Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Тази тема е интересна за всички, които внимателно наблюдават извършващото се в собствената им душа и които са обезпокоени от нравственото състояние на нашите съвременници.

Апостол Павел в едно от посланията си заповядва на своя ученик да не възлага бързо ръка на новообърнати, за да не се възгордеят и да не бъдат уловени в дяволската мрежа. Именно тая гордост, това самолюбие на израснали в езическа среда, провокират всички грешки, присъщи на новообърнатите.

В Богопочитанието и Богопознанието у новообърнатите се случват различни духовни подмени – това, което произтича от зримия свят и от света на злите духове, се пренася върху божествените предмети.

Изкривява се ролята на човешкия разум, чувствата и волята: Богопочитането и Богообщението изглеждат ту твърде достъпни, ту твърде необхватни. В отношението към близките, човешкото замества Божественото; в отделни лица, особено с духовно звание, съществува стремеж да се видят свръхавторитети.

Поради липса на достатъчно духовен опит, новообърнатият често пренася своя опит от общението със света върху общението с надматериалното битие на Господ Бог. Често той не забелязва изкуственото съкращаване на дистанцията между Всесвятия Бог и човека, с пропадналото от греховете сърце. Такава приближеност към Бога в ума налага своеобразен печат върху състоянието на всеки новообърнат, попаднал под тази съблазън. Неволно човек започва да усеща себе си като приближен на императора и започва да се занимава с духовно съчинителство, виждайки проявление на Божествената промисъл там, където го няма.

Често тази болест се проявява като измамен мистизицъм. Особено податливи са представителките на нежния пол. Навярно като същества по-романтични, представите им са емоционално украсени и те започват да приписват определено нравствено значение на разни дребни, мимолетни неща: „Защо е това, а какво точно означава? Видимо Господ ми подсказва да правя това и това…“ Започват да съпоставят дати, дни, месеци, седмици и години – появява се своеобразна мистика на числата, която се превръща на моменти едва ли не в окултизъм.

Тъй като главната потребност на християнина е молитвата, то много често у новообърнатите, искрено ревностни към Бога хора се наблюдава явление, което може да се нарече молитвено опияние. Сама по себе си молитвата е дело свято, но не случайно благочестивата душа е като ладия, снабдена с две весла, тъй като благодатта Божия действа в нас не без нашата воля. Това опияние нарушава дневния режим, баланса между духовните и веществените ни занимания, водещо до загуба на острота и трезвеност при възприемането на хората и събитията от света и което е странно, до угасване на чувството за отговорност и дълг. Понякога новообърнатият изпада в тази крайност, отделяйки за утренната молитва часове, без да цени времето, дадено от Бог за разумна употреба.

Другият фактор, изкривяващ нашето Богопознание, е стремежът да се ускори това, което сме призвани да вършим по Божия воля, т.е. достигането до нравствено съвършенство. Най-деятелните от нас са свикнали в светския си живот да дават всичко със собствени сили. Много от нас помнят т.нар. месечни планове от времето на социализма и задачите в тях – „Да достигнем и надхвърлим…“; „Да превърнем града в образцов за максимално кратки срокове“ и т.н. По такъв начин лествицата на духовния живот се превръща в ескалатор. Този стремеж на жирафа да протегне по-високо главата си провокира падането на шишарки, които я навеждат надолу. Такива активисти (това може да се нарече „болшевизъм в православието“), страдат тежко, заставяйки и други да страдат. Несъзнавайки неразумността на желанията си, те често биват озадачени, гонени от духа на унинието, отчаянието, а понякога напълно излизат от релсите на благочестивия живот, възприемайки желанията си за действителност.

Това е особено опасно при възпитанието на децата. Поради това се създава комплекс при семейства на новообърнати, когато родителите желаят от всяко дете да направят преп. Сергий или св. Серафим Саровски, което има опасни последствия.

