вътрешна радост. Всички сме призвани да живеем този живот в радост, който не е завоевание, а дар, който ни дарява Този, Който е извор на радостта и живота. Бог за всеки човек има план – при един с бонбонче, при друг с милувка, при трети с шамар, при четвърти със сбутване – Бог събужда човека и го поставя в този процес.
Всички сме призвани към този опит на радостта. Радостта не означава, че не съществуват проблеми. Радостта, за която говорим, не е въпреки проблеми и греховете ни, а поради тях, защото всичко това е молитва, покаяние и копнеж за Бога.
И тъй, денят, който минава без радост, е ден без Бога, денят без радост е загубен ден, денят без радост е ден, в който онеправдаваме себе си, нашия спътник, деца и света. Ден без радост е оскърбление срещу целия свят и вселена. Ден, в който има радост, дори за човека, който има проблеми, мъки, кръст, и всички сме такива – един по-малко, друг повече – особено в дни на криза, където има огромно нещастие заради агонията на човека да живее, ако човек задържи радостта в себе си през този ден, това е най-големият подвиг, който може да направи, най-добрият пост, който може да спази. Ако имаш някакво нещастие в себе си и около себе си, но запазваш радостта, това е бунт, който трогва Бога. То е поврат извън всяка логика и най-големият подвиг, който можем да правим, съизмерим с подвизите на подвижниците, които са живели в пещери. Човек, който има радостта, въпреки проблемите, е шамар срещу дявола и с това го поразява. Нашата радост е оскърбление за дявола, защото дяволът е едно „прекрасно” същество, което ни предава собственото си отчаяние и безнадеждност. Ако ние задържим тази радост, това е най-добрият пост, който може да спазим и най-бързият начин, по който душата ни ще се изкачи на небето и ще живеем в богатството на Божията любов. Това е начинът, по който истински почитаме Бога, истинският начин, по който ставаме Божии деца и начинът, по който Бог ще ни разпознае: ако сред хиляди проблеми ни види да имаме радост, Той ще ни каже – добре дошло, детето Ми! Ако ни види да нямаме проблеми, но въпреки това казваме ах и вах!, Той ще ни каже: ти кой си? Не те познавам! Голямо зло е да казваме ах и вах в живота си и да мърморим. И голям подвиг е имаме дръзновение, да имаме радост, да не влизаме в примките на помислите, които ни подлудяват, смазват и пораждат разни фантазии, сцени, сценарии, за да ни терзаят. Нека затворим вратата на нашия ум и сърце за помислите и да станем незлобиви, толкова незлобиви, като малките дечица, които не знаят какво става с тях, но чувстват, че са в дома на баща си. Не съществува по-голям подвиг от това, което ще ни доведе близо до Бога!
Превод от гръцки: Константин Константинов

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=218&Itemid=136

Къде да намеря моята радост? Нека започнем с няколко неща, които хората казват в изповедта. Мнозина казват – нямам радост, не съм доволен от живота си, животът ми няма смисъл и всичко това е така, защото съществува обективен проблем или затруднение. Тоест много хора изразяват този вакуум, който съществува в тях, а именно, че не са доволни в живота си. Други казват- защо Бог не ми дава това, което бих желал, за да се чувствам щастлив? Някаква работа, другар, дете. Много пъти хората имат такива искания, когато доближат Църквата и Тайнството- независимо дали става въпрос за финансов или емоционален проблем или нуждата на съпрузите да създадат дете.

Повечето пъти хората реагират и казват- какъв е този Бог? Мене ме забрави! Не ме чува! Той не иска да бъда щастлив! Не иска ли да бъда радостен? Защо не ми дава това, което искам? Не е ли наш Баща? Човекът реагира срещу Бога, но въпросът в този случай е: искам даровете или Бога? Например някой има някакво желание или нужда и докато очаква да се изповяда, ти му казваш: ела тук! Съществува магически начин и ще имаш това, което искаш! След това той няма да стъпи повторно на изповед, да се доближи отново до Бога, няма да има такъв интерес. Друг се оплаква и казва, че животът му е едно мъчение и терзание, има трудности и казва: не си представях по този начин живота! Нямам ли право да се порадвам дори за миг?

Във всеки случай, човекът не е спокоен, съществува тревога, страх, несигурност, болка и връх на всичко това е страхът от смъртта, защото в крайна сметка всички наши тревоги са скрита агония заради смъртта. Разбира се, някои казват, че ако отидеш в Църквата, ще си радостен, ще намериш радост. Като предложение това е много хубаво, но звучи напълно теоретично. Защо? Защото има много хора, навярно сме мнозинство, които се изморяваме в Църквата, в духовния живот, но не му се радваме и чувстваме, че духовните неща ни изморяват. Има хора, които от малки са в Църквата, и когато минат години, те вече са привикнали към духовния живот, но по погрешен начин, и тогава чувстват отвръщане, умора, меланхолия, досада. И виждаш, че човекът, който от малък е в Църквата, чувства по-малко радост от човека, който никога не е доближавал Църквата. Това нещо означава, че не е достатъчно човек да казва, че е набожен или ходи на църква, защото много пъти той няма балансирани чувства, не може да се радва, не чувства красота в живота и е блокиран. Разбира се, тогава се появява нуждата от психолозите, за да помогнат на човека да управлява своите чувства и да види какво става с него. Да види своите вътрешни безизходици и конфликти. Следователно, тайната на Църквата не функционира магически, нито пък духовният живот е враг на радостта, както някои смятат, че Църквата не позволява на човека да се радва и радостта почти е отъждествена с греха.

