– Отец Сергий, какви наставления даваше отец Серафим и въобще какво представляваше общението с него за тези, които се удостояваха?

– Основно идващите в Ракитное се назидаваха от духа, настроението, което цареше в дома на отеца. Поради физическата си немощ батюшката не можеше дълго да разговаря, затова се приемаше, че  2-3 минутна беседа е вече достатъчна. Никой не роптаеше, всички разбираха, че батюшката обича всички и на всички се старае да помогне, но ние сме много, а той е един.

Едно от първите наставления, които ми даде беше: „Да бъде Иисусовата молитва ваш венец”. За велико съжаление аз не го изпълних.

Веднъж бях свидетел на такава сцена. Седяхме на трапезата с един човек и сина му, когото бе довел за благословение, за да постъпи в семинария. Отецът говореше за нещо, изведнъж прекъсна и каза: „Свещенството е като помазание Аароново; който има това помазание, рано или късно, иска или не иска, обезателно ще стане свещеник.” Тоест, това което е отредено от Бога, то и ще стане.

А мен ме благослови на пътя на свещенството десет години преди да приема свещенство. Той ми каза: „Вашият път е свещенството. Гответе се.” Каза го без въобще да съм го питал. Много се удивих, смутих се, тъй като въобще не съм мислил да стана свещеник, не очаквах такъв обрат и казах: „Батюшка има канонически грехове, които забраняват да се приема свещен сан. Аз съм млад човек, ако не издържа, ако изведнъж падна в блуд, тогава какво да правя?” Той ме погледна и каза: „Тогава ще е нужно този грях – той замълча малко – да се изповяда.” Тоест отецът имаше много снизходително отношение по тези въпроси.

Твърде удивен, аз се прибрах вкъщи и започнах да си спомням словата на батюшката. Започнах да мисля, особено за това, че каза: „Гответе се.” А как да се готвя? Трябваше да го попитам.

Аз се върнах в Ракитное след месец. Батюшката беше, както винаги, болен. Живеех в дървата на двора. Беше лято. Общувах с един иеромонах, който също живееше там и очакваше среща с батюшката. Разказваше за един удивителен старец, който по-рано бил негов духовник, а след смъртта си го предал на о. Серафим. Този покоен старец имал такъв обичай –да отговаря на въпросите на своите духовни чеда по време на проповед. При него ходели от различни места, а той бил болен и стар. В неделите той служил, а когато излизал да каже проповед обръщал се към някого, гледал към него и отговарял на неговия вътрешен въпрос. След това се обръщал към друг и също му отговарял на въпроса и всичко това в контекста на проповедта. Естествено преди това той не бил говорил с тези хора, нито пък те са му били писали. Такъв дар имал този старец. Когато свършваше службата, всички се качваха на влака и си тръгваха, при което свидетелствали един на друг, че старецът им отговорил на проповедта на всички въпроси.

Аз се удивих от този разказ и помислих: „Какви старци има.” На следващия ден празнувахме паметта на св. Иоан Златоуст. Отец Серафим служеше литургия и излезе да казва проповед. Разказа кратко житието на св. Иоан, като в края добави: „Св. Иоан Златоуст е написал много забележителни книги и сред тях има такава книга, която се нарича „За свещенството”. В мен веднага се появи мисълта: “Защо батюшката спомена за тази книга, при положение че св. Иоан има 12 дебели тома?” А в храма стояха само баби, този иеромонах и аз. Тогава си спомних вчерашния разговор и разбрах: „Ето ти отговора, намери книгата, прочети я, тя ще ти разкаже за всичко.” След службата аз отидох при отеца и му казах: „Батюшка, благословете, аз ще тръгвам, време е. Той ме погледна и каза: „Бог да благослови. Тръгвайте.”

Много бързо намерих книгата, прочетох я и действително получих най-забележителния отговор, защото целият дух на книгата говори за това, какъв трябва да е свещеникът. Кой има благословение и желание да стане свещеник. Прочетете тази книга и ще видите всичко.

По милост Божия и молитвите на о. Серафим мина време и Господ ме удостои със свещен сан.

Веднъж при батюшката дойде бесноват свещеник. И батюшката така го успокои: „Това с вас се е случило поради вашето маловерие. Нищо. Ходете в храм, молете се, причастявайте се и постепенно по милост Божия Господ ще ви избави от тази болест.”

Веднъж по време на трапезата, когато на масата имаше много свещеници, отецът разказваше, че неотдавна някой донесъл от Светата земя трън, от който бил изплетен трънения венец на Спасителя.” Разбирате ли, този трън е като бодлива тел и как го е носил Нашият Спасител?” И заплака на масата. Всички замълчаха, отецът вдигна очи, обхвана всички с поглед, след това тихичко продължи беседата, намирайки вече други теми. По този начин батюшката постоянно помнеше Спасителя, Неговите кръстни мъки. За Него Разпънатият Спасител беше смисъл на живота. Затова и той толкова свободно, и леко, и много говореше за Него.

Още помня как по време на трапеза, на която присъстваха свещеници, той каза: „По-рано в семинариите задавали следния въпрос: свещеник трябва да отиде да причасти умиращ, трябва да премине река, а мостът е стар и поради това по него никой не минава, защото се намира в аварийно състояние. Как трябва да постъпи свещеникът? Всички мълчаха. Въобще, когато отецът питаше, братята предпочитаха мълчаливо да чакат, какво ще каже самия той. Батюшката помълча и каза: „Правилният отговор е този – мостът няма да падне.” Още веднъж повтори: “Мостът няма да падне.” Такава вяра изискваше от пастирите на Църквата.

За това какво значение имаше духът, който цари в дома на стареца и какво влияние оказваше върху целия последващ живот на тези, които го познаваха, свидетелства разказа на В.: “В годините на учението аз живеех в Рилск и ходих при о. Серафим доста често – 2-3 пъти в година. Когато ме изпращаха на обработка на полето, без да се мотая изпълнявах нормата, за да заработя законни дни за свобода и да излетя към батюшката. Налагаше се да се пътува през нощта. Първо, налагаше се често дълго да се чака влак, след това прикачвания, понякога даже да се върви пешком от най-близката гара до Ракитное, защото вечер нямаше автобус.

Лятото вървяхме по 10 километра със спътници, изведнъж попадайки в друг свят. Той беше реален, същият свят, но вече преобразен от присъствието на Божия служител и неговата молитва, любовта му към всички – любов искрена, съчувстваща. Вдъхновяваща за молитва, живот по вярата, на съвършена признание на своята греховност, своето недостойнство, на поглед виждащ всичко наоколо по-хубаво, че Господ обича и съжалява всички, ако стареца може да обича всички идващи. Идващите при него изпълваха цял храм и не на всеки се отдаваше да получи неговото благословение или да попита нещо. Можеше да напишеш за своите трудности и вълнения, да просиш да се помолят, може даже да си тръгнеш, без да чуеш отговор, обаче с вяра, че Господ, по молитвите на стареца ще устрои всичко. И в действителност, ставаше точно така.

Годините на учение и няколкото следващи години бяха стоплени и защитени от надеждата на отеческата молитва. Всеки интерес към съблазните на света, към увлеченията, свойствени на младостта, просто се топеше, като ранен сняг, падащ на топла земя. искаше ти се да се молиш, да помниш за Господа, да четеш духовни книги, които ти попадаха  в ръцете, да не живееш с това, с което живеят съкурсниците. А и как можеха да се сравнят техните удоволствия с това, което получаваше душата в храма, където служеше о. Серафим!

Изминаха учебните години. Наложи се да се живее и работи далеко от Рилск и от дома. Старецът все повече и повече боледуваше, слабееше. Обстоятелствата се стекоха така, че свещеникът към когото започнах да се обръщам, се отнасяше с батюшката не просто внимателно, а направо рязко отрицателно, вярвайки на мнението на своя духовник, че старецът е в прелест. Той не разрешаваше да ходя при о. Серафим и от ходещите при него започна да изисква изповядване на помисли, често и подробно.

Случваше се да стоиш на изповед повече от час и като че ли вече нямаше какво да се каже, а той все чака да разкриеш нещо такова, което и не знаех. От това напрежение на изповедта аз си тръгвах по-подтисната, отколкото облекчена. Следващият път му говоря за своето състояние, след това ходя и мисля, какво още да кажа. Това по-скоро угнетяваше, отколкото да ободрява. Свещеникът отговаряше на това: „В тебе има бяс, ти си бесновата, ти си в прелест.” Можете да си представите как действаше такава присъда. Спомнях си за о. Серафим, душата се стремеше към него, но сегашният духовник не ме пуска.”

Той не я пуснал и на погребението, когато В. разбрала вестта за кончината на о. Серафим. “На душата ми – си спомня тя – имаше голяма тежест от това ръководство и недоумение, меко казано. Как може да се прави такъв извод след като о. Х дори веднъж не е ходил при о. Серафим, не го е виждал.”

Скоро старецът се явил на В. на сън в пълно сияещо облачение и я благословил. „След известно време аз реших да кажа на о. Х, че повече няма да ходя при него на изповед. „Простете отче, аз не мога да вместя вашето ръководство.” Разделихме се мирно.

– Какво сте запомнили особено от срещите си с о. Серафим? Как въобще се случваха те?

– Преди всичко, разбира се, ми се е запечатал обликът на самия старец. Знаете ли, това е земен Ангел, небесен човек. Ние често чуваме това църковно песнопение, но редом с о. Серафим то като че ли оживяваше. Действително той беше въплъщение на любовта и на удивително, чудно смирение: от батюшката излизаше нещо, което не можеше да не докосне сърцето ти.