Трудно е за неопитното духовно око на новообърнатия християнин да се взира в светлината на непристъпния Бог. Много по-лесно на падналото човешко сърце е да съзерцава това, което е извън Бога. В частност, понякога неукрепналият християнин започва да съзерцава вместо Бога, падналата сила, която го възпрепятства да угажда на Бога. Ликът на християнина потъмнява, духовността му загубва присъщата светлина, постепенно напускат душата положителните емоции – надеждата в Бога, радост, благодушие, упованието на Неговата воля. Зад всеки ъгъл му се привижда бяс. Вярата в бесовете и силите на злото се оказват по-силни от вярата в Бога и Неговия промисъл.

Ние, православните, повече от когото и да било друг чувстваме и разбираме тайната на историческия процес, знаем, че тя е тайна на беззакония, че силите на световното зло са съединени един с друг, но когато вместо с Божието всемогъщество новообърнатият се сблъсква с тази страшна истина, той забравя, че всичко е в Божиите ръце.

Измежду всички ближни, с които сме в общение, най-близък се явява нашият пастир – свещеникът. Ако загубим чувството на дистанция с пастира, ние обезсилваме благодатта на свещенството, което подарява своите дарове само на този, който съзерцава Христа и зад гърба на свещеника. Облягайки се напълно на него, в негово присъствие не допускаме борба с помислите: напускат ни въпросите и изпадаме в някаква духовна разслабеност. Последствията от тази болест са известни – загуба на нравствена свобода, на духовна самостоятелност и излишен критицизъм, като реакция от обожествяването на пастира.

В отношението на новообърнатите към ближните се наблюдава и друга грешка – те се стремят да просветят всички и всеки, който попадне на пътя им. Започва своего рода духовно „инквизиторство“. Ако съвършеният християнин се характеризира с внимателност, тактичност, съобразителност, нежелание да подтиска чиято и да е свобода, то новообърнатият прилича на танк, преминаващ през слушателите. Ето сполучлива картина, характеризираща новообърнатия: хваща някого, който чака на опашка пред обществена тоалетна, откопчава копчетата на жилетката му и му проповядва, игнорирайки неговото, не толкова нравствено, колкото физическо състояние. При това, човекът става сух рационалист. Типичен пример: нежелание да се изпрати в последния му път починал сродник, който не е бил църковен човек. Т.е. новообърнатите често наричат безбожници свои близки, биват парадоксално безкомпромисни, късогледи, егоистични по отношение на тях. Често скъсват родствени, дружески връзки твърде решително, не поради съблазънта да се вмесват в живота им, а поради неразбирането и болката от обидите.

В този случай мекостта, светлото общение с човека са много по-плодоносни, отколкото проявата на подобна прекалена строгост.

И накрая, по отношение на самия себе си. Много често, неправилно възприемащ Бога и Неговия промисъл, новообърнатият изпълнява само първата част от пословицата „Надявай се на Бога, но сам не греши“ – това му остава непонятно.

Често хора, едва повярвали в Христа, коренно променят отношението към самите себе си. Вместо да се стегнат, оправят, да се погрижат за собствената си чистота, за външния си вид, те мислено се оттеглят в тази пещера, където се е спасявал и се спасява, по тяхно мнение, Божият народ. Невчесана глава, неумити уши, раздърпани дрехи, прегърбена фигура, вечен траур под ноктите, отдавна неизмито лице – това е познатият образ на философстващия юноша-християнин, който при излизане в лютия мраз забравя своята шапка-ушанка и казва: „Бог е милостив!“, не забелязвайки как немилостивите симптоми на менингита започват да сковават мозъка му. Отсъствието на духовна разсъдителност, на здраво отношение към своето естество – това е съвсем неправославно отношение, а по-скоро бягство, някакъв извратен будизъм, но не и православие.

Същото се наблюдава и по отношение на собствените способности и таланти. Стремейки се към духовна простота, ние стигаме до толстоисткото опрощение, загубваме живите искри на душата, загубваме знания, които дълго сме натрупвали и след това сами почваме да страдаме, не знаейки в какво точно е нашето служение в Църквата, как да приложим своите умения и сили.

Източник: сп. „Амвон“, бр. 2, август 2005 г.

Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че точно сега, около нас безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12: 12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в причина за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5: 8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16: 12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.


Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16: 2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.


Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.


Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.



превод: Пламена Вълчева

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

Св. Николай Сръбски (+ 1956 г.) пише писмо на една майка, чиято дъщеря била избрана за „Кралица на красотата“

„Съобщавате ми, че Вашата дъщеря е избрана за „Кралица на красотата“ и явно очаквате да Ви поднеса своите поздравления. Дори ми е срамно да пиша за това и вместо поздравления Ви изказвам моите дълбоки съболезнования.

Защото Вие даже пишете в писмото си: „Това е голяма чест за моята дъщеря, която е едно много добре образовано момиче“. Какво може да се каже за образованите и необразованите в днешно време? Измежду множеството кризисни състояния на нашето съвремие, дори едно от главните, е образованието. Кой би могъл да се наеме да определи кого бихме нарекли по-образован – някоя градска дама или някоя срамежлива селска пастирка?

Трудно е да стигнем до общо мнение, докато не определим самото понятие образованост и да кажем заедно с целокупния народ, че всъщност образованият човек е този, който съхранява честта си. А безчестният не може да се нарече образован, където и да живее, каквото и положение да заема, каквито и знания да е натрупал.

В нашите сръбски села за красотата винаги се е говорило шепнешком, а за нрава – на глас. Това идва от дълбокото народно убеждение, че хубостта е нещо преходно и независещо от човека, а характерът е постоянен и зависим от волята на човека. Слушали ли сте народната песен за девойката Милица, където се казва: „Нима съм вълшебница, която облаци гони, а не девица, която себе си пази?“

Избирането на кралица на красотата – това е един възроден обичай на древните латински народи. По своята същност, това винаги е било нищо друго, освен една изкусно прикрита търговия с бели робини. Известно ли Ви е какво се случва днес с такива красавици? Страшни неща! Бракове без венчило, извънбрачни деца – бедните деца! – сензационни разводи, самоубийства. Ето такъв е пътят, който най-често се открива пред такива избрани красавици. А нима и Вашата дъщеря…

По-добре е да й дадете да прочете за геройската смърт на баща й на планината Цер, отколкото да я въвеждате в тоя опасен панаирджийски спектакъл. Кой може да Ви гарантира, че съвсем скоро радостта Ви няма да се обърне на дълбока скръб и срам, и то такъв срам, от който ще трябва посред бял ден да си криете лицето? А съседите Ви да се смеят злорадо, което още повече ще увеличи мъката на сърцето Ви?

От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните. Светите мъченици Екатерина, Варвара, Анастасия и Параскева са го преодолели, защото са познали друг вид красота, по-ценна от физическата. Но ще може ли да преодолее това Вашата дъщеря, която няма духовно зрение и е отишла доброволно на това тържище? Господ да я запази с крепката Си сила! А красотата, както и богатството, но красотата даже и повече от богатството, води до надменност, а надменността води до един пиедестал, от който неминуемо се пада в адската бездна…

Американските кинотърговци са измислили, за по-голяма печалба, че предателят Юда е бил най-красивия измежду дванадесетте апостоли. Разбира се, това изобщо никъде не е споменато, освен, че се е обесил. Вие сте слушали и чели, че неговата гибел е била като гибелта на много от онези крале и кралици на красотата. Този „прекрасен“ Юда след предателството над Божия Син е захвърлил сребърниците в храма, отишъл и се обесил.

Този, който е стигнал далеко, вървейки по пътя на дявола, трудно ще се върне назад. Какво да Ви посъветвам? Колкото може по-скоро омъжете дъщеря си, и колкото по-скромен бъде мъжът, толкова по-добре – дайте я на някой хлебар или сладкар (ако, разбира се, благочестивият човек не се побои да приеме такава голяма отговорност). Само в такъв случай ще можете да се радвате на законни внуци и на Божието благоволение.