Отсъствието на радост е най-големият проблем на човека. Целият наш живот е структуриран по такъв начин, че да прогоним огорчението, болката, нещастието, душевната трагедия; нашата цивилизация е основана по такъв начин, че да създаде в нас усещане за лъжлива радост – защото всички живеем в нашето притеснение, скръб, отсъствието на смисъл – и да може човек да забрави себе си. Проблемът – отсъствието на радост и живот- обаче продължава да съществува. Това как може да се види? Ако ни се решат всички проблеми, всеки каквото има, тогава ще имаме ли радост? Има хора, които казват: уморих се всичко да ми е наред! Моят живот няма смисъл! Няма изненади в него. Животът ми не е интересен. Все едно и също! Всичко ми и наредено. Изморих се. Виждаме, че щастливият и нещастният се срещат и имат един и същ общ знаменател, който се нарича отсъствие на радостта, на смисъла. С проблеми или без, човекът не намира покой. Независимо дали ще доближим един човек, чийто животът е почернен от проблеми, или човек без проблеми, ще констатираме и ще усетим едно и също нещо- че не съществува средоточие на живота, няма нещо, което да изпълва сърцето ни. Съществуват много дълбоки въпроси – доколко е абсурден животът ми? Защо ми е даден животът? Какъв е смисълът на живота?
Тревогата, която човек има, стресът, очевидно не са неговият проблем. Когато някой човек има стрес, тревога, агония, това крие нещо друго. В него нещо не е наред. Той не е намерил своето вътрешно равновесие и реална причина за живот. Ама как да не е намерил? Той ходи на църква! И какво стана като ходи на църква? И стените и столовете са в църквата. Църквата не е само външното събитие, не са стените, тоест дали телесно присъствам там. Доколкото не намираме нещо, което да ни изпълва, ние се гризем с нашата плът, гризем се с нашите черва и това се проявява в характера на човека. Разбира се, ако подходиш психологически, ще намериш някакъв край, но това не ти решава проблема, ако не си се преобразил екзистенциално. Тоест трябва да разбереш кое е твоето място в живота, в тайната на живота, кое е твоето място спрямо хората, които те заобикалят, близък и далечни. И какво очакваш от хората и какво ще им дадеш? Един човек, който е намерил радостта в себе си и изпитва радост от своята вътрешна пълнота, не очаква нищо от другите хора, не налага промяната и не се стресира да променя другите хора. При човека, който вътрешно не е балансиран, този негов вътрешен конфликт и неуреденост се проектира върху другите и това, което иска за себе си, той го търси от другите. Той иска другите да се променят. Той иска другите да се поправят. Затова един човек, който е живял греха и в даден момент влиза в Църквата, бидейки на възраст, обикновено чувства напрежение и стига до фанатизъм и крайности. Това, което той сам се опитва да постигне, иска насила да го наложи на другите и няма мир, разсъдливост и търпение. Човек, който е намерил вътрешен компас и плава в правилната посока на живота, има мир и не чувства вини и стрес.

Да видим как човек може да намери радостта и какво наричаме радост. Радост може да бъде това да стана богат, да намеря хубава работа, да направя хубава инвестиция, да имам добър другар, всичко, което човек може да си представи, но това ли е реалната радост? Две неща определят смисъла на радостта: намирането на най-дълбокия смисъл на живота и отговорът на въпроса защо съществуваме. Светът ни отправя различни предложения, но нито едно от тях не ни дава пълнота, защото всички неща, което светът дава, са тленни, преходни, със срок на годност. Това, което е ценно и придава реално съдържание на нашия живот и на понятието за радост, е това, което не свършва, не се изразходва и не се изчерпва. Във всички неща от света съществува разочарование: техният край, който прави и най-голямата радост безсъдържателна и несъществуваща. Следователно, радостта, която свършва, е безсъдържателна и затова предпоставка за радостта е тя да бъде нещо, което не свършва. Началото на радостта се намира в реалността, която няма срок на годност и в живота, който няма смърт. Животът, който няма смърт, е живот, който може да ми даде радост. Всичко друго, което можем да си представим, е проблемно състояние. Христовата личност е откровение на този живот, който не свършва. Христос казва- Аз съм Пътят, Възкресението и Животът. Той е Пътят, Животът и Възкресението. Това е реалният живот – този, който носи възкресението в себе си. Тук се предлага нещо друго, което няма срок на годност. Докато търся да намеря живот, който няма срок на годност и е безсмъртен, аз срещам не едно състояние, а Личност- Христос, Който е вечен и прави и мен вечен. Той може да ми дари живот, който не изтлява и не свършва. Той ти казва: за да имаш тази радост и живот, които не изчезват и не се изразходват, дойди да станеш едно с Мене, за да приемеш този живот! Тогава разбираме, че преодоляването на смъртта е връзката с тази Личност. Разбира се, тези неща са много хубави, но доколко са осъществими? Как мога да имам реален опит от тази връзка и тя да не се изопачи в конвенционално религиозно събитие, което, вместо да ме освободи, ме блокира още повече? Както казахме, много хора, докато тръгват с добри предпоставки, накрая се изпълват с голяма скръб, защото са приели предложението на Църквата не като предложение за връзка, която животвори и освобождава, а като формално и юридическо състояние на религиозна рефлексивност.

В агонията на моето търсене констатирам, че има нещо, което ме удивява, и това е Самият Христос, Който не гледа моя грях, падение, сквернота и ми дава любов без граници. Неговите милости са океан. Нашите светци и отци описват Божията милост като безкраен океан, но не защото са прочели това или са им го казали, а защото са го вкусили. Когато нямаме чувство и вкус от Божията любов, не можем да имаме предпоставка и възможност за радост. Констатираме, че Господ иска да ни даде много повече радост, отколкото ние самите искаме. Той лично се грижи за нас и има Свой план за всеки от нас. Този опит, това убеждение създава определено състояние, което ме освобождава. Бог е наш Баща. Молитвата Отче наш е литургичен вик – в хода на св. Литургия завършваме в тези думи- в този израз и възношение: Отче наш!
И тъй, ние имаме Божия сигурност и любов. Бог е наш Баща и няма от какво да се страхуваме. Ако се страхувам и се тревожа, тогава клеветя Бога. Много е важно човек да чувства своето безсилие и грях, но по-важно е да чувства Бог като негов Баща, милост и любов. Тези две преживявания са предпоставки, за да може в него да се получи вътрешен взрив и да се издигне на небето.