Спомням си, той става, беше нисичък, прегърбен, старичък – хваща ме за ръцете, полага ръцете си на моите лакти, и гледа и говори. Струва ти се, че всеки момент ще падне, той е едва жив, едва стои – но не, батюшката не пада, говори. Това толкова подкрепяше, беше видно че е той е просто любов, толкова ни обичаше.

Служби в храма нямаше всеки ден, а само в неделите и на полиелейните празници – достатъчно често, не по-малко от три-четири пъти в седмица. В другото време батюшката  сутрин изчиташе службата в своята келия, събираха се свещеници, които идваха при него и служеха полунощница, утреня, часове и Литургия. По Божия милост о. Серафим ме благослови да присъствам на тези служби, а това се случи също много интересно.

Мнозина от чедата на батюшката си бяха купили в Ракитное къщи и се трудиха в тамошния колхоз; при тях отсядаха поклонници,  старецът благославяше така, никой никога не е бил оставен на улицата. В двора на храма имаше дърва, някои си правеха килии и живееха направо в тях, други живееха в мазето. Но дълго там не можеше да се остава, защото периодически се появяваше милицията и изискваше хората да си отидат, затова и отсядаха при духовните чеда на батюшката.

Особено гостоприемство проявяваше неговия клисар Т. (сега игумен, служи в Прибалтика). Той работеше в колхоза, защото никой от трудещите се в храма не получаваше заплата; всички работеха и някъде другаде. Отец Серафим ме благослови да остана при него.

Сутринта всички, “които очакваха да се раздвижи водата” (Ин. 5:3) т. е. всички чеда, живеещи в Ракитное и всички поклонници идваха да вземат благословение, след това отиваха на различни послушания, а други просто се молеха и чакаха, кога ще ги приемат. Отец Серафим събираше духовенството и започваше служба. Аз разбира се много исках да остана със стареца да се моля или просто да го гледам, това ми беше достатъчно, защото променяше всичко вътре в теб. И веднъж аз отидох при него, бях един от последните за благословение, но не се осмелих да изкажа горещото си желание да остана. Батюшката ме благослови, взе ме за ръката, стисна я, продължаваше да ме държи за нея. В мен възникна чувството, че трябва да стоя на място; всички излизаха, а аз не знам защо не мога да изляза, стоя и стоя.

Всички си тръгнаха, службата започна в килийката на отеца, а аз продължавам да стоя в коридорчето. Когато стигнаха до шестопсалмието, аз реших да отида при тях. След това ми дадоха да прочета нещо. Така започнах да ходя при батюшката на служба; реших, че ме е благословил и отсега ще ходя. Не ме гониха- даже суровата му килийница – майка Иоасафа – не ме докосваше. След службите обикновено имаше трапеза.

Отецът гощаваше всички много вкусно, а сам почти нищо не ядеше. Пред него стоеше чиния, почопли малко с лъжицата, изяде две хапки, след което казва: „Чая”. Носят му чай с някакъв мармалад. А на другите постоянно казва: „Отец (еди кой си), вие ядете малко, моля ви, повече.” И какво ли само нямаше на трапезата.

След трапезата винаги имаше беседи, отецът питаше за новините, защото идваха от най-различни енории, от всички краища на Русия и разказваха много интересни неща. Тогава нямаше нито радио „Радонеж”, нито църковни вестници, а само „Журнал Московской патриархии”, който беше твърде официално издание и, разбира се, там не можеха да се напишат много неща, затова вести за чудеса, за откриването на мощи и т. н. се предаваха най-вече от уста на уста.

Няколко пъти аз се опитвах да задавам въпроси относно духовния живот. Питам, а отец Серафим казва: „Мълчете, Георги” (светското име на о. Сергий). И аз реших повече да слушам, какво говорят.

Още помня нещо удивително, свидетелстващо за любовта на батюшката. Веднъж в килийката имаше служба, а под прозореца имаше събран народ, който не можеше да попадне при отеца. И виждам: батюшката взе кръста, огледа се, убеди се, че никой не го гледа, и с такава любов благослови народа зад прозореца! Чувстваше се, че отецът иска да излезе при тези хора, но старческата немощ не му позволява. Толкова любов имаше в тази постъпка!

Житейският ред в Ракитное беше следният: всенощно бдение обикновено започваше в 16 часа и продължаваше до към 20 ч. вечерта; то протичаше напълно по устава, т. е. винаги се изчитаха всички катизми, много благоговейно се четеше канон, литията се извършваше без бързане. На Пасха пееха много бавно, спокойно, не по московски, а протяжно – така пееха Пасхалния канон цялата Светла седмица. А сутринта се извършваше Литургия, от 7 започваха утринните молитви, полунощница, изчиташе се правилото за св. Причастие, след това обща изповед, часове, идваше отец Григорий, той беше инвалид и започваше да изповядва.

По времето, в което аз ходих в Ракитное там имаше трима свещеника – батюшката, отец Григорий (извършваше требите) и отец Леонид (сега игумен Серафим, служи в Белгород). Той беше най-младият, затова извършваше проскомидията и винаги служеше. Отец Серафим даже не можеше да стои пред Престола, голяма част от Литургията той седеше, ставаше само по време на четенето на Евангелието, на Херувимската и Евхаристийния канон. Отец Григорий по това време изповядваше, след това идваше и служеше Литургия или само се причастяваше.

Ако вечерта нямаше бдение, утренята започваше към шест, след това часове, изповед, Литургия. Изповедта беше задължителна и почти всички присъстващи се причастяваха. Службата завършваше в 13 или 14 часа, не по-рано, след това задължителна молебен с водосвет  и акатист; четеше се акатист на празника или на празнувания светец , или на св. Николай, тъй като храмът беше посветен на него. Към 15 часа се извършваше панихида. Обикновено я отслужваше дякон Иоан. Към четири всички се освобождаваха, не по-рано, отиваха на трапеза. По това време вече едва стоиш, подгъват ти се краката, а на душата ти е толкова мирно, такава радост, всичко пее. Аз съм възпитан на такива служби, затова не мога да възприема съкратена служба, която продължава час и половина.

Когато нямаше служба, от осем сутринта, при батюшката се събираха свещеници, извършваха правило – до дванайсет часа. Веднага после имаше трапеза, на която присъстваха духовенството и старицата (тя също прие монашество с име – Серафима), отецът понякога канеше свои почетни гости и духовни чада, с които общуваше отдавна. След това малко си почиваше и започваше да приема хората. Това ставаше с големи прекъсвания, защото здравето му беше много слабо. Вечерта в 18 ч. при него се извършваше вечерня, отново за духовенството. След това не приемаше никого.

Когато имаше служба, отецът идваше обикновено при четенето на часовете. Ако имаше утреня, можеше да дойде за началото й, или към средата, в зависимост от своята слабост.

Понякога, когато батюшката беше особено немощен, не отиваше на службата, а килийника я изчиташе в килията. Но за Литургията идваше винаги. Ако не идваше и на нея, това беше особен случай, означаващ че е твърде болен.

А когато отиваше в храма, всички отиваха да вземат благословение. Идва старецът и благославя всички с такова смирение и любов, при това върви съвсем едва-едва, вследствие на своята старческа немощ. Беше удивителна картина. Обкръжен от своите духовни чеда. В това нямаше нищо изкуствено, нямаше никаква игра, просто наистина го обичаха, обичаха го повече от живота.

В храма към него можеше да се обърнеш с всякакъв въпрос. Можеше да влезеш в олтара и да попиташ нещо, което и аз понякога съм правил. Веднъж отецът каза, че няма да говори по време на служба, но след това все пак се смекчи. Можеше да попиташ нещо по време на причастния, а също и утренята – на катизмите и на канона; тогава можеше и да се изповядаш.

Проповедите на батюшката бяха съвършено удивителни. За нещо подобно съм чел само при о. Иоан Кронщадски. Излиза батюшката след Евангелието, опира се на аналоя и започва да казва проповедта. Проповедта беше много проста, или на темата на евангелското четиво или на апостолкото или за светеца, който се празнува. Но след няколко фрази отеца започва едва-едва да хлипа, чувства се че говори от сърце и преживява събитията, за които говори. След това и хората в храма започват да плачат.

Мисля: „Е, това са бабички, старици, нека си плачат, а аз няма да плача, да не падна в ерес.” Батюшката започва по-силно да хлипа, а след това да плаче, казва нещо и плаче, просто ридае, залива се от сълзи. Мисля: „Не, аз няма да плача.” И изведнъж с тебе става нещо, и сълзите започват да се леят като дъжд, така че при цялото желание да се удържиш – не можеш.

Отец Серафим с плач завършва проповедта, влиза в олтара, Литургията продължава, хорът пее с плач, а ти стоиш и плачеш, със сълзи слушаш Литургията, със сълзи се причастяваш, след това постепенно се успокояваш. Така беше винаги, когато отецът казваше проповед; целият народ плачеше, и да не плачеш беше просто невъзможно.

Помня веднъж всички го очакваха, аз стоях на клироса, и когато отецът влизаше в олтара, той ме погледна някак удивително – погледите ни се срещнаха. Буквално след няколко секунди нещо топло влезе в сърцето ми, и аз започнах да плача. Плаках през цялата служба, няколко часа. Нито съм очаквал това, нито зависеше от мене, не можех и да го спра.

– Как си обяснявате тези явления.

– На мен ми се струва, че това е просто, защото отецът беше велик молитвеник; молеше се за всички свои чеда, постоянно пребиваваше в молитва. Един от духовните писатели казва, че постоянният плач е признак за самодвижната Иисусова молитва. Батюшката не плачеше през цялото време, но достатъчна често; и на трапезата, и в храма или просто когато вървеше. Например, в последния случай, за който разказвах – явно батюшката се беше помолил за мене.

превод от руски  “Духовная жизнь начинается с покаяния”

– В Белгородска епархия в настоящия момент се готви канонизация на архимандрит Серафим Тяпочкин. Отец Сергий, бихте ли могли да ни разкажете за познанството си с този старец? Как попаднахте при него?