Силата на Твореца може да опази човека от падение по хлъзгавия път, по който той е тръгнал поради своята немощ или от незнание. Да Ви помогне и на Вас, и на тези, които обичате повече от всичко на света – на Вашите деца!“

Източник: https:// vk.com/pravoslavnaya_molodezh

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

В Евангелията четем:

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

- Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

- Какво стана с болестта? Как така не почина?

- А, просто е!

- Тоест какво направи?

- Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

- И?

- Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:


- Ела довечера да разговаряме!

- За какво?

- За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:


- Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.


Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

- Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

- Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

- От какво?

- От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

- Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

- Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

- Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.


Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

- Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

- Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:


- Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?


- Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!


Ето уроци, а нас всичко ни дразни.


Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.


Този човек отишъл при стареца и му казал:

- Геронда, милост!

- Какво?

- Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

- Добре, престани да роптаеш, детето ми.

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.


- Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

- Геронда, не става за пиене!

- Защо да не става, детето ми?

- Солена е! Не става за пиене.

- Добре.

- Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

- Какво правиш, геронда?

- Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

- Как ти се струва?

- Много хубава вода, геронда!

- Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

- Защото езерото е голямо!

- Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.


Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

превод: Константин Константинов

- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?

- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.

Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.

Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.

Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.

С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.

И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.

Отговор на въпрос за греха:

- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.

Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.

В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.

 - Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?

- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.

Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.

Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.

- Тъй като всичко е по Промисъл Божий, как бихте обяснили, че ние, както и гърците, сме били толкова дълго време под чуждо робство?

- В посланието на св. ап. Петър има следните думи: „Божият съд започва от дома на Бога. Ако праведникът едва се спасява, какво ще бъде с грешника?“. Какво означава това, че Божият съд започва от Божия дом? Онези, които са Божии, Бог ги изпитва повече от онези, които не са. Св. ап. Павел ни казва, че Бог ни изпитва повече, за да не погинем със суетния свят. И така, св. ап. Петър казва, че Божият съд започва от дома на Бога, защото на първо място е домът на самия Христос, в Когото обитава цялата пълнота на божеството. И при все това, Бог Отец не Го пощади, а заради нас и нашето спасение Го предаде на смърт. И тъй като смъртта на Христос е била невинна, несправедлива, тя става причина за осъждане на нашата справедлива смърт. И този Божи съд се повтаря във всички православни народи. Той може да дойде по различни начини – или като някаква наказваща сила отвън, от някакви врагове, или от вътрешна такава, от нашите едноплеменни, както например е станало във времето на комунизма. Когато Бог ни изпитва, или – наказва (а думата наказва – педеви, на гръцки означава и възпитавам, педагогика). И така Бог, Който ни възпитава (наказва), чрез трудностите, Той има и силата да ни въведе във вечността.

И така, Божиите хора получават благословение, когато намират силата да удържат това Божие изпитание. Да вземем светите апостоли – с изключение на ап. Йоан Богослов, нито един няма естествена, обикновена смърт. Най-светите апостоли Бог ги предава на особено мъченическа смърт. Бог допуска това – тяхната несправедлива смърт да стане за осъждане на справедливата, недуховна смърт, на която всички подлежим. Защото със своята смърт Христос спасява целия човешки род от смъртта. И защото Той е бил безгрешен, доброволно приема да умре на кръста вместо нас. По този начин несправедливата Му смърт става осъждане на нашата справедлива смърт. И така спасява всички нас от смъртта на греха. И през това осъждане минават всички Божии светии.

Христос казва на своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих смъртта“. И така, за нас е важно да следваме само Христос. Ако правим така, тогава Бог ще сподели своята победа с нас, ще участваме в Неговата вечна победа.

- От св. Силуан знаем за откровението на Христос – „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. В същото време знаем и за плача му за изгубения Рай. Тези две неща са се случили в различни моменти на духовното му израстване. Можете ли частично да обясните този път и как може да бъде представен изгубеният Рай за съвременния човек?