Две преживяванията ни спасяват – усещането за нашата греховност и за Божията любов. Нито само едното, нито само другото, а двете заедно, т.е. това двояко чувство е кодът на радостта. Това е пин-ът, който активира сърцето ми и ми дава предпоставки и възможности да вкусвам Божията любов. Имаме Личността, Която има живот вечен, дарява ни живота, който не свършва и не угасва, и ни обича безкрайно. Това е най-осъществимото събитие. Но това чувство, този опит от Божията любов, което е най-осъществимото събитие, не е далеч от нашето всекидневие, а самото мое всекидневие, което се преобразява. Това усещане не засяга един аспект от нашето битие, който се нарича духовен живот: а, хубаво, разбрах се с Бога! Ако имам това нещо, то променя целия мой живот и състояние. Тоест аз съм човек, който нося друг дух и много просто: човек, който се покайва, Божият човек си личи по това дали е радостен. Човекът, който няма радост, живее в греха. Човекът, който няма радост, не е Божий.

Моят живот, всички събития в него, радостни и скръбни, са предизвикателства и призив към тази връзка. Тази връзка е смисълът на моя всекидневен живот. Тази връзка ме изкарва от моята изолация и анемичност. Дори да си грешен, отрепка, нещо по-силно от всичко това – въпросът обаче е колко значимо за теб е търсенето на Бога? Колко значима за теб е тази връзка с Бога? И какъв опит получаваш от тази връзка? Ние се забъркахме в някакви психологизми в пространството на Църквата и въз основа на нашето собствено себеоправдание изградихме един духовен живот, който няма връзка с Христос. Искаме да станем добри ей-така, за да сме добри. За нас е по-важно да станем добри човеци, отколкото да възлюбим Христос. За нас е по-важно да смятаме, че сме добри християни, които нямаме грехове, отколкото да намерим Христос, Жадувания. Ние приличаме на двама съпрузи, които изпълняват формално своите задължения, но не са влюбени и не комуникират помежду си. Единият реално не се интересува от другия. При тези предпоставки предпочитам да съм един лош съпруг, който има немощи, но който иска своята съпруга и иска да създаде връзка.

Тази връзка, опитът от връзката ще ми даде етос на живота, ще ме научи да живея. Кой ме научава да живея? Не законите, не правилата, не моите страхове, не вините, не ученията, не книгите, а опитът от връзката с Бога. Когато Бог е живот за мене и чувствам Бога като свобода, любов, богатство на милост, но едновременно с това чувствам, че постоянно хуля тази Негова любов с моите грешки, престъпления и грехове, и въпреки това Бог ме приема, тогава, нима е възможно да нямам етос на снизхождение и разбиране спрямо другия? Когато човек вкусва този живот и получава опит от този живот, на него не му е нужен ръководител, който да му казва всекидневно какво ще прави. Защото в него се извайва етос и състояние на живот, където формирането неговото сърце е сигурен знак кога живее в рамките на Божията любов и радост и кога не. Когато някой човек, който дълги години върви по духовния път, но още иска да му обясняват какво трябва да прави до последния детайл, този човек е за оплакване – един безотговорен човек, който никога не е имал опит от живота, от Бога. Ако си вкусил и чувстваш тази радост, тогава знаеш каква духовна полза тази ти носи връзка и радост и не я хулиш.
Радостният човек е истинен Божий човек и той може да напредне в живота си, да прощава, да приема и да разбира, да не наранява, да не се потапя във вини, клюки и осъждания. Казахме, че главната причина, поради която съгрешаваме, е отсъствието на радост. Ние търсим радостта по погрешен начин. Човекът, който не е радостен в себе си, се занимава с другите. Всички го дразнят, неоправдават, никой не му отдава значение, никой не го обича. Той се чувства като един мърморко, на когото всички са виновни. Ще видим, че в повечето изповеди човек изразява своите оплаквания, че не го обичат и го онеправдават. Повечето пъти духовникът е като арбитър, който трябва да възстанови една връзка, но връзката не се възстановява с това да обясниш какво е станало, за да анализираш събитията, а се възстановява, когато човек има етос на радост в себе си. Когато нямаме радост, ставаме комплексари и претендираме за радост от другия, разкъсвайки неговата плът, искайки да го превърнем в наша жертва. Да го направим наш роб, да го направим наш слуга. Каквато и желание имам, искам той да служи на него. Както държа моята ръка и я командвам, както си искам, така искам да стане и този човек. Това крие нашето собствено злочестие и окаяност. Когато това не се получи и тези наши очаквания не бъдат оправдани, тогава започваме да се дразним, да мърморим и да роптаем.

Човекът, който има опит от Божията любов, е свободен и не се наранява, нито се оплаква. Ако видим някой да се оплаква, да е свръхчувствителен и да се наранява, той нищо не е разбрал от Бога. Ама ако си намерил съкровището, тогава какво те интересува, ако другият те леко е онеправдал? И ако си намерил богатството на Божията любов, какво те интересува, ако обичат другия повече от тебе? След като си намерил пълнотата на любовта? Когато я намериш, тогава не си в отбранително състояние и не следиш колко те обича другия, а си в нападателно и динамично състояние и гледаш как да обикнеш и да дадеш на другия. Нашият духовен съд обаче е празен, не е изпълнен с Божията любов, защото много пъти сме блокирани от една религиозната система, която ни представя един лъжлив бог, а не истинския Бог. Вместо да ни представи Бога като Баща, тя ни представя един бог-садист, на когото му харесва и не се насища да наказва хората и да ги праща в ада. Много хора са отгледани в Църквата в една атмосфера на страх, заплаха и вини и имат опит от Бога не като Баща, а като наказващ и отмъстителен бог. Когато живееш в Божието богатство и любов, нищо не те интересува и нищо не ти пречи. Светът до теб загива, а ти вътрешно живееш в своето блаженство. Ти не си безразличен към света, а тази благодат и любов е неуязвима, нищо не може да я уязви, онеправдае и грабне от теб.