– По Божий Промисъл в Православната Църква ме доведоха духовни чеда на отец Серафим. Тогава бях на 19 години. Първите ми стъпки бяха направени именно под ръководството на духовни чеда на батюшката. Това е отец Константин Скроботов, отец Алексий Семкин и други. С тяхна помощ аз за първи път попаднах в Ракитное.

Тогава отецът беше болен и не се получи да се видим. Срещата се състоя, когато отидох за втори път. Отец Серафим ме попита: „Какъв въпрос имате, какво искате?” Аз бях слушал много неща за него и се отнасях с благоговение и пълна вяра, на каквато въобще бях способен в този момент, тъй като ходих в храма от няколко месеца. Аз казах: „Батюшка, както кажете, така и ще постъпя. Където и да ме изпратите, там и ще отида. Аз си търся духовен отец, и ако ми покажете човек, към когото мога да се обърна за духовно ръководство, то ще отида при него незабавно.”

Той помълча, погледна ме и каза: „А може би аз сам ще ви взема?” Аз бях просто потресен, тъй като сам не бих дръзнал да искам подобно нещо. Моят живот току-що започваше; аз не очаквах, че великият старец, светият човек  може да ме удостои със своето общение. Казах му: „Благодаря ви батюшка, толкова се радвам. Какво да правя сега?” „Идвайте, поне веднъж по време на пост за Изповед и Причастие.”

Аз не знаех какво друго да попитам, защото съвършено не бях очаквал такъв развой на събитията. С приятелите ми скоро се завърнахме в Москва. Измина време, при мен се натрупаха въпроси и аз започнах регулярно да ходя в Ракитное. Тогава бях четец в един от подмосковските храмове, въпреки това ми се отдаваше достатъчно често да ходя при батюшката, примерно веднъж на месец и половина. Настоятелят на храма винаги ме пускаше и в това също имаше особена милост Божия.

Аз живеех в Ракитное по цяла седмица. Като правило веднага да попаднеш при отеца не се получаваше. Той боледуваше или беше зает. Отец Серафим беше изкарал повече от 20 години в сталинските лагери и заточения, поради което боледуваше много от сърце, понякога се налагаше да се вика Бърза помощ. При него се стичаха хора от цяла Русия, особено много духовници идваха на изповед. В миналото той е бил духовник в Курско-Белгородска епархия, но при него идваха и свещеници от Сумска, и от Харковска епархия и от Москва и братя от Троице-Сергиевата Лавра; доста често при него идваха архимандрит Теодор, архимандрит Алипий (сега той оглавява издателския отдел в Лаврата), също монаси от Почаев и много други.

При отец Серафим идваха и владици. Например Рижския митрополит Леонид. Тогава той беше архиерей на Курско-Белгородска епархия и имаше духовна връзка с батюшката, водеха кореспонденция, а о. Серафим пращаше при него много хора за ръкоположение. Затова в Рижска епархия имаше много ръкоположени от духовните чеда на батюшката. Посещаваха го също и монахините от Рижския Спасо-Преображенски манастир. Курският владика Никон, тогава беше вече на покой, също съхраняваше връзка с отеца, владика Хризостом – всички те много уважаваха отец Серафим. Много архиереи му изпращаха поздравителни телеграми. Познаваше го и патриарх Пимен, който до колкото ми е известно, понякога искал съвет от него.

Отец Серафим преди всички приемаше духовенството, считайки, че миряните могат да почакат, затова и се налагаше да се чака дълго. Батюшката приемаше на ден по няколко човека, а в дните, когато имаше служба, или не приемаше никого, или три-четири човека, не повече.

– Отец Сергий, какво се знае за живота на отец Серафим?

Батюшката се родил във времето на православна Русия, в началото на века. Тогава особено в руската провинция било така: тези, които искали, ходели на църква, а които не искали – мислели за революции. Родителите на о. Серафим, Александър и Александра били прости и много благочестиви хора. Затова и той бил възпитан в благочестие и православна вяра. Първите семена на Словото Божие той възприел от родителите.

След това отецът постъпил в Московската духовна семинария. В 1919 г. той завършил и взел изпита за постъпване в Академията, но не му се отдало да учи там, защото в същата година тя била закрита. Наложило му се да работи като клисар няколко години.

Спомням си един разказ, който съм слушал от него, по време на трапеза. „Вие знаете ли – казваше – какъв беше животът по-рано? Батюшката служи в олтара, а певецът е сам на клироса. Той изпява Херувимската, а батюшката от олтара със сълзи казва: „Моля те, повтори.” Усещаше се, че о. Серафим разказваше случай от своя живот, толкова проникновено разказваше. Когато човек извършва богослужението благоговейно това се предава на всички. От този разказ е видно, че още тогава батюшката, въпреки младостта си, бил действително силен молитвеник.

След това батюшката се оженил и приел свещен сан.

Настъпили тридесетте години, време на гонение. Като ревностен пастир и проповедник на православното учение, отецът не изкарал дълго на свобода. Обновленците, предшественици на сегашните обновленци, встъпили в съюз със съветската власт и започнали да преследват православните. За борбата си с обновленците батюшката и получил първата си присъда – пет години.

Като цяло, той казваше, че тогава те много са се борили и страдали за Православието – от непоменаващите, от разколи, като иосифлянския и григорианския. Той не ги признавал за истинска Църква. Когато го попитах как да се отнасям към Руската Задгранична Църква, наследница на разкола на митр. Иосиф, той отвърна: „РЗЦ е несъмнено разкол и с нея не може да има никакво литургично общение.” Аз се заинтересувах: „А как да се отнасям към митр. Антоний Храповицки и неговото богословие?” – батюшката е учил при него, слушал е негови лекции в семинарията. Той каза: „Митрополит Антоний е светило на руската богословска наука.” На въпроса мога ли да поменавам карловчаните, той отговори: „Аз мисля че могат да се поменават, Бог ще прецени кой е бил прав.” В тридесетте години ситуацията е била много сложна, руснаците заминавали в емиграция. Сега всичко стана ясно, докато тогава какво е можел да направи човек, който се е оказал в Америка или в Европа, където не е имало РПЦ, а само задгранични епископи? Ето защо о. Серафим считаше, че карловчаните могат да се поменават за упокой. Въобще, може да се каже, че той се отнасяше непримиримо към всички видове разкол.

Известен е следният случай от живота на отеца в лагерите. Изпратили го с някакво поръчение в друг лагер, доверявали му се, въобще и на другите свещеници. Той се заблудил в тайгата, а било зима. Той разбирал, че ако остане сега, зимата, в гората, то просто ще замръзне, ще погине. До вечерта се опитвал да намери пътя, започнало да се смрачава. Тогава преклонил колене, застанал на молитва и дълго се молил. Вдигайки очи, видял, че сред гъсталака сияят някакви огньове. Тръгнал към тях и излязъл до този лагер, в който бил пратен.

Батюшката признаваше това за несъмнено чудо Божие, разказваше този случай нееднократно, привеждаше го като пример за това, че Господ помага на своите раби, намиращи се на някакво послушание или търпящи страдания за Него.

Когато батюшката излежал поредната присъда и отишъл да си получи паспорта, следователят му задал въпрос: „Гражданино Тяпочкин, какво смятате да правите занапред?” „Да служа на Господа” – бил неговия отговор. За това той получил нова присъда, без да излезе на свобода, с покорност и смирение приемайки новото изпитание.

След това, когато след смъртта на Сталин гоненията на Църквата се прекратили, хората започнали да излизат от лагерите. За напред били хрушчовските гонения. В това време отецът служил в Днепропетровска епархия.

В края на 50 те неговата съпруга починала. Тогава протойереи Димитрий Тяпочкин написал на архиерея прошение за постриг, в което указвал, че в монашество иска да приеме името на преп. Серафим, тъй като от младини много почитал този светец. Молбата му била изпълнена и оттогава иеромонах Серафим служил в различни енории на епархията. Архиереят, който много го уважавал, му предлагал да служи в съборния храм, но батюшката се отказал и помолил за някакъв уединена енория, за да е просто в тишина и да съхрани молитвения дух.

По-късно той бил назначен за духовник на Курско-Белгородска епархия. В последните си години той служеше в село Ракитное, живееше при храма, там и почина на втория ден на Пасха 1982 г.

На четири километра от Ракитное служеше схиарх. Григорий. Отец Серафим отиваше при него на изповед, считаше го за свой духовник, или просто за да отдъхне, защото в Ракитное имаше много народ, и само да излезеше на улицата, веднага го обкръжаваха хора с различни молби. Тези двама подвижника бяха много задружни помежду си. Неотдавна в Москва излезе брошура за отец Григорий, а в Белгородска епархия – голяма, пълна книга за този подвижник на нашето време.

превод от руски  “Духовная жизнь начинается с покаяния”

– Как да се отнасяме към това, че човек се стреми да угоди на свещениците, монасите, забравяйки за своите близки? Това е много смущаващо?

– Хората, живеещи в света, недостатъчно разбиращи духовния живот и послушанието, като правило, считат, че човек, който в поведението си излиза извън рамките на техните представи, изпада във фанатизъм. В действителност, когато човек израства духовно, общението с духовния отец, който вече му е станал близък, за него става много важно. Това, което хората наричат угаждане на монаси, често се върши заради Бога, поради подчиняването на живота на основите на евангелското учение. Но роднините, приятелите и познатите не винаги разбират това, затова възникват конфликтите, предсказани от Господ: не мир дойдох да донеса, а меч (Мт. 10:34) защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима(Лк. 12:52). Причина за това неразбиране е това, че светските хора нямат почти никаква представа за истински дълбокия духовен живот. Затова и те започват да се борят против тези, които искат да се подвизават по-строго.