- Когато говорим за изгубения Рай, това означава лишаването от благодатта, нейното изгубване. Ако четем службата за Петдесетница, ще видим че Рай и благодат е нещо тъждествено. Бог излива благодат върху всяка твар. Божията благодат е мостът, който съединява тварното с нетварния Бог. За нас Раят е Христос и връзката, която имаме с Него. Ако в този живот имаме силна, чиста връзка с Бога, то това е Раят, който започва от този и продължава във вечния живот. Ето защо за нас е важно да придобиваме благодатта, която ще ни съедини с Христос. Нужна ни е благодатта, която ще прави връзката ни с Христос все по-силна. И така, изгубеният Рай, това е нашето откъсване от Христа, изгубване на връзката ни с Него.

Откъс от беседата с арх. Захариас Захару – Седмица на православаната книга - Варна, 2017 г.

 Често хората, особено тези, които преминават през продължително лечение, което понякога може да продължи и през целия живот, се чувстват самотни. Какви са начините човек да преодолее самотата?

- Самотата – това е страшно нещо. Само светците са могли да я преодолеят, като са извличали полза за душите си. Те не са се чувствали самотници, защото са могли да си заслужат ангелско събеседничество.

Познавам много самотни хора. Те не трябва да бъдат изоставяни в тяхната самота, трябва да им се позвъни, да им се пише, да бъдат навестявани. Самотниците често търсят да общуват с някого, да имат контакти. За тяхната самота са си виновни и те самите, и близките им. Такива хора трябва да бъдат обгрижвани, да им се помага, и тогава ще им бъде по-леко.

Кое може да помогне на самотния човек? Виртуалният свят не може да им даде нищо, откъсва ги от реалността, и често всичко завършва с трагичен край. Понякога се получава така, че спасявайки се от самотата, хората започват да си запълват времето със съмнителни развлечения, а душата остава пуста, без утеха. Но истински вярващият в Бога човек никога не остава сам. Той посвещава на Бога всяка свободна минута…

Въобще, пастирят трябва да помни, че не съществуват готови отговори за всички житейски въпроси и случки. Ето, например, такъв случай – един човек спрял колата си и я оставил на ръчна спирачка, а отзад имало тухлена ограда, дъщеричката му отишла зад колата, ръчната спирачка не сработила, колата тръгнала назад и премазала момиченцето. Родителите дойдоха при мен в храма. Трагедия, сълзи… сега и да живеят не искат. Какво да им кажеш? Помня, че тогава ги успокоих, казах им, че разбира се, те няма да забравят всичко това, но все пак са млади, и Господ по Своята милост ще им даде възможност да станат родители и то неведнъж. Смириха се и се успокоиха. А след време имаха и утешителна грижа в своята мъка – сега тази двойка има вече няколко деца.

Ето и друга история. Един човек, който бе загубил двете си деца, дойде да си поговорим. Излязохме на улицата – вече беше станало доста късно – и погледнахме към небето. Около луната имаше три ясно открояващи се ореола. Той изпадна във възторг от видяното, повика всички да видят удивителното явление. Скоро след това жена му забременя, а след девет месеца имахме кръщение, тройно – на три деца.

- Отче, а какво ще можете да кажете за гордостта? Нали и тя може да бъде причина за самотата.

- Гордостта – това е грехът на всички грехове. Това е върхът на злото. Ако свещеникът е горд – това представлява беда за цялата енория, това е главоболие за архиерея. Такъв горд свещеник може да бъде облечен в строго облекло, да не сваля от себе си изящното расо, да бъде необикновено деятелен, всестранно образован и в същото време вътре в себе си извънмерно уверен в силите си. На такъв свещеник нищо не можеш да докажеш, той смята, че всички са длъжни да слушат само него. Затова той прилича на камък, който в края на краищата неудържимо потъва във водата.

Гордостта има различни проявления и форми. Има гордост за Отечеството, за победата и т.н. А има хора, които считат, че в тях е съсредоточен целият свят, че те на никого и за нищо не са длъжни. Това има връзка и със самотата. И на такива лъжливи мнения и съвсем неправилни убеждения, вие, като бъдещи свещеници, трябва да намирате подходящ контра аргумент.

източник: православие.ру