Ние се намираме в примката на нашите вини и страх. Какво е вината? – вината е форма на травматизиран и наранен егоизъм. Ама ще каже някой- да, но аз чувствам вина не поради тази причина, а защото оскърбих Бога! – тогава нямаш вини, а имаш покаяние и имаш радост и скръб- имаш скръб, че си наскърбил връзката с Бога, и радост, че Бог отново – както винаги – те приема. Всъщност тази радостотворна скръб утвърждава радостта и живота. Без това усещане и етос обаче човекът е блокиран, уморен, без желание за живот. Той ти казва- омръзна ми молитвата! Омръзнаха ми Тайнствата! Бог нищо не ми говори! Тук носим отговорност. Ако днес Църквата не говори нищо на човека, не го вдъхновява и не свидетелства, че в това духовно пространство намираш истинския живот и радост, за това сме отговорни всички ние. Защото това, което води човека близо до Бога и представлява най-мисионерският акт, не е да развиваме теории и проповеди, а да имаме радост и светлина в нас, и то такива, че другият да казва- какво правиш, бе, детенцето ми, че си такъв? Какво вземаш? Какви хапчета вземаш и си такъв? Кажи и на нас тайната! Тогава ще му покажеш, че тайната е връзката, себепринасянето, любовта и свободата. Както във връзката между съпрузите, където няма баланс и децата не вървят добре, тогава какво да им говориш, теории? -че трябва да са добри деца и това е правилно и онова – грешно? Главният и превъзходен начин за възпитание на децата е това, което родителите излъчват – те трябва да излъчват живот, радост, любов. Това трябва да чувстват децата, това да ги възпитава и най-вече ги извайва.

Ние търсим себеоправдание в духовния живот и така вътрешно се погубваме, защото не сме намерили начин да имаме истинна, а не въображаема, връзка с Бога чрез съкрушението и смирението. Борбата се състои в това да намирам този живот и да го опазя. Разбира се, неприятното в нашия живот в Църквата и в семейството, е, че говорим, а не живеем, или говорим повече, отколкото живеем. Така нашият живот е лъжлив, а не истинен.

Как човек може да вкуси радостта? По какъв начин? Какъв е процесът? Първата стъпка е копнежът. Кой копнеж? Тук трябва да уточним нещо. Какво е значимо за нас? Кое е важното за нас? Какъв е смисълът на нашия живот? Защо съществуваме? Там, където е моят копнеж, там е моето сърце. Там е моето съкровище. Това е причината, по която живея. Но дали живея поради истинска причина? Дали живеем, за да срещнем Вечния и Той да ни даде радост, която не свършва, и да вкусим Неговата любов? Или живеем заради краткотрайните неща и сме затворени в тях? Ако аз се тревожа за моя живот, това означава, че Бог не е значим за мен и за моето всекидневие. За мене е по-важно да не се одраска автомобилът ми, да не се развалят тръбите в къщата ми, да не падне лошо детето ми, да се справям финансово в живота ми, отколкото Самият Бог. След това в неделя ще отида на църква, за да облека облеклото на добрия християнин. Къде е нашият копнеж? Един човек, който живее условен църковен и духовен живот, е в много по-лошо положение от този, който е извън Църквата, който търси в други религии, в други философски системи, но търси, защото истински търси Бога. Неговото съкровище е търсенето на истината и някога то ще му бъде дадено. А ние ще корабокрушираме в пристанището.

Нашият стрес и тревога тръгват от това, че нямаме реален копнеж за живот и не сме разбрали кое е значимо за нас в живота. Този въпрос е важен. Кое е същественото в живота ни? Именно то се определя като копнеж. Първата стъпка, за да имам радост, е да имам усещане за моята празнота и да не изпълвам моя живот с всякакъв вид наркотици, а да търся истината. Екзистенциално съм безпокоен, търся истината и не си угаждам. Това е болезнено, много трудно, да имаш копнежа за истината, докато този копнеж – или неговото изпълване – не ти е даден. Много е трудно да задържим този копнеж в нашето всекидневие, ние се самозабравяме сред объркването на живота, сред стреса на всекидневието, сред боговете, които всеки ден създаваме вкъщи, на работа, в обществото, в Църквата. Всичко това скрива от нас копнежа за истината.

превод от гръцки: Константин Константинов

източник:  http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=217:2013-11-12-10-57-28&catid=53:2013-11-19-12-07-24

Всички слушаме, че има икономическа криза и хората са опечалени, но мнозина казват, че кризата не е икономическа, а нравствена. Затова нямаме радост в сърцето. Кризата обаче не е икономическа, нито нравствена. И икономиката, и нравствеността са симптоми – както болният има някаква болест, която проявява своите симптоми, но те не са самата болест, а това, което ми позволява да разбера от какво боледувам.

Следователно, независимо дали кризата е икономическа или нравствена, това са симптоми, а не същността на проблема, че вътрешно сме нещастни и нямаме радост. Най-големият проблем е липсата на радост.

Дори този, който счита, че е християнин, е отъждествил своята християнска идентичност със скръбта, ропота и злочестието. За да видим дали действително проблемът с отсъствието на радостта е социален, икономически или нравствен, нека отправим поглед към изрядния християнин, който може да не изпитва големи икономически проблеми и да е морален и добродетелен човек. Не е сигурно, че в сърцето си той чувства радост и покой; по-скоро констатираме, че душата на този християнин, който е добър човек, няма затруднение в живота си, се отличава с вътрешна умора от недостига на желание за живот и от тривиалността. Затова по-скоро се случва нещо друго. Това, което се случва, трябва да го видим в нас, да видим какво е това, което ни липсва, от което се лишаваме и което кара сърцето ни да не намира покой.