Разбира се, има всякакви крайности, когато например към свещеника започват да се отнасят с някакво пристрастие, забравяйки за ближните. Преп. Исаак Сирин казва, че мнозина са възмечтали за себе си, че са велики молитвеници и светци и са счели, че не трябва да правят нищо за никого. Обаче, по думите на светия отец, ако ние приемаме някакви услуги от хората, то сме длъжни да се грижим за тях, да им оказваме ответни услуги. Ние всички имаме дълг пред родителите, които са ни възпитали, или пред приятелите, които ни помагат.

– Какъв е критерият, по който да определим правилно ли постъпва човек?

– Такъв критерий има: Евангелието, учението на Отците на Църквата, православното Предание. Когато човек живее по Бога, на душата му е мирно. По думите на св. Варсануфий Велики, това, което е от Бога, няма в себе си скръб.

Ако човек е решил действително да угажда на Бога, той е задължен да мисли за своите ближни, да не ги обижда и огорчава. Понякога светът не разбира християнина, понякога Враговете на човека са неговите домашни (Мт. 10:36). В този случай е нужно да се смирим и да потърпим. Господ допуска такава ситуация, давайки на човека още един повод за духовен труд, за проповед на евангелската любов. Без да се отказваме от Евангелието и строгия духовен живот, трябва да носим и търпим немощите на нашите ближни.

– Как вярващият човек да постъпи правилно в тази ситуация: новобогаташи отказват да платят на работниците за направен ремонт, сумата е голяма. Трябва ли да се предприемат някакви мерки или е нужно дадената ситуация да се приеме смирено?

– Ако на някой отделен човек са отказали да платят  – това е един случай, ако става дума за група работници – за друг. Всеки от тях си има семейство и те са длъжни да защитават техните интереси. Събирайки се заедно, работниците могат да поискат заплатата за труда си. В „Душеполезно чтение” имаше публикувана преписка на св. Амвросий Оптински с една дворянка. Той ѝ дава съвети как да постъпи с едно имение, което нейните братя са завладели незаконно.

Ако сумата не е голяма, може би си струва да се прости, но  в дадения случай да се прощава не би било съвсем справедливо: по-правилно е да отстояваме позиция и интересите на своите близки. Вие имате право да предприемете някакви мерки, но разбира се, в борбата за тези пари не трябва да се прекрачват определени рамки. Например да се наеме мафията, както днес правят много съвременни хора. Православният човек ще намери свои методи за борба: ще напомни, ще помоли, ще засегне съвестта, може би ще се обърне към хора, които могат да повлияят на дадената ситуация, без да се стига до бой. Дълбоко вярващият човек би предал всичко на Бога, и мисля, че Господ няма да го остави.

– Трябва ли християнинът да се води по стила на обкръжаващите го хора, така да общува, да се шегува, смее, да не се отличава, следвайки заповедта: А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си (Мт.6:17)

– Общуването с хората е цяла наука. От архиепископ Сергий Пражски има произведение на тази тема – „За изкуството на общуването”. Трябва да се учим, от една страна то да не е душевредно, а от друга – да не се затваряме в себе си. Християнинът, по думите на ап. Павел, трябва да е езичник за езичниците, като юдеин, за юдеите, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (вж. 1Кор. 9:20-22).  Обаче апостолите не са заповядали  да се принасят езически жертви или да се съблюдават юдейските закони. Главното в това общение с извънцърковните хора е да не се преминат допустимите граници.

Трябва да се разбере, че ако ти, намирайки се сред хората, започнеш да им се противопоставяш, да им показваш своята святост, то ще ги унизиш, а това е съвършено нехристиянско и не е от любов. Затова Господ е заповядал: яжте всичко, що ви сложат, без всякакво изследване (1Кор. 10:27). Ако в езически домове предлагали на апостолите блажна храна по време на пост, те я ядели, защото иначе биха могли да обидят домакините. Когато водим диалог с езичниците за вярата, преди всичко е нужно да  покажем, че християнството е учение за любовта и ще е неправилно да отблъскваме хората поради второстепенни предписания.

От патериците и житията на светиите е известно, че когато при подвижниците, спазващи строг пост, идвали други монаси или просто посетители, те не спазвали своя пост, или го отслабвали, или вкусвали храна по-рано от установеното време, за да не покажат, от една страна, строгостите на своя подвиг, а от друга – да не нарушат закона за любовта. Един старец отшелник казал: “Аз мога да постя през цялото време, постът винаги е с мен, а ближният –не винаги.” Нужно е да съумяваме да се отнасяме към това с разсъждение.

Старецът Иосиф Исихаст казвал: „Господ днес ме е запазил от грях, за разлика от този човек, а утре може и аз да падна в грях. За всичко трябва да благодарим на Бога, да просим той да ни вразуми и направи чеда на Православната Църква.”

Да съдим хората е дело на Бога, нашето е – да ги съжаляваме. Понякога можем да пробваме да им дадем наставление, но ако не ни послушат, по-добре да се обърнем към свещеника или да се помолим за тях.

Случва се, в компанията, в която сме да започнат глупави, двусмислени, нецеломъдрени шеги. Не винаги можем да ги изобличаваме, обаче не трябва и сами да участваме в това – по-добре да си тръгнем, оставяйки компанията. Понякога християнинът изказва своето протест против такова поведение, хората се вслушват с уважение в неговото мнение и по-нататък се съобразяват с това, че сред тях има такъв човек.

Случва се също, вярващият да попадне в среда на нецърковни хора, които го изпитват, за да узнаят доколко е благочестив и ще реагира ли достойно. Смиреният, разсъдителен и любещ човек, мисля, ще открие този тип поведение, което ще предразположи останалите и няма никого да съблазни. Православните свещеници, оказали се в затвора, често се държали така, че заклетите рецидивисти започвали да ги уважават, именно за проявената любов и смирение.

– Понякога след Причастие идва човек и започва да говори за нещо важно, но съвсем неуместно. Не ти се иска да го обидиш, но такъв разговор след Причастие е нежелателен. Или пък се обажда познат да се оплаче от живота; не мога да го отблъсна, в резултат на което и мен ме поглъща вълната на злословието и хулите. Какво да правим в такава ситуация?

– В края на книгата на преп. Варсануфий Велики и Иоан Пророк има отговори на въпроси за общуването с ближните, където се привежда такъв пример: ученик пита стареца, как да постъпи, ако при него дойде млад брат и започне да празнослови? Старецът отвръща, че трябва да се постои няколко минути от вежливост, за да не го отблъснем, а след това да измислим някакво важно дело и да си тръгнем. Друг въпрос: когато от света дойде баща ти и говори дълго, какво да правим? Старецът казва, че от него не трябва да си ходим, иначе ще се обиди, трябва да седим, правейки се, че го слушаш, а в действително да извършваш Иисусовата молитва. Ако родният ти баща започне да води душевредни речи, трябва да станеш и открито да си тръгнеш.

След Причастие трябва да се избягват дълги беседи, да се отговаря кратко, посочвайки своята заетост или болест, може също да се опитате да отложите разговора за следващия път, никой няма да се обиди за това. Ако човек се жалва от живота, без да преминава приемливите граници, можем да го изслушаме, отговаряйки по възможност кратко. Ако започнете да давате дълги и подробни отговори, можете да го провокирате на по-нататъшни словоизлияния.

– Как да се държи мъжът, ако съпругата, боледувайки тежко, не винаги иска да води църковен живот? Може ли да я принуждава по някакъв начин?

– Не може със сила да принуждаваме човека да бъде християнин. Едно е да заставиш малко дете да отиде в храма, но когато поотрасне, принуждението само ще го отблъсква от вярата. Вашата съпруга е възрастен човек, при това болен, не трябва да я насилвате в духовно отношение.

Преподобни Варсануфий Велики казва, че проповедта на Христа преминала в тихост: преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси (Мт.12:20). Хората по собствено желание следвали Господа, а на нежелаещите Той само казвал да изпълняват заповедите. Съпругата трябва да се убеждава, при което да се съблюдава мяра, повече да се молите за нея и да се стараете да я причащавате, действайки при това много тънко и деликатно.

превод от руски из “Жизнь-эта экзамен на любви”

- Можем ле да кажем, че главното препятствие за ревностен живот по заповедите е егоизмът?

- Несъмнено, това е така, защото егоизмът е неправилна любов към себе си. В Евангелието на нас ни е заповядано да възненавидим своята душа: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази и самия си живот, който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот.” (Лк. 14:26, 27 Ин. 12:25) Съгласно това разбиране душата е това ветхо, паднало, което е в нас; нашите страсти и греховност. Ние трябва да възненавидим това паднало състояние на душата си, и то ревностно, да се постараем да направим всичко за борбата с греховете и страстите, защото всички страсти водят до егоизъм. Човек обича изключително себе си, счита, че той е най-главният, а светът и всички хора съществуват за удовлетворението  на неговите страсти и амбиции.

Това се случва даже и в духовния живот: човек мисли, че главното дело на живота му е спасението на драгоценната му душичка, а това че редом с него има други хора, нуждаещи се от помощта му, не го безпокои. Ако се обърнеш към такъв човек с молба за помощ, помолиш го, например, да измие посудата в храма, той ще отвърне, че трябва да извърши молитвеното си правило, да си спасява душата, а не да се занимава със суетни дела. Подминава всичко, което препятства неговите „цели”.

В действителност това е прелест, неправилно, егоистично разбиране на Евангелието. Душата се спасява чрез любов към ближния, чрез самоотвержено служение.

Егоизмът е първият враг на ревността, защото егоистът има неправилни възгледи, неправилно поведение, неправилни цели и ценности в живота, целия му начин на живот е неправилен. Той не е способен за ревностно самоотвержение, към работата се отнася нерадиво, защото той има собствена представа за всичко, в това число и за духовния живот.