Главното изискване към нашата душа е търсенето на Бога, на живия Бог, но тъй като не вярваме много, че това може да стане жива реалност за нас, ние развиваме една религиозност, която ни позволява да се чувстваме добре със самите себе си – усещането, че сме изрядни; че Бог, Когото не познаваме, може по магически начин да ни възнагради за нашите постижения. Много пъти развиването на религиозността или упражняването на добродетелта представлява нашият опит да заменим отсъствието на Бога, но това не е реално търсене на Бога.

Следователно, един морален човек може да бъде пълен отрицател на Бога. Главното в човешкия живот обаче си остава търсенето на Бога. Бог да стане мой Бог, да имам лична и жива връзка с Него, а главният ми съперник, който е смъртта, да бъде умъртвен. Най-голямото зло, което причиняваме на себе си и на другите е когато – без да се доближаваме до опита от тази връзка с Бога – развиваме теории, порицаваме другия, замайваме го с нашите поучения и теории, за да го сложим в един рай, който ние самите дори не сме вкусили.

Затова трябва да преследваме Бога, да Го търсим; Той да бъде копнежът на нашето сърце, да ни стане близък. Това е смисълът на духовния живот, чиято сърцевина е да насоча своята свобода, грижа и разположение към Него, и от своето “аз” и своя помисъл се пренасоча към Него и Неговото слово. Нашето спасение – това, което много пъти „дъвчем” – е нещо много лесно. Стига да научим пътя на покаянието и да го възлюбим, ще видим много ясно защо нашите светци са били простодушни. Светец е този, който е опростил своя живот и има пряка връзка с Бога.

Св. Йоан Златоуст говори за покаянието. Това не са негови теории, а опит.

„Възможно ли е някой да се покае и да се спаси? Разбира се, че е възможно. Целият си живот изминах в грехове и се спасявам, ако се покая? Несъмнено, да. Откъде се вижда? От човеколюбието на твоя Бог. Ако беше само покаянието, тогава с право можеше да се плашиш. Но понеже с покаянието се смесва Божието човеколюбие, имай дръзновение, защото не съществува мяра в Божието човеколюбие, нито Неговата благост може да се обясни с думи”.

Направи ми впечатление, когато преди дни дойде да се изповяда една жена от Румъния, от години е в Гърция, беше се лутала насам-натам; след втората изповед ми каза:

- Виж ти, чувствам нещо странно; чувствам, сякаш сега се върнах вкъщи!

Тя беше почувствала, че това е нейното място, това е нейното семейство и дом. В крайна сметка, покаянието е завръщане в нашия дом. То е възстановяване на връзката на човека с Бога. Бог няма проблем с нашите грехове, а с нашето упорство, с което отхвърляме тази връзка с Него, със себезатварянето, с вярата в нашата сила.

Покаянието не е притеснение за моите грехове, понеже вече не сме толкова добри хора, т.е. нарушили сме представата, която сме имали в собствените си очи и казваме – леле, какво направих, как може да правя такива неща! Това притеснение не е покаяние, а най-обикновен егоизъм. Дори изповедта и покаянието не е някаква форма на облекчаване и освобождаване от нашата вина. Затова някой казва:

- Ох, изповядах се и ми стана леко!

С други думи, изчезнаха моите вини. Това не е изповед. Покаянието означава осъзнаването на похулването на връзката с Бога, която ме уравновесява на всички равнища, защото това похулване ме е лишило от живот.

Нямам живот в себе си, не получавам живот, не чувствам радост. Какво ще правя? Ще се опитам да покрия тази празнота. По какъв начин? Един се опитва да трупа пари, друг се отдава на наслади, трети експлоатира хората, четвърти търси слава. Това обаче до какво ще доведе? До смут и разколебаване на неговите взаимоотношения не само с Бога и със самия себе си, а и с другите хора. Следователно, осъзнаването на похулването на тази моя връзка води до равновесие на всички равнища. Осъзнавайки това откъсване от Бога, търся отново своето свързване с Него, възстановяването на връзката ми с Него. Всъщност се сприятелявам с Бога. Теоретичният Бог става личен Бог, неопределеният Бог става конкретен Бог и получавам лична връзка с Него.

В този смисъл скръбта и тъгата на покаянието, която описват отците, в своята основа и сърцевина представляват празненство и пиршество. Покаяние, сълзи на покаянието, които в своята същност, сърцевина и средоточие не включват празненство и пиршество, не са покаяние.

За да вкусим обаче тази радост, трябва да преодолеем своята агония да съхраним собствените си права; агонията да спасим собствения си „имидж”. Трябва да се разочароваме от себе си, за да се очароваме от Божията любов. Затова хората, които стигат до своя предел – където нямат нищо, което да покажат на Бога, но продължават да искат тази връзка, за да могат да се надяват и отчаяни се предават на Бога – са тези, които могат да чуят и вкусят Бога. Когато имаме нещо, върху което да се закрепим, да покажем нещо от собственото си “аз” и така надути да доближим Бога, твърдейки, че спасението ни се полага по право – тогава не можем да вкусим Божията любов, защото сме натъпкани догоре със собственото си “аз”, със своите дадености, помисли и сигурности. Затова трябва да съборим своите идоли, т.е. своето “аз”, да въведем Бога на престола вътре в себе си и да видим какво в крайна сметка означава греха.

Грехът не означава, че правя нещо, изповядвам го, получавам прошка и, ако го повторя, отново ще ми бъде простено. Това е психологическо събитие. Тоест, чувствам се неприятно, искам да изкажа това, да се успокоя, да си прекарам след това живота хубаво и мирно и след това пак същото. „Ама нали това е изповядването на греховете? Казвам, че осъждам, че помислих нещо лошо, че направих хиляди неща, чувствам тежест и трябва да се изповядам и да продължа живота си!”. Това не е изповед, не е усещане за греха.

Грехът означава, че съм забравил защо съм се родил, защо съществувам, загубил съм онтологичната причина за своето съществуване, забравил съм, че само Бог може да успокои душата ми. Този грях мога да живея лично и индивидуално, социално и църковно. Ако Църквата не свидетелства за онтологичната причина за моето съществуване и се превръща в система, която трябва да извърши определена дейност, за да оправдае своето съществуване в обществото, това не е Църква. Църквата е възможността за вдъхновяване от тази жива връзка с Бога.