- А какво е разсеяността? Защо, когато човек има много дела, забравя за Господа, оставя непрестанната молитва? Защо  задълженията му водят до разсейване?

- Не задълженията водят до това, а настройката на човека, неумение да се държи правилно, по християнски сред многото дела. Светител Теофан Затворник казва, че суета са не самите дела, а духа с който се извършват. Един прави всичко тихо, спокойно, равномерно и успява много; друг бяга върти се и само повтаря „Оставете ме, зает съм и нищо не успява, защото захваща едно и го хвърля, започва друго, трето, връща се към първото. Това е суетата, неправилна настройка.

За да се избегне това, трябва да сме вътрешно събрани, никога да не забравяме за Бога. Паметта за Бога е памет за Божиите заповеди, за това, да не грешим против тях. Най-добре паметта за Бога се запазва чрез непрестанната Иисусова молитва. Стремящият се към това е постоянно зает с духовен стремеж, с търсене на волята Божия.

Разсеяността надделява, когато човек започва де се увлича от страстите, да приема неправилни помисли и да извърши неправилни постъпки. Постепенно става оръдие и раб на дявола, който започва все повече и повече да му внушава своите дела, състояние, мисли и бран и по този начин го отдалечава от Бога. Но ако човек се моли непрестанно, зает е с търсене на Божията воля и се намира под водителството на Господа, пребивава в мирно състояние на душата. Много по-трудно е той да се увлече. Всяка мисъл, която дори и малко разорява душевния мир, отвлича от внимателната молитва – не е от Бога. Следователно всичко, което ни пречи да се молим, ни лишава от душевен мир – това са бесовски козни.

Най-добре можем да се предпазим от различни изкушения, от ненужни дела и увлечения, ако имаме духовен отец и не правим нищо без неговото благословение. Добре е ако християнинът за всичко се съветва с духовника, за всичко взема благословение и се старае да не отстъпва от сложения порядък.

Православният човек, който обича да се моли, да посещава храма, старае се да избира за това и удобно местожителство и спокойна работа, и да устрои всичко така, че да остава време за духовни занятия, деня и седмицата и целия живот да текат размерено: утрото да ходи на работа, вечер да се връща в къщи, да се моли в семейния кръг, чете духовни книги, в неделя да ходи на църква. Допустимо е и общуването с някои православни благочестиви хора, в които може да се отиде на гости на празник.

Доколкото началническата длъжност, отговорните постове въвеждат в изкусителни състояния, православните се стараят да открият незабележима длъжност, въпреки че това не винаги зависи от тях. Ако човек са го направили началник или той вече бидейки началник се е обърнал към вярата не е задължително да остави работата, в началото е нужно да се разбере, има ли воля Божия на това да се остане на това място.

Всичко започва с вътрешното подчинение на себе си към Бога. Изпълнението на евангелските заповеди води до това, че вътре се появява душевен мир, който прояснява ума. Човек започва да гледа на всичко, което става с него и около него по друг начин. Започва да анализира и сравнява с Евангелието и се старае да ходи до Божиите пътища, затова и бива пазен от Бога.

- Може ли разсеяността да доведе човека до дълбоко нерадение, или то бива резултат от тежки, смъртни грехове?

-Разсеяността може да доведе до дълбоко нерадение. “Верният в най-малкото е верен и в многото.” (Лк. 16:10) Какво е разсеяността? Това е предпочитане на външните, телесни интереси, пред духовните интереси. Не може да се каже, че за разсеяният човек всичко е безразлично, което касае вярата и Църквата. Това не е така, но първичните  му интереси са материални, как да изхрани семейството, да изкара пари, да направи кариера, да получи образование и т. н. – той се посвещава изцяло на това. По този начин човек през цялото време се явява заложник: той винаги на някого е длъжен с нещо и никога не е свободен.

Но ако човек започне да живее по Евангелските заповеди, той се освобождава от вътрешните греховни зависимости и открива свободата в Христа. Започва да строи своя ден изхождайки от своите духовни интереси, занимава се с външните дела дотолкова, доколкото на това има Божия воля и Божие благословение. Всичко застава на своето място: човек плодотворно изпълнява своите задължения, има душевен мир и предстои пред Бога в молитва.

Смъртните грехове се раждат тогава, когато човек започва да се суети, остава Христа, постепенно става раб на дявола – отначало по малко след това все повече и повече. Големите падения започват с малки падения, така се случва. Преп. Иоан Лествичник казва, че ако някъде се е случило падение, то винаги го е предшествала гордост, а гордостта се предшества от отстъпление към Бога, изразено в плътски, блудни грехове или в ереси. Връх на такова падение е безверието, атеизъм, богохулство. Виновен в това е самият човек: никакви скърби, нещастия или външни неприятности не могат да доведат до такива падения, само собственото лошо произволение, а най-вече нерадението.

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

- По какви признаци можем да забележим в себе си загубата на духовната ревност?

- В началото, когато хората идват в Църквата, те всички са ревностни, особено ако са млади. Но тази ревност е душевна, юношеска.  След като измине определено време тя се превръща в духовна, когато дойде правилното разбиране на християнството и заповедите.  Като правило, това се случва, ако човек намери духовен ръководител, способен да преобрази душевната ревност в духовна, да научи на правилно разбиране на подвига съобразно силите и обстоятелствата на живота. Ако това не стане, ревността, която не е по разум, води до падане в нерадение.

Признакът за нерадение, указан от преп. Исаак Сирин е преди всичко охлаждането към молитвата; човек е обичал да се моли, да посещава храма, но изведнъж го е домързяло да прави това. Разбира се, периодично унинието и ленността нападат всички, понякога това е свързано с физическа умора. Но веднага след като човек престане да се стреми към духовни подвизи, започне да си прави отстъпки и да търси  удобства, както казва св. Теофан Затворник, той веднага пада в нерадение.

Тревожно е,  ако човек в продължение на дълго време се лени да ходи в храма, лени се да се причастява със Светите Христови Тайни, защото за християнина е естествено да гладува и жадува този Небесен Хляб на Живота, лени се да слуша Словото Божие, да чете духовна литература, да се принуждава към изпълнение на евангелските заповеди. Той започва да води разсеян живот, да ходи по гости, на концерти, да гуляе и да се развлича, с часове да стои пред телевизора.

Постепенно в него угасва стремежа към духовен живот и оживяват страстите, които започват да го увличат. На него му се струва интересно да изкара добри пари, да стане началник, или да пътува някъде, например в Африка да ловува слонове и т. н. Всичко това са бесовски мечтания, лъжа, както добре казва народа „не всичко, което блести е злато”. Тук е важно да съумеем да се спрем. Такава бран с нерадението, т. е. с унинието и леността предстои на всеки да понесе, но да се победи в нея, за съжаление, се отдава далеч не на всички.

- А защо в нерадение пада човек, който по-рано е бил ревностен?

-По най-различни причини. Преди всичко поради неправилна ревност, душевна, за която вече беше казано. Към правилния подвиг на богоугаждането се примесва излишно количество пост и молитва. Затова св. Игнатий Брянчанинов казва, че неголемият подвиг, но извършван постоянно, няма цена. А когато човек взема нещо по-горе от силите си, обезателно след това ще падни в нерадение, даже въобще може да излезе от Църквата.

Същото може да се случи и по причина на усвояване на неправилни понятия за духовния живот. Приемайки такива, човек започва да ги изпълнява, а доколкото се неправилни, подвигът му не е угоден на Бога.

Става и так, че човек в началото се подвизава ревностно, а после пада в нерадение, започва да се предава на леност, като че ли се изморява. Такъв човек няма постоянство, няма търпение в своя подвиг и оставя своята „първа любов” (Мт. 13:3-8) към Бога, както казва св. Иоан Лествичник. Понякога това се случва под влиянието на съблазните от заобикалящия свят.  За това се разказва и в притчата за сеяча, за която вече казахме. Излезе сеяч да сее и едното семе паднало на пътя, друго на камък, а третото в тръни. Ето че тръните израстнали (многочислените съблазни) и задушили кълна  (на ревността), който започнал да израства.

Само този няма да изгуби своята вяра, който пребивава в постоянството на подвига, не е оставил своето упование. Напротив всички съблазни, изкушения и беди, страстното желание на дявола да отнеме от него росток семето на царството небесно, още повече ще го укрепят в ревностно служение Богу. Както казва Свещеното Писание „Кой ще съгледа своите грешки”(Пс. 18:13).

Отпадането на ревностният човек от Бога се извършва в дълбината на сърцето. Затова докато сме на земята всичко може да се случи, падали са свети хора и чудотворци, дори в ерес, в нерадение. Готвейки се за св. Причастие ние всички четем прекрасния канон на Божията майка-Параклис, който е напечатан във всеки молитвослов. Човекът, който го е написал, по свидетелство на св. Игнатий Брянчанинов, отпаднал от Църквата и завършил много лошо. В началото той бил причастен на благодатта, имал дълбоки чувства и горещо се молел на Божията Майка, а след това престанал да спазва заповедите и паднал дълбоко и тежко, без да принесе покаяние.

В житията на светиите са описани немалко случаи, когато хора, паднали в нерадение и живеещи в грехове, след това се каели и се избавяли от това състояние. Но в живота такива примери са рядкост. Човек, обзет от нерадение, постепенно като че ли заспива, и за съжаление после е много трудно да го разбудиш, защото той пада в гордост и придобива греховен начин на мислене. Вече не слуша никого, не обръща внимание, той започва лукаво да оправдава своите страсти. За него няма авторитет и затова да го пробуди от греховния сън може само Господ. Преподобният Иоан Лествичник казва, че да се избавим от лукавството могат да помогнат Ангелите, а от гордостта- само Господ.

-Какво да правим, ако човек все пак е паднал в духовно нерадение?

-Мисля, че трябва да започне с изповед. Да намери свещеник, който ще помогне, ще се помоли и ще подскаже какво да се прави. При преп. Симеон Нови Богослов има интересен разказ за юношата Георги, който бил ревностен и се занимавал с Иисусовата молитва под ръководството на духоносен старец. Той се издигнал на такива висоти, че виждал на молитва Таворската светлина. В същото време, юношата имал длъжност в царския дворец и постепенно паднал в нерадение, след това в различни смъртни грехове и стигнал дотам, че не само се лишил от възможността да вижда нетварната Светлина, но даже не си и спомнял за предишните си духовни преживявания. Не искал да се моли, да чете Евангелието, а когато почвал да чете вече не можел да разбере прочетеното. В него се съхранило единствено благоговейното отношение към своя старец.

Георги периодически го посещавал и беседвал с него. Старецът отговарял на неговите въпроси и внимателно се стараел да го доведе до покаяние. Молитвите на духоносния старец, неговите думи и най-вече неговия пример на свят живот, в края на краищата докоснали сърцето на юношата и от килията на стареца той отишъл направо в пустинята, в манастир, там се подвизавал, каел се докато не го осияла отново Таворската светлина.

Възможно е да се принесе покаяние заради нерадението и другите грехове, но затова са нужни много сили. Затова съветвам да се намери ревностен човек, чийто пример и слово ще помогнат да се излезе от това състояние.

Преподобният Иоан Лествичник казва, че монах, който в началото на своя подвиг е бил много ревностен, ако охладнее, спомените за предишния подвижнически живот могат да му помогнат, а който от самото начало е живял нерадиво, е много трудно да се обърне.   Има ли смисъл миряните да се вдъхновяват от своята първоначална ревност, която, в много аспекти е била не по разум?

-Новоначалният се нарича по този начин, защото нищо не знае, не притежава нищо, освен благо желание, което още в много неща е плътско. Но доколкото Бог го е призовал и човек е приел св. Кръщение, то в него има духовно ядро, желание да се живее с Бога. Това е нужно до се помни, когато паднеш в нерадение. Навярно всеки има какво да си спомни от времето на своята духовна младост. Нашето усъвършенстване е старателен  труд продължаващ през целия живот, затова е нужно търпеливо да се чакат плодове. Един от тях е именно, че човек се освобождава от душевната ревност и постепенно намира правилно разбиране на духовния подвиг. Постепенно той достига до молитвата, борбата с помислите, смирението, кротостта, послушанието. Новоначалният, например, не може да разбере истинския смисъл на думата „смирение”, но с течение на времето, когато види смирени хора, започва да осъзнава много неща.

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

- Отец Сергий, ако човек не е много ревностен, но все пак изпълнява Божиите заповеди, какво е значението на неговата ревност? С какво се различава ревностния човек от топлохладния?

-Аз мисля, че ревността е душата на аскетичния подвиг на християнина. Качеството, противоположно на ревността е нерадението. Човекът може да бъде или ревностен или нерадив, или пък да представлява нещо средно, т. е. да бъде топлохладен. Знаем какво е казано за последните в Апокалипсиса: „Така понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр.3 :15).

Тези слова са обърнати към тези, които вярват в нещо, съблюдават известни правила на благочестие, понякога посещават храма, понякога постят, понякога се причастяват. Точно понякога, т. е. такива хора  са християни понякога. Те частично изпълняват заповедите и творят Божията воля, а всичко, което е частично е незряло.

Убитият иеромонах Василий Оптински има забележителни стихове: „Погледнах аз, и на всичко, което е леко, аз реших да гледам отвисоко”. Той не се задоволявал с това, което е леко, нужна му била пълнота на духовния живот. Именно пълнотата на духовния подвиг го привличала и в края отец Василий достигна духовно съвършенство. Пет години живя в Оптина и се сподоби с мъченически венец.

Такива ревностни хора не се задоволяват с обичайния лек живот, с полуподвиг, полухристиянство, полумонашество. Разбира се, колкото по-високи са духовните изисквания в човека, толкова повече трудове и скърби му предстои да понесе, въпреки това той самоотвержено ги приема. А нерадивият спи и си мисли, че в сънно състояние ще се спаси.

Само ревностният човек може да познае истината, да се избави от страстите, защото те са в действителност ракови метастази, които разяждат всеки от нас. Ако ние не осъзнаваме това, ако ревностно не положим всички усилия за борба с греха, то душата ни ще погине. По този начин ревността се оказва основополагащо начало в духовната война.

Само ревностният човек се спасява и достига донякъде. Неговият подвиг е угоден на Бога, защото от него рано или късно ще се родят добродетели. Така човек не само прави нещо, а прави много и добро. Нерадивият се уподобява на раба от притчата, който получил талант и го закопал в земята, докато ревностният раб получавайки два таланта, отишъл и заработил други два, вторият получавай пет, заработил още пет. Ревностният човек е този добър и верен раб, когото Господ е почел и похвалил. Този, който закопал своя талант, бил наказан от Бога (вж. Мт. 25:14-29). Той се ленил да направи нещо и оправдавал това с лукаво мъдруване: „господарю, аз те знаех, че си жесток човек:   жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал „С твоите думи ще те съдя-отвърнал Господ-ти знаеше, че съм жесток и ще ти поискам отговор, обаче не направи нищо, затова отиди във външната тъмнина”.

Всеки от нас има способности, таланти и ние сме задължени да ги умножаваме. Преди всичко става въпрос за духовни таланти, защото за външни недостатъци  нас няма да ни съдят. Ако човек умее да пее и при това не пее в народния хор или на клироса, това може да не е грях. Но това, че трябва да увеличим духовните таланти е съвсем точно.

Как да ги увеличим? С живот по Евангелието и изпълнение на Божиите заповеди. Човек не прави това изключително по ленност и лукавство. Само ревностният  за богоугаждане християнин достига нещо и духовния му живот дава плодове. Нерадивият, ленив  човек също вярва в нещо и върши нещо, но е съмнително това да е достатъчно за спасението. Нерадивият няма да се спаси докато не се избави от своето нерадение.

-Тези, които са принесли плод не в сто, а в тридесет и шейсет (Мт.13:2-8,23), били  ли се в нещо нерадиви?

-Не трябва да изискваме от всички хора святост; всеки човек е подчинен на Бога. Ако човекът е благочестив, нужно е да се постараем  и видим и оценим в него благочестието и този труд, който той е понесъл заради Господа, да оценим добрите му дела. Ако започнем да обвиняваме всички хора в това, че не са святи, това ще е фарисейско разсъждение.

- Защо св. Отци назовават нерадението един от най-тежките грехове?

-В нерадивия човек волята е парализирана. Той като че ли спи, гледа, а не вижда, и слуша, а не чува (вж. Мт. 13:13) затова и не възприема дълбинните евангелски истини. Нерадивият човек не разбира последствията от своето нерадение, не разбира, че може да погине. Той не осъзнава това, че и във временния живот се лишава от твърде много неща поради своята ленност.

Нерадивите хора впадат в гордост. Св. преп. Симеон Нови Богослов казва: „от нерадението се ражда гордост”. Това е и страшното, че в съзнанието на нерадивия човек всичко се извращава, той започва леко да оправдава своите грехове и много бързо става фарисеин, а да се излезе от това състояние е крайно тежко.

Още един път ще приведа изречението от Евангелието „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мт.9 :13 -12)и: „здравите нямат нужда от лекар, а болните”(Мт.9:12). Понякога човек изпада в гордост и започва да се счита за праведен, духовно здрав. За такъв човек в пълна степен се относят словата казани от Господа на фарисеите: „да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава” ( Ин 9:41).

Ако човек се признава за грешен, нуждаещ се от духовен лекар, то този лекар непременно ще се появи. Но колкото той се признава за виждащ, всичко разбиращ и знаещ, то започва да се уповава само на себе си, фактически отхвърляйки Христа, а доколкото силата на човека е твърде нищожна, той пада.

Нерадивият човек може даже да падне в ерес. Какви са причините за ересите? Хората не са поискали да живеят по Евангелието, подменили са го с по-удобни представи, а строгите, жестоки евангелски норми заменили с индулгенции или нещо подобно. Най-страшното е че това има вид и название християнско. А в действително не е такова.

-Древните патерици и жития на светии показват много такива примери за това, как в покаяние се обръщали най-големите грешници, които заставали на пътя на ревностното богоугождение и достигали святост. Как да избегнем топлохладността в наше време?

-Да, действително има много примери за това, как хора водещи нечестив и греховен живот се разкайвали и ставали добри християни. Аз познавам един монах, който по-рано бил престъпник, излежал две присъди и се считал за рецидивист. Веднъж с него се случило следното: след втората присъда той заедно със своята банда отишъл на поредната „работа” но в същото време се излял дъжд и за да не се измокрят те влезли в храма. Той тогава бил невярващ, както и всичките му приятели.

Ето какво ми разказа той: Аз погледнах лицата на хората, такива удивителни, красиви, чудни, обстановката в храма и нещо докосна моето сърце. Стана ми толкова добре, толкова топло на душата. Тогава за първи път в живота си се помолих на Бога: „Господи, помогни да не излезе нищо от нашата работа, за да не ме затворят отново”.