Моят грях е, че не съм успял да се прицеля правилно и там е отправната точка на всичко останало. Много е важно да разберем какво се крие зад нещата, защото много пъти се изненадваме – и зад справедливостта и добродетелта може да се крие голям грях; и много пъти зад големия грях да се крие голяма добродетел. Затова мярата на Бога е напълно различна от тази, която ние си представяме. Някой може външно да съгрешава, но неговото сърце да е по-разположено към Бога и да желае Бога повече от някой друг добродетелен човек, който е толкова затворен в своето его, в своята справедливост, че не оставя място за Бога.

Ако още не сме се покаяли, това е, защото обичаме своята сила и не сме позволили на Бога да я управлява и да има власт над нея. Какво прави човекът? Изолира се в своята сила, в своето оправдание, в своя помисъл и издига стени около себе си. Един прост пример. Когато някой отиде да се изповяда, вместо да каже собствените си грехове, той казва греховете на другите, оплакванията си, изповедта му се превръща в негодувание – колко го ощетяват хората, мъжът й, жена му, околните, колегите. Какво търси този човек? Той търси не да открие себе си, да разбере другия и да има съществена връзка, а търси оправдание, чувства се онеправдан, наранен, но това всъщност е алиби за една друга язва – сърцето е лишено от радост. Нямаме радост, нямаме живот и оправдаваме тази липса с това, че е виновен този или онзи. Когато човек се опитва да се оправдае по този начин, какво прави? Затваря се за всички. Тогава този човек чувства, че никой не го чува, че всички го онеправдават; дори Бог не го чува, дори светците не го обичат, не го чуват и са го забравили. Не е ли така? Ако видим човек, който негодува срещу своя ближен, каквото и да му кажеш, не чува; глух е, неговото сърце не чува и само едно нещо има в него – сигурността, че е онеправдан. Действителността обаче е, че той е окаян и нещастен и е загубил благородството на своята душа; не знае как да излиза от себе си, как да общува с другия, защото прилича на мъртъв човек. Този човек гасне в ропота и унинието на собствения си егоизъм.

Покаянието е нашето безусловно предаване на Божията любов. Както и преди казахме: Бог не се затруднява с нашия грях, колкото и да е голям, колкото и да е голям пределът на злото, до който сме стигнали, на каквато и възраст да сме, дори да сме много стари. Той се затруднява с нашето себезатваряне, с доверието ни към собствения помисъл, което наранява любовта и на Бога, и на брата.

Какво са нашите помисли? Не вярвам в Бога, чувствам, че Бог не може да ме закриля или пък крои да провали собствените ми желания и копнежи и се опитвам да стана бог за себе си. По този начин се пораждат помислите. С други думи, аз се боря с помисъла, който ме измъчва, със страха, несигурността и съмнението – и понеже не мога да се оставя на Бога (защото не съм сигурен дали може да се грижи правилно за мен, или по-добре от мен самия) затова се отдавам на различни помисли. И някой казва – не зная как ми дойдоха помислите! Помислите означават именно това – че сме загубили невинността и чистотата на душата си. Когато съществува истинско покаяние, то подлудява човека от радост, той става друг човек, друго същество. Ако човек вкуси дори само веднъж истински покаянието, не е възможно да не се спаси. Покаянието включва благородство, Бог ни прави Свои деца. Когато в покаянието не чувстваме радост, това означава, че то не е автентично и със сигурност ще паднем отново. Грехът на човека не е това, че е толкова безнравствен и лош, а че търси да покрие липсата на радост по друг начин. Това, което мисли, че ще му даде радост, в крайна сметка увеличава неговата празнина и нещастие.

Да видим как можем да различим кога сърцето на човека може да се покае и кога не. Ако посочиш на някого неговите рани, неуспехи, страсти и видиш как се разтърсва и отчайва, това какво означава? Това означава, че той е вярвал в себе си, облягал се е на себе си, липсвал му е Христос, липсвала му е радостта. Както например, ако някой е влюбен, той е толкова радостен, че колкото и да го хулиш, не го интересува. Когато някой е изолиран в себе си и няма никаква връзка с другите, той може да се засегне дори от най-малкото нещо – защото вътрешно не е подреден, няма радост в себе си. Когато обаче кажеш истината на един грешен човек, на най- пропадналия, и го видиш да се утешава, да се радва, да не се смущава и да казва: „Разбира се! Сега ще започна нов живот, Боже, дари ми поне пет минути живот, за да успея да се приготвя и да кажа „Господи помилуй!” – това означава, че този човек има радост в себе си, има смирение, има покаяние. С други думи, това състояние, когато не чувстваме смут и продължаваме настоятелно да се доверяваме на Бога, е свидетелство: в един свят на скърби, отчаяние, ропот, безнравственост да продължиш да се надяваш и да имаш радост – във време, в което мнозина говорят за Антихриста, ти да свидетелстваш за радостта си и за безразличието си към този тъмен дух.

На едно място св. Йоан Златоуст казва, че най-големият враг на нашето спасение е отчаянието, а най-голямиият ни съработник е надеждата. Той казва: дори Бог да ти каже, че не се спасяваш, не вярвай на това. Влез в сблъсък с това, което Бог ти казва, защото Бог много пъти променя решението Си (св. Йоан дава примера с Ниневия). Дори решението на Бога, че сме погубени да е окончателно, ние ще се противопоставим, ще възразим на Бога и ще продължим да вярваме, че можем да бъдем спасени. Ако имаме такъв дух и сърце, Бог не просто ще ни спаси, а ще ни освети.