Дъждът спрял, те излязли от храма, отправили се натам накъдето отивали. На мястото всичко било предварително подготвено. Останало само да си протегнат ръката и да вземат плячката но изведнъж възникнало обстоятелство, което не позволило това да се случи. Те изчакали, повъртели се и си тръгнали обратно. Той запомнил този случай и започнал да ходи в храм и да се моли, Господ да му помогне да напусне престъпния живот. След това той прочел Евангелието, станал още по-често да ходи в храма, изповядвал се, разказал на свещеника за целия си живот и на душата му станало по-леко. Постепенно той се отдръпнал от предишните приятели и те разбрали. След това този човек отишъл в един от нашите известни манастири, приел монашески постриг и се подвизавал там дълго време. Интересното е, че в манастира му дали точно касата с парите, той отговарял за нея няколко години и нямало случай, когато нещо да изчезне.

Така, даже падналите в тежки грехове хора идват в покаяние, такива случаи е имало има и ще има, защото християнството е религия на каещи се грешници.

Ако човек полага в оновата на своя живот изпълнението на евангелските заповеди, той никога не пада в нерадение, защото следвайки заповедите се приближава към Бога. Неговия живот се променя, получава се вътрешно обновление, в сърцето се появява духовна топлота, радост, постепенно на него започва да му се открива Господ. Преп. Касиан Римлянин казва, че да виждаме Бога не означава да го виждаме лице в лице или да бъдем осияни от Таворската светлина, това се случва само с Божиите угодници и то не с всички, виждат Бога-значи просто да се започне да се забелязва в другите образът Божии, разпознава Божия Промисъл в различните обстоятелства, които се случват в нашия живот, в живота на близките ни и на народите.

Това е дадено на духовно ревностния човек, изпълняващия заповедите. Колкото по-близко започва да вижда Бога, да общува с Него, да се радва на Божието присъствие в света, още повече ревност се разгаря и толкова по-трудно му е да падне в нерадение. Защо да оставяме тази радост, това духовно богатство, което е придобил? Той  цени това богатство на добродетелите. А нерадивият, ленивият няма възможност да придобие духовни богатства. Ако кажеш на такъв, че заради греховете му Бог ще го накаже, то той ще ви погледне като разказвач на приказки. Най-доброто средство да не падне в нерадение това е ревностното изпълнение на заповедите, принуждавайки се към това. Винаги трябва да се боим да не паднем, както е казал един свят старец, докато се боиш, няма да паднеш. Никога на нищо не трябва да се доверяваш, нита на своите подвизи, нито на своите добродетели, нита на своята ревност, нито на своите заслуги пред Бога-можем да се уповаваме само на Бога, разбирайки, че именно Господ ни спасява и милва, а не нашите пости, бдения и усилия. Светите отци са живеели с това.

Известно е за преп. Макарий велики, че когато душата му излязла от тялото  и преминавала през митарствата бесовете му викали: „Ти не победи, Макарий”! А той отвърнал: „Не, още не съм победил”! Душата му отивала по-нататък, отново бесовете крещели: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм ви победил!” В самото предверие на рая бесовете викали: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм победил”! И когато душата вече влязла в дверите на рая, тогава преп. Макарий казал: „Ето, сега победих”.

Вижадате ли даже на митарствата бесовете имат власт да изкушават душата. И затова, дайте да се уповаваме само на Бога, на Неговата милост, а не на своята ревност, добродетели и таланти.

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

-Отче, известно е как е отговорил св. Серафим на въпроса, защо в наше време няма такива плодове на святост, както в древността. Той  казал, че „Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8) и всичко зависи от нас, а ние нямаме такова произволение и такава ревност, като древните подвижници. Как правилно да разбираме тези слова? Съществуват обективни причини поради които ние физически не можем да носим подвига, които са носили древните Отци. В какво е тогава вината на хората от нашето време?

-Свт. Игнатий Брянчанинов свидетелства за това, че формите на духовен живот, които са съществували в древността, в наше време са вече невъзможни по цял ред обективни причини. Една от тях е, че съвременния човек вече няма тези физически сили, с които се отличавали хората в древността. Разказвали са ми, че учените веднъж направили такъв експеримент: взели две семейства и ги поставили в екологически идеални условия, за това  направили стъклен хангар и създали в него идеална атмосфера, подобна на тази, която много отдавна била на земята, посадили екологически чисти растения и хората там живели година. Естествено те не ползвали нито телевизор, нито радио, защото това би нарушило екологическата и нравствена атмосфера.

Когато след година те излезли от тази сфера, на тях има станало лошо. Те не могли да дишат замърсения въздух, не могли да ядат храната, отровена от радиация и пълна с тежки метали. Тези две семейства искали да се върнат назад и полагали всички усилия да живеят в предишните идеални условия, изкуствено създадени от учените. Там те се чувствали по съвършено друг начин.

Ние не можем да се скрием в такъв хангар. Даже и да отидем някъде в гората, в пустиня и там природата вече е съвсем различна. Раждаме се, вече болни, по наследство получаваме много болести, за съществуването на които нашите далечни предци даже не са и чували. Това е първата причина.

Втората се крие в духовното оскъдняване на живота: няма духоносни старци, съвършени ръководители, които правилно да ни ръководят по пътя на спасението, и много неща ние просто не ги знаем, даже не се и досещаме за тях. Ние четем книги, нещо слушаме и разбираме, имаме представа за заповедите, но не винаги знаем как да ги изпълним.

Ние правим това, което и както можем. А за това правилно да постим, правилно да се молим, правилно да извършваме бдения и поклони, е нужен такъв духовен ръководител, който би ни научил на това. Ако ние днес започнем да ядем и спим много малко, някои изпадат в такава крайност, считайки себе си за велики постници и подвижници, то това, както вече казахме, едва ли ще е угодно Богу. Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан , щом се не състезава по правилата, казва Свещеното Писание (2Тим 2:5). Нужно е да се подвизаваме законно, т. е . с разсъждение, по воля Божия, отчитайки всички фактори, в това число своите сили и възможности.

Да се проведе тази граница е крайно трудно по цял ред причини. Сега има твърде много съблазни. Когато наоколо всички са благочестиви, това е едно, а когато наоколо е пълно нечестие и развратните картини са на всеки ъгъл-това е съвсем друго. Ако по-рано човек живеел на село или в града, чието духовото и културно средоточие  било православния храм, то сега може да се отиде където искаш, или просто да включиш телевизора-и всички съблазни се втурват в дома. По такъв начин можеш да си и в Африка и в Америка, да видиш стриптийз и всичко но света. Това разслабва и отклонява от търсенето на Бога, не храни душата. Навярно в това е една от причините за тази топлохладност в съвременните хора.

Душата гладува и жадува за Бога и от  псевдо насищането изпада в още по-голямо униние. Обаче мисля че човек, търсещ истината съблазните не биха могли да го прелъстят. Господ казва: “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мт.18:7) А в посланието на ап. Павел четем: “па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1Кор.11:19). Господ е допуснал съблазните затова, за да ни възпита, в борбата със съблазните да открием истината. В борбата със злото да открием доброто.

По този начин от нас вече не се изисква това, което се изисквало от древните Отци. Както пише иг. Никон Воробьов, сега няма воля Божия за тежки телесни подвизи, по причина, че те водят човека до гордост, но заповедите на Бога остават, и вътрешния душевен подвиг-подвига на живота по заповедите, търсенето на Божията воля и ревностното и изпълняване-никак не е намален. Към това преди всичко трябва да се стремим ние сме длъжни да мислим за това, как да построим нашия живот, за да угодим на Бога и да изпълним заповедите; трябва да разберем каква е Божията воля именно днес, в тези обстоятелства, в които се намираме.

Външните жизнени обстоятелства не зависят от нас, ние попадаме неволно в тях. Но в тези обстоятелства ние трябва да се държим така, както е угодно на Господа, постоянно мислейки за това, как да не сгрешим и да изпълним Божиите заповеди. Човек, за който тази мисъл е главна в живота, ревностно ще служи на Бога, а Господ ще го научи на всичко останало, ще му даде благодат и всичко необходимо за спасението.

-Отче, но все пак може ли да се каже че съвременните хора нямат такава ревност за вътрешния подвиг, като преди, иначе и Господ би дал плодове? Получава се, че те нямат вина за това, че не могат да извършват телесни подвизи. Но плодове няма, значи няма и вътрешна ревност?

-Горе казаното-е една от причините за оскъдняването на съвременния духовен живот. Както се казва в Евангелието: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лк.18:8)? Вярата – това е познание за Бога, правилно разбиране на Неговите заповеди и правилното им изпълнение. Днес ние всички сме разслабени от греха и сме много по-страстни от нашите предци. Сега, както отбелязахме, има много повече съблазни, които предизвикват действието на нашите страсти, затова и на нас ни е по-тежко. Това умножава нашите скърби. Но християнинът претърпял скърбите и останал верен на Бога ще се спаси.

Може би той няма да извърши чудеса и няма да има дар на прозорливост, но както са казали древните отци, такива съвременни нам християни ще надминат древните по тази причина, че живота сега е много по-тежък и сложен от древността. Тогава в много отношения е било много по-просто и леко. Например днес ние не можем правилно да постим. Чревоугодникът ще каже: „Е, това е добре, че не се изисква да постя, ще отида да хапна както трябва. Това сега не е грях”. А истинският християнин ще заплаче: „Господи, колко е лошо че съм лишен от този подвиг, т. к. всичко което Ти си ни дал в Евангелието е благост и радост. Аз не мога да постя пълноценно. Нямам здраве, а толкова би ми се искало, защото всяка заповед, всеки подвиг носи особена радост на душата”. Когато човек пости така, както трябва, той знае, какво е това радостта от поста, радостта от молитвата, радостта от богоугождението. Човек, който не може да пости поради здравословното си състояние, е лишен от тази радост, на него му остава една радост-да търпи с благодарение скръбта.

-Обяснете думите: “силата Ми се в немощ напълно проявява.” (Кор12:9) Как тя може да се прояви в нашата немощ и как се е проявявала в немощта на светиите, които са били крепки със силата Божия?