Когато обаче направим нещо, вътрешно се опитваме да го прикрием. Не го направих така, направих го инак, обстоятелствата бяха такива… Или пък се стараем никой да не научи и: “Ако научат, леле, какво ще кажат за мене!” – и се започва едно лъжливо прикриване и лудост. Докато нещата са изключително прости – тук и сега да кажем на Бога: “Това сме ние!” Защо го крием, защо се страхуваме? Защото може би сме създали една църква с някакви схеми и образци и ако не отговорим на тях, се чувстваме отхвърлени. Но проблемът в Църквата е това, че човек е престанал да има сърце, което търси Бога; сърце, което копнее за живота; сърце, което може да даде всичко, за да види смисъла. Отхвърляйки и не вярвайки в тази възможност, ние сме създали някакви схеми, някакви правила. Нагаждаме се така, че всеки да има своето място, да се чувства наред със себе си – и сме станали една компания християнчета, които си прекарват добре. Това е безумие, не е Църква.

Нещата са толкова прости. Бог присъства тук и сега. Каквото и да съм направил, ако отида при Него, Той няма да ме отхвърли. Толкова е просто.

Следователно, коя е радостта, за която се свидетелства чрез покаянието?

Когато вкусвам Бога, моите очи се отварят и виждам. Оставих се на Него, доверявам Му се, удивява ме Той, Неговата любов ме смайва. Тогава целият свят става мой, враждата спира. В сърцето ми спира враждата, не чувствам никаква враждебност. Не чувствам, че този, който ми причинява зло, е мой враг. Опитът от Неговата любов ме учи да обичам. Тук е централният момент. Покаяние и любов. Как се свързват? Кой ще ме накара да обичам? Кой ще ме научи? Опитът от Неговата любов ме научава да обичам.

Да го кажем по-просто. Много психолози казват, че ако в ранна възраст малкото дете не получи любов, то не може по-късно да даде любов, или се затруднява в своите отношения, не разбира хората, получава погрешни послания и това поражда в него подозрителност, конфликтност, скръб, униние и депресия. Съответно човекът, който вкусва Божията любов – и par excellance начинът за това е покаянието – опитно придобива този етос на любовта, прошката и снизхождението. Когато съм вкусил от Божието снизхождение, не е възможно от сърцето ми да не излиза такъв етос.

Затова човекът, на когото му харесва да изпраща хората в ада, защото са антихристи, никога не е вкусил истински Божията любов. Ако един човек се чувства удобно и комфортно с това другите да отиват в ада, защото са врагове на Църквата, този човек никога не е и подозирал какво е Христос и какво е Неговата любов. Чрез покаянието Господ опитно ме учи на етоса на прощаването и на снизхождението. Това, което ми е дал, това съществува в сърцето ми, това се излъчва.

Въпросът не е в това да кажеш, че трябва да станеш добър човек. Когато човекът има живата Божия благодат, това се излъчва навсякъде в живота му; неговото битие я излъчва. Затова хората се спасяват не чрез нашите думи и проповеди, а чрез нашето присъствие „в Христос” – чрез това да съществуваме, да сме близо до тях и да бъдем носители на Божията любов. Мирът, който имаме в нас, се излъчва навън и обгръща другия човек. Нашите теории и проповеди са наш недостатък – понеже нямаме такъв мир в сърцето, запълваме този недостиг с риторика, но тя е празна, ако в нас липсва мирът, който обгръща ближните.

Не чувствам никаква несигурност в Божията любов. Намерил съм всичко и затова се прекъсва всякакъв конфликт с моя брат, докато преди да се покая и вкуся Божията любов разглеждах нещата чрез собствената си логика, която казваше:

- Брей, след като другият направи всички тия неща, онеправда ме, той е заплаха за мене – клюкарства зад гърба ми, заговорничи срещу мене!

Опитваме се да обясним тези думи, да ги анализираме, да му намерим цаката, да намерим духовен отец да ни каже по магически начин как да се решат нещата. Това е състоянието на човек, който има празноти в себе си, има несигурност и не е вкусил покаянието. Човекът, вкусил покаянието разбира, че другият не е заплаха, а възможност за общуване, възможност за среща с Бога в лицето не на скъпия ни човек, а най-вече на врага ни. В лицето на врага ще срещнем Христос. Затова св. Силуан Атонски, един съвременен светец, казва, че ако не си милосърден към враговете си, значи в тебе не живее благодатта на Светия Дух.

Можем да разберем дали Бог живее в нас по един прост начин: ако не се смиляваме над грешника, Божията благодат не пребъдва в нас. Само да го видим, ние го „погребваме”. Ако видиш грешен човек, без да му състрадаваш, благодатта ще те напусне. Не само да го търпим, а да му състрадаваме. Връзката с нашия брат, който и да е – деца, жена, мъж, премиер, министър, строител – тази връзка е свидетелство за автентичността на нашето покаяние.

Св. Силуан продължава: такъв е законът – ако прощаваш, това означава, че Господ е простил и на тебе. Ако обаче не прощаваш на брата си, това означава, че грехът остава в тебе. Господ иска да обичаме ближния – и ако мислиш за това, че Господ обича ближния, значи Господнята любов пребъдва в тебе.

Колко е просто и разтърсващо!

Господ иска да обичаме ближния. Господ обича нашия ближен и ние трябва да го обичаме. Ако ние не обичаме този, когото нашият Господ обича, какви сме за Господа? Представете си да имам приятел, когото обичам и друг приятел, който не го обича – той какъв е за мене? Приятел? Това е беля, затруднение, проблем. Ако искаме да уважаваме своята връзка с Бога, Неговите приятели са и наши приятели. Неговите скъпи са и наши скъпи – а всеки човек е скъп за Бога. Когато ни идва помисъл да осъждаме другия, помислихме ли, че този човек е скъп на Бога, какъвто и да е той? Може и да е враг на Бога, но Бог не е негов враг. Ако осъзная това и искам да уважавам връзката си с Бога, ще възлюбя и брата си. Без опита от Божията любов човек е несъвършен и се опитва да покрие своята празнота с неща от света.

Да видим коя е причината, поради която човек стига до греха.

Когато човек не е вкусил и няма опит от Божията любов, той има празнота и се опитва да запълни живота си, за да се самозабрави и най-вече да забрави смъртта. Това е ужасно. Не мога да го преодолея и градя живота си върху тази основа. Представете си един живот, който се гради върху тази основа – върху страха от смъртта и невежеството; представете си сега живота, който се гради върху Божията любов, доверието и чувството, че смъртта е била победена и не съществуват страхът и заплахата от нея. Когато Бог отсъства, човекът има претенции да бъде признат, за да покрие своята празнина.

Например една съпружеска връзка – когато другият е лишен от любов и психологически, и духовно, той вижда в своя другар удобен случай за емоционално утвърждаване и окопаване. Когато обаче и другият прави това, какво става? Ядат се помежду си. Но ако в сърцето си имам пълнота и искам да направя другия причастен на моята радост, на моята любов, каква връзка би била това? Ще има свобода, развитие, разгръщане.

Без Бога посред нашата празнина избираме осъждането, самооправданието и коравосърдечието. Това са три термина, които безпокоят, но и показват, че човекът, който има тези намерения, е празен, злочест човек, който в своята агония, че чувства екзистенциална неопределеност, т.е. не стъпва на сигурно, се опитва да се захване някъде, да защити себе си и така проявява тази жестокост, зад която се крие един уплашен и страхлив човек. Зад нашето осъждане се крие страхът, че другият може да ме изобличи и да ме осъди. Когато нямаме Бога, а имаме нашите „добри” дела и „добродетели”, какво избираме в нашите отношения? Изобличенията, анатемите, присъдите, табелите.

И какво се получава? Губи се единството. Най-важното нещо в Църквата, което е знак, че в нейното тяло съществува Христос, е единството. Единство, което не се налага, което не унищожава различността в рамките на някакво духовно клониране, а съхранява разнообразието на харизмите и свободата на човека.

Единство без уважение на различността, на призива и харизмите е лъжеединство. Човек, който има покаяние, има и радост, свобода и духовна чувствителност. Кой е главният копнеж на човека, който живее Бога? Това, че иска всички да се спасят. Ако в нашето сърце не съществува копнеж всички да се спасят и търсим някой ъгъл на рая за собствената си духовна кожа, тогава наистина сме само една кожа.

Как се ражда духовната чувствителност? Тя не означава да се опитвам да бъда чувствителен или, понеже съм малко сантиментален тип, да се опитвам да си представя някои неща, за да се трогна – всичко това не е трайно. Чувствителността е опитно преживяване единствено на изпиталия болка човек и конкретно на човека, живял адската мъка, живял ада, отсъствието на Бога; човек, който е преживял своя грях, който е живял богооставеността, съмнението в Бога, но едновременно с това се е борил за тази връзка и не се отдалечил от това очакване. Когато в този процес човек вкуси ада и рая в сърцето си, той може да придобие чувствителност и да се постави на моето място, на мястото на другия; т.е. именно той може да ме възлюби, а не изрядният и нагодилият се човек, добрият християнин, който си „има” Христос и неделята, изповядва се и се причастява, всичко му е натъкмено и хубаво и отива и се забавлява, но в даден момент ще се измори от своята нищожна радост.

Търсенето на Бога, опитът и болката от греха и съкрушението смекчават сърцето и каменното сърце става сърце от плът. Авва Макарий казва: за да се спасиш, трябва да придобиеш сърце. Човек знае много добре от опит какво означава да живееш в Божията любов, както и трагедията от загубата на любовта. Затова той вътрешно не понася дори най-големият му враг да загуби тази бащинска любов. Каквото и да става във всекидневния ни живот, то е толкова малко пред загубата на тази любов. Когато страдаш духовно, защото живееш в греха, живееш ада, но си вкусил Божията любов и се надяваш на нея – и поради тази любов живееш; за теб е невъзможно да си помислиш нещо лошо за някой друг. Тогава всичко, което се случва в живота ни, може да намери разрешение – когато забравиш своите права и излезеш от себе си.

И кои само правят това? Съкрушените. Ако си съкрушен, можеш да разбереш другия, неговата болка, невежество, грях, порок, но и най-дълбоката нужда на душата му. Тогава създаваш мостове, чрез които можеш да се сприятелиш и да общуваш с другия. Следователно, съкрушеният човек е този, който може да живее, съкрушеният е този, който има сърце, има опит; само той може да ме разбере.

Трудностите в нашия живот са повод за духовно съкрушение, което да се превърне в извор на същинската радост. С други думи, каквото и нещастие да преживяваме, то може да стане повод за празнуване, живот и радост. Въпросът е кой път ще изберем – на нашето “аз” или на Божията любов. За покайващият се и съкрушен човек не е трудно да прощава на този, който го е онеправдал, не е трудно да не роптае срещу своя спътник, който не мисли като него – това е негов копнеж, негов копнеж е да се принася, да се раздава.

Par excellance човекът на любовта е човек на покаянието. Човекът на покаянието е литургическият човек – този, който в своето ежедневие опитно повтаря Господните думи: “Вземете, яжте, това е Моето тяло! Пийте от нея всички, това е Моята кръв!” Сред противоборството, което ни кара да бъдем по-силни от другия, за да го сразим, съществува друг начин, друг път: да се oтдаваш доброволно като храна и питие за другия човек, за да живее той – и това вече е свидетелство, че си жив.

Някой ще каже: какво говорите, да стана за присмех? Ако това става истински и по Бога, никой не може да те вземе за присмех, а от един момент нататък всички ще ти се покланят и целуват, и покланяйки и целувайки теб, ще се покланят и целуват Христос, ще намират Христос.

Така нашата връзка променя своята форма – и разбираме, че надеждата за целия свят – днес и винаги, в каквото и състояние да се намираме – е съкрушението, покаянието. Това е единствената възможност да почувстваме, че Бог е наш Баща и ние сме братя помежду си.

Превод от гръцки: Константин Константинов

 източник: източник/

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаваме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9F%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5%2C-%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B5%D0%B7%D0%B0%2C-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/