-За да обясним правилно тези слова, трябва да достигнем тази степен на смирение в която са били светиите. Те виждали себе си крайно немощни в духовно отношение, защото физическите сили, телесните качества не означават абсолютно нищо в духовния живот. Човек, осъзнал своята немощ се смирява, разбира какво е нищетата на духа, приобщавайки се към нея започва да изпитва Божията помощ. Преподобни Амвросий Оптински казва, че Божията помощ идва тогава, когато са изчерпани всички човешки сили и средства. Ако те още не са изчерпани, ние веднага започваме да приписваме „достиженията” на себе си, на своите способности, започваме да се превъзнасяме. А когато се блъскаме като риба в лед, когато вече ни се струва, че е изпробвано всичко, тогава идва Божията благодат и ни спасява. Тя ни извежда от трудни духовни състояния и преживените външни неприятни обстоятелства.

И така, Божията сила започва да действа в пълнота , когато човек се смири и види сцялата си немощ, цялата си греховност, цялата си вътрешна неустроеност.

-Веднъж при преп. Антоний Велики отишъл някой и попитал: „Какво да правя, за да угодя на Бога”? И преп. Антоний казал: „Където и да отидеш винаги си представяй Бога пред себе си. Каквото и да правиш, имай за това свидетелство от Свещеното Писание, и в каквото и място да живееш, не си тръгвай бързо”. Какво означава „Имай свидетелство от Свещеното Писание”?

-Това означава за  всичко, което предвиждате да правите, трябва да имате някаква заповед или от Писанието или от отеческите творения, които разясняват и разкриват Свещеното Писание. Всяко слово от отеческите творения винаги има в основата си Свещеното Писание. Всичко, което правите трябва да се извършва по Божиите заповеди.

Ако имате някакво намерение, а съвестта ви изобличава, подсказва ви, че ще нарушите някоя Божия заповед, значи не трябва да го правите. В противен случай вършете делото спокойно. Ревността по Бога се заключава в това, да се стараем да постъпваме винаги и във всичко по Божиите заповеди. Човек, който живее така се нарича праведник.

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

- Как се съотнасят помежду си ревността и произволението?

- Не може да има ревност без произволение. Произволение е желанието на човека, и колкото по-силно е желанието за угаждане на Бога, толкова по-силна е ревността. Но само нашето благо произволение е малко, то трябва да се прояви в дела по Бога. Има евангелски заповеди, които трябва да се изпълняват ревностно, със съдействието на всички сили, тъй като на нас ни е заповядано да любим Бога с всички сили, с цялата си душа и сърце (Мк.12:33). Когато човек във всичко иска да живее по Божия воля, с всички сили започва да извършва дела на вътрешно благочестие, тогава с Божия помощ нещо в него започва да се случва.

- Отец Сергий, ако човек ходи в храма, редовно се причастява, пости, можем ли да кажем, че той е ревностен? Още повече ако човек е отишъл в манастир нима това не говори за неговата ревност?

-Още не може да се каже, че той е ревностен. На първо място, както казахме неведнъж, има и ревност не по разум. Трябва да разберем правилно ли постъпва той, има ли Божия воля и благословение на отиването му в манастир? И даже и да има, то отиването в манастир още не е достатъчно за спасението. Това е само началото на подвига на спасението, а какво ще бъде продължението. Няма ли да падне в нерадение?

Виждал съм много хора, които отиваха в манастир и толкова бързо си отиваха от него. Така че ревностното начало на подвига-това още не е ревност. Само постоянството прославя Бог; необходимо е да си ревностен постоянно, да не отслабваш в подвига в продължение на дълго време. Ревността на новоначалния, както казват св. Отци, още не е твърда, тя е душевна, а не духовна. Когато човек е провел в подвиг много години, тогава той действително е раб Божий и неговия подвиг обезателно ще принесе плодове.

- Все пак, можем ли да кажем, че монашеския начин на мислене способства за придобиване на духовна ревност?

- Монашеството съществува тъкмо за ревностните хора, за тези, които се стремят именно към аскетическия, подвижнически живот. Манастирите помагат на такъв човек да се разкрие, предоставят му възможност за пълно духовно самоотдаване, там нищо не пречи да се спасяваш и живееш духовен живот. В манастира за това са създадени условия, там има и духовни ръководители, и необходимите книги, ежедневно богослужение. Зад стените на манастира има по-малко съблазни.

В света още по пътя от храма към вкъщи, какво ли няма да видиш и чуеш, така благодатта, получена в храма, се изгубва лесно. В манастира след църковната молитва, всички отиват в своите килии или на послушание, поучавайки се от добрия пример на братята. Макар че, разбира се, в манастира също има всичко, докато човек пребивава на земята и страстите в него са живи, на дявола му е дадено да го изкушава.

В света човек, като правило, е свързан със семейния живот, има деца, стари родители, които е нужно да бъдат обезпечени с всичко необходимо, трябва да се работи. Налага се в празници да се ходи на работа, а не в храма, това отнема маса време и сили, така че за молитва, за духовно четене сили просто няма. Това е навярно главната причина за това, че все пак безбрачния живот е по-висш от живота в брака

Както се казва в Св. Писание неомъженият се грижи за Господнето (Кор7:34). Такава жена не е свободна, мъжът я командва, на нея й се иска да отиде в храма, а мъжа казва: „Не, да отидем в тъщата на баницата”. И трябва да отиде, да окаже послушание. Ако не отидеш-ще има скандал, нищо добро от това няма да излезе.

- Отец Сергий, от какво зависи духовната ревност?

- Преди всичко от произволението на човека, от това, какво въобще той иска да получи в този живот, особено в духовен план. Нужно е да се постараем да разберем какво е духовното благо, което ни обещава Господ. Нужно е да съумеем да видим тези блага, които човек получава още тук на земята, също и тези които са предназначени за вечния живот, да се замислим и какво очаква неразкаялите се грешници във вечността.

Твърде много неща ние не изпълняваме просто по неразбиране или недоразбиране, а резултатите са страдания-и временни и вечни. Ако хората разбираха, какво ги очаква  грешниците там, мисля, че всички биха били ревностни, всички биха се подвизавали като най-ревностните монаси, повече от това, всички биха били святи. Именно правилното разбиране и разсъждение за живота лежи в основата на правилното изпълнение на заповедите. А за да се разбере не трябва да се леним да прочетем духовни книги, творенията на св. Отци, да поговорим с хора, да отидем до манастири, да станем на молитва още веднъж и да помолим Господа: „Боже, помогни ми да разбера това”.

Когато човек има правилни понятия за греха и неговите последствия, за благодатта, за добродетелите и техните плодове, тогава той се подвизава ревностно. Иска да е причастник на благодатта и да избегне вечните мъки. Това е истински праведник.

- Има ли някакви средства за разгарянето на рeвността

- Това преди всичко е покаянието. Нужно е да осъзнаем своите грехове, да разберем това, което ни отделя от Бога. Колкото по-силно е това осъзнаване, толкова по-силно се разгаря ревността. Но, подчертавам, всяко действие трябва да бъде разтворено със смирение и разсъждение. Поста, разкаянието и извършването на всяка духовна работа е нужно да е по Божия воля. Смирявайки се постепенно, ние започваме да получаваме правилни понятия за това, в какво действително се заключава Божията воля, в какво се състои нашето служение на Господа и ближните и как това е свързано помежду си. Духовната дейност тогава преминава от мечтателна към реална; тогава човек се моли правилно и пости както трябва и служи на ближните, както би следвало.

По този начин душата постепенно възраства. По степента на появата на правилни понятия, живота на човек се променя; той започва да се отказва от греха и да изпълнява на дело добродетелите. Но още веднъж ще подчертая- в основата на правилния, ревностен живот трябва да бъде положено покаянието-и нищо друго.

- Прославените от Църквата светии и подвижници на благочестието са придобили святост по различни пътища. Може ли тя да се достигне без духовна ревност?

- Светиите се отлечавали от обикновените хора именно по това, че са имали духовна ревност. Нито един нерадив човек не може да достигне духовно съвършенство. Той не само, че не е способен да стане свят, но едва и ли ще се спаси. За да се избавим от нерадението трябва да се трудим твърде много.

Истинският подвижник прилага за своето спасение повече усилия, от обикновения човек, даже повече и от монаха, също търпи и по-големи скърби. Но той е готов да се труди доброволно и да ги понася. За достигането на святост, както и за истинския монашески живот, е необходима духовна ревност, това е качество, което не може с нищо да се замени.

- Можем ли да кажем, че нашето преуспяване в духовния живот е пряко свързано с ревността?

- Несъмнено. Духовната ревност определя качеството на човешкия подвиг, явява се своего рода летва, която той поставя пред себе си. Нерадивият разсъждава така: „Аз ще направя това и това, достатъчно е.” А за ревностният това е малко, неговата душа не се удовлетворява от тези трудове, които в духовния живот се предлагат на всички, на него му е нужно нещо повече.

Става така, че човек достига до вярата в Бога, постепенно се въцърковява, а след това за него става недостатъчно само в неделя да ходи в храма, да чете само утринното и вечерното правило, да пости само сряда и петък. Иска му се да е по-често в храма, да пости и в понеделник или съвсем да не яде месо, да прибави нещо към своето молитвено правило, да казва непрестанно Иисусовата молитва, да има духовник. С други думи, за него е малко просто да съблюдава някакви общоприети установления, за които е чел в книгите или слушал в храма; той търси ръководител, който би му предложил духовни трудове свръх това.

Намирайки духовен отец, такъв човек приема подвига на послушанието. Като правило, живота му за напред преминава при храма, той носи църковно служение. Момичетата стават жени на свещеници или избират монашески път. Момчетата или постъпват в семинария и стават пастири, или приемат още по-високо служение-отиват в света обител.

превод от руски, “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение